Възраждане : Националноосвободителното движение от края на 60те до средата на 70-те години Печат
Петък, 25 Август 2006 16:35

Увод. Просветното движение през Възраждането изиграло важна роля за разширяването на образоваността на българската нация. То осъществило връзката на българите с модерната култура на епохата, съдействало за оформянето на новобългарския писмен и говорим език, дало тласък на развитието на книжнината, на литературата и изкуството, подхранило и стимулирало националното съзнание, подпомогнало създаването на обществените институции в градовете – като общинските и училищните настоятелства.

Друго постижение на българското Възраждане до началото на 70-те години било извоюването на Българската екзархия на 28 февруари 1870г. Възстановяването на църковната самостоятелност представлявало успех за българите. Постижението в църковното движение довело до официалното признаване на българите като народ (милет) и на техните основни етнически граници в рамките на Османската империя. С това на практика завършил процесът на оформяне на българската възрожденска нация. Екзархията станала първата национална институция на българите от времето след падането им под Османска власт.

Движението за новобългарска просвета и борбата за самостоятелна църква съдействали за окончателното оформяне на българската нация.

Има съществена разлика в развитието на политическите борби на българите от първата половина на XIX в.и периода след Кримската война. На мястото на неорганизирани акции като политическата дейност на Софроний Врачански, различните бунтове и местни въстания, опити за съзаклятия и чети, се появяват първите опити за организиране на освободителната борба - Г. С. Раковски и неговите планове и четническа тактика. Съществен принос има дейността на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Тайният комитет с неговата идея за въстание и за комитети в страната е нова крачка в развитието на националноосвободителната идеология. На този ранен етап, когато българите се чувстват все още слаби, всички планове за освобождението на българите се свързват и обвързват с действия на Русия или на някои от балканските държави.
През втория етап на национално – освободителното движение се появили първите организации, предвиждащи цялостното освобождение на България, създали се първи планове за общонационална въоръжена съпротива. За първи път българският въпрос бил поставен пред Великите сили. Голяма роля в това отношение изиграл Г. С. Раковски. Неговите планове и организации имали важно значение с оглед по – нататъшното развитие на българското революционно движение. С тях се слагало началото на националноосвободително движение, оглавено от единен общобългарски революционен център, полагали се основите на т.нар. четническа тактика като първи етап от организираната борба. Със своите замисли, проекти и действия Раковски възпитал цяло поколение от революционни дейци и патриоти, които превръщали делото на националното движение в своя житейска мисия.

Създаване на БРЦК и вътрешната революционна организация. Поява на различни течения и възгледи за освобождението на българите. През 60-те години на XIX в. в България окончателно се оформят главните обществени групировки и идейни течения в националноосвободителната идеология. Общественият живот по това време намирал израз в в две главни направления – в движението за културно – духовно обособяване на нацията и политическите борби за нейното политическо осовобождение. Тези две направления естествено разделяли дейците на просветители черковници и на политици революционери. Но това разделение е само условно, тъй като и в едното, и в другото течение се срещали  и реформисти и революционери. Главният проблем, който определял обществените позиции на различните партии и дейци, бил освобождението на България. Всички дейци, обединени от тази идея, били участници в националноосвободителната революция, независимо от това дали работели в областта на просветата или в политическите и обществени организации.

При това положение през 60-те години на XIXв. се оформят две главни направления: на т.нар. “стари” и “млади”, но в съвременната историография не се употребяват често. Вместо това деление в литературата се споменават три течения – консерватори, либерали и революционни демократи. При това деление обаче трудно може да се каже аргументирано кой е привърженик на консерватизма в политическата идея за освобождението на България, кой е либерал и кой е революционер – демократ. Липсата на ясно очертани социални групи, граници и интереси, честите промени в стратегията и тактиката на освободителната борба, преминаването на личностите от една към друга групировка водят до трудности по подобни определения. Ето защо, по – удачно е да се използват названията, които самите възрожденски политици си дават -  “млади” и “стари”.

“Старите” се състоят от членовете и привържениците на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, докато към “младите” се причисляват съмишлениците на Раковски ТБЦК. “Старите” са за по – умерени методи в борбата, не са склонни да подкрепят рисковани и некоординирани въоръжени акции, не се включват активно в революционна пропаганда, твърде често следват руската политика, привържениците са на политиката на реформи и компромиси за постигане на българското освобождение. “Младите” са настроени по – решително, привърженици са на решителни действия срещу турската държава, те са главните организатори и участници в двете легии, в сформиращите се чети, готови са за бунтове и участват в подготовката на двете въстания от 1875 и 1876г. Въпреки различията между двете групи сериозни противоречия между тях няма. Често “старите” финансират начинания на “младите”, а хора от едната група преминават в другата и обратно. Ето защо делението на различните групи или течения в националноосвободителното движение е условно. Всички участници в него се борят за освобождението, като има различия само в пътя за неговото извоюване.

Смъртта на Раковски, разпадането на Тайния комитет и неуспехите на предприетите от Добродетелната дружина начинания изострили идейното противоборство между българската емиграция. В края на 60-те години привържениците на двете течения се конфронтирали най – вече относно дуалистичната формула, издигната от Добродетелната дружина като възможен вариант за решаване на българския въпрос. Дейците около Христо и Евлоги Георгиеви виждали предимствата на дуализма най – вече в мирните средства, чрез които можело да се стигне до създаването на дуалистична българо – турска държава, при това без да се засягат чувствително интересите на големите европейски сили.

Идеите на ТБЦК и на Добродетелната дружина за дуалистична държава с Турция не представлявали предателство към интересите на българите. През периода 1867 – 1869г. те все още не били признати за отделен милет в империята, не били извоювали своя самотоятелна църква. Следователно евентуалната автономия на българите в двуединна турска монархия би ги обособила като отделен народ, с фиксирани територии, със свое автономно управление. Веднъж постигната автономията можела да стане етап към окончателната независимост.

