Добродетелта – израз на морално съвършенство Печат
Вторник, 29 Август 2006 12:57

В началото на “Евдемова етика” Аристотел цитира един надпис в Делфи: “Най-хубаво е онова, което е най-справедливо, но най-доброто е здравето; най-приятно е обаче да получиш онова, което обичаш”. Епиграмата разделя нравствено доброто от полезното и приятното. Аристотел обаче настоява, че има благо, което е едновременно най-нравственото, най-приятното и най-полезното. Тази критика можем да считаме като характерна за цялата му етика. Тя тематизира съставните части на щастието и пита за отношението между тях. Съвършеното благо може да се мисли само като цяло. То обхваща нравственост и благополучие, съответства на разума и склонността. За неговото познание се нуждаем от правилно разсъждение и непокътнато чувство – благият живот свързва теория и практика.

Забележителен е приносът на Аристотел в областта на т.нар. творчески и практически науки, третиращи основни и изключително важни проблеми на знанието, изкуството и политическата философия.

Темата на настоящата курсова работа има за цел да обобщи възгледите на Аристотел за етиката и понятията му за добродетелта, като систематизира отделните аргументи и заключения на античния философ в “Никомахова етика”.

Литературно творчество

Не съществува област от научното познание, която да не е обект на най-внимателен  и критически анализ от великия античен мислител. Още в древността в гр. Александрия е съставен списък от 146 заглавия от произведения на древния мислител, но този списък не е пълен. А и редица трактати на Аристотел не са запазени, като съчиненията “За философията”, “Евдем”  и други, написани по образеца на диалозите на Платон, трактатът “Протрептикос” и др.

В зависимост преди всичко от своята тематика произведенията на Аристотел могат да бъдат подредени в няколко основни групи или раздела.

I.    Към първи раздел се отнасят логическите трактати, които след смъртта на техния автор се обозначават с термина органон (доколкото логиката се разглежда като оръдие, инструмент на мислене). Логиката е въведение към всички други науки, които имат място в общата система и класификация на античния мислител. Към т.нар. органон принадлежат няколко логически трактата – “Категории” (Categoriae), “Херменевтика” (De interpretatione), “Първите аналитики” (Analytica priora), “Вторите аналитики” (Analityca posteriora), “Топика” (Topica), “За софистическите опровержения” (Sophistici elenchi).

II.    Към втори раздел принадлежи “Метафизиката”: трактат, който заема централно място във философското творчество на мислителя. В действителност това са отделни философски трактати, поместени от Андроник Родоски след съчинението “Физика” (Physica) в т.нар. аристотеловски корпус. “Метафизика” третира най- основните теми за началата и законите на битието, в чисто умозрителен план.

III.    Към трети раздел се отнасят натурфилософските произведения. Тук спадат “За небето” (De caelo), “Метеорология” (Meteorologica), “История на животните” (Historia animalium), “За възникването и унищожението” (De generatione et corruptione) и др. Сред тях особено значение има “Физика”, в която се предлага теоретически анализ на такива съществени проблеми на наукта и философията като време, пространство, движение, количество, качество и др. Към този раздел спадат и произведеният, посветени на психологията и гносеологията – централно място заема трактатът “За душата” (De anima).

IV.    Към четвърти раздел спадат социално- исторически и социологическите и литературно-естетическите произведения на философа. Това са трактати, посветени на въпросите на човека и обществото, правото и гражданското устройство, морала и изкуството, реториката и литературния процес. На литературно-теоретическите проблеми  е посветено произведението ”Поетика”. На въпросите на гражданското устройство, правото и възпитанието е посветен обемистия сборник “Политика” (Politica). Към него може да се отнесе и откритият през 1891г. от Кенион сред египетските папируси в Британския музей трактат на Аристотел. Наречен “Атинска полития”. На проблемите на етиката са посветени “Никомахова етика” (Ethica Nicomachea), “Евдемова етика” (Ethica Eudemica), “Голяма етика” (Magna Moralia).

