Възраждане : Априлско въстание (1876г.) Печат
Петък, 25 Август 2006 16:43

Увод. Учредяването на БРЦК през есента на 1869г. и дейността му били от съществено значение за развитието на националноосвободителното ни движение. Започнали да се търсят различни пътища за политическото освобождение на България. В тази насока идеите на Каравелов, Левски и Ботев положили нов етап и връх в революционно – демократичната идеология на освободителната борба. Изключително важна роля изиграла и Вътрешната революционна организация. И при Старозагорското, и при Априлското въстание на практика се следвали идеите и моделът на Левски борбата за освобождение да се води вътре в страната, а четническите действия да бъдат помощно средство.

През 1875г. обстановката на Балканите се усложнила. Националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина и в българските земи, както и официалният банкрут на Османската империя през октомври същата година, сложили началото на Източната криза от 1875 – 1878г. Тя била един от върховите моменти в развитието на Източния въпрос поради засилените противоречия между европейските велики сили. Избухналото през лятото на 1875г. въстание в Босна и Херцеговина, подкрепено от Сърбия и Черна гора, застрашило интересите на Австро – Унгария, която се бояла от образуването на голяма славянска държава на Балканите. Русия се стремяла да подпомогне освободителното движение на южните славяни като преграда за австро – унгарската експанзия на юг и за да облекчи руските планове за господство в Проливите.

През 1875г. се променила и обстановката в българските земи. Избухналото Старозагорско въстание било резултат от засилените революционни настроения сред българите. То се явявало предпоставка за ново въстание в българските предели. Старозагорското въстание практически не целяло освобождението на българите, а преследвало пропаганден ефект пред великите сили.
Гюргевският революционен комитет и неговите решения.

След разгрома на Старозагорското въстание и след провала на БРЦК революционните дейци се събират в румънския град Гюргево, където създават нов център на освободителното движение. На 11 ноември 1875г. бил създаден Гюргевският комитет, който бил в състав 15 – 17 души, между които Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Обретенов, Иларион Драговстинов, Георги Измирлиев, Никола Славков, Георги Бенковски. Под председателството на Стефан Стамболов те създават нов революционен център, който решава да подготви за през следващата пролет всеобщо народно въстание.

Заседанията на Гюргевския комитет започват на 11 – 12 ноември и завършват на 25 декември 1875г. Използвайки опита от лятото на 1875г., комитетът създава четири  революционни окръга (според някои изследвания съществува и пети – Софийски окръг), разположени главно върху земите, където ВРО е имала най – широко разгърната комитетска мрежа.

Първият окръг – Търновският, обхваща централна Северна България, Габровския и Севлиевския край. За главен апостол (организатор) тук е определен Стефан Стамболов, а за негови помощници – Христо Караминков – Бунито и Г. Измирлиев като военен инструктор.

Вторият, Сливенският окръг, включва Сливенско, Ямболско и Котленския балкан. Негов ръководител става Иларион Драгостинов с помощници Г. Обретенов (военен инструктор) и Стоил войвода.

Третият окръг (Врачанският) обхваща Северозападна България, част от Софийско и Македония. За главен апостол тук е определен Стоян Заимов с помощници Н. Обретенов и Н. Славков (военен инструктор).

Последният, четвърти окръг е Пловдивският. По военно - тактически съображения по – късно за център на четвърти окръг е избран град Панагюрище. За главен апостол на този окръг е назначен П. Волов с помощник Г. Бенковски. По – късно като апостоли били привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов.

Гюргевският комитет определя начина на политическата и военната подготовка на въстанието, като препоръчал на апостолите да възстановят комитетската мрежа, да набавят оръжие и да осигурят пълна мобилизация на материалните ресурси на страната. Изпратен бил апел към българските офицери в руската и в другите чужди армии и към старите воеводи да се поставят на разполоежние на въстанието, да застанат начело на бъдещите въстанически отреди. Определена била и тактиката на въстанието, според която въоръжените действия трябвало да се водят предимно в планинските райони, като се съчетаят с нахлуване на чети отвън. Предвиждали се многобройни диверсионни актове по железницата Одрин – Белово и в големите градове, населени с мюсюлмани – Одрин, Пловдив и Пазарджик трябвало да бъдат опожарени. Целта на тези акции била да се парализира дейността на местните турски власти и да се предизвика паника сред мюсюлманското население. За бойната подготовка на въстанието били приети правилници, наставления и въстаническа клетва.

