Антисемитски отношения 19 - 20 в. Печат
Вторник, 05 Септември 2006 15:18

Предговор
        Съществува ли антисемитизъм в България е въпрос, който звучи почти еретично поради факта, че едно от събитията, което историческата наука разглежда положително, е спасяването на българските евреи от фашисткия геноцид по времето на Втората Световна война. Този факт е безспорен и има своето заслужено място в страниците на българската история и днес най-често доказва толерантността и човеколюбието на българския народ. В годините на катастрофата, в която намират смъртта си хиляди евреи, станали жертва на жестоко и нечовешко преследване в иначе цивилизована и християнска Европа, именно България е страната, която защитава своите евреи, предпазвайки ги от екстрадиране във фашистките концентрационни лагери.
        Ето защо, изглежда странно съществуването на някои предшестващи събития, отразяващи негативни настроения и съответно отношения от страна на част от обществото към евреите като етническа група в България. Връщайки се в историята назад – в годините след Освобождението, се стига до следния парадокс: спасяването на българските евреи да е предшествано от антисемитска враждебност, обхванала немалка част от българското общество; враждебност, стигаща на моменти и до открити насилнически действия.
Настоящата дипломна работа има за цел да изследва антисемитските настроения в Следосвобожденска България. Основният източник са свидетелства в българския периодичен печат. В своите усилия да събера и систематизирам доказателствата за тези настроения от края на XIX в. и началото на  XX в., попаднах и на някои архивни материали - ЦДА на РБ, ф.173, оп.1, а.е. 1618, л. 1-39, Прошения от разни антисемитски комитети за спиране заселването на евреите в България.
Трябва да се отбележи, че все пак периодичният печат си остана документалната основа на моята работа. Най-общо тези материали могат да бъдат подредени в три основни групи:
1)    Първата обхваща антисемитски аргументи, споделени в специализирани издания като в. “България за българите”, в. “България без евреи”,  в. “Голгота”, в.”Нов отзив”, в.”Отбрана” и др.
2)    Втората група обхваща случайни, но широко разпространени из цялата преса свидетелства. Такива намираме в издания, които трудно могат да се нарекат антисемитски, но допускат по страниците си подобни текстове. Това са вестниците “Ден”, “Знаме”, “Марица”, “Поща”, сп. “Вечерно училище”, в. “Работнически вестник”, “Народни права”, Нов век”, “Мир”, “Странджа” и др.
3)    Третата група – вестници като “Мироносец”, “Български търговски вестник”, “Български пощалъон” и др. – в защита на евреите, което е косвено доказателство за съществуващото напрежение между двете етнически групи – българи и евреи.
 
Въведение
Българското следосвобожденско общество и евреите
1. Общи сведения
Следосвобожденската епоха е период на търсене. Основната спънка за развитието на България – Османската империя вече не съществува. Страната започва “да търси себе си”, свои собствени контури, своя национална идентичност, свое “лице пред света”.
След Освобождението на България, Берлинския конгрес от 1878г. изисква пълно равноправие в отношението към евреите. Все повече евреи навлизат в икономическите и социалните структури на новото българско общество и това не остава незабелязано.
За изготвянето Конституцията на България се свиква Учредително събрание на българските нотабили, които да изработят Основния закон. При обсъждането на проектите се оформят две политически групи, които поставят основите на бъдещите партии: консерватори и либерали.
Известно е, че проектът за Търновската конституция е бил изготвен в Канцеларията на Временното руско управление от С. И. Лукиянов. При неговото изготвяне той е имал предвид конституциите на съседните на България държави Сърбия, Румъния и Гърция. След допълнителни промени, Търновската конституция била усъвършенствана и приета от Учредителното събрание на 16.04.1879г.
    Търновската конституция е модерен български либерален проект и поставя началото на едно съвършено ново общество – от граждани, поданици на Княза, имащи равни права пред закона (чл. 5). Конституцията е изцяло съобразена с духа на новото време, в което традиционните кръвни връзки и фамилните традиции, като основа на обществени отношения, отстъпват пред изграждащите се нови социални структури. Основният закон съдържа 22 глави, някои от които са обособени в дялове. Особено голямо внимание е отделено на отношенията, касаещи правата на етническите малцинства.
Девета глава регламентира вероизповеданията, а дванадесета глава е обособена в десет дяла, в които се установяват основните права, свободи и задължения на гражданите.
Всички поданици на Княза имат равни политически права, могат да се самоопределят, да гласуват и да бъдат избирани – т.е. да участват в обществено – политическия живот на страната. Разделението на етнически принцип и разпределение на съсловия не съществува. Текстът на Конституцията показва, че всички живеещи на територията на страната – българи, турци, евреи, арменци, цигани се ползват с еднакви права и задължения като граждани на България, както и с пълна свобода по отношение на вероизповеданието.
В Конституцията са заложени идеите на либерализма, които са получили признание от повечето европейски конституции. Отделено е значително място за правата и свободите на гражданите, но отсъстват механизмите, които ги гарантират.
    В рамките на подобна обществена картина, не може да не се спомене и присъствието на еврейското население в България. По това време все още не е определено като “малцинство”, нито като отделна етническа група или съсловие. Евреите, както и останалите етнически групи, влизащи в населението на България,  живеят затворено и обособено в страната.
2. Етнически групи в България и параметри на еврейската общност в края на XIX в. и началото на XX в.
Етническият състав на населението в България е доста разнообразен. Сравняеми данни за главните народности, според матерния им език, могат да се открият само от 1887г. нататък, представени от големия български статистик и икономист Кирил Попов.
                    1887г.                  1910г.
            Население  /   %                Население  /    %
Българи          2, 326, 250    73.75             3, 523,311      81.23
Евреи              23, 541         0.75                38, 554           0.89
Цигани            50, 291         1.59                76, 424           1.76
Турци              607, 331       19.25              504, 560        11.63
Горните цифри ни сочат още на пръв поглед етническата картина на населението в България. Трябва да се отбележи нарастването на българското и еврейското население, както и намалението на турското. Следната таблица би могла да даде по – ясна представа за увеличението и намалението на съответните етнически групи за периода от двадесет и три години.
Увеличение ( + ) и намаление ( - ) за периода 1887 – 1910г.
        Абсолютно          % за 23 години
Българи       + 1, 197, 061        + 51. 5
Евреи     + 15, 013              + 63. 8
Цигани    + 26, 133              + 52.0
Турци    - 102, 771             - 16. 9
Тази таблица много ясно представя рязкото увеличение на трите етнически групи (българи, цигани и евреи) и намаляването на турците.
За да бъде изградена по – конкретно картината на еврейството в България, Кирил Попов предлага таблица, в която фигурира 100 % нарастване на евреите за период от 30 години.
1880г.              1910г.             абсолютно   /    %
    Българи        1, 920, 000       3, 497, 974      + 1, 577, 974   + 82, 2
Евреи            20, 000             40, 118           + 20, 118          + 100, 1
Цигани          62, 000             121, 573        + 59, 573          + 96, 0
Турци            650, 000           465, 988        - 184, 012          - 28, 3

По този начин след Освобождението еврейската общност се разраства. Увеличаването на раждаемостта, валидно за цяла България в този период, обхваща и еврейските фамилии. Традиционното еврейско семейство има поне три деца. Намаляване на раждаемостта се наблюдава едва през 1900 година, когато на 100 евреи е имало 39, 2 раждания.
Следните статистики дават възможност за представянето на облика на евреите в българските земи. Георги Димитров представя облика според възприятията на една общност – българите,  която е предимно земеделска. Тъй като евреите са съсредоточени главно в градовете, очевидно е, че обликът на българското еврейство се свързва главно с дребната търговия. Това има и своите исторически предпоставки. Именно по време на Османската империя, евреите успявят да създадат свое съсловие от дребни собственици и търговци. “Евреите се занимават с банкерство, сарафлък, манифактура, с колониални стоки, със стъклария, черчилик, и касаплък. А бедния евреин, за да се прехрани, предприема всяка една работа, стига да бъде лека. Евреина никой път не залавя работа, която изисква труд и сила.” От всички  46 558 евреи, 45 251 живеят в градовете, а 1307 – в селата.    
Статистиката на Кирил Попов също посочва, че евреите спрямо българите и останалите етнически общности са градски тип население.
        От 100 жители живеят:                        
        в град        в село    
   Българи       17, 9 %           82, 1 %
Евреи          96, 0%               4, 0 %     
В част от тефтерите на данъкоплатците фигурират и еврейските занаяти, между които се споменават и тенекеджии, шивачи, производители на коприна, търговци на галантерия, зърнени храни, восък, мед и др. В действителност обаче, много малко от евреите притежават обработваеми земи и то главно лозя и градини. В откритите досега документи фигурират основно сведения за времето от 50 - 60-те години на XIX в., които сочат, че само една малка част от евреите плащат високата категория данъци, т.е. почти няма хора с много високи доходи. От друга страна, през 50-те години на по - миналия век религиозните и обществените институции търпят развитие и подем за сметка на образованието на младите евреи, което дълги години е занемарено.
    Статистиката от 1938г. сочи, че евреинът се е занимавал предимно със занаяти, отчасти с търговия и много малко със земеделие. Разпространеното погрешно мнение, че евреите са по природа търговски народ е опровергано от действителния живот. Евреите в древната си прародина са били главно земеделски, скотовъдски и занаятчийски народ.
Изхождайки от числеността на евреите в столицата през 1933г. спрямо общия брой на населението в града, което отношение се равнява на около 8 %, проучванията установиха, че евреите са застъпени процентно, общо в по – голям размер.
Така например от 4 443 самостоятелни занаятчийски предприятия в София, в които кръгло са заети 15 200 души, на евреите се падат около 450 занаятчийски предприятия със заети в тях лица около 1 800 души, или в процент на предприятията – 10, 3%, а в процент на заети лица – 11,5%. Обстоятелството, че процентът на евреите в занаятчийското производство е с два – три пункта по – високо по отношение на числото на евреите в София, спрямо общия брой на населението в столицата, се обяснява с това, че за тях са недостъпни чиновническите служби във всичките ведомства на държавата и общината.
    Конкретизирано 4/5 от участието на евреите в занаятчийството се проявява в следните браншове: шивачество – 305 души, шапкарство – 124, обущарство – 82, опинчарство – 33, сарачество и чантаджийство – 110, мебелно столарство – 113, тапицерство – 49, тенекеджии, майстори на печки – 98, електро – техничество – 34, бръснаро – фризъорство – 166, четкарство – 53, месарство – 72 и печатарство – 66 или всичко 1350 заети лица.
Горните данни дават една реална картина за материалното състояние на бедния евреин занаятчия. Тук трябва да се отбележат и жените, които са предимно в ролята на съпруги и домакини, като по – голямата част от тях са с основно образование. С други думи статистиките от различните години показва, че големия процент от еврейството принадлежи към категорията на т.нар. “дребни съществувания”.
    Все по – дълбокото навлизане на евреите в обществено – икономическия живот на страната събужда безпокойството сред някои кръгове в политическия живот. Трябва да се има предвид, че не може да става въпрос за колосални богатства на евреите, тъй като те съставляват 1% от населението.
В цялата страна едва ли биха могли да се намерят няколко души евреи, материалното състояние на които да надвишава 1 милион. Всичко останало представлява дребен търговец, малоимотен занаятчия и работник.
Ценен принос за това проучване могат да бъдат следните данни, които са предоставени от Еврейската община в столицата за професилналното разпределение на евреите в София през 30-те години на века: чиновници в частни служби – 1170, рентиери и пенсионери – 295,банкери – 6, търговци – 2418, индустриалци – 84, амбулантни търговци – 724, безработни – 828, работници – 1780, занаятчии – 2078, свободни професии – 329.  
Обособеността и затвореността на етническите групи, следването на традиционните житейски пътища на всяка една от тях, личи в данните за темповете на развитие на громотността у различните групи сред населението.
За евреите е характерно високото образование, тъй като те са градско население. Още в Османската империя, културната рамка за съществуването на еврейската общност е градската култура. Това определя и икономическите им активности, за които е изисквана висока грамотност.
Турците, татарите, циганите и като цяло мохамеданите поддържат висока неграмотност и малограмотност и понеже те съставят значителен процент от цялото население, това влияе твърде много за намалението на процента на общата му грамотност. Това намаление не може да се компенсира от по – голямата грамотност на евреите, католиците и протестантите, понеже населението от тези народности и вероизповедание е малобройно. Следната таблица представя грамотността на различните етнически общности от 1905г.
                  Мъже        Жени        Общо
Българи    47, 2 %    16, 8 %    32, 3 %
Евреи    68, 0 %    39, 5 %    53, 7 %
Цигани    3, 9 %        0, 5 %        2, 3 %
Турци    6, 2 %        1, 5 %        4, 0 %
    От това, че евреите са градски тип население и следователно се занимават с търговия, може да се заключи, че те трябва да притежават и високо образование. Образованието, което според еврейската традиция има особено важно място в живота, дава възможност на евреите да заемат след Освобождението чиновнически постове в градовете. От друга страна финансовите средства, съсредоточени в техните ръце, се използват главно за търговско обръщение и лихварство, тъй като “се знае, че евреите в България нямат обработваема земя и поради особения характер на професиите, с които се занимават, биват принудени да влагат своите спестявания не в имоти, а предимно в стока, или в средства за производство”. Поради забрана да се взема лихва срещу заем съгласно нормите на еврейското право, създадено още в Библейско време, най – често били кредитирани християни, т.е. българи. Трябва да се има предвид и че икономическият живот на евреите създава известни особености и в тяхната престъпност – те не се карат за владение и не убиват при спорове за земи по простата причина, че те не разполагат със стопанства. Евреите вършат търговски престъпления, защото естеството на работата им е изобщо размяната.
За един сравнително голям период от 70 – 80 години (50-те – 60-те години на XIX в. и 30-те години на XX в.) социалните съотношения вътре в еврейската общност не се променят.

