България в годините на Първата световна война Печат
Понеделник, 28 Август 2006 12:53

Увод. Балканските войни завършват за България с нациолнална катастрофа. Националният идеал на българите – обединение в етническите граници – не е постигнат. В двете Балкански войни България дава повече от 66 000 убити и около 110 000 ранени. Екзархията – символът на българското присъствие в Македония и Тракия се премества в София, а в Македония вече няма български епархии. Икономиката на страната понася щети за около 2 млрд. лева. Въпреки това страната не изпада в дълбока икономическа криза. Ускореното икономическо развитие в началото на века разширява възможностите на страната, чувства се и влиянието на няколко последователни плодотворни години. Решаващо значение има фактът, че военните действия се водят извън територията на страната и не нанасят преки вреди. Влошеното положение е преодоляно бързо – година след войната иинфлацията не надхвърля 10%, левът е стабилизиран, капиталовложенията в индустрията се увеличават.

Положението на България след Балканските войни. Вътрешнополитическо развитие. Почувстваното облекчение в България след подписването на мирните договори в Букурещ и Цариград скоро е заменено от всеобщо негодувание срещу враждебните действия на съседните страни и политиката на големите европейски държави. В началото на XX в. настъпват промени в европейски мащаб, които подготвят условията за военен конфликт. Пред българската държава отново стои проблемът за завършване на националното обединение, но при много по-тежки външни и вътрешни условия.

Вътрешното положение на България след Балканските войни е сложно. Икономическите и финансови трудности, настъпили по време и след края на войните са преодолени бързо. Силите на армията са запазени, тъй като тя не търпи поражения. Бързо се развива новата външнополитическа концепция за реванш срещу Сърбия и Гърция за Македония и срещу Румъния за Добруджа. Тази идея е подхранвана от македонското лоби и има много привърженици в политическите кръгове. Фердинанд не се чувства стабилен на престола. Част от партиите, участващи в правителствата преди и по време на войната губят своето влияние. След началото на Първата световна война основното разделение на партиите настъпва по отношение на избора на съюзник – Антантата или Централните сили.

На проведените през 1913г. избори за XVI ОНС правителството на В. Радославов получава 94 от общо 204 депутатски места. Успех има очертаващата се левица – земеделци, широки и тесни социалисти – съответно 48, 19, 18. Правителството на В. Радославов не се чувства сигурно и на изборите през февруари 1914г. за XVII ОНС успява да спечели с незначително мнозинство и подкрепата на гласовете на мюсюлманите от новите земи.

Положението на българите под чужда власт в Македония, Тракия и Добруджа.  Същевременно ВМОРО възобновява своята дейност в сръбската и гръцката част на Македония. През юни 1913г. избухва Тиквешкото въстание в Неготин, Баташ и Кавадарци. През септември същата година се вдига ново въстание в Охридско, Дебърско и Стружко, при което се стига до освобождаването на Охрид. Въстанията на българите в сръбската част на Македония са потушени с големи усилия от сръбски части. Наложен е строг окупационен режим и репресии срещу българското население. В сръбската и гръцката част на Македония започва да се води политика на денационализация. На мястото на изселващите се българи от гръцка Македония започват да се настаняват гръцки заселници – областта се обезбългарява. Денационлаизаторска политика се води и в Южна Добруджа. На 1 април 1914г. е приет е Закон за устройството на Нова Добруджа, с който са отнеи земи на българи, а на тяхно място се настаняват румънски заселници. Междувременно се създава Добруджанска организация, чиято цел е културно-просветно и политическо обединение на добруджанските бежанци. Насилията над българи продължават и в заетата от Турция Одринска (Източна) Тракия. Допълнително обстановката се усложнява и от бежанския въпрос – над 250 000 българи напускат завзетите области и се заселват в България.

Причини и начало на Първата световна война.  На политическата сцена в европейски мащаб постепенно се оформят военните съюзи на Централните сили и Антантата. Към Централните сили се присъединяват Германия, Австро-Унгария, а по-късно и Османската империя и България, а към Антантата – Англия, Франция, Русия, Сърбия, Черна гора, а по-късно и Италия, Румъния, Гърция и други държави.

