Средновековие : Борба за запазване на независимостта на българската държава Печат
Петък, 25 Август 2006 13:13

Увод. При управлението на Симеон се проявяват с пълна сила резултатите от приемането на християнството и славянската писменост в държавата и църквата. България за кратко време става модерна средновековна държава с добре развита християнска култура. Най – голямото постижение в областта на културата по това време било развитието и обогатяването на славянската книжнина. Литературата на “Златния век” допринася за окончателното налагане на славянския език и за окончателното утвърждаване на българската народност. Достигналите до нас творби свидетелстват за високата култура и образованост на тогавашните книжовници, чийто интереси далеч надхвърлят рамката на богословската литература. България се превръща в разпространител на просвета и книжнина сред другите славянски държави. Тази книжнина е възприета преди всичко от сърби, руси и румънци (до 19в.) и може спокойно да се твърди, че “Златния век” далеч надхвърля стените на едно ограничено само в рамките на българската държава явление и придобива много по – широко европейско значение. Силното влияние на българската култура сред околните славяни се крие в това, че тя е византийска в основите си и че е на славянски език.

Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар Симеон Велики се изявил като мащабна личност – с делата си той станал пример за подражание на редица български и чужди владетели. Нарасналото самочувствие на високообразования български владетел води до поставяне на неизпълними външнополитически цели, но издига ролята на България в Източна Европа на непознати дотогава висини. За това говори и новата царска титла на владетеля и патриаршеското достойнство на българската църква, които са признати от Византия при наследника на Симеон – цар Петър.

България при цар Петър (927 – 970г.) и Борис 2 (970-972г.). Положението на България след смъртта на цар Симеон (икономическо, военно, социално, културно).     Дългите Симеонови войни имали отрицателни последици за обикновеното българско население. Още в края на Симеоновото царуване се почувствали симптомите на упадък в българското общество. Приживе цар Симеон лишил своя първороден син Михаил от престола и го заставил да се замонаши. Негов наследник станал вторият му син – Петър (927 – 970г.), роден от втория брак на царя със сестрата на болярина Георги Сурсувул. Част от Симеоновите боляри настоявали за продължаване на войната. През 927г. цар Петър и първия му съветник, вуйчо му Георги Сурсувул организирали кратък поход в Тракия, където била обсадена крепостта Виза. Крайните намерения на българския владетел обаче били мирни преговори.

През лятото на 927г. цар Петър и Георги Сурсувул проводили в Константинопол монаха Калокир, който занесъл хрисовул, известяващ решението на българите да сключат мир и да бъде уредено брачно споразумение. Преговорите били продължени в Месембрия; след това български пратеници, оглавени от Георги Сурсувул пристигнали в Константинопол и се срещнали с Роман Лакапин. По – късно във византийската столица пристига и самият Петър.

В началото на 927г. във Влахернския дворец в Константинопол Петър подписва 10 – годишен мирен договор с Византия. Потвърждава се титлата на българския владетел “цар ( василевс) на българите”, но по специална формулировка, при която отпада частта “поставен от Бога”, което според ромеите означава, че титлата му е дадена по благоволението на Византия. Също така официално е призната патриаршеската титла на досегашния български архиепископ Леонтий, но Българската патриаршия остава под каноническата зависимост на Константинополската патриаршия. Още една съществена клауза на мира е брачния съюз на между Петър и византийската принцеса Мария (внучка на Роман Лакапин). Бракът на Петър е постижение, тъй като българския владетел се сродява с управляващия император. Трябва да се направи обаче пояснението, че този брак не е с член на управляващата Македонска династия, а с рода на Лакапин.  Договорът също предвижда размяна на пленници и установяване на границата според преговорите от 896г. и 904г.

Мирният договор от 927г. е небходим за България, защото тя не може да продължава войните с Византия безкрайно – нови териториални завоевания за България не могат да бъдат сериозна цел, за която да се продължат войните, които я изтощават много. Ето защо на Петър се налага да преоцени външната политика на страната, която да й позволи да преодолее кризата от войните и да се развива мирно, в добри отношения с Византия. Мирният договор от 927г. представлява успех не само за Византия, но и за България. Този договор води до рязко подобряване на българо – византийските отношения, в които настъпва период на спокойствие и доброжелателност. Византийското културно и политическо влияние в България, започнало при Борис, продължено при Симеон, при Петър се засилва, разширява и стига своя връх.

На 8 октомври 927г. в храма “Св. Богородица при Пиги” бил сключен бракът между Мария и Петър, като приела в чест на мира името Ирина. С това бил направен първият пробив във византийската традиция принцеси от императорския дом да не встъпват в брак с “варварски владетели”.

Сключеният с Византия мирен договор предизвикал острата реакция на онези среди на българското болярство, които били за твърдо отстояване на политиката, предначертана и следвана от Симеон. Така в Преслав дворцовата аристокрация била разделена между симпатизантите на Симеон и партията на умерените, които споделяли политиката на княз Борис, т.е. на мирни отношения с Византия.    