От цялостната етническа картина на Следосвобожденското българско общество и от горните данни може да се заключи, че параметрите на еврейството в страната не са малки, етническото има важни социални характеристики, а думите “всички евреи са богати и че всички богатства са притежание на евреите” се опровергават напълно.

I. Антисемитски настроения в българското общество
    Превратна точка в съвременната еврейска история е 1879г., която отбелязва началото на модерния антисемитизъм в общоевропейски план. През февруари 1879г. Вилхелм Мар публикува в Германия остър памфлет, под името “Победата на юдаизма над германизма”. До есента на същата година памфлетът е преиздаден 12 пъти, като става първият антисемитски бестселър. Вилхелм Мар е първият, който, след повдигането на еврейския въпрос през 1870г., изразява ясни антисемитски тенденции. В своя памфлет той настоява за печатането на периодично издание, което да пропагандира антиеврейската идеология. Така през 1879г. той започва да издава “Deutsche Wache” (“Германска стража”). На неговите страници той обявява създаването на асоциация, наречена “Antijudischer Verein” (“Антиеврейски съюз”). Много скоро терминът еврейски бил заменен със семитски. Така в края на XIX в. и началото на XX в. за пръв път бил използван терминът “антисемитизъм”, а асоциацията станала известна под името “Antisemitenliga”. Следвайки еволюцията на антисемитските настроения в съвремието, антисемитската вълна бързо се разпространила и придобила значение в международен план.
Втората половина на XIX в. и XX в. въобще е време, в което Либералните проекти от Просвещенската епоха са поставени под въпрос. Появяват се движения като феминисткото, работническото и заедно с тях си пробива път и антисемитското. Оттогава названието навлиза в езика като движение, насочено не толкова към еврейската религия, колкото против еврейската общност, култура и позиции на евреите в модерните европейски общества. През 1860г. била създадена и расовата теория. Идеята на теорията била, че расите са изначално различни и че тези различия влияят върху човешката история и така конфронтацията между Семитска и Арийска раса се оказва историческа необходимост. Така антисемитското движение от XIX в., чиито връх се достигнал през нацисткия период, се обеснява като продукт на множество исторически предпоставки.
Антисемитизмът е идеология, насочена срещу евреите като народ със свои характерни особености, със свои различни схващания и мироглед. Погледнато по този идеологизиран начин, еврейството става вече особено понятие, особена представа, враждебна идея за етнически различния, за другия човек.
Антисемитските настроения се разпространили бързо в международните общности и постепенно се появили и в България. В Германия обаче, те придобиват значение на масово движение, докато в България антисемитизмът не се докосва до широката част от населението.  Той си остава едно излолирано явление на прага на новия XX в., поддържано от редакторите на някои печатни издания в България. Трябва да се отбележи, че в българският печат никъде няма ясни разсъждения върху антисемитската идеология, нито пък се споменават водещи имена в тази област, като това на Вилхелм Мар. Също така в нито едно от изданията не се споменава и расовата теория от 1860г.
I. 1. Свидетелствата на периодичния печат
Най-ранният текст, който открих, бе в Българска възрожденска книжнина, аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания, съставена от Манъо Стоянов. Отбелязано е, че още през 1839г. йеромонах Неофит, “равин еврейски и после по своето кръщение се чини учител християнски”, издава печатна книга, насочена пряко срещу евреите. Според Георги Димитров, йеромонах Неофит ”утвърдява и употреблението от евреите на християнска кръв.” Книгата била преведена първо на гръцки език, после на български “в типографии солунски при хаджи папа Теодосий архимандрита Синаитскаго в лето 1839г.” Нейни спомоществуватели са 14 селища, “общо 311 книги”, което говори за проявения интерес към тази книга. Трябва да се отбележи, че този ранен текст е отпечатан преди “Царственик или история българская” на Христаки Павлович, която представлява литературна преработка на “История Славянобългарская” на Паисий Хилендарски.
“Царственик или история болгарская” е отпечатан през 1844г., като Манъо Стоянов отбелязва в аналитичния репертоар книгата така: “80с., 8°, цена 3 цванцове”. Не е отбелязано колко книги са били поръчани, затова не може да се направи сравнение между  двете книги на базата на проявения интерес от страна на широката публика.
Още преди Освобождението в българския печат започват да се появяват антиеврейски реплики. Повечето от тях са случайни. Самите вестници и списания обаче не са специализирани антисемитски издания, а по – скоро са с политико – икономическа насоченост. Обвиненията са доста жестоки, но не добре аргументирани, поради което не могат да бъдат разглеждани като сериозен проблем. Пример за това са два вестника “Ден” и “Знаме”, които  последователно публикуват (12.05.1875г. и 30.06.1875г.) едно и също обвинение: “Заподозрени са двама евреи в отвличането на българско дете. Вероятно те са са откраднали детето, за да използват кръвта му за своите “гнусни религиозни обичаи”. Подобна кражба на българчетата се е извършвала и друг път.”
Случаят е предаден за разглеждане в съда, в следствие на което обвинението е снето, тъй като детето е открито живо и здраво. Вестниците обаче са убедени и свидетелстват недвусмислено, че евреите имали “отколешна” традиция да източват кръвта на деца, с цел жертвоприношение.
В следосвобожденска България ненавистта на някои среди към евреите идва от редица фактори, обуславящи една комплексна негативна оценка. Като цяло положението на българина през последните две десетилетия на XIX в. е финансово и стопански незадоволително. Аграрният преврат, по времето на който много малоимотни и безимотни селяни се сдобиват със земя от избягалите турски земевладелци, завършва неблагоприятно за повечето участници в него. Заемите взети срещу годишна лихва, достигаща до 100%, за изплащането на придобитите имоти в повечето случаи не могат да бъдат върнати и това води до разоряването на мнозина. В същото време голяма роля изиграва и продължителната европейска аграрна криза (1873 – 1900г.). След 1878г. България си остава аграрна страна въпреки увеличаването числеността на населението, което се изхранва от отраслите извън селското стопанство. – индустрия, занаяти, търговия, транспорт, държавни служби и интелектуален труд. Не на последно място остава и упадъкът на занаятите. Занаятчийското и манифактурно производство страдат от евтините европейски стоки, особено след прокарването на железния транспорт и от ниските митнически такси.
Имайки предвид всичко споменато дотук и общовалидното мнение за евреите – че се занимават с търговия, лихварство, че повечето от тях са спекуланти, прекупвачи, банкери – не е трудно да се открият такива среди, които да видят в тях заплаха за новоосвободеното си отечество. Не без значение е и факта, че евреите са друга, за повечето българи не дотам позната и поради това криеща опасности вяра.
Най – ранното сведение за антисемитските публикации в българския печат след Освобождението, което открих, бе бр. 406 на пловдивския в. “Марица” от 23.07.1882г. В уводната му статия се съобщава с тревога, че “е време да се позанимае нашето общество с еврейския въпрос”. По – надолу се цитира “един от знатните руски деятели, който немалко е направил за нашето Освобождение”, без да се споменава името му: “... От турците ние ви избавихме, от евреите един Бог е в състояние да ви оттърве. Заради това гледайте да не се дава възможност на тия международни пиявици да се увеличават във вашите места и да се впиват във вашите кожи.” Изброявайки гоненията на някои от европейските страни (Русия, Германия, Австрия) и споменавайки, че евреите не се допускат вече в Румъния, редакторът на статията Г. Начович отбелязва, че те са се запътили към “гостоприемна България”. “Но има едно нещо, което ние искаме да предвардим:  новото нахлуване на злий, лошавий, изпъдений от другаде еврейски елемент.”
Отново в същия брой на вестника е поместена дописка, чийто автор се крие зад псевдонима Оцетдарски. В нея се съобщава за пристигналите вече “изпъдени от Русия и преследвани от Румъния евреи”, които са повече от 2 000 души. Анонимът твърди, че между евреите има много вагабонти и разказва подробно за скандал в градина Одеса в София, където не искали да си платят и набили съдържателя.
От една страна може да се твърди, че вестникът слага началото на печатния антисемитизъм след Освобождението, изхождайки от поставянето на въпроса за евреите и запознаването на читателската аудитория с него. Но от друга, ако се разгледат и останалите вестници с подобен характер, излизали в периода от 1878г. до началото на XX в., ще се отбележи, че независимо от етапа на движението, в което се включват и печата, уводните им статии са почти идентични. При повечето издания, които се захващат с темата, апелът е насочен към държавниците от една страна и обикновения гражданин от друга. Прибягва се до препратки към историческото минало на народа ни и такива на други народи, споменават се еврейските гонения, засяга се чувството за патриотизъм и дълг у българина и не на последно място стои предупреждението за еврейското зло.
Обръщането на погледа назад към недалечното минало, към все още пресния спомен за турското робство, за кървавото потушаване на Априлското въстание и свързването му с евреите като негативен фактор, неминуемо настройва общественото мнение на антисемитска вълна. Първото специализирано антисемитско издание “България за българите” поставя началото на множество други вестници и списания с такава насоченост. Такива са в. “Странджа”, в.”Голгота”, в.” Нов отзив”, “Отбрана” и др.
На 6 септември 1893г. Никола Митаков отпечатва първи брой на периодическото списание “България за българите”, в което той открито обвинява евреите, че крадат деца. Фактически това е първият специализиран антисемитски вестник, по – късно и списание, което открито пропагандира омраза срещу евреите. Оказва се, че Н. Митаков нарочно прави това обвинение, за да разбуди недоволството на българите срещу евреите. Софийският областен съд му присъжда четири месеца затвор и 40 франка глоба, но му е позволено да издава нови брошури. Така списанието продължава под името “Народна свобода”, а по- късно и “България без евреи”.
    Когато Никола Митаков започва издаването на сп. “България за българите” през 1893г., още уводната статия, която отново е озаглавена “България за българите”, прелива от призиви и апели, от възторжени покани да се купува единствено и само от български търговци, за сметка на чужденците и особено на "чифутина чужденец”, като “под думата “чужденец” разбираме само “евреите и цинцарите”. “Ех! Българино, Българино!!! Не ти ли стигна петстотин години да работиш за агата? Защо сега ставаш самоволен роб в свободно отечество, под разврата на разни чифутщини?!!”
    По – нататък статията разяснява икономическата изгода за младата ни и неопитна още държава от подобен род действия – “Българина не трябва да забравя, че колкото по – богат става брат му, толкова по – мощен става и той сам; но колкото по – богат става чужденеца чифутин, толкоз по – много оголява. Националната гордост трябва да бъде девизът на всеки прост и учен човек.”

