Възраждане : Руско – турска война 1877 – 1878г. Печат
Петък, 25 Август 2006 17:03

Увод. През 70-те години на XIX в. обстановката на Балканите се усложнила – през лятото на 1875г. в в Босна и Херцеговина избухнало въстание, с което започнала Източната криза от 1875 – 1878г. Тя възниква във връзка с националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина и в българските земи на Османската империя, както и с официалния банкрут на Турция, обявен през октомври 1875г. Тази криза е един от върховите моменти в развитието на Източния въпрос, поради засилените противоречия на европейските велики сили. Въстанието в Босна и Херцеговина, подкрепено от Сърбия и Черна гора, застрашило интересите на Австро – Унгария, която се бояла от образуването на голяма славянска държава на Балканите. Същевременно Русия се стремяла да подпомага освободителното движение на южните славяни като преграда за австро – унгарската експанзия на юг и за да облекчи руските планове за господство в Проливите.

Българският въпрос става централен в Източната криза след жестокото потушаване на Априлското въстание и реакцията на общественото мнение в Европа в защита на българите.  Това въстание за първи път провокирало международна акция в защита на българския народ. През юли – ноември 1876г. била създадена анкетна комисия на американския генерален консул в Цариград – Юджийн Скайлър, придружен от Дженюариус Макхаган, кореспондент на английския вестник “Дейли Нюз”. Заключението на анкетната комисия на Скайлър, статиите на Макхаган, отзвукът е Заападна Европа и Русия създали условия за решение на българския въпрос в рамките на Източната криза и руско – турската война от 1877 – 1878г.

Цариградска конференция. Източната криза се изостря в края на 18/30 май, когато реформистката група “Нови османи”, под ръководството на Мидхат паша, организира преврат и сваля султан Абдул Азис, а на негово място възкачва Мурад V. Привържениците на детронирания султан организират през юни покушение над участниците в свалянето на Абдул Азис. Много скоро обаче възникнали сериозни противоречия между организаторите на преврата – Мидхат паша, Намък паша (военен министър) и Зия паша защитавали идеята за установяване на конституционно управление в страната. Някои от другите дейци на “Новите османи” заели различни позиции, между които и новият велик везир Мехмед Рюжди паша – те се противопоставили открито на намеренията за каквито и да било законодателни промени. По същото време става ясно, че Мурад V е неизлечимо болен. “Новите османи” подготвят нов заговор и на 31 август той е свален от престола, а за султан е провъзгласен Абдул Хамид II (1876 – 1909г.). Новият султан обещал на групата на Мидхат паша да въведе конституционно управление. 

Междувременно Сърбия и Черна гора сключили военнополитически договор и на 30 юни 1876г. Сърбия официално обявила война на Турция.
Първоначалните военни успехи провокирали голям ентусиазъм сред всички християнски народи на Балканите. Славянските комитети в Русия организирали широка пропагандна кампания - около 4000 доброволци, начело с генерал Черняев се отправили към Сърбия. Българската емиграция също се активизирала. Многобройните благотворителни комитети, създадени в Румъния след Априлското въстание, се обединили през лятото на 1876г. в Българското централно благотворително дружество (БЦБО). То започнало да набира и изпраща доброволци в сръбската армия, като Панайот Хитов, Филип Тотю и други български войводи сформирали отряди, с които участвали в бойните действия. През август и септември обаче турската армия поела инициативата и на 29 октомври 1876г. нанесла катастрофално поражение на сърбите.

При така създалата се сложна обстановка Русия решила да подкрепи Сърбия и отправила ултиматум на 31 октомври 1876г. към Високата порта за спиране на военните действия и започване на преговори за примирие със Сърбия. В Русия Александър II обявил частична  мобилизация в помощ на Сърбия. Активизирането на Русия породило опасения сред западните държави от засилване на нейното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което видимо симпатизиралона подвластните християнски народи, Великобритения, Германия, Франция и Австро -–Унгария решили също да се намесят открито в търсенето на изход от все по – задълбочаващата се Източна криза. Така се стигнало до идеята да се огранизира международна конференция в турската столица, която трябвало да изготви проект за реформи в Османската империя.

Европейската дипломация и свикване на Цариградската конференция. Руският външен министър Горчаков предложил още на 5 август 1876г. свикване на европейска конференция за Източния въпрос. Така Цариградската конференция на великите сили се провежда от 23 декември 1876г. до 20 януари 1877г. в Цариград.

Тъй като на конференцията великите сили били представени от своите посланици, тя останала в историята под името Цариградска посланическа конференция. Англия била представена освен от посланика Хенри Елиът, и от министърът на колониите лорд Солсбъри. Русия била представена от генерал Игнатиев, Германия – от барон Вертер, Австро – Унгария – от граф Зичи и барон Каличе, Франция – от граф Бургониг и граф Шодорди, Италия – от граф Луиджи Корти, а Турция – от Савфет паша и Едхем паша.

В началото на декември 1876г. посланиците на Англия, Русия, Франция, Германия, Австро – Унгария и Италия се събират, за да подготвят взаимно приемлив проект по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос между Англия и Русия обаче възникват силни раногласия. Според генерал Игнатиев трябва да се създаде автономна българска област от всички територии, населени с българи (Мизия, Добруджа, Тракия и Македония). Английският посланик настоява за автономна област само в районите, включили се активно в Априлското въстание. След продължителни дискусии, представителите на великите сили възприемат австроунгарският проект, според който се обособяват две автономни български области: Източна с център Търново и Западна с център София. Двете области покриват фактически всички територии, заселени с българи.