Пропагандирането на тези реформистки идеи подтикнало “младите” да преодолеят собствените си противоречия и да пристъпят към консолидирането си в нова политическа организация. Важна роля в реализирането на техните усилия изиграл Любен Каравелов (1834 – 1879г.), който точно по това време започнал да се изявява като водеща фигура сред революционно настроената емиграция.
Живот и дейност на Любен Каравелов. Любен Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица в заможно бегликчийско семейство. На седем годишна възраст той постъпва в местното килийно училище. През 1850г. Любен Каравелов се озовава в Пловдив, където известно време учи в гръцкото училище. Тук той започва да определя своята жизнена позиция на борец и патриот. Напуснал училището, той помага на баща си в търговската дейност, учи абаджийство в Одрин, обикаля Турската империя в момент, когато българското общество било напълно пробудено за нов стопански и културен живот.

През 1857г. Каравелов заминава за Русия и след като не успява да влезне във военно училище, постъпва като доброволен слушател в Историко – филологическия факултет на Московския факултет. За идейното формиране на Каравелов определящо значение има неговият десетгодишен престой в Русия (до 1867г.). Каравелов се свързва с дейците на Московския славянски славянски комитет (И. Аксаков, М. Погозин, Н. Попов, Вл. Ломански, Ал. Рачински).

Там Каравелов попада в едно общество, което след неуспеха на Кримската война търси нови пътища. Натрупаното социално напрежение пораждат непозната дотогава за руската държава политическа активност в страната. Появяват се мощни обществени движения, обособяват се разнопосочни политически течения. На този фон реформените усилия на руското правителство провокират силен идеен сблъсък в средите на интелигенцията и Каравелов има шанса да стане свидетел на противоборството между основните идейни кръгове на тогавашното руско общество. Особено силно влияние върху него оказват руските славянофили и руските революционни демократи. Каравелов сътрудничи на славянофилските вестници “Ден”, “Москва”, “Голос”, “Московские ведомости”.

Въздействието на тези две течения върху идеите на Каравелов е сложно и противоречиво, тъй като допирните точки помежду им не са чак толкова много. Съчустващ на идеята за славянското единство, Каравелов в същото време е повлиян и от революционните идеи на руските демократи, но без крайните прояви на техния радикализъм (А. Херцен, Н. Чернишевски, Н. Добролюбов).
По време на престоя си в Русия, през есента на 1861г. Каравелов, заедно с руския революционер демократ Иван Прижов съставя първия си програмен документ “С какво може да се помогне на българите”. С него се предвижда създаване на Дружество на българското движение – революционна организация с център Белград, която да ръководи националноосвободителната борба на българския народ.

В началото на 1867г. Каравелов заминава за Белград като кореспондент на славянофилския вестник “Голос”. По – близо до България го привличали надигащите се освободителни борби на българите, както и проектите на генерал Игнатиев да създаде югославянска държава.
През едногодишния си престой в Белград Каравелов се сближава практически с освободителното движение. В очакване на сръбско – турския конфликт през май – юни 1867г. и под влияние на Раковски и на четническите движения, подбудени от букурещката емиграция, той основава Български революционен централен комитет в състав от 12 души, с цел за подготовка на въстание в България чрез изпращане в страната на чети от сръбска територия. Плановете на Каравелов предвиждали издаването на революционен вестник, изграждането на нелегални канали през границата, подготовката на чети. Междувременно е изработен и Устав от 17 точки.

Сръбското правителство обаче не позволило на Каравелов да осъществи намеренията си. Полицията започнала да ограничава дейността му, тъй като по време на престоя си в Белград поддържал активни контакти със Сръбската Омладина – най – радикалната политическа формация в тогавашното сръбско общество. Под влияние на “Омладината” Каравелов възприема постепенно републиканските идеи и окончателно приема идеята за южнославянска федерация под формата на съюз между Сърбия и България. Той е изгонен от княжеството и в началото на 1868г. се установява в Нови Сад (Австрия). По време на престоя си в Сърбия и Австро – Унгария Каравелов влиза в досег и с либералните идеи на европейското общество от средата на века. У него се утвърждава и идеята за просветата като главен фактор на обществения прогрес.

Каравелов е заподозрян като участник в убийството на княз Михаил Обренович и е арестуван и затворен в будапещенската тъмница, където престоява 203 дни. Там Каравелов посрещнал мемоара на Добродетелната дружина до конфедерацията на великите сили в Париж по критския въпрос с предложение за атономия на българите и българо – турска дуалистична държава. Мемоарът предизвиква осъждания от страната на “младите” в революционното движение, включително и от страната на Л. Каравелов.

В затвора в Будапеща Каравелов подготвя обръщение към своите сънародници под надслов “Мои братя”, отпечатана на 9 март 1869г. във в. “Народност” от Иван Касабов. Според Каравелов борбата на българите трябва да се води за постигане на “свободна народна, свобода лична, свобода човеческа”. Влиянието на просветителските идеи върху Каравелов постепенно се засилва. Той пише: “ Ни не ще погрешим, ако кажем, че провсвещението води след себе си политическата свобода, а не политическата свобода – просвещението”. В същото време Каравелов не робува само на просветителските идеи, след като е ясно, че политическото освобождените на българите няма да се постигне по мирен път. Каравелов е категорично против дуализма. Затова той ставя ръководителя на най – радикалната емигрантска организация БРЦК и написва крилатата си фраза: “Свободата не ще екзарх – иска Караджата”. Колебанията между просветителските идеи и мирния път за политическото освобождение и подготовката на въоръжено въстание обаче продължават да се проявяват както в статиите, така и в дейността на Каравелов.

