"Идеята" на Платон Печат
Вторник, 29 Август 2006 13:21


Ако съчиненията на Платон бъдат сравнени с други велики произведения от историята на философията, например “Метафизика” на Аристотел, прави впечатление специфичната форма. Платон не е писал философски трактати, които развиват систематично определена теза. Той не познава деление на философията на отделни дисциплини. Един поглед върху “Горгий”, “Държавата”, “Федър” или “Софист” показва какво изобилие от теми могат да бъдат засегнати в един диалог и при това да бъдат свързани в органично цяло. Платон описва разговори и маркира ситуациите, в които стават те  и характеризира партнъорите в тях. От Античността насетне Платоновите диалози са били сравнявани с драми. Също така в читателя често пъти остава впечатлението за безрезултатност. Поради какво Платон е избрал тази литературна форма? Дали тя е само “облекло”, от което може да се извлече някакво систематично учение на Платон? Или диалозите са само подтикващи текстове, които се стремят да въодушевят и спечелят читателя, без да навлизат в същинските проблеми? Или става дума за съчинения, които са насочени към по – широк читателски кръг с популяризаторска цел (екзотерични съчинения), докато предназначеното за специалисти систематично изложение на философското учение е оставало запазено за лекциите в Академията?  
Централно място във философията на Платон заема учението за идеята. Тъй като  Платоновите диалози  не са характерни със строг систематизаторски дух на теоретическото изследване, учението е разгърнато в “Парменид”, “Евтифрон”, “Федон”, “Кратил”, “Държавата” и много други. В настоящата курсова работа ще се опитам да представя едно от най – интересните учения на Платон, а именно - това за идеята.  Тъй като философските му възгледи за идеята обхващат цялото му творчество, ще се опитам да маркирам само най – важните моменти от развитието на учението в определени диалози.

Биография на Платон
 

Най – важни извори за биографията на Платон са седмото от достигналите до нас под негово име писма, което е било написано от Платон или от някой от учениците му, и Диоген Лаерций. Платон (427 – 347г.) се родил в атинско аристократично семейство на остров Егина. Твърди се, че майка му Периктиона била от рода на Солон, а баща му Аристон от рода на легендарния атински цар Кодър (Кодра, Корд). Истинското име на Платон е Аристокъл Съществуват три версии за псевдонима му: първата е свързана с участието му в Истмийските игри, където вероятно заради широките си рамене получава прякора "платюс”, коео означава широк, силен. Другите две версии са по – късни – едната е заради широтата на възгледите му, а втората е заради широкото му чело.
 Детството и юношеството на Платон протичат в годините на Пелопонеската война. Той е съвременник на поражението на Атина, на падането на Атинската демокрация, на господството на “Тридесетте тирана” (към които се числели един братовчед и един брат на майката на Платон – Критий и Хармид), както и на възстановяването на демокрацията на Атина и на нейната криза в първата половина на IV в.

След победата си в Пелопонеската война 404г. спартанците въвели олигархията (властта на “Тридесетте тирана”). Критий и Хармид убедили Платон да избере политическата кариера. Първоначално Платон се надявал, че новият режим ще създаде по – справедливи условия, но скоро се разочарова и се отказал от нея. Когато през 403г. демокрацията била възстановена, Платон отново решил да се ангажира политически. Но екзекуцията на неговия учител и приятел Сократ от новите управляващи го отчаяла от възможността за политическа реформа в Атина.

Платон получава стандартното за атинските граждани образование – занимава се с гимнастика, музика и литература, а после заминава в Аргос, където учи при Аристон. В юношеската си възраст е писал дитирамби, лирически стихове и трагедии. От стихотворните му произведения, до нас са достигнали само някои епиграми. По философия Платон се обучава първоначално при Кратил, от когото заимства неправилното тълкуване на диалектиката на Хераклит в духа на абсолютния релативизъм, а после при Сократ, като става негов верен ученик и продължител. Срещата на Платон със Сократ става около 407 – 406г. пр.н.е. Постъпил едва двадесетгодишен юноша в идеалистическия и антидемократическия кръжок на Сократ, Платон запазва тясна връзка със своя учител до самата смърт на Сократ през 399г. пр.н.е.

