Лекции по Гражданско право 2 част Печат
Четвъртък, 31 Май 2007 15:25
26.Жилищно-строителна кооперация – понятие, възникване, членство. Органи. Контрол за законосъобразност на актовете на органите. Отговорност на кооператорите

   ЖСК е специален вид кооперация. Особеността й се изразява на първо място в нормативната уредба, тъй като за разлика от общия режим за кооперациите, ЖСК се регламентира в отделен закон. Отклонението е от гл.т. на членския състав.
   Съгласно 2 ЗКооп, кооперации могат да учредяват най-малко седем дееспособни физически лица, които вземат решение за възникването им на учредително събрание. Учредителното събрание избира управителен и контролен съвет.i По определение кооперацията представлява едно доброволно сдружение на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват стопанска дейност (1 ЗКооп).ii По отношение на това, дали кооперацията е търговец, въпросът е решен в 1 ,ал. 2 ТЗ – за разлика от ЖСК, кооперациите са търговци.iii
   ЖСК не е търговец, защото за разлика от кооперациите, които осъществяват търговска дейност по занятие, то целите на ЖСК са по-ограничени – ЖСК се създават за снабдяването на членовете им със собствени жилища, ателиета, гаражи и т.н. С построяването на сградата и със снабдяването с нотариални актове, ЖСК се прекратява, т.е. касае се за една правна форма с относително краткотраен характер.
   За разлика от т.нар. договор за групов строеж, ЖСК е юридическо лице. При последната от момента на учредяването й до момента на снабдяването с нотариални актове, собствеността върху жилища, ателиета, гаражи, въобще върху сградата, е само и единствено на съответната ЖСК.  
   Друга отклика е, че за разлика от кооперациите, където изискуемият минимум членове-учредители е седем, то при ЖСК минимумът на членовете-учредители е шест (6, ал.1 ЗЖСК).iv
   По определение ЖСК може да се представи като доброволно сдружение на физически и юридически лица, което има за цел със съвместни усилия на член-кооператорите, да построи определена сграда, в която всеки от тях да придобие апартамент, ателие, гараж или друг някакъв имот.
   ЖСК възниква по нормативно-контролната система, като правопораждащият фактически състав обхваща следните елементи:
   1.Многостранна сделка по учредяването на ЖСК
   2.Охранително производство пред ОС по седалището на ЖСК, като във фирменият регистър се вписват: наименованието и седалището на ЖСК, имената и адресите на председателя, секретаря и другите членове на управителния и контролния съвет, както и от кого ще се представлява тя (8, ал. 2 ЗЖСК).v
   ЖСК е типичен пример за корпоративно юридическо лице, т.е. центърът на правната фигура е членственото правоотношение. То представлява едно комплексно гражданско правоотношение, включващо имуществени и неимуществени права и задължения на членовете на ЖСК.
   Освен член-учредителите, нови членове на ЖСК могат да се приемат и впоследствие – това става с решение на Общото събрание. Освен това, в ЖСК могат да участват и т.нар. членове по право (собствениците на отчуждени имоти за кооперативно жилищно строителство, юридическите лица, за които задължително е предвидено в утвърдения архитектурен план на ЖСК изграждането на помещения за стопански, административни и други обществени нужди и пр).
   Членственото правоотношение може да измени своя характер при следните няколко хипотези:
   1.При прекратяване на съпружеската имуществена общност, ако и двамата са членове на ЖСК, както, ако единият от съпрузите е присъден част от жилищно-спестовния влог или от вноските от касата на ЖСК. В този случай съдът в едномесечен срок взема решение кой от двамата вече бивши съпрузи да продължи членството в ЖСК (15, ал. 1 ЗЖСК).vi
   2.Членственото правоотношение се променя и когато единият от съпрузите замести изцяло или частично другия, а по решение на Общото събрание, и децата могат да заместят родителя си, който е член-кооператор в ЖСК (16, ал. 1 ЗЖСК).vii
   Прекратяването на членственото правоотношение в ЖСК може да стане и по реда на изключването.
   При промяна на застроителния план, част от член-кооператорите прекратяват членството си (онези, за които няма да има жилище, ателие, гараж и пр.), като освобождаването на тези членове става по решение на Общото събрание – когато става въпрос за такава промяна на архитектурния план, че се предвижда по-малък брой жилища и други имоти, тогава от ЖСК се освобождават онези членове, които са приети в ЖСК последни (ако са приети едновременно, освобождаването им се извършва чрез жребий помежду им). Когато промяната на архитектурния план стане след разпределянето на имотите и се окаже, че няма достатъчно имоти, тогава от ЖСК се изключват онези член-кооператори, за които са били предназначени недостигащите имоти (20, ал. 1 ЗЖСК).viii
   Членственото правоотношение в ЖСК е прехвърлимо и наследимо, тъй като съдържа в основата си едно имуществено право. Така 23 ЗЖСКix предвижда следните хипотези на заместване при смърт на член-кооператор:
   1.Заместващите по право, т.е. членовете на неговото семейство.
   2.Когато те се откажат от членство в ЖСК, заместват низходящите или възходящите по права линия.
   3.Ако и те се откажат от членство, тогава се избира нов член на ЖСК.
   Съдържанието на членственото правоотношение включва имуществени и неимуществени права и задължение.
   Имуществените задължения на член-кооператора са да внесе в ЖСК в определения срок встъпителни и дялови вноски, както и други вноски, определени от Общото събрание (18 ЗЖСК).x
   Израз на имущественото правоотношение, е правото на всеки член-кооператор да получи в собственост жилище или друг имот построен от ЖСК (17, т. 1).xi За да се стигне до там обаче, трябва да са налице следните предпоставки:
   1.Да е възникнала ЖСК като юридическо лице
   2.Да има терен за строеж
   3.Прави се архитектурен проект, по който член-кооператорите разпределят бъдещата си собственост
   4.Да се изгради сградата
   5.Сградата да бъде приета от съответната община, на чиято територия се намира ЖСК
   6.Прави се специално събрание на Общото събрание на ЖСК, на което се определя окончателната цена на всеки обект и се приспадат идеалните части от общите части на сградата. Това е необходимо, тъй като с прекратяването на ЖСК възниква една нова правна фигура – етажната собственост, при която е налице съвкупност от индивидуално притежавани имоти  и идеални части от общите части на сградата.
   Когато член-кооператорът изпълни съответните си задължения към ЖСК, тогава Управителния съвет изпраща на нотариуса по седалището на ЖСК документи, удостоверяващи правото на собственост върху определените обекти, след което нотариусът неприсъствено прави нотариални актове, които имат конститутивно действие, т.е. правото на собственост върху съответните имоти и идеални части от общите части, както и от мястото/правото на строеж, се придобива с издаването на нотариалния акт.
   Неимуществените права на всеки член-кооператор по 17, т.2, 3, 4 и 5xii са следните:
   1.Да участва с право на глас в Общото събрание
   2.Да избира и да бъде избиран в Управителния и Контролния съвет
   3.Да иска отмяна на решенията на Управителния съвет и Общото събрание
   4.Да иска свикване на Общото събрание в предвидените от закона случаи.
   Прекратяването на членственото правоотношение в ЖСК става при доброволно напускане, при освобождаване по решение на Общото събрание, при изключване или при смърт.
   Органите на ЖСК са следните:
   1.Общо събрание – в него влизат всички член-кооператори. То взема решения по всички въпроси, отнасящи се до ЖСК. Решенията на Общото събрание се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите член-кооператори, освен решенията по 28, ал. 1, точки 5, 6, 8 и 10 ЗЖСК, както и решенията за изключване от кооперацията, които се вземат с квалифицирано мнозинство от 2/3 всички член-кооператори – т.е. това са решенията за разпределяне имотите между член-кооператорите по утвърдения архитектурен план, решенията за приема окончателната цена на имотите и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от мястото, съответно от правото на строеж, решенията за освобождаване на Управителния и Контролния съвет, както и членовете на ЖСК от отговорност за вреди, причинени от неизпълнение на задълженията им, ако те не представляват престъпление, както и за пълното или частичното разсрочване/опрощаване на задълженията им и решенията за изменение и допълнение устава на ЖСК.
    2.Управителен съвет – изпълнява решенията на Общото събрание, решава оперативни въпроси и представлява ЖСК пред третите лица.
    3.Контролен съвет – упражнява надзор върху действията и решенията на Управителния съвет.
   Ако след прекратяването на ЖСК останат неизплатени задължения, те остават за бившите член-кооператори, които отговарят съразмерно на притежаваните имоти. Ако ЖСК е прекратена преди започването на строежа, членовете й отговарят за задълженията й поравно (солидарно) – 38 ЗЖСК.xiii

      27.Юридически лица с нестопанска цел

   Тъй като разпоредбите на 134 – 154 ЗЛС са отменени, уредбата на този тип юридически лица се представя от 44 КРБ, където се провъзгласява правото на гражданите да се сдружават и едновременно с това е установена забрана за съществуването на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалването на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаването правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.xiv
   На законодателно ниво уредбата се дава преди всичко от ЗЮЛНЦ, но би следвало да се държи сметка и на неотменените 131 –133а ЗЛС, новият ЗПП и ЗВероизп от 1947 г., КТ, който урежда синдикалните организации като тип юридически лица с нестопанска цел.
   Трябва да се отбележи, че политическите партии, организациите, осъществяващи религиозна дейност и синдикалните организации, по силата на § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗЮЛНЦ, се уреждат с отделни закони.xv
   Видове юридически лица с нестопанска цел
   1.Според целите, които преследват юридическите лица с нестопанска цел биват следните видове:
   -политически партии
   -синдикални организации
   -религиозни сдружения
   -професионални съюзи
   -научни съюзи
   -спортни дружества
   -културно-просветни дружества и т.н.
   2.От гл.т. на възможността на отделните лица да членуват в тях, юридическите лица с нестопанска цел биват:
   а) отворен тип юридически лица с нестопанска цел (синдикатите напр.) – т.е. всяко лице може да членува в тях
   б) затворен тип юридически лица с нестопанска цел (напр. съюз на архитектите, на лекарите, на юристите и пр.) – особеното е, че не всеки може да бъде член на едно такова сдружение, а само онези лица, чиято професия (занятие) се покрива с предмета на дейност на съответното сдружение.
   3.Според наличието/липсата на членски състав, юридическите лица с нестопанска цел се подразделят на:
   а) сдружения – те имат корпоративно устройство. Особеност е, че докато обикновеното изискване спрямо сдруженията е, техните членове да са физически лица, то членове на сдруженията, осъществяващи общественополезна дейност, могат да бъдат както физически, така и юридически лица – 19 ЗЮЛНЦ.xvi
   б) фондации – при фондациите няма членски състав.
   Когато се касае за организации с членски състав, се поставя въпроса за тяхната правосубектност – принципът е, че само дееспособни лица могат да членуват в тях.
   Друга особеност е при синдикалните организации – в синдикатите могат да членуват както лица, намиращи се в трудово правоотношение, така и лица, които се намират в приравнено нему правоотношение, т.е. членове на синдикални организации могат да бъдат и непълнолетните, които работят.
   ЗЮЛНЦ дава една нова уредба на този тип юридически лица – в него структурно се включва една встъпителна част, в която влизат общите правила, важими за всички юридически лица с нестопанска цел (Глава първа от ЗЮЛНЦ).
   ЗЮЛНЦ, подобно на ЗЛС, прави една диференциация в зависимост от вида на съответното юридическо лице с нестопанска цел (дали е сдружение или е фондация), но от друга страна законът прави и разграничение в зависимост от характера на извършваната от юридическото лице с нестопанска цел дейност – дали дейността се извършва в частна или в обществена полза. Такъв е смисълът на 2 ЗЮЛНЦ, който допуска възможността за самоопределение на юридическите лица с нестопанска цел.xvii
   В общите си разпоредби ЗЮЛНЦ отделя място за въпроса, свързан с дейността и целите, към които е насочено функционирането (дейността) на юридическите лица с нестопанска цел, както и за принципните положения, на които почива избора на средства за осъществяване на съответната дейност. Тук има някои законотворчески неточности – 3 ЗЮЛНЦ (“Цел на дейност”), всъщност урежда свободата при избора на средства при реализирането на дейността на юридическите лица с нестопанска цел, ограничаването на средствата и границите, в които тези юридически лица могат да извършват и стопанска дейност.xviii Друго несъответствие е 2 ЗЮЛНЦ (“Определяне на дейността”), който закриля принципът за свободата при избор на целите. Т.е. има едно смесване на понятия, които задължително трябва да присъстват като индивидуализиращи белези в устава на сдруженията (20 ЗЮЛНЦ)xix и фондациите (34 ЗЮЛНЦ).xx
   Целта на организациите с нестопанска цел не е дефинирана изрично, не е определено също така какво е съдържанието и значението на целите при тези юридически лица. Това е един пропуск на законодателя, тъй като понятието “цел” е ключово при юридическите лица с нестопанска цел, защото обуславя валидността на правния субект, т.е. най-малкото би било неоправдано да се създава такова юридическо лице, ако то не си е поставило за постигане някаква цел (б. М. Ш.). Независимо от този безспорен пропуск, целта на юридическото лице с нестопанска цел трябва да е на първо място постижима, от друга страна да не противоречи на закона и добрите нрави и не на последно място – да не заобикаля императивните законови норми.
   Актът, чрез който се учредява едно юридическо лице с нестопанска цел е било едностранна сделка (при фондациите), било многостранна сделка (при сдруженията). Целта е онова, към което е насочена дейността на съответното юридическо лице, докато предмета на дейност са фактическите и правните действия, които то извършва.
   В ЗЮЛНЦ се прави следното разграничение – понятието “предмет на дейност” се отнася само до онези юридически лица с нестопанска цел, които извършват и стопанска дейност, докато при “нормалните” юридически лица с нестопанска цел се говори за “цел и средства”.
   Хипотезата обаче е по-друга при юридическите лица с нестопанска цел, които извършват и стопанска дейност – те трябва да посочат извършването и на тази стопанска дейност в устава си.
   Възникване на юридическите лица с нестопанска цел
   Възникването на юридическите лица с нестопанска цел става по нормативно-регистрационната система, като и тук в правопораждащия фактически състав елементите са два:
   1.Многостранна сделка (напр. учредителният договор при сдруженията) или едностранна сделка (при фондациите).
   2.Охранително производство, в резултат от което юридическото лице с нестопанска цел се вписва в регистъра за юридическите лице с нестопанска цел към ОС.
   ЗЮЛНЦ изрично предвижда, че правоспособността на този вид юридически лица възниква с вписването в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел към ОС по седалището на юридическото лице. Тази правоспособност е универсална (обща), тъй като съгласно 6, ал. 3 ЗЮЛНЦ, юридическите лица с нестопанска цел са носители на всички права и задължения, които не са свързани с естествените качества на физическите лица и могат да притежават имущество.xxi
   Юридическите лица с нестопанска цел имат наименование, за което също важат изискванията при търговските дружества – наименованието трябва да включва ясно означение за вида на юридическото лице с нестопанска цел, да не въвежда в заблуждение третите лица и да не накърнява добрите нрави, да е изписано на български език и т.н.xxii
   По-детайлно е уредена защитата на наименованието чрез иск за защита правото на име – вписаното в регистъра юридическо лице с нестопанска цел може да иска от всяко друго юридическо лице с нестопанска цел, което е вписано по-късно и носи същото наименование, да преустанови неговото използване (7, ал. 5 ЗЮЛНЦ). Т.е. дори не е необходимо юридическото лице с нестопанска дейност, което неправомерно си служи с наименование на друго такова, да вписано.
   Устройство на юридическите лица с нестопанска цел
   Отклонение от предвидените норми в ЗЮЛНЦ може да има в учредителния акт или устава на съответното юридическо лице с нестопанска цел (11, ал. 1 ЗЮЛНЦ).xxiii
   ЗЮЛНЦ изрично предвижда материята, свързана с преобразуването и прекратяването на юридическите лица с нестопанска цел:
   1.Преобразуване на юридическите лица с нестопанска цел – 12, ал. 1 ЗЮЛНЦ предвижда, че юридическите лица с нестопанска цел могат да се преобразуват в друг вид юридически лица с нестопанска цел, да се вливат, да се сливат, да се отделят или разделят.xxiv Ал. 3 от същия член предвижда, че членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е сляло или вляло в друго юридическо лице с нестопанска цел, стават негови членове, а членовете на юридическото лице с нестопанска цел, което се е разделило, стават членове на новообразуваните юридически лица с нестопанска цел и то по избор.xxv Според 12, ал. 2 ЗЮЛНЦ юридическите лица с нестопанска цел, които са се отделили или разделили, отговарят солидарно за задълженията, възникнали до преобразуването им.xxvi
   2.Прекратяване на юридическите лица с нестопанска цел. Прекратяването на юридическите лица с нестопанска цел е уредено в 13 ЗЮЛНЦxxvii и бива следните видове:
   а) ex lege – когато е изтекъл срокът, за който то е учредено
   б) с решение на върховния си орган (Общото събрание)
   в) с решение на ОС по седалището на юридическото лице с нестопанска цел, когато:
   -юридическото лице с нестопанска цел не е учредено по законния ред
   -когато извършва дейност, която противоречи на закона или е противна на обществения ред или на добрите нрави
   -когато съответното юридическо лице с нестопанска цел е обявено в несъстоятелност
   Ликвидация на юридическите лица с нестопанска цел
   Когато прекратяването на юридическото лице с нестопанска цел не на основание решение на ОС (когато е било заради изтичане на срока, за който то е учредено, било по решение на Общото събрание), прекратяването се вписва служебно и се назначава ликвидатор. Поначало ликвидаторът е управителния орган на юридическото лице с нестопанска цел или конкретно определено от него лице.
   14, ал. 4 ЗЮЛНЦ предвижда, че що се касае за ликвидация/несъстоятелност, за юридическите лица с нестопанска цел се прилагат разпоредбите на ТЗ,xxviii т.е. макар в ТЗ да се имат предвид само търговците, ЗЮЛНЦ препраща към неговите разпоредби.
   В хода на ликвидацията се извършват всички действия, както и при ликвидацията на търговските дружества – събират се вземанията на юридическите лица с нестопанска цел и се изплащат задълженията към кредиторите. Особеност е, че разпределението на останалото имущество става било по правилата, записани в устава (учредителния акт) на юридическото лице с нестопанска цел, било по решение на върховния орган. Ако такова решение не се вземе, то тогава разпределението на оставащото имущество се прави по решение на ликвидатора.
   Когато в устава (учредителния акт) или по решение на върховния орган/ликвидатора, е прието имуществото да отиде у определено лице, но то не съществува или не може да бъде определено точно, то тогава имуществото преминава у общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел – 15, ал. 2 ЗЮЛНЦ.xxix
   След разпределението на имуществото, ликвидаторът иска заличаване на вписването на юридическото лице с нестопанска цел, с което последното престава да съществува в правния мир.
   
   ВИДОВЕ ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ

   Корпоративни юридически лица с нестопанска цел (сдружения)
   Минималният брой лица за учредяването на едно сдружение, са 3, като е без значение дали са физически или юридически), които се обединяват за извършването на дейност с нестопанска цел. Ако сдружението се самоопредели (т.е., ако извършва дейност в обществена полза), то тогава учредителите трябва да бъдат 7 физически лица или 3 юридически лица.
   На учредителното събрание трябва да се приеме устав, който да съдържа всички правно-индивидуализиращи белези на юридическите лица с нестопанска цел – наименование, седалище, цели и средствата за постигането им, определяне вида на дейност, предмет на дейност, органи на управление, клонове на сдружението, правомощия на органите на управление, правилата, относно представянето на сдружението пред третите лица и т.н. (20 ЗЮЛНЦ).xxx
   Членственото правоотношение при сдруженията се свежда в:
   1.На първо място в едно имуществено задължение – имуществените вноски, които всеки член на сдружението е длъжен да направи, ако това е предвидено в устава. Членовете на сдружението отговарят само до дела си, предвиден в устава. Имуществената отговорност на сдружението е отделена от тази на неговите членове.
   2.От друга страна в неимуществените правоотношения – всеки член има право да избира и да бъде избиран в управителния съвет, да бъде информиран за дейността на сдружението, да се ползва от имуществото му и резултатите от дейността му, по предвидения в устава ред (21, ал. 2 ЗЮЛНЦ).xxxi
   Имуществените права са прехвърлими, докато неимуществените – са непрехвърлими.
   Прекратяването на членственото правоотношение става при:
   -едностранно волеизявление от страна на някой от членовете
   -със смъртта или поставянето под пълно запрещение на някой член
   -с изключване от сдружението по решение на Общото събрание
   -с прекратяването на сдружението
   Изключване може да стане и по решение на Управителния съвет, ако това е предвидено в устава.
   Органи на сдружението
   1.Върховният орган на сдружението е Общото събрание. Правомощията му са свързани с вземането на решения за промяна/допълване на устава, за да формира управителните органи, да приема/изключва членове от сдружението (това правомощие може да се предостави и на Управителния съвет), да взема решения за преобразуване и прекратяване на сдружението и т.н.
   Поначало тези решения подлежат на съдебен контрол, като споровете по законосъобразност на решенията на Общото събрание могат да се водят от всеки член на събранието или негов орган, или от прокурора. Преклузивният срок за обжалване е един месец, а онези членове на сдружението, които не са присъствали на събранието, могат да обжалват решението му не по-късно от една година от неговото узнаване.
   2.Управителен съвет – управителният съвет на сдружението се състои от минимум три лица, като те биха могли да са и юридически. В последния случай, юридическите лица могат да посочват като преки участници в управителния орган и лица, които не са членове на сдружението, т.е. лицата, които са членове на Управителния съвет, трябва да са членове на сдружението, като само, когато в него участват юридически лица, членовете на изпълнителния орган могат и да не са негови членове.
   Членовете на Управителния съвет се избират за срок от пет години, като в неговите компетенции е да избере свой председател, освен, ако в устава не е посочено друго.
   Управителният съвет има типичните правомощия, които имат изпълнителните органи и при другите типове юридически лица – да управлява и представлява сдружението, да привежда в действие решенията на Общото събрание, а може също така и да се разпорежда с имуществото на сдружението, ако в устава е предоставено това право.
   Поначало контрол от страна на държавата върху дейността на сдруженията не се предвижда в 4 ЗЮЛНЦ, който урежда взаимоотношенията между тези юридически лица с нестопанска цел и държавата. Последната упражнява само контрол за законосъобразност в хода на вписването. Напротив, изрично е записано, че държавата може да насърчава и подпомага юридическите лица с нестопанска цел, извършващи дейност в обществена полза – предвидени са облекчения от данъчен, кредитно-лихвен, митнически и т.н. характер.xxxii
   Контрол от страна на държавата върху учредяването и дейността на сдруженията има в хипотезата на онези от тях, които осъществяват религиозна дейност – регистрацията става по ЗВероизп, като режимът е разрешителен.

