Печат
Главна категория: Право
Категория: Обща теория на правото
Посещения: 18697

Image Увод
Във всички времена философи и юристи са се занимавали с връзките между правото, морала и нравствеността. Съвременното европейско разбиране за отношението между правото и морала е най-тясно обвързано със схващането на закона като основен крайъгълен камък и на двете системи от правила, регламентиращи поведението на отделната личност. Но така или иначе и морала, и правото са трудноразбираеми и реализуеми без обичая, традицията и без най-важното - понятието за свобода и справедливост. И тук неизбежно стигаме до един друг въпрос, на който от векове се търси отговор - що е правото и кой е неговият първичен източник, т.е. дали произлиза от един позитивен закон, учреден от надлежната държавна власт или встрани от тази власт, от самото естество но човека.

Целта на настоящата курсова работа е да се опита да даде отговор на тези колкото философски, толкова юридически и най - вече общочовешки въпроси. Проблемът за естественото право и морала и тяхното влияние върху позитивното право е изключително актуален в нашето съвременно общество, което търси смисъла на понятията справедливост и свобода.

Понятията морал, нравственост и етика
 Понятието “морал” е съвкупност от възгледи (за добро и зло, съвест и чест, похвално и срамно, дълг и справедливост). То е юридическа категория, докато понятията “добро” и “зло” са исторически променливи неюридически понятия. Моралът в тесен смисъл е признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните в крайна сметка от икономическите условия на живот възгледи за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр. Моралът в широк смисъл включва в себе си и нравствеността. Понятието “нравственост” е съвкупност от правила за поведение, които произтичат от тези морални възгледи. Разглеждайки развитието на морала и на нравствеността може да се установи, че те са конкретноисторическо и естественоисторическо явление (напр. За Ленин "нравствено е всичко, което руши старото експлоататорско общество и обединява трудещите се около пролетариата").

Понятието “етика” представлява социална, философска наука за нравствеността и морала. Моралът и нравствеността са конктретно - и естественоисторически явления. Не съществуват вечни и неизменни морални норми. Те са относителни, но пък се менят за дълъг период от време.
Думата етика за първи път е употребена от Аристотел. Този нов философски термин е идентифицирал знания в една област, за която ключови думи са същност на човека, общество - държава, управление, икономика, свобода, висше благо, цел и средство, възможност, мяра, добродетел, порок, приятелство и най-важното накрая - справедливост. Аристотел замисля етиката ката философия на обществото и като философия на всекидневния живот. Но все пак великия древногръцки мислител предпочита да нарече философията на обществото политика, а философията на семейството и на личното поведение- етика. Така Аристотел употребява термина в две главни значения: Първото значение се отнася до обичаите и нравите на една човешка общност, а второто значение засяга характера на човека и неговата предразположеност към добродетел и порок. Затова етиката е философия на етоса, метафизическо знание за поведението на личността в дадена общност, знание за политическите, социалните качества на индивида, особена система от цели, норми и средства за постигане на висшето благо за общността и за отделния човек. Древните римляни са превели на езика на етоса като моралис и верни на древногръцката традиция, отъждествяват етиката като метафизика на морала.

И Сенека, и Марк Аврелий размишляват върху морала, като схващат последния преди всичко и главно като разумно начало на човешката природа като тип целесъобразна дейност, облагородяваща човека, защото изпълнява препоръките на духовната дисциплина. Отговорът на въпроса “Що е морал?”, среща много трудности и често е предизвиквал парадоксални решения. За да се отговори на този въпрос, са били предприемани най - различни опити, идентифициращи морала или с природните влечения, потребности и качества на човека, или с изискванията на човешкото общежитие към мотивите и поведението на отделната личност или като извод от вяра в свръхестествено същество, идея, Бог, или като средство за регулиране на взаимоотношенията между хората. Така моралът се оказва сфера на човешка дейност, област на човешки чувства и мотиви, божествена промисъл, свръхестествено отношение и много често неидентифицирано явление, чиято мотивация спонтанно поражда доброто и избягва злото. Като че ли най-сполучливо са се изразили немецът Фридрих Ницше и французинът Гюйо: “Всеки опит да се дефинира моралът се натъква на непреодолими трудности, който го определя, той всъщност още повече го отдалечава от познанието, моралът е непостижим като хоризонта”. 

