Римско вещно право Печат
Вторник, 29 Август 2006 16:05

Видове вещи:

1)    Res corporales (телесни) – вещи, до които се допираме (земя, роб,облекло)
2) Res incorporales (нетелесни) – вещи, до които не можем да се допрем,свеждат се до едно право (наследяване, плодоползване).

1)    Res extra commercium (вещи вън от гражданско обращение)
·    Res extra commercium divini iuris – res sacrae (храмове), res religiosae (вещи, свързани с култа към мъртвите), res sanctae (вещи под закрила на боговете)
·    Res extra commercium humani iuris – res omnium communes (вещи за общо ползване), res publicae (вещи на римската държава); (res in pecunia populi – имущество на народа)
2)   Res in commerciо (вещи в гражданско обращение – res privatae)
·    Res mancipi – най-важните вещи от патримониума на римския селянин (земи, поземлени сервитути, роби). Сложно отчуждаване - mancipio
·    Res nec mancipi – домашни и товарни животни (овце,свине,слонове). Няма сложен ритуал на отчуждаване.

1)    Res mobiles (движими вещи) – всички други
2)    Res immobiles (недвижими вещи) - поземлени имоти, всичко посадено и застроено върху тях.

1)    Делими вещи – могат да бъдат поделени реално на няколко части, без да губят значителна част от ценността си- поземлени имоти.
2)    Неделими вещи

1)    Потребими вещи - тези вещи, които при първото им употребяване се унищожават, респ. отуждават (храна, гориво, пари)
2)    Непотребими вещи – тези, които не се унищожават, макар и с изхабяването им (земеделски сечива).

1)    Единично определени вещи (species) – обикновено непотребими
2)    Родово определени вещи (genus) - обикновено потребими

1)    Заместими вещи– вещ от определен род
2)    Незаместими вещи– има се предвид определена вещ

1)    Главни вещи – вещи, които представляват самостоятелно цяло
2)    Второстепенни вещи - нямат самостоятелно съществуване, те са или приращения или принадлежности (обслужват икономическото използване на главната вещ.
Плодове – специална категория вещи, подложени на специален правен режим. Това са органическите произведения на една вещ, които се получавали редовно  при експлоатацията на същата, без да се измени нейното стопанско предназначение (зеленчукова градина). Делят се на граждански и естествени плодове (не се произвеждат и отделят от вещта, те са приходът от вещта въз основа на една правна сделка).

Владение (possesio) – фактическото господство над вещите. Обхваща два елемента: 1) animus possidendi  - намерението да се владее вещта, субективен елемент 2) corpus possessionis – действията, чрез които се осъществявало намерението да се владее вещта, обективен елемент.
Държане – не поражда правни последици, държатели са лицата, които се намират в отношение на фактическо господство към една вещ, обаче нямат animus domini (Савини). Според Йеринг държатели са онези лица, които мака и да имат и animus et corpus possidendi, по силата на изключителни постановления на обективното право са лишени от положението на владетели. Държатели са наемателя, влогориемателя.

 Значение: владението е основание за правна защита на владелеца, както и основание за придобиване право на собственост (окупация, придобиване по давност, собственик на плодовете); също така е ответник в процеса относно собствеността на вещта (не трябва да доказва основанията, по силата на които владее).

Развитие: В древността отделните фамилии получавали части от земи за временно владение. След като бил създаден Рим отново се раздавали земи от завоюваните територии, съставлявали ager publicus. В класическото право владението било подробно разработен юридически институт. Разработват се:
1)    Цивилното владение (possessio civilis) – владението, което след изтичането на определен период довеждало до придобиване на собственост върху владяната вещ.
2)    Интердиктното владение (possessio ad interdicta) – владението е фактическо състояние, което трябва да бъде защитено само за себе си, даже когато няма законно основание.
3)    Естествено владение (possessio naturalis) – държане, детенция, не се ползва с юридическа защита.