Гюргевският комитет не определя точно непосредствената цел на въстанието. Планът за въстание предвижда след неговото обявяване да се създаде свободна българска територия (въстанически лагери) в планините, управляване от временно правителство. Но тази тактика на практика е отбранителна и показва, че не се разчита с въоръжена сила да се отхвърли турската власт. Колкото и да са ентусиазирани дейците на комитета, те не могат да не си дават ясна сметка, че не могат да постигнат освобождение с военна сила. Ето защо основната цел на въстанието всъщност е пропагандна – да се привлече вниманието на великите сили към българския въпрос и той да бъде решен по дипломатически или военен път. Могат да се цитират думите на Г. Бенковски след потушаването на въстанието, записани от Захари Стоянов: “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравее. “ От тази гледна точка пролятата кръв е оправдана.

Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България. По време на своите заседания те отчели небходимостта от повече гъвкавост и предложили няколко възможни дати – 18 април, 1 или 11 май. В хода на подготовката всеки окръг трябвало да прецени степента на готовност  и да определи за кога населението ще може да се вдигне на въстание, като общата дата трябвало окончателно да се съгласува между апостолите на всички окръзи.

Гюргевският революционен комитет се различава от останалите и в известен смисъл е уникален. Той се събира само за една цел – организацията на въстанието, работи бързо и концентрирано, съставя плана и определя изпълнителите му, след което се саморазпуска. Това има и своите негативни страни, защото не се запазват организационни връзки и не може да поддържа тесен контакт с емиграцията.

След 25 декември 1875г. комитетът се саморазпуснал, а определените апостоли се прехвърлили през река Дунав в началото на 1876г. и започнали усилена работа по подготовката на въстанието.
Социалната характеристика на дейците в Гюргевския комитет и участниците в Априлското въстание са характерни за българското националноосвободително движение. В мнозинството си членовете на Гюргевския комитет произхождат от заможни семейства. Почти всички гюргевски дейци са завършили различни степени на класно, гимназиално или специализирано обучение. По професионален признак членовете на Гюргевския комитет се разпределяли на няколко групи, като най – голям дял заемали учителите – 5, занаятчиите – 3, търговците – 3. Средната възраст на комитетските дейци била 27 години. Най – младият - Стефан Стамболов навършил 22 години през 1876г., а най – възрастният Димитър Горов, който се явявал и единственият семеен сред дейците на Гюргевският комитет, бил само на 36 години. Така става ясно, че в радикалното националноосвободително движение доминира дребната буржоазия и нисшата интелигенция, като участниците са предимно млади хора.

Подготовка, избухване и ход на въстанието. Имало наложена представа, че в навечерието на въстанието в българските земи има широко народно недоволство и масов революционен кипеж. Подобна представа е пресилена. Както емиграцията, така и българите във вътрешността на страната не са единни по въпроса за въоръженото въстание. Мнозина българи проявяват апатия или недоверие на опитите на емиграцията да предизвика революционни сътресения в страната. Настъпилите реформи в Османската империя след края на Кримската война (Хатихумаюът) и създаването на самостоятелна Българска екзархия водят до засилване на реформистките идеи сред голяма част от българския елит. Едрата и средна българска буржоазия, богатите и влиятелни българи, преобладаващата част от интелигенцията открито се противопоставят на революционните методи на групата на т. нар. “млади” (около Христо Ботев и Стефан Стамболов).
Особено дейни в това отношение са цариградските българи. По тяхна инициатива в началото на 1876г. от Габрово, Севлиево, Ловеч, Сливен и други селища на страната, общините изпращат прошения до турското правителство, в които верноподанически се предлага на Портата на продължат реформите в Румелия. Същевременно от страниците на някои цариградски вестници се води енергична агитация против комитетските дейци, които подготвят въстанието. Начинът на действието на цариградските българи наподобява методите на движението за църковна независимост. Може би това е било началото на едно мирно движение за политически реформи, от което биха произлезли искания за автономия на българите под егидата на султана. Това също означава, че елита на българското общество (едрата буржоазия и интелигенцията) започват да поставят на дневен ред реалното решаване на българския политически въпрос.

Не трябва да се противопоставя дейците на Гюргевския комитет и организаторите на Априлското въстание с останалите дейци и организации, които не са привърженици на идеята за въстание. Съставът и пътят на националноосвободителното ни движение е сложен и противоречив и острите понякога нападки между отделните дейци, породени от техните спорове, не трябва да се приемат дословно.

Отрицателната позиция срещу въстанието има своите основания и не би трябвало да бъде отхвърляна или оценявана пренебрежително само защото се разминава с опростената представа за непогрешимостта на революционерите и предателската същност на т. нар. “туркофили”, които са изиграли голяма роля в процеса на извоюването на самостоятелна Българска църква. В края на краищата след Освобождението на практика се наложи именно дуалистична формула – Княжеството и Източна Румелия бяха подвластни на султана до 1908г.