На 28 юни 1914г. Гаврило Принцип от сръбската националноосвободителна организация “Млада Босна” убива в Сараево австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд. Избухва Сараевската мебдународна криза и на 28 юли 1914г. Австро-Унгария обявява война на Сръбското кралство. Заработва системата на съюзните договори и три дни по-късно Англия обявява война на Германия, а Русия – на Австро-Унгария. Намесва се и Франция. Черна гора застава на сръбска страна. Така се поставило началото на Първата световна война. В тази напрегната обстановка България на 1 август 1914г. обявява неутралитет. Румъния и Гърция остават също неутрални, а Италия отказва да изпълни съюзните си задължения спрямо Централните сили и отказва да встъпи в бойни действия. Правителството на Радославов преустановява започналите от есента на 1913г. преговори за сключване на съюзен договор с Германия и Австро-Унгария. България заема изчаквателна позиция. Постигнатото в началото на войната договорно съглашение с Турция за взаимно съблюдаване на суверенитета и държавния териториален интегритет е само жест на толерантност към германската настойчивост. 

 Отношение на политическите сили в България към започналата война.
От 1906 до 1914г. Австро-Унгария неизменно заема първото място в българския внос. През 1913г. Райхът застава начело на българския износ. Немски и австро-унгарски капитали солидно присъстват и в другите стопански сектори на България – индустрията, банковото дело, строителството, транспорта и други. Двете държави засилват влиянието си и в българския духовен живот, борят се за спечелването на България като съюзник в навечерието на Първата световна война. Губеща позиции в Румъния, отстъпила под германския натиск в Турция, сега Австро-Унгария залага на България като основа на своята балканска политика. На 29 юли 1914г. България сключва заем от 500 000 000 лв. от гермнаски и австро-унгарски консорциум, начело с “Дисконто Гезелшафт”.

Линията на българското правителство също е за постепенно, предпазливо приобщаване към Тройния съюз чрез съюзно обвързване с Виена. С това се цели реванш срещу Сърбия  с австро-унгарска дипломатическа и евентуално военна подкрепа. Ето защо от есента на 1913г. до началото на Първата световна война българската дипломация се стреми към сключването на антисръбски договор сАвстро-Унгария. За това помага и посредничеството на цар Фердинанд, които се ползва със симпатии във Виена. Австро-Унгария обаче не иска да се ангажира с преждевременна договорна обвързаност. Тя не губи надежда да привлече тайно Румъния към каузата на Тройния съюз и затова се стреми към изграждането на българо-румънски блок, насочен срещу Сърбия и Русия. От друга страна пък, българското правителство няма да се съюзи с Букурещ, ако не получи териториални отстъпки в Румъния.

В българската политика водеща е идеята за реванш. На политическата сцена в България напрежението е още по-голямо “Личният режим” на Фердинанд е поразклатен, но монархът бързо овладява вътрешното положение. Управляващата коалиция от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия започва да ориентира външната си политика към Централните сили, но това не е свързано с някакво принципно германофилство, а с надеждата, че националното обединение може да бъде постигнато с тяхна помощ. Този курс се подкрепя в известна степен и от Фердинанд.

Опозицията пък продължава да търси подкрепата на Лондон, Париж и Петербург. Русофилството продължава да бъде широко обществено течение, чиято крайна цел е решаването на националния въпрос с помощта на Русия. Тесните социалисти са против войната и за утопична Балканска федерация.

Воюващите страни и България. Положението се променя след избухването на войната, когато между Антантата и Централните сили започва дипломатическа битка за спечелване на съюзници на Балканите. България заема важно място в плановете на враждуващите коалиции след неуспеха на светкавичната война на Германия благодарение на стратегическото си положение на Балканите и в Югоизточна Европа. Довоенната политика на Германия в Турция води до влизането на й във война срещу Антантата. Въпреки че Германия има известно влияние в България, Фердинанд никога не е имал приятелски отношения с нея и специално с Вилгхелм II.