В следкласическо право – с термина possessio се означава не само фактическата власт на едно лице върху една вещ, но и собствеността като пълноправно, а не фактическо господство.
Видове владение и защита: Не всички владения се ползвали със защита, само следните се ползвали със защита:  
-    собственикът, който владее своя собствена вещ
-    владеещият за себе си несобственик (добросъвестен или не)
-    прекаристът (който държи една вещ до поискване)
-    залогоприемателят, получил една вещ за обезпечение
-    депозитарят по договор за секвестър, комуто била дадена една спорна вещ
-    наемателят, емфитевтът и суперфициарът (дългосрочен наем)

Не се ползвали със защита: обикновеният наемател, влогоприемателят, заемателят за послужване, мандатарят, плодоползвателят

Според Savigny защитено е само това владение, при което владелецът има animus domini. Във всички други случаи, владелецът бил прост държател и не се ползвал от за]итата на интердиктите. Според Ихеринг владелецът не владее вещта с намерението да я държи като собственик, но с намерение да я държи въобще – animus possidendi (не domini). Според него всеки владелец трябва да се ползва със защита. Само като се изхожда от интересите на робовладелската класа, би могло да се даде правилно разрешение на въпроса за основанието на владелческата защита.
Придобиване на владението: то се придобива само ако са налице и двата елемента – animus et corpus, независимо кое е първо. Придобиването на владение ставало със съгласието на предишния владелец, прехвърлянето – с взаимно съгласие, предаването – може и без материален акт. Владението може да се придобива чрез други лица само когато те са роби или подвластни, но не и чрез други трети лица. По-късно било позволено и на трети лица, но се придобивал само корпусът.
Изгубването на владението: при отсъствието на animus или corpus. Временната невъзможност за упражняване на фактическа власт или отдалеченост на владелецът от вещта не означава, че губи владението си.

Защита на владението: Защитава се чрез владелчески интердикт (заповед, с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението, респ. да се възстанови отнетото владение). Има 2 вида интердикти:
1)    Интердикти retinendae possessionis - насочени към запазването на владението – uti possidetis et utrubi
Interdictum uti possidetis – защитава владението на недвижими имоти; преторът запрещавал съществуващо фактическо положение да бъде променено насилствено. Този интердикт е duplex – страните по интердиктното производство били едновременно и ищец и ответник.
Interdictum utrubi - защитава движимите вещи, дава се при условие, че владението, чиято защита се търси, било неопорочено (т.е. не е добито от другата страна насилствено, тайно или прекарно)
2) Интердикти recuperandae possesionis – за възвръщане на владението отнето от владелеца чрз насилие – unde vi.

Interdictum unde vi – рекуператорни интердикт, насочен към възвръщане на владението, отнето насилствено от владелеца. Насилственото изгонване на едно лице от даден поземлен участък дава основание на изгонения да поиска от претора такъв интердикт. Също владението не трябва да е опорочено (при въоръжено нападение, владелческа защита се дава и н опорочено владение).
Interdictum de precario – рекуператорен интердикт, насочен към възвръщане на владението, дава се на онзи, който бил предоставил другиму една вещ в прекариум (т.е. до поискване); не съдържа уговорка относно порочното владение).

Собственост – юридическото господство над вещта. Разлагането на колективната собственост в Рим започнало с това, че част от недвижимото имущество на римляните (жилища и дворове) преминали във фамилна собственост на отделни римски фамилии. Вероятно по същото време движимото имущество и дребния добитък били вече в индивидуална частна собственост (pecunia). Постепенно фамилната и родовата собственост били изласкани за сметка на частната собственост (узаконена от Дванадесеттете таблици). Съдържание на собственост в древен Рим: едно лице е собственик на дадена вещ, се изявява чрез хващане на вещта в ръка, а при сакраментума – и чрез възлагане на символ на завладяването (festuca). Правото на собственост се схваща като пълна власт – юридическа и фактическа. При разцвета на Рим – завладяват се много територии (ager publicus – държавна собственост, владението се превръща в частна собственост).

Разцъфтяването на на римската робовладелска собственост предизвиква усложняване на нейния правен режим. Създава се бонитарната собственост, урежда се перегринската собственост, отпаднала манципацията и т.н. Постепенно се оформили няколко вида собственост, които съществували едновременно.