Етически схващания

Терминът “етика” за пръв път е употребен от Аристотел. Етиката е философско знание за всекидневни отношения между хората, за правилно и неправилно поведение, учение за главната цел на човешкия живот и за положителните качества у човека – добродетелите. Затова етиката може да бъде наречена “малката политика”. Етиката като термин е дериват от думата ethos. В значението употребявано от Аристотел, ethos обозначава пространство, в което живеят, действат и общуват група от хора. Следователно етиката е елемент от всекидневието, етиката трябва да посочи какви са правилните взаимоотношения между хората. Етиката предлага мъдри съвети за всекидневни постъпки, но в никакъв случай не обосновава и не гарантира абсолютни знания за всеобща форма, важаща за всички хора и за всички полиси.    

Етическите произведения представляват истинска философия на морала и нравствено – практическата дейност на индивида, притежават характер на фундаментални изследвания на онези клонове на човешкото познание, които третират различните аспекти на човешкото битие. Обобщавайки богатия опит на античния свят, Аристотел логически достига до дълбоко съдържателни определения за същността и многоаспектността на нравствения живот, дефинира основни типове на духовния свят на индивида, “мисловно прониква” в различните “пластове” на човешкото битие и човека изобщо като съзнателно, волево и творческо същество.

Аристотел определя ясно и сравнително пълно статуса на етиката, нейния предмет, конкретни задачи и по-далечни цели, обосновава богатия метафизически смисъл на моралната философия. Етиката има важно място сред различните клонове на научното познание. Тя изучава същността и отделните прояви на моралното съзнание с оглед изясняването критерия на човешкото поведение. Основна нейна задача е да осмисли житейските факти  и ги трансформира в теоретически определения, предлага средства за реализирането на нравствения живот. Етиката е познание, което теоретически мотивира човешката практика.

Етическите идеи на Аристотел са тясно свързани с онтологическите проблеми на философията му. Те нямат характера на нормите на обикновената житейска практика, не са подложени като изисквания на популярния морализъм, а изразяват вътрешната структура и логоса на нравствения свят на личността, освободен опт зависимостта и протекционизма на непосредствено дадените реалии. Аристотел атакува тривиалните представи за живота и цели извеждането на човека от собствената му ограничена пещера, за да го насочи към по-значими ценности на материално-духовния свят. Етиката култивира високо нравствени качества, образованост, духовно усъвършенства човека и му открива нови хоризонти за познанието и действието. Логически аргументирани, най-общите определения на етиката имат статуса на задължителни норми за човешкото поведение и действия.

Аристотел предлага структурата на нравствения свят на индивида, отразена в главните категории и определения на етиката: благо и благоденствие, благоразумие и блаженство, величие и бедност на овешкия живот, възържаност и воля, достойнство и дружба, единодушие и враждебност, зло и добро, лъжа и мнение, мисъл и мъдрост, мъжество и надежда, справеделивост и несправедливост, правда и порок, свобода и робство, цел и чест и др. Въпросните категории и определения на моралната философия изграждат една цялостна “метафизическа конституция” на духовния свят на античното общество.

Като цяло етиката е конкретно приложение на онтологическите схващания по отношение на нравствения свят на индивида. Главните понятие на хилеморфизма “материя“ и ”форма” запазват основния си смисъл, но, отнесено към нравствеността, придобиват и конкретен смисъл и нюанси. (Хилеморфизмът се отнася до смисъла на понятията форма и материя, а и за причините, движението и познанието, нравственост, изкуство и др.) В качеството си на субстрат на моралното съзнание материята е съвкупност на човешките потребности, реализирани в нравствената сфера по отношение на нейната обща цел. Формата изразява своята природа на същност и цел, представлява обективнореалният принцип на действията на индивида. От тази гледна точка всяко нравствено качество, което е формулирано и маркирано в етиката е единство на субстрат и форма, в което човешките възможности за определено действие се въплъщават и осъществяват като постигане на дадена цел. Телеологизмът на аристотелизма разглежда въпросното единство от гледна точка на крайните причини и отчита целеустремеността на човешкото поведение и действия. Нравственото качество е резултат от вътрешното единство на стремежите на човека и понятието за целта. Всяко човешко поведение се мотивира от дадена цел, обективния смисъл на която е реализирането на една или друга нравствена стойност. Така целта е логосът на човешката дейност, а телеологизмът – един от принципите на етиката на Аристотел.
“Никомахова етика”.“Никомаховата етика” на Аристотел представлява истинско сражение с Платоновия мистицизъм, с подчиняването на човека на свръхестествения, на задгробния, вечния живот. Като мобилизира многобройни исторически факти, Аристотел опровергава в нея Платоновите митове за възсъединяване на човека с бога и доказва, че не от потискането, а от развитието на земните нужди, от развитието на политическите и научните интереси израства нравствено съвършеният гражданин.

