Лекции за държавен изпит: 2 вариант: 8 Печат
Сряда, 16 Септември 2009 15:00

74.ОБЕКТИВНО СЪЕДИЯВАНЕ НА ИСКОВЕ

а)Понятие и видове
ОСИ - множество на исковете при един и същ ишец или ответник. Обратно на субективното съединяване.
    Целта е да се изчерпи конфликтността вежду страните. Да се изключи постановяването на противоречащи решения.
    ОСИ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство. ОСИ води до множество процесуални отношения. Всяко от тях има з апредмет различно спорно право. При другарството обединяващ е предмета, неговото пълно или частично сходство при ОСИ обединяващо звено е сходството на страните.
    Видове ОСИ: 1 Според способа :
        а) няколко иска с обща искова молба или чрез разширяване на първонамално предявения.
        б) чрез предявяването на насрещен иск от ответника
        в) предявяване на ИУИ било от ищеца, било от ответника
        г) обратен иск от подпомаганата страна срещу подпомагащата.
    2. По чии почин се осъществява ОСИ: на ищеца; на ответника; на ищеца или на ответника; на съда.
    3. Според времето, когато се предприема ОСИ:
        а) първоначално - ищеца с исковата молба
        б) последващо - при всички останали способи на ОСИ
    4. според съотношението на съединените искове
        а) Кумулативно - при което от съда се иска да разгледа всеки от съединените искаве и да се прозинесе по всеки с решение, напр. ОСИ чрез ИУИ чрез насрещен иск, по почин на ищеца.
        б) Алтернативно - когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. Недопустимо е поради неопределеност на петитума. Но в някои случаи е наложително. Изборът на дължимата престация е предпоставен на трето място, а то до деня на Пр.И не е направило своя избор.Когато ищецът разполага с няколко конщуриращи се притезания или основания на същото право.
        в) Евентуално. Съединяват се няколко, напр. два иска, но страната иска защита за едно право. Предявяват се няколко иска, от които единият е главен и от неговото уважаване или не зависи предявяването на другите. Когато ищецът прибягва до евентуално ОСИ, той  обуславя разглеждането на евентуалния иск от неуважането на главния иск. Предявен под условие. Съдът е длъжен да извърши по него всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Не се ли сбъдне условието, съдът не може да се произнесе по него с решение. Поводи за евентуално ОСИ могат да бъдат:
            - един и същ петитум, обоснован с различни взаимно излючващи се факти.
            - въз основа ва един и същ факт сде предявява едно главно и едно евентуално искане.
            - въз основа на различни факти, различни искания, от които едното е главно, а другото евентуално.
    Допустимост на ОСИ:
        1. Общи условия (за всички способи на ОСИ)
            - да са подведомствени на съдилищата.
            - да подлежат на разглеждане по един и същ съдопризводствен ред.
            - да бъдат насочени срещу същия ответник.
б)Насрещен иск и възражение за прихващане
Насрещен е искът, който ответника предявява срещу ищеца и който съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство.
    За допусдтимостта на НИ важат общите условия. Висящ процес до приключване на първото заседание. НИ е иск наответника срещу ищеца.
    Предмет на НИ е такова спорно право, което се намира във връзка с правото предмет на първия иск или може да се компенсира с него. Зависимост между двата иска. Предявява се с писмена искова молба пред съда по първонамалния иск, съобразно подсъдността поради връзка между делата.
    С НИ ответникът търси самостоятелна защита срешу ищеца. Затова не е акцесорен спрямо първоначалния. Съединяването надвата иска е кумулативно. Може да бъде предявен и като евентуален.
    Разлика от възражението за прихващане. НИ е не само средство за защита срещу първоначалния иск, но е и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск.
в)Обратен иск
Обратния иск - с първоначалния иск се съединява искът на страната срещу подпомагащата я страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. ОИ може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.
    Регресно е притезанието, стрямо което правото предмет на първотначалния иск е преюдициално. Предявява се най-късно до приключване на първото заседание по делото. ОИ се предявява като евентуален.
    Признаването на иска - процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказна от защита срещу иска, защото той е основателен. ПИ води до съвпадение на правните твърдения пред съда на двете страни. ПИ за разлика от отказа от иска не води до прекратяване на делото. То не обвързва съда. Той преценява ПИ с оглед всички данни по делото. ПИ е доказателствено средство, което съдът преценява по свое вътрешно убеждение.
г)Инцидентен установителен иск
ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първонамалния или насрещен иск.    ИУИ е способ за последващо кумулативно  ОСИ.
    Цел - да се разреши със СПН спорът относно преюдицалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.
    Предмет - обуславящото (преюдициално) правоотношение спрямо спорното право. Може да бъде предявен до приключване на устните състезания в първата инстанция. Устно в съдебно заседание. Трябва да е подведомствен и родово подсъден на сезирания съд. Допустим е само ако е налице интерс от търсеното установяване. Така и от ответника. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално отношение. Затова се разглежда даже делото по главния иск да е прекратено.
д)Съдебно решение при обективно съединяване на искове

75.ДОКАЗВАНЕ В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС

а)Понятие и видове доказване
Съдът е длъжен да издири истината относно фактите релевантни за спорното право. Издирването става чрез доказването. Доказването е съвкепността от процесуални действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.
    Правнорелевантните факти се изнасят пред съда или от съда чрез твърдения, които могат да бъдат посрещнати с отричане, т.е. насрещно твърдение, че такъв факт не се е осъществил. Така доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите релевантни за спорното право, т.е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.
    Доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Правилата, които уреждат Д са почти всички съществени за правилността на СР, защото е обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на СР чрез обжалване или извънредните средства за отмяна. Те са гаранция, че Д ще се извърши законосъобразно, защото само закиносъобразното Д е път към истината.
    Видове съдебно доказаване: съобразно с неговата цел:
        1. Пълно - цели да създаде абсолютна достовелност, сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение (относно твърденията, които обуславят спорното право).
        2. Непълно - не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение - само за фактическите твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
    Съобразно с неговия предмет: 1. Главно - има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест.
        2. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да се обезсили главното доказване.
        3. Обратно доказване - с него се опровертават законните оборими презумпции или законната даказателствена сила на официалните удостоверения.
    Пряко - цели да удостовери пряко правно релевантен хакт.
    Косвено - да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно релевантния факт.
б)Предмет и обсег на доказване
Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми. Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правните норми, извлечени от съответния източник на право.
    Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят или към човешката психика. Факт с пряко значение - когато е релевантен за спорното право, т.е. от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Косвено - без да е правно релевантен индицира, че релевантен за спорното право факт се е осъществил, или не се е осъществил. От фактите трябва да се различават техните правни оценки.
    Не са факти преюдициалните отношения, обуславящи спорното право, а пак фактите относно тези отношения.
    Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Те се разкриват с т.нар. “опитни правила”.
    Не всички правно или доказателствено релевантни за делото факти, се нуждаят от Д. Факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от Д и други, които той може да обяви за нуждаещи се, като:
        1. Общоизвестните - когато са познати на неопределен кръг от лица.
        2. Съдебно известни - когато съдът служебно знае, защото се състои в извършени от него действия.
        3. Презумпираните по силата на закона оборими презумпции. Фактът визиран в хипотезата на презумпцията трябва да бъде доказан и то с пълно Д.
    Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното, с оглед на обясненията на страните в първото заседание. Само като неизгодни за нея последици и признае истинността им.
в)Тежест на доказване
Това е право и задължение на съда да обяви за ненастъпила онази правна последица, чийто правопораждащ факт е останал недоказан. Чл. 2 (1) ГПК - съдът е длъжен да се произнесе по всяка подадена молба за защита.
    Въпроса за тежестта на доказаване в момента на постановяване на решението - чл. 186 ГПК, в съвещанието за решаване на делото.
    Процесуалната тежест - в Гп-с съществуват процесуални правоотношения между съда и всяка страна. Тези правоотношения имат като съдържание процесуални права и задължения. Спицефичен е стимулът за изпълнение на процесуалните задължения - нар. процесуална тежаст. В Гп-с неизпълнението на процесуалните права също е свързано с процесуални тежести.
    Тежестта на доказаване е една от най-ярките прояви на процесуалните тежести, за неизпърнение на процесуални права и задължения. Страните имат право да доказват, но по чл. 127 (1) ГПК доказването е и задължение. Следователно тежестта на доказване е последица на неизпълнението на задължението за доказване.
    Съдът бе длъжен да очертае предмета на доказване и да определи кои страни, кои факти да доказват, какви са допустимите доказателствени средства. Бе длъжен освен страните, и самият той ex officio да събира доказателства и ако фактите останат недоказани, тогава да приложи доказателствената тежест. Текстът беше отменен - въведе се състезателното начало. Заимствана от спортната теория, застъпена в англо-американската система.
    Задължението за доказване се разпростира между страните не с оглед процесуалната им роля, а с оглед интереса от доказване на съответния факт - чл. 127 (1) ГПК. Страните сами определят тези факти. От хипотезата на правната норма се извлича предмета на доказаве, изключват се посочените две групи факти и след това се извършва това разпределение. Доказателствата са положителни, а не отрицателни факти (само по изключение).

76.ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.
а) Понятие и видове.
Доказателства - правно и доказателствено релевантни факти. В предмета на доказване влизат доказателствените факти. Това са ЮФ - и, те са доказателство за съществуването на правоотношение.
    Доказателствени средства - източници, предвидени и уредени в закон. Източници на информация за подлежащите на доказване факти (интересуващите съда факти). Следователно източвици на информация за соказателствата. Може да има съвпадане между доказателство и доказателствено средство, когато един акт е източник на информация и доказва себи си като факт. Доказателственото средство, за да се използва в Гп-с, трябва да отговаря на няколко изисквания:
        1. Да е предвидено и уредено в закона - съдържа се в самото понятие. (допустимо е на абстрактно ниво).
        2. Да е относимо. Относими са доказателствените средства, които носят информация за правно и доказателствено релевантни факти, т.е. информацията, съдържаща се в тях представлява интерес при разглеждането на спора.
        3. Да е допустимо. Категорията може да се разгледа на абстрактно и конкретно ниво. Конкретно ниво - ГПК ограничава доказателствените средства. Не всеки факт може да е доказателство с вкички предвидени в закона средства. Напр. има такива, които се доказват само с писмени източници. Допустими са доказателствени средства, посочени за конкретен факт.
        4. Необходими.
    Тези изисквания се проявяват кумулативно.
    ВИДОВЕ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА:
        1. Според носителя. Не може да се определят приоритетни:
            а) Лични - носят се от лице (напр. свидетелски показания, заключения на вещи лица, обясненията на страните).
            б) Веществени - вещи доказателства.
        2. Критерият се намира в теорията на отражението:
            а) Първични - намира се във факт, подлежащ на доказване.
            б) Вторични (производни) - отражение на последващ факт. Пример: нотариален акт и ксерокопие; договор за покупко-продажба на МПС, на базата на който се издава талон, който материализа правото на собственост.
        3. а) Преки - носят информация за правно релевантни факти.
            б) Косвени - носят информация за доказателствено релевантни факти. Доказателствено релевантен факт - доказава един стоящ преди него във времето правно релевантен факт.
    Целта на доказването в Гп-с е да се създадене убеждение в съзнанието на съдията във верносттана направеното твърдение. Затова е необходимо доказателствените средства да могат да окажат такова убедително въздействие върху съзнанието на съдията. Законодателят не е ограничил по принцип вътрешното убеждение като не е дал някакви специфични правила. Тази свобода на вътрешното убеждение не може да е безкрайна. В ГПК има норми ограждащи вътрешното убеждение, създаващи доказателствена сила на едно или друго доказателствено средство. Тези норми се разглеждат като законно оборимо презумпция. Доказателствената сила бива два вида:
        1. Материалната доказателствена сила. Съдията е длъжен да счита, че факта, който се даказва със съответното доказателствено средство, действително се е осъществил. Това е т.нар. материална доказателствена сила и не може да се поставя под съмнение факта до оборването на тази материална доказателствена сила.
        2. Формална доказателствена сила. Задължава съда да смята, че автор на волеизявлението е лицето, на което това волеизявление се приписва.
    Извън тази доказателствена сила насетне действа доказателствената стойност. Тя се състои в убедителното въздействие, което едно или друго доказателствено средство има. върху съзнанието на съдията. В областтана доказателствената стойност законодателят е направил само няколко препоръки към съдията при преценяването й, без нормите да са императивни. Доказателствената стойност зависи от множество фактори. Законът посочва само един от тях. В материята на свидетелските показания има една норма (инструктивна по същество), която задължава, инструктира, съда. Чл. 136 ГПК да прецени показанията. Ако свидетелят е заинтересован от изхода на делото, съдът преценява показанията им през призмата на заинтересованността им. Показанията им имат по ниска доказателствена стойност от паказанията на незаинтересованите свидетели.
б) Обяснения на страните. Признаване на иска.
Обясненията на страните подобно на свидетелските показания са информационно доказанелство. Източник по пътя, на който страната заявева пред съда осъществяването на един или друг факт в миналото. Обясненията психологически не се различават от свидетлските показания (Ж.Сталев). Разликата е,;е свидетелят носи наказателна отговорност за свидетелските си показания. Страната не носи наказателна отговорност за фактите, които съобщава. От тази разлика следва, че при разпита съдът е длъжет да на полни на свидетелят за наказателната отговорност и да го прикани да обещае, че ще говори истината. При страните не е необходимо да им се напомня за наказателната отговорност, нито да се иска да говорят истината.
    Обясненията са разделят на две групи:
        1. Твърдения - това са такива обяснения на страната, с които тя съобщава на съда изгодни за нея факти. Тук страната твърди, че се е осъществил един или друг изгоден за нея факт. Твърденията не са доказателствено средство в Гп-с
        2. Признания - страната признава осъществяването на неизгоден за нея факт. Счита се, че признанията са доказателствено средство в Гп-с, защото с тях страната признава неизгоден за нея факт. Тези признания имат доказателствена сила.
    Делението на обясненията като доказателствени и недоказателствени средства следва от човешката презумпция за вярност, когато човек твърди един неизгоден за него факт и за невярност, когато фактът е изгоден за него. Ж. Сталев - твърденията не са доказателствено средство. Те трябва да бъдат доказани с други доказателствени средства. Стамболиев - дали твърденията наистина трябва да се доказават. Какво е твърдението като процесуална дейност?. Фактът, че е направено твърдение не се зачита, а трябва да се докаже съдържащата се в твърдението информация. Твърдението като процесуална дейност не е служебно известен факт и не се доказва.
    Чл. 188 (1) във връзка с чл. 127 (2). Има ли признание по доказателствената сила? Няма. Признанието има доказателствена стойност с оглед на целия доказателствен материал и с оглед на много други факти на признанието, няма обвързваща за съда доказателствена сила.
    Доказателствено средство - общо понятие. Предвиденият и уреден в закона източник на информация за подлежещите на доказване правно и доказателствено релевантни факти.
        1. Предвиденото и уреденото в ГПК (чл. 98, чл. 109) - твърденията и признанията са предвидени и уредени в закона.
        2. Да са източник на информация, да доказват релевантни факти. Твърдението е източник на информация за факт от значение за решаването на спора
,те. е доказателствено средство. Както твърдението, така и признанията са доказателствено средство. Но разлика между тях има - в един случай има интерес да се твърди нещо в друг не. Доказателствената сила на признанията apriori не е по висока от тази на твърденията.
    В миналото е съществувал институтът на “решителната клетва” (Законът за гражданското съдопроизводство) или съдебната клетва. Решителната клетва може да бъде предложена на съда от насрещната страна или от самата страна. Когато страната дава показанияпод решителна клетва,тя носи наказателна отговорност за това, което твърди. Когато обясненията се дават под решителна клетва казаното има материална доказателствена сила,т.е. съдът е длъжен да го приеме за доказателство на противното. Когато съдът предложи на страната или на другата страна процесуалният и противник да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. Това не означава, че показанията са неверни. Тя може да не е сигурна във фактите, които твърди.
    Когато страната дава показания под клетва, тя носи наказателна оттоворност за казаното. Съдът е длъжен да приеме, че казаното под решителна клетва е истина до доказване на противното. Когато едната страна призове другата страна да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. От отказът не бива да се правят изводи за неверност на казаното, може да се дължи на несигурност в показанията. Това може да намали доказателствената стойност на казаното.
в) Свидетелски показания и ограниченията им
Свидетел е това лице, което без да участва в делото като страна се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.
        1. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия, повереник.
        2. Всяко друго може да бъде свидетел дагже да е недееспособно или заинтересовано от изхода на делото.
        3. Ако всяко лице може, то не всяко лице е длъжно да бъде свидетел и да даде показания - чл. 135 (1).
        4. Свидетелствуването е обществен дъл. Основни задължения на свидетеля: да се яви на делото, да говори истината и т.н.
        5. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.
    Свидетелските показания по правило могат да се използват за доказване на всички юридически и хоказателствени факти. Изключения въвежда чл. 133. Свидетелските показания са недопустими - не могат да се искат, допускат, разпитват свидетели. Но само за фактите предвидени в чл. 133. Първата група са за тия правни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма. Предпоставя, че страната твърди, че тая форма е спазена. Втората група:
        1. Обстоятелствата за доказване, на които законът изисква писмен акт;
        2. Договорите на стойност над .....
    Третата група факти  - относно погасяване на парични задължения, установени с писмен акт.
    Четвърта група - писмените съглашения, в които страната искаща свидетел е участвала, както и за тяхното изменение.
    Пета група - за опровергаване на съдържанието на официален или на частен документ изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му.
    Не е налице такова опровергаване, когато се оспорва:
        1. Валидността на волеизявлението, материализирано в документа - унищожаемо;
        2. Било валидността на официален документ. Когато се оспорва истинността на документа - неавтентичен или като се твърди, че е неверен. За посочените в чл. 133 факти свидетелските показания не са изключени във всички случаи. Те са допустими в предвидените от закона случаи:
        - когато редовно създаденият документ е изгубен. Не се намира в държане на страната без тя да знае в чие държане, той се намира.
        - унищожен - не по вина на страната, не само когато с резрушен като вещ, но и когато материализаронот в него изявление е заличено.
        - не е бил съставен документ, не по вина на страната, за чието право е от значение. Тази страна може да докаже факта, за който е следвало да състави документа със свидетелски показания.
        - при доказване на симулативност на съдържанието на документа, т.нар. начало на писмено доказателство.
        - забраните за свидетелски показания предвидени от чл. 133, б “в - е” отпадат, ако двете страни изрично се съгласят да допуснат недопустимо свидетелско показание.
г)Писмени доказателства, тяхната доказателствена сила и оспорване
Документът е вещ, върху която е материализирано изявление. Съдържа три белега (проф. П. Венедиков - “Писмени показания и свидетелски показания в ГП-с”). За да има документ трябва да има подпис - минимално необходим белег. Ако обаче има писмени знаци с изявление без подпис, отново има документ.
    Вещественото доказателство се различава от документа. Без вещественото докзателство е невъзможно, но и вещественото доказателство е вещ. Няма значение вещта, върху която е материализирано изявлението при документа. Една вещ може да се разглежда в Гп-с по вда начина - като документ и вещто доказателство. Документът ни интересува с оглед материализираното върху вещта изявление. Вещественото доказателство интересува съда с оглед качествената фарактеристика на вещта.
    ВИДОВЕ: 1. Официални  документи
                 2. Частни документи.
    Всичко, което не е официален документ, но е документ, е частен документ. Официален документ - чл. 143 ГПК - понятие. Трябва да е издаден от дръжностно лице, втова му качество, в рамките на неговата компетнтност, по устовен ред и в установена форма. Ако липсва някой елемент - е частен документ. Печатът не прави докумнта официален - само ако в изискването за форма има изискване за печат. По-важният елемент е подписът. Официалните документи се делят на две групи според естеството на съдържащата се в тях информация. Чл. 143 визира само едната група:
        1. Свидетелстващи - чл. 143 - Съдържат в себе си информация за възприети от автора на документа факти, т.е. съдържа информационно изявление. Доминиращо е изявлението за значение.
        2. Разпоредетилени (диспозитивни) - Съдържа в себе си волеизявление. Доминиращо е волеизявлението.
    ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СИЛА: Официалните свиделтествуващи документи - чл. 143 ГПК - материална доказателствена сила. Задължава съда, че това, което е удастоверено в него, е истина до доказването на противното. Доказателстевената сила е презумпция, в случая за вярност.
    Официалните диспозитивни документи нямат материална доказателствена сила. Причина - те не удостоверяват стоящи извън него факти, а обективни волеизявления. Диспозитивният документ доказва сам себе си, не се нуждае от доказателствена сила, тъй като не обективира факт, стоящ извън него.
    Всички официални документи имат формална доказателствена сила. Съдът е длъжен да смята, че автор (интелектуален) е лицето, подписало го.
    Частни документи - всички документи, които не са официални, но са документи. ВИДОВЕ:
        1. Диспозитивни
        2. Свидетелстващи
    Делението няма значение за Гп-с, но е от значение за материалното право.
        1. Подписани
        2. Неподписани
    Делението има значение. Чл. 144 - с подпис - имат формална доказателствена сила заразлика от неподписаните (arg= a contrariu). ЧЛ. 151 ГПК - подписът е начина, по който лицето обозначава себе си. Трябва да е ръкописен. Чл. 151 (2) ГПК - ако лицето е неграмотн, но е научено да се подписва, за да има доказателствено значение документът трябва да е преподписан от две грамотни лица. Ако не е приподписан, подписът на неграмотното лице по чл. 144 няма доказателствена сила.
    “Грамотен” - относително понятие, тъй като не всеки е грамотен на всички езици. Значението на приподписването от двама свидетели: удостоверява, че на лицето е известно какво подписва.
        1. Изгодни за издателя - авторът им удостоверява изгоден за себе си факт. Няма никакво доказателствено значение в Гп-с. Няма абсолятна знячунеу - напр. чл. 144 ГПК - формална доказателствена сила на подписаните изгодни документи.
        2. Неизгодни за издателя - авторът им удостоверява неизгоден за себе си факт. Има доказателствено значение.
    Прави се само при свидетелстващите частни документи. Счита се, че в Бгп-с важи правилото, че писаното от пишещия нищо не доказва, освен ако той не е против.
    Чл. 127 (2) - неизгодният документ е извънсъдебно признание. Визира се признанието, което подлежи на преценка. Извънсъдебното признание няма равно значение на съдебното, тъй като при извънсъдъбното признание може да се окаже неистинско, следователно с хо-голямо основание подлежат на съдебна преценка. Неизгодният документ няма доказателствена сила по смисъла на доказателствената сила, а има доказателствена стойност. Неизгодният документ има по- висока доказателствена стойност, отколкото изгодният документ. Върху преценката не може да се оказва контрол. Това е изцяло вътрешно изградено убеждение, при което може да се даде по-голяма доказателствена стойност на изгоден документ.
        1. Оригинали - съставя се от физическо лице или длъжностно лице, което е пряко отражение на възприетия факт.
        2. Преписи (копие) - отражение на предшестващия го оригинал. Ксерокопието, според Стамболиев се приема за доказателство, а според ВС не.
    С приоритет се ползват оригиналите, но ако няма възможност да се представи (страната се опасява, че може да се повреди или изчезне), се представя копие. При представянето на препис, съдът може да поиска да се представи и оригинала. В такъв случай приписът се представя при поискване от съда. Страната предоставя и оригинала за съпоставка, което се отбелязва в протокола, като след това се връща на страната, което също се отбелязва в протокола.
    ОСПОРВАНЕ - чл. 154 ГПК. Разглежда се като особен инцидентен установителен иск - чл. 97 (3) ГПК. Чл. 154 е своеобразна проява на иска по чл. 97 (3). С него се оспорва автентичността на подписа. Страната се опитва да обори формалната доказателствена сила. Развива се в рамките на исковия процес, в който се предявява оспорвания документ. След сато се приключи производството по чл. 154, основният исков процес продължава,те. педявяването на иск по чл. 154, основният исков процес се спира (чл. 182 ГПК), тъй като искът по чл.154 има значение за решаването на основния спор.
    ПРОЦЕДУРА: За да има оспорване първо трябва да се представи документа. Той се оспорва от другата страна. Съдът трябва да запита другата страна дали желае да се полмва от документа. Ако не - документът се изключва от доказателствения мотериал и са връща на страната. Ако да - документът се дава за проверка. Срок за оспорване - преклузивен - чл. 154, чл. 98, чл. 109 - стандартна хипотеза. Това е първото съдебно заседание, когато старните представят доказателствата.
    Проверката се извършва от вещо лице.
    РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДОКАЗВАНЕ (ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ): Ако лицето, което оспорва, не е подписало документа, тогава този, който иска да се ползва от него, доказва автентичността му. В обратната хипотеза, старанат, която оспорва има задължение да докаже, че документът е теавтентичен, т.е. документът се счита за автентичен - чл. 154. Срокът е преклузивен и ако се пропусне, може да се предяви иск по чл. 97 (3) и основното производство се спира. Съдът се произнася с определение. Когато се установи, че документът е неавтентичен, съдът го отделя от доказателствения материал и го изпраща в прокуратурата. Съдът може да се произнесе и в самото съдебно решение, без предварително да се произнасе по спора с определение. Това е неудачно законово решение, тъй като може да се наруши равнопоставеността на страните.
д)Веществени доказателства. Вещи лица.
Дали трябва да се нарече вещо лице, ако съдията разполага със специални знания и опит в друга област, извън областта на правото. Чл. 157 (1,изр. 1) - ....... Съдът е учреждение. Той не може да разполага със специални знания и опит,т.е.нормата не е точна, тъй като съдията може да разполага със специални знания и опит. Юридически въпрос не може да се постави на вещото лице. Ако той се постави, дори да се даде отговор, няма да има значение за делото. Ако съдията има специални знания и опит следвали да се нуждае от вещо лице. Набазата на чл. 157 няма да е необходимо назначаването на вещо лице. Друго становище - ако за определени обстоятелства са необходими специални знания и опит и съдът дори и да ги има ще назначи вещо лице.
    Писменото заключение трябва да се представи 5 дни преди съдебното заседание и се предава в три екземпляра. Вещото лице е задължено да представи заключението си в срока, за да могат страните да се запознаят с него и да се консултират със специалисти и да вземат отношение по това заключение. Ако съдът не е назначи вещо лице, той не се произнася съсзаключение.
    Стамболиев - трябва да се назначи вещо лице, когато задачите са фактически, а не юридически.
    При вещото лице стои въпросът за процесуалната му правоспособност. То трябва да притежава специална процесуална правоспособност, за да участва като вещо лице. Този институт по традиция се разглежда единствено с осигуряването на страните по делото. Това понятие трябва да се отнесе не само към страните, колкото към вещото лице. Може ли всяко лице да е вещо лице? - Има няколко наредби, които регулират въпроса. Вещото лице трябва да отговаря на опеделени условия, обуславящи процесуалната му правоспособност. Тези условия са най-общо дадени в ГПК - да е компетентно и да е включено в списъците към ОС-ща. По изключение може и да не е вписано в тях. Наредбите конкретизират условията. Експертизата е опорочена ако вещото лице не притежава процесуална провоспособност и решението лесно може да бъде оборено.
Посочване, представяне, допускане, събиране и оценкана доказателствата. Обезпечаване на доказателствата.

    |. ПОСОЧВАНЕ: Доказателствените средства се посочват от страните. Това те правят със своите доказателствени искания, отправени до съда. Доказателственото средство се посочва, касе очертава неговия вид и обстфятелствата, до които се отнася. Чрез тези данни съдът преценява дали доказателството е допустимо и относимо. Трябва да се посочат и данни къде се намира доказателственото средство.
    Страните трябва да направят доказателствените искания в началото на делото - чл. 98 (2), т.е. още с исковата молба. Основният момент е първото заседание по делото. Целта, с оглед бързина, е страните да изчерпят доказателствените си искания - чл. 109 (10, 110 (1). Това обаче не е преклузивен срок. И след него страните могат да сочат доказателствени средства. Съдът е длъжен да ги допусне, щом са относими, допустими и необходими. Длъжен е по свои почин да отлоги делото, ако прецения че не може да се реши правилно, ако не се посочат нови доказателсва. Санкция за късното посочване на доказателствата е отговорността за разноските - чл. 65 (1).
    Страните не могат да се откажат от правото си да сочат доказателства. Нови доказтелства могат да се сочат не само за нови факти, но и за факти за които вече са сочени доказателства, но не са дали резултат.
    Всяка страна има право да иска да бъде ъведомена за доказателствените искания на другата страна.Така се обезпечава равенството на страните и тяхното състезателно учатие при сочене на доказателствата.
    Крайният момент за посочване на доказателств пред първата инстанция е приключването на устние състезния. Ако страната е пропуснала да посочи доказателства, може да направи това пред Винстанция.
    Чл. 129 (1) тмн. - съдът не може по свой почин да посочва доказателства.
    ||. ПРЕДСТАВЯНЕ: Състои се във физическото предоставяне на доказателствените средства в държане на съда. То е възможно относно документие и веществените доказателства. Представянето следва посочването или съвпада с него по време. Документът може да бъде посочен, но да не бъде представен. Законът сам посочва разликата между посочване и представяне, като в чл. 110 (1) изисква документът не само да е посочен, но и да се представи в първото заседание. По ана.огия същото трябва да се приеме и за  движимите вещи, които могат да бъдат донесени в съда. Представянето на документите и движимите веществени доказателства е необходимо условие, за да бъдат те събрани, т.е. възприети от съда.
    За да представи веществените доказателства или документи, страната трябва да ги държи. Когато документът се намира по твърдение на страната в държане на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа - чл. 152. Ако страната не изпълни задължението си, съдът може да приложи чл. 182 (2) и да приеме за доказани фактите. При зъщите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ - чл. 153. Препис от молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе становище по нея. Ако третото лице не изпълни задължението си следва глоба. Непредставянето на документ може да доведе до съдебно решение, неизгодно за страната. За вредите, които тя понася отговаря третото лице, защото ги е причинило виновно - чл. 153 (3). Необходимият за решаването на делото документ може да се намира в учреждение или да се състави от него; съдът може да го изиска или да даде  на страната съдебно удостоверение за необходимостта от документа. При предоставянето на такова удостоверение учреждението е длъжно да издаде искания документ или да обясни причините, поради които не може да го издаде - чл. 148.
    Доказателствените средства се посочват и представят, за да бъдат събрани. Съдът обаче не е длъжен да събере всяко посочено и представено доказателствено средство. Такова задължение, той има само относно относими, допустими и необходими доказателствени средства. Проверката завършва с допускане или недопускане на доказателствени средства.
        - НЕОБХОДИМО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО СРЕДСТВО: Когато по делото не са събрани доказателствени средства за съответния факт или събраните не го установяват - чл. 129 (2).
    По допъскането на доказателствените средства съдът се произнася с определение в открито заседание, ако доказателствените искания са направени в него или в закрито заседание - ако те са направени с писмени молби до съда извън съдебно заседание - чл. 111(1). С определението съдът посочва и начинът на събиране на доказателствените средства, и разноските по събирането. Когато събирането на някое доказателствено средство е съмнително или представлява особена трудност, съдът с определението си за допускането му определя срок за събирането му, след изтичането на който делото се разглегда без него.
    По допускането съдът се произнася само след като изслуша страните. Такова уведомление не винаги е не винаги е необходимо - чл. 109, 110.
    |||. СЪБИРАНЕ: Извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в доказателствените средства сведения за фактите по делото. То става от съда с участието на страните, като те се призовават за заседанието, насрочено за събиране на доказателства. Тежко процесуално нарушение е лишаването на страната от възможност да вземе участие в събирането на доказателствата; влязлото в сила съдбено решение подлвежи на отмяна.
    Събирането може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решаване на делото и завършва с приключването на устните състезания. Слет това доказателствата могат да бъдат събирани само ако се възобнови съдебното дирене с определение на съда.
    Съдът е длъжен да събере всички допуснати доказателства. Судуржанието на всички събрани гласни доказателства се удостоверяват с протокол. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдебното досие - чл. 111 (2,3).
    Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал. Това изискване е императивно. Изключение - събирането на доказателствени средства по делегация (съдебна поръчка) - чл. 112, 163.
    За събирането  на отделните доказателствени средства законът предвижда особени правила:
        1. Свиделските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди разпита съдът снема самоличността на свидетеля, за да няма съмнения относно тъждеството на лицето, ако се постави въпрос за отговорност поради лъжесвидетелстване; чл. 138 (2). Понеже задължението на свидетеля говори истината произтича от закона, неспазването на чл. 138 (2) не опорочава неговите показания. Всеки свидетел се разпитва поотделно и докато не се разпита, не може да започне разпита на друг свидетел - чл. 140 (1). Както съдът, така и страните могат да поставят въпроси на свидетеля, на които той е длъжен да отговори. Те могат да бъдат насочени не само към извличането на сведения, с които свидетелят разполага, но и към разкриване на достоверността или недостоверността на неговите показания. Възмогно е повторно разпитване по почин на съда, искане на страните или искане на свидтел - чл. 140 (2). Възможна е очна ставка - чл. 141. Когато свидетелят не знае български, разпитът протича с помощта на преводач - чл. 5.
    При разпит на вещо лице съдът постъпва като при разпит на свидетел - чл. 160.
        2. Веществените доказателствени средства се събират чрез оглед или освидетелстване - чл. 163, 162.
    След като бъдат събрани доказателствените средства се подлагат на обсъждане чрез устните състезния и на преценка от съда при постановяване на съдебнити решение.
    |V. ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА: Обезпечаването е предварително събиране на доказателствените средства, предхождащо предявяването на иска или тази фаза от развитието на образувания  исков процес, когато става събирането на доказателствените средства (чл. 165, 166). Нужно е да съществува опсност, че  някое от доказателствените средства ще се изгуби или ще се затрудни. Обезпечаването по бъдещ иск може да се допусне само по молба на заитересованата страна. Обезпечаването по висящо дело моге да се предприеме по молба на заитересованото лице (чл. 129). Когато делото е висящо, обезпечаването се извършва от съда, пред който делотот е висящо. Когато се касае за обезпечаване по бъдещ иск, компетентен е РС, в чийто район се намира доказателственотот средство - чл. 166 (1); няма друг орган, който да може да направи това.
    ПРОИЗВОДСТВО: Започва с молба на заинтересованата страна. Препис от нея се предава на другата страна. При обезпечаване по бъдещ иск страни са тези лица, които ще бъдат страни по бъдещия процес. По време на обезпечаването обаче противната страна може да е неизвестна. За да не се осуети обезпечаването, съдът назначава представител на тази страна, която от нейно уме участва в обезпечаването - чл. 168. По същият начин трябва да се постъпи и когато е неизвестен адрсът на противната страна.
    Противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като посочи данни, изтъкващи липсата на интерс. Тя може също така да поиска да бъдат събрани посочените ит нея доказателствени средства, ако те са тясно свързани с доказателствените средства, чието обезпечаване се иска - чл. 167.
    По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението, с което не се уважава подлежи на обжалване с ЧЖ - чл. 166 (3), тъй като създава опасност за защитата на материалнотот право.
    Обезпечаването е предварително развиваща с е фаза на предстоящия или висящия исков процес и трябва да се развие съобразни с неговите правила - чл. 109. Затова производството за обезпечаване по естеството си е не охранително, а спорно.
    Може да се обезпечат всички доказателствени средства - чл. 170 - разноски.
    Доказателствените средства, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия или висящ исков процес със същата доказателствена сила, каквато биха имали, ако се събират в съответната фаза на висящия процес.

