Дервенски некропол Печат
Сряда, 23 Август 2006 15:40
Дервенски некропол


Въведение


Гробниците в Дервени са открити през 1962 г. Може да се каже, че са втори по значение след разкритията в гр. Пела през 1957 г. Оттогава започват да се провеждат системни разкопки на гробници и околности, които са възложени на Петрос Темелис.
По време на първата фаза (27.01.1962 - 12.02.1962г.) са разкрити и изследвани вътрешност и находки в гроб А и В и е разкрит сводест “македонски” гроб Г (в гръцки означения) на 500 м южно от тях. След прекъсване поради смъртта на работник, която е причинена от падане на покривна плоча в гроб А, разкопките са възобновени  от 19.02 - 23.02.1962 г. и отново от 06.03 - 11.08.1962 г. под ръководството на Мария Караманоли-Сигиду. Открити са още  4 гроба  - Д, Е и Н - цистови и Z – изкопен.

Площите около гроб Г и южно и западно от гробове А и Б  системно се проучват с оглед за евентуални  други гробове. От общо четири сондажа  (А – Д)  само изкопи Б и Г се оказват продуктивни. Има още два македонски гроба  в областта край Дервени – първият е т.нар. “Гроб от Лангада” или “Гроб на  Макридис бей”; това е двукамерна гробница, открита на 4 км югозападно от гроб Г от Т. Макридис през 1911г. Другият е познат като “Гробницата от Лагина”, която отново е двукамерна и е открита при с. Лете. Интересно е, че докато “мак” - гробниците са били системно ограбвани, гробниците А, В, Д и Е са непокътнати.


Стратегическият проход край Дервени е на пътя Via Egnatia, който свързва  солунския залив с равнината Лангада и езерата Коронея и Волви. Областта е част от античната земя на Лете и е един от най значимите градове с продължителна “тракийска “ и по-късно “македонска“ история. Тя е отразена в многобройни изследвания, както свидетелства обширната библиография, чието начало се открива още у Стефан Византийски. Може да се спомене, че присъствието на thearodokos Мендандър, син на Лизандър от Лете на Немейските игри през 323г. свидетелства за разцвет на Лете през последна четвърт на IV в.пр.Хр.

Макар че следва да се очакват и разкриването на други гробници, те едва ли ще променят съществено картината на пространственото разположение и на некропола, обрисувана от откритите досега  - те не са част от градското гробище, а са разположени край пътя свързващ Лете със Солун  - план, чиято западна врата се нарича Летейска.

В настоящата курсова работа ще се опитам да разгледам изследванията и откритията в гробове А и В, като опиша накратко наличния инвентар и пространно  - овъглените останки от папируса в гроб А и бронзовия кратер в гроб Б.

Архитектура на гробниците

Цистови гробници като А и В от IV в.пр.Хр са открити във Вергина,  Потидея, Пела, Продроми и другаде – разбира се далеч не всички са толкова забележителни. Големите цистови гробници са рядкост за Македония.

Гробниците в Дeрвени с изключение на Z са от правоъгълни блокове  червеникав местен порест варовик от един, два (А) до три (В) реда, докато Д и Z са с дървени покрития. Правоъгълната форма може да се интерпретира като мегарон, първичната яма, Великата богиня – майка, а според Порфирий с мегарони се характеризират хипохтоничните богове.

Гробниците А и В са покрити с четири каменни плочи, като А има също и дървени греди. Подовете на всички са от утъпкана глина, само А е застлана от четири правоъгълни каменни плочи (в гроб Е частично е съхранено покритие от неправилни варовикови плочи).
При гроб А белият слой мазилка има фриз на височина  0.54 м  на почвата  с ширина от 0.36 м от гирлянди от мирта и “ягоди”поставени върху червен фон, оградени с жълта лента отгоре и синя отдолу (Аполонови цветове). Основният цвят е белият – този на соларния образ на Сина на Великата богиня-майка. Декорът от стандартизиран “мъртъв” архитектурен мотив  контрастира на свободно “естествено” третиране на  маслинови клонки в гроб В,  вероятно наложено от малки размери на гроба.

В гроб Б мазилката е разделена на две равни по ширина (0.81 м) части с различно оцветяване - червена в основа и бяла горна, като последната е декорирана от хоризонтални маслинови клонки. С червеният (хтоничният) и белият цвят е предадена дуалността на Сина на Великата богиня - майка, а също така и Смъртта и Новото раждане. Синъо-червено-черните маслинови клонки и листа са продължение на горния бял пояс. “Сменен” е и растителният код на двете божески хипостази – в старогръцкия превод-означение на старите реалии миртата е Дионисов образ, но тя е и символ на апотеоза на Бога, а маслината е знака на Аполон и Атина.

Кратер В1, който съдържа прах на мъртвец, поставен на монолитна правоъгълна основа с размер (0.72 х 0.50 м, дебелина 0.36), с кръгла вдлъбнатина за поставяне на основа на кратера. Пиедесталът е разположен на 0.75 м  от източния край на камера и на 0.45 м от двете стени, като пространството между него и източната стена е празно – без дарове. Разположението предполага, че основната  част  на урна със сцена на хиерогамия на Дионис с Ариадна  е обърнато на запад. Подобен каменен пиедестал е открит в цистов гроб от Вергина както и други в Левкада и т.н, което кара Gossel (1984, 61) да предполага  (но без да предлага обяснение) някаква особена значимост на разполагане на урна в център.

Дервенският некропол може да бъде свързан и с единственото обредно съкровище, което е замислено като такова – Боровското. То е заровено в некропол и се смята, че това е станало по времето на Котис I (383 - 359 г.пр.Хр.). Забелязва се тъй нареченото “обръщане на цветовете” – на западната страна цветът е бял, а на източната – черен. По принцип западната страна се свързва с черния цвят и означава смърт, а източният – с белия цвят и означава ново раждане. При Дервенския некропол в гроб А доминиращият цвят е белия, Аполонов цвят, а в гроб Б – червения, Дионисов цвят, свързан с хиерогамията.
Вертикалните повърхности са покрити от мазилка, с която е замазан частично и подът, като при А тя е била още прясна при погребението, за което свидетелстват  отпечатъците, които са останали от поставените дарове.

Гроб Δ, намиращ се на 7 м югозападно от гроб А, също е изграден от каменни плочи, покривът обаче е бил дървен. Стените са боядисани с бяла мазилка, на 0,60 м от подовото ниво има синя лента. Голяма част от погребалния инвентаре консентрирана по протежение на северната страна на камерата. В голяма фиала поднос са поставени дарове. В североизточния ъгъл е открито бронзово ойнохое и бронзов лебес, в който е поставен железен трипод, а устието му е затворено ас бронзов дискос. Точно на запад от лебеса са струпани голямо количество дарове – три бронзови ситули, една от които е украсена с глава на бик откъм чучура и глава на жена от обратната страна, бронзова цедилка, два кантароса, кистос, позлатени бронзови стригили, глинени вази и други. Следва група алабастрони, около които са поставени два венеца, единият от които е от богато декорирани златни миртови клонки с листа и плодове. Тук е открит и черепът от погребението. Югозападно от тях са двете железни копия, стригила, алабастрон и част от позлатения бронзов венец. В средата на гроба са поставени части от скелета. В насипа са открити глинени позлатени сфери, рондели и златен статер на Филип II.

