Възраждане : Изграждане на новобългарската просвета и на възрожденската култура Печат
Петък, 25 Август 2006 15:43

Увод. Възраждането е своеобразно начало на новата българска история – времето на преход от феодализъм към капитализъм, от Средновековието към Новото време. Преходът в българските земи през XVIII и XIX в. протекъл в условията на подготовка и провеждане на националната буржоазна революция. Тя била осъществена под влиянието на различни вътрешни и външни противоречия, намесата на Великите сили и съседите на България, различни дипломатически и военни конфликти в хода на решаване на балканския кръг от проблеми, преплетени в рамките на т.нар. тогава Източен въпрос.

През Възраждането настъпили редица промени в живота на българите. В основата на тези промени от XVIII и XIX в. стояло развитието на икономиката. Промените били в две основни насоки – разрушаването на феодалните форми в стопанството и навлизането и утвърждаването на капиталистическите отношения в българските земи. Настъпилите стопански процеси довели до изменение в социалната структура – българското общество придобило буржоазна структура. Общественото развитие на българите довело и до началото на духовни промени в обществото. Започнала борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне на останалите общности в Османската империя. Това се изразило в участието на българите в две народни движения – движение за новобългарска просвета и култура и борба за създаването на самостоятелна Българска църква.
Движението за новобългарска просвета представлява важен елемент от общото развитие на българското Възраждане и е свързано органично с другите възрожденски процеси. Особено тясна е връзката с църковно – националното движение. Двете движения се преплитат взаимно поради общата цел – борбата за духовно самоопределение. Новобългарската просвета се заражда и развива в условията на общество, поставящо на важно място в своя мироглед християнската религия. Движението за новобългарска просвета се осъществява като светски паралел на движението за църковна независимост в религиозната област. И двете движения се възприемат като средство за оцеляване и утвърждаване на българската народност. В тази борба църквата и училището са съюзници и твърде често водачите и дейците на тези движения са едни и същи лица.
Българското Възраждане се развило три века по – късно от Европейския ренесанс. Това дало възможност за черпене от идеите и постиженията на последвалата модерна буржоазна епоха, за възползване от опита на напредналите страни. Двата века на Българското възраждане (XVIII –XIXв.) обхващали трите преходни етапа на европейското развитие – Ренесанса, Просвещението и буржоазно – демократичните революции. Ренесансовите мотиви се проявили в началото на XVIII в., заедно с идеите на Просвещението, и още през следващите столетия прераснали в националноосвободителна идеология и движение. За тези процеси допринесла дейността на такива възрожденци като Паисий Хилендарски и неговото произведение “История Славянобългарская”, което носи белезите на останалите български книжовни творби от XVIII в. , но много по – ярко отразява общите за всички тях идеи и чувства – мисълта за българите, националното усещане, човеколюбиви настроения на ренесансовия и просветителски хуманизъм.

Движение за новобългарска просвета. Просветното дело до края на XVIII и началото на XIX в.
След османското завоевание образователната система в българските земи западнала. Турското владичество било пречка пред нормалното културно развитие на българите. Голяма част от старите просветни центрове били унищожени. Една част от образованите българи била избита, друга – поробена или насилствено депортирана, трета емигрирала в Сърбия, Влашко, Украйна. Едва към средата на XV в. книжовността започнала постепенно да се възобновява. В отделни манастири под формата на килийни училища се организирала просветна дейност.
 Обучението имало за цел да даде умения по писане, четене и малко смятане. За учебници се използвали предимно църковни книги. Преподавало се на църковнославянски или на гръцки език. Килийното образование имало елементарен и религиозен характер. В условията на османското владичество християнското възпитание играело огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно при липсата на каквито и да било други културно – просветни институции килиите осигурявали онзи минимум от знания, без който обществения просперитет би бил немислим.

Килийните училища изиграват важна роля за съхраняване на книжовните и просветни традиции, на религиозното и народностното чувство в българското общество през периода XV – началото на XVIII в. Килийните училища в българските земи през XV в. били 17, през XVI в.– нови 29, през XVII в. – нови 31, а през XVIII в. – още 75. Общо до средата на XVIII в. функционират 112, а до 30-те години на XIX в. – 235 килийни училища.

С течение на времето те излизат извън манастирите и се развиват към църквите и метосите. От края на XVIII и началото на XIX в. започва откриването и на частни килийни училища от свещенници и отделни миряни. От края на XVIII в. започва създаването на общински килийни училища – това е нов етап в българското образование, при който общината засилва своята роля в цялостния живот на българите. От средата на XVIIIв. започват да се строят и специално сгради за училищата.
През XVIII в. килиите получили още по – широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над 100 килийни училища, а към 30-те години на XIX в. същестували 235,  сред които по – известните били в София. Котел, Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. Според подготовката на самите учители децата започнали да изучават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като “Стематография” на Христофор Жефарович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход.

За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди и по засиления интерес на общините към учебното дело; по нарастващата социална роля на даскалското съсловие и по появата на първите църковнославянски буквари

Икономическите и социални промени в българското общество през XVIII и XIX в. Започналите през XVIII в. икономически, социални и духовни промени укрепват все повече и към края на столетието и началото на следващото поставят като неотложна задача пред българите изграждането на нова образователна система – национална по характер и светска по съдържание.
Килийните училища изиграват своята роля за първоначалното формиране на кръг просветени личности, чието дело поставя основата за по – нататъшното развитие на новото българско образование. Трябва да се отбележи, че много от родоначалниците на Възраждането произлизат от тези училища, като Йосиф Брадати, Дойно Граматик, Паисий, Софроний Врачански, Стойко Граматик, Христо Граматик, даскал Стоян.

Ролята и значението на килийните училища често пъти бива подценявана. В системата на просветата е важно не само образованието, но и възпитанието. Християнската религия дава един морален кодекс. Заслугата за безспорно добрия морал на българското общество до Освобождението се дължи в голяма степен на християнските ценности, залегнали в системата на българската просвета.

През XVIII в. положило началото си и Българското Просвещение, което било свързано с нови изисквания в системата на образованието. Техен израз дали в съчиненията си Партений Павлович, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Кирил Пейчинович, Йоаким Кърчовски и др. Те споделяли възгледите за провеждането на образованието и просветата на роден език, за исучаването на историческото минало на България и запознаване с традициите, за да бъде събудено националното самосъзнание на българите.