77.ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ НА РАЗГЛЕЖДАНЕ С ИСКА

а)Оттегляне и отказ от иск
Оттеглянето на иска е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да получи по висящия въпрос търсената с иска защита, но запазва правото си твърдения и възможносттта да го заяви с нов иск. ОИ десезира съда. ОИ трябва да се различава от отказа от иска и от извън съдебната спогодба, от искането да се отложи делото. Може да бъде цялостно или частично. Може да се предприеме по всяко време от развитието на делото, докато е висящо. Условия за валидността на ОИ:
        1. Да бъде предприето от ищеца
        2. ОИ се адресира до съда.
        3. Може устно в съдебно заседание или писмено.
        4. До приключване на първото заседание по делото съгласието на ответника не е необходимо. След този момент неговата важимост зависи от съгласието на ответника.
    Последица от ОИ:
        1. Съдът се десезира с делото.
        2. Ищецът отговаре спрямо ответника за развоските.
        3. С обратна сила отпадат материалноправните последици на предявения иск. Но извършените материалноправни действия запазват своята сила (изявление за прилфащане).
        4. С обратна сила се заличават всички извършеви по делото процесуални действия.
    След ОИ ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. Обезсилените процесуални действия трябва да бъдат повторени. Могат да бъдат използвани доказателствата, събрани по оттегления иск.
    Отказ от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен. Не е необходимо съгласието на ответника. Може да се предяви по всяко време на висящността на делото. Има същите процесуални последици като оттеглянето, но пресича възможносттта на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника. Законът прикрепя отказа със СПН, което се различава от СПН на решение. Важи само между страните по делото и техните правоприемници.
б)Изменение на иска
Предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящия процес, при която процесуалните действия извършени по първоначалния иск запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна. ИИ е винаги действие на ищеца. Предприема се като ищеца въвежда ново основание, нов петитум или нова страна към висящия процес. Тя ги прибавя към вече заявените или с тях заменя основанието, петитума, страните по първия иск. И в двата случая ИИ се постига чрез ново основание, нов петитум, нова страна.
        1. Ново основание - когато се позовава на друг юридически факт и извежда от него претендираното право.
        2. Нов потитум - когато вместо или наред с първооначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. Изменението на петитума е допустимо само при същото основание. Едновременно изменение на петитума и основанието е недопустимо.
        3. Нова страна - ищецът променя страната като иска да бъде заменена с друг или насочва иска си към друг ответник, когото привлича наред с първоначалния или го заменя. Допустимо е със съгласието на другата страна.
    Първоначалният иск се запазва
        1. Намаляване на иска - оттегля частично иска или се отказва от част от иска. Предмет на делото остава тази част, от която не се е отказал. За другата част настъпват последиците на оттеглянето или огказа.
        2. Увеличаване - допълнителен иск относно такава част от същото право, която не е била предявена с първоначалния иск. Смета се, че е бил от деня на ИИ.
        3. Предявяването на нов иск наред с първоначалния - последващо ОСИ, обиктовено се предприема като евентуално.
        4. Привличането на нов ответник наред с първоночалния. Последващо субективно съединяване на искове (другарство). Допустимо е при кумулативно прилагане. Изискванията за ИИ и другарството. Новият ответник трябва да даде съгласието си да встъпи във висящия процес.
    Първоначалният иск престава да бъде предмет на делото.
        1. Заменянето на спорното право с друго между същите страни. То може да се отличава от заявеното с първоначалния иск било по основанието, било по петитума. Извършените по първоначалния иск процесуални действия се запазват. В това е смисъла на ИИ.
в)Съдебна спогодба
    Това е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстгъпки уреждат със СПН изцяло или отчасти правния спор като десезират съда и слагат край на делото. СС е желано отклонение от типичното приключване на исковия процес с решение. СС е смесен институт, който се регламентира едновременно от гражданското и процесуалното право. СС е двустранен възмезден договор (отстъпка - частичен отказ от първоначално твърдяното). Материалноправните последици:
        1. Правоустановяващо (декларативно)действие - страните се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС, като се въздържат занапред от всякакво оспорване.
        2. Регулиращо - задължават се да спазват занапред такова поведение, което отгаваря на установеното със СС правно положение.
        3. Преобразяващо - установеното със СС правно положение се отклонява от действителното правно положение. СС го преобразява съобразно своето съдържание. Свързва се с декларативния ефект и важи в неговите предели/ след СС материалноправните отношения между спорещите страни стават такива, каквито са прогласени, че са.
    За да  е налице СС е нужно:
        1. Договорът да бъде сключен пред съда - в съдебно заседание. Сходство с нотариалния акт.
        2. Нужно е СС да бъде потвърдена от съда. Съдът проверява нейното съотношение със закона и правилата на СО. С определение на съда, който го издава по обща молба на страните - един охранителен акт, за да придаде важимост на СС.
        3. Изрично или мълчаливо съдържащо се в СС искане да се прекрати делото като безпредметно.
    В рамките на сложния фактически състав на СС (договорна сделка заедно с държавен охранителен акт) основният елемент е договорът за спогодба. Ако той е нищожен или унищожаем опорочен е и потвърдения акт на съда.
    Държавноправни последици на СС:
        1. СПН произточа от нейната цел да разреши правния спор.
        2. Изпълнителна сила - не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притезание.
        3. СС слага край на делото. Тя десезира съда и разрешава спора със СПН. Той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква.
    Макар че се потвърждава от съда СС запазва качеството си на договор и не се превръща в съдебен акт. Не може да се обжалва.

78.СЪДЕБНИ АКТОВЕ

а)Разпореждания

б)Постановяване и стабилитет на съдебното решение
В 30 дневен срок след приключване на устините прения. Инструщтивен срок. При нарушаването на другите срокове е съществено процесуално нарушение - чл. 218 б,в ГПК. Минкова - основание и за въззивно обжалване. Инструктивен срок, нарушението му няма процесуални последици. Определението на съда за приключване ва устните прения е оттегляемо. Съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили до постановяването на решението, тъй като края на устните прения. Ако в периода между опеделението и решението се открият нови доказателства, те могат да се игнорират, но при въззивното обжалване се сочат и се разглеждат от втората инстанция. Следователно решението на първата инстация се отменя. Практиката се ориентира към решение, ако няма съдебно решение, молба от страната, която е открила новите доказателства и съдът да отмени определението. Следователно възобновяват се устните преуния и тези доказателства се релевират в процеса.
    Другият случай на отмяна е свързан с изаскването кой трябва да постанови съдебното решение - състава на съда, който е чуствал при разглеждането на делото в последното заседание - чл. 187 (1). Принципът на непосредственост при разглеждането на доказателствения материал. Ако се нарущи разпоредбата определението ще се отмени и ще се въозбовнови разглеждането на делото по същество. Решението се взима на тайно съвещание - нямат право да участват други лица, освен състава на съда. Цели се запазване безпристрастието на съда. При първата инстан;ия - съдията сам съставя решението. При втората и касационната инстанция - изказва се първо младшия съдия, после старшия съдия и накрая председателят на съда. Решението се взима с мнозинство. Трябва да се подпише от всички членове на състава.
    ПРОЦЕДУРА ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО:
        1. Дали съществува право на иск- проверката се извършва за първи път при подаването на исковата молба. На второ място в процеса относно процеса (първата фаза, първото заседание по делото). За трети път в тайното съвещание за постановяване на решението. Може да се установи, че няма такова право или то да е погасено. Ако няма право, съдътняма право да постанови решение и да прекрати делото. Другите въпроси, които се разглеждат преди постановяване на решението и които са от съществена важност:
        2. Надлежно упражняване на правото на иск и правото на легитимация (нпра. представителят няма представителна власт - основание за отмяна на решението. Може да се приложи чл. 231 ГПК). Ако няма такива - не се постановява решение.
        3. Дали всички процесуални действия по разглеждане наделото, които са от съществено значение за постановяване на решението са валидно извършени. Ако не - основание за отмяна, смята се и за въззивното обжалване, тъй като е съществено процесуално нарушение.
        4. Решаването на спора по същество, ако съдът е компетентен(т.е. тримата съдии са налице). Съдът пазглежда фактите, обвързани от ищеца и ответника. Използваните доказателства, доколкото доказателствата са достоверни според разбиранията на съдията (т.е. формира се вътрешното убеждение), доколко върху тях може да се направят изводи за твърдените факти, т.е. кои факти са доказателство и кои не. След това съдът подбира ПН, подвежда под нея това, което е достоверно установено и взима рещение. При издирването на ПН съществува затруднение за съдията. Преценява дали се прилага българското или чуждестранното право, обичаят. Дали нормата доказва във времето и пространството материалното правоотношение - предмет на делото.
    РЕКВИЗИТИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ - чл. 189 (2):
        - технически пподробнисти
        - диспозитив
        - мотиви - фактическите констатациина съда на базата на доказателствения материал. На тяхна база се постановява диспозитивът - логично е да предхожда диспозитивът.
    На обжалване подлежи диспозитивът. Сталев - дали и мотивите се обжалват - не. Заразлика от практиката, коятотвърди, че и чотивите се обжалват.
    чл. 189г-е - същинската част, диспозитивът на решението. Съдебното решение трябва да се обяви - от значение за настъпването на първата фаза на стабилизацията му - неотменяемостта (чл. 192 (1) ГПК). Обявяването може да стане по два начина:
    1. В публично съдебно заседание. Насрочва се сллед взимането на решение. Прочита се решението пред страните. Не се прави в практиката. Практическо значение, тъй като от момента на връчване на съобщението за решението на страните започва да тече срокът за обжалване. Срокът започва да тече по едно и също време, може съобщението за постановяванетона решениетода се връчи по различно време на двете страни - по разчино време започва да тече срока за тях, което нарушаване на равнопоставеността на страните като част от състезателното начало.
    2. Вписване на съдебното решение в срочната книга. В съда има две книги: а) азбучник - по номера на делото.
    б) Срочна - по дати, след датата, разгледаните същия ден от съответния съд. Дата на обявяване, посочва се в тази книга, след нея решението става публично и не може да се оттегля. Датата на обявяването може да е различна от дадате на решението. Меродавна е датата на обявяването.
    Актовете на съда са три групи: разпореждания, определения и решения. Решениета са актове по същество, заразлика от разрешението и опроделенията. Стяп приключва делото. Актовете, с които съдът се произнася по повдитнатия пред него същностен спор, в повечето случаи се произнася по същество по повдигнатия материалноправен спор, но не винаги (напр. при касационните разглеждания - решението по процесуален, а не по материален спор). Стози акт делото приключва.
    Деление - видове решения:
        1. Уважаващи и отхвърлящи иска. Значението е свързано с правото на обжалване. При отхвърлящите иска решеня могат да се обжалват от ищеца, а в други случаи само от ответника.
        2. Делението е свързано с вида на иска, но не винаги е такаВ същност се извършва на базата на вида на правото, установено в решението:
            а) Установителни решения - констатират съществуването или несъществуването на дадено право, с което се отхвърля иска като неоснователен. Отнасят се само засилата на присъдено нещо.
            б) Осъдителни решения - притезателно право. Отнасят се за силата на присъдено нещо и изпълнителната сила.
            в) Конститутивни решения - преобразуващо право, установява се правната промяна. Имат сила на присъдено нещо и конститутивно - преобразуващо действие (променят материални правоотношения).
    СТАБИЛИТЕТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ: Съдебното решение преминава във времето през няколко стерени на стабилизация. Ефектите на съдебното решение настъпват след втората степен на неговата стабилизация. Степените са три:
        1) Настъпване с обяваване на решението. Съдът е изчерпил правораздавателната си власт.
        2) Необжалваемост, т.е. влизане на решението в сила.
        3) Неотменимост. Едно влязло в сила решение може да се отмени по чл. 231, когато и това основание отпадне, стане неприложимо, тогава решението е неотменяемо.
    Няма ограничение в броя случаи на обжалване по чл. 231 и връщане във втората инстанция.
в)Определения- видове и обжалване
Най-важните процесуални действия на съда са съдебните постановления. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Делят се на:
        1. Решение - актовете, къв които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства. С решението съдът се произнасе относно специфичния за производството предмет образуващ “съществото на делото”. В исковия процес, решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право, образуващо съществото на исковото дело. Дава защита по повод на гражданския спор, като го разреши със СПН, така решението завършва, т.е. актът, с който завършва исковото производство.
        2. Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси са определенията. Различават се основно по своя предмет от решенията. Разлика: а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производствата;
        б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с ЧЖ;
        в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна;
        г) могат да бъдат изменяни и отменяни от съда, който ги е постановил.
    Две групи: 1. които като констатират, че производството е недопустимо му слагат край, като го прекратяват. Тези определения имат общия белег, че отричат допустимостта на исковия процес. Те съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. Не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.
            2. С които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определения по движение на делото. Такива, с които съдът взима становище по допустимостта на производството, бец обаче да го прекратява:
        - с които съдът дава ход на делото;
        - препраща делото на компетентния съд.
    Разпорежданията - идават се от едноличен орган.

79.ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ

а)Сила на пресъдено нешо. Зачитане
Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита - санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права.
    Схващанията относна СПН са толкава разнообразни, както тези за съотношението между материалното право и процес - за въздействието на процеса върху материалните отношения.
        СПН не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалните правоотношения на спорещите, нито като явление откъснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.
        Същността на СПН може да бъде разбрана като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегнато от правния спор.
            1. СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преудтановят правния спор. Неоспорване правилността на съдебно установеното, освен чрез извънредните средства за отмяна. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното, качеството на пресъдено нещо, т.е. на определяемост и безспорност. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определяемост и безспорност се нарича преустановяващо действие.
            2. По-нататък съдебно установеното - “пресъдено нещо” - става годна основа за съгладувано поведение на страните по делото. Това поведение се постига чрез “регулиращото действие” на СПН. Овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно установеното от съда правно положение. Същевременно задължава другата страна да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството или на заповед, да се възприеме занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение.
    Регулиращото действие на СПН е нов допълнителен стимул за законосъоброзно правомерно поведение, наред с правната норма и породеното и уредено въз основа на нея материално правоотношение.
            3. Непререшаемостта на разрешения спор. Понеже са длъжни да не оспорват “пресъденото нещо” и двете страни загубват относно правото, предмет на СПН своето право на иск. СПН погасява това право. Тя е абсолютно отрицателна процесуална предпоставка. За нея съдът трябва да следи служебно. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращо действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.
    Защитно действие на СПН спрямо материалното право, засегнато от правния спор.
        1. СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо
        2. СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашвани от нея - правопредпазващо.
            а) СПН осуетява упражняването на съдебно отречено право.            
            б) СПН застава като защитна преграда между съдебно отреченото право и тия граждански права, които застрашава.
    По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича.
    СПН трябва да се различава от доказателствената сила и легитимиращия ефект на решението.
        1. Като диспозитивен документ с присъщата му формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него.
    Мотивите съдържат фактически констатациии, с които съдът потвърждава или отрича определени факти, наподобяват официални удостоверения на факти, но не непосредствето възприятие. Те са непряко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължителна доказателствена сила, присъща на други официални удостоверения.
    Легитимиращ ефект - доверяването на трети лица, че материалноправ ното положение е такова, каквото е декларирано от решението.
    Проблемата за зачитането на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друт държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното, гражданско, административно, финансово правно отношение.
    Според чл. 220(1) СПН е задължително за страните и техните правоприемници, но и за съда постановил решението и за всички други съдилища и учреждения в РБ. Зачитането на СПН предпоставя СПН и я обезпечава, но не сес състои в нея.
    Зачитането се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН събедно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от него СПН като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, кагото той обуславя отвода на въпрос, с който държавният орган е сезиран.
    Зачитането винаги предпоставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН от една страна и преюдициалното правоотношение, обуславящо съответния държавен акт от друга страна.
    Зачитането има голямо правно и обществено значение:
        1. СПН прониква във всички области на правото, стига да има правоотношения, обусловени от правоотношението добило качеството на че “пресъдено нещо”. Когато СПН се намира в процес на формиране, законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и може да бъде взета пред вид.
        2. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които са му възложени. По охранителните производства, съдът е длъжен да зачете СПН само ако с нея се отрича съществуването на граждански правоотношения.
        3. Административните органи ще зачетат СПН, напр. когато трябва да се плати сума дължима за отчуждането на имот. Тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е собственик на очуждения имот.
        4. По наказателните дела СПН се зачита, саво когато тя има да предмет гражданско състояние или право на собственист, но не и граждански правоотношения, обуславящи наказателната отговорност.

38. Обективни предели на силата на пресъдено нещо.

    Обективните предели на СПН е предметът, за който СПН важи, т.е. това, което придобива качество на “пресъдено нещо”, спорът за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да  съобразяват занапред своето поведение. Този предмет е спорното материално право претендирано или отричано от ищеца, въведено чрез иска като предмет на делото, потвърдено или отречено от решението.
    Изводът е, че със СПН се установява съществуването и несъществуването на спорното материално субективно право с белезите, които го индивидуализират (ЮФ, от които произтича,субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право.
    Мотивите към решението не се ползват със СПН. Те са констатации на съда относно достоверността на доказателствените средства, доказателствените и правно релевантни факти, относно правоотношенията преюдициални спрямо спорните права. Но те не се обхващат от СПН. По други дела между същите страни, те могат да бъдат отново предмет на спор.
    Изключение то принципа за СПН е чл. 221 (2) - относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Вземането за подобрения предявено по повод на възражение на право на задържане. Вземането възоснова, на което ответникът прави възражение за прихващате. За да възникне СПН относно насрещните права на ответника нужно е по тях да се е произнесъл съда, независимо от това дали ги е признал или отрекъл и то цялото насрещно вземане на ответника.
    При частичния иск със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви тов иск. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичтния иск, със СПН се отрича цялото право.
    Когато не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е предмет, който пресича възможността на ищеца да търси това, което е в повече с нов иск под предлег, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначалния предявен иск. СПН обхваща и размера на спорното право.
    Важимост във времето.
        1. Меродавният момент, към който се установява със СПН дали съществува или несъществува спорното право, са приключените устни съзтезания, след което решението е влязло в сила.
        2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на фактите, възникнали преди този момент. Всяко оспорване въз основа на такива факти ще озночава подновяване на вече разрешения спор. В пресичането на възможността да подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо зействие на СПН.
        3. Непредявените основания или притезания не преклудират СПН, с която е ибл отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на ново основание, или относно друго от конкуриращиге притезания.
        4. СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване.
        5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие.
    Съдебно празнатото право може да се погаси, да възникне. Тази промяна настъпва след СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор, срещу  който не може да се предяви отвод за пресъдено нощо черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено.
    Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Въпросът тогава е “тъждествени ли е въпроса, който се поставя пред съда, с въпроса който  е разрешен със СПН. Отводът предпоставя тъждество на страните и на предмета.” Тук предмета - нужно е пълно покриване между правото предмет на СПН и правото предмет на второто дело, както с оглед на белезите, които индивидуализарат това право, така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува. Необходимо е, защото СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните състезания.

39. Субективни предели на силата на пресъдено нещо.

    Очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право не съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразяват своето поведение с установеното от съда правно положение.
    СПН не важи спрямо всички. По правило тя важи само между страните по делото. Под страни законът разбира противопоставените събекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значение дали е тлавна, контролираща или подпомагаща страна. СПН важи между противопоставените страни, но не и мегду лицата, които заедно стоят на едната страната на процесуалното правоотношение. Между тези страни важи обвързващата сила на мотивите.
    Спрямо терите лица СПН не важи. Ца това те могат да предявят иск за провато, което със СПН е било признато в полза на една от страните.
    В редица случаи обаче законът разпрстира СПН и спрямо трети лица. Те стават адресати на Спн и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН.
    Разпростирането на СПН се дължи на :
        1.  Особеностите на материалноправинете отнощения, предмет на СПН (необходимото другарство).
        2. Зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната обвързана със СПН.
        3. Праавото, което по закон има страната, обвързана със СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи.
    Спрямо универсалните и частните правоприемници. Предпоставя, че правоприемството е настъпило след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран.
    Спрямо кредитора важи СПН, защото правото му да се удовлетвори е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението, към имуществото на длъжника.
    Гражданското състояние на едно лице е противопоставено на всички. СПН в тези искове важи спрямо всички.
    СПН като пречка за втори процес, нужно е не само обективно, но и субективно тъждество.
б)Конститутивно действие
Конститутивното действие е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. КД е гражданска последица на решението. Чрез нея решението става юридически факт, които създава изменения или прекратява гражданскоправни, семейноправни, трудовоправни и други отношения. КД принудително осъществява потестативното право и поради това е защита в полза на ищеца и санкция  спрямо отвотника - подчинен на правната промяна, независимо и въпреки волята му. КД се състои в:
        1. Създаване на нови гражданскоправни отношения.
        2. Изменение на съществуващи.
        3. В унищожаване или прекратяване.
    Важимост във времето:
        1. Занапред (развод)
        2. За миналото, т.е. с обратна сила.
    Адресати: саво тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правотношения се променят.
    Зачитане на КД от трети лица - задължения на третото лице - да третира КД като настъпило между страните. Противопоставимост на всички. Зачитането предпоставе, че то (КД) е настъпило между страните.
    СПН чрез потестативното право, което е нейн предмет обуславя и обосновава КД. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение.
    КД зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки. Потестативното право обуславя КД. Ако не съществува потестативно право КД подлежи на отмяна. КД важи само докато е в сила решението. Ако материалноправните отношения не съществуват, не може да настъпи КД.
    Не са проява на КД: 1. Такива материалноправни последици, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воле на съда, изразено в решение и насочено към тяхното пораждане. Говорим за допълнителни правни последици на решението, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.
        2. Диспозитивните решение, проява на съдебната администрация на гражданските правоотношения.
        3. Определяне лазмера на спорното право при такива права, които не възникват с точно определен размер.
в)Изпълнителна сила
ИС е последица присъща само на осъдителните решения. Решението се състои в правото да се изисква принудително удовлетворяване на съдебно потвърдено притезание и в задължението да се понася принудително изпълнение.
    Ето защо ИС е едновременно и защита и санкция.
    Предмет - съдебно потвърденото притезание.
    Адлесати - носителят на притезанието и отговарящият по него. Разпростира се и спрямо правоприемниците на страните. Тя важи в полза на суброгиралия се в правата на кредитора и срещу трето лице дало своя вещ в залог или ипотека, макар че спрямоо тези лица СПН на осъдителното решение не се разпростира. ИС се разпростира и срещу трето лице, придобило владението на  присъдената вещ след предявяване на иска.
    ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е взависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. ИС обезпечава регулиращото действие на СПН.
    ИС възниква от деня, когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със СПН. Но съдът може да придаде ИС на обжалваемо решение или обжалвано и да отложи изпълнението на необжолваемото решение.
    Предварително изпълнение - предпоставя невлязло в сила решение със съдържание годно за изпълнение. Такова е само обжалваното или обжалваемото първоначално решение. Допуща се с нарочен акт на първоинстанционния съд, който може да бъде обжалван отделно с частна жалба.
    Допуска се по: 1. Служебно - решения присъждащи издръжка или възнаграждение за работа.
        2. По молба на ишеца, когато присъжда вземане основано на официален дощумент или признато от ответника; от закйснението на изпълнението може да последват заничителни и непоправими вреди за ищеца.
    Отлагането на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителното решение. Компетентен да го постанови е само съдът постановил решението.
80.ПОРОЦИ ДОПУСНАТИ ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО
а)Поправка на явна фактическа грешка
Порочните процесуални действия на страните са порочни, когато не отговарят на изискванията, които процесуалният закон поставя за тяхната валидност.
        1. Порочни процесуални действия по движение на делото. Винаги са недействителни, независимо от тежесттта на порока. Тази особеност се дължи на функцията на порочните действия по движение на делото. Те обуславят предприемането на следващите порочни действия. Ако би било унищожаемо, до унищожаването му то би създало задължение да се предприеме следващо порочно действие. От друта страна унищожаемостта би наложила да се образуват инцидентни производства в хода на процеса.
        2. Порочни действия по движение на делото са средство за защита на материалните права на страните. За да не се затрудни или осуети тази защита законът съчетава недействителносттта на порочните процесуални действия по движение на делото с принудителната тяхна поправимост и по указание на съда.
    Изводът е, че порочното процесуално действие на страната по движение на делото е недйствително, докато не бъде поправено в дадения от съда срок. Бъде ли поправено, то се заздравява и поражда своя правен ефект с обратна сила.
        3. Ако не бъде поправено в дадения от съда срок става непоправимо.
        4. Страната винаги може да оттегли порочнидеси действия .
    Порочни действия, които слагат край на процеса. Ооеглянето на иска, отказ от иска и СС. Правният им режим се добрижава до режима на порочните правни сделки.
        1. Поправим е само този порок, който е поправим и при порочните правни сделки. Неподписана СС не може да бъде поправена, но може да се поправи сключването и от недееспособна страна.
        2. Не са свободно оттегляеми.
        3. Когато са засегнати от пороци на волята, те могат да бъдат атакувани по исков ред.
    Порочни процесуални действия на съда. По движение на делото - са стъпала за развитието на процеса. Опороченото процесуално действиена съда на задължива съда да предприеме следващо порочно действие.
        1. Те са недействителни, но са задължителни за лицата, за които се отнасят.
        2. Са незаздравими. Ако порочните действия се отнасят до строежа на правото трябва да се замести по рочното с ново валидно. Ако порокът е в недопустимосттта на извършеното процесуално действие съдът трябва сам да отмени порочоното процесуално действие.
        3. За да улести отстраняването на порочното процесуално действие, законът овластява съдът сам да изменя или отменя разпорежданията и определенията по движението по делото, докато делото е висящо пред съда, извършил порочно процесуално действие.
        4. Ако това не било направено порокът опорочава постановеното решение, когато се състои в нарушаване норми, обезпечаващи валидността и правилността на решението. Защита срешу опороченото решение са постига чрез обжалване на решението, а когато е влезло в сила по реда на извънредните средства за отмяна.
    Процесуалните действия на съда, с които туря край на делото. Това са решенията по същество и определенията, с които прекратява делото. Порочни решения на съда:
        1. Неводещи до нишогност, недопустимост,неправилно решение: явна фактическа грешка, неясно и непълно решение.
            а) Явна фактическа грешка - всяко несъответствие между формалната истинска воля на съда и нейното външно изразяване. Налице ли е тя се отстранява по реда на чл. 192. Не са ЯФГ грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Поправянето на ЯФГ никога не представлява изменение или отменяне на формалната воля на съда. Затова де възлага на съда постановил решението. Гаратции срещу възможността съдът да прениши своите правомощия. Поправянето става по почин на съда или на която и да е от страните без ограничение във времето. В открито заседание с участието на двете страни след устни състезания, на които се обсъжда допустимосттта на поправката. Съдът се произнася с решение, което подлежи на обжалване. Заедно с поправеното решение образува едно цяло.
б)Тълкуване на неясно решение
б) Тълкуване на неясно решение - чл. 194. Това е форма за официално тълкуване (авторитетно), имащо всеобща важимост. Допустимо е, когато има интерес от тълкуването. Такъв интерес не съществува, когато решението е изпълнено изцяло. Производство - искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното решение от заинтересованата страна. Препис от молбата на противната страна, разглежда се в открито заседание. Решението по тълкуване подлежи на обжалване.
в)Допълване на непълно решение
в) Допълване на непълно решение. Непълно е, което не обхваща целия спорен предмет. Липсва формирана воля на съда по част от спорното право, по един от съединените искове, допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет - искания за плодове. Не е непълно решението, когато съдът е пропуснал да изрази в решението част от иначе напълно формирана воля, не е мотивирал решението.
    Постановяването на допълнително решение предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани без да променя постановеното решение.     Производство: по молба на страната. Правото на допълване на решението трябва да бъде упражнено в месечен срок има същия начален момент както срокът за обжалване. Делото в неразрешената част продължава да е висящо. Молбата се разглежда в открито заседание, препис се връчва на противната страна.
    Допустима ли е молбата за допълване на решението. Ако решението е непълно, ако молбата изхожда от легитимирано лице, ако е подадена в срока. Разглежда по същество тази част на спорния предмет. Започва се с повтаряне процесуалните действия, където съдът е допуснал пропуски, ако со значение за неразрешената част от спорния предмет.

81.ПОРОЧНИ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ

а)Нищожни решения
Нищожни съсебни решения. Категорията е известна още от 1936 г. в теорията, а в законодателството терминът се възприема през 1983 г. Нищожно е съдебното решение, което не притежава качествената характеристика на действителните съдебни решения. Сталев - не пораждащи типичните за едно действително съдебно решение последици (смесва причината със следствието. Понятието е правилно, но не обяснява какво е нищожността). Кога едно съдебно решение е нищожно:
        1. Когато не е постановено в необходимата форма (липсват реквизити, не е в писмена форма);
        2. Когато е постановено от незаконен състав (съдията не отговаря на определените изисквания по ЗСВ, лицето изобщо не е съдия или е уволнен съдия и т.н.);
        3. Когато е абсолютно неразбираемо. Съдебните решения може да са неясни, но те не са нищожни, тъй като подлежат на тълкуване. Абсолютно неразбираемото решение не може да са тълкува, а е вищожно.
        4. Когато противоречи на добрите нрави.
        5. Когато заповядват нещо невъзможно.
    Не пораждат правни последици на правилните съдебни решения. Те обаче не са правно нищо. Пораждат правна привидност на съществуващите  решения. Следователно подлежат на обжалване. Може да се постановят и от първата, и от втората инстанция. Може  и касационно решение, но те се атакуват по друг ред.
б)Недопустими решения
Недопустими съдебни решения. При тях съдът не е имал правото и задължението да ги постанови, т.е. извършил е нещо недопустимо. Кога ива недопустимост: Съдът няма задължението да постанови решението. Следователно няма право на иск. Може правото на иск да не съществува отначало, или да отпадне в хода на процеса (напр. в хипотезата на чл. 119 (1) ГПК - при отказ от иск, съдът е длъжен да прекрати делото, но не го прави; ако някоя от страните почине, съдът трябва да прекрати делото след 6 м., но съдът постановява решение. При сливанетона спорещите страни - делото трябва да се пекрати, тъй като няма страни, но съдът постановява решение и др.). Другата хипотеза - ненадлежно упражняване на правото на иск, т.е. липсват абсолютните процесуални предпоставки. Делото трябва да се прекрати, но съдът постановява решение - недопустимост (напр. недееспособност на лицата , липсваща педставителна власт на процесуалния представител е др.). Другата хипотеза - нарушаване на диспозитивното начало и постановяване свръх петитума, респ. присъжда нещо, което не е искано. Съдът  няма право да присъжда нещо повече от това, което е поискано.
    Не е задължително зялото съдебно решение да е нищожно или недействително, може да е частично - частично обжалване.
    Когато решението е нищожно, то се прогласява за нищожно, а недопустимите решения се обезсилват.
в)Неправилни решения
Неправилни съдебни решения. Не може да се даде такава обща дефиниция, тъй като категорията е различна при обжалването на първоинстанционните, второинстанционните и касационните решения.
    Съдебното решение е лично съждание и затова има двуяка характеристика:
        1. Акт на познание (формиране на познание на базата на доказателствения материал).
        2. Волеизявление на държавен орган, заповед към страните по делото. Основанието - кога едно съждение е правилно:
            - когато съответства на стоящия извън човешкото съзнание факт, т.е. адекватно отразява обективната действителност. В БГП-с израз на това разбиране е чл. 218, б “в”
            - когато е в състояние да убеди аудиторията - характерно за отменения чл. 207.
    Законодателят е възприел и двата подхода.
    По отношение на първоинстанционното съдебно решение - неправилно е, когато не съответства на събрания доказателствен материал.
    При касационното обжалване - тук не се събират нови доказателства. Следователно неправилно е съдебното решение, когато е постановено в противоречие  с материалния закон или при съществени процесуални нарушения - чл. 218, б”в”.
    Има и друго разбиране - в ГП-с съществува принцип на обективната истина, т.е. неправилно е съдебно решение, което не съответства на действителните матиериални правоотношения между страните.

