Средновековие : Политическо и културно могъщество на България при цар Симеон ( 893 – 927г.) Печат
Петък, 25 Август 2006 13:12

Увод. Деветият век заема изключително важно място в историческата съдба на българите. Той е белязан както от преобразувания във вътрешнополитическия живот, така и от външнополитически успехи. Приемането на христинството, славянското богослужение и пиесменост, както и възприетото и приспособеното към българските условия византийско законодателство в края на 9в. и началото на 10в. довеждат до окончателното сливане на двата етноса – славяни и българи, и образуването на единна българска народност. Покръстването обвързвало България с Византия – най – голямото културно средище по това време в Европа. Това позволило на българите да черпят от нейната култура, да оформят своя собствена християнска културна самобитност.

Основна роля за извършването на тези промени изиграл княз Борис, който издигнал България със своите реформи. Борис е един от най – мъдрите български държавници, голям реформатор и умел дипломат. Приемането на християнството и на законодателството, а след това и на славянската писменост били стъпки с огромно значение за развитието на държавата. Той превърнал България от езическа в християнска държава с модерно законодателство. Борис бил първият канонизиран от нашата църква владетел.

В края на 9 и началото на 10в., по времето на Симеон, българската държава се изявила като една от най – могъщите сили в Източна Европа. Българските войски нанесли тежки удари на Византийската империя, а в отделни моменти заплашвали и самото й съществуване. Възходът на България намерил израз не само на бранните полета: семената посети от Кирило – Методиевите ученици, попаднали в благоприятна почва. За твърде кратък срок в България била създадена материална и духовна култура, която я извела на една от челните места в тогавашна Европа.
Политическо развитие на България при цар Симеон. Опит за езическа реакция.

През 889г. княз Борис се оттеглил от престола и се замонашил. Управлението на държавата преминало в ръцете на първородния му син – Владимир Расате (889 – 893г.). Новият княз изменил на вътрешната политика, водена от баща му, и направил опит за възвръщане на езичеството в страната. Разрушени били някои християнски църкви и били предприети гонения срещу християнството. По заповед на княза била разрушена и най – голямата базилика в Плиска. Косвено свидетелство за водената антихристиянска политика е Законът за съдене на хората, в който се съдържа член, според който всеки, изповядващ езичеството, трябвало да бъде лишен от своите имоти, а парите му да бъдат раздадени на бедните. Очевидно в страната дълго след покръстването е имало привърженици на старата българска религия.

Във външнополитическото отношение също настъпили промени. През 892г. княз Владимир Расате сключил същз с  Арнулф, владетел на Немското кралство, срещу Великоморавия. Тази коалиция нарушавала духа на добрите отношенив с Византия.

Подкрепен от своите верни боляри и войската, през 893г княз Борис напуснал манастира и се разправил с непокорния си син. Владимир бил свален от престола, ослепен и хвърлен в тъмница. През същата година бил свикан и църковно – народен събор в Преслав, на който били взети важни решения. Било обявени качването на престола на третия син на Борис – Симеон, а столицата била преместена от Плиска в Преслав. По това време е взето и решението за въвеждането на славянския език като официален за държавата и църквата.  След събора Борис се завърнал в манастира, където починал на 2 май 907г.

Първи период от външната политика( 894 – 904г.)  Княз Симеон (893 – 927г.) бил роден около 863 – 864г, точно когато бил сключен “Дълбокият мир” с Византия; затова  и Николай Мистик го нарекъл в писмата си “син на мира”. Още при раждането си Симеон бил кръстен в християнската вяра и изцяло израснал под нейното влияние. За детството на Симеон не се знае. През 878г. Симеон бил изпратен да учи в Константинопол, в Магнаурската школа. Кремонският епископ Луидпранд, пратеник на император Отон 1 в Константинопол през 968г съобщава, че “още като малък Симеон бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел”, а по – късно станал монах. Симеон изучил великолепно гръцки език, опознал чудесната стара елинска цивилизация и съвременната византийска култура. Това дало основание на византийските му съвременници да го нарекът “хемиаргос”, което означавало полугрък; също така го наричали и “нов Птолемей”  - по името на античния владетел, който е създал Александрийската библиотека и Музейон. Престоят му във Византия, който го изравнява със всеки образован византиец е една от причините за последвалата мечта за трона на Константинопол, както и за развитието на писмеността, културата и развитието в България. Симеон бил готвена за църковен и книжовен деец, което дава отражение върху развитието на българската църква и култура.  Няма съмнение, че Симеон притежавал всички необходими качества, за да вникне в истинското положение на страната. В цялата ни средновековна история няма друг монарх с такова образование и култура.

