Лекции по Наказателно право - Обща част Печат
Вторник, 13 Март 2007 18:56
НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
ОБЩА ЧАСТ

1. Понятие за българското наказателно право. Същност, основни принципи. Обща и особена част на НП. НП и другите клонове на обективното право.
Традиционно се пише, че има две понятия, определящи същността на НП: престъплението и наказанието. Според Л. Груев има и трето понятие: другите мерки, предвиждани от държавите, заедно с наказанието като елемент от борбата срещу престъпността (чл. 1 НК).
Теории: 1. НП е система от ония правни норми, които свързват престъплението като правопораждащ ЮФ с наказанието като негова правна последица.
2. НП представлява система от онези правни норми, които са установени от държавата като средство в борбата за ограничаване на престъпността, чрез предвиждане и налагане на наказания. Останалите отрасли съдържат норми, които регулират нормалното съществуване на обществените отношения (семейно право – брачни отношения).
Характеристики: 1.В НП се регулират само отрицателни обществени отношения, те увреждат директно други обществени отношения
2. НП регулира отрицателни обществени прояви във всички сфери и области на обществения живот, които са
3. с висока степен на обществена опасност.
4. Специфичен метод: чрез предвиждане и налагане на наказания.
Предмет на НП: 1. едно от средствата за защита на обществото
2. санкционно, идва post factum: за да накаже
3. ръководи се от идеята за превенцията: специална (извършител) и генерална (обществото). 4. диференциация и индивидуализация на отговорността. Недостатъци: чести промени в НК.
Особености на НП: 1. система от норми-забрани, 2. установяване и санкциониране от държавата, 3. въздигната е закон воля на законодателя, специфични мерки на държавна принуда. Метод: 1. санкцията: реакция на обществото, мярка на държавна принуда, недопустимост, морална укоримост, въздействие върху извършителя, предупредително въздействие върху останалите. 2. възпитателни мерки: отнемане в полза на държавата. Начин: действията, които са П са в закона, както и вида, размера, съдържание на наказанията, определя се от държавен съд.
Основни принципи на НП: 1. законност: престъпление е само онова деяние, което законът изрично е обявил за такова. За извършено престъпление може да бъде наложено само установено в закона наказание.
2. демократизъм: защитава всички граждани, интересите на държавата и обществото като цяло, ясен принцип за равенство на всички пред закона.
3. хуманизъм: в НП се използва репресия. Принцип е, че наказанието се налага не за да причини страдание или да унижи, а за да превъзпита и влияе на останалите членове на обществото (чл. 36 НК). Диференциран подход: ясно се различават тежки и леки престъпления и има различни по характер мерки за въздействие.
Отношения между НП и НПК: тясна връзка. НПК регулира процес по прилагане на НП. Наказателно – изпълнително право: след присъдата (наказанието): Закон за изпълнение на наказанията.

2. Наказателноправната наука. Предмет, метод, особености, задачи. Отграничаване от други науки.
Наказателноправната наука е теорията за НП. Всяка наука се характеризира със своя предмет и с позицията, от която този предмет се изучава. Наказателноправната наука има за предмет НП: система от правни норми, установени от държавата. Престъпленията и наказанията се разглеждат и от други правни науки, но от различна гледна точка. Задачата на наказателноправната наука е двуяка: да създаде научна основа за правоприлагане и да даде идеи за усъвършенстване на наказателноправната система. Метод: изясняване на правните институти, явленията се разглеждат във връзка и взаимодействие, променливост в качество и количество, съдебна прасктика.
Исторически план: 1. Класическа школа: постулат на свобода на волята и принцип за възмездие. Престъпникът е свободен да се въздържи от извършването на едно деяние и точно затова е отговорен за неговите постъпки. Наказанието се явява като възмездие за стореното от него.
2. Положителна школа: Г. Ломбродо: престъпникът е истинския обект на изследване. Главният фактор за престъпността е биологичния и причината трябва да се търси в личността. Според него има родени престъпници.
3. Социологична школа: отрицание на 2. Престъпникът не се ражда такъв, а става такъв благодарение на средата, в която живее. Основни причини според него са социалните условия на живот.
Съвременните разбирания приемат смесен, комплексен подход. Разглеждат свободата на волята, наличие на възмездие, социални фактори.
Наказателноправната наука в тесен смисъл: 1. материално НП (НК) 2. НПП (НПК) 3. Наказателно – изпълнително право (Закон за изпълнение на наказанията). В широк смисъл се включват Криминология (причини и условия за престъпността), Криминалистика (научна техника за разясняване на престъпленията).

3. Установяване и развитие на българското наказателно право: 1896, 1951, 1956, 1968:
В миналото е имало колективна отговорност – Древен Китай, Херодот. Закони на Хамурапи, Рим: процес срешу папа Формоза. 1660 Кромуел. Животните се съдят във Франция. Преходът към по – новото е когато се появява принципът за необходимостта от покаяние. Тогава деянието и дееца се поставят в своеобразно единство. Преди са се стремяли към възстановяване на реда, не са се интересували от дееца. Сега не е възможно наказанието да не е реакция срещу конкретен индивид.
Преди възникването на България има сведения: Талион, кръвна мъст. След приемането на Християнството наказанията се увеличават и ожесточават. При турското робство действат останки от обичайното право. През 1959 г. В Холандия за първи път има наказание лишаване от свобода, в Германия: 17 в. 18 в. : съчинения на Монтескъо, Русо, Бекария. Развива се класическа догматика на НП. 1895 г в 8 ОНС е внесен проект за наказателен закон, 1896 г. е приет първия, който обобщава най – добрите европейски образци, възприема класификация на престъпленията и простъпките, модерна, опростена система от наказания. Съществува до ВСВ, отменен 1951 г. През този период се приемат извънредни наказателни закони. 1956: НК, сегашният е приет 1968 г. 1896 г. -  първи НЗ: делят се на П и нарушения, съучастието е подробно,  наказателна отговорност, наказанията се делят на главни и допълнителни, реабилитация. 1951 г. - нов НЗ, нова легална дефиниция на П, принцип на вината, наказанието е целенасочено, вече не се дели на главно и допълнително, въведена е аналогията ( грешка!:). Действат едновременно и други специални закони. 1956 г. НК – отпада аналогията и обединява всички закони, долна граница на непълнолетните от 13 става на 14 г. , включени са нови състави на П: стопански. 1961 г. ЗБППМН. 1968 г. - НК : нова уредба на Общата част, точно определение на П, форми на вина, същност на обществената опасност, приготовление и опит, множество П-я, продължавано П, нова система от наказания: 12 на брой (ЛОС + смъртно), нова система от П -  закрила на личността, държавата. До 1989 г.: опасен рецидив, реабилитация по право, след 1989 г.  Освобождаване  от тоталитарни законодателни решения, нов режим на закрила на собствеността, нови: защита на интелектуалната собственост, свобода на митинги.Характерно е засилването на репресията, отмяна на смъртното наказание.

4. Функции на НП, задачи на НК. Предупредителна, възпираща, общовъзпитателна, регулираща функция. Отношения между основните функции.
Основната задача на НК е защита на обществото. НП прави това чрез 1. наказване на извършителите на престъпленията (репресивна природа на отрасъла), 2. стреми се да предпази обществото за в бъдеще от подобни прояви.
1. Възмездна (репресивна) функция е ясна,
2. Превантивна: 1. НП има общо възпитателно въздействие (очертава кои деяния са престъпления, диференциация на наказателната отговорност в закона (тежки и леки наказания), 2. предупредително – възпиращо действие:предвиждането на наказания е своеобразна заплаха. Положителен момент: правният ред се стабилизира, отрицателен момент: НП е заплаха за извършителя, заплаха за наказание, 3. поощрително действие?
3. Регулираща: според Л.Груев я има, регулира не само при извършено престъпление, но и преди и извън наказателния процес (чл. 18, 104, ал. 2, 115, 148 – 152, 194 НК ). (А Стойнов: общо възпитателна функция).
Има норми в НК, които възстановяват вреди от извършени имуществени престъпления и които предвиждат намалена отговорност. Тенденции: повишаване ролята на пострадалия и опит за договорни отношения между извършител и пострадал.

5. Източници на НП: (по А. Стойнов) Източник на НП се явяват правните норми, установени със съответен нормативен акт. Законът е единствен източник по българското НП. Изискване за законоустановеност на престъплението и наказанието – основен принцип на съвременното право. 1. Конституцията на Република България от 1991 г. е основен закон, развива конституционните основи на НП. Има непосредствено действие. Някои от основните положения на НП са въздигнати е конституционни принципи. Признава международни договори за част от вътрешното право (Международен пакт за граждански и политически права – съдържа норми относно забраната за обратно действие на по – тежкия наказателен закон и задължително обратно действие на по – благоприятния за дееца закон, особени правила за непълнолетните. Конституцията съдържа и норми относно наказанието лишаване от свобода. Съдържа и забрана за погасяване по давност на наказателното преследване. Деянията, определени за престъпления, трябва да бъдат точно очертани в закона. Конституцията не съдържа разпоредби, които очертават конкретни престъпни състави. Разпоредбите в Конституцията не предвиждат и наказания. В Конституцията има основни принципи на НП.
2. Международни договори и наказателното право: международните договори не са пряк източник на НП, не съдържат санкции. Някои норми може да им противоречат – стават противоконституционни. 3. Законът – основен източник на НП – следва от принципа за законност. Закон, който установява наказателно-правни норми е наказателен закон. Наказателният закон е съвкупност от правила, действащи като система от норми, взаимно свързани помежду си. Използва се специфичен метод на регулиране: те установяват забрани за осъществяване на определени форми на поведение под страх от налагане на наказание и предвиждат съответните наказания или свързани с тях забрани.
Видове наказателни закони: С оглед обхвата на регулираната материя различаваме два вида: закон или кодекс. Наказателно-правната материя се урежда само със закон или кодекс. С оглед пределите на действие наказателните закони могат да бъдат два вида:
1. закони с универсално действие: не предвиждат ограничение относно тяхното действие по време, място или по отношение на лицата и
2. закони с ограничено действие. Българският НК съдържа някои ограничения от гледна точка на неговото действие (престъпления, извършени в чужбина), но същевременно някои негови разпоредби имат универсално значение (престъпления против мира и човечеството).

6. Видове и структура на наказателно-правните норми: Нормите се делят на две групи: норми на обща част и на особена част. Тези на общата част биват 1. декларативни: съдържат основни принципи, чл. 35 НК, 2. определителни: легални дефиниции, чл. 9: определя престъплението. Нормите на особената част: видове престъпления. (Според А. Стойнов се делят на основни, допълнителни и особени, но те не очертават самостоятелни видове П). Критерий е начинът, по който се описват отделните видове престъпления, четири вида: 1. описателни: посочват всички признаци на престъплението, 2. препращащи в НК 3. опростени: диспозицията не описва признаците на престъплението, а го назовава с определен термин, считан за общоизвестен), 4. бланкетни: препраща извън НК. Особени са: необходимост обществените отношения да се защитават, те се съчетават и позволяват да се запази стабилността на наказателния закон. Съотношение между нормите на обща и особена част: нормите на общата част са приложими към всички разпоредби на особената и обратно.
(Според А. Стойнов санкциите биват абсолютно неопределени или определени и относително определени. При последните може да се индивидуализира: санкции със специален максимум и минимум, алтернативна или кумулативна). 

7. Тълкуване на наказателно-правни норми (по А. Стойнов): Тълкуването е мисловна дейност, която се свежда до изясняване на действителното съдържание на тези правила с оглед опознаването им и осигуряване на тяхното правилно прилагане.
1. Наказателно-правните норми са абстрактни правила, които изразяват отделни принципни положения на наказателната политика на държавата и НП.
2. Всяко правило е елемент от сложната система на НП.
3. НП е само клон от цялостната правна система на държавата – налага се изясняване волята на законодателя и връзката на нормата с цялата правна система.
4. Наказателно-правните норми се пораждат от определени обществени потребности, характерни за даден момент от развитието на обществото
5. Нормите на НП са човешко творение и могат да бъдат несъвършени.
Метод и способ на тълкуване: Метод е начинът за постигане на определена цел/ дейност, подредена по определен начин. Методът на тълкуване е начинът за опознаване съдържанието на правните норми. Правилен е този метод, който позволява да се изясни диалектическата връзка между обществената същност и ролята на тълкуваните правила за защита на обществените отношения. Трябва да се отговори на въпроса в чий интерес е установена тълкуваната норма. Има 3 варианта:
1. изключително в публичен интерес (гл. 1 от Особена част на НК)
2. предимно в публичен, но защитава и частния интерес (закрила на човешкия живот)
3. предимно в частен интерес (обида и клевета)
Важна е и ролята на тълкуваното правило за защита на обществените отношения (дали е застрашаване, увреждане или и от двете форми). Трябва да се установи и историческото значение на тълкуваното правило. Способ: съвкупност от мисловни средства, които се използват при анализ на правната норма съобразно с изискванията на избрания метод. Използват се разнообразни знания от множество области на общественото познание: логика, психология, езикознание и т.н.
1. Видове тълкуване с оглед използвания способ:
1. езиково (лексическо и граматическо): езиков смисъл на тълкуваната норма
2. логическо: логична връзка между отделни елементи
3. систематично: връзка на тълкувано правило с други норми на кодекса в зависимост от нейното място и значение
4. историческо
Видове тълкуване с оглед неговия обем: установяване на обсега на нормата
1. буквално: законодателната воля е точно изразена
2. стеснително: по – тесен кръг случаи
3. разширително: по – широк кръг. Подобно на 2. се използва се само когато води до намаляване използването на репресия
При 2 и 3 се установява различие между действителната воля на законодателя и изразеното в тълкуваното правило. Недопустимо е чрез тълкувателна дейност да се влошава или отегчава наказателно-правното положение на когото и да било.
Видове тълкуване с оглед субекта на тълкуването:
1. научно (теоретично) – от преподаватели, научни работници
2, Тълкуване от държавните органи: Може да се осъществи от:
1. органи на съдебна власт - следствие, прокуратура, съдилища. ВКС: върховна инстанция, която издава задължителни тълкувателни решения. Значение имат и тълкувателните решения на ВАС. 2. Конституционен съд: произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите
Въпросът за аналогията в НП: прилагането на конкретна наказателно-правна норма по отношение на случай, чийто фактически състав е близък, но не е идентичен с визирания в нормата, противоречи на принципа за законоустановеност на престъплението и на наказанието. Поради това тя е недопустима. Аналогията на закона е различно от разширителното тълкуване. Последното е мисловна дейност, с която се разкрива съдържанието на една наказателно-правна норма, докато при аналогията се знае, че конкретния случай не се обхваща от правната норма.