Видове собственост:

1)    Квиритска собственост – съществува само в полза на един римски гражданин или в полза на един латин, комуто бил признат commercium. Трябва да бъде придобита чрез манципацията, традицията или in iure cessio. Може да съществува само като италийска недвижими имоти, а движимите вещи трябва да са в гражданско обръщение.

2)    Бонитарна (преторска) собственост - Преторът допуснал неформалното прехвърляне на собственост; явява се при прехвърлянето на res mancipi. Така когато една res mancipi не била манципирана, а била само традирана на купувача, тя не ставала негова собственост. Купувачът може да стане собственик само при изтичане на давностния срок (1 год за движима и 2 год за недвижима вещ). До тогава собственикът можел да изисква по съдебен ред вещта, която е продал (да я ревандикира), също така ако купувачът изгуби владението, не може да предяви иск срещу владелеца. Преторът като дава защита на купувача (несобственик по цивилното право), той създал новата бонитарна собственост. Защитата: по отношение на третите лица – exceptio rei venditae et traditae. Ако вещта не е в купувача ексцепцията не можела да му помогне – тогава Actio Publiciana (по нейна сила купувачът можел да противопостави едно неограничено право върху вещта на всяко трето лице = право на собственост). Когато имаме бонитарна собственост, цивилният собственик имал гола собственост. Бонитарната собственост е временна, след изтичане на давностния срок бонитарния става цивилен собственик.

-    bonorum possessio –  в наследственото право
-    venditio bonorum – принудително изпълнение върху имуществото на длъжника

3)    Перегринска собственост – перегрините имат собственост, подчинена на нормите на тяхното национално право, не могат да имат квиритска собственост; признато им е правото да сключват правни сделки; произходящите от тези сделки права били санкционирани от перегринския претор със съответните искове (по силата на една фикция се приема, че перегринът е римски гражданин).

4)    Провинциална собственост – Частните лица нямат право на собственост върху завладените от Рим земи. Тяхното право се означавало с термините usus -  ползване; fructus – плодосъбиране; possessio – владение. Правото на държавата върху провинциалните имоти се изразява в събирането на определен данък – stipendium (когато се събира в сенатските провинции, отива в държавната хазна) и tributum (провинциите на императора, в касата на императора). Съдържание в прекласическо и класическо римско право: Това е пълна юридическа власт, отношение на господство между собственика и принадлежащата му вещ, а не между собственика и останалите правни субекти. Собственост = mancipium = manu capere (собственост = вещ). Правото на собственост = право на ползване, плодосъбиране и разпореждане. Собствеността има право да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея – лични и поземлени сервитути.

Ограничения -/-/-/-: Собственикът трябвало да спазва някои неща – например да търпи дървото на съседа си, което се надвесвало над къщата му. Съществували и специални мерки за  застрашаващи постройки, предизвестие при нова работа.

Следкласическо римско право: По времето на Домината държавата си присвоява правото да отчуждава недвижими имоти в публичен интерес. Наложени са и ограничения от полицейски характер - някои гранични земи оставали в ръцете на военни лица, имало запрещения с отчуждаването на оръжия, окупирали се изоставяни земи от собствениците. Собствеността се смесила с емфитмвзата, суперфицията, фактическото положение. Има материален, културен упадък, упадък на римската юриспруденция и т.н. Продажбата и дарението се превръщат в сделки, прехвърлящи направо правото на собственост, облигационно – правния ефект се слива с вещноправния ефект. Не бил нужен и определен акт с вещно - правно действие (традиция). Писмената форма се смята за задължителна при прехвърлянето на недвижима собственост.
Съсобственост: ercto non cito (при непоискана делба), имуществена общност между сънаследници. Дава се възможност на всеки собственик да се разпорежда с общата вещ – да я отчуждава, да я залага. Правото на собственост принадлежи на всички съсобственици. В класическото право се появява condominium  - всеки собственик има определен дял, неотделена част от вещта (pars pro indiviso).  Всеки съсобственик има право на идеална част от вещта, не се дели вещта, а правото на собственост. Съсобственикът имал право да извършва всякакви юридически действия със своята част, без да се допитва до останалите собственици. Плодовете се делели между собствениците съобразно с идеалните части. Трябвало да се допитва до другите когато ставало въпрос за материално действие ( защото надхвърля правото на собственост). Юстиниан: достатъчно е мнозинството да дадат съгласие, за да се извърши материално действие. Всеки от съсобствениците можел да иска да се постави край на съсобствеността чрез извършване на делба – било то доброволна или по съдебен ред.