Официално Цариградската конференция е окрита на 23 декември 1876г., но в същия ден с топовни гърмежи е провъзгласено въвеждането на конституция в Турция – третият реформен акт в Османската империя през XIX в. Този ход, замислен и осъществен с подкрепата на Англия и Германия цели да провали конференцията под предлог, че след като империята има конституция, приемането на каквито и да било проекти за реформи губи своя смисъл. Въпреки това конференцията продължава работата си до 20 януари 1877г., когато представителите на шестте европейски държави подписват заключителния протокол.  В решенията по българския въпрос заляга възприетия по време на предварителните дискусии проект за създаване на два вилаета (области), които в общи линии повтаряли териториалните граници на българската Екзархия. Източният вилает включва Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Пловдивски санджак и Елховска, Свиленградска и Лозенградска каза. Западният вилает обхваща Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски и една част от Серски санджак и казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Основната административна единица ще да бъде кантона, като мюсюлманското и християнско население трябва да се обособи в отделни кантони. Проектът предвижда начело на всяка област да се избере християнин за валия (главен управител), който ще бъде назначаван от Високата порта със съгласието на държавите гарантки за срок от пет години. Валията ще управлява с помощта на областно събрание, чиито членове ще бъдат свободно избрани без разлика на раса и вяра за срок от четири години. Така великите сили за първи път официално признават изторически сложилите се етнически граници на българската възрожденска нация и правото на българите на автономно управление.

Заключителният протокол на Цариградската конференция е връчен официално на Високата порта, но тя категорично го отхвърля. В отговор на турската неотстъпчивост великите сили демонстративно изтеглят своите посланици от Цариград. Това засилва още повече дипломатическата криза и кара Русия постепенно да се насочи към военно решение.
Междувременно през януари 1877г. Османската империя и Сърбия подписали мирен договор на основата на статуквото.

Дипломатическа и военна подготовка на войната. Източната криза бързо започнала да клони към война. Руската дипломация се заела да осигури благоприятни международни условия за своята предстяща военна акция. Специално внимание било отделено на Австро – Унгария. Силната заинтересованост на Австро – Унгария и важната роля, която играе преди и след войната, са обусловени от това, че тя е единствената велика сила, която има само една възможност за териториално разширение и влияние на Балканите. Още на 8 юли 1876г. руският император Александър II и княз Горчаков се срещнали с австро – унгарския император Франц Йосиф II и вътрешният министър граф Андраши. Срещата била организирана в австрийския замък Райхщад, откъдето дошло и името на постигнатото споразумение – Райхщадско споразумение. Официален текст не е изработен и затова съществуват две версии – руска и австрийска. Споразумението предвижда неутралитет на двете държави в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя. При евентуална победа на империята се предвижда възстановяване на статуквото и административни реформи в Босна и Херцеговина. При победа на двете славянски държави, според руската версия, те трябва да получат голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата част от двете провинции да премине към Австро – Унгария. Според австрийската версия Сърбия и Черна гора получават само малка част от Босна и Херцеговина, докато по – голямата част преминава към Австро – Унгария. В австрийската версия се саъдържа и искането на Русия да не подпомага образуването на голяма славянска държава на Балканите. Австро – Унгария се съгласява Русия да получи Южна Бесарабия, която й е отнета съгласно Парижкия мирен договор (1856г.). При разгром на Османската империя, според руската версия, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според астрийската – да получат автономия в рамките на Османската империя, заедно в Албания. Предвижда се също Гърция да получи Тесалия, Епир и Крит, както и възможност Цариград да стане свободен град. През януари 1877г. Райхщадското споразумение е заменено от руско – австрийска конвенсция поради настъпилите промени в развитието на Източната криза.

Новата конвенция била подписана на 3/15 януари 1877г. в Будапеща, уреждаща условията на австро – унгарския неутралитет в подготвяната от Русия война срещу Османската империя. Новата концепция допълва Райхщадското споразумение между двете държави. Русия дава съгласието си Австро – Унгария да окупира Босна и Херцеговина, а Австро – Унгария – да се предаде на Русия Южна Бесарабия. Русия се съгласява също да не съдейства за образуването на голяма славянска държава на Балканския полуостров.

Неуспехът на Цариградската конференция довел до противоречия и разногласия сред политическия елит в Петербург. През лятото на 1876г. във висшите политически кръгове на Русия се очертали две противоположни линии на поведение спрямо събитията на Балканите. Една част от руските държавници желаели да възстановят международния престиж на своята страна чрез активна дипломатическа намеса в разрешаването на Източната криза. Според първите последователи Русия не трябвало да се въвлича при война с Турция, защото при създалата се сложна международна обстановка съществувала реална опасност от повторение на изхода от Кримската война. Икономически слаба, политически нестабилна, изправена пред трудностите на реформите, Русия рискувала при една евентуална военна кампания на Балканите да се изправи сама срещу нова протурска коалиция начело с Австро – Унгария или Англия.

Друга част била за реванш над Турция и открито защитавала идеята за военна намеса. Те били на мнение, че единствено войната можела да възстанови международния авторитет на Русия след поражението в Крим.

Към първата група принадлежали княз Александър Горчаков, финансовият министър Михаил Рейтерн, посланикът в Лондон граф Петър Шувалов и други по – умерени руски политици. Представители на втората група били военният министър Милютин и посланикът в Цариград Николай Игнатиев. Силна подкрепа за своята кауза привържениците на военните средства намерили в лицето на славянофилите, начело с Иван Аксаков и на руската императрица.
 През есента на 1876г. нито една от двете групи не могла да вземе връх, още повече че самият Александър II проявявал колебание. Провалът на Цариградската конференция засилил противоречията сред политическия елит в Петербург. В крайна сметка правителството решило да изпрати ген. Игнатиев в Берлин и Лондон, за да получи подкрепата на останалите велики сили за осъществяване на още един опит за мирно уреждане на Източната криза.