Гроб Δ е обрагрен в в белия “Аполонов” слънчев цвят, смесен със синъо, което освен ураничен, е и цвят на смъртта. На празника Хиацинтии, засвидетелстван в Спарта, Родос, Крит, Книдос, Фере и в други места, на Аполон са се принасяли човешки жертви, за което междувпрочем говорят и по-късно създадените митове. Първият ден е посветен на мъртвите и е траурен – почита се смъртта на Хиацинт. Следващите два се пеят пеани и се устройват угощения. Полибий (VIII 30, 2) говори за възпламеняване на огън на един гроб в Тарент, който се наричал ту Аполонов, ту Хиацинтов. В Книдос се почита и Артемида Хиакинтотрофос, т.е. Кърмачка, майка на Хиакинт, което несъмнено свързва празника с идеята за вечното възвръщане от смъртта към живота. Съществуват спорове за това кое точно цвете старите гърци са наричали хиацинт (ирис?), по-важно е, че името, с негръцки произход винаги се свързва със синия цвят. Засвидетелстваната чрез цветовете Аполоново – Сабазиево и Дионисово – Загреева обредност се потвърждава и чрез разчленяването на тялото.

Гроб Е се намира на 200 м на запад от гроб Б. Камерата изцяло е боядисана в червено. Останките след кремацията са били положени в дървенио съндъче (ларнакс), от обкова на което са откритите костени пластини с изображенията на Ерос, Афродита и грифони. Върху него е бил поставен позлатен бронзов миртов венец. По пода са разпръснати позлатени глинени рондели с релеф на Атина Партенос, златен статер на Александър Велики и др. Интересно е да се каже, че в гроб Е има издигната ниска поставка, предназначена за дървен контейнес с остатъци от кремация на жена.
Гроб Ζ, на около 24 м от Δ предсавлява гробна яма, обмазана с червена мазилка. Даровете – бронзови съдове и златни накити – са разположени в три групи – в средата на гроба, в северната и южната му части. Южната съдържа три бронзови съда – лебес (дръжките са прикрепени с апликации с форма на птици0 и две фиали, северната – бронзова ситула, сребърен киликс с маска на Силен върху умбото, и бронзов кратер, в който са поставени чернофирнисови вази и златна огърлица.

В третата група са открити части от златни накити – фибула, огърлица, амулет, оформен като глави на Херакъл и лъв, обеци и два пръстена, върху единият е гравиран надпис – Klei;tai dw:ron.
В Z гробниците са без вход - съдържанието им е поставено през горен отвор. Само двукамерен гроб от Катерини от IV в.пр.Хр. е с предкамерно помещение,  възприемано като вход.
Според разкопвачите в гробове Е и Z са били погребани жени, което се потвърждава и от гробните дарове. Те са единствените, оцветени изцяло в червено, което тук би означило родилната кръв на Великата богиня-майка и (само-) жертвоприносителната смърт на хтоничния Син/Дионис – Загрей. В този случай погребаните тесалийски (или македонски) принцеси са мислени в стасиса на жрици – вакханки на Великата богиня-майка и Дионис.

Стенописи и украса на вътрешност на цистови гробове е практика,  характерна за Северна Гърция, Тесалия, Македония от класически и елинистически период, като в Тесалия вътрешната украса има най-вече П-образни колони, инцизирани в стени и боядисани в черно. От интерес гробовете в Пела с изобразени на стена предмети хидрия  (огледало) – т.е. придаващо характер на камера като женско отделение. Подобна е вътрешността на гробовете и от Неа Миханиона.

Подобна е практиката на гробниците в Централна Италия – Лукания,  Кампания, Етрурия, следваща дълга традиция – от архаиката до елинистическия период. Гробницата в Пестум, където дълги  части са разделени на две зони – по-тясна червена, представяща ортостат и по-широка бала отгоре с клонки и неопределими цветове или плодове, подредени хоризонтално, определено има прилики с украсата на гроб В.

Простата вътрешна декорация на цистови гробници в Дервени, избор на флорални мотиви на А и В – мирта  и маслина – изглежда не случайна и лишена от хтонично съдържание. Вероятно е свързана с употребата на тези растения в различна фаза на погребение, както и ритуали, изпълнявани в чест на божества. Венци от маслинови миртови и дъбови клонки, поставяни върху мъртъвци  при полагане, както и съответни венци изработени от злато или  позлатен  бронз също  имат голямо значение.

Практика и техника на погребението
Изгаряне и Инхумация

Кремация има в гробове А, В, Е и Z, а инхумация само в Д, при Н не е ясно поради разграбване. В Олинт от общо 600 гроба само в 53 е извършена кремация. В Атика кремацията е практикувана само от знатни и едри земевладелци. В Тесалия кремацията е практика на богатите не само поради по-високата й цена, но и поради връзка с традициите, отразени в Омировия епос.
 Сравнение може да се направи с погребението на Патрокъл в XXIII песен на Илиада. Когато “душата на клетия син на Менойтий” (Патрокъл)  проговаря на Ахил: “
Нека и нашите кости в урна една да почиват,
Амфора златна, която ти имаш от своята майка.”
След обредното изгаряне на тялото на Патрокъл Ахил нарежда на ахейските водачи да съберат костите от кладата и :


“Нека грижливо сберем: не е трудно да бъдат открити,
тъй като те са в средата, а другите са по-надалече,
в края на кладата вкупом горяха коне и младежи.
С двойна обвивка от лой да ги вложим във златната урна,
Докато сам не отида и аз в подземното царство.
Моля, вдигнете за него не много голяма могила,
ала прилична...”
“Сбираха с вопли там белите кости на своя приятел:
с двойна обвивка от лой ги поставиха в урна от злато.
После я внесоха вътре и с кърпа от лен я покриха.
Кръг очертаха за гроба, положиха сръчно основи
около кладата; бързо издигнаха гробна могила.”


Полът се определя  по погребалните дарове: ако са открити съдове за пиене и оръжие – мъж, а тоалетни принадлежности – жена. Според Мusgrave в В1 са открити остатъци на мъж между 35-50 годишна възраст и млада жена. В съда,  според надпис принадлежал на Астиунейос, син на Анаксагорас от Лариса (в Тесалия  вероятно е член на Алевади, който живее в изгнание в Македония от 344г.пр.Хр.. Няма никакви свидетелства за “спътницата “ на погребания. Мusgrave не изключва да е била кремирана на същата клада с него - вероятно една от жените.  Мястото където са кремирани следва да е било в непосредствена близост до гробница – открити са остатъци от овъглявания  в тумули.

Г. Михайлов (Arch Mak V 1991, 960-964)  заключва, че кратера принадлежи на неизвестен тесалиец от Лариса, който го е получил като подарък от Астейон  и след него от  войн от армия на Филип, който го е заграбил по време на нахлуването на Филип в Тесалия.    

Част от от погребалния огън е с фрагменти от папируси, както и глинени капитоли на погребални колони в пръстта покриващи плочите. Сред останките от огъня са намерени и парчета, обгорени животински кости, което говори за пиршество и жертвоприношение - при гроб В има кости от овен.
Поставянето на погребални маски (стъклени очи) от злато е характеристика на гробове от архайката при Синдос и Требенище, както и шлемовете при мъжете е свързано с поставянето на глинени и дървени маски върху кладата. Стъклените очи могат да се интерпретират като предвзорие pro;sopon; очи, които виждат Отвъд, очите на бога, честа е практиката и да се изобразяват очи върху златни и сребърни шлемове.
По-нататък подробно ще разгледам открития инвентар в гробове А и Б, като ще се опитам пространно да анализирам останките от овъгления папирус в гроб А и бронзовият кратер от гроб Б.