След смъртта на Сократ, страхувайки се от преследванията на атинската демокрация, Платон се преселва в Мегара, където живее Евклид, един от най – старите ученици на Сократ, основател на Мегарската школа. След това Платон предприема пътуване в Кирена и Египет, завръща се за известно време в Атина, след което предприема първото си пътуване до Южна Италия и до Сиракуза, на остров Сицилия, където взема участие в политическата междуособици. По време на това пътуване Платон завързва политически и философски връзки с питагорейците – запознава се с математика Теодор и Архит от Тарент. Той стигнал до схващането, че справедливост може да има само ако истинските философи станат управници или управниците станат истински философи. Първият му опит за създаване на идеална държава се състои в 387г., когато Платон отива в Сиракуза, в двора на тирана Дионисий Стари, като начело на аристократическата партия стоял зетят на тирана – Дион, който бил близък с питагорейците. По това време Платон е четиридесетгодишен и вече е написал първа книга на диалога “Държавата”. Слага се началото на драматичните взаимоотношения между Платон, Дион и Дионисий Стари. Заедно с Дион Платон се опитва да окаже влияние върху политическата дейност на Дионисий Стари, но безуспешно. Философът бива задържан от тирана и предаден като военнопленник на Спартанския посланик; на пазара за роби в Егина Платон бил откупен от своите привърженици и отново се завръща в Атина около 386г.

Именно по това време Платон основава в Атина, в градината, посветена на легендарния герой Хекадем (Академ), философската школа Академия. Тя става център на античния идеализъм, който се бори в продължение на столетия против материализма и безбожието. Около Платон се групират неговите многобройни ученици и последователи, а в Академията прииждат и слушатели от всички гръцки държави. За съвети към него се обръщат най – големите политически дейци – македонският цар Пердик и сиракузкият тиран Дионисий Млади. В продължение на около двадесет години Платон не напуска Атина. На шестдесетгодишна възраст той отново взема участие в политическите борби в Сиракуза – той прави второ и трето пътуване до Сицилия (около 367 – 366 и 361 – 360г.пр.н.е.), където по това време е тиран Дионисий Млади и където отново се усилва политическата дейност на Дион и на питагорейците.

Връзките с Дион не се прекъсват – в 367г. Дион се обръща към Платон с молба той да се завърне в Сицилия, за да превърнат новия тиран Дионисий Млади в образцов управник на полиса. Платон отива, но в резултат и двамата са прогонени от Сиракуза. Платон се връща в Атина, но връзките с Дион отново не се прекъсват. В 361г. Дионисий Млади лично го привиква в Сиракуза – Платон отново отива, но не успява да потуши възникналият конфликт между Дион и Дионисий Млади. Дион обаче прогонва Дионисий Млади и се опитва да осъществи модела на “идеалната държава”. Дионисий Млади обаче успява да се завърне в полиса, където Дион е убит, в следствие на заговор. Тогава привържениците на Дион пращат писмо до седемдесет и четиригодишния Платон с молба да дойде да им помогне, но тогава Платон пише прочутото си седмо писмо.

Тези политически пътувания на Платон не се увенчават с успех и не му дават възможност да осъществи намерението си – да стане законодател на Сиракуза. Остатъкът от своя живот той прекарва в Атина, където през 347г. умира на осемдесетдогодишна възраст.

Творчество на Платон

Запазени са многобройни съчинения на Платон – общо 34 диалога (от които около седем, вероятно са фалшиви), писма (част от които, вероятно също са фалшиви), епиграми и “Апология на Сократ”.
Към първия период (400 – 390г.) спадат диалозите  “Апология на Сократ”, “Лахес (т)” (смелостта), “Лизий”(приятелството), “Критон”, първа книга на “Държавата”, “Евтифрон”.

В годините, които предхождат първото пътуване до Сиракуза и отчасти следващите след него, Платон написва диалозите, в които пристъпва вече към преработването на Сократовия етически идеализъм, в системата на обективния идеализъм. Той обръща главно внимание върху критиката на материалистическите, сенсуалистическите и софистическите учения. В тези диалози той продължава и задълбочава започнатата още от Сократ борба против “линията на Демокрит” във философията, а от друга страна се отделя от субективизма и скептицизма и подготвя теоретичната почва за своята система на обективния идеализъм.  Всички са с нравствено – етическа проблематика.