Симеон се завърнал в България вероятно през 886г. с Кирило – Методиевите ученици от Византия. В Плиска Симеон участвал активно в работата на школата на Наум.
Симеон бил на 27г. когато поел властта на България в свои ръце, но в сравнение със своя баща той се отличавал със самочувствието на високообразован християнин, който смятал, че не отстъпва по нищо на останалите ромейски аристократи.

Външната политика на Симеон била насочена към издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. След изграждането на автокефална църква и разпространението на славянската писменост, византийското политическо влияние значително намаляло. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол владетел е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали.

Към 894г. срокът на 30 – годишния мир с Византия приключва. Това не означава, че отношенията между двете страни се влошават веднага - нарушаването на “Дълбокият мир” с Византия било причинено от накърняването на българските търговски интереси. Василеопаторът Зауца, тъст на императора, дава разрешение нда двама гръцки търговци да преместят тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това е удар върху българската търговия и пречка за развитието на търговските връзки между двете страни. Търговските вреди, нанесени на България от преместването на тържището са големи, тъй като основните търговски пътища на страната естествено водят към Константинопол и преместването на тържището встрани ще разстрои цялата икономика на страната. Преговорите за уреждане на възникналия спор по дипломатически път не дали резултат. Българските войски нахлули в Източна Тракия и постигнали бързи успехи – в сражение в тема Македония, византийците били разгромени (били пленени хазари, служещи в императорската гвардия). България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците характеризират като “първата икономическа война в Средновековна Европа”. Войната с Византия от 894 – 896г. не е осъдена от Борис, тъй като тя не нарушава главното му дело – приемането на християнството. Симеон има пълна политическа свобода, включително на война срещу Византия.

Император Лъв 6 Философ (886 – 912г.) отговорил на българското нападение в Тракия. През 894 – 895г. той подтикнал маджарите, чийто поселения се намирали между реките Бут и Днестър, да нападнат българските земи. Византийският флот прекарал маджарите през Дунава и те опустошили Североизточна България, след което се оттеглили. Изправен пред неизбежен погром, княз Симеон започнал преговори за мир. Същевременно маджарите предприели второ нападение на Добруджа. Въпреки че княз Симеон наредил през 895г. да се прегради устието на Дунава, византийският флот разкъсва преградите и маджарите нахлуват отново в Североизточна България, като дори заплашват Преслав. Българските войски били разбити край гр. Дръстър, след което крепостта била обсадена. Зад стените й се бил затворил самия  княз Симеон и приближените му. Княз Борис се видял принуден през 896г. за втори път да напусне манастирската обител и да организира отбраната на останалите български територии от маджарите. Последвали действия на византийската армия в Източна Тракия и на нейния флот в дунавските устия.

За да спечели време княз Симеон започнал преговори с византийския дипломат Лъв Магистър Хиросфакт, който бил затворен в крепостта Мундрега. От тяхната кореспонденция са запазени общо 14 писма. Междувременно с едри подаръци българите склонили печенегите да воюват на тяхна страна. Със съвместни сили те внезапно нападнали оттеглилите се маджари в техните местожилища (между реките Днепър и Долни Дунав), разгромили ги и ги принудили да се заселят в областта Панония. Непосредствено след този успех българския княз Симеон прекратил преговорите си с Византия и предприел настъпление в Източна Тракия. Решителното сражение между българи и византийци станало през лятото на 896г. при селището Булгарофигон (дн. Баба Ески, Турция), където войската на Лъв 6 била окончателно разбита. Скоро след това бил сключен мир, по силата на което тържището на българите било върнато в Константинопол, а Византия се задължавала да плаща ежегоден данък на България.

Скоро след подписването на мира Симеон подновил нападенията си в Тракия и Македония. Българския владетел се възползвал от заетостта на Византия във войните с арабите, за да продължи политиката на присъединяване на славянски племена в южните части на Балканския полуостров. През лятото на 899г. според “Тактиката на Филотей” били възстановени мирните отношения с Византия, по силата на които българските граници се преместилина юг. Мирните отношения отново били краткотрайни и през следващите години Симеон извършил поредица от успешни военни походи, в които българските войски проникнали на юг чак до Елада и Пелопонес.
В периода 901 – 902г. българите овладели 30 крепости на югоизток от Драч. По – късно след продължителни преговори, тези крепости били върнати на Византия.