Най – масово килийни училища се създават от края на XVIII и през първите три десетилетия на XIX в., в които освен първоначалното религиозно образование, се преподават предимно светски знания. Стремежът към светското образование се обяснява най – вече с чисто практичните потребности на утвърждаващата се българска буржоазия. Нейните представители трябва да знаят да четат, да пишат, да смятат, да имат познания по география, стокознание, история, естествознание и т.н., за да могат не само да произвеждат, но и да пласират своите стоки в близки и далечни страни. Разширяващите се стопански контакти с околния християнски свят, както и целенасоченото културно – политическо проникване на Франция, Англия, Русия и Австрия в балканския регион, подчертали още по – осезаемо недостатъците на килийното образование. Усвояването на светски знания се налага и от духовните потребности на обществото, от нарасналия интерес към новите буржоазни идеи, към историческото минало, българския език и народните традиции.

В началото на XIX в. нараснала и ролята на даскалското съсловие, което било белег за началното оформяне на българската интелигенция, която да застане начело на националноосвободителните борби. В края на XVIII в. се появили и първите български буквари – този на Христофор Жефарович и църковнославянският букрар, отпечатан през 1792г. със средствата на търговеца от Разлог Марко Теодорович.

Преимуществата на гръцката просвета са осъзнати от някои видни българи, които разбират необходимостта от развитието на нов тип българско училище, различен от килийното. Първите опити за създаване на модерно българско образование направили Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Основна причина за изостаналостта на българската просвета била липсата н училища. Ето защо те съветвали своите съвременници да влагат парите си за откриването на училища. Те защитавали и идеята за навлизането и разширяването на светските знания в образователната система. Софроний Врачански пише в един от своите Видински сборници: “ Оле, безрасъдство българско и голяма глупявина! Потъмнели и помръкнали от пиянство и не се хванат да се потрудят да доведат един мъдър даскал и наставник, да научат чедата си на мъдро книжно учение..., ами ходят като слепи в тъмнина. О, глупави и неразумни човече!... Така ли чинат другите християнски народи, що са учени и мъдри философи. Я погледайте и попитайте какво вършат те. Я вижте те за какво си разнасят стоката. Не я ли харчат за школи и академии и за учение граматическо и философско? И са станали мъдри философи,  и хитри, и учени, и се славят и процъфтяват в учението като пролетни цветове? А не са потъмнели и помръкнали роби и под тежък чрем подложени като нас – неучени, безкнижни, невежи, безгласни, безответни като едни скотове?”
Чужди просветни и културни влияния.

Междувременно, водена от желанието за преодоляване изостаналостта на османското общество, Високата порта пристъпила към осъществяване  на първите по – последователни реформи. Така през първата половина на XVIII в. сред висшата османска аристокрация започнали да се долавят симптомите на “ранна европеизация”. Открита е първата печатница в Цариград, създават се редица нови литературни произведения и политически трактати, осъзната е необходимостта да се изучава и прилага стопанският, военният и политическият опит на християнските държави.
През 1824г. султан Махмуд II въвежда задължително начално образование за децата на мюсюлманите. С това е призната необходимостта от реорганизация на системата на образование в империята. През следващата година се създават военни училища по западен образец, изпращат се турски младежи на обучение в Западна Европа, подготвя се въвеждането на общо светско образование. През 1846г. е издаден Закон за просветата, насърчаващ създаването на светски училища за мюсюлманите. През 1869г. в Турция се издава нов Закон за образованието, даващ нов тласък на образованието в империята.

Изискванията на новото икономическо и социално развитие на българите от началото на XIX в. надминава далеч възможностите на килийното училище. Българите се нуждаят от нова съвременна култура, която не може да се задоволи от килийното обучение. Поради липса на нов тип български просветни учреждения първоначално те се обръщат към просветните институции на други балкански народи. През първата половина на XVIII в. се забелязали и първите видими резултати от духовната обнова на гърци, сърби и румънци.
През началния период на Възраждането ползотворно върху българите се отразява и влиянието на Сърбия. Близостта на езика улеснява духовното общуване, а много българи учат в сръбски училища  и са повлияни от идеите на сръбски просветители като Йован Раич, Доситей Обрадович и Вук Караджич.

В развитието на просветното дело гърците изпреварват другите балкански народи под чужда власт. Още към XVI в. към Цариградската патриаршия е откритa Висша национална школа на о-в Халки. През XVII в. вече съществуват училища с широка образователна програма в Арина, Патмос, на остров Крит, а в средата на XVIII в. заработва и прочутата Атинска академия. Това позволява и по – рано да се появи и новата гръцка литература. Големи имена в гръцкото духовно възраждане са Евгениос Вулгарис (педагог и учен, разпространител на идеите на френското просвещение), Адамантиос Кораис (просветител и общественик, реформатор на езика) и др. От началото на XIX в. Цариград и по – големите градове на Османската империя гръцките просветители откриват модерни светски училища, в които се преподава математика, философия, история, различни езици, природознание. Учебниците се изготвяли по европейски образци, а учителите се издържат с паричните помощи на богатите гръцки общини. Цариградската патриаршия съдейства активно за развитието на новогръцкото образование. Патриарх Григорий V на два пъти, през 1806 и 1819 г. призовава за подобряването на преподаването на гръцки език на Балканите.
Просветните учреждения на гърците вече били запознати с идеите на Просвещението. Важна причина за  влиянието им върху българите е и принадлежността им към една и съща църква. В Цариград, Костур, Одрин, Янина, Пловдив, Търново, Сливен, Мелник, Битоля, Скопие и други градове на Османската империя гръцките просветители открили модерни светски училища със средства на богати гръцки търговци. По – Известни имена сред гръцките просветители, които са оказали влияние върху духовния живот на българите са Никифор Теодокис, Адамантиос Кораис, Теофил Каирис, Константин Вардалах, Е. Дарварис.

Много заможни български семейства пращат децата си в гръцките училища в Цариград, Одрин, Пловдид, Букурещ. От края на XVIII в. и до 40-те години на XIXв. през гръцките училища преминава преобладаващата част от оформящата се българска интелигенция. Много от тях след това продължават образованието си в “по – високите” гръцки училища в Цариград, на остров Халки, в Букурещ и в Гърция и др. Постепенно гръцки училища се откриват от общините и в градове, в коитo няма плътни маси гръцко население – Самоков, Мелник, Търново, Сливен и др.