Към втория преходен период (80-те години на IV в.) спадат диалозите  “Горгий” (реториката), “Менон” (познание и майевтика),”Кратил”,“Големият Хипий”(прекрасното), “Малкият Хипий”. В тези диалози Платон започва да развива едно от централните му философски учения - за субстанциалното съществуване на идеите.

Към третия му зрял период ( 60 – 70-те години на IVв.) спадат диалозите: “Федон”, “Пир”, “Федър” и книгите от 1-10 на “Държавата”, както и “Теетет”, “Парменид”, “Софист”, “Политик”, “Филеб”, “Тимей” (сетивност и материалност).

Те са написани в Академията и обосновават една нова теоретическа система на античната философска мисъл. По своето конкретно съдържание те третират проблеми за битието и небитието, душата и др. В тях се предлага широка и богата панорама на онтологическите, гносеологическите, диалектическите, етическите, естетическите, социално – историческите и други схващания на мислителя.

Към четвъртият му късен период спада диалозите “Послезаконие” (“Епиномис”) и “Закони”, като авторството не е доказано. В тези закони е отделено широко място на натурфилософската проблематика, но все пак това, което преобладава в съдържанието им, са социално – исторически теми на античната наука. Свързани са с неговата политическа дейност в Сиракуза.

Идеята

Философските източници на Платоновото учение за идеите са:

1)    Сократовото учение за “всеобщото” като основа на етиката.
Според свидетелствата на ранните съчинения въпросът за идеята произлиза от Сократовия диалог. Тъй като Сократ бил убеден, че човек може да постъпва праведно, смело и т.н., само ако знае що е праведното, смелото и т.н., той се опитал да изясни тези понятия в беседа. Сократовия диалог предпоставя, че на въпроса за дефиницията може да се отговори – Платон тематизира тази предпоставка и така стига до приемането на идеите. Който оспорва, че съществуват идеи, няма да има нищо по което да може да ориентира разума си (“Парменид”).

2)    Елеатското учение за истинското, единното и неподвижно битие.

 Платон се опитва да разреши и въпроса за познанието в съответствие с изходните и идеалистически положения на учението си за идеите. В своята теория за познанието той е противник на материализма и на сенсуализма. Най – важния философски  източник на учението, наред с учението на Сократ, е идеалистически изтълкуваният рационализъм на елеатите. Като противопоставя метафизически едно на друго усещането и теоретическото мислене (разума), Платон твърди, че сетивата не могат да бъдат източник на истинското знание и че тяхна област е само мнението, а истинското знание (познанието на идеите) е достъпно само за разума и се извършва чрез понятия.

Знанието има за свой предмет духовните същности, а мнението се отнася към сетивните неща. Тъй като освен идеите Платон признава за предмет на познанието и числата, а освен природните сетивни неща признава за предмет на мнението също и подражанието на на тези неща, той въвежда в своята класификация разделените на познавателните способности на човека, а именно :
a)    Идеите са предмет на знанието и на мисленето.
b)    Числата са предмет на размишлението.
c)    Природните сетивни неща са предмет на доверието (“вярата”).
d)    Подражанието на сетивните неща са предмет на “догадката” и “наподобяването”.

3)    Питагорейското учение за числата като истински същности на нещата.

Като се обявява против учението на атомистите за множествеността на световете, подчинени в развитието си на необходимостта, Платон учи, че съществува само един и при това най – добрият свят, целесъобразно създаден от духовното, разумното начало. Като се приближава все повече и повече до питагорейците, Платон включва в своята идеалистическа система, освен идеите (битието), материята (небитието) и сетивните неща (смес на битието и небитието), също и числата във вид на особени същности, заемащи средно място между идеите и сетивните неща. В Платоновата космология господства мистиката на числата – физическите тела се лишават от своята материалност и получават мистико – математическо тълкуване, като съставени от триъгълници. Платон схваща физическите тела като математически отношения. Материята, според него, съществува във вид на физически тела, благодарение на математическите отношения.
Освен тези три основни източника, съществуват и други философски учения, от които Платон черпи.