През 904г. в империята настъпили събития, които дали възможност на Симеон да завоюва нови византийски градове. В периода 29 – 31 юли арабите, начело с Лъв Триполит, превзели втория по големина византийски град – Солун. Градът бил ограбен и опожарен, а значителна част от населението му била избита или отведена в робство. Симеон решил да се възползва от удобния момент и да включи града в пределите на българската държава. Но чрез дипломатическите усилия на Лъв Хиросфакт император Лъв 6 Философ успял да осуети намеренията на Симеон и да подпише поредното мирно споразумение. В последствие бил сключен мирен договор, по силата на който Византия признавала значителна част от завоеванията на Симеон, но запазвала гр. Солун. България присъединила областта на юг от Странджа до крепостта Мидия, областта около Воден (дн. Едеса, Гърция), част от Драчката област (дн. Албания) и днешната Беломорска Македония. От намереният Наръшки надпис в Македония от 904г. се разбира, че българските владения достигнали на 20 километра от Солун.

Втори период от външната политика (913 – 927г). Това бил последният военен сблъсък между България и Византия до смъртта на император Лъв 6 Философ (12 май 912г.). Неговият син Константин 7 Багренородни (913 – 959г.) бил малолетен и управлението било поето от неговия чичо Александър (912 – 913г.). Кризата във Византия се задълбочила – настъпилите династични междуособици и неуспехите във войните срещу арабите очертали благоприятни възможности за налагане на българската военнополитическа хегемония на Балканския полуостров.
Външната политика на България, водена от Симеон спрямо Византия, навлязла в нов период. Симеон не води обикновени войни за териториално разширение. Неговата главна цел не била унищожаването на Византия, а нейното завладяване и качването му на престола в Константинопол. По този начин Симеон се стреми да застане начело на първата държава в християнския свят и да реализира мечтата си за създаването на българо – византийска империя.  Затова и войните на Симеон се различават от всички предишни войни на България срещу Византия. В сблъскъка със Симеон Византия е принудена да брани първото си място в Европа и това е едно от най – тежките изпитания в нейната история.

Военни кампании. Наскоро след промяната на византийския престол, българският княз изпратил свои пратеници в Константинопол. Но Александър отпратил позорно пратениците и отправил заплахи към Симеон. Това и отказа на Александър да плати ежегодния данък станали причина за нарушаването на мира от 904г.

Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия , която през август 913г. достигнала до стените на Константинопол. Междувременно Александър починал и било съставено ново регентство на Константин 7 Багренородни, начело с патриарх Николай Мистик. След като се убедил, че с наличните сили трудно би щурмувал града, Симеон започнал мирни преговори. В тях той преследвал две основни цели. Преди всичко той искал да получи титлата “цар” (“василевс”), което според византийската политическа доктрина било единствено в правомощията на императора  и константинополския патриарх. Симеон получава титлата “василевс на България”, с което се признава царското му достойнство, но само за България. Тази титла не е равностойна на титлата на византийския император. За да осъществи плановете си, Симеон замислил годеж между дъщеря си и малолетния император Константин 7. Това би му донесло титлата василеопатор и възможността да стане съимператор. Именно по този начин Симеон смятал да застане на византийския престол.

В чест на Симеон бил организиран тържествен прием във Влахернския дворец, където Симеон бил коронясан за “василевс на България”от патриарх Николай Мистик, но не с короната на империята, а с епириптария на патриарха. Макар и непълна, тази титла, заедно със споразумението за годежа, му давали възможност да претендира за престола в Константинопол.

Според византийската политическа философия общността на източните християнски държави представляват уникална общност, чийто център е Константинопол. Държавите извън империята представляват йерархия от подчинени народи. Различното им място в тази йерархия зависи от степента на приемане на византийската цивилизация, политическата и военната мощ и др. Отличителния белег на владетеля в тази йерархия е титлата, дадена му от императора. Титлата, която Симеон получава през 913г “василевс на българите”, представлява най – високия ранг, даван на чужд владетел. Над него стой само един по – висш ранг – този на императора на Константинопол. Във византийската история има много случаи, когато човек от обикновено потекло застава на престола и основава династия. Но няма случаи, когато владетел на чужда християнска държава сяда на императорския престол. Ето защо Византия брани с пълна сила своята политическа философия и традиция и не отстъпва пред претенциите на Симеон.

Междувременно византийската аристокрация смятала сключения договор с варварите за крайно унизителен, което довело и до промени в състава на регентството. Императрицата майка Зоя се завърнала в Константинопол през октомври 913г. и през февруари 914г отстранила патриарх Николай Мистик от регенството. Също така тя отказала да признае титлата на Симеон и отхвърлила плана за годеж между неговата дъщеря и Константин 7.