Европейската мисия на Н. Игнатиев завършила с успех и на 19/31 март 1877г. в британската столица представители на великите сили подписали т. нар. Лондонски протокол. Към него били добавени и три отделни декларации – на Русия, на Англия и на Италия. В протоколите се настоявало да се въведат реформите, предписани на Високата порта от Цариградската конференция. На Лондонската конференция отново изпъкнали противоречията между Русия и Англия по Източния въпрос.

Лондонският протокол изразявал желанието на всички заинтересовани държави да се намери мирно разрешение на балканската криза, но на 29 март/10 април Високата порта отхвърлила и него. При така създалата се ситуация, след като многократно афиширало готовността си да защити подвластните на Османската империя православни народи, руското правителство било принудено да възприеме войната като единствен възможен изход.

Така, подтикнат от обстоятелствата на 12/24 април 1877г. руският император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война на Османската империя. На 14/26 април 1877г. Русия сключила споразумение с Румъния за преминаване на нейните войски през румънска територия и нейно участие във войната с корпус от 40 000 души.  
Избухване и ход на войната.

Възможността за конфликт с Турция принудила руското правителство да пристъпи още в края на 1876г. към усилена военна подготовка. След обявяването на частичната мобилизация военният министър възложил на ген. Н. Обручев да разработи примерен план за евентуалните бойни действия на Балканите. Планът бил съобразен с опита от предходните руско - турски войни, с реалното съотношение на силите между двете държави и с възможността в хода на войната Високата порта да бъде подкрепена от западноевропейските държави и Русия да се окаже сама срещу мощна протурска коалиция.

Планът на генерал Николай Обручев предвиждал войната да се води на два феонта - Дунавски и Кавказки, като се поставял акцент сърху Дунавския. Главният удар бил насочен към централната част на България и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех зависел от момента на изненада и от бързината, с която руските отряди трябвало да настъпят на юг от Дунава.

През пролетта на 1877г., опасявайки се от усложнения с Англия и Австро – Унгария, княз А. Горчаков предложил корекции в предварителния план, които предвиждали ограничаване на бойните действия в района между Дунав и Стара планина. Князът смятал, че руското настъпление към Балкана щяло да принуди Високата порта да започне преговори и в крайна сметка да приеме решенията на Цариградската посланическа конференция. Първоначално Александър II подкрепил идеите на Горчаков, но по – късно под натиска на военното лоби той бил принуден да възприеме отново плана за по – решително настъпление към Цариград.

Войната идва в момент, когато Русия води експанзия в Средния изток. Там тя действа с малки военни отряди срещу неособено силен противник. Войната с Османската империя обаче трябва да се води с големи сили срещу силен противник на Балканите. Русия не е в състояние да се подготви добре за войната, което е и една от причините за големите й загуби. Подценена е също силата на турската армия, в която след Хатихумаюна от 1856г. се реформира, въоръжена е с модерни оръжия и се ръководи от способни офицери, завършили военни училища в Европа.

В навечерието на войната руската армия наброявала заедно със запасните 1 474 498 войници и 25 953 офицери. От тези сили според плановете на ген Обручев в бойните действия трябвало да се включат около 300 000 души. Реално в състава на Дунавската армия, чието командване било поверено на княз Николай Николаевич, участвали 268 222 души с 1014 оръдия. Със свои отряди във войната се намесили и Сърбия с 56 000 войници, и Черна гора с 30 000 души, а румънското правителство увеличило своя контингент от 40 000 на 60 000 души. 

По настояване на българската емиграция в Дунавската армия било включено и Българското опълчение, което било създадено със специален указ на 20 октомври 1876г. В началото на 1877г. били формирани първите три дружини на Българското опълчение в Кишинев. Първоначално то се състояло от 6, по късно от 12 дружини с обща численост около 10 000 души. Опълчението било въоръжено със средства на емиграцията и славянските комитети, като командването му било поверено на генерал Столетов. На 6/18 май Българското опълчение в Плоещ получило знаме, придобило популярност като Самарското знаме, тъй като било дарено от жителите на град Самара. Знамето било връчено от кмета на гр. Самара и от Петър Алабин. След едномесечна подготовка в района на Плоещ Българското опълчение се присъединило към Дунавската армия и се включило в изпълнението на предварителните планове на руското командване.

По предварителни данни Високата порта можела да противопостави на руското настъпление около 700 000 души, но фактически през есента на 1876г. турската армия наброявала 494 397 души, от които около 280 000 били дислоцирани на Балканите, като около 52 % от състава на турските въоръжени сили се намирали в добре укрепените крепости Русе, Варна, Шумен и Силистра. Начело на армията султанът поставил Абдул Керим паша, възпитаник на военното училище във Виена, изявен реформатор, залужил доверие с иаявите си по време на сръбско – турската война от 1876г. Важна роля в турското командване играели чуждестранните военни съветници – германският генерал Блум, английският генерал Валентин, известен под името Бекер паша.

Началото на бойните действия било дадено на Кавказкия фронт още на 12/24 април 1877г. До средата на май руските войски превзели Баязид, Ардахан и блокирали крепостта Карс. Сраженията на Балканите започнали едва на 10/22 юни 1877г., когато части на Долнодунавския отряд извършили под командването на ген. Цимерман десант при Галац. Руските войски успешно се прехвърлили на турския бряг и предприели демонстративно настъпление в Северна Добруджа, като само за два дни достигнали линията Черна вода – Кюстенджа. Тези действия имали за цел да заблудят турското командване за посоката на главното руско настъпление и същевременно да ограничат достъпа на силния турски флот по Дунав.