Изворите известяват, че срещу силното влияние на Византия в дворцовия церемониал дали израз двамата по – млади Симеонови синове Иван и Боян, които носели одеждите според българския обичай, а не според дворцовия церемйониал. Така през 928г. Симеонови велможи, предвождани от Иван направили съзаклятие за сваляне на Петър от престола. Заговорниците били разкрити, а предводителят им - хвърлен в тъмница и принудително замонашен. По – късно е предаден на Византия в рамките на размяната на пленници между двете страни. Иван получава имение в Мала Азия, жени се за арменка и става част от византийската аристокрация.
 През 930г. първородният Симеонов син Михаил напуснал манастира и с подкрепата на част от българското население от долината на р. Струма вдигнал въстание. Неочакваната му смърт довела до потушаване на въстанието.

Нестабилността в страната между 928 – 930г. вероятно послужила като сигнал на сърбите или поне улеснила техните действия, чиято цел била една – освобождаване от българското господство. През 928г. сръбския княз Чеслав бяга от България и възстановява независимостта на Сръбското княжество. Според някои историци това става през 931г. За да противодейства на българите , той бил принуден, както и другите си предшественици, да се обърне към Константинопол. Роман Лакапин се отзовал с готовност и му помогнал страната отново да бъде заселена, като се върнали всички сърби, пръснали се в Хърватия, в България и в останалите страни. Така сърбите, чиято враждебност постоянно била подклаждана от Константинопол, отново се оказали на западната граница на България.

Отново в следствие на вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава довели до благоприятни условия за нашествия на нейните съседи. От 30-те години на 10в. сериозен проблем за Балканите станали маджарите. По това време те населявали Панония, изповядвали старата езическа религия и се отличавали с войнствен нрав спрямо близките и по – далечните си съседи. От 934г. насетне нападенията им били насочени главно към византийските граници – те подлагали на опустошение различни области, достигайки до Източна Тракия и Солун. Опитите на цар Петър да получи съдействие от Византия били безрезултатни. През 943г., маджарите предприели второ нападение. Въпреки договора от 927г., в който една от клаузите била военна взаимопомощ, Константинопол не възнамерявал да покрепи България материално и военно срещу маджарите.

България обаче запазила лоялното си отношение, пример за което давал самия цар Петър. През 943г., той предупредил византийските управници, че киевския княз Игор подготвя поход срещу тях, което дало възможност на ромейската дипломация да вземе мерки и да предотврати удара. Князът на Киевска Русия отвърнал, като настроил печенегите срещу българите. През 943г. печенегите нападнали Северна Добруджа и я опустошили, но били отблъснати от българите.

Междувременно през 944г. император Роман Лакапин е свален от власт и на престола в Константинопол застава Константин 7 Багренородни ( 944- 959г.).
В битката при Аугсбург, р. Лех през 955г., маджарите били разгромени от германския крал Отон 1, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен. При това положение маджарската експанзия се насочила изцяло към Балканите – последвали нови нападения в периода 958 - 962г. в Тракия. Отрядите на маджарите стигат до Константинопол, където са отблъснати с големи усилия. Що се отнася до щетите, причинявани от нападенията на маджарите, то те засягат само областите, през коите преминават, но не и цялата страна. Те не са толкова чести и последствията от тях се преодоляват сравнително лесно. Цар Петър обаче бил принуден да сключи сепаретивен мир с маджарите, който предвиждал свободен достъп на маджарите до византийската територия, а в случай че императорът потърси помощ от българите, тя да му бъде отказана.

Междувременно Константин 7 Багренородни умира и престола заема неговия син – Роман 2 (959 – 963г.). След неговото управление властта в империята поема Никифор 2 Фока (963 – 969г.). През 963г. новият император подновил мирния договор между България и Византия. Синовете на Петър – Борис и Роман били изпратени в Константинопол като заложници на мира.

Значителни промени в Българската църква били извършени след провеждането на църковно – народния събор в Преслав от 893г. По това време било решено славянския език да бъде обявен за официален богослужебен и държавен в страната. В църковните структури започнало служене на славянски език и постепенното заместване на гръцкото с българското духовенство. Проповядването на новата религия на достъпен за народа език дало възможност за критично осмисляне на християнските догми и за развитието на теологичната мисъл по време на “Златния век” на българската култура. Свидетелство за това било разпространението на апокрифната литература и възникването на множество ереси.

Малко по – късно, през 917г.( 918г.), след битката при р. Ахелой, Симеон свикал църковен събор, на който била провъзгласена Българската патриаршия. През 926г ( 927г.). се провели преговори между папа Йоан X и Симеон за коронясването на българския владетел и признаването на български патриарх. Царската корона на българския владетел и патриаршеското достойнство били официално признати от Византия при сключването на мирния договор между империята и цар Петър в края на 927г.