Съществуват различни опити за определяне на морала. Най - често във всекидневното съзнание моралът се отъждествява с доброто, добрия човек, добрите следствия от постъпките ни, добрите ни намерения. Трябва веднага да се отбележи, че от такава гледна точка морал и нравственост е едно и също. Но нравствеността се свежда само до позволено и непозволено, правилно и неправилно. Тя придобива по-скоро поведенчески характеристики, защото критерий за морално и неморално остават главно и единствено постъпката и дори резултатът от нея. Така се появява една форма за разбиране на морала, базираща се на общоприетите представи за обичаи и традиции. От гледна точка на масовата психика тъкмо обичаят и традицията са ядрото за разбиране на морала. Обичаят е начин на идентифициране на индивида с дадена общност. Обичаят е изискване за еднотипно постъпване в еднотипна ситуация. Като елементарна норма на всекидневно поведение обичаят има нормативна сила, но тази нормативна сила не е въпрос на избор, а се произвежда най-често по силата на навика, притежаващ почти автоматичен характер. Така във всекидневното общуване моралът се отъждествява преди всичко като обичайно - традиционна форма на общуване между хората. Традицията е също форма на общуване, но чрез традицията общуват различни поколения. Една от отликите на традициите от обичаите е, че традиционното общуване по правило придобива светогледен характер. Традициите филтрират обичаите те са социалната мембрана, през която един обичай продължава своето съществуване, а друг губи своето значение, превръща се в социално - психическо минало. Традициите са социално - психическата и морална практика на обичаите, доказващи или отричащи жизнеспособността на един или друг обичай. Обичаите и традициите са основите на нравите на едно или друго общество, а това значи и на неговия морал.
Същността на морала - това е „битието“ на доброто и неговата динамично противоречива връзка със злото. Доброто е свободното развитие на човешките възможности без ограничение, взаимното служене на хората, осигуряващо пълноценното развитие на човека. Доброто е духовното средство, висша ценност и идея, чрез която човек безкрайно се усъвършенства, усвоявайки социалната дейност, природата и самия себе си. Злото е бариерата, социалната преграда и личното несъвършенство, което спъва и ограничава развитието на човешката продуктивна мощ. Доброто се проявява още и като ценностен изразител на социалната истина. То се проявява като социална истина, когато изразява основни социални потребности и интереси.

Този момент е от особено значение, защото още веднъж подчертава стойността на закономерната връзка между доброто и злото.