Гроб A

Размерите на гроб А са: 2.07 х 0.90м, като е дълбок 1.08 м. Изграден е от правоъгълни каменни блокове, от вътрешната страна покрити с бяла мазилка. Основният цвят е белият – този на соларния образ на Сина на Великата богиня-майка. На височина 0,57 м от пода е разположен декоративен пояс от сини листа и плодове (вероятно мирта) на червен фон, ограден с жълта (горе) и синя (откъм пода) ленти (Аполонови цветове). Обикновено с миртата се замества Дионис.
        Замазката е била прясна при полагането на даровете – открити са следи от отпечатъци. Гробът изобилства от бронзови и глинени съдове, украшения и различни дребни предмети. Останките след кремацията, заедно с позлатени бронзови листа и позлатени глинени жълъди от венец, са поставени в голям бронзов кратер с волути, който е разположен в средата на гроба от северната страна. Бронзовият кратер А1 е с фрагменти от тъкан, които са полепнали по ръбовете и дръжките, съдържа останки от кремация. До кратера в южната част се намира група от бронзови съдове - поднос (А53), полусферичен кратер (А51),  и лебес (А52),  както и глинена “кипърска” амфора, която се намира към средата на гроба. На запад от кратера  до северозападния ъгъл са открити купчина от подбрани метални съдове  включително : три ойнохоета (А3, А5, А7) и четири ситули (A2, A48,  A49, A50), като една от тях (А48) съдържа десетки ашици (страгали, костни шарнири, knuckle bones) - кости за игра и гадаене, а в друга (А49) са открити огромен брой позлатени глинени кръгчета във формата на щитове. Определено трябва да се спомене, че намерените ашици трябва да се интерпретират като свещени предмети, символ на една обредност. В А61 е открито парче кожа. Също така бронзов плитък съд, наречен патера с дръжка която завършва с излята глава на овен (А8) и бронзов полусферичен съд с огънати дръжки (А9). Могат да се споменат и откритите лампа  с двойна дръжка  и отделна триножна поставка  (А4), бронзови лекит (A92), кана (А6) и три киликса (A 10,1,12). Открита е група от съдове, които са предимно от глина и се намират почти в средата, по-близо до южната стена между кратера и кипърската амфора – глинен червенофигурен аскос (А34). Също така могат да се споменат: бронзов aporrhanterion – съд за пръскане на вода с тръбовидна шия; бронзова цедилка  (strainer, funnel)  с  изящни дръжки, завършващи с глава на гъска (птица); многобройни  съдове с чернолаково покритие: чинии, малки пиксиди и скифоси без дръжки. В пръстените остатъци от източната страна са открити многобройни алабастрови съдове  между тях три от цветно стъкло (А68, А76-79, А125), стъклен скифос, стригили, фрагменти от слонова кост на женски фигури, бронзови пръстени, позлатени бронзови плочи с форма на щит със сцени на Тетида върху морски кон, носеща оръжие на Ахил и накрая многобройни позлатени топчета, между тях глава на Атина Партенос, както и позлатени глинени топчета във форма на желъд и миртови плодове. В тази епоха главата на Атина Партенос може да се тълкува като вид хипостаза на Великата богиня –майка.

 Сред остатъците от погребален огън  върху покривните плочи са открити остатъци от остриета и дръжки на  копия, както и бронзови и сребърни фрагменти вероятно остатъци от доспехи или щит, остатъци от конско снаряжение, фрагменти от чернолакова керамика предимно skyphidia, стъклени фрагменти, пирони, кожени и дървени фрагменти от ракли, мебели, предмети на бита, многобройни костени “зарове” – ашици, позлатени листа и плодове от венци, две очи от слонова кост и фрагменти от поне шест  краища на глинени колони. Намерени са и овъглени фрагменти от папирус с орфически текст, който е разгледан подробно от професор Александър Фол.
 Всички изследвания на текста на Дервенския папирус единодушно го поставят сред основните документи на старогръцкия литературен орфизъм.

Двата дяла на Дервенския папирус, съединени и разделени от преходната седма колона, образуват единството от формулна устност и начална гатанкова литературност. Мистериално посветените езотерици, “македонските селяни”, водени от своя анонимен учител-екзегет, изживяват логоса като тиеполиа. Огласяването на текста е с химново въздействие върху вярващия покойник. То се превръща в молитва призив за отварянето на гроба - врата към Отвъд с разпознаването на доктриналното време в пространството на озарението. Самата техника на назоваване в записания lo;gos с имена и с елементи, които се съединява, образуват Всичкото. То стои извън философската литературност на текста на папируса, за която понякога се спори дали е повлияна или не от Платон. Учителят – посветител от Дервенския папирус повежда чистия интелект, който се храни от самия себе си, към енергийна орфическа безсмъртност за божествено съжителство Отвъд.
Папирусовият свитък съдържа 200 фрагмента, които са открити сред останките на клада за надгробна кремация на покойника. Датирани също във втората половина и в края на VI в.пр.Хр. и не по-късно от 300г. пр. Хр., възстановените 26 колони на Дервенския папирус все още не са публикувани в текст-критично издание. Всеки опит за работни хипотези въз основа на текста е притеснен от различни възстановки, преводи и четения. В изследването на проф. Фол са използвани неподписаното издание на папируса в ZPE 1982 и преди всичко преводът с номерацията на Lacks – Most 1997:9-24, заедно с четенията, реконструкцията на текста и коментариите в статиите на съставения от тях сборник.

Въведението към хипотезата на проф. Фол е написаното от Lacks – Most 1997:5-6 и изразява смущения, предизвикани не толкова от възстановените колони на Дервенския папирус, колкото от видяното извън тях.

“Защо някакъв човек в Македонските села през IV в.пр.Хр. очевидно избират не само да имат текст на този папирус със себе си в гробницата, но да бъдат изгорени заедно с него, като по този начин заздравяват по-нататък връзката си между текста и ритуала, който се е осъществил – ако интерпретацията, скицирана по-горе е правилна. ”

        Издателите на сборника се питат дали един вярващ в орфизма, силно повлиян от Хераклитовия възглед за слънцето не избира кремацията, защото й отдава специфично значение като начин на погребване, дори в този период да е било типично за Македония. Според последователността на уместно задаваните въпроси – остават отворени твърде много въпроси, казват запитващите  - елементът на огъня не предоставя ли фундаментална връзка между първата част на папируса (колона 1-7), втората му част и обстоятелствата на кремацията (incineration). Какви са били отношенията между автора на текста и човека, погребан с написаното? За какво четене е бил предназначен папирусът.

“Човекът от македонското село” е носителят на устната орфическа вяра, която той изповядва без “източни влияния, наскоро или по-отдавна внесени” в рамките на местната етносна орфическа назованост. Тя е гръцка, според езика на контакта и заради зоната на разпространение на старата тесалийско-беотийско-делфийска мистериална посветителност, но е и тракийска, според класификаторното означение на устността й. Разбира се огънят е спойката между кремацията на вярващия в жертвоприносително изгаряне, в Загреево – огнен стасис, който е равен на Сабазиево-слънчевия, и двата дяла на папируса. В пресечната точка на древната орфическа устност с новата орфическа литературност от IV в.пр.Хр. тази подразбираща се спойка между двата стасиса и словесните назовавания е обяснена с Хераклитовия откъс.

Авторите на текстовете върху орфическите златни таблички са същите културно-исторически фигури, каквато е и съставителят поне на първата част на папируса. Този автор е анонимният Учител, наречен екзегет на много точно определената интерпретативна общност. Затвореното езотерическо общество от мистериално посветени слуша текста, който е бил припяван-огласяван. В условията на изразена устна етносна култура-поведение, осенена от орфическата вяра в безсмъртността чрез Загреев антроподемонен стасис, всяка затворена група от посветени се е изолирала от останалите.