     Фондации
   Фондациите нямат членски състав. Тъй като поначало в ЗЮЛНЦ няма определение за този вид юридически лица с нестопанска цел, формулировката на фондациите може да се даде по следните два начина:
   1.Фондацията се определя като юридическо лице без членове, на което гражданско-правните субекти, които го създават предоставят безвъзмездно имущество определени нестопански цели, които то ще осъществява, както и органите, които ще осъществяват тези цели, т.е. фондацията се определя като юридическо лице-учреждение.
   2.Фондацията се определя като имущество с определено предназначение.
    Учредяване на фондациите
   Като юридическо лице, фондацията се учредява доброволно от гражданско-правни субекти, които обаче не са негови членове, а само предоставят имущество за осъществяване на дейността й, определят целите, които преследва и органите й. Органите на фондациите не е задължително да бъдат посочени в учредителния акт, тъй като 34, ал. 2 ЗЮЛНЦ изрично посочва, че, за да има валидност учредителният акт, е необходимо в него да са посочени само целите, преследвани от фондацията и предоставеното й имущество.xxxiii Следователно останалите реквизити, съдържащи се в учредителния акт (34, ал. 1 ЗЮЛНЦ),xxxiv не са предпоставка за действителността на акта на учредяване.
   Фондациите се учредяват по особен начин – или с едностранен учредителен акт inter vivos, или с едностранен учредителен акт mortis causa, т.е. актовете, с които се предоставя имущество на фондациите са следните:
   1.Едностранна правна сделка, която поражда действие след смъртта на завещателя.
   2.Дарение (отново едностранна правна сделка), което поражда действието си приживе. Тук има една особеност – не се касае за договор (под каквато форма е заложено дарението в 225 – 227 ЗЗД), тъй като той изисква наличието на две страни, а тук, при фондациите, дарението предшества учредяването на юридическото лице и следователно, към момента на извършването на дарението втори субект няма. Затова дарението при фондацията може да се обясни като едностранна сделка, която проявява действието си под отлагателно условие.
   В тази връзка е и 33, ал. 4 ЗЮЛНЦ, където се съдържа законодателната фикция, според която имуществото, предоставено чрез учредителния акт, се счита имущество на фондацията от датата на извършване на учредителния акт приживе или от датата на откриване на наследството.xxxv Т.е. имуществото на фондацията е нейно от момента на възникването й доколкото тя изобщо е възникнала.
   Когато фондацията се учредява чрез дарение, необходимо е учредителният акт да има нотариално заверени подписи. Ако се касае за вещни права върху недвижими имоти, учредителният акт трябва да се впише от съдията по вписванията при РС.
   Учредителите нямат качеството на членове на фондацията. Само в 36 ЗЮЛНЦ се говори за запазване на права за учредителите или за трето, посочено от тях лице.
   Други лица, които имат връзка с дейността на фондациите са бенефициерите, които поначало не могат да претендират никакви права срещу фондацията, освен тогава, когато се касае за фондации, определили се да извършват дейност в обществена полза.
   Фондациите следва да се разграничават от фондовете, които понякога могат да са и юридически лица. Това отграничаване е необходимо, тъй като, когато става въпрос напр. за фонд за построяване на църква, касае се за обособено имущество, което не е имущество на юридическо лице, а се събира от други юридически лица. Понякога обаче фондът е обособен като юридическо лице (напр. Фонд “13 века България”), но разграничителният критерий не е абсолютен.
   Фондациите следва да се разграничават и от спонсорския договор. Последният е договор, при който едно лице предоставя едно имущество на друго лице срещу някакво насрещно задължение. Фондацията би могла да встъпи по правоотношение по един спонсорски договор.
   Видове фондации
   Както сдруженията, така и фондациите могат да се определят като:
   1.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност
   2.Юридически лица с нестопанска цел, неизвършващи стопанска дейност
   3.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи общественополезна дейност
   4.Юридически лица с нестопанска цел, извършващи дейност в частна полза
   Правопораждащи елементи при фондациите
   Правопораждащият фактически състав при фондациите обхваща следните два елемента:
   1.Безвъзмездна едностранна сделка – inter vies или mortis causa.
   2.Охранително производство (вписване).
   Искът за вписване от учредителя. Когато фондацията възниква по завещание, искането за вписване се прави от изпълнителя на завещанието, наследника или от някое от лицата, които биха се ползвали от дейността на фондацията съобразно учредителния акт (34, ал. 3 ЗЮЛНЦ).xxxvi
   Предвид на това, че фондацията възниква с акт mortis causa, в законът е предвидена особена техника за изменение и допълнение на учредителния акт, когато това не е възможно. В този случай, заместващ волята на учредителя е ОС по седалището на фондацията, който се сезира с искане за промяна/допълнение на учредителния акт, т.е. тук има изменение на една едностранна сделка по съдебен ред. Сходно е положението и при допълването на договора по 300 ТЗ.xxxvii
   Други хипотези, при които ОС по седалището на фондацията замества волята на учредителя са случаите, когато в учредителния акт не са посочени органите на фондацията (35, ал. 4 ЗЮЛНЦ)xxxviii или тогава, когато органите на фондацията не са в състояние да вземат решение за попълване на състава си (35, ал. 3 ЗЮЛНЦ).xxxix
   Това са и трите изключения, при които волята на ОС по седалището на фондацията замества волята на учредителя й.
   Органи на фондациите
   Фондациите по принцип имат само един орган, но, ако волята на учредителят е предвидила повече органи, то тогава за съотношенията между тези органи, се прилагат правилата, уреждащи правоотношенията между органите при сдруженията.
   
   Юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност
   ЗЮЛНЦ въвежда тези нови категории.
   Особеност е, че за юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност, освен на общите правила, се подчиняват и на специални правила, т.е. юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност могат да бъдат както фондациите, така и сдруженията.
   Дейността на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност е да подпомагат развитието и утвърждаването на духовните ценности, гражданското общество, здравеопазването, образованието, науката , културата, да подпомагат социално слабите, инвалидите и лицата, нуждаещи се от помощ, да защитават човешките права, околната среда или други цели, определени със закон (38, ал. 1 ЗЮЛНЦ).xl
   Законът неизчерпателно посочва целите на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност. Това изброяване има примерен характер, тъй като е предвидено целите да са и други. Следователно, констатирането на отклонение от целите на юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, ще е недействително. Тези цели определят и лицата, които ще ги изпълняват.
   Едно юридическо лице с нестопанска цел се самоопределя като извършващо общественополезна дейност било чрез устава си/учредителния акт, било последващо, т.е. възможно е това да стане и чрез изменение в устава (при сдруженията). По-деликатен е въпросът с фондациите, в чиито учредителен акт не е записано, че тя извършва общественополезна дейност. Възниква питането – може ли това самоопределяне да стане в последствие чрез промяна на учредителния акт? Ал.1 на чл. 2 ЗЮЛНЦxli трябва да се тълкува стриктно и да не се прилага спрямо фондациите, освен, ако при стриктното тълкуване на учредителния акт, би се стигнало до извода, че волята на учредителя допуска самоопределянето на съответната фондация като юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност. Това ограничително тълкуване се налага и от разпоредбите на 34, ал. 4 ЗЮЛНЦxlii - т.е. рамките, в които съдът е ограничен да внася промени в учредителния акт на фондациите.
   Определянето на юридическото лице с нестопанска цел като такова, което извършва дейност в обществена полза, става в регистъра за юридическите лица при ОС по седалището на му. След вписването на съответното юридическо лице с нестопанска цел като извършващо общественополезна дейност, вписването става неотменимо в смисъл, че в последствие не се допуска юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, да се преобразува в юридическо лице с нестопанска цел, извършващо дейност в частна полза (42 ЗЮЛНЦ).xliii
   След вписването си в регистъра към съответния ОС, юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност подлежи на вписване и в още един регистър – този към Министерството на правосъдието. Заявените обстоятелства в този втори регистър се вписват незабавно по решение на министъра на правосъдието. Отказ да се впише юридическо лице с нестопанска цел за общественополезна дейност е възможен, когато то не е вписано в регистъра на ОС по седалището си или дейността му е противозаконна (и двете изисквания са глупави). Тези решения за отказ за вписване могат да се обжалват пред ВАС в четиринадесет дневен срок.
   Значението на това второ вписване е в следните насоки:
   1.Като че ли това вписване в Министерството на правосъдието има оповестително действие – всяко вписано обстоятелство се счита за известно на третите лица от деня на вписването (45, ал. 8).xliv
   2.Важно е, че това вписване в централния регистър няма конститутивен характер.
   Изключение от този принцип се наблюдава при заварените от ЗЮЛНЦ юридически лица с нестопанска цел, които искат да бъдат определени като такива, осъществяващи общественополезна дейност. Тези юридически лица с нестопанска цел не се пререгистрират в ОС, а само подават заявление за вписване към централния регистър, като вписването се съобщава служебно на регистъра към ОС.
   3.Вписването в централния регистър има определено правно значение с оглед пораждането на определени права за юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност, т.е. от датата на вписване в централния регистър е моментът, от който за съответното юридическо лице възниква правото да ползва съответните данъчни, митнически и т.н. облекчения.
   Органи на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност
   При юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност има върховен орган, който е колективен и управителен орган, които провежда решенията на върховния орган. Последният взема решенията си по правилата, по които взема решението си Общото събрание на сдружението (32, ал. 4 ЗЮЛНЦ).
   Административен контрол
   Юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност могат да набират приходи и от друга дейност, като законът ограничава сделките, които тези юридически лица сключват с лица от състава на органите си – за безвъзмездно изразходване на имуществото му, е необходимо мотивирано решение на върховния му орган с мнозинство 2/3 от всички негови членове, когато това изразходване е в полза на: лица от състава на другите му органи и техните съпрузи, роднините им по права линия (без ограничение), роднините по съребрена линия (до четвърта степен) или роднините по сватовство (до втора степен включително); лицата, които са били в управителните му органи до две години преди датата на вземане на решението за безвъзмездно изразходване; юридическите лица, които са го финансирали до три години преди вземане на такова решение и юридическите лица, в които роднините на членове на юридически лица с нестопанска цел за общественополезна дейност са управители или могат да наложат/възпрепятстват вземането на решения (41, ал. 3 ЗЮЛНЦ).xlv
   Юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност е поставено под един по-завишен административен контрол – съществува задължението на такива юридически лица с нестопанска цел, да предоставят за проверка от лицензиран експерт-счетоводител дейността си, да предоставят публичен доклад за дейността си, да предоставят отчет за безвъзмездно полученото имущество. Тази информация се предоставя и на централния регистър, като юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност се намират под текущ контрол от страна на министъра на правосъдието (46 и 47 ЗЮЛНЦ).xlvi
   Ако юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност системно не предоставя тези данни, извършва противозаконна дейност, системно не внася в срок публичните си вземания или пък е останало с членове под изискуемия минимум за повече от шест месеца, вписването му в централния регистър се заличава служебно от министъра на правосъдието. Такова искане за заличаване на вписването могат да правят прокурорът или органите на държавния финансов контрол (48, ал. 1 ЗЮЛНЦ).xlvii Това решение може да се обжалва пред ВАС и факта по заличаването се отбелязва служебно в регистъра при съответния ОС.
    Ликвидация на юридическите лица с нестопанска цел за общественополезна дейност
   Ликвидаторът е длъжен по възможност да удовлетвори кредиторите от наличните средства, а, ако това е невъзможно – да осребри първо движимото, а след това и недвижимото имущество на юридическото лице с нестопанска цел. Останалото след ликвидацията имущество, не може да се прехвърля на учредителите и настоящите и бившите членове на юридическото лице, на лицата, които са били в състава на органите и служителите му, на съпрузите на изброените досега лица, на роднините по права линия (без ограничение), на роднините по съребрена линия (до четвърта степен), на роднините по сватовство (до втора степен) на посочените по-горе лица, на юридическите лица, в които всички тези лица са управители или могат да наложат или възпрепятстват вземането на решения (43 ЗЮЛНЦ).xlviii
   Поредността на удовлетворяване, която е посочена в закона не е основателна, защото, ако юридическото лице вече се е ликвидирало, би следвало всичкото имущество да се осребри. Въпреки това, такова ограничение има резон от гл.т. разпоредбите на 44, ал. 1 ЗЮЛНЦ, според който останалото имущество трябва да се предостави на други лица с нестопанска цел за общественополезна дейност със същата или близка нестопанска цел.xlix Ако това не стане, тогава останалото имущество се предоставя на общината по седалището на юридическото лице с нестопанска цел за общественополезна дейност в ликвидация – 44, ал. 2 ЗЮЛНЦ.l
   Извършване на стопанска дейност от юридическите лица с нестопанска цел
   12 КРБ предвижда, че сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси,li 44 КРБ също урежда правото на гражданите да се сдружават,lii а 19 КРБ предвижда, че закон определя условията за коопериране и други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица.liii
   Въпреки че в Конституцията не са разграничени двата типа юридически лица, нашето законодателство прави това отграничение между търговци и юридически лица с нестопанска цел.
   ЗЮЛНЦ даде едно противоречиво решение на въпроса дали и при какви условия юридическите лица с нестопанска цел могат да извършват стопанска дейност.
   КС със своето решение № 10 от 1994 г. предвижда, че освен сдружения със стопанска и идеална цел, могат да съществуват и юридически лица с нестопанска цел, които да извършват стопанска дейност.liv
   6 ЗКПО обяви юридическите лица с нестопанска цел със стопанска дейност за данъчно-задължено лице.lv
 В 38 ЗЮЛНЦ се изброяват някои типични нестопански цели и се определя, че другите цели на юридическите лица с нестопанска цел трябва да са законово определени.70
   За да се направи характеристика на юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност, трябва първо да се даде определение на понятието “стопанска дейност”, като формулировките са следните:
   1.Стопанската дейност е дейност, при която се произвеждат стоки и се предоставят услуги срещу заплащане.
   2.Стопанската дейност е дейност, която се извършва с цел печалба, дейност, при която приходите могат да покриват разходите.
   Юридическите лица с нестопанска цел си остават с идеална цел, независимо, че извършват стопанска дейност, тъй като допустимостта да се извършва такава дейност, е изключение от основната им дейност. Доказателство за това е, че стопанската дейност на юридическите лица с нестопанска цел се ограничава в следните насоки:
   1.Чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ определя стопанската дейност като допълнителна, т.е. неосновна, но свързана с нея.71 Следователно стопанската дейност се явява като средство за постигане на идеалната цел.
   2.Основните сфери на дейност, в които юридическите лица с нестопанска цел извършват своята стопанска дейност са променени – напр. държавно висше учебно заведение не може да извършва услуги по предоставянето на образование срещу заплащане и т.н.
   Повече въпроси поставя изискването на 3, ал. 4 ЗЮЛНЦ, според който предметът на стопанска дейност се определя от устава/учредителния акт на юридическото лице с нестопанска дейност.72 Питането е дали това изискване не се явява ограничаване правоспособността на юридическото лице с нестопанска цел?
   Изискването за вписване предмета на стопанска дейност не представлява ограничаване на правоспособността, тъй като в ЗЮЛНЦ няма предвидена санкция в случай, че юридическо лице с нестопанска цел извършва дейност, вън от вписаната. ЗЮЛНЦ не предвижда възможността на отменения 141 ЗЛС да се прекратява сдружение, извършващо дейност, извън вписаната в устава. 13 ЗЮЛНЦ предвижда прекратяване на юридическото лице с нестопанска цел само, когато е изтекъл срока, за който е учредено, по решение на върховния си орган, с решение на ОС по седалището му, когато не е учредено по законния ред, когато извършва дейности, които противоречат на закона, добрите нрави или обществения ред или когато е обявено в несъстоятелност. В 13 ЗЮЛНЦ не е предвидено юридическото лице с нестопанска цел да се прекратява, когато извършва дейности, противоречащи на устава/учредителния акт. Следователно, едно юридическо лице с нестопанска цел може да извършва и стопанска дейност вън от дейността, вписана в устава/учредителния акт. Нещо повече – може да извършва стопанска дейност дори тогава, когато не е вписано въобще извършването на стопанска дейност. Оттук и изводът, че единственото ограничение е тази дейност да бъде допълнителна и приходите от нея да се използват за определените в устава/учредителния акт цели. Но дори приходът да е разпределен под формата на печалба за членовете на юридическото лице с нестопанска цел, това разпределение на печалбата, не е
Основание за недействителността на сделките, с които са придобити приходите.
   Следователно основните различия между юридическите лица, извършващи основно стопанска дейност и юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност, остава забраната за последните да разпределят печалбата – те могат да я използват за постигане на целите си или да я рефинансират.
   Юридическите лица с нестопанска цел, извършващи и стопанска дейност не могат да бъдат търговци по смисъла на 1, ал. 2 ТЗ,73 тъй като те трябва да се регистрират в регистъра за юридически лица с нестопанска цел, а не по търговския регистър.
   Оттук следва, че юридическите лица с нестопанска цел могат да бъдат обявени за търговци по 1, ал. 1 или 1, ал. 3 ТЗ,74 когато извършват дейност, която по предмета и обема си изисква водене по търговски начин.
   Регистрирането на юридическите лица с нестопанска цел обаче не е възможно и не е необходимо. Стопанската им дейност се подчинява на ТЗ, както и по отношение на търговските сделки, по които те са страна, така и по отношение на несъстоятелността (14, ал. 4 ЗЮЛНЦ).75