Напоследък бе издигната тезата, че зрялата позиция на Аристотел не се намира в Никомахова етика, както почти всички учени смятаха, а в Евдемова етика. Порфирий свидетелства, че Никомахова етика ее посветена на сина на Аристотел Никомах тъй като представлява блестяща поредица от лекционни бележки. Ето и някои от основните в Книга 1, глави 1 и 2: “Всяка постъпка и съзнателен избор изглежда се стреми към някакво благо. Но се вижда, че има някаква разлика между целите – едни са дейности (energeia), а други са дела (ergon) в резултат на тях....делата са по-добри от дейностите. Понеже съществуват много постъпки...., то възникват и много цели – здравето е цел на медицината....Всички те са подчинени на някаква способност (dunamis)...Във всички тях целите на всички основни дейности са по-предпочитани от целите на тези, които са подчинени...Обаче няма никаква разлика дали тези дейности са целите на постъпките или са нещо друго, отделно от тях...”

 “Ако целта на нещата, които извършваме, е желана от нас, заради самата нея...то ясно е, че тя ще да е благото, и то най-висшето. И тъй, дали неговото познаване има голямо значение за живота...по добре ли постигаме това, което е необходимо? Ако е така...трябва да кажем какво е самото то и към коя от науките или способностите има отношение. Може би ще се приеме мнението, че към най-висшата и най-основната наука. А ясно е, че науката за държавата (politike)...Понеже се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва да вършим и от какво трябва да се въздържаме, то нейната цел обхваща целите на всички други науки, така че тя именно ще е човешкото благо...То е желано за всеки един поотделно, а още по-прекрасно и по-възвишено е да го има народът и държавата. И така към тези неща е насочено нашето изследване, което е един вид (научно съчинение) за държавническото изкуство (politike).

Аристотел още в самото начало отбелязва, че цялото човешко търсене, всяко действие, предполага като цел някакво благо. Тъй като действията са различни, различни са и благата. Но именно защото са различни благата, може да се предположи, че съществува едно висше добро. Последното не зависи от друго, освен от самото себе си, то е “благо само по себе си”. То е винаги цел и никога средство. Това висше благо е блаженството, щастието, а щастието е единственото благо достатъчно за самото себе си: това е абсолютното благо. Щастието е душевна дейност, съобразена с най-високата добродетел. 

Аристотел достига до основния въпрос на етиката, тръгвайки от един елементарен феномен на светския живот. В различните си занимания и дейности човекът преследва някаква цел. Това важи за различните занаяти, приложни науки и изкуства, те имат за цел някакъв продукт. Практическата рационалност, която се разкрива по подобен начин, не може да остане насочена към цели, които сами са целани пак само като средства за нещо друго. Това е изключено, защото само една цел като такава може да ни мотивира да създаваме, съответно да избираме средства. Затова Аристотел развива първо едно чисто формално понятие за последна цел. Това е целта, към която човек никога не се стреми заради нещо друго, а винаги само заради самата нея и която обхваща всичко, към което можем да се стремим заради самото него, така че на нашият живот да не липсва нищо, когато постигнем тази цел. Понятието на Аристотел за последна цел изяснява само една представа, която фактически се среща в живота на хората. Хората се стремят към щастие и под щастие разбират благия живот. За него съществува наука, чиято задача е да координира различните дейности на човека по такъв начин, че да служат на общия благ живот, политиката.

Евдемонизмът

Човешките същества имат специфична природа, а тази природа е такава, че те имат определени цели и блага, така че по природа да се насочват към специфичен телос. Какво се оказва доброто за човека? Добродетелите са онези качества, които ще позволят на индивида да достигне eudaimonia и чиято липса ще провали движението му по посока на този телос.
Евдемонизмът е най-старата теоретическа система  за обобщение и тълкуване на морала. Той е изграден преди всичко върху индивидуалния опит на човешкия индивид, базира се върху сетивния опит на личността.