Тези настроения показват реалната атмосфера в част от българските земи и обясняват защо в някои окръзи апостолите не се посрещнати с въодушевление, а подготовката на въстанието не получава очаквания размах. Тук се крият и причините, поради които някои дейци се обявяват само за четнически действия, с които да се привлече вниманието на Европа. Подобни настроения могат да спомогнат и за отговора на въпроса защо има доста предателства по време на подготовката и при разгрома на въстанието.

Подготовка на Търновския революционен окръг. Още след пристигането си в Търновско апостолите на Първи окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Заедно със Стамболов и неговите помощници пристигнали няколко известни революционни дейци - поп Харитон Халачев от Габрово, Петър Пармаков – офицер от руската армия. Към техните усилия за подготвяне на предстоящото въстание се присъединили Бачо Киро Петров от Бяла Черква, Цанко Дюстабанов, Йонко Карагъозов, Стефан Пешев – председател на Севлиевския революционен комитет, Матей Преображенски - Миткалото, Христо Патрев. Най – добре се осъществила подготовката в Габрово, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успели  да разрешат въпроса за оръжието.

След създаването на окръжен център в Горна Оряховица апостолите и техните съратници предприели първата обиколка из окръга. Те създали мрежа от революционни комитети в Търновско, Горнооряховско и Севлиевско. Активни центрове на предстоящото въстание станали Белочековско – Мусинският край и севлиевските села Батошево, Кръвеник и Ново село. Направен бил опит да се изградят въстанически органи и в Русенско, особено в Русе, който трябвало да поддържа канала за връзка с емиграцията в Румъния.

В Първи окръг политическата и организационан подготовка се осъществявала задоволително, но изоставало въоръжаването на въстаниците. Многократните опити да се закупят и пренесат от Румъния пушки, револвери, куршуми и медико – санитарни материали завършвали неуспешно.
Подготовка в Сливенския революционен окръг.

Значително по – слабо се готвел за предстоящото въстание Сливенски окръг. Тук революционната мрежа обхващала незначителни райони. Във Втори революционен окръг възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал вместо да се излага населението на риск, да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществат четнически действия. Поради тези четнически настроения на Стоил войвода било възложено да създаде въстанически лагер в планината. Споровете придобили острастен характер и това породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

Подготовка във Врачанския революционен окръг. И в Трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Те пък от своя страна започнали да пропагандират идеята за въстание след населението, но опитът им да осигурят оръжие се провалил, неизяснен останал и общият план за бъдещите бойни действия.

Подготовката на Трети окръг далеч не отговаряла на големите цели на народното дело. Нерешителността на Заиомов и на местните дейци, липсата на единство и разбирателство между тях пречели да се достигне мобилизацията, която се наблюдавала в Четвърти и Първи окръг. Били възстановени няколко комитета, а също така бил приет и “Закон за всички въстаници”, но повече не било сторено.

Подготовка в Панагюрския (Пловдивския) революционен окръг. Най – добре вървяла подготовката на Четвърти окръг, където апостолите П. Волов и Г. Бенковски успели за кратко време да постигнат много. След пристигането си те решили да преместят ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната и съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Само за 2 – 3 месеца на територията на Четвърти окръг била изградена широка комитетска мрежа. Особено активни били дейците в района на Средногорието и родопските села – Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Петър Горанов, Васил Петлешков, Кочо Чистеменски и др. Мъжкото население било организирано в отряди, започнало изработването на топове от черешови дънери, подготвяли се укрепени лагери в планинските местности и складове с провизии. За привличане на цялото население  във въстанието апостолите използвали и различни пропагандни методи, като широко популяризираното твърдение, че буквеното изписване на годината 1876 означавало “Туркия ке падне”.

В Четвърти революционен окръг се налага идеята за провеждане на общо събрание, което да обсъди основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в периода 14 – 16 април 1876г. в местността Оборище, недалеч от с. Мечка. На него присъстват 64 комитетски дейци от 55 селища.

Събранието на Оборище решило да даде на апостолите и по – специално на Г. Бенковски извънредни пълномощия, за да могат да насочват оперативно хода на въстанието. Обсъдена била и бойната тактика – надделяло схващането за водене на отбранителни боеве в няколко укрепени въстанически пункта в Средногорието и Родопите. За център на въстанието бил определен град Панагюрище. Събранието възложило на специална комисия начело с Бенковски да изработи оперативен план за провеждане на въстанието. Определена била и датата за избухване на въстанието – 1 май 1876г.

За предстоящото въстание се подготвяла и многобройната емиграция в Румъния и Южна Русия. Българските колонии в Букурещ, Браила, Галац, Болград, Александрия, Плоещ и други градове започнали да събират средства за въстанието. В Одеса бил създаден “Комитет за освобождение на България”. Организирали се и чети, които трябвало да навлязат в България. Емигрантските дейци се опитали да установят контакти със Сърбия, за да съгласуват действията си срещу общия враг. Обаче сред емиграцията поради липсата на обща революционна организация твърде противоречиви настроения. Раздвоението сред емиграцията и нейната нерешителност обрекли на пасивност близо милион българи, които със своите средства можели да станат главното ядро на въстанието.

