Процесът срещу Сократ Печат
Вторник, 29 Август 2006 13:25

Сократ е една от най – интересните личности на древния свят, странностите на която затруднява изследователите на античната философска мисъл. Самобитна и ярка фигура сред античните философи, Сократ и днес е това, което е бил за миналите поколения – интригуваща загадка, която не е престанала да привлича вниманието, обикновеното любопитство и теоретическия интерес. Неговото научно дело е уникално и представлява една от най – значимите инициативи, духовното присъствие  на което не прекъсва в човешката история.

Неговата история е ярка илюстрация на битието на един безкористен човек и на съдбата на един велик философ. Философията е въплъщение на собствения му житейски път – личен и едновременно с това утвърждаващ общите и великите дела на хуманизма.
В настоящата курсова работа ще се опитам да разгледам подробностите и особеностите около процеса срещу Сократ.

Биография на Сократ

Сократ е роден през 469 г.пр.н.е. в Атина – столицата на античната философска мисъл. Баща му Софрониск е скулптор, а майка му Фенарета – акушерка. Неговото образование започва с гимнастиката и “музическото изкуство”. Той се запознава със великите произведения на поетите на древна Елада Омир и Хезиод, както и със други свои прешественици и съвременници. Негов учител във философията става Архелай, който е ученик на Анаксагор. По време на Пелопонеската война взема участие в боевете при Потидея в Халкидика (432-429г.пр.Хр.), Делион (424г.пр.Хр.) в Беотия и Амфипол (422г.пр.Хр.) в Македония. През 406г.  в качеството си на член на съвета се противоппоставил на решението  на народното събрание, което след морската победа при Аргинуските острови осъдило военачалниците на смърт, тъй като при бурно море не могли да приберат отломките от корабите. Оказал съпротива на Тридесетте тирана, като отказал да участва в арестуването на Леонт от Саламин, който трябвало да бъде екзекутиран (Платон, Апол.32а-d)

Сократ обаче е отдаден изцяло на философията. За него тя не е начин за препитание, а средство за морално удовлетворение  и усъвършенстване. Отнася се към нея безкористно, честно и всеотдайно. За сметка на това, цял живот останал беден човек, смятайки че бедността е майка на любовта и особено тази на философията. На всичкото отгоре имал свадлива съпруга Ксантипа, която постоянно му устройвала семейни сцени, които той посрещал с насмешка и добронамереност. И като че ли за оправдание имал навика да казва, че когато човек има участта да попадне на такава жена, той става философ. А изглежда семейните бури каляват характера на философа да понася по – леко обществените несгоди.

Сократ не е оставил нищо писано, защото смятал, че живото слово “се умъртвява” в писаната реч. Неговите възгледи са изложени в прочутите беседи, в които на основата на най – обикновени факти от житейския опит се обсъждат сложните проблеми на философската мисъл. Затова и аудиторията на философа е обикновена – занаятчии, работници и др. С основание той е смятан за магъосник на живото слово, което поставя на изпитание международните способности не само на случайни поклонници и почитатели, но и на сериозните му опоненти и слушатели. В неговия кръжок участват и мнозина от аристокрацията – Платон, Ксенофонт и др.

Социално - политическо положение в Елада

Сократ е представител на идеалистическия религиозно – нравствен мироглед, открито враждебен на материализма. За пръв път именно Сократ си поставя задачата да обоснове идеализма и се опълчва против античното материалистическо светоразбиране, против естествено – научното знание и безбожието. Сократ исторически е родоначалник на “тенденцията или линията на Платон” в античната философия.

Петдесетилетието от края на Персийските войни до началото на Пелопонеската война е епоха на най – големия разцвет на атинската робовладелска демокрация. В 462г. когато Сократ е едва седемгодишен, демокрацията след дълга и тежка борбапротив аристокрацията взема в ръцете си цялата власт. Враговете на гръцката демокрация презрително са я наричали охлокрация и твърдели, че това господство е докарало пълна разпуснатост и произвол. Висшите класи били готови на всичко в борбата с политическия си неприятел: и на убийства из засада (Ефиалт), и на открите измяна спрямо отечеството си, и на явно предателство, за което гръцката история ни дава толкова много примери.