Критическото осмисляне на диалектиката на йонийската философия довежда Платон до антисенсуалистически заключения и до извода, че схващането за постоянното изменение е просто констатация на сетивни факти, но не и теоретическо определение на същността. Конкретните неща, които се променят, не са действителната същност.

Критиката на софистиката също притежава изключително голямо значение за откриването на нови средства и форми на философското познание. Платон разбира несъстоятелността на софистическия сенсуализъм, релативизъм и субективизъм и това го стимулира към създаването на нова онтологическа и гносеологическа насоченост на философските му разбирания.
От значение е и критиката на киническия възглед за общото и единичното, който в платонизма се представя и като определение на същността и явлението. Но за разлика от своя учител, Платон достига до заключението, че общото не се съдържа в единичните неща и поради тази причина неговите определения не могат да се извличат пряко от фактите на сетивния свят.

По – нататък изключително голямо значение придобива разглеждането на етическата проблематика, анализът на която подсилва общотеоретическите разсъждения и определения на философа. В “Евтифрон” и други диалози основен въпрос на  заниманията на Платон е добродетелта. Също така за формирането на определението за идеята има анализът на естетическите явления и ценности  - същността на прекрасното, красивото.

Опирайки се на тези учения (главно на учението на Сократ), Платон създава системата на обективния идеализъм. Платон решава идеалистически основния философски въпрос за отношението между духа и природата, между мисленето и битието. Той смята мисленето като духа на първично, а битието, природата – за вторично и производно от него. На променливия смят на сетивните неща Платон противопоставя неизменния и неподвижен свят на истинското “битие”, разбирано от него като свят на духовните същности – на идеите. На идеите той подчинява и от тях извежда цялата конкретна действителност. Сетивните неща, учи Платон, са променливи и непостоянни – те възникват, променят се и изчезват. Тези неща служат за предмет на мнението, а не на истинското знание. Сетивните неща за Платон са само сенки на света на идеите, които са вечни и неизменни и които съставят предмета на истинското знание.

Светът на идеите, според учението на Платон образува в своята съвкупност “истинското битие”, вторичен и производен от него е светът на сетивните неща, които заемат средно място между битието и небитието. Материята Платон нарича небитие, те са отпечатъци на свръхсетивните идеи, на идеалните образци на нещата върху пасивния “възприемник” на идеите – върху материята, небитието. 

Идеалистическото учение, че сетивните неща са вторични и производни от духовния свят на идеите, което лежи в основата на цялата Платонова обективна – идеалистическа система, довежда до редица затруднения. Още Аристотел, който подхвърля учението за идеите на подробна и основателна критика, справедливо сочи, че при Платон се получава на дело пълно скъсване на неподвижните идеи и променливите неща.

Платон не дава ясен отговор на въпроса за характера на взаимоотношението между вещите и идеите. В неговите диалози откриваме три основни формулировки по този въпрос:
1)    Преди всичко това взаимоотношение, според Платон, трябва да се разбира така: сетивните неща подражават на идеите като на свои образци, на които те се оказват подобни. Идеите са образци, прототипове, а сетивните неща, които са подобни на тези образци, съществуват и възникват, благодаредние на подражанието.

2)    Платон формулира отношението между нещата и идеите също и в смисъл, че сетивните неща участват в идеите. Тук той особено изтъква въпроса за взаимоотношението между идеите и вещите като общи и отделни, единни и множествени.

3)    Третото определение, което Платон дава, гласи, че идеите присъстват във вещите. Тук ярко изпъква мистиката, свойствена за цялото учение на платонизма. Платон разбира това присъствие на идеите във вещите в смисъл, че идват към вещите и се отдалечават от тях, в зависимост от което се проявява приликата или разликата между идеите и вещите.
Признаването на материята за небитие и противопоставянето й на света на идеите като истинско битие не означава, че Платон изцяло отстранява материята от всякакво участие в образуването на сетивните неща – напротив, те се определят като смес от битието и небитието. Движението, развитието, изменението на сетивните неща се обяснява с взаимодействието между битието (идеите) и небитието (материята). Следователно, при обяснението на природата Платон взема като философско начало не само “истинското битие”, но и “небитието”.

