Лекции по Гражданско право 1 част Печат
Четвъртък, 31 Май 2007 15:21
1.Понятие за Гражданско право. Система на Гражданското право.Предмет и система на общата част.
   
   Терминът “гражданско право” води началото си от Римското право и е буквален превод на ius civile. Още в Римското право се е очертала онази нормативна съвкупност, която днес наричаме частно право.
   Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.
   Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:
   1.Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава, съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.
   2.Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от трети лица.
   Връзката между субективното и обективното право е това, че правната норма (т.е. обективното, материалното право) съдържа в хипотезата си юридически факти, при настъпването на които се проявяват предвидените в диспозицията субективни права и задължения. Обективното (материалното) право или директно предвижда съдържанието на субективни права и задължения, или нормата допуска възможността страните по своя воля да се обвържат от конкретни субективни права и задължения.
   3.Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла Гражданско право.
   4.Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институтиi на гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.
   Ако първият белег на българското гражданско право е това, че то е част от обективното право, то вторият белег е, че гражданското право е отрасъл на частното право. Делението на правото на частно и публично датира още от Римското право. Критерият за това разграничение обаче не е единен.
   Още древно римския юрист Улпиан използва два критерия при делението на правото на частно и публично:
-интересите, които регулират определен кръг правни норми и
-особеностите на субектите, които са адресати на тези правни норми.
   Тези два критерия лежат в основата и на двете главни теории, които разграничават частното от публичното право:
А. Теорията на интереса, според която онези норми, които засягат обществото като цяло се отнасят към публичното право, а други норми, регулиращи отношенията между частно правните субекти се причисляват към частното право.
Б. Теорията на субординацията, според която критерий за разделяне на правото на частно и публично е методът на правно регулиране. В публичното право основен метод за регулиране на правоотношенията е този на субординацията ( метода на власт и подчинение), а в частното право основен е методът на равнопоставеността ( метода на диспозитива).
В. Друга основна теория в тази насока е теорията за правното положение на страните. Тук критерий за дуализма между частно и публично право е това, че някои правни норми, макар и спадащи към частното право, не винаги осигуряват равнопоставеност на правните субекти. Тези отношения обаче не са отношенията на власт и подчинение в публично правния смисъл.
Г. Друго разграничение сочи като критерий това, дали в правоотношението фигурира държавен орган или не. И тази теория обаче не е задоволителна, защото държавните органи могат да влизат както в публично правни, така и в частно правни отношения.
Д. Някои автори стигат дори до такива крайности, че отричат разграничаването на правото на частно и публично.
   Онова, което отличава гражданското право от останалите клонове на частното право е предметът на регулиране. По отношение на предмета на регулиране съществуват две тези:
1.Според първата, предметът на гражданското право е онова, върху което въздействат неговите правни норми (т.е. типа обществени отношения, които се регулират). Оттук и извода, че гражданското право регулира имуществените правоотношения между гражданско правните субекти и свързаните с тях лични не имуществени отношения. На това становище се възразява, че предметът на регулиране не може да се определя с извън правни средства.
2.Според втората теза, предмет на гражданското право е правният статут на гражданско правните субекти и правоотношенията на равнопоставеност, които съществуват между тях.ii
   Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута(правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.
   Система на гражданското право – системата на гражданското право това е начинът на организиране на нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право, вещното право, авторското право, семейното и наследственото право и според някои гражданското право обща част. Сред тези клонове трябва да фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право.iii Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.
   Система на гражданското право обща част – систематиката на гражданското право обща част включва норми относно нормите, т.е. тези норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.
   Според доц. Русчев гражданското право обща част не е клон на гражданското право, а представлява съвкупност от законодателни норми, които регулират гражданското право по общ начин(тези законодателни норми се съдържат в Общата част на Закона за задълженията и договорите). Такава е систематиката на гражданското право и според пандектната система, към която спада и нашата правна система.
   Друга система за систематизация на правните норми(и в частност на гражданско правните) е институционалната(напр. Наполеоновият code civil). При нея се разграничават обща част и три специални части – за лицата, за имуществата и другите видове собственост и за способите за придобиването им.
   
 2.Съпоставяне и отграничаване на гражданското право от търговското, трудовото, гражданско-процесуалното и международното частно право.    
   Мястото на търговското право в юридическия свят – най-често се застъпва тезата, че търговското и гражданското право формират два отделни отрасъла на частното право. Общото между тях двете е, че уреждат отношения между равно поставени субекти. Връзката между институтите на гражданското право и търговското право е функционална – редица институти на гражданското право се прилагат пряко в търговското право, поради което последното представлява съвкупност от правни норми, уреждащи правния статут на търговците и отношенията, в които те влизат помежду си или с други частно-правни субекти. Търговското право не е самостоятелен отрасъл на частното право, а е клон на гражданското право, тъй  като не съществува обособен кръг от обществени отношения, различни от тези, уреждани от гражданското право, които търговското право да регулира.
   Според някои автори онова, което разграничава търговското от гражданското право, е наличието в търговското право на множество публично-правни норми, но това не е достатъчно силен аргумент, за да се приеме такова становище.
   Разграничение между гражданско материално право и гражданско процесуално право – гражданското процесуално право е съвкупност от правни норми, които уреждат процесуалните действия на гражданите и съда, процесуалните права и задължения, както и защитните и санкционните последици от тези действия. Като клон на действащото право гражданското процесуално право регулира тези действия чрез метода на власт и подчинение(съдът налага тези отношения върху гражданите). Макар и противоположно на гражданското материално право, гражданското процесуално право се намира в тясна връзка с последното, тъй като урежда правната защита на материално-правните норми.iv Нормите на гражданския процес разрешават проблеми, породени от материалното гражданско право. От една страна гражданско-процесуалните норми са обусловени от материално-правните норми, които защитават, но от друга страна процесуалните норми също въздействат върху материално-правните норми като им дават защита.
   Трудността идва, когато нормите на гражданското процесуално право не могат да се разграничат от материално-правните норми, защото понякога в материално-правен акт могат да се намерят процесуални норми и обратно – в процесуално-правен акт да се съдържат материално-правни норми. Като пример за първата хипотеза могат да послужат нормите, предвиждащи оборими презумпции(45,ал. 2 ЗЗД; 85 ЗЗД; 77, 99, 205 ЗЗД)v. Това са правила, относно доказателствената тежест. Относно втората хипотеза това ясно личи в 64 – 69 ГПК, уреждащи отговорността за съдебни разноски.vi  Оттук следва и изводът, че разграничението между материално-правните и процесуално-правните норми не може да се направи въз основа на акта, в който се намират.
   Важно да се отбележи е, че в процеса няма правоотношение между страните, а всяка страна се намира в правоотношение със съда, който служи като “посредник” между тях.
   Разграничение между гражданското и трудовото право.
   Гражданското право и трудовото право са два отделни отрасъла на частното право. Трудовото право урежда правоотношенията във връзка с предоставянето на работна сила.
   Разграничението между двата отрасъла се налага поради сходството между индивидуалния трудов договор и някои гражданско-правни договори(напр. Договор за поръчка, за превоз и др.). И трудовото право също е възникнало на основата на гражданското право. За разлика от търговското право, съществуването на трудовото право като отделен отрасъл на обективното право е безспорно. Аргументи в полза на това схващане са специфичните само за трудовото право субекти(работник – работодател). При трудовото право се престира жив труд, а при договора за изработка – резултата от труда. Поради това трудовото право възприема и различни разрешения – приема се, че резултата от труда е собственост на работодателя. Докато при договора за изработка резултатът се прехвърля. Друго разграничение е, че трудовото правоотношение е винаги възмездно, има продължително действие и е intuitu personae. Не трябва да се омаловажава и факта, че страните в трудовите правоотношения са неравно поставени – работодателят заема господстващо положение спрямо работника.
   Разграничение между гражданското право и международното частно право.
   Международното частно право урежда частно-правните отношения с международен елемент. Този елемент може да засяга кой да е от елементите на правоотношението.
   Системата на международното частно право отразява системата на вътрешното право и затова в него може да се обособи международно гражданско право. Тук основният въпрос, който възниква е дали международното частно право е отделен отрасъл на частното право?
   Едни автори считат, че международното частно право има за задача само да отстранява стълкновението между гражданските право порядъци между отделните държави. Следователно според това становище международното частно право не представлява отделен от частното право отрасъл.
   Други автори поддържат, че международното частно право също като гражданското право е регулатор на гражданските правоотношения, т.е. има едновременно функция по разрешаването на стълкновения и функция по регулиране.
   Регулативната функция на международното частно право се обяснява с това, че в правопорядъка на всяка държава има две съставки – от една страна вътрешна, която урежда местните правоотношения, а от друга – международна съставка.
   Международното частно право не е част от вътрешното гражданско право, а е самостоятелен клон, т. е. част от международната съставка на българското частно право, като то има за елементи определен кръг отношения. Като обективно право международното частно право включва два типа норми:
-несамостоятелни (стълкновителни) норми и
-самостоятелни норми – последните се прилагат пряко. Чрез преките норми международното частно право регулира пряко международните отношения с частен характер.
   Стълкновителните норми включват в диспозицията си съдържанието на закона, към който те препращат.
   Според професор Живко Сталев пък, международното частно право не съществува като самостоятелен правен отрасъл. Според него функцията на международното частно право е да урежда кой правопорядък ще се прилага, т.е. международното частно право притежава само стълкновителна функция. Аргументите на проф. Сталев са следните:
1.От една страна се смята, че международното частно право се прилага не само спрямо международно-правните отношения с частен елемент, но на него са подчинени и местните вътрешно-правни отношения с частен характер.
2.От друга страна от това ,че стълкновителната норма се прилага заедно с материално-правния закон, към който тя препраща, следва, че те двете се прилагат в единство. Оттук не следва и че уредбата се дава от стълкновителната норма.

   3.Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.
   Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.
   Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.
   Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.
   Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават  определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.
   Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:
1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.
2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.
   Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.
   Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.
   Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.
   От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:
-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.
-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА)vii, при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА)viii.
   Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:
1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ)ix.
2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ)x.
3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.
   Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.
   Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.
   Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД)xi.
   Свободата на договарянето (9 ЗЗД)xii се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.
   Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.
   Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД)xiii.
   И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.
   Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД)xiv. Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).xv
4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)xvi
5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД)xvii, вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.xviii
6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:
а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство
б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение
   Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД.xix Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр.xx Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилие и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).

     4.Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правният обичай като източник

   Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско – правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско – правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.
   Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.
   Към преките юридически факти (източници) спадат правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
   Към косвените източници се включват тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.
   Като субсидиарни източници могат да се разглеждат правилата на морала и справедливостта.
   Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация). Според проф. Павлова в тези случаи се създават правни норми и следователно те са източници на ГП, докато други автори смятат, че това са властнически актове, които не би трябвало да се включват към източниците на ГП. Факт обаче е, че автономното право въплъщава в себе си не волята на държавата като империум, а волята на частно правни субекти, изразена чрез правна сделка. Вътрешните актове, дори когато са едностранно наложени, не са израз на властническа воля, а израз на работническа власт на работодателя. Автономните актове не подлежат на обнародване и важат само за субектите, включващи се в колектива. Оттук следва, че не се касае за нормативни актове, защото чрез автономните актове се създават само локални норми.
   Приликите между правните и локалните норми е, че и двата вида са абстрактни. Изхождайки от това, може да се каже, че абстрактните норми включват два елемента в съдържанието си – правни норми и локални норми, т.е. всеобщото и не персонифицирано действие не е характерно само за правните норми, а и за автономните актове. Подвеждаща в този случай е редакцията на 20а ЗЗД.xxi
   Нормативни актове – нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.
   Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.
   Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.
   Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон).xxii Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира.xxiii Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои правомощия, включително и нормативни на своя заместник – министър.xxiv
   Оттук следва, че делегиране на нормотворчески компетенции е възможна, но само когато е установена със закон. От тълкуването на ЗНА се прави извода, че компетентността за издаване на нормативни актове не може да се прехвърля, освен в изрично установените случаи, а такъв именно е 26, ал. 2 ЗАдм.
   Под делегация на правомощия се разбира и прехвърлянето на правомощия от законодателната към изпълнителната власт.
   Всички други актове, които нямат формата на закон, се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).xxv
   Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.xxvi
   Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.
   Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно.xxvii В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт)xxviii, а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч).xxix Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.
   Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
   По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.
   Международните договори, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.
   Правният обичай като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.
   Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).xxx
   В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.
   В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.
   В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).xxxi
   Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ).xxxii Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.
   Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД;xxxiii по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;xxxiv
   За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.
   Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост.

     5. Значение на правилата на морала за ГП. Справедливостта. Съдебна практика и съдебен прецедент. Общи актове на ВКС.

   1.Съдебна практика
   Тук възниква въпроса дали съдебните решения са правни норми? Това е много дискусионен въпрос. Проблемът може да се разгледа по няколко начина:
А. Според едната теза, поддържана от проф. Витали Таджер, съдебната практика е източник на правни норми.
Б. Според другото становище, поддържано от проф. Мария Павлова, съдебната практика не е източник на правни норми.
   В исторически план спорът започва с това, че правото се е развивало като система за решаването на правни спорове и източник на правото е била само съдебната практика. Впоследствие правото променя своя облик и то започва да се приема като лост за контролиране на обществото и следователно то не може да се остави в ръцете на съдията.
   Ценността на съдебните решения идва оттам, че те представляват синтез от неограничени правила и норми, които не могат да се включат в правна норма.
   Понятието “съдебна практика” се разбира в широк смисъл като всяка дейност на съда. Проф. Живко Сталев причислява към съдебната практика и решенията на КС. Тук се включват и общата и трайна практика, както и тълкувателните решения със задължителна сила на ОСГК на ВКС и ВАС и решенията на Пленума на ВС.
   Според други автори обаче, само един съдебен акт не може да се приеме като съдебна практика.
   Спорно е дали решенията на КС представляват съдебна практика, защото този орган не влиза в съдебната система. Не е източник на съдебна практика и трайната практика на съдилищата (60 ЗСВ).xxxv
   Съдебната практика трябва да се разграничава от съдебния прецедент, който е източник на право в Англо-саксонската правна система.
   Според преобладаващото становище, за съдебна практика се приемат тълкувателните решения на ОСГК и ОСНК на ВС, ВКС, ВАС. Задължителната сила на тези актове не е задължителна за правните субекти, защото просто такава не съществува и следователно правните субекти могат да се отклонят от задължителните за по-долните съдилища тълкувателни актове. Тълкувателните решения са нещо различно от нормативните актове, но те се признават за източници, поради синтеза, който съществува между тълкувателната норма и тълкувателното правило (41 ЗСВ).xxxvi
   2.Моралът и справедливостта като източници на ГП
   Моралните норми заедно с правните норми образуват социалните правила за регулиране на обществените отношения. Моралът обаче, се формира бавно и има по-инертен характер от правните норми. Под морал се разбират онези възгледи, които обществото възприема за господстващи, за справедливи и на тяхната база се формират по-конкретни морални и етични правила за поведение. Моралните норми могат да се инкорпорират в правната система по два начина:
А. Някои от тях направо получават правна санкция и се превръщат в правни норми.
Б. Другите морални норми, които не са превърнати в правни, служат като допълнителен източник на правото, за критерий при прилагането на правните норми (например за определяне предмета на дължимото от длъжника).
   Моралните норми са правнорелевантни, когато правна норма изрично препраща към тях. Изричното препращане може да бъде към правилата на морала или към добрите нрави, морални изисквания, които трябва да се спазват при реализирането на правоотношенията. Твърди се, че към добрите нрави се причислява и добросъвестността (12 и 63 ЗЗД).xxxvii Добросъвестността не трябва да се разглежда като морална категория, защото е санкционирана от правото, придадена й е конкретно правно значение. Добросъвестността представлява незнание за определени обстоятелства, които лицето макар и да е могло да знае, не е длъжно да знае или очакваната степен на изразходване на интелектуални и физически усилия, които обществото е възприело за постигането на определен резултат. От това определение следва, че добросъвестността не трябва да се включва в морала.
   Моралната категория добри нрави имат значение при тълкуването на правните норми (46 ЗНА)xxxviii и при запълване на празнини в правото (46, ал. 2 ЗНА).
   От друга стана, моралът, заедно с императивните правни норми са двете граници, до които законодателят скрепява волите на страните, но дотолкова, доколкото не противоречат на морала и на добрите нрави.
   Още по-спорен е въпросът за справедливостта като източник на ГП. Според някои автори справедливостта е правило за поведение, което е адресирано към правоприлагащия орган (съда). Следователно, имайки предвид това правило и своята представа за правилно, правораздавателният орган се произнася. Това е предвидено и от законодателя – 52 ЗЗД и 130 ГПК.xxxix
   Справедливостта не стои сред източниците на облигационните отношения, тъй като не е ясно какво се разбира под справедливост – дали еднакво да се третират еднаквите случаи (в този смисъл справедливостта не е източник на правото, защото не съдържа отделен материален принцип на правото) или пък справедливостта се олицетворява с правилността, т.е. господстващото в едно общество разбиране за това кое е правилното правило (в този случай справедливостта не се различава от морала и следователно също не може да бъде източник на ГП).