8. Действие на НП норми по време и място: Действие: 1. възможността за тяхното прилагане, 2. прилагане на практика, когато е необходимо. Три аспекта: по време, по място и по отношение на лицата. Действие по време:
1. Влизане в сила и неговата отмяна: важи общото правило: 3 дни, но може и срокът да е по – дълъг. Действието се прекратява с отмяната им, която може да бъде изрична и мълчалива. Дава се предимство на изричната. Наказателно-правните норми не прекратяват своето действие поради неприлагане. 1. Деянията, които са довършени все при действието на тази наказателно-правна норма, 2. деяния, които са извършени макар все още да не е настъпил обществено опасния резултат, 3. усложнена престъпна дейност, при които деянието започва при действие на един закон, прекъсва по времето на друг. Тогава: НК, който е бил в сила към момента на преустановяването на деянието.
2. Преживяване на наказателно-правни норми и обратно действие: Прилага се наказателния закон, при което действие е извършено престъплението. По него се уреждат последиците, дори ако когато присъдата е влязла в сила да е приет друг закон, който преурежда деянието. Ако е влязъл в сила по – благоприятен закон: прилага се той, това е изключение. Чл.2, ал. 2: обратно действие. Ако влезе закон, който утежнява наказанието на дееца винаги се прилага тази норма, която е била в сила към момента на извършване на деянието. Ако има закон, който декриминализира деянието, дори да има разследване трябва да се прекрати или дееца ще се оправдае. Ако влезе в сила закон, който смекчава отговорността ще намери приложение ако са налице следните условия: 1. действието да е престъпление и към момента на извършване да е довършено. 2. срещу извършителят да няма влязла в сила присъда, 3. да са последвали един или повече наказателни закони, които преуреждат наказанието и някой от законите да е по – благоприятен. Може да се декриминализира или да е по – леко. Спорен въпрос е кой закон е по – благоприятен (първи случай: от1 до 8 г. или втори случай: от 2 до 5 г.: Преценяват се обстоятелствата и ако е към минимално наказание, то се избира първия случай до 1 г., ако е към максимално втория до 5 г.(АС: благоприятен: декриминализация, стесняване на понятието, изменение на диспозиция, санкция, в общата или особената част на НК). 3. Обявяване на наказателно-правната норма за противоконституционна: чл. 12, ал. 3 НК. 1. може да се иска отмяна, 2. ако се обяви за противоконституционна не се прилага от деня, в който влиза в сила решението на КС и престава да действа занапред.

9. Действие по място: 4 принципа: 1. национален: намира приложение когато престъплението не е извършено на наша територия. Извършени са действия по НК и деецът е български гражданин: чл. 4, ал. 1 НК. Може деецът да е преследван наказателно и от държавата, в която го е извършил. Българският гражданин не може да бъде предаден на друга държава или на международен съд, освен ако това не е предвидено в международен договор, ратифициран от РБ.
2. реален: чл. 5 НК: прилага се към чужденци извършили в чужбина престъпления (по НК) от общ характер, с които се засягат интересите на страната или на български гражданин.
3. териториален: НК: всички престъпления извършени на територията на РБ. 1. Цялата престъпна дейност трябва да е на територията на страната, 2. част от престъпната дейност (само последиците).(АС: вода, суша, земни недра, въздушно пространство, кораби, въздухоплавателни средства
4. универсален: чл. 6 НК: прилага се по отношение на чужденци, извършили престъпления против мира и човечеството в чужбина.
Прилагат се субсидиарно на предходния. Най – важен е териториалният принцип.

10. Наказателно правоотношение (НПО). АС: Структура на НПО: участници, предмет (обществен интерес, реакция на обществото), обществени връзки между участниците (права и задължения) и поведението им (държавата и поведението на органите и, деецът и подчиняването му). НПО: система от правни връзки между държавата и дееца, възникнали в следствие от извършването на П, чрез които връзки се осъществява наказателната отговорност на дееца. Обществените отношения стават ПО щом свързват прояви на техните субекти се извършват от мотивиращото въздействие и съобразно нормите на действащото право. НПО е волево, съзнателно отношение между субектите, форма на самоосъзнаване на субектите на правото. НПО възниква с извършването на престъплението: субекти са държавата и извършителя. Според Л. Груев този, който не върши престъпление не е без значение за НП, напротив: той се явява негова цел. Въздържането от извършването а престъпления е целта на НП. Възникването на регулативни НПО е резултат от съществуването на наказателно-правни норми. НПО в широк смисъл: когато е извършено престъпление НП е длъжно да санкционира. Тази санкционна функция означава, че : 1. общественото отношение се регулира, реализира се наказателна отговорност. Това отношение възниква въз основа на закона. Различни хипотези за възникването на НПО: 1. в момента на извършване на престъплението, 2. в момента на образуването на наказателното производство, 3. когато лицето бъде привлечено като обвиняем, 4. когато осъдителната присъда влезе в сила. По традиция класически се възприема първото: извършването на престъплението е правопораждащия ЮФ. Субекти: извършител и държава, съдържание: реализирането на наказателна отговорност - същност това е система от взаимосвързани насрещни права и задължения: 1. правото на държавата и задължението на дееца да изтърпи неблагоприятните последици, и да се съобразява с положението на съдимост. 2. Това е правото на дееца и задължението на държавата да изисква правата му да се засегнат в обема и по начина, предвиден в закона, което означава: 1. квалификацията да е точна, 2. наказанието да е съответно на тежестта на престъплението, 3. наказанието да е наложено в предвидения от закона ред, 4. деецът да бъде освободен от изтърпяване на наказание или от наказателна отговорност. Развитие на НПО: осъществяването на наказателната отговорност. НПО се погасява: 1. със смъртта на дееца, 2. когато деецът изпадне в невменяемост, 3. ако е налице амнистия, 4. с изтичането на предвидената давност, 5. с осъществяване на наказателната отговорност, 6. освобождаването на дееца от наказателна отговорност. За да се стигне до реализиране на отговорността: задължителен процес (правила на НПК).

11. Наказателна отговорност
: чл. 61, 78а НК. Две линии: 1. наказателна отговорност: наказание - наказателната отговорност е задължение на лицето да се подложи на действието на НК 2. наказателна отговорност: НПО - държавна принуда. Освобождаване от отговорност: понятието е проблем, налага се тълкуване, чл. 61: държавата може да реагира и с възпитателни мерки и за обществено въздействие. Първоначално идеята е за непълнолетните, после за пълнолетни. Мерките са различни: глоба. Според Груев правилното е не освобождаване от отговорност, а освобождаване от наказание. Основен въпрос е реализацията на отговорността. Основни моменти:
1. в широк смисъл третирането на едно деяние като престъпление вече представлява диференциация на отговорността (външна диференциация: отграничава се наказателната от другите видове отговорност: правна, социална)
2. Наказателната отговорност е отговорност за извършване на престъпление,
3. престъплението е единственото основание за нейното възникване, а тя е правна последица от извършеното престъпление
4. престъплението е правопораждащия ЮФ,
5. то включва в НПО наказателната отговорност
6. съдържанието на наказателната отговорност зависи от вида и тежестта на извършеното престъпление и предвидената за него санкция. Реализацията на отговорността е реализация на санкцията като последица за възможност на реакция от страна на държавата. АС: отговорността се осъществява с държавна намеса. Три са основните й правомощия: да осъди дееца, да изпълни наказанието, да го третира като осъждан. Наказателната отговорност е съвкупност от ПО между държавата и престъпника, породена от извършено П, чието съдържание са правата и задълженията, които възникват за тях във връзка с осъждането на извършителя, изпълнение на наказанието и третирането на дееца като осъждан. Уредба :НК, НПК, ЗИН. Наказателната отговорност не може да се осъществи без наказание и обратно. Други: АНО: поражда се от извършено П, АО: нарушение, Дисциплинарна: дисциплинарно наказание, Гражданска: поражда се от неправомерно и виновно поведение, различни интереси засягат, разлика във вината, в ГП: по искане на субекта.

12. Наказателноотговорни лица (НОЛ): Някои приемат, че субект и НОЛ са еднозначни, но субекта е по – скоро теоретична категория, докато НОЛ е легален термин, изменчива категория, зависи от наказателната политика на една страна. НОЛ е само лице, което притежава определените в закона качества, за да извърши престъпление. Чл. 31, ал. 1, 2 НК. АС: НОЛ е субект и е извършило П, а субектът има качествата и възможността да извърши П Основни качества: 1. пълнолетно лице – само ФЛ, всеки човек (особени лица по специална част – мъж). Изводи: 1. не може нещо, което не е човек да бъде субект на престъплението, 2. по българското право не може да съществува колективна НО. Ако П се извърши от група хора, НО е за всеки един участвал лично чрез своето деяние, 3. не могат ЮЛ да бъдат субект на НО (в някои държави го има). 2. ФЛ трябва да е достигнало определена възраст – въпрос на психофизическа зрялост. Делят се на малолетни до 14 г. наказателно неотговорни, непълнолетни от 14 до 18 г. - наказателно отговорни са, ако разбират деянието си и ръководят постъпките си, особени правила за тях. 3. субект може да е само вменяемо лице: качество на субекта и предпоставка за възникване на НО. Особени субекти на престъплението: някои притежават освен тези качества и друго, специфично качество: длъжностни лица, военни, може да е с оглед физически качества (мъж), може да е само майка. Широко обсъждан е въпросът за отговорността на ЮЛ. Все повече страни възприемат че ЮЛ трябва да носят НО: Дания, Франция, Холандия. Според Груев не трябва да се въвежда. Има две системи: 1. само поведението на определени служители на ЮЛ (висши) може да реализира НО (Франция), 2. НО на ЮЛ се обосновава от действия на всеки служител, извършил престъпно деяние в рамките на корпорацията (Холандия).

13. Вменяемост и невменяемост: Няма легално определение в НК за вменяемост, има за невменяемост. Чл. 33 НК: невменяемото лице не е наказателно отговорно. Вменяемо е това лице, което разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си. Не нужно да разбира правния характер и да квалифицира деянието. Ръководене на постъпките си: волеви елемент, който включва: 1. здрава воля и 2. способност свободно да определя своето поведение. 2 момента: Волевият (да ръководи постъпките си) и интелектуалният (да ги разбира) момент трябва да са кумулативно дадени. Когато психиката е засегната до такава степен, че да не разбира свойствата и значението на деянието и да не ръководи постъпките си, то това лице е невменяемо. Ако разбира деянието си, но не може да ръководи постъпките си е по – сложно (абстиненция)
1. медицински критерий: възможни причини, поради които лицето е невменяемо.
2. юридически критерий: засягането на психиката в каква степен води до невменяемост. Видове: 1. умствена недоразвитост: вродено слабоумие. Олигофренията може да бъде: Идиотия - пълна липса на интелект и членоразделна реч.
Имбецилност – нисък интелект, тежко разстройство на речта, но под чуждо ръководство могат да извършват физически труд. Идиотите и имбецилите са наказателно неотговорни.
Дебили – най – лека степен, имат способност за елементарна практическа ориентация,. Затруднена членоразделна реч, не могат да мислят абстрактно.
2. продължително разстройство на съзнанието: хронически душевни болести, прогресивно нарушаване дейността на главния мозък: шизофрения, епилепсия, параноя
3. краткотрайно разстройство на съзнанието: касае се за временно разстройство на психичната дейност, следствие на въздействие върху организма, засягащи правилното функциониране на мозъка. Може да се касае за инфекциозни заболявания: отравяния, стрес. Може да е физическа или психическа травма: тук спадат и лицата, които изпадат в патологично алкохолно опиянение. Патологичен афект, физеологичен афект (дразнене). Възможните причини засягат в различен аспект психичните дейности на човека (слух, воля). Също така в различна степен: затова е въведен и юридическия критерий, който отчита характера и степента на това засягане и дали то има значение за НО. Принудитлени медицински мерки – чл. 89: предаване на близките, принудително лекуване в психоневрологияна клиника или психиатрия.
Намалена вменяемост: разбира се едно състояние на отрицателни количествени изменения на психиката в рамките на вменяемостта. 1. идеологичен афект (силно раздразнено състояние, протичащо до 30 мин.): емоциите и чувствата надделяват пред разума. Съществува два вида кодировка: 1. специален състав, който предвижда по – ниски наказания, отчита афекта, 2. няма специален състав, а един общ, афекта се взима предвид, когато се определя наказанието. Не всяко такова състояние има правно наказателно правно значение: само тогава, когато това състояние е предизвикано от пострадалия.
Частична вменяемост: Например дебилите могат да извършват определена дейност (физически труд), прости деяния и да ръководят действията си. Но за по – трудни деяния е нужно абстрактно мислене, а те го нямат. Установява се за всеки конкретен случай.

14. Малолетни и непълнолетни:
Субект не наказателна отговорност: ФЛ, вменяемо, определена възраст. Най – ранна възраст – 8 г. Обект на ЗБППМН, ЗЗДетето. Най – нисък предел в НК: 14 г. АНО – 16 г. , 18 г. - пълнолетен. Борбата с противообществените прояви на младите хора се води диференцирано. Този диференциран подход намира израз в три насоки: 1. различни са материалноправните норми,
2. различни са процесуалните норми
3. институционална разлика. По света има два типа системи:
1. в България и в повечето страни: съдебно основана система, има две разновидности:
1. когато с проблемите се занимава обикновен съд 2. когато с проблемите се занимава специални съдилища, които разглеждат само тези проблеми.
2. когато съдът не участва, с тези проблеми се занимават комисии.
Режим на ЗБППМН: специален по отношение на НК, предмет е дейността по предотвратяване противообществените прояви, съдържа органи, мерки, процедури. Органи: 1. Комисии за борба с ППМН: те разглеждат делата, налагат мерки. Централната комисия е към МС, тя е отговорна за държавната политика, осъществява методическо ръководство върху местните комисии
2. Детски Педагогически Стаи: към общинските съвети, задачата им е в областта на превенцията, издирват правонарушителите, следят за изпълнение на наложените мерки
3. Специално – педагогически интернати
4. възпитателни училища
(3 и 4 най – тежки мерки, решението се взима от съда. Максималният престой там е три години. По желание на детето престоя може да се увеличи)
5. домове за временно настаняване
6. приюти за безнадзорни деца.
(5 и 6 скитничество, проституция, злоупотреба с алкохол)
Дейност и правомощия: Основните функции на комисиите е организация и координация на цялата територия на общината. Истинската работа е на местните комисии. Има три групи случаи:
1. 8 – 14 г. Извършили противообществена проява
2. 14 – 18 г. Непълнолетни са извършили противообществена проява или престъпление, но са освободени от наказателна отговорност по НК и делото е изпратено на  Комисията за налагане на мерки
3. друг закон извън НК предвижда налагане на възпитателна мярка във връзка с този закон.
Мерки на местните комисии: чл. 13: предупреждението е най – леката, задължение за извинение, забрани да се посещават определени места, труд в полза на обществото, предупреждение за настаняване във възпитателни училища: най – тежка мярка. Законът предвижда и мерки спрямо техните родители или лица, които ги заместват: посещение на беседи, глоби. Ако поведението на родителя е опасно за детето: СК, отнемат се родителските права. При разглеждането на делото участва малолетния/ непълнолетния и родителите, закрити врата, може да участва и адвокат с оглед по пълната закрила на правата на детето. Комисията взема решение, с което:
1. налага възпитателни мерки по чл. 13
2. прави предложение пред съда, за да наложи двете най – тежки мерки
3. ако деянието е престъпление се изпраща на Прокуратурата
4. прекратява делото, установява се, че не е извършено например
Обжалва се пред РС, а неговото решение пред ОС.
Особени правила в НК: чл. 60 – 65 НК.
1. Разпоредби с особена цел: съдът се съобразява със задачата да бъде превъзпитан и подготвен за обществено – полезен труд
2. Наказанията за непълнолетни: само лишаване от свобода, пробация, обществено порицание и лишаване от правото да се упражнява професия. Останалите по чл. 37 от НК, които са за пълнолетните не могат да се приложат.
3. Предвидената в особената част наказания се редуцират и заменят по чл. 63. Съдът първо заменя и после определя наказанието по конкретния случай. АС: Условия за замяна: ЛОС по-малко от 1 г., да не е условно осъден, налага се след 18 г., да не е извършено по време на ЛОС, да не се съди повторно. Предсрочно освобождаване: кратък изпитателен срок, безусловно – 1/3. Специални правила за реабилитация: по право и пълна. Смекчаващи и отегчаващи обстоятелства – домове, възраст, лекомислие, ако му влияе пълнолетен и т.н. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание: чл. 64 – ако съдът определи наказание лишаване от свобода по – малко от една година, то чл. 64 казва, че не се търпи ефективно от непълнолетния, а съдът трябва да определи възпитателна мярка по ЗБППМН. Непълнолетните търпят наказание само ако е повече от една година. Чл. 61 предвижда и възможността за освобождаване от наказателна отговорност: когато непълнолетният, извършил нещо с ниска степен на обществена опасност и при това поради увлечение или лекомислие, и се смята, че чрез мярка ще му се въздейства по-добре,к на прокурора и съда са дадени различни възможности за освобождаване от наказателна отговорност: 1. Прокуратурата може да не образува досъдебно производство, или ако е образува 2. съдът може да реши да не предава непълнолетния за съдене или ако е започнало съдебно заседание да реши да не бъде осъден. И в двата случая трябва да се направи преценката в съответния случай, че са достатъчни мерките по ЗБППМН. НПК“: особените процесуални правила в гл. 13: чл. 385 – 395. Особености: отклонение от принципа за публичност: 1. делото се води при закрити врата, 2. в съдебното и досъдебното производство се изисква специална подготовка на участниците (заседатели – учители), 3. участват родителите и лица, които упражняват родителски права.