    През 1894г. във в. “Народна свобода” публикуват следната кратка статия: “Не чифутщината, която е наводнила и наводнява отечеството ни, винаги ще гледаме като на настояща сган от паразити в чевешки образ, ще я считаме като човешка филоксера, която е дошла и дохожда в отечеството ни с единствена цел да ни парализира морално и материално, да подкопава нашите самостоятелни политически основи, да обира и провожда в съкровищата на родшиловци народните ни блага и богатства и да ни развращава в една криворазбрана цивилизация чрез своите всевъзможни чифутски модерности, като окарикатурва нашата лекомислена челяд и пр.”
В същия брой са дадени и многообразните наименования, с които наричат евреите: “...башибозук, черкезин, хайдутин, заптия, мошенник, фалшификатор, подкупник и рушветчия, пладнешки законен грабител, най – големия безверник, консерватор...”. Може да се заключи, че евреите “смело кръстосват Софийския окръг, благодарение на милионите си” и са “олицетворение на онази пасмина, която нарича себе си израилско поколение и има прозвището си еврейщина”.
През 1895г. същият вестник прокламира, че за съществуването на българския народ е необходимо да се създаде антисемитска партия. Не е ясно дали тази партия е развила идеите си, но нейните цели в политическо и финансово отношение са публикувани в същата статия:
 “1) Непримирима борба против чифутлука въобще, и ограничение до максимум гражданските и политическите права на еврейската раса в България.
 2) Абсолютно затваряне границите на България за всяка сган от чифутска раса...
 8) Политическа, икономическа и въобще борбата с антисемитизма е и ще бъде, борба честна и съвършено откровена...
19) В партията на Антисемитизма не се допускат членове от еврейска раса...
20) Който иска да бъде партизанин на антисемитизма, длъжен е да се предпазва по възможности от всякакво вземане и даване с еврейщината. “Не купувай от евреина” трябва да бъде като “добро – утро” за антисемита. Евреина, който не ще има право на никакво държавно предприятие, трябва да бъде презряно същество, пред очите на всеки антисемит.... Това е, което ще спаси отечеството ни...”
     Една притурка в един от по – следващите броеве е показателна за цялостното отношение към евреите от страна на Н. Митаков и на кръгът, който се е събрал около редакцията: “О, Ви Велзевули, сатани, тирани и чифутомани... Проклета руска ръка, която ни освободи от азиатската тирания, за да ни предаде на ръцете на чифутската инквизиция!”
Вестникът продължава по – късно своето развитие под името “България без евреи”. Пак от него разбираме, че е основано търговско дружество “Защита”, в което влизали само българи – “чифутските вестници веднага се обидили”, а от своя страна пък те смятали, че докато не прогонят чифутщината от страната, България няма да прогресира. “Всичките чифутски вестници от цялата европейска раса се късат от завист и велегласно тръбят, че тукашните чифути били най – щастливи, защото се напили до пресищане с християнска кръв, която от както убили Стамболов, до колена в изобилие потекла из улиците на градовете ни и селата ни, защото народът ни се трепял един друг за голямата загуба. Има и за вас бе сган! Елате, напийте се, та що сте заревали! ”
     “Ако има грехове, заради които би трябвало един ден настоящето правителство и представителство на България, да търпи морално наказание; ако има нещо, заради което би трябвало управниците, на които се поверени съдбините на отечеството ни по настоящем, да отговарят пред Бога и пред потомците ни; ако има, казвам Гениите на България в глава на Н. Ц. Височество и първия му съветник г-н Стамболов, гении, които по един гигантски начин, изтръгнаха отечеството ни от пропастта, в която го хвърлиха преди няколко години изменниците, и спасиха българското име от погибел, за нещо да се червят пред образования свят, пред потомството, пък даже и пред собствената си съвест, ако на техния блясък в историята ще лежи едно отвратително петно – то не ще бъде нищо друго освен чифутщината, на която те отвориха границите на България така безконтролно и я оставиха така нахално да нахлува от всичките страни и да се товари на гърба на българския простодушен работник.”
Подобни статии, а и конкретни случки изобилстват в списанието “България без евреи”.  В този и в следващите броеве Н. Митаков отправя критика към начина, по който евреите изкарват прехраната си в България. Нападките обаче не са само към тях, а и към онази част от българите, която не вижда и не иска да види опасността, криеща еврейството. “Аз никога няма да се присъединявам към онези, които обичат да блъскат тъпана опълчени срещу слънцето в най – голямата горещина, потънали в пот; а пък чифутите да им се подсмиват презрително и берат парсата. А напротив, ще се мъча да им обърна вниманието, за да се постараят сами да оберат парсата, защото само тогава, ще имат възможност да си почиват сегиз тогиз, а в противен случай, вечно ще горят на слънцето, ще се блъскат, а чифутите ще берат плода на потта им, и не само че ще се наслаждават от него, но ще кроят пъклени планове против отечеството ни.”
Новото в случая сред обичайните хули и обвинения, е обрисуването на по – цяла и смислена картина на относително точното положение на българската икономическа действителност, изведена чрез мястото, което евреите заемат в нея. Подробно се привеждат примери от световната история и от Библията. “Държавните мъже на всички народи, до които се простира чифутщината, един път за винаги трябва да разберат, че тези съзаклятници на мискинлика са и ще бъдат най – опасните паразити, които застрашават да парализират всичката работна, еснафска и търговска маса.”
I. 2. Опит за подредба на обвиненията срещу евреите в българския печат от края на XIX в. и началото на XX в.
Статиите в българския периодичен печат са следствие на повдигнато обвинение срещу евреите. Трябва да се отбележи, че ако изданието не е с антисемитска насоченост, както е списанието на Никола Митаков, обвиненията са само регистрирани, без да бъдат добре аргументирани. Най-често срещу евреите се повдигат обвинения за религиозни ритуали, за които е нужна християнска кръв и обвинения срещу търговската им  почтеност.
I .1. 2. Религиозни обвинения
 Голяма част от публикуваните антисемитски статии се основават именно върху противоречията на основният закон на евреина – Талмуда и Библията. “Еврейският закон е бил основан само на старият завет, но когато Адриан разбил евреите в Палестина, и те се пръснали из римското царство, появил се между тях един високоучен и знамените мъж на име Ехуда или Юда, когото доста почитали и уважавали и когото, някои наричали янаси (княз), а други го имали за акадош (светец). Юда, като гледал гонението и преследването на своя народ, и че мнозина, за да избегнат мъките и страданията, приемали християнската вяра, той, за да го свърже и предпази от погибел, започнал да съставлява книгата Талмуд, в която междудругото обещавал и вечно блаженство на ония, които не отстъпват от праотеческата си вяра. Талмуда постоянно бил непрекъснато допълван до годината 300 след Христа.”
Тези и други интересни сведения за антисемитските настроения намираме в т.I на издадената през 1895г. книга “Княжество България” с автор Георги Димитров. Книгата е остро критикувана от академичните кръгове у нас още тогава, но тя е своеобразен сборник за предубежденията на българите спрямо другите етнически групи и изповедания (турци, гърци, татари, евреи, католици, протестанти и др.). На евреите е отделено обширно място.
Според Георги Димитров, в началото на IV в. евреите поставили равин на име Иоханан – Бен – Закхеа, който високо оценил ползата от Талмуда за еврейския народ. Той  сметнал, че би било още по – добре, ако в него се обещавали земно и небесно блаженство на народа и му се вдъхне вечна омраза против християнството. Така през 427г. той започнал да съставя нов Талмуд, който до 500г. се състоял от 12 тома и освен, че бил насочен срещу християнството, съдържал “лъжи и заблуждения”, в които никой не би повярвал. Този Талмуд бил наречен Вавилонски Талмуд и Мокаре Бебалне, т.е. закон, който е предаван устно и за който евреите вярват, че той е втори Моисеев закон, предаден на Иоханан устно от Бога.
Обвиненията срещу евреите, които се срещат в българския печат могат да бъдат класифицирани. Най-често срещано например е обвинението, че евреите използват кръвта на българските християнски деца за техните обреди и ритуали.
 За да може подобно сериозно обвинение да бъде добре аргументирано, редакторите на различните ветници и списания се възползват от откъслечните си познания за еврейската религия. Много от статиите изобилстват от конкретни цитати от Талмуда, които са последвани от обстойни анализи и разсъждения. Обикновено обвиненията са снети бързо, защото се оказва, че изчезналото дете е намерено още на следващия ден. В случая, обаче, по-важното е, че вестниците реагират доста бързо и почти веднага обвиняват евреите в околността.
Така например, през 1891г. в гр. Враца е намерена убита християнка точно преди еврейския празник Песах. Наклеветен е Йоханан Бен Басат и майка му, които са жертвали момичето за религиозно жертвоприношение. Софийските евреи се обръщат с молба към Стефан Стамболов, да потуши несъстоятелните обвинения срещу евреите. Междувременно убиецът се оказва християнин, който прави пълни самопризнания. Той признава, че го в направил нарочно, за да опорочи “мръсните чифути”.
Георги Димитров представя набор от точни цитати от Талмуда, които според него дават достатъчно добра основа за остра критика от страна на християните. За да бъдат сведенията по–ясни, е необходимо да се цитират някои стихове от самия Талмуд, които да насочат вниманието ни към вярата на евреите.
Този Талмуд учи, че “Божия ден имал 12 часа, първите три часа Бог съдел и изучавал законите на вселената, във вторите три часа съдил неверниците (и прибирал евреите в рая), в третите три часа работил за прехраната на целия свят и в четвъртите три часа играл карти с краля - риба Левиятан. А пък през нощта ще си помислите може би, че Бог спи, напротив, Той по цели нощи съди и учи Талмуда.”
     Много от публикуваните във вестниците цитати от Талмуда дават наистина достатъчно добра основа за какви ли не обвинения. Така например следните твърдения могат да станат причина за остри спорове между християни и евреи:
“Всичките народи, които не са евреи, са животни; Блаженните райски дни са само за евреите, а не за еретиците и животните.” (Tr. Megilla 7.2) Или : “Както човекът е поставен над животните, така също и евреите са поставени от Бога над всички народи по света.” (Jb. f.101,2) “Когато християнинът отива в еврейски дом, той трябва да бъде приет добре, но на излизане къщникът е длъжен да каже : “Всички болести и неволи да бъдат на главата на този що излиза из дома ми”. “Свободно е да се убие онзи, който отрича или не изповядва еврейската вяра.” (Tr.pes f.122.2) “Разрешено е на евреина да краде, да насилва и да наскърбява друговереца, а Моисеевата заповед неукради, значи да не ограбиш и да не повредиш евреина, а не и неверника.”( Saph.niz 105.2 Orao Majmonide). “Богу са по – мили евреите, отколкото ангелите”.(Tr. Cholen.f.91.2). “Ако да не бяха евреите на този свят, то нито слънцето би греяло, нито дъжд би паднал, нито каква годе благословия би имало на земята.” (Tr. Berach f.47.2).  “Който би дръзнал да удари кого да било от евреите с плесница или пръчка, то той би направил толкоз голям грях, като да е на самаго Бога ударил една плесница.”( Tr. Sanch f.58.2). “Както синът произхожда от тялото на баща си, така също и евреина произхожда от тялото на Бога; та за това, който не е евреин, трябва да заплати с главата си, ако той удари евреина”.  “Никой, който не е евреин, не трябва да се дава милост и помощ.” (Tr.Jebam. f.12)
     Евреите считат милостинята, като едно от най – големите благодеяния и чрез нея се избягва Божието наказание, разни беди, неволи и премеждия.     
Според редактора на в. “България за българите “ Никола Митаков “Чифутина буквално изпълнява предписанието на своето свещенно писание (Талмуда). За да постигне това, той е способен да употребява такива пъклени и безбожни средства, каквито най – гениалния ум на човек от християнския или мохамеданския свят, не е в положение да си въобрази.     
Тази еврейска книга, наречена Талмуд, ”която е довела еврейския народ в такова едно заблуждение и всадила в него омраза против християнството”, е забранена официално от източните царе. Римските папи Григорий IX и Инокентий IV я осъдили и издали решение да бъде изгорена, а Венедикт XVIII издал следното решение : “Тази книга е заслепила Юдея, и е съставена от дяволските синове.” Папа Юлий III заповядал тази книга да бъде изгорена из цяла Италия, но много били скрити и пренесени в Кремнон, където евреите живеели тогава по – свободно. Папа Павел V изпратил Сикст Сиенски в Кремнон да намери скритите от евреите книги и е сполучил да открие 114 000 тома, които били изгорени.
    Спорът между християнството и юдаизма е от една страна чисто икономически и социален характер. Нещо повече, предимно жълтите хроники публикуват такива материали изместващи центъра на антисемитизма, характерен за България в края на XIX в: в. “Поща” статията е озаглавена “Злато, сълзи и кръв”: “...юдаизмът иска три рода жертви: злато (почти са прибрали на целий свят), сълзи (заграбвание на чуждото прави милиони нещастници и причинява милиарди сълзи) и кръв (това са тъй наречените обредни убийства)...”
Трябва да се отбележи също, че евреите имат религиозни убеждения и естествената наклонност да се подиграват с християнската вяра, с иконите, с кръста и особено с разпятието Христово. Във вестниците най-често се публикуват и различни случки, чиято достоверност е съмнителна, но успешно пропагандират омраза срещу евреите. Такава случка например е следната:
През 1889г. “в денят на Връбница”, около 20 души от русенските евреи закарали едно магаре в местността Кайландере, от които един го възседнал, а другите го съпровождали и се кланяли с подигравки, викали и плюли по магарето. На Разпети Петък се събрали в една еврейска къща, където било и магарето, на което като пробили копитата го заковали и всеки му удрял по плесница. На Възкресение, около 11 часа преди пладне, когато българското население се намирало в църква на втора Пасха, евреите облекли магарето в червен плат, положили му английско седло, на врата му сложили венец от див чемшир и тръни, на опашката му прикачили дървен кръст, а на челото му прикачили бяла хартия с надпис: “ I.K. и венере маре.” (т.е. “Иисус Христос и великий петък”). Евреите, заедно с магарето, отишли да посрещнат и парахода, с който пристигали неколцина евреи от Букурещ, между които бил и висок гост, който с шествието си щял да представлява Иисус Христос, когато е влезнал на Връбница в Йерусалим. Но това така и не станало, защото щом той слезнал от парахода и евреите го поканили да се качи на магарето, той отговорил, че вече е късно. Така един от евреите повел магарето, а от двете му страни вървели по 6 души, които му се кланяли, ревали като него, смеели се и викали : “ Варда! Бу гюнъ ешекъ гюнудъръ” (“Днес е магарешки ден”). Така те обикаляли из улиците на града, но скоро забележили негодуванието на християните и се разпилели. Тогава българското население се е решило да опустоши всичко еврейско, което му се изпречи и, ако властта не бе прибързала да ограничи с военна сила гневът на християнското население, отмъщението било неизбежно. Виновниците били дадени на съд и на 22 декември били осъдени на тримесечен затвор.     
I. 2. 2. Обвинения срещу търговската почтеност на евреите
Друго едно обвинение срещу евреите, на което е наложително да се обърне внимание, е свързано с търговията. Според публикациите в следосвобожденския печат, евреите са “хитри и лукави и всеки път, когато им се отдаде случай, гледат да те излъжат, да те ограбят, да ти пробутат гнусната си стока...”
 Обвинението срещу търговската почтеност на евреите е неразумно, тъй като е невъзможно да се обвиняват само евреите в експлоатация, като този порок е присъщ на всички слоеве на обществото.
Един от вестниците, който помества такъв вид обвинение е “Странджа” - печатен орган на дружеството “Странджа”, което е създадено със съвсем различна цел, а именно освобождението на Одринска Тракия с мирни средства.  През 1898г. помества статия със заглавие “Долу турците! Долу евреите!” : “Първите, в робската нам братска земя са властелини, а вторите са шпиони”, “Няма събитие в Турция без християнска пролята кръв и няма пролята християнска кръв без “еврейски пръст”.
Докато в началните си публикации повечето вестници залагат на гола пропаганда, по – късно в българския печат се появяват вече конкретно примери с имена, дати, и места на действия. В брой 37 от 26 юли 1898г. същият вестник “Странджа” помества подробна статия за Аврам Хаския Презенти прочут евреин, търговец, банкер във Варна “завладял Бургас с постройките си, а Девня с водениците си.” Следва разказ за това как с измами е постигнал благосъстоянието си и завършва със следните думи : “Ето защо ний сме против евреите в България. Нашите евреи не са носители на прогреса на индустрията, на фабричната промишленост и култура; не са хора на естествената конкуренция и прямата борсова борба; те крадат, лъжат и фалшифицират; техний девиз е измамата, да си напълнят кесията.”