     6. Действие на гражданско правните норми по време. Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения. Действие по място и спрямо лицата.
   Под действие на гражданско правната норма се разбират следните измерения на правната норма:
1. Действие във времето
2  Действие в пространството
3. Действие по отношение на лицата
   Преди всичко всяка правна норма проявява действието си неограничен брой пъти, винаги, когато е налице юридическият факт записан в хипотезата й.
   Поначало правната норма действа и по отношение на неограничен кръг трети лица.
   Правната норма действа неограничено и на територията на страната или там, докъдето се простира тя.
   От всичко това следва, че под общо действие на правната норма следва да се разбира задължителността й и способността й да бъде прилагана спрямо първоначално неограничен брой лица и случаи.
   Действието на една правна норма може да бъде погледнато от различни страни. В КРБ и 11 и 12 ЗНА е предвидено какво е общото действие на правната норма.xl Проблеми има със специалните правила за действието на правната норма (съдържат се в преходните и заключителните разпоредби на съответния нормативен акт).
   1.  Действие на правната норма по време
   Относително елементарни са въпросите за влизане на закона в сила, неговото отменяне и суспендирането му.
   Законът произвежда действие от един определен начален момент и прекратява действието си в друг краен момент. Ето защо важен е въпросът откога и докога действа един закон? Безспорно е, че гражданският закон съществува още при неговото изработване, но започва да действа едва тогава, когато влезе в сила. Важна предпоставка за влизането на закона в сила е да достигне до знанието на адресатите си, а предпоставка за това е разгласяването му. Основен начин за достигане на закона до знанието на неговите адресати е обнародването в Държавен вестник. По изключение (главно за местните норми), е установен друг способ за разгласяване – чрез местни средства за информация. Според 5, ал. 3 КРБ обнародването е необходимо условие, за да може един нормативен акт да влезе в сила.xli
   Проверката затова, дали обнародвания текст съответства на съответния нормативен акт, приет от НС, е въпрос на нисшата критика на закона.
   Изискването за обнародване на закона се свързва с необоримата презумпция, че редовно обнародваните закони в ДВ са валидно доведени до знанието на адресатите си, без значение субективното незнание на последните.
   За да влезе гражданският закон в сила е необходимо също така да се даде възможност на адресатите да се запознаят с него. Периодът от обнародването на закона до влизането му в сила се нарича vocatio legis (преживяване на закона). Влизането в сила на закона става три дни след обнародването му в ДВ, освен, ако в самия закон не е предвидено друго. Пример за това е § 1 от Преходните разпоредби на ЗС.xlii
   А1. Отмяна на гражданския закон
   С отмяната си законът загубва правната си сила. Това става само при предвидени в закона предпоставки – при продължително неприлагане на закона той не е отменен, защото отмяната на ucassio legis (основанието) не отменя закона.
   Отмяната на гражданския закон става по два начина, в зависимост от това дали основанието за неговата отмяна се съдържа в самия него или на друго място. От своя страна основанията за отмяна, които се съдържат в самия закон биват два вида:
-ако има краен срок на действието на закона
-ако законът е създаден с някаква цел, която вече е постигната
   Когато основанието за отменянето на закони не се съдържа в него, а в друг закон, става въпрос за един по-нов нормативен акт. По-нов закон е този, който по-късно е влязъл в сила. Нещо повече, трябва да се касае за по-нов нормативен акт, който е от същата или има по-висока степен. Това може да бъде и международен договор, който е влязъл в сила за Република България.
   В зависимост от обхвата на отмяната тя бива частична или пълна. При частичната отмяна неотменената част действа заедно с новия закон, докато при пълната отмяна действа само новият закон.
   В зависимост от целта на отмяната може да се отмени целия нормативен акт или само определени негови институти.
   В зависимост от начина на отмяната, тя бива:
-изрична отмяна (abrogatio exoresa) – при нея новият закон изрично постановява кой стар закон или кои негови разпоредби отменя. Този вид отмяна е уредена в 11, ал. 3 ЗНА.xliii
-мълчалива отмяна (abrogatio tatita) – новият акт без да указва изрично кои правни норми отменя, предвижда правила, уреждащи по различен начин хипотезите, които са уреждани досега от стария закон. Мълчаливата отмяна се основава на презумпцията, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария). В зависимост от характера на стария и новия закон (от това дали са общи или специални), се наблюдават следните отклонения и в двете посоки:
А1.1. Когато по-новият закон е общ той няма да отмени стария специален, ако това не е изрично указано в последния. При това положение остават да действат и двата закона.
А1.2. Ако новият закон е специален, поначало той не отменя стария общ закон, ако това изрично не е указано, а само стеснява приложното му поле.
   А2.Спиране (суспендиране) действието на гражданския закон
   Ако при отмяната, законът окончателно изгубва правната си сила, то при суспендирането има временно спиране действието на закона, т.е. законът остава в сила, но не действа по отношение на предвидените в него юридически факти.             Суспендиране може да има например при законните мораториуми.
   По-често обаче, суспендиране може да става, когато предстои въвеждането на една нова правна уредба, но тя не е влязла в сила (§ 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията).xliv
   Суспендиране е налице и когато един нормативен акт или негови разпоредби са обявени за противоконституционни. Актът, който е обявен за такъв не се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС (151, ал. 2, изр. 3 КРБ).xlv
   А3.Обратно действие на гражданския закон
   По принцип всеки граждански закон се създава, за да урежда юридически факти, които влизат след влизането му в сила и преди отмяната му. Т.е. гражданският закон има действие ex nunc. Поначало гражданският закон няма обратно действие (ex tunc) – 14, ал. 1 и 2 ЗНА.xlvi
   Въпросът за обратното действие е предмет на много дискусии. Няма спор, че ex tunc е налице, когато новият закон се прилага спрямо юридически факти, настъпили преди влизането му в сила, за да им се предаде нова правна оценка. Характеристиките на това обратно действие са две:
А3.1. Новият закон пренормира тези юридически факти, фингира се, че той се връща назад във времето
А3.2. Преоценката на тези юридически факти и промяна на техните правни последици – т.е. факти, които не са били правнорелевантни при стария закон, стават правнорелевантни при новия закон (напр. валидизационните закони) или пък факти, които са имали действие при стария закон, биват лишавани от правно действие от новия закон (напр. Преходните и заключителни разпоредби на ЗППДО), или факти, които при стария закон са имали правно действие, остават правнорелевантни, но новият закон ги снабдява със съвсем други правни последици (§ 4 от Преходните и заключителни разпоредби на СК от 1968 г.).
   Дискусията касае хипотезите, когато новият граждански закон включва при влизането си в сила и заварени висящи правоотношения и съществуващи юридически факти.
   А4.Действие на гражданския закон върху заварени правоотношения
   Разликата между обратната сила на гражданско правните норми и действието им върху заварените правоотношения е, че при обратната сила се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия граждански закон. Докато при действието върху заварени правоотношения се касае за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на гражданския закон, но не са завършили действието си. xlvii Принципът е, че юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новия закон, т.е. хипотезата тук е, че действието отново е ex nunc.
   Новият граждански закон по правило поема под своето действие и бъдещите юридически факти, и  юридическите факти, които той заварва, но не са се проявили. Тук действието също е ex nunc.
   Възможна е и друга хипотеза, а именно т. нар. преживяване на отменение граждански закон – това е действие, противоположно на действието върху заварените правоотношения.xlviii Такива норми се съдържат в Преходните и заключителните разпоредби на ЗЗД (§ 7)xlix и ЗС (§ 4).l Съгласно §7 ЗЗД/§ 4 ЗС, правилата за продължаване на давността, предвидени в ЗЗД/ЗС не могат да продължат да текат при влизане в сила на новия закон. Тези две норми обаче предвиждат и действие върху заварени правоотношения – разпоредбите на новия закон могат да се прилагат, ако предвидения давностен срок в стария закон е по-дълъг от този в новия.
   Други такива хипотези има, когато с влизането в сила на ЗЛС от 1948 г., възрастта за гражданската дееспособност става 18 г., а по стария закон тя е била 21 г. Лицата, които имат навършени 18 г., но не и 21 г., се обявяват от новия закон за гражданско дееспособни. Това е действие върху заварени правоотношение, но не и обратно действие на новия закон.
   Пример за преживяване на закон дава § 152 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК.li
   2. Действие на гражданския закон в пространството
   Гражданският закон действа върху цялата територия на Република България, въздухоплавателните и мореплавателните средства, които се намират под български флаг, върху територията на българските посолства и консулства. Тук трябва да се отбележи и действието на локалните правни норми (83 ЗМСМА).
   3. Действие на гражданския закон по отношение на лицата
   Поначало нормите с общо действие регулират отношенията на гражданско правно действие на лица, които са български граждани (включително и върху лицата, които са с двойно гражданство), върху чужденците в България и върху апатридите.

     7.Видове гражданско правни норми: императивни и диспизитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Презумпции и фикции

   Може да се направят различни класификации на гражданско правните норми от езикова гледна точка, от логическа гледна точка и от гледна точка на различни правни критерии. Именно последните ни интересуват. Правните норми могат да се разделят основни според следните правни критерии:
1.Според приложното си поле
2.Според съдържанието си и
3.Според интереса, за който се установяват
   1.Според приложното си поле (т.е. според действието си по отношение на случаите, по отношение на лицата и по отношение на територията) гражданско правните норми биват следните видове:
   1.1. Според личното действие, те се делят на:
   а) общи (ius comune) гражданско правни норми – това са например нормите на ЗЗД, които визират неограничен кръг гражданско правни субекти
   б) специални (ius prioprium) гражданско правни норми – това са например нормите, съдържащи се в ТЗ, обхващащи онези правоотношения, едната страна по които задължително трябва да е търговец (286, ал. 1ТЗ)lii
   1.2. По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:
   а) общи гражданско правни норми – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби
   б) специални гражданско правни норми – част III (329 – 336) ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите
   1.3. По отношение на територията гражданско правните норми биват:
   а) общи гражданско правни норми – действат на територията на цялата страна
   б) локални (местни) гражданско правни норми – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие само върху територията на съответното населено място
   Тук трябва да се отбележи, че местният закон не отменя общия. Това може да стане само, ако отмяната не е изрично предвидена било в общия, било в локалния закон.
   2. Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:
   2.1. Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно, без да е необходимо нейното действие да е обусловено от друга правна норма, гражданско правните норми се делят на:
   а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други правни норми
   б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само във връзка с други правни норми
   Несамостоятелните правни норми от своя страна се делят на:
   б1. отменителни норми
   б2. тълкувателни  норми – те имат за цел да изяснят тълкуваната норма
   б3. норми, които съдържат в себе си принципи – това са например нормите, които съдържат в себе си легални дефиниции (110, ал. 1 и 2 ЗС)liii
   б4. препращащи норми – препращането може да бъде както в границите на един и същи нормативен акт (63, ал. 2 ЗЗД препраща към разпоредбите на 244 и 255 ЗЗД)liv, така и към друг нормативен акт (84 ЗС препраща към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).lv
   От гледна точка на начина на препращането се наблюдава пряко препращане (нормата, към която се препраща се прилага такава, каквато е – напр. 288 ТЗ към ЗЗД)lvi и съответно препращане (нормата, към която се препраща, изисква да бъде нагодена с оглед институтите,     към които се препраща – напр. 84 ЗС към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
   3. Според целта на правната норма (правно-логическото съдържание), гражданско правните норми биват:
   3.1. заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на адресатите си. Друг техен характерен белег е, че норменият им адресат е конкретно определен – напр. 187 и 200 ЗЗД.lvii
   3.2. забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и неограничен кръг от правни субекти – напр. 45 и 185 ЗЗД.lviii
   3.3. овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се изразяват в положителни действия за право имащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява определено поведение – напр. 31 ЗС,lix 2 ЗЛС.lx
   Много често обаче, тези правни норми са едновременно и заповядващи, и забраняващи или и овластяващи, и забраняващи.
   4. Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско правните норми се делят на:
   4.1. абсолютно определени норми (ius strictum) – при тях преценка няма (напр. 2 ЗЛС).
   4.2. относително определени норми – по-голямата част от нормите в ГП са от този вид – 92, ал. 2 ЗЗД,lxi 13 ЗЗД,lxii 294 ТЗ;lxiii
   5. Материални и процесуални норми:
   5.1. материалните гражданско правни норми поначало нямат обратно действие.
   5.2. процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.
   Материалните норми се прилагат от чуждестранния съд, докато съдът прилага онези процесуални правила, които спадат към неговото национално право.
   6. Императивни и диспозитивни правни норми.
   Гражданското право е царството на диспозитивните правни норми. Възможни са два критерия за това разграничение:
   6.1. Според единия критерий, разликата между императивните и диспозитивните правни норми е възможността на правните субекти да се отклонят от предписанията на правните норми.
   6.2. Според другия критерий, интересът е основанието за разделянето на правните норми на императивни и диспозитивни. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес. Поради това императивните норми са от публично правен порядък, но това не означава, че гражданско правните императивни норми са публично правни норми.
   Най-често обаче няма външен белег за отграничаването на императивни и диспозитивни правни норми, но има материи, където нормите почти винаги са императивни – напр. във връзка с правоспособността и дееспособността на правните субекти; нормите, свързани с формата на сделките; нормите, свързани със съдържанието на вещните права; наследствените редове (за последните – 5 и 9 ЗН).lxiv
   Според предназначението си диспозитивните норми биват:
   а) тълкувателни диспозитивни правни норми - Чл. 368 ЗЗДlxv
   б) допълващи диспозитивни правни норми - Чл. 127 ЗЗДlxvi
   От гледна точка на това, колко страни могат да се отклонят от тях, диспозитивните норми биват:
   а) диспозитивни норми с определени граници -  Чл. 9 ЗЗДlxvii
   б) диспозитивни норми без определени граници
   7. Норми, които установяват презумпции и фикции:
   7.1. Презумпции – чрез презумпцията (предположението) въз основа на установени факти и като се има предвид онова, което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за други, несъществуващи и неустановени факти. Презумпциите от своя страна биват два вида:
   а) законни презумпции – те са едно предположение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт. Такива законни презумпции се съдържат например в 45, ал. 2 ЗЗДlxviii и в 2 ЗС.lxix
   От своя страна законните презумпции се делят на:
   - оборими презумпции – при тях законът допуска да се докаже и противното – напр. 45, ал. 2 ЗЗД
- необорими презумпции – при тях не се допуска доказването на противното – напр. 109 ЗЗДlxx
7.2. Фикции – тези правни фигури лежат върху очакването, върху онова, което се очаква да стане. При фингирането на един фактически състав се прикрепя настъпването на такива правни последици, които не са типични за него, а за друг фактически състав – напр. 2, ал. 2 ЗН.lxxi

     8.Тълкуване на гражданския закон – понятие, правна уредба. Предмет и цел на тълкуването. Развитие на възгледите за тълкуване

   Правно-логическото тълкуване предхожда прилагането на гражданско правния закон, поради което то се явява вторична дейност по отношение на правоприлагането.
   Прилагането на закона представлява една преценка и подвеждане на фактите от действителността към хипотезата, диспозицията и санкцията на правната норма.
   Тук възниква въпроса: кой може да прилага закона? В правната доктрина съществува спор по този въпрос – според едни автори законът се прилага само от държавните органи и то тогава, когато са нарушени правни норми, докато според други автори законът може да се прилага както от държавата, така и от всички останали гражданско правни субекти. 46 ЗНА предвижда, че разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, като под “прилагане” се разбира прилагане на закона както от съда, така и от гражданско правните субекти.lxxii
   Под “прилагане” в широк смисъл следва да се разбира съобразяването с гражданско правната норма. В този аспект законът се прилага от всички гражданско правни субекти, включително и от държавните органи, защото това прилагането представлява упражняване на правата и изпълнение на задълженията, нещо, което се прави от всеки гражданско правен субект. Оттук следва, че в широк смисъл право прилагат всички гражданско правни субекти, т.е. това е спазването и прилагането на гражданско правната норма.
   В тесния смисъл на думата, право прилагане извършват само определени държавни органи, овластени за това. В този аспект правоприлагането представлява преценката от страна на компетентните държавни органи за това, дали поведението на останалите гражданско правни субекти съответства с предписанията на гражданско правната норма. Следователно под прилагане на закона трябва да се разбира един тип правно-логическа дейност, при която фактите от действителността се подвеждат под хипотезата на правната норма.
   В този смисъл, право прилагайки, се извършват няколко вида (типа) правно-логически дейности:
1.установяват се фактите (доказателствата)
2.търси се правната норма, която е относима към дадения случай, т.е. преценява се дали фактите от реалната действителност съответстват на юридическите факти в праната норма
3.на базата на тези факти се преценява каква част от тях ще намерят приложение към дадения случай
   Нуждата от тълкуване на правната норма се налага, защото тя е общо правило за поведение, а конкретните факти, които трябва да се подведат под нея са специфични за всеки отделен случай. Това изисква при правоприлагането да се изясни точния смисъл на правната норма.
   1.Определение за тълкуване – тълкуването представлява изясняване точния смисъл на нормативния акт (46, ал. 1 ЗНА). Всяка правна норма е някакъв тип съждение, което съдържа определена заповед, запрещение или овластяване. Именно извличането на този смисъл на законодателната воля се цели с тълкуването.
   2.Белези на тълкуването:
а) тълкуването е деривативна мисловна дейност
б) тълкуването е обвързано от тълкуваната норма, т.е. предметът на тълкуването следва предмета на тълкуваната правна норма, в резултат на което се установява точното съдържание на изразеното в правната норма
в) тълкуването може да се разгледа и като научна дейност, в смисъл, че способите и средствата за тълкуване на една правна норма са строго определени.
   Извличането на съдържанието на нормата може да се разгледа по два начина – като изясняване на нормативния акт за тълкуващия и като разясняване съдържанието на нормата и довеждането й до знанието на други лица.
   Тълкуването е абстрактна дейност, която поначало предхожда правоприлагането, дейност, служебна по отношение на него, но тълкуването може да съществува и без правоприлагането. Докато правоприлагането не може да съществува без тълкуването. Парадоксално, но и самата норма, която урежда тълкуването (46, ал. 1 ЗНА) също се нуждае от тълкуване, което довежда до извода, че се тълкуват всички норми, независимо от това дали са ясни или не, за да се разбере техния смисъл.
   Нуждата от тълкуване се налага поради следните причини:
   1.От абстрактното формулиране на правните норми. Правната норма представлява правило, пригодено да се прилага по отношение на неопределен брой случаи, но в същото време, всеки от случаите, към които тя се прилага е уникален сам по себе си.
   2.От употребата на специфични правни средства при формулирането на правната норма. За да може да бъде изведен точният смисъл на правната норма, е необходимо да се знаят отделните видове способи, чрез които се извежда точния й смисъл.
   3.Правната действителност е изпълнена от много правни норми, създадени по различно време, изхождащи от различни casio legis и ratio legis, което създава възможност тези норми да си противоречат.
   4.Нормативната уредба не може да обхване всички случаи, които се явяват в действителността – търсят се различни способи да се преодолеят празнотите в правото.
   3.Предмет на тълкуването
   Предметът на тълкуването е съответния нормативен акт като цяло, а в частност това са отделните негови разпоредби, в които се съдържа волята на законодателя. Тълкуваме разпоредбата, от която всъщност извличаме волята. Въпреки, че е очевидно, че предмет на тълкуването е нормативният акт и в частност разпоредбата, общоприето е, че предмет на тълкуването е правната норма. Но тази правна норма всъщност е резултат от тълкуването – тълкуват се всички части на разпоредбата, за да се извлекат всички части на правната норма.
   4.Цел на тълкуването
   Целта на тълкуването е да се въздейства върху поведението на правните субекти, да се доведе правната норма до знанието им и следоветално те да бъдат мотивирани да формират съответното правосъзнание.
   Българската правна теория има основание да се гордее с един съществен принос към теорията на тълкуването. Този принос е заслуга на проф. Апостолов, който възприема и доразвива обективната теория за тълкуването. Основният спор дотогава е кое е меродавно при тълкуването – волята на закона или волята на законодателя. Безспорно е, че обективната теория е по-правилната при решаването на този проблем – тя възприема, че волята на законодателя е онова, което е записано в закона. Това е така, защото една правна норма трябва да обхваща хипотези, които много често законодателят не е имал предвид или не е могъл да обхване.
   5.Нормативна уредба на тълкуването
   Нормативната уредба на тълкуването се съдържа преди всичко в 46, ал. 1 ЗНА. Тълкувайки нормата, която урежда тълкуването, можем да извлечем изискванията, от които трябва да се водим, за да осигурим едно адекватно тълкуване на правната норма. В 46, ал. 1 ЗНА се съдържат поредността и критериите, използвани при тълкуването. Но тези критерии се използват за всички правни норми, независимо дали са ясни или не. Всички правни норми следва да бъдат тълкувани. Изводът, който можем да направим е, че при тълкуването, правните норми се подлагат на следните видове тълкуване:
-систематично тълкуване
-телеологично тълкуване
-принципите на правото (ratio legis)
-правилата на морала.