С течението на времето започнали да се проявяват различия между проповядваните ценности и норми на живот от духовенството и действителността. Моралната криза в неукрепналата църква и нарастването на недоверието към християнските догми довело до появата на ереси.

През X в. в България се разпространило т.нар. отшелническо движение. То възникнало в резултат на православното християнство и представлявало част от него, като не отричало постулатите му, а изисквало строго спазване и служене на неговите догми.

Отшелничеството проповядвало уединения, духовно и нравствено усъвършенстване. Най – известният представител на това учение бил Иван Рилски. Той се замонашил в манастир край р. Струма, но разочарован от порядките, напуснал обителта и се отдал на съзерцателен и аскетичен живот в Рила планина. Мълвата за чудните подвизи и твърдата вяра скоро събрала около него голям брой сподвижници, с които по – късно Иван Рилски основал монашеско общежитие, което по – късно се превърнало в Рилски манастир. Няколко години преди смъртта си, той създал своя “Завет”, в който излагал основните си възгледи за реформирането на монашеския живот. След смъртта му на 18 август 946г. бил канонизиран от Българската църква за светец.

Отшеслничеството не бил социален протест, въпреки че можело да се възприеме като реакция на влошеното икономическо положение,както и на пороците на частот духовенството. Отшелниците засилвали вярата и привличали хората към официалната църква.  Те проповядвали воденето на аскетично – съзерцателен живот, чиято цел била да се отделят от материалния свят , а не да се борят за премахването на неправдите. Поради тези причини Църквата и държавата толерирали това реформаторско движение.

Около средата на 10в. възниква нова ерес, наречена богомилство, която е в опозиция на Църквата. Нейните корени могат да се потърсят в обстановката, която се създала в България непосредствено след покръстването. Приемането на новата религия било съпроводено с нахлуването на ереси, различни учения и религиозни системи. Още в отговорите на папа Николай 1, веднага след официалното кръщение се срещат известия за проникване на исляма и на юдейството. Няколко години по – късно Петър Сицилийски написал прочутото си съчинение за павликяните, посветено на архиепископа на България. Също така в началото на 10 в. епископ Константин Преславски превел на български “Четири слова против арианите”. Тази обстановка в страната, изграждана в продължение на десетилетия, благодарение на това, че България била отворена към Византия, не можела да не даде живот на ново еретическо движение и учение, каквото било богомилството.


Смята се, че най – ранният извор за богомилското движение е едно писмо на константинополския патриарх Теофилакт (933 – 956г.) до българския цар Петър. Това писмо споменава “новопоявилата се ерес” и не споменава името на нейния създател. Ереста с името, с което ще стане известна, се появява за пръв път в съчиненията на Козма Презвитер. Той известява, че поп Богомил (Богунемил) е родоначалник на ереста.

Богомилствто се появява по времето на други две дуалистични учения, които често приравняват – манихейство и павликянство. Вероятно това позволява на създателя на ереста да черпи от тях и така да създаде пълна система от схващания, насочени в две посоки – космогония и есхатология. В основата на богомилската космогония е схващането за две сили – Добро и Зло – които властват в света. В началото било само Добрия Бог, който създава Вселената, седемте небеса, въздух, земя и вода. Бог бил подпомаган от ангели, първо място сред които заемал Самаил (Сатанаил,Сатана, Дявол). Един ден той въстанал срещу своя Бог, но бил победен, в последствие бил лишен от божествената светлина и от наставката –ил. Така Сатана паднал на земята, където създал земно царство и подмамил първите люде да сторят греха, който ги изхвърлил от Рая. Тогава се намесил Христос, който хвърлил Сатана в Ада, но той успял да избяга. Ето защо богомилската есхатология предвиждала ново идване на Христос, или т.нар. второ пришествие и Сатаната отново ще бъде хвърлен в Ада, а праведниците щели да бъдат отведени на небесния свят.

Основната част на богомилската идеология била насочена към критика на църквата и нейната догматика. Богомилите отричали Библията, която според тях била съставена по внушение на дявола. Те критикували църковния институт, не признавали решенията на Вселенските събори и били против духовенството, което служело като посредник между църквата и вярващите. Според тях нямало нищо свещено в Божия храм и не признавали литургията, кръщението, причастието и изповедта. Също така отричали възкресението на мъртвите, чудесата и основните църковни празници. Проповядвали да не се почитат кръста, иконите и светите мощи.

Богомилите имали отрицателно отношение към държавата и властта. Към богатите хора те проповядвали въздържание – да не се яде месо и да не се пие вино, да се ползва скромно облекло. Също така били против брака и се отнасяли пренебрежително към труда.