Масовото посещение на гръцките училища създава предпоставки за елинизиране на българската младеж. Още Паисий вижда тази опасност и я отбелязва в историята си – “О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш на свои язик и не думаш?”. Тази оценка обаче не би трябвало да се абсолютизира, защото първоначалният наплив на българите към гръцките училища е продиктуван от необходимостта от едно по – добро светско образование., Призивът на Паисий  срещу опасността от гърчеене важи за ранния период на Възраждането, като от 30-те и 40-те години на XIX в. той вече не е актуален. Гърчеещите се българи остават извън потока на българското Възраждане. Не всички българи – гръцки възпитаници се елинизират. Много от гръцките възпитаници стават основни фигури в развитието на българската просвета и са ангажирани в борбата на самостоятелна българска църква, без това да ги откъсва от гръцката просвета и култура. Доказателство за това са елино – българските училища, които стоят в основата на новата българска просвета.

Макар в началото на XIX в. гърцизмът да се превръща в заплаха за културното обезличаване на българите, приобщаването им към гръцката образованост има положителни последици за Българското духовно възраждане. От гръцкото училище в българските земи преминават модерните европейски идеи, а гръцката буржоазия става пример за българската, стимулирайки стремежа й към икономическа и политическа самостоятелност.

През първите десетилетия на XIX в. все по – осезаемо се чувства руското културно влияние, което постепенно измества гръцкото. От Русия се заимства светска книжнина и литература, а успешните войни на северната империя срещу Османската империя  и получените според мирните договори права за покровителство над балканските християни го утвърждават още повече.

Прякото културно влияние на напредналите европейски страни става главно сред българите, учещи в Париж, Виена, Мюнхен, Флоренция, Пиза, Хаиделберг и др. След завършване на образованието си някои от тях се завръщат, а други остават в Европа, но всички те допринасят за приобщаването на българите към европейските идейни и културни постижения.

Елино – българските училища. В началото на XIX в. започнали да се откриват елино – българските училища, чиято цел била да се задоволят нуждите на българите от светски знания и от познаване на гръцкия език. Те били преходна форма от старото килийно средновековно религиозно образование към новобългарската просвета и началния етап в развитието й. С тяхното организиране започва строителството на нови училищни сгради, съживява се дейността на местните структури за самоуправление и еснафите. Желанието да се организира съобразено с потребностите на деня българско училище, подтиква родолюбивите чорбаджии, богатите търговци и манифактуристи да се включат активно в реформирането на традиционното образование в своите селища. Така, с тяхната материална подкрепа, през 20-те години на XIX в. се развива мощно общобългарско движение за национална просвета, обхващащо всички български земи.

Ръководството на това движение се осъществява от общините и от създаващите се български училищни и църковни настоятелства. В изграждането на модерното светско училище се включва и българската емигрантска буржоазия, особено тази от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те предоставят значителни суми за строителство на училищни сгради, за закупуване на учебници и учебни помагала, за стипендии на по – кадърните ученици, с които да продължат образованието си в чужбина.

През 1810г. е направен първият опит за създаване на елино – българско училище в Сливен, просъществувало кратко време, а през 1812г. е направен втори опит, този път в Котел от даскал Антон. Първото елино – българско училище е открито в Свищов през 1815г. от Емануил Васкидович, който преподава там на гръцки и църковнославянски. През 1819г. Райно Попович отваря такова училище в Котел. През 1820г. след завръщането си в родния град от Европа Иван Селимински открива елино – българско училище в Сливен. Следват училища на Райно Попович в Карлово – 1826г., а през същата година е открито и в Самоков от Неофит Рилски, и това на Константин Фотинов през 1828г.в Смирна (Измир). Константин Фотинов е първият, който въвежда в обучението елементи на взаимоучителната метода. През 1831г. Христаки Павлович открива второ подобно училище в Свищов.

Петър Берон и развитието на новобългарската просвета. Една от най – важните предпоставки за развитието на новото българско образование е появата на нови, съобразени с изискванията на времето учебници. В това отношение изключителна роля за развитието на българската просвета изиграва появилият се през 1824г. в Брашов “Буквар с различни поучения” на Петър Берон. Петър Берон е роден в Котел около 1795г. Той учи при Софроний Врачански и Р. Попович. По – къвно продължава образованието си в Бейската гимназия (Букурещ), в Хайделберг и Мюнхен. След 1843г. се установява в Париж, където се отдава на научни и книжовни занимания. Подпомага материално и просветното движение в България, Умира в Крайова на 21 май 1871г.

Рибният буквар е израз на необходимостта да се скъса с традициите на килийното образование, и въпреки липсата на подготвени учители да се тръгне по пътя на качествено ново образование в светски дух, на роден говорим език и по начин съобразен с възможностите на учениците, при активното им участие в учебния процес. Препоръчаният от Берон Бел – Ланкастърски метод е най – бързият начин за ограмотяване на българчетата и създаване на учителски кадри за началното училище. Берон е привърженик и на звуковия метод, който обаче се възприема сравнително късно – едва към края на 60-те години. Тя е приложена за първи път от Й. Ковачев през 1868г. в Габрово и Щип.

В Рибния буквар са представени и няколко модерни педагогически възгледа. Първият е категоричното отричане на старата теологична педагогическа система на килийното образование. Вторият изисква въвеждането на говоримия народен език в обучението и премахването на църковнославянските пособия. Третият е свързан със светския дух на новото българско училище, въплътен в една утилитарна програма, осигуряваща непосредствена полза от образованието за частния, стопански и обществен живот на личността. Четвъртият налага въвеждането на взаимоучителната система в обучението, с оглед ускореното ликвидиране на тоталната неграмотност. Последният възглед представя хуманистични и либерални принципи на възпитанието, изискващи уважение към личността на човека и отстраняването на средновековните телесни наказания и морални репресии.

Друго важно условие за развитието на новото образование е наличието на подготвени учители. Разпространената по това време Бел – Ланкастърска система, препоръчана и от Петър Берон, дава възможност на учителя с помощта на по – добрите си ученици да обучава едновременно повече деца. В ония години, когато учителите били малко и средствата за откриване на нови училища не достигали, взаимоучителната система прави светското образование достъпно за повече български деца. За първи път тя е приложена в Смирненското елино – българско училище от Константин Фотинов. Тази система ражда т.нар. взаимни училища, първото от които е открито през 1835г. в Габрово.