След като следствието не открило улики срещу Каравелов, през януари 1869г. Каравелов бил освободен и малко по – късно през април се установил в Букурещ, където дейците на Добродетелната дружина го поканили за редактор на техния вестник “Отечество”. Поради възникналите идейни противоречия, той отказал да им сътрудничи и това го сближило с групата на “младите”. На 10. 01. 1869г. Добродетелната дружина изпратила мемоар до конференцията на великите сили в Париж по критския въпрос с предложение за автономия на българите и българо – турска дуалистична държава. Мемоарът предизвиква осъждания от страна на т.нар. “млади” в революционното движение, включително и от страна на Л. Каравелов. 

Каравелов бързо се сродява с младите дейци, които търсели нови пътища за революционно действие. На 7 ноември 1869г. той започва да издава в.”Свобода”, с материалната помощ на Д. Ценович. Много скоро вестникът спечелил симпатиите на революционната емиграция и постепенно около неговата редакция се обособила нова политическа група, дала началото на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Председател на комитета бил самият Л. Каравелов, сред останалите дейци се отличавали Д. Ценович, П. Хитов, Кириак Цанков, Васил Левски и мнозина от членовете на разпадналия се вече ТБЦК и неговите наследници – “Българско общество” и “Млада България”. Печатен орган на комитета е в. “Свобода”.

В научната литература се срещат различни мнения по въпроса за възникването на БРЦК. Най – попилярно е твърдението, че БРЦК се учредява през есента на 1869г., но според някои историци комитетът е създаден през пролетта на 1870г., а Д. Косев смята, че БРЦК се учредява едва по време на Общото събрание от 29 април – 4 май 1872г.

Програмните документи на БРЦК са изработени от Л. Каравелов. В тях той обосновава необходимостта от политическото освобождение на България и изяснява пътищата, по които може да се постигне тази цел. Първата програма на БРЦК е обнародвана на 1 август 1870г. в женевското списание “Народное дело”, а по – късно е публикувана и във в. “Свобода”. Програмата определяла двамата неприятеля на българския народ – гръцкото духовенство и турското правителство.
В тази програма Каравелов предвижда създаването на републиканско устройство : избираемо от народа правителство, образуване на “Южнославянска” или “Дунавска” федерация по подобие на Швейцария, при зачитането на правата на всички народи, влизащи в нея. Все още Каравелов смята, че политическото освобождение може да се постигне и с мирни средства, като само в краен случай ще се употреби оръжие. През есента на същата година Каравелов отпечатва брошурата “Български глас”, в която доразвива някои от основните си идеи за бъдещата революция в България. В тази брошура личи развитието  на възгледите на Каравелов, който вече отхвърля мирните средства и залага на създаването на широка революционна организация, която с помощта на други балкански народи ще постигне политическото освобождение на българите. Отрича се намесата на великите сили и сляпата вяра в чуждата помощ, както и формулата на дуализма. Критикува се и монархическия строй.

И в двата документа личи колебанието на Каравелов по отношение на начините за борба – от поставяне на просветата и мирните средства на преден план, до отхвърлянето им и постигането на освобождение с въоръжени действия. Въпреки тези колебания идеите на Каравелов бележат крачка напред, като отхвърлят четническата тактика и предвиждат създаване на широка народна организация за постигането на освобождението.

Израз на колебанието на Каравелов след основаването на комитета е, че освен политическата пропаганда на в. “Свобода” и в други документи, не се предприемат конкретни действия за изпълнение на програмата. Това поражда противоречия и несъгласия сред част от членовете на комитета. Най – деен в това отношение е Васил Левски, който настоява да се пристъпи към практическа дейност вътре в страната. 

Живот и дейност на Васил Левски. Васил Иванов Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски, е роден на 6 юли 1837г. в Карлово в семейството на влиятелен майстор от бояджийския еснаф. На 14 – годишна възраст Васил остава сирак и заедно с майка си поема грижата за прехраната на многобройното семейство. Заедно с това той се учи в карловското взаимно училище, но скоро поради липса на средства той постъпва като прислужник при вуйчо си Васил – таксидиот на Хилендарския манастир. С негово съдействие той учи в старозагорското класно училище – едно от най – добре уредените училища по това време в България. Завършил втори клас с отличен успех, Васил напуска училището и се замонашва под името Игнатий. Точно по това време Раковски призовава българската младеж за участие в белградската легия. Вече 24 – годишен В. Левски не се колебае и на 3 март 1862г. заминава за Белград. Оттук нататък неговото развитие се осъществява под влияние на революционните идеи на Г. С. Раковски. След разтурването на легията през пролетта на 1863г. Левски се завръща в Карлово и захвърля калугерското расо, за да се отдаде на учителска дейност. Близо две години той учителства в с. Войнягово, Карловско, след това в добруджанското село Еникъой. От Еникъой Левски заминава за Яш, където отново търси връзка с Раковски. Четири години след първата легия – през 1867г. той постъпва като знаменосец в четата на П. Хитов. През 1868г. отново е легионер в Белград.
След разтурване на Втората българска легия поради тежко заболяване Левски остава за известно време в Зайчар. Оттук през март 1868г. той изпраща своето знаменито писмо до Панайот Хитов, в което след като му съобщава, че е намислил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, заявява: “ако рече Бог,... за което, ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгуба, губа само мене си.”

За разлика от повечето емигрантски дейци Левски още през пролетта на 1868г. обмисля нови възможности за решаването на българския политически въпрос. Левски осъзнава, че неуспехите на емиграцията се дължат до голяма степен на политическата апатия вътре в страната. Почти цяло десетилетие емигрантските дейци кроят планове за освобождение на България, организират и изпращат чети в страната, сформирали легии и доброволчески отряди, но всички усилия отиват напразно. Основната причина Левски вижда в разминаването на представите на политическата емиграция за положението в страната и реалното състояние на обществените настроения в България. Почти всички ръководители на национално – освободителното движение смятат, че българският народ е винаги готов да се вдигне на въстание, без предварителна подготовка, по сигнал отвън, че с един или няколко въоръжени отряда ще може да се разбунтува населението и така да се извоюва свободата. Действителността била савсем различна – било от страх, недоверие или нежелание за по – категорично ангажиране, повечето българи остават пасивни наблюдатели на емигрантските напъни.