Демокрацията на робовладелския град – държава идва на власт под лозунгите за равенство и неограничено участие  на всички свободни граждани в управлението на държавата. В действителност атинската демокрация е демокрация само на малка част от робовладелското общество, за т.нар. “свободнородени”. Освен това самото политическо ръководство, всички отговорни длъжности се намират в ръцете на ограничен кръг лица. Където са богатството и парите, там е и властта.

Основното противоречие в древна Гърция се определя от класовия антагонизъм между робите и робовладелците. На робите противостоят всички останали групи от населението, кръвно заинтересувани в запазването на робовладелския строй. Ала единна против робите, тази маса се разкъсва от своите вътрешни, често непримирими противоречия.

Към времето на Пелопонеската война Атина е могъща морска държава , стояща начело на големия морски съюз на подчинените й държави на Запад и на Изток. На нея противостои Пелопонеският съюз на сухопътните градове начело със Спарта. Гърция се разделя на два враждебни лагера, които олицетворяват международната организация на политическите партии: демокрацията, от една страна и аристокрацията, от друга. Пелопонеската война е международен израз на борбата между робовладелската демокрация и аристокрацията.

В атмосферата на тази войа живее и действа Сократ, който излиза на попрището на обществената си дейност малко преди започването на войната.

Цяла Елада е раздрусана, навред се води остра политическа борба. Предишните понятия за право, справедливост, чест и нравственост губят своя смисъл. Родството свързва хората по – слабо, отколкото връзките на хетериите. В хода на ожесточената социална борба, чиято арена става Гърция, проблемите на общественото битие засенчват всичко друго. Въпрости за “спасението” на обществото и на държавата, за строя на социално – икономическите отношения стоят в центъра на интересите на епохата. Тясно свързани с тях са въпросите за морала, религията и просветата. Вместо  въпроса за космоса на дневен ред се поставя въпроса за човека с всички негови връзки, интереси и мисли, въпросът за човека като социално същество, като член на обществото.

   Процесът срещу Сократ

Около Сократ се съсредоточава цял кръжок от атински аристократи и техните политически съмишленици: Ксенофонт, Алкивиад, Критий, Платон, Хармид, Федон и редица други по – малко известни лица. Алкивиад, който изменя на атинската демокрация и преминава на страната на враждебната Спарта. Критийе глава на най -  реакционното аристократическо правителство по време на господството на Тридесетте олигархи (404 - 403Г.пр.н.е.). Ксенофонт напуска Атика и преминава на страната на персийския цар Кир, който е враг на Атина. Платон се явява като непримирим политически противник на атинската демокрация. Негови съмишленици стават по–късно най- големите политици и идеолози на аристокрацията, убедени противници на античната демокрация, а и кръжокът на Сократ има ярко изразен антидемократически характер и е център на идеологическата борба против атинската демокрация.

Обвинението    

Многозначителен е фактът, че дълбокомъдрието на философа демонстрира наивността и непрактичността на човека. Докато Сократ като истински жрец на мъдростта и целомъдрената истина разяснява естеството на добро, други старателно “плетат” интриги срещу него. Те издигат срещу него такова обвинение, което заплашва живота му. Оръдие на клеветата и недоброжелателството срещу мъдреца стават Анит, Мелет и Ликон, представители на занаятчиите, поетите и ораторите. Философът, който желае да проникне в тайната на човешкото битие, се оказва като че ли сляп и безпомощен при най – обикновени житейски обстоятелства. Може би още е вярвал в моралните устои на атинското управление. Атина, която създава образеца на непосредствената демокрация, трябва да преживее своето самоунижение, допускайки против своя мъдрец обвинението: “Сократ е виновен за това, че не признава боговете, които признава държавата, и въвежда други богове, и затова че развращава младежта.” Нито едно друго обвинение ни би било прието така убедително, както това за нарушаване на общоприетите норми и нрави на атинското общество, гражданите на което живеят с убеждението за неговото превъзходство пред политическата уредба на другите полиси. Най – лесният начин да се оттърват от философа е да го противопоставят на законите на това общество, да се покаже беззаконието на неговото поведение.