Най - често срещани са статии, при които от частното се прибягва към общото, от някаква случка се стига до анализ на цялото еврейско население в пределите на България, а често пъти и извън тях. Такъв е случаят със статията във в. “Отзив” – “Еврейски кражби”. След изреждане на “доказани кражби” от евреи статията завършва така: “ Тези факти идат да осветлят душевния мир на евреите, които от няколко години насам, като скакълци нахълтват от четирите земни краища в нашето отечество. Тези от тях, които разполагат с капитали, взели са върху си доставката на разни продукти за войската, която хранят с всевъзможни гнилости и стова тровят здравето на бъдещото ни потомство; онези, които не могат да се вредят в големите предприятия лъжат бедния селянин, комуто по един мошенически начин изтеглят и последната пара из джоба, срещу разни дрънкалки и гнилости. Отайката от това паразитно племе, пък се занимава с улични кражби. Примерите са пред очите ни и те съставляват една интересна тема, върху която ще се повърнем да поспорим с платения защитник на евреите.”
    През 1898г. в Бургас започва да се издава вестник “Голгота”, като в уводната статия съобщава, че е печатен орган на Бургаското антисемитско дружество. Мотото на вестника е със следното съдържание: “ Мойсей предсказва за евреите: “ще бъдете изкоренени от земята, която отхождате да наследите. И ще те разсее Господ по всички народи, от край земята дори до край земята.” Второз.28,63,64” . Програмата на дружеството е публикувано в първия брой на вестника: “Да освободим страната от икономическото иго на евреите ... Българският народ е фиданка, а еврейският паразитен червей.” Друга цел, която споменават е подсигуряването на местната индустрия и занаяти. Самото учреждаване на дружеството е по повод лошото икономическо състояние на страната и  според тях, за да се подобри – народът трябва да се оттърве от “паразитни същества”. Вестникът също така съобщава, че за да бъде популяризирана идеята, трябва да бъдат изградени комитети. По – нататък в уводната статия се разбира, че такива клонове вече са устроени в няколко града, но не се изяснява нито точната бройка, нито в кои градове.
Вестникът изобилства и от съобщения с обвинителен характер срещу евреите. Важното в случая е, че обвиненията не са аргументирани обстойно, което поражда съмнения относно тяхната достроверност. Ето и някои от тях, които могат да дадат по-ясна представа:
“Вестникът е предназначен специално против евреите и тяхното прогонване от отечеството ни, защото евреите са общоизвестни лъжци, по – опасни и от циганите”. “В Карнобат един гол и келяв евреин стана милионер и днес се е впил в тялото на работливия българин като осмокракото животно Охтопод и иска да го удуши ”.” То не е лесно да си евреин, да не ореш, да не копаш, а да ядеш на готово и то до пресищане, като кърлеж ”. “Някой си господин Абрашев от Либералната партия предложил в Народното събрание да се забрани на евреите да отварят дюкяни в селата. Народното събрание отхвърлило предложението.”
През 1899г. в Стара Загора започва издаването на в. “Отбрана” – орган на старозагорския благотворителен комитет. Отпечатва се фейлетон със заглавие “Еврейщината в обятията на социализма”. Същият вестник изказва благодарност на антисемитското дружество в Бургас: “Длъжни сме да забележим, че вестник като “Голгота” попълва празнотата, която се чувстваше по този проблем. Желаем му успех!”
Според българския следосвобожденски печат, по-конкретно в. “Защитник”, като антисемитски центрове на България се оформят една част от градовете – Лом, Дупница, Видин, Кюстендил, Русе, имайки предвид, че около 90 % от евреите живеят в градовете и то предимно тези, в които търговията е приоритетна дейност. Свидетелства за подобни антиеврейски настроения е видинския вестник  “Защитник”, определящ сам себе си като “орган на българските еснафлии против евреите – седмичен икономо – политически и литературен вестник.” Наред с недоволството към евреите вестникът критикува и политическите партии виновни за създалото се положение. “В древните времена, пък даже и преди Освобождението на България от турско иго, кой не помни, че търговията е била най – цветущо положение, че тогава всеки е бил доволен? Не служи ли за доказателство на това древния град Видин, където търговията е била една от най – първите, град, който се е считал за първо търговско пристанище?”
“А този успех зависел главно от обстоятелството, че тогава на еврейщината краката са били къси и че търговията е била изключително в ръцете на българите, коите не са знаели : що значи лъжата, измамата, като са действали по взаимно доверие. След Освобождението, обаче се появиха разни партии, с убеждения една  от друга по – своеобразни, шефовете на които, за да добият повечко съпартизани му отпуснаха края, допуснаха в средата си разни безчестни елементи от които еврейщината намери, че за нея се открива богато поле, в което да жъне без труд.”
Антисемитизмът има свои прояви дори сред най – малките и неосъзнати още участници в новия живот – децата. Списание “Вечерно училище” публикува през 1900г. статия със заглавие “Антисемитизма”. След преглед на обичайните обвинения на евреите, авторът на материала споделя, че не се дава право със законни средства да се бори с тях. Последната част разисква еврейския въпрос в училищата: “Известно е, че в много градски училища има ученици еврейчета, и по подръжание на антисемитизма, вън еврейчетата ученици се преследват и вътре училищата от самите ученици. При такова положение мъчно е на учител на такова отделение да се освободи от всекидневните оплаквания на еврейчетата. Побоят и на улиците става и често еврейчетата се явяват в училище с вързани глави...
 Ние бихме желали да се заинтересува самата училищна власт при такива училища да преодоляват злото, като запретят приемането на еврейчета за ученици поне там, където нестроението против евреи е голямо.”
Наред с конкретните обвинения, публикувани във вестниците, Георги Димитров също представя в своята книга “Княжество България” разни случки в допълнение. Интересна е например следната:
Една благородна дама в Пловдив, излезнала с дъщеря си на разходка и се отбила в дюкяна на Иван, за да купят няколко аршина хасе. Иван поискал 60ст. На аршин, а те му дали 50 и пазарлъка не станал. После отишли при Аврам, намерили същото хасе и като попитали за цената, Аврам отговорил, че ако вземат всичкия топ, който бил 42 аршина, щял да им го даде на 45 ст., понеже му трябвали пари. Те и да нямали нужда от толкова хасе, като намерили келепир в цялата работа, се съгласили да го вземат. Аврам развил топа, започнал да мери и да изговаря: един, два, три, четири, пет, шест и като изрекъл седем, вгледал се в красивото момиче  и казал на госпожата: “Твое ли е това хубаво момиче?” – “Мое” – “На колко е години?” – “На четиринадесет”,отговорила госпожата. И Аврам, като казал с усивление четиринадесет, започнал да върти аршина и да продължава 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, но на 26 той пак спрял, огледал госпожата с внимание и казал:
“Вие много млада ми се виждате, на колко сте години?”, а тя отговорила : ” На 34г.” Аврам се позамислил, извикал 34  и започнал пак да върти аршина и да казва 35, 36 и пр., докато не стигнал края на топа. Послед сплатил хасето, дал го на еврейчето да го обвие в дебела хартия, купувачките му заплатили и си отишли. Те употребили една част от него, но след няколко месеца, когато тръгнали да кроят друго, видяли, че 14 аршина липсват и в началото обвинявали слугинята, но после си припомнили запитванията на Аврам и разбрали.
I. 2. 3. Контрааргументи
Като всяка една идеология, както всяко едно движение и антисемитизма има и поддръжници и противници. Всеки от тях си има по няколко, ако не свои собствени печатни органи, то поне такива, които до една или друга степен споделят възгледите им. По страниците на българските вестници се води люта битка между противниците и защитниците на евреите. От едната страна са вестниците “Поща”, “България за българите”, “Отзив”, “Голгота”, “Отбрана и др., а от другата проеврейските “Български търговски вестник”, Български пощалъон”, “Мироносец” и др. Ето какво пише в уводната статия на последния от изброените: “Целта на нашия вестник е да осветляваме за в бъдеще читающата публика върху всички обвинения, които се приписват на израилския народ, когото ние ще защитаваме не защото те са евреи, а защото е онеправдан.”
Вестник “Мироносец”, чиито първи брой излиза на 25.09.1899г., излиза със следната уводна статия : “Това, което никой не може да докаже, че е истина, трябва да се приеме за невярно.” По – надолу ясно се конкретизират целите на вестника : да просветли публиката върху всички въпроси и обвинения срещу израилския народ; да  защитава Библията (Талмуда) и нейното тълкуване; да се стараят и да уталожат духовете на развълнуваното общество писачите на някои статии против евреите. В бр. 3 на същия вестник е поместена статията “Антисемитизмът в България”, в която редакторът се опитва да изясни положението на евреите в България и трябва ли те да бъдат гонени: “Антисемитизмът в България се разпространява много бързо, печели нови привърженици; в своята ревност да бъдат верни синове на България не пропускат да пропагандират идеята. Дали страната ще прогресира, ако се премахне еврейския елемент? Големите капитали и икономическото иго са само претекст за нападки. Всичко показва само едно: Евреинът, с пресметливия си дух, с вродените си способности, е главен фактор за развитието на търговията и индустрията в една страна.”
Трябва да се отбележи и че вестник “Мироносец” е конкретен опонент на антисемитски настроените вестници “Отзив” и “Голгота”. На много места са поместени статии, които са ясно насочени срещу тях – например статията “Тактиката на Отзивистите”.  Според проеврейският вестник “антисемитите станали смъртни врагове на евреите от завист и с надежда да ударят по една и друга парица от тях”. (бр. 8) В бр. 10 се твърди, че евреите няма нужда да се притесняват, защото, въпреки че вестниците пропагандират идеята за антисемитски клубове и комитети, в действителност такова нещо няма.
I .3. Евреите в Българската литература
Българското еврейство, както е известно не взима дейно участие в строежа на политическия и културен живот на страната. Еврейската интелигенция, като част от целокупната българска интелигенция, отстоява достойно без да има никаква ръководна роля в общите интереси на народи и държава. Обяснението на това отчуждение, или, по – точно, на тоя волен остракизъм, се крие, според едни, в малочислеността на евреите, а според други – и в нещо друго. Тъй като тези постановки не могат нито да се утвърдят, нито да се отхвърлят, по –добре да се подчертаят простите истини, а именно – защо евреинът като художествен образ се среща в българската литература.
     За следосвобожденския наплив на чужденци към България споменава Иван Вазов в своя роман “Нова земя”, издаден през 1896г. В писмото на граф Маркузин до своята любима в Русия родният поет е вплел и описанието на етносната многоликост на нашия градски живот: “ И какви народности, драга Любов Александровна, няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от същата жажда за печелене на пари. При българите и русите още гъмжат, но буквално гъмжат – евреи испански, полски, руски и немски, мяркат се великоноси арменци, чернооки румънци, нашите безвъсести некрасовци, замислени турци, гърци, немци, италианци...”
Като най - многолюдната група дошла в България за печелене на пари Вазов посочва евреите. Тук трябва да се отбележи и друг виден деец на Нова България - Константин Иречек, който в кореспонденцията си предава впечатления от новоосвободената ни държава: “ Част от занаятите в София са в ръцете на испанските евреи заселили се в България. Евреите тука наброяват 5 500 души (от 25 000 софийско население).        
В тези творби на видни български писатели, чиито имена са достатъчна гаранция за сериозността на изявените от тях чувства и мисли, се обръща внимание на еврейската душа. Тук образът на евреина е даден в доста благоприятна светлина : мъченик, идеалист и др.
Петко Р. Славейков, който сред стихията на една гигантска борба за живот, изплаквайки мъката на своя народ, намира в сърцето си съчувствия и пориви на човеколюбие и към нещастния еврейски народ. Така се появява стихотворението “Плачете за онез, що ги отвели”, което е рожба от ранните години на неговото творчество; наситено е с потискащи тонове на отчаяние пред горестната орисия на еврейския народ.
Може да се каже, че по времето на Алеко Константинов еврейската общественост е в окаяно състояние. В нея се разпореждат хора, чужди на всякаква идейност, без политическо възпитание – врагове на свободната мисъл. В това мрачно, задушно време се явява невъзможният образ – нека си послужим с думите на Вазов – Йосиф - Марко Барух. Един фантаст, възторжен поклонник на Гарибалди, темпераментен журналист, а и носител на пламенната и твърда воля за освобождение на еврейския народ. Той идва в България, след като е кръстосал много страни, в които е посял семето на бунта. Със своите “луди идеи” и с енергичната си дейност, той става неудобен на пловдивски и други нотабили. Затова и бива наклеветен пред полицейските власти и в последствие разкарван и бит с “яростна сила” от участниците в Пловдив и София.
Преследването му в било възбудено по доноси на еврейски първенци, които той е жигосвал заради тяхното бездушно отношение към ционизма. “Богатите евреи не ме обичат, преследват ме, и може би затуй и властите не ме гледат с добро око” твърди Йосиф - Марко Барух според Алеко. Но “бедният нещастник” изкупва и ред още “грехове”: порицава във вестника си поведението на някои полицейски органи по повод на някакво обвинение за ритуално убийство; пише статии против антисемитите в царска Русия и др. “Щастливецът” е в недоумение: “Напред евреите говореха в полза на русите – биеха ги, сега говорят против тях – пак ги бият”.
Излизайки от затвора, Йосиф - Марко Барух отива при Алеко Константинов, изплаква мъката си и проси неговата защита. Алеко, бидейки убеден демократ, написва по тоя повод фейлетона “И сега бият, брате мой”. Неговата тежка, авторитетна защита на жестоко битият ентусиаст и бунтар, го прави близък на сърцата ни. Подробно описание на случая с Йосиф - Марко Барух може да се намери в книгата на общественика и литератора д-р Саул Мезан “Алеко Константинов в защита на Йосиф – Марко Барух”.
Трябва да се отбележи, че Алеко Константинов е бил смятан за антисемит, като тези, които се го обвинявали са се позовавали на случайни думи и изрази от неговите фейлетони. Това мнение непременно трябва да се отдаде, първо, на лошо познаване на езика и второ, на непознаване епохата, през която са написани въпросните творби. При това наличността на грубости в дадено художествено произведение съвсем не значи, че авторът му е грубиян. Подобни технически похвати се налагат за релефност на действието, за характеристика на самия герой, а оттам и обществената среда, от която произхожда той. Но тук няма място за апология на безсмъртния “Щастливец”. Самият случай с Йосиф - Марко Барух ни освобождава от задължението да доказваме аксиоми. Алеко Константинов влиза в реда на приятелите на евреите, защото Йосиф – Марко Барух принадлежи на еврейския народ.
Пенчо П. Славейков не е писал нищо цяло, самостоятелно, което да говори за неговото отношение към еврейството. На места евреинът е символ на твърда воля, водач на масите на простосмъртните. Образът му излъчва силата на титан, който по всякакъв начин, настойчиво, налага своята вяра в живота на малките, на безличните хора. В “Късмет” Пенчо разказва една народна приказка: Привършил си Господ работата на небето и слязъл на земята, за да разпореди между народите световния късмет. Той дарява на турчина Агалъка, на гърка – Хитрината, на евреина – Парата, а на българина – с тежък труд, да бъде на земата роб. В образа на евреина не се чувства бодлива острота и язвителност – обикновена закачка, с каквито изобилства творчеството на Славейков. Евреинът като че ли е принуден да взема парата, която не е цел в неговия живот, но на другите са им се паднали останалите блага.
В писмата си до Мара Белчева обаче, П. Славейков се откроява в нова светлина. Ето какво разказва поетът за престоя си в Будапеща: “...арогантният изглед на еврейските морди в Пеща развали хубавото ми впечатление от града.” И после бърза някак да се оправдае :”...Та аз не съм антисемит!”
В стихотворението си “Евреи” се явява не индивидуалиста Яворов, а народника, който обича хората и се бори и жертва за тяхното щастие. Стихотворението е философска поема на еврейската мартирология. В центъра на творбата се явява прокуденият евреин, който вярва, че ще си помогне с молитви, както някога, в библейско време, Всевишният ще се отзове на горещите му слова за милост и пощада. “Евреи” е простесът на отхвърлените, бунтът на унизените, на презрените евреи, които сякаш въплъщават бедите на целия свят.
Творбата “Камъни” е едно от отклоненията на писателя Петко Ю. Тодоров. Това не е обикновен разказ, нито идилия, нито стихопроза, нито есе. Тя представлява всичко това с един център – евреинът. “Камъни” са ония стари евреи, които навярно Тодоров е виждал често, насядали край Бит – пазар, ”като камъни покрай бреговете на някоя река”. Изпитал адски мъчения, прекарал стоически гибелните нощи на инквизицията, на погромите, евреинът калява духа си в страданията, в безчетните изпитания през вековете. В тия дрипави, омърлушени, рошави старци, у които не трепва нито нерв от никакви премеждия и беди в живота около тях, е олицетворен еврейския народ – така поне се подразбира. Евреинът е бил свидетел на неизброими чудеса и сега сякаш всичко се повтаря – “Няма нищо ново под слънцето”, камъните не се помръдват.
Героите на П. Тодоров са старите евреи, които познават и са проникнати от еврейската история и философия. Онова, което е било някога в древността, що се отнася до еврейството, се възстановява днес напълно. Но тук, на новата житейска арена няма да присъстват старците с “пипонясти глави” на П. Тодоров, а млади, смели, здрави евреи, с безподобна упоритост, вяра и сили.  
С изложените дотук факти, картината на антиеврейските настроения не се изчерпва. Вероятно един задълбочен анализ на историческата и социално – психологическата обстановка би дал отговор на поставения в настоящата дипломна работа въпрос: На какво се дължи антисемитското движение в България? Могат да се направят редица предположения, обясняващи наличието на подобно явление:
1.    След Освобождението, основният “враг” на България – Османската империя – се разпада. С това обаче проблемите не се изчерпват, а тъкмо обратното – отварянето на вратите към Европа буди страх и несигурност сред обществото. Търсенето на вярната посока обикновено води до объркване и не рядко до смут. Смутът се изразява в недоволство, а то търси свой отдушник. Този отдушник в случая е врагът - “другият”, “различният”. “Различният” в случая са евреите.
2.    След Освобождението се променят икономическите интереси. Българският капитализъм започва бързо развитие. Държавата създава протекции за българския капитал, но тя трудно може да го храни от вътрешната конкуренция, най – силно представена от евреите – предприемачи и търговци. Те се оказват много ловки в тази икономическа обстановка, което разбира се предизвиква враждебност от страна на българските капиталисти.
Предположенията, търсещи обяснение за антисемитските настроения в България са само щрих от картината на живота в Следосвобожденската епоха.    Въпреки многото примери от печата за расовата ненавист и вземайки предвид вътрешните препоставки и сблъсъци, антисемитизмът не е масово явление и не се докосва до широката част от населението. Той си остава като цяло едно изкуствено, изолирано явление на прага на нович XX в. поддържано от редакторите на някои печатни издания в България.

