Средновековие : България при княз Борис (852 – 889г.) Печат
Петък, 25 Август 2006 12:51

Увод. До средата на 9в. България не само била утвърдила своите първоначални граници, но и придобила нови територии в Тракия и Македония. Паралелно с това било постигнато и стабилизиране на страната – Крумовите закони и  военноадминистративните реформи на хан Омуртаг били първите стъпки към укрепването на държавата. България става една от важните военни и политически сили в Югоизточна Европа. България обаче  била все още една варварска, езическа държава и не била приемана за равноправна от християнските държави.

При наследника на хан Пресиян – Борис (852 – 889г.) всички важни международни контакти били с християнски държави – Византия, Рим, Франкската империя и по – късно Немското кралство. Българите представлявали значима военна сила, но те били извън зоната на християнската цивилизация. Следователно повечето от договорите с бългаската държава можели да се нарушават и отношението към българските владетели било като към нелигитимни представители. През 852г. пред този проблем се изправя хан Борис.

Християнизация на славянския свят и противоречия между Византия, Рим и Немското кралство. България в системата на международните отношения в Централна и Югоизточна Европа (852 – 863г.) Борис застанал начело на България в твърде сложна и напрегната обстановка. По това време големите славянски маси в Централна и Югоизточна Европа  организират свои държави (Великоморавия, Хърватското княжество, Сръбското княжество, княжеството на Коцел в Панония). Следователно се изострило съперничеството между Константинополската патриаршия и папския Рим за религиозно, политическо и културно надмощие над все още непокръстените славяни. Тази борба е израз и на политическото съперничество между Византия и политическите сили на Западна Европа – по – специално Немското кралство за влияние върху славянските държави.

През 852г. пратеници на българите пристигнали в Майнц при крал Людовик Немски, за да известят за смяната на българския престол и за продължението на мирните отношения между двете страни.
Същевременно опитите на княз Ростислав (846 – 870г.), владетел на Великоморавия, да води самостоятелна политика срещнали съпротивата на Немското кралство, което гледало на славянската държава като на своя подопечна територия. За да се ограничи немското влияние ще през 853г. България и Великоморавия сключили съюз срещу Людовик Немски. Това довело до скъсване на мирните отношения между България и Немското кралство. През 853г. франките нахлули в българските земи и нанесли сериозни поражения. Същевременно за да изолира българите от моравските славяни, крал Людовик Немски подтикнал към война и зависимия от него в политическо отношение хърватския княз Търпимир. Българския поход срещу Хърватия се оказал неуспешен. Принудени да воюват на два фронта, българите претърпели тежко поражение.

Вероятно понесените загуби накарали хан Борис да преосмисли първоначалната си позиция. Поради това бил сключен съюз с Немското кралство срещу Великоморавия.
Същевременно с това отношенията между Византия и България продължавали да бъдат неуредени. Българите включили в държавата си  територии в Тракия, а това засегнало интересите на Византийската империя, която се опитвала да възстанови редица стратегически крепости и области на юг от Балкана, които били владени от България. Поради непрестанните войни, които империята водела срещу арабите,  не можела да съсредоточи военните си сили за борба срещу България.

През 855 – 856г. избухнала нова българо – византийска  война. Византийското настъпление срещу българите било предвождано от император Михаил 3 ( 842 – 867г.) и кесаря Варда. В резултат от успешните си военни действия по долината на р. Марица, в земите между Странджа и Балкана и Черноморското крайбрежие, византийската армия завладяла Филипопол, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър. През 856г бил сключен мирен договор, който узаконявал византийските придобивки.

Нови съюзи в Източна Европа (862 – 864г.) В средата на 9в. покръстването на българите и моравците се превърнал в международен проблем. През 862 – 864г. в Европейския Югоизток настъпило ново прегрупиране на политическите сили. През 862г бил сключен военен съюз между България и Немското кралство. Хан Борис се съгласил да приеме християнството от немски свещеници. През 860г. Ростислав се обърнал с молба към папата да се проповядва християнството във Великоморавия на славянски език. Последвал отказ и през 862г. князът сключил съюз с Византия и поискал мисионери на славянски език. През 863г. Несмкото кралство и България започнали война срещу Великоморавия, в която имали значителен успех.

През август 863г. тежки природни бедствия сполетели българските земи. Ставали чести земетресения, годината се оказала неплодородна и настъпил глад. Византия се възползвала от неблагоприятните обстоятелства и нахлула в Югоизточна Тракия. Заангажираните на северозападните граници на държавата български войски не могли да окажат отпор на нашествието. Хан борис предложил мир, който империята приела и на преговорите станало ясно, че организирания поход бил с цел демонстрация на сила. В Константинопол вече знаели за започналите преговори с Людовиг Немски, в които България настоявала за мисионери, за да покръстят народа и ханското семейство. Това означавало България да премине в ллоното на Западната Римска църква, а Византия не можела да допусне това.

През есента на 863г. бил подписан “Дълбокият мир”. Условията били незабавно прекратяване на съюза на България с Немското кралство и приемането на християнството от Константинополската патриаршия. Срещу това Византия направила териториални отстъпки  - на българите била върната областта Загоре, но без крепостите и градовете Анхиало и Месемврия.