Обща оценка на подготовката на въстанието. Подготовката на въстанието обхваща само част от българските територии. Извън обсега на революционната организация останали големи части от страната. Цяла Североизточна България, Добруджа, Варненско, Русенско, Шуменско, Старозагорският, Бургаският, Хасковският и много други райони не били включени в обсега на революционните окръзи. В Софийско и в Македония поради слабости и в Трети окръг подготвителната работа също била незначителна. Въпреки добрата подготовка на Четвъртия революционен окръг, в останалите три окръга била разгърната слаба революционна пропаганда.
Трябва да се отбележи, че както между отделните окръзи липсвала координация, така липсвали и връзки с емиграцията и външните сили. Що се отнася до българската емиграция, в навечерието на решителните действия тя и този път остава разделена на “млади” и “стари”. Докато първите се въодушевяват от предстоящите събития, вторите продължават да разчитат единствено на помощта на Русия за българското освобождение.

Избухване и ход на въстанието. Въстанието в Панагюрски революционен окръг. След като събранието в Оборище приключило заседанията си на 16 април, един от участниците – Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите решения и полицията взела мерки за арестуване на комитетските ръководители. За тази цел на 20 април в Копривщица пристига наказателно отделение, което се опитва да задържи водача на местните въстаници Т. Каблешков. Въоръжената група на априлци в града обаче се противопоставя с оръжие – Георги Тиханек отправя първи изстрел и убива заптие. Това послужило като сигнал за действие. Въстаниците бързо овладели града и установили революционна власт.

Още същия ден, Каблешков изпратил до Панагюрище своето знаменито “кърваво писмо”: “Братя, сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от гърма на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците! Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример...!”
Веднага след като получил писмото Бенковски взел решение да се вдигне въстанието в целия окръг. Бенковски наредил на П. Бобеков – командир на въстаническите сили в града да завземе незабавно властта. Така в центъра на Четвърти окръг се установява орган на революционна власт, наречено “Временно правителство” или “Военен съвет”. За комендант на града бил назначен Иван Соколов. Заедно с това апостолите разпращат куриери до всички селища със заповед за незабавно действие. Разпространено било и “Възвание към българския народ”, изготвено от избраната на Оборище комисия.

След Копривщица и Панагюрище на 20 април въстанали Клисура и Стрелча. В периода 20 – 22 април 1876г. Бенковски напуска Панагюроще и с останалите ръководители заминават да ръководят въстанието в окръга. В североизточният район отиват П. Волов и Г. Икономов, Бенковски формира своята “Хвърковата чета”, която постепенно достига до 200 въоръжени конници, които обикалят селата югозападно от Панагюрище – Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лесичево, и ги вдигат на въстание. Много от селските въстаници се придвижвали към градовете. Въстаниците от Мухово, Лесичево, Церово и Калугерово и други села се събрали на връх Еледжик в Ихтиманска Средна гора. Начело на този укрепен въстанически лагер застанал богатият селянин Геле Телийски. На 21 април въстанали 32 села на окръга. 

На 22 април Бенковски се завръща с четата в Панагюрище. Същия ден тук се освещава и знамето на революцията – за знаменосец била определена учителката Райна Попгеоргиева, наречена от народа “Райна княгиня”. След тържеството Бенковски отново се върнал сред въстаналия народ, за да осигури съгласно първоначалния замисъл  съсредоточаването на формиращите се отряди в няколко отбранителни пункта – Панагюрище, Копривщица, в. Еледжик, Клисура и др., т.е. в планински райони, които апостолите смятали като най – подходящи за продължителни сражения с турските въоръжени сили. Този план обаче се натъкнал на съпротивата на селяните, които не искали да напуснат родните си места.

Докато се правели опитите за мобилизация и организация на въстаническите сили, турското правителство концентрирало големи войскови части. То наредило да се мобилизират башибозуците, които незабавно да атакуват въстаналите селища. Турското правителство изпраща срещу въстаниците 10 000 редовна армия и 80 000 – 100 000 въоръжени башибозуци, действащи като нередовна войска. На 22 април започнали първите кървави сражения. На 25 април башибозуците разбили въстаниците в Стрелча, на 26 април пада и Клисура. Четири дни продължили сраженията за Панагюрище. На 30 април градът бил превзет и опожарен от превъзхождащите турски сили. Същия ден въстаниците изоставили и Копривщица.