     9.Видове тълкуване на гражданския закон

   Тълкуването на гражданския закон (в частност и на гражданско правните норми), може да бъде различно в зависимост от следните критерии:
   1. Според правното положение на лицата, които тълкуват гражданско правната норма и дали това тълкуване има задължителен характер, тълкуването бива:
1.1.официално тълкуване – това тълкуване се дава от държавните органи, овластени от закона за това, както и онова
тълкуване, което има задължителен характер за правоприлагащите нормата (напр. тълкуване, което се дава в закон, наречен “тълкувателен” – ЗЧРБ; решенията на КС; решенията на ОСГК и ОСНК на ВКС).
   От своя страна официалното тълкуване се дели на общо и казуално. Докато общото тълкуване представлява тълкуване на закона в неговата цялост, то каузалното тълкуване е тълкуване на правната норма, но вече за всеки конкретен случай ( така напр. всяко едно съдебно решение е едно такова каузално тълкуване).
    1.2.неофициално тълкуване – това е онова тълкуване, което, за разлика от официалното, няма задължителен характер, тъй като се прави от лица, които нямат публично-правна компетентност.
   2.Според резултатите тълкуването бива:
   2.1.корективно тълкуване. То от своя страна се дели на разширително и ограничително тълкуване.
   2.2.потвърдително тълкуване.
   Критерий за това деление е дали буквата на закона съвпада с духа на закона или пък дали духа на закона се покрива с буквата на закона.
   3.Според средствата, с които се извършва, тълкуването бива:
    3.1.граматическо тълкуване – то има за цел да изясни езиковия смисъл на правната норма. Граматическото тълкуване предшества логическото, тъй като чрез първия вид тълкуване се изяснява езиковия смисъл на правната норма, а чрез втория вид се разкриват духа и разума на закона.
   При граматическото тълкуване се изяснява смисъла на отделните думи, използвани при формулирането на закона. Тези думи се наричат “термини”. Оттук следва извода, че, тълкувайки тези термини, ние стигаме до правното понятие. Правилата, които се използват при граматическото тълкуване са следните:
   а) когато думите, използвани в правната норма имат едновременно обикновено и по-особено значение, предполага се, че законодателят е имал предвид обикновеното значение
   б) когато има употребен термин с научна или техническа употреба, това значение трябва да се предпочете пред общоупотребимото, защото е по-прецизно
   в) правилото на легалните дефиниции. То се състои от две подправила:
   -когато легалната дефиниция е дадена в специалната част на закона, легалната дефиниция се отнася само до съответния закон.
   -когато легалната дефиниция се дава като определение на дадено понятие чрез описанието му в текст на закона. Тези легални дефиниции се прилагат в цялата правна система – напр. понятията “давност”, “собственост”, “договор”;
   Тези дефиниции се разделят на два вида:
   -дефиниране на нови понятия – напр. “опасен рецидив”.
   -предефиниране на нови понятия – напр. “вина”.
   3.2.логическо тълкуване – това е следващата крачка към разтълкуването на правната норма. При логическото тълкуване се предполага, че терминът е изяснен като езикова единица и се търси връзката му с другите термини, търси се мястото на термина в разпоредбата. Логическото тълкуване се дели на:
   а) логическо тълкуване в тесен смисъл – при него се изяснява смисъла на тълкуваната норма, като се търси връзката между използваните термини и изрази. Използват се способите на формалната логика, които са следните:
   -argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) – ако се докажат някакви права или задължения за даден правен субект, предполагат се същите права или задължения и за друг правен субект, който се намира в по-силна юридическа позиция.
   -argumentum a contrario (аргумент на противното основание) – ако се докаже липсата на определено право в едната страна, то това право се намира в другата страна.
   -argumentum pe analogia (по аналогия) – аналогията представлява сходство и този аргумент се основава на сходството между два предмета или между две явления.
   -reductio ad absurdum (довеждане до абсурд) – тази логическа техника представлява серия от съждения, всяко от които логически е основано на предхождащото го. Тази техника се състои в логическото продължаване на противниковата теза и установяването, че тя довежда до абсурден резултат.
   -tentum non datum (трето не е дадено) – тази логическа техника се използва, когато има две противоположни тези.
   -nemo dat tot non habbet (не могат да се дадат повече права, отколкото се притежават) – тази логическа техника се използва при прехвърлянето на права.
   б) логическо тълкуване в широк смисъл
   в) систематично тълкуване – при него се държи сметка за правната логика, презюмира се от една теза, че законодателят е прав. Т.е. това е намирането на една определена правна норма в общите разпоредби на закона, означава, че тя се отнася за всички други правни норми. Това е и предпоставка за това дали тълкуваната правна норма ще се тълкува широко или тясно.
   г) историческо тълкуване – при него се търси отговор на това, каква е правната идея, от която е изходил законодателят когато е формулирал правната норма. Тук критериите са два:
   -ratio legis (смисъла, целта на закона) – напр. хипотезите на неоснователното обогатяване (55-59 ЗЗД)lxxiii.
   -ocasio legis (конкретният повод за издаването на закона).
   4.Тълкуване според резултатите. Тук се установява съответствието между граматическото и логическото тълкуване. В зависимост от това доколко те си съответстват, вариантите са следните:
   а) потвърдително тълкуване – когато граматическото тълкуване съвпада с логическото тълкуване, т.е. разума и буквата на закона съвпадат.
   б) отменително тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване въобще не съвпадат и взаимно се отменят. В този случай няма правна норма, която да урежда интересуващия ни юридически факт.
   в) корективно тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване отново въобще не съответстват, но е възможно да се изведе правна норма, която да уреди интересуващия ни юридически факт.
   г) когато има несъответствие от гл.т. на обема между граматическото и логическото тълкуване. Тук се прилага тълкуване в няколко насоки:
   -ограничително тълкуване – когато действителният смисъл, който законодателят е искал да вложи в правната норма се окаже по-тесен в сравнение с граматическия изказ – напр. 27 ЗЗД във връзка 26, ал. 2 ЗЗД.lxxiv Тук става въпрос за използването на корективно тълкуване със стеснен обем, от което се достига до извода, че унищожаеми са сделките, сключени само от лица, които са ограничено недееспособни (напр. непълнолетните) или лицата, които са пълнолетни, но са поставени под ограничено запрещение.
   -разширително тълкуване – когато езиковият смисъл на закона е по-тесен от действителния смисъл, който е искал да вложи в правната норма законодателя (26 ЗЗД).

     10.Нисша и висша критика на гражданския закон. Правоприлагане

   Под критика на гражданския закон не трябва да се разбира, че това е тълкуване, в резултат на което ще бъде извлечен смисъла му, а най-елементарната дейност, с която започва тълкуването. Това е дейност по установяване автентичността на правната норма. Чрез критиката се цели следното – от една страна, да се установи дали текстът на гражданския закон не съдържа грешки; от друга страна, установява се дали дадената правна норма е приета от органа, от чието име тя е издадена; и на трето място – чрез критиката се установява дали гражданско правната норма е в сила и дали е влязла вече в сила.
   Критиката на гражданския закон бива два вида:
   1.Нисша критика на закона – тя установява дали текста на закона не съдържа печатни грешки. За целта се сравнява обнародвания акт с оригинала, който се пази в канцеларията на органа, издал нормативния акт. Съществува презумпцията, че обнародвания текст отговаря на оригинала. Ако има разлика, тогава се прибягва именно до нисшата критика на закона. Ако се констатират грешки в текста на нормативния акт, прави се поправка, която е уредена в 42 – 45 ЗНА.lxxv
   Действието на вече влязла в сила поправка се уреждат от 45 ЗНА – действията на гражданите по сгрешения текст до влизането в сила на поправката се считат за правомерни, освен ако грешката не е очевидна.
   По отношение на действията на държавните органи, които са основани на грешния текст, то те подлежат на отмяна по съответния законов ред. Изключение от това правило е тогава, когато отмяната на грешния текст би довела до отговорност, несъвместима с гражданската отговорност по 45, ал. 1 ЗНА или до накърняване на права, придобити съобразно нея.
   2.Висша критика на закона
   Висшата критика на закона се осъществява в две насоки:
   2.1.Относно това, дали органът, който е посочен като автор в обнародвания текст е автентичен.
   2.2.Проверка дали даден нормативен акт е вече влязъл в сила, дали е все още в сила, дали действието му не е суспендирано. Тук може да се прецени и дали гражданският закон не противоречи на нормативен акт от по-висок порядък.
   3.Правоприлагане
   При правоприлагането специална хипотеза е т.нар. конкуренция на гражданските закони. Това са случаите, при които различни правни норми, даващи различни права и задължения, могат да уредят един и същ юридически факт. В тези случаи въпросът е какво е съотношението между тези правни норми и как те се съпоставят. Най-често срещаното съответствие между правните последици, предвидени от различни правни норми, е на кумулативност между тях.
   Възможно е и правна норма да предвижда няколко различни правни последици, които обаче да се изключват взаимно. Например 195, ал. 1 ЗЗДlxxvi или 195, ал. 3 ЗЗДlxxvii + 195, ал. 2 ЗЗД като кумулативна възможност.lxxviii
   Възможно е и отношение на евентуалност – напр. във възражение по касационна жалба, която се иска да бъде оставена без разглеждане, тъй като тя не е процесуално допустима, но ако все пак съдът разгледа молбата, тя да се смята за неоснователна.
   Възможно е и субсидиарно отношение, когато липсва една конкретна правна норма, която да уреди един конкретен юридически факт. Тогава се прибягва до по-обща правна норма. Например от 55 – 58 ЗЗДlxxix се дават искове, но когато те не могат да се приложат, се прилага субсидиарния иск на 59 ЗЗД.lxxx

     11.Правоприлагане по аналогия, аргумент от противното и за по-силното основание

    Празнотата в гражданския закон е едно състояние на изрична неуреденост на конкретен казус от правните норми, т.е. правото е в състояние на неуреденост на дадени юридически факти. Налага се да се използват определени правни техники, чрез които да се преодолеят тези празноти. Преодоляването на празнотите в закона е дейност по правоприлагане, а не тълкуване. Търси се друга правна норма или правен принцип, които да дадат разрешение за възникналия правен спор.
   До празнота в правото се достига, когато наистина няма правна регламентация, когато две правни норми се самоизключват или когато тълкуваната правна норма е изключително неясна.
   Способите за преодоляването на празнотите в правото са следните:
   1.Analogia
   За да прибегнем до аналогия, логическото основание е, че макар законодателят да не е обхванал всички случаи, е противно подобните случаи да се решават подобно. Следователно, ако има два подобни случая, а единият е уреден в закона, но другия не е, тогава по логически път се разбира как би го регулирал законодателя. Аналогията е уредена в 46, ал. 2 ЗНА.lxxxi
   1.1.Analogia legis
   За да имаме аналогия на закона, трябва да са налице два подобни случая, от които единият да е уреден от законодателя, а другият да не е уреден. Първо трябва да се констатира, че има празнота, след което трябва да се потърси друг случай, който да е подобен на уредения и този случай да е уреден в законите, както и да е установена степента на подобие (т.е. кое е основното и кое е допълнителното). След това се установява, че правната норма, уреждаща подобен случай е приложима и към неуредения, като за съответствието разбираме от целта на уредената правна норма, като трябва това прилагане да не противоречи на морала. Това обаче не означава, че уредената правна норма трябва да бъде огледално приложена към неуредената правна норма. Възможно е и съответно прилагане. Тук трябва да се отбележи, че не е аналогия предвиденото в 223 ЗЗД.lxxxii В този случай има съответно препращане.
   1.2.Analogia iuris
   Съществуват хипотези, при които липсва правна норма, която да уреди съответния случай. Технологията на размишление е да се намери общия принцип, който е водил законодателя в случая, който ни интересува. От този принцип се извежда разрешението, което трябва да съответства на правилата на морала. Пример в тази насока е 46, ал. 2 ЗЗД, уреждащ крайната необходимост.lxxxiii
   2.Per argumentum a contrario – това е способ за правоприлагане, тъй като чрез него не се тълкува, а се търси подобна правна норма. Аргументът на противното основание е много близък до аналогията, защото и при него се правоприлага по аналогия. Разликата е, че при аналогията, трябва да се намери сходство при главните белези на юридическите факти, докато при аргумента на противното основание трябва да има съществени различия в главните признаци на юридическите факти, за да може да се направи извода, че онова, което важи за уредения случай не важи за неуредения случай. Напр. 113 ЗЗДlxxxiv или 94 ЗЗД.lxxxv
   3.Argumentum a fortiori – това също е способ за преодоляване на празнини в правото, който изхожда от логическото съвпадане на два случая, но тук логическото правило се базира на разлика в обема на двата случая, от които единият е уреден, а другия – неуреден. Тук логиката е друга – хипотезите пак са сходни, но интересуващият ни юридически факт, за който няма изрична правна норма, е по-тесен от уредения юридически факт. Ако уреденият случай е по-широк от неуредения, то тогава логиката важи и за неуредения случай. А ако уреденият случай е по-тесен, то тогава логиката не важи за неуредения случай. Тук се следват следните няколко правила:
   а) който е длъжен да извърши по-голямото, той има правото да върши по-малкото
   б) който има право на собственост, той има право на ипотека и т.н.
   в) онзи, на когото му е забранено по-малкото, не може да използва по-голямото
   г) ако законът забранява постигането на една определена цел, той забранява и средствата, с които тя може да се постигне

     12.Гражданско правоотношение – понятие, обща характеристика, видове

   Понятието “правоотношение”, заедно с понятието “субективно право”, е един от “трите кита”, върху които лежи всяка една правна система. Понятието за правоотношението не е единно и зависи от вижданията на различните автори.
   Така например, според проф. Василев гражданското правоотношение представлява уреденото от нормите на Гражданското право конкретно интелектуално волево отношение между равнопоставени лица.
   Проф. Диков възприема, че гражданското правоотношение е правната връзка между две или повече лица, по силата на която едното може да иска нещо, а другото е задължено да изпълни това нещо, като авторът не отрича, че това правоотношение може да е отношение между субект и обект (92, 97 и 98 ЗС).lxxxvi
   Според проф. Таджер гражданското правоотношение е създадената въз основа на правна норма конкретна връзка между гражданско правни субекти и която правна връзка се поражда от съответни юридически факти и се състои от субективни права и правни задължения.
   Според проф. Павлова гражданското правоотношение се определя като възникнала въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти: физически, юридически лица и държавата, която връзка се състои от субективни граждански права и правни задължения.
   В 92, 97 и 98 ЗС не се касае за отношения между вещи, а за способи за тяхното придобиване.
   Според някои автори, правоотношението е правна връзка и това го отличава от фактическите отношения, които могат да съществуват и при липсата на правна норма. За да се уредят тези фактически отношения се създава гражданско правоотношение. В този смисъл гражданското правоотношение се разглежда като последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти. Или може да се каже още, че правоотношението е средство, чрез което нормата на правото въздейства върху обществените отношения.
   Отделните правни средства, като субективните права и правните задължения, намират своята пресечна точка в обществото чрез юридическите факти.
   Правоотношението има и много голям интелектуален заряд, тъй като то лежи в основата на всяка кодификация. Следователно мястото на правоотношението може да се определи като междинно звено между нормата, която предвижда определено поведение, което правните субекти трябва да имат и общественото отношение, върху което нормата въздейства посредством правното отношение.
   Терминът правоотоношение може да се разгледа в два аспекта:
   1.Като битие на субективните права и правните задължения – правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и изпълнява функцията на една връзка между тях.
   2.Правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното отношения.
   Последното становище налага да се направи кратка критика на такова схващане, защото и правоотношението, и субективното право възникват едновременно от един и същ юридически факт. Факт е, че при абсолютните субективни права правоотношението възниква, след като субективното право се е осъществило (т.е. накърнено, нарушено е). Това съответства на виждането на “големия” правен теоретик проф. Бойчев, че абсолютното субективно право съществува извън правоотношението. Но новото правоотношение и новото субективно право възникват едновременно и не е аргумент, че субективното право поражда правоотношението.
   От изложеното дотук можем да определим следните родови белези на правоотношението:
   1.Гражданското правоотношение е вид обществено отношение.
   Според проф. Павлова правоотношението свързва лица, признати от обективното право за правни субекти. правоотношението не може да се определи като взаимодействие между тези лица, защото това взаимодействие е необходимо за упражняването на правата и изпълнението на задълженията по правоотношението. Авторката приема, че това е връзка, която не винаги е правна.
   Според проф. Бойчев това, което различава правната връзка от правоотношението е взаимоотношението, т.е. само при правоотношението има взаимоотношение между субективното право и правното задължение.
   2.При правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.
   3.Това е уредено от правото обществено отношение.
   Видове правоотношения
   Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез който открояваме различните техни свойства. Могат да се направят най-различни класификации, но ще разгледаме само две от тях:
   1.Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те биват:
   1.1.Просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем, където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на заемателя да плати тази сума.
   1.2.Сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да прехвърли фактическата власт върху вещта.
Много често в сложните правоотношения има двойнственост в качествата на участващите в тях страни. Тази двойнственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението, страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и родителските правоотношение са сложни и двустранни.
   1.3.Комплексно правоотношение – особеното при него е, че обхваща в една обща рамка един сноп от самостоятелни правоотношения, т.е. то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр. членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:
   а) неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в управлението на дружеството
   б) правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос
   в) наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.
   Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения, спадащи към различни правни отрасли.
   2.В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението, гражданските правоотношения биват следните:
   2.1.Когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.
   2.2.Когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени субекти.

     13.Субективно право – теории за същността му, понятие, значението на интереса. Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

   І.Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение.
   1.Теории за същността на субективното право
    Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.
   През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.
   След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.
   Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.
   В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.
   През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.
   В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.
   2.Правно значение на интереса
   Смисълът на субективните права е да удоволетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.
   Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.
   2.1.Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.
   2.2.Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.
   3.Правно задължение
   Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не.
   Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата.
   4.Право на иск в материален смисъл
   Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.
   Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:
   1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?
   2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?
   Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.
   Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.
   Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.
   Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.
   Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД,lxxxvii от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа,lxxxviii т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.
   Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.
   Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.
   Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗДlxxxix също урежда всеобща забрана.
   Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, право имащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. Т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.
   Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.
   Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали мога със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществя своето субективно право (така е при абсолютните права) или не мога сам, без чужда намеса да осъществя субективното си право (такива са относителните права).
   Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД).xc Излиза, че след изтичането на погасителната давностxci не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.