Покръстване и разпространение на християнството. Причини за покръстването. В българските земи християнството било отдавна разпространено. Свидетелства за това са както писмените извори, така и широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Местните епископски селища имали голям авторитет, а проповедта на християнството се свързвала с дейността на апостолите Павел (52г.) и Андрей (65г.). Славянските нашествия през 6-7в., а после и на българите нанесли сериозен удар върху църковния живот в споменатите провинции, но не се достигнало до пълното му прекъсване. С течение на времето обаче християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни. Така около средата на 9в  славянското население в Македония и Тракия било християнско.Това се дължало на факта, че те населявали територии на Византия  В Мизия обаче положението било различно – на християнството не се гледало като на универсална религия, а византийско изповедание, което се стремяло да обсеби българите и да ги направи покорни слуги на империята. Въпреки всичко имало и българи, които се приобщили към новата религия. Съществува например версия, че хан Кубрат бил покръстен през 619г.Също така има предположение, че през 705г, когато Тервел получил титлата “кесар" от Юстиниян 2, приел и християнството. Известно е също, че и първородният син на Омуртаг – Енравота, бил покръстен.
Пред българския владетел хан Борис се изправя един изключително сериозен, труден и важен проблем, с огромни последици. Българската култура до средата на 9в. представлява сложна смесица от различните религии и обичаи на населението й – българска, славянска, отчасти християнска след присъединяването на нови териториив Тракия и Македония. В продължение на дълги години българските ханове не се притеснявали от това културно и религиозно разнообразие, но в средата на 9в България трябва да избере – дали да остане извън центровете на европейската християнска цивилизация или да се присъедини към нея. Това решение е с изключителна важност за България, защото то ще определи нейното по – нататъшно културно и политическо развитие. Много важен аспект при решението за приемането на християнството е етническото бъдеще на страната, тъй като славяните стават все по – многобройни, а българите намаляват числено. Въпреки Крумовите закони и реформите на Омуртаг, обществото все още до голяма степен се регулира от религиозните норми на отделните етноси. Това постепенно става пречка за вътрешнополитическото единство на страната. Друг важен проблем е и освещаването на властта на владетеля от Бога. Омуртаг използвал подобна титла, но тя не е призната от славяните, изповядващи различна религия от българите.

Решението на хан Борис  да се приеме християнството било до голяма степен улеснено – новата религия била вече разпространена в българската държава  и част от поданиците й били вече християни.. Също така покръстването щяло да засили и стабилизира международния авторитет на България – с приемането на християнството държавата щяла да се приобщи към европейската християнска цивилизация. Едновременно с това новата религия щяла да допринесе за обединението между славяни и българи и за формирането на българската народност. Християнството представлявало и важен фактор за засилване и централизиране на властта на владетеля.
Приемане на християнството. Християнизацията на българите започнала с покръстването на ханската делегация в Константинопол, която трябвало да подпише “Дълбокият мир” с империята. През есента на 863г. в Плиска пристигнала византийска духовна мисия, оглавена от епископ. Поради зреещата съпротива на някои от българските родове, Борис не придал голяма тържественост на акта на своето християнско кръщение и го извършил тайно през една нощ, като приел името на тогавашния византийски император Михаил 3 и започнал да се именува “архонт”. След приемането на славянската писменост тази титла била заменена със славянската “княз”. Това може да се тълкува като скъсване с българската езическа традиция.

Недостатък на византийската църковна мисия през 864 – 865г. било поднасянето на по – голямата част от населението на новата вяра на недостъпен език. По този начин същността на християнството не била разкрите и възприета от мнозинството и това улеснило проникването на ереси и други вярвания сред народа.

Бунтът срещу покръстването през 865г. Кръщението на българския владетел ускорило действията на надигащата се болярска и народна опозиция в страната, която била насочена срещу  християнската религия, византийското духовенство и срещу проникващото византийско културно и политическо влияние. През 865г. недоволните от десетте комитата отишли въоръжени в Плиска и поискали свалянето на хана и промяна в следваната от него политика. Опрял се на част от боилите, ханът успял да разгроми бързо бунтовниците. По време на потушаването на бунта била извършена кървава разправа. Петдесет и двама български боили заедно с целия си род били избити. Последвало масовото покръстване на целия народ.

Борба за самостоятелна българска църква. Църковният въпрос като фактор за независимостта на България. Съперничеството между двете основни средища на християнството в Европа – Рим и Константинопол, които си оспорвали хегемонията над европейския християнски свят през втората половина на 9в., се пренесло и върху българския църковен въпрос. При създалата се и опасна обстановка в страната на княз Борис 1  – Михаил се стремял, чрез използване на противоречията между двете църковни средища, да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на византийско влияние. Приемането на християнството от Византия създава много нови проблеми. Най – важният от тях е попадането под чуждо политическо влияние на Константинопол или Рим, на Византия, или на Запада. Тази опасност може да се избегне, ако българската църква придобие самостоятелност. Църквата със своята структура представлява втората институция на властта, след светската и затова е много важно под чий контрол ще бъде тя. Борис започва сложна дипломатическа игра, стремейки се да постигне самостоятелна българска църква.