На 15/27 юни 1877г. към форсиране на реката пристъпили и основните сили на Дунавската армия. В навечерието на десантната операция руската артилерия предприела масиран обстрел на Никопол, Видин, Русе и Тутракан. С помощта на разузнаването съзнателно се разпространявали слухове, че главният удар щял да бъде съсредоточен към Никопол или Русе. Междувременно XIV пехотна дивизия, на която било възложено осъществяването на десанта, заела изходни позиции край Зимнич. Така на 15/27 юни 1877г. под командването на ген. Драгомиров започнало прехвърлянето в района на Свищов. Тъй като турските сили били изненадани, не издържали на натиска и след неорганизирана съпротива отстъпили града.

Създаване на три отряда в Дунавската армия. След форсирането на реката Дунавската армия се разделила на три отряда – Източен, Преден и Западен. Източният отряд бил командван от престолонаследника Александър Александрович, наброявал около 70 000 души  и имал задача да неутрализира силните турски гарнизони в района на четирите крепости – Русе, Варна, Силистра и Шумен. Западният отряд в състав от 35 000 души, е предвождан от ген. Криденер, чиято задача била да блокира Видинската крепост и да разшири операционната база в западната част на Дунавската равнина. Последният отряд – Предният – бил ръководен от генерал Йосиф Гурко и наброявал около 12 000 души. Неговата задача била да настъпи към Търново, да завладее старопланинските проходи и ако трябда да се насочи към Пловдив, Одрин и Цариград. Фактически основната тежест във войната се падала върху Предния отряд, към който било зачислено и Българското опълчение. Преминавайки през Балкана, Предният отряд имал задачата и да разстрои турските комуникации.

Три периода на войната. В хода на бойните действия могат ясно да се очертаят три периода: Първият – “настъпателен период” – обхваща времето от форсирането на р. Дунав до края на юли 1877г. Вторият, характеризиран като “борба за надмощие”, започва от боевете при Стара загора и втората атака 18/30 юли 1877г. на Плевен и завършва с падането на Плевен. В рамките на този период били проведени най – мащабните операции, които преопределили до голяма степен крайния изход на войната. Третият – “заключителен период”-започва с пленяването на Плевенския гарнизон (29 ноември/10 декември 1877г.) и завършва с подписването на Одринското примирие на 19/31 януари 1878г.

Първи период. В края на юли 1877г. след няколко сражения Източният отряд изградил отбранителна линия срещу опитите на превъзхождащите турски сили от укрепения четириъгълник (Русе, Силистра, Шумен, Варна) да напреднат на запад.

По – активен бил западният отряд. На 4/16 юли той овладял град Никопол, но поради това, че проявил колебания, дал възможност на 15 000 турска армия начело с Осман паша от Видин да достигне Плевен и да го превърне в крепост срещу руското настъпление. След този тактически пропуск на руското командване започнали упорити боеве за Плевен. На 8/20 юли градът бил атакуван за първи път, но русите били отблъснати, като дали много жертви. На 30 юли започнала втората атака, но поради грешки в командването начело с генерал Криденер и този път въпреки  7 000 жертви атаката била отбита.

При обсадата на Плевен Осман паша се показва като талантлив военачалник. Той бързо разбира стратегическия характер на Плевен и го превръща в крепостна система, която руснаците лекомислено атакуват два пъти, отблъснати с тежки загуби. Плевен е костеливият орех и заедно с Шипка двата най – решаващи пункта на войната. Зафържането на Плевен или падането на Шипка можеха да променят изцяло хода на войната.

В първите дни на войната най – резултатни се оказали действията на ген. Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпил към Търново и на 7 юли 1877г. освободил старата българска столица. Тук генералът получил заповед да овладее планинските проходи, за да спре проникването на турските войски в Северна България. Той бързо преминал Хаинкъойския (Хаинбоазкия) проход, освободил Подбалканската долина, за да удари в гръб укрепените турски позиции на Шипка. Въпреки големите загуби, ген. Гурко успял да постигне тази важна стратегическа маневра. На 7/19 юли 1877г. Шипченският проход минал под контрола на руската армия. Извършено хбило разформироване на Предния отряд и образуване на 20 000 Южен отряд за защита на старопланинските проходи под командването на ген. Радецки. След това ген. Гурко се отправил към Стара Загора, където на 10/22 юли градът бил освободен.

Междувременно турскато комаднване прехвърлило 40 000 армия, начело със Сюлейман паша (помюсюлманчен френски евреин) от Албания в Тракия. Целта на този отряд била да премине в Северна България през Шипченския прохоп, след което да се предприеме контранастъпление, което трябвало да доведе до деблокирането на Плевен и отхвърлянето на  руските войски отвъд р. Дунав.

Втори период.  На 31 юли 1877г. Сюлейман паша нападнал гр. Стара Загора. Отбраната на града била поверена на 3 500 руски войници и български опълченци. След ожесточени боеве Стара загора паднала в ръцете на турската армия. Градът бил опожарен, а населението било подложено на невероятни жестокости. След падането на Стара Загора, частите на Предния отряд се изтеглили на Шипка.

Сюлейман паша продължил похода си, като се насочил към Шипченския проход, отбраняван от военния корпус на ге. Радецки, който разполагал със 6 500 войници, в чиито състав били и 5 български опълченски дружини. В хода на сраженията към този отряд се присъединил и Брянският полк. Срещу защитниците на прохода турците насочили близо 30 000 армия.