През пролетта на 1868г. Левски заминава за Букурещ, където намира подкрепа сред дейците на “Българското общество”, получава от тях средства и на 11 декември 1868г. се отправя към Цариград, за да предприеме оттам първата си обиколка из България, която свършва на 24 февруари 1869г. Основната му цел била да събере информация за реалните политически натроения в страната. Някои изследователи смятат, че по време на първата обиколка Левски успял да изгради в отделни селища комитети, но сериозни потвърждения за това няма.

На 1 май 1869г. след двумесечен престой в Букурещ, този път от Никопол, Левски тръгва за втори път по градовете и селата на България. През втората обиколка, която завършва на 26 август същата година, той носи революционна прокламация от името на Привременното правителство в Балкана, съставена от Иван Касабов – прокламацията трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да демонстрира идейната близост с делото на Раковски и ТБЦК. Той поставя началото и на Вътрешната комитетска организация в градовете Плевен, Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Сопот, Казанлък, Пловдив, Пзарджик, Чирпан, Стара Загора, Сливен и други места. 

При първите си две обиколки в края на 1868 и през 1869г. Левски се убеждава, че народът в този момент не е готов за революционно действие. По това време цялото внимание на българите е обърнато към Цариград, където се развива финалната фаза на решаването на въпроса за самостоятелна Българска църква. Неразбирането на обстановката вътре в страната води до доста заблуди и провали в революционното движение. Левски е един от малкото революционери, който стига до идеята за широка, целенасочена, последователна и продължителна подготовка на възможно най – широки слоеве от българите за въоръжено въстание чрез организирането на местни комитети. С това Левски поставя на преден план идеята, че освобождението трябва да бъде извоювано предимно със силите на самия народ, а не да се чака помощта на съседните балкански държави или великите сили. Убеден в своята правота, дори в спорове със своите съмишленици, В. Левски не се колебае да се заеме с трудното дело и успява да изгради широка революционна организация в българските земи.

На 26 август 1869г. Левски се завръща в Букурещ, където в края на 1869г. заедно с Каравелов участва в създаването на БРЦК. Безплодните спорове около практическата дейност не новия комитет го подтикнали да напусне Румъния и на 27 май 1870г. за трети път се прехвърлил в България. Само за около година и половина Левски успял да изгради широка комитетска мрежа, обхващаща цялата страна. Начело на така оформящата се Вътрешна революционна организация (ВРО) стоял Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията се осъществявала по конспиративни канали. Под ръководството на Левски и изпратените му от Букурещ за помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи комитетите разгърнали активна пропагандна дейност и това създало реални предпоставки за подготовката на една действително общнонационална революция.

Основните политически идеи на Левски намират отражение в изработения през 1871г. проектоустав на Вътрешната организация (“Нареда на работниците за освобождението на българския народ”). В него се посочва крайната цел на борбата – политическо освобождение на българите и изграждане на една демократична република – “С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско – тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)”. Високите демократични идеали на Левски могат да се видят и във възгледите му по националния въпрос – според него в бъдещата българска държава “българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще избере”. Левски цени задружните действия с останалите балкански народи, но отхвърля политическите комбинации с чужди правителства. С тези демократични идеи Левски налага в българското национално – освободително движение ценностите на европейската буржоазно – демократична мисъл от XIX в. и отбелязва едно от най – високите идейни постижения в политическото възраждане на българите. Така Левски става един от главните идеолози и водачи на българското национално – освободително движение.

Първо общо събрание на БРЦК (29 април – 5 май 1872г.) В края на 1871г. и БРЦК в Букурещ начело с Каравелов, и ВРО начело с Левски разбрали, че за успеха на освободителното движение било нужно обединяване усилията на комитетската организация в страната с тези на емиграцията. Така възникнала идеята за Общо събрание, което да изработи нови програмни документи и да избере единно ръководство.

На 5 март 1872г. на път за Букурещ на русенското пристанище се самоубил Ангел Кънчев.
Общото събрание се състояло в Букурещ в периода от 29 април до 5 май 1872г. На него присъствали 25 представители от България, Влашко и Бесарабия, някои от които имали повече от един мандат. Така вътрешните дейци разпологалаи с 33 гласа, а емигрантските – със 17. На първото заседание била избрана комисия в състав Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да подготви програмата и устава на БРЦК. Още на следващия ден комисията представила проект за програма, предварително подготвен от Л. Каравелов и одобрен от В. Левски преди събранието. Според този проект, приет от събранието, главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция : “морална и с оръжие”. Програмата предвиждала да се създаде федерация “на свободни земи” на базата на доброволното обединение, при зачитане на историческите, етническите и политическите права на всеки народ. За разлика от проектоустава на В. Левски програмата не уточнявала бъдещата форма на управление.

Възгледите на В. Левски не се приемат безпроблемно в БРЦК, където господства авторитета на орбазования писател, публицист, издател на вестници Л. Каравелов. Ето защо  Васил Левски е принуден да прави комрпомиси в името на общото дело. В Програмата и Устава на БРЦК надделяват възгледите на Каравелов, но при зачитане на правата на вътрешните комитети. Главната идея на В. Левски – за пренасяне на работата вътре в страната за изграждане на широка революционна мрежа се потвърждава.

Нейните основни положения повтаряли програмата на БРЦК от 1870г. Значителни промени били направени и в проектоустава (“Наредата”), представен от вътрешните дейци. Събранието решило да се създаде общ Централен комитет със седалище в Букурещ. И по този пункт Левски отстъпил от старите си разбирание “БРЦК е в България” и че всички трябва да се съобразяват с неговата воля. Срещу това била учредена нова институция – комисия на представителите на частните комитети, която щяла да упражнява надзор над БРЦК.