Бел – Ланкастърската или взаимоучителна система представлява организация на обучението, при кочто учителят и по – напредналите ученици с помощта на специални взаимоучителни таблици обучават останалите по – малки деца. По – този начин един учител може едновременно да обучава повече ученици. Системата е създадена от английските педагози Андрю Бел и Джозеф Ланкастър. През 1834г. Неофит Рилски е изпратен от спомощестествувателите на Габровското училище в Букурещ да изучи системата и да състави взаимоучителски таблици на бълагрски език.
Модерен за времето си, съчетаващ знания от различни области, даващ възможност за нов подход в началното образование, “Рибният буквар” има възможност да окаже силно въздействие върху новобългарското образование. Но просветните идеи на Берон не са възприети широко в българските земи. Букварът му е издаден за втори път едва през 1841г., макар след това да има още пет издания. Идеите на Берон очевидно изпреварват развитието на българската просвета, а освен това той не се заема да ги приложи в практиката.

След Петър Берон в образователното дело влагат усилия много български просветители. Още през 20-те и 30-те години започват да се издават нови буквари и специализирани учебници, които получават бързо разпространение и създават основата на новото българско училище. Тук трябва да се споменат буквара на Васил Ненадович от 1826г., учебника по аритметика на Христаки Павлович от 1833г., “Болгарская граматика” на Н.Рилски от 1835г., “Славяноболгарское детеводство” на Н. Хилендарски (Бозвели) и Ем. Васкидович, “Царственик” или “История болгарская” на Хр. Павлович от 1844г., “Христоития” на Р. Попович, “Първичка българска граматика” на Иван Богоров, “Физика” на Н. Геров, “Землеописание” на К. Фотинов и др.

Решителен поврат в просветното движение настъпва през втората четвърт на XIX в., когато българската буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета  и насочва усилията си към изграждане на светски български училища. В тази обстановка се стига до откриването на Габровското взаимно училище. Идеята принадлежи на Васил Априлов – един от най – изявените членове на Одеската българска колония. Васил Априлов е роден на 21 юли 1789г. в Габрово. Учи в родния си град, в Брашов, Виена. Установява се в Одеса, където се занимава с търговска дейност. През 1831г. посещава Цариград, запознава се със съчинението на Ю. Венелин и възприема идеята за откриване на българско училище. Развива активна книжовна и културна дейност, събира народни песни. Умира в Галац на 2 октомври 1847г.

По негово предложение Николай Палаузов и букурещките търговци братя Мустакови, Иван х.Бакалоглу се обърнали с молба към търновския митрополит Иларион Критски да окаже помощ за откриване на светско училище в родното им селище. Инициативата била подкрепена от всички общински първенци. Иларион Критски препоръчал за учител Неофит Рилски и той заминал за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод. На 2 януари 1835г. с тържествена церемония училището отворило врати. А през 1845г. Николай Палаузов съставя първия училищен правилник, в който се урежда управлението и програмата на Габровското училище.

Етапи на движението за новобългарска просвета. Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и примерът на габровското население бил последван от Елена, Търново, Сливен, Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникнали над 50 взаимни училища. До средата на 50-те години в българските земи има над 200 взаимни училища, а до Освобождението броят им е около 1500.
Класните училища представляват следващата по – висока степен на образование по българските земи, преход от началното към гимназиалното образование. Докато началните училища дават елементарна грамотност, класните училища запознават учениците с различни страни на човешките знания в областта на обществените и природоматематическите науки. Те са с обогатено учебно съдържание, с разширен обем на преподаваните учебни предмети, с нова организация на учебния процес, обучението е от три до четири години. До Освобождението класните училища запазват автономност при съставяне на своите програми. Те са съставяни от учителите, според степента на тяхната професионална подготовка, педагогическите им възгледи и предпочитания и донякъде и според политическата им ориентация. Всеки нов главен учител можел да променя програмата. Липсва единен възглед за характера и обема на учебното съдържание. В класните училища се подготвят новите учителски кадри, което им носи и името “даскалоливници”. Една от важните характеристики на класните училища (извън техните програми) е националното самопознаване  и възпитание в патриотичен дух. В Габрово и Пловдив класните училища достигат своя завършен вид, като се превръщат в гимназии, съответно със седем и шест класа.

На първите българи, завършили образованието си в Русия и Западна Европа се дължи отварянето на класните училища. Първото се появява в Копривщица през 1846г., като негов създател е Найден Геров. Следва училището в Пазарджик, открито от Константин Попникифоров през 1847г. През 1848г. даскал Ботъо Петков също отваря училище в Калофер, а по това време и Йордан Хаджиконстантинов – Джинот отваря подобно училище в Скопие. До Кримската война класни училища се създават в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Ст. Загора. Оосбено важна роля сред тях играе Пловдивското училище, открито през 1850г. от Н. Геров, носещо името на светите братя Кирил и Методий. По инициатива на Найден Геров за пръв път на 11 май 1851г. в това училище е честван денят на равноапостолите като празник на българската просвета. До това време този ден се отбелязва като църковен празник. Вече като светски той се възприема от всички български училища и през 1857г. се налага със своята тържественост и културна значимост за българите.

Други по – известни учители по това време са братята Константин и Димитър Миладинови, Добри Чинтулов, Илия Блъсков, Захари Круша, Петко Славейков, Йоаким Груев, Сава Филаретов, Иван Момчилов, Христаки Павлович и др.

Друг етап от движението за новобългарска просвета било създаването на девическите училища. Първото от тях било открито през 1840г. в Плевен от Анастасия Димитрова. През следващите години нейните възпитанички основали девически училища във Варна, Ловеч, София, Свищов, Елена и Шумен и др. 

Основните тенденции в развитието на новобългарската просвета продължили и през 50-те и 60-те години на XIX в. Постепенно някои класни училища започнали да се специалиазират в подготовката на своите ученици. През 1869г. в Щип Йосиф Ковачев отваря първото педагогическо училище, което подготвя учители за класните училища. С подобна насоченост било и откритото през 1874г. училище в Прилеп. Година преди това Шишманов отваря в Свищов търгговско училище, към Лясковскич манастир се обособило богословско училище (1874г.), а в Самоков се открила и семинария (1876г.).