Богомилите имали сравнително добра организация – обединявали се в община (ecclesia- братство), начело на която стоял старейшина (дедец) – главния проповедник и ръководител. Те произхождали от “съвършените” и се занимавали с проповедническа и организационна дейност. Особено много почитали апостолите и учителите, които се разделяли на три основни групи – съвършени, вярващи и слушатели. “Съвършените”(perfecti) били посветени във всички тайнства на тяхната вяра, водели живот, който не се отклонявал от суровите изисквания, обучавали останалите и ръководели религиозния живот. Към “вярващите” спадали по – голямата част от богомилите. За тях не бил задължителен строгия аскетичен морал – спазвали само известни религиозно – морални правила и постели в определни дни; също така можели да сключват брак и да притежават собственост. Третата група – “слушателите”, не участвали в религиозните обреди и от тях не се изисквал особен начин на живот.

Основната форма на религиозна практика била молитвеното събрание, където произнасяли молитвата “Отче наш” и използвали за очистване на греховете взаимната изповед.
Един от първите богомилски книжовници на “еретически творби” бил самият поп Богомил, а и по – сетнешни ученици и последователи. До нас е достигнала много малко на брой книжнина, защото църквата ги е отричала, а светската власт ги е подлагала на системно преследване и унищожаване. Две от тях са “Йоаново евангелие” и Катарски требник.

Изворите не дават точни сведения кога е започнало разпространението на богомилството. Очевидно е било създадено преди да се появят сведенията на Презвитер Козма и патриарх Теофилакт. Познанията за основните им схващания подсказва, че ереста е добила значителна популярност, и то в различни области на страната.

Поради своето широко разпространение на Балканския полуостров и поради силното си влияние в Западна Европа и особено в Северна Италия и Южна Франция богомилството преставало да бъде само специфично българско явление и се превърнало в учение и движение от общоевропейски мащаб. Чрез богомилството България дала един значителен принос за обогатяването на религиосно – философската и социална мисъл в средновековната епоха. Също така допринесла и за разпространението на хуманни и прогресивни идеи, които се противопоставяли на поддържаните догми на официалната църква, и които взети заедно в своята съвкупност, представлявали крачка напред в общото развитие на цялото европейско общество.

След като стабилизирала вътрешното си положение, Византийската империя ориентирала целенасочено своята политика към изостряне на отношенията си с българската държава. През 967г. в империята пристигнало българско пратеничество, за да си получи традиционния данък, но новият император Никифор 2 Фока грубо го отпратил. Дори нарекъл цар Петър “кожогризец” и се заканил да му обяви война. Никифор 2 наистина изпълнил заканата си и нахлул в Тракия, но това било по – скоро с цел демонстрация на военни сили.

В края на 967г и началото на 968г. Никифор изпратил Калокир, син на херсонския управител, да води преговори  с киевския княз Светослав, за да го убеди да се отправи на поход срещу българите. Според византийския летописец Лъв Дякон, Калокир, домогващ се до византийския престол, обещал на Светослав в случай на успех да му отстъпи България. И така през 968г. в източните българските земи нахлул киевския княз Светослав с войска от 60 000 души. След като разбил изпратената срещу него 30 000 българска войска, князът превзел 80 крепости в Североизточна България. Тук трябва да се отбележи, че киевския княз Светослав разполага с отлично въоръжени варяжки (нормански) дружини, които са най – боеспособната част от войската му. Самият Светослав произхожда от варяжки род. Стигнал до крепостта Преславец, княз Светослав се оттегля, поради опасност от нападения на печенеги над руската столица Киев.

През 969г. цар Петър потърсил помощ от Византия. Императорът разбрал, че е сгрешил, и разтревожен от успехите на княз Светослав, който видимо се бил насочил към Константинопол, Никифор 2 Фока възстановил добрите отношения с България. Двете страни сключили споразумение за военна взаимопомощ срещу русите. Съществувал и проект за брачен съюз между двамата малолетни синове на императора и две български принцеси, но той не бил осъществен, поради смъртта на  Никифор II Фока.

Междувременно във Византийската империя бил извършен дворцов преврат – на 10 декември узурпаторът Йоан Цимисхи (969 – 976г.) убил Никифор 2 Фока и така властта преминала в негови ръце. Новият владетел не бил обвързан с договори с Преслав , но и не одобрявал самонадеяността на киевския княз Светослав. Още повече, че след като превзел Пловдив и се разправил жестоко с жителите му, нашественикът се насочил към Югоизточна Европа. По това време в Преслав привидно управлявал Борис 2, но истинският властник бил руският воевода Свенкел – началник на разквартирувания в столицата руски гарнизон.

През 969-970г. русите предприели втори походна Балканите. Тази новина внесла силен смут в Преслав. Като научил новината, цар Петър получил сърдечен удар и на 30 януари 970г. починал. Известно е, че малко преди смъртта си Петър е приел монашеска схима. По – късно е канонизиран от българската църква за светец.