     14.Видове субективни права

   Субективните права се делят въз основа на няколко критерия.
   Общите деления, които са важими за всички субективни права са следните:
   1.Според съдържанието си субективните права биват:
   1.1.притезателни (първични)
   1.2.непритезателни (вторични)
   2.Според броя на правомощията, които съдържат субективните права се делят на:
   2.1.прости субективни права
   2.2.сложни субективни права – такова е  напр. правото на собственост, тъй като включва в себе си правомощията да се владее, да се ползва и да се разпорежда с вещта.
   Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното право дава на своя носител. Напр. владелческото правомощие се осъществява с фактически действия (заемане, държане на вещта); правомощието ползване се осъществява с действия за извличане полезните средства на вещта (придобиване плодовете на тази вещ). Като тези действия могат да бъдат както фактически, така и правни. Разпоредителното правомощие също може да се осъществи с правни или с фактически действия (обременяването на вещта, продажбата й, нейното унищожаване).
   Съществува спор кой е критерият за това деление – вида на правомощието или вида на правния и фактическия резултат, които тези правомощия пораждат. Вторият критерий се застъпва от проф. Павлова.
   На простите субективни права обикновено им противостои едно правно задължение. Докато при сложните субективни права не винаги на всяко правомощие противостои отделно задължение. Отделните правомощия не са отделни субективни права. Вън от конкретното субективно право, от което те са част, те не могат да съществуват или най-малкото не могат да съществуват с тези обем и качество (66 във връзка с 33 ЗС).xcii Това обаче не означава, че отделните правомощия не могат да се защитават с отделни искове. Вещната защита е диференцирана от гледна точка на това кое от правомощията ще се засегне. Така напр., ако се засегне владелческото правомощие, защитата е чрез ревандикационен или негаторен иск; ако се наруши правомощието за ползване, защитата му може да се търси напр. чрез иска за неоснователно обогатяване; ако се засегне разпоредителното правомощие (напр., ако има нарушаване разпоредбите на 61 ЗС),xciii може да се предяви иск за прекратяване правото на ползване или установителен иск.
   3.Според възможностите да се променят субективните права се делят на:
   3.1.прехвърлими
   3.2.непрехвърлими – такива са правата intutu personae, правото на ползване по 56 ЗС;xciv Голяма част от непрехвърлимите права са и несеквестируеми.
   4.Според зависимостта на субективните права от други субективни права, те биват:
   4.1.главни – това са субективните права, които имат самостоятелно съществуване, т.е. тяхното съществуване не предполага съществуването на други субективни права.
   4.2.акцесорни – това са субективните права, чието възникване, упражняване, погасяване и прекратяване следват възникването, упражняването, погасяването и прекратяването на главните субективни права. Напр. обременяването с ипотека предполага съществуването на право на собственост върху недвижимия имот; Или напр. с погасяването на вземането на главния дълг, се считат погасени и вземанията за лихви, макар давността за тях да не е изтекла (119 ЗЗД)xcv. Това е валидно само тогава, когато погасяването е станало по давност чрез изпълнение.
   5.Според възможността да се делят субективните права биват:
   5.1.делими
   5.2.неделими – напр. при един неделим имот, който е съсобственост, единствения начин да се раздели този имот, е единият от съсобствениците да купи останалите части и да даде полагаемото на останалите съсобственици в пари.
   6.Според това дали за осъществяването на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице, субективните права се делят на:
   6.1.притезателни права, които се подразделят на:
   а) правни очаквания – това са такива субективни права, които не могат да бъдат упражнени принудително, тъй като още не са станали изискуеми.
   б) същински притезателни права
   в) естествени права – това са онези притезателни права, при които поради изтичане на погасителна давност, е невъзможно да се иска принудително изпълнение от държавата.
   6.2.непритезателни субективни права (те ще бъдат подробно разгледани по-долу).
   7.Според отрасловата принадлежност на нормите, уреждащи дадени субективни права, последните се делят на:
   7.1.лични права – става въпрос за неимуществени права, като правото на име, правото на чест, правото на достойнство и т.н., които нямат имуществен характер.
   7.2.вещни права – при тях се касае за призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение спрямо определена вещ и да изисква от другите лица да не нарушават това право. Характерно за субективните вещни права е, че те имат в центъра си вещ, че те са абсолютно противопоставими, т.е. това е възможността те да бъдат следвани.
   7.3.облигационни права – те са относителни субективни права. За тях е характерно, че те представляват признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да изисква определена престация от друго лице. Най-често облигационните субективни права не се следват, т.е. не са противопоставими. Разбира се има и изключения като напр. 237 ЗЗД.xcvi
   7.4.авторски права – те са абсолютни права.
   7.5.семейни  права – те са относителни субективни права. При тях е характерен специфичния право пораждащ юридически факт – брак, родство и т.н. Друго характерно за семейните права е, че при тях отсъства онази равнопоставеност, типична за гражданско правните правоотношения.
   7.6.наследствени права

     15.Непритезателни права. Преобразуващи (потестативни) права. Други непритезателни права, които не са потестативни

   Категорията на непритезателните субективни права за разлика от притезателните субективни права е доста по-нехомогенна. Непритезателните права най-общо се делят на:
   1.Потестативни (преобразуващи) субективни права
   2.Други непритезателни права, които не са потестативни. Те се делят на:
   а) права, които възникват по силата на упълномощаване
   б) права, които възникват по силата на оправомощаване
   1.Потестативни права
   Потестативни идва от potestas (възможност) или това са права-възможности. Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на едно лице по своя воля едностранно да предизвиква изменения в правната сфера на едно друго лице или група от лица. Тези права обаче не дават възможност на носителя им да въздейства върху една вещ, нито пък да изисква действие или бездействие от друго лице. Потестативното право дава право да се породи един нов тип правоотношение, да го измени, да го прекрати или да го погаси. Напр., когато едно лице (купувач) не изпълни задължението си да плати цената, продавачът има правото, на основание 87 ЗЗД,xcvii да прекрати договора. Или пък в хипотезата на 307 ТЗ,xcviii когато един договор е сключен при определени условия, но в резултат на изменение на икономическия климат, се оказва много обременяващо за едната от страните да изпълни първоначално уговорените условия. Ако в случая оставим правоотношението такова, каквото е, това означава страната да е на загуба. Но засегнатата страна има право едностранно да иска изменение на условията по договора, въпреки волята на другата страна.
   Или друг пример е осиновяването или припознаването на лице, произлиза от определено лице, което поражда едно ново правоотношение между осиновеното/припознатото лице и осиновителя/този, който припознава.
   Според някои автори публичното право на иск също е потестативно право.
   Спорно е дали страната, срещу която се упражнява потестативното право, има някакво задължение или не. Дори и да има някакво задължение, то това задължение е да понесе едно определено поведение в правната си сфера.
   Това, което е характерно за потестативните права е, че потестативното право може да възникне само и единствено по силата на правна норма, т.е. доколкото изрично е предвидено в закона. Например при хипотезата на 92, ал. 2 ЗЗДxcix  - неустойка за неизпълнение, която е прекалено голяма, може да се намалява. С изменението на ЗЗД през 1993 г. тази разпоредба беше отменена и заменена с нова. Идеята на законодателя е да се създаде един двойнствен режим за търговците и амбулантните търговци (уличните търговци) – 294 ТЗ.c Следователно няма такова потестативно право, чрез което да се намали неустойката.
   След измененията на ТЗ през 1996 г. е записано, че неустойката между търговци не може да се намалява, а 92, ал. 2 ЗЗД дава право за намаляване на неустойката.
   В повечето случаи потестативното право действа като санкция за неизправната страна (87 ЗЗД или 227, ал. 3 ЗЗД).ci Т.е. потестативните права могат да се подразделят на:
   а) потестативни права, които представляват санкция
   б) потестативни права, които не представляват санкция
   Друга класификация на потестативните права е според това, дали потестативното право е възникнало от юридически факт, който ще модифицира или от някакъв друг юридически факт:
   а) потестативни права, възникващи от същия юридически факт, когото ще модифицират – напр. унищожаването на договора поради грешка. Юридическият факт, от който възниква продажбеното правоотношение е сделката (волеизявлението), но тъй като волеизявлението е опорочено, следователно има и разваляне на сделката.
   б) потестативни права, които възникват от друг юридически факт – когато има наличен юридически факт, но е необходимо да има и друг юридически факт, като сбора между тях двата е предпоставката за възникването на едно потестативно право – напр. развалянето на един договор.
   Възникването на потестативното право може да стане от същия или от нов юридически факт, но упражняването на това потестативно право винаги представлява нов юридически факт. Най-често той има качеството на едностранна правна сделка.
   Потестативни права възникват и когато са налице предвидените в конкретна правна норма условия. Понякога тези условия се обозначават със специални термини – напр. в 103 ЗЗД се употребява термина компенсация. Това е упражняване на потестативно право, защото става против волята на другата страна по правоотношението. Тези предпоставки изброени в 103 ЗЗД, от които възниква потестативното право на компенсация, представляват т.нар. компенсационна ситуация. Компенсацията се осъществява извън съдебно.
   От гледна точка на начина на упражняване на потестативните права те биват:
   а) потестативни права, които се упражняват извън съдебно – така напр. развалянето на двустранен договор (87 ЗЗД) става чрез писмено предупреждение, когато договорът е сключен писмено и чрез устно предизвестие, когато договорът е сключен устно.
   б) потестативни права, които се упражняват само съдебно – потестативното право се упражнява само и единствено чрез иск по съдебен ред (включително и чрез възражение). Пример за това е 32 ЗЗД.cii Искът е основен инструмент на ищеца, а възражението – на ответника. Други примери са развалянето на договори за прехвърлянето, учредяването, признаването или прекратяването на вещни права върху недвижими имоти (87, ал. 3 ЗЗД);ciii прекратяване на договори във връзка с 89, изр. 2 ЗЗД.civ
   в) потестативни права, които се упражняват извън съдебно, но пред конкретни административни органи – напр. 58, ал. 1 ЗТСУ.cv Упражняването на това потестативно право става чрез предявяването на една молба съответните архитектурни власти.
   От гледна точка на ефекта, който се постига с тях, потестативните права се делят на:
   а) правопораждащи – напр. един иск, по силата на който един предварителен договор се обявява от съда за окончателен, т.е. съдебното решение изпълнява ролята на нотариален акт.
   б) правопроменящи – напр. възможностите, предвидени в 195 ЗЗДcvi- при доставка на стока, имаща недостатъци да се иска намаляване на цената или пък 92, ал. 2 ЗЗД.cvii
   в) правопрекратяващи – това са онези потестативни права, в резултат на упражняването на които се прекратява едно правоотношение – напр. отмяна на дарение (227 ЗЗД),cviii или разваляне на договор (87 ЗЗД).
   г) правопогасяващи – ако длъжникът след изтичането на погасителния давностен срок възрази срещу искането на кредитора, това е едно погасително потестативно право.
   В резултата на упражняването на потестативни права може да се стигне и до промяна на правния статут на един правен субект – напр. при осиновяването и припознаването.
   В резултат на упражняване на потестативни права в Гражданското право може да се стигне и до реорганизация на юридически лица.
   2.Други непритезателни права, които не са потестативни
   За тях е характерно, че притежават белезите, присъщи на всички останали непритезателни права – с едностранно волеизявление да се постигне промяна в правната сфера на едно лице (група лица). При тези непритезателни непотестативни права едно лице може да въздейства върху чужда правна сфера в резултат на упълномощаване или овластяване от това лице.
   В резултат на предварително упълномощаване се създава правното можене, т.е. правните последици от сделки, които са сключени от упълномощения да възникват директно в правната сфера на упълномощителя.
   При овластяването едно лице действа от свое име, но за сметка на друго лице, а действията, които то извършва, пораждат правния си ефект в правната сфера на другото лице – напр. 292 ЗЗД.cix
   При тези непритезателни субективни права е характерно, че съществуват първоначално няколко правоотношения, в резултат на които възниква непритезателното право. По този начин за упълномощения възникват само права, но не и задължения. Във всички случаи, независимо дали има представителна власт, той ще действа в интерес на възложителя.

     16.Възражение

   Понятието “възражение” се използва в два смисъла:
   1.Като процесуално действие, действие на ответника, с което във висящ процес този ответник навежда правни доводи или изтъква юридически факти, които са от значение за претендираното от ищеца субективно право. Например процесуалното възражение често е формата, начина, чрез който се упражнява материално-правното възражение.
   1.Като материално-правно възражение – това е вид субективно право, т.е. призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение. Спецификата на възражението е неговото съдържание – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност да се откаже изпълнението на едно субективно право. Например – възражението по 90 ЗЗДcx за неизпълнен договор или възражението по 91 ЗЗДcxi за право на задържане.
   При възражението за неизпълнен договор (90 ЗЗД), ако кредиторът по едно правоотношение иска от длъжника да изпълни задължението си, но длъжника има също изискуемо вземане срещу кредитора, задълженото лице може да откаже да изпълни задължението си докато кредитора своето задължение. Тук двете насрещни престации трябва да бъдат еднородни.
   Оттук следва, че възражението е едно субективно право, имащо за съдържание отказа да се изпълни едно притезание, но възражението същевременно е и едно насрещно право на длъжника срещу кредитора. Друг е въпросът, че това възражение в процесуалното право може да бъде облечено или като възражение, или като насрещен иск.
   В зависимост от вида, от мотива, поради който се отказва изпълнението, възраженията биват няколко вида:
   а) прекратително (премпторно) възражение – това възражение, което изключва упражняването на претендираното срещу мене субективно право (когато е изтекла погасителна или придобивна давност).
   б) отлагателно (дилаторно) възражение – дилаторно възражение има тогава, когато не се отрича задължението да се изпълни определена престация, но изпълнението се отлага докато насрещният не изпълни своето задължение (90 ЗЗД).
    От друга страна възраженията се делят на:
   а) самостоятелни възражения – тези възражения, които не почиват върху друго субективно право – напр. 110 ЗЗД.cxii
   б) несамостоятелни възражения – тогава, когато възражението се упражнява, защото съществува някакво друго основно субективно право, от което произтича правото да се откаже изпълнението – напр. възражението за право на задържане (91 ЗЗД) или при компенсацията (103 ЗЗД).
   Друга класификация на възраженията ги раздела на:
   а) относителни възражения – тези възражения, които могат да се правят само по отношение на точно определено лице – при възражението за задържане (91 ЗЗД), при компенсацията (103 ЗЗД).
   б) абсолютни възражения – възраженията, които могат да се правят по отношение на всички лица.
   в) смесени възражения – напр. правото на задържане за определено подобрение може да се прави срещу собственика на имота, както срещу този, който е бил собственик на недвижимия имот по време на подобрението, така и срещу новият собственик, ако той е наследник на стария собственик, но не и срещу нов собственик, който е купил недвижимия имот от стария собственик (Реш. № 48 на ВС от 1961 г.).cxiii
 
     17.Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. Колизии при упражняването. Граници на упражняването. Злоупотреба с право
 
   1.Упражняване на субективни права
   Пораждането на гражданското правоотношение е първата фаза в битието на правната норма. За да осъществи функцията си обаче, не е достатъчно само пораждането на субективни права/правни задължения, а са необходими и волеви, целенасочени действия от страна на нормените адресати за реализирането на тези права/изпълнението на правните задължения. В този смисъл волевото действие (т.е. съобразяването на дейността ни с разпоредбите на правните норми) се означава като изпълнение.
   Упражняването на правото/изпълнението на задължението може да се определи като поведение на титуляра на правото или на трети лица, чрез което се реализира предписаното в закона или в договора поведение на правните субекти. Едва в този момент субективните права и правните задължения стават реални.
   Упражняването на субективното право има различни проявления в зависимост от това за какъв тип субективно право става въпрос. Ако говорим за относителни субективни права (напр. вземания), то упражняването на правото ще се сведе до изискването на определено поведение от едно точно определено лице (лица). Ако се касае за абсолютно субективни право (напр. вещно), то тогава упражняването на правото ще се сведе до реализирането на правните възможности, изрично посочени в правната норма.
   Спорно е дали субективното право е едновременно и правно задължение (напр. при родителските права).
   Интересът не се включва в съдържанието на субективното право, а по-скоро е предпоставка за това, от упражняването на субективното право да се породят валидни правни последици.
   Упражняването на субективните права става както с правни, така и с фактически действия. Това важи и за правните задължения. Напр. плащането на едно парично задължение, макар и да се осъществява по кешов път, представлява и правно действие.
   Действие по обикновено управление и действие по разпореждане не съвпадат с класификациите правни действия и фактически действия. Действията по обикновено управление са онези действия, при които се събират плодовете (запазват се), като тези действия могат да бъдат както правни, така и фактически. Действията по разпореждане също могат да бъдат фактически (изконсумирването на една вещ) и правни (когато една вещ се обременява или отчуждава).
   2.Изпълнение на правни задължения
   Изпълнението на правните задължения трябва да е разграничава от задължението на длъжника да бездейства по едно облигационно правоотношение, което е задължение за non face и от задължението за бездействие на всички трети лица по едно абсолютно вещно правоотношение, което е задължение за non pati.
   Субективното право може да се упражнява от следните правни субекти:
   а) от правоимащия (титулярът на субективното право) – кредитор, собственик и т.н.
   б) от други лица, които са оправомощени по закон да упражняват субективното право на титуляра – попечителите и настойниците
   в) овластените или оправомощените лица да упражняват чужди субективни права – пълномощници, представители и т.н.
   г) третите лица, които имат интерес да упражняват чужди субективни права, независимо от съгласието на титуляра и дори против неговата воля – 134 ЗЗД.cxiv В случай, когато длъжникът бездейства и неговото бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора му, то последния може да упражни правата на длъжника си. Това е т.нар. процесуална субституция.