          28.Обекти на гражданските правоотношения – понятие, видове. Вещи, доход, плодове

   Понятието “обекти на гражданското правоотношение” е един дискусионен въпрос, по отношение на който съществуват различни мнения:
   1.Някои автори категорично отричат нуждата от използването на тази категория.
   2.Повечето автори, които признават тази категория, не правят разлика между “обект” и “предмет” на гражданското правоотношение. Според проф. Кожухаров облигационното правоотношение няма обект.
   Проф. Венелин Ганев счита, че обекта на правоотношението е съществен елемент, той е онова, около което се движи цялото съдържание на правоотношението и представлява някаква материална или духовна ценност, т.е. нещо, което осъществява връзката между идейното съдържание на правоотношението и неговата реализация.
   Т.е., тъй като способът за задоволяване на определени интереси е субективното право, последното осъществява тази си функция именно поради връзката си с обекта. И тъй като обектът на гражданското правоотношение може да бъде както материален, така и нематериален, общото е, че обекта винаги има определена ценност, поради което се нарича още и благо.
   Следователно определението за обект на гражданското правоотношение може да изглежда по следния начин: обектът на правоотношението е някакво благо, с което е свързано съдържанието на субективно право/правно задължение, онова благо, по повод и във връзка с което се формира поведението на правните субекти.
   Според доц. Иван Русчев в теорията следва да се прави разграничение между “обект” и “предмет” на правоотношението. Предмет е онова, към което се стремят страните по правоотношението. Поради това е възможно да има две правоотношения с един и същ обект, но с различен предмет. Напр. договор за наем на имот и договор за продажба на имот. При продажбата, предмет на договора (т.е. на правоотношението) е отчуждаването на недвижимата вещ. При договора за наем на имот, предмет на правоотношението е предоставянето срочно и възмездно на едно благо.
   Видове обекти на гражданското правоотношение
   Проф. Павлова критикува тезата, че обект на всяко правоотношение е поведението, за което е обвързано задълженото лице. Това обаче е по-скоро не критика на това, какво представлява обекта в правоотношението, а на онова, каква е дължимата престация. От тази гл.т. почти безрезервно се приема тезата, че дължимият резултат, това е винаги някакъв обективен резултат, дори и тогава, когато изглежда, че предмет на задължението е някакво поведение. Напр., когато се сключат договори за обучение с учител, за правна защита с адвокат и т.н., задълженото лице дължи усилието, което полага, за да предаде знанията си/да защити довереника си. Става въпрос обаче за един резултат, който представлява предмет на дължимата престация, т.е. усилието като предмет, включва в себе си броя на взетите часове, знанията, които дава учителя и пр.
   В крайна сметка може да се счита, че дължимият резултат е обект на правоотношението.
   Гражданското правоотношение има различни обекти, като класификацията е следната:
   А.Обекти на гражданското правоотношение биха могли да са вещи. Такива са всички вещни права, голяма част от облигационните права (напр. при договор за изработка, при договор за продажба и пр.). Субективното право на вземане при договора за цесия също може да е обект на правоотношението – тук предмет на правоотношението (на договора) е едно прехвърляне на едно вземане, което е обект на сделката.
   Б.Обекти на гражданското правоотношение биха могли да са нематериални блага. Към тях спадат авторските творби, търговските марки, промишлените образци и т.н. Тук се формират специфични права – авторски права, право на интелектуалната собственост и пр.
   В.Обекти на облигационни отношения могат да са и съвкупностите от имуществени права и фактически състояния – напр. продажбата по 15 ТЗ,lvi където може да бъде продадено едно предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения; продажбата на наследство и т.н.
   Тези обекти са предмет на регламентиране с правни норми най-вече в ЗАПСП, 110, ал. 2 ЗС, който определя движимите вещи и пр. Поначало правото се занимава с правата по повод и относно придобитите вещи.
   Определение и характеризиращи белези на вещите
   Вещта може да се определи като един материален обект, който съществува вън от човешкото съзнание. Вещите се различават от нематериалните блага по това, че при тях нещото, по повод и във връзка с което аз имам права, е онзи специфичен начин на подреждане на мислите и специфичния израз.
   Според 110, ал. 2 ЗС енергиите са приравнени на движимите вещи.lvii  
   Характерно за вещта е, че има телесност, т.е. може да се усети при допир, нещо материално е.
   Друга характеристика на вещите е това, че имат и някаква пространствена определеност. Поради това въздухът в своето свободно състояние не е вещ. Но, ако въздух бъде вкаран в един буркан напр., тогава ще придобие качествата на вещта.
   Друго изискване е вещта да е достъпна. Става въпрос за това, че една вещ трябва да съществува реално, за да може да се упражняват определени права върху нея (б. - М. Ш.).
   Самостоятелността на една вещ се осъществява чрез физическо обособяване. При недвижимите имоти вещите би могло да се обособят като самостоятелни и без да е налице физическа граница (парцелите напр.). Именно поради това са възможни искове като 109а ЗС.lviii
   Поначало, когато съвкупността от вещи е обект на гражданското правоотношение, тя няма характеристиката на отделна вещ. Поради това, продажбата на една имуществена съвкупност представлява продажба на отделните имуществени обекти, които се включват в нея. Продажбата на една имуществена съвкупност е една законодателна фикция, но тогава, когато се окаже, че едната от вещите, принадлежащи към тази съвкупност не е собственост на продавача, продажбата е недействителна.
   Видове вещи
   Вещите биват следните видове:
   1.Прости вещи – това са онези вещи, които се състоят само от един материален обект.
   2.Сложни вещи – някои от простите вещи, в резултат на смесване или преработване се превръщат в съставна част на една сложна вещ, тъй като загубват своята самостоятелност. Важно е, че липсата на някоя от съставните части (някоя от съставляващите вещи) на сложната вещ, води до недействителност на съответното облигационно отношение.
   3.Оборотни вещи – това са онези вещи, които са включени в гражданския оборот, тъй като могат да бъдат прехвърляни.
   4.Вещи извън оборота – такива са вещите, публична държавна/общинска собственост, които са непрехвърлими. При прехвърляне на вещ, която е извън оборотна, сделката е нищожна.
   5.Недвижими и движими вещи – 110, ал. 1 ЗС дава определението за недвижимите вещиlix - това са земята, растенията, сградите, другите постройки и въобще всичко онова, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички останали вещи, които не са недвижими са движими вещи.
   Единственият критерий за това разграничение е трайното прикрепване на вещта към земята/постройката от гл.т. на предназначението на вещта. Така напр. вратите и прозорците в една къща са недвижими вещи, тъй като предназначението им е да бъдат част от постройката.
   6.Недвижими имоти – недвижими имоти са парцелите, уредени от ЗУТ, земеделските земи, уредени в ЗСПЗЗ и горите, уредени по ЗГ. Това деление има следното практическо значение:
   а) ако се касае за прехвърлителни сделки с недвижими имоти, то принципът е разпоредбата на 18 ЗЗДlx, т.е. договорите за прехвърляне на недвижими имоти или за учредяване на други вещни права върху имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт;
   б) голяма част от актовете за придобиване на недвижими имоти подлежат на вписване в РС от съдиите по вписванията.
   Разлика между недвижимите и движимите вещи се изразява и в придобивната давност по отношение на тях:
   а) придобивната давност при движимите вещи е пет години, като е без значение дали владелецът е добросъвестен или не;
   б) придобивната давност при недвижимите вещи зависи от това дали владелецът е добросъвестен или не:
   -добросъвестните владелци придобиват недвижимите вещи за пет години непрекъснато владеене.
   -недобросъвестните владелци придобиват недвижимите вещи за десет години непрекъснато владеене.
   78, ал. 1 ЗС предвижда един особен начин на възмездно придобиване на добросъвестно основание на движими вещи.lxi Онзи, който придобие по възмезден начин собствеността върху движима вещ или ценна книга на приносител от несобственик, придобива собствеността, освен, ако за прехвърлянето на движимата вещ не се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Тази разпоредба се прилага и придобиването на други вещни права върху движимите вещи.
   76 ЗС дава един иск, който държателят или владелецът може да предяви срещу онзи, който им е отнел по насилствен или скрит начин движима или недвижима вещ.lxii
   75 ЗС пък предвижда един друг иск, който се дава на онзи владелец, който е владял или е имал друго вещно право (вкл. и сервитутно право) върху недвижим имот шест месеца непрекъснато, да се защитава от всяко нарушение.lxiii Преклузивната давност на този иск е шест месеца.
   7.Делими и неделими вещи – онези вещи, чиято субстанция позволява да бъдат разделени на реални части, без от това да загубят характера или цената си, се наричат делими вещи. Поначало родово определените вещи са делими. Парцелите като недвижими имоти, макар физически и да могат да бъдат разделени, не могат правно да бъдат разделени, ако след подялбата парчетата са много по-малки от предишното състояние.
   Забрана за делене има в 72 ЗНlxiv и 7 ЗСПЗЗ.lxv
   Съсобствеността върху една вещ не означава, че тя е правно делима. Напр. съсобственост са общите части на една жилищна сграда, но макар тази съсобственост да е дялова (всеки от съсобствениците има свой дял), тази съсобствена вещ е неделима по предназначението си.
   Съсобствеността не означава делимост и тогава, когато лицата са съсобственици на една вещ, но без определени дялове в нея. Напр. една бездялова вещ СИО, която след прекратяване на брака се превръща в обикновена съсобствена вещ.
   8.Потребими и непотребими вещи.
   Потребими вещи са онези, чието използване се извършва чрез засягане на субстанцията им (напр. хляб, горива и т.н.).
   Непотребимите вещи са онези, които не се унищожават с еднократна употреба (недвижимите имоти, автомобилите).
   Правното значение на това деление е, че по отношение на потребимите вещи се сключва договор за заем за потребление, а по отношение на непотребимите – договор за заем за послужване. В първия случай се прехвърля собствеността върху вещите, срещу което заемателят става длъжник по едно облигационно правоотношение. Във втория случай заемателят следва да върне същата вещ.
   9.Заместими и незаместими вещи.
   Тук разграничителният признак е следния – ако в гражданския оборот едно определено количество от вещи от дадено качество се третират като равностойни по отношение на други такива вещи, тогава говорим за заместими вещи (напр. тухли). При незаместимите вещи е обратното – такива са напр. произведенията на изкуството.
   10.Индивидуално и родово определени вещи – тук волята на страните определя дали обекта на задължението е точно определен по индивидуалните си белези вещ. Напр. тухли, които трябва да се престират са родово определена вещ. Но онези тухли, от лявата страна на горния ред, това вече е индивидуално определена вещ.
   Важно е, че заместимите и незаместимите вещи представлява деление на вещите, докато делението индивидуално и родово определени вещи е деление на престациите.
   Родово определената престация може да бъде запълнена с незаместими вещи, а индивидуално определената престация – със заместими вещи.
   11.Главни вещи и принадлежности
   Главна е онази вещ, която може да се използва самостоятелно, без други вещи. Принадлежността напротив, може да бъде използвана само заедно с главната вещ. Особеност е, че не е необходимо принадлежностите да са така свързани с главната вещ, че отделянето им да стане невъзможно. По това се различава една принадлежност от една вещ, част от съставна вещ.
   98 ЗС казва, че принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено друго в закона или не е уговорено друго между страните.lxvi Оттук следва, че онзи, който продаде една главна вещ, ако не е уговорил с купувача друго – предава я заедно с принадлежностите й.
   Добив
   Добивът, това е облагата, получена от една вещ по повод на използването или притежаването й, но без да се засяга цялостта й.
   Плодове
   Плодовете биват следните два вида:
   1.Естествени плодове – естествените плодове се делят на:
   а) органични естествени плодове - това са тези органични производни, които се отделят от вещта-майка в резултат от биологични процеси.
   б) неорганични естествени плодове – това са онези неорганични производни, които се отделят от вещта. С извличането им се засяга субстанцията на вещта-майка, но това не води до унищожаването й.
   Важен момент е придобиване правото на собственост, което става, когато вещта се отдели от плодоносната вещ.
   Принципът за правната връзка между вещта и плодовете е отразена в 93 ЗС, който указва, че добивът от вещта, като добив от вещта, прираст, наем и т.н., принадлежи на собственика й.lxvii Това са и първият вид приращения. Но често в закона е уговорено и нещо друго – напр., когато един владелец извлича плодовете от вещта и запазва собствеността върху тях до предявяване на иска за собственост. Т.е. добросъвестният владелец придобива собствеността върху плодовете, които е извлякъл от вещта до предявяване на иска за собственост.
   Друг тип приращения са тези по 92 ЗСlxviii – това са онези приращения, които се прикрепват към вещта в резултат на природна сила – напр. в резултат на нанос се увеличава парцела.
   Трябва да се отбележи, че приращенията по 92 ЗС се придобиват първично (оригинерно), докато приращенията по 93 ЗС се придобиват производно (деривативно).
   2.Граждански плодове – този тип плодове винаги предполагат някакво правоотношение между гражданско-правни субекти (напр. лихвата по повод един договор за паричен заем). Т.е. гражданските плодове са облигационни вземания, а не вещи.

     29.Ценни книжа, пари и нематериални блага
   
   І.Ценни книги
   Като обекти на гражданското правоотношение, ценните книжа могат да се разглеждат в няколко аспекта:
   1.Ценната книга е писмен документ с определено в закона съдържание и реквизити – така напр. 455 ТЗ изисква в съдържанието на менителницата да е записано наименованието “менителница”, безусловно нареждане да се плати определена сума пари, името на лицето, което трябва да плати (платец), падеж, място на плащане, името на лицето, на което или на заповедта, на която трябва да се плати (поемател), дата и място на издаването, подпис на издаващия;lxix
   Това се отнася само за т.нар. налични ценни книги, които имат материален носител.
   2.Ценната книга материализира сделки. Напр. една запис на заповед като ценна книга представлява едно волеизявление, по силата на което едно лице се задължава да плати определена сума пари на друго лице срещу предявяването на записа на заповед. При записа на заповед лицето, което получава сумата може да е посочено поименно, а може на свой ред със свой запис на заповед, да посочи трето лице, което да получи престацията. Т.е. прехвърлянето на този запис на заповед също има качеството на едностранна сделка, наречена джиро.
   Друга сделка, която може да се материализира в ценна книга е авалът.
   Ценни книги са записът на заповед, менителницата и чекът.
   Характеризиращи белези на ценните книги
   Най-важната характеристика на ценната книга е връзката между материалния носител (документа) и материализираното в него право. Тази връзка е от такъв характер, че упражняването/прехвърлянето на правото не може да стане без предявяването на ценната книга. Правата, които ценната книга материализира могат да бъдат следните:
   1.Вещни права – така напр. коносаментът материализира товара, който се вози на кораб и онова лице, което го представи, то ще може да освободи товара.
   2.Облигационни права – напр. записът на заповед материализира едно вземане.
   3.Членствени права – акцията, материализираща част от капитала на едно АД, материализира членственото правоотношение на съответния притежател на акцията.
   Видове ценни книги
   Според вида на връзката между ценната книга като документ и правото, което се материализира в него, делението на ценните книги бива според това, дали съставянето на документа е предпоставка да възникне инкорпорираното в него право или е предпоставка само за упражняването на правата, материализирани в него:
   1.Конститутивни ценни книги (запис на заповед, менителница, чек) - ако я няма съответната ценна книга, няма и възникнало право.
   2.Легитимационно-разпоредителни ценни книги – при тях издаването на ценната книга само отразява едно вече възникнало право (напр. една акция).
   3.Ценната книга като особена движима вещ, която да бъде предмет на прехвърляне, залагане, задържане, влагане и т.н.
   4.Ценната книга като изпълнително основание – онзи, който се легитимира с една ценна книга, за да изиска от своя длъжник да му изплати престацията, но той откаже, няма нужда да води исков процес, за да извади изпълнителен лист срещу длъжника си, тъй като ценната книга е едно от основанията за издаване на изпълнителен лист – 237 ГПК.lxx
   Друго деление на ценните книжа е от гл.т. на начина, по който се определя титулярът на правото, обективирано в документа, а от там и начина, по който се прехвърлят отделните видове ценни книги:
   1.Ценна книга на приносител – при нея носител на правото е всеки правомерен притежател на ценната книга, т.е. притежаването на субективното право се основава на притежаването на документа. Такива ценни книги могат да бъдат акциите, чековете, коносамента, облигациите;
   Характерно е, че разпореждането с тези ценни книги става с простото традиране, с което се прехвърля и собствеността върху правото, инкорпорирано в тях. Тук се прилагат разпоредбите на 78, ал. 1 ЗС за добросъвестното придобиване на собственост върху ценни книги от несобственик.lxxi
   Друга особеност при ценните книги на приносител е, че тяхното изгубване или унищожаване води до обективна невъзможност да се предяви правото, инкорпорирано в тях.
   2.Ценни книги на заповед – при тях носителят на материализираното субективното право, се посочва поименно в документа, като на първия приобретател се дава възможност със свое едностранно волеизявление, да посочи нов носител на правото, като посочи това отзад на документа. Това правно действие се нарича джиро, което е уредено в 317, ал. 1 и 2 ТЗlxxii и 486 – 490 ТЗ.lxxiii
   Джирото представлява една едностранна сделка на кредитора (джирант) по ценната книга, а лицето, на което се прехвърля тази ценна книга се нарича джиратар. Джирото трябва да бъде извършено на гърба на ценната книга (индосо), а, ако това е невъзможно (ако не е достатъчно мястото), прилага се алонж (допълнителен лист към ценната книга). С джиро могат да се прехвърлят всички ценни книги на заповед – коносамент, складови записи, поименни акции и т.н.
   Джирото е абстрактна сделка и има следните функции:
   а) прехвърлителни функции – правата, инкорпорирани в една ценна книга се прехвърлят от едно лице върху друго (317 ТЗ);lxxiv
   б) гаранционни функции – чрез джирото се създава определена сигурност, т.е. джиранта поема по отношение на всички джиратари същата отговорност, която носи длъжника по тази ценна книга, т.е. джирантът отговаря солидарно с длъжника;
   в) легитимационни функции – свежда се до това, че удовлетворен по вземането ще бъде именно притежателят на документа, а не някой друг. За да може някой да получи правата по ценната книга, той трябва да докаже непрекъснатата поредност на джирата;
   Джирото може да бъде пълно (когато джирантът сочи поименно лицето, в полза на което прехвърля вземането) или бланково (когато джирантът само овластява онзи, на когото прехвърля ценната книга, сам да попълни джирото било със своето име, с което джирото се превръща в пълно, било с името на друго лице).
   Джирата могат да бъдат прехвърляни и с т.нар. джиро за прехвърляне – т.е. в този случай джирото се прехвърля само, за да може лицето, на което е прехвърлено, само да събере вземанията.
   Джирото може и да се залага – т.е. в този случай то ще обезпечи някакво друго задължение.          
   3.Поименни ценни книги – при тях носител на субективното право е само поименно посоченото лице. Носителят на субективното право не може да джиросва, а прехвърлянето на субективното право става чрез цесия (една каузална сделка, с която един стар кредитор прехвърля вземанията си на нов кредитор).
   Разликата между цесията и джирото е в удобството, което предлага последното, тъй като то представлява една едностранна сделка, която не изисква насрещно съгласие за прехвърлянето на субективното право, докато при цесията такова съгласие е необходимо.
   Цесията е каузален договор, т.е. при него има основание, което, ако е порочно, цесията е невалидна.
   4.Някои ценни книги могат да са, както на заповед, така и поименни – напр. такива са чекът, записът на заповед, коносаментът, recta  менителницата (при тях особеното е, че се издава като менителница, но в документа е записано изрично “не на заповед”, което превръща ценната книга в поименна) и т.н.
   Общото и за записа на заповед, и за менителницата, и за чека е, че те инкорпорират парични вземания, че са абстрактни и формални ценни книги.
   Запис на заповед
   Записът на заповед е едностранно волеизявление, облечено в законоустановена форма и съдържащо задължително означението “запис на заповед”. По силата на това волеизявление издателят обещава да заплати на падежа на едно друго лице (поемател, ремитент), което е означено в записа на заповед или да заплати на лице в негова заповед.
   Менителница
   Менителницата е по-усложнена форма на ценните книги, тъй като там минимално участващите лица са три – един издател, който с едностранното си волеизявление заповядва на друго лице (платец), да се задължи да плати на падежа определена парична сума на едно трето лице (поемател). Не би могло с едностранното волеизявление да се задължи друго лице. Тук, въпреки че менителницата представлява едно нареждане от издателя до платеца, за да може да бъде изпълнена, е необходимо да е имало някакво предшестващо правоотношение между двамата (напр. издателят е продал на платеца нещо, но е останало последният да плати цената).
   Чек
   Чекът също представлява правна сделка, т.е. едностранно волеизявление, извършено в писмена форма (с установени реквизити), като наименувания чек го има и тогава, когато издателят нарежда на друго лице (банка) да плати при предявяване от трето лице определена парична сума до определен срок.
   При чека издателят нарежда на банката да плати на поемателя определена парична сума, докато при менителницата издателят нарежда на платеца да се задължи към поемателя, от което следва, че между тях възниква едно правоотношение. При чека правоотношение няма, защото банката не поема самостоятелно задължение към издателя.
   
   ІІ.Парите като обект на гражданското правоотношение
  Паричните знаци имат телесен характер и представляват вид движими вещи и следователно имат вещно-правен режим. Този вещно-правен режим се дължи на факта, че парите трябва да бъдат основно разменно средство.
   Именно този универсален характер на парите обуславя определена специфика във вещно-правния им режим (това важи само за паричните знаци, тъй като има и т.нар. електронни пари, които се вземат по банкови сметки).
   В ЗЗД се говори за право на собственост върху парите и затова закона отъждествява правото на собственост върху парите с правото на вземане срещу тази тяхна стойност. Напр. 240 ЗЗД казва, че заемодателят по един паричен заем прехвърля в собственост на заемателя пари.lxxv Съвременният паричен дълг обаче, не е дълг да се предадат определени банкноти, а да се заплати определена стойност.
   Вещно-правен режим на парите
   За разлика от обикновените вещи, при парите физическите качества са без значение, за да се получи потребената стойност. Поради това, че парите са всеобщо разменно платежно средство, при тях краен потребител никога няма. Прекратяване на правото на собственост при тях става чрез плащането.
   Заместимостта на парите е друга тяхна характеристика – парите са заместими помежду си (напр. една банкнота от 50 лева е равностойна на пет банкноти от 10 лева) и абсолютно заместими срещу другите вещи, т.е. те са най-широко заместимите вещи, а престацията с тях, ги прави най-широката група родово определени вещи.
   Номерът и серията, отбелязани върху паричните банкноти, не са техен индивидуализиращ белег. Т.е. и банкнотите, като монетите, са заместими вещи, поради което вещните искове тук са недопустими, а могат да се използват искове за неоснователно обогатяване, за връщане на получената сума и пр.
   Владението на парите е самостоятелно основание за придобиване на собственост върху тях, като е без значение дали владелецът е добросъвестен или не (т.е. и крадецът става собственик на откраднатите пари). Друг е въпросът, че за ощетеното лице ще възникне облигационен иск  за връщане на сумата.
   Още по-малко значение има вещно-правният режим при парите по сметка. В този случай няма владение, а придобиване на вземане (тук е нещо като при менителницата).
   Твърде широкият обхват на паричния род, който “никога не погива”, дава особеност на парите като родово определени вещи. Тук не важи изискването на 64 ЗЗД, че, когато се дължат родово определени вещи, те трябва да са поне от средно качество.lxxvi За паричните задължения обаче ще важи правилото на 81, ал. 2 ЗЗД, според което субективната невъзможност да имаме пари не е приравнено на обективна невъзможност, т.е., ако на длъжника няма пари, за да плати задължението си, това не означава, че не е длъжен да намери пари и да го плати.lxxvii
   Според ЗЗД изпълнението на паричното задължение остава винаги възможно, дори и когато определени парични знаци са извадени от оборота и са заместени с други. Това е и израз на обстоятелството, че паричното задължение не се плаща със самите парични банкноти, а с тяхната стойност.
   Невъзможността за изплащане на едно парично задължение (608 ТЗ) при несъстоятелност, освобождава длъжникът към конкретното му парично задължение към кредитора, но му възлага много по-тежки правни последици – кредиторът ще има право на вземане върху масата на несъстоятелността.lxxviii
   Парите са делими вещи. Те могат да се определят като ценни книги на приносител, като изключителното право за емитиране, принадлежи на БНБ.
   При парите има следните видове стойност:
   1.Вътрешна стойност
   2.Номинална стойност – тази стойност отразява броя на паричните единици, отразени върху банкнотата (напр. 20 лв.).
   3.Курсова стойност – това е тази стойност, която местните парични единици имат в съотношение с чуждите парични единици при котировката на БНБ. Напр. 29, ал. 1 ЗБНБ казва, че официалният курс на лева към германската марка е 1 лев за 1 германска марка.lxxix
   Други парични обекти
   Освен паричните банкноти, като обекти на гражданското правоотношение съществуват и други парични обекти, които са следните:
   1.Лихви – лихвите представляват едни вторични, акцесорни вземания на кредитора към длъжника. Акцесорни означава, че, ако валидна главница, няма и лихва.
   Лихвите биват два вида:
   а) възнаградителна лихва (лихва-плод) – тя представлява едно вторично, но правомерно задължение на онзи, който получава определена парична сума, да плати определено възнаграждение на заемодателя;
   б) мораторна лихва (лихва за забава) – тази лихва представлява една санкция за неправомерно поведение, за това, че длъжникът не е платил на падежа на кредитора си.
   Режимът на лихвите е различен. Така напр., по общото гражданско право има изискване, задължението за плащане на лихва да е записано (240 ЗЗД).lxxx По търговското право напротив – лихва се дължи винаги, освен, ако не е уговорено друго между страните. Освен това не се изисква форма за уговарянето на заплащането на лихва, тъй като лихвата се заплаща без уговорка – 294 ТЗ.lxxxi
   Размерът на възнаградителната лихва не е фиксиран, докато мораторната лихва е фиксирана – олихвява се както главницата, така и възнаградителната лихва. Размерът на мораторната лихва е определен с Постановление № 72 от 1992 г на МС и не може да бъде надхвърлян. Формулата, по която се изчислява мораторната лихва е:
   -ако лихвата е уговорена в лева: основният лихвен процент + 10 % (10 % - това означава 10 пункта)
   -ако лихвата е уговорена във валута: тримесечният libor + 10 % (10 пункта)
   -ако страните са пропуснали да уговорят мораторна лихва: основният лихвен процент + 10 % (10 пункта)
   Основният лихвен процент се изчислява по следния начин: 365 дни х дните, през които сме в забава  + 10 % (пункта) – така се получава законно фиксирания размер на мораторната лихва.
   