От Константинопол се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, изпратени преди години като гаранти. Властта преминала в ръцете на по – възрастният брат – Борис 2 (970 – 972г.).
Междувременно княз Светослав, който бил принуден да прекрати нападенията си в българските земи, поради това, че неговата столица Киев била обсадена от печенегите, отново се появил с голяма войска в българските предели. През 970г. след обсада на русите пада Преслав. При създалата се обастановка Борис 2 се решил на единствения ход, който можел да спаси страната от завладяване – с русите бил сключен договор срещу Византия.

През 970г. при поход в Тракия Светослав с войска от 38 000 руси, българи, маджари и печенеги превзема Филипопол. Последвала битка при Аркадиопол (Люлебургас), където киевския княз претърпял поражение от византийската войска. В отговор на това византийският император Йоан Цимисхи предприел поход срещу България. На 6 април 971г. византийците успели да превземат столицата Преслав. След Великденските празници походът му продължил към Дръстър, където се намирали главните сили на Светослав. По пътя много от крепостите се предали доброволно, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Българите масово се присъединяват към Йоан Цимисхи и разгневен от това Светослав екзекутира 300 знатни българи (боляри). След продължителна обсада на Дръстър, Светослав е принуден да се оттегли от българските земи и дори да се откаже от Херсонес, на който византийците държали твърде много. По пътя му към Киев, при бреговете на р. Днепър, е убит в сражение с печенеги.

При изтеглянето си на юг византийците поставяли във всички по – значителни крепости свои гарнизони. Дори нарекъл Велики Преслав на свое име – Йоанопол, с което недвусмислено показал, че смята окупираната държава за своя подопечна територия. На връщане от Дръстър Йоан Цимисхи минал през Преслав, пленил Борис II и цялото му семейство и ги отвел в Константинопол. Цар Петър бил лишен от царската титла и му е дадена дворцовата титла магистър. Брат му Роман бил скопен, получава титлата патриций и е назначен за стратег на областта Алидос.

В началото на управлението на Петър има династическа криза, породена от привържениците на настъпателната политика срещу Византия, които застават зад претенциите  на двамата му братя за престола. След ликвидирането на двата заговора, Петър запазва за дълго време мира в страната и с това дава възможност за спокойното й развитие. Пресилено е да се твърди, че при него страната е изпаднала в продължителна политическа криза. Само в началото на управлението му трябва да се преодолее изтощението, което е последица от войните на Симеон. При управлението на Петър има нарастване на социалното недоволство, но то е породено от развитието на процесите на феодализация и специално от нарастването на едрото земевладение – светското и особено църковното. Това социално недоволство, заедно с недоволството от състоянието на църквата водят до възникването на учението на богомилите.

Също така при Петър християнството засилва позициите си, тъй като благодарение на славянския език то става разбираемо за народа. Самият Петър е дълбоко набожен човек и при неговото управление църквата се засилва – продължава строителството на храмове и особено на манастири, увеличава се тяхното богатство, което постепенно става обект на критика, както от страна на богомилите, така и от някои дейци на църквата, какъвто е Презвитер Козма.

При Петър България отслабва военно, защото в продължение на години не воюва с никого. Военната слабост проличава при нападенията на маджарите и най – вече в края на управлението му, когато източната част на държавата попада под властта на русите и византийците. Самият Петър е привързан към книгите, дълбоко религиозен, няма изявени военни способности, но е силов държавник. Именно военната слабост е причината България да бъде покорена лено от русите.
Западната Българска държава и борбата за запазване на независимостта на България. В началото на управлението на Борис II Северна България била в ръцете на русите. По същото време, земите, западно от р. Искър и югозападните предели преминали под властта на “велемощния” средецки комит Никола  и синовете му Мойсей, Давид, Арон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. “Комитопулите”, както ги наричат византийските историци, не позволили и се противопоставили на започналата окупация на Югоизточна България. След смъртта на Никола, наследството поели синовете му, които установили нетипично за българските държавни традиции четиривластие (“тетрархия”). Така Давид поел отбраната на южните български предели със средище град Преспа, Мойсей – югозападните с град Струмица, Арон – град Средец, а Самуил – най – северозападните райони около силната Бдинска крепост (Видин). Западните и югозападните страни се превърнали  в център на антивизантийската политика и съпротива. В тези територии било преместено и патриаршеското средище на патриарх Дамян.

За защита на остатъците на Българското царство те се опитали да потърсят чужда военна помощ. През 973г. германските летописи съобщават, че при император Отон 1(962 – 973г.) в Кведлинбург дошли пратеници от България, т.е. от комитопулите, в чието лице Отон 1 виждал преки приемници на Преславска България. Направен бил и опит за съюз с маджарите с антивизантийска насоченост.
През януари 976г. император Йоан Цимисхи починал. Започнали междуособни разпри за престола, водени от двама известни военачалници, които узурпирали престола и отстранили временно от върховната власт законните представители на Македонската династия – Василий и Константин. И двамата узурпатори оставили трайни следи в историята на Византийската империя – отвоювали Крит, Палестина, Сирия и др. През януари 976г. властта преминала в ръцете на двамата синове на Роман II, но те били далеч от качествата и славата на своите предшественици. Константин не проявил през целия си живот амбиция към властта. На 11 януари 976г. престолът наследил Василий II (976 – 1025г.) – най – могъщият представител на Македонската династия.     Качването на престола съвпаднало с поредната узурпация през пролетта на 976г. на Варда Склир, редувайки се с подобните действия на Варда Фока. Те реално държали властта в свои ръце до 985г. , а Василий само формално заел престола.