Натъплението на армията на Сюлейман паша срещу Шипка и връх “Св. Никола” започнало на 9/21 август. Без оглед на жертвите турският генерал подемал атака след атака. Постепенно неговите войски пъплели към върха, боевете ставали все по – жестоки. Защитниците на “Орлово гнездо” при в. “Св. Никола” успели да отблъснат турските орди. На 10/ 22 август турската аримя била преустроена в ное ред и на другия ден подела атаката с нови сили. Защитниците изнемогвали под нейните удари. Техните сили се изчерпвали, но те не изоставили позицията. Вечерта на 11 август, когато всичко изглеждало вече загубено, ген. Радецки изпратил в подкрепление малък отряд от 205 бойци, които влезли в незабавна атака и отблъснали турските редици. Проходът останал в ръцете на руската армия и на бълагрските опълченци. По такъв начин планът на турското командване да прехвърли войски в Северна България и да премине в контранастъпление бил провален, а това до голяма степен решило крайния изход на войната.

Първоначално Дунавската армия действа по план, според който кампаният се развива предимно в Северна България. За това говори факта, че са отделени по – големи сили за източното и западното направление, докато Предният отряд е само от 12 000 души. Фактически задачата на Предния отряд е не да напредне в Тракия – за това той няма сили, а да блокира старопланинските проходи и да пази руските войски от навлизане на турски сили от Тракия.  За това към него е придадено и най – слабата във военно отношение част – българското опълчение. Ген. Гурко проявява неоправдана от стратегическа гледна точка инициатива, като преминава Стара планина изапочва военни действия в Тракия. Но това впоследствие се оказва успех, тъй като отрядът деблокира Шипченският проход, към който са привлечени главните сили на Сюлейман паша. Преминаването на Шипка би довело фактически до изтласкванео на руската армия отвъд Дунава. Руснаци и опълченци успяват да го опазят с цената на големи жертви, въпреки грешката на руското командване, което смята, че Сюлейман паша щев мине през друг проход. Тук трябва да се подчертае неочаквано важната роля на българското опълчение.

В края на август 1877г. било извършено подсилване на Дунавската армия със 100 000 души. Румъния изпратила 41 000 души при Плевен.

Ожесточените сражения за Шипка и затрудненията пред Плевен наложили промяна в плановете на руското командване. Първоначалните намерения за “мълниеносна” война срещу Портата трябвало да бъдат коригирани. Фактически през август – септември 1877г. руската ария отстъпила инициативата по всички фронтове. Вниманието било насочено към Плевен където предстояло да се реши изходът на войната. След много приготовления на 31 агуст/11 септември Западният отряд, подкрепен от румънски части, предприел трета атака. Но и този път, въпреки 15 000 жертви, градът останал в ръцете на Осман паша. Тогава руското командване решило да премине към тотална блокада на Плевен, осъществена по плана на Е. И. Тотлебен.

През октомври 1877г. ген. Гурко осъществил успешни действия при Горни Дъбник и Телиш и така отрязал връзките на Осман паша с турския тил. Около Плевен била изградена плътна блокадна линия, а ген. Гурко получил разрешение да настъпи към Ботевград (Орхание). Под негово ръководство войските на Осман паша били откъснати от снабдителните бази и чрез тежки сражения при Гривица, Дъбниците и Телиш били постепенно обезкървени. На 29 ноември/10 декември 1877г. Осман паша се опитал да пробие обръча около Плевен, но без успех. Претърпял провал, на 30 ноември/11 декември 1877г. той обявил капитулация и се предал с оцелелите си войници.

През октомври 1877г. Сърбия и Черна гора се включили във войната. А през октомври – ноември Кавказката армия превзела Карс и се насочила към Ерзерум.

Трети период. Падането на Плевен фактически решило изхода на войната. В началото на този “трети” период се очертало и военното превъзходство на Дунавската армия, наброяваща 314 000 души с 1343 оръдия, срещу 184 000 души и 441 оръдия на турците. Руската армия преминала в общо настъпление.

Три големи отряда потеглили на юг към Цариград. Западният, под командването на ген. Гурко, форсирал Стара планина и на 19/31 декември 1877г. навлязъл в Софийско поле. На 23 декември1877г/4 януари 1878г. София била освободена и отрядът настъпил на юг към Пловдив. Вторият, централен или Троянски отряд под командването на ген. Карцов проникнал в Подбалканските полета, освободил Карлово и по – късно бил подчинен на ген. Гурко.
Тези обединени сили освободили град Пловдив на 4/16 януари 1878г. Армията на Сюлейман паша отстъпила панически към Гюмюрджина и Дедеагач.

По това време на юг настъпил и третият  (Шипченски) отряд под командването на ген. Радецки. На 27 – 28 декември 1877г. Радецки разбил при Шипка – Шейново армията на Вейсел паша. Оттук Шипченският отряд заедно с отряда на ген. Гурко се насочили към Одрин, който на 8/20 януари 1878г. паднал в руски ръце. Руските войски се изправили пред Цариград. Турция фактически била разгромена.

За да избегне пълната катастрофа, Високата порта поискала преговори и на 19/31 януари 1878г. в Одрин било подписано примирие (Одринско примирие). Но консерваторите настоявали пред султана да се организира ново контранастъпление, а турският парламент бил разпуснат. Усилията на Н. Игнатиев да потвърдят постигнатите договорености се оказали безуспешни. Тогава главнокомандващият Дунавската армия, Николай Николаевич, разпоредил на предните руски отряди да предприемат демонстративно настъпление към Цариград. Деморализираната турска армия не дала никакъв отпор и руските отряди достигнали предградията на турската столица.
Участие на българите във войната.

По време на военните действия в българските земи се разгръща масово освободително движение. Най – ярката му изява са формирането и действията на Българското опълчение. Идеята за неговото създаване принадлеби на ген. Фадеев. Тя е подкрепена от БЦБО, от славянските комитети и от Одеското българско настоятелство. В началото на 1877г. са сформирани три баталъона в Кишинев под името “Пеши конвой на главнокомандващия княз Н. Николаевич”, реорганизиран в Българско опълчение.