Придобиване: Начините за придобиване се делят на 2:
1)    първични (оригинерни) – тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).
2)    производни (деривативни) – правото на собственост почива на правото на неговия предшественик (традицията). Правото се прехвърля чрез акт – манципация (res mancipi), традиция (res nec mancipi), in iure cessio (на едните и на другите).
Способите за придобиване могат да се делят и на способи на ius civile (mancipatio, легат, adiudicatio, usucapio, in iure cessio) et ius gentium – останалите способи, достъпни са за всички римски граждани и перегрини.

Производни начини:
Mancipacio – прехвърля собственост на res mancipi (роби, товарни и др. животни). Това е една продажба в брой в присъствието на 5 души, пълнолетни римски граждани и един либрипенс (везномерец). Ритуалът започвал като приобретателя поставял река върху вещта и изнасял тържествени думи, премервал бронза (продажната цена) и го предавал на продавача. С въвеждането на монетите това с бронза отпаднало. Манципацията прехвърляла собствеността  от отчуждителя (собственик!) на приобретателя.

In iure cessio – по отношение на рes mancipi et res nec mancipi. Извършва се с участието на съдебния магистрат, това е акт на безспорна юрисдикция. Приобретателят (като ищец) и отчуждителят (като ответник) се явявали пред съдебния магистрат. Ищецът заявявал, че вещта е негова – ако няма контравиндикация от страна на ответника, вещта му се присъжцдала.

Traditio – в прекласическото и класическото право е най-разпространения метод за прехвърляне на собственост, единственият в Юстиниановото право. Прехвърля се самото владение. Но не всяко прехвърляне на владение = на прехвърляне на собственост. Фактическото предаване на вещта прехвърляло собствеността само в случай, че има законно основание (намерение за отчуждаване и придобиване, което се основава на предшестваща правна сделка – продажба, дарение, замяна, заем). Първични начини:

Придобивна давност: 1) Узукапия (usucapio) – след продължителен период от време актическото състояние се превръщало в право (1 год за движима, 2 год – недвижима вещ). Вещта не трябва да е открадната или завладяна с насилие. По-късно са поставени условие владението на узукапиращия да е добросъвестен и да бъде придобито на юридическо основание. Добросъвестността на владелеца се състои в погрешното убеждение, че е станал собственик на узукапираната вещ. Дошлата в последствие недобросъвестност не препятства давностното владение. Трябва да има и  Iusta causa usucapionis  - юридически акт, съдържащ намерението да се отчужди подлежащата на узукапия вещ (юридически акт, който оправдава владението на този, който узукапира).

Юридическото основание за придобиване на една вещ по давност могъл да бъде само такъв юридически акт, който бил насоен към прехвърляне на собствеността (например дарение, което не било извършено в предвидената от закона форма).

2) Praescriptio longi temporis, praescriptio longissimi temporis – тъй като узукапията не могла да намери приложение  при провинциалните земи и за перегрините, било признато на императорските конституции, че тогава когато едно лице владее продължително време един провинциален имот, то може да отблъсне вешния иск на провинциалния собственик чрез една прескрипция (praescriptio longi temporis). Изисква се владелецът на един проинциален имот да го е владял в течение на 10, 20 год; владението трябва да е добросъвестно, на юридическо основание. В следкласическото право се измества на 40-годишна прескрипция, което довежбда до собственост без да се изисква добросъвестност и юридическо основание.

3)    Давността в Юстиниановото право – Давността на движими вещи (нарекъл го usucapio) – 3 год, а на недвижимите (нарекъл го praescriptio longi temporis) – 10г.