II. Общественият отзвук на антисемитските настроения
II .1. Антисемитски комитети и опит за политически натиск върху българското общество
    В стремежа си да открия конкретни доказателства за съществуването на антисемитски организации и да проследя тяхната дейност, открих в Централен Държавен Архив запазени “Прошения от разни антисемитски комитети за спиране заселването на евреи в България от 1899г.”.
    Запазената преписка от X Обикновено народно събрание съдържа заявления и подписки на антисемитски комитети, които изтъкват причините за своите искания относно еврейската общност. Първият комитет, който поема инициативата е Бургаският антисемитски комитет. В публикуваната уводна статия в бр.46 Бургаското дружество приканва антисемитските комитети из цялата страна да подадат заявления в Народното събрание. Като пример прилагат тяхното подадено заявление. Интересно е да се представи опитът им исканията да бъдат удовлетворени чрез политически натиск.
Две от заявленията – това на Бургаският антисемитски комитет и това на Ямболските граждани – представят по-подробно своите цели и аргументите към тях, като взаимно се допълват. Интересно е някои от фактите да бъдат проследени и анализирани.
    Първото, което прави впечатление е, че Бургаският антисемитски комитет се позовава на “съвременния печат”, което може да се приеме за конкретен повод на подаването на заявлението, имайки предвид описаните в предишната глава на дипломната работа антиеврейски издания в българския периодичен печат. Трябва да се има предвид и печатния орган на Бургаския антисемитски комитет – в-к “Голгота”.
    Като определение на антисемитизма, а и също като причина за подаденото заявление, комитетът изтъква “високата идеалност, патриотическата задача и високохуманитарната цел на антисемитските домогвания.” Интересно е, че членовете на комитета дефинират антисемитизма като патриотично движение, а не като непоносимост спрямо еврейската общност. Евреите са “враг на отечеството”, а антисемитизма е “чувство на самосъхранение”.
    Трябва да се отбележи и убедеността на комитета спрямо употребяването на християнска кръв за религиозните обичаи на евреите и търговската им нечестност. Затова и “антисемитизмът е едно оправдано съвременно течение, основано на интересите на народите.”
Като доказателство за това, че Бургаският антисемитски комитет действа за интересите на страната, той се опитва да покаже, че източника на корупцията в българската държава са евреите. Именно те “държат лотарията и повечето от предприятията, извършват митнически престъпления и машинации.” Заедно с обвиненията в търговска нечестност, се набляга отново на религиозните кръвопролития – комитетът се позовава на Ямболския случай, който е подробно описан в печатния им орган в.”Голгота”. Доколкото става ясно от запазените документи и от вестника, е изчезнало детето на ямболския полицейски стражар и обвинението веднага е хвърлено върху евреите. Важното в случая е, че бургаските антисемити отбелязват, че следващият път може да бъде отвлечено “министерско дете”, т.е. те искат да спечелят народните представители не само като такива, а и в тяхната човешка същност и родителски инстинкти.
    Заедно е изтъкнатите аргументи, е отделено място и на взетите мерки против евреите в друга балканска държава: Румъния. В заявлението се говори за “взетите по законодателен ред и приложени в действие радикални и брутални мерки за изгонването из страната си евреи”. По-нататък не става ясно какви точно мерки са взети от румънското правителство, но посредством в. “Марица” се разбира, че “...в София от няколко време насам става голямо наводнение от изпъдените от Русия и изгонените от Румъния евреи. До сега са пристигнали около 2 000 души.” По-нататък в заявлението на комитета се казва, че евреите са обложени със специален данък за пребиваване в Румъния. Може да се предположи, че активизацията на българите спрямо евреите е във връзка с опитите на евреите да се заселят в България, спасявайки се от преследванията в северната ни съседка.     
Едно специално изследване на Leon Volovici ни дава по-ясна представа за  положението на евреите в Румъния. Политическият и идеологическият национализъм в Румъния, както и в останалите Централни и Източноевропейски страни, бил от значителна важност, единствен по характер и доминиращ в политическия и културния живот. Еврейската емиграция обаче не стояла на преден план в политиката на Румъния. Едва със създаването на румънската държава и започването на активен политически живот в Румъния, антисемитските аргументи стават важен мотив.
Ожесточените политически дебати и публични дискусии достигнали своя връх през 1866г., когато въпреки натиска на Германия и Франция, член 7 от Конституцията на Румъния, който определял статута на евреите като чужденци, бил приет. Само след почти десет години обаче, Декларацията за независимост на Румъния от 1877г., обезсилвала този член. Това станало под влиянието на конгреса в Берлин, който притиснал Румъния да уреди този въпрос.  
Възможно е Бургаският, а и останалите антисемитски комитети да се позовават именно на този член 7, който определя евреите в Румъния като чужденци. Също така може да се направи предположение, че активизирането на антисемитските комитети било в пряка връзка с последвалия изселнически поток от Румъния.
Ямболските граждани, след като се присъединяват към Бургаския антисемитски комитет и всички техни искания и доказателства, добавят и още едно интересно обвинение. Те се опитват да докажат, че евреите обединяват своите капитали срещу Българската народна банка. Това сериозно би засегнало българските интереси и разбира се би доказало “благодарността” на евреите спрямо “гостоприемна България”. Отново се изтъква, че евреите са “враг на отечеството”, а антисемитизмът е “чувство за самосъхранение”.
Мерките, за които Бургаският антисемитски комитет и Ямболските граждани настояват и представят като нужни пред народните представители могат да се обединят и групират по следния начин:
1)    Да се постанови по законодателен ред, че се спира заселването на евреи в България;
2)    Да се ограничи със закон купуването на недвижими имоти в България от страна на евреите;
3)    Да им се забрани да търгуват извън градовете, и да се отстранят завинаги от всякакви подряди, обществени и държавни предприятия, като се следи строго да не подставят други лица;
4)    Да се забрани абсолютно на евреите да се занимават с комисионерство и да работят на митниците като посредници по освобождаване на стоки;
5)    Да се въведе в наказателния закон специален член, който да предвижда смъртно наказание за дейци и съучастници евреи, които са уличени (дори по косвен път) в опит да отвличат християнски деца, тъй като на общо основание се осъждат на смърт за убийство;
6)    Да се обложат със специален данък за пребиваване в България всички евреи от двата пола на възраст 21 години, както в Румъния;
7)    Да се откаже по законодателен ред всякакъв кредит на евреите в българските кредитни учреждения.
Ямболските граждани в своето заявление представят и мерки за изселване на евреите в срок от една година, създаването на антисемитски комисии, които да следят евреите, да се лишат от всякакви избирателни права.
    Ето по какъв начин антисемитските комитети се опитват да окажат политически натиск върху народните представители. Може да се направи заключение, че антисемитските настроения може да са децентрализирани, но не и безобидни, а както ще се види в следващата глава на настоящата дипломна работа, не са и безопасни. Към заявленията на Бургаския и Ямболския антисемитски комитети се добавят и тези на Лом, Русенски антисемитски комитет, Видин, Враца, Бяла Слатина, Пазарджик, както и на вестник “Нов отзив”.
Трябва да се отбележи, че броят на антисемитските комитети, създадени на територията на България в края на XIX и началото на XX в., въобще не е незначителен. Подписките, добавени към заявленията също са подадени от немалък брой хора, убедени във виновността на евреите по всички представени обвинения.   
II .2. Събитията в Лом от 1904г.
Трябва да се отбележи, че антисемитските настроения, проявени в България в края на XIX в. и началото на XX в. не са безобидни. Те са латентни, нeбезопасни, оставят след себе си тежки последици, когато пробият на повърхността на междуетническите отношения. Нерядко, при определени ситуации, се стига да конкретни сблъсъци между християнско и еврейско население. Обикновено обвиненията, заради които се стига да пряка конфронтация, са  базирани на верски или по-често на търговски противоречия.
     Известно е, че долуописаното събитие в град Лом от март 1904г. не е първо, но е доста добре арументирано и очертано е политическите издания в българското следосвобожденско общество. Ето защо представлява интерес последователно да се проследи описанието на сблъсъка в различните вестници.
    Интересно е, че сблъсъците са локални, но не са регистрирани в местните вестници и списания, а в някои от печатните органи на политическите партии по това време.  Така например на 20 - 21 март 1904г. в гр. Лом се осъществява сблъсък между християнско и еврейско население. Ситуацията е описана подробно в следните вестници : “Нов век” – печатен орган на Народно-Либералната партия, в. “Народни права”, чиито редактор е Васил Радославов, печатен орган на Либералната партия, “Работнически вестник” – издаван от Левицата, по-конкретно от тесните социалисти, в. “Мир” на Народната партия. Същевременно обаче, сблъсъкът не е регистриран в ломските вестници, които излизат по това време, а именно “Живот” и “Ломски вестник”.
    Вестниците “Нов век” и “Работнически вестник” описват изключително подробно ломските събития. Ето кратък преразказ на случилото се според тях.
На 20 и 21 март м.м. събота и неделя, се извършили такива дела над мирното еврейско население в Лом, от развилнелите се тълпи, че съзнателното ломско работничество, както и “всички честни граждани”, според вестника, няма никога да го забравят; а печалната история за преследването на евреите от нашите “христолюбиви братя”  ще ги отбележи с черни букви, за да служи за назидание и пример на бъдещите поколения.
На 14. 02. 1904г. в 8ч. сутринта ломския гражданин Иван Димитров заявил на околийския началник, че синът на чичо му Стефан Спиров Дончев, негов слуга, от 8ч. вечерта на 13-ти е изчезнал и не се е върнал при него, откакто го пратил в 5ч. да отнесе писма до пощата, които в последствие се оказало, че са били предадени. От в.”Нов век” се подразбира, че “Стефан Спиров бил напуснал дома си преди няколко месеца, където изоставил млада жена, дете и един несъстоятелен стар и сляп баща”. Гурбетлика му бил дотегнал, станал меланхолен и желаел отново да се завърне в дома си и затова за първите дни на февруари взел от господаря заплатата си: получил от него 6 ½ наполеона и 5 л. 40 ст. сребро. След това си купил кола за Мездра, откъдето смятал през София да замине за родния си град в Македония. После обаче, изведнъж се разкаял, поискал прошка от господаря си и се съгласил да отиде в София за едно писмо. Това станало около 10 февруари и на 13 февруари в 5 ч. следобед, след като предал писмото на пощата, изчезнал.
Димитров, още при първото си заявление и в следващите е казвал на околийския началник, че изчезналият трябва да е хванат от евреите за техни религиозни цели. Околийският началник го увещавал да не пуска подобни слухове, които могат да развълнуват населението и да предизвикат безредици, и го сплашил с отговорността, която би паднала върху него. Въпреки тези увещания Димитров, заедно с двама свои роднини от София, продължавали да подкрепят тези слухове. Околийският началник започнал старателно търсене на изчезналия, като същевременно уведомил и съдебните власти, но търсенето останало безрезултатно.
Вълнението между гражданите, възбудено от Димитров и роднините му, се усилвало от ден на ден. Властите употребявали всички усилия, за да успокоят населението, като същевременно по заповед на централната власт, взимали всички мерки за безопасност, в случай, че се появят безредици. Междувременно еврейският и българският Великден наближавал. Населението твърдяло, че изчезналият бил убит от евреите по случай техните великденски празници. Едно такова с нищо не доказано обвинение против евреите, преди 3-4 години, засилвало убеждението у невежествената маса. Вестникът набляга на факта, че  това се вярвало и твърдяло, за голям срам и от “интелигентни” хора: чиновници, “видни граждани, пък и от учители даже!...
Редакторът споменава, че е “не му е мястото тук, в едно случайно писмо, да оборваме стократно вече оборваната от видни руски и френски учени и професори “легенда” за това, че евреите употребявали “християнска кръв”. Тук ние само хроникираме факта.”
Все пак на 2 март прокурорът поискал съдействието на полицията, за да направи обиск в една еврейска къща, против която получил анонимни доноси, за да търси следи от изчезналия Стефан. При извършването на обиска се събрали много граждани, но благодарение на увещанията от прокурора и околийския началник и на взетите строги мерки, се предотвратило всякакво вълнение. Вълнението на духовете обаче не преставало, защото подстрекателите били мнозина. Имало е даже и интелигентни хора, които пропагандирали между населението стара легенда против евреите.
 Готовите за “грабеж” и тук дирели ”мътна вода” за своите вандалски похождения, но властта навреме била взела мерки. На 19 март следобед се намерило тялото на изчезналия Стефан, изхвърлено от Дунава на 300 метра над селото, Долно Милево, на 10 километра от град Лом. Властта, заедно с трима лекари отишла на мястото. Съмнението на тълпата отново било възбудено. Само едно потвърждение, че намереният труп е същият, който се търси от няколко дни насам и евреите веднага били осъдени на “ограбване” и “погубване”. На другия ден, т.е. на 20 март, се известило, че трупът е същия и ще бъде донесен в града. Гражданите отишли да посрещнат мъртвия и да изразят своето възмущение против тая “проклета от Бога нация – евреите”, както се изрази един от инициаторите на тези демонстрации, без да подозира, че сам Христос е от същата тази “проклета” нация. Даже се пуснал слух, че на погребението щели да дойдат селяни от четири села.
Редакторът на вестника, чиято позиция следва да е неутрална, описва в статията собствените си разсъждения върху случилото се: “Но кое е давало право на тия благочестиви “христови братя” да бъдат тъй здраво уверени в своите обвинения към евреите? Доказателствата на властта или експертизата?  Но първата в лицето на прокурора и следователя, и втората в лицето на тримата медици, доказват противното: трупът е удавен отдавна, без никакви телесни повреди. Тогава? Но да проследим по-напред развитието на цялата афера.”