След като главните центрове паднали в турски ръце, Бенковски съсредоточил вниманието си върху въстаническия лагер на в. Еледжик, но скоро бил принуден да изостави върха, за да се притече на помощ на Панагюрище. Редовната турска армия разбила отслабналите сили на въстаниците на Еледжик. Така настъпил краят на въстанието в Средногорието.

Освен в Средногорието въстанието се разпространило и по селата в полите на Родопите – Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера и Батак. Под ръководството на В. Петлешков Брацигово било превърнато в укрепен боен лагер. Повече от седмица брациговци защитавали крепостта. Едва след като редовната армия на Хасан Ага започнала да обстрелва града с артилерия, въстаниците влезли в преговори с турския военачалник и сложили оръжие, за да спасят града от разруха. Така на 6 май било потушено и въстанието в Брацигово.

В град Перущица била осигурена здрава отбрана под ръководството на братя Тилеви, П. Бонев, Сп. Гинев и пристигналия от Пловдив Кочо Чистеменски. След като турците и помаците проникнали в селото, въстаниците и част от населението се затворили в църквата. Но башибозуците обградили църковния двор – те срутили стените на храма и го подпалили. Тогава водачите на въстаниците К. Чистеменски и Сп. Гинев убиват жените и децата сии сами слагат край на своя живот. Техният пример бил последван и от други въстаници ( Иван Тилев, Георги Мишев). Така на 1 май било окончателно потушено и въстанието в Перущица.

Трагична е съдбата и на Батак. Поради чорбаджийско предателство въстаниците начело с Петър Горанов били принудени да напуснат селището. На 4 май бандите на Ахмед ага Барутанлията влезли в селото и посекли или изгорили живи повече от 3 000 души.

В началото на май 1876г. въстанието в Четвърти окръг е напулно потушено. Останалите живи ръководители, начело с Г. Бенковски се оттеглили в Стара планина. След продължително лутане из Стара планина Бенсковски и неговите другари били предадени от един овчар. На 12 май в местността “Костина” сред Тетевенския балкан ръководителят на Панагюрското въстание бил убит. Захари Стоянов остава жив.

Въстанието в Търновски революционен окръг. След въстанието в Средногорието и Родопите се надига и Търновският окръг. “Кървавото писмо” пристигнало в Горна Оряховица на 25 април. Стамболов и неговите помощници дали сигнал за действие.

Въоръжената борба била подета най – напред в търновските села Мусина, Бяла черква, Михалци, Вишовград, Дичин и Русаля. Тук била формирана чета от 200 бойци, начело на която застанали воеводата поп Харитон, командирът П. Пармаков, знаменосецът Петър Атанасов Русчуклийчето и 16 души съветници, между които най – активна роля играели учителите Бачо Киро, Тодор Лефтеров и Христо Караминков. След като въстаниците се подготвят за бой, на 28 април потеглят за Стара планина. На следващия ден четата пристига в Дряновския манастир, който бързо бил превърнат в бойна крепост, в която въстаниците се сражавали девет дни – 29 април до 7 май. Срещу тях била изпратена 10 000-на редовна и нередовна турска армия, командвана от Фазлъ паша. На четвъртия ден от отбраната в манастира избухнал пожар, който ослепил воеводата, но въпреки отслабените сили на четата, въстаниците продължавали да се сражават. Към деветия ден поради липса на оръжие и барут, защитата на манастира останала безнадеждна. Тогава останалите живи въстаници, под ръководството на П. Пармаков направили пробив в турския обръч и след нощни боеве, няколко души, между които и Бачо Киро, успели да се измъкнат от обсадата. Но после те били предадени, заловени, съдени и обесени.

В Първи окръг въстават още габровският и севлиевският край. В Соколския манастир край Габрово била формирана чета от 219 бойци, начело с търговеца Цанко Дюстабанов. Тя се спуснала към севлиевските села Кръвеник, Батошево и Ново село, които се вдигнали масово на въстание. След деветдневни упорити сражения срещу многократно превъзхождащия ги противник, те били разгромени и опожарени.

Опит за въстание бил направен и в Тревненските села. Под ръководството на Тодор Кирков, Х. Патрев и Ст. Гъдев била формирана чета от 120 души, но скоро тя била разбира и отблъсната. Градовете в Търновски окръг останали вън от периметъра на въстаническите действия. В Горна Оряховица, отново поради предателство, ръководителите на местния революционен комитет Георги Измирлиев – Македончето и Иван Семерджиев били заловени от турската полиция още преди избухването на въстанието. Арестуван бил и Стефан Пешев в Севлиево. Разкрит и обезвреден бил и революционният комитет в Лясковец.