Конкретизацията на доброто чрез присъствието, в снет вид, на социална истина и социалната му функция при осъществяването на обществения прогрес доказва наличието на нравствен закон. Противоречивата борба между доброто и злото на всеки конкретен етап от човешкото развитие е нравствения закон на моралния прогрес. Дефиницията на нравствения закон ни води към неговите отличителни черти, а те са че той е задължителен, абсолютен, всеобщ, неизменен, но не и неизбежен. Задължителността като елемент на морала е негова специфична черта. Той е задължителен, защото създава у нас нравствения дълг, т.е. необходимостта да действаме според този закон и то без друг мотив, освен самия закон. Има и още един момент заслужаващ внимание: моралният деец се превръща във функция на задължителността, той има чисто изпълнителска роля; роля, която като че ли му е наложена, и предварително се знае какви ще бъдат неговите постъпки. От тази гледна точка задължителността като че ли се проявява като „отчуждена сила“, ръководеща постъпките, но в никакъв случай не предполагаща намесата на моралния деец. Но и нормите не могат да изразят цялата сила, при това задължаваща сила на нравствеността, защото нормите не са убедителна сила, ако не предполагат самозадължителността. Нравствената норма в такъв смисъл е автономна, защото предполага личното приемане и одобрение на дееца. Тази съпоставимост и взаимно „вплитане“ на нормативност и свобода е характерна черта на нравствеността. Друга характеристика на закона е че той е абсолютен и всеобщ. Абсолютен, защото не търпи никакво изключение и не зависи от субективните предпочитания на дееца, от неговите страсти и капризи; всеобщ, защото е еднакъв за всички хора. Така нравствения закон се разкрива като изпълнение на определен начин на постъпване независимо от това към кого е адресирана заповедта и кой е адресантът на нормата. Нравствения закон е неизменен, тъй като се отнася до волята и разума а тези атрибути на човешката личност си остават все същите, въпреки течението на времето, което няма никакво влияние върху тях като способности. Последната характеристика на нравствения закон е, че той не е неизбежен. Понеже представлява повеля към свободни същества, той може да бъде нарушаван, когато тяхната воля противоречи на изпълнението му. Той ни задължава да правим добро, а ние можем, злоупотребявайки със свободата си, не само да не сторим добро, но и да причиним зло. Но въпреки че тези закони не са неизбежни, и въпреки че личността може волево, злоумишлено да не ги изпълни, тя не може да ги унищожи. С незачитането на тези закони личността не само не ги унищожава, но и остава постоянно под тяхното въздействие.

Исторически аспекти
Идеята за естественото право се явила първо у гърците. Гръцките философи говорят от една страна, за естествено или божествено право, за неписан правен и нравствен ред, а, от друга, за право на постановленията на позитивните закони на държавата. Определения на отделни естествено - правни положения се срещат още у софистите, след това и у Платон и Аристотел. Систематично понятието за естествено право, обаче, се разработва във философската школа на стоиците. На много места в гръцката философия се изтъква убеждението, че естественото право стои над постановленията на човешките закони и че то е вложено в човешкия дух от някаква по-висша сила. Етиката след Сократ, особено етиката на Платон и Аристотел, излиза от мисълта за справедливото като естествена заложба у човека. Също и стоиците приемат, че добродетелен е онзи, който живее съобразно с природата, те търсят да извлекат естествено право от същия основен закон на света и да го определят като мерило за всички човешки закони. Това схващане преминава и в римската юриспруденция. Класическите римски юристи приемат своето ius civile като народно право. Другото право се смятало за право, което е в сила за всички народи, а според Улпиан дори за всички живи създания.

Учението за естественото право през средните векове излиза от мисълта на Св. Августин, че законът има за предмет да осъществи справедливостта, а справедливото произтича често от божието откровение, т.е. световният закон има за основа истината и волята на Бога. Оттук Св. Тома Аквински, истинският основател на християнското учение за естественото право, започва, за да възвърне правото към нравствения закон, който за него е естествен закон. Св.Тома Аквински намира отношението между Божия закон или вечния закон, природния закон или закона, разкриващ се пред човешката мисъл благодарение на упражненията на човешкия разум, свещения закон, съдържащ се в Светото писание, и накрая човешкия закон, изразяващ съгласието на разума и преди всичко със закона на Бога. Законът по разбирането на Св.Тома изразява непротивопоставянето на всичко, което е съгласно разума. Св. Тома намира определена мяра на компромиса между вярата и знанието, мяра, която според средновековния мислител е същината на закона на Бога, разбран като „всичко, което следва разума на божията мъдрост и нашата вяра“. В много отношения феодализмът се основава на такова разбиране на закона, при което Бог и власт, закон и авторитет, морал и справедливост съвпадат.              