Мотивация на обвинението

С какво може да се мотивира и обесни подобно обвинение, издигнато срещу най – почтения и велик между атиняните? И защо срещу мъдростта, която единствена е призвана да бъде “акушерка “ на истината и доброто, се раждат лъжите и недобронамереността на посредствеността?
Сократ е от онези големи личности, които във всички епохи на историята поставят въпроси пред философията и инициативи в обществото, провокират духовете и реалиите на традицията. Критиката, която той упражнява над грубия антропоморфизъм, засяга дълбоко основите на митологията, с чудния свят на която е дълбоко свързан всеки един елин. Схващането на божеството като по – обща духовна природа, подобно на всеобщия разум, се оказва трудно за асимилиране и възприемане. Със своите гледни точки и поведение философът засилва конфликта между традицията и рационализма. Със своите беседи Сократ “изостря” мисълта на хората, прави я по – критична, по – взискателна, по – непримирима. Не е без значение и обстоятелството, че някои от слушателите и приближените на философа ( Критии и Алкивиад и др.) увреждат на интересите на Атина. При това подкрепата на аристокрацията, на която кауза се посвещават Сократови слушатели, не се нрави на привържениците на демокрацията. Политическите разбирания на великия мислител не са в хармония с тогавашния режим. Със своето независимо поведение, голямо влияние и широка популярност Сократ е “трън” в очите на управляващите кръгове на полиса. Неговият подход в беседите, в които разкрива невежеството на събеседниците, засяга честолюбието на влиятелни хора на Атина. Сократ обаче схваща , че обществото, в което живее, е достигнало границата на своя разцвет, зад която прозират отрицателните му черти. Настъпва времето когато се зараждат първите елементи, които ще доведат до деформацията на демокрацията: войните, които Атина води, започват да тежат на нейните поданици; прокрадват се съмнения в способностите  и благородството на “държавните мъже”; накърнява се чувството за справедливост. Всичко това е подложено на остра критика от философа.Изглежда, че и управляващите кръгове търсят изкупителна жертва, за да укрепят моралните устои на “гражданската уредба”.

Процесът

В съда се изправят един срещу друг философът – моралист, работил цял живот всеотдайно за нравственото усъвършенстване на своите съграждани, и представителят на посредствеността, който в лицето на философската критика съзира недопустимо посегателство срещу законите на полиса. Той съзнава прекрасно, че смъртта на един мъдрец не може да спаси онези, които посягат безцеремоно върху справедливостта. Затова и думите му звущат като предупреждение: “ Аз твърдя, атиняни, че, като ме убивате, веднага след това ще бъдете наказани по – жестоко...Като направихте това сега, вие мислихте да се избавите от необходимостта да държите сметка за своя живот. Аз ви казвам, че с вас ште се случи точно обратното. А именно ще се появят много повече изобличители против вас, които досега въздържах...Защото, ако мислите, че като убивате хора, ще заставите другите да не ви порицават за това, че не живеете справедливо, то вие се заблуждавате. Такъв начин на самозащита не е нито напълно надежден, нито добър. Най – добрият начин е да не затваряте устата на другите и сами да се стремите да станете колкото е възможно по – добри.” (Платон,Апол.39с-е)

Сократ има ясно съзнанието , че е невинен пред “моралните закони” на обществото. Доколкото може да се съди по запазените антични свидетелства, основна задача на повдигнатото обвинениее било да се принуди Сократ да емигрира от Атина и по този начин да прекъсне своята дейност. Той  обаче противопоставя на обвинението дълбокото си убеждение, че неговата най – добра защита е собствения му живот, отдаден изцяло на справедливостта. Потресаваща е съдбата на философа, когато, изпреварващ своето време, той е решен да жертва себе си заради своето верую. Признат за виновен, той е осъден на смърт. Верен на своите идеи, мъдрецът не се изкушава от мисълта да помоли за помилване. Той отказва да избяга от тъмницата, което уреждат негови приближени. През 399г.пр.н.е.на седемдесетгодишна възраст Сократ умира, изпивайки чашата с отрова. Поведението на Сократ илюстрира неговото философско верую. Изправен пред смъртта, той е убеден, че с нейното “действие” се схваща и пълно осъществява битието на индивида, че смъртта на отделния човек ” ражда” абсолютното. В качеството  си на сблъсък между егоизма и съвестта, насилието и благородството, смъртта на Сократ е не само личната трагедия на един човек. Тя е конфликтът на мислителя с отделни елементи на обществото, които се страхуват от мъдростта на философията, сочеща пътя на справедливостта. Присъдата на Атинския съд е присъдата срещу самото общество, което противопоставя на мъдростта и идеите”критиката “ на смъртното наказание. Атинската държава се освобождава от живота на един човек, но и от мъдростта на мислителя. Сократ изпълнява човешкия си дълг като се бори безкомпросмисно срещу несправедливостта и умира не само , за да докаже своята невинност, а и философската си непримиримост.