Първите седем колони пт Дервенския папирус предлагат много отговори, стига те да бъдат разглеждани като запис на интерактивността на устния с литературния орфизъм.
Тежко повредената първа колона предоставя в дясната си част само възможно възстановимото име на Ериниите в ред 7 и сигурното местоимение “всеки“ в ред 4. Втората колона потвърждава името на Ериниите в ред 3, които изглежда са идентифицирани с душите на мъртвите. Почитта към тях е изразена с капкови възлияния, приношения на птици и нещо, което е приспособено или приспособимо към музиката (редове 5-8). Предположените петли и гълъби могат да бъдат наистина виждани като орнитоморфна връзка с крилатите Еринии/Евмениди, т.е. като алегория на души и на демони. От друга страна редът на споменаването им след капковото възлияние и преди обредната музика определя птиците като жертвоприносително известяване на присъствието на Великата богиня-майка в паредрия със сина. В края на IV в.пр.Хр, когато устната орфическа вяра е вече твърде разпространена, паредрената Велика богиня-майка би могла да бъде словесно и изобразително сполучливо назовавана с петли и гълъби. Унищожените от огъня думи в този ред на папируса могат да бъдат предполагани като споменаване на химни, но това не е единствената хипотеза.

В третата колона се появяват демоните (редове 4-и 6), които са под “тази земя”. Всекиму е отреден един демон, твърди изразът в ред 4. Демоните са наречени служители на боговете (ред 7). Заедно с тях в ред 8 са споменати несправедливи мъже. Те или може би демоните, носят отговорност за нещо, което били причинили.

Тайното слово в първия дял на папируса въвежда вярващия в посветителната обредност и мистериалния факт (обреда). Без да призовава божествата на подземния свят по име, вярващия се отправя към безсмъртността в Отвъд в своя антроподемонен стасис, в който той е посредник. Безсмъртността се състои в посредничеството, което повярвалият осъществява между паредрите Велика богиня – майка – Син и останалите живи посветени. Това вече беше неколкократно казано, но тук задължително трябва да бъде повторено заради Ериниите, които в шестата колона на папируса са наречени Евмениди и са може би наистина синоними на душите на умрелите. Текстът на папируса ги изравнява и с демоните.

Ериниите/Евменидите се споменавата само в три късни орфически фрагмента. Те са виждани в многоназоваността на демонните хипостази, отъждествявани с душите там, където етносната вяра е започнала да се елинизира и литературизира. В доктриналното посвещение, записано на папируса с все още непохватна редакция Ериниите/ Евменидите/ душите/ демоните са определени като Qew:n uJphre;tai (кол. 3, 7), като служители на (орфическите) богове.

Четвъртата колона е наречена Хераклитова, понеже в нея философът е изрично цитиран. Възможните допълнения както към текста на “автора на папируса” (кол. 4, 1-6) така и към фрагмента на Хераклит (кол. 4, 7-9) са вещо направени и косвено подкрепят хипотезата на професор Фол, че деветте реда са запис на гласа на учителя-посветител. Изглежда, че този именно глас прозвучава високо и силно в риторично зададения въпрос дали “Космосът не обладава порядък по такива причини” (кол 4, 4). Изяснено е само, че тези причини са свързани с промяна. Допустимо е да се мисли, че огласяването на посветителната норма di;kh (кол. 4, 3) в значението и на щастлива съдба или мяра на вярата изисква от посвещаващите се да променят обичайните си възгледи, така както “Хераклит, променя общоприетите, говорейки като разказвач на митове”. Миторазказът в неговия фрагмент се отнася за слънцето. По своята природа, казва свещения Хераклитов логос, то е широко колкото “човешка стъпка” и не надхвърля размерите си. Ако слънцето пристъпи отвъд собствената си ширина, Ериниите, помощниците на di;kh, “ще го намерят навън” (и ще го приберат). Отчайващо повредения текст в кол. 4, 10-12 предоставя само приблизителен смисъл за uJperbato;n (преминаването към?)...на di;kh.

Записът на думите на учителя-посветител в кол. 4 е ясен от гледна точка на вярваното въвеждано в мистериално тайнство на хиерогамията. Съгласно така разтълкувания текст, космическият орфически ред се крепи на константни величини, които в кол. 4, 2 са наречени kei;mena. Този термин поражда строго нелитературната идея-образ за устойчивото и многофункционално кеймелион, лежащото благо, хтоничното богатство. За предпочитане е да се заключи, че променящият се в посвещението към екстатична равновесност носи индивидуална вина за щастливодемонните константи на Космоса така, както я носи и слънцето.

Петата колона е с достатъчно запазен текст, за да бъде спокойно разбрана, въпреки разликите в преводите – интерпретации на Lacks-Most 1997:11 и на Tsantsanolglou 1997:97-98, когото проф. Фол предпочита. Допитването до оракула се казва от неизвестния автор, е, за да се научи дали “това (назовано/извършено) е справедливо”... “Защо те не вярват на ужасите в Хадес?”- пита се той (кол. 5, 4-5). Възстановените редове са горчиво откровение на посветителя, който използва злощастната за учението му синонимия между невярване и невежество. Онези, които не учат и не знаят, не могат да бъдат вярващи, се твърди в папируса, защото дори и да виждат, не разбират какво виждат.

Шестата колона неподправено възпроизвежда свещенодействия и назовавания от репертоара на устната орфическа посветителна вяра. Откъсът започва с думите, че молитви и приношения успокояват душите (кол. 6, 1). Употребеният глагол meili;ssw отнася значението си към mei;ligma- пречистващия обред, извършван в почит към и за омилостивяване на Евменидите. В кол. 6, 2-4 се обявява, че напевът,   ejpw/dh; на магите, е достатъчно силен да промени демоните, които възпрепятстват душите. Демоните възпрепятстват душите, понеже са им противници. Ето защо магите (маговете) извършват обредни жертвоприношения, като че ли плащат компенсация (кол 6, 4-5). При обредните жертвоприношения те възлияват вода и мляко, от които смесват своите хоаи (кол. 6, 5-7). Магите принасят в дар безброй многопъпкови питки, защото душите са непроеброими (кол 6, 7-8). Посветените извършват предварителни жертвоприношения – proqu;ousi- на Евменидите, също като магите, защото Евменидите са души (кол. 6, 8-10). Всеки, който има намерение да жертвопринася на боговете от тяхно (на душите) име, най-напред трябва да принесе птица (кол. 6, 10-11). Останалият текст е силно повреден. (Учителят екзегет използва назоваването маг, за да изравни себе си с безукорния персийски тълкувател-просветителн в традицията на Херодот и Аристотел. Изтъкнатото в шестата колона качество на магите да променят демоните, ако са противници на душите, доказва, че те направляват посредничеството между божествената интелектуална енергия и вярващия, който придобива частица от нея в безсмъртността си.)
Седмата колона разкрива техниката на устното посвещение в учението за безсмъртността, в което изгореният покойник се състоява в Загреев антроподемен стасис. С папируса на гърдите си вярващият македонски селянин тръгва към Отвъд, по същия начин, по който щастливо демонните тракийски аристократи и оргюфици от некрополите в Крит, Южна Италия и Северна Гърция започват това пътуване с положена върху гърдите им изречена формулност.

Колоната започва със споменаването на химн (поема), който казва здрави и правилни думи, когато се изпълнява по време на литургична служба в общността. Допълва се, че никой не може да каже как точно да се тълкуват думите, въпреки, че те са говорени. Учителят обяснява, че Орфей не е имал намерение да го използва, за да задава спорни гатанки, а за да изрича велики неща, във формата на гатанки, и прави свещено изложение от първата до последната дума. Целта на този логос е, според екзегета, да се сложи врата на ушите (слушащите), защото той не легализира свещеното изложение за мнозина, а учи онези, чието чуване е чисто.
Първата част на Дервенския папирус и кремацията са взаимодопълващи и взаиморазкриващи се записи на повярвана обредност. Текстът след седмата колона може да бъде видян като Другостта на вече назованото, т.е. като друго назоваване на мистериалния факт. Това назоваване започва още в осмата колона, в която се появява орфическият Зевс.