 Евдемонизмът за първи път поставя проблема за щастливия живот, като разбираше под това понятие сумата от действия, постъпки и резултати, извършени от човека в продължение на неговото цялостно съзнателно отношение към живота.

Имперсоналното неизменно божество, за което Аристотел говори и чието метафизически съзерцание дава специфичен телос на човека не може да се заинтересува от само човешкото, то не е нищо друго освен отвъдвремево мислеща себе си мисъл, съзнаваща единствено себе си. Щом като това съзърцание е пределният човешки телос, същественият последен и завършващ дял в живота на човека, който е еудаймон се поражда напрежението между Аристотеловия възглед за човека като съществено политически и съществено метафизически. Щастието е телосът на нашата дейност.

Натуралистическите школи приемат, че нравствеността произлиза от природата на човека като естествено същество. Те са със следните разновидности: хедонизъм, евдемонизъм и утилитаризъм.

 Евдемонистите считат, че стремежът към щастието е изходния пункт и вътрешна движеща сила на нравствената дейност, а постигането на щастието, нейна крайна цел. За разлика от хедонизма евдемонизма не отъждествява моралното благо с телесните и моментните удоволствия, а го разбира широко като притежание на всички физически и духовни (често и граждански) ценности, които в своята същност съставляват щастието на човека, донасят удовлетворение.
 В развитието на евдемонизма твърде често се е спорило за ролята на хедонизма в общото развитие на тази теория. Някои считат, че евдемонизма е едва ли не разновидност на хедонизма, че това е един “облагороден” хедонизъм, други отчитат каквато и да е връзка.

Дефинициите, с които се определя hedone, преди Аристотел дават две фундаментални индикации върху концептуалната област, чрез която тя трябва да се схваща като интерепретация на същността:

1)    hedone трябва да бъде мислено като произлизащо от областта на физическото
2)     последното е в своята основа генезиса. Аристотел приема първата от тези две предпоставки. Hedone е областта на физиологията, а не на соматиката или психологията.

 За Аристотел удоволствието не ни се разкрива чрез една сила, чрез пример на живота, който съществува или се представя, а в реалността тази, в която действаме и която ни се явява. Тази Аристотелова мисъл трябва да се разбира така: Всяко отношение към света, тогава когато се проявява чрез един образ се почувства чрез удоволствието (hedone). При Аристотел не съществува противопоставяне на удоволствие и реалност.

Студията върху щастието в края на “Никомахова етика” се връща към развитите в първа книга критерии за щастието. Щастието се състои в най-съвършената дейност, на която е способен човекът. Тя трябва да се отличава със своята континуалност; с удовлетворението, което дава; с независимостта си от външни предпоставки; с това, че се упражнява изключително заради самата нея. Най-често на тези изисквания отговаря практическата дейност – Аристотел подчертава нейния теологически характер. Тя е разглеждане на най-съвършеното или божественото съществуващо. Чрез нея човекът активра една божествена способност в себе си. На това съвършено щастие противостои едно щастие от втори порядък – практическият живот според фронесис и етическите добродетели. Различаването и оценяването на тези две форми на живот се базират на антропологически дуализъм. Духът (nous), който прави човека способен на теоретически живот, не е като останалата душа форма на тялото, а е отделен от него. Той е божественото в човека и неговото същинско, по-добро Аз. Човекът обаче живее практически живот, доколкото е единство от тяло и душа.

Осмислянето на практическия аспект на добродетелта спада към съдържанието на човешкото битие. Човешката дейност е насочена към реализацията на върховното благо – eudaimonia (щастие). Евдемонизмът полага доброто като обект на човешките желания и действия. Нравствените качества са вътрешната цел и мотив на човешката дейност. Ето защо като чиста практика евдемонизмът изразява собствената позиция на свободния човек, неговата духовна самодостатъчност  и автономност. Евдемонията е своеобразна цялостна симфония на човешките позитивни дадености. Диоген Лаерций резюмира приблизително точно възгледа на Аристотел: “Той приемал за крайна цел ползването на добродетелта в съвършения живот. Щастието – казвал той – е съвместното пълно ползване на три рода блага: първо, по значение, това са душевните, второ, това са телесните, като здравето, силата, и трето, това са външните блага – богатството, знатността, славата и други от този род.”