15. Понятие за престъплението (П.): чл. 9 – деяние – действие/ бездействие, обществена опасност, противоправно, наказуемо, виновно.  Укоримо обществено явление, обусловено от развитието на обществото, последвано от определена реакция на обществото. То е:
1. предпоставка за възникване на наказателна отговорност
2. правопораждащ ЮФ, за да възникне НПО
3. винаги е законоустановено
4. няма престъпления въобще: има обществени явления, които в даден етап от развитието на обществото се оценяват като опасни за това общество и то ги обявява за престъпления. Разглеждането на понятието престъпление трябва да върви паралелно с понятието за състава му. Има два подхода за изясняване на понятието за престъплението: формално и материално определение на П. Старият НЗ се придържа към формалното – това, което законът посочва като П. - законоустановено. Сега съществуващия НК се придържа към материалния подход: чл. 9, ал. 1: П. е 1. това обществено и опасно деяние, 2. което е обявено от Закона за такова (наказуемо) и е 3. извършено виновно. Обществен характер на П: накърнява определени интереси, общи интереси, обществено – опасен характер.
Състав на П.: съвкупност от признаци, посредством които разпоредбите на особената част на закона описват отделни П. Тези признаци са 4 категории:
1. относно обективната страна на П.
2. относно обекта
3. относно субективната страна на П.
4. относно субекта.
Фундаментални са признаците на обективната страна, включва се:
1. относно деянието: действие/ бездействие, с които се изпълнява П.
2. относно престъпните последици – промени в обективната реалност
3. причинна връзка между деянието и последиците
4. относно времето, мястото, обстановката, способът, използван от дееца, средствата, с които си е послужил (факултативни). Тези признаци не са налице винаги.

16. Обект и предмет на престъплението (по А. Стойнов): чл. 1. ал. 1 НК очертава обекта на защита на не неговите норми: защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред. Престъплението засяга отрицателно различни по характер и значимост обществени отношения. Обществените отношения са система от връзки между членовете в обществото. Престъплението уврежда или застрашава самите отношения. Общественото отношение включва 4 основни структурни елементи:
1. правните субекти, които участват в конкретното отношение – ФЛ, ЮЛ, общини, държава.
2. предмет – материален и духовен елемент, по повод на който то възниква между страните. Това са конкретните потребности на хората
3. връзката между участниците в него: съвкупност от права и задължения на участниците.
4. поведението на участниците в обществените отношения.
Следователно обектът на престъплението е: системата от необходими, вътрешно свързани помежду си и детерминирани правни връзки между членовете на обществото, които възникват по повод на определена материална или духовна ценност, чието съдържание е съвкупността от правата и задълженията на участниците в отношенията и които се осъществяват посредством поведението на тези участници. Съществуват 4 вида обекти на престъпно посегателство:
1. общ обект на престъплението: цялата съвкупност от обществени отношения, съществуващи в момента на неговото извършване. Поради всеобщата връзка между тях те всички се засягат в една или друга степен, пряко или косвено.
2. групов (родов) обект на престъплението: това са група обществени отношения, обособени по даден родов признак, които се засягат от даден вид престъпни посегателства (гл. 5 от Особена част на НК: нормално упражняване правото на собственост).
3. непосредствен обект на престъплението: вид обществени отношения, които се засягат с даден вид престъпления (ПО на собственост е непосредствен обект на престъплението унищожаване и повреждане на чужда вещ)
4. конкретен обект на престъплението: едно или няколко конкретни обществени отношения, засегнати с конкретно престъпление (неплащане на издръжка по чл. 183 НК).
Отношение между отделните видове обекти: общият обект на престъплението включва съвкупността от всички видове обществени отношения. Груповият обект на даден вид отношения винаги се явява част от общия обект. От своя страна груповият обект включва непосредствените обекти на отделните видове престъпни деяния.
Значение на обекта на престъплението: 1. засяганите обществени отношения определят съдържанието, формата и структурата на даден вид престъпление, 2. характерът на обекта определя и системата на деянията, 3. същността на обекта определя и формата на неговото засягане, 4. мястото и ролята на даден обект на посегателство в съществуващата система от обществени отношения определят и равнищата на наказателно-правна закрила срещу престъпленията, 5. от естеството на засягането на обществените отношения зависи и какви видове състави в рамките на дадения вид отношения ще бъдат уредени в закона, 6. обществената значимост на даден вид отношения определя и средствата за тяхната наказателно-правна защита.
Предмет на престъплението: отделен елемент от общественото отношение, което е непосредствен обект на посегателството, или материална предпоставка за съществуването на този обект, върху които субектът въздейства пряко и непосредствено и по този начин засяга цялото обществено отношение. Отношението между обект и предмет на престъплението ще зависи от това дали предметът е елемент на отношението или негов материален израз, материална предпоставка за съществуването му, а във втория – материален израз на обекта на посегателството. Средство на престъплението: чл. 53, ал. 1, б.  НК: средство или оръдие на престъплението са вещи, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението. Средството и предметът са различни неща. Предметът е елемент на отношението, непосредствен обект на престъплението, материална предпоставка за съществуване на отношението. Той съществува независимо от дееца и върху него престъпникът въздейства, като по този начин засяга самото отношение. Средството е вещ, нещо външно на отношението. Нейната определеност ще зависи от дееца, който придава на вещта съответното предназначение. Самото съществуване на обществените отношения не зависи от това дали върху тях ще се осъществява посегателство и с какви средства ще стане това. Една и съща вещ може да бъде предмет на едно престъпление и средство на друго, осъществени от един и същ субект. Ако едно огнестрелно оръжие е притежавано противозаконно е предмет на престъпление, а когато се използва за убийство – средство на последното.

17. Престъплението като деяние:

1. всяко престъпление е човешка проява
2. външно изразен волев акт на човешка дейност. Има съчетаване на психическото изживяване и външно обективиране.
3. Ако няма деяние – няма престъпление, ако се касае за рефлекторна проява на лицето (няма контрол от съзнанието)
4. при инстинктивна реакция няма престъпление
5. причинено от външни сили, което изключва психическата дейност и взимането на решения.
Деянието има две форми: действие и бездействие. Действие: активно поведение или въздействие от активно поведение, всяко действие е съзнателно (система от целенасочени) телодвижение на лицето. Бездействие: неизвършване на действие. Значение за НП има само тогава, когато човекът е субект на обществена връзка по силата, на която при определени условия има задължение за действие. В някои състави изрично се оказва дали деянието се осъществява чрез действие или бездействие (чл. 136 НК – злепоставяне). Други състави могат да се извършат както с действие така и с бездействие – обикновено това са състави, в които има признаци само за резултат (чл. 115 – убийство). Всяко деяние води до промяна в обективната действителност. Общественият характер на всяко деяние се определя от насоката на това въздействие и от това какви са последиците.
Изпълнително деяние: пълно и точно описание на фактическите признаци, които деянието трябва да съдържа, за да се осъществи съответното престъпление, само външно проявените признаци на деянието и неговата субективна страна (кражба: изпълнителното деяние е отнемането на вещта). АС: Механизъм на деянието: необходимост от изменение на действителността, потребност-цел, мотивация, взимане на решение, проява на деянието. Форми: телодвижение, деяние – действие и бездействие, операция (поредица), дейност.

18. Ето защо въпросът е свързан с обществено – опасните последици на деянието. Те са различни по два критерия:
1. с оглед характера и тяхното съдържание: то се предопределя от характера на обществените отношения, които са засегнати
2. със степента на засягане на съответните обществени отношения
Като цяло деянията, чрез които се осъществяват престъпления с оглед на обществено – опасните последици са 2 категории:
1. стига се до реалното увреждане на обществени отношения, на определени блага, защитени от правото
2. може да водят до създаване на една опасност от такова увреждане.
НК познава два типа престъпления с оглед на последиците:
1. увреждащи П.: те са винаги резултатни (обществено – опасният резултат винаги е елемент от състава на П. Резултатът може да бъде реално увреждане или създаване на опасност от увреждане (чл. 136)
2. формални П.: престъпления на просто извършване. Характерно за тях е, че в състава им липсват признаци относно последиците. Фактът на извършване на определено деяние е достатъчен за възникване на наказателна отговорност (блудство).
Административните нарушения също имат обществена опасност, разликата не е и от характера на обществените отношения, които се засягат, не може да се различи и по размер на задължение: неизпълнението на един договор може да причини огромни вреди. Разликата е в характера, по който се засягат обществените отношения, начина на въздействие върху тях и укоримостта, която обществото е изработило към съответните прояви. АС: Изменения на действителността, обективни, отрицателни, предизвикани от деянието, предвидени в състава на П. Видове: увреждащи и застрашаващи, според тях има два вида П: резултатни (застрашаващи, увреждащи и застрашаващо-увреждащи) и формални.,

19. Причинна връзка между деянието и последиците:
Съществуването на такава връзка е една от основните закономерности на нашата действителност. Тя е необходим елемент, предпоставка за наказателна отговорност. Всяко разследване трябва да започва с изследване на причината връзка. Престъплението според резултата е два вида на просто извършване и резултатни. Примери е НК за подчертаване изискванията за причинна връзка:
1. деянието е указано като причина за резултата (чл. 122 – 124) 2. в други състави изрично се посочва, че резултатът е следствие от деянието (чл. 199, ал. 2, т. 1
3. в най – много текстове: от контекста може да се извлече наличие на причинна връзка (чл. 106, 216, 115. Само наличието на причинна връзка не е достатъчно, за да се носи наказателна отговорност.
Теории: 1. на равноценността: причината нещо да се случи е съвкупност от всички условия, от които следва по необходимост резултата. Това означава, че всяко едно от тези условия е причина (a+b+c=причина, но и а=причина, следователно a=a+b+c - математически абсурд). За да се коригират недостатъците се появява:
2. индивидуализиращи теории: има много условия, но за причина се приема онова от многото условия, което е допринесло за настъпването на резултата повече отколкото останалите. Теория на надмощието – по – дейното условие. Критиката е, че не може да се установи винаги кои условия са надмощни
3. адекватни теории: приемат постулатите на предишните две теории, но твърдят, че само онова условие е причина, което не само, че е едно от многото, но е от такъв вид, че причинява тъкмо този конкретен резултат. Причина е само онова условие, което е адекватно на резултата. АС: Видове причинна връзка: 1. пълна причина: съвкупност от всички обстоятелства и 2.специфична: едно или няколко обстоятелства, които са характерни, винаги е част от пълната. Друго деление: природни и обществени. За НП е важна пряката и непосредствена причина.
Деянието е само една съпричина, само част от условията, които водят до причиняването на определен резултат – това е което интересува НП. За да може едно деяние да е престъпление, трябва да се носи наказателна отговорност, наличието на причинна връзка е необходимо, но не е достатъчно условие. Трябва деянието да е обществено опасно (обективно), а от субективна страна – виновно. Няма да е престъпление, ако не е обществено опасно. Може да има причинна връзка, но да не е виновно – няма престъпление без вина. Всяко деяние може да е действие или бездействие. Особености н а причинната връзка при деяние, осъществено чрез бездействие: причинният ефект на бездействието в НП се свързва с наличността на определена връзка, т.е. лицето да е субект на такава обществена връзка, по силата на която той да е длъжен да действа. Възможни източници за такова задължение са : 1. НА, 2. договор, 3. служебна функция, 4. предходно поведение на самото лице (поставило се е в позиция да е длъжен).
Прекъсване на причинната връзка: не е точен термина, по – добре е преплитане действието на различни фактори, обусловили при своето съчетаване настъпването на резултата. Възможни са усложнения:
1. едновременна съвместна дейност на няколко лица – съучастие: разграничава се значимостта на всеки един участник, ако няма умисъл – правила на независимо съпричиняване.
2. последваща дейност на няколко лица: правила относно подбудителство, помагачество.
3. последващи приходящи фактори: възможно е причинния процес, чието начало е поставено с деянието на едно лице, да се засегне от действия на самия пострадал. Последващото преплитане може да резултат от природни сили.

20. Обществена опасност на престъпното деяние:
1. определящо основни качество на П., свързано е с укоримостта на деянието и порицанието му от гл.т. на морала.
2. обективно качество на П., не зависи от субективната оценка на извършителя
3. неюридическо качество на П., свързано е с отрицателното въздействие, което то оказва върху системата от обществени отношения. По своята същност обществено опасните деяния реално засягат/ увреждат/ застрашават съответните обществени отношения.
Обществената опасност се характеризира с :
1. характера си, а той зависи от характера на застрашените/ увредените обществените отношения
2. степента, която зависи от характера, но и от вида на засягането – увреждане или застрашаване, както и от начина на осъществяване на деянието
4. средствата, които се използват
5. засягането на други несъставомерни обществени отношения
6. от условия на извършването: нощем
7. от вината – от субективните елементи на престъплението
Опасността има значение за:
1. отграничаване на престъплението от други правонарушения: само тези с по – висока обществена опасност са престъпленията
2. за малозначителността – чл. 9, ал. 2 (кражба на кламер)
3. за освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на наказание.

21. Обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно:
1. чл. 9, ал. 2: чл. 194 НК (кражба). Ако едно деяние има всички белези на престъпление, може и да не е , защото е явно незначително или малозначително, не е обществено опасно. Реално може да не засяга обществени отношения
2. Неизбежна отбрана: чл. 12 НК. Проблемът е за деянието, което причинява вреди на нападателя в процеса на отблъскване на негово нападение. Институтът защитава 1. личността и законните права/ интереси на гражданите, 2. държавен/ обществен интерес. Всеки гражданин може да се позове на института, не само пряко нападнатия. Няма особености относно субекта на нападението: все пак ако нападнатия знае, че нападателят му е невменяем е добре, ако не му причинява вреди, а потърси друг начин.
Нападението: човешко поведение, едно или няколко действия/ бездействия, които пряко или непосредствено застрашават обекта. Законови характеристики:
1. непосредствено: означава, че чрез него се дават предпоставки за близко и предстоящо увреждане, признака се свързва с началото на проявата, насочена към увреждане на обекта. Дава отговор на въпроса от кой най – ранен момент е възможна активна защита срещу нападателя.
2. противоправно: 1. увреждането, към което то е насочено да е правно недопустимо. Щом нападението засяга правно защитени интереси по един правно недопустим начин, то е противоправно.
3. Л. Груев: налично към момента на причиняването на вредите на нападателя. Свързва се с края. Отговаря на въпроса до кой най – късен момент е възможно да се причинят вреди на нападателя и това да се признае за неизбежна отбрана. Нападението се прекратява като: 1. прекъснато е от лицето или от трето лице, 2. когато самият нападател се е отказал да го довърши. Временното прекъсване не е прекъсване, 3. когато нападателят е завършил нападението.
Важен е въпросът за пределите на защитата: чл. 12 НК; в рамките на необходимите предели, ал. 2: превишаване пределите има когато защитата явно не съответства на характера на опасността на нападението. Според практиката на Върховния съд една защита е явна когато несъответствието е ясно!:)
1. законът изисква относително съответствие на нападението и защитата
2. законът допуска несъответствие – превишаване, стига то да не е явно.
3. преценката трябва да се извърши за всеки конкретен случай по анализ на всички обстоятелства на делото. Характера на нападението е свързано с вида на застрашените обществени отношения. Опасността на нападението с преценява според:
1. неговата интензивност
2. с оглед използваните средствата
3. с оглед начина
4. според броя на нападателите
5. с оглед времето и мястото на извършване на нападението
Не трябва да се търси съответствие на средствата. чл. 12, ал. 4 деецът не се наказва, когато извършва деяние при превишаване пределите, ако това се дължи на уплаха/ смущение.
Принцип на съпоставимост на наказанието и престъплението. 1997 г. Нова ал. 4: 6 хипотези, в които мястото има значение, неясни критерии. КС я обявява за противоконституционна. Останала е само една точка: проникване с насилие/ взлом вя жилище и т. 6 – ако нападението не може да бъде отблъснато по друг начин (2006 г. - нова ал. 3). Жилище: тълкува се по – широко, следва да се разбира всеки обект, който се използва за обитаване от хора, без значение е какво представлява самия обект: къща, вила, апартамент. Без значение е къде се намира този обект, също така е без значение дали се обитава постоянно или временно.
Мнима неизбежна отбрана: при нея деецът е в грешка относно действителността на нападението. Той счита, че има нападение, но това по същество не е така. Ако деецът е в грешка – това по същество изключва умисъла, тъй като деецът не съзнава, че върши обществено опасно деяние. В зависимост от това дали деецът е могъл и е бил длъжен да предвиди, че няма нападение грешката е извинителна или неизвинителна. При извинителната деянието е случайно и не се носи наказателна отговорност. При неизвинителната очевидно вредите са били причинени поради непредпазливост и ако престъплението е предвидено от НК – ще носи отговорност. Във всички случаи при мнима неизбежна отбрана, за да е налице грешка трябва да се установи, че деецът без да има основание за това е бил категорично уверен, че е налице нападение (ако се е колебаел – евентуален умисъл – носи отговорност за причинени вреди на „нападателя“). АС: Няма неизбежна отбрана когато: 1. не е обществено опасно, 2. правомерно е, 3. мнима отбрана, 4. нападението е завършило, 5. умишлено се провокира нападение. 
3. Крайна необходимост: чл. 13 НК. Тук се говори за състояние на крайна необходимост. Основен проблем е спасяването на застрашени интереси чрез причиняване на вреди. Крайната необходимост се определя като конкретни фактически положения, при което в резултат от действието на определени сили се създава висока степен на вероятност за предстоящо близко засягане на правно защитени интереси. Причини за състоянието:
1. стихийно/ обществено бедствие: буря, епидемия
2. действие на определени сили – химически, физически
3. физиологични нужди/ болестни състояния
Разлики с неизбежна отбрана: 1. крайната необходимост е субсидиарна: деецът...не е могъл да избегне по друг начин, 2. причинените вреди следва да са по – малко от значителни от предотвратените. Преценката е лесна, ако са от един характер. Когато съотношението е спасяване на човешки живот срещу имуществени вреди се дава приоритет на първото.
Кой следва да поправи вредите? 1. ако трето лице е причинило състояние на крайна необходимост: то следва да поеме вредите, 2. ако е резултат на стихийно бедствие – на носителя на благата.
4. Задържане на престъпник по чл. 12А: Проблемът е причиняването на вреди и изключването на обществена опасност на деянието, ако това се е случило при задържане на лице, извършило престъпление.
1. Субект може да е всяко лице, не само пострадалия от престъплението.
2. Вреда: може да се причини само на задържано лице.
3. Действия: трябва да са единствено с цел лицето да се предаде на компетентните органи.
4. Да няма друг начин освен задържане (доближава се до крайна необходимост)
5. Действията да не превишават необходимите и законосъобразни мерки.
ЮФ, който поражда субективното право на задържане е извършването от лицето на престъпление. Очевидно е, че трябва да има неотложност. Тя е възможна при: 1. реална опасност то да се укрие и избегне наказателната отговорност и 2. реална опасност то да извърши ново престъпление.
5. Оправдан стопански риск по чл. 13А: когато 1. се целят по – висши общи цели, постигане на резултат и 2. се експериментира, като се спазват правилата за него. Ако все пак се причинят вреди – деянието не е обществено опасно
АС: разлики на крайна необходимост и оправдан стопански риск: При крайната необходимост съществува опасност, допустима е опасност за живота, деецът не е длъжен да се съобрази с всички забрани, предотвратява се друго действие, докато при оправдания стопански риск: може да няма опасност, не е допустима опасността за живота, длъжен е да се съобрази с всичко зависещо от него, за да предотврати.

22. Противоправност и наказуемост на престъпното деяние и обстоятелства, които ги изключват:

И двете качества са основни, отделни качества на П. Противоправност: юридическо качество. Без правна норма в НК, в разрез с която да се намира деянието – не може да има, производно качество на обществената опасност и се явява юридически израз на обществената опасност. Обективно качество на престъплението. Неизбежно се свързва със съставомерността (П. с всички признаци на даден състав). Функции на НП: 1. мотивира гражданите да не извършват определени действия, изпраща забрана като послание, 2. гражданите да не пропускат извършването на определени действия. Изпраща заповед като послание. Особено се подчертават спецификите на комисивните престъпления: случаите при които в състава на П. е фиксиран само престъпния резултат: убийство. Не е указано дали е чрез действие или бездействие – може и чрез двете. Особености при бездействието: вж лекцията: за да може чрез него да се причини престъпен резултат трябва да е съставомерно и т.н. Наказуемост: наказуеми са онези действия, които притежават определени качества (съставомерни). Теории: че се отличава от наказанието, от наказването на дееца и т.н. Обстоятелства, които изключват наказуемостта:те следва да се разграничават от случаите когато дееца се освобождава от наказателна отговорност (чл. 62, 78а НК). Разграничават се и от случаите, когато се погасява възможността за реализиране на наказателната отговорност. Критерий: 1. с оглед техният обхват:
1.общи: в общата част на закона и се отнасят за всички престъпления, ако са налице обстоятелствата, които те сочат: чл. 17, ал. 3 (приготовление: деецът не се наказва, ако по собствена подбуда се е отказал да извърши П), чл. 18, ал. 3 (опит), чл. 22 (съучастие). Според някои автори това са поощрителни норми, които целят позитивното поведение на дееца.
2. Специални: в специалната част, визират специфични за отделните престъпления предпоставки : шпионаж: чл. 105, ал. 2, лъжесвидетелстване чл. 292
2. с оглед времето:
1.при извършване на деянието (по време на): неизбежна отбрана, чл. 12, ал. 4: смущение и уплаха
2.последващи прояви: започнал опит, но след това предотвратява последици

23. ВИНА: чл. 9, ал. 1 НК: извършено виновно. Деяние: съзнателна човешка проява, психофизическо единство. Вината е качество на П., елемент, свързан с психическото състояние на дееца, който определя неговата същност, изразява неговото субективно отношение. Понятието умишлена/ непредпазлива вина: юридическа категория. Умисъл/ Непредпазливост: психически категории. Когато се говори за умишлена/ непредпазлива вина: деянието е противоправна, обществено опасно, наказуемо. Вината не е състояние, а е конкретно отношение по повод конкретно деяние, което той е извършил. (съзерцание – познание – деяние). Ако процесът на познанието е протекъл правилно, обективната действителност адекватно да се е отразила в съзнанието на човека и той може да се определи в тази действителност, да извърши или не нещо, което да промени действителността, то резултата от човешката дейност е следствие на съзнателна, волева проява на съзнателна дейност на човека и обективно и субективно. Ако всичко това е така – той трябва да може да отговаря за своята дейност. Вина: Изразеното в умисъл или непредпазливост конкретно психическо отношение на дееца към извършеното обществено – опасно деяние и неговите обществено – опасни последици. 1. вината винаги е елемент на конкретно деяние, 2. тя е реален факт, който подлежи на доказване, 3. принадлежи към субективната страна, наред с цел, мотиви, подбуди. Съотношение между вината и вменяемостта: Вменяемостта е възможност на лицето да разбира и ръководи действията си, качество на лицето, явява се предпоставка на вината. А вината е отношението към деянието и резултата, елемент на деянието. АС: Всяко психично отношение включва интелектуален (формиране на представи), волеви (резултат от деянието) и емоционален момент (мотивация и решение). Степен на вината зависи от степента на обществената поасност, мотиви, цели, причини, условия. Форма на вина – начин, по който са се отразили в съзнанието на дееца деянието и общественото значение. Вина и деяние – част и цяло, вина и обществена опасност, противоправност, наказуемост – субективно към обективно, вина и субективна страна (мотиви, цели) – част и цяло.

24.Съдържание на вината: Умисъл: чл. 11, ал. 2:“...когато деецът е съзнавал обществено-опасния му характер, предвиждал е обществено – опасните последици и е искал/допускал настъпването на тези последици. 2 момента: 1. Интелектуален (познавателен) момент: Съзнаването и предвиждането се изразяват в конкретни представи на дееца. Умисълът винаги е конкретен. Съдържанието на интелектуалния момент се определя от това, че всяко П. Е съзнателен волев акт. Представите са:
1. относно деянието с особеностите на конкретното място, време и т.н.
2. относно причинния процес
3. относно причинените от деянието обществено – опасни последици
4. относно обществено-опасния характер
От 1 до 3: обективни признаци на съответния престъпен състав, 4: относно обществено – опасния характер. При всяко П трябва да се изследват различните обективни признаци и дали те са се отразили в съзнанието на дееца: да има представа относно тях. Когато липсва представа относно тях: няма да има вина. Установяването на интелектуалния момент на умисъла изисква изясняване на всички обективни признаци на съответния състав и констатация за наличността на представа в съзнанието на дееца относно тях. Интелектуалният момент съдържа и 2 характеристика: да предвижда обществено-опасните последици. Той предвижда неизбежното настъпване на последиците или само възможното им настъпване. 2. Волеви момент: В зависимост от това дали иска или допуска настъпването на последиците: умисълът е пряк или евентуален (косвен). Пряк умисъл: иска настъпването на последиците, цели ги, най – укоримата форма на вина, те могат да бъдат негова крайна или междинна цел. Евентуалния умисъл: деецът само допуска настъпването на обществено-опасните последици, не ги цели, има друга цел, правомерна или не е без значение. По пътя към осъществяването на тази цел той съзнава възможността да настъпят последици, които допуска, съгласява се с тях, примирява се.
Според това кога е взето решението за извършване на П умисълът бива
1. предварителен (предумисъл):когато има предварително взето решение в сравнително спокойна обстановка и след обсъждане на мотивите за и против.
2. внезапен.
Според психическото състояние, в което е взето решението за извършване на П:
1. афектен: когато деецът взима решението за П. В силно раздразнено състояние, което е причинено от пострадалия. Това състояние може да е причинено от тежка обида, клевета или друго противозаконно действие, от което са настъпили тежки последици за лицето (предишна практика на ВС: тези действие се тълкуват само като действия срещу личността, сегашна практика: може и срещу собствеността например)
2. обикновен
Според степента на конкретизация в съзнанието на дееца за тези представи, умисълът бива:
1. определен: например средна телесна повреда
2. неопределен: например някаква телесна повреда
3. конкретизиран: например да му се счупи лявата ръка
4. алтернативен: целеният резултат е формулиран в съзнанието алтернативно: или...или....например юда се причини телесна повреда или смърт.
У нас опитът е наказуем само при пряк умисъл. Например когато в съзнанието на дееца има алтернативен пряк умисъл да причини телесна повреда или смърт и причини телесна повреда, ще бъде съден за опит за убийство.
В закона няма предвидени различни наказания за пряк или косвен умисъл. Винаги се подхожда конкретно. АС: условен умисъл: под условие