След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи комитопулите активни действия на широк фронт срещу Византийската империя, които целели отвощването на завладените от нея български земи.

Първите десет години от неговото царуване били изключително напрегнати. С качването на престола на Василий II през пролетта на 976г. започнала поредната узурпация на Варда Склир, която редувайки се с подобните действия на Варда Фока създали благоприятна обстановка за активни военни действия срещу Византия. Също така чести бунтове на Изток през 976г. отвличали вниманието на императора. Тогава избухнало и въстанието на болярите Боян и Петър, което комитопулите използвали да утвърдят властта си и да отвоюват източнобългарските земи. Българските войски, водени от Самуил, нахлули в Тесалия.

Междувременно през 973г. Давид бил убит от скитници власи, а Мойсей загинал през 976г.при обсадата на Сяр. Отношенията между Арон и Самуил не били гладки. Причините са подсказани от някои византийски летописци, които намекват за открити проромейски симпатии на Арон, както и опита му да подпише сепаретивен мир зад гърба на Самуил. Когато Самуил научил за тайните кроежи на брат си, не се поколебал да предприеме най – сурови мерки. В местността Разметаница (край дн. гр. Дупница) на 14 юни 976г. Арон бил екзекутиран, заедно с цялото му семейство. По други сведения, Арон бил убит 987г. По настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир бил оставен жив единствено неговия братовчед Иван Владислав.

В настъпилата суматоха след смъртта на император Йоан Цимисхи Борис II и Роман успели да напуснат визанстийската столица и да се отправят към България. На българо – византийската граница обаче Борис по погрешка бил убит от стражата, а Роман успял да се добере до Видин и бил провъзгласен за български цар (976 – 991г.). По време на пребиваването си в Константинопол обаче, Роман бил скопен и не можел да има жена и потомство. Очевидно Самуил проявил лоялност спрямо Симеоновия внук  и признал правомощията му на цар, без да той да има реалната власт. Роман оставил военните дела изцяло на Самуил, а сам предпочел да се отдаде “на свят живот и църковни въпроси”. Така, по думите на Йоан Скилица, Самуил станал самовластен господар на цяла България, макар да не носел царската корона.

За кратко време българите постигнали значителни успехи  във възобновените военни действия срещу Византия. Ангажирана с остри династични междуособици, Византия била безсилна да се противопостави на активизиралата се българска външна политика. Самуил утвърдил властта си в Южна Тракия, Мизия, Тесалия и дори в Отвъддунавска България и Южна Македония. През 977г. била подложена на обсада крепостта Лариса, която паднала едва през 981г. Там били открити мощите на св. Ахил и били пренесени в Преспа.

Начало на военната кампания на Василий II срещу  България. След като Василий поел реално властта на империята в свои ръце през 985г., той можел да насочи вниманието си към България и да отвърне на многобройните набези на българските войски във византийски територии.
През 986г. се осъществил първия голям поход срещу България. Още тогава се зародила идеята на Василий II да унищожи изконния враг на империята и да възстанови византийската власт по Дунава, както било преди идването на българите. По сведения на Лъв Дякон ромейската войска се придвижила по традиционния диагонален път: Адрианопол – Филипопол – Пловдив – Триядица. Една от ключовите крепости в западнобългарската държава бил гр. Средец, който войските на императора обсадили в началото на лятото на 986г. След 20 – дневни  неуспешни опити да я превземат, византийците се оттеглят. На 17 август 986г. в прохода Траянови врата, известен като Българската клисура, отстъпващата византийска армия била обкръжена и претърпяла тежко поражение. Василий II едва успява да се спаси, благодарение на личната си гвардия. След тази битка българите превземат Верея и Сервия в Южна Македония.

По време на един поход през 991г. цар Роман  бил пленен от византийците и отведен в Константинопол.

Междувременно през 988г. отново във Византия Варда Фока и Варда Склир изявили своите амбиции към императорската власт. През 988г. Варда Фока придвижва войските си към Константинопол. Василий II получил помощ от киевския княз Владимир – дружина от 6000 варяги. С тяхна помощ Варда Фока е разгромен, а варягите остават в състава на императорската гвардия и по – късно вземат участие в битките срещу българите.