Завладяване (occupatio): завладяване на безстопанствени вещи, чрез което се придобивало право на собственост върху същите (напр. вещи, които били изначално безстопанствени, изоставени вещи – делинквираните; диви вещи, неприятелски вещи).

Преработване (specificatio): Изработване на една нова вещ от една или няколко стари. Проблемът на кого принадлежи собствеността на преработената вещ се поставя само в случая, когато онзи, който е извършил преработването, но НЕ бил собственик на вещта, която преработил. Юстиниан: собствеността на преработената вещ принадлежала на преработвача само когато вещта не можела да се върне в своето първоначално състояние. Собствеността оставала у онзи, който я е имал преди преработването когато можела да се върне в първоначално състояние.
Придобиване на съкровище (thesaurus): Първоначално съкровището принадлежало на този, у когото имот е намерено. По-късно съкровището се деляло между този, когото е намерил и този, в имота на когото е открито.

 


Съединение (accessio): 1) на движими – води до придобиване на собственост в полза на собственика на една от вещите или до съсобственост. Когато вещите се деляли на главна и второстепенна, собственика на глвната ставал такъв и на второстепенната (текстура – втъкаване; скриптура – ръкопис; пиктура - живопис).  2) на движими с недвижими – когато движима се съединява с недвижима и не могат да се отделят собственикът на недвижимата става такъв и на движимата (посеви). 3) на недвижими – присъединяване на едно речно корито към имотите на крайбрежните собственици – то принадлежи на тях, дели се по средната линия и т.н. (alluvio, avulsio, острови, посеви и насаждения, постройки и т.н.). Сливане има тогава, когато две вещи се съединяват така че, всякакво физическо разделение става невъзможно. При смесване, разделението не е невъзможно.

Защита на собственостгта: 1) Rei vindicatio – ревандикационнен иск (вещен) се нарича невладеещият квиритски собственик имал против владеещият несобственик. Ищецът трябва да докаже, че той е станал собственик на спорната вещ според нормите на квиритското право. Той трябва да установи, че е станал собственик по първичен или по производен начин. Доказването на собствеността по ревандикационния процес се свеждало до доказването на оригинерно придобиване. Ответник бил владелецът на вещта, трябвало да има поръчители, за да гарантира, че при неблагоприятен за него изход на процеса вещта ще бъде предадена на ищеца. Ако няма поръчители съдебния магистрат  нареждал вещта да се отнеме от ответника и да се предаде на ищеца. Предмет на иска могат да бъдат движими и недвижими вещи, но не и провинциални земи. При формуларната процедура заклетия съдия поканвал ответника да върне вещта на ищеца; ако откаже – присъжда му се да заплати стойността на ревандикираната вещ ( тя се определя от ищеца). Едва при служебния когнитивен процес при благоприятен за ищеца изход му се присъжда самата вещ, и ако ответника откаже, се изпълнявало принудително. Ответникът бил длъжен да върне и плодовете на вещта, ако има такива. Недобросъвестния владелец бил длъжен да върне всички плодове, които веюта е дала. Добросъвестния дължал само плодовете, които е събирал след litis contestatio, тъй като само от този момент нататък знаел, че може да загуби вещта. Ответникът по ревандикационния иск имал право да търси от ищеца разноските, които направил по съхранението и подобрението на вещта и можел да откаже връщането й ако не са платени.

2)    Actio Publiciana – защитавал преторската (бонитарната) собственост. Формулата предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.

3)    Actio negatoria – вещен иск, даден в защита на собственика тогава, когато едно трето лице нарушавало неговото владение, претендирайки, че има сервитут върху вещта. При rei vindicatio – ответникът оспорвал собствеността на ищеца, а при actio negatoria – ответникът претендирал, че има само едно ограничено право върху вещта, сервитутно право.

4)    Actio finium regundorum – иск за уреждане на границите, има за предмет границата от 5 стъпки, която трябвало да съществува между съседните полски имоти и съществуването на която е било осигурено чрез задължаване на всеки един от двамата съседи да оставя по 2 ½ стъпки, за да преминава свободно между съседните недвижими имоти. Съдията трябва да установи къде е границата, а ако е заличена - да определи границата сам.