Въстанието в Сливенски революционен окръг. Значително по – слаби и ограничени били въстаническите действия в Сливенския край. Още след първите известия за въстанието, турските власти разгромили революционния комитет в главния град, а неговият председател Нено Господинов бил арестуван. Тогава Иларион Драгостинов и Г. Обретенов заминали за четническия лагер на Стоил войвода в Стара планина. Тримата апостоли решили да създадат чета, която да бъде ядро на въстанието, но техните намерения не били подкрепени от населението, което било неподготвено нито военно, нито психологически за въстанието. В четата постъпили само 60 души от селата Нейково и Жеравна – Котленско, и няколко бойци от Ямбол, доведени от Георги Дражев.
Тази малка чета била нападната в началото на май край с. Нейково. Двамата апостоли и много четници били убити, а по – късно турците заловили и унищожили и останалите четници начело със Стоил войвода.

Въстанието във Врачански революционен окръг. Врачанският край не последвал примера на останалите окръзи. Опитът на Ст. Заимов да вдигне въстаниците в град Враца на 11 май претърпял неуспех поради липса на оръжие. Едва по – късно на 18 май във Враца се събират около 500 въстаници, но тъй като и те били невъоръжени, скоро се разпръснали. В обсега на Врачанския окръг се намирала и Македония. Там обаче, както и в цялата периферия, поради слабата подготовка не избухнало масово въстание. Изключение прави само Разложкото въстание през май 1876г., исторически и органически синхронизирано със събитията във вътрешността на страната.
Четата на Христо Ботев.

Точно когато въстанието било потушено в цялата страна, във Врачанско се появила четата на Христо Ботев. След започване на подготовката за въстание, Ботев, подпомогнат от Н. Обретенов и Г. Апостолов, се заема да организира чета, с която да се притече на помощ на въстанието. Така била сформирана чета от 205 души. Първоначално било предвидено четата да бъде оглавена от П. Хитов и Ф. Тотю, но те отказват, тъй като предлагали да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция. Така за воевода бил назначен Х. Ботев, а за знаменосец– офицерът Никола Симов – Куруто, военен командир – Никола Войновски, членове на щаба – Давид Тодоров, Георги Апостолов, Димитър Икономов, Никола Обретенов, поп Сава Катрафилов. На 16 - 17 май четата овладяла австрийския кораб “Радецки” и преминава на отсрещния бряг при с. Козлодуй. Оттук тя се отправя към Врачанския балкан. Опитът и да привлече нови въстаници не намерил отзвук сред населението.

На 18 май четата провело сражение с огромни башибозушки орди на при Околчица,  Милин камък, в което паднали 30 бойци начело със знаменосеца. През нощта на 18 срещу 19 май четата се изтеглила от плътния турски обръч и се отправила към връх Веслец, по – късно достигнала връх Вола във Врачанския балкан. На 20 май се водили тежки сражения с пристигнала редовна войска. Вечерта след приключване на боя в местността Йолковица близо до връх Вола, при неизяснени обстоятелства, Христо Ботев е убит.  

Когато вестта за смъртта на Ботев достигнала до четниците, те се разпръснали на няколко групи, които последователно били заловени или унищожени от турските потери. Само няколко души успели да се измъкнат в Сърбия и Румъния.

Четата на Танъо Стоянов.  На 16 май едновременно с Ботевата чета при Тутракан преминала и малка чета от 15 души, водена от сливненеца Танъо Стоянов. На път за Сливненския балкан на 27 май в Османпазарско тя била унищожена. Така отшумели и последните събития от априлската епопея през 1876г.

Въпреки неуспеха въстанието било истинско предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този момент не обръщала сериозно внимание на българския политически въпрос. Няколкото хиляди зле въоръжени българи се разбунтували срещу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. Подкрепяни единствено от своите жени и деца, те защитили правото си на свобода. Почти цялата страна станала арена на ожесточени, неравностойни и кървави сражения. Башибозука и редовната войска избивали, насилвали, грабели и опожарявали. Над 30 000 мъже, жени и деца били изклани, 80 селища изгорени, други 200 – напълно разграбени.

Трябва да се отбележи, че по същото време (в края на май) Източната криза се изостря, когато реформистката група “Нови османи”, под ръководството на Мидхат паша, организира преврат и сваля султан Абдул Азис, а на негово място възкачва Мурад V. Привържениците на детронирания султан организират през юни покушение над участниците в свалянето на Абдул Азис. По същото време става ясно, че Мурад V е неизлечимо болен. “Новите османи” подготвят нов заговор и на 31 август 1876г. той е свален от престола, а за султан е провъзгласен Абдул Хамид II, който обещава на групата на Мидхат паша да въведе конституционно управление.