Понятието “добродетел”

Аристотел забелязал навремето, че едно морално разположение се превръща в добродетел само ако съществува като постъпка, че това разположение (което днес наричаме обикновено “нагласа”) се актуализира по случай някакво събитие или криза, когато са налице изключителни, т.е. необичайни обстоятелства в живота.

Естествено подобно схващане изключва възможността за съществуването на аморално “разположение” или морално “неразположение”. На Аристотел, както и на Сократ, никога не би хрумнало, че човекът, роден в общество и притежаващ разум, може да е “безнравствен” по природа, още повече, че със самото си раждане той получава възможността да придобие социален опит и да следва примера на вече опитните така че да се сдобие с добър етос. В този смисъл Сократовата вяра, че ако човек знае доброто, никога не би предпочел злото, не се различава съществено от Аристотеловото  убеждение, че етическите добродетели са въпрос на практика и проявяването им зависи колкото от придобития опит, толкова и от обстоятелствата.

 Още тогава, в ония далечни времена човекът измервал значимостта както на предметите, така и на постъпките си според ползата, респективно вредата от тях за себе си и за другте, с които споделял общо битие. Същата предсава, но вече аналитично осмислена  и конкретизирана в духа на “малката политика” откриваме у Аристотел. В “Никомахова етика” той настоява, че добродетелният “извършвайки прекрасни постъпки, и той самият ще има полза, и за другите полза ще допринесе”. Всъщност тази констатация е и първото философско признание за индивидуалния смисъл и значение на полезното за съвместния живот на човека с другите, в който Аристотел вижда и спецификата на човека като “zoon politikon”.

 Етическите проблеми привличат вниманието на Аристотел главно като етични проблеми на гражданина на държавата, между етиката и политиката съществува тясна връзка. Държавата изисква от гражданина определени добродетели, без които човек не може да осъществи политическите си права и да бъде полезен на обществото. Понятието добродетел е основно и конструктивно определение, в което са отразени общите позитивни характеристики на моралното съзнание и действие. Добродетелта е конституитивно и придобито, първично дадено и култивирано морално качество. Добродетелта е мораления аспект на общия проект на човека, нормата, която очертава пътя на постигането на високо нравствени качества и отношения между хората. Тя е и целта на общите усилия на човека, в нея намират израз най-благородните лични и обществени задачи, желания и начинания, мотиви и съзнателни убеждения. Добродетелта е едновременно и синтез на високо нравствените качества, и критерий и норма на човешкото поведение, и идеал на жизнената позиция на човека.

На основата на психологизма Аристотел различава два вида добродетели: дианоетически и етически. “... Едните добродетели – пояснява това разделение Аристотел – ние ще наречем дианоетически (интелектуални), другите – етически (волеви) или добродетели на характера...” .
Дианоетическите добродетели възникват предимно чрез обучението, етическите се натрупват благодарение на навика. Разликата между тях се основава на отношението на разума към поведението.

Дианоетическите се базират на рационалниоте способности на индивида. От тази гледна точка най-престижната добродетел е мъдростта, в която познанието достига до върховните ценности на човешкия живот, а именно интелектуалните качества – науката (episteme), мъдростта (sofia), интуитивния разум (nous). Науката си служи с доказателството. Ние знаем дадено положение на нещата, когато можем да го изведем с помощта на силогизъм от недоказуеми по-нататък, разумни в себе си, необходими принципи. Дедуктивното доказателство предоставя индуктивно познание на принципите. Последното е задача на интуитивния разум. За Аристотеловото понятие индукция е характерно, че интуитивният разум е способен да схваща дадено положение на нещата като необходимо въз основа на нееднократни наблюдения. Многократният спомен за положението на нещата създава опит, а от опита получаваме общи принципи, които интуитивният разум разпознава като необходими.     Разликата между наука и мъдрост не е много ясна. Когато Аристотел прави разлика между интуитивен разум и наука, това е формален начин на разглеждане, който подчертава дедуктивния характер на науката. Мъдростта обхваща и двете. За етиката е важно, че тя е ограничена върху своята предметна същност. Само знанието за най-висшите и най-съвършените съществуващи, преди всичко за небето на неподвижните звезди и неподвижния двигател, е мъдрост. Тя позволява на човека да узнае, че не е най-доброто същество в космоса.   
В центъра на шеста книга от “Никомахова етика” стои понятието phronesis. Тази дума може да се преведе като “умност”, “нравствено познание”, “нравствено прозрение”, “практически разум”. Нейното значение може да разкрие само контекстът. Първоначално phronesis е аристократичен термин за одобрение. По-късно започва да означава по-общо всеки, който знае как да проведе съждение в отделни случаи – интелектуална добродетел, но без нея никоя от добродетелите на характера би могла да се упражнява. Тази добродетел прави човека способен да познава правилното решение, съответно действие. Аристотел подчертава, че тя предпоставя опит и възраст.

