Съединение на Княжество България и Източна Румелия. Сръбско – българска война Печат
Понеделник, 28 Август 2006 12:46

Увод. Руско-турската война от 1877 – 1878г. завършила с подписването на Берлинския договор на 1/13 юли 1878г. Централно място в клаузите на мирното споразумение заемал българският въпрос. Образувало се автономно, трибутарно Княжество България в територията между река Дунав и Стара планина и Софийския санджак. Договорът ревизирал част от членовете на Санстефанския мирен договор. Територията на Княжеството обхващала площ от 63 752 кв. км. И брой на населението около 2 000 000 души. Князът на България се избирал от населението и се утвърждавал от султана със съгласието на великите сили, подписали договора. Събрание от български първенци трябвало да изработи Органически устав. До въвеждането на новото управление страната щяла да се управлява от руски комисар и в нея щели да бъдат разположени руски войски. Срокът на временното руско управление и на руските войски бил 9 месеца.
В земите между Стара планина и Родопите се създавала нова провинция – Източна Румелия, с административна автономия, начело с генерал-губернатор християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години. Македония и източната част на Тракия оставали под пълната власт на султана. В тези области Османската империя се задължавала да осъществи реформи, за да се изравнят правата на християнското и мюсюлманското население. Румъния получавала Северна Добруджа за сметка на Южна Бесарабия, която преминавала към Русия.
Договорът бил удар върху националните интереси на българския народ, тъй като разкъсвал територията, на която той живеел, на 5 части (Княжество България, Източна Румелия, Македония, Северна Добруджа (на Румъния) и Ниш (на Сърбия).

Това определяло въпроса за националното обединение като най-важния в развитието на българския народ. Различията между Санстефанския и Берлинския мирен договор стоят в основата на българската национална доктрина и й поставят цели, към които тя винаги ще се стреми и никога няма да може да достигне. Берлинският договор направил Княжеството притегателен център за цялото българско население извън него. Той определя продължителните борби на бълагрското население, останало извън границите на Кнежеството в продължение на години.

Една от най-масовите прояви на въоръжена съпротива на българите срещу решенията на Берлинския конгрес било Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878г. и завършило с неуспех на 25 май 1879г. То представлявало първият опит на българите за национално обединение след 1878г., което очертало основната цел на българската политика за години напред.
Уредба на Източна Румелия.

Според чл. 13 на Берлинския договор “...на юг от Балкана се образува една провинция под име Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана, при условия на административна автономия.” Територията на областта е приблизително 33 000 кв. км. с население около 816 000 души. Турция имало право да строи крепости по границите, да държи в тях гарнизони  и да защитава областта. Според Берлинския договор трябвало да се формира комисия, съставена от представители на великите сили, която в срок от три месеца да изработи Органически устав на Източна Румелия. Уставът трябвало да определи правомощията на генерал-губернатора и администрацията, финансовата и съдебната уредба на областта, както и устройството на местната милиция и жандармерия.

Временното руско управление изпреварва работата на Европейската комисия, придавайки още след Берлинския конгрес български облик на основните държавни институции и управленски ресори. Начело на администрацията в Южна България бил поставен генерал-лейтенант Аркадий Столипин. Правителството на Русия дало ясни указания на своя генерален консул в Пловдив Алексей Николаевич Церетелев “да положи големи старания”, за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България.

Много руски чиновници и офицери отстъпват постовете си на подготвени българи от областта и Княжеството. Чрез въведената военна повинност милицията на Източна Румелия разполага със сериозна българска въоръжена сила от 9 пеши дружини и 2 конни сотни. През есента на 1878г. се създават гимнастико - стрелкови дружества, които са снабдени с оръжия от руската армия, подпомогнати са и от руските власти с правилници и инструктори.Целта на гимнастическите дружества е защитата на Източна Румелия при евентуално навлизане на турски войски и нередовни формирования (башибозуци). Общото ръководство на цялата кампания се осъществявала от ген. Скобелев.  Така с помощта на Временното руско управление българското национално единство в областта укрепва и се засилват естствените връзки с Княжеството.
В периода януари – юли 1878г. бившият английски офицер и консул във Варна и Бургас Д. Б. Сенклер застава начело на мюсюлмански бунт в Родопите. Целта на бунта е да се дискредитира Временното руско управление и евентуално да се откъсне Родопската област от Източна Румелия. Бунтът е потушен от руските войски с помощта на българското население. Важна роля в потушаването на бунта играе прочутия Петко войвода.

Оценката за дейността на Временното руско управление в Източна Румелия е положителна, още повече, че уредбата на институциите на българското население и укрепването на българския характер на областта е от съществено значение, като се има предвид факта, че тази област е със спорен статут (правата на султана да навлезе с войски в нея) и с неясно политическо бъдеще. Трябва да се подчертае и ролята на Русия за създаването на гимнастическите дружества, въоръжени от нея, при изграждането на милицията, чийто български характер прави възможно и лесно Съединението.

Дейност на Европейската комисия по изработване на Органическия устав (18 септември 1878г. – 14 април 1879г.) Почти едновременно с Търновската конституция е подготвен и Основният закон на Източна Румелия. Той трябвало да определи правата на главния управител, административното, съдебното и финансовото управление на областта, уредбата и функциите на местната милиция и жандармерия. Органическият устав е подписан от членовете на Европейската комисия на 14 април 1879г. Той узаконява въведения в Източна Румелия буржоазнодемократичен строй и създава възможности за закрепване на политическата автономия на областта.
При изработването на Органическия устав на Източна Румелия започнала напрегната борба между представителите на Русия – полк. Ал. Шепелев  и княз Ал. Церетелев, които решително защитавали интересите на българското население, от една страна и емисарите от Турция, Англия и Австро-Унгария от друга страна. Трябва да се има предвид, че Органическия Устав на Източна Румелия е дело на западноевропейската мисъл.. Руските представители в комисията били подкрепени от множество протести на българите, изпратени в хода на нейните заседания. През есента на 1878г. били изпратени протести на населението от областта срещу Берлинския договор, мемоари, заявление на 864 карловски вдовици, протести срещу директора на финансите Шмит и др.
Междувременно на 24 април руският пратеник генерал Обручев огласява обръщение на руския император Александър II към населението на Източна Румелия. В него се съобщава за съгласието на султана да не въвежда войски в областта.