Дипломатическата линия на Антантата в София е непоследователна и колеблива. Русия, Англия и Франция не могат да съвместят в една програма различните си виждания за бъдещата политическа карта на Балканите. На 29 май 1915г. Антантата стига до съгласувано решение и нейните дипломатически представители връчват колективна нота до българското правителство. В нотата се обещава Източна Тракия до линията Мидия – Енос, присъединяване на “безспорната” и част от “спорната” зона в Македония, част от Западна Тракия. Обещава се и дипломатическа подкрепа при преговори с Румъния за Южна Добруджа и паричен заем. В предложението е заложено всички териториални отстъпки да бъдат направени след края на войната.

Сърбия и Гърция обаче веднага се обявяват против предложенията на Антантата. Българското правителство използва това и забавя отговора, искайки разяснения по нотата и твърди гаранции. По същото време Централните сили следват дръга линия на поведения спрямо България. Предложението на Централните сили се изразява в териториални отстъпки в част от Южна Сърбия (Поморавието) и цяла сръбска Македония веднага след тяхното завладяване. В крайна сметка тази линия, съчетана  с външнополитическите предпочитания на царя и министър-председателя, се оказва печеливша. Силно въздействие върху българското решение оказват и руското поражение на Източния фронт през лятото на 1915г. и проваленият съглашенски десант при Дарданелите.  
Целите на България във войната се свеждат до решаване на националния въпрос. Обявеният през 1914г. неутралитет цели подготовката на България  за война и изчакване за да се подбере по-добрият съюзник и подходящият момент за влизането във войната. При поредицата от дипломатически договори  с двете коалиции става ясно, че предложенията на Антантата не задоволяват България – те са условни, обвързани са с одобрение от балканските съюзници на Антантата, свързани са и с окончателната победа. Германските предложения са по-практичени – дават възможност на България да получи исканите територии от Сърбия веднага. Въпреки известни предпочитания към Германия Радославов и Фердинанд не бързат да присъединят България към нея, а изчакват развитието на бойните действия и окончателните предложения на двете групировки.

На 6 септември 1915г. българското правителство сключва два договора. Първият, с Германия дава правото на България да окупира намиращия се в сръбските предели Вардарски македонски дял и някои райони от Моравско веднага, след като нейните войски пресекат границата със Сърбия. Към този договор се присъединява и Австро-Унгария. Второто официално договорно споразумение е с Високата порта. То урежда в полза на България няколко малки териториални спорове с Турция по долното течение на Марица. Сключва се и спогодба в София за териториалните придобивки на България (Поморавието, сръбската част на Македония, Добруджа, както и военен заем).
С тези споразумения България окончателно се присъединява към Централните исли. На 17 септември водачите на опозиционните партии – Иван Ев. Гешов, Ал. Малинов, Ст. Данев, Н. Цанов, Ал. Стамболийски – изразяват на аудиенция при цар Фердинанд протест срещу присъединяването на България към Централните сили. Лидерите заявяват, че тази намеса ще доведе страната до втора национална катастрофа, а Стамболийски предупреждава монарха, че това може да му струва трона и главата. Във връзка с това и други изявления Стамболийски е хвърлен в затвора.
Участие на България в Първата световна война. След официалното присъединяване към Централните сили, България обявява на 23 септември мобилизация, формира три армии и общ резерв. Главното командване е поверено на ген. Никола Жеков. В оперативно отношение българската армия е подчинена на германското командване на Балканите.