През 989г. в знак на благодарност киевския княз Владимир получава за жена  принцеса Ана от легитимната Македонска династия и приема християнството от Константинопол. Този брак е отстъпление от византийската традиция да не се дават принцеси от легитимната династия за съпруги на чужди владетели. С този брак и с приемането на християнството от Киевска Русия, влиянието на Византия сред славянския свят силно се разширява.

През 996г. Самуил се отправил към втория по големина град във Византийската империя – Солун. Усилията на ромеите да възпрат действията му се оказали несполучливи. След победата си при Солун, българските войски навлизат в Южна Гърция, стигат до Пелопонес, а на връщане са разгромени при р.Сперхей.

Междувременно през 997г. Роман след 7-годишен престой в Константинопол, умира. Българското болярство избрало и провъзгласило за цар Самуил (997 – 1014г.). Накоро след като приел царския титул, Самуил ообявил преместването на столицата от Преспа в Охрид – Скопие. За да получи международно признание, на новата династия била необходима благословията на една от двете сили – Константинопол или Рим. След като от Византия не можело да се очаква добронамереност, Самуил се обърнал към папата. Съдейки по някои пасажи от кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III, която се провежда в периода 1199 – 1204г., може да се допусне, че римския първосвещеник признал Самуиловата титла.

През 998г. Самуил обърнал своя поглед на северозапад – север и нахлул с войската си в “пределите на Далмация”, Сърбия. Българския бързо се справил с княза на Зета Иван Владимир – пленил го и го изпратил в Преспа. Самуил омъжил дъщеря си Косара за сръбския княз и му дал да управлява Зета и може би северната част на Драчката област. Вероятно по същото време – 998г. – 1000г., отново чрез брачна връзка Самуил уредил отношенията си и с Унгария: първородният му син Гаврил Радомир сключил брак с дъщерята на унгарския крал Геза.

В периода 1001 – 1003г обаче Василий II отново напомнил за себе си, като започнал нова офанзива – той започнал упорити и системни походи, които целели обезсилването и завладяването на България. За кратко време византийците окупирали териториите на юг и север от Стара планина, след което се появили и в земите на днешна Македония. Били завзети градовете Воден, Верея, Сервия, Колидрон (1001г.), а през 1003г след продължителна 8-месечна обсада императорските войски изненадващо нахлули в Северозападна България и превзели Бдин (Видин). В същото време Самуил напада областта около Адрианопол. През 1004г. Василий 2 превзема Скопие и обсажда без успех крепостта Перник. По същото време Самуил напредва към Солун и при засада пленява солунския управител Йоан Халд.

Част от българската аристокрация, подмамена от щедрите обещания на византийския император, предавала без съпротива крепостите. Поражението на Самуиловата войска в битката край Крета и предаването на адриатическата твърдина Драч от византиеца Ашот, зетят на Самуил в ръцете на Василий II  (1005г.) били тежки удари върху българската военна мощ.

Тук трябва да се отбележи, че Василий II започва военна кампания срещу България, която продължила близо 40 години. Тя се води в няколко етапа, като решаващата й част е в два : 1001 – 1004г., и 1014 – 1018г. Трябва да се има предвид, че във военно отношение Самуил не представлява сериозна опасност за империята тъй като той се намира далеч от Тракия и византийската столица. Неговите нападения са насочени предимно към южните и западните части на византийските владения на Балканите.

Окончателно падане на Българияпод византийска власт. През 1014г. византийския император Василий II потеглил с голяма армия срещу България. Тя била възпряна от българите в клисурата до крепостта Ключ (Петричко). На 29 юли съсредоточената там българска войска била обкръжена. Цар Самуил и синът му Гаврил Радомир едва успели да се спасят. Пленена била 15 000 (според други сведения 14 000) българска войска. Жестокостта на императора му донесла прозвището “Българоубиец”. По заповед на Василий II на пленените български войници били избодени очите, като на всеки 100 души бил оставен по един едноок, за да ги води. Ослепените войници били изпратени при българския цар. При вида на изтерзаните си войници, на 6 октомври 1014г. цар Самуил умира.
Тази жестокост на императора не е самоцелна, тя има и военна и психологическа цел. Ядрото на българската войска е извадено от строя. След тази битка българите вече не могат да изведат на бойното поле голяма армия. 14 000 инвалиди се разпръскват из цяла България и стават свидетелство за неумолимостта, с която Василий 2 води войната. Едва ли търсена специално, но жестоката постъпка води и до смъртта на българския цар. Несъмнено всичко това оказва влияние върху българската аристокрация и войската, които предпочитат да предават крепостите си, при което получават привилегии като византийски поданици.

На 15 октомври 1014г. за български цар е провъзгласен Гаврил Радомир (1014 – 1015г.).
Виждайки силата на Византия, Гаврил Радомир предлага на Василий II мир, но предложението е отклонено. Не помогнало и самоотвержената съпротива на Ивац, Драгшан, Кракра и Дометиан. Византийците превзели последователно Прилеп, Щип, Острово, Воден и Мъглен. Тяхната дипломация успяла да внесе раздори и в царския двор. През 1015г. Гаврил Радомир паднал покосен от ръката на братовчед си Йоан Владислав, син на Арон, чийто живот на времето той лично измолил от баща си. Убити са също съпругата и зет му Иван Владимир.