   ІІІ.Нематериалните блага като обект на гражданското правоотношение
   Нематериалните блага представляват една обективна интелектуална дейност, върху които правото признава определени субективни права. Благото не е вещ. Въпреки това, нематериалните блага имат реално съществуване – за да може една интелектуална дейност да бъде призната за нематериално благо, е необходимо тя да се материализира така, че да могат другите лица да я възприемат. Създаването на едно нематериално благо спада към правомерните юридически факти от типа на юридическите постъпки.
   При нематериалното благо става въпрос за една интелектуална дейност, характеризираща се с някакъв творчески елемент, т.е. нематериалното благо представлява идея, характеризираща се с новост и ценност, служеща за задоволяването на някаква духовна или материална потребност,  която по някакъв начин е материализирана.
   Нематериалният характер на тези блага, им позволява да не свързани с точно определено местонахождение, което пък определя и специфичните способи за тяхната защита. Т.е. нематериалните блага са различни от самата мисъл или идея, докато мисълта/идеята не получи материален израз. Не са нематериални блага и самите вещи, в които те са въплътени – така напр. не е нематериално благо една книга, т.е. вещта и произведението, материализирано в него, са различни обекти на гражданското правоотношение.
   Видове нематериални блага
   Нематериалните блага се делят на:
   1.Авторски творби, които са уредени в ЗАПСП. Авторските творби, представляващи съчетание от съдържание и форма, се подразделят на (3 ЗАПСП)lxxxii:
   а) литературни произведения, включително и произведенията на науката, техниката, публицистиката и компютърните програми;
   б) музикални произведения
   в) сценични произведения, които включват драматичните, музикално-драматичните, пантомимичните, хореографските и т.н. произведения;
   г) филми и други аудио-визуални произведения;
   д) произведения на изобразителното изкуство, включващи и произведенията на приложното изкуство, дизайна и народните хореографски занаяти;
   е) произведенията на архитектурата
   ж) фотографски произведения и произведенията, създадени по начин аналогичен на фотографския;
   з) проекти, карти, схеми, планове и т.н., които се отнасят до архитектурата, териториалното устройство, географията, топографията, музейното дело и други области от науката и техниката;
   и) графичното оформление на печатните издания;
   й) правата на актьора, които той има върху изпълнението си;
   к) правата, които звукозаписът дава на продуцента;
   л) програмите на радиостанциите и телевизиите и т.н.
   2.Патентно способни изобретения и полезни модели по ЗПат.
   Тук е важно да се отбележи, че обект на гражданското правоотношение е изобретението, а правата върху това изобретение се съдържат в патента, т.е. патентът е формата на закрила, която дава определени права на приобретателя.
   В 6 ЗПат се съдържат изискванията за патенто способност – за да бъде издаден патент на едно изобретение, то трябва да бъде ново (новаторско), да е на изобретателско равнище и да бъде приложимо в промишлеността.lxxxiii
   73 ЗПат указва кои обекти са полезни модели – изискванията са тези обекти да имат конструктивно-технически особености, отнасящи се до усъвършенстване на формата, конструкцията или пространственото съчетаване на елементите на изделия, инструменти, устройства и т.н.lxxxiv
   3.Промишлените дизайни
   Промишлените дизайни се определят от ЗПД, като под това понятие се разбира видимия външен вид на продукт или част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинацията от тях – 3, ал. 1 ЗПД.lxxxv Правото върху промишления дизайн се получава чрез производство по регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявлението. Правото върху промишления дизайн е изключително право (10 ЗПД).lxxxvi
   4.Марките и географските означения
   Марката според 9 ЗМГО е знак, с който предприятията, организации или физически лица, означават стоката, която произвеждат или доставят.lxxxvii Марките могат да бъдат следните видове:
   а) търговска марка
   б) марка за услуга – това е знакът, с който определено лице означава услугата, която извършва;
   Географските означения биват:
   а) наименование за произход – това е наименованието на страна, район или местност в нея, с което се означава определена стока, произхождаща от там и чието качество се дължи на особеностите там.
   б) географско указание – това е наименованието на страна или район в нея, което служи за обозначаването на стока, притежаваща качество/известност, които могат да се придадат на тази страна/район.
   Към нематериалните блага могат да се отнесат и отличителните знаци, служещи за индивидуализация на правните субекти (напр. фирмата на едно юридическо лице). ВКС допуска да се присъжда обезщетение за нематериални вреди, настъпили поради използването на чуждо име.
   Марките, географските означения, патентно способните произведения, полезните модели, промишлените дизайни, заедно с авторските права и сродните им права, формират интелектуалната собственост.
   Освен от вътрешното законодателство, нематериалните блага са обект на защита от множество международни конвенции, сред които Парижката конвенция за закрила на интелектуалната собственост от 1883 г., Берлинската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения от 1886 г. и т.н.
   Нематериалните блага възникват с тяхното обективиране. Възникването на обекта обаче, не означава, че от този момент възникват и права, тъй като закона определя кога става това. Поначало правата върху художествените, научните и литературните произведения възникват от момента на създаването им. Но правата върху индустриалните произведения (марки, географски означения, промишлени дизайни и пр.) възникват или след като бъдат признати, или с момента на регистрацията им.
   Нематериалните блага са абсолютни права. По подобие на вещните права и те са сложни права, тъй като съдържат по повече от едно правомощие. Нематериалните блага се закрилят срочно – така напр., закрилата на авторското право трае 70 години, закрилата върху сродните му права е 50 години и т.н.
   Основното съдържание на правата върху нематериалните блага, е правото на титуляра му да използва, да се разпорежда с него и да забранява на третите лица да го използват. Авторските права включват в себе си широк кръг от правомощия, като напр. правото на титуляра да определя времето, мястото и начина на обявяване на произведението.
   Други обекти на интелектуалната собственост са онези, които не са защитени със субективни права от закона – напр. ноу-хау, чиито притежатели нямат признати и гарантирани от закона права върху него. Т.е. по повод на тях възникват правоотношения с имуществен и неимуществен характер, като само правата върху тях могат да бъдат отстъпвани, а не самите обекти.

     30.Имущество – понятие, съдържание, правно положение

   Освен терминът “имущество”, в правната наука се използват като синоними понятията “патримониум” и “фонд”.
   Според 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечаване на неговите кредитори.lxxxviii 336 ГПК пък говори за принудително изпълнение върху имуществото.lxxxix
   Определение
   Под имущество в тесен смисъл на думата, се разбира една определена вещ. Така напр., съгласно 401 ТЗ, ако застраховано имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в правата по договора, освен, ако не е уговорено друго.xc
   В широк смисъл, под “имущество” се разбира съвкупността от парично оценими права и задължения.
   Имуществото, съставено от права и задължения, обаче не е идентично с активите и пасивите, които са счетоводни категории, т.е. това са стойностните изрази на правата и задълженията, включени в това имущество.
   Към актива на имуществото се включват такива субективни права, които имат паричен израз – напр. вещни права, облигационни права, имуществените права в нематериалните блага, потестативните права, които имат имуществен израз (напр. правото да се развали договора от страна на кредитора, тъй като длъжникът му не го е изпълнил, е имуществено право, което може да се прехвърля), всички видове дружествени права, включително и онези, които са инкорпорирани в ценни книги (напр. членственото правоотношение в едно АД).
   Към имуществените права не влизат онези, които нямат парична стойност или правата, които зависят от личната преценка на титуляра (134 ЗЗД).xci
   Към имуществото се включват още и владението, клиентелата и пр.
   Към имуществото се включват и правата in conditione pendente ( висящите права).
   Към имуществото се включват и сроковете, които не са изтекли.
   Т.е. от една страна имуществото може да включва права, които имат паричен израз, а от друга страна – да включва фактически състояния, имащи паричен израз и са благоприятни за лицето.
   Към пасива на имуществото влизат задълженията на лицето.
   Именно в широкия смисъл на думата като съвкупност от активи и пасиви, е употребено понятието “имущество” в ТЗ.
   Имуществото не включва цялата правна сфера на дадено лице, тъй като тя включва още и права, които нямат стойностен (паричен) израз – семейни неимуществени права, лични права като право на име, на чест, на достойнство и т.н.).
   Разликата между актива и пасива на имуществото е правно релевантно, т.е. съотношението им е скрепено с настъпването на определени правни последици. Напр. материята по несъстоятелността в търговското право (607а, ал. 2 ТЗ) предвижда, че основание за откриване на производство по несъстоятелност освен неплатежоспособността, е и свръхзадължеността (т.е. тогава, когато пасива на имуществото надхвърля неговия актив) на съответното АД, ООД или командитно дружество с акции.xcii
   В облигационното право неплатежоспособността има за последица изгубването на преимуществото на срока.
   От това следва, че свръхзадължеността, заедно с неплатежоспособността, са двете предпоставки за обявяването на едно лице в несъстоятелност.
   Видяно в този смисъл, имуществото представлява една променяща се величина. Всяка покупка или продажба при търговците автоматично води до промяна на неговото имущество. Поради това има значителна разлика между понятията “имущество” и “капитал”.
   Капиталът при търговските дружества представлява цифровата величина на активите на едно дружество, които то притежава към момента на своето учредяване. Капиталът е стойностен израз на дяловете (ООД) или на акциите (АД), принадлежащи на отделните съдружници/акционери. Т.е. капиталът е сравнително стабилна величина, която се променя в предвидените в закона случаи след вписване. От тук следва, че имуществото и капиталът са равни само в момента на учредяването на търговското дружество и следователно цената на акциите се определя от имуществото, което стои зад тях.
   Проф. Мария Павлова се дразни от използването на израза “вещи и права”. Тази словоупотреба е дълбоко навлязла в юридическия жаргон, защото е очевидно, че напр. при СИО става въпрос за собственост върху вещи и други права върху вещи. В крайна сметка правото урежда права, които възникват по повод или във връзка с вещи (19, ал. 1 СК).xciii
   Връзка между имуществото и неговият титуляр
   Всяко имущество трябва да има титуляр, няма безсубектно имущество. Не е безсубектно имуществото например при едно незаето наследство – при него, макар наследникът да не е придобил правото на собственост, в неговия патримониум е възникнало имуществено право на наследство. Освен това, по силата на фикцията на 48 ЗН, наследникът става собственик на наследеното имущество още в момента на откриване на наследството, т.е. от момента на смъртта на наследодателя.
   Тук е мястото да се направи разграничение между понятията “общо имущество” и “обособено имущество”. Общото имущество е категория, която характеризира всяко лице. Обособеното имущество представлява една диференцирана част от общото имущество, обособен комплекс от права и задължения или само от права за нуждите на определена цел. Напр. такова обособено имущество може да е такова, което е обявено за несеквестируемо или пък, защото, ако не се обособи едно имущество, това би застрашило интересите на кредиторите.
   Съгласно 60, ал. 2 ЗН един наследник може да приеме едно наследство не изцяло, а по опис.xciv Идеята е, че наследникът отговаря само до размера на активите на наследството, т.е. той е длъжник за всяко едно от задълженията на наследодателя си, но отговорност не може да му се търси извън активите на наследството, т.е. не се обременява неговият патримониум. Ако няма такова разделяне на двете имуществени маси, то тогава едно много силно обременено наследство ще накърни интересите на кредиторите на наследника, тъй като кредиторите на наследодателя му ще могат да при недостиг на активи от наследствената маса, ще могат да се удовлетворяват и от наследниковото имущество. Това обособяване на наследствената маса, обаче подлежи на един особен режим – напр. 65, ал. 1 ЗН, който предвижда, че наследникът, приел наследството по опис не може да отчуждава движимите вещи от наследствената маса в срок от три години, а недвижимите – до пет години, освен с разрешението на РС. В противен случай той отговаря неограничено за задълженията на наследодателя си.xcv  
   Друго обособяване на имуществото се наблюдава в хипотезата на 67, ал. 1 ЗН – когато поради обременяване имуществото на наследника, съществува опасност активите, дошли от наследствената маса, да отидат за погасяване на задълженията на наследника, тогава кредиторите и останалите наследници на наследодателя могат да поискат в тримесечен срок отделянето на наследствената маса от имуществото на наследника.xcvi Отделянето на недвижимите имоти става пред съдията по вписванията.
   Обособяване от имуществото е и търговското предприятие. Приема се, че един търговец може да има повече от едно предприятие, като под предприятие, по смисъла на 15 ТЗ, се разбират всички права и задължения, които са насочени да обслужват една типична търговска дейност.xcvii Следователно търговецът има различни търговски предприятия, което означава, че може да продаде едно от търговските си предприятия без да засегне другите. В този случай би могло задълженията на търговеца във връзка с продаваното търговско предприятие, да се изключат от неговите активи.
   Друг случай на обособяване на имуществото е т.нар. несеквестируемо имущество (339 – 342 ГПК).xcviii Несеквестируемостта е правна характеристика, благо на дадени активи на едно лице или определена част от дадени активи. Така напр. несеквестируемо е трудовото възнаграждение до размера на минималната работна заплата.
   Правно положение на имуществото
   Всяко имущество е едно-единно имущество, като то се обезпечава от субекта (титуляра), към който е прикрепено.
   Имуществото като цяло не е обект на отделно субективно право. Обекти на отделни субективни права са отделните вземания, права и фактически отношения, включени в състава на това имущество. Така напр., притежателят на едно търговско предприятие няма единно право върху него, макар да е допустимо прехвърлянето му като цяло. Прехвърлянето на търговското предприятие води до прехвърляне на имуществените права, задължения и фактическите обстоятелства по отделно.
   СИО също не означава общо притежаване на всички обекти, които се включват в него. Всеки един от съпрузите притежава отделно субективно право върху отделна вещ в него. Това, че при СИО притежаването на имуществените права, задължения и фактически обстоятелства е общо и безразделно, не означава, че то е такова върху всички обекти. Ето защо, едно лице (съпруг) има общо и безразделно право върху СИО, но има и свои собствени права, на които само то е титуляр (напр. имоти придобити преди брака, имоти, дарени му по време на брака и пр.).
   Така е при едно гражданско дружество (357 и сл. ЗЗД), където имуществото се внася от отделните съдружници. Имуществото, внесено от съдружниците (с изключение на парите, заместимите вещи и вещите, унищожаващи се при употребление, които са съсобственост на съдружниците) служи за общо ползване между тях, т.е. всеки от съдружниците си запазва собствеността върху онова имущество, което е апортирал. Обаче, всичко, което е придобито за дружеството е обща собственост на съдружниците.xcix
   При търговското дружество нещата са други – тук, апортиращият един имот, губи собствеността си върху него.
   Щом не съществува отделно право върху имуществото като цяло, то тогава би трябвало то да не може да се прехвърли като цяло. Но този принцип има своите изключения. Напр. при уредената в 212 – 213 ЗЗД продажба на наследство – наследникът може да продаде онова, което е получил по наследство.c Тази особеност обаче не се свежда до накърняване на този принцип, защото продаващият наследник прехвърля всяка отделна част от наследственото имущество. Продажбата на наследството е алеаторна, т.е. наследникът не дължи отговорност, ако даден обект, включен в наследствената маса, който е продаден, се окаже, че не е негова собственост. Това е така, тъй като наследникът не е длъжен да доказва качеството си на собственик, а само това, че е наследник на наследствената маса.
 
     31.Юридически факти на гражданското право – понятие и видове

   І.Понятие за юридическите факти
   Понятието “юридически факти” не е легално. Касае се за факти от действителността, като под “действителност” се разбира не само физическото съществуване, а и факти от духовния и психическия живот, като тези факти се превръщат в юридически, доколкото са предвидени в хипотезата на определена правна норма.
   Трябва да се отбележи, че не самият факт от действителността се включва в правната норма, а описанието на някакви негови признаци. От тук различието между обективната (фактическата) действителност и правната действителност се обяснява по следния начин:
   1.Не всички факти от обективната действителност са правно релевантни (напр. годежа).
   2.Не целият факт от фактическата действителност е юридическият факт – законодателят подбира само онези негови белези, които са значими за правото и ги превръща в правни.
   Т.е. юридическият факт е факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, с настъпването на който, настъпват и предвидените в диспозицията й последици. Онзи факт от обективната действителност, който е възведен в юридически може да бъде от различен характер – напр. събитие, настъпило без участието на човешка воля или пък психическо преживяване у дееца (вината) и пр.
   Макар че юридическият факт е предпоставката, която заедно с правната норма поражда определени права и задължения, има и случаи, когато самото субективно право/цялото правоотношение може да има качеството на юридически факт и от това субективно право да следват други правни последици.
   Проф. Живко Сталев счита, че и правната норма сама по себе си може да представлява юридически факт – напр. винаги, когато фактическият състав предвижда противоправност, той включва и правната норма. Това разбиране обаче, не се приема от повечето автори у нас.
   Основните разграничения между юридическия факт и правната норма се свеждат до следното:
   1.От една страна, юридическият факт като част от обективната действителност, е нещо конкретно, притежаващо индивидуализиращи го белези, по които се различава от правната норма. Докато правната норма представлява абстрактно правило за поведение, пригодено да приеме множество юридически факти в приложното си поле.
   2.От друга страна, юридическият факт е онова нещо, което привежда правната норма в действие, т.е. без проявлението на юридическия факт правната норма не може да прояви действието си, не може да породи, измени или да прекрати някакъв тип гражданско правоотношение.
   Т.е., ако няма юридически факт, правната норма няма да има и хипотезис.
   Проф. Сталев приема, че не всички правни норми се нуждаят от юридически факти, за да проявят правното си действие, тъй като има безусловни правни норми, които имат само диспозиция. Като примери той привлича правните принципи, общодостъпните права и свободи и общите за всички лица запрети.
   Правните принципи сами по себе обаче, не могат да проявят правни признаци, защото представляват обобщения, които се привличат, когато има нужда от тях (напр. при тълкуването или при правоприлагането по аналогия). Т.е. необходима е винаги някаква предпоставка за действието на правните принципи.
   Що се отнася до общото правило за поведение, то винаги в някаква друга разпоредба се съдържа границата за упражняването на дадени субективни права. А тази граница се поставя от юридически факт.
   По отношение на запрета нещата не стоят по-различно. Напр. запретът, който съществува за отчуждаването на публична държавна собственост, се преодолява чрез концесията, а за упражняването на правата по една концесия, е предвиден специален ред в ЗКонц. Следователно този общ запрет/преодоляването му, се конкретизират в отделна процедура спрямо отделните лица.
   Тук е мястото да се направи една обяснителна бележка по отношение на понятието “ex lege”. Ex lege не означава, че правната норма може да се задвижи без юридически факт, а, че тя може да се задвижи без юридически факт, който да съдържа волеизявлението на субектите. Така напр., със смъртта на едно лице настъпва ex lege правото за наследяване по закон на наследника. Със смъртта на това лице, макар наследникът още да не е придобил наследството, за него възниква правото му на наследство, което се конкретизира в отделни субективни права, след като приеме наследството.
   Връзката между юридическия факт и правните последици не е обективна (причинно-следствена), а е субективна, тъй като зависи от волята на законодателя. Връзката не винаги е и еднопосочна – макар в повечето случаи правната норма да преднамира факт  и да го релевира, самата тя понякога първо създава едно явление като правно, а чак по-късно то се превръща във фактическо явление (напр. процесуалните права).
   Правните последици, които законодателят свързва с юридическите факти, са най-вече за създаването, изменението и прекратяването на субективни права/правни задължения. Но юридическият факт може да има за правна последица и придаването на правно качество на едно лице (напр. правоспособността, дееспособността)или възникването, прекратяването и изменението на юридическите лица.
   Юридическият факт безспорно се различава от субективното право, правното задължение и правоотношението, които са последица от неговото настъпване. Т.е. юридическият факт поражда в хипотезиса на една правна норма субективните права в съответното правоотношение.
   Юридическите факти се събират, т.е. в процеса чрез доказателствените средства се доказва съществуването на такива правно релевантни факти, т.е. източниците, които съдържат тези юридически факт са доказателствените средства – напр. вещните доказателства, обясненията на страните и пр.). Само по себе си едно доказателство представлява процесуален юридически факт, от който могат да се извлекат съществуващите правно релевантни факти за дадения спор.