82.ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ НА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ

а)Правото на въззивна жалба и неговото упражняване
За да започне въззивното производство, трябва да е подадена въззивна жалба. Чл. 198 дава изискванията за нея. За да се подаде жалба, тя трябва да се предхожда освен от пръвоинстанционно съдебно решение, но и от правото на въззивна жалба.
    Правото на въззивна жалба - чл. 197 - по косвен начин дава отговор на въпроса кой може да е негов субект. Право на обжалване на съдебното решение имат само страните по делото. Страните били страни в първоинстанционното производство. “За страната, която е присъствала срока започва да тече ...”. По индиректен начин се посочва, че страни са тези, които могат да подадът жалба. Трети лица също могат да имат интерес, но те не могат да подадът.
    Могат да обжалват съдебното решение всички страни - главна, допълнителна, контролиращата, подпомагащата.
    По същината на правото на въззивна жалба съществуват две теории:
        1. Правото на въззивна жалба е самото право на иск в неговото динамично развитие. Правото на иск намира правно приложение в правото на въззивна жалба. В определен етап от съществуването си правото на иск се проявява като право на въззивна жалба.
        2. Правото на въззивна жалба е сродно, но различно от правото на иск. Правотона иск е субективно, публично, потестативно право. То е едно динамично право и в хода на развитие на делото преминава от една качествена характеристика в друга, т.е. от по-богатото към по-богато съдържание.
    От кой момент възниква правото на иск? Когато възникне правният спор. След като има правен спор лицето може да предяви искова молба пред съда. След това правото на иск не се погасява, а се дава право да се иска насрочване на първото заседание по същество. След като са минали устните състезания правото на иск се превръща в право да се иска постановяване на съдебно решение. Когато то се постанови правото на иск не се превръща в право на въззивна жалба. След постановяването на въззивното решение правото на иск се превръща в право на касационна жалба. Правото на иск се погасява с влизане на решението в сила според динамичната теория.
    Според една друга теория правото на иск е право да се иска постановяване на съдебно решение. тогава правото на иск е право, на което кореспондира задължението на първоинстанционния съд. С постановяването на съдебното решение правото на иск се погасява. И тук то е едно динамично право, но има живот само преди второинстационното производство до постановяване на решението на първоинстанционното. Правото на въззивната жалба е различно право от правата на иск според тази теория. Правото на иск е конкретна проява на едно констит. субективно право. ФЛ и ЮЛ имат право на съебктивна защита. Ищецът предявява неоснователен иск. Той е отхвърлен, Ответникът получава защита. Ищецът не е нарушител. Тук се касае за право на правосъдие,т.е. право да се получи съдебно решение. Дали то ще наложи санкция е друг въпрос. Правото на правосъдие е едно абстрактно право. То има различни проявни форми. В Гп-с това е правото на иск. Друга проявна форма е правото на въззивна жалба, а третата форма е правото на касационна жалба.
    В Гп-с могат да встъпят и подпомагащи страни. По-голяма част от подпомагащите страни нямат право на иск. Те могат да подадът въззивна жалба независимо от волята на страната, която подпомагат. Чл. 177 (1) косвено сочи това. Подпомагащата страна може да обжалва решението, защото първоинстанционното решение я обвързва, когато влезе в сила. Така лицето, което няма право на иск може да обжалва решението. Това противоречи на първата теория.
    В първоинстанционното производство делото има един номел. Пред втората и третата инстанция това дело се води под друг номел. Това са различни дела. При втората инстанция има въззивник (подал жалбата) и въззиваем. Не се говори за ищец и ответник.
    Стамболиев - втортата теория е на един по-полезен пракгматичен път. Правилна е онази теория, която отговаря на прагматическите нужди на практиката.
    Правото на въззивна жалба е субективно публично право. То е право да се образува производство и да се получи решение на въззивния съд. Правото на въззивна жалба е обусловено от определени предпоставки, т.е. наличието на първоинстанционно решение. Участието в качеството на страна в първоинстанционното производство и наличието на интерес от обжалването съдебно решение. Интерес има по принцип, когато съдебното решение е неизгодно за страната. Кога е неизгодно? По принцип право да обжалва има ответникът, когато искът е уважен и ищецът, когато искът му е отхвърлен. По изключение може интерес да има ищеца и когато искът е уважен и от мотивите е видно, че не е защитен този интерес, който той е поставил на първо място. Или ответникът има интерес при отхвърлянето на иска, но не на основа основанието, на което ответникът се е позовал - при едно евентуално възражение на ответника. За да има право на въззивна жалба трябва да има интерес. Ако няма интерес, то няма и право на въззивна жалба и делото не следва да се образува пред въззивната инстанция. Съдилищата ни обаче на практика не прекратяват делото на това основание.
    Правото на въззивната жалба възниниква от момента на обявяване на съдебното решение, когато бъде постановено задочно съдебно решение,което се обявявя чрез вписване му в книга, като се изпраща съобщение на старните ,че има съдебно решение.
    Срокът е 7 дневен. Ако съдебното решение е обявено от съд. Срокът тече от обявяването на съдебното решение. Има съвпадение между възнисване правото на въззивна жалба и началото на срока. Втора хипотеза - решението е обявено чрез вписване в срочната ктига. : дн. срок тече от следващия ден следващ датат на връчване на решението. Има разлика между момента на възникване правотона въззивна жалба и началото на момента на срока. Ако страната не е получила събощение, то може да подаде жалба.
    Правото на жалба се упражнява в писмена форма. Чл. 198 - жалбата трябва да има определено съдържание. Най-съществените елементи - указание в какво се състои порочността на решението, както и новите доказателства, които жалбоподателят (въззивник) иска да бъдат събрани. Диспозитивното начало във въззивното производство забранява на въззивния съд да се занимава с онези части на съдебното решение, които не са били обжалвани. С оглед на диспозитивното начало въззивната инстанция няма право да излиза извън рамките на жалбата. Ако въззивникът не се е позовал на някой порок въззивната инстанция няма право да отменя решениетона основание този порок.
    Новите доказателства, които трябва да се посочени. Сега съдът проверява служебно правилността на решението. Какво значи нови доказателства? - чл. 198, б”д” и чл. 205. Пред въззивната инстанция се допускат само нови доказателства. Едно становище бе, че нови доказателства по смисъла на чл. 205 и чл. 198,б”д” са само тези доказателства, които не са били имвестни на страната по време на разглеждане на делото или са нововъзникнали доказателства и доказателствени средства. Ако страната е знаела за доказателствата и е могла да ги представи по време на висящия процес пред първата инстанция, то не може да ги събира или представя пред въззивната инстанция. Санкция за тази недобросъвестност на страната. Това разбиране не се свързва с чл. 65.
    Стамболиев - трябва да се разглеждат нови и стари доказателства. За ди допусне тези доказателства съда, те трябва да са нови. Въпросът е от чия гл.т. той може да прецени нови ли са или не. Той може да преценява само от своя гл.т. Тези доказателства и доказателствени средства до този момент може да не са били включени в делото и няма значение кога са възникнали и няма значение дали страната нарочно не ги е представила. Единственият критерий по чл. 205 е обективният критерии по делото - ако тези доказателства не са били събирани и не са били известни на съда, те трябва да бъдат събрани. Чл. 65 дава санкцията за страната знаела за доказателствата, но не ги е представила - разноските за цялото въззивно производство падат върху тази страна.
    ЧАСТИЧНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА - чл. 196 (2), когато в едно съдебно решение съдът се е произнесъл по няколко материални спора, може да се стигне до тук. Когато се обжалва само едно от обективно съединените решения, въззивният съд е ограничен от иска, може да разгледа само посоченото решение. Решението в останалите негови части влиза в сила.
    Жалбата се подава в 7 дневен срок срез съда, който е постановил решението - чл. 197. Въззивната инстанция - ОС за решения на РС (от същия район); апелативния съд за решения на ОС. АпС висшестоящ ли е спрямо РС. РС не дължи подчинение на АпС. Решението се контролира пряко от ОС и индиректно от ВКС. АпС стои в страни от тази система.
    Чрез съда - първа инстанция се извършва проверка за:
        а) Формален въпрос - дали е спазена формата по чл. 198 - 199.
        б) Дали страната, която подава въззивната жалба има право на нея.
        в) Приложенията към жалбата - чл. 198 (2).
    Възможни са три резултата от проверката:
        а)Въззивната жалба е редовна, подаделят има право на жалба - изпраща се препис от нея на насрещната страна пред първата инстанция, но се чака отговорът й.
        б) Въззивната жалба е нередовна по форма - постановява се разпореждане от съдията да се изпрати съобщение до страната да отстрани нередовността (описва се) в 7 дневен срок. Възможни са две хипотези:
            - Ако се отстранят се върви по първия път.
            - Ако не се отстранят се постановява ново разпореждане, с което се разпорежда въззивната жалба да се върне на въззивника, тъй като е нередовен.
        в) Ако съдът прецени, че лицето, подало въззивната жалба няма право на това, се разпорежда за връщането й като недопустима.
    В хипотезите на второто решение - втората хипотеза и съответно третото, изпраща се съобщение на подателят, че има разпореждане за връщане на жалбата - чл. 200. Разпореждането за връщане на въззивната жарба подлежи на обжалване (частна жалба (ЧЖ) - чл. 200 (2)).
    Разпореждането прегражда развитето на процеса,т.е. подлежи на обжалване. С ЧЖ по принцип по чл. 213. Също се повада чрез съда, постановил решението до въззивната инстанция. Изпраща се въззивна жалба, на която не е даден ход заедно с разпорежданетона съдията, с което се връща въззивната жалба +частната жалба, с която се обжалва разпореждането. Въпросът, който се поставя пред втората инстаниця е процесуален за наличието или липсата на право за въззивно обжалване. Решава се с определение. Може да потвърди разпореждането или да го отмени и дава ход на делото. Задължителност за нисши стоящата инстанция.
    De jure въззивната жалба се връща, а фактически не се връща.Остава към делото, тъй като върху нея се поставят разпорежданията. Срокът - ако жалбата е просрочена, тя не може да се поправи. Ако се пропусне 7 дн. срок (дава се, за да разработи добре и подробно въззивната жалба, тъй като тя е израз на диспозитивното начало) има две възможни хипотези: Срокът е преклузивен, но може да бъде продължен, но най  - често се възстановява (продължаващ се срок, който не е изтекъл; възстановителен - срокът е изтекъл по причини, които страната не е могла да предвиди и отстрани). Във въззивната жалба може да се наприви особено искане за възстановяване на срока - сочи се причината. Втората инстация се произнася с разпореждане по особеното искане -възстановява срока и второто разпореждане е изпращането на пепис до другата страна. Ако няма особено искане - разпореждането, с което въззивната жалба се връща. Страната получава разпореждането, след което подава частната жалба, с която иска и възстановяване на срока.
    В хипотезата на нормално развитие. Изпраща се препис на въззивната жалба на въззшваемия. Срок да даде отговор по жалбата - чл. 201. Може да направи писмени възлажения и да посочи доказателства за това възражение срещу въззивната жалба. Въззиваемият не може да подаде насрещна въззивна жалба, заразлика от закона за гражданското съдопроизводство, където е имало такава възможност. Отговорността на въззиваемия - навлиза във въззивното производства, пакс. резултат е отхвърлянето на въззивната жалба като неоснователна и да се потвърди решението на пърноинстанциония съд. Ако има насрещна въззивна жалба -въззив. също има право да иска да се отмени решението м негова полза - пакс. резултат е отмяна на решението в полза на въззиваемия, който има две качества: въззиваем и въззивник по своята въззивна жалба. Чл. 208 (2) - забрана за  reformatio imperius - маск. риск, който поема въззиваемия е да се отхвърли въззивната жалба, но може и да спечели, т.е. решението да се отмени в негова полза, докато при сегашното решение може да загжуби. Решението да се отхвърли в негова полза, т.е. нарушава се равенството между страните.
    След изтичането на срока за даване на отговор, делото, въззивната жалба, приложенията към нея, евентуално отговора и приложенията към него се изпращат във въззивната инстанция. Отново се извършва проверка за допустимост на жалбата. Ако не е редовна, действа се, както би действала първата инстанция. Ако е редовна, има разпоредително заседание - произнасяне по допустимостта на исканите нови доказателства. Стремежът е да се спести ходготвителното заседание (каквото има в първата инстанция), а директно да се проведе заседанието по същество. Разпоредителното заседание е закрито, без призоваване на страните. Разпоредителното заседание може да е и  открито, ако съда намери за необходимо да изслуша страните (чл. 205, изр. 3). Във въззивното производство може да се допускат само нови доказателства. По изключение съдът има право да разпита свидетели, ако намери за необходимо - чл. 205, изр. посл. Нарущено е правилото за непосрествеността при възприемане на доказателствата. Съдът действа на базата на събраните в първата инстанция доказателства. Следва насрочване на открито заседание за разглеждане на делото, т.е. по същество. Призовават се страните и новите свидетели. Събират се доказателства, провеждат се устните прения, съдът прави разпореждане, че делото е изяснено от фактическа и правна страна и се пристъпва към постановяване на въззивното решение.
    Присъединяване към въззивната жарба - чл. 204. Другарство, когато има повече от един ищци или ответници (чл. 171 и сл. ГПК). Само един ото тях може да подаде въззивна жалба. Законът предвижда възможност не по-късно от края на посоченото съдебно заседание други процесуални другари да се присъединят към жалбата с писмена молба. Следователно стават въззивници в производството.  Присъединяването е необходимо само в случай ва обикновено другарство. Ако е било необходимо, другарите автоматически стават страни и пред втората инстанция. При необходимото другарство, другарите търсят защита на едно и също материално право, заразлика от обикновеното другарство - различни материални права и съдът не е сезиран от всички, а само от един от тях.
б)Приозводство
    Съдебното решение на първата инстанция се обжалба в 7 дн. срок с въззивна жалба, която първо се проверява от първата инстанция: прекрятяване на производствотои жарбата се връща с опеделение; изпращане на въззивната жалба на въззиваемия. Той трябва да отговори в 7 дн. срок. Въззивната жалба с отговорс се изпраща във въззиваната инстанция. Демулативен (пренасяне на делото в по-висшата инстанция) и суспензивен ( решението на първата инстанция не може да влези в сила) ефект. Проверка на редовността на въззивната жалба във втората инстация - определение за връщането й; чл. 205 ГПК. Съдът се произнася по исканите нови доказателства и насрочва открито заседание, което има три етапа:
        1. Проверява се дали обжалваното съдебно решение е действително или нищожно (служебно). Ако съдебното решение е нищожно, следователно първата инстанция не е изпълнила задължението си да реши спора с валидно съдебно решение. С решението на втората инстанция се прогласява нищожността на съдебното решение. Възможни са два пътя:
            а) Връщане на делото в първата инстанция, тъй като правото на иск е неудовлетворено.
            б) Делото да се прекрати, когато ищецът няма право на иск. Това може да стане с определение, или дасе инкорпорира в рамките на въззивната инстанция за нищожност.
        2. Проверява се дали съдебното решение е допустимо или не, ако не е нищожно. Ако съдебното решение е недопустимо, то се обезсилва. Възможни са два пътя:
            а) Недопустимост поради неподведомственост на съдебната система, делото се прекратява и се изпраща на компетентния орган.
            б) чл. 209 (1, изр. 2) - недопустимост поради неподсъдност - делото се препраща към компетентния съд или друг компетентен орган. Чл. 94 и чл. 80 (2) ГПК. Напр., когато РС се произнесе по спор, посъден на ОС. Не става препращане, а преобразуване. Стамболиев - може да се каже, че делото се прекратява и започва ново първоинстанционно позглеждане в друг състав на същия ОС. Чл. 290 (1, изр. 3), когато съдът се произнесе по непредявен иск, а съдът не се произнесе по превядения иск. Следавателно недопустимост и съдебното решение се обезсилва и се връща за преразглеждане. Съдебно решение за повече от поисканото. Частта в повече се обезсилва, като останалата част от съдебното решение се разглежда от въззивната инстанция. Важи диспозитвното начало.
        3. Дали съдебното решение е неправилно. Въззивната инстанция няма за цел, задача проверка на съдебното решение на първата инстанция, а разглеждане на меатериален спор. Затова контролът в случая е условно казан.
            - заблана за imformatio imperius - чл. 208 (2) ГПК. Дабрана за влошаване положението на въззивника. Прилага се само в случай, че е подадена жалба от едната страна в първата инстанция. Ако обжалмат и двете страни, това правило ге може да се приложи.
            - чл. 204 - присъединяване с писмената молба на другарите на жалбоподателя в първата инстанция. Другарство - обективно отклонение във връзка с иска, когато има повече от един ищци или ответници. Законов термин. Това е субективно съединяване на искове. Видове:
                1. Според материалноправния критерий:
                    а) Необходимо - чл. 171,б”а” другарите търсят защита на едно и също материално паво.
                    б) Обикновено, когато другарите търсят закита на различни материални права, но основанието за тях е едно.
            - чл. 134 ЗЗД и чл. 15 ГПК - изключителбна процесуална легитимация на кредитора. Съдът служебно конституира като страна и носителят на защитаваното материално право, т.е. длъжника на кредитора. Следователно е налице необходимо другарство. Тук е излишно присъединавянето начл. 204 ГПК (във всички случаи). Необходимо и възможное е присъдиняването при обикновеното другарство. Тук се прилага само чл. 204 ГПК.
            - Оттегляне или отказ от подадената жалба по чл. 203. Свързва се с, подобно е с оттеглянето итоказа от иска. Ал. 2 е излишва според Стамболиев. Възможен е отказ от възникналото право на въззивно обжалване. В съдебното заседание 0 става пряко, устно. При запознаване със съдебното решение - върху него може да се напише, че няма да се обжалва.Преди да е възникнало определено процесуално право, лицето не може да се откаже от него, а само след придобиването му. Оттеглянето на въззивната жалба е възможно във всеки момент, след предявяването й - аналогично на чл. 119 (1) ГПК, но най-късно до края на заседанието по допускане на доказателствата, със съгласието на насрещната страна. При оттеглянето павото на жалба не се погасяна, т.е. възможно е тя отново да се предяви (хипотетично поради краткия 7 дн. срок). Възможно е и безсъгласието на насрещната страна в посочените рамки, а ако е съгласна до края на устните прения.
    Отказът от жалбата е отказ от правото на въззивно обжалване. Не съществува възможност да я предяви отново и съдебното решение на първата инстанция влиза в сила.
    При оттеглянето или отказът, разноските (собствените и на насрещната страна) се поемат от страната, която се е оттеглила или отказала.
    При въззивното разглеждане могат да се събират нови доказателства, които не са били сибарни пред първата инстанция. Възможно е да се повторят и доказателства, които вече са били събирани пред първата инстнация като свидетлски показания и разпит на вещо лице. Недостатък - нарешана се или се ограничава принципът за непосредственост при събирането на доказателствения материал. - чл. 205, изр. посл. ГПК.
    Ако втората инстанция стигне до друго решение на материалния спор - отменя изцяло или частично съдебното решение и постоновява решение по същество - чл. 208. Текстът не съответства на практиката.
в)Решения по жалбата
Въззивното решение: Ако жалбата е неоснователна, постановява се решение, с което се потвърждава решението на първоинстанционния съд. В обратния вариант: съдът преценява дали обжалваното решение е нищожно, недопустимо или неправилно.
        - НИЩОЖНОСТ: Съдът прогласява нищожността на решението, но не се произнася по същество - чл. 209 (2). Делото се връща за ново разглеждане. Има и друга алтернатива - нищожността се проверява ex officio, дори да не е посочена във въззивната жалба. Това не  е нарушение на диспозитивното начало. Нищожното решение противоречи на правния ред. Сериозно нарушение и затова се проверява служебно. Следователно това не е разширяване и на служебното начало. Нищожното решение по дефиниция не поражда правни последици. На неговата база не може да се получи изпълнително решение, тъй като съдебното решение се пор. ефектите наСР - няма пречка за постановяването на нищожно решение, макор това да не е посочено във въззивната жалба и това не нарушава забраната за  imformatio imperius.
    Друга алтернатива - прогласява се нищожността и делото се прекратява. Така се постъпва ако ищецът няма право на иск. Ако има право на иск, съдът не е изпълнил своето задължение да постанови валидно съдебно решение и затова делото се връща, за да изпълни съда задължението си. Ако повторното разглеждане е пред друг състав, решението е I валидно решение, не II решение. Делото се връща за ново разглеждане, тъй като по силата на КРБ страните имат право на триинстанционно разглеждане, а при нищожността липсва валидно първоинстанционно решение. Това не е ново разглеждане на делото, о продължаване на вече извършеното.
83. КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ
а) Процесуална легитимация и образуване на поизводството
Касационното обжалване е типично контролно отменително обжалване на съдебното решение. Предмет на казационното обжелване са само и единствено въззивните решения, актове на съда,а не материалноправният спор по същество. По принцип предмет са съдебните решение на въззивната инстанция по изключение определнията и разпорежданията (чл. 218а,б,в), с които се прегражда пътя на делото - чл. 218а, б. “в”. Не всички решения на мъззимните съдилища подлежат на касационно обжалване. Сложена е една икономическа бариера, т.е. не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивната инстанция за парични вземания с цена на иска до един милион лева. Определяща е цената на иска. Като първа инстанция Осъдилища действат само ако цената на иска е над 5 млн. лева. Цената на иска е бощо валидна не само за ОС в качеството им на първа инстанция, но и за всички въззивни решения. Стамболиев - бариерата би следвало да е свързана с цената на интереса, който се защитава с подаването на касационната жалаба, а не с цената на иска, тъй като цена на иска има в първоинстанционното производство. Във въззивното обжалване цена на иска няма, а цена на проверка.
    Решаващ орган - тричленен състав на ВКС. Чрез касационното обжалване се осъществяват две функции от страна на ВКС. Чрез касационното обжалване се осеществява едно право на съда. Но тя е на заден план. Втората по-основна функция е контролът над по-нискостоящите съдилища. Тази функция е изведена на преден план.  Решева ли спора по същество този касационен съд? - Никога. Онова, което прави е да потвърди или отмени решението на въззивната инстнация и ако го отмени няма да се произнесе по същество. Това също е правораздаване, но не по материалноправния спор.
    Правото на касационно обжалване е аналогично на правото на въззивното обжалване. Може да се схваща като правен принцип в този етап на процеса, но може и да се схваща като отделно правилон от принципа, като проявна форма на конституционото право. Правотона касационна жалба е субективно потестативно публично право, което възниква при определени предпоставки:
        1. Да има въззивно решени, подлежащо на касационно обжалване.
        2. Да има годен предмет.
        3. Да има касатора интерес от подаването на жалабата.
        4. Да е участвал като страна във въззивното производство.
    Правото на касационна жалба се преклудира в 14 дневен срок. Правото на въззивната жалба се преклудира в 14 дн. срок от съобщаването на съдебното решение или обжалванетона съдебното решение в съдабна зала.
    Правото на касационна жалба се упражнава в писмена форма, чрез подаването й от касатора - чл. 198 ГПК. Има една разлика между вазивната и касационната жалба. В касационната жалба не се допускат нови доказателства. Касаторът може да посочва нови доказателства, но ще му се откаже събирането им, тъй като предмета на разглеждане не материалното правоотношение, а възизивното решение. Касационната жалба може да е сруще цялото или част от съдебното решение. Касаторът трябва да посочи и мотивира основанията за обжалване, т.е. пороци на съдебното рещение. Касационната жалба се подава чрез съда, чието решение се обжалва. Когато постъпи във втората инстанция, отнове се извършва проверка. При недопустимост, кадационната жалба de jure се връща - определение (разпореждането подлежи на обжалване - чл. 218в (3,4)). Ако касационната жалба е редовна, изпраща се препис на насрещната страна и й се позволява да извърши действията по чл. 218. След това касационната жалба се изпраща в касационния съд. РАЗГЛЕЖДАНЕ: няма подготвително заседание, тъй като няма нужда да се допускат нови доказателства
        ПРИЗОВАВАНЕ: при първата и втората инстанция има чрез призовки. В случая се извършва мрец ДВ - чл. 218д. Така често несе дава възможност на страните да подготвят защитата си. По принцип трябва да се дадат 7 дни. По изключение ВКС има право да пристъпи към призоваване по общия ред чрез призовки.
б)Основания за касация
Основания за обжалване на съдебните решения: - чл. 218б
        1.Нищожност на въззивното съдебно решение.
        2. Недопустимост: когато е нарушено диспозитивното начало, т.е. липсва право на въззивна жалба или е било ненадлежно упражнено. Напр. при самосезиране - нарушава се зиспозитвното начало. Касационната инстация обезсилва такова решение и в сила влиза първоинстанционното решение, тъй като не е било обжалвано. Кагята сйдйт се е  произнесъл за нещо повече - обезсилва се съдебното решение в тази му част и делото се прекратява. В сила влиза решението в исканата му част. Ако се е произнесъл за нещо различно, съдебното решание са обезсилва и са връща за преразглеждане от втората инстанция.
        3. Неправилно: две основания:
            а) Нарушаване на материалния закон, т.е. матириално правинте норми, съдържащи се в нормативен акт ( не само в закон, може да е постановление, правилник и т.н.). По принцип материалнити правни норми имат действие за бъдеще, но в съвременното българско право този принцип е по-скоро изключение. Чл. 188 (3) ГПК - преценката за противоречие е с отлед момента, в който постановява.
            б) Съществени процесуални нарушения: трябва да е нарушен съществена процесуална норма. Такива за въззивното производство са тези, които са израз на принципите на Гп-с, т.е. които са гаранция за постановяването на правилно съдебно решение. Необходимо е самото нарушение да е съществено. В резултат на нарушението има вероятност съдебното решение да е неправилно. Не е необходимо неправилността да се доказва. При неправилно решение, то се отменя и делото се връща за ново разглеждане във въззивната инстанция. Там се разглежда от нов 3членен състав поради принципа за безпристрасност. Постановява се ново въззивно съдебно решение, което също подлежи на касационно обжалване. И кръгът да се повтори може да се стигне до безброй пъти обжалвания и връщане. В хипотезата на нарушаването на материалния закон при новото въззивно разглеждане, не са допустими нови доказателства. Това е неудачно решение, тъй като съставът е нов и са нарушава принципът на непосредствеността. В хипотезата на съществените процесуални нарушения са допустими нови доказателства. Важи в по-голяма степен диспозитивното и състезателното начоло, отколкото във въззивното обжалване. Касационният съд извършва проверка само на основанията, посочени в касационната жалба - по-голяма формалност.
в)Производство

84.ОТМЯНА НА ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ ПО ЧЛ.231 ГПК

а)Процесуална легитимация и срокове за образуване на приозводството
Отмяна - средство за защита срещу порочни, влезли в сила съдебни решения. Тя не е обжалване, тъй като се развива, след като съдебното решение е влязло в сила и процесът е приключен. Затова отмяната не е фаза на иковия процес, а самостоятелно, извънинстанционно производство.
    Отмяната е самостоятелно съдебно производство за извънинстанционален контрол и отмяна на влезли в сила съдебни решения, коагто те са неправилни поради някоя от причините в чл. 231.
    Актовете, които подлежат на обжалване: Съдебните решения, които са необжалваеми, определенията за прекратяване на делото; изпълнителните действия. Недопустима е отмяната на охранителни актове, на решения за издаване на ИЛ, на определения за възобновяване на срок - за тях няма друг ред за атакуване и защита на правото.
    Легитимирани: лицето, обвурзано от неизгодно за него съдебно решение, което е неправилно поради порок по чл. 231, засягащ това лице. За да е налице интерес, е необходимо тези предпоставки да са кумулативни. Отмяна може да искат главните, подпомагащите, контролиращите страни и правоприемниците им. Но привличане на подпомагаща страна в производството за отмяна е недопустимо. Отмяна може да иска и лице, спрямо което съдебното решение има сила, макар то да не е страна по делото - чл. 233.
    Пасивно легитимирани са лицата, за които съдебното решение поражда благоприятни последици - страната, в полза на която е постановено съдебното решение и нейния помагач; всички необходими другари; всички обикновени другари, когато отмяната се иска поради неистинност на констатации на съдебното решение относно общи за тях факти.
б) Основания
Основания за отмяна: изброени са изчерпателно.
        1. Когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, когато при решаването му не са могли да бъдат известни на страната, т.е. има непълнота на фактическия и доказателствен материал. Страната се брани срещу такава неправилност на съдебното решение, което се дължи на обективна невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото.
    “Обстоятелства” - законът разбира факти от обективната действителност, които имат спрямо спорното правоотношение значението на юридически или доказателствени факти. Трябва да са нови, т.е. да не са били включени във фактическия материал по делто. Но те не трябва да са новосъздадени, т.е. възникнали след устните състезния, приключили с влязло в сила съдебно решение. Тези факти не се преклудират със СПН и може да се предяви нов иск. Още повече, че отмяната предпоставя неправилно съдебно решение, а в разглежданата хипотеза то е правилно, тъй като вярно отразени правоотношения между страните, такива, каквито са били до настъпване на новите факти.
    Отмяната в случая е необходима, тъй като съдебното решение е обективно неправилно, а СПН пречи да се пререши делото съобразно новооткритите факти, тъй като те са преклудирани от нея.
    Не е достатъчно само страната да твърди, че има новооткрити факти. Тя трябва да докаже своето твърдение с писмени доказателства - официални или частни документи, изхождащи от противната страна. Обикновено документът също ще бъде новооткрит, но той може да бъде и новосъздаден.
    Самите новооткрити или новосъздадено документи относно факти, които са били твърдени през висящността на делото, но не са могли да бъдат доказани поради липса на тези документи, също са основания за отмяна по т. “а”. Нужно е заитресованата страна да не е знаела за тях или дори да е знаела, да не е била в състояние да се снабди с документа. Необходимо е да е положена нормално дължимата грижа за добро видене на делото - заразлика от обжалването, отмяната не е средство на страната да поправи собствените си грешки при попълване на делото с факти и доказателства.
        2. Когато по надлежния ред се установи неистинност на показнията на свидетел, на заключението на вещо лице, върху което е основано престъпното действие на страната, нейния представител, на член от състава на съда във връзка с решаването на делото, т.е. източник на неправилността на съдебното решение е извършеното престъпление ( лъжесвидетелстване, насилие, измама, злоупотреба с доверието на представляванара страна и др.). Не е достатъчно това престъпление само да се твърди, нито е достатъчно да е започнало наказателно преследване за него. Нужно е престъплението да е установено по надлежния ред - с влязла в сила присъда или влязло в сила съдебно решение по чл. 97 (4).
        3. Когато съдебното решение е било основано на документ, който по надлежния ред е бил признат за подправен или когато съдебното решение е основано на постановление на съд или друг държавен орган, което в последствие е било отменено.
    Подправката на документ, като основание за отмяна е сходно с б. “б”. Обхваща и материалната, и интелектуалната подправка. Не е нъжно подправката да изхожда от насрещната страна, нито страната, която иска отмяната, да е оспорила истинността на документа при разглеждане на делото.
    Втората хипотеза визира случаите, когато съдебното решение е било обусловено от задължителната сила на дминистративния акт. Отмяната на тези актое с обратна сила събаря основата на атакуваното съдебно решение.
    Административният акт, на който е основано съдебното решение трябва да е индивидуален, а не нормативен. Отмяната с обратна сила на нормативен акт създава ново правно положение, обуславящо нов иск, а не отмяна. Когато бъде отменен официален документ и бъде заменен с но в официален документ. Това е новосъздадено писмено доказателство, което е основание за отмяна по т. “а”. Съдебната спогодба не е постановление на съда, поради което развалянето й поради неизпълнение не е основание за отмяна на съдебното решение. Влязло в сила съдебно решение за разваляне на договор, макар да има обратно действие, не е основание за отмяна съдебното решение по делбата.
        4. Когато между страните, за същото искане, на същото основание са поставени две влезли в сила съдебни решения, които си противоречат. Вместо да предвиди обезсилване на второто съдебно решение поради нарушаване на чл. 224, законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно - чл. 234 (4). Противоречивите съдебни решения трябва да изхождат от съдебни органи, които са еднакво компетентни. Противоречието трябва да съществъва между решенията, а не межгду мотивите или между решението на едното съдебно решение и мотивите на другото съдебно решение.
    Нужно е да има пълно обективно и субективно тъждество между делата. Достатъчно е обаче предметът на едното дело да се включва в предмета на другото.
    Не е налице основание за отмяна, ако двете съдебни решения са постановени по жалби срещу различни административни актове, дори те да са издадени по един и същ въпрос.
        5. Създава се нова б. “д” (99) - когато има две противоречиви указания на ВКС по тълкуването и прилагането на закона по едно и също дело. Тълкуването (ново или друго), дадено от ВКС ( 5 чл. състав) в хода на разглеждане на делото, е задължително - чл. 234 (5). Основанието изхожда от задължителния характер на тълкувателния акт на ВКС. Избягва се противоречивата съдебна практика.
        6. Групират се няколко основания със самостоятелно приложно поле. Общото - страната не е могла да вземе участие, лично или чрез представител, във воденето на делото. Поради това законът предполага, че делото е било непопълнено с факти и доказателства и съдебнотот решение е неправилно. Тази разпоредба е и гаранция за състезателното начало в процеса.
    Включениете хипотези са:
        а) Нарушаване на съдопроизводстените правила, обезпечаващи участието на страните в производството (напр. когато на ответника не е бил връчен препис от исковата молба и той не е бил призован на делото. Когато страната не е била призована в заседанието, на което делото е било решено. Когато призоваването поради нередовност е нищожно. Когато делото е било разгледано вупреки нередовно призованата страна). Подаването на писмена защита не замества призовката, когато от нея не се вижда, че страната е знаела за заседанието. Основанието е налице и когато съдът предварително е обявил датата на двете съдебни заседания, но е решил делото в отсъствие на страната на още оървото от тях.
        б) Страната не е била надлежно представлявана (напр. страната е била недееспособна, а в делото не е взел участие нейният законен представител или попечител; страната е била представлявана от представител без представителна власт; представителят е илязъл извън границите на представителната власт; не е бил назначен представител при призоваване чрез обнародване).
        в) Страната не е могла да се яви на заседание, за което е била призована, нито лично, нито чрез представител, поради препятствие, което не е могла да отстрани. Причината трябва да е внезапна и непреодолима или преодоляванеот й да е свързано с рискове, които е неоправдано да се иска тя да понесе.
        7. Когато със съдебно решение на ЕСЗПЧ е установено нарушаване на ЕКЗПЧОС.
        8. Когато страната е била призована чрез обнародване и е била представлявана по реда на чл. 16 (5) като лице с неизвестно местожителство, макар че е имала установено местожителство.
в)Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице
Защитава интересите на трети лица. Тези, които не са взели участие в делото, защото не са били конституирани по надлежния ред като страна. Въпреки това техни права могат да се засегнат от неправилно влязло в сила съдебно решение, т.е. накърняването на прафната сфера е неоправдано.
    Отмяната е самостоятелно извънинстанционално контролно отменително производство. Тя брани трети лица срещу СОН, което се разпростира върху тях поради неделимостта на спорното правоотношение, участници в което са и тези лица. Чл. 233 (2) препраща към чл. 172 (2), т.е. разглежданата отмяна се свързва с необходимото другарство (задължително и факултативно). В качеството си на участник в правоотношението - предмет на СПН, третото лице разполага с ПИ относно него, което значи, че то е трябвало да бъде конституирано като главна страна, т.е. третото лице се оказва обвързано от съдебното решение, макар че е било лишено от възможността да упрацни правото си на защита. Отмяната брани неговото право на иск. Разглежданото дело се възобновява, но вече с уяастието на третото лице.
    Легитимирани да искат отмяна са не всички трети лица, спрямо които се разпростира СПН, а само тези, които имат право на иск по делото като участници в неделимото спорно правоотношение и следователно е трябвало да бъдат конституирани като необходими другари, а на още по - голямо основание и лица, които е трябвало да бъдат конституирани като задължителни другари.
    При отмяната съдебното решение се отменя не само спрямо треото лице, но и спрямо страните по първото дело, тъй като отмяната трябва да доведе до постановяване на еднакво съдебно решение спрямо всички лица, легитимирани като страни по спора.
    Производството се уержда по производството за отмяна по чл. 231.
    Особености: а) Пасивно легитимирани по делото са и двете страни по първоначалното дело; другарството е задължително.
        б) Срокът е 3 м. от узнаване на влязлото в сила съдебно решение, 1 год. срок тук не важи.
        в) Основанието е единствено неучастието в делото на треото лице. Не е нужно и не е допустимо да се обсъжда въпросът дали съдебното решение е правилно.
        г) Надлежният съд, на който се връща делото е първоинстанционният съд, тъй като третото лице има право на триинстанционно разглеждане на делото.
        д) Ако след отмяната треото лице би заело качеството на съищец, то може да заяви пред ВКС, че не желае да се води дело, т.е. делото трябва да се прекрати от ВКС поради липсата на изискуемата от закона съвкупа легитимация.
    Инетересите на други трети лица, които са засегнати от съдебното решение, но не могат да се конституират като главна страна, не са защитени срещу неправилно съдебно решение. Сталев - по аналогия може да се приложи отменителният иск по чл. 135 ЗЗД. Разглежда се по общия исков ред. Тежестта на доказване е върху треото лице. Уважаването на иска води до относителна недействителност на атакувания акт - счита се недействителен само спрямо ищеца, а не и мегду страните.
    Защитата на трети лица срещу неблагоприятното за тях отражение от влязло в сила неправилно съдебно решение, водено между други лица става по общия исков ред. По този ред трето лице се брани срещу доказателствената сила на фактическите констатации, съдържащи се в мотивите на съдебното решение; срещу съдебното решение, което легитимира една от страните по делото като притежател на право, принадлежащо на трето лице; срещу изпълнението на неправилно съдебно решение, което уврежда треото лице макар да е насочено срещу друго лице (напр. чл. 359); срещу изпълнителната сила на неправилно съдебно решение, когато то по изключение се разпростира и върху трето лице - разкрива несъществуването на изпълняемото право или своята отговорност за него, за да е защитата ефикасна, искът трябва да се обезпечи чрез спиране на изпълнението.
г) Производство и последици на  решението на ВКС
ПРОИЗВОДСТВО  ЗА ОТМЯНА: Компетентен съд - ВКС (чл. 234) - три или петчленен състав. Сезирането става с молба на заитересованата страна. Съдържание на жалбата - чл. 232 (2).
    Срокът за подаване е 3 м. от узнаване на обстоятелството, но не по - късно от 1 г. от възникването му. В хипотезите на чл. 231, б. “а” - “в” срокът започва да тече от деня, в който страната разполага с документа или е узнала за присъдата или съдебното решение по чл. 97 (4).
    Сроковете не могат да започнат да текат преди съдебното решение, чиято отмяна се иска, да е влязло в сила.
    Молбата се подава чрез първоинстанционния съд. Към нея се прилага преипис, които се връчва на противната страна. Тя може да даде отговор в 7 дн. срок от получаването на преписа - чл. 232 (4).
    Молбата се разглежда в открито заседание. Прави се проверка за допустимост: подлежи ли  атакуваният акт на отмяна; изхожда ли от летимно лице; жалбата подадена ли е в срок; дали подадената молба е редовна - чл. 232 (3).
    Ако искането е допустимо, пристъпва се към проверка на неговата основателност. При тази  проверка ВКС е обвързан от изтъкнатото в искането основание, но не и от неговата правна квалификация. Когато искането се основава на чл. 321, б. “г”, ВКС не е обвързан от искането да се отмени посоченото от молителя съдебно решение. Проверката на основателността включва: проверка дали изтъкнатото основание попада под някое от тях, дали е доказано. Доказателствената тежест се носи от молителя.
    В зависимост от резултатите от проверката на ВКС, или се отхвърля искането за отмяна като неоснователно, или го уважава, като отменя неправилното съдебно решение.
    Докато се произнесе по основателността на искането, ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнеието при условията на чл. 218б, ал. 2 - 5 - чл. 236 (1).
    Правни последици - чл. 234(3,4), т.е. когато отмени атакуваното съдебно решение, ВКС никога не решава делото по същество, а го връща за ново разглеждане. До връщане не се стига само в хипотезата на чл. 231 “г”, освен ако и двете съдебни решения са неправилни. Делото се връща за ново разглеждане на съда, постановил неправилното съдебно решение. Отмяната възстановява висящността на делото в рамките на отменената част и спрямо лицето, относно което съдебното решение е отменено. В зависимост от основанието за отмяна се определя и процесуалното действие, от което започва новото разглеждане на делото. Чл. 236 (2) - спиране на отмененото съдебно решение