В отговор на това през лятото на 914г. български войски опустошили тема Тракия и тема Македония (Югозападна Тракия), а малко по – късно и Адрианопол. Почти по същото време (914 – 915г.) други български войски нахлули в Драчката и Солунската области. Империята от своя страна се заела да организира широка коалиция срещу българите. В Константинопол решили да сключат мир с Багдадския халифат, после да привлекат на своя страна печенегите, и чрез посредничеството на княз Петър Гойникович да спечелят на своя страна и маджарите. Приготовленията не останали скрити за Симеон, който отлично си служел с методите на византийската дипломация – той успял да неутрализира съюзниците на Византия и същевременно да привлече някои от тях на своя страна. Когато през месец август 917г. дошъл очакваният и от двете страни момент, България не само че изолирала околните народи от Византия, но и имала на своя страна маджари и печенеги.
Решителното сражение станало на 20 август 917г, край река Ахелой, между днешните градове Несебър и Поморие. Предвождани лично от Симеон, българските войски нанесли съкрушително поражение на императорската армия, която се оттеглила в бягство (по сведения на византийския хронист Скилица). Българите нахлули незабавно във Византия. Край с.Катасирти, близо до столицата, в изненадващо нощно сражение, българите отново разгромили набързо събраната от Лъв Фока ромейска войска. Обнадежден от победите, Симеон си поставил за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи. Израз на тези негови намерения била титлата, с която започнал да се величае – “Симеон в Христа Бога самодържец на всички българи и ромеи”.

След победата при Ахелой целта на Симеон да застане на византийския престол изглежда постижима. Тъй като принципите на византийското самодържавие изискват освещаването на царската му корона да бъде извършено от автокефална патриаршия, Симеон решава да превърне българската архиепископия в такава. Предполага се, че това е станало през 917г. на специален събор в Преслав, където въздигналият се в сан патриарх Леонтий коронясва Симеон за цар. По мнение на проф. В. Златарски това става през 918г.

През есента 917г. Симеон изпратил срещу сръбския княз Петър Гойникович българска войска начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. По свидетелства на Константин Багренородни князът бил свален от престола и отведен в България, където умрял в тъмница. За сръбски владетел бил провъзгласен сина на неговия братовчед Бран Павел, когото те довели от България. Така Симеон успял да унищожи византийското влияние в Сръбското княжество и да наложи българското.
През 918г. български войски начело със Симеон нахлули в Елада и разрушили град Тива. Една част от населението била поробена, а друга била прогонена в Пелопонес и Егейските острови. Така господар на Тракия и Македония, прокарал влиянието си в Сърбия наплашил Елада, унищожил голяма част от византийските сили, Симеон бил готов към решителната стъпка – щурма на Константинопол.

Тъй като императрица Зоя била една от главните виновни за нарушаването на мира с България, била принудена да се оттегли от престола. Така на 24 март 919г. върховната власт преминала в ръцете на друнгарият на флотата Роман Лакапин (920 – 944г.). По – нататъшните му действия били лесно предвидими. Той побързал да се сроди с управляващата Македонска династия, като оженил дъщеря си Елена за Константин 7 Багренородни и получава титлата василеопатор. Малко по – късно на 24 септември 920г. Роман Лакапин е провъзгласен за кесар, а на 17 декември 920г.  – за съимператор, на 20 май 921г. обявява сина си Христофор за съимператор.

Събитията в Константинопол били посрещнати с рааздразнение от българския цар, който чувствал че мечтата за Константинопол се отдалечава. Всъщност Лакапин извършва без трудности това, което Симеон се опитвал да направи от седем години – брак на дъщеря му с Константин 7 Багренородни, с последвалата титла василеопатор и след това съимператорство. Симеон не можел да направи нищо друго освен да не признае законността на новия император, което било необходимо на българския цар, за да започне поредната военна кампания.
Симеон отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакапин, като го обявил за незаконен узурпатор на престола. Патриарх Николай Мистик изпратил няколко обширни послания до цар Симеон, кавхан Теодор и главата на Българската църква, в които го молел да прекрати войната и да сключи мир. Поискана е лична среща със Симеон в Месембрия, която е отказана. До 925г. патриарх Николай Мистик отправя до Симеон 18 писма с молби за помирение, но без успех (общо от кореспонденцията им са запазени 26 писма). В едно от писмата си до Симеон в началото на 921г. патриарх Николай Мистик му предлага негов син или дъщеря да сключат брак с дъщеря или син на Роман Лакапин. Симеон не орговаря на предложението и продължава  войната.
Военните действия започнали още в началото на 921г. когато българските войски нахлули във Византия и достигнали до Катасирти. За втори път бил превзет Адрианопол. Ромеите се опитали да отговорят като проникнали до Акве Калиде (дн. Айтоски бани). Сериозната кампания обаче започнала  когато Симеон лично повел войските си, които опустошили между 11 и 18 март  Пиги (дн. Балъклъ). Междувременно византийската дипломация се опитала да откъсне сърбите от влиянието на България, като изпратили срещу Павел Бран братовчед му Захарий. Но той бил победен от княза и изпратен в окови в България. Българският цар бил принуден да се оттегли от Константинопол. Той освободил от затвора княз Захарий, дал му войска и го отправил към родината му, където той съумял да прогони Павел Бран и да вземе властта. През 922г. Симеон отново обърнал поглед към основния си противник. Неговите войски отново се отправили към византийската столица, като по пътя си превзели и опустошили град Виза.