Европейската комисия по съставянето на Органическия устав, започнала своята работа на 18 септември 1878г. Комисията работи първоначално в Цариград, а от 21 октомври – в Пловдив. Според устава в областта има: генерал–губернатор (главен управител), който бил  християнин, назначаван от султана със съгласието на великите сили за срок от 5 години.  Също така важно място се отреждало на Областно събрание от 56 души с депутати по избор (36 души, избирани чрез тайно гласуване и с имуществен ценз), служебно положение (ръководителите на религиозните общини на петте християнски църкви – Цариградската патриаршия, Българската екзархия, арменската църква, католическата и протестантската църква, мюфтията и главният равин), председателите на върховните съдилища, главният финансов контролъор (10) и назначение 10 от най-видните хора, назначавани от областния управител. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемали от Постоянен комитет от 10 души, излъчван от Областното събрание. Функциите на Министерски съвет в Източна Румелия се изпълнявали от Директорат с 6 министри (директори). В административно отношение Източна Румелия била разделена на 6 префектури (окръга) – Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Сливенска, Хасковска, Бургаска и 28 кантона (околии).

В областта имало три официални езика – български, гръцки и турски (официалният език по места е на преобладаващото население), като на практика се налага българският език. Органическият устав давал гаранции на основните права и свободи – свобода на словото, печата, събранията, равенство пред законите, защита на частната собственост. Създават се и собствени въоръжени сили – милиция и жандармерия с офицери, назначавани от султана. Турция има право да строи крепости и да държи редовни войски в областта, но на практика се отказала от отова право след наложения натиск от страна на Русия и Англия. Органическият устав е приет на 14 април 1879г.
Органическият устав на Източна Румелия създава по-сложна, по-консервативна система на управление, но въпреки това има демократичен характер и оформят дееспособни и ефективни органи на управление. Въпреки формалната зависимост от султана на практика Източна Румелия се оформя като самостоятелна област с модерно управление.

Няколко седмици по-късно на 6 май 1879г. чрез султанско ираде се обявява назначаването на първия генерал-губернатор (областен управител) Александър Богориди (Алеко паша).
Александър Богориди (1823-1910г.) бил роден в Котел в семейството на Стойко (Стефанаки) Богориди, внук на Софроний Врачански. Баща му заемал висок пост в турската служебна йерархия и получил наследствена княжеска титла като османски губернатор на о. Самос. Той подпомагал материално българската църковна борба. Солидното образование на Александър в Париж му предоставило възможността да изпълнява дипломатически мисии и да стигне до отговорни, дори министерски служби в централната турска  администрация. Майката и жената на Александър Богориди били гъркини.

На 15 май 1879г. в Пловдив пристигнал новоназначеният генерал-губернатор Александър Богориди. На гарата той сменил феса си с български калпак, което символизирало пробългарската политика, която възнамерявал да води в областта. Още същия месец, той формирал първия Директорат от 6 членове. Постът на главен секретар и директор на вътрешните дела заел Гаврил Кръстевич, директор на правосъдието – Тодор Кесяков, директор на финансите – Адолф Шмит, директор на земеделието, търговият и обществените сгради – д-р Георги Вълкович, директор на народното просвещение – Йоаким Груев, началник на милицията и жандармерията – ген. Виктор Виталис.
Богориди навсякъде се титулува “княз”, а не “паша”, което символизирало българското начало в управлението. Новите администратори подхващат изграждането на областта като политическа единица с български облик, прогресираща икономика и деен културен живот. Началното политическо премерване на силите между българи, гърци и турци става при изборите за Първо Областно събрание на 7 октомври 1879г. На депутатските банки застават 44 от 56 депутати са българи, трима гърци и двама турци. На 22 октомври 1879г. Министър - председател на Областното събрание и Директората става Иван Евстратиев Гешов. След тази убедителна изборна победа най-многобройната етническа общност добива неоспоримо надмощие в действащия орган на областното събрание – в Постоянния комитет, който е избран на 10 декември 1879г., и 10-те членове са българи.

Икономическо развитие на Източна Румелия. Краткото съществуване на Източна Румелия не позволява да се правят задълбочени анализи на икономиката й. Но най-общите тенденции на развитие съвпадат с тези на Княжеството. И тук най-големите изменения са свързани с извършения в новоосвободените български земи аграрен преврат по време на войната и след нея. В резултат на масовото завземане на земите на турските изселници и последвалото откупуване на част от тях е ликвидирано едрото земевладение  и се утвърждава дребното и средното селско стопанство. Под натиска на Високата порта правителството в Източна Румелия е принудено да вземе мерки против всякакво по-нататъшно посегателство срещу собствеността. Въпреки това на много места селяните не се подчиняват. Изкупуването на зема от безимотни и малоимотни български селяни продължава от 1882-1883г. В Източна Румелия като турска област, част от заграбените земи първоначално трябва да се върнат на турските собственици, но по-късно и те се изкупуват. Някои едри турски собственици запазват своите земи, но като цяло в земеделието преобладават българите.

И в областта, както в Княжеството започва процес на западане на занаятчийството. Една от причините за това е конкуренцията на западните фабрични изделия, но още по-голяма роля играе постепенната загуба на широкия турски пазар. Въпреки че формално Източна Румелия е все още турска провинция и търговията с останалата част на империята продължава, румелийците не успяват да възстановят старите си връзки и пазари. През Възраждането най-големите печалби за българите идват от продажбите на различни стоки за турската армия, сега те престават да са нейни доставчици. Старото голямо бълагарско икономическо присъствие в Цариград, в голямата си част преди Освобождението, представяно от тракийци, започва постепенно да запада. Самите българи, както от Княжеството, така и от Източна Румелия не са гледани с добро око от турската власт в Цариград, подобно на гърците след извоюване на тяхната независимост през 1830г. Затруднена е и традиционната търговия със земите, които влизат в територията на княжеството, тъй като тях се установява митническа граница. Вследствие на всичко това цветущи по-рано занаятчийски селища, като Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна и други започват да губят старото си стопанско значение и постепенно западат.