   ІІ.Видове юридически факти  
   Юридическите факти биват:
   1.Юридически факти на гражданското право и юридически факти на другите правни отрасли
   Юридическите факти на гражданското право се съдържат в гражданско-правна норма и са относими към отношенията между равнопоставени правни субекти. Юридически факти на гражданското право са всички източници на облигационните правоотношения (сделки, договори и пр.); обикновените юридически постъпки също могат да стоят като правопораждащ факт за възникването на авторски права и т.н.
   От гл.т. на този критерий могат да се различават юридически факти, които имат само гражданско-правно действие и юридически факти, които са гражданско-правни, но пораждат и друго не гражданско-правно действие. Напр. умишленото запалване на един взет под наем апартамент от наемателя – от една страна това представлява едно неизпълнено договорно правоотношение, тъй като не е спазено условието на 233 ЗЗД за това, наемателят да държи вещта в състоянието, в което я е получил,ci а от друга страна това е деликт, т.е. явява се юридически факт по друга правна норма. Едновременно с това се поражда и наказателна отговорност.
   Различна е и категорията “юридически факт на гражданското право” от категорията “юридически факт, който поражда гражданско правоотношение”. Гражданско правоотношение може да възникне не само от юридически факт на гражданското право, но и от гражданско-правен юридически факт плюс други юридически факти. Напр. правото на собственост/задължението да се плати цената, може да възникне по един предварителен договор за продажба, който обаче поради неизпълнението си, е обявен от съда за окончателен. В резултат на съдебното решение е възникнало правото на собственост. Тук юридическите факти са два – предварителният договор, който е юридически факт на гражданското право и юридическия факт по 19, ал. 2 ЗЗД, който е юридически факт на процесуалното право.cii
   2.Според структурата си юридическите факти биват:
   ~ прости юридически факти
   ~ сложни юридически факти (фактически състави) – тук съществуват няколко обособени юридически факти, всеки от който може да има и самостоятелно правно действие, което обаче не е правното действие на целия фактически състав.
   Така напр. не е прост юридически факт сключването на един договор, защото той предполага няколко отделни юридически факти – отправяне на оферта, приемането на офертата и т.н. Всеки един от тях е свързан с определени правни последици (напр. докога тази оферта обвързва страните и т.н.). Т.е. всеки един отделен юридически факт в този фактически състав има самостоятелно действие, което обаче не е действието на целия фактически състав.
   В действителността всяко явление може да се разчленява. Въпросът е какъв е правният смисъл на това разчленяване и докъде да се простира то? Напр. може да се постави въпроса един факт ли е раждането?
   3.От гл.т. на типа въздействие, което юридическият факт има в действителността, юридическите факти се делят на:
   ~ правопораждащ юридически факт (конститутивен юридически факт) – този юридически факт е онзи, от който възниква едно правоотношение (правата и задълженията) или, от който възниква един правен субект. Тук говорим за титул – това е онзи юридически факт, който дава право на едно лице да придобие едно субективно право.
   ~ правопроменящи юридически факти – това са онези правно релевантни факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. Тази промяна може да се свърже с промяна на съдържанието или с промяна на правно качество. Напр. в хипотезата, когато един длъжник се замести с друг спрямо кредитора или при цесията. Правопроменящите юридически факти са средство за защита на ответника в един процес.
   ~ правопогасяващи юридически факти – с тях се погасява публичната претенция, гарантираното публично право. Напр. възражението за изтекла погасителна давност. Т.е. с позоваването на погасителна давност, отпада правото на публична защита.
   ~ правопрекратяващи юридически факти – с тези юридически факти се прекратява едно субективно право. Напр. изтичането на един преклузивен срок.
   4.Според съдържанието си, юридическите факти биват:
   а) действия на правните субекти – това са такива юридически факти, които имат в основата си едно волево поведение. От гл.т. на това, дали волята е насочена само към създаването на нещо или тя обхваща и желаните правни последици, действията на правните субекти се подразделят на:
   ~ правни сделки – напр. правна сделка е договорът, защото при него волята на правните субекти се простира не само към сключването, а и към желанието за неговото сключване.
   ~ юридически постъпки – юридическите постъпки са правомерни юридически действия, които пораждат правни последици за страните, независимо от това, дали те са желали или не настъпването им. Напр. признаването на един дълг.
   Действията на правните субекти могат да се разделят и на:
   ~ правомерни
   ~ неправомерни – напр. гражданското правонарушение. Това предполага определено поведение, с което се нарушава определено задължение или се вреди другиму.
   Терминът “действие” често се използва като синоним на “действие на договора”. Като юридически факт обаче, договорът е самото действие;
   б) събития – това са факти, които биха могли да бъдат чисти случки от природата, в които волята на човека не участва, но могат да са и факти, при които волята на човека участва, но тя е ирелевантна. Събитията се делят на:
   ~ абсолютни юридически факти – при тях човешката воля не присъства – напр. една буря като непреодолима сила за освобождаване от отговорност на длъжника по ТЗ.
   ~ юридически факти, при които волята на човека присъства, макар и да не изменя съдържанието им.
   в) душевни състояния – това са особен вид юридически факти, които са трудни за доказване. Напр. това са знанията за определени обстоятелства, страдания, болка и пр., на които законодателят придава в една или в друга посока правна сила. Напр. намерението да се упражнява фактическа власт върху една вещ, съгласно 68 ЗС, е предпоставка за това, дадено лице да се счита за владелец на вещта.ciii Или грешката, в резултат на която едно лице е формирало дадена представа за действителността и е сключило съответната сделка. Грешката е основание за унищожаване на сделката и за търсене на обезщетение по 28, ал. 3 ЗЗД.civ Или пък мотивът (онова субективно нещо, което е подбудата, за да се извършат определени действия) при едно дарение, който противоречи на морала.
   5.Според времетраенето си, юридическите факти биват:
   а) събития – тези юридически факти имат краткотрайно съществуване;
   б) състояния – те имат по-дълготрайно съществуване и включват в себе си събитията.
   Доказването при събитията е по-лесно, тъй като в тях е се включва еднократно осъществяващ се юридически факт. При състоянията доказването е по-трудно, тъй като през тяхното времетраене могат да настъпят различни събития – напр. при придобиваната давност могат да настъпят събития, които да я спрат или прекъснат. Доказването на този продължителен период от време е проблемно, поради което едно състояние започва и завършва с дадено събитие. Така напр., владението започва с установяването му и завършва с позоваването на владелеца на изтекла придобивна давност. Презюмира се, че когато се докаже наличието на началото и края на това събитие, следователно и през останалото време то е било налице.
   Такива състояния са погасителната, придобивната давност, дълбокото и непоправимо разстройство на брака и пр.
   6.От гл.т. на формата на проявлението си, юридическите факти биват:
   а) положителни юридически факти – характеризират се с някаква промяна;
   б) отрицателни юридически факти – при тях липсва определено събитие;
   Често отговорността може да бъде както за действия, така и за бездействия, но, ако за непозволено увреждане например, се търси отговорност за бездействие, тази отговорност се доказва само, ако е трябвало да се действа.
   Твърди се, че поначало положителните факти се доказват от ищеца, а отрицателните – не е необходимо да се доказват от него.
   7.Фикции, предположения и ситуации

   ІІІ.Действие на юридическите факти
   1.Действие на юридическите факти по отношение на лицата
   Юридическите факти имат най-често действие за онзи, който ги осъществява, за онзи, към който е насочено съответното действие и по отношение на трети лица. Напр. при сделката, безспорно е действието на този юридически факт за лицето, което волеизявява, но и за лицето, което приема волеизявлението. Така, при едно наследство, обстоятелството, че това волеизявление (в случая на наследодателя) се отразява и върху наследника, означава, че то действа пряко (60 ЗН).cv
   Поначало всеки юридически факт поражда последствия за третите лица. Дори едно съдебно решение създава изисквания за всички лица и органи да се съобразяват с него. Но това не пречи всяко трето лице да заведе нов иск към лицето, което напр. вече е признато за собственик.
   Действието на юридическия факт спрямо лицата е относително. Напр. според 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действие само между страните, а по отношение на третите лица – само в определени от закона случаи.cvi Тези изрично предвидени в закона случаи са много. Напр., когато един договор е в полза на трето лице, неговото действие е пряко, т.е. страните по договора са го целели и желали. Друга е хипотезата при рефлексното действие, когато един юридически факт, поначало поражда пряко действие между страните и рефлексно действие за трети лица. Това всъщност е actio pauliani по 134 ЗЗД.cvii Рефлексно е същото така и действието, когато лицата не са искали пораждането на определено право при представителството.
   Поначало рефлексното действие се урежда от закона и се установява в интерес на третите лица, но има и случаи, когато то поражда отрицателни правни последици спрямо третите лица (напр. 78 ЗС).cviii
   2.Действие на юридическите лица по време
   Нормално е юридическият факт да прояви своето действие тогава, когато се породи, когато става дума за състояние – то да е завършено, а, ако става въпрос за друг вид юридически факт – действието му да не е отложено във времето.
   Не е отлагане във времето, ако е уговорено, че длъжникът трябва да върне парите след два месеца, например.
   Поначало юридическият факт може да е скрепен и с обратно действие (но само като изключение) – напр. развалянето на един договор по силата на 88 ЗЗД.cix
   Обратното действие на юридическия факт е изключение, тъй като създава несигурност за третите лица. Така напр., ако аз съм продал нещо на един купувач и той по-късно го е препродал. Ако се касае за недвижим имот и аз разваля договора с обратна сила, тогава с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третото лице. За да се намали този негативен ефект за третите лица, законът предвижда обратното действие да се прилага само по отношение на недобросъвестните трети лица, т.е. за онези трети лица, които напр. са видели при покупката от купувача, че има вписан иск за разваляне на договора.
 
     32.Фактически състави – понятие и видове. Смесени гражданско-правни фактически състави

   І.Понятие за фактическия състав
   Фактическият състав е сложен юридически факт, който проявява действието си само при съвкупното проявление на всички юридически факти, които се съдържат в него.
   Отделните юридически факти, които се включват във фактическия състав, могат да имат и самостоятелно действие, но то не е това действие, което е целено от страните или този юридически факт не е достатъчен, за да може съответната сделка да прояви действие. Напр. сделка, извършена от непълнолетен – при нея освен волеизявлението на непълнолетния, за да прояви тя правните си последици, са необходими още съгласието/одобрението на родителите и в някои случаи – разрешение от Председателя на РС.
   Комбинацията между юридическите факти може да е различна – фактическият състав може да прояви последиците си и тогава, когато едни и същи лица сключат сделка и след това извършат действия. Напр. при алтернативните сделки, когато едно лице дължи по отношение на няколко лице определени предмети, но е престирало на едно от тях, то тогава дългът ще бъде погасен. Тук обаче, освен сделката, е необходимо и още едно допълнително волеизявление, което се изразява в това или предварително да са решили това, или да са решили да дадат на съда възможността да упражни правото на избор. В този случай юридическите факти във фактическия състав нямат едни и същи правни субекти.
   ІІ.Действие на фактическия състав
   До проявлението на отделните си елементи, фактическият състав е conditio pendente (във висящо положение), т.е. съществува несигурност дали фактическия състав ще прояви докрай своето действие. И докато се чака завършването му, може да възникнат задължения за някои от страните. Напр. за длъжника ще възникне задължението да на отчуждава на трети лица предмета на сделката. Т.е., за да се завърши фактическият състав, е необходимо потвърждаване на сделката.
    Една част от елементите на фактическия състав могат да са напълно равнопоставени – напр., за да има договор трябва да има предложение и приемане на това предложение. Възможно е обаче, отделните елементи във фактическия състав да са неравнопоставени – единият от тях е главен юридически факт, който определя правното действие, което искат да постигнат страните, а друг е обуславящ юридически факт, т.е. той дава условието, въз основа на което главният юридически факт ще прояви своето действие. Така напр. главният елемент на една сделка, която извършва един непълнолетен, ще бъде неговото волеизявление, с което се разпорежда с една своя вещ, а обуславящият елемент е съгласието на родителите/съда.

   ІІІ.Видове фактически състави
   1.От гл.т. на това, дали във фактическия състав се включват само гражданско-правни юридически факти или има и такива от други правни отрасли, гражданско-правните фактически състави биват:
   а) еднородни фактически състави – такива, които съдържат само гражданско-правни юридически факти;
   б) разнородни (смесени) фактически състави – те съдържат юридически факти от други правни отрасли, но поне един от тях трябва да бъде гражданско-правен;
   2.От гл.т. на разположението на юридическите факти във времето, гражданско-правните фактически състави биват:
   а) симултантни фактически състави – при тях юридическите факти се проявяват едновременно;
   б) субцесивни фактически състави – съдържащите се в тях юридическите факти се проявяват последователно – напр. възникването на едно АД, където търговското дружество първо се учредява, а след това се регистрира в съда.
   Когато говорим за симлтантната и субцесивната система, трябва да разбираме подреждането на елементите вътре в гражданско-правния фактически състав. Така напр. учредяването на едно търговско дружество по ТЗ става по симултантната система, но като цяло целият процес по възникване на дружеството е субцесивен (163 ТЗ).cx
   3.От гл.т. на това, дали отделните елементи на фактическия състав взаимно се обуславят, гражданско-правните фактически състави се делят на:
   а) статични фактически състави – при тях отделните елементи не се намират в логическа или нормативна връзка помежду си и могат да бъдат осъществени свободно;
   б) динамични фактически състави (производства) – при тези фактически състави съществува зависимост между елементите им, според която всеки предходен юридически факт се явява предпоставка, за да настъпят правата и задълженията (правните последици) по следващия юридически факт. Напр., доколкото няма взето решение за учредяването на едно търговско дружество (напр. банка), няма издаване на лиценз за извършване на съответната банкова дейност, няма и охранително производство пред съда (вписване във фирмения регистър), няма въобще възникване на търговското дружество.
   4.От гл.т. на определеността, фактическите състави биват:
   а) относително определени фактически състави – те съдържат в себе си определени понятия или пък изискват някаква преценка от съда. Напр. последиците на развода по 98 СК.cxi Или пък в хипотезата на 190, ал. 2 ЗЗД, където купувачът при частична евикция може да поиска по съдебен ред разваляне на договора за продажба и обезщетение за вреди, когато според обстоятелствата може да се приеме, че той не би купил вещта, ако е знаел, че част от вещта принадлежи на трето лице. В случай, че купувачът е недобросъвестен (т.е. знаел е, че част от вещта принадлежи на трето лице и има опасност от евикция), той има право да иска намаляване на цената и обезщетение за вредите, настъпили от отстраняването му.cxii Пример за относително определен фактически състав е напр. 92, ал. 2 ЗЗД, който предвижда при прекомерност на уговорения размер на неустойката в сравнение с претърпени вреди или, ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, тя да бъде намалена по решение на съда.cxiii

   IV.Смесени фактически състави
   Смесените фактически състави са налице, когато, за да се породи действието на сделката, е необходимо и едно допълнително волеизявление от страна на компетентен държавен орган, като въздействието на това допълнително волеизявление върху съдържанието на сделката може да бъде в следните насоки:
   1.Когато компетентният държавен орган само регистрира или установява волята на страните за сключването на една определена сделка, тогава вмесването на държавния орган в съдържанието на сделката е най-слабо. Напр. така е при регистрацията, която е предвидена за някои валутни сделки по ВЗ.
   2.Тогава, когато се продава недвижим имот по нотариален ред – в случая нотариусът само констатира волеизявленията на страните. Тук обаче намесата в съдържанието на сделката е по-голямо, тъй като нотариусът е длъжен да направи и преценка за законосъобразност на сделката, както и да установи, дали праводателят е собственик на имота. Същата преценка за законосъобразност прави и един държавен орган, когато от него се иска регистрирането на едно юридическо лице.
   3.Държавният орган навлиза още по-дълбоко в съдържанието на сделката, когато е компетентен да се произнася за целесъобразността на сделката – напр. разрешението от РС, за да се отчужди имот на непълнолетен.
    Смесените фактически състави притежават всички елементи на фактическите състави изобщо, но докато последните могат да са и еднородни, то при смесените фактически състави поне един от елементите им трябва да е гражданско-правен юридически състав и поне един от останалите елементи трябва да бъде юридически факт от друг правен отрасъл. Разбира се, определящият елемент е гражданско-правният.
   Така напр. смесен ще бъде фактическият състав, който се състои от един предварителен договор (гражданско-правният юридически факт), който предварителен договор една от страните е отказала да сключи и се налага производството пред съда по 19, ал. 3 ЗЗД (юридически факт от друг правен отрасъл – в случая -  публично-правен).cxiv
   Смесените фактически състави могат да са и само с гражданско-правно действие, но най-често разпространените смесени фактически състави имат и гражданско-правно, и друго някакво действие.
   Главният елемент на смесения фактически състав (онзи, който определя какво да бъде съдържанието на смесения фактически състав) е гражданско-правният юридически факт. Допълнителните елементи от смесения фактически състав пораждат действие, доколкото има налице валиден главен (основен) юридически факт. Допълнителните елементи обуславят напр. настъпването на действието на гражданско-правния факт в сделката.
   Смесен фактически състав няма да бъде налице, когато има само двете гражданско-правни волеизявления (на детето и на родителите) при разпореждане с недвижими имоти на непълнолетния. Не е необходимо също така да са налице и двата елемента – единият от тях може да бъде просто юридическо събитие, за да е това само един обикновен фактически състав.
   Когато един допълнителен юридически факт обуславя действието на гражданско-правния (главния юридически факт) се казва, че той е conditio iuris, т.е. това е някакъв факт от обективната действителност, който е отразен в правната норма и в зависимост от проявлението на който, сделката ще прояви едно или друго действие. Напр. 76 ЗН, който предвижда, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни сънаследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в неговия дял при делбата.cxv Или тогава, когато един от наследниците продава в цяло наследственият имот, който е по правило съсобствен, сделките, които той сключва с купувача няма да породят правно действие, а ще се намират във висяща недействителност. Дали сделките ще останат недействителни или ще се валидизират, е обусловено от това, дали продаваната вещ ще се падне в дял на наследника или не. Именно това условие (този факт от действителността) е conditio iuris, защото то обуславя действието на сделката, независимо, че между страните по сделката няма такава уговорка.
   Оттук следва, че относителното тегло на отделните елементи на смесения фактически състав е относително, но така или иначе, що се отнася до действителността на сделката, тяхната тежест е еднаква.
   Обявяването на недействителността на някой от елементите на смесения фактически състав би могло да стане в зависимост от това, към кой правен отрасъл спадат те. Но има и хипотези, в които е предвидено цялостен режим за атакуване недействителността на отделните юридически факти в смесения фактически състав – напр. при една концесия.

     33.Придобиване на права. Правоприемство – видове, правно значение. Изменение и изгубване на права

   І.Определение и понятийни уточнения

   По определение придобиването на субективни права представлява установяване на връзка по силата на правната норма и при проявлението на конкретен юридически факт, тази връзка се превръща във връзка между определено лице и съответно право.
   Изгубването на субективните права представлява преустановяване на вече установена връзка между съответен правен субект и определени субективни права. Това прекратяване на установената връзка може да настъпи поради различни обстоятелства – погиване на вещта, обект на субективното право, нейното отчуждаване и т.н.
   Трябва да се има предвид, че не са идентични понятията “придобиване/загубване” и понятията “възникване/прекратяване”.
   Възникването на субективното право е не просто установяване на връзката между субекта и субективното право, а представлява тепърва създаване на ново гражданско-правно субективно право.
   Изменението на субективното право изисква съществуването на едно субективно право + един нов юридически факт, който да внесе някакви изменения в това субективно право. Напр. един договор за новация.
   Прекратяването на субективното право е налице не просто, когато се преустанови правната връзка между носителя на субективното право и това субективно право, а когато това субективно право престане да съществува в правния мир изобщо.
   Следователно, основание за възникване, изменение и прекратяване на субективните права са определени юридически факти, с които конкретна правна норма свързва възникването, изменението и прекратяването им, т.е. тук под “основание” трябва да се разбира юридически факт.
   Основанието за придобиването на субективно право (титул) би могло да е самата правна сделка и в този смисъл то е различно от основанието за самата сделка.
   Оттук следва, че придобиването на субективно право може да съвпада с възникването на това право, но това не е задължително. Същото важи и за изгубването на субективните права – изгубването може да съвпада с тяхното прекратяване (поради погиване на вещта напр.), но може и да не съвпада (напр., когато вещта е отчуждена).
   Трябва да се отбележи, че когато се говори за прехвърляне на права при деривативно правоприемство, се стига до придобиване и изгубване на права, което не означава обаче, че това е възникването и прекратяването на тези права (правото на собственост не изчезва от правния мир, а само се придобива от купувача и се изгубва от продавача на съответната вещ).