За своята бъдеща дейност като християнски владетел Борис 1 Михаил изглежда, непосредствено след своето официално кръщение през 864г.се обърнал към  духовен наставник константинополския патриарх Фотий (858-867г.; 877-886г) по въпросите на вярата. Патриарх Фотихй схванал отлично намеренията на княза и отговорил със  специално “Послание до княза на България Михаил – в какво се състои работата на един княз”. Целта на това “Послание” е да убеди в правотата на християнството новопокръстения владетел и да го поучи в по – нататъшната му дейност. Фотий му изброява седемте вселенски събора, разкрива техните решения. Също така му дава уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си; дори му предписал и нормите на дворцовия етикет, но не споменавал и дума за българската църква. За Византия приобщаването на българите има не само църковен характер – по – важно било политическото подчинение, обусловено от влизането на българския владетел в кръга на “семейството на владетелите”, начело на което бил византийския василевс. Така по силата на кръщението Борис се превърнал в “духовен син” на византийския император и според византийският възглед му дължал и политическо подчинение. Според тогавашния патриарх Фотий християнизирането на един чужд народ или на едно “варварско племе” представлявало най- сигурното средство за премахване на всяка негова враждебност или неподчинение на византийската политика.

Търсейки приемливо решение за бъдещето на държавата Борис се обърнал към другия християнски център – папския Рим. На 29 август 866г Борис 1-Михаил проводил пратениците Петър (вероятно кавхан) и боилите Йоан и Мартин при папа Николай 1 (858 – 867г.) със 115 въпроса относно бита, нравите и вярата на новопокръстените българи. Папа Николай 1 изтълкувал това като желание за приобщаване към Римската църква. Същевременно подобно пратеничество пристигнало в двора на Людовик Немски в Регенсбург. Борис желаел възстановяване на отношенията между двете страни и изпращане на немски духовници в България.

“Отговорите на папа Николай 1 по допитвания на българите” (отговорите са 106) били старателно подготвени от канониста Анастасий Библиотекар и били връчени на българския княз от папска мисия  на опитните дипломати и изпитаните мисионери  епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски в българските земи през есента на 866г. Подобно на константинополския патриарх папата също не изразявал ясно становище по въпроса за самостоятелността на българската църква. Тъй като папата обявил покръстването на българите от Константинополската патриаршия за невалидно, папската мисия в Плиска започнала повторно покръстване.

Междувременно в началото на 867г, в България пристигнали желаните от Борис немски духовници, начело с епископа на Пасау Херменрих. Немските мисионери обаче заварили в България усилената През втората половина на 867г. в Рим пристигнало българско пратеничество с искане Формоза Портуенски да бъде ръкоположен за архиепископ на България и да бъдат изпратени по – низши духовници. Папата отказва и предлага на Борис избор между Павел Популонски и други двама епископи. Междувременно папа Николай 1 умира.

Новият му заместник папа Адриан 2 (867 – 872г.) поддържал решението на предшественика си да не се дава независима църква на България.     През 867 – 868г. епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски се завърнали в Рим. Последвала нова молба на княз Борис за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или Формоза Портуенски.  Адриан 2 отново му отказва и в замяна му предлага поддякон Силвестър, който пътува до България. Този избор е отхвърлен и пратениците на Адриан 2 се връщат в Рим.

В резултат от отказите на Адриан 2 за ръкополагането на избран от Борис духовник за архиепископ, настъпило охлаждане на отношенията с Рим. В края на 869г. Борис възстановил отношенията си с Константинополската патриаршия.

През 867г. император Михаил 3 е убит и на негово място на византийския престол застава Василий 1 Македонец (867 – 886г.). Той е първият представител на Македонската династия ( 867 – 1056г.). При нейното управление империята достигнала върха на своето политическо, военно и културно могъщество. Същевременно през 867г. след смяната на престола, патриарх Фотий е отстранен и на негово място патриарх става Игнатий. Настъпила промяна и в отношенията между Източното и Западното духовенство. От произнасането на анатема срещу папа Николай 1 от патриарх Фотий през 867г. по време на събор на източните църкви империята изпратила няколко делегации до Борис по въпроса за българската църква. През 868г. се създали условия за диалог между Адриан 2 и патриарх Игнатий.

Решаване на българския църковен въпрос. С цел изглаждане на различията между Изтока и Запада през октомври 869г. бил свикан Осмият църковен събор в Константинопол. На него присъствали  представителите на Римската църква и на останалите източни патриаршии- Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската. На 4 март 870г. император Василий 1 поканил в двореца представителите на целия християнски свят, където било въведено и българското пратеничество. Неговият водач Петър, приветствал представителите на Римската църква, след което поставил открито пред всички за разглеждане въпроса за юрисдикцията над българската църква, т.е. дали тя да бъде подчинена на Рим или Константинопол. Било взето решение за завръщането на българската църква към Константинополската патриаршия. Така датата 4 март 870г. се приела за начало на автокефална Българска църква. 

Според решенията на Осмия църковен събор от 870г. българската църква става автокефална архиепископия с епископи, които влизат със своите епархии в диоцеза на Константинополската патриаршия. Особено важна стъпка е утвърждаването на самостоятелността на българската църква е решението на църковния събор в Константинопол от 879 – 880г., който изважда българските епископи от епархийските списъци на Константинополската патриаршия. С това българската църква става окончателно автокефална  - независима във вътрешните си работи и само канонично подчинена на Константинополската патриаршия. Това е изключително голям дипломатически успех на Борис , като единствена от останалите славянски държави България притежава самостоятелност в църковните си дела.