По инициатива на българските търговци в Одеса, Букурещ и Цариград и с подкрепата на цялата българска интелигенция през 70-те години се подема идеята за откриване на висше училище. Така до Освобождението възникват и първите три гимназии, създадени на основата на съществуващите вече класни училища. Първата била открита в Болград (Бесарабия) през 1859г., последвана през следващите години от Пловдивската и Априловската гимназия в Габрово (1872/1873). На няколко пъти били обсъждани дори проекти за откриване на университет, но тази идея могла да се реализира едва през 1888г.

Българското просветно дело в Македония. Новобългарската просвета среща трудности в Македония, където от 50-те години се засилва гръцката и сръбска културна пропаганда. В по – големите селища като Скопие, Охрид, Битоля, Велес, Щип българските учители и читалищни дейци са подложени на натиск от страна на гръцкото духовенство и не рядко стават жертва на агресивната културна пропаганда на Гърция и Сърбия. Ярък пример в това отношение е трагичната съдба на братята Константин и Димитър Миладинови. През януари 1862г. дейците за развитието на българската просвета и култура в Македония и създаването на самостоятелна Българска църква, умират в затвор в Цариград. В помощ на българските училища в Македония цариградските българи учредяват към своето читалище Македонска дружина и благодетелно братство “Просвещение”, които организират събирането на парични помощи, учебници и ученически помагала. Защита на българските културнопросветни интереси в Македония осъществява и вестника на П. Славейков “Македония”.

Чуждите училища в Османската империя и българите. Развитието на българското просветно дело и изясняването на българите като отделна общност в империята привлича погледите на всички сили, заинтересовани от Европейския Югоизток, които преследвайки собствените си интереси, се стремят да наложат своето културно влияние.

Освен в големите европейски университети, мнозина българи продължили образованието си в самата Турция, тъй като след Кримската война Портата съдействала за създаването на колежи и лицеи по западен образец в редица градове на империята – Цариград, Одрин, Смирна. Най – предпочитани от българите били амриканският Роберт колеж в Цариград, който бил открит през 1863г. и султански лицей в Галата Сарай с френски помощи, създаден през 1868г.

Мнозина българчета получават образование и в училищата, създадени от католически и протестантски мисионери в Пловдив (1860г.), Стара Загора, Самоков – мъжко и девическо (1870г.), Шумен, Търново, Ловеч, Битоля, Кукуш, Солун, Калофер, Казанлък, Одрин и други градове. Тези училища будят интерес със своите програми, с добрата си организация и по – високо ниво на преподаване. Езикът на обучение в тях е български, а повечето от учителите – българи. Съществуването им обаче има сериозно културно – политическо значение, което се проявява главно в две посоки: от една страна създава заплаха за религиозното, а оттам и за политическото единство на нашия народ, а от друга – предизвиква естественото сравнение между тях и българските училища и по този начин активизира силите на националната културна общественост. Все пак тези училища са малобройни и не създават опасна конкуренция на българските узилища, още повече, че не се преследвата денационализаторски цели.

В началото на 60-те години на XIXв. управителят на Дунавския вилает Мидхат паша разработва проект за създаване на общоосмански училища, но срещу тях се надига широко недоволство и намерението пропада.

Възможности за образование в чужбина. По – високо образование българските младежи могат да получат единствено в чужбина. От началото на XIX в. до Освобождението десетки българи учат в училища и университети в Русия, Западна Европа, Гърция, Румъния.

През 30 - 50-те години  на XIX в. руското културно проникване в българските земи видимо се засилва. Съществена роля изиграва българската колония в Одеса (Васил Априлов), която съумява да издейства през 1840г. първите стипендии за обучение на млади българи в Херонската семинария и Одеския лицей. По – късно Русия отпуска 20 стипендии за българи в Киев, Москва и Петербург. През 50-те години Одеса, Киев, Петербург, Болград и Москва се оформят като основни центрове за обучение на български младежи. До Освобождението висше образование в Русия завършват 159 души, а средно образование – 181. Общо около 930 българи по различно време и в различна степен се обучават в 38 руски гимназии, семинарии, лицеи, военни и специални училища. Причината за високия брой завършилите образование в Русия е близостта на езика и раздаваните парични помощи от българската емиграция във Влашко и Русия, както и стипендии, отпускани от славянофилските кръгове.

От Русия се доставят учебници и учебни помагала за българските училища, а руското правителство отпуска значителни средства, с които подпомага развитието на просветното дело. След Кримската война заслуги за това имат Одеското българско настоятелство и Московският славянски комитет, появил се през 1858г. С тяхна помощ много българи получават образованието си в руски гимназии и университети.

Силно влияние върху българското духовно възраждане през 30 - 50-те години оказва и Франция. Във френски училища и университети учат мнозина български младежи. След Кримската война в пределите на Османската империя са открити 29 френски католически училища, сред които се откроява и лицеят в Бебек, Цариград и турско – френският държавен лицей на Галата – Сарай. В тези училища получават своето образование редица изявени личности, бъдещи строители на нова България.

Англия и САЩ също правят опити за духовно проникване сред българското население на империята. През 1836г. по инициатива на английските власти няколко българчета са изпратени в Албиона да учат железарство. Австрия (Австро – Унгрария) и Германия също имат своето място в българското духовно възраждане. Българи учат в Прага, Табор, Виена, Брашов, Берлин, Лайпциг, Мюнхен и т.н. Също така важно значение за развитието на бълагрската просвета през последните две десетилетия преди Освобождението имат училищата на българската емиграция в Южна Бесарабия, Румъния и Банат. В тях се подготвят видни представители на възрожденската интелигенция, които по – късно ве включват активно в живота на свободна България.
Европейските културни влияния имат положително значение за духовното развитие на българското възрожденско общество. Като заимства опита на напредналите страни, българския народ съумява за сравнително кратко време да изгради стройна образователна система и да се изравни в просветно отношение със своите съседи, следвайки образците на европейското образование.
Създаване на Българската Екзархия и развитието на българското образование.