85. ТРУДОВО ПРАВОРАЗДАВАНЕ
а)Понятие и видове трудови спорове
б)Съдебно разглеждане на трудовите спорове
в) Колективни трудови спорове. Право на стачка

86. ОБЩО УЧЕНИЕ ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС

а)Право на принудително изпълнение и неговата характеристика
Дава защита на притезателните права (неудовлетворени, изскуеми и ликвидни). Заместител на доброволното изпълнение. Няма ИХ за три групи притезателни права:
        1. За лични задължения от семейното право. Има принудителен способ за изпълнението на лични незаместими действия, но тук не е приложим - налагането на глоби.
        2. Задълженията на работниците и служителите за престирането на работна сила в рамките на трудовото правоотношение, съобразно установения ред за полагането на труд. Сталев - трябва да се включат към гражданските договори.
        3. Паричните задължения на бюджетните организации (Сталев, Стамболиев - критикуват това положение. Противоречи на КРБ, тъй като лицата се поставят в неравнопоставено положение).
    Два вида ИП: 1. Производство за индивидуално принудително изпълнение. Цели да се осъществи принудителното задължение на един кредитор, като се посегне към конкретно имущество на длъжника.
            2. Универсално принудително изпълнение. Цели да се удовлетворят всички кредитори на длъжника, като се росегне върху цялото му имущество, с изключение на несеквестируемите вещи. Бива два вида: Общо - част IV ТЗ; Банкова несъстоятелност - част IV ЗБ (подготвя се изменение).
б)Изпълняемо право, изпълнителни основания и изпълнителен лист
ИПИ предполага правото на ПИ, което е различно от ППИ при УПИ. ИПИ за разлика от исковия процес, не предполага наличието на общ способ за защита и санкция. ИПИ включва в себе си различни изпълнителни способи в зависимост от начина на изпълнение на задълженията при доброволното удовлетворяване на притезателното право. ИС се стремят максимално да се приближат до естеството на доброволното изпълнение. При заместимо изпълнение - пряко ПИ, тъй като СИ замества длъжника и изпълнява вместо него. При незаместимо изпълнение - косвено ПИ, тъй като СИ не може да замести длъжника.
    Парични задължения, задълженията за престиране на вещи, задължения за престирането на резултат. Налагат различни ИС. Най - много са при паричните задължения: а) Публична продажба на движими вещи; б) публична продажба на недвижими вещи; в) изпълнение върху вземане на дмъжника срещу трето лице (за сравнително малки суми). За задълженията за престиране на вещи: а) Въвод във владение за недвижими вещи; б) за движими вещи - предаването им. Задължения за престиране на резултат: Ако е заместимо - кридиторът може сам или чрез трето лице да изпълни и да получи паричната равностойност. При задължения за лични незаместими действия - глоби; лични  бездействия - глоби за всяко парично нарушение на задължението за бездействие.
    Производство за ИПИ: 1. Изпълняемо право : винаги е изускуемо, неудовлетворено, ликвидно притезание. Само по изключение може за не е гражданско (напр. изпълнението на фискални задължения).
                    2. Изпълнително основание: предвидените и уредени в закона документи, които доказват наличието на изпълняемото право и по необходимост са носители на информация за това право. Посочени са изрично в цакона - чл. 237. Биват:
    а) Преки - на базата на тях може директно да се започне изпълнителен процес - чл. 323. Предоставят се заедно с молбата за принудително изпълнение на съдия изпълнител и на тази база започва ПИ. Например такова е наказателното постановление (тук обаче няма доказано гражданско притезателно право). Няма практическо приложение.
                    б) Косвени - чл. 237 - за да се изпълни съдебното решение с осъдителен диспозитив, трябва да се издаде изпълнителен лист.
    2.Критерият е дали притежават законова сила, т.е. имат ли СПН по въпроса за провото или не.
        а) Съдебни - чл. 237,б.”А,Б”- Влезлите в сила съдебни решения и определения. Те са ШО (решението не е обжалвано в срок или когато са изчерпани всички възможности за обжалване, което може да е никога - проект за изменение в посока ИО да са второинстанционните решения, дори да не са влезли в сила). Можели едно конститутивно решение да е ИО - да, като до този извод се стига по два пътя. Определението е ИО, когато не се стигне до съдебно решение.
        б) Извън съдебни - ЗЗ, менителница, чекове и др. - чл. 237, б “д”.
Изпълнителен лист.ИЛ е процесуална ЦК от гл. т. на взискателя, а от гл. т. на СИ - заповед да се пристъпи към принудително изпълнение на установеното с ИЛ притезателно право, по молба на взискателя.
    Производство за издаване: Родово подсъдни на СГС са арбитражните и чуждествранните съдебни решения, първоинстанционния съд по съответното гражданско дело, по което има влязло в сила съдебно решение (в тези съдилища се съхраняват делата). РС за извъсъдебните ИО.
    Това е исково производство - чл. 242 и сл. , но особено исково производство. Препис от молбата не се връчва на ответника, тъй като се цели бързина. При извънсъдебните ИО се прилага копие от ИО, плаща се държавна такса. Молбата се разглежда в закрито заседание. Съдът проверява ИО - редовно от външна страна и дали доказва изпълняемото право - чл. 243. Следователно не проверява дали това материално притизание действително съществува. Извънсъдебните ИО са частни документи, които имат форламна доказателствена сила във всички други производство, но тук имат материална доказателствена сила. Производството завършва с определение на съда за издаването или неиздаването на ИЛ. Производството е твърде бюрократизирано. Определението подлежи на обжалване от деня на постановяването му по реда на чактните жалби - чл. 244. Длъжникът в седемдневен срок от получаването на призовката за ПИ. До този момент процесът е едностранен, тъй като длъжникът не е участвал, а от момента на получаване на призовката става двустранен.
    П на пИ - чл. 323 - възниква в момента на издаване на ИЛ ( Стамболиев), Сталев - от момента на постановяване на СР и то се провелява в производството за издаване на ИЛ. Предпоставките за ППИ са три равнопоставени: изпълняемо право, ИО, ИЛ. Ако има ИЛ, а няма изпълняемо право, СИ пак ще изпълнява. Ако има ИЛ, а няма ИО, СИ ще изпълни. Следователно ИЛ е пряка предпоставка за възникването на ППИ. Изпълняемото право и ИО са косвени предпоставки, тъй като предоставят издаването на ИЛ.
в) Изпълнителни способи
г) Страни в изпълнителния процес
Изпълнителни органи - компетентен е да извършва посочените в ГПК изпълнителни действия: съдия - изпълнител и синдик. СИ има местна изпълнителна компетентност. Тя се определя от изпълнението на делото и района. Тя е предпоставка за допустимост. При предаването на вещи (движими и недвижими) се определя от обекта на изпълнение, при вземанията на длъжника - местоживеенето му, при задължението за действия или бездействия . местожителството на длъжника по изпълнение.
    Контролен орган е съдът:
        1. Предварителен контрол: производството за издаване на ИЛ.
        2. Последващ контрол: изразява се в спиране или пресратяване на започналия изпълнителен процес.
    Прокурорът може да обжалва незаконните изпълнителни действия на СИ.
    Страни: Взискател - води ИП и длъжник - срешу него е ИП. При недееспособност ИП се спира до назначаването на законен представител. ИП може да е срещу лице, чието име не фигурира в ИЛ като длъжник - наследници, трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за длъжника.
    Универсално приемство - при смърт на взискателя - спиране на ИП до издирването на наследниците.

87.СПОСОБИ ЗА ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ

а)Изпълнения на парични притезания. Несеквестируемост.
СЕКВЕСТИРУЕМИ ИМУЩЕСТВЕНИ ПРАВА: Единственият обект, върху който може да се насочи Ипроцес за такива притезания, е имуществото на длъжника или на отговарящия за дълга. Имуществото е съвкупност от оценимите в пари права на длъжника. Чл. 337 ПГК - принципът за пълната секвестируемост на имуществото на длъжника, т.е за което и да било парично притезание длъжникът отговаря с цялото си имущество, освен ако законът е предвидил ограничена имуществена отговорност. Паричното притезание  може да бъде удовлетворено чрез погасяване, вътху което и да било имуществено П на длъжника освен тези, които са несеквестируеми. Взискателят може да насочи изпълнението си срещу всяко, но и срещу всички имуществени П на длъжника. Кое точно П - съразмерява се с нуждата да се удовлетвори взискателя. Когато исканото от взискателя изпълнение надхвърля тази нужда, длъжникът може да предложи изпълнението да се ограничи до един или няколко от исканите изпълнотелни способи или да се промени обектът на изпълнение - чл. 338.
    За някои парични притезания законът предвижда, че длъжникът отговаря не с цялото си имущество, а само с част от него, т.е. ограничена имуществена отговорност:
        а) наследникът, приел наследството по опис отговаря за дълговете на наследника само с наследството, не и с личното си имущество. Ако кредиторите на наследството са поидкали неговото отделяне, кредиторите на наследника могат да се удовлетворят само от личното му имущество, но не и от наследството.
        б) Чл. 343 КТМ, чл. 346 КТМ.
    Изпълнението се насочва срещу П, които длъжникът има към деня на възбраната или запора, а върху прехвърлени преди това П - след успешен иск по чл. 135 ЗЗД.
    Изключение от принципа, че за дълг на длъжника изпълнението може да се насочи само срещу негови П са поръчителя, залогът и ипотеката за чужд дълг - чл. 326 (3).
    По своята правна същност имуществената отговорност (секвестируемостта) е явление на процеса, не на материалното право. Тя се състои в задължението за длъжника да понася изпълнителния процес, насочен срещу имуществптп му и П на съдия - изпълнителя да осребри секвестируемото имущество и да удовлетвори кредитора.
    НЕСЕКВЕСТИРУЕМИ ИМУЩЕСТВЕНИ ПРАВА: Това са имуществените П на длъжника, относно които съди - изпълнителят не разполага с процесуална власт да ги запорира, възбранява и продава, т.е. несеквестируемостта е забрана за ПИ. Основанията за нея са: 1. Непрехвърляемост на правото. Тя осуетява осребряването му и го прави негоден обект за ПИ. Непрехвърляемостта може да се дължи  на естеството на П, на неговото предназначение или на законова възбрана за прехвърляне (напр. ПП;  П на издръжка, стипендия и т.н).
        2. Изрична законова забрана ПИ да се насочва върху определени П, макар те да са прехвърляеми - чл. 339, 341.
    - Жилище: Несеквестируемо, независимо от неговата стойност или вид, даже и да не се обитава от длъжника. Води до несеквестируемост на дворното място, което е построено. Необходимо е нито длъжника, нито членовете на семейството, с които живее, да нямат друго жилище ( под семейство се визират връзките на брак, родство, осиновяване). Не трябва да надвишава жилищните нужди на длъжника. Надвишващата част е секвестируема, ако може да се обособи като отделен обект.
    - Вземанията на длъжника за трудово възнаграждение са частично несеквестируеми. Визират се не само заплатат, но и други вземания по Тр.Пр. и не само вземанията по Тр.Пр., но и за трудво резултат.
    Несеквестируемостта е абсолютна и относителна:
        а) АБСОЛЮТНА: Върху несеквестируемото П не може да се посегне за удовлетворяване на което и да било притезание срещу длъжника. Такива са обикновено П. чиято несеквестируемост следва от невъзможността или забраната за тяхото прехвърляне (напр. вземане за издръжка - чл. 341, ал. 5).
        б) ОТНОСИТЕЛНА: Когато върху несеквестируемото П може да се посегне, за да бъдат удовлетворени определени, посочени от закона притезания. От това П съответните притезания се удовлетворяват с привилегия.
    Несеквестируемост, постановена от закона отпада в редица случаи - чл. 340, чл. 341. Правното значение на несеквестируемостта:
        а) ПИ върху несеквестируемо П е недопустимо. Дали даденото право е несеквестируемо се преценява към деня на запора или възбраната.
        б) Изпълнителните действия, нарушаващи несеквестируемостта са унищожаеми. Длъжникът може да се позове на несеквестируемостта до приключване на Ипроцес. Може да се предяви и след това, но ако в резултат на ПИ трети лица са придоболи П върху несеквестируемата вещ, техните права се запазват - чл. 330 (3).
        в) Недействителен е предварителен отказ от несеквестируемостта - чл. 342; Н, които я уреждат са императивни. Длъжникът може да се откаже от несеквестируемостта, ако учреди върху съответната вещ залог или ипотека. Ако длъжникът продаде несеквестируемата вещ, несеквестируемостта отпада.
        г) Несеквестируемостта е ненаследима. За нея винаги важи lex fori (законът, който вайи за нея по време на започване на ПИ), даже изпълняемото право да се урежда от чужд закон.
 Изпълнение на парични притезания. Обща характеристика за изпълнителните способи: продажба на движими вещи; продажба на недвижими вещи.
    ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПАРИЧНИ ПРИТЕЗАНИЯ: Нуждата възниква поради опасността съдия - изпълнителят да не открие в декя на изпълнение секвестируеми П на длъжника, годни да удовлетворят взискателя. Липсата може да се дължи на различни причини: небрежно или умишлено поведение на длъжника.
    Нашето право предоставя ред способи за защита на кредитопа от такова поведение на длъжника, включва наказателна отговорност ( чл. 247 и 296 НК). Такива способи са залогът, ипотеката, исковете по чл. 134 и 135 ЗЗД. Отрицателният УИ, с който се разкрива симулация, обезпечаването на осъдителните искове за парични притезания. Ако кредиторът не наложи запор или възбрана по реда на обезпечаване на иска, преди да е започнал изпълнителния процес, той може да поиска това след започване на Ипроцес, макар изпълнителните действия още да не са допустими:
        1. ЗАПОР ВЪРХУ ДВИЖИМИ ВЕЩИ: Това е разпореждане на съдия - изпълнителя, с което определя движимата вещ на длъжника, което се предназначава за принудително удовлетворение на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или трето лице за пазене. Така се запазва физическата цялост на вещта и нейната принадлежност към имуществото на длъжника и следователно се обезпечава успешния изход на Ипроцес.
    Запорът предпоставя започнат Ипроцес и секвестируемост на вещта. Законът предвижда два способа да се наложи запор:
        1) Запор чрез опис на вещ, владяна от длъжника и посочена от взискателя.
        2) Запор чрез описване на запорираната вещ в призовката за доброволно изпълнение.
    Изборът на способ зависи от това дали взискателят знае или не знае какви движими вещи притежава длъжника.
    Изисква се точно индивидуализиране на запорираната вещ и уведомяване на длъжника за запора.
    При първиа способ запорът се смята за наложен с описа на вещта в протокола на съдия - изпълнителя, а при втория - с получаване на призовката. Оценката на вещта и предоставянето за пазене са действия, които следват запора, а не са част от ФС.
    Процесуални последици на запора:
        а) Правомощието на съди - изпълнителя да управлява и да се разпорежда със запорираната вещ.
        б) Задължението за длъжника да не поврежда или унищожава вещта и да не се разпорежда с нея. Нарушаването на тези задължения е въздигнато в престъпление.
        в) Когато след запора вещта се остави на длъжника, той става неин пазач с произтичащите от това задължения.
    Гражданскоправни последици:
        а) Запорът лишава длъжника от разпоредителна власт върху вещта, но длъжника остава неин собственик.
        б) По отношение на взискателя запорът поражда П да третира като недействителен спрямо себе си всички действия на разпореждане на длъжника с вещта след налагането на запора. Чл. 346 - недействителност на разпореждането със запорирана вещ, извършено от длъжника в полза на трето лице. В това се състои обезпечителното действие на запора. Разпореждането е недействително след налагането на запор, а преди него - само в случайте на чл. 347,б. “г”. Разпореждане е всяко прехвърляне или учредяване на ВП върху вещта, както и всеки отказ от ПС.
        в) В отношенията на длъжника и третото лице недействителността не важи. Подобно на продажбата на чужда вещ, продажбата на запорирана вещ е валидна, но подлежи на отмяна по чл. 189 ЗЗД,т.е. недействителността е относителна - важи само за определени лица.
    Правното значение на недействителността се проявява в няколко насоки:
        а) Понеже разпореждането се счита за неизвършено, взискателят може да продължи изпълнението върху запорираната вещ, ако тя се намира във владение на длъжника. Ако е предадена на трето лице и то не я върне доброволно, взискателят не може да се удовлетвори преди да установи по исков ред недействителността и да осъди третото лице да върне вещта.
        б) Третото лице не може да иска спиране на изпълнението върху вещта.
        в) Страна в Ипроцес става длъжника.
        г) Третото лице не може да се конкурира с взискателя при разпределение на сумата, получена от продажбата на запорираната вещ.
        2. ВЪЗБРАНА ВЪРХУ НЕДВИЖИМ ИМОТ: Разпореждането на съдия - изпълнителя, с което определя недвижимата вещ на длъжника, се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се  забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава за пазене на длъжника или трето лице.
    Цел - същата като на запора.
    От запора възбраната се различава повече по начина, по който се налага, отколкото по правните последици. Разликите се дължат на различния правен режим на движимите и недвижими вещи.
    Възбраната предпоставя започнал Ипроцес и секвестируемост на недвижим имот.
    Чл. 343 (2) - за да се счита възбраната за наложена е нужно:
        а) Да се връчи на длъжника призовка за доброволно изпълнение с точно посочване на възбранения имот.
        б) Да се впише от ноъариуса в нотариалните книги писмото на съдия - изпълнителя, с което налага възбраната. Така се оповестява възбраната на третите лица.
    Описът и оценката следват възбраната, а не са част от ФС.
    Процесуалните последици - съвпадат с тези на запора. Задълженията за длъжника се пораждат от деня на призовката, макар тя да не е все още вписана - чл. 345 (2).
    Гражданскоправни последици: Спрямо длъжника съвпадат с тези на запора. По отношение на трети лица - състоят се в недействителността на разпореждането с възбранения имот. Решаващо за недействителностт е вписването на възбраната. Тя ползва взискателя и присъединелите се кредитори, без да е необходимо тя да бъде вписана за всеки един от тях - чл. 346 (2). Вписването е от значение и при конкуренция на вписани възбрани и на други делствия, извършени преди възбраната, но невписани или вписани след нея. Те са й непротивопоставими.
    Правното значение на неотносителната недействителност на разпореждането, извършено след вписването съвпада с това на запора, с едно важно изключение: взискателят може да продължи изпълнението върху възбранения имот, даже и ако владението на имота е било предадено на трето лице.
        3. ЗАПОР ВЪРХУ ВЗЕМАНИЯ НА ДЛЪЖНИКА: Разпореждане на съдия - изпълнителя, с което определя вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с него, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника.
    Цел - обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването му чрез плащане и насочва третото задължено лице да предаде дължимата престация на съдия - изпълнителя.
Запорът предпоставя започнал Ипроцес и секвестира вземане. Изборът на вземане става от взискателя. Длъжникът не разполага с П по чл. 338. За да конкретизира вземането, взискателят трябва задължително да посочи третото лице.
    Налагането на запора става с две действия:
        а) В призовката за доброволно изпълнение се сочи вземането - обект на запора.
        б) На третото лице се връчва запорно съобщение, с което се уведомява за наложения запор и му се забранява да плаща на длъжника. Запорното съобщение се изпраща едновременно с призовката - чл. 344 (3).
        в) Когато се налага запор върху вземане, обезпечено със запор или ипотека или материализирани върху ЦК, са необходими и допълнителни действия. Запорът се отбелязва в ипотеката. Заложената вещ трябва да се предаде на съдия - изпълнителя от лицето, което а държи. Съдия - изпълнителя изземва ЦК в свое владение ( по същия наин се налага и запор върху вземане, за което има издаден ИЛ).
    Процесуални последици - същите като при запор върху вещ и възбрана.
    Гражданскоправни последици:
        1) Спрямо страните:
            а) Лишаване на длъжника от разпоредиъелна власт върху вземането не може да прехвърля, опрощава, залага, новира вземането, да прихваща с него, да води относно него исков процес и да се спогажда без участието на взискателя.
            б) Взискателят счита за недействително спрямо себе си такива разпоредителни действия, както и плащането на трето лице след запора.
        2) Спрямо трети лица - недействителност на разпорежданията на длъжника с вземането след запора.
    - Чл. 347,б. “в” - при конкуренция между запор и цесия предимство ще има този А, който пръв е бил съобщен на третото задължено лице. Добросъвестността му е без значение. Извършеното разпореждане е относително недействително,със същите последици на недействителността.
        3) Спрямо третото задължено лице:
            а) Запорното съобщение легитимира съдия - изпълнителя да получи валидно плащане от това лице, когато лицето плати, това го освобождава от задължението му, като плащането, извършено на самия длъжник. Дори при незаконност наИпроцес или запора, плащането се счита за валидно.
            б) Запорът лишава длъжника от легитимация да получи валидно плащане,т.е. плащането, извършено от трето лице на длъжника е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори и те могат да искат повторно плащане - чл. 346 (3). В отношенията на длъжника с третото лице обаче плащането е действително и неговото значение ще се прояви, ако запорът бъде отменен.
            в) Недействителност спрямо взискателя и присъединилите се кредитори са и всочки сделки, сключени между длъжника и треото лице след запора, с които се намалява, погасява вземането или третото лице се замества от друг длъжник.
            г) Третото лице се задължава да пази дължимите от него вещи до предаването им на съдия - изпълнителя - чл. 390 (3). В качеството си на пазач то отговаря с глоба по чл. 365 (2), ако предаде вещта на длъжника. Да съобщи в 3 дн. срок от запорното съобщение данните по чл. 391. Отговаря за вредите, причинени на взискателя поради неуведомяване.
    Възможно е да се наложи върху част от вземането. Запорът обхваща вземането с всички негови принадлежности (лихви) - чл. 395 (1).
    ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ДВИЖИМИ ВЕЩИ: За да е законно изпълнението, то трябва да е насочено срещу имуществените П, които има длъжника. За да провери собствеността, съдия - изпълнителя не събира доказателства относно фактите, въз основа на които длъжникът е станал собственик, а използва индиции за собтвеност - чл. 69 ЗС; чл. 360 (2). Това правило не важи, когато има обстоятелства, от които е явно, че вещта принадлежи на друг, макар че се държи от длъжника. Тези обстоятелства опровергават презумпцията за собственост. Не може да се опише вещ, която в деня на описа се намира в държане на трето лице, което оспорва собствеността на длъжника. Ако взиактелят счита, че вещта принадлежи на длъжника, той може да насочи изпълнението срещу притезанието на длъжника за предаване на вещта и само след като тя се върне на длъжника, върху нея ще се насочи изпълнение. Когато вещта се намира у взискателя поради запор или П на задържане, тя може да се опише за дълга на длъжника.
    Ако има вече наложен запор с призовката, описът се извършва след изтичане на срока за доброволно изпълнение. При запор чрез опис спазването на този срок не е нужно. За деня на описа се призовават и двете страни, но присъствието им не е условие за описа. Той се извършва от съдия - изпълнителя - чл. 328. Описът се извършва, като съдия - изпълнитъеля посочи в протокола характерните белези на вещта. Когато се описват родово определени вещи, те трябва да бъдат и физически отделени. Трябва да съдържа и другите данни, посочени в чл. 361. Описът е условие за следващите действия - оценка и предаване на пазач.
        а) Оценката е основата, на която ще се определи цената, на която вещта ще се продаде - чл. 370. Извършва се заедно с описа, но е възможно и по - късно. Тогава за нея се съставя отделен протокол - чл. 362. И двете страни могат да обжалват оценката, ако смчтат, че е неправилна.
        б) Ако описаната вещ не бъде изнесена веднага за продажба, тя се оставя за пазене у длъжника - чл. 363. Длъжникът не получава възнаграждение за пазене. Чл. 364 - предаване на пазач. Той не е страна, а лице, което съдейства за целите на Ипроцес. То изпълнява обществена функция. Определя се по взаимно съгласие на страните, а ако те не могат да се споразумеят - назначава се от съдия - изпълнителя. Пазачът е длъжен да пази вещта с грижата на добър стопанин и да дава сметка за хейхите доходи и за разходите по пазенето. Длъжен е при поискване да предаде вещта на съдия - изпълнителя или посочено от него лице и да нея предава на длъжника. Има П на възнаграждение, чийто размер се определя от съдия - изпълнителя. Ако не изпълни задълженията си, съдия - изпълнителя може да смени пазача - чл. 365 (2), Спрямо длъжника пазачът  отговаря за вреди. Взискателят може да осъществи отговорността на пазача с иск по чл. 134 ЗЗД, ако длъжникът бездейства. Ако се разпореди с вещта, пазачът отговаря наказателно за обсебване. Пазачът се освобождава от задължнията си с А на съдия - изпълнителя.
    ПРОДАЖБА НА ДВИЖИМИ ВЕЩИ:Извършва се или от съдия - изпълнител по реда на публичната продан или чрез посочена от страните борса - чл. 367 (2,3).
        а) Продажбата на запорирана вещ лишава длъжника от собствеността на тази вещ, независимо и въпреки неговата воля, т.е. продажбата спрямо длъжника е един А на принуда.
        б) Продажбата прави купувача собственик, даже и длъжника да не е бил собственик - чл. 372. Това е оригинерен способ за придобиване на собственост.
    Продажбата се обявява съобразно чл. 368 (3) и се извършва по правилата за ПП на недвижим имот. Съдия - изпълнителя предава на купувача владението на предадената вещ. след като постановлението за нейното възлагане влезе в сила. Предаването става съобразно с чл. 414. ПП на движима вещ също е оригинерен способ за придобиване на вещта. ПП може да бъде обжалвана и оспорвана по исков ред.
    УСЛОЖНЕНИЯ В ИЗПЪЛНЕНИЕТО:
        1.  При ПП - също като при ПП на недвижима вещ. Единствената разлика е чл. 367 (3)
        2. Когато вещта не е могла да бъде продадена, продажбата се счита за нестанала. Последиците от нейната продажба се състоят от три алтернативни възможности за взискателя, предоставени по негов избор:
            - Да се откаже от изпълнението върху запорираната вещ. Изричен отказ не е необходим. Достатъчно е взискателят да не упражни другите си П в течение на 7 дни. В такъв случай вещта се освобождава от запора и се връща на длъжника.
            - Да иска да се извърши нова продан - чл. 371б (2).
            - Да поиска вещта да му бъде възложена - чл. 371б (3) .
    Възлагането е даване вместо плащане, постигнато не чрез договор, а чрез изпълнителен А на съдия - изпълнител. Неговите правни последици са гражданскоправни. Взискателят става соственик на вещта и може да иска тя да му се даде във владение. Възлагането не е така атакуемо, както продажбата - когато Ипроцес бъде прекратен на някое от основанията по чл. 330, възлагането трябва да се отмени. То е недействително, когато вземането на взискателя не съществува. Ако е засегнато от процесуални нередности, то може да бъде обжалвано.
        3. Изпълнение върху чужда движима вещ - чл. 372:
            а) Поради ограничения характер на придобиване, истинският собственик губи П си. То се превръща в притезание за равностойността на вещта. Това П се осъществява по исков ред.
            б) При възлагане, взискателят не става собственик, ако е бил недобросъвестен и затова дължи връщане на вещта - чл. 372 (4). Ако е бил добросъвестен - а).
            г) Взискателят отговаря за вредите, които е понесъл бившият собстеник. Отговорността предпоставя недобросъвестност на взискателя - чл. 372 (6). Добросъвестниия взискател не отговаря.
    ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ НЕДВИЖИМИ ВЕЩИ:Чл. 373 - абсолютно условие за описа е съдия - испълнител да се е уверил, че имотът е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбрната. Проверката се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги. Ако няма такива данни, проверката трябва да се извърши с други средства. Само при липса на такива данни се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС.
    За описа важат същите правила с някои особености: Върши се винаги след срока за доброволно плащане. В протокола за опис, освен данните по чл. 361, се включват и допълнителни - чл. 374 - участие на вещи лица. Друг начин за оценяване на имота е недопустим. П да се иска актуализация на оценката; иначе продажбата е атакуема. Пазене - чл. 375; за пазча същото.
    ПУБЛИЧНА ПРОДАН - СПОСОБЪТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ НЕДВИЖИМИ ВЕЩИ. Публична - неограничен кръг лица се поканват да участват в нея като наддавачи. Поканата се отправя с обявление за ПП. Съдия - изпълнител изготвя обявлението най - късно 7 дни след описа и оценката, ако не са обжалвани - чл. 376. Съдия - изпълнител е длъжен да разгласи обявлението - чл. 376 (2), чл. 376 (3). ПП продължава 1м. Началният и крайният момент се определят в обявлението за ПП - чл. 347. Ако срокът се намали, ПП е опрочена. Извършва се в канцеларията на съдия - изпълнител. Там се правят наддавателните предложения.
    ПП се извуршва чрез наддаване. Състои се в отправяне на наддавателните предложения до съдия - изпълнител. Условията за валидност на наддавателните предложения - чл. 378, 379. Те могат да бъдат направени лично или чрез представител. Пълномощното трябва да е писмено - чл. 378 (3), може да е общо. Предложената цена - чл. 378 (5). За да е валидно, наддавателното предложение трябва да е вписано в наддавателен лист и подписано от наддавача. Над. предложение трябва да се направи преди приключване на ПП. В продълженото наддаване може да вземе участие и нов наддавач.
    Съдия - изпълнителя е длъжен да обяви за купувач онзи наддавач, който е направил най - високо наддавателно предложение. Обявеният за купувач не става собственик, а само възможността да стане такув. Обявяването за купувача поражда облигационнот задължение да плати обещаната цена в срок от 5 дни след обявяването. Възлагането става от съдия - изпълните, ако купувачът внесе цената в срок. Възлагането има ВП действие - прехвърля върху купувача П, които е имал върху продадената веш. Това е деривативно основание за придобиване на ПС - чл. 384 (2). Купувачът става собственик от деня на възлагането, даже то да се обжалва - чл. 384. по своето правно естество ПП не е договор за продажба, а едностранен властнически А на съдия - изпълнител. При ПП изпълнителният О действа не като равнопоставен на купувача участник в граждански оборот, а като Двласт, който прехвърля имота на длъжника независимо и въпреки неговата впля. ПП се различава от договора за продажба не само по ФС, но и по правни последици: ПС се придобива само след плащане на цената, въз основа на възлагането и ПП не може да бъде развалена поради евикция и скритите недостаъци, но може да се отмени чрез обжалване.
    Законът стабилизира ПП:
        а) Някои от пороците на възлагането (непредоставяне на задатък и липса на пълномощно за наддаване) се санират, ако задължението за плащане се изпълни от купувача - чл. 384 (1). Възлагането не може да се обжалва и заради нередовности, допуснати при предхождащите го действия, ако те са влезли в сила,т.е. възлагането може да бъде обжалвано, ако не са спазени условията за неговата собствена валидност, както и някои от действията, обуславящи валидна ПП, не са били изпбщо извършени, абсолютно нищожни са или са били опорочени и възлагането е извършено преди изтичане на срока за обжалване.
    Чл. 384 (3) - Ако възлагането не бъде обжалвано, ПП може да бъде оспорена по исков ред и то при два недостатъка: когато имотът е възложен на лице, което  няма П да участва в наддаване; имотът е бил възложен, макар купувачът да не е платил цената. В първия случай ПП е недействителна, а във втория се разваля.
        б) Купувачът не може да разваля продажбата поради недостатъци (чл. 199 ЗЗД), нито да я унищожава поради пороци във волята, тъй като ПП не е договор. ПП обаче не е стабилизирана, ако е била възложена чужда вещ; спрямо действителния собственик ПП е недействителна.
    Възлагането прави купувача собственик, но не и владелец на вещта. Купувачут получава владението само след като възлагането влезе в сила, бъде вписано и купувачът удостовери, че е внесъл необходимата такса - чл. 386 (1).
    При тези условия, съдия - изпълнител въвежда купувача във владение на имота, даже срещу истинския собственик, щом не е предотвратил ПП чрез жалбата при условията на чл. 332 (2) или иск по чл. 336. Срещу въвода изваденото лице може да се бори чрез иск за собственост - чл. 368 (2), но не и с владелчески иск.
    УСЛОЖНЕНИЯ В ИЗПЪЛНЕНИЕТО:    
        1. Нестанала ПП - чл. 382 - когато в определен срок не са направени наддавателните предложения или направените предложения са недействителни. В тази хипотеза взискателят има три възможности:
            а)Ако в 7дн. срок взискателят не поиска имотът да му бъде възложен или да се извърши нова ПП, имотът се освобождава от изпълнение и по искане на съдия - изпълнител нотариусът заличава вписаната възбрана. Имотът обаче не става несеквестируем.
            б) Да поиска нова ПП. Тя се извършва по правилата на чл. 371 (2).
            в) Да поиска имотът да му бъде възложен. Важат правилата за възлагане на движима вещ с някои особености - чл. 383.
        2. Ако обявеният за купувач не внесе дължимата цена - разваляне на ПП. Последици:
            а) С обратна сила се разваля облигационното отношение между купувача и длъжника.
            б) За своята неизправност купувачът отговаря с внесения задатък - се смята за постъпил в имуществото на длъжника. Задатъкът може да се ползва за удовлетворяване на взискателя.
            в) Имотът може да се възложи на друг от наддавачите - чл. 381, б. “б”. Поканеният наддавач не е длъжен да приеме поканата. При нужда така се постъпва до изчерпване на всички валидни наддавачи. Когато не се конституира нов купувач, настъпват последиците на нестанала ПП.
        3. ПП е недейстивтелна, когато имотът се възложи на лице, което не може да е наддавач. Тази недействителност е абсолютна, т.е. равнозначна на нищожна и не може да се санира. Последици:
            а) ПП няма ВП действие.
            б) Купувачът губи платената цена. Те се използват за удовлетворяване на взискателя - чл. 358.
            в) Обявяването на недействителност става по исков ред, а не от съди - изпълнител. Това е УИ - може да се поиска нова ПП по чл. 358.
    Другите процесуални нарушения при ПП не я правят недействителна, а са основания за нейното унищожаване или разваляне - чл. 384 (3). В тези случаи имотът се връща в имуществото на длъжника и може да е обект на нова ПП.
        4. Недействителна е й ПП на чужда вещ. Понеже е деривативно основание за придобиване на ПС, ПП на чужда вещ не прави купувача собственик и не лишава от ПС истинския собственик, спрямо него ПП е недействителна и не може да му се противопостави. Съдебна практика - ПП обаче е юрисдикционно основание за придобиване на имота с кратка давност, ако купувачът е бил добросъвестен. Чл. 387 (1) - настъпват последиците на евикция:
    а) Ако цената не е още платена на взискателя, купувачът може да поиска да му бъде върната сумата. Ако цената е била вече разпределена, отново може да се иска връщане на сумите и законната лихва от деня на внасяне на цената по сметката на съдия - изпълнителя. Други вреди поради евикция купувачът не може да търси, освен ако взискателят е бил недобросъвестен. Ако недобросъвестен е бил купувачът, П му се ограничават до връщане на цената. При осъществяването на тези П - чл. 387 (2). ИЛ се издава на основата на удостоверението по чл. 386, ако са били привлечени като подпомагаща страна, срещу която се иска ИЛ.
    Особености при ПП:
        а) На ипотекиран имот - чл. 388, тъй като ПП погасява всички учредени върху имота ипотеки. Макар че няма ИЛ ипотекарния кредитор става страна в Ипроцес и има П на взискател в случаите по чл. 382 и 383.
        б) На съсобствен имот - чл. 388. Останалите съсобственици могат да използват ПП, за да ликвидират съсобствеността, като поискат писмено от съдия - изпълнител да продаде целия имот,т.е. ПП става способ за делба, която се извършва изцяло по правилата на Ипроцес. Не се прилага чл. 293 (2).
б)Изпълнение на непарични притезания
ПРИНУДИТЕЛНО ОТНЕМАНЕ НА ДВИЖИМИ ВЕЩИ: Прилага се, за да бъдат осъществени различни притезания върхудвижими вещи (произтичащи от вещните права върху вешта; от облигационни отношения; владелчески притезания - чл. 75,76 ЗС). Няма значение дали вещта е родово или индивидуално определена, предмет или ценна книга, дали се дължи от ФЛ или ЮЛ.
    Предпоставки за осъществяване на принудителното изпълнение: 1) Вещта да се намира у длъжника, а не да се държи от трето лице.
        2) Ако е изгубена, унищожена, повредена, държи се от трето лице - присъжда се равностойността й (чл. 414,ал. 2).
        3) Да се яви взискателят или негов представител. Не е задължително явяването на длъжника.
    Същност: Изразява се в отнемане (принудително), лишаване на длъжника от владението (фактическото държане) на вещта и учредяване на държане (фактическо господство) в полза на взискателя. Тези действия се извършват от съдия - изпълнителя. При необходимост, той може да използва принуда - изпълнително съдействие на органите на полицията. Вщта се отнема и предава на мястото, където се намира. Изпълнението приключва с предаването на вещта. Изпълнителното действие се удостоверява в съответен протокол.
        - Предаване на родово определени вещи: Дължимото количество се отделя от общото. Трябва да са с качеството, посочено в ИЛ. Ако такова не е посочено - средно качество. Може да се използва вещо лице, когато отделянето изисква специални познания.
        - Чл. 414 (2). Ако повредата само е намалила равностойността на вещта, разпоредбата не се прилага. Взискателят има притезание за обезщетение по общия ред. Да се събере равностойността означава, че следва да се премине към някой от способите за събиране на парични притезания. Равностойността на вещта може да е посочена в самия ИЛ. Такъв е случаят, когато взискателят е присъединил исковете за предаване и за равностойност. В този случай съдия - изпълнителят направо преминава към опис на вещта. Ако не е определена, съдът, издал листа я определя, след изслушване на страните, а при нужда - разпит на свидетели и вещи лица. Определението на съда подлежи на обжалване по чл. 217. Втората инстанция може да измени размера. Той се определя към момента на изгубването, унищожаването или повреждането, а не на подаването на иска за предаване на вещта. Редът на чл. 414 (2) се прилага не само при осъдителните решения за предаване на движимите вещи, а и при други изпълнителни основания.
    ПРИНУДИТЕЛНО ОТНЕМАНЕ НА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ:Нарича се “въвод във владение”. Притезанието може да произтича от вещтно или облигационно правоотношение.
    Предпоставки: 1. Към деня на изпълнение имотът трябва да е във владение на длъжника.
        2. Страните се призовават, но тяхното явяване не е условие за ВВ.
    Ред: Извършва се от съдия - изпълнител, като длъжникът се отстранява от имота ( и членовете на семейството му) и всичко, което символизира, че имотът се държи от длъжника (напр. вещите му). Взискателят се конституира като владелец чрез официалната констатация на съдия - изпълнителя, че имотът е предаден. Протоколът за въвод се написва на самото място. При съпротива на длъжника се използва съдействието на осганите на МВР. ВВ може да се осъществи и по отношение на идеална част от вещта.
    Последици: 1) След ВВ взискателят има право на владелческа защита по чл. 75 ЗС, макар и да не е бил във владение на имота 6 м., тъй като въводният протокол създава правна сигурност, каквато законът цели с изискването за 6 м. владение по чл. 75 ЗС.
        2) ВВ прекъсва придобивната давност върху имота спрямо всички трети лица и те се смятат отстранени от имота.
        3) Чл. 418 когато длъжникът самоволно, без правно основание установи отново фактическата власт върху имота, взискателят може да поиска ново отстраняване и се извършва нов ВВ, без нов изпълнителен лист. Самоволно възстановилият се отговаря наказателно по чл. 323НК.
        4) ВВ срещу трето лице не може да се извърши, тътй като срещу него няма изпълнителен лист ( изключение е чл. 386 (2) ГПК). Чл. 416 - извършването на ВВ срещу трето лице, което е започнало да владее имота след предявяване на иска, решението по който се изпълнява. В тази хипотеза изпълнителното основание е влязлото в сила решение или съдебна спогодба, а не друг акт. Правно основание на това разрешение е чл. 121 (3) ГПК. Третото лице може да се защити срещу въвода, тъй като то може да не е правоприемник на ответника. Ако третото лице владее имотът отпреди подаването на иска, ВВ не може да бъде изпълнен, тъй като това означава, че взискателят е насочил искането си погрешно, срещу невладелец, който не е бил легитимиран да отговаря. Ако все пак съдия - изпълнителя изпълни ВВ срещу такива лица, то може да се брани по чл. 332 (3) ГПК. По принцип, за да се осъществи принудителното изпълнение срещу такова лице, срещу него трябва да се предяви иск.
    ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРИТЕЗАНИЯ ЗА ДЕЙСТВИЯ ИЛИ БЕЗДЕЙСТВИЯ:
        1. Изпълнение на притезания за заместими действия: Действието е такова, че може да бъде извършено и от друго лице и пак законният интерес на кредитора да бъде удовлетворен. В тези случаи притезанието е действие, което трябва да буде установено по съдебен ред. Съдия - изпълнителят по искане на взискателя може да овласти трето лице да извърши действието вместо длъжника (чл. 419). Овластяването трябва да конкретизира действието и мястото, където трябва да се извърши. Действието се извършва за сметка на длъжника. Той трябва да понесе всички разходи по изпълнението, тъй като той е получил насрещната престация на взискателя. Действието може да се извърши и взискателят да поиска след това действието да се заплати, но може да поиска от съда да осъди длъжника да заплати предварително сумата, ноебходима за изпълнениеот (чл. 420). Принудително тази сума се събира по реда за принудително изпълнение на паричните притезания.
        2. Изпълнение на притезания за незаместими действия: Действието е незаместимо, когато само ако е изпълнено от длъжника, може да удовлетвори правният интерес на кредитора. Изпълнителният способ по чл. 421 не важи при незаместимите задължения на р/с по трудово правоотношение. В тези хипотези трябва да бъде принуден лично да изпълни действията. Ако длъжникът не изпълнява му се налагат глоби. Съдия - изпълнителят налага глобите по искане на взискателя. При всяко глобяване съдия - изпълнителят предупреждава длъжника, че ще му наложи нива глоба, ако не изпълни. Няма краен предел на глобите, които може да се наложат.
        3. Изпълнение на притезания за бездействие: Това е задължение да не се извършва определено действие или да се търпи извършването на определено действие от правомощия. Това са винаги задължения за незаместимо поведение. Способът отново се изразява в налагане на незаместимо поведение. Способът отново се изразява в принуждаване на длъжника да се съобрази със задължението за бездействие чрез налагане на глоби (чл. 422). Няма предел на глобите, които могат да се наложат. Установяването на поредното нарушение става от съдия - изпълнителя по молба на взискателя. Глобата се налага възоснова на протокола, констатиращ нарушението. Наложената глоба може да се обжалва по съдебен ред (чл. 423).
        4. Изпълнение на задължението за предаване на дете: Този зпособ не е уреден в нашето право. Празнотата се попълва с тълкувателно постановление на пленума на ВС. Прилага се, когато детето се държи от лице, което кяма родителски, настойнически права. Взискател е родителят, упражняващ родителските права или настойникът. Компетентен да предаде детето е съдия - изпълнителят по местонахождение на детето. При изпълнениеот на това действие той използва съдействието на органите по настойничество. Преди упражняването на принуда, съдия - изпълнителят трябва да се опита да вземе детето доброволно. Вземането на детето трябва да се предхожда от необходимата психологическа подготовка (според възрастта). По изключение взимането може да се отложи, ако обстановката се е изменила, така че го налага.