Начало и развитие на военните действия през 1915г. В началото армията на България е около 616 000 (по други данни около 550 000) войници, а по-късно броят им се увеличава до 850 000 (17 % от населението). Командването на новосформираните три армии поемат генералите Георги Тодоров, Стефан Тошев и Климент Бояджиев.
Първа и Втора армия са насочени срещу Сърбия, а Трета армия е дислоцирана срещу евентуално румънско настъпление, част от резерва е съсредоточен по българо-гръцката граница за защита от нападение на войските на Антантата и от Солунския фронт. На 7 октомври 1915г. обединените сили на Германия, Австро-Унгария и България започват офанзива срещу Сърбия.
На 14 октомври цар Фердинанд издава манифест за обявяване на война на Сърбия. След успешно настъпление на Втора армия по долината на р. Вардар българските части достигат гръцката граница. Под натиска на Германия, която все още се надява да привлече Гърция на своя страна, българското настъпление е спряно. В края на октомври са превзети градовете Ниш, Пирот и Неготин, по-късно Щип, Велес, Куманово, Скопие и Охрид. До края на годината всички територии обещани на България, са превзети и в тях е настанена българска военна и гражданска администрация. Сръбските войски преминават трудно през планините на Албания и Черна гора  и са принудени  да отстъпват. През февруари 1916г. са евакуирани на гръцкия о-в Корфу, откъдето по-късно са прехвърлени на Солунския фронт. Към края на годината се оформя 500 км Южен (Солунски) фронт от залива Орфано на Егейско море до Албания. Започва изтощителна позиционна война със съглашенските сили. По този начин България не може да постигне крайните си цели и е във фактическа зависимост от стратегията на Германия.

Военни действия през 1916г. На Северния фронт, образувал се през есента на 1916г. след встъпването на Румъния във войната на страната на Антантата, събитията вещаят успех на стремежите за възвръщане на Добруджа. Командващият Трета армия ген. Тошев съмява бързо да придвижи дивизиите си до Румъния. Българската кавалерия навлиза в Добрич, Черна вода, Тутракан и Хърсово. Така българските войски освобождават цяла Южна Добруджа и предните части излизат на Дунав. След проължителни боеве през декември Солунският фронт се стабилизира. Централните сили обявяват война на Румъния на 1 септември 1916г. Военният план предвижда германски и австро-унгарски войски да настъпят на север, българската Трета армия, усилена с един турски корпус, да настъпи на юг. Трета армия започва настъпление в Добруджа на 2 септември. Следват бързи успехи на българските войски в Северна и Южна Добруджа. Превърнатият в крепост Тутракан е превзет с устремна атака. На 23 ноември новосформираната Дунавска армия форсира р. Дунав и напредва на север.

Руските войски, пристигнали в помощ на отстъпващите румънски части, само временно спират българското настъпление. Българската армия, обединена с германските съединения под общото командване на ген. Макензен, стремително се насочва към Букурещ и на 5 януари 1917г. румънската столица капитулира. На Добруджанския фронт българските войски достигат до делтата на Дунав. Скоро обаче и положението на Северния фронт се усложнява. Отбранявайки се, руските и румънските войски образуват дълга укрепена линия на р. Серет. Така започва дълга и изморителна опозиционна война на север. На фронта са дислоцирани и турски войски.
Военни действия през 1917г. Българските части на на Солунския фронт се намират под нарастващия натиск на съглашенските войски. Общата военна обстановка се развива в полза на Антантата. На 6 април 1917г. Американският конгрес обявява война на Германия, а през декември на Австро-Унгария. САЩ скъсват дипломатическите си отношения с Османската империя, без да й обявяват война. Дипломатическите отношения между САЩ и България са запазени до края на войната. След продължителни вътрешнополитически борби на 29 юни Гърция влиза във войната на страната на Антантата.

Влизането на Гърция във войната дава възможност да се реши докрай и въпросът с Македония и Западна Тракия, но ходът на войната не е в полза на България. Вече е късно да се разгромят силите на Антантата и Гърция на Солунския фронт. България се бив на два фронта и води война на изтощение. Българската икономика и човешките й ресурси не могат да издържат продължителна война.

Икономическо, военно и политическо положение в България. Вследствие на изтощителната война  в страната настъпва икономическа криза. Постепенно намалява селскостопанското и промишленото производство. Появява се и безработица - западат редица промишлени клонове, много предприятия спират или намаляват своята работа. В страната навлизат големи количества германски марки, които предизвикват хаос в паричните взаимоотношения. Немски търговци изкупуват български селскостопански произведения с марки и на високи цени. Държавния дълг стремително нараства. Кризата оказва своето влияние и върху външната търговия. В началото на 1917г. България окончателно се превръща в неравноправен търговски партнъор на Австро-Унгария и Германия. Във вътрешната търговия набира скорост спекулата, която задълбочава продоволствената криза.