Развитието на науката за правото след средните векове води своето начало от заниманията на някои философи и юристи на ХVI в. и намира завършения си израз във века на Просвещението. Тази т.нар. класическа теория на естественото право, отделя преценката си върху обективната стойност на правото от всякакви божествени повели и определя като естествено само онова право, което отговаря на естествения разум или разумната природа на човека. Истинският основател на класическата теория на естественото право е Хуго Гроций, според който естественото право е повеля на разума. Тази повеля на разума, на разумната природа на човека, или естествения разум, е израз на един неписан закон, който е вложен в душата на всеки човек. С тези мисли Гроций определя човешката природа като източник на нейното право, което е вечно и неизменно. То е така неизменно, че дори Бог не би могъл да го измени. Вторият голям етап в развитието на школата за естественото право през ХVII в. ни дава Томас Хобс. Той определя същината на човешката природа със “страха на човека от човека“, която представлява завръщане към първобитното състояние на човечеството, характеризиращо се с „война на всички срещу всички“. Затова според него, социалният договор е изход, който води към благополучието на държавата и народа, като този социален договор трябва да се превърне в извор на всички закони. Хобс препоръчва да се следва суверенът, който носи отговорност само пред Бога, но съчетава действията си с природния закон, изпълнява моралните принципи.

Разработката на класическата теория на естественото право е свързана и с името на Кристиан Томазий, който отделя естественото право от морала. Той е този, който в самото начало на ХVIII столетие установява рязката противоположност между правото и нравствеността. Към правото той отнася правилата от чисто отрицателен характер, които предписват какво не трябва да се върши, и заедно с това установяват задълженията към другите. За основен принцип на правото той признава следното правило: “Не прави на другите онова, което не желаеш да ти правят”. Нравствеността, напротив, обхваща задължителните правила, които установяват задълженията към себе си. Основното правило на нравствеността е такова:”Прави за себе си онова, което желаеш и другите да правят за себе си”. Правилата на правото и нравствеността са различни по своето съдържание и се осъществяват по различни начини.

Най-големите представители на учението за естественото право като учение за правото на разума от века на Просвещението са Кристиан Волф, Русо, Кант, Фихте и Фриз. Волф се занимава с проблемите на естественото право в съчиненията си Ius naturae methodo scientifica pertrastatum и Institutiones iuris naturae et gentium. В своето учение за естественото право Волф разглежда добрите и лошите постъпки. Той приема човека преди всичко като морално същество и затова иска от него да върши само онова, което допринася за усъвършенстването на хората и на тяхното положение, като изоставя всичко, което пречи на това усъвършенстване. Това чисто морално начало на заниманията с естественото право у Волф наистина пречи на юридическата обработка на проблемите на правото, то допринася обаче извънредно много, за да се стигне до онзи обрат в науката за правото, който започва с мисълта, че всички права следват от длъжности. Волф извлича понятието за правото от понятието за дълга, като прави разсъждението, че всеки има правото на всичко, от което се нуждае, за да изпълни своите задължения. Той извлича по – нататък по логически път и всички естествени права и задължения от върховния принцип на своето естествено право.

Когато говорим за задължителността на правния принцип като негов съществен белег, в действителност ние поставяме този принцип в голямата област на практическата философия или етика в широк смисъл на думата. Тази задължителност е характерна и за дълга и за правото. Това обстоятелство повдига въпроса да се отдели философското разглеждане на правото от философската разработка на дълга. Критическото философско учение за правото разрешава тази задача, като излиза от разликата между моралността и легалността на нашите постъпки и от мисълта за нравствения закон като общ основен закон едновременно за длъжностите и на правата на човека. Самият нравствен закон може да се приложи по два начина. С оглед на формата той се отнася до волята на отделния човек, откъдето и произлиза възможността на едно учение за длъжностите. С оглед на съдържанието, т.е. това, което прави от него определен нравствен закон и тогава получаваме правния закон, откъдето пък произлиза възможността на едно учение за правото. Във връзка с това става ясно, че отношението на волята към дълга засяга моралността на човека и с огледа на това отношение се преценява чистотата на волята на всеки един поотделно. Докато правният закон се отнася до състоянието на обществото. Легалността на отношенията между индивидите е независима от обстоятелството дали всеки поотделно в обществото се съобразява с правния закон по свой собствен начин или не. Състоянието е правно, стига само външната форма на взаимните отношения на отделните лица да се съгласува със съдържанието на закона.