Независимо че руското командване определило на Опълчението обозни функции, българските доброволци участвали храбро в боевете за освобождението на България в състава на предния отряд на ген. Гурко.

Бойното им кръщение било при Стара Загора. За техния героизъм свидетелства руският генерал Раух: “Българските дружини се биха и умираха геройски.Въпреки убийствения огън, измъкващ от строя цели редици, дружините не трепваха, даже сами минаваха в настъпление и само когато почти половината от офицерите  и низшите чинове излязоха от строя, отстъпиха пред грамадното числено превъзходство на противника”. След боя при Стара Загора руското командване променя отношението си към Опълчението и то, вече като пълноценна бойна единица било включено към VIII корпус, защитавал Шипченския проход.

Наред с Опълчението бълагрите взели дейноучастие във войната и чрез редица други въоръжени формации. На 12 април 1877г. БЦБО се орбъща с апел към българския народ да се въоръжи и да се готви за предстоящите боеве. “Въоръжени само – се казва във възванието – ние ще бъдем достойни за положението, което ни се приготовлява, и ще способствуваме да осигурим независимостта на нашето отечество. Нашият интерес, нашето бъдещесамото наше спасение изисква да въстанем всинца.”

Макар и без политическа организация, по време на войната българите участвали  в многобройни отряди, които вършели разузнавателна работа, охранявали стратегически обекти или вземали пряко участие във военните действия. В Родопите и Гюмюрджинско действал Петко воевода с отряд от 300 души. В Македония била създадена дружината на братя Георгиеви, в Трънско – на Тако Пеев и Симо Соколов, в Ловешко, Етрополско и Тетевенско – на воеводите Илъо Марков, Георги Пулевски, Цеко Петков, Георги Антонов, в Еленския и Котленския Балкан голяма чета на П. Хитов участвала в десетки сражения срещу турската армия. Почти навсякъде били сформирани бойни отряди за защита на населението от изстъпленията на башибозука. Българското население оказвало помощ на руската армия, като подпомагало военното разузнаване, служело в обозите, показвало пътищата, снабдявало войските с провизии, уреждало лазарети. Много българи подпомогнали руските части  при зимното форсиране на Стара планина.
Санстефански договор. Берлински договор.

След падането на Плевен и разгрома на турската армия при Шейново Турция била принудена да иска иска примирие, То било подписано на 19/31 януари 1878г. в Одрин. Но в този съдбоносен момент срещу Русия се изправят обединените сили на Запада. На 14 януари 1878г. Англия предупредила, че всеки договор между Русия и Турция, който би изменил постановленията на Парижкия мирен договор от 1856г. и Лондонския протокол от 1871г., трябва да се съгласува с европейските сили. Срещу Русия се обявява и Австро – Унгария, която смята, че са нарушени договореноститте по Райхщадското споразумение от асгуст 1876г. и руско – австрийската конвенция от януари 1877г. и иска свикването на международен конгрес.

В подкрепа на колективния ултиматум Англия изпраща през февруари 1878г. силна флота в Мраморно море. Изправена отново срещу обединените сили на Запада, Русия била принудена да приеме тяхното споразумение и на 1 февруари 1878г. Русия дала принципно съгласие за провеждане международна конференция по Източния въпрос.

В началото на 1878г. руското правителство изпаднало в сложна ситуация. От една страна, Дунавската армия нанасяла нови съкрушителни удари на турците. Пътят към Константинопол бил откри и Александър II бил изправен пред възможността да осъществи вековната мечта на своите деди. Генералитетът и общественото мнение подкрепяли подобен финал на войната. От друга страна обаче, дипломатическото лоби било принудено да сдържа прекомерните амбиции на военните и да се съобразява с политическите реалности в Европа, сред славяните и православните. Така, месец преди подписването на Сан – стефанския мирен договор, за руското правителство било повече от ясно, че той нямал да има никаква друга стойност освен чисто пропагандния си ефект върху българите. Документалните свидетелства за двуличното поведение на руската дипломация в годините на Източната криза са много.
Сан – Стефанският мирен договор бил сключен на 19 февруари/3 март 1878г. Датата била подбрана специално, защото на 19 февруари 1855г. е тезоименния ден на  Александър II  (качва се на престола), а на 19 февруари 1861г. подписва манифеста за освобождаването на крепостните селяни, за което е наречен Цар Освободител. Граф Игнатиев бърза да направи впечатление на Александър II.

Договорът съдържа 29 члена. Чл. 1 и 2 предоставят независимост на Черна гора и определят границите й. Чл. 3 и 4 обявяват независимостта на Сърбия, която получава териториално разширение на юг и изток (Нишката област). Съгласно чл. 5 Румъния става независима държава и получава Северна Добруджа като компенсация за Южната част на Бесарабия, която се присъединява към Русия. Чл. 6-11 се отнасят за новосъздаденото Княжество България: то е признато за автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. В границите му се включват териториите на Мизия, Тракия и Македония, заселени с компактно българско население. Границите на княжеството с известни изключения са иденстични с тези на Бълагрската екзархия, създадена през 1870г., и с проекта, изработен от великите сили на Цариградската коференция от 1876г. Князът на България се избира от нейното население и се одобрява от султана със съгласието на великите сили. Препоручва се събрание от български първенци да изработи Органически устав (Конституция) на княжеството. Новото управление се въвежда за срок от две години под надзора на руски комисар. За същия период от време в княжеството остават руски войски за поддържане на реда. България трябва да плаща годишен данък на Османската империя, която няма право да държи войски на територията на княжеството, но може да прекарва войски и бойни материали по определени пътища. Всички османски крепости в княжеството подлежат на разрушаване. Мюсюлманските селяни запазват недвижимите си имоти. Чл 12 и 13 уреждат корабоплаването по река Дунав. Според чл. 15 и 16 в Босна и Херцеговина трябва да се осъществят реформи. На остров Крит, Тесалия и другите части на Европейска Турция трябва да се въведат органически устави, гарантиращи правата на християнското население. Чл. 16 –20 уреждат обезщетението, което Османската империя трябва да изплати на Русия. От общата сума 1410 млн. рубли се приспадат 1100 млн. рубли за териториите, които империята отстъпва на Русия: Северна Добруджа, част от Североизточна Мала Азия с Ардахан, Карс, Батуми и Баязид.
Останалите членове уреждат въпроси, свързани с правата на руските граждански  и духовни лица в Османската империя, с военопленниците, с преминаването на неутралните плавателни съдове през Проливите, с изтеглянето на руските войски. Този договор е опит от страна на руската дипломация да засили позициите на Русия на Балканите  и по Източния въпрос преди началото на Берлинския конгрес, да пропагандира каузата на Русия като загрижена за разрешаването на националните проблеми на българския народ.