Той взима от баща си мощта и славния демон, който в деветата колона е разтълкуван като огън. Той променя, ако се смеси, ще рече, ако демонно се намеси в мисленето-речта на вярващия, у когото, ще може да се извърши посвещаването. Десетата колона ясно пояснява, че в устния орфизъм казване и учене е едно и също нещо, имат един и същи смисъл. Тракийският орфизъм, който е вяра на произнесената дума, придобива в единадесета колона забележителна словесна и визуализирана синонимия – да се оповести предсказание, значи да се избегне вреда (предизвикана от неверие). Оповестяването на предсказанието става през нощта в Сабазиевото “най-отдалечено” светилище (на върха на Зилмисус), в което ден и нощ (Аполон и Дионис) се уравновесяват е подразбирана в дванадесета колона. В нея се съпоставят Олимп и времето. Те са едно и също нещо и тази равнозначност е идеалната категориалност, с която би било характеризирано времето на свещената планина, на съкровеното свято място.

Тълкувателите на папируса въвеждат едно от главните мъжки орфически божества Зевс в т.нар. от тях еротичен аспект, т.е. в инцест. В инцест се мисли изглежда и слънцето. Това представяне на устна вяра в първоначална литературна форма е извлечено от фрагментираната тринадесета колона и от по-запазната четиринадесета. В нея е представена теогоничната хиерогамия, между Земята и Слънцето, от която се родил Кронос. Петнадесета колона продължава изложението на учението по свещения му логос, тъй като освен Зевс, в повредения текст е посочен и Метис (към него се отнася изглежда и добавката “царска почест”?). Тези литературни идентификации са мислени като ajrch; – двоен термин за космическото начало и за началото на властта, но и двете му значения са подходящи за устно-орфическия Син на Великата Богиня - Майка, напомнян в теонимите Зевс, Метис, Фанес, Протогонос, Дионис, които не са запазени в текста на папируса. Твърдението за еротичния аспект на един инцестен върховен бог се дължи най- вече на шестнадесета колона, в която Слънцето е наречено генитален орган, т.е. извършител на хиерогамията.

От учителя-посветител е добавено, че нещата, които са сега идват от вече съществуващите така, както след първородния цар идват благословените богове и богини, и реките, и нежните извори, и всичко, докато той, царят, е сам. Той е умът, който произвежда всичкото. Египетското по своя характер внушение за царя, от когото произхождат боговете и богините и който е Ум, се подчертава в седемнадесета колона, че съществуващото не е родено, а съществуващо. Ака и въздухът е съществувал, преди да бъде назован. Назоваността на всичкото, приема името на Зевс в приведения стих, в който е казва, че Зевс е главата, средата и от Зевс всички неща са направени. Така Слънцето от петнадесета колона и Зевс от седемнадесета са изравнени в Сина.

Назоваването продължава и в осемнадесета колона, в която е записано, че съществуващите неща са преди (да съществуват) във въздуха, който е дъх. Учителят споменава, че Орфей назовал този дъх Мойра, която е мъдростта. Още преди Зевс да бъде назован, Мойра вече била станала завинаги мъдростта на бога. Ето защо деветнадесета колона твърди, че всяко нещо е получило името си от това, което властва в него - Зевс е наречен по същия начин. При такава техника на назоваване, не е възможно да слушаш и в същото време да учиш смисъла на думите. Това правило е съобщено в двадесета колона и е допълнено с едно живописно разяснение на литературно-полисната профанизация на устния орфизъм. Преди да извършат свещените обреди, те се надяват, че ще узнаят (мистериалното тайнство), но след като са ги извършили са лишени от такава надежда. В колона двадесет и първа е разгледано какво същност, не знаят неистинно посветените. То е резюмирано по-скоро в обявената “форма на гатанка”. Според папируса Всичкото е разделено от Учителя на малки парчета, които скачат и се поставят в отношение едно към, друго. Така всяко скачащо намира своя другар. Казано на езика на изследването – Синът и Великата богиня майка се съединяват, за да образуват единството си. В откъса се допълва, че той (богът, Синът) е съществувал преди, а е бил наречен “роден”, след като се е отделил (от самозаченалата го Велика Богиня - Майка).

Този възглед е потвърден в следващата двадесет и втора колона, в която изрично се казва, че Ге, Метер, Рея, Хера са една и съща богиня, наречена Ге по договореност между посветените, Майка – защото всички неща са родени от нея и Ге/Гая според старогръцкия диалект, употребяван от членовете на общността.

Пълният стих гласи Деметра, Рея, Ге, Метер, Хестия, Дейо. Едно изследване на устния тракийски орфизъм няма какво повече да добави към това изравняване, с разясненията му, още повече, че в колона двадесет и трета допълва какво се постига с наслояването на име върху име. В нея е казано – ако Океанът е въздух, въздухът е Зевс, но това не противопоставя един Зевс на друг Зевс, а той самият добива голяма сила. Тъй като и в двете колони е направено разграничението “по установения ред”, т.е. по орфически правилния, сега може само да се уточни ефектът от предписания в учението начин да се назовава – наслояваните имена увеличават мощта на вярваното божество.

Назоваването поражда вярата, която е назоваване. Това определение произтича от устно-орфическия прочит на документа, но не и от литературно – философския му разбор. В колона двадесет и четвърта опитът за такъв разбор още веднъж показва несъстоятелността му. Правотата на устния прочит е подкрепена, защото назоваванията са мислени в “равни мерки от центъра”. Това е доказано с твърдението, че Луната свети за много смъртни, но не и за всички заедно. Така разпознаването-узнаването-назоваването са отново разкрити като посветителна процедура. В колона двадесет и пета нещата са невидими през деня, когато са осветени от слънцето, но през нощта са видими, съществуват. Ако бог не е искал нещата да съществуват, той не би направил слънцето. В силно фрагментираната колона двадесет и шеста умът е наречен майка на всички неща. В текста анализаторите долавят често разисквания “еротичен аспект” на Зевс. Ако действително тук се съдържа подобна интенция, вероятната идея-образ на хиерогамията като тайнство не енергийно интелектуално създаване е може би показано със съхранения теоним Хермес. Този бог предоставя блага, се заявява в папируса.

Колкото и да е тежка загубата на останалия текст, не може да не се признае, че възстановеният му дял завършва орфическото посвещение по възможно най-убедителния начин – с благодатта на Хермес, на хегемона на логоса.

Още към времето на студията на Михайлов от 1991г, която ще бъде разгледана подробно по-долу, за Дервенския папирус е започнало да се проявява колебание дали между двата каменно-цистови гроба (Б с кратера и А с папируса), отстоящи на 4.50 м. един от друг, няма връзка. Колебанието е изразено ясно от Карпентър през 2000г., но според проф. Фол всеки вижда онова, което знае, и може би притежателите на изделието имат свой прочит. Археологическия текст на гроб Б показва (доктринално) участие на покойника в затворено мъжко орфическо общество. В удостоверената от текста на надписа върху кратера пресечна точка на тесалийската езотерическа устност с македонската държавно-династическа елинска литературност, орфическият набор от назованости се допълва по най-естествен начин от папиросовия свитък в гроб А.