Неочакваното поражение, което Римската църква претърпяла на Осмия вселенски събор в Константинопол, не й отнело надеждата, че тя може отново да придобие българския църковен диоцез. Новият папа Йоан 8 (872-882г.) изпратил две послания до Борис между 872 и 874г., опитвайки се да го убеди да се присъедини към Римската църква. През 878 и 879г. папата се опитал да въздейства на  княза чрез  нови писма и пратеничества, но българския владетел не желаел да скъса с Константинопол. През 882г. папата отправил последно послание до Борис с увещания Българската църква да се присъедини към Рим, но така и не получил отговор от българския княз.

Окончателният избор между Рим и Константинопол Борис взема под влиянието на няколко фактора: блестящата византийска култура, географската близост. В сравнение с Римската църква, Константинополската патриаршия е по – либерална по отношение за изискването за използването на трите свещени езика – еврейския, гръцкия и латинския в богослужението, като допуска създаването на поместни църкви, в които се употребява езикът на местната етническа общност. Друга съществена разлика е отношението между светската и църковната власт  - във Византия светската власт е над църковната (цезаропапизъм) , докато в диоцеза на римския папа владетелите са подчинени на духовната власт (папоцезаризъм). С окончателното решение за присъединяване към Константинополската патриаршия България избира културното влияние на Византия, която по това време е най – големият културен център в Европа и ориентацията към нея означава възможност да се черпи от богатата й култура.

Организация и структура на Българската църква. В периода 864 – 870г. все още не са били положени основите на българската църква. Византийската мисия от 864 – 866г. имала за цел основно да покръсти българското население и да го приобщи към християнството. От 866-870г. българската църква била устроена по римски образец. Решенията от 4 март 870г. за поставянето на българската църква под юрисдикцията на Византийската патриаршия положили началото на организационното изграждане на българската архиепископия по подобие на Константинополската патриаршия. Седалище на архиепископа става Дръстър, стар християнски религиозен център. Във вътрешното управление на църквата архиепископът  е напълно независим – само формално той се намира под юрисдикцията на константинополския патриарх. Той е бил избиран от епископите и не е бил утвърждаван от византийския патриарх. Структурата на църквата е подобна на Константинополската патриаршия – канцелария на архиепископията и вероятно седем епископии. След приемане на славянската писменост византийското духовенство постепенно е заместено с българско и е активизиран строежа на църкви и манастири.

Реформи в държавната структура. Особено важна част от новата християнска култура е приемането на ново църковно и светско законодателство. Това се налага, тъй като на Борис е ясно, че старото езическо законодателство на българи и славяни, въпреки реформите на Крум не може да реши съвременните проблеми на страната. Затова и във въпросите на Борис до папа Николай 1 се съдържа питането за новите християнски закони. Вероятно веднага след приемането на християнството започват да се прилагат някои византийски закони, които след въвеждането на славянската азбука, започват да се превеждат на славянски език. Законът за съдене на хората, преработен от византийската Еклога заляга в основата на българското законодателство през Средновековието. Други важни закони са Земеделския закон и Номоканонът, който преработен за българските условия получава името “Кърмчая книга”. Въвеждането на новото законодателство представлява съществена част от реформеното дело на Борис. То играе важна роля за консолидирането на обществения живот в България и има голямо значение за премахването на различията в обичайното право на славяни и българи- съденето по общите закони допринесло за консолидирането на новата етническа общност. Със своята автокефална църква и новото законодателство България се превръща в модерна християнска държава по византийски образец.

Константин – Кирил и Методий – първи славянски просветители. През 9в. във Византия започва стопански, политически и културен възход. Магнаурската школа – един от първите европейски университети, става център на византийската и европейска наука, осигуряващ прехода от античната към средновековната цивилизация. Конфликтът между Източната и Западната църква се изостря силно при патриарх Фотий и папа Николай 1. Един от елементите на съперничество е борбата за влияние върху славянските общности и държави при приобщаването им към християнството. Във връзка с това византийската дипломация подготвя славянската писменост.

Създаването на славянската писменост се свързва с имената на братята Константин – Кирил и Методий. Те били родени в Солун в семейството на друнгария Лъв – помощник на солунския управител; майка им се казвала Мария.  По – възрастният брат Методий, който бил роден  815г., отрано се отдал на военно - административна служба и бил назначен за управител на една славянска област във Византийската империя. През 851г. Методий се замонашил в манастир в планината Олимп в Мала Азия, а по – късно станал игумен в манастира “Св. Полихронион”.

Кирил, чието светско име било Константин, бил роден през 826г. Още като малък бил блестящ ученик – на 14 години написал първото си произведение “Похвала на свети Григорий Назиански”. През 843г. постъпил в Магнаурската школа в Константинопол, където негови учители били бъдещият патриарх Фотий и бившият солунски митрополит Лъв Математик. Неговите способности били оценени и му било предложено място в светската йерархия. Константин обаче отказал и станал духовник и библиотекар в патриаршеския храм “Св.София”. През 850г. той заел мястото на Фотий , като преподавател по философия в Магнаурската школа, където получил и прозвището “Философ”.