Когато шествието нявлизало по ул. “Фердинанд”, целият град го посрещнал. Достигнали пред кафене “Искър”, където един “народен” трибун, (Кирчев), който по-късно бил затворен, държал реч против евреите. Според редокторът “цели 10 – 15 минути той светотатствал с религията на Христа и неговото име, като съпоставял смъртта на този самоудавил се, може би, нещастник, с тази на кроткия, мирния Христос”. Той експлоатирал с религиозните чувства на “долната  и невежествена маса”, провокирал и искал “отмъщение” и “бунт” срещу евреите, и този вик бил с готовност подет от развълнувалата се тълпа. Шествието продължило своя път, с предварителното и скрито намерение на инициаторите му, да минат през еврейските квартали; а там “грабеж” и “унищожение” на евреите.
Шествието било близо до пощата на развоя на улицата, но един ескадрон кавалерия, намиращ се пред входа на едната от улиците, която води към еврейските квартали, не пропускала преминаването му. Шествието обаче, се промъкнало край ескадрона и преминало, но на горната част на улицата, при кафене “Съединение”, срещнало нов ескадрон кавалерия. Тук ескадронът бил засилен и входът по-нататък бил невъзможен. Започнала престрелка с камъни и викове между тълпата и кавалерията; няколко шашкови удари по гърба на разгорещилата се тълпа и всичко отново бил въведен ред: улицата била изпразнена, а трупът бил изнесен назад.
Тълпата обаче не преустановила действията си и продължила с още една малка схватка пре кафене “Добруджа”; били строшени няколко прозорци на един еврейски магазин; хвърляни били камъни в съседни еврейски къщи  и “бурята“ малко по малко отминала заедно с деня. Освен счупените прозорци на няколко къщи, особено тази на евреина Рафаил Афталион, други повреди не е имало, бити и ранени нямало. Според в.”Нов век” навалицата обаче се заканила, че след пет дни щяла да изпълни намеренията си.
На 21 март още от сутринта улиците се напълнили с граждани. Следобед трябвало да бъде погребението на Спиро Дончев. В града било обявено военно положение. Този път бил повикан и втори конен полк, който да запази реда и тишината; бил запазил всички входове, които водят до еврейския квартал. Ескадроните били особено засилени пред кафене “Добруджа”, най-главния вход за еврейския квартал. Очаквало се нова схватка при носенето на трупа до гробищата. Към 2 ½ часа шествието, начело с музика, придружено от гражданите, се приближило към кафене “Добруджа”. Ескадроните били готови, същевременно се дало заповед от военните шествието да слезе по главната улица и така да стигне до гробищата. Тълпата се противила и настоявала да премине през еврейската махала. Между войската и ломското население се разменили разгневени реплики, последвани от два – три изстрела от страна на войската; тълпата хвърляла газени тенекии между конете, за да сплаши войската - един офицер паднал от коня си, един кон също бил наранен. Настъпила паника. В това време шествието, заедно с една малка тълпа мъже, жени и деца, успели да се промъкнат в еврейския квартал. Сполучват също трети и четвърти поотделно.  Според вестника “тук се дало възможност на ръководителите на тълпата да покажат своите вандалски инстинкти и да докажат най-красноречиво, че не религия ги движи в техните “демонстрации” и “буйства”, а обирът над беззащитни еврейски къщи и синагогата. Буквално ограбените десятки и повече еврейски къщи, трошенето на прозорците на къщите и магазините на най-видните ломски евреи, опитът да оберат касите на някои от последните – най-красноречиво говорят какви били истинските им подбуди в случая.”
Ето и разсъжденията на вестник “Работнически вестник”, който освен подробно описаното събитие, търси конкретните причини и повод за случилото се в Лом :
Сега се пита: под чие подстрекаване се движеше тази развилняла се тълпа, след като категорично се доказа, че трупът е удавен и няма никакви телесни повреди? Кои бяха нейните скртити подстрекатели и какви цели преследваха те от всичката тази вандалщина, която на най-евтина цена се разигра из ломските улици на 20 и 21 март?
Моментът бил избран: наближаваха великденски празници.  От известно време насам съществуваше криза между ломските житари – търговци и другите магазинери. Пък се знае, че тук евреите са почти господари на житния пазар и в другите клонове на търговията. Алъш-вериш слаба за Великден почти по всичките търговски и спекулативни предприятия. Изобщо търговията западна. Какво да се прави? Трябваше да се намери този временен цяр. Щастливата съдба се притече на помощ за някои от западналите ломски търговци и дребни стопани. С изчезналия преди Великден нещастник Спиро Дончев, се удал сгоден случай. Моментът беше подходящ да се обвинят евреите и те бяха обвинени. Нужно бе да се поругаят, ограбят, опустошат евреите : те са излишни за Великден! Трябваше да се подиграят със собствената си “Христова религия”, която проповядва мир и любов между народите, но хищническите цели трябваше да се постигнат. Да се направи отварянето на еврейските дюкяни и магазини невъзможно за Великден – ето тяхната цел, която преследваха скритите неколцина и явни подстрекатели, “благочестиви християнски” търговци. Да се изгонят завинаги, може би, евреите от Лом – това е втората цел, която преследваха гладните за злато и бързи забогатявания търговци.
Нека сега кой каквото иска да говори, нека сега те прикриват своите скрити и отвратителни цели, но будното и съзнателно работничество в Лом ги държи отговорни няколко български търговци за нечувания вандализъм, извършен на 20 и 21 м.м.  над невинното еврейско население в Лом.
Малко по-късно, в в. “Работнически вестник” се помества следната статия с интересно съдържание, която е озаглавена “’Против антисемитизма”. Статията отново е свързана с ломските събития, но сега вестникът разглежда ситуацията в Лом, като я свързва с икономическото положение на България изобщо.  
“Днес 30 март 1904г. участващите в русенската областна синдикална сбирка, организирани работници от Лом, Видин, Свищов, Варна, Русе и т.н., след изложението, което д-р Бакърджиев направи за станалите напоследък  варварски гонения на еврейското население в Лом, взехме предвид следното:
1) Мизерното положение, в което са изпаднали голямата част от пропадащите дребни стопани в цялата наша страна и частно в Лом, е резултат на общото икономичесто развитие, което в този момент е съпроводено със стихийното разрушаване на старите поминъчни форми и никакви “належащи” реформи не са в състояние да спрат този естествен исторически процес.
2) Алчната за бързо забогатяване българска буржоазия, във всички свои разклонения – индустриална, търговска и лихварска, в стремежа си да засили своето господство най-безсъвестно експлоатира с безизходното положение и невежеството на масата пропадащи собственици, в която среда е вербувала и продължава да вербува най-надеждните оръдия за своите шайки и оргии, а за да прикрие източника на своето забогатяване  - експроприяцията на дребната частна собственост насъсква една част от населението към друга.
3) Антисемитизмът, една от последните сламки, в която бързат да се вкопчат пропадащите дребни занаятчии, търговци и селяни, чеда на една умираща класа, без ни най- малко да принесе полза за заразените от него, напротив, влошава още повече положението, както на преследваните, така и на преследвачите,
Решихме: 1) Протестираме най-високо против варварските действия на участващите в ломския метеж и подчертаваме ниския културен уровен на нашите “производящи слоеве”. “Темелът” на прехвалената българска демокрация. 2) Изказваме нашето състрадание към пострадалото еврейско население и приканваме всички еврейски работници към борбата, която само социалната демокрация води против съвремения, основан върху грабеж и неправди, обществен строй и неговите изчадия. 3) Настоящата резолюция да се изпрати за напечатване на “Р. Вестник”.”
Интересен факт представлява и начинът, по който събитията в Лом са представени от останалите печатни органи на политическите партии по това време. Важното в случая е, че информацията в различните вестници е представена по различен начин, с което става ясно, че информацията е достигнала до тях или преувеличена или изопачена. Ето например какво пише съвсем накратко и безпристрастно във вестник “Народни права”:
Една тълпа нападнала в гр. Лом – Паланка и дюкяните на евреите, изпотрошила врати, прозорци и наранила много евреи. Повод на този бунт е станала смъртта на Спиро Дончев, трупът на когото бил намерен на 20 март край Дунава. Полицията не била в състояние да спре буйствата на тълпата и се наложило войската да се намеси и след като наранила няколко души, сполучила да я разпръсне. Градът бил запазен от военни патрули. Народът бил много разярен против евреите, като обвинявали в ритуално убийство на Дончев, при погребението на който е присъствал почти целия град. Когато шествието преминало покрай еврейския квартал и са видели, че конница е пазела евреите, няколко души хвърлили газови тенекии в краката на конете, които се изплашили и по такъв начин тъплата успяла още веднъж да се промъкне в махалата на евреите и да извърши разни самоправства и буйства.
Трябва да се отбележи, че следващите два вестника – “Нов век” и “Мир”, в които също са очертани ломските събития, дори спорят за конкретните причини за сблъсъка и един друг се обвиняват в неправилни оценки върху създалата се ситуация, докато във в. “Народни права” дори не търсят повода за сблъсъка.
Така например във в. “Мир” е поместена статия, която е написана вероятно като отзив. В нея се оказва, че в. “Нов век” обвинява “Мир”, защото бил писал, че безредиците в Лом против евреите се дължат на факта, че властта в Лом не се ползвала с авторитет пред гражданите. Редакторът на вестника и авторът на статията – В.Христов – обявява, че повторно твърди това и посочва за пример друга подобна случка от 1896г., отново в Лом. Тогава било изчзнало дете – Котларчето, и отново обвиненията били хвърлени, незнайно как върху евреите. Това мнение си пробило път и хванало доста дълбоки корени сред масата, но при намирането на трупа и докарването му в църквата, не станали никакви инциденти - “...защото начело на властта стояха хора с авторитет, а не като сегашния околийски началник Д. Цанков...”
Във всеки вестник ломските събития са очертани по различен начин. Така например във в. “Работнически вестник” събитията се описват на фона на търговските взаимоотношения между двете етнически групи – твърди се, че по това време е настъпила житна криза, а евреите държат житния пазар в града. Целта на ломските граждани, според вестника е “грабеж” и “дирене на мътна вода” Във в. “Мир” се очертават изцяло в политически план – според редакторите причината за бунта е недостатъчно авторитетната власт в града. Съществуват и доста разлики и прилики, които в случая не са маловажни. Така например в. “Нов век” представя подробно целия живот на Спиро Дончев, като акцентира върху факта, че негов роднина  (Иван Димитров) и още двама негови роднини от София разпространявали мълвата за ритуално убийство, докато другите вестници не споменават името на подстрекателя. Съществуват и неточности в броя на хората, които се събират на площада – във в. “Мир” например се споменава за “хилядна тълпа”,  във в. “Нов век” – “около 300 жени и мъже”, “Пръснало се слух, че щели да дойдат в града селяни от четири села...” Същевременно в изданията на “Народни права” и в “Мир” старателно се отбелязва факта, че има доста ранени, докато в “Работнически вестник” и “Нов век” не акцентират върху това дали има ранени или не.
Интересно е да се отбележи обаче, че във всички вестници изключително много се набляга на това, че в това шествие като подстрекатели в.са участвали – “чиновници, учители, хора просветени, въобще интелигентни хора.” Може да се заключи, че според редакторите на вестниците, един интелигентен човек не може да бъде антисемит, или при наличието на такъв, тези събития не биха имали същия развой.
Най – печалното в случката е обстоятелството, че ломските граждани са били подведени от престъпни подстрекатели да произведат вълнения, с които освен бедите, причинени на техните съграждани от друга народност, си навличат и отговорността за последвалите щети. Тук трябва да се отбележи и факта, върху който набляга в. “Нов век”, а именно употребените усилия от роднините на изчезналия да възбудят подозренията на съдебните власти и духовете на населението против евреите в града.
От всичко гореизложено излиза, че изчезналия на 13.02.1904г. Стефан Спиров Дончев се е удавил в р. Дунав. Въпреки задълбочените разсъждения на вестниците, причините за смъртта му не стават ясни. Дали се е удавил, което се подкрепя от меланхоличното състояние, в което се е намирал в последните дни преди изчезването си, или пък е станал жертва на някое престъпление, или причината е скарването му с господаря си и последвалото помирение, или парите, които е имал в себе си, е неизвестно.
Доста е трудно да се определи причината за пряката конфронтация между християни и евреи – дали се дължи на верски противоречия, дали натрупването на антисемитски настроения, чиито естествен изход е прекия сблъсък, или пък се дължи на това, че търговията е западнала, следствие на житната криза?
Това е въпрос, чийто отговор остава неизвестен, като се има предвид, че сведенията на настоящата дипломна работа, са базирани преди всичко на периодичния печат от 1904г.  
Важното в случая е, че антисемитските настроения може да са латентни, но не и безопасни. Когато към опитът за политически натиск от 1899г. се прибавят и събитията в Лом от март 1904г., става ясно, че антисемитски настроения в обществото в края на XIX и началото на XX в. не само съществуват, но и са показателни със сериозните си обвинения и искания. Може да се заключи, че събитията в Лом са пряко свидетелство за латентния антисемитизъм, способен да мобилизира и насочи срещу евреите широки слоеве от българското християнско население.
Верските убеждения регистрират разделение на етнически и социални групи. В Следосвобожденското общество тези групи са взаимозатворени и враждебни една към друга – хората са ограничени в етнически зони. “Другият” е потенциален враг. “Другият” в случая са евреите.
Когато към тази основа се прибавят местните предразсъдъци и предубеждения, търговските интереси и старите легенди, лесно се достига да преки сблъсъци, като този в град Лом от март 1904г. Важно е да се отбележи обаче, че все пак антисемитските настроения не са централизирани, а спонтанни и базирани на конкретни поводи и причини.