Междувременно на 30 юни избухва сръбско – турска война. Първоначалните военни успехи на Сърбия създават голям ентусиазъм сред всички християнски народи на Балканите. Славянските комитети в Русия организират широка пропагандна кампания и изпращат около четири хиляди доброволци в Сърбия. В края на октомври се очертава разгром на Сърбия. В тази обстановка Русия решава да се намеси и отправя на 31 октомври ултиматум към Високата порта. В него се настоява турското настъпление да бъде спряно и да започнат преговори за примирие, като в противен случай Русия ще се намеси във войната. Акцията на Русия поражда опасения сред западните държави от нарастването на руското влияние на Балканите. Европейските правителства, притиснати от общественото мнение в своите страни, симпатизиращо на подвластните на султана християнски народи, решават да се намесят открито в Източната криза. Така се стига до идеята за организирането на международна конференция, която да изготви проект за цялостни реформи в Османската империя.

Характер, значение, причини за неуспеха на Априлското въстание. Априлското въстание представлява най – мащабната проява и върхът на национално - освободителното движение на българския народ през Възраждането. Основна задача на националната революция е да бъде отхвърлен гнета на османската държава, цялата нейна политическа система и всичките и й крепители. Във въстанието участват представители на почти всички прослойки и съсловия от българското общество, които са заинтересовани от събарянето на османския феодално – деспотичен режим, с изключение на едрата и средна търговско – промишлена буржоазия и висшата интелигенция. Ръководителите на въстанието в своето мнозинство се намират под идейното влияние на революционно – демократичната мисъл, която отразява въжделенията на дребната буржоазия и интелигенция. Въпреки неуспеха си, Априлското въстание е морален удар върху турското господство и предизвиква силен отзвук в Европа, както и създава предпоставки за последвалата руско – турска война и освобождението на България.

Причини за неуспеха на въстанието. Причините за неуспеха на Априлското въстание са в тясна връзка с особеностите и трудностите на възрожденския процес. Българското общество все още не е създало богата, икономически силна  и политически подготвена буржоазна класа, която да застане начело на революцията и да я доведе до победен край. Цветът на българската нация все още не е узрял за решаване на българския политически въпрос с въоръжени средства. Основните ръководители и дейци на въстанието произлизат от средите на дребната и средна буржоазия, която е все още слаба и не може да осигури успеха на една въоръжена революционна акция. По време на въстанието бълагрите не са единни и организирани, не са включени активно всички социални прослойки. Въстанието не обхваща всички български земи, вдигнато в набързо, без достатъчна подготовка, липсват сериозни връзки между отделните райони. Тактиката на въстанието е пасивна, отбранителна и предопределя поражението му. Абсолютен неуспех претърпява и четническото му движение. Нито една от четите, както през 60-те, така и през 70-те, не успява да изпълни задачата си.

Трябва да се отбележи, че от съществено значение било и сложното място на българите в рамките на Източния въпрос. Русия засега преценявала, че не може да влезна в конфликт с Турция, а и въстанието било подготвено без нейна помощ. Англия останала вярна на политиката си, а именно – да защитава Османската империя. Английските дипломати разглеждали целостта на Турция като средство за отвличане на Русия от индийските колонии и от Азия. Австро – Унгария също не била заинтересована от една българска революция, защото смятала, че радикалната промяна на статуквото щяла да попречи на нейната експанзивна политика.

Националноосвободителното движение след Априлското въстание. След разгрома на Априлското въстание освободителното движение в България изпада временно в криза. Противоречията между великите сили, избухналата Сръбско – турска война, международната подкрепа на българите в Европа карат българските водачи да се заемат отново с работа. През лятото на 1876г. цариградските българи с помощта на създаденото от богатите букурещки българи “Българско човеколюбиво настоятелство” изпращат делегация (Драган Цанков и Марко Балабанов) в европейските столици Лондон, Париж, Рим, Виена и Петербург. Те съставят на 2 август 1876г. меморандум и го представят на правителствата на великите сили, в който се молят силите, покровителки на християните на Изток, да се застъпят, щото той (българският народ) да добие правото да се управлява в бъдеще сам.”

След поражението в Румъния започва работа по създаване на нова революционна организация. Отново се очертават двете основни течения – революционното, в което започват да доминират либерални идеи, и консервативното. На 10 юли 1876г. в Букурещ е създадено Българско централно благотворително общество (БЦБО), което през ноември приема своя програма с цел възстановяване на българската държава в България, Тракия и Македония с помощта на Сърбия и Русия. Почетен председател на БЦБО бил Владимир Йонин, а председател Киряк Цанков и Петър Енчев – секретар. “Българското човеколюбиво настоятелство” е създадено от “старите”, като противовес на радикалното БЦБО.

БЦБО подпомага набирането на близо 2500 доброволци за участие в избухналата през юни сръбско – турска война. По – късно БЦБО изработва план за ново въстание в България, според който 10 00 бойци ще навлезнат в страната от сръбска територия. Въстаническата армия щела да бъде подкрепена и от отряд, създаден от Южна Русия. Поради прекратяването на сръбско – турската война, планът останал нереализиран.