През 855г. била първата религиозно – дипломатическа мисия на Константин заедно с Фотий – т.нар. “мисия при сарацините”. Тя била осъществена по поръка на император Михаил 3, който получил молба от багдадския халиф да му изпрати учени мъже, които да защитят християнската вяра.
През 860г. император Михаил 3 натоварил двамата братя с религиозно – политическа мисия при хазарите на Кримския полуостров. Там били намерени и пренесени във Византия мощите на епископ Климент (92 – 101г.)

През 861г. двамата братя отново извършили църковна и дипломатическа мисия при аланите, които населявали по това време околностите на гр. Фила на Кримския полуостров.
Вероятно към 855г. василевсът поръчал на Кирил и Методий да създадат славянската писменост, която щяла да послужи като оръжие в борбата за приобщаването на новопокръстените славяни от Централна Европа към империята.

 Двамата започнали работа по съставянето на новата писменост в манастира “Св. Полихронион” през 855г. През 862 – 863г. двамата братя заедно с малък кръг ученици превели от гръцки на славянски основните византийски богослужебни книги. – Изборно (Неделно) Евангелие, Апостола, Псалтира, Молитвослова, Октоиха и Постническия синод. Така империята вече можела да пристъпи към осъществяване на намеренията си, а именно приобщаване на славяните от Централна Европа. През 855г. била извършена първата покръстителска и проповедническа мисия на Кирил и Методий. По поречието на р. Брегалница 54 000 души приели християнството и новата азбука.

През 862г. княз Ростислав изпратил пратениците си в Константинопол с две основни цели: сключване на военен съюз с Византия и издействане на проповедници на славянски език. Именно това била и причината, заради която византийската културна дипломация възложила създаването на славянската писменост – основната цел на империята била разпространението на влиянието й над славянската страна Великоморавия , която заемала обширни територии в Централна Европа.
През 863г избраните проповедници Кирил и Методий пристигнали за великоморавската столица Велеград и били сърдечно посрещнати от княза. Тяхната мисия в тази страна била с продължителност 40 месеца и имала плодотворни резултати: те изградили самостоятелна славянска църква и училища, обучили много ученици и подготвили славянско духовенство, увеличили обема на славянската книжнина чрез нови преводи и наложили славянския език в богослужението и деловата писменост. Великоморавското княжество укрепило своите позиции по време на управлението на княз Ростислав, когато е трябвало непрекъснато да отстоява пристъпите на немската политическа и църковна експанзия. През това време отстраненото немско духовенство им създавало всевъзможни затруднения и непреставало да твърди , че изпратените от Византия мисионери проповядвали в “чужд диоцез”, при това на “несвещен” език. Ето защо славянските първоучители трябвало да потърсят съвет  и подкрепа в Константинопол, който благословил начинанието им.

През пролетта на 867г. двамата братя и част от техните нови моравски ученици заминали за империята, за да съобщят в Константинопол резултатите от своята мисия и за да посветят моравците в църковни санове. На път  братята минали през Панония. Там местният княз Коцел ги помолил да останат и да подготвят местни ученици. Кирил и Методий останали там 6 месеца и обучили 50 ученици.

Морският път за Константинопол минавал през Венеция, където господствало немското католическо духовенство. По негово настояване бил устроен публичен диспут, на който се обсъждала тезата за “трите свещени езика”. Константин- Кирил Философ блестящо защитил правото на народите да славят Бога на свой език. Неговите аргументи направили дълбоко впечатление на латинското духовенство, поради което римския папа отправил любезна покана да посетят столицата му. След кратко пътуване до Константинопол , откъдето взели мощите на св. Климент, те се отправили към Рим.

През декември 867г ги посрещнал  вече новоизбраният папа Адриан 2 (867 –872г). Заедно с двамата братя, той отслужил литургии на латински, гръцки и славянски, което означавало пряко признание на славянския език. Също така папата благословил славянските книги и ръкоположил за презвитери – свещеници учениците на двамата братя - Горазд, Климент, Наум и Ангеларий.
В Рим Константин – Кирил Философ завършил последния си труд на славянски език – “Написание на правата вяра”. Малко след това той се разболял тежко и на 14 февруари 869г. починал. Четиридесет дни преди смъртта си Константин дал монашески обет и приел името Кирил.    Тялото на Кирил било положено в храма “Св. Климент” (“Сан Клементе”, в Рим).

След Кириловата смърт Методий се установил при княза на панонските славяни Коцел (861 – 872г.) като архиепископ, но без да има диоцез. До посещенията си в Рим двамата братя били само проповедници и най – вече учители на славянски език във Великоморавия. Те нямали своя църква , а се подвизавали в диоцез на папството с поместно немско духовенство. Едва след посещението в Рим Методий и учениците му станали служители на Западната църква. През 869г. папата издал була, в която разрешавал да се четат на славянски литургии и други богослужебни книги, но след като били прочетени на латински. Ръкополагането на Методий за архиепископ на Панония и за папски легат и неговата усилена дейност за изграждане на църковната организация със славянско богослужение накърнили силно интересите на немското духовенство. Той бил обвинен, че проповядва и учителства в тяхна област. Така през ноември 870г. той бил осъден и заточен за  две години и половина в манастир в Елванген.