                                    кредитор                                  длъжник                          длъжник на длъжника
                                                                                    (бездейства)
                                                                     упражнява правото на длъжника

   Когато едно трето лице упражнява чуждо имуществено право, третото лице винаги може да изпълни чуждо задължение, стига това задължение да не е intuitu personae (73 ЗЗД).cxv
   С упражняването на субективното право/с изпълнение на правното задължение субективното право се погасява.
   Изпълнението на едно правно задължение всъщност е доставянето на желания от кредитора резултат или доставянето на очакваното от длъжника определено поведение.
   3.Неизпълнение на субективното право
   Неизпълнението (не упражняването) на едно субективно право влече след себе си следните правни последици:
   а) бездействието на кредитора към длъжника води до погасяването на субективното право по давност, без обаче да е прекратено самото субективно право, т.е. погасява се само възможността кредиторът да търси от държавните органи принудително изпълнение на субективното си право.
   б) придобивната давност намира приложение само при права, които не се погасяват по давност. Така напр., когато едно лице владее пет или десет години един чужд имот, то придобива поради изтекла придобивна давност собствеността върху имота (79 ЗС).cxvi
   4.Неизпълнение на правно задължение
   Неизпълнението на едно правно задължение е свързано с пораждането на следните правни последици:
   а) ако се касае за накърняване на субективно право на собственика, титулярът на субективното право може да го защитава по слените няколко начина:
   -да се брани с вещни искове – ревандикационен, негаторен или установителен.
   -да брани фактически правото си
   б) ако длъжникът не изпълни задължението си, в зависимост от причините за неизпълнение, правните последици са следните:
   -ако вещта, която е обещана погине или бъде открадната, но длъжникът не е виновен, той няма да понесе санкция. Тук влизат в сила рисковите правила.
   -ако длъжникът не изпълни правното си задължение по причини, за които той отговаря виновно, кредитора може да предприеме следното:
да иска изпълнение на задължението
да иска изпълнение на задължението заедно с обезщетение за вреди
да развали договора, ако е изгубил интерес от изпълнението му заедно с обезщетение за вреди
да предяви иск за изпълнение на задължението заедно с иск за мораторно обезщетение
   5.Колизии при упражняването на субективните права
   5.1.За колизия говорим, когато върху един и същ обект на правото съществуват две или повече субективни права в полза на различни лица, като упражняването на някое от тях пречи на упражняването на другото. Напр. при съсобственост правилата за разпределение на собствеността се определят от 30 – 34 ЗС.cxvii
   Когато е налице колизия между различни субективни права върху една и съща вещ, прилага се принципа, че приоритет има най-тясното по съдържание право, защото, ако се позволи с предимство да бъде упражнено най-широкото право, то титулярът на най-тясното право ще бъде лишен от възможността да го упражнява.
   При определянето на колизията между отделните носители на субективни права има и други правила:
   а) при облигационните права колизията между отделните вземания се определят от привилегироваността на вземанията (136 ЗЗДcxviii и 722 ТЗcxix).
   б) когато има колизия между обезпечен и необезпечен кредитор, предимство има обезпечения кредитор (напр. този, който има право на задържане).
   в) ако има колизия между двама приобретателя на един и същ имот, важи правилото, че първият вписал придобивния акт има предимство, независимо, че другия е купил по-рано (113 ЗЗД).
   г) добросъвестността дава преимущество при колизия на права с други лица. Така напр. 88 ЗЗДcxx решава колизията в зависимост от това, дали третото лице е придобило преди вписването на иска или преди това. Подобно решение дават и 227 ЗЗДcxxi и 33 ЗС.cxxii
   5.2.Когато върху едно и също имущество съществуват различни права, говорим за конкуренция на притезанията, т.е. когато едно и също лице има към един и същ кредитор различни притезания на различни основания.
   Конкуренцията на притезания се поставя при хипотеза, когато трябва да се избира между договорна и деликтна отговорност. Напр. при продажбата на една чужда вещ, правата на ощетения могат да се търсят поне по две линии – да се иска унищожаването на договора поради грешка или измама заедно иск за негативни вреди или да се развали договора заедно с иск за позитивни вреди (189, 193 и 195 ЗЗД).cxxiii
   Упражняването на едната от претенциите води до преклудирането на другата (другите) претенция.
   6.Граници на упражняване на субективните права
   Границите на упражняване на субективните права на едно лице, това са субективните права и законните интереси  на другите лица (57, ал. 2 ЗЗДcxxiv във връзка с 57, ал. 1 КРБcxxv).
   Под законов интерес се разбира определено състояние, което е свързано с благоприятни последици за един правен субект, но този субект на притежава субективното право върху това състояние (напр. при едно ноу-хау това състояние е технологичната тайна).
   Друга граница при упражняването на субективните права е интересът на обществото. На конституционно ниво публичният интерес на обществото е изведен като граница на упражняване на субективните права в 37 и 41 КРБ.cxxvi Напр. граница за упражняване на субективни права е хипотезата на 22, ал. 1 ЗКонц.cxxvii
   Границата на упражняване на субективните права намира израз и в ограничението, наложено от закона да бъде осъществено в пълнота субективното право на титуляра. Напр. хипотезите на 51 – 53 ЗС.cxxviii
   7.Злоупотреба с право
   Злоупотребата с право е налице, когато то противоречи на конкретна правна норма и когато титулярът на субективното право го упражни не за задоволяването на свои нужди, а за постигането на неправомерни цели.
   Съществуват две теории, които обясняват същността на злоупотребата с право.
   Според субективната теория, злоупотреба с правото ще е налице и когато се докаже, че упражняващият своето право цели (има animus) да увреди друг правен субект или когато упражняването на субективното право противоречи на социалното му предназначение. Тази теория  не е правилна според доц. Русчев, тъй като почти никой не злоупотребява с право, само за да увреди на другия.
   По-правилна е обективната теория, според която приема, че злоупотреба с право е налице, когато титуляра на правото приема, че би могъл да увреди другия. 289 ТЗcxxix възприема субективната теория.
   Злоупотреба с право има и в случаите, когато се завежда някаква искова претенция без да се сочат доказателства за нея.

     18.Защита на субективните права – понятие и видове.Самозащита и самопомощ

   Защитата, която се дава на субективните права се състои в следните няколко вида:
   1.Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита.
   2.Защита на субективните права, която се дава чрез действията на органи и лица, които не спадат към държавните органи, но по силата на законодателна делегация те имат това правомощие – напр. частен арбитраж, нотариусите и т.н.
   3.Самопомощ и самозащита.
   1.Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита
   Държавната защита се осъществява от правораздавателните органи, като гражданските съдилища са общокомпетентни да се занимават с гражданско правните спорове (включително и да се произнасят по законосъобразността на определени административни актове). Правораздавателните органи решават дали съществува съответното субективно право или юридически факт. Решението на съда завършва с постановяване на присъдено нещо. Привеждането в действие на това решение се прави от съдия-изпълнител (било чрез осребряване имуществото на длъжника, било в съдействие за упражняване на принуда, включително и върху личността на длъжника по осъществяване на едно действие).
   Формите на гражданско правна защита са следните:
   а) ако се оспори едно субективно право, заинтересуваното лице може да иска оспорване на това право чрез установителен иск.
   б) ако нарушението на субективното право надхвърля оспорването и е придружено с фактически действия, тогава заинтересуваното лице може да използва осъдителен иск (ревандикационен иск например). Често пъти осъдителният иск може да се комбинира с иск за обезщетение за вреди на договорно или на деликтно основание.
   в) когато се упражняват потестативни права, искът е конститутивен и едновременно с това съда постановява промяната във фактическата обстановка.
   Най-ефикасната форма за защита на субективните права е държавната. Тя намира израз в отделни производства, обединени под общото наименование граждански процес, т.е. това е съвкупността от отделни предвидени в закона формални производства за защита на субективните права в зависимост от фазата на съществуване и вида на нарушените субективни права. Производствата са следните:
   А.Исков процес – при него със сила на присъдено нещо съдът установява съществуването или несъществуването на твърдяното от ищеца субективно право и/или осъжда ответника да преустанови нарушаването на това субективно право, да обезщети причинените на ищеца вреди или постановява искана от гражданско правния субект промяна в правната сфера на друго лице.
   Исковият процес е състезателен – предвидени са гаранции за адекватна защита на твърдяното право, респ. За адекватна защита на ответника.
   Вътре в исковия процес, в зависимост от нарушеното субективно право, могат да се наблюдават три вида искове:
   а) установителен иск – това е претенцията на едно лице да бъде признато с присъдено нещо съществуването или несъществуването на твърдяното от него право. Напр. установителен иск, с който с който едно лице, което е собственик на един имот, твърди и иска да бъде призната собствеността по отношение на друго лице.
   В обратната хипотеза това е положителен установителен иск.
   Отрицателен осъдителен иск е налице, когато се иска от съда да установи, че другото лице няма определено право.
   С установителен иск се бранят както притезателни, така и непритезателни права.
   Ако нещата излязат извън твърдението за собственост и има вече фактически действия (напр. пречене за упражняване правото на собственост), простият установителен иск не е достатъчен за защитата на субективното право, а трябва да се използва и
   б) осъдителен иск – отделно или кумулативно се претендира обезщетение за вреди, за което трябва да се използват следните видове осъдителни искове:
   -ревандикационен иск – 108 ЗСcxxx заедно с деликтен иск за вреда.
   -негаторен иск – използва се, когато има само частично отнемане на собствеността (109 ЗС).cxxxi
   С осъдителен иск се бранят притезателни права.
   в) конститутивен иск – това е онова искане по съдебен ред да бъде упражнено едно потестативно право – напр. унищожаване на сделка.
   С конститутивен иск се бранят потестативни права.
   Често пъти с една искова молба могат да се съединят няколко иска. Напр., когато се иска да се развали договор за покупко – продажба, защото отсрещната страна не е платила цената. Тук се използват няколко осъдителни иска.
   Б.Обезпечителен процес – това производство се упражнява при следните две хипотези:
   а) когато във връзка с предстоящ иск има опасност имуществото, предмет на иска, да бъде унищожено.
   б) когато вече има висящ иск и се иска от съда да обезпечаване на предявената претенция, защото имота може да бъде отчужден.
   Основните мерки за обезпечение в ГПК са следните:
   а) възбрана на недвижим имот – това е съдебна заповед, при налагането на която длъжникът не може да се разпорежда с имота.
   б) запор на движима вещ
   в) спиране изпълнението на едно съдебно решение
   В.Изпълнителен процес
   Основният орган при изпълнителния процес е съдия – изпълнителят. Когато един ответник е вече осъден, на ищеца е даден изпълнителен лист, като издаването на последния е актът, с който започва изпълнителното производство.
   237 ГПКcxxxii предвижда кои са тези актове, наречени изпълнителни основания, т.е. актовете, които дават основание да се издаде изпълнителен лист.
   2.Самозащита и самопомощ(неизбежна отбрана и крайна необходимост)
   Самозащитата в България не е предвидена като обща, симетрична мярка на държавно правната защита. Тези правни фигури дават възможност на лицето, титуляр на дадено право, да си осигури защита със свои собствени сили.
   46, ал. 1 и 2 ЗЗДcxxxiii говори само за гражданско правните последици от неизбежната отбрана и крайната необходимост. Поради това, понятията за тези две правни фигури са взети от НК.
   2.1.Неизбежна отбрана
   Неизбежна отбрана е вид самозащита, допустима от закона за отблъскване на противоправно нападение срещу онзи, който действа при неизбежна отбрана. Според 12, ал. 1 НКcxxxiv не е обществено опасно действието, което е извършено при неизбежна отбрана, за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
   Не обществено опасно – т.е. не се действа противоправно. Макар да се нарушава закона, ако се причиняват вреди в определени граници, това действие не е противоправно, т.е. няма да се проявят гражданско правни последици (няма да се заплащат причинените вреди).
   Ако са причинени вреди, надхвърлящи границите на неизбежната отбрана, тогава вреди се дължат.
   Границите на неизбежната отбрана са следните:
   а) трябва да е налице едно нападение, което да се свежда до използването на физическа сила или други средства, които трябва да са безспорни, т.е. нападението трябва да е такова, че да налага отбрана.
   б) чрез нападението трябва да се накърняват права и интереси на гражданско правни субекти и това нападение трябва да е противоправно.
   в) нападението трябва да не е прекратено към момента, в който се причиняват вреди на нападателя. Изключение има, когато нападателят е взел със себе си вещта, предмет на нападението.
   г) вредите, причинени на нападателя трябва да бъдат в рамките на необходимите предели.
   Ексцес (превишаване) пределите на неизбежната отбрана има тогава, когато е налице явно несъответствие с интензивността на нападението и когато на нападателя са нанесени щети, по-големи от необходимото.
  2.2.Крайна необходимост
   Крайната необходимост е уредена в 13 НК.cxxxv Тази правна фигура се определя по следния начин - не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.
   При наличието на тези предпоставки не е криминално деянието само тогава, когато причинените вреди са по-малки от предотвратените. Но 42, ал. 2 ЗЗД не изключва поправянето на причинените вреди. Наказателно правните и гражданско правните последици са различни – според 42, ал. 2 ЗЗД при крайна необходимост се дължи поправянето на причинените вреди, но за да е налице крайна необходимост, се презюмира, че предотвратените вреди са повече от причинените. Има ли причинени вреди, които са по-големи или равни на предотвратените, тогава се заплаща обезщетение за причинени вреди. Предпоставките, за да са налице наказателно правни последици, се съдържат в 13 НК.
   По въпроса кой дължи поправка за причинени вреди има решение на ВС.
   Във връзка с гражданско правните рефлексии на самопомощта, трябва да се каже следното – най-често самопомощта се свързва с правене на възражение от задълженото лице срещу насрещната страна, когато тя също е задължена към упражняващия самопомощта. Напр. възражението за неизпълнен договор по 90 ЗЗД е дилаторно възражение.
   Или пък в хипотезата на 91 ЗЗД също има самопомощ. В този случай обаче, за разлика от хипотезата на 90 ЗЗД, тук вещта може да се изнесе на публична продан.
   Самопомощ е и компенсацията на насрещни вземания по 103 ЗЗД.
   Подобна хипотеза има и при правото на задържане, когато един подобрител на имот прави възражение срещу собственика на имота и го задържа докато последният не му изплати дължимото за направеното подобрение.
   Вид самопомощ е и едностранното извън съдебно упражняване на потестативни права – напр. развалянето на двустранен договор. Но когато става дума за договор, с който се прехвърлят вещни права, развалянето става само по съдебен път.

       ГРАЖДАНСКО-ПРАВНИ СУБЕКТИ
   

     19.Субекти на гражданското право – понятие и видове. Правоспособност на физическите лица – понятие, начало и край, съдържание и същност. Ограничаване на правоспособността

   Понятието субект на гражданското право е правно-нормативно, тъй като съдържанието му, видовете правни субекти, условията, при които те възникват са уредени най-често с императивни правни норми. Нуждата от гражданско-правни субекти се налага от това, че гражданското правоотношение има за съдържание права и задължения, а техни носители могат да бъдат само реални физически лица или юридически лица. От друга страна, вторият етап от осъществяването на гражданското правоотношение е неговото изпълнение, което също може да стане само от признати от закона субекти. Освен това, самото гражданско-правно правоотношение възниква въз основа на юридически факти.
   От тази гледна точка нормите на гражданското право допуска три вида гражданско-правни субекта:
   1.Физически лица
   2.Други изкуствени образувания, създадени от физическите лица,а именно става дума за юридическите лица
   3.Държавата като носител на граждански права и задължения