Срещу договора  се обявяват останалите велики сили, предимно Англия и Австро – Унгария, както и християнските балкански държави, които възразяват срещу създаването на голяма българска държава, с което се нарушава равновесието  на силите на Балканите. Румъния е недоволна и от замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа. Санстефанският договор е посрещнат с въодушевление и възторг единствено от българите, тъй като той възстановява независимата българска държава в максимално възможните етнически граници.

Санстефанският мирен договор бил предварително обречен на неуспех, тъй като още преди началото на войната Русия била обвързана със споразумения за нейните резултати. Задкулисните дипломатически игри, в които Русия играела активна роля, предопределяли разпокъсването на бълагрските земи от Берлинския конгрес. В Русия отлично знаели, че великите сили нямало да позволят създаването на голяма славянска държава на Балканите, която несъмнено щяла да бъде под руско влияние. На практика Санстефанският договор бил една авантюра на граф Игнатиев.
 Така, веднага след 3 март 1878г. Започнала подготовката за свикването на европейски конгрес за окончателното уреждане на Източния въпрос. Последвала бурна дипломатическа дейност, която завършва със сключеното 18/30 май 1878г. Лондонско споразумение, подписано от руския посланик граф П. Шувалов. Това предварително споразумение обезличило Санстефанския договор. По същество то било първообраз на бъдещия мирен договор, подялба на източното наследство между Русия и Англия. Англия е съгласна Русия да получи Южна Бесарабия, Карс и Батуми. Русия се съгласява новото българско княжество да се ограничи на юг до Стара планина.

И поради това Лондонското споразумение било прието като основа за работата на свикания през юни 1878 г. Берлински конгрес. На конгреса били представени великите европейски сили – Германия, Австро – Унгария, Франция, Великобритания, Италия и Русия. До него била допусната и турска делегация, но на другите балкански държави бил отказан дипломатически прием. За председател на конгреса бил избран германският канцлер Ото фон Бисмарк.

Тук трябва да се отбележи и тайното споразумение между Англия и Австро – Унгария за единни действия на бъдещия конгрес, сключено малко преди започването на конгреса – 6 юни 1878г.
Берлинският конгрес започва своята работа на 1/13 юни 1878г. и след едномесечни дискусии се стигнало до подписването на Берлинския договор (1/13 юли 1878г.). Договорът ревизира част от членовете на Санстефанският мирен договор. Съдържа 64 члена. Централно място в клаузите на договора заема бълагрският въпрос. Образува се автномно, трибутарно Княжество България в територията между р. Дунав и Стара планина и Софийския санджак. Князът на България се избира от населението и се утвърждава от султана със съгласието на великите сили, подписали договора. Събрание от български първенци трябва да изработи Органическия устав (Конституцията). До въвеждането на новото управление страната ще се управлява от руски комисар и в нея ще бъдат разположени руски войски. Срокът на временното руско управление и на престоя на руските войски са сведени до 9 месеца. Османската империя няма даправо да държи войски в княжеството. В него се организира народна милиция. Княжеството признава всички договори, подписани дотогава между Османската империя и поема част от държавния й дълг, както и турските задължения към жп компаниите, които имат линии на негова територия.


В земите между Стара планина и Родопите се създава нова провинция – Източна Румелия с административна автономия. Неин управител става геерал – губернатор християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години. Османската империя има право да разполага свои гарнизони по границите на провинцията. В помощ на генерал – губернатора се създава Областно събрание, избирано от населението. Европейска комисия трябва да изработи Органически устав на Източна Румелия.

Македония и останалата част от Тракия остават под пълната власт на султана. В тези области, както и на о-в Крит и в областите, населени с арменци, Османската империя се задължава да осъществи реформи, за да се изравнят правата на християнскоо и мюсюлманското население.
Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Сърбия получава териториално разширение по източната си граница (Нишката област), Румъния – Северна Добруджа за сметка на Южна Бесарабия, която преминава към Русия, а Черна гора получава излаз на Адриатическо море, но под австро – унгарски контрол.

Австро – Унгария получава правото да окупира и да управлява турските провинции Босна и Херцеговина  за срок от 30 години и да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава под турско управление.

Освен Южна Бесарабия Русия получава градовете Карс, Ардахан и Батуми със съответните им области. Батуми се обявява за свободно пристанище, а Баязид с областта му се връща на Османската империя.