Заключение
След Освобождението на България, Берлинския конгрес от 1878г. изисква пълно равноправие в отношението към евреите. Все повече евреи навлизат в икономическите и социалните структури на новото българско общество и това не остава незабелязано.
На 16 април 1879г. свиканото Учредителното събрание приема Търновската конституция. В нея са заложени идеите на либерализма, които са получили признание от повечето европейски конституции. Отделено е значително място за правата и свободите на гражданите, но отсъстват механизмите, които ги гарантират.
Етническите състав на населението в България след Освобождението е доста разнообразен. Важно е да се отбележи, че заедно с нарастването на българското население, нараства и еврейското. Според големия български статистик Кирил Попов за период от 30 години (1880-1910г.) еврейското население нараства 100 %. От цялостната етническа картина на Следосвобожденското българско общество и от горните данни може да се заключи, че параметрите на еврейството в страната не са малки, а етническото има важни социални характеристики.
Антисемитизмът възниква в края на XIX и началото на XX в. като идеология, насочена срещу евреите като народ със свои характерни особености, със свои различни схващания и мироглед. Погледнато по този идеологизиран начин, еврейството става вече особено понятие, особена представа, враждебна идея за етнически различния, за другия човек.
В следосвобожденска България ненавистта на някои среди към евреите идва от редица фактори, обуславящи една комплексна негативна оценка. Като цяло положението на българина през последните две десетилетия на XIX в. е финансово и стопански незадоволително.
Имайки предвид всичко споменато дотук и общовалидното мнение за евреите – че се занимават с търговия, лихварство, че повечето от тях са спекуланти, прекупвачи, банкери – не е трудно да се открият такива среди, които да видят в тях заплаха за новоосвободеното си отечество. Не без значение е и факта, че евреите са друга, за повечето българи не дотам позната и поради това криеща опасности вяра.
На 6 септември 1893г. Никола Митаков отпечатва първи брой на периодическото списание “България за българите”, в което той открито обвинява евреите, че крадат деца. Фактически това е първият специализиран антисемитски вестник, по – късно и списание, което открито пропагандира омраза срещу евреите. Оказва се, че Н. Митаков нарочно прави това обвинение, за да разбуди недоволството на българите срещу евреите.
Следващите статии в българския периодичен печат са следствие на повдигнато обвинение срещу евреите. Трябва да се отбележи, че ако изданието не е с антисемитска насоченост, както е списанието на Никола Митаков, обвиненията са само регистрирани, без да бъдат добре аргументирани. Най-често срещу евреите се повдигат обвинения за религиозни ритуали, за които е нужна християнска кръв и обвинения срещу търговската им  почтеност. Обикновено при нападките с религиозна насоченост липсва добра обосновка и аргументи за извършено престъпление, а обвинението срещу търговската почтеност на евреите е неразумно, тъй като е невъзможно да се обвиняват само евреите в експлоатация, като този порок е присъщ на всички слоеве на обществото.
Като всяка една идеология, както всяко едно движение и антисемитизма има и поддръжници и противници. Всеки от тях си има по няколко, ако не свои собствени печатни органи, то поне такива, които до една или друга степен споделят възгледите им. По страниците на българските вестници се води люта битка между противниците и защитниците на евреите. От едната страна са вестниците “Поща”, “България за българите”, “Отзив”, “Голгота”, “Отбрана и др., а от другата проеврейските “Български търговски вестник”, Български пощалъон”, “Мироносец” и др. В последните обикновено се публикуват статии, които оневиняват евреите в повдигнатите срещу тях обвинения и търсят обяснение на антисемитизма.
Антисемитските настроения са проявени главно в българския периодичен печат, но е интересно да се отбележи, че съществуват и опити за политически натиск. Такива опити регистрират “Прошенията на антисемитски комитети до Народното събрание”. Може да се направи заключение, че антисемитските настроения може да са децентрализирани, но не и безобидни и безопасни. Те оставят след себе си тежки последици, когато пробият на повърхността на междуетническите отношения. Нерядко, при определени ситуации, се стига да конкретни сблъсъци между християнско и еврейско население. Такива са събитията от март 1904г. в Лом – спонтанен сблъсък между българско и еврейско население, базиран на конкретни повод и причини.  Обикновено обвиненията, заради които се стига да пряка конфронтация, са  базирани на верски или по-често на търговски противоречия.
Предположенията, търсещи обяснение за антисемитските настроения в България са само щрих от картината на живота в Следосвобожденската епоха. Въпреки многото примери от печата за расовата ненавист и вземайки предвид вътрешните препоставки и сблъсъци, антисемитизмът не е масово явление и не се докосва до широката част от населението. Той си остава като цяло едно изкуствено, изолирано явление на прага на новия XX в. поддържано от редакторите на някои печатни издания в България.