88.УНИВЕРСАЛНО ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ

а)Обща характеристика на несъстоятелността- понятие, разграничение между несъстоятелност и неплатежоспособност, маса на несъстоятелността- обхват и управление. Органи на несъстоателността: съд, синдик, събрание на кредиторите.
1. Идеята за несъстоятелността възниква в Италия. Във феодална Франция се създава първата кодификация на материята през ХVІІ в. В по нови времена първата съвременна кодификация е във френския Code Commerce – несъстоятелността, регламентирана там отдавна вече не съществува. В България първият режим исторически се създава със създаването на стария ТЗ и съществува в периода на неговото действие от 1989-1951 г. В по-нови времена с Указ 56 от 1989 г. се създава уредба на несъстоятелността, която е много несъвършена и просъществува до 1994, когато е приета част V на ТЗ “Несъстоятелност”. От тогава до сега режимът е в тази част V, като е претърпял 2 много сериозни изменения – уредбата не е съвършена, а и практиката е противоречива. В момента уредбата на несъстоятелността е уредена в чл. 607-760 ТЗ.
    2. Терминът “несъстоятелност” има няколко значения:
        2.1. Правен институт съвкупност от правни норми, които уреждат отношенията в случай, че търговец не може да плаща търговските си и някои други задължения. Този институт съдържа норми както на материалното така и на процесуалното право (като преобладава процесуалната материя).
        2.2. Състояние, при което търговецът е загубил търговското си качество, търговската дейност е прекратена и той не може да се разпорежда с търговското си предприятие.
        2.3. Производство – динамичен фактически състав. Това е фактически състав, при който съществува поредица от юридически факти като последица на всеки предходен юридически факт са тези след него, т.е. всеки предхождащ юридически факт поражда следващия . Като производство несъстоятелността има следните особености:
            1) Тя е съдебно производство – производство, в което съдът има много важно място.
            2) Производство на универсално принудително изпълнение, насочено към съразмерно удовлетворяване на кредиторите на търговеца, които е неплатежоспособен или свръхзадължен. Щом става дума за принудително изпълнение, явно имаме изпълнително производство. Съдебните производства най-общо биват 3 вида: 1) искови производства (решава се правен спор), 2) изпълнителни производства и 3) обезпечителни производства (свързано с гарантиране на права). Несъстоятелността е изпълнително производство, но в неговите рамки има искови производства, квазиискови производства, обезпечителни производства и охранителни производства (при които съдът оказва съдействие, а не решава правен спор). Независимо, че несъстоятелността е изпълнително производство, тя е и двустранно спорно производство. Несъстоятелността е способ за универсално принудително изпълнение, защото кредиторите действат колективно, а не по пътя на индивидуалното преследване на длъжника. Съдебно производство, тъй като в него участва съд. То е производство насочено към търговци и по това нашето право прилича на френското (най-несъвършено спрямо немското и англо-американското, където е насочено не само срещу търговци).
    3. Разграничение между несъстоятелността и индивидуалното принудително изпълнение по ГПК:
        3.1. Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК започва по иск само на кредитор и се движи от него. Производството по несъстоятелност се образува по инициатива на кредитор, но може и от длъжника.
        3.2. Образуването на производството по ГПК изисква особен акт – изпълнителен лист. При несъстоятелността изпълнителен лист не се издава.
        3.3. Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК е насочено към удовлетворяване на 1 кредитор (не винаги е така). Несъстоятелността е производство насочено към удовлетворяване на всички кредитори със съразмерно и справедливо разпределение на имуществото на длъжника.
    4. Несъстоятелността може да се сравни и с ликвидацията, защото и при двете се прекратява търговското качество и се разпределя имуществото на длъжника:
        4.1. Ликвидацията е доброволно производство за разлика от несъстоятелността.
        4.2. При ликвидацията няма спор.
        4.3. Тя е производство, което се провежда в интерес на съдружниците/акционерите, а несъстоятелността в интерес на кредиторите.
        4.4. Ликвидация се извършва само, когато има достатъчно средства за погасяване на всички задължения на търговеца, а несъстоятелността, когато търговеца е неплатежоспособен или свръхзадължен.
    5. Несъстоятелността като производство има 2 големи фази: 1) откриване на производството по несъстоятелност и 2) същинско производство по несъстоятелност.

6. Маса на несъстоятелността.
        6.1. Масата на несъстоятелността включва всички имуществени права - както настоящи, така и бъдещи. Тя включва само имуществени секвестируеми права. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите.
        6.2. Особени хипотези:
            1) В масата се включват и особени права, които засягат физически лица (ЕТ) - вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО, но са част от търговското предприятие (определят се конкретно). Включва се и 1/2 от вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО, но не са включени в търговското предприятие.
            2) С откриването на производството спрямо персонално дружество се открива несъстоятелност и на съдружниците - ако съдружник е физическо лице, в неговото имущество се включва и и 1/2 от вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО.
        6.3. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите - кои са тези кредитори.
            1) Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори по търговски и нетърговски вземания. Това са т.нар. стари кредитори - вземанията им са възникнали до датата на откриване на несъстоятелността.
                а. Кредиторите по чл. 616, ал. 2 (за лихви, безвъзмездни сделки, отпуснат на длъжника кредит от съдружник) се удовлетворяват след удовлетворяване на всички останали кредитори.
                б. Местните и чуждите кредитори имат равни права.
            2) Нови кредитори - вземанията им са възникнали след датата на откриване на производството по несъстоятелност до обявяване на решението за несъстоятелността. Те стават кредитори в хода на производството и подпомагат длъжника да извършва своята дейност.
                а. Затова имат привилегирован режим - удовлетворяват се на падежа, ако длъжникът няма средства за удовлетворяване, удовлетворяването става по общия ред.
                б. Новите кредитори могат да получават и обезпечение от масата.

7. Organi na nesustoiatelnostta
Задължителни органи:
    1. Съд - изпълнява различни функции в производството.
        1.1. Той е съдебна инстанция по същество по всички спорове в това производство - правораздавателен орган.
        1.2. Съдът действа като административен орган, било на спорна или безспорна администрация - назначаване на синдик, потвърждаване на оздравителен план, утвърждаване на списък на приетите вземания (административни актове). Ако допуска обезпечителни мерки, това пак не са съдебни решения. Обжалват се актове по общия ред - BКС. Най-важните решения, които са изчерпателно изброени, се вписват в търговския регистър и се обнародват (чл. 622).
    2. Синдик. Не е ясно какъв е точно - държавен орган или представител на длъжника. По-правилно е държавен орган, а не частноправен пълномощник. Той е самостоятелна страна в процеса.
        2.1. Синдик е само физическо лице, но може и повече от едно лице, като решенията се приемат с единодушие. Синдик е дееспособно лице с подходяща квалификация. Трябва да е включен в списък, утвърден от министъра на правосъдието. Има изискване да няма конфликт на интереси между него и длъжника, защото ако има, той ще действа в свой интерес. Изискванията са в чл. 655, ал. 2.
        2.2. Синдикът се назначава от съда по несъстоятелност, но предложение прави първото събрание на кредиторите. Синдикът трябва да даде писмено съгласие с нотариална заверка на подписа.
        2.3. Чл. 657 дава основания за освобождаване на синдика по всяко време на производството. Синдикът може да бъде освободен служебно, по искане на кредитори, на събранието на кредиторите, на длъжника. Винаги, когато синдикът не изпълнява задълженията си или застрашава интересите на кредитора или длъжника, съдът може служебно да го освободи.
        2.4. Правомощия на синдика - подробно описани в чл. 658.
            1) Най-общо синдикът управлява търговското предприятие и представлява длъжника относно това предприятие. Не може да упълномощава други лица със своите права освен с изричното разрешение на съда.
            2) Синдикът има две задължения: 1) да води дневник - записва всички свои действия по масата; 2) отчита се веднъж месечно и при поискване от съда; при прекратяване на дейността си представя окончателен отчет, който може да се оспорва.
        2.5. Ограничения (легално установени): 1) не може да договаря сам със себе си, дори със съгласието на длъжника; 2) не може да придобива имущество от масата на несъстоятелността (и свързаните с него лица); 3) синдикът трябва да пази тайните на длъжника.
        2.6. Синдикът е длъжен да полага грижата на добрия търговец.
            1) Ако не полага дължимата грижа, дължи обезщетение за вреди. Ако синдиците са повече от един, отговарят солидарно.
            2) Ако синдикът не е внесъл дадена сума навреме, дължи законната лихва от получаването до внасянето.
            3) Съдът може да му налага глоби.
        2.7. Синдикът има право на възнаграждение - периодично или окончателн.
    3. Във времето между откриване на производството и събранието на кредиторите съдът назначава временен синдик - има същите правомощия и задължения, но има и специфични задължения, които трябва да се изпълнят в 14-дневен срок:
        1) Да изготви списък на кредиторите по данни от търговските книги на длъжника като посочи техните вземание. Списъкът е от значение кои кредитори ще участват в първото събрание на кредиторите.
        2) Да изготви извлечение от търговските книги на длъжника.
        3) Да изготви писмен доклад за причините на неплатежоспособността, за състоянието на имуществото, взетите марки за запазването му, възможностите за оздравяване.
Тези документи се представят на първото събрание на кредиторите.
    4. Първо събрание на кредиторите.
        4.1. То се провежда не по-късно от 1 м. от решението за откриване на производството - посочва се в решението. Ръководи се от съдията, който разглежда молбата за откриване на производството.
        4.2. В това събрание участват кредиторите от списъка на временния синдик. Те се установяват и от извлечението от търговските книги.
            1) Минималният кворум е двама кредитори, освен ако в списъка е един кредитор.
            2) Кредиторите трябва да участват лично. Представител може да участва с изрично писмено пълномощно. Ако кредиторът е физическо лице, пълвомощното трябва да е с нотариална заверка на подписа.
            3) Длъжникът може и да не участва. ..............
        4.3. Първото събрание на кредиторите:
            1) Изслушва доклада на временния синдик.
            2) Избира синдик. ....... Може да изберат няколко синдици, които са класирани по някакъв начин. Съдът не може да назначи синдик, ако не му е предложен.
            3) Избира комитет на кредиторите - факултативен орган.
    5. Събрание на кредиторите - по-широки функции.
        5.1. Провежда се след одобряване на списъка на приетите вземания.
            1) Свиква се от съда по искане на длъжника, синдика, комитета на кредиторите или кредиторите с 1/5 от размера на приетите вземания.
            2) Съдът може да го свика служебно, когато е необходимо да се определи методът за оценка на имуществото на длъжника и да се определи възнаграждение на оценителите.
            3) Свиква се чрез покана, която се обнародва в ДВ.
        5.2. Участие и кворум:
            1) Участват кредиторите, които имат приети вземания. Може дадено вземане да не е прието, а да е оспорено - ако има убедителни писмени доказателства, съдът може да допусне участие в събранието.
            2) Кредиторите по чл. 616, ал. 2 не участват.
            3) Събранието на кредиторите се провежда независимо от броя на кредиторите, които присъстват. Ръководи се от съда по несъстоятелността.
        5.3. Актовете на събранието са решения, които се приемат с обикновено мнозинство. Гласовете се определят съобразно размера на вземанията (не по глави).
        5.4. Правомощия на събранието на кредиторите - чл. 677. Според Калайджиев то няма кой знае какви правомощия.
        5.5. Решението обвързва всички кредитори, дори да не са присъствали. Решението има характер на сделка-решение, а не на многостранна сделка..
        5.6. Решенията могат да се отменят, ако са незаконосъобразни или увреждат част от кредиторите. Отмяна може да иска длъжник или кредитор.
    6. Комитет на кредиторите - факултативен орган.
        6.1. Членовете са от 3 до 9. Те са довереници на кредиторите. Всички обезпечени и необезпечени кредитори с изключение на тези по чл. 616, ал. 2 могат да включват свои представители.
        6.2. Правомощия:
            1) Спомагателни правомощия - подпомага синдика при управление на имуществото от масата.
            2) Контролни правомощия - може да проверява търговските книги и да уведомява съда за нарушения, които са основание за освобождаване на синдика. Проверява касата минимум веднъж месечно.
        6.3. Възнаграждението е за сметка на кредиторите.
        6.4. Членовете не могат да придобиват имущество от масата.

B) Откриване на производтвото по несъстоятелност
1. Традиционно се смята, че откриването на производството по несъстоятелност изисква наличието на 2 типа предпоставки:
        1.1. Материално-правни предпоставки:
            1) Производство по несъстоятелност може да се открие само по отношение на търговец по смисъла на ТЗ. ТЗ урежда 3 изключения от това правило:
                а. Не може да се открие производство по несъстоятелност за търговец публично предприятие, което упражнява държавен монопол или е създадено със специален закон – за тази категория търговци несъстоятелността се урежда отделно.
                б. Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение на банка или на застрахователно дружество, защото за тях има ред по специални закони – ЗБ и ЗЗ, които се прилагат субсидиарно.
                в. Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение и на други търговци, за които е предвидено изключение в специален закон – Фондова борса, Централен депозитар и т.н.
            2) Законът допуска обаче и обратната хипотеза – нетърговци, за които може да се открие производство по несъстоятелност:
                а. тайният съдружник в дружество със съучастие, при откриване на производство по несъстоятелност срещу явния;
                б. неограничено отговорните съдружници в персонални дружества, при откриване на производство срещу дружеството;
                в. откриване на производство по несъстоятелност срещу несъществуващо лице - за починал или за заличен в търговския регистър едноличен търговец, ако преди смъртта, съответно преди заличаването, той е бил неплатежоспособен; за починал или заличен в търговския регистър неограничено отговорен съдружник; и за неплатежоспособно търговско дружество в ликвидация – в едногодишен срок от настъпване на събитието.
                г. правилата за несъстоятелността на търговците субсидиарно се прилагат и спрямо юридическите лица с нестопанска цел по ЗЮЛНЦ.
            3) Неплатежоспособност – правно-технически термин, определен в ТЗ. Чл. 608: Неплатежоспособен е търговец, който не е в  състояние да изпълни изискуемо и установено по основание във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност парично задължение по търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност. Задължението трябва да е парично и изискуемо. То трябва да е установено по основание (старият текст е изисквал то да е ликвидно, т.е. безспорно), проблемът при старият текст е бил, че едно вземане е безспорно, когато е признато с влязло в сила решение и когато длъжникът го оспорва оспорването може да е недобросъвестно. С последното изменение достатъчно е да се установи съществуването на такова задължение (юридически факт). Не е необходимо задължението да е установено по размер – това е много спорно. Задължението трябва да е по търговска сделка. С измененията от 98 г. се дава възможност и да бъде публично вземане, свързано с търговската дейност. От други правила на ТЗ се вади изводът, че невъзможността да се изпълни парично задължение трябва да е трайна, а не временна. В чл. 608, ал. 2 е уредена необорима презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията. Терминът “спиране на плащанията” не е уреден в закона - ясно е, че става дума за обективна и трайна невъзможност за плащане. Самата неплатежоспособност е същото нещо. Разликата между ал. 1 и ал. 2 е само количествена - по ал. 2 става дума за повече от едно плащане. Следователно, няма разлика между двете - това произтича от стария ТЗ (уредено е само спиране на плащанията), сега в ТЗ има по-модерно разбиране (дори и едно да не се плати), т. е. има ново и старо основание. За съда е по-лесно да установи едно плащане, а не повече.
            4) Второто основание за откриване на производството е свръхзадълженост - само за капиталови ТД. Свръхзадълженост е налице, когато имуществото на длъжника не е достатъчно да покрие паричните вземания (имуществените задължения). Това основание самостоятелно е достатъчно за откриване на производството.
        1.2. Формална предпоставка е съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност. То се постановява от компетентния съд (ОС) по седалището на търговеца. Решението е акт, с който завършва цялата поредица от процесуални действия.
    2. Начало (откриване) на производството.
        2.1. Активно легитимираните лица са изброени изчерпателно:
            1) Длъжник - има и задължение по чл. 626, ал. 1.
            2) Наследник, ликвидатор, управителен орган, неограничено отговорен съдружник.
    Прокуристът има задължение не да иска откриване на производството, а да уведоми принципала в 7-дневен срок, защото е с по-ограничени правомощия.
            3) Кредитор по търговска сделка, който има парично вземане (най-честа хипотеза).
            4) Държавата или общината, ако е налице публичноправно парично задължение, свързано с търговската дейност.
        2.2. Началото на производството се поставя с писмена молба на едно от лицата. Към молбата се представят и писмени доказателства, с които лицето разполага. Чл. 628, ал. 1 посочва и допълнителни документи, които трябва да представи длъжникът или ликвидаторът.
        2.3. С цел бързина законът предвижда, че съдът образува делото (дава му номер) в деня на подаване на молбата.
            1) Ако молбата е подадена от длъжника или ликвидатора, съдът трябва да я разгледа незабавно в закрито заседание.
            2) Ако молбата е подадена от кредитор, трябва да я разгледа в открито заседание при закрити врата с призоваване на молител и длъжник  най-късно 14 дни след подаване на молбата.
        2.4. Съдът трябва да разгледа делото по същество в 3-месечен срок - в този срок се събират доказателства и после се преминава към гледане на делото по същество. Целта е ускоряване на производството. Както са предвидени, сроковете са императивни, но съдът гледа на тях като на инструктивни.
        2.5. До приключване на първото заседание по делото, образувано от кредитор, в производството да се присъединят и други кредитори. Срокът е преклузивен. Вече изрично е предвидено, че на този етап могат да участват повече от един кредитори - досега практиката беше противоречива. Проблемът е на тази първа фаза да се установи едно изискуемо вземане, определено по размер, и затова не е нужно да има много кредитори на тази фаза (участието на повече ще забави производството).
    3. Съдът трябва да постанови решение:
        3.1. Ако има доказателства за неплатежоспособност или свръхзадълженост и наличното имущество е достатъчно да покрие разноските по производството, съдът открива производството по несъстоятелност.
            3.1.1. Това става с решение:
                1) Съдът обявява неплатежоспособност, свръхзадълженост или и двете и определя началната й дата. Началната дата е много важна, защото между нея и постановяването на решението се намира т.нар. подозрителен период - ако през него са извършени определени сделки, те се смятат за недействителни (нищожни) спрямо кредиторите.
                2) Открива производството по несъстоятелност.
                3) Назначава временен синдик.
                4) Налага обезпечителни мерки - да се попречи на длъжника да разхищава имущество.
                5) Да се обяви датата на първото събрание на кредиторите - не по-късно от 1 м. от постановяване на решението.
                6) Може да има и други незадължителни елементи: спиране на дейността на търговеца, забрана търговецът да се разпорежда с имущество.
            3.1.2. Решението се вписва в търговския регистър, обнародва се в ДВ и се обявява в съда. То има значение erga omnes - спрямо всички, а не спрямо определен кредитор. Решението има незабавно действие - обжалването му не спира изпълнението на действията по него (в гражданския процес единствено решението на въззивната инстанция подлежи на незабавно изпълнение). Целта е да не се даде възможност на длъжника да уврежда кредиторите.
            3.1.3. Характерът на решението е спорен - комбинация от няколко акта:
                1) Налагат се обезпечителни мерки - решението е акт за допускане и постановяване на обезпечителни мерки.
                2) Назначава се временен синдик - акт на безспорна администрация (административен акт).
                3) Декларативно-конститутивно действие - декларативно е, защото се установяват факти по делото (материалноправните условия за откриването, длъжник, неплатежоспособност), конститутивно е, защото vnasq promqna vpravnata sfera na D - toi ve4e ne moje da se razporejda s imu6testvoto si. Osven tova поставя началото на същинското производство по несъстоятелност.
                4) Материално-правно конститутивно действие, защото известна категория сделки след решението са недействителни.
Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо.
        3.2. Ако е видно, че продължаването на дейността е опасно (би увредило масата на несъстоятелността), съдът може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му - заедно с откриване на производството или по-късно. Искане в тази насока могат да правят всички. Има разлика между обявяване на несъстоятелността и откриване на производството има (по стария ТЗ разлика няма) - в производството има оздравителен план (оздравително производство), т.е. кредиторите да се удовлетворят от печалбата (приходите от дейността), а не от имуществото (активите).
        3.3. Съдът може да направи пропусне тези стъпки - прекратява се производството, ако длъжникът няма достатъчно имущество за покриване на разноските. Това може да се избегне, ако кредитор предплати необходимата сума (определя се сума от съда).
        3.4. Съдът може да отхвърли молбата - две алтернативни причини:
            1) ако затрудненията са временни;
            2) ако длъжникът има достатъчно имущество и интересите на кредиторите не са застрашени
    Всяко едно решение може да се обжалва пред ВКС - dvyинстанционно производство за тези 4 вида решения.
    4. Последици от решението:
        4.1. За длъжника:
            1) Длъжникът може да е лишен от право да управлява и да се разпорежда с имуществото си - десезиране.
                а. Десезирането може да е частично - длъжникът може да се разпорежда с имуществото си (продължава дейността си), но под надзора на синдика. Частичното десезиране е честа хипотеза. Сделките на длъжника се одобряват от синдика.
                б. Пълно десезиране - предприятието се дава на синдика. Пълно десезиране се постановява, когато се установи, че с действията си длъжникът застрашава кредиторите.
Началният момент на десезирането е датата на решението. Обсег е цялата маса на несъстоятелността.
            2) Прекратяване на търговската дейност - не е задължително.
            3) Задължение за съдействие (чл. 640), което да предоставя на съда и на синдика.
        4.2. За третите лица:
            1) Непаричните задължения на длъжника по силата на закона се превръщат в парични задължения по пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производството. Превръщат се, защото изпълнението ще е с осребряване на имущество и трябва да се задели вземането им.
            2) Задълженията на третите лица стават изискуеми от деня на обнародване на решението в ДВ - длъжниците на длъжника са задължени да изпълняват на синдика независимо дали има десезиране.
            3) Съдебното и арбитражното производство по ...... граждански и търговски дела, по които длъжникът е ответник, се спират от датата на решението - кредиторите предявяват своите вземания в производството по несъстостоятелността и затова всички спорове се гледат от един и същи съд и кредиторите по-лесно могат да оспорват своите вземания. След решението не могат да се образуват нови искови производства. Има и изключения.
            4) Изпълнителните производства се спират. След датата на решението не могат да се образуват индивидуални изпълнителни производства по същата причина, както и при исковите производства. Има специален ред по ДПК, където производствата могат и да не се спират.
                а. Ако между деня на решението и деня на обнародването се извърши плащане на взискател, то платеното трябва да се върне в масата на несъстоятелността.
                б. По-особено е уредено положението на заложните и ипотекарните кредитори. Те винаги имат първа по ред привилегия в производството по несъстоятелност (по чл. 136 ЗЗД се допуска правото на задържане да ги предхожда). Ако е започнало удовлетворяване на такъв кредитор, съдът може да разреши удовлетворяването да се извърши и извън производството по несъстоятелност, защото той би получил същото и в производството по несъстоятелност.
в)Решение за обявяване на неплатежоспособността и последиците му