     2.Правосубектност
   
   В правната теория се използва и това понятие, като то се схваща като едно сложно социално-юридическо качество, изградено от следните три компонента:
   1.Правоспособност
  2.Дееспособност
 3.Деликтоспособност
   Тези качества са конститутивните белези на правните субекти. Те обслужват притежаването, придобиването, изменението и загубването на конкретни права и задължения, но не се свеждат до тях, а са само една предпоставка за притежаването, придобиването, изменението и загубването на права и задължения.
   Според едно друго становище правосубектността и правоспособността са синоними.
   I.Правоспособност
   Правоспособността, това е годността на правния субект да бъде носител на онези права и задължения, които могат да съществуват по силата на обективното право.
   Проф. Венелин Ганев смята, че от една страна правоспособоността е абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения и в този смисъл е и обща предпоставка за това, едно принципно неограничено лице да притежава даден кръг от права и задължения. Във второто си значение правоспособността изразява вече придобитото качество на лице, притежаващо права и задължения, т.е. и субектът вече е конкретен.
   По този начин с понятието “правоспособност” означаваме два различни момента в съществуването на правния субект – като една виртуална възможност да има правен субект и като реално съществуващ правен субект, който притежава конкретни права и задължения.
   От тази гледна точка, като че ли правният субект и правоспособността се покриват помежду си. Това усещане се дължи на факта, че понятието “правен субект”, което изразява правното положение на лицата като носители на права и задължения, включва в себе си като необходимо условие и правоспособността. Но понятието “правен субект” включва и правоспособността просто като правно качество, дадено по силата това, че субекта на правото реално притежава права и задължения.
   Друго едно разбиране счита, че понятията “правосубектност” и “правоспособност” са тъждествени. Но едно лице може да бъде правен субект и без ефективно да притежава субективни права и задължения, т.е. като че ли между двата термина има различие, защото понятието “правен субект” визира носителя на права и задължения като част от правния порядък, докато понятието “правоспособност” визира пак този носител на права и задължения, но вече сам за себе си, акцентирайки върху неговите правни качества и възможности. Затова според проф. Венелин Ганев между двете понятия има субординация, при която правният субект е първичното, а правоспособността – вторичното.
   Едно разпространено определение за правоспособността я дефинира като абстрактната възможност на едно лице да бъде носител на правата и задълженията, които могат да се породят въз основа на правна норма. В това определение терминът “способност”, използван в литературата, е заменен с “възможност”. Това понятие обаче е обект на критика, тъй като под “способност за нещо” се разбира качеството на едно лице. Следователно синоними са думите “качество” и “способност”. Докато понятието “възможност” по-скоро е запазено за определянето на конкретно субективно право. Т.е възможността като термин отговаря на зависимостта от волята на едно лице да упражнява или не признатите му от закона права. При правоспособността е по-правилно да се използва термина “качество”, тъй като правоспособността зависи от правната норма и не винаги от волята на едно лице. Именно затова правоспособността трябва да се определи като правно качество, независимо от волята на титуляра.
   На базата на това терминологично разграничение става по-лесно и разграничението между правоспособност и субективно право – правоспособността не е идентична със субективното право, а е една обща предпоставка за възникването и придобиването на конкретни субективни права от едно конкретно лице.
   От друга страна границите на правоспособността определят вида и обема на конкретно притежаваните права. Напр. ограничено правоспособните лица не могат да придобиват или да отчуждават със свои действия права върху недвижими имоти. Т.е. обемът на правоспособността обслужва директно и обема, и вида на конкретните права, които могат да се придобиват (при специалните юридически лица).
   Оттук се критикува и тезата, че правоспособността е едно особено първично субективно право, защото то по подобие на субективните права възниква от определени юридически факти. По съдържание правоспособността отговаря на съдържанието на субективните права. Срещу това разбиране има следните възражения:
   1.Ако е вярно, че правоспособността е предпоставка за придобиването на субективни права, то е логически неиздържано предпоставката да се смесва с последиците.
   2.Правоспособността представлява абстрактна възможност, която може и да не бъде изпълнена със съдържание или да пък да има различно съдържание, докато субективното право винаги е конкретно.
   3.Упражняването на правоспособността често не зависи от волята на правния субект.
   4.Отказ от субективно право е възможно по 100 ЗС,cxxxvi докато отказ от правоспособност е недопустим.
   Следователно правоспособността не трябва да се разглежда като възможност, а като правно качество, изразяващо абстрактната годност на едно лице да притежава един неограничен кръг права.
   Друго различие е между правоспособността и състоянието на притежаването на конкретни субективни права (правообладанието). Последното е състояние на действително притежаване на конкретни права/носене на конкретни задължения. То е резултат от осъществяващи се конкретни юридически факти. Напр. в резултат на юридическия факт договор се придобиват конкретни права по договора. Доколкото състоянието на притежаване на конкретни права зависи от правоспособността, то и тук правоспособността е предпоставка за конкретно правообладаване.
   По отношение на физическите лица правоспособността е еднаква за всички, но отделните физически лица са неравни от гледна точка на правообладанието – притежават различен вид и различен кръг субективни права.
   Съдържание на гражданската правоспособност
   На съдържанието на гражданската правоспособност може да се погледне по два начина:
   1.Като признато от закона общо и абстрактно качество, годност на едно лице да бъде носител на права и задължения, т.е. предмет на правоспособността могат да бъдат всички субективни права и задължения, които могат да бъдат придобити по силата на закона. Оттук следва, че състоянието на правообладаване е различно от правоспособността.
   Правото се стреми да релевира факти, настъпващи в обективната действителност, обекти, на които да се придаде правна значимост. Напр. права върху софтуер, право на географско наименование и т.н., т.е. определени факти, които до даден момент са били ирелевантни, сега стават правно релевантни.
   2.Като динамична правоспособност – правоспособността става такава, когато обхваща само онези субективни права, които даден правен субект има към настоящия момент или основателно очаква да придобие. Напр. в правоспособността не се включват правата, които се придобиват при застраховка “Сгради”, ако лицето не притежава такива.
   Гражданско-правен статут на субектите
   Гражданско-правният статут на субектите е едно определение със специфична дидактическа насоченост, т.е. то е център на няколко групи характеристики на правния субект и на онези юридически факти (документи), които съдържат в себе си индивидуализиращите белези на субектите. Имат се предвид следните няколко нехомогенни групи белези:
   1.Гражданско-правният статут на субектите на първо място се определя от правосубектността. Това е и предпоставката за следващите групи белези.
   2.Правното качество, признато от закона на един правен субект, което му дава възможност да бъде страна по различен вид правоотношения.
   3.Това са официалните писмени документи, които декларират, а някои и създават определени индивидуализиращи белези на правния субект (актовете за гражданско състояние).
   Физически лица
   Разглеждането на правосубектността ще се раздели на правоспособност и дееспособност на физическите лица. Това е така, защото по правило юридическите лица възникват като право – и дееспособни.
   Правоспособност на физическите лица
   Правният режим на правоспособността на физическите лица се основава на 4, ал. 2 и 6 КРБcxxxvii и 1 ЗЛС.cxxxviii Текстът на 4, ал. 2 и 6 КРБ формират на конституционно ниво принципа за равенство, от който се инспирира и института на правоспособността на физическите лица.
   Начало и край на правоспособността на физическите лица
   Този въпрос може да започне от разглеждането на 1 ЗЛС, който дава основните белези на правоспособността. По тълкувателен път се разбира, че термина “всяко лице” се използва в ограничителен смисъл – всяко физическо лице, тъй като раждането е присъщо само на физическите лица. На следващо място тълкуването води до извода, че под “всяко лице” трябва да се разбира кое да е живо лице, без значение дали е годно физически или психически. Т.е. определянето на правоспособността на физическото лице, което се дава на основата на 1 ЗЛС звучи по следния начин: правоспособността на физическото лице е признатото и гарантирано от закона качество, годност на всяко живо същество, да бъде носител на права и задължения, като в 1 ЗЛС се имат предвид само гражданско-правните права и задължения.
   Според 1 ЗЛС началото на правоспособността е от момента на раждането. То (раждането) е осъществено, когато плодът бъде отделен от тялото на майката, като не е необходимо да бъдат завършени всички действия от гл. т. на медицината (като срязването на пъпната връв например). Единственото условие е детето да бъде живо (според медицината – да има сърдечна дейност и да е поело въздух в дробовете си, т.е. да изплаче). От юридическа гл. т. не се изисква детето да бъде жизнеспособно. Други са обаче изискванията за наследствената правоспособност – може да наследява по закон и по завещание онзи, който е роден жизнеспособен (per argumentum a contrario 2, ал. 1, т. “б” ЗН).cxxxix
   Доказването на жизнеспособността, когато тя е предпоставка, също не е необходимо, тъй като 2, ал. 2 ЗН урежда оборимата презумпция, че онзи, който е роден жив е дееспособен.cxl Оборването може да стане, като се докаже, че макар и живо, детето се е родило нежизнеспособно.
   Друго изключение от общата гражданско-правна правоспособност е 2, ал 1 ЗН, според който per argumentum a contrario онзи, който е заченат, но нероден, може да наследява по закон и по завещание.cxli Тази фикция намира приложение, когато има и още една предпоставка – ако в последствие заченатият се роди жив (жизнеспособен). Това не противоречи на определението за възникването правоспособността на физическото лице, тъй като заченатият има правоспособност чак от момента на раждането си.
   Край на правоспособността на физическите лица
   Краят на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Счита се, че смъртта е настъпила, когато окончателно е спряла сърдечната дейност и дишането. Не е настъпила смърт, когато дишането се поддържа изкуствено, както и когато има клинична смърт. Не са прекратяване на правоспособността и комите, тъй като и тогава сърдечната дейност и дишането са запазени.
   Правоспособността следва да се отличава от дееспособността, тъй като последната е едно социално-правно качество, въз основа на което физическите лица със свои собствени действия придобиват права и задължения. Дееспособността възниква тогава, когато лицето стане способно да извършва правни действия.
   Ограничаване правоспособността на физическите лица
   Правоспособността на физическите лица не би могла да бъде отнета. Българското законодателство не познава гражданската смърт. Правоспособността може обаче да бъде стеснена, като определен елемент от нея бъде изваден и то за определен срок.
   Гражданската правоспособност не може да бъде ограничавана и от носителя си, така че отказ от определен елемент от правоспособността е нищожен.
   По изключение в някои случаи гражданската правоспособност може да бъде частично ограничена. Касае се за следните две ограничения:
   1.Ограничаване на правоспособността като санкция за извършено тежко престъпление, доколкото ограничаването на правоспособността е предвидена изрично като наказание по НК – лишаване от свобода (37, т. 6, 7 и 8 НК).cxlii В гражданското право е предвидено ограничаване на правоспособността по 237 ТЗ.cxliii Доста силен отзвук имат и ограниченията в 9 ЗБ.cxliv
   2.Ограничаването на правоспособността по 73, ал. 3 СК.cxlv Според тази разпоредба дарението, отказът от залог и т.н. от незавършили пълнолетие лица са нищожни. Това не се отнася до еманципираните непълнолетни (т.е. онези непълнолетни, които са встъпили в брак). Спорна е правната същност на тази разпоредба, тъй като според някои систематичното й място води до извода, че се касае до ограничаване на дееспособността, т.е. 73, ал. 3 СК ограничава дееспособността на определени лица. Според други автори (проф. М. Павлова), тази разпоредба ограничава правоспособността, тъй като и без друго 73 СК се занимава с ограничаване дееспособността на лицата. Друг аргумент е, че, ако ще се касае за ограничаване дееспособността на непълнолетни лица, които са сключили сделки, то тези сделки ще са унищожаеми, а не нищожни, т.е., ако има ограничаване на дееспособността следва санкцията да бъде унищожаемост. Проф. Павлова смята, че “се касае за непреодолима дееспособност”, което означава липса на правоспособност. Независимо от тези теоретични спорове, факт е, че това ограничаване (било то на дееспособността или на правоспособността) се отнася само до изчерпателно посочените случаи в 73, ал. 3. Целта на ограничението е да се защитят интересите на не навършилите пълнолетие лица, поради което, ако бъде извършена сделка, ще е нищожна. Тази разпоредба закриля и третите лица, които биха сключили сделка с непълнолетен, заблудени за възрастта му.
   С гражданска правоспособност у нас се ползват и лицата, които не са граждани на Република България. Чужденец според 2 ЗЧРБ е всяко лице, което не е български гражданин, а така също и апатридите.cxlvi Съгласно 3, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците у нас имат всички права и задължения по българските закони, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство.cxlvii Такива лица могат да придобиват субективни права, доколкото изрично не е забранено това, като тези субективни права, които притежават могат да бъдат защитавани в българските съдилища.
   Специални разпоредби, които уреждат правоспособността на чужденците са визирани и в 22 КРБ,cxlviii 29, ал. 1 ЗС,cxlix 3, ал. 3 ЗСПЗЗcl и 3, ал. 4 ЗСПЗЗ.cli
   Съгласно 22, ал. 2 КРБ при определени със закон условия, чужденците могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни права върху земята.clii
   Според 3, ал. 5 ЗСПЗЗ чужденците могат да придобият при условия, определени от закон право на ползване на земеделска земя и други ограничени вещни права върху земя.cliii
   С изменението на 29, ал. 3 ЗС се допусна чужденци и чуждестранни юридически лица да придобиват у нас право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти.cliv
   В 29, ал. 4 ЗС е дадено право на чужда държава или международни организации да придобиват право на собственост върху земя, сгради или ограничени вещни права върху недвижими имоти въз основа на международен договор, закон или акт на МС.clv

     20.Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

   Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.clvi
   Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД,clvii било с нищожност по 73, ал. 3 СК.clviii Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).
   Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:
   1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.
   2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.
   3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК).clix Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.
   4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.
   5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).clx
   Правна същност на дееспособността
   Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД,clxi е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).
   В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.
   Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.
   Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:
   1.Кога да се достига тази зрялост
   2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.
   Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.clxii
   Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД).clxiii Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.
   Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВСclxiv се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.
   Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.
   Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).clxv
   Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.
    Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.
   Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:
   1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.
   2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.
   Степени на дееспособност
   У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:
   -от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни
   -от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)
   -от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)
   -с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).
   Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца,clxvi докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК.clxvii Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.
   Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:
   1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни.clxviii Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.
   2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.clxix
   Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР,clxx 54 СКclxxi).
   Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.clxxii
   Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.clxxiii
   Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.clxxiv
   Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.
   С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).clxxv
   1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС.clxxvi Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.
   Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.
   Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.
   2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.
   Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК,clxxvii където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.
   Ограниченията на този принцип са следните:
   А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане.clxxviii Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.
   3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:
отчуждаването на движими и недвижими вещи
обременяването на движими и недвижими вещи
   За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.
   Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.
   Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.
   Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.
   Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.
   Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.
   Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.
   Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.
   Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.
   Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.
   4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.
   Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).clxxix
   Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.

     21.Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението

   Обстоятелството, че българската правна система приема като формално-правен критерий възрастта при придобиване на дееспособност от лицата, говори, че този критерий трябва да има и определени корективи, тъй като понякога се получава така, че лица, които макар да са навършили пълнолетие, не притежават необходимата психо-физиологична зрялост, за да им бъде призната дееспособността.
   Именно поради тези съображения е предвиден институтът на поставянето под запрещение (5 ЗЛС и 257, 277 ГПК).clxxx Нормите, които уреждат този институт са императивни, тъй като тази мярка е много радикална и се използва в краен случай.
   Производството по поставяне под запрещение е исково, за разлика от производството за обявяване на безвестно отсъствие или смърт, което е охранително. Това е така, защото степента на засягане на правната сфера на лицата, поставени под запрещение е много по-голяма. Компетентен съд по това производство е окръжният, докато при обявяването на безвестно отсъствие или смърт – районния. Решението, с което се уважава молбата за поставяне под запрещение, респ. За отмяна на поставянето под запрещение, има конститутивно действие, а не констативно действие, както е при обявяването на безвестно отсъствие или смърт. Т.е. решението, с което се обявява поставянето на едно лице под запрещение се ползва със силата на присъдено нещо.
   ВС в постановление № 5 от 1979 г. се е произнесъл по процедурните въпроси при поставянето под запрещение.clxxxi
   Материално-правните предпоставки за поставяне под запрещение са следните:
   1.Под запрещение могат да бъдат поставяни както непълнолетни, така и пълнолетни лица. Непълнолетните се поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да бъдат поставени както под пълно, така и под ограничено запрещение. Предпоставките за поставяне под запрещение са следните:
   а) да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга неговата воля (психиката му)
   б) как това болестно състояние се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията си.
   5 ЗЛС сочи две групи заболявания:clxxxii
   -слабоумие – това е вродено психическо заболяване (олигофрения), което има различни степени на засягане:
   *имбецилност
   *дебилност
   *идиотия
   -придобити психически заболявания – напр. психическото разстройство, което също има различни форми:
   *психопатии
   *шизофрении
   *неврози
   *депресии
   *циклофрении
   *делирии
   *атенции
   *някои проявни форми на епилепсиите
   До 1953 г. беше прието, че и някои други физически недостатъци могат да обосноват поставянето под запрещение.
   Наркоманиите и алкохолизма също могат да бъдат предпоставка за поставянето на едно лице под запрещение, но само, ако са причинили психически заболявания на лицето.
   Според 5 ЗЛС едно лице може да бъде поставено под запрещение, само, ако страдащият от слабоумие или душевна болест не може да възприема разпорежданията на правната норма, респ. не може да контролира действията си.
   Не се стига до запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици). Тук обаче, сключената от такова лице сделка ще бъде унищожаема по 31 ЗЗД.clxxxiii
   Процесуални предпоставки, ред и правни последици от поставянето под запрещение
   Тъй като производството по поставяне под запрещение е исково, то се завежда от онова лице, което има интерес. Искът се предявява пред СГС, като ищци могат да бъдат съпругът/съпругата, близки, роднини, въобще всяко лице, което има интерес от поставянето на дадено лице под запрещение.
   Особеност на тази процедура, е участието на прокурора, който може да участва, както когато никой не е предявил иск за поставяне под запрещение, но това е в обществен интерес (тогава той действа като ищец), така и когато други лица са ищци (тогава участието на прокурора е гаранция за справедливост). Прокурорът, независимо дали е страна или не е, има право да обжалва съответното решение на съда. Изисква се лицето, чието поставяне под запрещение се иска, да бъде разпитано лично, а когато състоянието му не позволява да отиде в съда (напр., ако е в болница), тогава съдебният състав трябва да отиде при него. Това лице може да участва в производството както лично, така и чрез представител. Изслушва се също и вещно лице. Съдът решава какъв вид да бъде запрещението (дали да е пълно или да е ограничено), като не е обвързан с искането в молбата.
   Ищецът упражнява едно потестативно (преобразуващо) право, имащо за последица отнемането на гражданската правоспособност на ответника. Действието на решението на съда е ex nunc. Решението, с което се отхвърля иска, не засяга дееспособността и няма конститутивно действие. По право съпругът е настойник на запретеното лице. След влизане в сила решението съдът уведомява органа по запрещаване (кмета на населеното място), за да бъде формиран попечителски съвет, който да се грижи за имуществото на поставения под запрещение.
   Искането за отмяна на решението за поставяне под запрещение може да бъде направен и от самото лице, поставено под запрещение. Реда за отмяна на решението е същият, като искането може да бъде или за замяна на пълното с ограничено запрещение, или изобщо за отмяна на запрещението. Ако решението бъде отменено, новото решение отново има коноститутивно действие ex nunc.
   Настойничество и попечителство
   Институтите на настойничеството и попечителството са уредени в Гл. X СК. Според 109, ал. 1 СК настойничество се учредява върху малолетни лица (деца, не навършили 14 години),чийто родители са неизвестни, починали са или са лишени от родителски права. Настойничество се учредява и върху напълно запретените пълнолетни лица.clxxxiv
      Попечителство се учредява над непълнолетни лица (от 14 до 18 години), чиито родители не са известни, починали са или са лишени от родителски права. Попечителство може да се установи и над ограничено запретени пълнолетни лица (109, ал. 2 СК).clxxxv Молба за учредяване на настойничество/попечителство може да направи всяко заинтересувано лице. Органът по настойничеството/попечителството е кметът на населеното място или назначено от него длъжностно лице. Той съставя настойнически съвет/попечител и заместник попечител от роднините и близките на лицето, над което се учредява настойничество/попечителство. До назначаването на настойник/попечител органът по настойничеството лично описва имуществото и взема други охранителни мерки за запазване интересите на лицето, на което се назначава настойник/попечител. В 116 СК са поставени забрани за това кои лица не могат да участват в настойническия съвет, попечители и заместник-попечители.clxxxvi В следващия чл. 117 СК са определени правата и задълженията на настойника.clxxxvii В 122 СК пък са определени правата и задълженията на попечителя.clxxxviii