Тясната връзка между движението на българска просвета и култура с църковно – националната борба проличава особено след създаването на Екзархията през 1870г. Дотогава управлението на училищата се осъществява от общините чрез църковните или създаваните по – късно училищни настоятелства. Създаването на Екзархията изиграва важна роля за българското образование и поставя началото на нов етап в неговото развитие. Училищното дело се централизира. Под ръководството на Екзархията през 1868г. в Стара Загора се провежда първи училищен събор за Варненско – Преславската епархия. През следващите години се свикват нови събори под ръководството на българските митрополити в градовете Хасково, Пловдив, Русе, Тулча, Прилеп и др.

Значение на просветното движение в рамките на Българското движение. Постиженията на просветното движение не трябва да се надценяват. Развитието на просветната система в българските земи до Освобождението не може да се разглежда като една непрекъснато възходяща линия. Промените се осъществяват неравномерно, резултатите не са еднакви за всички райони на страната. За около половин век в българските земи е изградена училищна мрежа от около 1500 училища. По други данни се приема, че към Освобождението в българските земи има над 2000 училища от различен вид. Но голяма част от тях (около 400) са все още килийни и начални. До Освобождението в българските земи има само петдесетина класни училища, четири специализирани и две гимназии. Проучванията на Н. Генчев показват, че около 46, 1% от българската интелигенция до Освобождението притежават нисша степен на образованост и само 675 души са висшисти. Сред учителското съсловие само 1/10 от общия брой на учителите са с висше образование, ¼ с класно и ¼ със средно и останалите с начално.

Въпреки тези слабости на практика до Освобождението в българските земи е изградена мрежа от училища, които обхващат почти всички деца и в най – лошия случай ги правят грамотни. Практически от българските училища излизат деца с килийно, основно или най – много с класно образование. При оценката на българското просветно дело трябва да се има предвид, че то е изградено без държавна подкрепа (какъвто е случаят със сърби, румънци и гърци), с парите на самите българи. Тук трябва да се подчертае ролята на богатата емиграция, която дава много пари, включително и стипендии за учение в Русия. Но на първо място трябва да се изтъкне приноса на българските общини и църковни настоятелства, които стоят в основата на изграждането на просветната ни система през Възраждането.

Стремежът на възрожденските българи към просвета създава една нова черта на народопсихологията им – желанието им, без да жалят никакви средства да дадат образование на децата си – отначало на момчетата, а по – късно и на момичетата. С това се утвърждава една черта на българския характер, валидна и до днес.

Изграждане на Възрожденската култура. Създаване и утвърждаване на новобългарския книжовен език. Движението за светско училище подтиква развитието на българската книжнина, най – вече като съдейства за формирането на новобългарски литературен език.
Най – важно значение за развитието на възрожденската книжнина имал започналият през първата половина на XIX в. процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобил ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат, въпросът за характера на българския език привлякъл вниманието на цялата възрожденска интелигенция и станал обект на оживени дискусии.

Споровете за това, какъв да бъде книжовният език, довели до обособяването на три основни течения, условно определяни като църковнославянско (“консерватори”), славянобългарско и новобългарско (“либерали”). Представителите на първото направление, сред които били Константин Фотинов и Христаки Павлович, настоявали да се запазят типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление имало по – умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябвало да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, можело да се използват някои от най – характерните граматични белези на църковнославянския.

Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитавало идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Към средата на XIX в. точно това направление взело връх и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския диалект, окончателно се оформил обликът на новобългарския книжовен език.

Когато се говори за развитието му, трабва да се има предвид, че утвърждаването на литературният език на много европейски нации става с превода на Библията. Първият пълен превод на Библията на български език е осъществен от американските протестантски мисионери през 1871г. В превода участват д-р Алберт Лонг, д-р Елиас Ригс, българинът – протестант Христодул Сечанов и най – важният участник, Петко Р. Славейков. Преводът е направен на основата на източно – българският диалект и окончателно го налага като литературен език. Първият канонизиран от българската църква превод на Библията се издава през 1925г.
Първа заслуга за “откриването” на българския език пред учените слависти и пред европейската културна общественост имал Вук Караджич. Но най – много за това съдействали трудовете на Юрий Венелин “Древните и сегашни българи” и “ За раждането на новата българска култура”.

Развитие на печатното дело. През 20-те години на XIX в. започнал преходът от ръкописната  към печатната книга. Първите книги били отпечатани във Влашко (Римник и Букурещ), Русия, Сърбия, Австрия, Германия, Цариград. С развитието на литературата започнали да се появяват и българските печатници: първата била открита през 1838г. в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски. Малко по – късно - през 1840г. била открита и втората печатница в Смирна от Британско библейско дружество, а през 1843г. била отворена и т.нар. “Славяноболгарска типография” в Цариград. Следващата печатница била открита в Самоков от Никола Карастоянов през 1846г.
С разпространението на печатниците значително се увеличил и броят на отпечатаните книги – общо от 1842 до 1877г. излизат 63 вестника и 36 списания. Трябва да се отбележи, че до 1840г. броят на издадените книги е 40, а през 1850г. той вече надхвърля 200, а до Освобождението били издадени около 1800 книги. След Кримската война (1853 – 1856г.) се забелязал разцвет на книгопечатането. Открити били множество печатници в по – големите градове – Виена, Букурещ, Браила, Болград, Цариград, Русе. Видни издатели били Драган Манчев, Христо Г. Данов. Така общият брой на отпечатаните книги през 50-те години на XIX в. достигнал до 1250, от които около 550 били преводни.

Периодичен печат ( вестници, списания, други издания ).  Едно от най – ярките направления на модернизацията на българската култура през XIX в. е свързано с появата на периодичния печат. Първите стъпки били направени през 1842 – 1844г. от Константин Фотинов, който на два пъти започвал да издава в Смирна, сп. “Любословие”. През 1846г. Иван Богоров издал в Лайпциг в. “Български орел”, а две години по – късно пак той станал редактор на “Цариградски вестник”.
Постепенно възрожденската периодика набрала сила и след Кримската война броят на вестниците и списаният достигнал до 91, печатани в 16 селища, а вестникарската професия се упражнявала от около 133 души. Същевременно се оформили два главни центъра на българския периодичен печат – Цариград (официален печат) и Букурещ и Браила (емигрантски печат).