За шестте години на съществуването на Източна Румелия там не се създават някакви значителни индустриални предприятия. Причините за това са както несигурното положение на областта и липсата на ясни перспективи пред нейното съществуване, така и липсата на големи капитали. Все пак и тук започват да се развиват някои клонове на добивната и преработвателната промишленост. Наред със земеделските каси, лихварството продължава да бъде един от основните кредитни институти. Една допълнителна трудност за икономиката на областта са бежанците от Одринаска Тракия, които след Берлинския договор се изселват в Източна Румелия.
Икономиката на Източна Румелия има може би само едно преимущество в сравнение с Княжеството – данъчната система. Поради по-ниските разходи на управлението и липсата на големи стопански и държавни проблеми, каквито има княжеството (железопътния въпрос, въоръжените сили и други разходи) данъците са по-ниски и населението на областта се радва на сравнително добър жизнен стандарт. По развити са и железопътните линии. Областта обаче трябва да плаща годишен данък на Османската империя и се намира под общите разпоредби на османския дълг, както и на неравностойната търговия с големите европейски държави.
Като цяло едва след Съединението икономиката на Източна Румелия започва да се развива свободно и с нормални темпове.

Политическо развитие на Източна Румелия. До изборите за Областно събрание на преден план в политическия живот стояла борбата за влияние и надмощие между българи, гърци и турци, поради което не се забелязвало никакво деление на политически партии. Сред българските обществени и политически дейци обаче, постепенно се оформили противоборства, чието разделение е за начина на борбата срещу Берлинския договор – мирна или въоръжена. Оформили се съответно две основни течения – на “умерените” и на  “крайните.” Ръководителите на “умерените” били по-заможни хора, главно представители на висшия църковен клир и подпомагали мирните средства – петиции, мемоари и др.  Такива например са Екзарх Йосиф, Иван Евстратиев Гешов, Г. Вълкович, митрополит Панарет, братя Груеви.

“Крайните” са предимно бивши участници в националноосвободителното движение, представители на градската средна и дребна буржоазия, селските маси и др. Те изцяло подкрепяли въоръжената борба срещу Берлинския договор, а руските военни и административни власти негласно ги подкрепяли. Техни ръководители били: К. Величков, свещеник Г. Тилев, Д. Матевски.
Оформяне не политически партии в областта.

Това деление скоро отпада и се създават двете партии – Либералната и Народната партии. Между ръководителите на Либералната (Казионната) партия личат имената на д-р Стоян Чомаков, Тодор Кесяков, д-р Георги Странски, Иван Салабашев, Константин Хаджикалчев и др. Идването на Петко Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов и други либерали след държавния преврат в Княжеството през 1881г. засилва антируската позиция на казионистите. Либералната партия имала подкрепата на Алеко Богориди, на българските офицери от милицията (те, както и български офицери в Княжеството нямат възможност за кариера при наличието на руски офицери в армията), срещу грубите опити на Русия да наложи влиянието си в областта, за внимателен подход към Съединението.

Народната (Съединистка) партия е насочена русофилски, за бързо обединение с Княжеството. Нейни ръководители били Иван Евстратиев Гешов, Иван Ст. Гешов, д-р Г. Янкулов, д-р Хр. Стамболски, Стефан Бобчев, Константин Величков, Иван Вазов. Печатен орган на Съединистката партия бил влиятелният вестник “Марица”.

И двете партии нямат различия по вътрешните въпроси, противоречията са главно в отношението им към руската политика и начина и момента на извършване на Съединението.
Първоначално по-популярна била Народната партия, но постепенно положението се изменило. С подкрепата на Алеко Богориди либералите засилили своето влияние. Идването на Петко Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов и други либерали след държавния преврат в Княжеството през 1881г. засилва антируската позиция на казионистите. През май 1881г. били проведени избори за Областното събрание. Съединистката и Казионната партия получили равен брой места в Областното събрание, Постоянния комитет и Директората. Две години по-късно – през май 1883г., при подновяването на състава на Областното събрание, либералите вече спечелили мнозинството, което им осигурило повече постове в Директората.

Действията на Областното събрание и на генерал-губернатора били насочени предимно към утеърждаване на българския характер на Източна Румелия. Въпреки различията си и Либералната и Народната партия били за съединение с княжеството – различият били относно момента на този акт. Тук имала влияние руската политика, особено след като отношенията между Княжеството и Русия се влошили.

По време на управлението на Алеко Богориди като генерал-губернатор окончателно била становена системата на управление на областта, даден бил приоритет на българите в управлението, с княжеството били установени тесни връзки. Същевременно Богориди се противопоставил на руската намеса в делата на областта, с което предизвикал и нейното недоволство.
Борба около назначението на нов областен управител.

В началото на 1884г. мандатът на Алеко Богориди изтекъл. Между политическите партии се провела борба за това кой да бъде назначен за генерал-губернатор. Започнали митинги в подкрепа на избора на Гаврил Кръстевич за нов областен управител, съпътствани от лозунги за Съединение. Такива митинги били проведени и в Княжество България. Правителството на Драган Цанков обаче смята момента за неподходящ. Активна е ролята на  Русия и на Народната партия -  те се обявили против Алеко Богориди. Русия успяла да наложи на Високата порта своя кандидат Гаврил Кръстевич и на 6 май 1884г. със сълтанско ираде той бил назначен за генерал-губернатор.

Д-р Гаврил Баев Кръстевич (1820-1898г.)  е роден в Котел, учи при Райно Попович в Карлово и в  гръцката школа в Куручешме. Завършва право във Франция, после става частен секретар на Ст. Богориди и негов наместник управител на о. Самос. Той е един от създателите на проекта за ферман за създаването на Българската Екзархия. Автор е на история на България. Преди Освобождениеето е редактор на списание “Български книжници”, излизало в Цариград.
На 23 септември 1884г. се провеждат изборите за Областно събрание. След усилената агитация за Съединение с пълно мнозинство печели Народната партия. В последствие ръководителите й се отказват от бързи действия за Съединение и получават прозвището лъжесъединисти (Лъжесъединистка партия).

Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Съединисткото движение през 80-те години се развива като неделима част от българското националноосвободително двиожение. То започва веднага след Освобождението и постепенно набира скорост, за да се превърне в общонационален порив. Пътят към Съединението минава през масовата съпротива срещу Берлинския диктат на Великите сили, усилията за поддържане на близки връзки между княжеството и автономната област, несполучливите акции през 1880г. и 1884г.  и постоянните дипломатически сондажи пред Европа.

Под влияние на изострената международна обстановка през 1880г. се осъществили първите опити за съединение. Отношенията между Турция, от една страна, и Гърция и Черна гора, от друга, се изострили по гранични въпроси. Същевременно в Англия се осъществила правителствена смяна и на власт дошли либералите, начело с Уилям Гладстон, който след Априлското въстание си спечелил името на покровител на българите. Пред възможността от избухване на нова балканска криза и надеждата, че Русия и Англия ще ги подкрепят, южнобългарските дейци решили да поемат инициативата.