Тъй като българския цар познавал добре византийската столица, той осъзнавал че тя не може да бъде превзета без да бъде блокирана и откъм морето. Така се родила идеята му за съюз с арабите от Африка, по-точно с Фатимидите, които господствали над Египет и Северна Африка. През 922г. били проводени български пратеници при халиф Убайдалах ал – Махди, на когото трябвало да съобщят предложенията на цар Симеон за съвместна обсада на Константинопол. Условията били след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени поравно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Фатимидският халиф приел направеното му предложение, но на връщане към България, пратениците на Симеон, придружени от няколко арабски велможи били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал. Неуспехът не отчаял българския цар и през 924г. той отново влезнал във връзка с арабската флота, която акустирала на Тракийското крайбрежие, но и този опит бил неуспешен.

Междувременно през 924г. сръбския княз Захарий, на който Симеон помогнал, бил настроен провизантийски и проявил открито враждебните си намерения срещу българската държава. Срещу Сърбия била изпратена войска, начело с кавхан Теодор и Мармаис, но този път българите били разбити, а предводителите им били взети в плен и по – късно убити.

Въпреки това през септември 924г. Симеон отново се отправил към Константинопол и се установил на лагер край Влахернските врата. След разговори с патриарх Никифор Мистик било постигнато споразумение за среща между цар Симеон  и император Роман Лакапин. Самата среща се състояла на 9 септември 923г. край морския бряг, близо до Константинопол. Проведеният разговор, въпреки че минал в размяна на взаимни любезности, не дал очакваните резултати – траен мир. Симеон обещал, че няма да подновява военната си кампания и че ще сключи мир с империята – това била необвързваща стъпка, която му осигурявала неутралитета на ромеите, който му бил необходим, за да се разправи със Сърбия.

Продължителните войни на Симеон изтощават Византия, но едновременно с това изтощават и ресурсите на България. Появява се недоволство сред народа  и доказателство за това намираме в писмото на Роман Лакапин от 925г. до него, в което се казва, че 20 000 българи са напуснали страната и са се преселили във Византия. От кореспонденцията на Роман Лакапин с цар Симеон са запазени три писма.

Временното затишие във войната с Византия дало възможност на цар Симеон през 924г да нападне сръбските земи и да ги присъедини към България. Покорен бил един от надеждните съюзници на Византия, действал нееднократно в гръб на българите.

За да отклони окончателно Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926г. избухнала война, която завършила с поражение за българите. Конфликтът бил уреден от римския папа Йоан 10, който се надявал да привлече отново на своя страна българите.

 Цар Симеон окончателно се убедил че Константинопол няма да признае титлата му и поискал това от папата. Смята се, че през втората половина на 926г. преговорите с Рим довели до признаване на царската титла и патриаршеското достойнство на Българската църква. Симеон започнал приготовления за нов поход срещу Константинопол. Но така и мечтата му останала неосъществена – на 27 май 927г. Симеон починал от сърдечен удар.

Симеон оставя на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се каже обаче, че това царство се намира в онова блестящо и цветущо положение от началото на 10в. Втората част от управлението на Симеон преминава почти в непрекъснати войни, с което се доказва силата и мощта на българската държава. Умел пълководец и дипломат, цар Симеон неведнъж поставя в трудно положение Византийската империя. Трябва да се отбележи, че Симеон никога не е пристъпвал практически към превземането на Константинопол с военна сила, тъй като много добре познава неговата непревземаемост. Единствената по – сериозна стъпка в тази насока е планираната съвместна акция с арабите, но тя се проваля. Мечтата на Симеон за Константинопол го кара да води продължителни войни, които не постигат целта си и изтощават силно ресурсите на страната – затова и наследникът му Петър е принуден да сключи мир с Византия.