Русо поставя в основата на своето учение известната мисъл за обществения договор, като принцип на реда на външните или обществени отношения на хората. При това обществения договор се схваща от Русо не като някакъв емпиричен факт, а като принцип, с помощта на който правото може да се отдели от “неправото” според критерия на справедливостта.

Само такова схващане на идеята за обществения договор може да съгласува този договор с началната мисъл на Русо, че човек се ражда свободен. Веригите, в които живее, могат да се разбият от властта на държавата, от правния ред, схванат като обществен договор, сключен от членовете на общността на равни начала. Целта на така създадената организирана общност, Русо вижда в осъществяването на „общата воля“, която от своя страна според него е отправена към постигането на щастието на всички. В този смисъл на думата общата воля съдържа критерия за преценка на човешките постъпки от гледището на морала и правото. От което следва, че всеки е длъжен да следва максимата на общата воля, защото само така ще изпълни повелята на справедливостта в отношенията си с другите в обществото.

Друга линия на развитие, особено акцентираща върху индивидуалната свобода, е развита в немската философия. Имануел Кант твърди, че човекът има две природи - сетивна и интелигибилна. Етическата основа на действията се намира в интелигибилната част на човешката природа, затова моралният закон е преди опита, априорен. Така законът дедуцира човешката природа, индинтифицира се със свободата на човека, служи за арбитър на човешките действия и човешките намерения, законът е цялостен комплекс от условия, благодарение на което съществува и свободата на всеки един. Законът е и идеал. Това Кантово разбиране отъждествява моралния и правния закон, защото моралът не може да се мисли вън от закона, както и законът не може да се изрази по друг начин освен чрез морална заповед.

Сериозен опит да разработи учението за естественото право в духа на едно уточнение за правото на разума прави Фихте. Според него основната форма на човешкото съзнание се дава от нравствения живот. В това осветление нравствената постъпка се явява и истинското призвание на човека. Тази основна мисъл у Фихте определя духа на цялата му философия. Той не поставя чисто теоретични задачи на философията, тъй като със съвестта като мащаб на всички форми на живота, на частния и на обществения живот на човека философията приема нравствената воля или етика като своя обществена основа. Така, приемайки вътрешната свобода на човека като израз на неговата съвест, Фихте развива и учението си за правото напълно на базата на етиката.
Хегел отива още по - далеч като поставя правото в подчинено отношение към нравствеността. Правото, моралът и нравствеността Хегел счита за последователни моменти от диалектическото развитие на свободата. Правото и морала той си представя само като различни страни на онова, което във всичката си пълнота се осъществява в нравствеността. Но самото разбиране на нравствеността у него е съвсем своеобразно: нравственост у него означава собствено обществен ред. Съотношението пък между правото и морала и у Хегел още се разбира като пряка противоположност. Правото е лишено само по себе си от всякакво определено съдържание и установява само възможност за свобода. Моралът, напротив, определя не възможното, а задължителното, и с това посочва съдържанието на правото. По такъв начин правото и моралът се противопоставят едно на друго, като възможно и задължително, и тяхната противоположност пада, като във върховно единство, в нравствеността, представляваща действителността на онова, което в правото се явява само като възможно, в морала - само като задължително.
За по-решително подчиняване правото на нравствеността се изказа органическата школа. Така, Аренс признава за мотив на човешката дейност стремежът към въплащаване на човешкия идеал, който е тъждествен с върховното благо на човечеството. Но този стремеж се изразява в стремеж към отделни цели, обусловени от човешката природа. Тъй като човек е, преди всичко, самостоятелно, отделно същество, неговите цели произтичат преди всичко от нуждите на индивидуалния му живот - такива са запазването на живота, здравето, честта. Но човек има и обществени нужди: език, религия, наука, изкуство. По такъв начин се получават две групи блага, кото съставляват целите на човешката дейност. И двете групи Аренс нарича материални блага. Но наред с тях съществуват и формални блага, които не представляват особени човешки интереси, а само определено съотношение между различните елементи на човешкия живот. акива са нравствеността и правото. Нравствеността регулира мотивите и целите на човешката дейност, а правото определя зависещите от човешката воля условия за осъществяване на посочените от нравствеността цели.