г) Попълване на масата на несъстоятелността и предявяване на вземанията
1. Запазването на масата на несъстоятелността може да се извърши с обезпечителни мерки. Те могат да се налагат от съда по несъстоятелността, но не винаги. Тези мерки могат да се налагат преди откриване на производството по несъстоятелност, с решението за откриване на производството и след това. Чл. 650-654 уреждат специални обезпечителни мерки:
        1) Запечатване (движими и недвижими вещи) - прави се от съдия-изпълнител.
        2) Опис - от съдия-изпълнител и синдика.
    2. Запазването и попълването на масата на несъстоятелността е свързано не само с мерки с процесуален характер, но и с материалноправни последици от решението за откриване на производството по несъстоятелност:
        2.1. ТЗ урежда 3 вида недействителност на сделки и действия, които се извършват от длъжника. Първите два вида са недействителност по право - относителна недействителност, защото настъпва само по отношение на кредиторите на несъстоятелността (ал. 1 и 2 на чл. 646).
            1) Сделки и действия, извършени 1) след датата на решението за откриване на производството и 2) не по установения ред - напр. без съгласие на синдика. Това са 3 типа сделки:
                а. Изпълнение на задължение, възникнало преди откриване на производството - един кредитор ще бъде предпочетен пред другите (нарушение на принципа на универсалност).
                б. Учредяване на залог или ипотека - за един кредитор ще се създаде привилегия, която е нямал към откриването на производството.
                в. Сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. Целта е да не се уврежда масата.
            2) Сделки и действия, извършени в подозрителния период - между датата на неплатежоспособност/свръхзадълженост и датата на решението за откриване на производството. Това са главно сделки с безвъзмезден характер, при които  е нарушена еквивалентността.
                а. Изпълнението на парично задължение е забранено, защото парите са най-ликвидни и не трябва да напускат масата на несъстоятелността.
                б. Безвъзмездни сделки.
                в. Учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение.
                г. Възмездни сделки, при които даденото надхвърля значително полученото.
            3) Чл. 647 - недействителни не по право сделки, а недействителността се прогласява с особени павлови искове.
                а. Възникването на преобразуващото право за кредиторите е при определени предпоставки, различни от тези по чл. 135 ЗЗД.
                б. Освен това исковете могат да се предявяват от синдика и то поначало от него, а при бездействие от кредиторите.
                в. Срокът за предявяване е 1 г. (по чл. 135 ЗЗД - 5 г.) - за да има възможно най-бързо решаване.
    Увредените кредитори могат на общо основание да водят иск по чл. 135, но той ще се води пред съда по несъстоятелност.
        2.2. Право на синдика да събира невнесените или неизпълнените (неизплатените) вноски (дял не се събира) от съдружниците - чл. 643. Това право е по отношение на ООД. Спорно е дали може и при АД - законът нищо не казва, но според Калайджиев е възможно.
        2.3. Право на синдика да прекрати всеки договор със страна длъжника, по който задълженията не са изпълнени изцяло или отчасти - чл. 644. Това са обикновено договори с продължително действие - типичен пример е договорът за наем.
            1) Прекратяването става с 15-дневно предизвестие. Инициативата може да е у насрещната страна - по нейно искане синдикът в 15-дневен срок трябва да се произнесе за прекратяването на договора. Ако в този срок не се получи отговор, договорът се смята за прекратен. Вината няма значение.
            2) Насрещната страна има право на обезщетение, което ще се определи съобразно вредите, които е претърпяла.
            3) Възможно е договорът да бъде запазен, ако длъжникът не е изпълнил свое старо задължение (преди откриване на производството), но синдикът не е длъжен да го изпълни (новите ще ги изпълни).
        2.4. Особено право на прихващане - чл. 645.
            1) Правото на прихващане принадлежи на кредитора.
                а. Всеки кредитор, ако е имал изискуемо вземане преди датата на откриване на производството. Предпоставките са като по чл. 103 ЗЗД, но тук не се изисква ликвидност.
                б. Ако вземането е станало изискуемо след откриване на производството или в резултат от обявяването в несъстоятелност, пак може да се прихваща, но в размера към този момент.
Пасивното задължение не е нужно да е изискуемо.
    Това разрешение не е възприето навсякъде, защото прихващането променя реда на удовлетворяване и така хирографарен кредитор може да изпревари обезпечен.
            2) Прихващането е относително недействително, ако кредиторът към момента на възникване на неговото вземане и задължение е знаел, че длъжникът е свръхзадължен/неплатежоспособен или има искане за откриване на производство по несъстоятелност. Тази относителна недействителност се установява с иск.
            3) Чл. 645, ал. 4 урежда особено правило за прихващането, което длъжникът прави - извършеното след датата на неплатежоспособността/свръхзадължеността прихващане е относително недействително (по отношение на кредиторите) по право освен за частта, която съответния кредитор, срещу когото се прави прихващането, би получил при осребряване на имуществото. Такова правило в някои чужди законодателства има и за кредиторите.
    Възможно е при всички тези недействителни сделки да е дадено нещо в масата от третото лице. Ако това може да се индивидуализира, се връща. Ако не може - третото лице става кредитор за вземането си.
Чл. 615 определя за недействително прекратяването на СИО, делбата, определянето на по-голям дял до 6 м. преди началната дата на неплатежоспособността. Отнася се само за длъжник-физическо лице, което е било встъпило в брак.
Предявяване на вземанията. Извънсъдебно споразумение

    1. Предявяването на вземания е фаза в същинското производство по несъстоятелност. Самото производство по несъстоятелност се дели на две големи фази: 1) производство по откриване на несъстоятелността; 2) същинско производство по несъстоятелността.
        1.1. Предявяването на вземанията е необходимо, защото целта на производството по несъстоятелност е да вземат участие всички кредитори - за да участват, трябва да предявят вземанията си:
            1) Участието им поначало е функция от тяхната воля (някои се конституират и служебно).
            2) Синдикът не може да установи размера на вземанията на всички кредитори – поради това, че търговските книги на длъжника може да не са пълни или по други причини.
        1.2. Предявяването на вземанията се извършва пред съда.
            1) Преди (по по-стария режим) се смяташе, че има характер на искова молба. Сега не е точно така, защото решението на съда няма сила на пресъдено нещо - става дума за квази искова молба.
            2) Вземанията се предявяват с писмена молба, към която се прилагат доказателства за вземането, с които кредиторът разполага. На тази фаза доказването е непълно: синдикът може да приеме доказателствата и да няма спор - доказването е непълно (няма исков процес).
        1.3. Срок за предявяване:
            1) Кредиторът трябва да предяви вземането си в едномесечен срок след датата на обнародване на решението за образуване на производството.
            2) Кредиторът може да го направи и по-късно в срок от 5 м. Предявяването след първия месец (от 2 до 5) има неблагоприятни последици:
                а. Кредиторът не може да оспори прието вземане.
                б. Ако е извършено разпределение, кредиторът не може да го оспори и се удовлетворява от остатъка.
                в. Всички допълнителни разноски за приемане на вземането му са за негова сметка.
            3) Ако кредиторът изпусне 5-месечния срок, той не може да предяви вземането си в това производство. Тези ограничения са за старите кредитори. Има едно изключение за кредитори, за които има висящи дела (предявен е иск преди откриване на производството по несъстоятелност) - това производство се спира, но ако вземането не бъде прието, исковото производство се възобновява.
            4) За новите кредитори не важат всички тези срокове - по общия ред, ако не се удовлетворят на падежа. За тях синдикът съставя допълнителен списък.
        1.4. В 14-дневен срок от изтичане на срока за предявяване (1 м.) синдикът съставя списъци на предявените вземания. Оставят се за запознаване в канцеларията на съда и се прави съобщение за това в ДВ. Синдикът изготвя 3 списъка:
            1) Списък на предявените и приети вземания. Изготвя се по реда на постъпване. Отбелязва се кредитор, основание, размер, привилегии, дата на предявяване.
            2) Списък на вземанията по чл. 687 - на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения с длъжника, възникнали до 1 г. преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Изготвянето на този списък служебно без предявяване е облекчение за тези кредитори. Синдикът е длъжен да включи в този списък и установените с влязъл в сила акт публични вземания (на ДОО, държавата).
            3) Списък на предявените и неприети вземания. Ако дадено задължение е признато от синдика и длъжника, включването му не може да се откаже.
            4) Може да се съставят и допълнителни списъци за допълнителни вземания по първата и третата категория.
        1.5. Оспорване.
            1) Възможно е един кредитор да не е съгласен с вземане на друг кредитор или длъжникът да не е съгласен, че е длъжник на определен кредитор. Оспорването се прави пред синдика в 14-дневен срок от обнародване на съобщението за списъците.
            2) Не могат да се оспорват вземания, установени с влязло в сила решение, постановено след датата на откриване на производството по несъстоятелност, в което е участвал и синдикът - има иск за предявено вземане или кредитор с неприето вземане може да предяви иск за вземането си и тогава е възможно по отношение на този кредитор да се постанови решение от съда и ако в производството е участвал и синдикът, вземането е неоспоримо.
            3) Възражението, направено пред синдика, се гледа в 14-дневен срок съвместно от синдик, длъжник и кредиторите, между които е оспорено. В 3-дневен срок от обсъждането синдикът се произнася окончателно.
        1.6. Когато синдикът реши кои вземания ще приеме, той представя окончателен списък на приетите вземания и на оспорените неприети вземания заедно с мотиви за неприемането. Списъкът се представя в срок 1 м. от изтичане на срока за възражения.
        1.7. Съдът одобрява или не списъците.
            1.7.1. Актът на съда не е правораздавателен, а акт на спорна администрация.
            1.7.2. Съдът се произнася в закрито или открито заседание в зависимост от това дали има спор или не. Vuzrajenie moje da se napravi vtori put pred suda.
                1) Ако няма възражения, съдът се произнася незабавно след представяне на списъка в закрито заседание.
                2) Ако има възражения, съдът се произнася в 14-дневен срок в открито заседание. По принцип всички възражения се обсъждат в едно заседание, но понякога това е обективно невъзможно. Ако намери възраженията за основателни, то съдът прави съответните промени в списъка. Ако не - оставя ги без уважение.
            1.7.3. Определението на съда се обнародва в ДВ. Това определение не е със сила на пресъдено нещо - може да се допълва с допълнително приети по установения ред вземания.
            1.7.4. Значение на предявеното вземане да е прието:
                1) Кредиторът има право на глас в събранието на кредиторите.
                2) Може да гласува оздравителен план.
                3) Може да участва в разпределението.
        1.8. Иск от кредитор за установяване на неговото вземане по исков път.
            1.8.1. Абсолютна предпоставка за воденето на иска е кредиторът да е възразил първо пред синдика, а после и пред съда.
            1.8.2. Това е нормален иск, но има особености:
                1) Компетентен да гледа спора е съдът по несъстоятелността.
                2) Особени процесуални предпоставки.
            1.8.3. Решението по този иск е триинстанционна.?
            1.8.4. Решението на съда е със сила на пресъдено нещо по отношение на длъжника, синдика и всички кредитори.
    Има колебание дали да съществува този иск. По чл. 694 първо имаше, после се счете, че много забавя производството, защото решението по него засяга производството по несъстоятелност (при разпределението има задължение да се заделят средства за оспорени вземания). Положителна страна на иска е, че осигурява по-голяма възможност за защита.
        1.9. Предявяването на списъка на приетите вземания (предявяването и приемането на вземанията) засяга и спрените искови производства.
            1) Ако синдикът приеме вземанията на кредиторите по тези производства, исковите производства се прекратяват.
            2) Ако синдикът откаже да включи такова вземане, спряното исково производство се възобновява.
            3) Производството се възобновява и за прието вземане, срещу което има възражение от друг кредитор.
    2. Извънсъдебно споразумение - трети способ за прекратяване на производството по несъстоятелност. Без практическо приложение.
        1) Това е многостранна сделка, по която трябва да се съгласят всички кредитори с приети вземания. Страни по това споразумение са длъжникът и всички кредитори.
        2) Може да се сключи по всяко време в писмена форма.
        3) В това споразумение може да има всякакви клаузи. Основното значение е, че прекратява производството по несъстоятелност.
        4) Ако длъжникът не изпълни задълженията по споразумението, кредитори с вземания 15% от общия размер на вземанията могат да искат възобновяване на производството по несъстоятелност. Ако производството се възобнови, не може да има оздравително производство.    

д) Оздравителен план
    1. Оздравяване.
        1.1. Общи бележки.Производството по оздравяване е част от производството по несъстоятелност. То е включено в производството по несъстоятелност и това е основната разлика между сегашния режим на несъстоятелността и режима по стария ТЗ. Тогава предпазният конкордат не е бил част от производството по несъстоятелност и не е било задължително да се премине през него.
        1.2. Основното предназначение на оздравителното производство е кредиторите да се удовлетворят не от осребреното имущество на длъжника, а от приходите от неговата дейност. Това е идея съвършено различна от осребряването. За да се оздрави предприятието трябва да се изпълнява оздравителен план. Не е ясно каква е същността на оздравителния план, може да се приеме, че от една страна планът има характер на спогодба многостранна сделка), а от друга страна планът е свързан и с решение на съда, с което той се потвърждава. За това може да се приеме, че оздравителният план наподобява съдебна спогодба – уговорено от съда споразумение между кредиторите.
        1.3. Лица, които могат да предложат оздравителен план:
            1) длъжникът;
            2) синдикът;
            3) кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания и кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания;
            4) съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капитала на дружеството длъжник;
            5) неограничено отговорен съдружник;
            6) двадесет на сто от общия брой на работниците и служителите на
длъжника.
Кредиторите по чл. 616, ал. 2 не могат да предложат оздравителен план, тъй като нямат интерес.
        1.4. Може да се предложи повече от един план или един план да се предложи съвместно от няколко лица, които имат право да предлагат планове. Законът обаче урежда преклузивен срок за предлагане на плана – най-късно 1 месец от датата на обнародване на определението на съда, с което се приема списъкът на приетите вземания.Целта на това правило е да се мотивират заинтересованите лица да предложат план.
        1.5. Съдържание на плана – реквизити според чл. 700:
            1) степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите от всеки клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането на плана. Това е разпоредба изменена с последните изменения на ТЗ като е добавена гаранция за оспорените вземания.
            2) условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават напълно или частично от поетите задължения – тази разпоредба има приложение само за СД и КД;
            3) степента на удовлетворяване, което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред. Това е вторият важен елемент от оздравителния план (след този по т.1). От плана ясно трябва да се види как ще бъдат удовлетворени кредиторите в сравнение с осребряване на имуществото. Само със съгласие на кредиторите те могат да получат по-малко с оздравителния план отколкото при осребряване.
            4) гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана – става дума за механизми, по които кредиторите ще бъдат удовлетворявани, а не за банкови гаранции, залози или ипотеки.
            5) управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за осъществяването на плана – трябва да се каже ако се предвижда продажба на активи как ще стане това, как ще се провежда мениджмънта, какви сделки ще се сключват и т.н.
            6) влиянието на плана върху заетостта на работниците и служителите на длъжника – обикновено при всяко оздравително производство броят на работниците и служителите намалява.
    Планът може да съдържа и фактически елементи – може да се предвиди продажба на цялото предприятие или на част от него. В този случай оздравителното производство ще тангира с осребряването. Възможно е да се предвиди, че кредиторите ще станат съдружници или акционери като апортират вземанията си. Може да се уговорят и други способи за погасяване на задълженията – новация, опрощаване, даване вместо изпълнение. Планът трябва да се придружава и от пазарна оценка на имуществото. Ако се предвижда продажба на предприятието или част от него към оздравителния план трябва да има проекто-договор (предварителен договор, с подпис на купувача).
        1.6. Съдът проверява плана за законосъобразност. Ако оздравителният план отговаря на изискванията на закона. съдът го допуска до разглеждане от събранието на кредиторите. Събранието на кредиторите трябва да се проведе не по-късно от 45 дни след датата на обнародване на определението на съда за допускане на плана. Това определение подлежи на обнародване в ДВ. Ако планът не е законосъобразен съдът дава 7 дневен срок за отстраняване на нередностите.
        1.7. Събранието на кредиторите може да одобри плана. При одобряването на плана гласуват само кредиторите с одобрени вземания и такива, чиито вземания са спорни, но подкрепени с писмени доказателства. Гласуването става по класове,които са определени от закона:
            1) кредитори с обезпечени вземания и кредитори с право на задържане;
            2) кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 4, т.е. кредитори на разноските по несъстоятелността, в закона е определено кои вземания са разноски;
            3) кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 6, т.е. кредитори с публично-право
            4) кредитори с необезпечени вземания;
            5) кредитори по чл. 616, ал. 2.
Гласуването може да се извърши и неприсъствено, чрез писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите. Всеки клас гласува и, за да бъде приет плана трябва да гласува обикновено мнозинство от размера на вземанията. Едновременно с плана от събранието на кредиторите се приема и оценката на имуществото, която трябва да го придружава. Ако тази оценка не бъде приета планът не се разглежда. Това е ново изискване до сега в самият план се е давала оценка, но тя се е представяла от този, които изготвя плана.
        1.8. За да бъде прието оздравителния план той трябва да отговаря на следните изисквания:
            1) Всички класове кредитори да са гласували. Новото изискване е, че за да бъде приет плана е необходимо за него да са гласували кредитори с повече от половината вземания. Ако планът предвижда непълно плащане, то поне един клас с непълно плащане трябва да го е одобрил.
            2) Всички кредитори от съответния клас трябва да са поставени при равни условия, различия може да има само по писмено съгласие на ощетените кредитори. Когато има привилегировани кредитори редът за удовлетворяването им се определя от датата на вписване. Това изискване се отнася за хирогарфарните кредитори.
            3) Ако има несъгласен с плана кредитор на него трябва да се осигури плащане като при осребряване на имуществото.
            4) Планът не може да предвижда кредитор да получи повече от дължимото мy.
            5) Планът трябва да отговаря на още 2 условия, които Калайджиев не разглежда: 1) да не се предвижда получаване на доход от съдружник или акционер до окончателното изплащане на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана; 2) да не се предвижда издръжка на едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник и на семействата им, по-голяма от определената от съда до окончателното изпълнение на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана.
    Ако всички тези условия са на лице съдът утвърждава оздравителния план с решение. Това решение по съществото си не е правораздавателен акт, защото съдът не се произнася по правен спор и не може да измени вече приетия план. Съдът извършва проверка единствено за законосъобразност. Решението на съда подлежи на двуинстанционно обжалване – пред апелативен съд и пред ВКС.
    Възможно е както вече беше казано да има няколко плана. За тяхното утвърждаване от съда в закона има специални правила – чл. 704, ал. 2: Ако са приети няколко плана, утвърждава се планът, за който са гласували кредитори с повече от половината от общия размер на приетите вземания. Ако той не може да бъде утвърден, се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито интереси са увредени в най-голяма степен. Според Калайджиев тук законодателят се е объркал, защото за втория план не може да са гласували повече от половината вземания.
        1.9. Действие на плана:
            1) Утвърденият от съда оздравителен план е задължителен както за длъжника, така и за всички кредитори, чиито вземания са възникнали преди дата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Той е задължителен и за онези кредитори, които са гласували срещу него и за онези, които не са присъствали на събранието на кредиторите.
            2) Утвърдения план има преобразуващо действие при частично опрощаване, новация и т.н.
            3) Поръчителите и лицата, които са учредили залог или ипотека за обезпечаване на задължение на длъжника, както и солидарно задължените с него лица, с изключение на тези по чл. 610, не могат да се ползват от предвидените с плана облекчения, тъй като те са 3ти за плана лица.
            4) С последните изменения законът предвижда към плана да се представи предварителен договор с подпис от купувача. Ако планът е утвърден от съда окончателния договор трябва да се сключи в 1месечен срок от влизане в сила не решението за одобряване на плана. Ако не се сключи договор в нов 1месечен срок и продавачът и купувачът имат право на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като компетентен съд е съдът по несъстоятелността. Ако договорът все пак не се сключи съдът възобновява производството по несъстоятелност и обявява длъжника в несъстоятелност. В случай, че се продава цялото предприятие или част от него извършените от купувача действия на разпореждане преди окончателното плащане на цената са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.
            5) Ако оздравителният план е одобрен от съда, то се прекратява и производството по несъстоятелност, но ако решението на съда бъде отменено от по-горна инстанция не може да има ново оздравително производство.
        1.10. Ако длъжникът не изпълни плана производството по несъстоятелност следва да се възобнови. Легитимирани да искат възобновяване са:
            1) кредиторите чиито вземания са преобразувани с него и представляват не по-малко от 15 на сто от общия размер на вземанията;
            2) синдикът при несключване на договора за продажба.
Ако производството бъде възобновено, това няма обратно действие към опрощаването, новацията или частичната продажба. Възобновяването води до тежки последици за длъжника – не може да има ново оздравително производство.

89.ОБЯВЯВАНЕ В НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ. ПОСЛЕДИЦИ.

а) Решение за обявяване в несъстоятелност
2. Обявяване в несъстоятелност.
        2.1. Законът урежда хипотезите в, които длъжникът да се обяви в несъстоятелност – чл. 710:
            1) ако в предвидения от закона срок не е бил предложен оздравителен план;
            2) ако предложеният план не е бил приет или утвърден;
            3) когато е очевидно, че продължаването на дейността уврежда масата;
            4) когато имуществото не е достатъчно за покриване на разноските;
            5) когато длъжникът не изпълни оздравителния план.
        2.2. Съдът обявява несъстоятелността с решение по чл. 711:
            1) обявява длъжника в несъстоятелност и постановява прекратяване дейността на предприятието;
            2) постановява обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника – всякакви разпоредителни действия с имуществото са относително недействителни;
            3) прекратява правомощията на органите на длъжника -юридическо лице – до този момент органите са действали под надзора на синдика.
            4) лишава длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността;
            5) постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество.
        2.3. Решението за обявяване на несъстоятелността има действие erga omnes. То подлежи на незабавно изпълнение, вписва се в Търговския регистър и съобщение за приемането му се обнародва в ДВ. Общата забрана и запор също се вписват. Всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението, тъй като ако задължението е неизискуемо кредиторът по него няма да може да участва в изпълнението.

б) Осребряване и разпределение на осребреното имущество
1. Осребряване. Това е етап от производството по несъстоятелност. То по същината си е система от действия, чрез които масата на несъстоятелността се превръща в пари.
        1.1. Това осребряване се извършва чрез публична продан.
            1) За разлика от изпълнителното производство по ГПК публичната продан се извършва от синдика, но той има правомощията на съдия-изпълнител.
            2) По предложение на синдика и разрешение на съда публичната продан може да се отнася до отделни права, части или цялата маса. Когато осребряването има за предмет цялата маса или обособени части, то кредиторите не могат да са в по-неблагоприятно положение отколкото при продажбата на отделни активи.
            3) Самата публична продан се провежда по реда на ГПК.
        1.2. Възможно е публичната продан да не се реализира поради липса на купувач или наддавачът, който е спечелил, да се откаже. В този случай по предложение на синдика съдът може да разреши продажбата да се извърши чрез пряко договаряне или продажба чрез посредник.
        1.3. При осребряването има още едно изискване относно дяловете, собственост на длъжника, в други дружества. Тези дялове се продават на трети лица, след като бъдат предложени за изкупуване на останалите съдружници и предложението не бъде прието в 30-дневен срок. Това се прилага за дялове, но не и за акции.
        1.4. И тук, ако се продава цялата маса или обособени части, купувачът не може да се разпорежда, докато не плати цената. Ако има продажба, тя е частично недействителна спрямо кредиторите.
    2. Разпределение. Получените средства от осребряването се разпределят между кредиторите.
        2.1. Разпределението се извършва само когато няма достатъчно средства за удовлетворяване на всички кредитори. Законът не казва кога се прави разпределение - когато има достатъчно средства. Това се преценява от синдика.
        2.2. Сметка.
            2.2.1. Самото разпределение се извършва въз основа на сметка, която се изготвя от синдика. Сметката е частична, докато не бъдат изплатени изцяло задълженията или осребрена цялата маса с изключение на непродаваемите вещи.
            2.2.2. Сметката се изготвя според привилегиите по чл. 722 (различно от чл. 136 ЗЗД):
Специална привилегия:
                1) Обезпечени със залог или ипотека вземания.
                2) Право на задържане.
Общи привилегии:
                3) Разноски по несъстоятелността.
                4) Вземания по трудови правоотношения.
                5) Издръжка.
                6) Публичноправни вземания.
                7) Вземания след датата на откриване на производството и неплатени на падежа. Това не е правилно - това означава, че възможността длъжникът да получи пари е минимална.
                8) Други необезпечени вземания.
                9) Вземания за лихви.
                10) Вземания на съдружник по отпуснат кредит.
                11) Вземания по безвъзмездни сделки.
        2.3. Удовлетворяването става по редове.
            1) Кредиторите от един ред се удовлетворяват съразмерно (с изключение на ред 1).
            2) Има правила за обезпечените кредитори - ако цената, получена от обекта на специална привилегия, не покрива изцяло вземането, за останалото се удовлетворява като хирографарен кредитор. Ако цената е по-висока, удовлетворяването е пълно като остатъкът се включва в масата на несъстоятелността.
            3) Кредитор с отлагателно условие се удовлетворява като кредитор с оспорено вземане.
            4) Кредитор с прекратително условие се удовлетворява като кредитор с безусловно вземане.
            5) Кредитор с оспорено вземане - заделя се съответната сума. Ако е оспорено само обезпечението, вземането се включва като необезпечено до разрешаване на спора като се заделя сума като за обезпечено вземане.
        2.4. Публичност на сметката. Самата сметка стои на разположение на разположение на длъжника и кредиторите в съда 14 дни.
        2.5. Възражения. В 14-дневен срок след срока, в който сметката е на разположение, могат да се правят възражения от длъжника, кредитор и комитета на кредиторите.
        2.6. Сметката не е окончателна, освен ако са се изчерпали активите или има средства за всички кредитори.

в) Приключване и възобновяване на производството по несъстоятелноста.
3. Приключване на производството.
        3.1. Предпоставки. Ако са изплатени всички вземания или масата е изчерпана, производството по несъстоятелност следва да се приключи.
        3.2. Ако една от тези предпоставки е налице, синдикът трябва да направи окончателна сметка и да направи окончателен отчет в срок 1 м. от изчерпване на масата на несъстоятелността.
        3.3. Сметката и отчетът се представят на съда и съдът свиква в 14-дневен срок заключително събрание на кредиторите.
        3.4. Събранието на кредиторите трябва да приеме окончателната сметка и да вземе решение за непродаваемите вещи.
        3.5. Приключване на производството. Съдът с решение постановява приключването на производството по несъстоятелност и заличаване на търговеца от търговския регистър. Това решение се обнародва в ДВ. Последици:
            1) Прекратява производството.
            2) Прекратява правата на синдика.
            3) Прекратява се общата възбрана и залог.
            4) Приключването на производството води до прекратяване на всички непредявени в производството вземания, както и на всички неупражнени права.
            5) Погасяват се правата на неудовлетворените кредитори.
    4. Възможно е производството да се възобнови.
        4.1. Условията са много ограничени:
            1) Възобновяването е възможно само в срок 1 г. от прекратяването.
            2) Ако се освободят суми за оспорените вземания или ако се открие имущество - алтернативни хипотези.
            3) Имуществото да е достатъчно за покриване на разноските.
        4.2. Производството се възобновява по писмена молба на длъжника или кредитор с прието или установено вземане.
        4.3. При възстановяване производството започва от окончателната сметка (която вече е частична).
        4.4. Възобновяват се правата на синдика и комитета на кредиторите.
    5. Реабилитация. Обявяването в несъстоятелност води до неблагоприятни последици за длъжника. Законът допуска търговец, обявен в несъстоятелност, да бъде реабилитиран.
        5.1. Действие на реабилитацията:
            1) Възстановяването е заличаване и отменяне занапред на последиците, които законът свързва с обявяването в несъстоятелност.
            2) Реабилитацията засяга както ЕТ, така и неограничено отговорен съдружник.
        5.2. Предпоставки за възстановяването - 2 алтернативи:
            1) Да са изплатени  напълно всички вземания.
            2) Несъстоятелността се дължи на неблагоприятно изменили се икономически условия.
        5.3. Законът забранява да се възстановява длъжник, осъден за банкрут.
        5.4. Производството започва по молба на длъжника, прилагат се доказателства. Може и от наследниците при починал длъжник.
        5.5. Възстановяването е спорно производство, в което кредиторите могат да възразяват.
        5.6. Нова молба за обжалване може да се подаде в срок 1 г. след влизане в сила на решението за отхвърляне на първата.