25. Непредпазливост: втора основна форма на вината. Деецът не цели обществено-опасния резултат, не го съзнава, не го допуска, не се примирява. Чл. 11, ал. 3: двете основни форми на непредпазливата вина:
1. самонадеяност (съзнавана непредпазливост): предвиждал е последиците, но е мислел да ги предотврати. Интелектуален момент: предвижда вероятността от него да настъпят обществено-опасни последици. Волеви момент: у него съществува субективна увереност, че той ще предотврати настъпването на тези последици. Тя се се оказва обективна необоснована, защото:
1. е надценил собствените си възможности или
2. е подценил някои обективни обстоятелствата
Когато има колебание у дееца, когато не е уверен, че ще предотврати последиците: тогава е евентуален умисъл. Разлики и прилики между двете понятия: и при двете се съзнават последиците, предвижда се възможността да настъпят. При евентуалният умисъл: умишлена вина, при самонадеяността: непредпазлива вина. Волеви момент: при евентуалния умисъл се допуска, примирява се, а при самонадеяността: не се изисква да съзнава. Други считат, че разликата е в интелектуалния момент: предвиждането е конкретно при евентуалния умисъл, а при самонадеяността: абстрактно. Виждането не е добре обосновано. При самонадеяността е уверен, че последиците няма да настъпят, а при евентуален умисъл субектът се съгласява с тях.
2. небрежност (несъзнавана непредпазливост): когато деецът не е предвиждал настъпването на последиците, но е бил длъжен и е могъл. Характеристики: в съзнанието на дееца липсват представи за обществено-опасните последици от неговото деяние. Имал е субективната възможност и субективното задължение да предвиди тези последици. Укоримото е, че деецът не е мобилизирал психическия си капацитет и не е предвидил последиците. Съдържание на обективен признак: „...длъжен да предвиди“. Дължимото поведение на субекта се определя от НА или от обществената практика. Субективен признак: възможността на дееца да предвиди престъпния резултат (могъл е). Кога е могъл? Възможността на дееца се преценява конкретно за всеки един случай и то в рамките на дължимото поведение, т.е. Възможността зависи от:
1. конкретните обективни условия и
2. от индивидуалните особености на личността: способностите, деянието, опита, физическо и психическо състояние на дееца. Наличието на тези качества позволява не дееца като мобилизира тези си качества да изведе в съзнанието си представа за обществено-опасния резултат. Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи (палеж). Смесена вина и значение (двойна форма на вина): чл. 11, ал. 5. Идеята е, че един човек извършва едно деяние, което има един по–близък и един по-далечен резултат. Чл. 124 типичен пример: причиняване на смърт по непредпазливост в резултат на умишлено нанесена телесна повреда. Ако се докаже, че е действал непредпазливо по отношение на този резултат, ще бъде отговорен за смъртта (ако е могъл и е бил длъжен да предвиди). АС: По-лек резултат: умисъл, по – тежък – непредпазливост.
Професионална непредпазливост: не се касае за трета форма на непредпазливата вина. Това е непредпазливост, която се характеризира с особеностите на дейността, във връзка с която се осъществява деянието. Няма промяна в отношението. Касае се до:
1. правно регламентирана дейност и е (за лицата, които могат да извършват тази дейност: специфични изисквания за квалификация: лекари).
2. източник на повишена опасност: свързано е със самото осъществяване на дейността: съществуват правила за осъществяването й: избор на материали, проверки преди започване на дейността. Чл. 123, чл. 134: случаи на професионална непредпазливост. Наказанията са по-високи.

26. Обстоятелства, които изключват вината: Ако липсва вина деянието не може да се квалифицира като престъпление. Обстоятелствата изключващи вината са в НК. Вината предполага представи в съзнанието на дееца за характера на деянието и неговите последици. Очевидно е, че липсата/ погрешността на тези представи изключва вината. Съществуват два вида грешки:
1. юридически: погрешна представа относно квалификацията на деянието, без значение е за отговорността му и 2. фактически: има значение, уредена е в чл. 14, ал. 1: незнание на фактическа обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла. Незнанието може да се дължи на различни причини: 1. липса на възприятия от страната на дееца, 2. неправилна представа, 3. неправилна логическа обработка на възприетите факти. Независимо по каква причина, умисъла се изключва. Ал. 2: само когато незнанието не се дължи на непредпазливост от дееца, т.е. Деецът е положил всички усилия и въпреки това не е могъл да формира представи за тези обстоятелства.
Друго деление на грешките: извинителна и неизвинителна. Пример с ловец, който застрелва човек. Ако е положил всички грижи (извикал е преди да стреля), грешката е извинителна, ако не е положил дължимото: не е извинителна. Грешка: липса на представа, погрешна представа. Грешка в предмета: обира А вместо Б (не е извинителна), грешка в лицето: убива Б вместо А (не е извинителна), Ако Б е бременна жена: налице е грешка по чл. 116, т. 4: липсва представа за това обстоятелство). Съответно грешката е извинителна за квалифицирания състав. Грешка в причинния състав: за да е налице отговорност е достатъчно съзнанието на дееца да обхваща общите закономерности на причинната връзка между деянието и настъпилия резултат (изстрел в сърцето вместо в главата: няма значение за наказателната отговорност, той съзнава резултата). Грешка в развитието на причинния процес: съзнава деянието, вменяем е, предвижда настъпването на резултата, цели го, но убива друго лице например;. Налице е опит за убийство по чл. 18. Отклонения в причинния процес: Ако А например иска да простреля Б, но Б се навежда и е уцелено В. Ако А е съзнавало абстрактната възможност да настъпи съставомерния резултат и има представа, че може да уцели и В: евентуален умисъл. Ако не съществува възможност да предвиди, че ще убие В, но е могъл: небрежност. Ако си мисли, че е перфектен:): самонадеяност. А ако от позицията, от която извършва деянието изобщо не може да види, че ще настъпят други последици: случайно деяние. Това е второто обстоятелство, след грешката, което изключва вината. Чл. 15 НК: когато едно лице не е били длъжно или не е могло да предвиди опасните последици: не е виновно. Най – чести в практиката автотранспортните произшествия. Чл 15: обратно на непредпазливостта, при която е длъжен, могъл е. АС: Разлики между небрежност и случайно деяние: небрежност: виновно деяние и следователно престъпно, длъжен и е могъл да предвиди последиците, а при случайното деяние: не е виновно и не е престъпно и или не е бил длъжен или не е могъл да предвиди последиците. Трето обстоятелство изключващо вината: изпълнение на неправомерна служебна заповед: 1. двете лица трябва да имат определена служебна зависимост/ йерархична съподчиненост. Функциите на едно от лицата трябва да включва даването на заповеди, а на другото: задължението да ги изпълнява, 2. заповедта трябва да е дадена по установения начин: устна, писмена. 3. ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

27. Състав на престъплението. Понятие. Виж 15 - 22 въпрос. АС: Общо, за да е П, родовото понятие включва: обществено-опасно деяние, виновно, наказуемо. Съставът е видовото понятие, винаги е производен от общото понятие, конкретизира особеностите на отделното П. Състав: Съвкупност от признаци, посредством които нормите на Особената част на НП очертават отделните видове П. Видове признаци: 1. относно обекта: обществените отношения: групов обект – глава на НК, непосредствен обект – раздел в НК, 2. обективна страна: основни (за всички видове П: изпълнително деяние, форма, последици) и допълнителни (предмет, причинна връзка, време, място, начин, средства). 3. субект: „който“, особени субекти – свидетел напр. 4. субективна страна: цели и мотиви, намерения. Друго деление на признаците: на основни и допълнителни. Видове състави: С оглед начин на формулиране: 1. описателни, 2. изрично препращащи, 3. мълчаливо препращащи, 4. бланкетни, 5. опростени, 6. с алтернативно дадени признаци: относно обекта и обективната страна, субекта и субективната страна. С оглед отношението между тях: 1. основни (чл. 115) – съдържа основни признаци и 2. специални (чл. 116) – специфични особености до всички признаци на състава. Специалния изключва основния. Квалифицирани: с голяма обществена опасност. Привилигировани – с малка обществена опасност, по-леко наказуеми.

28. Видове престъпления: Виж 15-22 въпрос. Деления:
1. Действие - кражба, 2. Бездействие - безстопанственост, 3. Действие + Бездействие – отклонение от военна служба, 4. Комисивни - убийство
1. Формални – обикновени (блудство с малолетен) и усложнени (подправка на частен документ) (съставомерност), 2. Реални – опасни (злепоставяне) и вредни (убийство)
1. Застрашаващи и Увреждащи (в зависимост от вида засягане на субекта)
1. С едно деяние:  обикновени - кражба, продължени – държане на наркотици, двуактни - изнасилване, съставни - грабеж, 2. С две и повече деяния: продължавано, системно (предоставяне помещения за разврат) и по занаят (банкови сделки)
1. От общ характер (общ режим) и 2. Частен характер (по тъжба на пострадалия)
1. Общ субект (всяко НОЛ) и 2. Особен субект - лъжесвидетелство
1. Умишлени, 2. Непредпазливи, 3. Смесени
1. По основни състави, 2. Тежко наказуеми и 3. Леко наказуеми

29. Довършено престъпление: Определение за П. Състав на П: онази съвкупност от признаци, които описват П. от даден вид. Четири вида норми: описателни, препращащи, бланкетни, опростени. П. могат да бъдат резултатни и формални, а пък резултатните от своя страна могат да се разделят на увреждащи и на просто извършване. Когато е посочен само резултата (комисивните П.): има признаци само за него. Едно деяние е съставомерно тогава, когато признаците на деянието съвпадат с признаците в разпоредбата. Когато са осъществени всички признаци на даден състав, говорим за извършено П. Ако се разгледа от гл.т. на всички признаци, на развитието на процеса то е и довършено. Въпросът за довършеността е винаги конкретен. Когато съставът е като резултат – П е довършено. Ако е на просто извършване: тогава когато е извършено. Довършването е обективен факт, който се установява при съпоставяне на извършено деяние и визираните в съответния състав признаци. Кражбата е извършена когато лицето отнеме чуждата вещ. Довършването се явява финал в осъществяването на всички П. Има ли стадии за осъществяване на едно П., които предхождат неговото довършване и наказуеми ли са те? Да, има: чл. 17, 18 НК: приготовление и опит. Деецът макар, че не е осъществил всички признаци на П. Ще бъде наказателно отговорен. От значение за субективната страна: умишленото П., а от обективна страна: външно изразени действия, които са насочени към реализиране на П. Отговорността за стадиите е субсидиарна, възниква само дотолкова, доколкото П. не е довършено. АС: Довършеност на непредпазливи П: винаги резултатни. Ако са умишлени, то могат да бъдат формални (изпълнителното деяние е достатъчно), то пък се дели на обикновено и усложнено (с последния акт е довършено), а резултатните – с резултата.

30. Приготовление: ч
л. 17 НК:
1. не става дума за необективирани явления, става дума за външно изразени действия/ бездействия, деецът е обективирал намеренията си.
2. Тази дейност трябва да е обективна предпоставка за извършването по-късно на едно П.
3. очевидно се касае за предварителна дейност. Тези действия могат да са сложни/ прости. По външните си белези може да изглежда като обществено полезна дейност, т.е. Не винаги е неправомерно. Това, което прави действието релевантно за НП е намерението.
В чл. 17 законът посочва типични форми: „набавяне на средства, намиране на съучастници и изобщо създаване на условия...“Важното е, че тези действия са насочени да създадат условия за бъдещо П. Това е обективната страна, а от субективна страна: приготовлението се осъществява с пряк и конкретен умисъл („намисленото“). Наказуемост: НП системи познават 2 подхода при наказуемостта на приготовлението:
1. Българско законодателство: наказва се само в предвидените от закона случаи, т.е. когато изрично е посочено в НК
2. Други системи: наказуемостта е в зависимост от конкретната тежест на приготовлението (може за всяко П., ако то е във висока степен обществено опасно).
Когато е наказуемо – на общо основание може да се приложи чл. 9, ал. 2: малозначителност на деянието. Може едно наказуемо приготовление да осъществява състава на друго П. Може деецът като се приготвя да извърши убийство, извършва кражба на пистолет: тогава възниква съвкупност (той ще носи наказателна отговорност за приготовлението на едно П. И за кражбата). АС: Преди да е започнало изпълнението на П: субективната страна има интелектуален момент (предвижда) и волеви момент (преследва цели). Самоволен отказ от приготовление – не се наказва, НО ! чл. 19 НК.

31. Опит: чл. 18 НК: Тук вече е започнало изпълнението на П. Опитът е самото П. в процеса на неговото осъществяване. Понякога между началото и края на П. има голям отрязък от време: опитът е между началото и преди да е довършено П. Опитът е започнатото изпълнение на едно умишлено П., при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените от закона и исканите от дееца обществено-опасни последици. Опитът бива два вида:
1. недовършен: започнал, но не е довършил, пристъпил е към реализиране, но не е довършил изпълнителното деяние (готви се да стреля, но не го хващат)
2. довършен: деецът е довършил изпълнителното деяние, но по причини извън него не настъпва престъпния резултат (стреля, но не улучва). ВКС: опитът е довършен тогава, когато деецът е направил всичко, което според него е било достатъчно за настъпването на резултата.
Опитът е самото престъпление. Приготовлението се различава от него по това, че не е започнало изпълнителното деяние. Довършено П: когато са осъществени всички признаци: ако е резултатно: с резултата, ако е формално: с извършването на деянието. Възможно ли е да има довършен опит при формални престъпления? Не, защото включва признаци по изпълнителното деяние: когато са всички признаци, има довършено престъпление. Довършен опит има само при резултатните престъпления. От субективна страна: не са настъпили предвидените и исканите от дееца последици: пряк умисъл. Не е невъзможен или не е наказуем опитът при евентуален умисъл? Според Л. Груев не е наказуем: може едно лице да започне П. с евентуален умисъл (предвижда възможността да настъпят последици, не ги иска, но се съгласява, но няма да възникне наказателна отговорност).
Значение на алтернативния пряк умисъл: деецът има в съзнанието си две възможни последици: или едната или другата и желае една от двете възможности. Това е практическото значение. Когато с подобно отношение деецът извърши П. и реално причини телесна повреда (напр.), квалификацията е опит за убийство. Започнал, довършил изпълнителното деяние, но не са настъпили обществено-опасните последици.
Наказуемост: опитът се наказва с наказанието за довършеното П., като все пак при определянето на наказанието се отчита:
1. степента на довършеност
2. причините, довели до тази недовършеност.
Доброволен отказ от опита като основание за изключване наказуемостта на дееца: чл. 18/3. Когато по собствена подбуда 1. се е отказал: недовършен опит
2. предотвратил последиците: довършен опит
Собствена подбуда:
1. обективно деецът да е имал възможност необезпокоявано да продължи
2. субективно да е съзнавал това и да е взел решение самостоятелно за прекратяване на дейността като е предотвратил настъпването на последиците.
Негоден опит: когато деянието в конкретните условия въобще не е в състояние да създаде реална опасност за съответните обществени отношения. Негоден опит има, когато:
1. има негодни средства
2. негоден обект (той липсва)
Негоден = ненаказуем. АС: относително негоден – наказуем.
АС: вече е започнало изпълнението на П. Извършеното П поглъща опита и приготовлението. Важен е въпроса кога започва: при действието: грабеж и при бездействие – умишлен палеж (неспазване на задължението да изгаси ел инсталацията напр.).