В Цариград се издавали вестниците “Македония” (1866 – 1872г.) и “Гайда” (1863 – 1867г.) на Петко Славейков; в. “Право” (1869 – 1873г.) и в. “Век” (1874 – 1876г.) на Марко Балабанов; в. “България” ( 1859 – 1863г.) на Драган Цанков; протурският вестник “ Турция” (1864 – 1873г.), пробританския вестник “ Източно време”, в. “Време” (1856 – 1866г.) на Тодор Бурмов ; в. “Съветник” (1863 – 1865г.) на Тодор Бурмов и Никола Михайловски; “Цариградски вестник” (1848 – 1862) на Иван Богоров и Александър Екзарх; в.”Ден”; в. “Напредък”; списанията: “Читалище”, “Български книжници” и др.
В Букурещ се издавали вестниците: “Свобода” (1869 – 1872г.) и “Независимост” (1872/73 –1874г.) на Любен Каравелов; в.“Тъпан” (1873г.) и “Будилник” (1873г.) на Христо Ботев;  в. “Бранител” (1864г.) и в. “Бъдущност” (1864г.) на Георги Раковски; списания “Българска старина” (1865г.) на Георги Раковски; в. “Знаме” (1874 – 1875г.) на Христо Ботев. Някои издания се печатали и в Белград – в. “Дунавски лебед” на Г. Раковски (1860 – 1861г.) . В Браила излизал в. “Българска пчела”; “Периодично списание” на Българското книжовно дружество; в. “Дума на българските емигранти” на Христо Ботев (1871г); в Нови Сад излизал в. “Българска дневница” (1857г.) на Г. Раковски.
Тук трябва да се отбележат и чуждите издания – списание и вестник “Зорница” на Американското протестантско мисионерско дружество.

Читалищно дело. Немалка роля за успеха на просветното движение след Кримската война изиграли и читалищата, към които се създавали обществени библиотеки, читални, неделни училища. Те са уникална българска културна институция. Читалищата играят роля не само на образователна институция, но и на духовни средища на българите. Началото на читалищната дейност било поставено в Лом, Шумен и Свищов през 1856г., като до Освобождението броят на читалищата достигнал около 200. Най – известни от тях са Цариградското читалище, създадено през 1866г. и букурещкото читалище “Братска любов”, основано през 1861г. от Г. Раковски. Създадените до Освобождението 40 женски дружества подпомагат образованието на момичетата. Появата на тези дружества е забележителен факт в една ислямска империя и в общество, където жените не участват в обществените работи. Те си поставят главно благотворителни и просветни задачи, но главната им цел е умственото и моралното израстване на българката.

През 60-те години на XIX в. се учредили и ученически дружества, а през 1868г.   започнали да се организират и първите учетелски  събори ( Стара Загора ). Първото учителско дружество било създадено през 1871г. в Русe. Подобни дружества били създадени и в Цариград през 1868г. - братство “Просвещение”; Македонска дружина (1871г.) и Дружество за разпространение на полезни знания в Букурещ (1872г.)

Първото неделно училище е открито през 1850г. в Стрелча от Хр. Г. Данов. Тези училища са заемки от Европа и САЩ и изпълняват функции на началните училища като засягат и отделни теми от общ характер, пропагандиращи патриотизъм и т.н. До Освобождението са създадени 49 училища.
Трябва да се отбележи основната характеристика на българското образование от 40-те години  - тя е с ярко изявен национален облик, положена е основата на демократична образователна система, която се отличава със стремеж към съзвучиес обществените нужди, със съобразяване с водещите тенденции в педагогическата теория и практика.

Развитие на възрожденската литература – етапи. Първи етап – 30-40-те години.През XIX в. се положили основите и на модерната българска литература, като самият литературен процес обхваща два етапа: първият етап обхващал 30-те и 40-те години на XIX в., а вторият – от 50-те години и Кримската война до Освобождението.

Първият етап се характеризира със своите просвещенски и национални идеи в литературата. Тя произтичала и обслужвала движението за новобългарска просвета и започналото движение срещу гръцкото духовенство. Така сред българската интелигенция се оформили две течения – “за” и “против” елинизма. Според елинистите българската литература трябвало да остане в лоното на елинизма, защото само там можели да бъдат открити образците за подражание, които щели да й помогнат да се преобрази, без да скъсва с традицията. Вторите, които били против, разглеждали елинизма като опасност за духовния растеж на българската литература.

С оглед на новите ориентации се оформили три групи – първата от тях е Одеският кръг, начело с Васил Априлов и Никола Палаузов, който смятал, че българската култура в бъдеще трябвало да се позовава на традиционните си връзки със славянството и материално и морално да се опира на Русия (“прославяни”). Сред втората група изпъквали личности като д-р Петър Берон, Александър Екзарх и др, но все още била слабо затъпена. Нейният основен възглед се опира на пряката духовна връзка на българската култура с идеите на модерната европейска цивилизация (“европеизация”). Последното направление (“националистите”) било водено от Неофит Бозвели и акцентирало върху оригиналната самобитност, като отхвърляла всякакви идейни и естетически влияния на чуждата култура. През 30-те години на XIX в. превес получила националната ориентираност на новобългарската литература.

През първата половина на XIX в. в книжовния живот на българите се появили и някои нови жанрове. За нуждите на просветното дело се развила и т.нар. даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, в което били съсредоточени основните усилия на възрожденската книжовна интелигенция. Между имената на авторите на такъв вид книжнина са и тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Васил Априлов, Неофит Бозвели. Отначало учебникарите превеждали и адаптирали чужди образци, най – вече от руски, гръцки или сръбски произход. Постепенно тематиката и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразили. През втората четвърт на века, освен задължителните граматики, започнали да се печатат учебници по история, география, физика.

Втори етап – 50 - 70-те години на XIX в. През вторият етап се забелязва доминирането на революционно – романтичните идеи. Жанровото разнообразие станало по – голямо, авторовото присъствие се засилило, обогатили се художествените направления. Най – силно се развила поезията – първата българска поема “Стоян и Рада” , чиито автор е Найден Геров излязла през 1845г.

След първите си изяви от 40-те години на XIX в. продължили своето поетическо творчество Добри Чинтулов, Елена Мутева, Петко Славейков – “Смесена китка” (1852г.), Георги Раковски –“Горски пътник” (1857г.); Г. Пърличев – “Арматолос” (Сердарят, 1860г.); Христо Ботев, Стефан Стамболов – “Песни и стихотворения от Ботъова и Стамболова” (1875г.); Иван Вазов – “Пряпорец и гусла” ( 1876г.), “Тъгите на България” (1877г.).