В етиката на Аристотел за нравствени ценности се сочат по принцип духовните възможности и способности на индивида, които, спомагайки в най-голяма степен за постигането на щастието, са главно изискване живота. От тях на първо място е знанието – факт, който добре подчертава рационализма. Евдемонизмът на античния мислител е дълбоко рационалистически, защото съгласно с това духовните прочви на на човешката дейност се откриват в истината и обратно – фактите на знанието се материализират в тази дейност. Рационализмът на аристотелизма свързва общия нравствено – етически принцип в качеството му на идеал  с единичните факти и прояви на житейската практика, и обратно – поведението на отделния човек с всеобщите норми  и логоса на духовния живот изобщо. Оттук в него е заложено и разбирането за дълга като мотив на моралното поведение, който оправдава интереса и действията на индивида, доколкото те отговарят на общочовешките норми на хуманизма.

“Както музикантът или скулпорът и всеки художник или дори всеки човек, който е зает с някаква работа, в тази своя работа вижда благо и (намира) удовлетворение, същото би могло да се мисли и относно човека изобщо, стига само той да има някакво назначение. Но защо дърводелецът и обущарят да имат известен род назначение и работа, а човекът по природа да няма назначение? Не е ли вероятно, че както окото, или ръката, или кракът, или изобщо всеки член има своето назначение, също така и човек покрай всичко това, има своя цел, има свое специално назначение. А в какво се състои то? Животът е свойствен и на растенията, но “ние търсим специално принадлежащото (на човека); и така ние трябва да отделим живота, взет като дейност на хранене и като растителен живот. Следващият вид живот е сетивната дейност, но и той е свойствен както на коня, така и на бика, и изобщо на всички животни. Остава дейният живот на разумното същество...И така назначението на човека е в разумната дейност...”

Щастието на човека се определя от философа като енергия на завършения живот, съобразно със завършената дейност. Добродетели притежава не всеки човек, а само онзи, който съумее активно да я прояви. Защото “на олимпийските игри се награждават с венец не най-красивите и най-силните, а ония които вземат участие в надпреварванията (понеже между тях са победителите), точно тъй и в живота само онези достигат eudaimonia, които действат.” Аристотел се отнася отрицателно към възвеличаването на сетивните наслаждения и към стремежа към богатство, заради наслаждението. Само “необразованата и груба тълпа” намира, според думите му, висше благо в наслаждението  и обича да прекарва живота си в удоволствия. Той нарича такъв живот “животински”, като смята, че е свидетелство за “робския начин на мислене”. “Образованите и дейни хора смятат за висше благо почестите понеже в тях лежи почти изключително целта на политическия живот.” Но както политическата, така и военната дейност са насочени към постигане на полза и блага, които лежат зад пределите на тая дейност. Само теоретическата дейност се извършва заради самата нея. Човек получава висша наслада в самйия процес на познанието. Оттук следва, че теоретическата дейност, съзерцанието сая най-съвършената дианоетическа добродетел.

Етическите добродетели от своя страна също са значими и се основават на ролята на желанията и потребноститте на нрава на индивида. Думата “етически” произлиза от ethos, което се превежда най-добре като характер. В “Евдемова етика” ethos се дефинира като свойство на неразумната душевна способност, която е в състояние да следва разумната. По-важна за нашия предмет е етимологическата връзка с етос – “навик”, “обичай” и “нрав”. В него Аристотел вижда указание за произхода на етическата добродетел.