32. Съучастие
Обичайна хипотеза: едно лице (в закона „който“) извършва едно престъпление и получава едно наказание. Обикновено човекът действа заедно с други лица. В Европейската доктрина действат два принципни подхода относно НО, когато повече от едно лице участва в извършването на П.
1. обозначава всички, които имат принос към осъществяването на П с термина участник и не държи сметка за конкретния принос/ роля на дейността за съдействието, който всеки един има в общо случилото се.
2. в България: държи сметка за особеното, специфичното в проявите на лицата, които заедно съучастват в осъществяването на едно П. НК: чл. 20-22.
Диференциране на основни форми: извършителство, помагачество и подбудителство и особеностите на всяко едно от тях. Липсва легална дефиниция за съучастие, дава я доктрината: Съучастието е задружното, умишлено участие на две или повече лица (обективна страна) в осъществяването на едно престъпление (субективна страна – общ умисъл).
Правна регламентация: две групи норми в НК. Традиционно се счита, че това са само от чл. 20 до 22 НК, но в редица разпоредби в особената част се съдържат също правила относно задружното осъществяване на едно П. Родова функция на съучастието: да регламентира отговорността при задружното осъществяване на едно П, но престъпление, което по принцип може да се извърши от едно лице. Следователно: Съучастие в престъплението обхваща съчетанието на всички норми – тези в общата и тези в особената част на НК, които имат различни функции и предназначение, но в своята цялост изграждат института на съучастието. 1. Норми на обща част: установяват общи положения, форми, видове съучастници и режим на отговорността. Разпоредбите се делят на две групи според степента на абстрактност: 1. с най-висока степен на абстрактност: отнасят се до всички прояви на съучастие: чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1; 2. с по-ниска степен на абстрактност и по-тясно приложно поле: само до някои, регламентирайки специфичното за тях. Чрез тях се определя като престъпно поведението на подбудители/помагачи, макар че то (поведението) не съдържа признаците на престъпния състав на особената част (конститутивни норми).
2. Норми на Особената част: органически свързани със съответното П. Те отразяват не само задружния начин за извършването му, но и особеностите на самото това П. Тяхната функция е да диференцират отговорността при наличие на съучастие в специфични условия на конкретното П. (чл. 152: изнасилване от две или повече лица)
Основно положение: 1. всеки един от съучастниците отговаря, защото е извършил деяние, 2. това деяние трябва обективно да допринася за осъществяването на П. и да се намира в причинна връзка с резултата. 3. от субективна страна става дума за умишлените П. Умисълът тук има особености. У всеки един от съучастниците трябва да съществуват две категории представи: 1. относно неговото собствено деяние и 2. относно това, че той заедно с други лица участва в осъществяването на П. В този смисъл се говори и за общност на умисъла: означава двете категории представи.
Основни форми на съучастие: 1. няколко лица съизвършват едно престъпление (извършителство), 2. помагачество: едно лице улеснява друго лице при извършването на П.3. Подбудителство: едно лице мотивира друго да извърши П. Ако е 1, то 2 и 3 съучастват.
Отграничения:
Посредствено извършителство: едно лице извършва П чрез  друго лице, което в конкретния случай е наказателно неотговорно, невменяем, малолетен и т.н.
1.Когато лицето буквално е използвано като средство
2.Невиновно действие на лицето
3.Когато А мотивира Б (полицай) чрез въвеждане в заблуждение да арестува В, използван е като средство
4.при условие на несвободно действие – когато лицата са в йерархия
5.чрез външно несъставомерно действие от страна на извършителя.
Паралелно или последващо извършване: например когато двама различни крадци обират един и същи магазин, без да знаят, липсва общност на умисъла, те са независими един от друг.
Независимо съпричиняване при непредпазливи престъпления: Съучастие има само при умишлена престъпна дейност. Чл. 219. ал. 2 НК – безстопанственост.
Укривателство: то е самостоятелна последваща дейност, може да бъде лично или вещно, но във всички случаи е самостоятелно престъпление.
Допустителство: аналогично на укривателството, самостоятелно престъпление е. Чл.  285: “...допусне...“. Има връзка между двете престъпления, но няма съучастие.
Явно подбуждане: то също е самостоятелно престъпление, изразяващо се във въздействие на неограничен кръг субекти и тяхното мотивиране да извършват съответни прояви (тълпа). При подбудителството се мотивира конкретно лице за конкретно престъпление.
Необходимо съучастие: При същинското (възможно) съучастие съществува винаги принципната възможност П. да бъде извършено от едно лице има особеност на изпълняването на П) При необходимото съучастие с оглед особеностите на конструкцията на състава той може да бъде осъществен най-малко от две лица (има особеност на конструкцията на състава). Типичен пример е кръвосмешението: чл. 154, 157 и т.н..
Особени случаи (специална част): изхожда се от конструкцията на състава: както при необходимото съучастие.
1. Престъпления, извършени от тълпа: чл. 269, ал. 3, чл. 163: специфични случаи на задружно осъществяване на П. Тълпа: 1. множество от хора, 2. събрано на публично място и към него могат да се присъединяват неопределен кръг други лица 3. обединени от обща цел, 4. именно тази цел определя и активността на участниците в тълпата. Делят се на 2 групи: 1. активни: пряко причиняват резултата и 2. пасивни: необходим фон, върху който се разгръща поведението на активните. Степента на обществената опасност е различна при двете категории, различна НО носят.
2. Престъпления, извършени от членове на организации/ групи. Група: сдружение на две или повече лица, обединени от престъпна цел, които са съгласували волята си с тази цел. Организация: обикновено има структура и ръководство, връзката между членовете е по-устойчива в сравнение с групата. 2 категории: 1. Особената част предвижда отговорност като криминализира самото създаване на организация с престъпна цел, 2. съставим, които предвиждат различна отговорност за определени П., когато те са изпълнени по поръчение, решение на организация (напр. изнудване). Наказват се по-тежко. Чл. 321 – типичен пример за 1. Чл. 93, т. 20: легална дефиниция на организирана престъпна група: проблемна.

33. Извършителство и съизвършителство: чл. 20, ал. 2: Лицето да осъществи изпълнителното деяние на съответен състав – чл. 194: отнема вещта. Когато то не е описано (напр. чл. 115): преценява се конкретно дали извършеното обективно допринася за резултата. За извършителство говорим когато е налице някоя от другите форми на съучастие: подбудителство или помагачество. Може самото изпълнение на престъплението да е извършено от 2 или повече лица: тогава говорим за съизвършителство. Повишава се обществената опасност. Тук има два варианта: 1. разпределение на ролите между съизвършителите, всеки един осъществява само част от изпълнителното деяние. Характерно е при сложните П. 2. без разпределение на ролите: всеки един извършва действия, подобни на тези на другите съизвършители. Съизвършителството може да бъде осъществено едновременно или последователно. Всеки един от съизвършителите трябва да притежава особените качества относно субекта (например ако е за длъжностно престъпление: и двете лица да са длъжностни).

34. Подбудителство: само чрез действие, чл. 20, ал. 3: инициатор за осъществяването на П. Склоняването може да бъде психическо/ физическо въздействие върху извършителя. Законът не се интересува от конкретното средство, чрез което подбудителят е осъществил своята дейност. Важното е, че той така е въздействал, че това е решаващия мотив на извършителя, предизвикала решението за извършване на П. Някои го наричат интелектуален извършител. Подбудителят не участва в П., не е необходимо да притежава качествата на субекта (за разлика от съизвършителя). Например подбудител към длъжностно П, може да не е длъжностно лице. Подбудител: пряк конкретен умисъл: подбужда конкретно лице към конкретно П. , винаги е целенасочена дейност. По това подбудителството се различава от явното подбуждане, което е отделен вид П.: включва въздействие върху неограничен кръг субекти: чл. 162 НК.
Помагачество:: само чрез действие, чл. 20, ал. 4: В основата стои улесняването на извършителя при извършването на П. 2 разновидности: 1. интелектуално: съвети, 2. физическо: набавяне на средства. Това е дейност, осъществена преди или най – късно по време на извършване на П. Възможно е да е и дейност и след, стига обаче обещанието за това да е дадено предварително. По това помагачеството се отличава от укривателството: то винаги е последващо по отношение на основното П и макар и свързано с него е отделно П. За помагача също не се изисква да притежава особените качества на субекта. Когато едно лице участва, но няма качества на длъжностно лице например (приятеля на касиерката) говорим за своеобразен помагач.
Допустителство: самостоятелно П. чл. 285 непопречване, различно е от помагачество в обективна и субективна страна: няма общност на умисъла. По принцип общността на умисъла е необходима, но може в единия от тях (извършителя) да липсва представа, да не съзнава, че е подпомогнат от друго лице (помагач). Помагачът обаче трябва да съзнава, че умишлено подпомага дееца.
АС: подбудителство и посредствено извършителство: и при двете се осъществява психично въздействие върху другиго, деецът предвижда изпълнение на П, не осъществява лично елементи от П. При подбудителството има извършител и подбудител с общ умисъл, докато при второто има наказателно неотговорно лице без умисъл. Обективна страна на подбудителството: склоняване, а на помагачеството: улесняване, субективната страна и при двете е предвиждането. Помагачество (не участва) и съизвършителство (участва). Интелектуално помагачество (няма отношение към умисъла) и съизвършителство (има отношение: предизвиква решение). Помагачество (обещание преди това) и укривателство: лично и вещно (след това). Съучастие в съучастието: подбудителство към подбудителство, помагачество в помагачество, подбудителство към помагачество и помагачествео към подбудителство.

35. Наказуемост на съучастниците: чл. 21-22 НК. Всички се наказват с наказанието за извършването на П. НК не прави диференциация на различните видове съучастия, обаче се вземат предвид степента и характера, индивидуализира се. Отговорността на подбудителите/ помагачите е в зависимост от това дали П е извършено или не. Те отговарят само когато е извършено. Изключения: 1. ако не се касае до такова П., чието приготовление се наказва (има предвидена отговорност), тъй като самото подбуждане/ помагане е създаване на условия за извършване на П. 2. когато самото подбуждане е в такава степен обществено-опасно, че е предвиден като самостоятелен състав – лъжесвидетелстване: чл. 293: когато подбудителството не е успяло. Отговорността на подбудителите/ помагачите е акцесорна, ако няма състав и не е приготовление.
чл. 21, ал. 3: предвижда се особен субект (длъжностно лице), за него отговорността и за подбудители и помагачи (може и да не са с особени качества).
чл. 21, ал. 4: лично основание за намаляване или увеличаване на отговорността, то не важи за останалите съучастници. Отцеубийство – ако А и Б убият бащата на А: А има особено качество, но Б не, носят различна НО.
Други правила за наказуемостта на съучастниците: чл. 58б: помагачество, съдът да приложи чл. 55 ако степента на съучастие е малка, може да мине под минималното наказание. Самоволен отказ от съучастие:ако П не е довършено, да се е отказал по собствена подбуда - : чл. 22: важат правилата за опита.
АС: Ексцес на извършителя: случаи, при които той е извършил нещо повече или нещо различно от това, което се обхваща от общия умисъл на съучастниците (чл. 21, ал. 2).

36. Множество престъпления. Съвкупност, рецидив.
Раздел 4 НК, чл. 23 – 30
Едно лице с едно или няколко деяния осъществява съставите на две или повече П. Когато едно лице засегне различни обществени отношения, то има специфични правила за наказване.
1. Възможно е едно лице да извърши няколко П преди да има влязла в сила присъда, за което и да е от тях.
2. Може едно лице да извърши П след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго П. Съобразно това има 2 основни вида множество П:
1. съвкупност от П и 2. Рецидив. Различни правила, които се прилагат когато едно лице действително е извършило множество П. Важен е въпроса за разграничаване на множество П от усложнена престъпна дейност (УПД). Формите на УПД могат да се групират:
1. фактически усложнения при извършването на иначе „прости“ П. Конструкцията на състава в НК е проста. Най-често се касае до осъществяването на няколко акта, които се свързват така, че представляват елементи на едно П. Може да се касае до кумулиране на различни фактори, които предизвикват определена дейност: напр. А убива Б, души го, боде го, прострелва го: кумулирано предизвикват смъртта, П е едно. Може тези няколко акта да са последователни въздействия върху един и същи обект. Те могат да доведат до количествени изменения на резултата: една кражба с последователни действия (пренасяне на чували жито по един до камиона). Може да водят и до качествени изменения: А бие Б: през лека към средна до тежка телесна повреда.
2. усложнения в конструкцията на самите състави:
Двуактни П.: това са П, които включват в състава си два акта, които поотделно или поне едното от тях не е П. Може и двата да не са: отменен член в НК: 1. който напусне семейството си и 2. заживее съпружески с друго лице се наказва. Те са П в съчетание. Може само едното да е П: изнасилване по чл. 143 НК: упражняване на принуда и осъществяване на полово сношение.
Съставни П. (сложни): Конструкцията вклюва в себе си два акта, като всеки един от тяхсам по себе си е състав на друго П. Съчетанието им в едно ново П води до по-висока степен на обществена опасност. Грабеж: упражняване на принуда и кражба. Често при тези П едното е средство за осъществяване на другата проява (принудата е средството за извършване на кражбата).
Особености при стадиите на умишлена престъпна дейност: Кога е налице опит? За да се приеме, че е налице опит, достатъчно е да е извършен един от актовете, ако е ясно, че той го извършва като предпоставка за второто. При изнасилването е възможен само недовършен опит.
Може конструкцията на състава да изисква извършването на повече еднообразни прояви: случаите на системност: чл. 155, ал. 2 НК: предоставяне на помещения за разврат. Или те се проявяват в случаите на противоправно упражняване на професия: 324 НК.
По занаят: банкови сделки по чл. 252 НК: специална уредба, целят се доходи (основни или допълнителни), стопански характер.
Продължени П: Тези П, в състава на които се изисква непрекъснато трайно осъществяване не нещо или които създават едно трайно състояние: отклонение от военна служба: чл. 381, чл. 328
Може да има усложнени конструкции по отношение на резултата: когато Особената част предвижда П с 2 резултата: телесна повреда и настъпила по непредпазливост смърт.
Продължавано П: чл. 26 е изключение от уредбата множество П, то е форма УПД. Касае се до: няколко еднородни прояви, всяка една от тях да осъществява състава на едно П., обединени са в общо цяло от 1. непродължителните периоди, през които се извършва 2. в една и съща обстановка (обективна страна) 3. извършва се при еднородна вина. Обединени са така, че последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. (касиер си взима всеки ден по 10 лв от касата: извършено е едно П с едно наказание). Това е субективната страна
Може едно П. Да осъществява основен и привилигирован състав ( един ден взима 10 лв, втори ден – 1000 лв: квалифицирано присвояване). Непродължителен период от време: приема се, че това е този период, който сам по себе си не разкъсва единството на П. Може да е дни, месеци, година. Деецът взима едно решение за извършване на отделни деяния, съставляващи едно П., през една година например, но не разкъсва единството. Една и съща обстановка: няма се предвид буквално, означава едно и също отношение на дееца към предмета на П. (управител на тото, който си присвоява средства: местят го, но той пак е управител и пак си присвоява). Последващите деяния се явяват от обективна и субективна страна продължаване на П. Тези деяния са продукт на единно решение на субекта. Продължаваното П е начин на осъществяване на П. Почти всички П в НК могат да бъдат продължавани. Чл. 26: наказуемост: ал. 2: общ резултат, ал. 3: по-тежко П при общ и квалифициран състав, ал. 4: правила, ал. 5: при опит и довършеност, ал. 6: изключва някои случаи, спорна. Чл. 26 не премахва и не създава продължаваното П.