Гроб Б

Гроб Б се намира на 4, 5 м на северозапад от гроб А и е цистов с размери 3.06 х 1.53  и 1.62 дълбок. Вътрешността му е покрита с две равни (0.8м) ивици варова мазилка, изпълнена в два различни цвята – долна червена и горна бяла, като се украсени с напрекъсната  плетеница от маслинени  клонки от синьо - червени листа и черни плодове (маслини) от двете страни и краищата на гроба. Червеният (хтоничният) и белият цвят предават дуалността на Сина на Великата богиня – майка, а също така и Смъртта и Новото раждане.
В противоположност на гроб А е оставено пространно място за даровете, които са разположени в ясно отделеии групи. Открит е бронзов кратер (В1) с релеф с дионисическо съдържание и ляти дръжки - на 0.8 м от източен край повален към юг (фиг.13), който ще бъде разгледан подробно по – нататък. Също така могат да се споменат: каменен постамент с размери 0.72 х 0.5  и дебелина 0.36, равноотстоящ на 0.45 от южна и северна стена и 0.75 от източна, с кръгъл изрез в средата в който е била поместена основата на кратера.

Размерите и изящността на кратера доминират  вътрешноста на гробницата. Има перфориран вдлъбнат капак, върху който е намерен непокътнат златен венец, който може да се интерпретира като симевол на хероизацията. В кратера освен остатъци от изгорени кости има открити и две  двойни златни игли  (В131, В132), както и златен пръстен (В134), златен статер на Филип II и фрагменти от венец, състоящ се от дървено стебло с позлатени бронзови листа и позлатени глинени плодове (В138). Околоустието на кратера има две лъжици  от сребро (В2) и бронз (В26); бронзов черпак (aryter  В47), бронзов lagynos  с двойна дръжка (В34), дълбок бронзов съд с конична основа (В25); бронзова цедилка  (strainer – funnel) с извити дръжки (В34); бронзов unguentarion – aporrhanterio с тръбовидна шия (В24); лекит (В32) и няколко бронзови киликса. Малко по на запад от горната група е положен бронзов лебес с две пръстенообразни дръжки, прикрепени към аплици във формата на птици (В39); 4 статуетки на седнали фигури  две менади, сатир и млад Дионис са намерени малко настрана под кратера (В1). По късно е установено, че те са били прикрепени към краищата на кратера. 

Втората група от съдове се намира на север от кратера до каменния постамент - бронзово ойнохое (B33), бронзов амфориск със скифоиден капак  на верижка и подвижна  дъговидна дръжка  (В22); бронзова ситули (В28), малки сребърни купи, като една една от тях е (В8) с гравирана украса от копиевидни листа; бронзов киликс, малко сребърно ойнохое (olpe) с гравирани листа (В14); сребърен киликс с изковани листа и глава на медуза на дъното (В11); сребърна солница (В20), бронзов аритер и стъклена чаша във формата на киликс,  сребърни купа и чиния.  
На запад от тази група към средата на гроба са положени предимно глинени съдове, две чернолакови плата, чернофирнисова лампа, глинени вази. Покрай северната страна  към  северозападния ъгъл са поставени оръжията на мъртвия мъж - два върха на копие, махайра и нож, бронзови наколенници и различни сребърни, бронзови и позлатени фрагменти – вероятно украса на щит, както и златна лента и златен лист. Имайки предвид контекста двете открити върхове на копия могат да символизират тези, които отиват или се връщат от дълъг път.

Южно от тях  към средата на гроба е открит бронзова лекане (В40), на юг от нея бронзова патера с дръжка, която завършва с излята глава на овен  (В36),  а върху нея перфориран бронзов лист. Също така може да се спомене, че е открита много алабастра покрай западния край на гроба. След отстраняването на тези находки и почистването на пода са открити многобройни фрагменти от дърво, две полукръгли бронзови кутии, като в едната има пигменти/ мазила /козметика. Открити са също основа на железен триножник, бронзови кръгчета с пръстени,  сребърни кръгчета, които са украсени със звезди и много бронзови пръстени. Интересни са стъклените pessoi  (страгали, “зарове”), очи (от маска) и множеството  глинени “ягоди “ и стебла на венци.

Както бе споменато по-рано при разкриването на античния некропол е намерен великолепен кратер, който веднага предизвиква голям интерес. Кратерът е бронзов, висок 77 см, а заедно с дръжките, чиито волути се извиват над устието – 91 см, с най-голям диаметър в средата 52 см и тегло 40 кг. В него са били поставени останките на мъртвец след изгарянето му и един златен триобол на Филип II. Освен кратера в гроба са били намерени най-различни други предмети, между които и 20 средбърни съда с различна форма, много бронзови, алабастрови и керамични съдове, както и железните оръжия, части от кожената ризница, бронзовите кнемиди и други предмети на погребания.

Около тялото на съда е развита многофигурна Дионисова сцена, като за лицева страна трябва да се вземе тази с фигурите на Дионис и Ариадна. Богът, съвсем млад, безбрад, гол, седнал на разстлана върху скала дреха, облегнал се е на лявата си ръка, а дясната е извита и положена на главата, под него има – пантера. До него в седнала Ариадна с обърнато към него ведро, но не усмихнато лице, което не среща погледа на Дионис, въпреки че той е поставил десния си крак на нейното ляво бедро. Надясно от божествената двойка е представена група от менада и мъж в екстатичен танц. Менадата е с гръб към Дионис, с отметната назад глава – типична поза на обхваната от вакхическа лудост жена – и с преметнато на лявото рамо голо детенце. Срещу нея, почти под дясната дръжка на кратера, танцува в лудост брадат мъж в зряла възраст, облечен в къс хитон, с развята хламида, с препасан къс меч на лявото бедро, в дясната си ръка той държи две копия, които минават през краката му, а лявата е вдигната нагоре и е със свит юмрук. Вляво от главата му се развява петасосът му  (широкопола шапка -?), ако това действително е шапка. Само левият му крак, стъпващ наляво, е обут в красива висока обувка, а десният е бос.

Точно противоположно на тази група, под и от двете страни на лявата дръжка, е разположена танцуваща група от две отметнали назад глави менади, с гръб една към друга, държави сърне или козле, което ще разкъсат. Групата е обособена психологически сама за себе си и няма връзка с божествената двойка, нито с разположената вляво от тях сцена, която заема задното лице на кратера: две менади държаши змия, танцуват в екстаз, като дясната, за да не падне, е прихваната от трета седнала менада. Вляво от тях, облегната на чепата тояга, ги наблювада гол сатир, с вдигната лява ръка. За по-ясна представа в “Приложения” na стр.33 може да се открие схема на сцените.

Навсякъде се вие декоративно разположена лоза. Горе при дръжките има четири статуйки: млад Дионис, чийто тирс е загубен, заспал пиян сатир, спяща менада и друга менада в екстаз. В медалъони, поставени във волутите на дръжките, са разположени четири глави: на Херакъл (на фона на лъвската кожа), на бог с две малко рогца и животински уши, когото някои се опитват да идентифицират с Ахелой, хтонично божество (Хадес), чиито къдрици се развяват като змии, и още една подобна глава, чиято интерпретация е още по-несигурна (Дионис – Хадес?).

Шията на съда е обгърната от фриз от 12 животни: лъв, захапал сърне, лъвица, сърне, глиган, пантера, женска пантера, женска пантера и сърна, орел, нападащ сърна, пантера, козел, орел. Под главната сцена, долу на тялото, два орела разкъсват сърне, а лъв и женска пантера – теле.
Поставената в кратера монета на Филип II (359 – 336г.пр.н.е.), показва, че погребението е извършено след нейното сечене (terminus post quem), което пък от друга страна, е едно от указанията за изработването на кратера (terminus ante quem). Може да се приеме, че изработването на кратера е станало между 330 и 320 г. пр.н.е. Понеже съдът има надпис на тесалийски диалект, който ще бъде разгледан подробно по-долу, може да се приеме, че съдът е принадлежал на член на Алевадите, благороднически род в Лариса, който взел участие в сепаретивното движение на тесалийските градове срещу Филип II през 341 г.пр.н.е. и затова бил изпратен от него в изгнание, като се настанил в близката до Солун Лете, и кратерът съхранил останките на един от неговите членове в недалечния оттам некропол при сегашното Дервени.