На 10 април 1880г. К. Величков и Д. Наумов пристигат в София във връзка с планове за Съединение. Осъществени били контакти с княз Батенберг, Стефан Стамболов и Георги Живков. На 17 април била изработена програма за бъдещото обединение на княжеството и областта, било взето и решение за образуване на Таен комитет в областта и създаване на народно опълчение в княжеството.

В периода 16-19 май 1880г. било свикано събрание на дейци от областта в Сливен. На него присъствали и представители на Княжеството – Стефан Стамболов и Георги Живков. Изработва се програма за общи действия с Княжеството, създават се Централен и местни комитети, чрез гимнастическите дружества се осъществила и военна подготовка на населението, набирали се и финансови средства. Начело на организацията са д-р Георги Странски и Константин Величков.
През юни 1880г. се организирала мисия на преподавателя в Роберт колеж Стефан Панаретов в Англия във връзка с планираното съединение. Английското правителство не подкрепило акцията, а Русия също се изказва против съединение в този момент. След нормализиране на отношенията между Турция, Гърция и Черна гора, идеята за съединение окончателно се отлага.

Така първият опит за съединение, две години след Освобождението, завършил с неуспех. Въпреки това пропагандата за съединение, макар и по-слаба, продължавала.

През 1881г. международната обстановка станала благоприятна за планираното Съединение. През юни 1881г. се сключва споразумение между участниците в Съюза на тримата императори (Русия, Германия, Австро-Унгария). Съгласно споразумението трите държави няма да се противопоставят при евентуално съединение на Княжество България и Източна Румелия с едновременно присъединяване на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария.

В края на 1882г. в Пловдив е изпратен княжеският политически агент П. Берковски, със задача да работи по бъдещото съединение. С подкрепата на княжеството на 30 декември започва да се издава в-к “Съединение”. В издаването му взимали участие и дейци на Народната партия. Вестникът се стремял да издигне княжеството като обединително звено за всички българи, докато в-к “Южна България” пропагандирал превръщането на Източна Румелия в обединителен център на българския народ.

През 1882г. английската дипломация издигнала идеята за обединение на Източна Румелия с Македония и след това с Княжеството. Тази идея е подкрепена от в-к “Съединение”.
През 1884г. в Княжеството започват да се създават т. нар “македонски комитети”, начело с Димитър Петков, Димитър Ризов, капитан Коста Паница и др. Комитети се образували в различни селища – София, Варна, Русе и др; тяхна главна цел била освобождаването на Македония и присъединението на Източна Румелия към княжеството.

През април 1884г. Иван Ст. Гешов и Христо Христов започнали сондажи за Съединението в Лондон, Париж и Виена. И в трите столици идеята за съединение е посрещната студено.
Междувременно на 30 септември 1884г. било сключено митническо споразумение между княжеството и Източна Румелия, което не влиза в сила, защото султанът не издава необходимото ираде.

Създаване на македонски комитети в княжеството и Източна Румелия. На 10 февруари 1885г. се образува Македонски комитет в Пловдив с председател Захари Стоянов, секретар Иван Андонов, касиер Тодор Гатев, членове: Петър Зографски, Спиро, Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев, поручик Ганъо Атанасов, Тома Карайовов. Целта на комитета била пълно национално освобождение и обединение на българския народ. През следващите месеци се създават местникомитети на базата на старите комитети “Единство” и гимнастико – стрелковите дружества. Още през март месец Македонският комитет в Пловдив издава две възвания към българския народ за въстание в Македония и Одринско.

През април 1885г. Македонският комитет в Пловдив се преименува в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Също така се изработва програма и Устав по подобие на БРЦК в Букурещ. Целта на комитета била “окончателно освобождение на българския народ, чрез революция морална и с оръжие” с едновременни акции в Македония и Източна Румелия. Междувременно продължават да се създават местни комитети – в Сливен, Чирпан, Стара Загора, Дермендере, Станимака, Пазарджик, Ямбол, Хасково и други селища. Пропаганда за съединение била поета и от в-к “Борба”, който започва да излиза от 28 май 1885г., като неофициален орган на БТЦРК под редакторството на З. Стоянов. Вестникът упражнявал силно влияние върху общественото мнение в областта.

Първите действия на БТЦРК за подготовка на Съединението са насочени към изобличаване на правителството на народната партия и към създаване на обществено мнение в полза на идеята. Всенародният стремеж за национално обединение трябвало да се канализира и превърне в масово движение. За тази цел комитетът решава да организира тържествени чествания на бележити дати. На 19 май 1885г. в Пловдив и в други областни градове се провеждат тържества по случай деветгодишнината от героичната смърт на Христо Ботев, а на 21 юли 1885г.  – масово честване на 17-годишнината от гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа на Бузлуджа. Навсякъде тези масови чествания се превръщали в съединистки демонстрации, които правителството се оказва безсилно да предотврати.

С външната подготовка на Съединението се заема княз Александър Батенберг. Подобно на П. Каравелов и князът е осведомен от различни пратеници за дейността на БТЦРК. Макар че не да ва категоричното си съгласие, за разлика от министър – председателя той не се и противопоставя на подготовката на съединението. В реализирането на една такава национална акция като съединението на Северна и Южна България князът вижда възможност да възстанови своя престиж, силно пострадал от злополучния режим на пълномощията. След като се уверява в сериозността на движението, той решава да направи дипломатически сондажи пред някои от Великите сили.

Събранието в Дермендере – нов централен комитет и решение за действие само в Източна Румелия (25 юли 1885г.)  На 25 юли 1885г. (по други данни на 26 юли) се свиква заседание на БТЦРК в Дермендере. На него присъстват и дошлите от Княжеството Димитър Ризов и кап. Коста Паница. На събранието се избира нов състав на Централен комитет – Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович. Също така било взето решение за въстание само в Източна Румелия и отказ за действия в Македония. Въстанието щяло да бъде подпомогнато и от милицията и чети; за акцията са спечелени и офицерите от милицията майор Данаил Николаев, майор Райчо Николов, майор Сава Муткуров, майор Димитър Филов, майор Стефан Любомски, поручик Г. Атанасов и др.
На 3 август 1885г. било проведено разширено заседание на БТЦРК в Дермендере с представителите на местните комитети. Съобщена е и датата на въстанието – 15 септември. Уточнява се подготовката и агитацията. На 23 август отново се провежда трето поред заседание, на което се изработва конкретния план на акцията чрез чети или чрез съвместни действия на четите. В последствие се приема втория вариант.