5)    Интердикт quod vi aut clam – те са за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия.

Права върху чужда вещ – IURA IN RE ALIENA
Лични сервитути – Правата върху чужда вещ са вещни, може да се предяви вещен иск срещу вски, който нарушавал правото. Всички права върху чужда вещ били ограничени по обем, времетраене (заложно и ипотечно право,лични и поземлени сервитути,суперфиция,емфитевза и т.н.). Личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице (плодоползване, употребление, обитаване, работата на роб), а поземлените сервитути били вещни права, свързани с определен недвижим имот.

1)    Плодоползване – usus fructus, право да се употребява вещта на другия и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й. Не може да се наследява. Плодоползвателят ставал собственик на естествените плодове от момента на събирането им, а на гражданските – съобразно времетраенето на плодоползването. Плодоползвателят няма задължения към собственика, но преторът предвидил, че собственикът може да откаже да предаде вещта на плодоползвателя, ако последния не се задължи да се ползва от вещта като добър домакин и след свършване на плодоползването да я върне на собственика. Задълженията се поемали чрез стипулация, гарантирана с поръчители. Квазиплодоползване – quasi ususfructus. Плодоползването не може да се учредява върху потребими вещи, защото е вещно право да се използва вещта, без да се засяга нейната субстанция. Но имало и потребими вещи и плодоползвателят имал право на собственост. Той се задължавал да върне всичко в същия вид.

2)    Употребление – usus, вещно право, по силата на което едно лице могло да се ползва от една чужда вещ, без да засяга субстанцията й. Употреблението се различава от плодоползването по това, че то не давало право върху плодовете на вещта. Правото на употребление не може да се отстъпва на трето лице.

3)    Обитаване (habitatio) и работа на роб (operae servi) – в класическото право не били обособени лични сервитути; това са права на употребление върху върху жилище, роб. Юстиниан: - може да се отстъпва на трето лице срещу заплащане. Употреблението се установило в два самостоятелни сервитута.

4)    Учредяване, погасяване и защита на личните сервитути – вероятно са се учредявали чрез завет, защото са създадени във връзка с наследяването. По – късно се учредяват чрез in iure cessio, а и чрез дедукция на сервитута при прехвърляне на собствеността. Онзи, който прехвърлял си запазвал сервитутно право (плодоползване, употребление). В провинцията се учредявали чрез неформално съглашение - пакт, придружавано от стипулация, с която учредяващият сервитута се задължавал да търпи упражняването на същия. Личчните сервитути се погасявали поради изчезването или унищожаването на вещта, върху която сервитутът бил учреден; поради изчезването на лицето, в полза на което сервитутът бил учреден; при консолидация; при изтичане на уговорен срок; по давност и т.н. Защитени са чрез иска vindicatio ususfructus, респ. vindicatio usus. И двата иска били вещни и били насочени не само срещу собственика, но и срещу всеки владелец, който пречел на упражнението на сервитута.