Надписът гласи: ΑΣΤΙΟΥΝΕΙΟΣΑΝΑΞΑΓΟΡΑΙΟΙΕΣΛΑΡΙΣΑΣ, “(Съд) на Астиун (=Астион), син на Анаксагорас от Лариса”. Предходните изследвания просто приемат, че лицето Астиун произхожда от този град. Това тълкуване е било възможно преди откриването на надписите от Рогозенското съкровище. Тези надписи имат същата формулировка: Kotyos ex Ergiskes или Argikes; Kotyos ex Apro; Kotyos ex Beo; Kotyos ex Geistoi; Kotyos ex Sauthabas; Kerseblepto ex Ergikes, което означава “(Съд) на Котис, съответно на Керсеблепт; (съдът или металът произхожда) от Ергиске, съответно от другите споменати селища.”

Според проф. Фол - Астейунейос, син на Анаксагорас, от Лариса – както гласи надписът със сребърни букви върху бронзовия кратер – обявен от разкопвача за мъж на средна възраст, е бил кремиран заедно с жена. Може да се каже, че е имал висока социална позиция, за което се съди от намерените златна монета от времето на Филип II, златен пръстен и три златни игли.

Върху пищно украсения кратер били изобразени обсебени жени от Тива, Дионис с Ариадна и брадат мъж, който бил най-вероятно Пентей. Всичко това обаче е под въпрос.
Според Г. Михайлов излизайки от тези надписи, то ΕΣ ΛΑΡΙΣΑΣ ще означава, че съдът или металът произхожда от Лариса: Астиун го е получил оттам поради някакво голямо задължение към него, най-вероятно като трибут – въпрос, който повдигат и рогозенските надписи. Но съдът е намерен в Халкидика, а тесалийският диалект на надписа показва, че е изработен за лице от Тесалия. Следователно съдът е станал притежание на лицето, когато то се е намирало в Тесалия преди 341г. Този Астиуней е могъл да бъде или от рода на тираните в Лариса, Алевадите, или от друг град, към който Лариса е имала задължение, най-вероятно лице от рода на тираните във Фере, които постоянно са се стремели да доминират над покровителствената до 341 г. от Филип Лариса. Така че съдът е бил изработен едно – две десетилетия преди тази година, в която цяла Тесалия е станала македонско владение. Трудно е да се определи къде е бил изработен съда – дали в самата Тесалия, където трябва да се търси такъв производствен център, или в Халкидика, където производството на производството на бронзови съдове и предмети е било силно развито.

Според Г. Михайлов горните обстоятелства довеждат заключението, че въпреки елементите с хтоничен характер, кратерът не е бил изработен за урна и това се установява съвсем ясно от надписа. По принцип е възможно, останките на притежателя да бъдат положени в него, но това щеше да бъде приемлива хипотеза ако не беше заключението за предназначението и съдбата на този съд. От горното следва, че Дионисовите сцени нямат фунерарно предназначение. Изтъква се, че в един съседен гроб е намерен фрагмент от папирус с орфически характер за съпътстването на душата на погребания по пътя към блаженството в задгрония свят.
Според някои тълкувания става въпрос за “страданието на Дионис”: разкъсването му, символизирано с образа на Пентей, двете менади, разкъсващи сърне или козле, менадата с детето; въкресението му, изразено чрез младия Дионис; свещения брак (хиерогамията) на Дионис и Ариадна.

Независимо дали кратерът е поръчан или подарен (или откраднат), поставянето му в гроба го натоварва с допълнителни конотации, превръща се в “свещен символ”, който е същевременно и парола за пожелалия да бъде погребан в него. Такъв прочит, свързан естествено и с описаната погребална обредност, предполага и вероятност за орфико – Дионисова (Загреева) интерпретация на изобразеното върху кратера, която в никакъв случай не трябва да се ограничи само с разчитането на фигурите от централната сцена, а в тълкуването на цялостния изобразителен текст. За да се разшифроват “скритите” в паметника конотации, той трябва да се приеме в неговата цялост, т.е. да не се изключват медалъоните, поставени във волутите на дръжките и четирите статуарни изображения под тях, както и двата фриза със зооморфни сюжети около шията и дъното на съда.

Тук възниква въпросът дали действително всички сцени са свързани в едно цяло като “божествена драма”, и дали тълкуването на отделните елементи е вярно.

Очевидно четирите статуйки горе при дръжките не могат да се свържат сюжетно в едно с главната сцена: те имат връзка само с общия Дионисов характер: такива изображения се срещат и другаде, без да имат каквато и да е връзка с Дионис, и затова техният смисъл остава неясен.
Интерпретацията на главите във волутите е също несигурна: с изключение на Херакъл, тълкуването на бога с рогцата (Ахелой) и на т.нар Хадес и Дионис – Хадес е само едно предположение. Но увиващите се горе около дръжките змии, чиито глави допират до медалъоните, явно свидетелстват за хтонична същност, каквато има и Дионис, без тя да е единствената.
За да се предложи това обяснение, изследователите излизат от обстоятелството, че сцената е разположена в природата, където става разкъсването на Пентей от менадите, както ги описва Еврипид в своите “Вакханки”. За това говори не само представянето на беснеещите вакханки, две от които ще разкъсат и едно сърне или козле. Евгения Юри изтъква, че Пентей е винаги млади и безбрад, а тук е изобразен зрял брадат мъж, когото преди нея М. Робертсон възприема като Ликург – другия Дионисов противник. Според Евгения Юри това обаче не може да бъде Ликург, защото той никога не се изобразява с меч и копия, а с двойна брадва. Кой от двамата е изобразен?
    Според легендата, когато Дионис със своята свита (тиаз) от кърмачки – менади шества, за да налага навсякъде своя култ, среща съпротива и един от най- яростните му противници е тиванския цар Пентей. Дионис го наказва да бъде разкъсан от собствената му майка Агава и нейните сестри при празнуването на Дионисовия култ, вземайки го в своята ентусмиасична лудост за диво животно, което трябва да бъде разкъсано и изядено сурово. Това е всъщност един айтион – мит за обясняване на религиозна практика или празник, в случая практиката на разкъсването (diasparagmos) и на изяждането на животното сурово (omophagia), чрез който акт Дионисовите адепти приемат в себе си бога и се причастяват към него. Този мит, станал особено популярен след Еврипидовата драма, е дал сюжет на много произведения на изкуството. Гибелта на Ликург е друга. Първото сведение за него се намира в “Илиада” (VI, 130-140): “Той гонел по божествения Нисейон кърмачките на беснуващия Дионис, които, удряни от мъжеубиеца Ликург, захвърлили всички тирсовете си, а Дионис в уплахата си се хвърлил под вълните на морето, където Тетида го приела в скута си”, за което деяние Зевс го ослепил и като омразен на боговете “не живял дълго”. В текста обаче, не се казва, че Ликург е тракиец, че Нисейон е място или планина в Тракия, нито изобщо че всичко това се е случило в тази страна.

 Омир е взел епизода от някаква поема, вероятно от Евмел от Коринт, където е било отделено място и на Дионис и на Дионисовите преживелици, и понеже произведението е било популярно, Омир е предал всичко накратко. Епизодът е интересен с това, че Дионис удря менадите с bouplex – дума, означаваща предмет с който се удрят волове (bous), а това е остен.