“Евтифрон” – идеята като предпоставка на Сократовата беседа

Отношението  между Сократовата беседа и допускането за идеите се изяснява например в “Ефтифрон”. Жрецът Евтифрон твърди, че знае кои действия са благочестиви и кои неблагочестиви. Той се готви да даде под съд собствения си баща, тъй като смята, че знае, че това действие е благочестиво. Сократо проверява това мнимо знание и при това открива предпоставките за истинното знание на едно предикативно знание. Той прави разлика между действията, които са благочестиви и благочестивото. Платон формулира това по следния начин : във всички тях се среща една и съща форма, благочестивото; затова те всички имат един и същи облик. Изказването “Това действие е благочестиво” е вярно, ако формата на благочестивото фактически е налице в действието. Въпреки числовото различие на действията благочестивото е едно и също във всичко действия. Колкото и да се различават иначе многобройните  благочестиви действия, благочестивото в тях е винаги тъждествено на себе си. Следователно онзи, който подобно на Евтифрон, твърди за едно действие, че е благочестиво, предпоставя, че познава идеята на благочестивото. Който иска да обсъди истиността на изказването “Това действие е благочестиво”, трябва да познава идеята на благочестивото независимо от това действие и да сравни обсъжданото действие с него. Тук идва ред на въпроса : “Как се познава идеята ?”. Платон дава два отговора, чиято съчетаемост най – напред е необходимо да остане нерешена. В “Евтифрон” и в много други диалози той непрекъснато използва метафориката на виждането : думите ейдос и идея имат същите корени като старогръцката дума “виждам”.      

“Съзирането” на идеята е задача на сократическия разговор – идеята се познава с помощта на изкуството на правилното водене на разговора, диалектиката. Евтифрон пита :”Какво е благочестивото?”. Отговорът на този въпрос посочва какво е благочестивото накратко: неговата “каквина”. Платон нарича “каквината” битийност на благочестивото. Традицията превежда смисъла на “каквина” със “същност”. Познанието на идеята е познание на същността и то е възможно само посредством изкуството на беседата. На базата  на примера за срама Евтифрон маркира каква форма би трябвало да има правилното определение на същността на благочестивото. Срамът спада към по – широкото понятие страх; той се различава от другите видове страх по това, че има за предмет славата на лошотата. Примерът показва, че между идеите съществуват отношения, които трябва да се изяснят, ако е необходимо да се отговори на въпроса за същността.
Погледът върху “Евтифрон” показва, какво се стреми да изясни Платоновото понятие за идея, като прави три основни извода:

1)    Значението на идеите се стреми да отговори на въпроса за значението на общите термини (семантическа теория).

2)    Платон прави изказвания върху начина на съществуване на това значение и върху онтологическите предпоставки на термините. Идеята е значението на предиката и тя трябва да изясни поради какво един и същ общ термин може да се предицира от различни термини (онтологическа постановка).

3)    Сократ от ранните диалози пита за значението на моралните предикативни думи. Ние не ги използваме, за да се изказваме относно онова, което е желателно или което трябва да бъде. Затова опитът не може да ни даде значението на тези термини – трябва да ги познаваме априори, преди опита. Как е възможно това познание? Платон сочи като метод диалектиката. (гносеологическо понятие).

По – долу ще се опитам да представя различните функции на идеята, главно на базата на средните диалози  и да очертая връзката между тях, ако те въобще са съчетаеми помежду си, или някое понятие за идеята, което трябва да отчита тези постановки, води до апории.

“Кратил”, “Държавата”, “Парменид”, “Федон” – идеята като парадигма

В “Кратил” и в “Държавата” Платон разяснява понятието идея, като дава примери със занаятите. Мястото в “Държавата” се придържа изрично към семантичната постановка – за всеки клас неща, които обозначаваме с едни и същи имена, ние определяме по една идея. Като пример за такива класове Платон посочва масата и столовете. Многото маси (съответно многото столове) имат едно и също име, защото зависят причинно от общ първообраз. Идеята за стола е онова, което съзерцава столарят, когато прави стол. Той може да изработи отделния стол, но не и идеята за стола – тя му е дадена предварително по природа. “Кратил” използва като пример совалката на стана. Не е предоставено на произвола на занаятчията как да оформи совалката – той се придържа към един първообраз като норма. Първообразът се определя от функцията, тъкането – “той е това, което съществува по природа за тъкането”. Занаятчията, който произвежда инструмент или предмет за потребление, трябва да открие онова, което по природа е годно да изпълнява дадена функция (напр. тъкането), за да придаде след това съответната форма на (подходящия) материал (“Кратил”).