     22.Правна индивидуализация на физическите лица. Право на име. Местожителство

   През последните 2 години материята на правната индивидуализация претърпя съществени изменения. Основните нормативни актове, като Гл. 1 ЗЛС, 7 ЗЛС, ЗИБГ от 1993 г. бяха отменени. На тяхно място бяха приети ЗГР, ЗБГ, ЗБДСамол., ЗЧБ, ЗБежан.
   С приемането на ЗГРег следва да се счита за мълчаливо отменена и Наредбата за гражданското състояние от 1975 г., тъй като приложното поле на закона съвпада с приложното поле на Наредбата.
   Нито ЗГР, нито другите закони, уреждащи белезите на физическите лица, не боравят с понятието “гражданско състояние”, каквато е употребата при Наредбата. Този термин се среща единствено при актовете за гражданско състояние. Легалният термин е “гражданска регистрация”. Двете понятия се различават в следните насоки:
   1.Под гражданска регистрация се разбират вписванията от събитията от живота на едно физическо лице, правени в регистрите за гражданско състояние и вписванията в регистрите за населението. От друга страна обаче, под регистриране, по смисъла на 1 ЗГР, се разбира съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от останалите лица в обществото и семейството му, като име, гражданство, семейно положение, родство и т.н.clxxxix
   2.Под гражданско състояние по смисъла на Наредбата се разбират правно-индивидуализиращите белези, за които се събират данни (1 Наредба ГСъст. От 1975 г.).cxc
   Връзката между двете понятия се осъществява посредством института на актовете за гражданско състояние, тъй като 2, ал. 1 ЗГР казва, че гражданската регистрация на физическите лица у нас се основава на данните от актовете за гражданско състояние.cxci
   Правно-индивидуализиращи белези на физическите лица
  Нито ЗГР, нито Наредбата ГСъст. Изброяват кои са индивидуализиращите физическите лица белези. Правно-индивидуализиращите (фактически-индивидуализиращите) белези са много и различни. За определянето на гражданско-правния статут на физическите лица от значение са само онези белези, на които правната норма отдава правно значение, т.е. щом като принципът е, че конкретни нормативни актове ще посочват кои са определящите белези, следователно тези индивидуализиращи белези не са неизменни. Така например преди религиозната принадлежност е била правно-релевантен индивидуализиращ белег, но днес тя няма значение.
   Съгласно 8 ЗГР основните данни за гражданската регистрация (основните правно-индивидуализиращи белези на физическите лица) са следните:
   1.Име
   2.Дата и място на раждане
   3.Пол
   4.Гражданство
   5.ЕГН/Личен № за чужденците – това не е нито правна, нито естествена връзка с други лица, а е един уникален номер, чрез който физическото лице се определя еднозначно.cxcii
   Начина за формирането на тези данни се урежда от Правилника за функциониране на ЕСГРАОН.
   1.Име – след отмяната на ЗИБГ, правният режим на името се урежда в 9 и Гл. 2, раздел 2 ЗГР.cxciii
   Името е едно словесно наименование, което всяко физическо лице е административно задължено да има, като образуването на името е установено императивно.
   Собственото име се избира от родителите и се съобщава на длъжностното лице при съставянето на АГС.
   Бащиното име се образува от собственото име на бащата с окончание ов- (ова-) или ев- (ева-),освен, когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания. Бащиното име на дете, на което е установена само майката се формира от собственото име на майката.
   Фамилното име се формира по следните два начина:
   1.Или от фамилното име на бащата
   2.Или от бащиното име на бащата
   За фамилно име на дете, на което е установена само майката, се взима фамилното име на майката или фамилното име на нейния баща.
   При пълно осиновяване бащиното и фамилното име на осиновяваното дете се определят според името на осиновителите, а собственото име се определя от съда според желанието на осиновителите.
   При непълно осиновяване собственото име на осиновеното дете не се променя, а бащиното и фамилното име могат да се променят по решение на съда, като тази промяна се постановява със съдебното решение, с което се допуска и непълното осиновяване.
   При встъпване в граждански брак всяко лице може да запази своето име, да вземе фамилията или бащиното име на другия съпруг или да ги добави към своите имена.
   При развод се възстановяват имената преди брака, освен, ако съдът не присъди единият съпруг да носи името на другия, ако той е съгласен; ако единият съпруг е станал известен с името на другия; При изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име (103 СК).cxciv
   Псевдонимът е свободно избрано лично наименование, с което лицето е известно в обществото. Дадено лице може да прибави към собственото си име и псевдоним по решение на съда (436 ГПК).cxcv
   Промените на собственото, бащиното или фамилното име се допускат от Районния съд по последното местоживеене на лицето, въз основа на писмена молба на заинтересуваното лице, когато те са осмиващи, опозоряващи, обществено неприемливи или, когато важни обстоятелства налагат това.
   Когато в последствие произхода на дадено лице бъде установен чрез припознаване или по съдебен ред, то тогава името му ще се промени по Общите правила на ЗГР, като задължително се иска съгласието на детето, ако е навършило 14 години.
   Лицата от български произход, възстановили българското си гражданство, могат да променят бащиното или фамилното си име с наставки ов- (ова-) или ев- (ева-), както и да побългарят собственото си име по реда на бързото производство по ГПК. По същия ред могат да променят имената си и лица, чиито имена са насилствено сменени. По същия начин се променят и имената на българските граждани.
   Гражданско-правна защита на правото на име
   Името е едно нематериално благо и следователно е предмет на субективното право на име. Това право е лично, неимуществено, непрехвърлимо и ненаследимо. Т.е. това право включва възможността само носителят му да си служи с него.
   Хипотезите, при които може да е налице нарушаване правото на име са следните:
   1.Ако едно лице оспорва правото на име на друго лице, както фактически, така и чрез пречене на упражняването на това право. Простото оспорване се защитава чрез установителен иск по 97 ГПК.cxcvi
   2.Ако едно лице си служи с чуждо име. В този случай, заинтересуваният може да защити правото си чрез отрицателен установителен иск.
   3.Неправомерното използване на име може да бъде защитено и чрез осъдителен иск. Ако нарушението е извършено виновно, може да се прибави и деликтно обезщетение. Ако нарушението продължава и след това, може да се използва защита по 429 ГПК.cxcvii
   2.Пол
   Всички физически лица принадлежат към един пол. Съгласно 6 КРБ всички хора се раждат равни и свободни по достойнство и права, като не се допускат никакви ограничения или привилегии, основани на пола.cxcviii Жената-майка се ползва с особен защита от държавата.
   В гражданското право значението на пола е свързано главно с определянето на името на лицето при установяването на произхода по баща.
   Брак по нашето право могат да сключат само лица от различни полове.
   3.Гражданство
   Гражданството е уредено в КРБ, ЗБГ и др., където са предвидени способите за придобиване и освобождаване от българско гражданство.
   4.Произход
   Произходът представлява връзката между лицето и неговите родители. Произходът от майката се определя от раждането (31, ал. 1 СК).cxcix
   Произходът от бащата е доста по-сложен. Когато майката е сключила брак, произхода от бащата се определя от оборимата презумпция, че за баща на детето се счита лицето, което е в брак с майката, включително и когато бракът е прекратен, но детето е родено 300 дни след прекратяването му. Тази презумпция се оборва с иск за бащинство, който се предявява или от майката, или от съпруга на майката.
   При липса на брак произходът от бащата се установява чрез т.нар. припознаване, което представлява едно писмено волеизявление с нотариална заверка на подписа на едно лице, което признава, че дадено дете е заченато от него.
   5.Родство
   Родството бива следните три вида:
   А.Родство по права линия – тогава, когато две лица се намират в отношение, при което едното произхожда пряко от другото (напр. дъщеря от майка) или непряко (напр. внук от дядо). Степените на родството се броят по колена – напр. син от баща са роднини по права линия от първа степен.
   Б.Родство по съребрена линия – лицата не произхождат пряко едно от друго, но имат общ родоначалник (напр. брат и сестра се намират в родство по съребрена линия от втора степен).
   Правнорелевантно е родството до шесто коляно по съребрена линия.
   В.Родство по сватовство – роднините на единия съпруг са роднини по сватовство на роднините на другия съпруг.
   6.Семейно положение на физическите лица
   Семейното положение на физическите лица се определя от това, дали лицето е омъжено/оженено, разведено и т.н. То бива следните видове:
   А.Женен/неженен; омъжена/неомъжена
   Б.Разведен/разведена
   В.Вдовец/вдовица
   Допустима е само моногамията.
   7.Възраст
   Възрастта е от значение за правоспособността и дееспособността на физическите лица.
   8.Здравословно състояние
   Здравословното състояние поначало не е правнорелевантно обстоятелство, освен, когато довежда до ограничаване на брачната дееспособност (13 СК)cc, т.е. това са interimentum derimentum tantum (абсолютни пречки) за сключване на брак и общата дееспособност.
   9.Местожителство
   Въпросът с местожителството е по-особен, тъй като то вече не е правнорелевантен индивидуализиращ физическите лица белег по ЗГР, макар че другите закони го приемат.
   ЗГР се явява специален по отношение на ЗЛС и следователно отменя 7 ЗЛС, който уреждаше местожителството, а понастоящем Гл. 4 ЗГР говори само за адрес/адресна регистрация. Това, което налага разграничаването на понятието “местожителство” от термина “адресна регистрация” е, че и 35 КРБ също говори за “местожителство”.cci В 71 и 120 СК се използват термините “местоживеене” и “местопребиваване”.ccii 68 ЗЗД също говори за “местожителство”,cciii както и 37 НК.cciv
   Според 89 ЗГР адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си, като под адрес се разбират не само улицата, където живее лицето, но още и входа, номера на апартамента и т.н. на жилището.ccv
   Под постоянен адрес 90 ЗГР разбира отразяването на постоянния и настоящия адрес на лицата в регистрите за населението.ccvi Докато под “местожителство” се разбира самото населено място, където лицето се е установило да живее постоянно и преимуществено.
   Следователно понятието “адрес” е по-широко и включва в съдържанието си понятието “местожителство” по отменените 7 ЗЛС и Наредбата за ГСъст.
   Съгласно 90 ЗГР всяко лице е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес, като по този начин разрешителният режим, характерен за местожителството, е заменен с чисто регистрационен.
   Въпреки това адресът продължава да бъде не само една фактическа връзка на физическото лице с дадено населено място, а и едно административно правоотношение, възникнало от административен акт, който обаче вече е регистрационен, т.е. съответното длъжностно лице (кметът на общината) не може да откаже регистрацията.
   При определянето на адреса значение има формалният момент, т.е. административният акт по регистрацията, по силата на който съответното длъжностно лице разпорежда вписване в регистъра на населението.
   Т.е. всяко физическо лице е длъжно да се намира в административна връзка с органите на местното самоуправление в едно от населените места в страната, като тази връзка се изразява в административното задължение да се регистрира адресно. Адресът обаче не представлява административно задължение на лицето да живее преимуществено там, където се намира адресната му регистрация. 93 – 97 ЗГРccvii уреждат два вида адреси:
   1.Постоянен адрес – той е израз на едно сравнително трайно правоотношение. Българските граждани, живеещи в чужбина, които не могат да докажат постоянна адресна регистрация, се вписват служебно в район “Средец” в гр. София. Постоянният адрес се заявява от лицето до съответната общинска администрация и може да бъде само един.
   2.Настоящ адрес – това е една нетрайна фактическа връзка на лицето с дадено населено място, т.е. това е адресът, на който лицето пребивава. И настоящият адрес може да бъде само един. Настоящият адрес се заявява чрез простото подаване на една адресна карта до общинската администрация.
   По ЗБГ местожителството загубва правната си релевантност, т.е. понятието “местожителство” трябва да бъде корективно тълкувано и да бъде заменено с термина “адресна регистрация”.

     23.Актове за гражданско състояние – понятие и видове. Съставяне на актове въз основа на съдебно решение. Отбелязвания. Правно действие на АГС

   Под АГС се разбира един правен акт, който има в основата си волеизявление на властнически орган на местно самоуправление (т.нар. длъжностно лице по гражданско състояние).
   Съгласно 35 ЗГР длъжностно лице по гражданско състояние е кметът на общината, който с писмена заповед възлага това си правомощие на кмета на отделното населено място.ccviii Касае се за държавно-удостоверителна функция, отнасяща се за правно релевантни състояния. Това са индивидуални административни актове, а създадените по силата им документи имат качеството на официални свидетелстващи документи, като само за акта за граждански брак действието е конститутивно, т.е. този акт за гражданско състояние има правосъздаващо действие.
   Актовете за гражданско състояние имат т.нар. формална доказателствена сила (снабдени са с оборимата презумпция за истинност).
   Материята на АГС до голяма степен влиза в Административното право, поради което редът и формата, по които се създават, са уредени с императивни правни норми в Административното право.
   Съставянето на АГС става въз основа на документи, удостоверяващи дадени обстоятелства, като нашият законодател е предвидил три основни акта за гражданско състояние:
   1.Акт за гражданско състояние за раждане
   2.Акт за гражданско състояние за брак и
   3.Акт за гражданско състояние за смърт.
   Компетентен орган да създава такива документи е кметът, на населеното място, на чиято територия се е случило събитието. Законът обръща внимание на обявяването на събитието, задължение за което имат предвидените в закона лица. Напр. обявител по един акт за гражданско състояние може да бъде само дееспособно лице (изключение прави само актът за раждане, където събитието може да се обяви и от непълнолетните родители). Значението на обявяването се състои в това, че актът за гражданско състояние се съставя от длъжностното лице веднага след обявяването на събитието и то в присъствието на обявителите (особеност е, че за съставянето на АГС за брак трябва да присъстват т.нар. инструментални свидетели).
   Трябва да се отбележи, че актовете за гражданско състояние не са удостоверенията, с които всеки разполага (напр. удостоверение за раждане), тъй като тези документи имат производен характер, т.е. удостоверяват, че е налице съответния акт за гражданско състояние, който се пази при длъжностното лице по гражданско състояние.
   Видове актове за гражданско състояние
   Актовете за гражданско състояние биват следните няколко вида:
   1.АГС за раждане.
   Актът за раждане се съставя в седем дневен срок от раждането (без деня на раждането) въз основа на писмено съобщение. Съгласно 43 ЗГС задължение писмено да съобщят за раждането имат: ръководителят на здравното заведение или лицето, на което със заповед е възложено това, когато раждането е станало в здравно заведение; компетентно медицинско лице, когато раждането не е станало в медицинско заведение; длъжностното лице по гражданско състояние, когато в населеното място няма медицинско лице;ccix
   От писменото съобщение трябва да се различава устното обявяване на раждането, което се прави в пет дневен срок (без деня на раждането) и е задължение на: бащата (прави се лично или чрез нотариално упълномощено от него лице); когато бащата е починал, отсъства, намира се в неизвестност или други обективни обстоятелства не му позволяват да обяви раждането, това се прави от лице, присъствало на раждането; майката също може да обяви раждането (лично или чрез упълномощено от нея лице) – 43, ал. 3 и 4 ЗГР.ccx   
   Актът за раждане съдържа всички стандартни реквизити на останалите АГС – място на съставяне на акта, номер на акта и дата на съставяне, номер на оригиналното удостоверение, дата (година, ден, месец, час и минута) на раждането, място на раждане, име на новороденото, ЕГН и т.н. (45, ал. 1 ЗГР).ccxi
   Съществува обаче и възможност, бащата на новороденото да не е установен по реда на презумпцията за бащинство. Тогава бащата може да се установи чрез припознаване. Ако припознаването е направено преди съставянето на АГС за раждане, бащата се вписва в акта. Ако припознаването се извърши след това, то в графата “баща” се пише “неизвестен” (49 ЗГР).ccxii
   Нов АГС за раждане се съставя в хипотезата на пълното осиновяване – новият акт се съставя въз основа на заверен препис на решението на съда, с което осиновяването се допуска (50, ал. 1 ЗГР).ccxiii
   2.АГС за граждански брак.
   Актовете за граждански брак се съставят, след като длъжностното лице по гражданско състояние провери самоличността и възрастта на страните и установи, че няма пречки за сключването на брака, получи волеизявленията на страните за съгласието им, в присъствието на двама свидетели.
   3.АГС за смърт.
   Актовете за смърт се съставят въз основа на получено съобщение за смърт, което се издава от компетентно медицинско лице не по-късно от 48 часа и не по-рано от 24 часа от настъпването на смъртта. Обявител на събитието е лицето, което представя медицинското свидетелство за смърт.
   Разновидност на АГС за смърт е акт за смърт, съставен въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което се обявява дадено лице за умряло. АГС се съставя от длъжностното лице по гражданско състояние въз основа на заверен препис на решението (59 ЗГР).ccxiv
   4.АГС за военнослужещи при извънредни случаи.
   Тези АГС се съставят в случаите, когато военнослужещи се намират извън територията на страната или са на нейна територия, но поради военни действия са лишени от възможността да съобщят на гражданските власти за настъпилото събитие. В тези случаи функциите на длъжностно лице по гражданско състояние се поемат от военнослужещи, определени от командването (63 ЗГР).ccxv
   5.АГС за раждане, сключване на граждански брак или смърт, съставяни при пътуване по море.
   В тези случаи капитанът на кораба е длъжен да впише съответното събитие в корабния дневник и да състави АГС в срок от 24 часа от настъпването му (без актът за граждански брак) – 66 ЗГР.ccxvi Капитанът на кораба е длъжен да предаде преписи от съответните АГС в службата за гражданско състояние при общината на първото българско пристанище, в което е влязъл корабът или в българското посолство/консулство в първата страна, в чието пристанище влезе кораба (67, ал. 1 ЗГР).ccxvii
   6.АГС на български граждани, съставени в чужбина.
   Съставят се или от съответния българско дипломатическо/консулско представителство в съответната държава, или от чуждите местни органи по гражданско състояние там. Във втория случай българският гражданин е задължен да се снабди със заверен препис от АГС и да го предаде (изпрати) не по-късно от шест месеца на дипломатическия/консулския представител в съответната страна, като му съобщи и постоянния си адрес в Р България (70, ал. 1 ЗГР).ccxviii
   Изменения в актовете по гражданско състояние
   Измененията в актовете по гражданско състояние стават чрез отбелязване, допълване и поправяне. 77 ЗГР предвижда, че промяната в гражданското състояние на лицата се извършва по съдебен или по административен път.
   Чрез отбелязване се внасят промени относно обстоятелствата, характеризиращи гражданското състояние на лицата (отбелязването става в графата “бележки”). Отбелязването също има качеството на вторичен административен акт.
   Съществуват и случаи, когато тези отбелязвания стават и без официален акт на държавен орган – напр. при припознаване, което е частен акт на лицето, което извършва волеизявлението.
   Чрез отбелязване става промяна на такива обстоятелства, като прекратяването на граждански брак/обявяването му за недействителен, прекратяване на осиновяване, установяване на произход чрез съдебно решение;
   Промяна на АГС по административен ред
   Когато има промяна в АГС по административен ред, въз основа на официални документи се извършва промяната, но това може да стане само тогава, когато тези данни не променят смисъла на АГС. По административен ред не може да се променят името, пола и т.н. на лицето.
   Промяна на АГС по съдебен ред
   Промените на АГС въз основа на съдебно решение са следните:
   1.При непълно осиновяване – в АГС се отбелязва решението, с което се допуска непълното осиновяване, имената на лицето, което се осиновява (ако са променени) и имената на осиновителите.
   2.При развод/обявяване за недействителен брака – обявява се номерът и състава, който е издал решението за развода, а, ако има изменение на фамилното име – отбелязва се и това.
   Съставяне на нов АГС въз основа на съдебно решение
   Нов АГС, който се съставя въз основа на влязло в сила съдебно решение, има в две групи случаи:
   1.При пълно осиновяване по реда на 54 СКccxix и при обявяване на смърт – 14 – 18 ЗЛС.ccxx Новият АГС за раждане се съставя, защото било по силата на пълното осиновяване, било по силата на обявяването на смъртта, се променя гражданското състояние на съответното лице.
   2.Когато първоначално съставеният АГС е бил изгубен или унищожен. Тук пак има нов съдебен акт, но той вече не притежава конститутивното действие на съдебното решение за пълно осиновяване, а върви по специалното производство на 436 – 442 ГПК за установяване на факти.ccxxi Това е особен вид охранително производство.
   Унищожаването на вече съставен АГС става, когато например длъжностното лице по гражданско състояние е съставило два акта за едно и също обстоятелство.
   Поправките не водят до анулирането на акта за гражданско състояние, а се вписват в графата “бележки”.
   Съгласно 34, ал. 2 ЗГР, съставените по установения ред актове за гражданско състояние, имат пълно доказателствено действие за отразените в тях факти до доказване на тяхната неистинност.ccxxii Оборването на тази презумпция става чрез оборването истинността на съответните документи – това е едно особено производство по 154-156 ГПК.ccxxiii Оборването истинността на съответните АГС ще се установи с предявяване на иск по 97, ал. 3 ГПК.ccxxiv
   Всеки АГС (с изключение на акта за граждански брак) има декларативно действие.
   Регистри за гражданско състояние
   Регистрите за гражданско състояние представляват специални книги, които съдържат съставените през годината актове за гражданско състояние по видове. Част от регистъра е азбучният указател на вписаните в регистъра лица.
   Регистри за населението (22-33 ЗГР)ccxxv
   Регистър на населението се води във всяка община/кметство и се състои от личния регистрационен картон на лицето с постоянния му адрес в съответното населено място. Регистърът на населението се състои от всички общински регистри на населението и се съставя въз основа на други официални свидетелски документи, поради което те нямат доказателствената сила на актовете за гражданско състояние.