Тъй като отношенията между Източната и Западната църква били все още силно изострени от Осмия църковен събор през 870г, папата не се застъпил ведната за него. През септември 873г. по заповед на папата Методий бил освободен и ръкоположен за архиепископ на Великоморавия със седалище Велеград. При новия княз Светополк през 869 – 870г. се засилило немското църковно и политическо влияние и поради изострените отношения папата забранил на Методий да служи на славянски език, но архиепископа не се съгласил с това. Така в началото на  880г. отново бил изправен пред църковен съд в Рим. Той се защитил блестящо и през лятото на 880г. Йоан 8 позволил да се четат деянията и проповедите на Исус Христос на славянски език.

В края на 881 и началото на 882г. Методий бил поканен от император Василий 1 Македонец в Константинопол, когато василевсът изказал похвално слово за делото на двамата братя. След добрия прием Методий се завърнал във Великоморавия и се отдал на активна книжовна дейност.
През 883 – 885г отново се засилило немското влияние, а Методий водел упорита борба срещу пристъпите на немското духовенство и срещу някои еретически учения. Епископ Вихинг, бивш презвитер в Пасау, повел ожесточена борба за прогонването на Методий от неговата катедра. Същевременно княз Светополк се намирал под немско влияние. През 885г. Методий ръкоположил за свой заместник Горазд, който произхождал от моравската аристокрация.

На 6 април 885г. Методий починал и бил погребан в съборната църква на Велеград. Малко след смъртта му пристигнала папска була от новия папа Стефан5 (885 – 891г.), с която се забранявало славянското богослужение. Под влиянието на немското духовенство княз Светополк започнал ожесточена разправа с учениците на Методий - Горазд, Наум, Климент, Ангеларий и Лаврентий били затворени и оковани във вериги, а по – късно били прогонени от Великоморавия. Друга част от учениците били убити или продадени в робство във Венеция.

Дейността на Кирило – Методиевите ученици вБългария. Пред създаването на славяската азбука, както повечето варварски държави, България нямала собствена писменост. Повечето от запазението надписи през първата половина на 9в. били на гръцки език -  Хамбарлийски надпис на хан Крум; втори Хамбарлийски надпис от 813г; Сюлейманкъойски и Чаталарски надписи; Маламировата каменна надпис и др. Черноризец Храбър в своето прозведение “За буквите” свидетелства за използването на руническото писмо. До покръстването основен служебен език бил гръцкият, а след приемането на християнството за кратко време бил използван и латинският.
Княз Борис и славянското богослужение, писменост и книжнина. Липсата на собствена писменост става сериозен проблем след приемането на християнството. Тъй като византийското духовенство употребявало гръцкия език в проповедите си, същността на християнството оставало неразкрито за българите и процеса на християнизация бил труден. От друга страна липсата на писменост се явявала като пречка за развитието на самостоятелна българска култура. Същевременно присъединяването на българите към византийската патриаршия и близостта на империята довели до религиозно и културно обвързаване с нея.. Използването на славянската писменост било средството, което можело да помогне на Борис да запази независимостта на българската държава. Така за Византия създаването на славянската писменост било с цел приобщаване на славяните в Централна Европа, а за Борис това било начин за намаляване на политическото й влияние.
След краха на Великоморавската мисия е налице промяна в отношението на Византия към разпространението на славянската писменост и книжнина в България. На практика Византия организира нова, “българска мисия” на учениците на Кирил и Методий. Дълго време Византия не предоставя азбуката на Борис, а предприема мисия във Великоморавия, защото смята че в България влиянието на империята може да се прокарва директно поради географската близост. След неуспеха на Великоморавската мисия Византия не иска да загуби и България, още повече че папата не престава да праща послания до Борис да се завърне в лоното на Римската църква. Затова император Василий 1 Македонец изпраща част от оцелелите от гоненията във Великоморавия ученици на Кирил и Методий в българските земи.

Пристигането на Климент, Наум и Ангеларий в България. В началото на 886г. трима от Кирило – Методиевите ученици – Климент, Наум и Ангеларий пристигнали в България. Това била единствената славянска страна, в която можели да намерят не само убежище, но и условия за продължаване на своята дейност. Устроеното от княз Борис посрещане на прокудените Кирило – Методиевите ученици в Плиска било ясен знак, че България откликва съпричастно на славянската просветителска кауза. Скоро след настаняването им в столицата Ангеларий починал. Същевременно през 866г.. от Константинопол пристигнали и част от онези ученици на славянските първоучители, които продадени като роби във Венеция случайно били откупени и спасени от пратеник на византийския император.

След продължителни разговори на славянските духовници и учители с българския владетел и приближените му боляри, се оформил план да бъдат създадени две основни средища за обучение на духовенство и за просветно – книжовна дейност на славянски език. Първото се намирало в областта Кутмичевица (дн. в Македония) с център Охрид, а второто – в североизточна България с център Плиска. Също така било решено Наум да организира свой кръжок от книжовници в Плиска, а Климент да разпространява дейността си в Кутмичевица. Други средища на просветителска дейност станали градовете Девол и Главница.