Подобни възгледи са твърде много разпространени и между съвременните представители. Така например според Йелинек правото е етически минимум т.е. съвкупност от онези нравствени изисквания, съблюдаването на които в даден стадий на обществено развитие се признава за безусловно необходимо. Правото, следователно, от такава гледна точка е само част от нравствеността, оная именно част, която съставлява необходимо условие за даден обществен ред. Всичко, което в нравствените изисквания, този необходим минимум, съставлява нравствеността в тесен смисъл за разлика от правото. Съблюдаването на такива нравствени изисквания е само желателно, а не необходимото е особен род етически разкош.
В малко изменена форма повтаря същото и Валашек. Правото и нравствеността би трябвало, според него, да се отнасят едно към друго, като форма и съдържание. Нравствеността показва идеала на човешката дейност, а правото е опит за неговото действително осъществяване. Би следвало цялата нравственост да се облече във формата на право и цялото право да се изпълни с нравствено съдържание. Но тъй като нравствените правила са лишени от установеност, хората трябва да се задоволяват със осъществяването във форма на право само на онова, което е безусловно необходимо за съществуването на обществата. 

 Съвременните философи на ХХ век не се занимават толкова с взаимодействието между правото и нравствеността, колкото с основни понятия като справедливост и свобода и начините на тяхното отразяване в юридическата система на обществото. Един от най-известните теоретици е Ханс Келзен, чиято „Чиста теория на правото“ се опитва да раздели в справедливостта трите елемента, които я съставляват: морала, социалните науки и политиката. Келзен отхвърля етическите съображения като цяло и оценява единствено тяхното значение в своя научен проект за правото, като приема т.нар. от него етичен релативизъм. Според Келзен правото структурно се определя и разграничава чрез своята форма: дължимото е по-важно от съдържанието, битието /съществуващото/ не може да определи формалното /формата/. Дължимото или правото е система от норми, регламентиращи взаимното поведение на хората, и особеният смисъл, който се прибавя към актовете, чрез които юридическите норми се създават. Нормата предписва, задължава, позволява. Според Келзен съдържанието може да бъде издигнато в правото само чрез волята на законодателя. “Правото на една еманация от волята на законодателя“.

Етическата тенденция в теориите на справедливостта са представени от Карл Апели и Юрген Хабермас. Според тяхната теория на комуникацията правото, моралът и справедливостта са въпрос на общност. Това направление в европейската етико - изследователска традиция е продължено и в психологията на развитието и формирането на човека, представена главно от Колберг и Пиаже. Етиката на дискурса, която не разделя моралните проблеми от тези на политическата справедливост, поддържа тезата, че единствено верни са моралните норми. Последните заедно с юридическите, основани върху идеалната комуникация между общуващите, разрешава да се прекрачи през частните интереси и да се приеме един - единствен авторитет: този на разума.    

Хьофе още по плътно доближава етиката до правото. Немският автор счита, че нито справедливостта, нито правото могат да подминат изискванията на морала за съвместно съществуване между хора. Последното е невъзможно без свободата като единствена доминация, съединяваща етически принципи, без които не може да се управлява държава и да се изгражда правото. Ето че отново достигнахме до справедливостта и свободата.
Дори в правните системи, по същество основани на позитивните норми, приети от органите на държавната власт, от правото се очаква да включи максимално решения, които се смятат за справедливи. В морето от неопределеност, което оставя законът, в неговото интерпретиране или в неговото прилагане към фактите, всеки се опитва да достигне до нея. Справедливостта е морална категория, от която всеки, когато може, се опитва да се ползва. Затова, може би най-целесъобразно е да се разгледат етиката, моралът и нравствеността с техните основни понятия и от тук да се направи опит да се достигне до отговора, който търси курсовата работа, а именно - що е правото.