Става ясно, че България не разполага с икономически ресурси за водене на продължителна война. Вълна от “женски” и “гладни бунтове” преминава през София, Пловдив, Сливен и Самоков. Вътрешното положение на страната се влошава непрекъснато. Икономиката на страната е изтощена, нараства социалното напрежение, особено се влошава и положението на армията – липсват облекло, продоволствие, военни материали. Отношенията със съюзниците не са добри, особено тези с Германия. След Болшевишкия преврат от октомври 1917г. в Русия се засилват мирните настроения, придружени от идеите за социална революция. Въздействие върху настроенията в армията и страната оказва и мирната програма от 14 точки на американския президент Уилсън от 8 януари 1918г. Войнишкото недоволство постоянно се подклажда от земеделски и тесносоциалистически агитатори. Тесните социалисти приветстват революцията и целенасочено се стремят да увеличат политическата криза. Под въздействието на тяхната агитация избухват бунтове в някои армейски части.

Дипломатически неуспехи на правителството на д-р В. Радославов. Българските управляващи кръгове съзнават, че стопанските, военните и човешки ресурси на Централните сили се изчерпват. Същевременно антантофилските и патриотично настроеното офицерство протестират срещу унизително развиващите се за България отношения с Германия и Австро-Унгария. Техните експазионистични стремежи проличават на мирните преговори със Съветска Русия в края на 1917г. На 22 декември 1917г. в  Брест-Литовск започват преговорите между делегациите на съюзниците на Германия, Австро-Унгария, България, Турция и пратениците на болшевишкото правителство. Мирният договор се подписва на 3 март 1918г., с което се прекратява състоянието на война между Съветска Русия и Четворния съюз.

Букурещкият мирен договор между Румъния, от една страна и държавите от Централните сили (Германия, Австро-Унгария, България ) от друга, подписан на 7 май 1918г. слага край на участието на Румъния във войната. Съгласно договоро Румъния отстъпва редица погранични области на Австро-Унгария. Този договор не удовлетворява България, тъй като нейните искания за присъединяване на цяла Добруджа не са задоволени. Съгласно договора южната част от Добруджа преминава към България, а Северна Добруджа временно остава под общо управление (кондоминиум) на четирите държави, докато не бъдат удовлеторени териториалните спорове между България и Османската империя. Това е причината за падането на правителството на д-р В. Радославов на 21 юни 1918г.

На 21 юни 1918г. се формира ново коалиционно правителство на Демократическата и Радикалдемократическата партия, начело с Ал. Малинов. Новото правителство заявява, че ще продължи войната. Недоволството на фронта нараства.

Натсъпление на Солунския фронт. Същевременно Антантата трупа войски на Солуснкия фронт и на 14 септември 1918г. започва голямо настъпление. На 18 септември съглашенските сили осъществяват пробив при Добро поле. Започва отстъпление на българските части. 

Положението на страната става все по-безнадеждно, а от фронтовете идват предупреждения, че войниците сами ще сложат край на войната. България застава на прага на нова катастрофа. Войнишкото негодувание предизвиква масова въстаническа акция, която започва спонтанно и неорганизирано. Водачите на Земеделския съюз Александър Стамболийски и Райко Даскалов са пуснати от затвора и заминават за Радомир, за да повлияят на разбунтувалите се войници, но решават да използват положението и да извършат преврат.  Постепенно членове от БЗНС, тесни социалисти и техни съмишленици оглавяват формиращите се отряди. Те преодоляват съпротивата на верните на правителството части и се съсредоточават в Югозападна България. Възникват и войнишки комитети. Назрява идеята за настъпление към столицата, за сваляне на царя и правителството. На 24 септември разбунтували се войници превземат Главната квартира на действащара армия. Междувременно в столицата напрежението нараства. Взимат се бързи решения и верните на царя части се приготвят за отбраната на София. На 25 септември правителството и монарха взимат решение за примирие.