През краткото си управление (1015 – 1018г.) Йоан Владислав изразходвал много сили да мъсти на Самуиловия род , вместо да се заеме с отбраната на загиващата държава. В отношенията с Василий II Българоубиец той се оказал нерешителен, дори му предложил мир и обещание за васално подчинение, но и това предложение е отхвърлено.

За управлението на новия владетел разказва Битолския надпис, в който се споменава, че тойсе титулувал като “цар на българите”.
През 1015г. воеводата Ивац удържал победа  в битката на Битолското поле. По същото време Василий II нападнал Охрид и опожарил царския дворец. Столицата била преместена в Битоля. Също така византийците превземат крепостта Бояна. През 1016г. византийския император повторно обсадил крепостта Перник, но неуспешно. През 1016 – 1017г. Кракра се опитва да влезе в съюз с печенегите, за да отслаби византийския натиск. Опитът обаче остава без успех, тъй като Василий II привлича печенегите на своя страна.

През февруари 1018г. цар Йоан Владислав се опитал да отклони вниманието на византийците от столицата Охрид, насочвайки се към Драч, но под стените на града намерил смъртта си в двубой с Никита Пигонит.

Наскоро след това настъпило всеобщо разпадане на държавата. Сред българската аристокрация ясно се разграничили и противопоставили две групировки. Начело за първата, която била за незабавна и пълна капитулация пред византийския император, стоели царицата, патриархът и управителят на вътрешната област. Групировката, която била за водене на борбата докрай, се оглавявала от престолонаследника Пресиян и Самуиловите воеводи Ивац и Никулица. В крайна сметка царицата вдовица Мария писмено уведомила Василий II за капитулацията на държавата.
През 1018г. император Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на България. Българските земи били окончателно покорени от Византия. Василий 2 тържествено влиза в столицата Охрид, където царица Мария и децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав са отведени в Константинопол. 

Превземането на Охрид обаче не означавало покоряването на България. В някои области съпротивата срещу византийците продължавала. Последни защитници на независимостта на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг, Сермон и Гавра. През 1018г. били потушени и последните огнища на българската съпротива в албанската планина Томор. Византия възстановила напълно господството си на Балканския полуостров.

В края на 1018 и началото на 1019г. Василий 2 празнува последователно своята победа над българите в Атина в църквата “Св. Богородица”, Партенона и в Константинопол, в църквата “Св. София” с тържествени молебени. Покоряването на България той смятал за най – голямото постижение на своя живот.

Заключение. В дългогодишния двубой с Византийската империя българският военен и човешки потенциал силно се изтощил. През последните години на своето съществуване ранносредновековното Българско царство освен това се изолирало в международен план  и не можело да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения в българското общество и особено в редовете на царстващия род и аристокрацията още повече обезсилвали съпротивителните му възможности и играели отрицателна роля при организиране на действията срещу Византия.

Главната причина за падането на България е военната сила на Византия. В края на X и началото на XI в. тя се намира на върха на своето териториално, материално и военно могъщество и принуждава към подчинение всичките си противници. България също не прави изключение. Към това трябва да се прибави и факта, че Василий II си поставя като главна цел в своята външна политика покоряването на България, срещу която съсредоточава всички военни сили на империята. Той бил суров, подозрителен, противник на лукса и удобствата, войник, остава неженен и с него прекъсва линията на Македонската династия. При него Византия достига върха на своето могъщество. Тя постига успехи срещу арабите и прекратява техните нападения. Това и дава възможност да съсредоточи всичките си сили срещу България. Продължителната съпротива на България срещу могъщата Византийска империя се дължи на непристъпния терен, на който се водят сраженията.

Още една от причините за падането на България под византийска власт е липсата на перспектива след смъртта на Иван Владислав и убеждението на българската аристокрация, че Василий II няма да се откаже от намерението си да покори България след толкова продължителна война. Българите са уплашени и от жестокостта на Василий II като към това се прибавят и обещанията му, че предалите се ще получат византийски титли и имения в други краища на империята – например в Мала Азия. Тези обещания са изпълнени.

Събитията на Балканите в края на X и началото на XI в. са окачествени от френския византинист Гюстав Шлъомберже като “византийската епопея”. Всъщност те са”българската епопея” в двубоя с Византия. Със завладяването на България и на разпокъсаните сръбски княжества” за пръв път целия Балкански полуостров от славянското му заселване отново се намирал под византийски скиптър (Георгий Острогорски). Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, забавила за дълго развитието на българското общество и държавност. 

Последно променен на Петък, 25 Август 2006 13:22
 
Банер