Етическите добродетели са специфично човешки добродетели, тъй като, са свързани с човека, състоящ се от тяло и душа. Материалният субстрат на етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят по-непосредствено до  практическата дейност на човека и правилата, съблюдаването на които довежда до достигането на наслаждението и хармонията в живота на човека. Към тях принадлежат умереността, храбростта, великодушието, благородството, откровеността и др. В качеството си на статус и норма гражданските добродетели също спадат към етическите добродетели. Етическата добродетел също не е дадена на хората от природата, макар че не е способна да възниква независимо от нея. Природата дава възможност човек да стане добродетелен, но тая възможност се осъществява само  в дейността на човека. Като върши справедливи дела, човек става справедлив, като действа умерено, става умерен, като постъпва мъжествено, става мъжествен, Същността на етическата добродетел се състои в съчетанието на щедрост и умереност.

Подчертавайки важната роля на възпитанието, законите  и нравите, Аристотел рискува да бъде критикуван за крайно консервативна етика. Човекът постъпва така, както е бил възпитан, изменения и реформи са изключени, нравственото поведение деградира до гол навик. Освен това попадаме в порочен кръг: ние ставаме справедливи, когато вършим справедливи дела, но за да можем да вършим справедливи дела, трябва вече да сме справедливи. Аристотел се спира изрично на последното възражение като привежда за изяснение сравнение с изкуството. Чиракът подражава на техниката на майстора  и създава произведения под негово точно ръководство. Но той е художник едва когато овладее съвършено техниката, независимо от майстора и развие собствен стил. При етическата добродетел можем да различим легално постъпване (“върша справедливи дела”) и нравствено поведение (“постъпвам справедливо”).

От етическите добродетели за най-значима и универсална се определя справеделивостта. Нейното осъществяване като всеобщо благо за гражданите е една от задачите на държавата, упражняваща нравствено възпитателната си роля като законодателни функции...Знанието как трябва да се прилага законът е достъпно само за човек, който притежава добродетелта справедливост.

“Понятието справедливост е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване.”. Човек може да бъде справедлив само по отношение на друг човек. Грижата за друг на свой ред е само проява на грижата за обществото. В справедливостта човек се проявява преди всичко като политическо и обществено същество. В този смисъл Аристотел често сравнява справедливостта с дружбата и заявява, че “главната задача на политиката е, изглежда, създаването на дружбата”, защото, “не могат да бъдат приятели ония, които взаимно се обиждат.”

Трите основни стълба на моралната философия на Аристотел са биологическите потребности на индивида, знанието и гражданските закони. Техният синтез изразява пълната идентичност на човека, същността на нормите на човешкото битие като мяра на общочовешкото и индивидуалното, обективното и субективното начало, човешките възможности и тяхната практическа реализация, между идеала като върховно блаженство и различните – социални и духовни  - фактори на обществото.

Големите интелектуални възможности, яркото дарование и трайните теоретически интереси на древногръцкия мислител се реализират целенасочено в безспорни постижение във всички области на античната наука. Той обобщава и синтезира в едно сравнително завършено цяло научния опит и основните философски идеи на древния свят и с това обосновава цялостна теоретическа система на духовния живот на античното общество, в който се извисява исполинският ръст на един от най-крупните учени и философ на световната цивилизация. Теоретичното дело на античния мислител представлява сравнително трайно единство на научните постижение на своето време и вклщчва идеи и инициативи, които дълго време остават като подражание. Теоретическата система на философа надживява държавата на владетеля и притежава по-трайна историческа давност, отколкото и най-продължителната империя в историята на човечеството.

Библиография

1. Антология по етика, Наука и Изкуство, С., 1987г.
2.    Аристотел, “Никомахова етика”, Гал-ИКО, С., 1993г.
3.    Нешев, К., “Евдемонизмът”, С., 1977г.
4. Нешев, К., “История на европейската етика”, унив. изд., СУ “Кл. Охридски”, С., 1995г.
5.    Минева, С., “Аморалното”, ИК Глория Мунди, 1999г.
6.    Макинтайър, А., “След добродетелта”, Изследване в областта на моралната теория, С., 1999г.
7.    Радев, Р., Антична философия, Стара Загора, 1994г.
8.    Александров, Г.Ф., История на философията, т.1, С., 1946г.
9.    Рикен, Ф., Философия на Античността, С., 2001г.

 
Банер