“Златен век” на българската култура. Предпоставки. Управлението на цар Симеон се характеризира  с голям културен напредък и за това този период още през Българското възраждане бил наречен “Златния век на цар Симеон”. Покръстването поставя началото на нов етап от развитието на старобългарската култура. Християнството представлява важна предпоставка за преодоляване на езическите традиции и заличаване на различията между българи и славяни. Новата религия се превръща в неизчерпаем извор на теми и идеи, които допринасят за изграждането на българската култура като християнска. Същевременно благодарение на въвеждането на славянската писменост и надмощието на славянския етнически елемент, старобългарската култура се превръща в неразделна част от средновековната славянска култура. Просветно – книжовните школи в Плиска, Преслав и Охрид обучават голям брой образовани хора, които могат да четат и пишат на роден език. Благодарение на тях говоримият език на народа се превръща и в негов книжовен език. В живота на част от българите постепенно навлиза книгата.
Важна роля за по – нататъшното развитие на старобългарската култура изиграва събора от 893г. с решението славянския език да стане официален държавен и богослужебен език. Постепенното отпадане на гръцкото духовенство води до ограничаване на политическото влияние на Византия. Но византийската култура в никакъв случай не е пренебрегната – може да се каже дори, че нейното влияние се разширява и чрез славянския език става по – достъпна за широките слоеве. Тя продължава да оказва влияние във философско – религиозните схващания, правните норми, литературата, живописта и др. Не трябва да се гледа на византийската култура като на негативно явление, което накърнява самостоятелността и независимостта на България. Новата култура, създавана при Симеон, е християнска, със славянска писменост.

Строителство, архитектура, приложно изкуство. Симеон обърнал голямо внимание на устрояването на новата столица Преслав, който до тогава представлявала здраво укрепен военен аул. Преслав бил изграден с помощта на византийски архитекти.

 Като градоустройствено решение Велики Преслав наподобява първата столица – Плиска (Вътрешен и Външен град, оформени от две концентрични крепостни стени), но  бил около 4 пъти по малък от старата столица. Във Вътрешния град се издигал царския дворец, който по думите на старобългарски книжовник Йоан Екзарх, бил украсен “ с много камък, със сребро и злато”. Непосредствено до двореца бил построен и религиозен център (архиепископия – патриаршия), който се състоял от голяма дворцова базилика и патриаршеско седалище. Също така в Преслав били широко застъпени кръстокуполните църкви. Извън крепостните стени на Външния град били изградени множество манастири и църкви. Уникална за Балканския полуостров била построената в началото на 10в. “Златна църква”.(“Кръгла църква”). Особеното в нея са планът й – центрична постройка, ротонда, която се състои от три основни елемента - кръгъл наос, разделен на 12 ексцедри – източната е изпълнявала функцията на абсида, а трите западни са отваряли три входа към правоъгълен притвор, в чиите западни ъгли били издигнати кръгли кули.  Друг отличителен белег на Кръглата църква е нейната богата външна  и вътрешна декорация.

Творческия дух, обзел изведнъж българското общество в края на 9в., бил причина за появата на един изключителен феномен – прочутата рисувана или художествена керамика. Тя била навсякъде – стенна украса и подова настилка, във вид на икони, замествала и труднодостъпните златни и сребърни блюда. Друг художествен занаят бил златарството. Свидетелство за майсторството е откритото през 1978г. Преславско съкровище –диадеми, огърлици, медалъони, обици, копчета  и пръстени. Също така са открити и плочки от 14 и 22 -  каратово злато, които се обработвали с висша техника за направата на  “клетъчен емайл”, предназначен за аристокрацията. Преславското съкровище датира от 10в.

Книжнина, книжовници, произведения. Наред с културните центрове Охрид и Плиска, се обособил и новият книжовен център Преслав. В тази школа се извършвали преводи на църковна и светска литература и се изучавали в оригинал утвърдени автори.
Важна роля за разгърналата се книжовна дейност изиграл и високообразованият Симеон, който обърнал специално внимание на културното разитие на България. Около него се оформил кръг от книжовници и преводачи, под чието ръководство се изграждал духовният елит на държавата – Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий, Тудор Дуксов, презвитер Йоан и др.