 През есента на 1876г. дейността на БЦБО  вече бил изцяло подчинен на руската дипломация. Бил изпратен мемоар до Великите сили за разрешаване на Балканската криза, съобразен с политиката и намеренията на Русия.
Световната общественост в защита на българския народ.
Чуждите посланници и консули внимателно следели събитията в Румелия. През юли 1876г. районите на въстанието били посетени и от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската легация Юджин Скайлър, руският вицеконсул в Пловдив Церетелев, кореспондентът на в. "Дейли Нюз” Дженюариус Макхаган и Едуин Пиърс. Скайлър написва своя предварителен доклад за турските зверства на 10 август. Данни за турските жестокости, опиращи се на доклада на Скайлър, изнася Макхаган в серия статии в “Дейли Нюз”. На 20 ноември Скайлър завършва окончателния цялостен доклад, в който излага причините за въстанието, провеждането му и броя на жертвите от потушаването на въстанието. Този доклад потвърждава и допълва статиите на Макхаган и оказва силно въздействие върху дипломацията на великите сили. За кратко време Скайлър става един от най – осведомените експерти за България.

Заключението на анкетната комисия на Скайлър, статиите на Макхаган, озвукът в Западна Европа и Русия създават условия за решение на българския въпрос в рамките на Източната криза и руско – турската война от 1877 – 1878г. Тук ролята на Скайлър като представител на една неутрална в Източния въпрос страна е от изключителна важност. Ако статиите на американеца Макхаган оказват въздействие върху общественото мнение в Европа, то докладите на Скайлър (първоначалният от август и окончателният от ноември) са официално разпространени сред европейските правителства и оказват силно влияние върху техните действия.

В Англия, където правителството на лорд Биконсфилд (Дизраели) продължавало да защитава Турция, се надига буря от протести. Опозиционната либерална партия организира митинги и демонстрации в подкрепа на избивания  български народ, над които били приети над 500 резолюции. Големи и бурни манифестации станали в Ирландия, която сама се борела за своето освобождение. Начело на това движение застанал Уилям Гладстон – лидер на опозиционната либерална партия. През септември 1876г. Гладстон издал брошурата “Българските ужаси и Източния въпрос”, в която горещо азщитил българския народ. През 1877г. Гладстон преиздал тази брошура под заглавие “Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876г. В това движение се намесил и Чарлз Дарвин.

Силно движение в полза на България се разгърнало и във Франция. Начело на него застанал един от най – великите хуманисти на XIX в. Виктор Юго. В полза на българската кауза се затъпили  френските журналисти Емил Жирарден, Жан Петри, Жан дъо Вестин.

Бурна защитна акция се разгърнала и в Италия. В много градове се провеждали работнически митинги. Италианската интелигенция застанала на страната на българите. Националният герой от освободителната борба Джузепе Гарибалди изпратил телеграма, за да окуражи българите и да изкаже съжалението си, че не може лично да участва в борбата за тяхното освобождение.
Априлските събития намерили широк отзвук в Австро – Унгария, Германия и Румъния. Те развълнували особено силно чешкия народ – в някои чешки градове се състояли спонтанни митинги. Поетесата Елиша Красногорска и поетът Светоплук Чех заклеймили в ярки стихове турското варварство. В полза на българите се затъпил и историкът Константин Иречек.
Априлското въстание развълнувало и руската общественост. Под ръководството на славянофилите в Русия се подело широко движение в подкрепа на българите. В него участвали всички направления на руската прогресивна мисъл и редица църковни и църковни организации. В полза на България се затъпили великите руски писатели Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, Ив. С. Тургенев, а и други – големият учен - химик  Менделеев и художника Верешчагин. Под тяхно влияние, а и в резултат на активната дейност на славянофилските комитети в Москва, започнало движение за събиране на помощи в полза на жертвите в Априлското въстание.

Така, чрез многобройните брошури, събрания, митинги и протести из цяла Европа, по безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата във всички европейски страни. В около 200 вестника се публикували над 3 000 материали в подкрепа на българите.

Заключение. Въпреки поражението си Априлското въстание било връх в национално – освободителното движение на българския народ. То провокирало силна международна реакция в защита на българите, в която взели участие най – големите умове на XIX век. Това движение принудило европейската дипломация отново да се заеме с Източния въпрос, с оглед на непосредственото уреждане на българското освобождение. То дало повод на Русия за непосредствена военна акция срещу Османската империя. Цялата верига от събития от 1876 до 1878г., в началото на които стояло Априлското въстание, довели до свикването на Цариградската посланическа конференция и в последна сметка до Освобождението на България.

Последно променен на Петък, 25 Август 2006 16:53
 
Банер