Междувременно Либералната партия в Източна Румелия променила своето отношение към съединисткото движение. Отдавало се благоприятен случай да възстановят властта си. С тези си намерения, либералите подкрепили и се съюзили с БТЦРК.

Позицията на княз А. Батенберг спрямо Съединението била положителна. След провала на режима на пълномощията, в стремежа си да заздрави вътрешнополитическото си положение, той подкрепил съединисткото движение, въпреки негативното отношение на Русия. БТЦРК също се нуждаел от неговата подкрепа. За да установи контакт с него. комитетът изпратил в княжеството Димитър Ризов и майор Сава Муткуров. Те били приети от княза на 30 август  1885г. в Шумен, където по това време (10-30 август 1885г.) се провеждали военни маневри.
Междувременно в периода юли – август князът провеждал сондажи в Лондон и Виена за евентуално съединение. На 20 август 1885г. се осъществила среща на Александър Батенберг с руския външен министър Н. Гирс в Австро-Унгария. Русия се изказва за запазването на статуквото и следователно против предстоящото съединение.

Съединението. В края на август вълненията в Източна Румелия се засилили, особено в селищата Панагюрище и Голямо конаре. На 2 септември 1885г. в Панагюрище трима младежи обявяват съединението с развято знаме, арестувани са, но под натиска на около 2 000 души са освободени. В Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков – Чардафон Велики арестува пловдивският префект Петър Димитров. Тези вълнения принудили БТЦРК да ускори Съединението. Комитетът взел решение на 3 септември акцията в Пловдив да се извърши на 5 срещу 6 септември.

В периода 2-5 септември членовете на БТЦРК агитират за Съединение в областта. На 4 септември се осъществява сондаж на Народната партия пред руското консулство за възможността Съединението да се обяви с руска подкрепа. Последвал отказ от страна на руските дипломатически представители. На 5 септември председателят на комитета Захари Стоянов написал прокламация за Съединението.

На 5 септември в Пазарджик се събрали около 3 000 въстаници от околните села. Те лесно преодолели слабата съпротива на властите и обявили Съединението. В с. Голямо Конаре се стекли въстаници от околните села. Образувани били отряди – този на Чардафон потеглил на 5 септември за Пловдив. Късно вечерта тя спряла край Пловдив и чакала нарежданията на майор Д. Николаев. Към столицата на областта се отправили около 3 000 души от Асеновградско. Образувана била и чета в Чирпан, която също се насочила към Пловдив. При с. Калфата (дн. Съединение) чирпанската чета била настигната от войскова част. Започнал бой, в който загинали петима въстаници – единственият въоръжен сблъсък между въстаналия народ и войската при провъзгласяване на Съединението. Също така били повикани и резервистите, (запасните чинове) повечето от които били бивши “гимнастици”за маневри в Източна Румелия. За началник на въоръжения лагер край Пловдив бил назначен майор Д. Николаев. По време на Съединението войската на Княжеството прави маневри около Шуменско и княз Батенберг задържа маневрите. Позицията на Батенберг към въпроса за Съединението е пололожителна, въпреки негативното отношение на Русия.

На 6 септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Д. Николаев, обкръжили конака на генерал-губернатора в Пловдив. Гаврил Кръствеич макар и дорбе информиран за планираните събития, не се възползвал от правото си да повика турски войски. Пред влезлите да го арестуват, той заявил: “И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута”. По време на управлението на Гаврил Кръстевич били назначени на длъжност бълагрски чиновници, които допринесли много за демократичното развитие на Източна Румелия, за оформянето й като българска общност и по този начин той допринесъл за създаването на благоприятни условия за провеждане на Съединението.

Фактически Съединението се провежда  не от БТЦРК, който си представя провеждането му с тактиката на Априлското въстание, а от румелийската милиция и българските офицери.
Непосредствено след обявяване на Съединението в Пловдив навлиза четата на Чардафон Велики от Голямо Конаре. На площада пред конака се събират граждани, пристига Конушката чета на поп Ангел Чолаков, Станимашката чета.

Също така било съставено и Временно правителство, начело с д-р Г. Странски, подпредседател – д-р Стоян Чомаков и членове: майор Данаил Николаев, майор Димитър Филипов, майор Сава Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев (кмет на ПЛовдив), д-р Г. Янкулов (председател на Областното събрание), З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Княз Батенберг издава указ за обща мобилизация и свиква изънредна сесия на IV ОНС на 10 септември. А помощта на руски офицери бил изработен план и започнала подготовката за  евентуална война  с Турция. В Княжеството се провеждат множество митинги в подкрепа на Съединението.  
Същевременно А. Батенберг изпраща и телеграма до руския император Александър III , с която го известява за събитията и го моли за подкрепа на Съединението. На 8 септември князът издал в Търново манифест за Съединението. На 9 септември князът и министър – председателят Петко Каравелов пристигат в Пловдив. На мястото на Временното правителство е назначено “комисарство” , начело с д-р Г. Странски, П. Р. Славейков, Й. Груев.

Съединението от 1885г. е едно от най-важните събития в новата българска история. То спомогнало за ликвидирането на последните остатъци от турско владичество в Южна България и направило първата голяма крачка по пътя на националното единение на българския народ и на разпокъсаната българска земя. България станала една от най – големите и силни държави на Балканския полуостров. Тя добила възможности да оказва ефикасна, морална, материална и дипломатическа подкрепа на българите в неосвободените територии. Създадени били предпоставки за бърз икономически  и културен напредък на българския народ и неговата държава.

Съединението имало и своите негативни страни. То довело до остър сблъсък между България и Русия. В тежката борба за освобождаване на Македония и Тракия се оказало, че България можела да разчита само на собствените си сили в противоборство с много и силни противници. Това в значителна степен предопределило неуспеха на българската политика по националния въпрос и сериозно попречило на така желаното обединение на българския народ.

Съединението е нарушение на Берлинския договор. Затова Русия трябва да изтегли офицерите си от войската на двете области, тъй като в противен случай може да бъде обвинена в подбудителство и съучастничество на това нарушение на Берлинския договор. Като израз на неприязненото си отношение към княз Батенберг, руският император го изключва от офицерския състав на руската армия и му отнема званието генерал. Обявеното Съединение между Княжество България и Източна Румелия засегнало сериозно интересите на Великите сили. Срещу него се обявили всички, които били подписали Берлинския договор, с изключение на Великобритания. Съединението имало мирен характер, което представлявало благоприятна предпоставка за признаването му от Великите сили.