На 5 май за председател на БРЦК бил избран Л. Каравелов. Той предложил следния състав на комитета: К. Цанков – подпредседател, Олимпи Панов – секретар, Д. Ценович – касиер, П. Хитов и В. Левски – членове. Васил Левски получил специално пълномощно, с което да представлява БРЦК всичко в рамките н Устава в Северна България, Тракия и Македония.

Ударът върху революционната организация през есента на 1872г.  На 1 юни 1872г. В. Левски се завърнал в страната и се заел да подготви предстоящото въстание. Съобщавайки на вътрешните дейци решенията на събранието още в първото си писмо от щли 1872г. той ги призовал да се съобразят с колективно изразената воля на БРЦК. Левски възнамерявал да свика общо събрание на ВРО, за да даде отчет пред него и да предложи план за подготовката на предстоящото въстание.
С оглед на ускоряване на революционната подготовка той се заел да преустрои организацията, като привлякъл нови членове и разширил комитетската мрежа. Той и неговите пълномощници учредили пред септември – ноември 1872г. окръжни центрове – голямоизворски, пазарджишки, старозагорски, сливенски, търновски, ловчански. За общ контрол върху дейността на комитетите за разузнаване на врага била създадена тайна полиция. Формираната тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурявала разрастващите се връзки между комитетите. Така ВРО обхванала в мрежата си почти цялата страна и насочвала към непосредствена подготовка на общонародно българско въстание.

В условията на този подем се появили някои признаци на разложение. Първият помощник на Апостола – Димитър Общи, започнал да оспорва неговата власт, да интригува, да сее раздори между комитетите. Общи успял да настрои срещу Апостола няколко организации. Така единството на ВРО било заплашено. Левски поискал БРЦК да отстрани Общи от поста пръв помощник, но опитите му били неуспешни.

В тази обстановка на 22 септември 1872г. въпреки забраната на Левски, Д. Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. В ръцете на нападателите попаднали 120 000 гроша – значителна за онова време сума. Полицията арестувала през октомври Д. Общи и други членове от революционния комитет в Орханийско. За да представят пред света своето дело като политически акт, Общо и сътрудниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство засилило полицейско – разузнавателните органи, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци. ВРО, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започва да се разпада.

Ударът заварил Левски в Южна България. Той веднага предупредил комитетите за опасността и тръгнал за Букурещ, за да обсъди заедно с други членове на БРЦК създалара се обстановка. В Сливен до него пристига писмо от Л. Каравелов, писано на 2 ноември 1872г., в което се препоръчва незабавно “повдигане на революцията”.

Васил Левски обаче отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията трябвало да доведе до освобождението на България. Левски решава бързо да се придвижи до Букурещ, за да защити своите разбирания. На 25 декември 1872г. на път към Дунава той пристигнал в Ловеч, но поради полицейските предохранителни мерки не можал да се срещне с председателя на местния комитет поп Кръстю, а сам прибрал архивата на комитета, тъй като ако книжата попаднели  в турски ръце, можели да разкрият напълно организацията. През следващата нощ Левски останал в с. Къкрина, за да пренощува в хана на Христо Цонев Латинеца, но тук на 26 декември 1872г. той бил заловен от турската полиция. От Къкрина е откаран в Ловеч, после в Търново и София, където заедно с групата на Димитър Общи бил изправен пред съд. На 14 януари е произнесена смъртната присъда над Васил Левски, потвърдена от сулатна на 22 януари. На 6 (18) февруари 1873г. В. Левски бил обесен в околностите на гр. София. Малко преди това на смърт бил осъден и Димитър Общи. Останалите арестувани били заточени за различни срокове в Мала Азия.

Така завършва своя живот най – великия син на България – гениалният организатор, политик, тактик, идеолог на българската национална революция. Образът на Васил Левски отдавна е запечатан в българското национално съзнание. Той е останал като пример на всички поколения със своята патриотична всеотдайност. Преди всичко той е велик народен водач – организатор. Като никой друг в българската история, и то в условията на робски страх и униние, той успява да създаде могъща народна организация. Неговите прозрения за независимост и самостоятелност на българското движение имат почти непреходно значение в българската история.
Националнореволюционното движение през периода 1873 – 1875г. Кризата в БРЦК след смъртта на В. Левски.

Смъртта на В. Левски и ударът, който революционната организация изживяла вследствие на масовите разкрития и арести през есента на 1872г. имали тежки последици за БРЦК. Една част от комитетските членове се отдръпнала. Взаимното недоверие, страхът и унинието се наместили задълго в отношенията между активните някога революционни дейци. Отделни комитети били напълно разтурени, а други преустановили временно работата си.

Противоречия възникнали и пред Букурещкия централен комитет. Любен Каравелов бил принуден временно да се укрие в Сърбия, тъй като Портата искала неговото екстрадиране от Румъния. Вестник “Свобода” бил забранен и едва през февруари1873г. започнало издаването на нов революционнен вестник под името “Независимост”.

Неуспешни се оказали и опитите да се намери подходящ заместник на В. Левски. Още в през март 1873г. Търновският комитет определил Атанас Узунов за главен апостол в България. Младият Узунов съсредоточил усилията си в Южна България, но дейността му продължила само три месеца. При опит за покушение над един набеден в предателство хасковски чорбаджия хаджи Ставри, Атанас Узунов бил заловен. Последвал още един шумен процес и десетки нови комитетски дейци от Хасковско, Старозагорско, Чирпанско и Пловдивско били арестувани и осъдени на заточение. През 1874г. по препоръка на Русенския комитет, функциите на главен апостол поел Стефан Стамболов. Но и неговата дейност не продължила дълго. Полицията попаднала на дирите му и той бил принуден да емигрира в Русия.
Общи събрания на БРЦК през 1873 – 1874 г.