Поземлени сервитути – Създадени са, за да се използват пълноценно. Първо възникнали полските поземлени сервитути, които имали за цел селскостопанското обслужване на обработваната земя. По-късно се развили градските сервитути. Поземления институт е вещно право върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот. Имотът, в полза на който бил създаден сервитутът се наричал господстващ имот (praedium dominans), а имотът в тежест на който било учредено сервитутното право – служещ имот (praedium serviens). Собственикът на господстващият имот имал някои права върху служещия ( да преминава през него - положителен), а може и да не изиска от него нещо – т.е. собственикът на служещия имот да не строои (отрицателен сервитут). И положителният и отрицателния сервитут бил вещно право, което е учредено не в полза на лицето, което в момента е собственик на господстващия имот, а в полза на самия господстващ имот. Не може да се установи поземлен сервитут за определен период от време. Имотът бил неделим. Видове: Полски – установени в полза на един полски незастроен имот; да се поддържа в служещия имот път, да се преминава през имота пеша или на кон; да се прекарва добитък и т.н. Градски поземлени сервитути – установени в полза на един градски застроен имот; сервитут за опиране на греда в чужда постройка, правото да се прокарва канал през чуждия имот.
Учредяване, погасяване и защита – Учредяване на италийска земя, чрез манципация. Могат да се учредяват и чрез in iure cessio. Поземлените сервитути върху провинциалните земи, подобно на личитните сервитути се учредявали чрез пакт и стипулация. Може да се учредяват и чрез квазитрадиция – по силата на едно неформално съглашение собственикът на господстващия имот бил допускан да упражнява поземления сервитут. Погасявали се – поради изчезване на едно от условията за тяхното съществуване – при погиване на служещия / господстващия имот, или при сливането на собствеността на двете в едно и също лице. – никой не може да има сервитут върху собствената си вещ. Сервитутът се погасявал при отказ на титуляра му, чрез неупражнение (2 год, при Юстиниан ставата 10, 20г.). Защитава се  - чрез вешния иск vindicatio servitutis, в следкласическото право се нарича actio confessoria. Ищецът трябвало да установи, е сервитутът за който претендира му принадлежи, че той е собственик на господстващия имот. Ответникът трябва да установи, че той като владелец на служещия имот пречи да се упражнява сервитутът. При уважаване на иска ответникът възстановява фактическото положение, което отговаря на сервитутното право.

Ако ответникът откаже – осъжда се да заплати неговата стойност, определяна от ищеца. Във формуларната процедура този иск бил от категорията на арбитрарните.
Квазивладение: Обладателят на поземления сервитут обикновено боил този, който упражнява сервитутното право чрез съответните фактически действия, но такива действия може да упражнява и лице, което не е имало това право.Преторът отново защитава фактическото положение, ако не е установено насилствено, тайно или прекарно. В следкласическото право с термина сервитут започва да се означават публичноправните ограничения в строежите. В Юстиниановото право значението на сервитут било разширено – схващало се като ограничено вещно право върху чужда вещ, а съдържанието му било разширено в две насоки: 1) включени били законните ограничения на собствеността – “законни сервитути”; 2) включват се плодоползването, употреблението, обитаването и работата на роб (лични сервитути).

Дългосрочните наемни отношения на държавата, градовете и частните лица се нуждаели от особена регламентация – така възникнали суперфицията,емфитевзата и наемът на вектигален имот.

Суперфиция – superficies, идва от отдаването в дългосрочен наследствен наем на държавни земи за застрояване. На частните лица отдавали също така земи за застрояване. Застроявайки имота наемателят не ставал собственик на постройката, собственик ставала собственикът на земята – сртоителят си е наемател. Претора създава интердикт de superficie и вещен иск in factum, който давал възможност на суперфициаря да търси вещта от всеки. Така в полза на суперфициаря било установено едно вещно право, наречено суперфиция. Суперфициарят можел да ползва постройката, както и земата по най-пълен начин, но все пак си остават наемни отношения. Правото на суперфиция се установявало с простото съгласие на страните. Прекратява се ако суперфициарят не заплащал наема си в течение на 2 год.

Наем на вектигален имот – Рим отдавал земите си на дългосрочен наем и за обработване. Отстъпването на земята ставало за дълъг срок или неопределено време при условие, че наемателят ще плаща редовно уговорения наем (vectigal) Договор за наем, в полза на наемателя била създадена една вещна акция и по този начин правото на наемателя на вектигален имот било обособено като вещно право. В следкласическото право се приравнява с емфитевзата.
Емфитевза – договор за наследствен наем; прилагал се в източните части на Рим, имал за обект необработените императорски земи. Емфитевтът се задължавал да разработи тези земи. По-късно такива договори започнали да сключват и частни лица. В Юстиниановото право емфитевтът имал право върху целия доход от имота, имал право да го видоизменя, стига да не го влошава. Собственикът можел да иска разваляне на договора, ако емфитевтът не плаща уговорения наем в течение на 3 год; Емфитевтът не можел да отчужди своето право без съгласието на собственика.

 
Банер