   ІІ.Видове придобиване на субективни права
   Начините (видовете) за придобиване на субективни права биват следните:
   1.В зависимост от това, дали съответното субективно право се придобива пряко (ex lege) или това става по волята на правните субекти, субективните права се придобиват:
   а) пряко (ex lege) – при това придобиване също винаги е необходим юридически факт или смесен фактически състав, в който може да има/да няма волеизявленията на страните;
   б) придобиване на субективните права по волята на правните субекти;
   2.В зависимост от съдържанието на юридическия факт, необходим за придобиването, правоприемството на субективни права бива:
   а) оригинерно (първично) придобиване – при него лицето, което придобива съответното субективно право става негов титуляр без оглед на това, дали преди това някой го е притежавал. Напр., ако аз владея един недвижим имот в продължение на десет години като недобросъвестен владелец, мога след изтичането на този срок, да се позова на изтекла придобивна давност без оглед на това, дали някой друг не е бил собственик на имота. Т.е. оригинерното придобиване не  се извлича (не се основава) от правото на собственост на други лица.
   Така напр., ако аз съм добросъвестен владелец, мога да се ползвам от вещта и получавам по оригинерен начин в собственост плодовете, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й, т.е. ще придобия първично в собственост онези плодове, които съм получил от вещта до момента на предявяване на иска за връщането й.cxvi Друг пример е 78 ЗС.cxvii
   б) деривативно (производно) придобиване – тук придобиването на съответното субективно право вече се основава на субективно право на друго лице. Затова тук ще се прилага правилото “с отпадането правата на купувача, отпадат и правата на третите лица”, т.е. не може да се придобие субективно право от лице, което не го е притежавало. Санкцията, която законът налага тогава, когато праводателят не е собственик, не винаги е нищожност на сделката. Нищожно би било дарението на чужда вещ или завета на чужда вещ. Не е обаче нищожна продажбата на чужда вещ, завета на родово определени вещи и т.н. Принципът тук е задължението за dare и вещно-прехвърлителното действие на договора. Случаите, в които се провъзгласява нищожността на такива деривативни придобивания, се дължат на някои особености. Докато при дарението по 225 ЗЗД дарителят отстъпва безвъзмездно веднага нещо на надарения, т.е. в момента на предаването на вещта, се прехвърля и собствеността върху нея,cxviii то при продажбата не е така – днес напр. може да се сключи сделката за продажбата на една вещ, но прехвърлителното действие може да настъпи по-късно (утре, вдругиден, след месец).
   Именно поради изискването праводателят да е собственик на вещта, с отпадането на неговите права върху вещта, отпадат и правата на правоприемника. Разбира се, от всеки принцип има и изключения, които и тук не липсват:
    ~ случаите на 33, ал. 3 ЗЗД, според който, когато една сделка е сключена при крайна нужда, това е основание да се иска унищожаването й. Въпреки това, ако купувачът междувременно е продал вещта, правата на третото лице ще се запазят, стига те да са придобити преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора.cxix
   ~ при относителната недействителност, когато едно лице дава по отношение на един длъжник определена парична сума, но последният не само не връща сумата, но и продава имота си, за да осуети вземането на своя кредитор. В този случай, ако третото лице препродаде имота си на друго трето лице, правата на последния ще бъдат запазени, стига продажбата да е станала преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора (135, ал. 1 ЗЗД).cxx
   ~ отмяна на дарение – в случаите, когато дарителят иска отмяна на дарението, но надареният е продал полученото на трето лице, то последния също запазва правата си, ако сделката между него и надарения е станала преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението (227 ЗЗД).cxxi
   Тези изключения от принципа, че с отпадане правата на продавача, отпадат и правата на купувача, поставят въпроса, дали не се касае за един общ принцип, наречен “закрила на добросъвестното трето лице”.
   Друго, което е спорно, е това, дали в този случай, когато това трето лице запазва правата си, въпреки че са отпаднали правата на праводателя му, това придобиване е оригинерно или деривативно. Доц. И. Русчев счита, че това придобиване на права не е оригинерно.
   Производното придобиване на права, тъй като предполага прехвърлянето на вече съществуващи права, се нарича правоприемство. В основата му почти винаги стои волята на страните. Но има и изключения като напр. 93 ЗС, според който предвижда, че добивът от вещта (като плодове, прираст от добитък, наем и т.н.) принадлежи на собственика й. Лицето, което става собственик на плодовете, извлича правото на собственост върху тях от собствеността си върху дървото, но волеизявление няма (дървото не може да даде съгласието си).cxxii
   Правоприемството може да настъпи и по силата на едно съдебно решение, както напр. е в хипотезата на 19, ал. 3 ЗЗД – така купувачът става собственик без да е налице воля на страната.cxxiii

   
   ІІІ.Видове правоприемство
   1.От гл.т. на това, дали правата са съществували в същия вид преди деривативното (производното) придобиване, правоприемството бива:
   а) транслативна сукцесия – при нея праводателят изцяло прехвърля субективното право във вида, в който го е придобил;
   б) конститутивна сукцесия – напр., когато се прехвърля правото на строеж върху един имот, но това право не съществува върху правото на собственост и следователно се създава едно ново субективно право (правото на суперфиция). Собственикът ще има само част от правото на собственост – т.нар. nuda proprietas (гола собственост). Когато той иска да прехвърли имота, ще може да прехвърли само голата собственост върху имота и това прехвърляне ще бъде вече транслативна сукцесия, тъй като правата се прехвърлят във вида, в които са били преди правоприемството.
   2.В зависимост от това колко права се прехвърлят, правоприемството се дели на:
   а) общо правоприемство – напр., когато едно лице наследява друго или когато едно юридическо лице се влива в друго;
   б) частно правоприемство – при него се прехвърля само единично право/задължение. Напр. при един завет или при един договор за продажба.
   Трябва да се каже, че всичко това важи и за правоприемството при задълженията – напр. 102 ЗЗД.cxxiv

   IV.Изменение и изгубване на права
   Изменението на субективните права представлява проявление на юридически факти, при което субективното право се запазва, но е с промени в съдържанието си.
   Най-често изменението на субективните права води до пораждането на някакво ново субективно право (напр. при новацията или при даването вместо изпълнение). Специални хипотези на изменение на договора има в 300 ТЗ (когато страните уговарят при настъпването на определени условия да допълнят договора и при настъпването на тези условия не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда да допълни договора),cxxv 301 ТЗ (когато едно лице действа без представителна власт от името на търговец, се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването им)cxxvi и 307 ТЗ (когато по искане на една от страните съдът постанови прекратяване или изменяне на договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността).cxxvii
   Изгубването на субективни права настъпва въз основа на юридически факти, които могат да съдържат или не волеизявленията на страните. Изгубването на субективните права следва да се отличава от изгубването/прекратяването на самото правоотношение. При абсолютните права, с прекратяването на субективното право – прекратява се и правоотношението. При относителните права изгубването на едно субективно право не води до прекратяването на цялото правоотношение. Напр. изгубването на правото да се търси реално вземането, не довежда до прекратяването на правоотношението. И обратно – прекратяването на правоотношението не води до прекратяването на всички субективни права. Напр., след развалянето на един договор, изправната страна има право на обезщетение.

   V.Видове изгубване и прекратяване на субективните права
   1.Без волеизявлението на титуляра – напр. при смърт на титуляра, при погиване на вещта и пр.
   2.Въз основа на волеизявление на титуляра (разпореждане, прехвърляне, предаване). Спорно е, дали, за да е налице разпореждане, трябва да има незабавен прехвърлителен ефект. Напр. не е разпореждане сключването на един предварителен договор, когато е предвидено, че един месец по-късно ще се сключи окончателният договор. Но, ако напр. има една продажба, която е под условие, при сбъдването на условието ще има вещно-прехвърлителен ефект и следователно ще е налице и разпореждане.
   В зависимост от това, дали волеизявлението на разпореждащия се трябва да се приеме, разпорежданията биват:
   а) отказ от право – за отказ от право говорим, когато законът изисква само волеизявление, без да е необходимо то да бъде прието. Напр. отказ от право на собственост върху един недвижим имот става само чрез нотариално заверена писмена форма.
   113 ЗЗД забранява отказ от облигационно право, от правото да се позовеш на изтекла погасителна давност, ако срокът й не е изтекъл напълно.cxxviii 84 ЗЗД също не допуска отказ от неизтекла придобивна давност.cxxix
   б) отчуждаване на права – когато разпореждането със субективни права изисква приемането на волеизявлението.
   Важно е, че разпореждането, като акт, засягащ изключително съществено субективното право, изисква пълна дееспособност/конкретна и изрична представителна власт.

     34.Правна сделка – произход и сравнително-правна уредба. Понятие. Видове волеизявления. Действие на правната сделка. Съпоставяне и отграничаване от юридическите постъпки

   Правната сделка е един от “китовете”, заедно с понятията “субективно право”, “правоотношение” и “юридическо лице”, върху който лежи съвременната цивилистика. Правната сделка е една абстракция, теоретична конструкция, под която трябва да се разбират онези общи елементи, които са характерни за всички волеви актове, насочени към пораждането на определени правни последици.

   І.Произход и сравнително-правна уредба на правните сделки
   Правните сделки намират за пръв път място в Естествената школа. Те намират място и в Пруския всеобщ земски законник, а най-пълен израз намират, в резултат на дългогодишно обсъждане, в БГБ.
   Правните сделки се превръщат в едно култово понятие за цивилистиката, тъй като те са еманация на духа на зараждащата се буржоазия. Въпреки това, правна уредба на сделките може да се търси в правните системи, изградени на базата на пандектната система (Френският граждански кодекс говори за acte iuridict). В другите правни системи (като напр. в АГК), правните сделки нямат правна уредба.

   ІІ.Правна уредба на правните сделки в Република България
   44 ЗЗД предвижда съществуването и на едностранни правни сделки – т.е. предвидено е, че правилата относно договорите могат да се прилагат и относно едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.cxxx Тук именно се съдържа основната причина правните сделки да нямат своя правна уредба у нас, тъй като принципите, които уреждат договорите и принципите, регулиращи правните сделки, са коренно различни. Принципът на 9 ЗЗД, че страните могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото това не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, не може да се приложи спрямо 44 ЗЗД, защото се отнася за материята на договорите. Т.е. едностранни сделки могат да съществуват само дотолкова, доколкото са предвидени в закона. Уредбата на едностранните сделки е дадена главно в 44 ЗЗД и в особената част на закона – напр. публичното обещание за награда (368 – 369 ЗЗД).cxxxi Класически представители на едностранните сделки са още напр. менителницата, записът на заповед, чекът, вирментът, гаранцията и пр., които са уредени в ТЗ.
   Именно поради тази причина материята на правните сделки си остава една абстракция.
   Що се отнася до двустранните правни сделки, то тяхната уредба е уредена детайлно в ЗЗД, а в особената част на закона са уредени някои други отделни сделки.
   По отношение на многостранните сделки, поради тяхната специфика, те са уредени в законите, които предвиждат функционирането и дейността на корпоративните юридически лица или на общности, които нямат характера на юридически лица като напр. етажната собственост по ЗС, решенията, които взема една кооперация по ЗКооп., решенията, които вземат различните търговски дружества и т.н.

   ІІІ.Понятие за правната сделка
   Касае се за един правомерен юридически факт, който има за съществена част волеизявлението на едно или повече лица, насочен към пораждането на гражданско-правно действие, което действие е определено (определя се) от волеизявлението. Следователно, сделката има за родов белег това, че е правомерен юридически факт, а видовите й белези са волеизявлението и гражданско-правното действие, т.е. централен белег на сделката е волеизявлението, което е насочено към пораждането на гражданско-правни действия. Волеизявленията биват: на едно лице, на две лица и  на много лица. Не е изключено обаче, правната сделка да съдържа и други елементи.
   Това волеизявление определя желаното от страната/страните действие на сделката. Но понякога това волеизявление поражда и негативно действие – напр., когато със сключването на един договор се нарушава закона. В този случай сделката е нищожна и изправната страна получава правото на обезщетение за вреди. Или друг пример е тогава, когато страните не са обхванали във волеизявленията си определени правни последици, но тези правни последици се съдържат в правните норми – напр. при продажбата на чужда вещ, когато, ако купувачът е знаел за права на трети лица върху вещта, която купува, когато бъде съдебно отстранен (евиктиран), той може да иска от продавача само цената на вещта, като това правило важи и тогава, когато страните са се уговорили продавачът да не отговаря за съдебното отстранение (192 ЗЗД).cxxxii Това позоваване на последиците, предвидени в правната норма може да стане по следните два начина:
   1.Когато тези правни последици са изрично предвидени в закона.
   2.Когато правните последици не са изрично предвидени в закона (pacta nominata) – 9 ЗЗД.

   IV.Видови белези на правната сделка
   1.Волеизявление – волеизявлението представлява правно-релевантен акт от душевната сфера на едно лице. Като волеизявлението е изградено от два елемента:
   а) воля – това е едно вътрешно психическо изживяване;
   б) изявление – това е обективирането на това вътрешно психическо изживяване, т.е. неговото довеждане до знанието на околния свят.
   Счита се, че във волята се включват няколко елемента, които са следните:
   ~ потребност – волевият акт цели задоволяването на тази потребност;
   ~ мотив – това е осъзнатият стремеж да се задоволи тази определена потребност;
   ~ цел – мотивът е осъзнатият стремеж за задоволяването на някаква определена цел;
   Волята трябва да намери външен израз, за да може останалият свят да разбере, че тя съществува, т.е. освен, че тя трябва да се обективира, волята трябва да е насочена към извършването на правно действие.
   Следователно, ако волевият процес не е намери обективиране, той е ирелевантен, а от това следва, че липсва правна сделка.
   Ако първият елемент на волеизявлението е волята, то другата нейна страна е обективирането й, т.е. външното поведение, от което може да се съди за наличието и съдържанието на определена воля. Критерият, по който се тълкува това поведение е житейски, като обективирането на волята бива два вида: изрично (експресно) и мълчаливо (конклудентно).
   Важно е това обективиране на волята да е безспорно. Докато психичният процес има една относително дълга продължителност, то волеизявлението е един еднократен къс акт и веднъж изявено, то се превръща в юридически факт, независимо от психологическото състояние, при което се е формирала волята.
   Връзката между волята и изявлението е спорна, в смисъл, кое от тях е релевантно – дали волята е меродавна и при нейната липса изявлението е нищожно, или обратното. У нас, българският законодател е решил съотношението между воля и волеизявление компромисно – принципът е, че за волята на лицата се съди по техните изявления (26, ал. 2 ЗЗД, според който едно от основанията за нищожност на договорите е липсата на съгласие между страните, т.е. доколкото няма воля сделката ще е нищожна).cxxxiii От друга страна, 27 и сл. ЗЗД казват, че при липса/опорочаване (грешка, измама, заплашване или крайна нужда) на воля, сделка има – тя поначало е валидна, но е унищожаема, т.е. от волята на лицето, в полза на което законът допуска правото да унищожи сделката зависи нейната съдба (ако реши да не я атакува, сделката ще бъде валидна), т.е. тук изявлението доминира пред волята.cxxxiv Макар да е вярно, че волята стои в основата на изявлението, но в интерес на правната сигурност трябва да се даде релевантност и на изявлението. Такава е логиката на законодателя.

   V.Видове волеизявления
   Видовете волеизявления могат да бъдат разграничени въз основа на различни критерии, които са следните:
   1.Според условията, необходими, за да се породи правното действие на волеизявлението и според това кой и колко лица волеизявяват, правните сделки биват:
   а) адресни волеизявления – тук, за да е валидно волеизявлението то трябва да достигне до определено лице. Т.е. необходимо  е волеизявлението да е адресирано към някого, но не е необходимо това лице да изрази воля, че го приема. Такива адресни сделки са едностранните сделки – напр. офертата. Приемането на офертата също е едностранно волеизявление.
   Адресните волеизявления биват:
   ~ непосредствени адресни волеизявления – напр., когато се правят пред адресата, като непосредствено включват в съдържанието си предложението. Или, когато са направени пред присъстващ (на лице, с което се намирам в директен физически контакт или лице, с което се намирам в контакт чрез някакво техническо средство – телефон, факс, Internet, ICQ, електронен подпис и т.н.).
   ~ посредствени адресни волеизявления – тогава, когато волеизявленията стигат до адресата си чрез трети лица. В случай, че волеизявлението не е предадено точно и е прието от оферента, то в този случай няма съгласие за сключване на сделка, а третите лица отговарят за вреди.  
   б) без адресни волеизявления – това са онези волеизявления, които пораждат действие без да е необходимо да достигнат до определен адресат. Напр. при завещанието това е волеизявлението, с което се приема едно наследство (просто няма към кого да бъде насочено това волеизявление, тъй като наследодателят е умрял), отказът от давност, отказът от владеене, отмяната на саморъчно завещание и т.н.
   Тук трябва да се имат предвид някои деликатни моменти, свързани с волеизявлението, а именно – от кой момент едностранното действие поражда правното си действие? Отговор може да се намери в 14, ал. 2 ЗЗД – макар и  офертата да е едностранно адресно волеизявление, по изключение, не е необходимо съответното волеизявление да достигне до другата страна, когато волеизевяващата страна е направила всичко възможно да обективира волята си, ако волеизявителят е починал/поставен е под пълно запрещение.cxxxv Ако след изпращането на волеизявлението някоя от страните умре или бъде поставена под пълно запрещение, договорът се смята за сключен, т.е. презюмира се необоримо, че приемането на офертата вече е достигнало до оферента (14, ал. 1 ЗЗД).cxxxvi
   2.От гл.т. на това, какво е правното значение на волеизявлението, волеизявленията биват:
   а) главни волеизявления – това са тези волеизявления, в които са определени желаните от страните правни последици;
   б) добавъчни волеизявления – те обуславят действието на главните волеизявления.

   VI.Действие на правната сделка
   Действието на правната сделка, това е пораждането, изменението, погасяването или прекратяването на субективни граждански права или пораждането/прекратяването на юридически лица.
   Това действие на сделката е целено от волеизявленията на страните и е определено от съдържанието на тези волеизявления.
   Не винаги обаче действието на правната сделка се ограничава само до онова, което е желано от страните. Така напр., ако една вещ погине до момента на падежа и това погиване е станало без вина на задълженото лице, то тогава в действие влизат рисковите правила.
   Много деликатен е въпросът за другите елементи на правната сделка, тъй като няма единодушие какво още, освен волеизявлението се включва в съдържанието на сделката.
   Често фактическият състав, за да се породи правното действие на сделката, изисква освен проявлението на волеизявлението и проявлението на други елементи. Напр. така е при едно задължение да се предаде една вещ, където съответния договор се превръща в реален, т.е. съгласието на страните за предаването на вещта не е достатъчно за настъпването на правните последици на договора (така е при заема за послужване, обикновения влог и т.н.).
   Друг елемент от съдържанието на сделката е сбъдването на определено условие (conditio iuris) – напр. по 78 ЗН.cxxxvii
   Друг елемент на сделката са напр. действията на държавен орган/лице, което макар да има гражданско-правна функция, извършва държавно-властнически действия (напр. нотариуса).
   Оттук тези елементи от съдържанието на правната сделка (без волеизявлението) поставят въпроса за фактическия състав на сделката. В стриктен смисъл, фактическият състав на сделката включва волеизявленията на страните и други елементи, които определят правните последици на сделката и показват какво правно действие се желае от страните. В този смисъл, нотариалното удостоверение на нотариуса например, не определя правните последици, т.е. то не е елемент от фактическия състав на сделката.
   От това може да се каже, че всеки друг елемент, чието проявление е необходимо, за да настъпят правните действия на сделката, но не определят нейното съдържание, не се включва във фактическия състав на правната сделка.
   Според някои автори тези елементи се наричат условия на правото, които следват по време осъществяването на волеизявленията на страните. От тази гл.т. терминологията може да изглежда и по следния начин: фактическият състав на сделката е различен от смесения фактически състав, необходим за проявлението на правното действие на сделката. Фактическият състав на сделката включва: главното волеизявление, добавъчните волеизявления, елементите, които не съставляват волеизявления, но определят съдържанието на желаните правни последици. А под смесен фактически състав, необходим за настъпването на правните последици, се включва освен фактическият състав на сделката и онези елементи, които само обуславят волеизявленията на страните.
   Сделката предполага волеизявления на гражданско-правни субекти и допълнителни волеизявления на държавни органи, което създава едно правоотношение на субординация.
   Тънка е разликата между волеизявление и сделка и не всяко волеизявление е сделка. Напр. предложението на оферента до акцептанта представлява волеизявление, но не е сделка, тъй като не поражда желаните от страните правни последици, които биха се проявили само от съвпадащи волеизявления. Но макар и да не е сделка, това волеизявление е правно-релевантно – правейки това волеизявление, оферентът е обвързан с него до изтичане на срока, а когато е направено без срок – обвързан е от волеизявлението си до момента, в който то достигне до акцептанта + времето за обсъждане на волеизявлението + времето за връщане на отговор + обезщетение, ако страните са действали недобросъвестно при преговорите (12 ЗЗД).cxxxviii
   Освен обикновеният начин за изявяване на волята, новият ЗЕПодпис предвижда и т.нар. електронно волеизявление. Според 2 ЗЕПодпис е волеизявление е словесно волеизявление, представено в числова форма чрез стандарти за разчитане и визуално представяне на информацията. Титулярът на електронното волеизявление по принцип носи отговорност за грешки при предаването му.
   Електронното волеизявление се счита получено, ако адресатът потвърди получаването, като получаването не удостоверява съдържанието на изявлението. Електронното волеизявление се счита изпратено, когато постъпи в информационна система, която не е под контрола на автора му (напр. сървъра на БСК). Електронното волеизявление е получено с изпращане на потвърждение от адресата на получаване, който е узнал съдържанието на волеизявлението в разумен срок след получаването му (11 ЗЕПодпис).

      VII.Разграничение между правната сделка и юридическите постъпки
   Три вида са правните действия, които гражданско-правната доктрина различава:
   1.Правни сделки – при тях волеизявленията съвпадат с правните последици, които страните желаят да постигнат чрез волеизявлението.
   2.Юридически постъпки – при тях правните последици настъпват в резултат на някакво правно действие. Страните биха могли да желаят или не настъпилите правни последици. Напр. при създаването на една авторска творба, правните последици са авторските права върху творбата, които могат да са желани или пък да не са желани от автора.
   3.Неправомерни действия – при неправомерните действия има несъвпадане между действието, с което се извършват и правните последици, които настъпват. Тук правните последици не се желаят от страните. Несъвпадането е между онези правни последици, които настъпват по силата на закона.  
   И при юридическите постъпки, при сделките се касае за правомерни юридически действия, с извършването на които настъпват определени правни последици.
   Обща уредба за юридическите постъпки няма, но по аналогия те се уреждат от общите правила за правните сделки.
   От гл.т на това, дали е необходима правоспособност при извършването на юридическите постъпки, те се делят на:
   1.Резултативни актове – това са действия, в резултат на които се обективира някакъв желан правен резултат. Желае се самият резултат и неговото настъпване, без да се желаят правните последици. Напр. преработването, смесването или присъединяването на вещи.
   2.Юридически постъпки, за които е необходима дееспособност – те стоят по-близко до правните сделки, защото и при тях се изразява воля, макар тя да не е пряко насочена към пораждането на определени правни последици, но те настъпват по силата на закона. Тук волеизявлението е насочено към настъпването на едни правни последици, но законодателят прикрепва и настъпването на други правни последици. Напр., когато се прави признание за един дълг, това означава, че при евентуален иск, длъжникът няма да възрази срещу него. Но заедно с това, законът предвижда и прекъсването на погасителната давност като допълнителна правна последица, която настъпва заедно с правните последици на признанието на дълга. Нещо повече – прекъсването на давността има за последица и това, че започва да тече нов петгодишен погасителен срок (116 ЗЗД).cxxxix Или друг пример – когато по 24, ал. 2 ЗЗД се предадат определени родови вещи, с това се цели да се индивидуализират някои от тях. О този момент обаче, купувачът става собственик.cxl
   Комплексната презумпция на 109 ЗЗД също е юридическа постъпка.
   