37.  Съвкупност: чл. 23-25 НК. Множество престъпления: Прилагат се когато едно лице действително извърши повече от едно П. УПД: едно престъпление, множество престъпления: две и повече П. 2 вида съвкупност:
1. идеална съвкупност: когато едно лице с едно деяние извърши две или повече П: редки случаи. За да е възможно това, то деянието трябва да е от такъв характер, че да предизвиква причини процеси в няколко насоки, да засегне различни обществени отношения (катастрофа: убиваш човек и унищожаваш кола). Деянието трябва да осъществява всички признаци на съответните състави. Може едното П да е извършено умишлено, а другото по непредпазливост (умишлен палеж на апартамент, вътре има някой). Няма идеална съвкупност когато: 1. деянието осъществява едновременно общ и специален състав (привидна идеална съвкупност) 2. когато съставите се намират в отношение на субсидиарност (219/3). 3. отделните 2 състава се намират в отношение на поглъщане (изнасилването поглъща обидата).
2. реална съвкупност: по-голямо практическо значение: когато едно лице с две или повече деяния извърши две или повече П. 1. еднородна е когато П са от един и същи вид, 2. разнородна: от различен вид. Разлики на еднородна реална съвкупност с продължавано престъпление: няма единствено на решението, липсва еднородна обстановка, няма непрекъснатост и т.н.
Наказуемост: Има 2 системи: 1. САЩ: съдът събира наказанията за отделните П. 2. България: съвкупността е вид множество П, при което върху дееца още не е оказано въздействие от държавата. Има специфични правила, дава му се шанс за поправка. чл. 23-24 НК: 1. съдът определя наказания за всяко П и 2. принципът е, че налага най-тежкото от тях. Корективи: 1. Ако наказанията са от един и същи вид: съдът може да увеличи определеното най-тежко наказание с ½, но само ако но само ако не нахвърля максималното за това П. 2. Ако наказанията са различни: ако едно от наказанията е имуществено съдът преценява дали да го присъедини, ако е обществено порицание или лишаване от права: задължително се присъединява към най-тежкото.

38. Рецидив („падане назад/обратно“): най-тежка форма. Когато едно лице извършва П след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго П. Специални правила за наказуемостта. В криминологията се говори за различни форми на рецидива: формален (спорадичен) – когато второто П е случайно явление: лека телесна повреда - наказание - ПТП, мултирецидивисти – поредицата е без край и т.н. Чл. 27 НК: 3 разновидности в НК:
1. Общ рецидив: има значение за индивидуализацията на наказанието, и то най-често като отегчаващо отговорността обстоятелство. чл. 27, ал. 3: когато има П-Н-П, наложеното наказание за това П се изтърпява изцяло. Други алинеи: ако първото наказание не е още изтърпяно. чл. 27, ал. 1: ако е така, то съдът присъединява наказание по втората присъда изцяло или отчасти. чл. 27, ал. 2: задължително присъединява изцяло наказанието по втората присъда ако то е повече от 5 години или е за П, извършено повторно или представляващо опасен рецидив.
2. Специален рецидив (повторност): Уреден в чл. 28: Повторността има значение за квалификацията на деянието. Когато деецът извършва П., след като е бил осъден с влязла в сила присъда за такова П. П са от един и същи вид. Има си квалифициран състав. Ако няма специално правило за повторност, ще е по основен състав, но ще се отчете като отегчаващо обстоятелство. (криминален аборт, умишлено причинена средна или тежка телесна повреда).
3. Опасен рецидив, чл. 29: най-висока степен на обществена опасност. Има значение за квалификацията на деянието. Налице е само при определени видове П, където това е указано изрично с квалифицирани състави (8 (12?) П в Особената част). 2 групи:
1.насилнически П: свързани с принуда (убийство, телесна повреда, изнасилване)
2.засягане правата на собствеността – имуществени П (длъжностно присвояване, грабеж) (чл. 116, т. 12 НК)
Налице е убийство опасен рецидив, когато при направена справка за съдимост Х вече е осъждано лице с влязла в сила присъда и са налице условията по чл. 29: лицето вече е осъждано за тежко умишлено П, наказанието е лишаване от свобода (повече от 1 година) и не е било отложено неговото изпълнение по чл. 66. Във всички останали случаи е рецидив, но не е опасен. Ако е извършено П, за което е предвиден случай на опасен рецидив и се констатира, че е осъждан 2 или повече пъти, ЛОС, умишлени деяния, поне едното трябва да е ефективно.
Правилата относно опасния рецидив не се прилагат, когато:
1. първото престъпление, извършено от дееца, е като непълнолетен
2. ако са изтекли 5 години от извършването на наказанието по предишните присъди.
Рефлекси в НК: 1. има значение за предсрочното освобождаване на лицето по чл. 70, ал. 2 (ако е за опасен рецидив трябва да е излежал 2/3). 2. ЛОС при усилено строг режим.
АС: Видове рецидив: 1. преди и 2. след изтърпяване на наказанието, 1. рецидив, който обосновава налагането на по-тежко наказание и 2. рецидив, който се отчита при индивидуализацията на наказанието, 1. реален – трайно отношение и 2. формален – случаен характер. Пенитенциарен – деецът търпи наказание ЛОС след като вече е търпял такова наказание.

39. Наказанието е обществено явление, различно от П, но правно е свързано с него и най-общо казано е организирана обща реакция срещу лицата, които престъпват закона. Наказанието е с оглед на развитието на обществото и неговите разбирания, динамична категория са. отрицателно засяга права на осъдения, възмезден характер, целенасоченост, порицание. Санкционните последици включват две категории: 1. наказанието – типична последица, 2. мерките, които наказателните закони предвиждат. В Българската санкционна система има дуалистична възгледи.
Може да се тръгне по два пътя за реакция: 1. да се наложи наказанието: тази последица изразява преди всички възмездната функция на санкционирането. Ориентирана е назад към извършването. Трябва да оразмери тежестта на наказанието и степента на обществена опасност. 2. мерки: те преди всички са ориентирани към бъдещето. Цели се въздействие върху извършителя. Българската правна система е своеобразна, защото двете възможности за реакция се преплитат тясно, а понякога се и взаимозаменят (чл. 61, гл. 11: принудителни медицински мерки, лечение за дееца, срокът се приспада:чл. 91, ал.3).
Наказанието е мярка на държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило П, което засяга по определен начин негови права: 1. мярка на държавна принуда: въздействие независимо от волята на човека, 2. налага се само за П, 3. единствен орган, който може да го наложи е съда, 4. характеризира отрицателно извършилия П и неговото деяние. Съвременни схващания: наказанието съчетава от една страна елементи на справедлива санкция и от друга трябва да служи като средство за защита на обществото от нови престъпни посегателства. Не се схваща като гола репресия, нито като огледална реакция на извършеното от него.
Принципи: 1. Наказанието е лично, наказателната отговорност е лична: а) налага се само на лице, което със своето деяние има принос за осъществяване на П
б) наказанията трябва да са регулирани така от закона, че да не засягат пряко други лица, а само престъпния деец
2. Наказанията са законоустановени: а) съдът може да наложи само тези наказания, които са предвидени изрично в закона,
б) за конкретни П се налагат само тези наказания, които са предвидени в специалната част на закона,
в) налагането на наказание от съда става в изрично предвидените в общата част правила.
3. Наказанието трябва да е съответно на П: а) свързва се с диференциацията на отговорността: видът и размера на предвидените наказания да се съобрази със степента на опасност на П.
б) индивидуализацията: наказанието да съответства на конкретната обществена опасност на  извършеното
4. Наказанието трябва да е еднакво спрямо всички, налага се без оглед на националност, раса, пол, обществено положение
5. Принцип на целесъобразност: съдът налага наказанието, като го съобразява с целите, които НК посочва (чл. 36 пълнолетни, чл. 60 – непълнолетни). Сложно съчетание на генерална и специална превенция (обществото и личността).
6. Принцип на справедливостта: фундаментален, без да се противопоставя на първите пет принципа, напротив: обхваща всички тях. Налагането на справедливо наказание е от значение за ефективността на НП. Ако държавата засилва репресията по отношение на определени П, то наказанието би било несправедливо, прекомерно, неефективно. Резултат: озлоблението. Ако наказанието е подценено, по – малко от полагащото се, отново е неефективно.
АС:  Мерки – чл. 53: медицински, възпитателни: отнемане на вещи (средства или предмет на П, придобитото от П и т.н.) – имуществен характер. Не са възмездие, имат превантивен характер, предотвратяват извличането на облага, не се съобразяват с тежестта на П, различн цели. Принудителни медицински мерки – целта е лекуването, възпитателни мерки – при непълнолетните, вместо наказание, не са санкциохнни, различни органи и цели.

40. Цели на наказанието. чл. 36, ал. 1, Цели: резултати, до които трябва да доведе използването на наказанието като реакция на обществото срещу извършеното П. Общи цели: 1. Да се поправи и превъзпита осъденият – главна, основна, целта е отстраняването на отрицателните възгледи и формирането на нови ценностни критерии. 2. Да се въздейства предупредително върху него – сплашващо, човек по принцип се стреми да избегне отрицателните последици на наказанието. 3. Да му се отнеме възможността да извършва други П – ограничаване на възможността за извършване на нови, не се отнася до всички наказания (само до ЛОС, глоба?:). 4. Да се въздейства възпитателно и предупредително върху всички членове на обществото (генерална превенция) – общо възпитателно въздействие, дава се указание какво е забранено, общо възпиращо въздействие адресирано към отрицателните личности. Особена цел:  Чл . 60 – превъзпитаване на непълнолетните. Всички видове наказания оказват известно поправително и индивидуално/ общо възпитателно въздействие, някои не са пригодени да ограничават възможността да извърши ново П (глоба). Забрана в чл. 36 да се поставя като цел причиняване на физическо страдание или унижение на човешкото достойнство.

41. Система от наказания: видове в НК и относителното значение, място и тежест на всяко едно от от тях. Всяка държава според целите които си поставя, използва различен вид мерки за въздействие, които в своята общност образуват системата от наказания. Чрез нея законодателят дава възможност на съдилищата за нюансирано въздействие върху извършителите, което най-точно се отнася до степента на обществена опасност. 1. Всеки законодател определя различни по вид наказания и 2. съчетава в нормите на особената част различни по вид мерки за всяко едно П, било като ги предвижда алтернативно (...или...) и кумулативно и съдът решава кое да наложи (повече години ЛОС и по-малко конфискация напр.).
В чл. 38 са изброени наказанията: доживотен затвор, лишаване от свобода, пробация, глоба, конфискация, лишаване от права, обществено порицание. чл. 37, ал. 2: най-тежкото е доживотен затвор без замяна.
1 извод: Българското законодателство не подразделя наказанията на основни и допълнителни. В особената част обаче има две групи наказания, които по същество са допълнителни – лишаването от права и конфискацията никога н са самостоятелни.
2 извод: в НК има много на брой наказания, докато в Германия например има само ЛОС и глоба (допълнително е лишаването от право да се управлява МПС)
3 извод: нашата система е разнообразна (може би положително?). Наказанията са различни по своя характер, интензитет на въздействие. Може би раздробяването в НК не е съвсем удачно, тъй като редица от предвидените наказания не могат самостоятелно да постигнат целите на НП (напр. лишаването от военно звание не може да се определи като наказание, не превъзпитава). Българският законодател не прави ясна разликата между наказанията и мерките за въздействие. Анализът на системата от наказания дава възможност те да бъдат групирани по следния начин: Първо деление: 1. наказания, свързани с и без лишаване от свобода, и 2. наказания, които засягат имуществото или не. Тези разновидности водят до:
1. В българската система от наказания е разширен броя на наказанията без лишаване/ ограничаване на свободата
2. Практиката по налагане на наказания показва, че ЛОС е най-често прилагано
3. Забелязва се тенденция към ожесточаване на предвидените наказания
4. Отличава се с това, че има концентрация в горната скала – много са тежките наказания (свързано с МВР).
АС: Понятие за система: съвкупност, наказанията се обединяват в едно цяло, само тези в действащо законодателство, подредени по определен начин. В зависимост от значението се делят на 1. ЛОС, 2. Наказания без ЛОС, 3. ДЗ и ДЗБЗ. В зависимост от тежестта: 1. ДЗБЗ, 2. ДЗ, 3. ЛОС, 4. без ЛОС (8). Непълнолетни: чл. 62: ЛОС от 5 до 12 г., без ЛОС: лишаване от право да упражнява определена професия, обществено порицание, пробация.

42. Лишаване от свобода: най-популярно и прилагано. АС: ограничаване възможността да се придвижва свободно в пространството, ограничаване възможността да определя  режима си на живот, ограничаване на социалните контакти, винаги се налага за определен срок. Положителни страни: възможност за постигане на всички цели на наказанието по чл. 36, възмезден характер. Отрицателни страни: загуба на навиците, среда с отрицателно въздействие, засягат се интереси на трети лица.  1. Колко да е минимума?: сега е от 3 месеца до 20 години, а може и 30 години. Изследванията показват, че кратките срокове са неефективни и по-скоро влияят отрицателно, затова при непълнолетните: чл. 64: ако е до 1 г. се заменя. 2. Колко да е максимума? Според изследванията над 12 г. изолация води до деградация, невъзможност за ресоциализиране на дееца. В българската система има уникален момент: възможност за зачитане на два работни дни за три (1/3 от наказанието се намалява). 3. Къде? Затвор, непълнолетни: поправителен дом. Възпитателните училища, интернатите: настаняване като мярка, а не като наказание. Към затворите са създадени общежития от различен вид: открити, закрити. 4. Режим – степен на изолация, характер на охрана, обзавеждане, участие в труд, форми на работа, брой на колети, писма, свиждания: Съдът го определя заедно със срока, може да се променя. Видове: лек, общ, строг, усилено строг, някои говорят и за специален. Тежко болни, бременни и кърмачки: само общ. Жени: само лек, общ и строг.
Доживотен  затвор: 38а, ал. 1: изолацията е до края на живота му, няма задължение за полагане на обществено-полезен труд. 2 вида: 1. ДЗ с възможност за замяна с ЛОС (до 30 г.) - не е уредено, 2. ДЗ без замяна – хуманност?, налага се за изключително тежко П, при което е ясно, че с по-леко наказание няма да се постигнат целите по чл. 36. Деецът е непоправим. Отчитат се особеностите на субекта: възраст, жена, бременност: израз на хуманността.