През януари 1873г. Търновският комитет поема функциите на централен комитет. Техен пратеник сондира в Белград с Л. Каравелов и П. Хитов възможностите за съвместни действия със Сърбия за предстоящо въстание в България. Против Централния комитет открито се обявил и стария четнически войвода П. Хитов. Така отново били възстановени двата центъра в движението, но този път не на принципна основа, а на базата на анархията и неподчинението.

БРЦК се опитал да спре започналия процес на разложение. На 11 – 12 май 1873г. Л. Каравелов свикал общо събрание в Букурещ, но от вътрешната организация се явили само двама души. Без да може да ограничи надигащата се анархия, събранието отменило Устава на БРЦК и по този начин ликвидирало идеята на В. Левски за строга централизация и дисциплина в движението. На събранието било решено да се изпрати чета в България, която да изпробжа народното настроение с оглед на предстоящото революционно действие. Това решение на събранието поставило под съмнение  и другото основно положение на В. Левски за организираното отвътре въстание.

Букурещкото събрание от май 1873г. фактически ликвидирало властта на БРЦК, обезличило го като ръководен орган на революцията. Вътрешните комитети, и особено най – дейните от тях – Търновският и Русенският, престанали да се съобразяват с мнението на букурещките дейци. В стремежа си да се поставят над БРЦК в периода 20 – 21 август 1874г. тези комитети, подкрепени от П. Хитов, свикали ново събрание в Букурещ.

Събранието избрало Централен комитет, в който влезли Л. Каравелов, К. Цанков, Олимпи Панов, Тодор Пеев и Христо Ботев. Русенският комитет получил права на Централен комитет за вътрешността. БРЦК избрал за заместник А. Узунов, но скоро той бил заловен и изпратен на заточение. След него за апостол на цяла България бил определен Ст. Стамболов, който положил много усилия да спре процеса на разложение.

При тази обстановка в организацията отново се очертали двете основни течения – революционно – демократичното и буржоазнолибералното. Начело на първото застанал Христо Ботев, второто се ръководело от Л. Каравелов. Либералното течение смятало, че българската революция не може да победи без външна помощ. Групата на радикалното действие останало вярна на заветите на В. Левски, че българският въпрос трябва да се решава чрез революция, разчитаща главно на силите и възможностите на народа. Тези две течения се срещнали на третото събрание на БРЦК на 26 декември 1874г. Събранието отхвърлило исканите пълномощия от Л. Каравелов и избрало нов състав на БРЦК, в който влезли Л. Каравелов, К. Цанков, Ив. Адженов, Т. Панталеев и един представител на комитетите от България. По – късно на мястото на Т. Панталеев бил привлечен Христо Ботев. Избрана била комисия, на която било възложено да подготви ново събрание през март следващата година. Но комисията начело с Каравелов потънала в бездействие и от края на 1874г. букурещкият БРЦК, ръководен в продължение на пет години от Л. Каравелов, фактически се саморазпуснал. На 12 октомври 1874г. Каравелов спира издаването и на печатния орган на БРЦК в. “Независимост”.

    Обезверен от поредицата неуспехи, в началото на 1875г. Л. Каравелов напуснал революционната организация и започнал дяа издава  литературно и научнопопулярно списание “Знание”. Така завършила активната политическа дейност на една от най – ярките личности на българското възражденско общество. Приеман и едновременно отхвърлян преживе от своите съвременници, Любен Каравелов и до днес остава една от най – оспорваните политически фигури в доосвобожденската ни история. Някои специалисти виждат в него преди всичко просветителя, други – революционер – демократа, трети акцентират върху неговите идейни колебания.

И до днес Каравелов остава една от най – оспорваните политически фигури във възрожденската ни история. Някои историци виждат в него преди всички просветителя, други – революционерът – демократ, трети акцентират върху неговите идейни колебания и лъкатушения. Всъщност Каравелов е един от малкотоинтелектуалци на поробена България и това обяснява най – добре неговия сложен и противоречив на пръв поглед политически път. За разлика от “праволинейните” емигранти, които неотклонно следват избраната цел, Каравелов, преживява, изпитва съмнения, търси компромиса, опитва се да долови алтернативните възможности и точно това го прави личност от национална величина. Голяма е заслугата на Л. Каравелов за развитието на революционния печат и българската публицистика изобщо. В продължание на години неговите статии в “Свобода” и “Независимост” възпитават в патриотизъм и подбуждат хиляди българи да приемат идеите на революцията.

Христо Ботев начело на БРЦК. От края на 1874г. революционното движение в България започва да изпитва силното влияние на радикалните идеи на Христо Ботев. Христо Ботев е роден на 25 декември (6 януари) 1848г. в Калофер в семейството на възрожденския учител Ботъо Петков. След като завършил трети клас на местното училище, баща му го праща на обучение в Одеса, където през 1863г. той постъпва в гимназия. Учението на Х. Ботев в Русия не се оказало успешно. Скоро той е изключен от гимназията, но остава в Русия още три години. През този период под влияние на възгледите на А. Херцен, Белински, Н. Чернишевски, Н. Добролюбов се формират основите на неговия светоглед. Върху неговия неспокоен дух влияят силно и западните социалисти – устописти както и бунтарските идеи на М. Бакунин и френския социалист Пиер Прудон.

През есента на 1866г. Ботев става учител в с. Задунаевка (Бесарабия) и през пролетта на следващата година се завръща в родния си град. Тук за известно време замества баща си, но скоро се сблъсква с местните първенци и според някои спомени, заради пламенната реч, която произнася на празника на Кирил и Методий на 11 май 1867г., той бил принуден да напусне страната, за да остане до края на живота си политически емигрант в Румъния.