Примерите показват онтологическата основа на предикацията. Отделният стол е стол, защото неговата форма е подражание на стола сам по себе си. Отделният стол и столът сам по себе си принадлежат на различни онтологични редове. Идеята за стола не е част от възприемаемата действителност, а е установена преди нея. Столова има, само защото на занаятчията предварително е зададена една цел, седенето, и той познава кой предмет е най – подходящ за тази цел. Както за идеите на добродетелите, така и за предметите за потребление е съществено тяхното отношение към доброто. Добродетелите правят човека добър и способен да постъпва добре. Предметите за потребление служат за осъществяване на цели или блага : техните идеи се мислят като идеални предмети, които изпълняват съвършено своята функция. 

За разлика от многото отделни столове може да има само единстол сам по себе си.  Дори да имаше само два,тези два стола пак щяха да имат формата на стола и този стол щеше да е единственият стол сам по себе си (“Държавата”). Само столът сам по себе си има битие в същинския смисъл на думата. Столарят, аргументира Платон, създава не идеята за стола, а само един стол. Идеята за стола, обаче е онова, “което е столът”. Ако столарят не създава “което е”, той създава не биващото, а нещо, което еподобно на биващото, но не е. Само идеята за стола, е в истинския смисъл на думата нещо биващо – тя е “действително биващият” (“Държавата”).

В “Парменид” Платон пита дали на всички предикативни изрази съответства идея. Дали не съществуват и идеи за неща без стойност (като тинята и мръсотията ), или всяка идея имплицира понятието за добро? Събеседник на Парменид е много младият Сократ. Той се противопоставя на допускането, че съществуват идеи на неща без стойност, но признава, че възражението му е наустойчиво. Мястото намеква, че късният Платон е прокарал последоватлено семантичното начало и е допуснал идеи за всички общи термини, независимо от ценностния им аспект.

Във “Федон” Платон възразява, че езиковата формулировка на изречението “Симий е по – голям от Сократ” не предава вярно истинското положение на нещата. В действителност Симий не е по – голям от Сократ, заради това, че е Симий, а “поради големината, която той има по случайност”. В какво се състои погрешното и в какво – правилното разбиране на изречението? Според Платон езиковата формулировкавнушава, че Симий, доколкото е Симий, е по – голям от Сократ, с други думи, че това да си по – голям от Сократ произтича необходимо от това да си Симий. Това недоразумение е възможно само, защото Платон се базира на “причастен съм към”, “наличие, “общност” (“Федон”, “Държавата”). Ако едно видимо нещо е красиво, причина за това е наличието на красивото или фактът, че то е причастно към самото красиво – Симий е по – голям от Сократ, поради големината, която случайно притежава. В литературата върху Платон това отношение често се обозначава като (метохе, метексис). (“Парменид”). Следователно видимите неща са подобни на съществуващите само затова, защото техните атрибути, не са им отредени по необходимост. “Тази статуя е красива” – не е в същността на тази статуя, че е красива, тя не е красива от само себе си или като такава, по – скоро причина за нейната красивост е наличието на самото красиво. За този къс желязо е случайност, че е свредел – той е свредел, защото производителят на инструменти му е дал формата на свредела (“Кратил”).

Едно нещо може да загуби даден атрибут и да приеме противоположен – онова, което е красиво, може да стане грозно. Но в сферата на битието, на идеите, измененията са изключени. Видимото нещо може да загуби своята големина и да приеме малкостта, но самата големина не се засяга от този процес. Онова, което може да се каже за нея, й е отредено по небходимост и следователно е неизменно. На видимите отделни неща са им отредени множество атрибути. Красивата статуя е не само красива : тя има форма, големина, тегло, положение, различни цветове и др. Обаче идеята е “едноформена” (“Федон”).