   VIII.Значение и приложно поле на правната сделка
   Значението на правната сделка е огромно. Свободата на волята е принципът, който законодателя използва при сделките, които пък са начина за неговото обличане в реално поведение.
   Сделката е правен институт на общата част на ГП, тъй като приложното й поле е във всички клонове на ГП – търговското право, в облигационното право и в други правни отрасли -  в трудовото право, в международното частно право, в семейното право (напр. споразумението за развод). Но основното приложно поле на правната сделка е в ТЗ.
   
     35.Видове правни сделки – едностранни, двустранни и многостранни. Правни сделки между живи и с оглед на смърт. Правни сделки, предоставящи имотни облаги. Възмездни и безвъзмездни сделки. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Каузални и абстрактни сделки. Консенсуеални и реални сделки. Главни и зависими сделки. Фидуциарни сделки

   І.Едностранни, двустранни и многостранни правни сделки
   Критерият за това деление е колко от страните по сделката волеизявляват, а не колко са волеизявителите въобще.
   1.Едностранни сделки. Когато само едната от страните по сделката прави волеизявление, тогава тази сделка е едностранна, но винаги има две страни. Напр. при упълномощаването волеизявление прави само упълномощителят. Едностранни сделки са още и завещанието, чекът, менителницата, записът на заповед и пр.
   Важно да се отбележи е, че едностранното волеизявление може да засяга изявяването на волята, но може да породи правни последици в чужда правна сфера. Тогава, когато едностранната сделка засяга само правната сфера на волеизявителя (напр. при отказ от права), то тогава тази правна сделка е косвена.
    Едностранните сделки биват от своя страна:
   а) адресни
   б) без адресни
   в) адресирани към определен държавен орган – напр. отказ от право на собственост, отказ от право на наследство;
   Едностранни сделки не са подложени на единен правен режим. Общото правило за тях се намира в 44 ЗЗД, т.е. може да съществуват само такива едностранни правни сделки, които изрично са предвидени в закона.
   1.Двустранни правни сделки Това са най-разпространеният вид правни сделки.
   При тях особеното е, че има две волеизявления, който трябва да съвпадат. Това, че и двете страни правят волеизявления, не означава, че и за двата възникват задължения (Договорите са двустранни сделки, но не всички договори са двустранни. Разграничителен критерий между едностранните и двустранните сделки е колко от страните правят волеизявление). Напр. дарението е двустранна сделка, но е едностранен договор, а завещанието е едностранна сделка mortis causa (тук само завещателят волеизявява).
   Така, че разликата между едностранните и двустранните сделки е в броя на волеизявленията.
   Оттук има и несъвършени двустранни договори – това са договори, които поначало са едностранни (напр. влог), пораждащи задължения само за едната от страните (при влога само влогоприемателят има задължение да пази и да предаде вещта при поискване). Но, ако страните по този договор са се уговорили пазенето на вещта да се заплаща, то тогава този договор се превръща в двустранен.
   Различна от двустранните сделки е съвместната сделка – т.е., когато от едната страна по сделката стои не едно, а две или повече лица. Следователно, страните по една сделка (с изключение на многообразните), са две, но лицата, които стоят зад тях могат да бъдат повече. Напр. при продажбата на една вещ СИО – за да може съпрузите да продадат една такава вещ, техните волеизявления трябва да бъдат дадени общо и безразделно.
   1.Многостранни правни сделки. Това са онези договори, които не целят престирането на нещо. Те се сключват между няколко лица с еднакви интереси, като съдържанието на волеизявлението на всяко едно от лицата, е еднопосочно и еднотипно. Напр., когато няколко лица се съгласят да учредят едно търговско дружество. Когато бъде сключен този дружествен договор и след регистрацията, търговското дружество възниква.
   Според някои многостранните договори се различават от решенията, които целят да формират общата воля на лицата или на един различен правен субект. Многостранният договор е предпоставка за решението, тъй като той е насочен към възникването на един правен субект, а решението е волеизявлението, насочено към постигането на една цел на лица – членове на този правен субект.

   ІІ.Сделки inter vivos и mortis causa
   1.Сделки inter vivos – при тях страните договарят от тези сделки да се пораждат права и задължения за тях.
   2.Сделки mortis causa – тези сделки пораждат правното си действие след смъртта на съответното лице. Напр. завещанието.
   Сделките mortis causa обикновено са формални и трябва да притежават определени реквизити, за да могат да породят правните си последици – напр. нотариалното завещание трябва да има дата и място на съставянето му, подпис от завещателя, двама свидетели и нотариуса (24 ЗН).cxli

   ІІІ.Сделки, предоставящи имотна облага (престативни сделки) и сделки, непредоставящи имотна облага (непрестативни сделки)
   1.Престативни сделки. При тях има разместване на блага, което води до увеличаване имуществото на едното лице и намаляване имуществото на другото лице.
   1.Непрестативни сделки. За такива сделки говорим, когато няма разместване на имотни блага (напр. предварителните договори). Често към тези предварителни договори страните могат да антиципират и други права и задължения. За непрестативни правни сделки говорим и тогава, когато има разместване на имотни блага, но няма обогатяване.
   От тази класификация следва друга:

   IV.Възмездни и безвъзмездни правни сделки
   На практика, предоставящите имотна облага сделки (престационните сделки) могат да са както възмездни, така и безвъзмездни. Това правило важи само тогава, когато при възмездната сделка има еквивалентно разместване на имуществата, а при безвъзмездната – няма.
   Тази класификация не съвпада при договорите. Двустранните договори винаги са възмездни – напр. замяна, продажба, апортиране; Не е вярно обаче, че едностранните договори са винаги безвъзмездни – дарението напр. е едностранен безвъзмезден договор, но възмезден е едностранният договор за паричен заем с лихва (тук възмездността е лихвата, която се плаща).
   При възмездните сделки интересите на страните са по-стабилни. Трябва да се отбележи, че в ТЗ няма безвъзмездни сделки и това е нормално за материята, която урежда, тъй като търговците извършват търговската дейност именно, за да увеличат своето имущество. Пример за безвъзмездните сделки е относителната недействителност и по-специално искът, който се дава по 135 ЗЗДcxlii на кредитора да иска да бъдат обявени спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът е знаел за увреждането. Тук, ако сделката между длъжника и третото лице е възмездна, то уважаването на предявения от кредитора паулов иск, предполага и длъжникът, и третото лице да са знаели, че със своята сделка са увредили кредитора. Ако пък сделката между тях е безвъзмездна (напр. дарение), тогава е без значение знанието/незнанието на третото лице за увреждането на кредитора.
   Така е и според 100 ЗЗД,cxliii който предвижда, че само онзи, който прехвърля възмездно вземането си, отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.

   
   V.Каузални и абстрактни правни сделки
   Правните сделки се подразделят на каузални и абстрактни, в зависимост от това, дали за валидността на съответната сделка, се изисква да има кауза (основание) или не се изисква наличието й.
   1.Каузални сделки Липсата на кауза при каузалните сделки е основание за нищожност на този вид сделки. Основанието (каузата) се използва и при неоснователното обогатяване, при ревандикационния иск и т.н.
   Под основание трябва да се разбира онази типична, традиционна цел, многократно повтаряща се цел, заради която едно лице се задължава към друго. Т.е. тази цел е общоприета за сключването на даден вид сделка. Така, основанието поради което едно лице купува една вещ е acvirendi causa, основанието едно лице да се задължи да надари друго лице е dirandi causa, основанието едно лице да даде парична сума в заем е solvendi causa и т.н.
   Т.е. каузата представлява типичната цел, която се преследва при придобиването на едно имуществено право. За разлика от основанието, което е едно и също, т.е. нещо обективно, то мотивът за сключването на една сделка (в частност за придобиването на едно имуществено право), е нещо субективно и не е необходимо да бъде доведен до знанието на насрещната страна.
   Правното значение на основанието е такова, че, ако някой е дал на другиму нещо без основание (или основанието за даването е отпаднало), той има право да си го иска обратно.
   Основанието е елемент на сделките по 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. основанието тук е невъзможният предмет, липсата на съгласие, липсата на законна форма на сделката и привидните договори),cxlivдокато основанието по 55 ЗЗД има предвид не елемент от сделката, а самата сделка като юридически факт.cxlv
   Основание обаче липсва при т.нар. мнимо основание – т.е. тогава, когато някой мисли, че, като даде парична сума ще погаси свое задължение, но това негово задължение не съществува.
   Основанието според 26, ал. 2 ЗЗД трябва да е законно осъществимо, като е спорно, дали всички правни сделки имат едно и също основание. Трябва да се приеме обаче, че не просто сделката има основание, а, че всяко задължение към насрещната страна има свое основание.
   1.Абстрактни сделки При абстрактните сделки наличието/липсата на основание е правно ирелевантно, макар тези сделки също да имат свое основание, т.е. законът не дава възможност от пороците на основанието, да се стигне до нищожност, унищожаемост или отказ да се плати на една абстрактна сделка.
   Напр. при един документарен акредитив (когато едно лице – банка – се задължава да плати една определена сума на едно определено лице – бенефициер), когато бенефициерът предостави на банката определени документи, посочени в самия акредитив.
   БАНКА (издава)              външно правоотношение
отношение по  
   покриване                               основно правоотношение      
   (нарежда) КУПУВАЧ                                                         ПРОДАВАЧ (бенефициер)
   По акредитива банката не може да откаже да плати на бенефициара, поради липса на кауза на основания, било по основното правоотношение, било по валутното правоотношение (основното). Т.е. кауза винаги има, но законодателят забранява при абстрактните сделки да се правят възражения, основани на липсата на кауза или неговото опорочаване.
   
   VI. Формални и неформални сделки
   Това деление на правните сделки се прави в зависимост от това, дали за валидността на сделката се изисква форма или не.

   VII.Консенсуални и реални сделки
   1.Консенсуални правни сделки За консенсуални правни сделки говорим, когато за завършването фактическия състав на една сделка, е достатъчно волеизявлението на едната/двете страни по сделката. Една консенсуална сделка може да бъде преобразувана в реална, ако за валидността й се предвижда задатък (капаро).
   2.Реални правни сделки За реални правни сделки говорим тогава, когато за завършването на фактическия състав на сделката, е необходимо освен волеизявлението/волеизявленията на страните, във фактическия състав да се включат и други елементи. Така напр., прехвърлянето на ценни книги на приносител е една реална сделка, тъй като то изисква освен съгласието на страните, да има и ефективно предаване на ценните книги.
   225, ал. 2 ЗЗД предвижда две алтернативни форми на прехвърляне на движими вещи чрез дарение – това може да стане или чрез консенсуален, или чрез реален договор, т.е. прехвърлянето на движимите вещи става или чрез писмен договор с нотариално заверени подписи, или чрез просто предаване на вещите.cxlvi
   Според някои автори обаче, това деление важи само за договорите, но не и за едностранните сделки.

   VIII.Основни и допълнителни правни сделки
   1.Основни правни сделки – за такива сделки говорим тогава, когато сделката проявява самостоятелно правно действие след проявлението на допълнителната сделка. Напр. самостоятелна е правната сделка при алтернативната продажба, когато тя не може да прояви правните си последици без някой да упражни правото на избор.
   2.Допълнителни правни сделки – тези сделки проявяват правните си последици само във връзка с други сделки.

   ІХ.Главни и акцесорни правни сделки
   1.Главни сделки – главните сделки могат да проявят правното си действие и без да е необходимо акцесорните сделки да са проявили своето действие.
   2.Акцесорни сделки – тези сделки могат да имат самостоятелно действие, което да е различно от това на главните. Напр. продажба с поръчителство, но тези правни фигури могат да съществуват самостоятелно една от друга (дори по-често е така) – само продажба и само поръчителство.

   Х.Сделки на управление и сделки на разпореждане
   Това деление на сделките е в зависимост от правния резултат, който се цели със съответната сделка.
   При сделките на разпореждане е налице отчуждаване/силно обременяване на едно право, докато при сделките на обикновено управление, целта е събирането на плодовете от вещта, съхраняването на плодовете от вещта или едно сравнително по-леко обременяване на правото на собственост. Напр. един договор за наем, който е сключен за срок до три години е сделка на обикновено управление, но, ако този договор се сключи за срок между три и десет години, това вече е сделка на разпореждане.
   Продажбата има вещно-прехвърлително действие, защото от една страна създава задължение (да се прехвърли вещта), а от друга страна – осъществява се прехвърляне на собствеността върху една вещ.
   Наемът пък е чисто облигационна сделка.
   Трябва да се отбележи, че сделките, които имат вещно-прехвърлително действие, са сделки на разпореждане, а облигационните сделки – сделки на обикновено управление. Има обаче случаи, когато и някои облигационни сделки, поради тежестта на обременяването, представляват действие на разпореждане (напр. така е при концесиите).

   ХІ.Фидуциарни сделки и симулативни сделки
   При фидуциарните сделки е налице едно прехвърляне на право, но страната, която е правоприемник (т.е., която го получава), се задължава да го върне при определени условия. Характерно за тези сделки е, че при тях често каузата за връщане е прикрита. Страните по фидуциарните сделки се наричат фидуциант и фидуциар. У нас фидуциарните сделки не са изрично уредени.  
   При симулативните сделки в действителност  няма никакъв прехвърлителен ефект, а този привиден ефект е само за пред обществото, за пред хората.

     36.Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката

   І.Сключване на сделките
   Съществуват две тези относно понятието “сключване на правните сделки”:
   1.Едни автори смятат (напр. проф. М. Павлова), че под “сключване на сделките” се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици, т.е. в сключването на сделките влиза само извършването на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последици. Значи, според тази теза, сключването на сделките обхваща само волевите актове на страните. Проф. М. Павлова счита, че в 8 – 20а ЗЗД са уредени само волеизявленията на страните.
   2.Други автори са привърженици на по-широкото схващане за понятието “сключване на сделките”, според което под това трябва да се разбира начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав, за да могат да възникнат желаните от страните правни последици, т.е. всички елементи от фактическия състав на сделката трябва да са осъществени, а не само волеизявленията на страните.
   Проф. Павлова също така е на мнение, че в тесен смисъл сключването на сделките представлява извършването на волеизявленията на страните, а в широк смисъл под “сключване на сделките” трябва да се разбира осъществяването на фактическия състав на сделката.
   Вярно е, че в широк смисъл на понятието “сключване на сделките” не се включват всички елементи от фактическия състав на сделката, от които зависи нейната валидност.
   От друга страна, терминът “сключване” се отнася до хипотезите, при които има две или повече волеизявления, за да има валидно сключена сделка.
   Решенията пък се приемат, постановяват, вземат и пр.
   Безспорно е обаче, че предпоставките за валидността на сделката стоят извън от нейното сключване (напр. дееспособност, изрично пълномощие и т.н.).
   Няма спор също така, че минимално необходимото, за да се сключи една сделка, е да се изяви съответната воля, т.е. волята на страната/страните да се обективира.
   Когато сделките се сключват в определена форма, която не е устна, се съставя документ, който указва, че се е сключила сделката и е необходимо върху този документ да има подписи на страните, сключили сделката.
   
   ІІ.Видове сключване на сделките
   1.В зависимост от това как е изразена волята на страните, т.е. дали е изрично изразена или не, различаваме следните волеизявления:
   а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля;
   б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка.
   Но за това, как трябва да се тълкуват определени конклудентни действия на страните, в някои случаи законът изрично указва – напр. 76, ал. 1 изрично предвижда, че тогава, когато длъжникът има към един кредитор няколко еднородни задължения, а изпълнението спрямо задълженията му не е достатъчно да, за да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че не е заявил кое от задълженията си към кредитора погасява, счита се, че длъжникът погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения – погасява се най старото.cxlvii
   Важно е да се отбележи, че чрез конклудентни действия не могат да се сключват формални сделки.
   
   ІІІ.Правното значение на мълчанието в гражданското право
   Нека вземем като пример за tatita reconductio (мълчаливо продължаване действието на един сключен договор) хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.cxlviii
   Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори. Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД).
   Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието  на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието.cxlix
   Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.cl
   Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва.
   Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции. Докато тогава, когато има мълчание, което е приравнено на съгласие, отново няма налице воля, а това приравняване става въз основа на оборимата презумпция iurs et de iure.

   IV.Заявлението на протест и резерви в хода на сключване на сделката
   Заявлението на протест/резерви в хода на сключване на сделката има за цел определено волеизявление на страната, направено във връзка с преговорите, да не породи нормалното, свързано с него от закона действие, т.е. счита се, че волеизявленията, които прави страната не е обвързващо за нея. Чрез заявяването на протест/резерви лицето всъщност показва, че волеизявлението му не трябва да се приема. Или при заявяването на резерви лицето заявява, че неговото волеизявление не трябва да се счита за отказ от права.

   V.Главни и допълнителни волеизявления при сключването на сделките
   Част от авторите-цивилисти (напр. проф. М. Павлова) считат като допълнителен факт за волеизявлението само част от него, когато мнимо представляваното лице сключва сделка, но тя не поражда правно действие, т.е. липсва воля.
   Новата уредба на търговските сделки в Част ІІІ на ТЗ, където за първи път беше дадена уредба и на допълнителните волеизявления, налага към тях да се включат не само допълнителните волеизявления на гражданско-правните субекти, но и на публично-правни такива.
   Така, съгласно 299 ТЗ, ако страните предварително са се уговорили едно трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само тогава, когато третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.cli
    В малко по-широк смисъл е 300 ТЗ, който отива още по-нататък, като допуска допълването на договора при настъпването на определени обстоятелства да става от съда, т.е. тогава, когато страните не са уговорили как да стане това допълване.
   Това са примери за такива допълнителни юридически факти и действия на трети лица, които определят съдържанието на желаните правни последици, като не е задължително те да са гражданско-правни.
   Така напр., 130 ЗЗД дава право на длъжника да избере задължението при едно право на избор, когато не е уточнено кой да направи този избор. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а когато правото на избор е предоставено на трето лице – в момента, когато бъде съобщен на двете страни.clii
   131 ЗЗД дава право на страните да определят дали кредиторът или длъжника ще изберат правото на избор. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв срок – до времето, когато трябва да се изпълни задължението, правото на избор преминава у кредитора. Ако правото на избор е на кредитора и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв – до срока, който длъжника му определи, правото на избор преминава върху длъжника. А, ако изборът е предоставен на длъжника и той не го направи в определения му срок – правото на избор преминава у съда. Тук изборът не само обуславя, но и определя съдържанието на сделката.
   Още по-радикално вмесване ще има в случая на 307 ТЗ, който определя последиците от стопанската непоносимост – когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, тогава по искане на една от страните, съдът може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Това е т.нар. clausa rebus extantibus.

   VI.Разрешение и одобряване на договора
   Разрешаването и одобряването на договора е друг допълнителен факт във връзка със сключването на сделките.
   Когато говорим за допълнителен юридически факт (допълнително волеизявление), се има предвид адресно волеизявление, което трябва да има потвърждение от лицето, в чиято полза се прави. Това допълнително волеизявление не става част от фактическия състав на сделката, а част от фактическия състав, който е необходим, за да може сделката да прояви правното си действие.
   Когато законодателят предвижда кога трябва да се даде това обуславящо потвърждение, хипотезите са две:
   1.Това потвърждение да е дадено като разрешение, т.е. да е дадено преди формирането на главното волеизявление.
   2.Това потвърждение да е дадено като одобрение, т.е. след формирането на главното волеизявление.
   Разрешението поначало е оттеглимо, но одобрението не може да се оттегли, тъй като веднъж дадено, фактическият състав, необходим за проявлението на правните последици на сделката, е вече завършен. Често се счита, че одобрението има обратно действие, защото само обуславя сделката.
   Така напр., 295, ал. 1 ТЗ обуславя действителността на сделката с даването на разрешение/одобрение на държавен орган и именно от момента на даването им сделката поражда правно действие.cliii
   296 ТЗ е новият текст, който предвижда действието на потвърждаването при търговските сделки – ако е предвидено, че сделката ще породи действие след потвърждаването й от трето лице, тя поражда действие след потвърждаването й. Страната, която е задължена да се погрижи за потвърждаването на сделката от третото лице е длъжна да уведоми другата страна за резултата. Ако в срок от три месеца, след като е сключена сделката другата страна не е уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, ако не е уговорен друг срок за съобщаване на резултата.cliv

     37.Форма на сделките – понятие и видове. Видове форми за действителност на сделките

   І.Понятие за форма на сделките
   Доктрината разграничава понятията “сключване на сделките” и “форма на сделките”. Със сключването се означава било начина на волеизявяване, било начинът, по който трябва да се осъществи целия фактически състав на сделките.
   Докато формата на сделките представлява обективирането само на волеизявлението, тъй като само то има определени външни белези. Но под “форма на сделките” трябва да се разбират специалните изисквания, които законодателят поставя за начина на волеизявлението и на отдаваното им правно значение.
   Специални изисквания спрямо волеизявленията на страните може да има, когато има изискване страните да изразят волята си в писмена форма.
   Трябва да се отбележи, че електронният подпис по ЗЕДЕП не се прилага за сделките, които изискват квалифицирана писмена форма, т.е. форма, която обуславя действителността на сделките/доказване на изявленията, към които законът поставя допълнителни изисквания – напр. нотариалния акт, саморъчния подпис и т.н.
   Формата на сделките се определя от императивни правни норми, а императивни ще са те тогава, когато формата е издигната като условие за валидността на сделката, т.е. само тогава, когато законът предвижда квалифицирани начини за обективиране на формата.
   Тук възниква въпроса, дали страните по една бъдеща сделка могат да уговорят формата на сделката като условие за пораждане на нейното действие? Страните имат правото свободно да определят формата на волеизявленията си, доколкото обаче уговорената от тях форма не пренебрегва императивно определената от закона форма. Така уговорена форма ще влече нищожност на сделката най-малкото по 26, ал. 1 ЗЗД, т.е. на основание противоречие/заобикаляне на закона.clv
   Напр. при доброволната делба на вещи, 35 ЗС предвижда като форма тя да бъде извършена в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Но едни съсобственици направили делбата чрез нотариален акт. Нотариалният акт като квалифицирана форма съдържа всички елементи, изискващи се от 35 ЗС. Но нотариалният акт съдържа в повече от писмената форма с нотариална заверка подписа на нотариуса, а освен това последният е проверил, че съответните имоти са съсобственост на лицата.  
   Не е императивна форма, когато законът нищо не е предвидил и следователно предполага се, че страните могат свободно да изберат формата, в която ще сключат сделката помежду си.
   Но нормата на 225, ал. 2 ЗЗД е императивна, макар да предвижда алтернатива – дарението на движими имущества става само в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаването им.
   Оттук се прави и извода, че страните могат да предвидят и по-тежка форма за сделките си (напр. нотариален акт вместо само нотариална заверка на подписите), тъй като тя не нарушава изискванията на закона.
   До писмена форма може да се стигне, когато един договор се сключва напр. при общи условия (298, ал. 1, т. 1 ТЗ)clvi- тези условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема.