Охридска книжовна школа. В определената му област Климент разгърнал широка проповедническа и книжовно – просветителска  дейност, която имала значение както за цяла България, така и за останалите славянски страни. За седем години той обучил 3 500 ученици, повечето от които станали духовници. Покрай грижите за подготовка на църковен клир Климент намирал време и за църковен труд и уредба на българската църква. Освен това Климент организирал строителството на множество църкви и манастири.

На църковно – народния  събор от 893г. било взето решение за въвеждането на църковно – славянския език като богослужебен. Това дало възможност на учениците на Кирил и Методий да влязат в клира на българската църква. Също така през 893г. на събора в Преслав, по молба на княз Симеон Климент бил ръкоположен за “пръв епископ на български език”в областта Драгувития и Велика и църковен надзорник на “третия дял на Българското царство”. Извършил изключителни дела за развитието на славянската книжовност и за духовното прераждане на българския народ, Климент Охридски починал на 27 юли 916г. и бил погребан в църквата на основания от него манастир “Св. Панталеймон” в Охрид.

В областта, където развивал своята дейност Климент Охридски, той допринесъл за разпространението, осмислянето и възприемането на християнството; положил основите на българската образователна система и църковната уредба. Климент Охридски утвърдил славянската писменост и извършил значителна книжовна дейност.

Книжовната школа в Плиска. Наум разгърнал дейността си в Плиска и Североизточна България. Първоначално извършвал само църковно – проповедническа дейност. С подкрепата на княза Наум създал в манастира край Голямата базилика в Плиска книжовно средище и училище, където ръководел преписването и разпространението на основните богослужебни книги. Под неговото ръководство и напътствия в усилената духовна дейност участвали такива изтъкнати черковници и книжовници като Йоан Еказрх и Константин Преславски. Успоредно с това Наум се посветил и на книжовна дейност- неговите произведения поставили основите на славянската и българската църковна химнография. Заради неуморната си работа в този дял на България той бил наречен от своите житиеписци “мизийски светилник”. Когато Климент бил ръкоположен за епископ, Наум заминал за Охрид, за да просвещава, учителства и ръководи книжовността вместо него. Средище на дейността му станал основаният от него със съдействието на княз Борис и сина му Симеон манастир край Охридското езеро, запазен и до днес и носещ неговото име “Св. Наум”. Там известният български книжовник и просветител починал на 23 декември 910г.
Най – активният книжовник през разглеждания период бил Методиевият ученик Константин Преславски. Той вземал активно участие  както в преводаческата дейност, така и в съставянето на нови произведения на църковната книжнина. Най – ранната му творба е “Служба за преподобния Методий, учител на славянския народ, брат на Кирил Философ”. Изключително важно значение в богослужението придобил съставеният от него през 892 – 893г сборник от кратки неделни поучения, известен като “Учително евангелие”.

Важна роля в организирането и ръководенето на книжовната дейност играели и двама Борисови родственици: Неговият замонашил се брат Докс и завърналият се от учението си в Константинопол негов трети син, също монах – Симеон. Първото книжовно произведение на българския книжовник Йоан Екзарх “Небеса” е съставено преди 893г. чрез покровителството и вдъхновението на черноризец Докс.

Замяна на глаголицата с кирилицата. Възникване на литературен старобългарски език Славянската азбука, която създали Кирил и Методий през 855г. се наричала “глаголица”. Тя била разпространявана със своя първообраз от Кирило – Методиевите ученици след 886г в България. От този период били запазени някои глаголически книжовни паметници и надписи – Киевски надпис, Синайския псалтир, Синайския требник, Асеманиевото и Зографско евангелие, Рилските глаголически листове и др. В края на 9в и началото на 10в Климент Охридски реформирал създадената от братята глаголическа графична система, като въвел ново изписване на буквите. Променената азбука била наречена “кирилица” на името на Константин- Кирил Философ. За нейна основа послужили гръцкото заглавно писмо, но за някои от специфичните български звуци били запазени глаголическите знаци. Дълго време двете азбуки се използвали успоредно. Въз основа на диалекта на солунските славяни и утвърждаването на новата писменост чрез дейността на двете книжовни школи – в Охрид и Плиска, възникнал и се оформил тогавашният литературен и църковно – славянски език. По –нататъшното си развитие и обогатяване той претърпял при управлението на Симеон - в произведенията на Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски и др. Постепенно България се превърнала в културен и книжовен център на славянските държави. Създадената книжнина се разпространила не само в България, но и сред другите славянски народи – руси и сърби, а след 14в. множество старобългарски произведения останали във Влашко и Молдова.

Опит за езическа реакция. През 870г. княз Борис водил неуспешна война със сръбски племена. Сърбия пленила престолонаследника Владимир – Расате и 12 велики боляри.Тогава българският княз се срещнал лично със сръбския жупан Мутимир и след размяна на подаръци, двамата сключили мирен договор, по силата на който Сърбия освободила военнопленниците. Малко след това, в периода 883 – 885г. княз Борис и Арнулф, управител на Панония, воювали срещу Великоморавия и  българските войски опустошили граничните й области.