Библиография


Източници

I. Архивни източници


1.    ЦДА на РБ, ф.173, оп.1, а.е. 1618, л.1-39, “Прошения на разни антисемитски комитети Народно събрание за спиране заселването на евреите в България”  


II. Периодичен печат
1.    в. “България за българите”, (1893г.)
2.    в. “Народна свобода”, (1894-1895г.)
3.    в. “България без евреи”, (1895г.)
4.     в. “Странджа”, (1898г.)
5.    в. “Отзив”, (1898г.)
6.    в. “Голгота”, (1898 - 1899г.)
7.    сп. “Вечерно училище”, (1899-1900г.)
8.    в. “Нов век”, (1904г.)
9.    в. “Мир”, (1904г.)
10.    в. “Народни права”, (1904г.)
11.    в. “Мироносец”, (1899г.)
12.    в. “Марица”,(1882г.)
13.    в. “Знаме”, (1875г.)
14.    в. “Ден”, (1875г.)
15.    в. “Работнически вестник”, (1904г.)
16.    в. “Защитник”, (1894г.)
17.    в. “Поща”, (1900г.)


III. Литература

1.    Алеко Константинов, Събрани съчинения, т.II, “И сега бият, брате мой”, С., 1980г.
2.    Български периодичен печат, т.1-3, 1878 – 1944г., съст. Д. Иванчев, анот. Библ., изд. Наука и изкуство, С., 1962г.
3.    Димитров, Георги “Княжество България”, С. 1895г.
4.    Ескенази, Жак “Евреите по българските земи”, анотирана библиография, С., 1999г. Г.
5.    Иван Вазов, “Нова земя”, С., 1896г.
6.    “Истината за положението на евреите в България”, библ. Пробуда, кн. I, год. II, С., 1938г.
7.     Лео Коен, “Евреите в българската литература”, библ. Пробуда, кн VI., год. II, С., 1939г.
8.    М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания, 1806 – 1878г., под ред. на А. Бурмов, 1957г.
9.    П. К. Яворов, Стихотворения, В полите Витоша, “Евреи”, С., 1978г.
10.    Пенчо П. Славейков, Съчинения, “Късмет”, т.I, С. , 1966г.; Събрани съчинения, т.VIII, Писма, С., 1959г.
11.    Петко Р. Славейков,  Съчинения, Стихотворения 1870-1895г., т.II, С., 1965г., “Плачете за онези, що ги отвели”
12.    Петко Ю. Тодоров, Идилии, “Камъни”, т.I, С., 1979г.
13.    д-р Саул Мезан, “Алеко Константинов в защита на Йосиф Марко-Барух”, С.,1925г.
14.    Стопанска България от Кирил Г. Попов, сборник на БАН, кн. VIII, С., 1916г.
15.    Leon Volovici, Nationalist Ideology and Antisemitism, The Case of Romanian Intellectuals in the 1930s, Pergamon press, 1991.
16.    Jacob Katz, From Prejudice to Destruction, Anti-Semitism, 1700-1933, Harvard University Press (Cambridge, Massachusets) , 1980.

 
Банер