90. ЗАЩИТА СРЕЩУ ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

а) Защита на длъжника

ИЗИСКВАНИЯ ЗА ЗАКОННОСТ НА ПРИНУДИТЕЛНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ ( ПИ): Изпълнителният процес е позволена и уредена от закона принуда. Принудата е позволена, когато е законосъобразна, т.е. уоражнява се при наличието на предпоставките за това и по реда и във фирмата, предвидени в закон.
        1. Материалноправните изсквания за законност:
            а) Съществуване на изпълняемо право.
            б) Принадлежност на имущественото право - обект на изпълнение към имуществото на длъжника.
        2. Процесуални:
            а) Наличност на изпълнително основание и ИЛ.
            б) Точно изпълнение на задълженията на изпълнителния орган.
            в) Законосъобразно изпълнение на процесуалните правомощия.
    При нарушаване на някое или някои от тези изисквания има незаконно принудително изпълнение. Две форми: нарушаване на материаолноправните предпоставки и нарушаване на процесуалните предпоставки. В тези случаи възниква правото на защита.
    ЗАЩИТА ПРИ НАРУШАВАНЕ НА МАТЕРИАОЛНОПРАВНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ: Възниква спор относно гражданското право. Този спор се расрешава по пътя на исковия процес, разлика от процесуалните нарушения - способът за защита е жалба срещу незаконосъобраните действия на изпълнителния орган. И в двете хипотези може да се постанови спиране на изпълнението като обезпечителна мярка. При несъдебните изпълнителни основания спирането е самостоятелна защитна мярка. Защитата, съобразно времето, през което се търси може да предхожда, съпътства, следва изпълнителния процес.
    Предхождаща защита - цели да осъети незаконното ПИ (напр. отрицателен установителен иск срещу изпълняемото право, т.е. разрушава се формалната изпълнителна сила на изпълнителното основание; защитата по чл. 225 - 236).
    Съпътстваща защита - цели да бъде прекратено ПИ или да се отменят отделни незаконосъобразни действия или откази на изпълнителния орган.
    Последваща защита - цели да поправи последиците от незаконното ПИ. (напр. искът на длъжника срещу взискателя за връщане на недължимо платено. Искът срещу взискателя за вредите, причинени от незаконно ПИ. Искът на собственика за равностойността на продадената движима вещ или за връщане на имот, продаден на публична продан).
    Съобразно лицата, които могат да бъдат засегнати от незаконното ПИ, защитата бива: а) Зашита на длъжника.
        б) Защита на конкуриращия взискател.
        в) Зашита на участващите в изпълнението лица.
        г) Зашита на трети лица, чиито права са нарушени от незаконното ПИ.
    Защита на длъжника: Може да предхожда, съпсътства, следва ПИ. Съпътстващата защита е различна при съдебните и несъдебните изпълнителни основания.
        1. При несъдебните основания: Предпоставя се, че длъжникът вече е получил призовка за доброволно изпълнение, но той оспорва съществуването на вземането, неговата изискуемост или отговорността си за него. В такъв случай длъжникът разполага с два способа за защита:
            1:1 Да спре изпълнението, като застави взискателя да предяви иск, установителен иск за вземането си под страх, че изпълнението ще се прекрати, ако искът не бъде предявен. Спирането на изпълнението е уредено в чл. 250 - 252. Компетентен да постанови спирането е съдът в района на съдия - изпълнителя, където е предявил призовката за доброволно изпълнение. Предявява се в преклузивния 7 - дн. срок за доброволно изпълнение. Към молбата трябва да се прикрепят убедителни писмени доказателства, че изпълняемото право не съществува или обезпечение за взискателя, станал безпредметен поради извънсъдебно изпълнително основание. Дали доказателствата са убедителни се преценява от съда. Обезпечението се предлага, когато няма убедителни доказателства. Обезпечението трябва да покрива цялото вземане, заедно с лихвите. Ако не е такова, спирането се ограничава до размера на обезпечението. То се дава, дори когато вземането е вече обезпечено. Определението за спиране се обжалва по реда на частните жалби. Взискателят трябва да предяви положителен установителен иск за вземането си в 1 м. срок от влизането на определението в сила. В образувания исков процес съдът проверява възраженията на длъжника срещу вземането. Когато уважава иска, спирането отпада и се дава ход на изпълнителния процес. Когато го отхвърли, изпълнението се прекратява, а даденото обезпечение се освобождава. Ако не се предяви иск, ИЛ се обезсилва по право, изпълнението се прекратява, а обезпечението се освобождава.
            1:2 Отрицателен установителен иск - чл. 254. Искът се предявява съобразно общите правила за подведомственост и подсъдност. По този иск взискателят трябва да докаже факта, от който произтича вземането, а длъжника - възраженията си срещу него ( същите, както по чл. 250). Ако длъжникът се позовава на унищожаемост, трябва да предяви конститутивен иск. Ако не предяви всички възражения, те се преклудират. Ако искът се уважи, принудителното изпълнение ще се прекрати.
        2. При съдебни изпълнителни основания: Съдебните изпълнителни основания се ползват със силата на присъдено нещо. Тя изключва възможността да се оспорва изпълняемото право въз основа на факти, преклудирани от нея и е несъвместима със спирането на изпълнението по чл. 250.
            2:1 Отрицателен устанояителен иск, койъо може да се установи само въз основа на факти, непреклудирани от силата на присъдено нещо. Подведомствеността, подсъдността и давността са същите, като при установителния иск за несъдебно основание. Искът по чл. 86 СК е същият като чл. 255 ГПК.
            2:2 Унищожаване на порочно съдебно основание. Редът се предопределя от вида на порока (чл. 225, 231 и 233, ал. 2). Води до спиране на изпълнението. Ако основанието е арбитражно решение, средството за защита е чл. 77 ЗМТА. Ако е съдебна спогодба, защитата е конститутивен иск, който може да се обезпечи със соиране на изпълнението. Ако съдебното изпълнително основание е подправено - чл. 97 (3).
        3. Изпълнение въз основа на предварително изпълняеми решения: Спорът за съществуването на правото се решава във висящия процес. Длъжникът ще се защити като обжалва решението, което се изпълнява предварително. Може да се постанови спиране срещу представяне на обезпечение. Изпълнението се спира по право, когато втората инстанция отмени решението.
        4. Последваща защита.
            4:1 Когато принудителното изпълнение е вече приключило, а удовлетвореният кредитор е привиден (изпълняемото право не съществува), защитата се състои във връщане на полученото от привидния кредитор - чл. 236 (2), чл. 241 (3). Длъжникът не се нужда е от осъдителен иск срещу взискателя. Съдът, постановил новото решение, издава ИЛ на длъжника срещу взискателя за връщане на получените суми или вещи.
            4:2 Предявяването на осъдителен иск, за да се получи обратно недължимо полученото.
        5. Ожезщетение за причинениете вреди и загуби в резултат на принудително изпълнение. Тези вреди са виновно причинени. Ако взискателят е бил виновен (действал е недобросъвестно - знаел е, че вземането не съществува), т.е. непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). Това поведение е злоупотреба с правото на ПИ и взискателят трябва да отговаря по чл. 3. Ако е бил добросъвестен, но е допуснал небрежност - някои разпоредби на НПК предвиждат отговорност за небрежност, напр. - чл. 238 (3), чл. 336 (3) - щом отговорността за небрежност при проверка на чуждо право с още по - голямо основание трябва да отговаря за небрежност при проверка на свое право.
б)Защита на трети лица
ЗАЩИТА НА КОНКУРИРАЩ ВЗИСКАТЕЛ: 1. Защитата за истинския кредитор в случаите, когато той се конкурира с привиден кредитор. Защитно средство е отрицателният установителен иск - чл. 359. Взискателят може да се позове на всички факти, които водят до унищожаване или погасяване ма оспорванеот притезание, тъй като той не е обвързан със силата на присъдено нещо, с което е обвързан длъжника. Искът се предявява срещу длъжника и привидния кредитор. Оспорва се съществуващото между тях правоотношение. Като обезпечние на иска изпълнението се спира по право. Има срок за предявяване на иска - 1м. Ако не се предяви в срика, спирането отпада и дължимото се предава на кредитора. Единствената защита в този случай остава. Само за парични вземания. До завършване на процеса сумата се задържа по сметката на съдия - изпълнителя. Ако искът се отхвърли, сумата се прехвърля на взискателя по оспореното вземане. Ако се уважи - между останалите взискатели. Искът се води в интерес на всички взискатели, участващи в изпълнителното дело.
        2. Осъдителен иск по чл. 134 ЗЗД или чл. 393 ГПК.
    ЗАЩИТА НА ТРЕТО ЛИЦЕ ПРИ ВЪВОД ВЪВ ВЛАДЕНИЕ:Защитата е в случай, когато правото на взискателя да получи владението на недвижимия имот е непротивопоставимо на третото лице или не съществува.
    Условия: 1) Третото лице да държи имота за себе си.
        2) Владението трябва да е започнало след като е било заведено делото.
        3) Третото лице трябва да заявява върху имота права, които изключват правото на взискателя да получи имота (напр. придобило е на оригинерно основание. Когато придобива от трето лице, а не от длъжника или взискателя и др.), т.е. правото на треото лице не трябва да е тъждесъвено с правото на длъжника по изпълнението и да е несъвместимо с правото на взискателя. То е несъвместимо, когато се състои също в право да се владее имотът или да се държи имотът на облигационно основание, което е противопоставено на взискателя (напр. наем на вещта), тъй като е несъвместимо, правото на третото лице погасява или временно парализира правото на взискателя и прави въвода недопустим.
    Ред: 1. Третото лице трябва да се позове пред съдия - изпълнителя на своето право.
        2. Съдия - изпълнителят трябва да отложи ВВ и да даде на лицето 3 - дн. срок, за да поиска от съда спиране на ПИ. Съдия - изпълнителят няма право сам да спре или прекрати ПИ.
        3. В срока третото лице трябва да предяви пред съда молба за спиране, като представи писмени доказателства в подкрепа на правото си. Пропусне ли срокът, въводът ще бъде извършен. Компетентен да разгледа молбата е РС, в чийто район се извършва въводът. Молбата се разглежда в открито заседание, с призоваване на длъжника, взискателя и третот лице. Ако съдът прецени, че претенцията е вероятно основателна (пример за непълно доказване), съдът  постановява спиране на ВВ като обезпечителна мярка на бъдещият иск на третото лице. Тоьи иск трябва да се предяви в 7 дн. срок. Ако искът не се предяви, спирането се отменя и ВВ се извътшва.
         4. Предявяване на отрицателен установителен иск. Предмет - притезанието на взискателя да получи имота. Ако то се отрече, ВВ се прекратява.
    Ако третото лице не упражни защитата си по този ред и претърпи въвода, то може да упражни правото си чрез осъдителен иск.
    ЗАЩИТА НА ТРЕТО ЛИЦЕ ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ ВЪРХУ ЧУЖДА ВЕЩ: Прилага се само при изпълнение на парични притезания. Допустима е само ако изпълнението е вече започнало чрез запор или възбрана върху чуждото право. Треото лице има нужда (интерес) от защитата, ако вещта се държи от длъжника, така че може да бъде описана. Ако вещта се държи от треото лице, то ще защити правата си чрез галба.
    Легитимирано е всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението ( собственикът на вещта; носителите на вещнти права върху вещта; носителите на облигационни права; не е легимиран подобрителят).
    Защиттата е искова. Предявява се отрицателен установителен иск - отрича, че правото предмет на изпълнението принадлевжи на длъжника. Третото лице претендира, че правото принадлежи на него. Третото лице може да предяви не само право, въз основа на което иска прекратяване на изпълнението, но и право, въз основа на което иска получаване на владението на вещта од длъжника, т.е. има съединяване на искове. Искът се предявява срещу взискателя и длъжника. Те не стават необходимо другари. Искът може да се обезпечи чрез спиране на изпълнението. Ако искът се уважи, изпълнението се прекратява.
    Когато изпълнението е започнало срещу вещ, която не принадлежи на длъжника, взискатеят предупреждава третото лице за своята претенция и иска от него да не предава дължимото на съдия - изпълнителя. Третото задължено лице при иск на взискателя по чл. 393 ще се съобрази с чл. 180, за да избегне двойно плащане. Треото лице защитава правата си в процеса, започкал между него о взискателя по чл. 180. В този  процес взима участие и длъжника, т.е. чл. 180 изиграва функцията на чл. 336. Ако икът се отхвърли, вещта се предава на третото лице, а ако се уважи, сумата или вещта се предават на съдия - изпълнителя.
    Чл. 336 (3) - взискателят носи отговорност по чл. 45 ЗЗД за вреди, които е причинил на третото лице като е насочил изпълнението върху вещ, която му принадлежи. За недвижик икот - може и небрежнист, а за движима вещ - само умисъл
в)Защита на кредиторите.
ЗАЩИТА ЧРЕЗ ОБЖАЛВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА СЪДИЯ - ИЗПЪЛНИТЕЛЯ: Това е зашита при процесуална незаконосъобразност. Насочва се срещу незаконосъобразни действия или откази на съдия - изпълнителя. Уредба: чл. 332 - 335. Легитимира ни - лицата, чиито права са засегнати от незаконните действия или откази (страните - взискател, длъжник, присъединени кредитори; участващи в изпълнението лица - купувачи; трети лица и други).
    Съдия - изпълнителят действа като орган на държавна влатс, т.е. способът за защита е жалба, не иск. Жалбата е необходима, тъй като съдия - изпълнителят не може да отмени сам незакосъобразното си действие. Изискване за стабилност на ПИ.
    Жалната се подава чрез съдия - изпълнителя до РС по мястото на изпълнение. Подава се в 7 дн. срок от извършване на действието. Препис от жалбата се връчва на другата страна, а ако е подадена от неучастващо в делото лице - и на двете страни. Страната, получила преписа, може в 3 дн. срок да направи възражения. След изтичане на срока съдия - изпълнителят изпраща жалбата, възраженията и своите обяснения по обжалваните действия или откази. Производстворо по жалбата е спорно, правораздавателно производство. Когато се обжалват действия, цели унищожаването им, като задължи съдия - изпълнителя да го извърши повторно или изобщо да не го извърши, ако не е имал право, т.е. конститутивно производство, чийто предмет е унищожаване на държавен акт. Когато се обжалват откази - производството е сходно с исковия процес. Производството се развива в закрито заседание. Ако жалбата е подадена от неучастващо лице - открито заседание. Допустими са всички доказателствени средства. Съдът действа като контролен орган. Съдия - изпълнителят е длъжен да се съобрази, ако не - ново обжалване и дисциплинарна отговорност.
    Жалбата сама по себе си не спира ПИ. Това може да стане по решение на съда. Спирането обезпечава жалбата.
    Решението не подлежи на обжалване. Влиза в сила от деня на постановяване. Има СПН относно расрешения с него процесуален въпрос, по материалноправни преюдициални въпроси не се ползва със СПН.
    За обжалване на разпределението по чл. 358 има особени правила - чл. 217. Жалбата не се разглежда в открито заседание, с призоваването на длъжника и всички взискатели, участващи в разпределението. Решението установява със СПН съществъването на привилегията, нейният ред, размера на полагащата се сума при съразмерно удовлетворяване на кредиторите.
    ЗАЩИТА НА ТРЕТИ ЛИЦА: Законът изрично забранява ПИ да се насочва върху вещи на трети лица, които в деня на описа се намират в тяхно владение. Такова действие може да се обжалва - право на жалба има само третото лице, което в деня на описа е владеело вещта. Срокът за подаване на жалбата тече от деня на узнаването от третото лице за действието. Препис се връчва на взискателя и на длъжника. Жалбата се разглежда в открито заседание, с призоваване на страните. Проверката на съда не се ограничава само до процесуалната редовност на действието, а обхваща и въпроса за правото на собственост върху запорираната или възбранена вещ, т.е. материалноправната законност надделява процесуалната нередовност. Ако жалбата се уважи, ПИ се прекратява.
    При ВВ, съдия - изпълнителят няма право да извършва действия срещу лицето, което владее имота отпреди подаването на иск. При нарушаване, обжалва се по същия ред.
    Ако се пропусне срокът, средствата за защита са владелчески искове.

91.ОБЕЗПЕЧИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО

а)Цел и функции на обезпечаването на иска

б)Обезпечаването на бъдещ и на предявен иск.

В периода, които дели нуждата от защитата респективно искането за защита от деня на даването й, недобросъвестният ответник може да предприеме такива фактически действия или правни прмени, които да осуетят правните последици, в които се състои исковата защита. Двете основни форми на правния спор(неоснователна претенция за съществуването на правото и неоснователното отричане на съществуващо право) и формите, които се употребяват за защита на правата (исков и изпълнителен процес), дпускат две форми на опасност спрявмо търсената защита - да не може да се осъществи съдебно потвърденото право и да се осъществи съдебно отреченото право. Средство срещу тези опасности е обезпечаването на иска. Негови цели са да осуети, докато спора е висящ осъществяването на неоснователно отричаното право и да попречи докато спора е висящ, да се осъществи неосноснователно претендираното право. И в двата случея е аплашено материално право. Обезпечителната защита се състои  в:
1. Отнемане на ответника на правните възможности, с които той е разполагал до този момент, за да се предотврати предприемането от негова страна на действия, с които да осуети правните последици от искавата защита.
2. Възлагане на ответника задължения, които той преди това не е имал със същта цел.
Фактическото и правно положение, което е съществувало преди налагане на обезпечителната мярка продължава да съществува и след това.
Сравнение с исковата защита. Спрямо последиците от СР, обезпечителните мерки са с по - малък интензитет. Както по трайност, така и по съдържание. Правните последици от СР имат траен характер, а обезпечителната мярка е привременна и важи докато исковия процес е висящ. Обезпечителната защита не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, както обезпечената правна последица на СР. Тя я подготвя и осигурява, но не осъществява търсената с иска закрила. Обезпечителната защита се различава от привременните мерки и от привременната делба на ползването и владението на имота, предмет на съдебна делба, които подготвят бъдещото осъществяване на правото. Обезпечителната защита е по - бърза и ефисасна от исковата, защото съдържа елемент на изненада. Тя се намира във функционална връзка с исковата и изпълнителната защита. С нея се осигурява осъществяването на исковата защита, защото предпоставя един бъдещ процес и зависи от неговия изход. Трябва да се различава от обезпечаване на доказателствата, което е предварително извършване на доказателствена дейност от съда, с която се обезпечава правилността на СР, докато обезпечителната защита е свързана с осъществяването на решението. Обезпечителната защита обикновено служи за обезпечаване успешния изход на един бъдещ изпълнителен процес, като запазва физическата цялост и принадлежността на имуществата на длъжника, което е обект на бъдещо изпълнение срещу него. Тя може да бъде насочена и срещу незаконно изпълнение и в този случай не служи на изпълнителния процес, защото обезпечава третото лице срещу незаконен изпълнителен процес.
Право на обезпечителна защита. Легитимирано е заинтересованото лице. Правото му е насочено срещу съда, който е длъжен да я постанови, когато са налице законовите условия (искът е подкрепен с писмени доказателства и не е представена гаранция), а спрямо ответника съдът разполага с власт да постанови обезпечаване на иска, на която власт ответника е подчинен. Това право предпоставя вероятностна основателност на иска. То не е право да се започне производство по обезпечение, а право да се поиска и получи надлежната обезпечителна мярка и когато тя се постанови, то се превръща в право да се приложи обезпечителната мярка - потестативно публично право.
Обезпечителни мерки. Това са едностранни правни актове на съда по защита - санкция. За да бъдат ефикасни те трябва да се приспособяват към защитаваното право. Видове:
1. Съобрано насоките на обезечителната нужда:
а/ осигуряващи бъдещо осъществяване на отричаното право.
б/ осъществяващи настоящето осъществяване на неоснователно претендирано право.
2. Съобразно произхода си:
а/ предписани от закона - член 316, б. “а” и “б” от ГПК - налагане на възбрана и запор на дижими вещи и вземания.
б/ уговорени от страните - член 318 от ГПК. Прилгата се когато между страните има договор, който определя имот като обезпечение.
в/ определени от съда - член 316, б. “в” от ГПК. Те се определят по усмотрение на съда.
3. Според вида на материалното право, което се защитава - в защита на парични притезания, на вещни права, на потестативни и други видове права.
Заменяне и отменяване на обезпечителните мерки.
Заменяне. Условията са посочени в член 317 от ГПК. Постановената обезпечителна мярка се отменя и на нейно място се определя друга - това е съвкупен акт на съда, който едновременно заличава старата и създава правните последици на новата мярка. Производството започва с молба на заинтересованата страна, като противната се уведомява и при решаването се вземат превид нейните възражения. Съдът се произнася по молбата в закрито заседание и неговото определение се обжалва с частна жалба. Съдът е длъжен да отмени старата обезпечителна мярка по оценим в пари иск, когато ответника учреди в полза на ищеца залог в пари или ценни книги.
Отменяване по реда на чл. 321 от ГПК. С това се преустановява действието на наложената обезпечителна мярка. Предпоставки:
- допуснатата обезпечителна мярка е наложена, въпреки липсата на предпоставките по чл. 310 от ГПК. Тя се обжалва и при уважаването на жалбата, обезпечителната мярка се вдига веднага.
- допуснатата мярка е законосъобразна, но ищеца се отказва от нея и моли тя да бъде вдигната - съдът е длъжен да я вдигне.
- мярката е допусната законосъобразно, но в последствие се разкрива, че това е било неоправдано, защото обезпечителния иск не е бил уважен, възнамеряваният иск не е бил подаден, производството по обезпечителния иск е прекратено поради недопустимост, оттегляне или отказ от иск. При отказ от иск активно легитимиран е съдът.
Съдът проверява дали е отпаднало основанието за допуснатата по-рано обезпечителна мярка.
Производство по обезпечаване на иск. Може да се иска обезпечаване на всички видове искове. Видове обезпечаване:
1. на предявен иск - може да се иска до устните състезания.
2. на бъдещ иск - с налагането на обезпечителната мярка в този случай се пречи на бъдещия ответник и за това съдът определя срок за предявяване на иска и след изтичането му отменя обезпечителната мярка.
Компетентен съд. Обезпечителната мярка по висящ процес се налага от съда, пред който се разглежда иска. За налагане на обезпечителна мярка по бъдещ иск компетентен е винаги РС.
в)Развитие и приключване на производството
Подава се искова молба - субективно постестативно публично право. За да съществува исков процес правото на иск трябва да има твърдение, че ищецът е носител на правото и то да е нарушено. За да има право на принудително изпълнение, в изпълнителния процес трябва да е доказано, че има нарушено вероятно съществуващо МП, което са е омже да бъде осъществено без обезпечаване. П на обезпечаване на иска възниква от момента на възникване на правния спор, докато бъде постановено съдебно решение (влязло в сила).
    Право на обезпечаване на вече предявен иск: за да се допусне обезпечаването, трябва да бъде подадена писмена молба - има няколко възможности:
        - в самата искова молба след петитума да бъде допълнено особеното искане да се допусне обезпечаването. Съдът извършва проверка за дорускането по предявения иск. Произнасе се с определение. Компетентен е съдът, пред който делото е висящо.
        - в хода на разлглеждане на делото с писмена молба в самото съдебно заседание. Ако е с писмена молба, съдът се произнася същия ден в закрито заседание - чл. 317, ал. 2. В съдебно заседание - веднага. Чолителят трябва да посочи обецпечителната мярка, която се иска и съдът не може да се отклонява (диспозитивното начола: ищецът носи отговорност за вредите от наложената ОМ). Когато се налата ОМ трябва да има вероятност правото да съществува - чл. 310, б”А” - ищецът трябва да представи убедителни писмени доказателства. Чл. 310,б “б” - гаранции. В съдилищата съществува практика да се представят гаранции, дори и тогава, когато има убедителни писмени доказателства. Определението подлежи на обжалване в 7 дн. слок с ЧЖ и за двете страни. Ако е в съдебно заседание, а ако е извън съдебно заседание - от момента на узнаване.
        - преди исковата молба - компетентен е РС (чл. 309). Необходими са писмени доказателства или гаранциии. Чл. 314 - молбатат се разглежда в същия ден, като препис от нея не се изпраща на насрещната страна. Цели се изненада. Молбата се подава до дежурния съдия, който се произнася по нея. В СРС има заповед тези молби да се движат по общия ред, което я прави нищужна. След като се издаде определението се издава обезпечителната заповед и с нея се пристъпва към налагането на ОМ - чл. 315. Тя трябва да е адекватна на нуждата от защита. за да се вдигне ОМ, трябва да се подаде нова молба до съда. След това иска трябва да бъде предявен в месечен срок.

92. ОХРАНИТЕЛНИ ПРОИЗВОДСТВА.

а) Характеристика и общи правила

Чл. 436 - 488 урежда няколко охранителни производства. И другите закони уреждат различни особени охранителни произвпдства (напр. чл. 8 ЗЛС, чл. 10 ЗЛС, чл. 73 (2) СК, чл. 35 ЗС). И за тях важат, доколдото друго не е предвидено, общите правила на ГПК.
    БЕЛЕЗИ НА ОХРАНИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО:
        1. Всички белези на производството като динамичен ФС. Това са съдебни производства. Органът, който придвижва производството и постановява охранителния акт е съдът или нотариус (затова не са охранитлни производства, производствата по съставянето на актовете за гражданското състояние, за назначаванеот на настойник и др.).
        2. Съдийска независимост : Това е основанието за причисляването на охранителното производство към юрисдикционната дейност. Това е доброволна юрисдикция, различна от исковите производства - спорна юрисдикция.
        3. Правните последици на охранителните производства са свързани с гражданските правоотношения в широк смисъл на думата, т.е. гражданските дела.
        4. Охранителният акт не е акт на защита на накърненото гражданско право. Тези актове лежат извън сферата на защитата по повод правонарушенията. Той не е санкция за правонарушителя. Това е акт на съдебно действие при правомерно проявление на гражданската правоспособност и на упражняване на гражданските права. Предназначението им е да се породи изгодна за молителя правна последица, без същевременно да има посягане върху чужда правн асфера. Само ако е порочен, охранителният акт може да засегне чужда правна сфера, т.е. охранителни са тези производства, които целят издаването на охранителни актове.
        5. За разлика от защитните и санкционните производства, охранителните производства са едностранни и безспорни. Едностранни - развиват се само с участието на молителя и съда. Безспорни, тъй като молбата не е в състояние да предизвика правен спор.
        6. Имат не репресивен, а превантивен характер. Цели предотвратяване на нарушенията в областта на гражданските правоотношения. С оглед на тази характеристика, те не подлежат на принудително изпълнение.
        7. Различават се от актовете на спорната администрация по това, че обременяват правната сфера на друго лице. Общото е, че представляват държавна (съдебна) намеса в областта на гражданските правоотношения, която не е предизвикана от правнонарушение и затова може да се окачестви като съдебно управление на гражданските отношения.
        8. Съдът не разполага с пбша власт за охранително въздействие върху гражданските отношения. Законът овластява съда в определени случаи, т.е. няма общо охранително производство, а съвкупмост от такива, съобразно особеностите на акта, към който са насочени.
    ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ОХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА (чл. 424 - 435):
        1. Започва по молба на заитересованото лице. Молбата трябва да е писмена, да сочи охранителния акт. При нужда - действа в подкрепа на искането и да бъде подписана.
        2. Охранителните производства са родово подсъдни на районните съдилища. Местната подсъдност се определя от местожителството на молителя. При няколко молители - местожителството, на който и да било от тях.
        3. Разглеждането, поради едностранния характер на производството става в закрито заседание. Възможно е и открито (напр. разпит на свидетел).
        4. Важи принципът за дирене на обективната истина. В случая става служебно. За съда съществува задължението да провери по свой почин дали са налице условията за издаване на охранителен акт. Може сам да събира доказателства. Може да постанови молителят да се яви лично пред него, за да го разпита. Чл. 428 - декларация, потвърждаваща твърдените факти. За истинността й молителят носи отговорност по чл. 290а НК. Декларацията няма доказателствена сила за съда. Тя се преценява с оглед другите данни по делото. Допустими са всички доказателствени средства.
        5. Съдът се произнася с решение: а) Ако са налице условията, уважава и издава акта. Това решение не подлежи на обжалване.
    б) Отказът подлежи на обжалване. Жалбата се подава в 7 - дн. срок от деня на съобщението, чрез съда, издал решението. Ако решението се отхвърли, ОС сам съставя съотвтния охранителен акт.
        6. Решенията по охранителните производства нямат сила на присъдено нещо. Въпросът дали молителят е имал право на охранителен акт може да се реши по исков ред - чл. 432 (3). Това не означава обаче безконтролна оттегляемост. Дали е оттегляем или стабилен зависи от предназначението и правните последици на охранителния акт. Принципът е - появят ли се в резултат правата на трети лица, охранителният акт не може да се оттегля.
        7. Правните последици на охранителните актове се пораждат след влизането в сила. По естеството си те са разнообразни:
    а) Формална удостоверителна сила на формалните охранителни актове (нотариалните удостоверения, решенията по чл. 436).
    б) Оповестяващо действие на вписванията.
    в) Създаване на ново правно полжение чрез актовете за разрешаване и потвърждаване на сделки или за назначаване на представители.
        8. Спиране и прекратяване:
    А) Спиране при наличието на спор относно охранителен акт, тъй като по принцип охранителните производства са безспорни (напр. започнал е исков процес относно правоотношение - условие за издаването на охранителен акт. Ако трето лице, узнало за охранителното прозводство, се противопостави на охранителния акт, тъй като оспорва пре’дицоалното материално правоотношение). Бъде ли спряно охранителното производство, съдът дава 1м. срок на молителя за предявяване на иска срещу третото лице. Спирането в тези хипотези цели предотвратяване на засягането на правата на третото лице.
    Б) Прекратяване има, когато развитието на охранителното проиводство се преустановява окончателно, без да се издаде охранителен акт. Предпоставки - чл. 433.
        9. Отменяне или унищожаване на охранителен акт, когато е порорчен - чл. 431. Право на иск има прокурорът, пасивно легимирани са лицата, за които охранителният акт е създал  благоприятни правни последици. Исковият ред е възможен, тъй като охранителният акт не притежава силата на присъдено нещо (напр.  порочно осиновяване, по чл. 164 СК може да се атакува с иск за унищожаване, включително и от прокурора). Може да се обжалват по общия ред атакуваните решения по охранителното регистърно производство. Легитимирано е и лицето, чиито права са засегнати - чл. 431 (2).
        10. Възможно е преминаването от исково в охранително проиводство, когато в хода на исковия процес възникнат условия, при които може да се издаде охранителен акт. Обратното преминаване обаче е недопустимо в рамките на охранителното производство.
        11. Разноските са за сметка на молителя.
б)Нотариални производства
Нотариални производства.
Нотариалните производства (НП) са изчерпателно посочени в член 465 от ГПК. Това са правни сделки с нотариални актове, удостоверявания, вписвания, отбелязвания и техните заличавания, нотариални покани, удостоверения, протести и справки от нотариалните книги. Извън тези случаи нотариално удостоверяване е недопустимо.
Нотариално удостоверяване. Това е писмено, свидетелствуващо изявление за знание по факти, извършено от нарочни държавни органи в пределите на тяхната компетентност по определен в ГПК ред и в посочената форма. Те имат обвързваща доказателствена сила за фактите, посочени в тях.
Органи на нотариалното производство. С обща компетентност са нотариусите при всички РС, държавните органи, вклячени в съдебната система - според ЗСВ, там, където няма нотариус неговата дейност се извършва от съда или съдията. С особена (специална) компетентност са кметовете и заместник - кметовете на общините и населените места, дипломатическите и консулските представители. Те могат да извършват само някой от нотариалните действия - нотариално удостверяване на дата, подпис, съдържание на документ. Не могат да извършват нотариални действия по сключване на правни сделки.
Нотариално производство. Това е нарочно производство, чиито актове имат определена от закона форма, като нарушаването на нотариалното производство прави нотариалното удостверяване нищожно.
Послдици на нотариалното удостверяване. То има обвързваща доказателствена сила и конститутивно действие.
Общи правила. Страна в НП е лицето, от чето име се иска извършването на нотариалното действие, а участващо лице е това, чието волеизявление нотариусът удостоверява. Нотариалният орган е трето независимо и безпристрастно лице. Нотариусът не може да участва в нотариалното производство когато страна или участващо лице е нотариуса, негов съпруг, роднини, лица спрямо които нотариусът е настойник, осиновен, осиновител. Ако е нарушено това изискване актът е нищожен.
Нотариална компетентност. Местната компетентност е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Липсата й прави удостверяването нищожно. Производството започва с устна молба на молителя с изключение на нотариалния акт за сделки с недвижим имот. Нотариалната дейност е предварителна контролна дейност за законосъобразност на извършените сделки или удостверяването на факти и за това на основание член 470 от ГПК нотариусът е длъжен да откаже удостверяване на обстоятелства, които противоречат на закона или морала. Отказът от извършване на нотариални действия може да се обжалва пред ОС в 7 дневен срок когато молбата за  нотариално удостверяване е уважена, издаденият акт не подлежи на обжалване по този ред. Ако е порочен третите лица могат да го атакуват по исков ред.
Специфични правила. Те дерогират някои от общите правила.
Допустимост. Те са за сделки, за чиято валидност законът изисква да бъдат извършени под формата на нотариален акт - сделки за прехвърляне и учредяване на вещни права върху недвижим имот. Особености - за извършването им са компетентни само нотариусите или съдиите. Местно компетентен е нотариуса, в чиито район се намира недвижимият имот. Сделката може да се извърши само в канцеларията на нотариуса и само в работно време, защото актовете подлежат на последващо вписване и трябва да се спази тази поредност. Обикновено страните и техните представители се явяват с проект за нотариален акт по образец. Производството започва с писмена молба на участващите в сделката лица, въз основа на която нотариуса определя денят и часът, когато ще се изповяда средката. Нотариусът е длъжен да проверява самоличността на лицата, чиито изявления съдържа акта и затова те се явяват лично. Проверява се дали те са дееспособни и пълномощното на представителя. В нотариалният акт се отбелязва начина на извършената проверка.
Процедура. Нотариалният акт, представен в проект и при лично явяване на страните се прочита и те трябва да заявят, че го одобряват. След това се подписва от тях. След падпис и подпечатване от нотариуса. Съдържанието на нотариалният акт е стандартно и е посочено в член 476 от ГПК. В член 479 от ГПК са посочени специални правила за неграмотни, глухи, неми, глухонеми. За всички тези сделки нотариуса проверява правото на собственост в полза на праводателя по тях. Вписва се и наличието на особен закон за извършването на тия сделки и как нотариуса се е убедил в наличието на предпоставките. Един от актовете се подрежда в нотариалната книга, а другите два се дават на страните участници след като платят.
Нотариален акт по обстоятелствена проверка. Уреден е в член 483 от ГПК. Той е специфичен за българското право. Използва се от лица, които са собственици въз основа на давност. Той е удостверителен и възпроизвежда не възприятията на нотариуса за факти, а правния му извод за правото на собственост. Процедура - задължително се разпитват свидетели, които са съседи на имота, като това им качество се удостверява от съвета. Те удостверяват факта и продължителността и начина на владението. Този нотариален акт съдържа извода на нотариуса за правото на собственост, което трябва да бъде индивидуализирано - граници и индивидуални белези на имота.
Удостверителни нотариални производства (на дата, подпис, съдържание на документи). Те започват с устна молба като няма изисквания за нотариална компетентност и лично явяване. Изключение е удостоверяването на подпис - лицето се явява лично и или се подписва пред нотариуса, или потвърждава подписа си. Тези действия могат да се извършват от органите с особена компетентност. Наричат се нотариални засвидетелствувания. Нотариалната заверка на дата внася сигурност относно факта за времето на извършване. За преписите се удостверява верността им, след сравняването от нотариуса с първообраза на документа.
Нотариални покани. Когато бъдат извършени се заверява датата и се внася сигурност, че нещо е извършено спрямо трето лице.

93.ДОБРОВОЛЕН АРБИТРАЖ.