На 27 септември 1918г. Р. Даскалов обявява монархията за свалена и провъзгласява България за република. Неин председател трябва да стане Ал. Стамболийски, а главнокомандващ – Р. Даскалов. Войниците приемат “Прокламация към българския народ” и “Окръжно до всички градове, села, паланки и войскови части и до целия български анрод”. В тях се иска мир, призовава се към установяване на републиканско управление и осъществяване на социални реформи.
Предвождани от Р. Даскалов, въстаническите отряди се отправят към столицата. След упорити боеве на 29 септември те достигат София. Правителството обявява обсадно положение. Към отбраняващите София части се присъединяват юнкерите от Военното училище и полицейските подразделения. Водят се ожесточени битки по линията Княжево – Горна баня – Бояна. В боя падат близо 2 500 български войници. Въстаниците губят бойна инициатива. На 2 октомври 1918г. правителствени части влизат в Радомир. При потушаването на въстанието загиват над 3 000 войници, а повече от 10 000 са ранени.

Войнишкото въстание от септември 1918г. е плод главно на изтощението на войниците от продължителната война, както и на успеха на офанзивата на Антантата на Солунския фронт. В него се намесват и елементи на социален протест под влияние на Болшевишката революция в Русия. Известно влияние оказват и политическите химери на Р. Даскалов и Ал. Стамболийски. Избухването на въстанието усложнява въпросът за сключването на примирието. Ако бъде свалено правителство съюзниците няма с кого да сключат примирие и военните действия ще продължавт с непредвидими последствия. Може да бъдат наложени по-сурови условия на примирието и евентуално да се осъществи пълна окупация на страната, включително и с гръцки и србски войски.

На 29 септември 1918г. в Солун е сключено примирие с Антантата. България излиза от войната. Споразумението съдържа 8 явни и 4 тайни клаузи. Явните клаузи предвиждат изтегляне на българските войски от територията на Сърбия и Гърция; незабавна мобилизация на българската армия с изключение на 3 дивизии и 4 кавалерийски полка, които трябва да охраняват границата с Турция, Добруджа и железниците; предаването като военопленници на българските войски, намиращи се западно от Скопския меридиан; изтегляне на войските и дипломатическите представители на Германия и Австро-Унгария. Тайните клаузи дават право  на съглашенските войски да преминават през българска територия, да използват железниците, пътищата, водните пътища и пристанищата, да установят контрол върху телефоните и телеграфите. Предвижда се и окупацията на някои стратегически пунктове и отваряне на българските пристанища за съглашенски и неутрални кораби. Антантата си запазва правото да поиска пълното прекратяване на всички връзки между България и бившите и съюзници.

При идващата втора национална катастрофа позициите на Фердинанд силно се разклащат. На 3 октомври 1918г. той абдикира и отпътува от България, като оставя на престола своя син – Борис III.
На 27 ноември 1919г. в Париж е подписан Нъойски мирен договор между Антантата и България. България отстъпва Западна Тракия, Южна Добруджа, Струмишка област, Западните покрайнини. Наложена е репарация от 2,25 млрд. зл. фр. На балканските съюзници на Антантата трябва да се предадат десетки хиляди глави добитък, въглища и дървен материал. България няма право да поддържа редовна военна армия.

Заключение.  Участието на България в Първата световна война почива върху стремежа да се осъществи националноосвободителните цели, да се поправи етническата, националната, териториалната и моралната несправедливост,заложена в клаузите на Букурещкия мирен договор. В този смисъл намесата на България във войната може да се разглежда като опит за решаване на националния въпрос, за постигане на справедливо балканско равновесиве териториален и етнически план.  

България е победена в Световната война и с подписаните договори настъпва втората национална катастрофа. Отново в българската външна политика основен елемент става идеята за реванш. Тази национална катастрофа е по-дълбока, тъй като води до коренни промени в политическата система на страната.

Последно променен на Понеделник, 28 Август 2006 15:35
 
Банер