Климент Охридски и Йоан Екзарх съставили книжнина с проповеднически и поучителен характер. Те съдържали слова и поучения по повод различни християнски празници и светци. Климент Охридски е съставил и похвални слова за апостоли, мъченици и светци, които били много удобни за практическо използване в богослужението на славянски език. Също така важни са и химнографските му творби – ”Трипеснеци за Рождество Христово”, втората творба е за Богоявление, третата е канонът в службата на Евтимий Велики.

Друг важен автор е Константин Преславски, който създал сборник с неделни поучения през 893 – 894г  “Учително евангелие”. Сборникът съдържа общо 51 беседи (тълкувания на евангелски четива за всички неделни дни през годината, от Великден до Цветница), от които оригинална е само 42-а – “Черковно сказание”; останалите беседи представлявали превод на труда на константинополския патриарх Герман (715 – 730г.). Сборникът започвал с Уводна глава с две поетически творби: “Проглас към Евангелието” и “Азбучна молитва”. В края била поместена кратка хроника, наречена “Историкии”. В нея се изброяват библейски лица и известни в историята владетели. С тази си творба Константин Преславски положил основите на няколко основни жанра в българската и славянските литератури.

В центъра на разгърналата се книжовна дейност стоял Симеон. Под негово ръководство били съставени три обемисти сборника – “Златоструй”, и два други сборника, които били с енциклопедичен характер. “Златоструй” съдържа подбрани слова на св. Йоан Златоуст. В него се съдържала информация от областта на библейската история, историята на древните царства, етиката, реториката, граматиката и др.

Йоан Екзарх и Константин Преславски създават т.нар. книжнина с християнско – популяризаторски характер. Йоан Екзарх и неговото произведение “Небеса” съдържа превод на част от “Извор на знанието” на Йоан Дамаскин, наречен “Точно изложение на християнската вяра”. Съчинението е преведено като необходимо ръководство за изясняване на християнското учение сред неотдавна покръстения български народ. То се състои от 4 книги, разпределени в 100 глави, но Йоан Екзарх е направил избор само на познавателните глави и превежда само 48 глави. Константин Преславски с  неговата статия “Черковно сказание” от “Учително евангелие” за първи път разяснява символичния смисъл на православната литургия. С превода на философско – полемичните “Четири слова против арианите” от Атанасий Александрийски той, вече преславски епископ, охранява чистотата на новата вяра от ереси, развивайки полемично – публицистичната тематика в старобългарската литература.

Сред книжнината с познавателен характер е и Симеоновият сборник, който е преписан в Русия през 1076г. От същия тип съчинения бил и сборникът от 915г. с преведени от гръцки език 383 статии, пренесен в Русия и преписан от дякон Йоан през 1073г. за княз Светослав - затова и бил наречен “Светославов сборник”. Той съдържал сведения за философията, богословието, историята, математиката и др. 

 Йоан Екзарх имал още едно произведение – “Шестоднев”, което представлявало самостоятелна преработка на по – стари шестодневи от Григорий Богослов, Василий Велики, Григорий Ниски и др.( в тях се тълкува библейския разказ за сътворението на света в 6 дни). В Шестото слово се дава описание на преславските дворци и княз Симеон. Той има компилативен характер и спада към един богат дял на византийската черковна литература.

Също така трябва да се отбележи, че Йоан Еказарх създава Първата граматика на славянски език.
Към книжнината с публицистичен и апологетичен характер спада произведението на Черноризец Храбър “За буквите”. Характерът и формата на произведението се определя от конкретната обстановка в България. Апологията “За буквите” е плод от една страна на активната обществено – политическа мисъл в България и на нарасналия стремеж да се развива народностното съзнание, а от друга – на светогледа на автора и на неговата полемична позиция. Съществува мнение, че Черноризец Храбър защитава славянската литература от византийски нападки. Това е нелогично, тъй като славянската писменост е създадена от Византия.

Други автори на такава книжнина са Константин Преславски с “Проглас към Евангелието”, “Азбучна молитва” и “Историкии”, както и анонимната ”Похвала за цар Симеон”. До нас са достигнали и различни жития, хроники, светска и църковна поезия, както и първите разкази “Чудото на св Георги с българина” и “Чудото с българина Климент, които били от анонимни автори.

В книжовната дейност на преславската школа взима участие и Тудор Дуксов, син на Борисовия брат Докс, който преписва превода на Константин Преславски “Четири слова против арианите” през 907г. Друг автор е презвитер Йоан, който превежда житието на Антоний Велики от Атанасий Александрийски и житието на ученика на апостол Петър – Панкратий. Също така известен като активен деец на преславската школа е и презвитер Григорий, който ни е познат от преписка към превода на “Осмокнижието”.