През 60-те години на XIX в. се поставило началото и на самостоятелното развитие на българската белетристика. През 1860г. Васил Друмев публикува повестта “Нещастна фамилия”, а през 1865 – 1866г. Илия Блъсков отпечатал “Изгубена Станка”. Друг бележит автор е  Любен Каравелов с неговите произведения - “Крива ли е съдбата?”(1869г.), “Българи от старо време” (1872г.), “Мамино детенце” (1874г.).

След Кримската война се родила и българската драматургия. Първите стъпки в това направление били направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започнало побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит направил Сава Доброплодни през 1853г. с пиесата си “Михал Мишкоед”. Първото театрално представление е в Шумен през 1856г. на същата пиеса. През 1857г. се появила и първата оригинална българска пиеса – “Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия”, чиито автор е Теодосий Икономов. По – късно в драматургичната област се изявили Д. Войников – “Райна Княгиня” (1866г.), “Криворазбраната цивилизация”(1871г.); Васил Друмев – “ Иванко, убиецът на Асеня (1872г.); Кръстъо Пишурка.

Заедно с развитието на литературата се появила и литературната критика. По – известни литературни критици от този период са Найден Геров, Петко Славейков, Добри Войников, Васил Друмев, Тодор Икономов, Любен Каравелов, Христо Ботев и Нешо Бончев.

Промените в стопанския и обществения живот на възрожденските българи довели до модернизиране на традиционната българска култура. Само за няколко десетилетия чрез синтез между културата на преходните столетия и влиянията идващи от модерните европейски страни, българите създали нова, светска по характер култура. Чрез нея българското възрожденско общество се обединило и започнало да се приобщава към ценностите на буржоазната цивилизация.
Научна мисъл. През XIX в. отделни възрожденски дейци насочили вниманието си към научната област. Най – сериозни успехи възрожденските българи постигнали в изследванията на историята. След Паисий Хилендарски интересът към българското минало нараснал и подтикнал редица учители и обществени дейци целенасочено да издирват исторически паметници. Появили се популярните учебници на Христаки Павлович (“Царственик” от 1844г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Тодор Шишков. Към средата на века публикували своите съчинения и Спиридон Палаузов и Марин Дринов – първите професионални български историографи. Откъслечни опити за научна дейност били направени и в областта на етнографията и фолклора, където се отличават имената на: Г. Раковски – “Показалец” ( 1859г.), хърватинът Стефан Веркович – “”Народне песни македонских бугара” и “Веда словена”; Любен Каравелов – “Памятники народного бита болгар” (1861г.),”Записки за България и за българите” (1868г.), Димитър и Константин Миладинови – “ Български народни песни от Македония” (1861г.), Найден Геров; Петко Славейков – “ Български притчи или пословици и характерни думи”; Ив. Богоров – “ Кратка разходка из българските места” (1848г.), Български народни песни и пословици”; Юрий Венелин – “Древните и сегашни българи” (1829г.); Виктор Григорович – “ Очерк за пътешествието по Европейска Турция” (1848г.).

В областта на социологията, философията и естествените науки се забелязват имената на Иван Селимински, Петър Берон, Марко Балабанов. За природните науки се ползва и преводна литература по химия, физика, зоология, които са подготвени от Д. Енчев, Н. Геров, Ив. Гюзелев, В. Стоянов – Берон и др., а същевременно чрез пресата били популяризирани последните световни научни и технически постижения.

През септември 1869г. по – инициативни български емигранти създали в Браила и Българско книжовни дружество, което си поставило за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване” и същевременно да полага грижи “ за обработване на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще”. За популяризиране на своята дейност дружеството започнало да издава през 1879г. и “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”. В областта на историята работели Спиридон Палаузов – “Век болгарского царя Симеона” (1852г.), “Синодика царя Борила” (1855г.); Марин Дринов – “ Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му” (1871г.); Г. Раковски; Г.Кръстевич и др.

Изкуство. Архитектура. Общият културен подем в българското възрожденско общество оставил видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата – по – специално общественото, частното и храмовото строителство. Построени били църкви и манастири – Рилски манастир, Троянски манастир, Преображенски манастир, и училищни сгради – пловдивското училище “Св. Св. Кирил и Методий”, часовникови кули, ханове и други обществени сгради. В сферата на частното строителство се появил националния стил (Копривщица, Трявна, Жеравна). Забележително била работата на майстор Никола Фичев (Колъо Фичето; 1800 – 1871г.), който строил в Бяла, Ловеч, Търново, Севлиево и Свищов.

Художествени занаяти. Още през довъзрожденската епоха се обособили дърворезбарски и зографски школи, преживели през XVIII - XIXв. истински просперитет. Особено прочути били тревненските, банскалийските и самоковските майстори.

Стенопис, иконопис, графика, живопис. Постепенно сред зографите се оформил интерес към светската живопис. Били основани множество школи, като Тревненска, Самоковска – Захари Зограф, Дебърска, Банска. Отличавала се работата на Станислав Доспевски (1823 – 1877г.), възпитаник на Петербургската академия на изкуствата, Николай Павлович (1835 – 1894г.),учил в Мюнхенската академия, като негови известни творби били “ Минаването на Аспарух през Дунава” и “Покръстването на преславский двор” л Хр. Цокев, учил в Московското училище за живопис и Г. Данчов.

Музикално изкуство. Осезаем напредък през 50 – 70 те години на XIX в. бил осъществен и в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараснала ролята на народната песен, зародила се и градската и революционна песен. Широка популярност добиват песните на Д. Чинтулов, Любен Каравелов и Стефан Стамболов. Първият оркестър за европейска музика е създаден от Михаил Шафран в Шумен през 1849г, а първият ученически духов оркестър  -  в Шумен през 1851г. В Русе било основано и първото певческо дружество и хор за църковна музика.

Заключение.  Развитието на новобългарската просвета и култура през Възраждането има своето важно значение за бълагрската история. Успехите на движнията за новобългарска просвета и култура изиграват решаваща роля за формирането на националното съзнание на българите през възрожденската епоха. Тези две движения заедно с борбата за независима църква обособили мирния етап в развитието на българското възрожденско общество до Освобождението.

 

 
Банер