През 889г. княз Борис се оттеглил от  българския престол и отишъл в манастир. Той предал властта си на първородния си син Владимир Расате (889 – 893г.). Възможно обяснение за доброволната абдикация би могло да бъде желанието да види как приемникът му ще продължи наченатото дело.
Новият владетел Владимир Расате водел “разгулен живот” и търсел съюза на немския крал Арнулф, което нарушавало “Дълбокият мир” с Византия. През 892 – 893г бил сключен съюз между Владимир Расате, немския крал Арнулф( 891 – 896г.) и папа Формоза, насочен срещу Великоморавия. България поема задължението да не изнася сол за Великоморавия от солниците си в Трансилвания. Тази политика на Владимир Расате с известна антивизантийска насоченост е съпроводена с опити за езическа реакция. Косвени свидетелства за подобни намерения откриваме в недоизказани слова на старобългарски писатели , които говорят за гонения на духовници и насилия над храмове. Очевидно в страната все още има привърженици на старата българска религия. За това говори и Законът за съдене на хората, който съдържа член, определящ всеки изповядващ езическа религия да бъде лишен от имотите си и да бъде продаден в робство, а парите да бъдат раздадени на бедните. Едно от обвиненията срещу Владимир Расате са, че е водел разгулен живот. Това на пръв поглед не звучи много сериозно като основание за сваляне от престола. Но подобни обвинения произтичат от догмите и етиката на християнската църква и се приемат като знак срещу политиката на Владимир – Расате против християнизацията на страната.
През есента на 893г. Борис излиза от манастира и организира свалянето от престола на Владимир Расате. Той е ослепен и хвърлен в затвор. През същата година на църковно – народен събор в Преслав е обявено качването на престола на третия син на Борис – Симеон. Също така столицата била преместена от Плиска в Преслав. Приблизително по това време е взето и решението за въвеждането на славянския език като официален за държавата и църквата.

Тези решения са изключително важни, защото с това се дава възможност за пълното разгръщане на славянския език в държавата, църквата и културата. Изградените църковни школи в Плиска и Охрид спомагат за ликвидирането на съществуващото дълги години двуезичие. Славянския език се налага не само като писмен, но и като говорим. Постепенно той е усвоен от цялото население и навлиза във всички сфери на живота. Налагането на славянския език означава, че по същество асимилационния процес е завършен и че в края на 9 и началото на 10в. се образува една единна българска народност. Нейното формиране представлява един от най – важните резултати от реформите на Борис. 

След като свалил Владимир Расате от престола и оставил държавата в ръцете на Симеон, княз Борис отн0во се оттеглил в манастир, където починал на 2 май 907г. Скоро след смъртта му той бил канонизиран от Българската църква за светец.
Заключение. Покръстването на българите е историческо събитие с огромни последици. Приемането на християнството превърнало България  в равностойна сила на останалите европейски държави и издигнало авторитета й пред тях - тя била приета в семейството на цивилизованите християнски страни. Налагането на нова, обща за славяни и българи религия, допринесло за сближаването на двата етноса. Проповядването на християнството открило необходимостта от българска писменост. Неотложността на този проблем накарал Борис да се заеме с неговото решаване. Ето защо приемането на славянската писменост може да се разглежда като последица от покръстването. Друго предимство на християнизацията се разкрило и от самата идеология на християнската религия – тя проповядвала смирение, подчинение и почитане на Бога и неговия заместник на земята – княза. Така се утвърдила и владетелската власт, а държавата се запазила като централизирана монархия.

Присъединяването на България към Константинополската патриаршия обвързвало страната с империята. Тъй  като през Средновековието Византия била най – богатият културен център на Европа, контактът на българската култура с него дал решителен тласък в развитието й. Влиянието на империята навлязло и в управлението на България. От Византия било усвоено модерно законодателство, съобразено с българските условия. То изиграло важна роля за консолидирането на новата етническа общност.

Делото на Кирил и Методий и техните ученици имало изключително важни последици и значение. То довело до изтласкването на гръцкия език от богослужението и до заменянето му със славянския. Развитата книжовна дейност поставила трайните основи на старобългарската литература на славянски език и подпомогнало процеса на изграждане на единна българска народност. България се превърнала в първи център на славянската книжовност и култура, като по този начин тя спасила делото на двамата братя за много векове напред и за другите славянски народи.

Голяма роля за приемането на славянската писменост и книжнина изиграл княз Борис. Това била неговата втора голяма дипломатическа и културна победа. Българския владетел изгубил всичките си войни, но издигнал страната със своите реформи. Борис бил един от най – мъдрите български държавници, голям реформатор, умел дипломат. Приемането на християнството и след това на славянската писменост били стъпки с огромно значение за развитието на България. Твърдостта и последователността, с които Борис предприел тези стъпки, били доказателство за големите му владетелски качества. Той превърнал България от езическа в християнска държава с модерно законодателство. Борис е първият канонизиран от нашата църква българин. За светци били провъзгласени и светите седмочисленици – Константин – Кирил, Методий, Горазд, Климент Охридски, Наум Охридски, Сава и Ангеларий. През 1985г. енциклика папа Йоан Павел 2 обявил братята Кирил и Методий за “покровители на Европа”. Това разкрива значението на тяхното дело не само за българската, но и за цялата европейска история.

Последно променен на Петък, 25 Август 2006 13:06
 
Банер