 Омир е употребил глагола theino, който означава удрям и оттам – убивам, но това не може да се тълкува в смисъл, че Ликург избил менадите, за да заключим, че думата bouplex означава “двойна брадва”, с каквото го въоръжават в изобразителното изкуство. Именно след Омир, от Есхил насетне, Ликург е вече тракиец и цар на едоните в Беломорска Тракия, недалеч от Халкидика. Поради това, че се е противопоставил на Дионис, богът го наказва да посече с брадва сина си Дриант и сам да се посече с двойна брадва, мислейки че сече свещеното Дионисово растение – лозата. Ето защо той винаги се изобразява в изкуството с такова оръжие, а не с меч и копия.
    В цялата украса на средния пояс има няколко сцени, които са обособени с положението, в което са поставени фигурите, За групата Дионис и Ариадна на о. Наксос, след изоставянето на момичето там от Тезей, изглежда няма съмнение. Сцената може да се обясни и в идеален план, но митът винаги я ситуира на Наксос, а не на Китерон или на Парнас. Освен това има две групи вакханки (менади): в едната две менади дърпат сърне или козле, в другата две менади танцуват в екстаз, като едната е подкрепяна от трета; тази трета менада е обърната с гръб към предходните две менади, а вляво групата е ограничена от гледаща към тях фигура на сатир. Последната група включва менадата с детето и брадатия мъж. Важното е, че менадата няма връзка с мъжа: той нито я гледа, нито я напада, а е в екстатичен танц, потънал в унес. Изключено е малкото детенце да бъде Дионис според епизода у Омир. Но при брадатия мъж има една подробност, на която трябва да се обърне внимание: обут е само единия му крак, левият. Пентей би могъл да бъде представен моносандален, въпреки че досега това не е засвидетелствано никъде. Обутият ляв крак символизира връзката с хтоничния свят и това е още един елемент от този вид, прибавен към другите хтонични елементи в дервенския кратер. Но този елемент е на мястото си и при Ликург, който обхванат от от вакхическа лудост, се е запътил към отвъдния свят. Изключено е Пентей да бъде представен като брадат мъж в зряла възраст. При изключената хипотеза, че това е собственикът и покойникът, в Дионисовия свят остава само едно лице – Ликург, който е представен с един сандал и в статуята според цитираната епиграма. Той обаче не е снабден с bouplex или с двойна брадва (labrys или pelekys), а и епиграмата не уточнява това; употребена е думата стомана, knalyps – дори не е казано “бронз”, както в поезията се нарича общо оръжието – меч, копие, шлем, броня, но във всеки случай се касае за метално оръжие.

На кратера той е въоръжен с меч, който е в ножницата и с две копия, което неизбежно напомня епитета на богинята Бендида “с две копия”. Вероятността този брадат мъж да е тракиецът Ликург, като че ли е единствената възможност. Трудно е да се намери по-добра героична персонификация на страданието на разкъсания от титаните Бог. Самата двусмисленост, заложена в литературния и иконографски тип на Ликург, най-ясно може да предаде ентусиазмоса на посвещението-смърт и спрагмоса (разкъсването) на смъртта – ново раждане.

Към двойката Вакханка – Ликург е обърнат мъж, в когото всички интерпретатори на сцената виждат Сатир, един от спътниците на Дионис. Може би образът, характеризиран чрез кривака и преметнатата на гърба и завързана пред гърдите лъвска кожа, е близък повече до иконографския тип на Херакъл, отколкото до този на Сатира. Елинската образност назовава антроподемонния стасис на Посредника, който е Служител (чедо) на бога, Водач (Учител) за посветените мъже от езотеричните аристократически  кръгове и почитан наравно с Бога от останалите, чрез сливането на хипо-антропо-демона Сатир и антроподемона Херакъл.

За посветения в орфическата вяра, изобразеното назовава Сина на Великата богиня – майка в паредрия с нея и разкъсването на неговия прорицател-учител, на брадатия мъж, в тракийски, а не в старогръцки образ, от жриците на богинята. Не бива да се подминава и ориентацията на кратера, определена според мястото му върху пиедестала. Сцената със свещения брак – Дионис и Ариадна (а защо не и Персефона, тъй като фигурата е характеризирана основно чрез воала, а той е атрибут на дъщерята на Деметра) е обърната на запад. Тази позиция има сакрално значение, тъй като Запад е посоката на смъртта, през която трябва да се премине, за да гарантира новото раждане на посветения вече в друг, антроподемонен и божествен стасис. За не-орфиците конвенционалните сцени върху кратера представят един теонимно безспорен Дионис и неговата беснуваща обредност.

При такъв прочит кратерът от Дервени назовава погребална, орфическа вяра – обредност/обред, съхранила основните черти на посветителната, мистериалната и доктриналната. Каменно - цистовият гроб Б е учебно ясен и с цветовото си назоваване. Две трети от него, от дъното нагоре са оцветени в червеното на жертвоприносителното хиерогамно тайнство. Най-горната трета ивица е изографисана с клони, червени шипки? (маслини, ягоди) и листа. Те посочват свещената горичка на Великата богиня – майка, както и извършваното разкъсване на Учителя, подсказано с червените плодове – с неговите капки кръв.

Заключение


Гробниците в Дервени са открити през 1962 г. Може да се каже, че са втори по значение след разкритията в гр. Пела през 1957 г. Оттогава започват да се провеждат системни разкопки на гробници и околности, които са възложени на П Темелис. Макар че следва да се очакват и разкриването на други гробници, те едва ли ще променят съществено картината на пространственото разположение и на некропола, обрисувана от откритите досега  - те не са част от градското гробище, а са разположени край пътя свързващ Лете със Солун  - план, чиято западна врата се нарича Летейска.

Некрополът от Дервени е просъществувал за твърде кратък период  - 20-30 години, между 320-300г.пр.Хр. или между 310-290г.пр.Хр., което ясно го определя като династически, вероятно на тесалийската династия на Алевадите. Разположението и състава на извънредно богатия гробен инвентар в основни линии предава картина, наподобяващи интериора на много по-ранните гробове от Требенище и Дуванли. Това дава основание да се предположи спазването на стара, аристократична, етносна погребално-посветителна обредност. Тя е означена и чрез цветовете, които са подобни на регистрираните в некропола от Борово.

Огненият кратер от гроб Б е смислово равностоен на кладата (или по-точно на останките от нея върху покривните плочи) за кремация на покойника от гроб А, сред която са открити и фрагментите от обгорения папирусов свитък, датиран също във втората половина и в края на IV в.пр.Хр.
Археологическият контекст в гробове А и Б от Дервени не само показва (доктринално) участието на покойниците в затворено мъжко орфическо общество, но и двата пътя за достигане на повярваното безсмъртие – ентусиазмичния (Дионисово – Загреев), по който този, който е поел ще съпреживее патоса на разкъсания бог и екстатичния (Аполоново – Сабазиев), на изстраданото Познание.



Библиография


1.    Тракийският Дионис, книга трета, Назоваване и вяра”, Александър Фол, С., НБУ, 2002г.,
2.    Сп.”Изкуство”, 1989/1, год.XXXIX, “Изображение на тракиеца Ликург върху кратера от Дервени”, Г. Михайлов
3.    ΟΙ ΤΑΦΟΙ ΤΟΥ ΔΕΡΒΕΝΙΟΥ, Π. Θεμελης, Γ.Π. Τουρατσουγλου, Αθηνα, 1997г.
4.    Семинарен курс, Древни култури, История на българската култура, ас. Елка Пенкова

Последно променен на Четвъртък, 24 Август 2006 15:57
 
Банер