Сръбско – българска война. Международната обстановка след Съединението. Събитията в Пловдив не са голяма изненада за Великите сили. Европейската дипломация отдавна е убедена в неизбежното сливане на Северна и Южна България, а и българите нееднократно декларират стремежа си към обединение.

Правителството на П. Каравелов  трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса – да се утвърди българското Съединение, без да се нарушава формално Берлинският договор. Защото нарушението би могло да предизвика верижна реакция, а всяка ревизия на международния трактат би могла да бъде в ущърб на българските интереси. Княз Александър Батенберг и правителството не могат да допуснат в името на Съединението да се жертва идеалът на целокупния български народ.

Българският народ естествено потърсил подкрепата на Русия за Съединението. Надеждите били основателни, защото веднага след Освобождението ВРУ започнало да работи за сливането на двата български дяла. Подписът на руският император стоял под съглашението с кайзерите на Германия и Австро-Унгария от 1881г. за евентуалното провъзгласяване на Съединението в удобен политически момент.

И за това всеобщо било разочарованието в обединена България, когато на 9 септември 1885г. Петербург официално изразил своето неодобрение от съединистката акция. По нареждане на императора руските офицери на служба в българската войка и румелийската милиция демонстративни били отзовани и военият министър княз М. Кантакузин подал оставка. В Петербург се създало убеждението че княз Александър Батенберг бил противник на руското влияние и проводник на чужди интереси в България. А извършеното в името на княз Батенберг Съединение, обещавало да укрепи позициите му в страната. Русия настоявала за свикване на международна конференция.

След кратко колебание Англия, традиционенн противник на Русия на Балканите, определила позицията си към Съединението си в зависимост от поведението на Русия. В Лондон открито се обявили в полза на Съединението, но практически действали така, че да не се внасят изменения в Берлинския договор и колкото може да се изострят отношенията между Русия и България. Английската дипломация подкрепя Съединението под формата на “лична уния”, т.е. княз Александър Батенберг да бъда назначен от султана за генерал – губернатор на Източна Румелия. Франция и Итзлия също били склонни да подкрепят формулата за лична уния. Същевременно от Лондон били изпратени ноти до Австро-Унгария, Германия, Италия за общи действия срещу нарушаването на Берлинския договор. На 12 септември чрез посланика си в Цариград Англия поискала от Турция да признае Съединението под формата на лична уния – княз Александър Батенберг да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.

Франция възприела руското становище за конференция на великите сили. Същата позиция заела и германската дипломация. Във Виена оценили Съединението като несвоевременно и нежелателно, защото Австро - Унгария традиционно се страхувала от създаването на голяма славянска държава в Балканския югоизток като опорна точка на руската политика. Рим, съюзно обвързан с Виена, също искал запазване на статуквото. Политиката на Австро – Унгария се определяла от съотношението на силите на Балканите. В договора от 1881г. тя давала подкрепата си за сръбската експанзия на Балканите, което представлявало опит за отдалечаване на Сърбия от Русия.

Положението на България се влошава и от поведението на Турция и останалите балкански държави. На 9 септември 1885г. княз Александър Батенберг отправя лично послание до султан Абдул Хамид II, в което се потвърждава васалността на България и лоялността на княза към султана. Отправя се и молба да бъде признато Съединението. Изненадана от пловдивските позиции, Турция ги посреща с напълно разбираемо недоволство. Съединението засяга непосредствено сюзеренните права на султана, регламентирани с Берлинския договор. Веднага след Съединението турското правителство струпва войски  на източнорумелийската граница и окупира гр. Кърджали и т.нар. “непокорни села” в Родопите. На 9 септември Високата порта с циркулярна нота уведомява представителите на Великите сили в Цариград, че ще се възползва от правата си по Берлинския договор и с оръжие ще възстанови стария ред в Източна Румелия. Но в крайна сметка Турция не се решава да навлезе с войски в областта, тъй като това може да разпали общобалкански конфликт, а изчаква реакцията на великите сили. В отговор на нотата великите сили съветват Турция да не предприема военни действия.

Много по-остра е реакцията на Сърбия и Гърция. Сърбия също имала свои национално – териториални искания и посрещнали уголемяването на Източната си съседка с нескрита враждебност. Веднага след 6 септември крал Милан, който се намирал в Глайхенберг, Австрия, се завръща в Белград, за да оглави бурната антибългарска кампания. Неговото правителство обявява мобилизация, временно премахва закона за печата и събранията, свиква Скупщината на извънредна сесия на 19 септември 1885г. Опасенията на Сърбия били, че от засилването на позиците на България ще се засили и нейното влияние в Македония. Крал Милан Обренович, който бил насърчаван от австро-унгарската дипломация, настоявал за териториални компенсации в Кулско, Видинско, Белоградчишко, Брезнишко, част от Софийско и Кюстендилско. С подписания през 1881г. договор между хабсбургската империя и Сърбия, Виена се стремяла да насочи сръбската външнополитическа активност на изток към България, за да осигури свободен коридор за експанзията на двуединната монархия в посока Солун.

От войнствени настроения била обхваната и Гърция. Атина застава на позицията на Белград – възстановяване на статуквото или териториални компенсации за Гърция. Освен известния вече мотив за нарушаване равновесието гръцките управляващи среди се позовават и на загрижеността си на положението на гръцкото население в Източна Румелия.

По-различна е реакцията на Румъния и Черна гора. След първоначалното безпокойство в Букурещ заемат неутрално поведение, като изразяват съчувствие към Съединението и надежда, че то ще закрепи бълагрския престол. Черна гора също не се обявява против обединението на Северна и Южна България..

Официалните пропаганди на Гърция и Сърбия представяли уголемена България като заплаха за цялостното им развитие. В същност те се бояли от една силна българска държава, която можела да неутрализира техните претенции за Македония. За това сръбското правителство искало не само обширни корекции по западната българска граница, но и предложила на Румъния също да настоява за териториални компенсации от Княжеството : Южна Добруджа.