а)Понятие и характеристика

Средство за недържавно разглеждане на спорове от трето заинтересовано лице, овластено от страните по спора с това правомощие. А е договорна алтернатива на държавното правосъдие. Той е връхна проява на диспозитивното начало в гражданския процес. Неговата опора е разпоредителната власт на страните относно техните частонопрвани правоотношения. Арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договора за арбитраж. А съчетава договорни с юрисдикционни и процесуални елементи. По основание на праворздавателно правомощие и начин на конституиране на арбитражния стд, А има договорна същност, докато правните поседици са процесуални и юрисдикционни.
    Понеже е изключение от държавния правораздаввателен монопол, А трябва да бъде допуснат от правопорядъкът на държавата, с която е свързан. Няма ненационален А. Такъв не е МТА, който е международен с оглед местожителството или седалището на страните по спора, но е национален според държавния правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е меродавно седалището на А - чл. 1(1) ЗМТА. Този закон се прилага, ако мястото на арбитража е в РБ. Страните не могат ба подчиняват на чужд закон А, който е в РБ. Но ако една от тях е с местожителство или седалище в друга държава, т.е. А е междънароден, те могат да уговорят мястото на А да е в друга държава.
    Макар във връзка с приложимия за него закон А да е винаги национален. За обсега на неговата компетентност не важат териториалните и личните предели на юрисдикцията на държавните съдилища. Понеже не е проява на държавна власт и суверенитет, а черпи правораздавателната си власт от волята на страните, на А могат да бъдат възложени за разрешаване и спорове, които не седят в лична и териториална връзка с държавата, където е седалището му.
    Мястото на А се определя по взаимно съгласие на страните. Може да се посочи в арбитражното споразумение или в друго съглашение, сключено по - късно. Страните могат да възложат на трето лице да определи мястото на А. Мястото на А може да се определи и от арбитражния съд. При вътрешния арбитраж мястото може да е само РБ.
    РАЗГРАНИЧЕНИЯ: 1. Посредничество или помирение. Те също целят уреждане на спора. Посредникът или помирителят обаче не се назначават от страните. Те само сътрудничат на страните при постигане на спогодба, с която самите страни решават спора. Посредничеството или помирението целят да осуетят решаването на спора от държавеб съд или А.
        2. Същинският международен А, който разглежда междудържавни спорове, за които са прилага МПП. Разликите са в предмета на спора и правилата за разрешаването му.
        3. Особени съдилища или юрисдикции, овластени от закона, със задължителна за страните правораздавателна власт.
        4. С такива процесуални договори, по силата на които се дерогира или международна подведомственост, или местната подсъдност на гражданските дела, тъй като с тези договори не се изключва подведомственостт или подсъдността на спора на държавните съдилища изобщо.
    А е по-бърз, тъй като е едноинстанционен и неговите решения не подлежат на обжалване. Понеже страните избират арбитрите, това обезпечава по - голямо доверие и възможност спорът да бъде разрешен от специалисти в областт. За А важат ограниченията на мегдународната подведонственост. Изпълнението на арбиражните решения в чужбина чрез Нюйоркската конвенция е обезпечено в по-висока степен, отколкото изпълнението на чуждите съдебни решения на държавните съдилища. Арешение е и изпълнително основание.
    А не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица пред него, нито да задължи трети лица да представят държани от тях документи. Той не може да привлече трети лица, нито да наложи спрямо тях обрзпечителни мерки. Всичко това е, защото не разполага с държавна правосъдна власт и в тези области се нуждае от съдействието на държавния съд.
    Основен източник - ЗМТА, който съдържа придимно диспозитивна уредба. Това произтича от договорната същност на А. Чл. 12 (1) и чл. 24 изрично предвиждат, че по въпросите за образуване на А съд и разглеждане на делото страните могат да уговорят уредба, различна от тази в ЗМТА. Субсидиарно прилагане на ГПК по неуредените в ЗМТА въпроси е изрично изключено от чл. 24. А съд изготвя правилото, което дава отговор на неуредния въпрос. За инситуционалния А тази възможност е ограничена от правилника на съответния А (чл. 3 (3) ПАС на БТПП). Нищо не пречи Асъд да възприеме уредбата на въпроса в ГПК.
    Международна уредба: две важни конвенции, по които РБ е страна - Ню Йорската за признаване и допускане на изпълнението на А решения и Европейската конвенция за МТА.
    ВИДОВЕ АРБИТРАЖ: 1. От гл. т. на устройсвото - постоянен и ad hoc
    А ad hoc се сртеща рядко поради липсата на процедура. Учредява се само за разрешаването на спора или споровете, посочени в арбитражното споразумение. След тяхното разрешаване, той престава да съществува.
    А инстанция се учредява с цел разрешаването на неограничен брой спорове. Тя е постоянно действаща. Не А институция решава споровете. Тя е недържавно учреждение, което администрира осъществяването на А по дела, които са й възложени. Тя има органи и правилник, според който се образува А съд по конкретно дело. Правилникът не е НА, неговата задължителна сила за страните произтича от съгласието им да възложат спора на съответната инстанция, а спрямо арбитрите - на съгласието им да поемат разрешаването на спора от името на институцията. За РБ такива А институции са: А съд към БСК, А съд към БТПП и др.
    С оглед споровете, които поемат за разглеждане, А институции се делят на такива с обща компетентност и специален институционален арбитраж, който разглежда спорове в отделни браншове между предприятия, членуващи в организацията, към която е създадена А институция. Това е закрит А. Откритият А разглежда спорове без оглед страните по тях. Аинституция може да има списък от арбитри с препоръчителен или задължителен характер. ЗМТА важи както за институционалния А, така и за А ad hoc, щом тяхното седалище е в РБ.
        2. Според местожителството или седалището на страните - вътрешен и международен (когато седалището или местожителството на една от страните или на двете не е в РБ). Този белег е достатъчен, за да бъде А мегдународен и за него да се прилагат правилата за международния А за ЗМТА. Белегът, който чл. 1(2) ЗМТА прибавя е остатък от периода, когато в РБ се приемаше само мегдународния търговски А. С изменението на чл. 9 (1,2) ГПК А бе допуснат за всички частно правни имуществени спорове, независимо от това дали са възникнали от търговски или нвтърговски отношения, т.е. ЗМТА трябва да се приложи и за нетърговски спорове.
    Вътрешен А - и двете страни по спора са със седалище или местожителство в РБ. За него важи уредбата на ЗМТА с някои изключения, отразяващи спецификите на международния вътрешен А. Тези изключения са посочени изчерпателно.
    За окачествяване на А като вътрешен или мегдународен е меродавен деня на сключване на А споразумение.
        3. С оглед предмета - по правните спорове и по неправни спорове.
    А по правни спорове има сходен предмет с държавното гражданско правосъдие и следователно е негова алтернатива.
    А по неправни спорове - това са спорове, свързани с попълване на празноти в договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване. Той е изрично уреден в чл. 1 (2) ЗМТА. Тези спорове имат не правен, а икономически характер. Търси се отговор на въпроса как е стопански оправдано да се уреди неуредения от договора въпрос. В нашето право държавните съдилища нямат право д арешават такива спорове. Решението по правния спор не се ползва със СПН и с изпълнителна сила. Неговите правни последици са материално правни, а по неправен спор е допустим само ако е международен. По нашето право не е възможно А да решава спорове относно факти.
    Чл. 6 ЗМТА - съдебната намеса в А е допустима само в изрично предвидените от ЗМТА случаи. Намесата на държавния съд е вдуяка:
        а) Проява на съдействие
        б) Проява на контрол върху А.
    В повечето случаи намесата и съдействието са възложени на СГС.
    Съдействие при обезпечаване на иск или доказателства (чл. 9 ЗМТА) се дължи от компетентен съд и когато мястото на А е в чужбина. Това съдействие е израз на зачитане на чуждия А.

б)Арбитражно споразумение и неговото значение

АРБИТРАЖНИ СПОРАЗУМЕНИЕ:Писмен договор за А. С него страните по договора възлагат на А (институционален или ad hoc) всички или някои от споровете, които могат да възникнат или вече са възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно ЧП имуществено правоотношение, което може да е предмет на А.
    А споразумение е източникът на правораздаващи првомощия на арбитрите и на силата на А решение, тъй като е условие за неговата валидност. Когато, освен да възложи спора на А, то обхваща и неговата уредба, А спор е неин източник в пределите на договорната свобода в областта на А. Несъобразяването с правилата на А, посочени в А споразумение опорочава А решение и е основание за неговата отмяна.
    Минимално необходимото съдържание на А споразумение - взаимното съгласие на страните спорът да бъде решен от А. Предвид ключовата роля на споразумението е необходимо това съдържание да се разшири съобразно изискванията на визирания спор: мястото на А, дали е институционален или ad hoc, дали А съд да е едноличен или колегиален, особени правила на производство и др.
    Спорът може да е възникнал или бъдещ, Той се конкретизира от правоотношението, от което възниква. Това правоотношение може да е договорно и извън договорно (напр. непозволено увреждане). То трябва да е конкртно определен. Възлагането на спора на институционален А изисква непременно да бъде посочена А институция. Ако такава не се сочи, А е ad hoc. А институция трябва да може да бъде индивидуализирана чрез белезите, посочени в споразумението. Ако това е невъзможно, А спор ще бъде недействителен, а не се превруща в споразумение за А ad hoc. То е недействително и когато посочената институция не съществува. А споразумение може да посочи алтернативно по избор на ищеца две и повече А институции или пък на А и на посочен държавен съд.
    А споразумение като договор подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД.
    Това е процесуален договор, тъй като правните му последици са процесуални.
    Трябва да отговаря на изискванията за валидност на договорите (дееспособност на страните; изразява правновалидна, неопорочена воля; позволен предмет) има и изисквания за валидност, посочени от процесуалния закон - писмена форма и арбитруемост на спора.
    Може да бъде сключен под срок или условие.
    А споразумение е дерогационен договор - дерогира компетентността на държавните съдилища и създава компетентност за А. Дерогирането е условно, тъй като ако спорът бъде отнесен пред държавен съд и ответникът не възрази, съдът може да реши спора.
    А спор може да е самостоятелен договор или клауза в материално правен договор. Ако възникне спор за действителността на материално правния договор, А съд може да се проинесе по него, ако клаузата за А е действителна - чл. 19 (2) ЗМТА>
    Към наличието на А споразумение се приравняват хипотезите, при които де факто липсва такова, но де юре се счита, че има - чл. 7 ЗМТА.
    А споразумение лежи в основата на А и затова то е подчинено на същия закон, на който е подчинен А - закона на мястото на А. Вътрешният А е винаги подчинен на този закон заразлика от международния А. А спор може да бъде подчине от страните на избран от тях закон. В тази хипотеза и избраният закон , и законът по мястото на А се оказват меродавни за А в неговата цялост: за А спор - избраният закон, а по другите въпроси - закона по мястото на А.
    Контрол върху съществуването и валидността на А спор. Упражняват се по различен повод и различни органи: а) Държавен съд - за отвод на А, назначаване на арбитър и иск за отмяна на А решение.
        б) Назначаващият орган - по повод образуването на А съд.
        в) А институция - по повод приемането на исковата молба.
        г) А съд - по повод проверка на собствената си компетентност.
    А спор се прекратява: а) На основанията, присъщи на всеки договор.
        б) Специфични основания - непредявяването на отвод пред държавен съд във връзка с А спор; прекратяване на А дело.
    Допустимостта на А споразумение съвпада с допустимостта на А - трябва да е налице арбитруем спор - ЧП имуществени спорове. Имущественото право трябва да бъде в распоредителната власт на неговия носител. Чл. 9 (!) ЗМТА изрично изключва от предмета на А спор определени спорове: а) Спорове относно ВП и владение върху недвижими имоти.
        б) Спорове за издръжка.
        в) Спорове за права, произтичащи от трудови правоотношения.
    Няма ограничения кой може да е страна по спора, с едно изключение при вътрешния А - А е недопустим, кофато страна по спора е българската държава или българско държавно учреждение. Европейската конвенция за МТА - не може да е страна и такава чужда държава, която е заявила, че не признава А, по който тя или нейни ЮЛ са страна.
    А решение по неарбитруем спор е нищожно.
    Други изисквания за действителност - писмена форма ма А споразумение. Визира се понятието за документ в широк смисъл. Чл. 7 (3) ЗМТА - мълчаливо А споразумени.
    Последиците на А споразумение са процесуални:
        а) А спор е пречка да се предяви пред държавния съд спор, който е предмет на А спор.
        б) Поражда за страните по него насрещни права и задължения за сътрудничество при осъществяване на А; открива възможност да се учреди А съд въпреки съпротивата на една от страните.
        в) Поражда правомощие за А съд да реши спора.
        г) Опора за силата на Арешение.
    Сталев - неточно е да се казва, че А споразумение дерогира подведомствеността на държавните съдилища. Държавният съд продължава да е компетентен. А спор не погасява правото на иск, а е пречка за неговото осъществяване,т.е. отрицателна процесуална предпоставка. Съдът не следи служебно за А спор, а трябва да бъде сезиран с възражение от ответника до края на първото по релото заседание ( чл. 8 (1) ЗМТА). Пропускът на отвода погасява правото на итвод да се позове на А спор и обезсилва споразумението. Ако ответникът се позове своевременно на А спор, съдът е длъжен да прекрати делото, ако А спор съществува, валидно е и може да бъде изпълнено. Определението на държавния съд по отвода трябва да може да подлежи на обжалване - няма изрична уредба.
    Чл. 8 (2) ЗМТА - Висящо дело пред държавен съд по спор, който е предмет на А спор, не пречи да бъде започнато, продължено и завършено с решение производството пре А съд. Тази паралелна висящност продължава, докато държавният съд се проинесе по отвода. Ако го отхвурли, А съд е обвързан от СПН на определнението и трябва да прекрати производството. Ако го продължи и постанови решение, то ще бъде отменено от държавния съд на базата на чл. 47 (1,т.3) ЗМТА.
    От правомощието на А съд да разгледа и реши възложения му спор произтича едно производствено правомощие - да се произнесе относно собствената си компетентност - чл. 19 (1) ЗМТА.
    А съд разполага, освен ако страните не са уговорили друго, и с правомощието не само да тълкува А споразумение с оглед на споровете, но и да провери налице ли е А спор, валидно ли е то. още ли е в сила и дали е изпълняемо.
    Когато проверява собствената си компетентност, А съд е длъжен да зачете СПН на определението или решението на държавния съд по повод на отвода или по повод на положителен или орицателен УИ дали иам А спор,още ли е в сила и дали е изпълняемо. Той е длъжен да зачете и конститутивното съдебно решение на държавния съд, с което той е унищожил А спор поради пороци във волята.
    Като при всеки договор правните последици на А спор важат само между страните. А спор в полза на трето лице е недопустим. тъй като то поражда не само права , но и задължения. За встъпване и привличане на трети лица в А производство е необходимо не само съгласието на страните, но и на третото лице. А съд не може и да наложи и на свидетелите и на вещи лица да се явят пред него, нито на трети лица - да представят държани от тях документи.
    Идеята на правъа по договор, съдържащ клауза за А не води до всъпване на цесионера в нея. За да стане страна по А клауза е необходимо, то със съгласието на страните да встъпи на мястото на една от тях, т.е. да встъои в договора. Универсалният правоприемник на една от страните става и страна в А спор. При необходимото другарство, А спор, сключен от един от другарите, не обвързва и другите.

в)Възможности за съдебен контрол над доброволния арбитраж

Понеже А е винаги чястен, ане държавен съдържанието на отношенията между арбитрите и страните по А спор имат, въпреки правопораждащата функция на А, частноправен, а не публичноправен характер. Това е особено Гпр., по силата на което арбитърът е длъжен да разгледа и реши възложения му спор, а страните му дължат възнаграждение. Това Пр. наподобява възмезден договор за поръчка, но арбитърът не е довереник на страните. Правораздавателната функция на арбитъра изисква той да е независим и безпристрастен.
    Източник на това Пр. е взаимното съгласие на лицата, които са страно по него. Съгласието на страните се дава още със сключването на А споразумение. Съгласието на страните по спора е в Пр. с всички арбитри, а не само с избраните от тях.
    Особеното на задължението на арбитрите е, че то не подлежи на принудително изпълнение - чл. 421 (2). Арбитър, който не изпълнява задълженията си, се замества от друг. За причините от вредите арбитърът носи отговорност. Ако се търсят вреди, причинени от порочно А решение, за тях арбитърът, подобно на държавен съдия, би следвало да отговаря само ако поведението му представлява престъпление.
    Страните дължат на арбитрите възнаграждение. При А ad hoc то се определя от арбитрите, а при институционалния А - от тарифа, представляваща част от неговия правилник. Арбитрите имат право да получат възнаграждение след приключване на делото, но необходимата за възнаграждението сума се внася предварително - арбитрите не пристъпват към изпълнение на задълженията си, докато тя не бъде внесена.
    А съд не е арбитражна инстанция, а решаващият орган - едноличен или колегиален. А ad hoc има само един решаващ орган. От името на А инстнция има много решаващи органи.
    Уредба на образуването - чл. 11, 12 ЗМТА. Тази уредба е диспозитивна. При вътрешния А има една повелителна разпоредба - арбитрите да са български граждани. Възможен е друг ред за образуване да се предвиди в правилника на институционалния съд, т.е. специална уредба по отношение на ЗМТА.
    А съд може да е едноличен и колегиален - видът се определя от страните. При колегиален АС, броят на арбитрите също се определя от страните. Чл. 14 ПАС към БТПП изисква няколко ищци или няколко ответници да посочат свой общ арбитър. Когато страните не са определили броя на арбитрите, те трябва да са трима. Законът не поставя изрични изисквания за квотата на арбитирте, но самата уредба предпоставя такива изисквания. Лицето трябва да е дееспособно, да е трето лице по отношение на спора. Не е меобходимо арбитърът да е юрист; предметът на спора може да предполага друга квалификация на арбитрите, което може да се уговори от страните.
    Чл. 12 ЗМТА - процедурата за образуване на АС, ако страните не са уговорили друга. Договорната свобода не е безгранична: уговорената процедура не може да осуетява образуването на АС или да противоречи на изискванията за обективност и безпристрастие на арбитрите; не може да се дерогира възможността някоя от страните да посочи арбитър.
    Уредбата по образуване е диференцирана според вида на АС - едноличен или колегиален.
        1) ЕДНОЛИЧЕН: Страните трябва по взаимно съгласие да изберат арбитър. Ако не може да постигнат съгласие, арбитърът се назначава от назначаващия орган. При търговски спорове такъв орган е БТПП, а при нетърговски - СГС. Изборът трябва да стане в разумен срок; по аналогия се прилага 30 дн, срок за образуване на колегиалем АС.
        2) КОЛЕГИАЛЕН: Всяка от страните посочва по един арбитър, а посочените арбитри  избират трети, който изпълнява функцията на председател на АС. Ако една от страните в 30дн. срок от получаване на искането не посочи арбитър или посочените арбитри не изберат председател, той се назначава от назначаващия орган.
    Страната, която иска назначаването на арбитър, трябва да представи А споразумение на назначаващия орган, тъй като от него произтича задължението да се назначи арбитър. Препис от молбата трябва да се представи и на другата страна, за да се разбере становището й. Решението на назначаващия О не подлежи на обжалване, но ако той е отказал назначаването поради липса на валидно А споразумение, заинтересованата страна може да предяви пред Д съд УИ, че такова споразумение е налице. Когато А е в друга Д, нейното право ще важи относно назначаващия О.
    За арбитрите съществува задължение за независимост и безпристрастие. Арбитър, който не отговаря на тези изисквания подлежи на отстраняване. За да се избегне такова отстраняване - чл. 13 ЗМТА задължава всеки посочен или назначен арбитър да посочи всички обстоятелства, които могат да породят съмнение относно неговата обективност и безпристрастност. Съществува и задължението за само отвод на вече назначен арбитър. Ако не постъпи така, всяка от страните може да поиска отстраняване - чл. 14 (1) ЗМТА. Ако искането се прави от страната, която е назначила арбитърът, то е допустимо, само ако основанията за отвода са й станали известни след назначаването ( тези обстоятелства могат да са новооткрити и ново възникнали). Възможно е да бъде отстранен и арбитър, който не отговаря на необходимата квалификация, уговорена от страните. Те разполагат със свобода да уговорят процедурата за отвода, но те не могат да изключат контрола на Д съд, ако предявеният пред АС отвод не бъде уважен от него - чл. 15 (1) ЗМТА.
    Ако няма уговорена процедура за отвод, прилага се режимът на чл. 15 (2 - 4) ЗМТА. Искането за отвод трябва да бъде направено не по-късно от 15 дни, след като страната е узнала за образуването на АС или е научила основанията за отвода. Срокът е преклузивен. Искането за отвод е писмено и се предявява пред АС. Трябва да се сочат основанията за отвода и евентуални доказателства. АС се произнася и когато е едноличен, т.е. винаги участва и арбитърът, чийто отвод се иска. Смисълът от произнасяне на АС се губи при самоотвод и когато и другата страна се съгласи с отвода. Решението, с което отводът се уважава не подлежи на обжалване, а решението, с което се отхвърля се обжалва пред СГС - чл. 16 ЗМТА.
    Ако арбитърът не е в състояние да изпълнява своите функции или виновно бездейства, неговите правомощия трябва да бъдат прекратени - чл. 17 (1) ЗМТА. Способите за прекратяване са три:
        а) Самоотвод;
        б) Двете страни по взаимно съгласие отнемат занапред качеството на арбитър;
        в) Всяка от страните може да поиска от СГС да прекрати правомощията.
    Чл. 18 ЗМТА урежда заместването на отведен арбитър. Става чрез назначаването на нов арбитър по реда, по който е бил назначен отведеният. Новият арбитър заема същото положение, като отведения.
    АРБИТРАЖНО ПРОИЗВОДСТВО: Това е конвенционален (договорно уреден) процес. Участието на прокурор в него е несъвместимо с частния характер на А.
    Много силно е застъпено състезателното начало. Служебното е свързано с движението на процеса по почин на АС. Важат принципите на устността и непосредствеността. Публичността е недопустима - възможна е само със съгласие на страните. Основните принципи са равенство на страните и право на участие в производството. Тези принципи имат повелителен характер и следователно са гаранции на договорната свобода на страните при уреждане на Апроцес. Нарушаването на тези принципи води до отмяна на А решение.
    За представителството не важат ограниченията на чл. 20 ГОК. Страните временно неограничават правото на избор на пълномощник.
    Апроцес започва с подаване на исковата молба. Ако А е ad hoc, първо трябва да се образува АС. Затова в случая А процес започва в деня, когато ответникът получи искането за А, освен ако страните не са уговорили друго (чл. 23 ЗМТА). Искането за А е поканата, която ищецът отправя до ответника да назначи свой арбитър или да се започнат преговори за назначаването на арбитър.
    От деня, в който А процес се прекъсва погасителната давност относно вземането - предмет на процеса.
    Апроцес се развива съобразно уговорената от страните процедура (чл. 24 ЗМТА). Договорната свобода се определя от императивните норми на ЗМТА, особено на чл. 22. Ако не е уговорено нещо друго или за неуредениете с А споразумение въпроси, се прилага ЗМТА.
    Място на разглеждане на делото: Ако не е уговорено от страните, то се определя от АС - чл. 25 ЗМТА.
        - чл. 26 ЗМТА.
    При институционалния А, неговият правилник урежда исковата молба. При А ad hoc, ако страните са уговорили друго, прилага се чл. 27 (1) ЗМТА; приложение към молбата - А споразумение.
    Препис от исковата молба се изпраща на ответника от ищеца при А ad hoc, а при институционалния А - от канцеларията му, освен ако правилникът не предвижда друго. Ответникът може да представи писмен отговор, в който взима становище по исковата молба. Изпраща ся препис на ищеца по същия ред.
    Пред АС ответникът може да предяви насрещен иск, само ако той има за предмет спор, възложен с Аспоразумение, най-късно с отговора на исковата молба - чл. 28 ЗМТА.
    Чл. 29 - принципна допустимост на изменението на иска. Допустимо е едновременно изменение на основанието и на петитума. С изменението не може да се предяви спор, до който не се отнася А споразумение. Изменението на иска е допустимо и по време на устните състезания. АС може да не допусне изменението, ако счете, че то ще създаде съществени затруднения за другата страна.
    Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от АС, освен ако страните не се съгласят спорът да се реш, без те да бъдат призовани на заседание, а само въз основа на предоставени от тях писмени доказателства и становища (чл. 30 ЗМТА). Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на заседанието - гаранция на П на всяка страна да бъде изслушана. Правилото има императивен характер,т.е. следва от чл. 22 ЗМТА. Чл. 32 ЗМТА - фикция за уведомяване, има повелителен характер. Възможно е страните да посочат адресат.
    Ако неявяването на някоя от страните е извинително, заседаниерто ърябва да бъде отложено. То трябва да бъде отложено и когато уведомяването на страната е било несвоевременно.
    Доказване - сходно с доказването в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателства, оспорване на истинността на официалните и частни документи и т.н.). В Апроцес са допустими доказателствените договори. Чл. 27 ЗМТА - заедно с исковата молба и отговора страните представят и писмените си доказателства и посочват други доказателства, които ще предсъавят. Този срок не е преклузивен. Делото може да бъде попълнено с доказателства до приключване на устните състезания. АС може да попълва делото с доказателства по свой почин. Възможно е назначаването на вещо лице, като АС може да задължи страните да му предоставят необходимите сведения. Вещото лице може да се призовава на заседания ако прецени или по искане на страна. Ограниченията на чл. 133 ГОК не важат.
    В Апроцес отказът от иск не води до прекратяване на делото. В качеството му на признаване на признаване на неоснователността на иска, той подобно на признанието, обвурзва АС до постановяване на решение, с което отхвърля иска като неоснователен.
    Чл. 37 ЗМТА - задължение за Д съдилища да окажат съдействие на АС при събиране на доказателствения материал. Компетентен да събере или обезпечи доказателствата е РС, в чийто район е съптветното доказателство. Арбитрите следва да бъдат призовани при събиране на доказателствата.
    Чл. 21 ЗМТА допуска АС сам да обезпечи предявения иск. Обезпечителното правомощие на АС зависи от волята на страните и важи само спрямо тях, но не и спрямо трети лица. Страните могат да изключат това правомощие на АС. Допускането на обезпечение може да бъде обусловено от представяне на гаранция от молителя за вредите, които може да претърпи другата страна. Определението, с което се допуска или отказва обезпечение не подлежи на обжалване пред Дсъд, нито може да се атакува с иск по чл. 47 ЗМТА. Постановените обезпечителни мерки не подлежат на принудително изпълнение. Санкцията е отговорността на страната за причинените на другата страна вреди. Невъзможно е обезпечаването на бъдещ иск от АС. Обезпечителната мярка може да се поиска и от Д съд - чл. 9 ЗМТА, компетентен е РС. При обезпечителните мерки с ефект в чужбина, международно компетентен е съдът на държавата, където обезпечителната мярка ще предяви ефекта си.
    В Апроцес може да се постанови решение, ако съдът не е десезиран и искът е допустим. Кога има десезиране: 1) Когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът възрази и АС намери, че той има законен интерес да бъде постановено решение (чл. 42, т. 1 ЗМТА).
        2) Страните са съгласни производството да се прекрати.
        3) Страните са сключили спогодба (чл. 40 ЗМТА). Особеното е, че въпреки спогодбата Апроцес няма да се прекрати, ако страните поискат от АС да възпроизведе спогодбата в свое решение (т.нар. решение при уговорени условия).
    Ако АС бъде десезиран, той прекратява Апроцес, който може да се прекрати и когато: Искът е недопустим. Най-важната предпоставка за допустимост е компетентността на АС, произтичащо от А споразумение. което е действително, не е изгубило силата си и е изпълняемо. АС проверява служебно компетентността си само за непоправима нищожност на Аспоразумение (напр. неарбитуемост на спора) и пълно бездействие на ответника (неподаването на отговор и неявяването на делото, но при условие, че няма Аспоразумение, то е недействително, загубило е силата си или е станало неизпълнимо). Ако А споразумение е само унищожаемо поради пороци във волята, АС не може служебно да проверява компетентността си, а прави това само ако на тях се позове страната. В този случай, както и логато ответникът не бездейства, АС проверява компетентността си само ако ответникът я оспори и то най - късно в отговора на исковата молба - след това оспорването се преклудира.
    Когато Аспоразумение е засегнато от същите пороци, както и материалноправния договор, спорът относно компетентността не може да се отдели от материалния спор. Неговото разрешение става с решение по същество, т.е. тогава АС се произнася и по въпроса за своята компетентност.
    Ако АС е десезиран или искът е недопустим, АС прекратява делото с определение. То не подлежи на обжалване пред Д съд и не може да се атакува с иск по чл. 47 ЗМТА,т.е. слага се окончателно край на делото.

65. Същност и правни последици на арбитражното решение. Отмяна на порочно арбитражно решение.

    Когато АС е колегиален, решението се постановява с мнозинство, освен ако страните не са уговорили друго. Арбитърът, който е останал с особено мнение, го излага писмено и то се прилага към решението. Ако не може да се образува мнозинство, решението се постановява от председателстващия арбитър (чл. 39 ЗМТА).
    Решеноето е писмено. То е мотивирано, освен в два случая: страниет да са уговорили да няма мотиви; касае се за прешение при уговорени условия. Решението трябва да сочи датата и мястото на А. Решението с е подписва. При колегиален А е достатъчно да е подписано от мнозинството от арбитрите, щом подписалите го са посочили причините за липсващия подпис. Арбитърът, останал на особено мнение е също длъжен да подпише.
    Чл. 38 ЗМТА - При международен А АС решава спора, като приложи избрания от страните закон, следователно имаме автономия на волята. Изборът се отнася до материалния закон, а не до стълкновителните нирми на правната сиситема. освен ако страните не са уговорили друго. Ако страните не са посочили приложим закон, АС прилага закона, посочен от стълкновителните норми, които смята за приложими (чл. 38 (2) ЗМТА). Това е законът, който е в най - тясна връзка със спорното Пр. Във всички случаи, когато спорът е договорен, АС трябва да вземе предвид условията на договора и търговския обичай. Източници на решението са: посоченият или избран приложим закон; уговорки на договора; търговския обичай; диспозитивните норми на избрания или приложим закон. Това правило на чл. 38 (3) важи за вътрешния А. Делото не може да се решава по справедливост, винаги има приложим закон. АС има същите правомощия като Д съд при решаване на въпросите: влязъл ли е в сила и още ли е в сила даден НА; има ли противоречие с НА от по-висок ранг (чл. 15 ЗНА); съществува становище, че АС няма такива правомощия.
    Арешение при уговорени условия: Такова решение АС дължи да постанови, когато в течение на делото страните сключат спогодба и поискат от АС да възпроизведе спогодбата в решение. Това решение не се мотивира, тъй като мотивите са излишни. АС ще откаже да постанови такова решение, ако установи, че спорът е неарбитруем или че уговорените в спогодбата условия противоречат на императивните норми на приложимия закон.
    Постановеното решение се изпраща на всяка от страните по делото. То се смята за обявено с връчването му на една от тях. От този момент то влиза е сила и спрямо страната, която още не го е получила.
    АР е окончателно, не подлежи на обжалване. Ако е порочно, отмяната му може да се постигне само по исков ред.
    Със завършване на Апроцес, правомощията на АС се прекратяват, освен ако не се поиска поправяне , тълкуване или допълване на АР. Прекратява се и Аспоразумение, освен ако Апроцес е бил прекратен поради оттегляне на иска, недееспособност на ищеца или липса на представителна власт на лицето, предявило иска. Заинтересованата страна ще може да предяви правата си пред Д съд, тъй като пречката му за сезиране е отпаднала.
    ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ НА АРБИТРАЖНОТО РЕШЕНИЕ:Понеже се основава на Аспоразумение. АР не е ДА, а едностранно волеизявление с ЧП характер. Поражда процесуални последици - СПН и изпълнителна сила. Когато АР е конститутивно, то поражда и съответните ГП последици. Тези последици произтичат от правораздаващата функция на А - АР се приравнява на СР по последици.
        1. СПН на АР има същото съдържание на СПН на СР, същите обективни предели и подлежи на зачитане от Дсъдилища и другите ДО като СР. Тъй като произтича от Аспоразумение, няма същите субективни предели - важи само между страните, не и за трети лица.
        2. Изпълнителната сила е еднаква с тази на СР - подлежи на принудително изпълнение. АР е изпълнително основание и на негова основа може да се издаде ИЛ.
        3. АР при уговорени условия има същата сила, както АР, постановено след устни състезания.
    С такава сила се ползва АР, постановено от АС в РБ, не и чуждестранно АР. За да се ползва у нас със силата, която има, то трябва да бъде признато и изпълнението му допуснато от български Дсъд. Признаването става съобразно международните конвенции и двустранните договори, по които РБ е страна. Компетентен е СГС. Отказ за признаване: Основанията са в чл. 5 на Нюйоркската конвенция.
    ПОПРАВКА, ТЪЛКУВАНЕ И ДОПЪЛВАНЕ НА АРБИТРАЖНО РЕШЕНИЕ:
        1) Поправката може да стане по искане на всяка от страните или по почин на АС. За поправката трябва да се уведоми другата страна или и двете страни, когато се прави по почин на АС. Искането се прави в 60 дн. срок от получаването на АР, освен ако страните са уговорили друго. Когато поправката се прави по почин на АС, 60 дн. срок тече от постановяване на АР. По поправката АС изслушва страните в заседание, на което ги призовава или им дава възможност в определен от него срок да изложат становището си. Трябва да се произнесе по искането в 30дн. срок от получаване  му, срокът може да се удължи от АС. За постановяване на решение по поправката важат същите правила, както за АР по същество. Това решение става част от АР.
        2) Същите правила важат и за тълкуването, с тази разлика, че АС не може да тълкува АР по свой почин.
        3) Допълването се постановява, когато АС е пропуснал да се проинесе по някое от исканията, с които е бил сезиран. Може да се поиска от страната, предявила искането. За молбата си тя трябва да уведоми другата страна в 30 дн. срок от получаване на непълното АР. Ред за разглеждане - чл. 41 (3) ЗМТА - касае се за възобновяване на А производство относно неразгледаното искане. АС е длъжен да постанови допълнително решение в 60 дн. срок от сезирането. Срокът може да се продължи от АС. Заразлика от решението за поправка и тълуване, които имат обратна сила, решението за допълване се добавя към АР и влиза в сила съобразно чл. 41 (3), т.е. по делото се постановяват две решения.
    ОТМЯНА НА АРБИТРАЖНО РЕШЕНИЕ: Средство за защита срещу АР, което е порочно. Проява е на Дконтрол върху А. Уредбата на отмяната има повелителен характер.
    Отмяната става по исков ред, а не чрез обжалване или извънредните средства за отмяна. Искът може да е иск за унищожаване и иск за обявяване на нищожност. По този ред могат да се атакуват само АР по същество, а не и определенията за прекратяване на делото - те са неатакуеми. Компетентен О - СГС. Неговата подсъдност и международната подведомственост са изключителни. Срок за предявяване на иска - 3 м. от деня, когато ищецът е получил АР - преклузивен. Ако искът е за нищожност може да се предявява неограничено във времето. Производството и по двата иска се развива съобразно правилата на общия исков ред.
    ОСНОВАНИЯ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ:
        а) Недееспособност на ищеца - страна по Аспоразумение, съществуваща по време на неговото сключване.
        б) Липса на Аспоразумение или неговата недействителност. На тези основания не може да се позове страната, кочто виновно е пропуснала да оспори своевременно компетентността на АС. В случая становището на АС, че е компетентен не обързваДсъд.
        в) АР разрешава спор непредвиден в Аспоразумение или съдържа произнасяния по въпроси извън предмета на спора.
        г) Неуведомяване на ищеца за назначаването на арбитър или за Апроизводство, както и възпрепятстването й да участва в него по независещи от нея причини.
        д) Образуването на АС или Апроцедура не са били съобразени с Аспоразумение. В случая трябва да се приложи чл. 53 ЗМТА - страна, която знае, че не са спазени диспозитивните норми на ЗМТА или уговорени от страните правила и въпреки това продължи да участва в Апроизводство без да възрази, не може да се позовава на нарушението,т.е. за да предяви иск на това основание, страната трябва да е добросъвестна.
    ОСНОВАНИЯ ЗА НИЩОЖНОСТ:
        а) Противоречие на АР с обществения ред на РБ. Става дума за противоречие със свръх повелително норми, които са пречка и за прилагането на чуждия закон, и за признаването и допускането на изпълнението на чуждо съдебно или АР. Общественият ред включва и материално правни, и процесуалноправни норми.
        б) Неарбитруемост на спора.
    Особености на посочениет основания се наблюдават, когато се атакува АР при уговорени условия. В този случай стават ирелевнтни основанията за унищожаване по чл. 47 (1, т. 1 - 5), тъй като тези пороци се санират от сключената спогодба. АР обаче ще може да бъде унищожено - поради пороци, присъщи на неговия особен ФС: недееспособност и други пороци на волята; липса на представителна власт на лицето, сключило спогодбата; несъответствие между спогодбата и АР. Основанията за нищожност важат.
    Контролиращият ДО взима под вникание съответното основание за унищожаване, но само ако ищецът се е позовал на него. Съдът не проверява тези пороци по свой почин. Ако обаче бъде сезиран с иск за отмяна на АР, съдът е длъжен да провери по свой почин дали то не е нищожно и ако установи нищожност, обявява АР за такова, дори да няма искане на страните.
    Правните последици на СР по иска за отмяна - ЗМТА не дава изрична уредба на този въпрос. Ако искът се отхвърли, СР има само СПН. Ако се уважи - към СОН се прибавя конститутивното действие на СР, когато АР е било унищежоно.
    При унищожаване или обявяване на нищожно АР, делото не се връща за ново разглеждане от АС, тъй като правомощията му са се прекратили с постановяване на АР. Заинтересованата страна може да предяви иск пред Дсъд  по спора - предмет на А.
    Унищожаването или обявяването на АР пресичат възможността то да бъде признато и изпълнението му да бъде допуснато в чужбина.

Последно променен на Сряда, 16 Септември 2009 15:15
 
Банер