Веднага след смъртта на Сократ Платон и редица другинегови ученици, като не се чувствали в безопасност, напуснали града и отишли в Мегара, враждебна на атинската демокрация, където е живял един от членовете на Сократовия кръжок – Евклид.

Би било прекалено елементарно, ако на делото на Сократ се гледа  като на теоретическо обосноваване на една аристократическа  реакция на атинската демокрация. Критиката на философа е насочена против отрицателните черти на атинското общество. Той се опълчва срещу деформацията на демокрацията на своя роден полис, която започва да пренебрегва моралните устои на правните норми и си получава “заслуженото”. Сократ издига за идеал класическия полис, “управляван от справедливи закони”. Идеалът за управници на мъдреца е този на древния елин – мъдрост, добродетелност, хармония в поведението и действието на гражданите. Явно този идеал е бил неизпълним, както тогава, така и сега.

Демонът

Личното отношение на Сократ към света намира реален изра и чрез истината, която не се ‘’съобщава” от божеството, но по пътя на достигането, мислителят “се ръководи” от демона. Неговото присъствие е свидетелство за доверие към идеите на философа. Сократ според делфийската жрица Пития е най – мъдрият от всички елини. Но пътят към истината не преминава само през “работното поле” на човешкия разум. Философията, която не може да остане “затворена” в своите собствени покои, изолирана от общия път, по който вървят другите, е подпомагана от демона. В своите предпазливи стъпки към постигането на истината Сократ твърди, че е подпомаган “негативно” от демона. Когато слабостта на логоса започва да го притеснява, демонът е този, който го е напътства. Явно нещо от античната божественост е осенило Сократ.

Демонът по  думите на Сократ представлява особена безсъзнателна сила, която макар и да битува в човека, е съзнателно недостъпна за него.  Той е вътрешния глас, който предпазва мислителя от погрешни действия и неверни начинания по пътя към истината и доброто. Демонът компенсира слабостта и придава увереност в целенасочеността на интелекта. Затова той се явява като посредник между божественото и човешкото. Но от друга страна демонът е безсъзнателността, надвишаваща субективните възможности на отделния човек. Сократ не го полага за основа на добродетелта, демонът просто е страничен фактор, който насочва субективното начало. Идеята за демона открива нов свят за човешката мисъл – света на абсолютното и безличното.

 Сократ не е ползвал услугите на добър адвокат при процеса, а се е защитавал сам. Според Апология и ранните Платонови диалози за Сократ било най – важно най – напред в беседата да разруши мнимото знание, за да накара по този начин хората да се питат. Който има само мнимо знание, знае по – малко от този, който е стигнал до познание; следователно първият няма въпроси. Същност Сократовата беседа е проверка на живота, а според него, който не поставя  себе си под въпрос, не си заслужава да се живее.

Сократ поставя и себе си, и убежденията си под въпрос като поема защитата си сам. Предметът на философията му се оказва животът – неговите ценности, цел и смисъл. За него философстването не означава нищо друго, освен да живее почтено – така че нито една постъпка да не остане “скрита” от строгата преценка и съвест на другите, нито едно действие да не получи своето основание и оценка в непоклатимите норми на мисълта. Това е правил и самия Сокра – живял е почтено, и въпреки трагичния му край, той успява да оспори теоретическите определения на своите съвременници и да положи основите на антропологическия принцип на класическата философиявърху основите на рационализма.

Библиография

1.Философия на Античността, Фридо Рикен; София 2001
2.Антична философия, Ради Радев
3.История на философията, Г.Ф.Александров, Т1

 
Банер