43. Наказания без ЛОС: Те не ограничават възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството. Засягат се имуществени, трудови права. Осъденият не се изолира, набляга се на поправянето и превъзпитанието на осъдения, сплашването.
Видове: 1. пробация: ново, система от мерки, налагани за леки П. Уредено в 42а, ал. 1 и предвижда 6 вида мерки: 1. задължителна регистрация по настоящ адрес, 2. задължителни периодични срещи с пробационен служител, 3. ограничения в свободното придвижване, 4. включване в курсове за професионална квалификация или програми за обществено въздействие, 5. поправителен труд и 6. безвъзмезден труд в полза на обществото. Това е наказание с определен срок: от 1 до 4: 6 месеца до 3 години. 5 – 3 месеца до 2 години, 6 – определя се в часове – от 100 до 320 часа годишно. Н е са уредени спиране, прекъсване и отлагане изпълнението на пробацията. Съдържанието на наказанието се определя от съда, законът не урежда нищо относно критериите. Делят се на задължителни мерки (1 и 2) и такива, които се налагат по преценка на съда (3, 4, 5, 6). Неизпълнение на пробационна мярка: с и без уважителна причина, единствено поправителния труд е уреден: осъденият може да остане без работа или да я напусне – тогава остатъка се заменя с безвъзмезден труд в полза на обществото. Приспадане на пробацията: при съвкупност от П, при които деецът е осъден с различни присъди – ако той търпи някое от наложените му наказания, то се приспада от общо наказание, което е определено за изтърпяване (чл. 25, ал. 3). Два дни пробация се зачитат за един ден ЛОС. Непълнолетни: наказанието пробация се заменя с обществено порицание. чл. 55 – замяна на ЛОС с пробация при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. Освобождаване от изтърпяване на пробация: условно предсрочно освобождаване и помилване (пълно и частично). чл. 67: противоречие със същността на условното осъждане, не ЛОС, а друго наказание: пробация ???. Погасяване на пробацията по давност, чл. 80: в 92 случая в НК тя е алтернатива на ЛОС за повече от 1 год, т.е.: обикновена давност – 5 год, а абсолютна – 7 и ½ , в другите 34 случая: обикновена давност е 2 години, а абсолютна – 3. Реабилитация: наказанието се счита за изтърпяно, когато изтече неговият срок, определен с присъдата. Реабилитация по право: пълна и частична. Според чл. 86, ал. 1, т. 2: 3 години от изтичане на срока на наказанието, а за пълна реабилитация:2 години от изтърпяване на наказанието. Реабилитацията с акт на съда не е приложима. Проблеми: пробацията е по-тежка в сравнение с поправителния труд. Индивидуализация на наказанието пробация: кои мерки, каква продължителност, личността на осъдения, трудовата и професионалната му заетост, срещите с пробационен служител – продължителност и честота.
2. Конфискация: чл. 44: отчуждаване в полза на държавата на определено имущество: цялото или части от него, не могат да бъдат отчуждени непрехвърляемите имуществени права. Има за цел да засили превантивното и възпитателно въздействие. Наказание, което допълва въздействието на наказанието ЛОС или ДЗ. Изключения: предмети, необходими за упражняване на занаятите му, вещи за лично и домашно употребление, конфискацията на ощетява имуществените задължения на дееца към трети лица,
3. Глоба: единно задължение към държавата, възниква за осъдения с влизането в сила на присъдата. Определен е само минималният размер: 100 лв. Глобата се предвижда като алтернативно ии кумулативно наказание най-често.
4. Лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжности и 5. Лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност: налагат се до 3 години, ако са наложени заедно с ЛОС: може да се удължи
6. Лишаване от право на ордени, звания, отличия и 7. Лишаване от военно звание: предимно порицателен характер
8. Обществено порицание: в най-ниска степен засяга правата на осъдения, публично разгласяване факта на осъждането чрез довеждане на присъдата до знанието на по-широк кръг хора.

44. Определяне на наказанието: Наказателната политика на държавата се осъществява чрез диференциация и индивидуализация на наказанието. Принципът за индивидуализация на наказанието: основно, ръководно начало, свързано е с останалите принципи: справедливост, да е съответно. Това е и дейността на съда по неговото определяне. Съпоставяне с индивидуализация на наказателната отговорност: съобразяване при упражняване на правомощията на държавата по нейното осъществяване, взети в съвкупност с обективните и субективните особености на конкретното извършено П и неговия извършител. Системата от норми включва общи и особени правила. Общи правила за определяне на наказанието: 1. чл. 54, ал. 1: съдът задължително определя наказанието в (1)пределите, предвидени от закона за извършеното П, като се (2) ръководи от нормите в Общата част на НК и като взема предвид (3) степен на обществена опасност на деянието и (4) тази на дееца, (5) подбудите, (6) смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Дадени са кумулативно. Определяне на наказание при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства: чл. 55 НК: ако най-лекото наказание се окаже несъразмерно тежко: 1. определя наказанието под най-ниския предел, 2. замяна с по-леко по вид наказание и т.н. Изключително смекчаващо обстоятелство: оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на деянието. Многобройни смекчаващи обстоятелства: повече от обичайния брой, всяко оказва силно въздействие, но само по себе си не е изключително. Освен това е необходимо съдът да констатира, че и най-лекото наказание е несъразмерно тежко като реакция за П. Наказателноправни последици: виж чл. 55. Определяне на наказание при алтернативно или кумулативно предвиждане на повече от едно наказание. Алтернативно: предвиждат се едновременно няколко наказания и съдът може да наложи само едно от тях. Трябва да е съобразено с обществената опасност, смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Кумулативно: едновременно налагане на две и повече наказания. Да се засили репресивното и превантивното въздействие. Особени правила: чл. 58: определяне на наказанието при помагачество и опит: при опит поради недовършеност на П, при помагачество: ако степента на участие е малка. Други: съучастие, множество П-я, непълнолетни (чл. 23: наказание за всяко П от съвкупността, след това се определя кое е най-тежко и се налага).

45. Освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на наложено наказание:  В определени случаи държавата решава друго: да промени начина си на реакция. Индивидуализация на наказателната отговорност: съобразяване при упражняване на правомощията на държавата по нейното осъществяване, взети в съвкупност с обективните и субективните особености на конкретното извършено П и неговия извършител. Индивидуализацията на НО и тази на наказанието са различни дейности на съда, като втората се отнася само до осъществяване първото правомощие на държавата във връзка с НО – виновният да бъде осъден като му се определи наказание по вид и размер – гл. 7 и гл. 8 НК
= 46 + 47

46. Освобождаване от наказателна отговорност: чл. 87, по същество =освобождаване от наказание. НО е за П. В определени случаи държавата решава друго: да промени начина си на реакция: например да освободи непълнолетния. Всичко това е свързано с наказателната политика. Когато се извърши П възниква и НПО между държавата и извършителя, основанието е П, съдържанието на НПО: реализирането на НО. Етапи на реализирането: 1. образуване на наказателно производство до влизане на присъдата в сила, 2. изпълнение на наложеното наказание, 3. неблагоприятните последици, които законите свързват с осъждането, положението на съдимост. Този етап е свързан с настъпването на реабилитацията, заличава факта на осъждането и отменя неблагоприятните последици, които законът свързва с него (освен ако законът не предвижда друго: например за съдиите и т.н.). Съвременната наказателна политика изисква да се предвидят отклонения от този процес, при положение, че са налице определени предпоставки и при положение, че без осъществяването на всички етапи биха могли да се постигнат целите. Освобождаването от НО и освобождаването от изтърпяване на наказание е същност отказ на държавата от някои или всички нейни права, свързани с изпълнението на отговорността.
АС: Не заличава факта на извършеното П. Обществено значение на освобождаването: възпитателно, поправително, превантивно въздействие, използване на минимум принуда, бързи процедури, незначително разходи на държавата. Освобождаването от НО е винаги безусловно. Два вида освобождаване: 1. налагане на административно наказание  - предпоставки по 78а: извършителят е пълнолетно лице, да е завършило предварителното разследване, обвързано е с вида и размера на наказанието, предвидено в закона: ако е умишлено – ЛОС или друго по-леко, ако е непредпазливо – ЛОС до 2 год.  Или по леко наказание. Трябва да се установи, че и целите на наказанието могат да се постигнат така, деецът да не представлява голяма обществена опасност, възстановяване на имуществени вреди, прилага се само когато не са осъждани или не са освобождавани от НО. Размер – от 500 до 5 000 лв.  и 2. налагане на възпитателна мярка. Друго деление: освобождаване на пълнолетни и на непълнолетни (чл. 61).

47. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание: Държавата се отказва от част от своите права. Има процес, осъжда, налага наказание, но освобождава лицето от изтърпяването му. Има 3 основни и 3 особени случая.
Общи: 1. условно осъждане по чл. 66 и сл., 2. предсрочно освобождаване по чл. 70 и сл. 3. помилване по чл. 74
Специални: 1. по чл. 64 за непълнолетните, 2. освобождаване във военно време по чл. 42, 3. П от частен характер (преследват се по тъжба на пострадалия (клевета, обида) по чл. 84, ал. 3.
1. Условно: чл. 66 и сл. Терминът е неточен, деецът се осъжда безусловно, но се отлага неговото изпълнение. Под условие се поставя изпълнението, не осъждането. Може да се приложи когато: 1. трябва да е ЛОС до 3 г. 2. лицето до този момент да не е лишавано от свобода за П от общ характер, 3. преценка на съда, че по този начин ще се постигнат целите. Задължително да работи/ учи. Съдът определя изпитателен срок. Ако осъденият извърши П от общ характер тогава и му се наложи ЛОС, той изтърпява наложеното наказание. Ако извърши непредпазливо: съдът има право на преценка: да не се търпи, да се търпи изцяло или отчасти.
2. Предсрочно освобождаване: чл. 70 и сл.: Предпоставки: осъдено лице, наказание, търпи го и предсрочно се освобождава: 1. да е изтърпял фактически поне ½ от наказанието, а ако е опасен рецидив: 2/3. Фактически означава: без зачитането на работните дни, 2. да е дал доказателство, че се е поправил. И тук се определя изпитателен срок, който е равен на остатъка от наказанието, т.е. за пълнолетното лице освобождаването също е условно. При непълнолетното лице то е безусловно (няма срок) и се изисква да е изтърпял поне 1/3 от наказанието. Ако се извърши умишлено П от общ характер – изтърпява се, ако е непредпазливо: преценява се.
3. Помилване: чл. 74: право на държавния глава (президентът), който с указ опрощава изцяло или отчасти наказанието. Смъртно наказание, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна: да опрости или замени. Указът е ИАА, няма предпоставки по чия инициатива става. Може да се делегира като правомощие на вицепрезидента.
1. Във връзка с освобождаването от НО: по отношение на непълнолетните: чл. 61 – увлечение, лекомислие и т.н., за пълнолетните – 78а. Последните години: задължение на съда да освободи лицето, ако са налице предпоставките в закона: 1. до 3 г. за умишлените (да се предвижда), до 5 г. за непредпазливите. 2. да не е осъждано или освобождавано от НО, 3. да са възстановени имуществените вреди. Ал. 6 – изключва приложното поле на освобождаването в 3 групи случаи: 1. ако е причинена тежка телесна повреда или смърт, 2. множество П-я, 3. ако деецът е бил в пияно състояние

48. Погасяване на наказателното преследване и на изпълнението на наложеното наказание, чл. 79, ал. 1: Правната същност на погасяването се изразява в изключване на възможността държавата да осъществи наказателно преследване или да изпълни наложено наказание поради предвидени в закона фактически положения или поради последвала амнистия. Правни основания за погасяване на наказателно преследване: 1. смърт на дееца – НО е лична, 2. давност – прекъсване: с всяко действие на държавата, предприето за осъществяване на съответното правомощие, след прекъсване тече нова давност. Спиране: продължава да тече след това. Изключение: престъпления против мира и човечеството. Два вида давност: 1.Давност, погасяваща наказателното преследване – чл. 80, 81: правото на държавата да възбуди наказателно преследване. Начален момент: довършването на П., резултатни – настъпването на последиците, формални – извършването на изпълнителното деяние, опит и приготовление – последното действие, продължени и продължавани – от прекратяването им. Най-кратка давност – 2 години, най – дъга – 20 г. Абсолютна давност – не зависи от спиране, прекъсване (3 до 30 г.). Давност за изпълнение на наложено наказание: 82 НК. : на-кратка е 2 г., а най-дълга 20 г. в зависимост от наказанието. 3. амнистия: особен акт на НС, с който се прави преоценка на обществената същност и значение на определени, вече извършени престъпни прояви. . Тя е уредена в чл. 83, дава се винаги със закон. Видове амнистия: 1. заличава престъпния характер на определен вид деяния и 2. освобождава от НО и последиците на осъждането за определени П-я. Погасяване на наказателно преследване и на наложеното наказание за П от частен характер: зависи от волята на пострадалия, преклузивен срок от 6 месеца за подаване на тъжба, тече от деня, в който пострадалия узнае за извършването на П. Обстоятелства за погасяване: оттегляне на тъжбата на пострадалия, неявяването му на съдебно заседание без основателна причина, помирението му с дееца. Наказанието не се изпълнява ако тъжителят е поискал това, преди да започне неговото изпълнение.
49. Реабилитация, чл. 85, ал. 1 НК: институт на съвременно НП, кйто е свързан с правото на държавата да третира като осъждано. То изключва именно това нейно правомощие, като държавата го губи с факта на настъпилата реабилитация. Тя заличава осъждането и заменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. Реабилитиран = неосъждан (чисто досие за съдимост). Амнистия: отпада НО, отменя последиците на осъждането. Когато едно деяние е амнистирано, осъденият не може да иска съдебна реабилитация, защото правните последици на реабилитацията са настъпили с амнистията – няма какво да се заличава. Обществено значение на реабилитацията – обществото да приема реабилитираното лице с неопетнено минало. Видове: 1.пълна и 2. непълна – когато със закон или указ не е предвидено друго. 1. Реабилитация по право  2. с акт на съда
Пълна реабилитация по право:  88а , кумулативни предпоставки: 1. след изтичане на изпитателния срок, условно осъждане или условно предсрочно освобождаване осъденият да не е извършил ново умишлено П от общ характер, за което законът да предвижда ЛОС, 2. осъденият да е изпълни това изискване през период от време, равен на давността за погасяване на изтърпяното наказание. Пълната реабилитация не настъпва по отношение на осъдените за тежки П против Републиката и против мира и човечеството.
Непълна реабилитация по право: чл. 85, 86 НК: ако не е предвидено друго. Тази реабилитация е за лица, които не се характеризират с трайни престъпни наклонности и които са осъдени за П, чиято обществена опасност не е висока. Законът  отчита вида наложено наказание, пълнолетието. Общо изискване е да не е извършил ново П
Непълна реабилитация с акт на съда: чл. 87: може да се постанови от съда, който е издал присъдата като първа инстанция, когато е сезиран от самия осъден или след неговата смърт. Реабилитацията с акт на съда може да бъде постановена тогава когато тя не е настъпила по право и ако са изпълнени останалите предпоставки по чл. 87. Предпоставки: да не е извършил друго П, наказуемо с ЛОС или с по-тежко наказание, да е имал добро поведение, да са изминали 3 години от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание, осъденият да е възстановил причинените вреди.

Последно променен на Неделя, 09 Ноември 2008 19:45
 
Банер