Обединението раздвижило и ръководителите на Народната партия. Константин Величков предложил лозунга за Съединението да се издигне от Постоянния комитет, т.е. Съединението да се провъзгласи от самата власт на Източна Румелия. Изпратена била делегация – Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, свещеник Г. Тилев, която да сондира мнението на руското консулство. Делегацията била приета от руския консул Г. В. Игелстръом и М. М. Чичагов. Съгласно инструкцията от Петербург, руските представители отказали да подкрепят инициативата на Постоянния комитет. Ръководителите на Народната партия, след като не получили подкрепата на Русия, не могли правилно да оценят обстановката. Макар и да не се противопоставяли практически, те останали настрана от голямото народно дело. Главният управител на Източна Румелия Г. Кръстевич останал верен на българските интереси, за което свидетелства фактът, че не се възползвал от правото си да повика турски войски в областта, което влошило отношенията му с Русия.

През септември 1885г. либералното правителство предприело серия от енергични инициативи. За да се защити Съединението кабинетът предприема една изключително гъвкава тактика. Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили, опит за успокоение на духовете в съседните държави и мерки за ограничаване на съединистката акция. Най-напред правителството изпратило нота до представителите на всички велики сили и Турция. Малко след това българската дипломация засилила действията си за получаване подкрепата на великите сили и за регулиране на отношенията с Високата порта. С такава цел при руския император Александър III , по това време пребиваващ в Копенхаген, била изпратена специална делегация, начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). За Цариград отпътувал Стоян Чомаков и Иван Хаджиенов. След срещата в Копенхаген Ив. Ев. Гешов заминал за Лондон и Париж, а Г. Начович действал във Виена.
На 10 септември в Княжеството било обявено военно положение Изпратена е телеграма до руския император Александър III за подкрепа на Съединението. На 11 септември Русия, Германия и Австро-Унгария се споразумяват за свикване на общо съвещание на посланиците в Цариград по въпроса за Съединението. Отправени са съвети към Сърбия, Гърция и Румъния да се въздържат от действия.

По това време и българската дипломация не бездейства. Съгласно решенията на Народното събрание е съставена делегация, която да изложи пред Александър III българските стремежи и да измоли подкрепа. В делегацията влизат митрополит Климент (В. Друмев), Ив. Ев. Гещов, Ив. Герджиков, Д. Тончев, Д. Папазоглу. На 21 септември посланиците се срещат с Александър III в Копенхаген, който заявява че “за разединение и дума не може да става”, но княз Батенберг не може да разчита на руска подкрепа.

Българското правителство съзнава необходимостта да постигне непосредствено споразумение с Турция. Още на 21 септември двама пратеници на южна България – Ст. Чомаков и И. Хаджипетров – отиват в Цариград да преговарят за признаване на Съединението. Мисията им остава без резултат поради нежеланието на Портата да вземе решение без съгласието на всички велики сили.
Успоредно с усилията да влезе в преки преговори с турското правителство българската дипломация се опитва да заложи на противоречивите интереси на Великите сили. По нареждане от София в края на септември дипломатическият агент Гр. Начович заминава за Виена. Тук той трябвало да сондира мнението на австрийското правителство и повъзможност да го спечели за българското дело. По същото време и  Иван Ев. Гешов заминава на дипломатическа мисия в Лондон.

Всички велики сили обаче били единодушни в едно, а именно да се пристъпи към дипломатическо уреждане на кризата. За целта на 24 октомври била свикана Цариградската конференция на великите сили в двореца Топхане по въпроса за Съединението под председателството на Саид паша. Два дни преди това светът научава за нова репресивна мярка по отношение на бълагрския княз. С указ на 22 октомври     Александър I е отчислен от почетния състав на руската армия и е лишен от званието генерал. Русия иска “формално възстановяване” на статуквото. Конференцията затъва в безплодни разисквания.  Търсел се начин по мирен път и във вреда на българския народ да се разреши кризата.    

Сръбско-българска война (“Война на капитаните срещу генералите”).  На 11 септември 1885г. започва изънредна сесия на IV ОНС в София. Одобрено в въведеното военно положение, гласуван е 5-милионен кредит за евентуална война. Още в края на септември 1885г. Източна Румелия е присъединена в административно отношение към княжеството. Ликвидирано е комисарството, функциите на отделните директори са поети от съответните министерства в княжеството, пренесени са архивите на областта в София.

Неуспешната работа на копнференцията и разногласията между Великите сили стават известни на света. В Белград разбират че обсъждането ще се проточи, а всеки ден работел в полза на българското Съединение. За да предотврати такъв изход сръбското правителство изоставя изчаквателното положение и преминава към решителни действия.

Сръбско – българската война от 1885г. или т.нар. “война на капитани срещу генералите” била предизвикана от сръбските завоевателни стремежи. Сърбия не можела да допусне двойното нарастване на Бълагрия – променяло се съотношението на силите на Балканите. Сърбия претендирала да е водеща сила на Балканите, подкрепяна била и от Русия, поради това, че служела като преграда срещу Австро – Унгарската експанзия. Получила значително разширение до 1878г., Сърбия изявявала претенции към цяла Македония, чието население било обявено за сръбско. Сърбия искала да бъде компенсирана за Съединението с Видинско, Трънско и Радомирско. Великите сили не предприемали никакви практически действия за да предотвратят войната. Австро-Унгария отпуснала паричен заем на Сърбия и я подтикавала да воюва срещу България, като се надявала по този начин да отслаби двете държави и да улесни експанзията си на Балканите.

На 2 ноември 1885г. Сърбия обявила война на България. Сръбските сили били 60 000 души (по-късно нараснали на 120 000) добре обучени и модерно въоръжени войници и офицери с 500 оръдия, съсредоточени в две армии (Нишавска към София и Тимошка към Видин). Българските сили били 108 000 души, но не добре въоръжени, без опитни офицери, поради изтеглянето на руските офицери от българската армия и румелийската милиция, без опит във военни действия с участието на много доброволци също без никакъв опит (доброволческия легион на капитан К. Паница, Ученически легион). Румелийската милиция и цялата армия били съсредоточени на турската граница в Тракия, което се отразило неблагоприятно върху началния развой на военните действия.