   ІІ.Видове форми на сделките
   1.В една част от случаите, спазването на изискванията за форма е въздигнато в предпоставка за действителността на сделките – това е т.нар. форма ad solemnitatem.
   2.В други случаи законодателят предписва форма за сделките, само, за да могат да се докажат определени факти – 133 ГПК указва кога като доказателства се допускат само писмените документи.clvii Това е т.нар. форма ad probationem.
   3.Друг вид форма е формата за противопоставимост, т.е. тогава, когато се изисква даден договор да се сключи в писмена форма, за да може да се черпят от него възражения срещу трети лица, които не са страни по договора. Напр. 156, ал. 2 ЗЗД, според който, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако за него няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.clviii В същия смисъл е и 292, ал. 2 и 3 ЗЗД – ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и в отношенията с трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тези права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, но само, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда запора. Достоверна дата не се изисква по отношение на недобросъвестните кредитори на довереника. Или пък, когато поръчката е дадена за придобиването на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.clix

   ІІІ.Видове форми
   1.Една от формите е електронният подпис, който е уреден в 13 ЗЕПЕД.
   2.Друг вид форма е писмената форма – т.е. съставя се един писмен документ, в който са обективирани съществените части на сделката. Подобно е уреден и електронният документ в 3 ЗЕПЕД.
   В текста на документа подписът трябва да изобразен с писмени знаци, а при акциите – с печат.
   Ако в документа е изразено волеизявлението на неграмотен, то той трябва да постави върху него отпечатък от десния си палец, приподписан от двама свидетели. Ако не е възможно лицето да постави отпечатък от десния си палец, в документа се посочват причините, както и с кой пръст е поставил отпечатъка. Ако пък в документа се съдържа волеизявление на сляп, но грамотен – приподписва се от двама свидетели (151 ГПК).clx
   Съдържанието на волеизявлението се обективира в свободно избрана форма. В някои случаи обаче, законодателят изисква формата да съдържа определени реквизити, като липсата на които и да е от тях влече недействителност на сделката. Напр. 455 ТЗ, който съдържа задължителните изисквания относно съдържанието на менителницата.clxi
   В други случаи законът поставя квалифицирани изисквания в смисъл, че съдържанието на сделката трябва да бъде написано саморъчно (напр. саморъчното завещание).
   3.Частна писмена форма – при нея писменият документ се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Напр. 19, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договорclxii или 138 ЗЗД, който предвижда, че договорът за поръчителство се извършва само в писмена форма, clxiii или 240, ал. 2 ЗЗД, който урежда договора за заем.clxiv
   4.Официален писмен документ – за да бъде валиден един такъв документ, изисква се удостоверяване от длъжностно лице – напр. нотариален акт, нотариална заверка и пр. В официална писмена форма ще е и документът, който се съставя пред длъжностно лице – сключването на брак.

   IV.Видове нотариални форми
   1.Писмена форма с нотариална заверка на подпис – в такава форма се извършва доброволната делба, продажбата на наследство по 212 ЗЗД,clxv дарението на движими вещи по 225 ЗЗДclxvi и пр.
   2.Писмена форма с нотариална заверка на датата – така ще се извърши по 156, ал. 2 противопоставимостта на  обезпеченото вземане на залогоприемателя, когато то е повече от 5 лева,clxvii придобиването на права по 292, ал. 2, изр. 3clxviii и т.н.
   3.Нотариална заверка на съдържанието – напр. легализиран превод на диплома.
   4.Нотариален акт – напр. в такава нотариална форма се извършва удостоверителното производство по 143 ГПК,clxix учредяването на договор за ипотека по 167 ЗЗД, според който договорът за ипотека се учредява само с нотариален акт за собственост на имота, който се иска да се ипотекира,clxx прехвърлянето на недвижим имот или учредяването на други вещни права върху недвижим имот също трябва да се извършат само с нотариален акт (18 ЗЗД).clxxi
   5.Съдебна форма – волеизявленията на страните, които се правят пред съд/арбитражен орган, като освен, че съда/арбитражния орган удостоверява волеизявленията, може да прави и преценка за валидността им – спогодбения договор по 365 ЗЗД във връзка с 125 ГПК.clxxii Тук става въпрос за един договор за спогодба по какъв начин да се разпредели определени вещи. Наличието на спогодбен договор може да се окаже основание за прекратяване на производството, тъй като няма налице спор.  

    38.Съдържание на сделката – видове и начини за определянето му. Тълкуване на сделките

   І.Понятие за съдържание на сделките
   Под “съдържание на сделката” се разбират елементите от нейния фактически състав. При това разбиране, съдържанието на сделките би могло да се схване в следните два смисъла:
   1.В тесен смисъл – съдържанието е юридическият факт, който определя желаните правни последици.
   2.В широк смисъл – съдържанието на сделката обхваща и юридическите факти, които са предпоставка за проявлението на правното действие на тези желани правни последици.
   Главният елемент в съдържанието на сделката са волеизявлението/волеизявленията на страната/страните, като съдържанието на волеизявлението на страните в договора се изразява в т.нар. клаузи (уговорки) по отделни въпроси.
   Предметът и обхватът на тези клаузи зависи от това, дали волеизявлението е типизирано, т.е. дали даден вид сделка има законова уредба или не. При някои сделки съдържанието им е предвидено с императивни правни норми и следователно страните не могат да се отклоняват от законовата уредба. В повечето случаи обаче, страните имат право свободно да определят съдържанието на желаните от тях правни последици – било като уговарят клаузи, които не се съдържат в нормативните актове, било като уговарят клаузи, които се отклоняват от диспозитивните правни норми на закона.
   От друга страна, съдържанието на сделката ще зависи от това кои са съществените признаци на тази сделка според волята на страните или според предвиденото в закона. Оттук съдържанието на сделката се дели на: съществено съдържание (essentialia negotii) – онова съдържание, по което страните трябва да се съгласят, несъществено съдържание (accedentalia negotii) – това са двустепенни черти на сделката, които биха били налице, докато страните ги уговорят и естествено съдържание на сделката (naturalia negotii) – това са такива въпроси, по които страните и да не се споразумеят, те са задължителни за тях по закон – напр. 182 – 192 ЗЗДclxxiii
   Във връзка със съдържанието на сделката съществуват и следните други схващания:
   1.Според доц. И. Русчев под съдържание на сделката се разбират частите й, като главният елемент е волеизявлението на страните. Следователно под съдържание на сделката следва да се разбират елементите на нейния фактически състав.
   2.Акад. Василев смята, че под съдържание на сделката трябва да се разбират общите й съществени елементи, като тук се включват не само елементите от нейния фактически състав, но и предпоставките за валидност на сделката, които не са нейни части – дееспособност, форма и т.н.
   3.Проф. М. Павлова счита, че елементите от фактическия състав на сделката и предпоставките за нейната валидност са различни неща, които не трябва да се смесват с елементите от нейното съдържание. Като в елементите на фактическия състав  на сделката се включват волеизявленията, предметът, основанието. Докато в съдържанието на сделката се включват само правните последици от сделката, т.е. правата и задълженията, които възникват от сделката.
   4.ВС счита, че съществените условия, които трябва да се съдържат в един договор, трябва да се съдържат в съдържанието му, а не във формата му, т.е. тук не се включват волеизявлението, формата и пр.
   Някои елементи от фактическия състав на сделката, обаче единодушно се считат и за елементи на нейното съдържание, т.е. има елементи от фактическия състав на сделката, които са елементи и на съдържанието й (напр. основанието – счита се, че макар да е мислено като нещо неотделимо от волеизявлението, основанието юридически е обособено като автономен елемент на сделката – 26, ал. 2 ЗЗД).clxxiv Т.е. трябва да се вземе предвид и това, ако се приеме тезата на проф. Павлова.
   Освен това, елемент от съдържанието на сделката е и нейният предмет. Ако пък различаваме предмета на сделката от нейния обект, то следователно трябва да се приеме, че и предмета, и обекта на сделката, са части от нейното съдържание, т.е. елементите от фактическия състав са елементи и на нейното съдържание.
   Следователно, елементите на съдържанието на сделката включва и предмета, обекта, волеизявлението и основанието.

   ІІ.Видове съдържание на сделките
  1.Според ефектите, с които закона/волята на страните свързва съдържанието на сделките, съдържанието им бива:
   а) essentialia negotii (съществено съдържание) – това съдържание на сделките всъщност е съгласието по посочените елементи от фактическия състав на сделката – волеизявлението, основанието, предмета, обекта и типичните права и задължения на страните. Essentialia negotii типизира сделката и затова, при един спор към какъв вид спада съответната сделка, това се доказва чрез наличието на същественото съдържание на сделката (напр. при продажбата същественото съдържание на сделката е прехвърлянето на собствеността срещу пари). Трябва да се има предвид, че няма ли воля, няма и сделка.
   При някои видове договори, в зависимост от това каква е връзката между два договора (напр. предварителен и окончателен), essentialia negotii трябва да се съдържа не само в окончателния договор, но и в предварителния договор. Пример за това е 19, ал. 2 ЗЗД.clxxv
   б) accidentalia negotii (несъществено съдържание) – това са уговорки, по които могат да се споразумеят, но могат и да не се споразумеят, като липсата на съгласие по тях не води до недействителност на сделката. Веднъж обаче прибавени към съдържанието на сделката, те променят правата и задълженията, които са породени с оглед на същественото съдържание на сделката. Такива accidentalia negotii са напр. уговорките за срок, уговорките за условие, уговорките за плащане на отметнина и т.н. Но една сделка може да съществува и без тях;
   в) naturalia negotii (естествено съдържание) – това са клаузи, които страните дори и да пропуснат да включат в съдържанието на сделката, те по закон влизат в сила за тях. Тези уговорки са аналогични на подразбиращите се уговорки в Англо-саксонското право.

   ІІІ.Начини за определяне съдържанието на сделките
   Поначало, съдържанието на сделките се определя от волеизявленията на страните, но съдържанието на уговорките зависи от това, дали има законова уредба за тези уговорки и от какъв тип е тя (дали са уредени с императивни или с диспозитивни правни норми).
   Ако законовата уредба на уговорките е императивна, то страните по сделката не могат да се отклоняват от нея. Така е при формалните едностранни сделки – чек, менителница, запис на заповед. В други случаи (при договорите, които имат за предмет разпореждането с право на публична държавна/общинска собственост), съществените клаузи от съдържанието на сделката са изрично указани в закона и ако липсват в договора, това влече неговата нищожност.
   Но в повечето случаи страните имат право свободно да уговарят правата и задълженията си. Границата, която законът поставя за тази свобода на отклонение от диспозитивните правни норми е 9 ЗЗД, т.е. страните могат свободно да уговарят клаузите на договора, доколкото няма противоречие на императивните правни норми на закона или на добрите нрави.clxxvi Това е негативно определяне на съдържанието на сделката (когато императивна правна норма постановява определена забрана).
   Друго ограничение в свободата на уговаряне съдържанието на договора има в общата част на ЗЗД – чл. 26 от закона прогласява за нищожни договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави, договорите върху неоткрити наследства, договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, договорите, при които липсва предписаната законова форма, договорите, при които липсва основание и привидните договори.clxxvii
   Ограничаване свободата на договаряне има и тогава, когато законът изрично е предвидил дадена уговорка за недействителна. Така напр. 94 ЗЗД предвижда, че са недействителни уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност.clxxviii 193, ал. 3 ЗЗД също предвижда недействителност на уговорките за изключване отговорността на продавача, когато продава вещ с недостатъци.clxxix
   Във връзка с определянето съдържанието на сделките, трябва да се споменат и 299 и 300 ТЗ, които уреждат определянето на съдържанието/негови части от трети лица или от съда.clxxx Както трябва също така да се споменат и разпоредбите на 130 и 131 ЗЗД, които визират възможността при алтернативни задължения, правото на избор да се упражни от кредитора/длъжника/съда.clxxxi

   IV.Общи условия
   Общите условия, това е начин за предварително формиране съдържанието на сделката. Това са установените от едната страна предложения, които съдържат подробни уговорки по цялото съдържание на договора и стават задължителни за насрещната страна след писменото им приемане – напр. общите условия на една търговска банка за приемане пари на депозит, общите условия за карго превоз и пр.
   Общите условия представляват уговорки, обхванати от волеизявлението на едната страна по бъдещия договор. Те са едностранно формулирани и не са съгласувани предварително между страните. Общите условия се отнасят до множество еднотипни договори, които предложителят ще сключи за в бъдеще. Те се предлагат при сключването или изменянето на един договор, като приемането им трябва да стане в писмен вид.
   Чрез общите условия безспорно се улеснява сключването на договорите. Правната им уредба се съдържа в 16 ЗЗД и в 298 ТЗ, като последният се прилага при сделките, които се сключват по занаят от един търговец.
   Типизирането на договорите се налага поради тяхната масовост. Така напр., за да може един застраховател да извършва дейността си, той трябва да има в наличност достатъчно ликвидни пари, за да покрие рисковете. За да може обаче да знае колко пари са му необходими, застрахователят трябва да типизира рисковете, а оттам и договорите, които сключва.
   Неудобството при използването на общите условия е, че страната, която ги изготвя (това разбира се е икономически силната страна), може да наложи неизгодни за насрещната страна клаузи. Всъщност за другата страна остава единствено възможността да приеме или не общите условия на договора.
   Съгласие на страните обаче, може да се постигне и при промяна съдържанието на общите условия. Ако се стигне до там, следователно съдържанието на сделката ще има два елемента – от една страна тя ще се сключи при общи условия, а от друга страна – в съдържанието на сделката ще има и специални условия. Особеното тук е, че допълнителните клаузи в договора ще имат приоритет пред предложените, макар вторите да не са заличени от договора. А при несъответствие между вписани и общи условия, предимство имат вписаните, т.е. модифицираните (16, ал. 2 ЗЗД).clxxxii
   16, ал. 2 ЗЗД обаче е несъвършен, тъй като не предвижда, че само онези допълнителни уговорки, по които страните са се съгласили, само те ще имат предимство пред общите при несъответствие с тях. От тази гл.т. 298, ал. 3 ТЗ е перфектен, защото предвижда, че при несъответствие между уговорките между страните и общите условия на договора, предимство има уговореното.clxxxiii
   При изменението на договор, сключен при общи условия, 298, ал. 2 ТЗ във връзка с 16, ал. 3 ЗЗД казва, че, ако договорът вече е бил сключен при общи условия и е с продължително изпълнение, изменението му ще има сила за насрещната страна по вече заварения договор, ако й е съобщено за промените в договора и тя е замълчала.clxxxiv
   Друг начин, по който се счита, че сделката при договора по общи условия е сключена, освен писменият, е ако и насрещната страна е търговец и е знаела тези общи условия или пък е била длъжна да ги знае и мълчи. В този случай договорът по общи условия се счита за сключен (298 ТЗ). От това следва, че 298 ТЗ съдържа две хипотези, при които мълчанието се приравнява на съгласие – едната е 298, ал. 1, т.е. тогава, когато насрещната страна – търговец е знаела или е била длъжна да знае за общите условия,clxxxv а другата е 298, ал. 2 – тогава, когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма и условията на търговеца са били предадени на другата страна при сключването на договора, а насрещната страна не е възразила веднага.clxxxvi

   V.Тълкуване на сделките
   Тълкуването на сделките се извършва, за да се разкрие точният смисъл на изявленията на страните.
   Според проф. Кожухаров за разлика от тълкуването на правните норми, тълкуването на сделките трябва да се извършва само тогава, когато страните са изявили зле онова, което желаят. Според него няма да се налага тълкуване и тогава, когато, макар и във волеизявленията на страните да има неяснота, в закона има правила, уреждащи тези въпроси и прилагането на съответната правна норма ще отстрани неяснотата във волеизявленията им.
   Според проф. Витали Таджер обаче, на тълкуване подлежат всички сделки, независимо дали направените в тях волеизявления на страните са неясни или не.
   Тълкуването на сделките е уредено в 20 ЗЗД, а препращането към 44 ЗЗД показва, че тези правила ще важат и за едностранните сделки.
   Тълкуването на сделките представлява аналитична дейност, която има деривативен, производен характер, тъй като обект на тълкуване е една вече сключена сделка, една вече обективирана воля.
   Сделките са съставени от едно словесно съдържание, което се разкрива с прийоми, сходни на тези, които се използват при тълкуването на правните норми. Различни са обаче целта и действието на нормативния акт в сравнение с тези на сделките, от което следва, че има и различия в техниките на тълкуване.
   Важно е, че на тълкуване подлежи както елементите от фактическия състав на сделката, така и правопораждащият сделката фактически състав. Към тълкуването на сделките трябва да се прибави и правната квалификация, за да се определи правната норма, към която ще се подведат фактите от сделката. И при тълкуването на сделките, както и при тълкуването на правните норми, волеизявленията трябва да се тълкуват в общоприетия смисъл.
   Изискванията при тълкуването на сделките са следните:
   1.20 ЗЗД установява следните правила:
   а) при тълкуването на сделките трябва да се търси действителната обща воля на страните, т.е. зад буквалния прочит трябва да се търси психическата воля на страните или казано по друг начин – търси се смисъла на волята, а не на волеизявлението на страните, макар че именно чрез изявлението се стига до волята. Оттук волята на страните може да се извлече с помощта на допълнителни материали като предварителни договори, свидетелски показания и пр.
   Ако в резултат на тълкуването се установи, че действителната воля на страните не съвпада с изразената от тях, трябва да се даде предимство на изразената воля.
   Тълкуването на едностранните сделки ще бъде следното:
   ~ при едностранните безадресни сделки ще се даде предимство на действителната воля;
   ~ при едностранните адресни сделки при определяне волята на страните, трябва да се вземе предвид това, дали е могло да се възприеме волята.
   б) уговорките на волеизявлението трябва да се тълкуват една с друга, т.е. действителната воля на страните се установява на базата на всички клаузи на сделката;
   в) всички уговорки трябва да бъдат схванати в смисъла на договора, т.е. единичната клауза трябва да съответства на целия договор; Тук съществува спор за това, дали се има предвид смисълът, който страните са придали в конкретния случай или общият смисъл в практиката. Първият случай съответства на принципа за автономност на волята, а във втория – трябва да се държи сметка за сигурността на правния оборот;
   г) уговорките трябва да се тълкуват с оглед целта на договора, добросъвестността и справедливостта, т.е. какво очакват страните от сделката и какъв е резултатът от сделката, който закона предвижда – не се ли различава той от желания от страните резултат.
   При тълкуването важно значение имат обичаите в практиката, като се презюмира, че страните са ги включили във волеизявленията си. При спор за отклонение от обичаите в практиката, отклонението трябва да се установи (да се докаже) от страната, която твърди, че има такъв;
   Добросъвестността пък, се схваща като определена степен на честност, която се очаква от всяка една от страните по отношение на другата.
   Критериите за тълкуване на сделките получават различна оценка от различните цивилисти. Така напр. проф. М. Павлова счита, че в 20 ЗЗД се включват, както обективни, така и субективни критерии, докато други автори смятат, че всички те са обективни.
   2.Правилата за тълкуване в 20 ЗЗД не са единствените правила за изясняване смисъла на сделките, тъй като с отмяната на стария ЗЗД, голяма част от обособените принципи за тълкуване са сбити в 20 ЗЗД. Оттук следва, че има и още принципи за тълкуване на сделките, които са следните:
   а) сделката трябва да има действие – когато една уговорка е двусмислена и в нея може да се включи различен, коренно противоположен смисъл, трябва да се предпочете оня смисъл, който придава правно действие на сделката;
   б) при неясни уговорки в съдържанието на сделката, те следва да се тълкуват в полза на страната, за която се пораждат задължения;
   в) независимо от употребата на общи изрази, договорът се отнася само до предмета, за който се отнася сделката;
   г) когато в един договор е упоменат изрично даден случай, това не означава, че от него са изключени всички останали случаи, върху които съгласието може да се разпростре.

Последно променен на Петък, 01 Юни 2007 13:32
 
Банер