В България апокрифната художествена проза прониква рано – възможно е да са се чели апокрифи на гръцки език или преведени на славянски език, но записани с гръцки букви още преди официалното покръстване от 865г. Известно е, че още през първата половина на 9в. голяма част от славяните в България са християни и сред тях има еретици манихеи, които навярно са имали свои книги. На български език обаче апокрифите се явяват след създаването на славянската писменост  и пренасянето и в България. Един преводен списък на забранените книги, поместен в сборник, съставен по поръка на Симеон в началото на 10в. показва че властите вече вземат мерки срещу разпространението на апокрифната литература. Апокрифите увличат читателя не само с изключителните си герои и сюжети, но и с любопитните си подробности, със своеобразната смесица от фантастика и реалност, със социалните си и нравствено – етични идеи, с живото картинно изложение и др. Повечето от апокрифите са анонимни и не са датирани.  

Характер на старобългарската книжнина. Тъй като след 870г. новосъздадената българска църква окончателно се свързва с източното православие и с неговия естествен център – Византия, то и новосформиращата се средновековна българска литература възприема основните си модели и образци от византийската. Същевременно още с първите си ярки творби старобългарските писатели се противопоставят на някои политически концепции на византинизма, което определя и тематичната самобитност на цял кръг литературни произведения от 9-10в. Същността на старобългарската литература се развива върху основите на християнството и има религиозно – светска тематика. Въпреки че книжовните постижения са главно преводи, или заемки от произведения на византийската култура,”Златния век” бележи значителен възход в развитието на България, която се превръща в център на славянската писменост и култура. 

Заключение. Самият термин “Златен век” се въвежда в употреба през 1927г., когато се отбелязва 1 000 годишнината от смъртта на Симеон. Този термин не е съвсем точен, тъй като периодът не е един век, а и литературата не е “златна”. Не трябва да се надценява значението на т.нар. “Златен век”, тъй като той е дело на един тесен образован кръг в Преслав – учениците на Кирил и Методий, техните ученици, и учениците на учениците). След смъртта на тези хора първият взрив на славянската култура затихва. Всички културни постижения по времето на Симеон са или преводи от гръцки или произведения, силно повлияни от византийската култура. Само единични произведения имат оригинален характер, но те не могат да направят една цялостна нова култура. Културата от онова време е елитарна, прави се от малък кръг хора и е предназначена също за такъв ограничен кръг. Все пак има показания, че писмената култура завладява и нови групи от обществото. Свидетелство за това са апокрифите и развитието на богомилството в страната. Голямото значение на т.нар. “Златен век” се крие в това, че България от времето на Симеон става първи проводник на византийското културно влияние върху част от славянския свят и така се създава основа за развитието на самобитната славянска култура под влиянието на византийскиа модел.

При управлението на Симеон се проявяват с пълна сила резултатите от приемането на християнството и славянската писменост в държавата и богослужението. България за кратко време става модерна средновековна държава с добре развита християнска култура. Най – голямото постижение в областта на културата по това време било развитието и обогатяването на славянската книжнина. Литературата на “Златния век” допринася за окончателното налагане на славянския език и за окончателното утвърждаване на българската народност. Достигналите до нас творби свидетелстват за високата култура и образованост на тогавашните книжовници, чийто интереси далеч надхвърлят рамката на богословската литература. Проявява се интерес към гръцко – елинистическата и римска древност. Българското общество получава възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци много по – рано от другите славянски общности. По това време българите са един от малкото народи, творящи литература на собствения си език и отхвърлили догмата, че свещени са само тези книги, които са писани на трите свещени езика – латински, гръцки и еврейски. Така България се превръща в разпространител на просвета и книжнина сред другите славянски държави. Тази книжнина е възприета преди всичко от сърби, руси и румънци (до 19в.) и може спокойно да се твърди, че “Златния век” далеч надхвърля стените на едно ограничено само в рамките на българската държава явление и придобива много по – широко европейско значение. Силното влияние на българската култура сред околните славяни се крие в това, че тя е византийска в основите си и че е на славянски език.
    Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар Симеон Велики се изявил като мащабна личност – с делата си той станал пример за подражание на редица български и чужди владетели. Нарасналото самочувствие на високообразования български владетел води до поставяне на неизпълними външнополитически цели, но издига ролята на България в Източна Европа на непознати дотогава висини. За това говори и новата царска титла на владетеля и патриаршеското достойнство на българската църква, които са признати от Византия.

 
Банер