Договорът предвижда също териториално разширение на Гърция, което да се уреди от специална международна комисия. Гарантира се свободата на корабоплаването по р. Дунав.
Белинският договор потвърждава всички постановки на Парижкия мирен договор от 1856г., които не са засегнати от него. Договорът подронва авторитета на Русия и влиянието й на Балканите и в Източния въпрос. Договорът е удар върху националните интереси на българския народ, тъй като разкъсва територията, на която той живее, на пет части. Договорът не разрешава и национално – териториалните въпроси на останалите балкански държави  и усложнява отношенията между тях. Формално остава в сила до Балканските войни (1912 – 1913г.). Някои негови членове отпадат след Съединението на България с Източна Румелия през 1885г., след отмяната на статута на свободно пристанище на Батуми (1886г>)  и след обявяването на независимостта на България (1908г.) и на анексията на Босна и Херцеговина (1908г.) от Австро – Унгария.

Към Берлинския договор се отправят много обсвинения, че разкъсва българите на няколко части, но всъщност нито една от съседните балкански държави не е освободена я своите етнически граници – Румъния, Сърбия, Гърция. Не трябва също да се забравя, че Русия е една от участничките в договора и носи вина за разпокъсването на българския етнос, като дава на Румъния Северна Добруджа, заради Бесарабия и Ниш и др. Земи на Сърбия заради участието им във войната. Берлинският договор със всичките му слабости е реален продукт на европейската дипломация от края на 70-те години, който донесе политическата свободата на част от българския народ, а това е най – важният резултат от политическите борби на българите и действията на европейската дипломация. В края на краищата може да се каже, че ако го нямаше Санстефанския договор, Берлинският договор нямаше да бъде обект на толкова много критика.

Заключение. Все още за руско – турската война съществуват много митове. Обикновено се пише много за победите на руската армия, а почти нищо не се говори за нейните неуспехи, за грубите грешки на руското командване, за необмислените рискове на един или друг генерал, за проявите на немотивирано насилие и ненужни разрушения. Говори се за руските победи при Свищов, Арабаконак и Шейново, а рядко се споменавата пораженията при Ловеч, Елена и Нова Загора. Величаят се генерали като Тотлебен, Скобелев, Гурко, Драгомиров, а се мълчи за талантливи турски генерали като Осман паша и Сюлейман паша. Руските войници и офицери са представяни само като герои, доблестни и безстрашни мъже, а турската армия като диви орди, командвани от безумни и фанатизирани паши.

Руско – турската война от 1877 – 1878г. не е само поредица от славни победи и триумфално настъпление към Цариград. Драмата на Шипка се дължи на грубата грешка на ген. Радецки, който ден преди Сюлейман паша да предприеме настъплението към върха, изпраща войсковия резерв от Търново в Елена, твърдо убеден, че турците ще се насочат именно към Елена. Тази погрешна стъпка на Радецки лишава защитниците на Шипка от навременна помощ и едва не предизвиква обрат във войната. Кръвопролитието при Плевен през лятото на 1877г. е следствие на некадърността на ген. Криденер, който не използва благоприятните възможности за настъпление на Западния отряд след превземането на Никопол и фактически позволява на Осман паша да превърне Плевен в основен стратегически пункт на турската отбранителна линия. Неуспехът при Стара Загора до голяма степен се дължи на объркаността на ген. Гурко. Мудността и нерешителността на главнокомандващия Николай Николаевич води до неуспех в няколко военни операции.

Има много спекулации по въпроса за жертвите, които руската армия дава по време на войната. Години наред се твърдеше, че свободата на България е заплатена с цената на “близо  200 000 убити и ранени”. В по – новите публикации се говори за 50 - 60 000 руски жертви, а професое К. Косев и Д. Дойнов приемат, че загубите на Русия възлизат на 66 130 души, от които 11 905 са убитите, а 4 673 умират от раните си, 5 121 изчезват безследно и 44 431 умират по време на войната в резултат на различни заболявания. Безспорно е, че руските загуби надхвърлят допустимата за подобна военна камапания цифра. Само при втората и третата атака на Плевен падат над 22 хиляди войници и офицери, в боя при Шейново – над 2 000, при Никопол – 1 311, при Елена – 1 862, при Саранци – 577, при с. Калитиново – 420 и т.н. Две трети от руските загуби не са свързани с бойните действия, а са причинени от слабости в организацията на медицинското обслужване на Дунавската армия. По време на войната десетки спекуланти и мошеници натрупват солидни суми за сметка на събираните помощи, храна и лекарства за руските войници и офицери. В тила на бойните части се организират крупни афери с военния инвентар, с хинин и превързочни материали, което обрича на смърт хиляди и хиляди ранени и болни.

Негативните последици от войната можели да бъдат открити и в начина, по който в крайна сметка бил решен българският политически въпрос. Руската военна намеса на Балканите означавала априорно засилване на противоборството между великите сили. За всеки тогавашен политик било ясно, че дори и най – умерените руски проекти щели да бъдат посрещнати с подозрение и в крайна сметка пригодени към интересите на Лондон, Берлин или Виена. Ограничаването на бойните действия в района на Мизия и Тракия позволило на Сърбия и този път да си направи добре сметките и отново да спечели зад гърба на българите. Вътре в страната войната издълбала непреодолима пропаст между българи и турци, между християни и мюсюлмани.

Казаното дотук обаче, не трябва да се възприема като едно цялостно отрицание на руско – турската война от 1877 – 1878г. С усилията на стотици хиляди руски войници една част от българското общество получила възможност за свободно и независимо развитие. Тази война изиграла роля на буржоазнодемократична революция за България. Създадени били реални предпоставки за приобшаването на българите към модерния европейски свят и към изграждане на една нова, демократична и отговаряща на духа на времето държавна уредба. Берлинският договор със своите клаузи представлява огромна несправедливост за българския народ и потенциална опасност за бъдещото развитие на Балканите.

Последно променен на Петък, 25 Август 2006 17:16
 
Банер