    24.Юридическо лице – понятие, историческо развитие, теории за същността. Видове юридически лица
   
   Най-общата класификация на правните субекти е на физически и юридически лица. В гражданското право юридическото лице е правна категория, чието съществуване е предизвикано от разрастването на гражданския оборот.
   За утвърждаване на категорията “юридическо лице” най-съществен принос имат трудовете на канонистите, които използват достиженията на Римското право и развиват теорията за юридическото лице.
   Понятието “юридическо лице” не е познато на Римското право. Макар по това време в Рим да са били познати корпорациите, последните са били правоспособни само в имущественото право и като изключение са имали право на име/могли са да бъдат патрони на освободените от тях роби. В Римското право корпорацията е възниквала с постигане на съгласие на поне трима членове-учредители за създаването й.
   Фондацията се е появила чак по време на Християнството. През Средновековието първите юридически лица възникват като религиозни, занаятчийски или търговски сдружения.
   Едва през XIX век юридическото лице се утвърждава и получава правна уредба, която първоначално се формира във връзка с правния режим на юридическите лица. Юридическите лица стават легални именно с признаването качеството “юридическо лице” на търговските дружества. В последствие възникват и юридическите лица с идеална цел, като понятието “юридическо лице”, заедно с понятията “субективно право” и “правоотношение” е един от основните китове на днешната цивилистика.
   Юридическото лице е значима в практическо отношение правна конструкция, тъй като огромна част от гражданския оборот минава именно през него. Юридическото лице е едно правно творение, на което основните предимства са следните:
   1.В съвременния правен оборот доста често се оказва непосилно за отделните правни субекти самостоятелно да задоволяват интересите си, докато юридическото лице дава възможност за събиране на големи средства.
   2.Така набраните средства се упражняват много по-рационално чрез разделянето на собствеността от управлението при юридическите лица.
   3.Юридическото лице дава възможност за обособяване на имуществото на участващите в него от това на самото юридическо лице. По този начин всеки един участник в юридическото лице има лична собственост, която е независима от собствеността му в юридическото лице. Т.е. съответното юридическо лице поначало не отговаря за правата и задълженията на участниците си, а участниците в юридическото лице, отговарят до размера, до който са участвали в него. Казаното важи за ООД, АД и т.н., но събирателното дружество е подложено на друг режим.
   Тук е наложително да се изяснят някои понятия:
   -имущество – това е един материален субстрат, обхващащ всички права и задължения, които има едно юридическо лице (вещни права, права на вземане и пр.). Имуществото се променя с всеки правен акт на даденото юридическо лице, т.е. варира непрекъснато и може да става по-голямо или по-малко в зависимост от това, дали юридическото лице придобива права или пък се обременява със задължения.
   -капитал – това е една относително непроменяема величина, един стойностен израз на имуществото на юридическото лице към момента на неговото учредяване.
   Оттук се прави извода, че ако капиталът е условен, то имуществото е материално.
   Правна уредба на юридическите лица
   Правната уредба на юридическите лица в нашата правна система е разпръсната, но три текста в ЗЛС (131-133) могат да се приемат като обща уредба на юридическите лица.ccxxvi Трябва да се отбележи, че след влизането на ЗЮЛНЦ в сила, членове 134-154 ЗЛС бяха отменени и корпоративно устроените юридически лица вече не се уреждат там.
   За други типове юридически лица съществува правна уредба в различни нормативни актове – напр. за жилищно-спестовните кооперации правната уредба се съдържа в ЗЖСК, за кооперациите – в ЗКооп., основните видове юридически лица, които представляват търговски дружества имат уредба в ТЗ, търговските банки – в ЗБ, застрахователните и презастрахователните дружества – в ЗЗастрах., инвестиционните дружества – в ЗППЦК;
   Обща дефиниция на юридическите лица в нашето законодателство няма, поради което тя се извежда от текста на 131 ЗЛС – юридическите лица са носители на права и задължения, които те придобиват чрез органите си.ccxxvii
   Юридическото лице се създава по силата на правната норма, т.е. едно социално образувание ще бъде признато за юридическо лице, ако е предвидена в законодателството конкретна правна норма за него. Т.е. определянето от правната норма дали една даденост да бъде юридическо лице, може да бъде изрично (136 КРБ)ccxxviii или да не е изрично, като се допуска възможността едно социално образувание да е самостоятелна страна по едно правоотношение.
   Друг белег на юридическото лице е, че то се явява като един обособен правен субект, носител на права и задължения, различни от тези на лицата, които го учредяват или го съставляват. Целта на създаването на юридическото лице е, то да бъде самостоятелен участник в гражданския оборот.
   Вярно е, че повечето юридически лица възникват, за да бъдат носители на права и задължения в частното право, но не е вярно, твърдението на проф. М. Павлова, че юридическите лица не са носители на властнически правомощия. Голяма част от юридическите лица могат да бъдат носители на такива правомощия или поне да имат публични функции (напр. един университет, който безспорно е юридическо лице, осъществява публични функции).
   Вярно е и, че юридическите лица имат гражданско-правна правосубектност, но редом с това те имат правосубектност и в други правни отрасли – възможно е напр. да изпълняват и административно-правни задължения, т.е. правосубектността на юридическите лица е поливалентна.
   Друг белег на юридическото лице е наличието на определено организационно устройство, което е абсолютно наложително за едно образувание, което трябва да има права и задължения, но е лишено от своя психична воля. Поради тази причина организационната структура на юридическото лице е друг негов констативен белег. Организационната структура на юридическото лице означава наличието на структура на неговите органи – лице/група от лица, на които по закон или с вътрешен устройствен акт, са предоставени определени правомощия – 131 ЗЛС.
   Друг родов белег на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е образувало (при фондациите). Това е другата страна на самостоятелната имуществена отговорност на юридическото лице.
   От всичко казано дотук, може да се даде и едно меродавно определение на понятието “юридическо лице” – това е социално образувание, което е създадено по предвидения в закона ред, за да придобива права, да поема задължения и да извършва правни действия/да отговаря по тях чрез своите правни органи.
   Проф. М. Павлова дава и още един белег на юридическото лице – то не трябва да притежава властнически правомощия. По този въпрос по-горе бяха посочени съответните възражения.
   Друго, което е неприемливо в тезата на проф. Павлова, е по отношение на организационната структура на юридическите лица, а именно, че авторката смята, че органите на юридическите лица се създават само от физически лица. Такова схващане обаче не може да се приеме и като аргумент в противното е ТЗ (234, ал. 1)ccxxix, където е предвидено как ще се формира волята на юридическото лице, когато негови членове са други юридически лица.
   Друга характеристика на юридическото лице е персоналният и материалния му субстрат. Под материален субстрат трябва да се разбира имуществото на юридическото лице. Под персонален състав на юридическото лице се разбират следните две неща:
   -корпоративният му състав, когато между членовете му съществува членствено правоотношение
   -съществуват и юридически лица, които нямат корпоративен характер, но въпреки това също имат персонален субстрат – напр. университетите.
   Видове юридически лица
   Видовете юридически лица се определят в зависимост от различни критерии, които са следните:
   1.В зависимост от това, дали осъществяват властнически функции, юридическите лица биват:
   а) юридически лица на публичното право – тук спадат държавните учреждения (БНБ, общините, министерствата и пр.), които от една страна са подчинени на публично-правните норми, но като носители на права и задължения, имат и частно-правен режим;
   б) юридически лица на частното право – към тях могат да бъдат отнесени търговските дружества, кооперациите, сдруженията, фондациите, партиите и т.н.
   2.Друго деление на юридическите лица, е в зависимост от дейността, която осъществяват и отрасловата им принадлежност. Тук различаваме:
   а) юридически лица на търговското право
   б) юридически лица на гражданското право
   Такова едно деление не би било вярно, тъй като търговското право не е отделено от гражданското право и следователно не може да се прави такова деление. Вярно е друго – критерий за това деление е видът на дейността, която осъществява юридическото лице, а оттам и неговото предназначение, т.е. критерий за разграничението не може да бъде отрасловата принадлежност на съответното юридическо лице. Следователно делението, базирано на вида дейност на юридическото лице, ще бъде следното:
   а) стопански юридически лица – търговски дружества, кооперации и т.н.
   б) юридически лица с нестопанска цел – фондации, сдружения и пр.
   в) юридически лица, които указват публични услуги – университети, болници, социални заведения.
   Тук разграничението на юридическите лица на стопански и нестопански, се натъква на следната трудност – от една страна част от стопанските юридически лица не формират и не разпределят печалба, защото не искат, а от друга страна – при определени предпоставки, на юридическите лица с нестопанска цел е разрешено да осъществяват стопанска дейност. По ЗЛЗ организациите, които предоставят публични услуги, се обособяват в публични юридически лица, но прилагането изцяло на стопанска дейност би довело до промяна на предназначението им (3, ал. 4).ccxxx
   3.Друга класификация от гл.т. наличието или отсъствието на личен състав е:
   а) корпорации – те включват някакъв тип обществена групировка на членовете си и имат органна структура. Това са колективните правни субекти. Тук влизат акционерните дружества, кооперативните сдружения, сдруженията с нестопанска цел, партиите и пр. Техни членове могат да бъдат физически или юридически лица, както и физически, и юридически лица едновременно;
   б) учреждения и фондации – тук влизат университетите, БНБ и пр.
   Тази класификация обаче е условна, защото напр. при едно ЕООД/ЕАД се поставя въпроса, дали те са корпоративни или не. При тях няма членска маса, а има едно лице, което притежава целият капитал. Това лице е различно от юридическото лице на ЕООД/ЕАД. От друга страна, колкото и да не прилича това дружество на корпоративно, то е мислено като такова (фактът, че акциите и дяловете са разделени, го прави различно от фондациите).
   Правното значение е огромно, тъй като има съществени различия във възникването на двата вида юридически лица – корпорациите възникват или по нормативно-контролната система, или по лицензионната система, докато учрежденията и  фондациите възникват по разпоредителната система.
   4.В зависимост от правото на собственост юридическите лица се делят на:
   а) частни
   б) общински
   в) държавни
   Ограничен брой юридически лица са такива, които притежават право на собственост върху вещите, които са апортирали в него, но има и юридически лица – публични търговци (62 ТЗ),ccxxxi които не притежават собственост, а само право на владеене и ползване върху вещи държавна собственост. Следователно, когато вещи, публична държавна собственост, бъдат внесени в друго юридическо лице, те не могат да станат негова собственост. От всичко това може да се направи извода, че разграничението на юридическите лица ще е следното:
   а) юридически лица със своя собственост
   б) юридически лица, които упражняват правото на собственост;
    Друго деление на юридическите лица е на:
   а) първични юридически лица – онези, които са формирани директно от физически лица или от държавата
   б) производни юридически лица – тези, които имат за членове други юридически лица.

          25.Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

   Фактът, че държавата е политическа организация, система от органи с властнически правомощия, но едновременно с това, е и гражданско-правен субект, притежаващ своя собственост, се обосновава с теорията на многоотрасловата правосубектност. Т.е. държавата може да бъде страна по различни правоотношения –  в сферата на публичното право тя ще се явява в качеството си на носител на властнически правомощия – конституционното, административното, наказателното, финансовото право, гражданският и наказателният процеси. От друга страна обаче, държавата може да бъде и участник в гражданско-правния оборот. Това се налага най-вече поради необходимостта, чрез стопанската си дейност или чрез предоставянето на свое имущество на други субекти, държавата да осигурява своята издръжка, както и поддържането на социална политика.
   Именно този двойнствен характер обуславя особеността на държавата като правен субект, различен от физическите и юридическите лица.
   За разлика от другите гражданско-правни субекти, които получават своята правосубектност от държавата, правосубектността на държавата се създава от самата нея и е неограничена. Чрез органите си, държавата създава определен правен режим, на който подчинява останалите правни субекти, включително и себе си.
   От друга страна, държавата е универсален правен субект, тъй като може да притежава всякакви права и задължения. От това следва, че държавата може да притежава такива права и задължения, които останалите правни субекти не биха могли да имат (напр. правото на изключителна собственост, суверенни права и пр.). Особеност е, че държавата не притежава правосубектност в семейното и наследственото право.
   Като субект на гражданското право, държавата се характеризира от една страна със своето имущество, а от друга страна – с органите си, които от нейно име извършват правни действия, които имат последици в гражданско-правната сфера.
   Индивидуализиращите белези на държавата са: името, знамето, герба, държавния печат, химна и столицата й.
   Най-съществената способност на държавата обаче, е свързана с правото на собственост. Поначало тя може да е носител на право на собственост и други ограничени вещни права. Особеното тук е, че собствеността на държавата бива публична и частна. Това деление, макар и не конкретно отнасящо се до държавната собственост, е предвидено в 17, ал. 2 КРБ.ccxxxii Липсата обаче на изричен конституционен критерии за това, коя собственост е частна и публична, наложи КС да издаде Реш. № 19 от 1993 г.ccxxxiii Така според КС критериите за разграничаване на собствеността на тези два вида са следните:
   1.Кому принадлежи правото на собственост
   2.Какви са вещите, предмет на това право
   3.Какво е предназначението на тези вещи
   Според КС всеки правен субект може да е носител на частна собственост. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, тъй като участват в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавата и  необходимостта тя да използва собствеността си в обществен интерес, не прави собствеността й задължително публична.
   Разграничението е следното: публична държавна и общинска собственост е онази, която обслужва обществени интереси, т.е. такива интереси, които не могат да се задоволяват от собствеността на останалите правни субекти.
   В последствие тези критерии бяха регламентирани и на законодателно ниво – в ЗДС и ЗОС. Така според 2 ЗДСccxxxiv публична държавна собственост са:
   1.Обектите, изключителна държавна собственост
   2.Имотите, държавна собственост, които са предоставени на ведомствата
   Т.е. принципът е, че частна държавна собственост са всички останали държавни имоти и вещи, като за частна държавна собственост се смятат плодовете и приходите, придобити от имотите публична държавна собственост (2, ал. 3 ЗДС).
   По подобен начин урежда въпроса с общинската собственост и ЗОС. Според 3 ЗОСccxxxv публична общинска собственост са:  
   1.Имотите, предназначени за осъществяването на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация
   2.Имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение
   Всички останали общински имоти и вещи са частна общинска собственост, като тук се включват и плодовете и приходите от имотите и вещите публична общинска собственост.
   2 ЗДС въвежда едно ново понятие – “изключителна държавна собственост”, което е видово по отношение на понятието “публична държавна собственост”. Изключителната държавна собственост е особен вид собственост, която е уредена от КРБ в нейния чл. 18, ал. 1ccxxxvi и включва:
   1.крайбрежната плажна ивица
   2.републиканските пътища
   3.водите, горите и парковете с национално значение
   4.природните и археологически резервати, определени със закон
   В ал. 2 на 18 КРБccxxxvii са определени още една група обекти, върху които държавата има абсолютно суверенно право. Това са следните обекти:
   1.континенталният шелф
   2.изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства
   Изключителността на държавата от гл.т. на притежаването на права обхваща и монополните й права за осъществяване на определени стопански дейности (18, ал. 4 КРБ)ccxxxviii – ж.п. транспорта, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи и пр.
   Тъй като държавата в своя съвременен вид би трябвало все повече да ограничава стопанските си функции (това става като дава концесии), това не означава, че като предоставя правото да извършват определени стопански дейности на други правни субекти, държавата загубва монополното си право.
   Особеността на държавата от гл.т. на публичните й функции се изразява и в определено предимство, което тя си запазва при придобиване то на определени блага – напр. само тя има право да конфискува вещи за държавни нужди.
   Закрилата на обектите, държавна собственост, е уредена в 86 ЗС и 7 ЗДС.ccxxxix Така напр., в 86 ЗС императивно е казано, че вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. Това правило е допълнено от 7, ал. 1 ЗДС, според която имотите и вещите – публична държавна собственост, освен, че не могат да се придобиват по давност, не могат още и да се отчуждават, да бъдат обременявани с други вещни права и да се включват в имуществото на търговски дружества. Освен това, друга една особеност е, че държавната собственост се ползва с особена административно-правна защита по 80 ЗДСccxl - областният управител може със заповед да отнеме от онзи, който владее или държи без основание държавен имот. Същото важи и ако държавният имот не се използва по предназначение или нуждата от владеенето/държането му е отпаднала.
   И ако в имуществено отношение държавата се третира особено, то в други насоки тя е нормален правен субект – за неизпълнение на задължение или за причинени вреди от незаконосъобразни актове/действия на нейни органи и длъжностни лица, държавата отговаря както на договорно, така и на деликтно основание – 7 КРБ и 1 и 2 ЗОДВПГccxli Държавата също така може да притежава дялове (акции) в търговски дружества. Тя е длъжник по издаваните от нея ДЦК.
   Съгласно 11 ЗНccxlii, когато няма лица, които да наследят дадено наследство или тогава, когато всички наследници са се отказали от наследството/изгубили са правото да приемат наследството, тогава наследството се получава от държавата. Тук обаче не става дума за наличието на наследствена правоспособност на държавата, а просто за придобиване на права. Друг въпрос е, когато държавата наследява определен dominium по завещание – тогава на държавата по изключение й е призната наследствена правоспособност.
   Държавата може да бъде както ищец, така и ответник по искови процеси с или срещу лица. В изпълнителното право тя е взискател. Министърът на финансите е процесуален представител на държавата в исковите процеси. В материалното право държавата се представя от съответните компетентни органи – напр. в едно все още не приватизирано еднолично търговско дружество, в което държавата притежава всички дялове, правата на държавата като собственик ще бъдат упражнявани от съответния ресорен министър.
   Друга привилегия на държавата е това, че спрямо нея не може да се изпълни принудително изпълнително производство. Такова производство е недопустимо, тъй като е предвиден специален ред на вземанията срещу държавните учреждения (399, ал. 2 ГПК).ccxliii
   Гражданско-правен режим на учрежденията
   Държавното учреждение е особен вид юридическо лице, което е учреждение не само по видово наименование, но и защото притежава родовите белези на юридическото лице-учреждение, т.е. това е юридическо лице, което няма корпоративно устройство. Следователно в родовата категория “юридическо лице-учреждение” като един от неговите видове се обособяват държавните учреждения, без да изчерпват целият обем на тази категория, защото юридически лица-учреждения са и фондациите.
   Поначало специфичното в предмета на дейност на държавните учреждения е, че те се занимават с нестопанска дейност, осъществявана в интерес на широк кръг лица, включително и предоставянето на публични услуги (напр. СУ). Т.е. целта на дейността на държавните учреждения не е реализирането на доходи, поради което издръжката им е от държавна субсидия.
   Фактът, че държавните учреждения имат определена структура и организация, не означава, че имат и членски състав. Работниците и служителите, които работят в тях (било по трудово, било по служебно правоотношение), не са техен членски състав.
   Особеност е, че държавните учреждения имат органна структура и имущество.
   Държавните учреждения осъществяват разнообразни функции в най-различни области на обществения живот – държавно управление (онези юридически лица, които изпълняват публични функции – съдилища, прокуратура, следствие, полиция и т.н.), в областта на образованието и просветата (ВУЗ-овете, Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и пр.), т.е. макар и да са субекти на гражданското право, съответните юридически лица или осъществяват публични функции, или предоставят публични услуги.
   Особеност при държавните учреждения е, че ръководният им орган (напр. министърът) има двойнствена функция – от една страна има публични правомощия като държавен орган, а от друга страна – властнически правомощия по отношение на работниците и служителите в държавното учреждение. ЗАдм нарича “администрация” онези юридически лица, които имат за ръководител държавен орган. Администрация е и министерството, което подпомага съответния държавен орган (то е юридическо лице на бюджетна издръжка).
   Други самостоятелни юридически лица са онези, които са на подчинение на централната изпълнителна власт и са без ранг на министерства – държавни комисии, държавни агенции, изпълнителни агенции (администрации за административно обслужване към съответното министерство) и областните администрации (подпомагат областния управител и съгласно 57 ЗАдм са юридически лица на бюджетна издръжка).ccxliv
   Характерно за държавните учреждения е, че те възникват по разпоредителната система било въз основа на административен акт, било въз основа на нормативен акт.
   За разлика от държавните юридически лица със стопански функции (като БДЖ), държавните учреждения не подлежат на регистрация и получават правосубектност още с възникването си. Редом с основната си дейност, държавните учреждения могат да осъществяват и стопанска дейност.
   Начинът на определяне на правосубектността при държавните учреждения е различен от този при останалите юридически лица – за някои от държавните учреждения в закона, с който се създават, е посочено, че са самостоятелни юридически лица, а за други, признаването на правосубектността става косвено – когато ръководителят на съответното държавно учреждение има функциите на разпоредител с бюджетни средства, т.е. характеризиращ белег на държавните учреждения е наличието на бюджетна сметка.
   Съгласно ГПК държавните учреждения се предоставят от своите ръководители. Когато държавно учреждение няма самостоятелна бюджетна сметка в банка, съдопроизводствените дела се извършват от или срещу държавното учреждение, което има такава сметка, т.е. процесуално правосубектни са само онези държавни учреждения, които имат самостоятелна бюджетна сметка. Това е така, защото правосубектността означава възможност правния субект да отговаря за задълженията си, т.е. държавното учреждение ще има отделна имуществена отговорност от тази на държавата.
   Някои от държавните учреждения (тези, които пряко осъществяват властнически функции) се подчиняват на принципа на единоначалието, но при други държавни учреждения, ръководните органи не се назначават, а се избират (СУ).
   Представителен орган на държавното учреждение е техният ръководител – per argumentum a contrario от 18, ал. 2 ГПК.ccxlv
   Друга особеност е, че срещу държавно учреждение не може да има принудително изпълнение.

Последно променен на Петък, 01 Юни 2007 13:32
 
Банер