Още през първите дни на войната на сръбската армия бил даден сериозен отпор. Слабите български отряди, намиращи се по западната граница, се сражавали самоотвержено и задържали настъплението на цели дивизии. На спешно свикан коронен съвет на 3 ноември князът, министрите, началник – щабът на западния корпус кап. Ст. Паприков и началникът на артилерията кап. Олимпи Панов взели решение главното сражение с настъпващата Нишавска армия да се състои при Сливнишката позиция. Именно там в тридневните боеве на 5, 6, 7 ноември се разплел възелът на войната. Частите на фронтът срещу сръбската армия трябвало да издържат настиска на многократно превъзхождащия ги противник до идването на основните сили от Южна България.
Боевете при Сливница достигнали връхната си точка на 7 ноември. Атаките на българите започнали в утрото на височината Три уши и завършили вечерта с пълния разгром на противника. Отрядът на капитан Зафиров разбил сърбите при Комшица. Кап. Попов и неговият отряд победили при с. Гургулят. Юначно се сражавали и доброволческия отряд на кап. К. Паница, съставен от запасняци и доброволци от Македония. Междувременно все още прииждали войските от Южна България, които извършвали невероятни преходи от Тракия (Белово) до Сливница.

Българските войски преминали в решително настъпление. На 10 ноември те превзели Драгоман, преминали сръбската граница и продължили преследването. На 12 ноември сърбите били разбити при Трън и Цариброд. На 10 ноември сърбите обсаждат Видинската крепост. На 14 –15 ноември сръбските войски дали последен отпор при Пирот, където били сразени и повече не могли да задържат мощния напор на бълагрската армия. Пътят на бълагрската армия към Ниш ( главната квартира на сръбската армия ) бил открит.

Сръбските войски не постигнали успех и в Северозападна България. Отрядът на кап. Узунов успешно защитил на 11 ноември обсадената Видинска крепост, и не позволил на противника да завземе града. Сърбия била изправена пред пълен военен разгром. За да я спаси, на 16 ноември Австро-Унгария, подкрепена от Германия и Русия, се намесила бързо и решително. Дипломатическият представител Кевенхюлер – Меч поставил ултиматум, че ако не бъде спряно настъплението, българската армия щяла да срещне австро-унгарските войски. При така създаденото положение, и като следствие от мисията на турските комисари – Лебиб ефенди и Гадбан ефенди - в Пловдив от 20 ноември, на 9 декември България и Сърбия подписали примирие. Сръбските и българските войски трябвало да се оттеглят на старите граници, установява се демаркационна линия по границата, размяна на военопленници, били назначени и делегати за водене на мирни преговори.

Мирният договор със Сърбия от 19 февруари 1886г.в Букурещ бил подписан, за да се ускори диопломатическото признаване на Съедиението. Тази военна победа на българите не оставила пред Великите сили друга възможност освен да признае Съединението. Цариградската конференция се заела с намирането на формула за признаване на Съединението. По съветите на Великобритания Високата порта влязла в пряк контакт с правителствотона България. С договора се възстановявало положението от преди Съединението. България била принудена към компромис – възстановявал се мирът без всякакви компенсации. Този договор се състоял само от един член: “между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от подписаването на настоящия договор.” Главното за България обаче било, че възстановяването на мира със Сърбия утвърждавало и закрепвало извършеното Съединение. Международният престиж на Княжеството нарастнал. Европа оценила себеотрицанието, умението и таланта на българите.

На 20 януари 1886г. след продължителни прговори е изработено българо-турско споразумение от шест точки за Съединението. Кназ Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за срок от 5 години с възможност за преназначение; румелийската милиция се слива във войската на Княжеството; отстъпване на Кърджалийска околияна Турция заедно с няколко българомохамендански селав Родопите; определяне на границите с оглед на стратегическите интереси на Турция; в случай на вълнение турската войска има право да навлезе в областта и княжеството за възстановяване на реда; взаимна военна помощ между Турция и България; преразглеждане на Органическия устав на Източна Румелия от комисия в срок от четири месеца. Останалите клаузи от Берлинския договор се запазват.

През периода февруари – март правителството на Русия се противопоставило на българо-турското споразумение. То искало да не се споменава името на Батенберг, а да се запише “българският княз”. Отхвърлени били пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийска околия. След нови дипломатически усилия и борби споразумението било постигнато.

На 24 март 1886г. бил подписан т.нар. Топханенски акт, който фактически признавал Съединението под персоналната уния на българския княз според руското искане. Срещу това България отдавала на Турция Кърджалийската околия и селата по долината на р. Въча, заселени предимно с мохамедани. Русия подкрепяла Съединението, но не в този момент. Тя била за голяма България, но напълно под нейно влияние и контрол. Успехът на Съединението би укрепил княза и антируските кръгове в Бълагрия. Съединението и последвалата война били голяма възможбност за българския офицерски корпус да достигне висшите офицерски длъжности в армията. Русия оказала натиск върху Румъния да не предприема действия срещу Съединението. Англия била принципен противник на Съединението, но виждайки, че то укрепвало антируските тенденции в българската политика, веднага го подкрепила. Затова английската дипломация въздействала на Гърция.

Дипломатическото признаване на Съединението с формулата, че българският княз ставал губернатор на Източна Румелия било в полза на България, но не и на княза, тъй като неговото име не се пспоменавало изрично в Топханенския акт. Това положение се запазило до обявяването на независимостта на България през 1908г.

На 29 март било отменено военното положение, което било обявено на 9 септември; бюджетът на Източна Румелия в ключен към този на Княжеството, насрочват се допълнителни избори в областта за Народно събрание.  На 13 април на тържествена аудиенция в София на княз Александър Батенберг е връчен султански ферман за длъжността главен управител на Източна Румелия.

Между 11 и 18 май 1886г. били проведени парламентарни избори в Източна Румелия. На 2 юни 1886г. била проведена извънредна сесия на IV ОНС с депутатите от областта. Така на практика се изършвало пълното обединение между кнежеството и Източна Румелия. Територията на новата държава ставала 96 345 кв.км., а населението – над 3 млн. души.През периода на съществуването на Източна Румелия фактически била създадена една република с демократичен режим с български характер. Принос за това имали както двамата управители, така и двете партии и цялото българско население.

Заключение. Съединението представлява етап от националноосвободителното движение на българския народ. Така била изпълнена една част от българската национална програма - политическо и икономическо обединение на Княжество България и Източна Румелия. Оставал проблемът “Македония” и другите области с българско население извън българската държава. Актът на Съединението бил с мирен характер и бил последван от първата война за съперничество между балканските държави. Съединението практически представлявало нарушение на Берлинския договор. Промяната на статуквото на Балканите било и причината за сръбско – бълагрската война от 1885-1886г., в която българите победили, благодарение на героизма и жертвоготовността си в защита на националната кауза.

Последно променен на Понеделник, 28 Август 2006 13:13
 
Банер