Първоначално Ботев се установил в Букурещ, но по – късно заминал за Браила, където се установил в печатницата на Димиър Паничков. През август 1868г. Ботев се върнал в Букурещ и се записал в Медицинското училище, но скоро го напуснал. Очевидно върху неговото революционно възпитание трайна след оставя В. Левски, с когото живее през зимата на 1868г – 1869г. в една запустяла вятърна мелница край Букурещ.

През 1868г. Ботев става учител в Александрия и по – късно за година и половина в Измаил. По това време той се сближава с руския революционер Сергей Нечаев, който го запознава с руското революционно движение ипо този начин съдейства за неговото по – нататъшно идейно съзряване.
Така през лятото на 1871г. Ботев започва да издава в. “Дума на българските емигранти” – един от най – радикалните български революционни вестници. Още в програмната статия – “Народът вчера, днес и утре” – Ботев води активна пропаганда за народна и социална революция, без предварителна подготовка и в съюз с всички потиснати народи на Балканите.

От 1874г. в условията на дълбоката криза в БРЦК, Ботев излиза на революционното поприще. На третото общо събрание на БРЦК от 20 до 21 август 1874г. той е избран за член на БРЦК. От края на 1874г. започва да изграе първостепенна роля в революционно – демократичното крило. Неговите възгледи намират място а страниците на в. “Знаме”, който като орган на БРЦК заменя в края на 1874г. Каравеловия в.”Независимост” . Във в. “Знаме” Ботев подлага на рязка критика либералните колебания на Л. Каравелов, отхвърля споделяното от Каравелов сръбско предложение за преместване на БРЦК в Сърбия и се заема да пропагандира радикални възгледи за освобождението и бъдещето на България. След напускането на Л. Каравелов, март 1875г. Христо Ботев застава начело на БРЦК.

Христо Ботев е един от най – радикалните революционери от комитетското десетилетие. Той категорично отхвърля реформизма като път за извоюване на бълагрската политическа свобода. Ботев става един от главните критици на Л. Каравелов, отричайки приоритета на просветителството и пропагандирайки революцията – “революция народна, незабавна,. отчаяна”. Под влияние на утопични социалистически и анархистки идеи Ботев ратува за прерастването на народната революция в социална и създаването на държава на социалното равенство. Ботев отрича реформите, като смята че те само отлагат революцията. Той е противник и на дуалистичната формула. Също като Левски отхвърля комбинациите със съседните балкански държави, като смята че освобождението трябва да бъде дело на самите българи. В същото време той е привърженик на общата борба на балканските народи срещу османската държава и за създаването на общославянска конфедерация от равноправни народи. За разлика обаче от Левски, и пак под влияние на анархистките идеи Ботев смята, че народът е перманентно готов за революционна акция и не е необходима старателна и продължителна подготовка. Подобни идеи водят до прибързаното решение за въстание през есента на 1875г. и до неговия крах.

Възникване на Източната криза през 1875 – 1878г. По същото време обстановката в европейския Югоизток бързо се променяла. В средата на 70-те години на XIX в. Турция се изправила пред сериозни икономически затруднения. Традиционният консерватизъм на османското общество, тежкият и корумпиран административен апарат, както и яловиоте реформаторски начинания на Портата не позволявали на империята да се интегрира в модерния европейски свят. Огромните дългове към западните банки не можели да се погасяват а бюджетният дефицит достигнал високи суми. За да се позакрепи финансовата система, турското правителство прибегнало до увеличаване на преките и косвените данъци, събрани от подвластното християнско население. В края на 1874г. десятъкът бил променен от 10 на 12,5 %. Военният данък, плащан от немюсюлманите, започнал, противно на установените норми, да се събира и от новородените момчета. Напрежението между християни и мюсюлмани осезаемо нарастнало и през така избухнало въстанието в Босна и Херцеговина.

През лятото на 1875г. Източният въпрос навлиза в нова фаза. Започналото на 19 юни въстание в Херцеговина е последвано от въоръжено надигане в Босна през август. Въстанието в тези две области поставя началото на т.нар. Източна криза, възникнала в българските земи и Османската империя, както и с официалния банкрут на Османската империя през октомври 1875г. Опитите на Портата да реши въпроса със сила се оказват неуспешни.

Въстанието в Босна и Херцеговина предизвиква възторг сред българската емиграция на север от р. Дунав. Христо Ботев реагира мигновено чрез в. “Знаме” – той открито призовавал българите към въстание.

Спорове в БРЦК за начина на действие. След отдръпването на Л. Каравелов от комитетските дела в средите на революционната емиграция се обособили две групи. Едната се олицетворявала Христо Ботев, Иван Драсов, и Стефан Стамболов, а другата – Кириак Цанков, Симитър Ценович и Панайот Хитов. Групата около Ботев отстоявала необходимостта от бързи и енергични действия в страната. По – възрастните и опитни членове на БРЦК се противопоставяли на тези действия. Тъй като комитетската организация в страната все още не била подготвена за самостоятелни революционни акции, те смятали че е по – добре да осъществят контакти със сръбското правителство и да се подготвят съвместни действия срещу Портата.

Идеята за революция и всеобщо въстание през 1875г. не се приема единодушно от БРЦК. Сред по – голямата част от политическата ни емиграция в средатана 70-те години взема връх убеждението, че освобождението на България чрез самостоятелно организирано масово народно въстание е невъзможно. И това не е проява нито на политическо късогледство и страх, нито на консерватизъм или слугуване на чужди сили. Безкритичното абсолютизиране на самостоятелността на българското националноосвободително движение и на предимствата на всенародната революция пред другите възможни форми на борба срещу Високата порта, поражда своеобразни митологеми, които не ни позволяват да оценим по достойнство идейната пъстрота в политическото ни Възраждане. Тези идеи през 1875г. се защитават от един ограничен кръг емигрантски дейци и ходът на събитията в България илюстрира това най – добре.