В “Държавата” Платон привежда в полза на тезата си, че видимите неща се намират между битие и небитие, следния аргумент: “ Сред тия многобройни красиви неща (...) няма ли нищо, което не ще изглежда грозно? И сред справедливите такова, което не ще изглежда несправедливо? (...) Какво е положението с многото двойни неща? Не се ли явяват понякога половини вместо двойни? – Не. А онова, което наричаме голямо и малко, и леко, и тежко – то е по – голямо основание ли се обозначава е тези имена, отколкото с противоположните?”

Това място не бива да се схваща в погрешния смисъл, че Платон е отхвърлял принципа на непротиворечието и е пропускал да види разликата между еднопозиционните и двупозиционните предикати. Платон е знаел много добре, че “двоен и “половина”  са двупозиционни предикативни изрази и че може да се използва съкратения израз, че нещо е едновременно двойно и половина. Тези изречения могат да добият пълнота, като се постави вторият термин : “ Шест в двойното на три и половината от дванадесет.” Очевидно Платон е застъпвал схващането, че “голям”, “малък”, “красив” биха могли да се разбират като двупозиционни предикативни изрази. Тогава изразът “Симий е голям и малък” (“Федон”) би могъл да означава например: “ Симий е по – голям от Сократ и по – малък от Федон.” Обстоятелството, че нещо е едновременно красиво и грозно, може да се разбира и по друг начин : Тъй като на отделното видимо нещо са му отредени множество атрибути, то може да бъде красиво с оглед на единия атрибут, но грозно с оглед на другия. (“Пирът”). Една ваза например е красива и грозна, защото има привлекателна форма, но отвратителна живописна украса. Какво е важно за Платон в цитираното място, може да се разбере пак само чрез сравнението с идеята. Идеята е това, което е, сама по себе си ; онова, което се казва за нея, й е присъщо като такава (“Федон”).

Самото въвеждане на понятието “идея” се осъществява на определен етап от творческата дейност на Платон и върху неговото формиране и обособяване влияние оказват почти всички философски учения. Критическия анализ върху тяхното концептуално съдържание открива за философа нови хоризонти и го стимулира за обосноваването на нови схващания като теоретическа алтернатива на съществуващите. Идеите са модели, съвършен образец, еталон или парадигма на сетивновъзприемаемите неща, а самите те са отражение на идеите за тях.

Едва ли в историята на античната философия съществува друг проблем, който да е обект на такова голямо внимание и на сериозни и продължителни теoретически анализи, както проблемът за идеята в учението на Платон. От древността до наши дни схващанията на античния мислител за идеята са предмет на най – пространни интерпретации. В хода на това се предлагат различни, понякога коренно противоположни тълкувания. Не са редки и случаите, когато в съдържанието на понятието “идея” се влага смисъл, доста различен от този, който има предвид самият древен философ.
С учението на Платон натурфилософското и антропологическото  направление на античната философия се обединяват в едно. Това представлява необходимо условие за съдържателното обогатяване на философската мисъл, а оттук открива възможността за изграждането на една цялостна логическа конструкция и модел за структурата и закономерностите на действителността. Именно с това се определя и характерът на самата философия като знание, метод, стил и начин на реализиране и съществуване на човешкото битие. Платонизмът не полага основите само на натурфилософията – подчертавайки значението на субективното начало, Платон предлага съдържателен диалектически анализ на антропологическата проблематика. Той осмисля значими реалии на човешкия живот и от гледна точка на онтологическите принципи, което проличава убедително от произведение като “Държавата”.

В противовес на софистиката и сократизма при платонизма философската мисъл  “се връща” към определенията на онтизма. В обединението на натурфилософията и антропологията философската мисъл обогатява и двете свои основни области с нови идеи.

Библиография

1.    Антична философия, Ради Радев, Стара Загора 1994г.
2.    Антична философия, изд. Наука и изкуство, София 1988г.
3.    История на философията, Г.Ф. Александров, Т 1, София 1946г.
4.    Философия на Античността, Фридо Рикен, София 2001г.
5.    “Избрани диалози”, Платон, изд.Народна култура, 1982г.

 
Банер