На 12 август 1875г. групата около Христо Ботев и Стефан Стамболов успяла да организира в Букурещ ново общо събрание. На събранието било взето решение да се създаде нов Български революционен комитет (БРК) с ръководство Христо Ботев, Драгой Шопов, Иван Драсов, д-р Христо Чобанов, Димитър Ценович. По ръководството на П. Хитов участниците в събранието обсъдили политическата обстановка в европейските провинции на Турция и решили да се пристъпи към подготовка на “всенародно въстание” през септември. Страната е разделена на три революционни окръга, а по други данни – пет или шест: Старозагорски окръг, начело със Стефан Стамболов, Ловешки – Станъо Драгнев – Сливенски, Сава Танасов, за Търновски – Михаил Сарафов, за Троянски – П. Волов, а за Русе, Шумен, Варна и Разград отговарял Никола Обретенов.

Апостолите трябвало да преминат тайно в България и с помощта на местните комитети да организират въстание, което да избухне на 16/28 септември 1875г. Христо Ботев бил натоварен със задачата да събере парични помощи от богатите и патриотично настроени български търговци в Южна Русия и през август заминал за Одеса, Кишинев, Николаев. Предвиждало се с помощта на П. Хитов и Ф. Тотю да се създадат чети от средите на емиграцията, които да се прехвърлят в страната и да вземат активно участие в бъдещите бойни действия. За Цариград била изпратена специална диверсионна група, начело със Стоян Заимов, която имала за цел да предизвика смут чрез умишлени пожари е различни квартали на столицата.

Старозагорското въстание от 1875г. Замислената поготовка не била обаче осъществена, тъй като комитетите действали изолирано и самостоятелно, а много местни дейци, преминали през школата на В. Левски, се противопоставяли на тази набързо приготвена акция.

По – сериозна подготовка била извършена под ръководството на Ст. Стамболов само в Стара Загора. Местният революционен комитет, начело с Колъо Ганчев, братя Жекови, Георги Кюмюрев, заедно със Стамболов и Г. Икономов решил да събере всички въоръжени дейци от града и околностите на “Чадър могила”, откъдето да атакуват града и след превземането му да се отправят към селата. Но на уречения ден 16/28 септември пристигнали само 24 души. Някои четнически воеводи дошли сами, без чети. Въстаниците от много села не могли да установят връзка с комитета.

Старозагорските чорбаджии – първенци, узнали за приготовленията, съобщили на властите, които засилили въоръжените стражи в града.

Шепата дейци не посмели да атакуват града и се отправили към с. Хаинето (Гурково), където се адявали да сварят въоръжена чета под ръководството на дядо Никола Генчев (Вираноолу). По пътя към тази цел в с. Елхово се завързала престрелка с турски части, в която намират смъртта си братя Жекови. Останалите, заедно със Ст. Стамболов стигнали до Хаинето и оттам през Хаинбоаз се оттеглили в Румъния. По това време в Стара Загора турските власти арестували над 700 души. Седем души от инициаторите, начело с Колъо Ганчев били обесени.
Предвидената подготовка за въстание в периода август – септември в Северна България и Сливенско се проваля.

През септември 1875г. били направени още два въстанически опита. В с. Червена вода – Русенско, се формирала малка чета, под ръководството на Върбан Йорданов и Тома Кърджиев. Четата се отправила към Балкана, но навсякъде била посрещната с безразличие поради това, че търновци в последния момент отказали да въстанат. Воеводата В. Йорданов разпуснал четата, но отново поради предателство воеводата бил заловен и убит.

Малка чета от 27 души формирали и шуменци под ръководството на Атанас Стоянов. Стигнали Котленския балкан, разбрали, че народът няма да ги последва, четниците се разотиват.
Усилията на Христо Ботев да ангажира българите в Южна Русия също не дали резултат. Никой от по – известните воеводи не се отзовал на призивите за съставяне на въоръжени чети. Безславно завършили и амбициозните планове за организирането на диверсионни акции в Цариград. Така идеята на БРК за всенародно въоръжено въстание в България през есента на 1875г. претърпяло неуспех, като главна причина за това било обстоятелството, че то било подготвено набързо и стихийно.

Отчаян от резултата на замислената под негово ръководство революционна инициатива, несправедливо подозиран от своите най – близки съратници в злоупотреби, Христо Ботев поел вината за несполуката върху себе си и след като на 14 септември спира издаването на в. “Знаме”, на 30 септември решил да напусне БРК. Малко след това емиграцията организирала ново общо събрание, на което взаимните обвинения и неверите във възможността българите сами да постигнат своето освобождение отново взели връх. Непосредствено след събранието Букурещкият комитет окончателно се саморазпуснал.

Заключение. Основната заслуга за развитието на националноосвободителното движение на българите имал БРЦК и специално ВРО – за първи път в революционното дело се работело вътре в страната. Развитието на тези две организации и консолидирането на дейността им било от изключителна важност за оформянето на една сполучлива националноосвободителна програма, за организирането на българския народ и осъществяването на опити за всенародно въстание, целящо освобождаването на българските земи.

Идеите на Каравелов, Левски и Ботев за извоюване на българската политическа независимост бележат нов етап и връх в революционно - демократичната идеология на освободителната борба. Тримата лидери на БРЦК обаче нямали единни тактически възгледи. Левски не бил наследник на идеите на Каравелов, както и Ботев не бил наследник на идеите на Левски. С известна предпазливост може да се каже, че апостолите от Гюргевския комитет до известна степен били последователи на възгледите на Левски, но не подготвяли въстание в страната, за да постигнат освобождението на българите, а като пропагандна акция, за да използват резултатите му за привличане на вниманието на Великите сили към българския въпрос.

Последно променен на Петък, 25 Август 2006 16:49
 
Банер