Правото и моралът
Съществуват три основни тези за връзката "право-морал" , които могат да се определят като две крайни и една компромисна.
Първата теза гласи, че правото и моралът са едно и също социално явление. Правото е "позитивен морал". Тъй като правото е моралът в тази мяра, в която се възприема от хората прилагането на принудата; правото е съвкупност от морални норми, обезпечени от държавната принуда. Базирано на учението на Конфуций правото е съвкупност от норми, произтичащи от моралните добродетели. От тясната връзка между правото и морала произтича легитимността и моралното оправдание на необоримата законова презумпция, че "гражданите знаят законите" и "незнанието на закона не извинява". Държавата наказва гражданите за нарушението на позитивното право дори и те да не знаят, че са го нарушили, защото позитивното право е "добро", а е непростимо гражданите да не знаят какво е "добро" и да вършат "добро". Доброто е позволеното от правото, а злото е забраненото от правото, то е неправо.

Според втората теза правото и моралът са две различни социални явления, които нямат нищо общо помежду си. Тук може да се отблежи тезата на  Кант, че моралът произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма, произлизаща и прилагана под силата на държавната принуда. Също така според  Х. Келзен правото е особен свят на дължимото, който няма нищо общо с другите социални явления, каквото е морала. Третата теза се базира на това, че правото и моралът са две различни, но взаимодействуващи си социални явления. Това е компромисната и преобладаващата теза
Може да се каже, че силата и авторитетът на позитивното право се определят от съответствието на нормите му с тези на морала. Въздействието се определя от няколко насоки.

Първият случай е при създаването на позитивното право моралът (най - често този на господстващата социална група) е определител на позитивноправните норми; ограничител на законодателния произвол, рамкира границите на нормативните разрешения. Позитивноправните норми въплъщават в себе си най - сполучливите нормативни разрешения на социалните проблеми от обичайните и от моралните норми; моралът създава легитимност на правните норми, служи за фундамент на позитивното право, прибавя нравствено и обогатява оценъчното съдържание на позитивното право, определя техният етически минимум.

Вторият случай е при изпълнението на позитивното право. Моралът създава правилато за поведение, установявано чрез позитивно - правните норми (в случаите, когато тези норми изрично препращат към "добрите нрави") или чрез правоприложните актове, като по този начин обезпечава необходимата адаптивност и точност на правното регулиране в отделните конкретни случаи (изгонването от общинско или държавно жилище поради нарушаване на "добрите нрави"). Моралът е коректив на евентуалната несъвършеност, несправедливост на правните норми и на правоприложните актове.

Тук като пример може да бъде даден Закон за задълженията и договорите, ДВ, бр. 275 ОТ 1950г., посл. изм., ДВ, бр.34 от 2000г:
Чл. 9. “Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави”.
Чл. 26. “Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.”

В тази насока може да се обсъди и въздействието  на позитивното право върху морала, тъй като правото и моралът като социални явления имат самостоятелно развитие, като развитието на едното може да изпревари другото и да го предопредели. Първият случай е при запазването на съществуващите (най-често тези на господстващата социална група) морални ценности (чрез своето оценъчно съдържание). Друг случай е при утвърждаването на моралните ценности от ценности на определена социална група към ценности на цялото общество. Чрез всеобщозадължителния характер на позитивноправните норми се унифицира морала, налагат се добрите нрави; също така за защита на утвърждаваните морални ценности (косвено - чрез защитата на позитивноправните норми, базирани на моралните ценности). Трети случай е за формирането на нови, несъществуващи до този момент, морални ценности (като морална допустимост на хомосексуални бракове, генната инженерия).

Разграничаването на видовете морал е ключовият проблем за разграничаването и взаимодействието (тенденции, функционални връзки и пр.) между петте вида морал: общочовешки, официален (с легално име "добрите нрави"), господстващ, колективен и субективен. Нека разгледаме всеки поотделно.

"Общочовешкият морал" е съвкупност от общоприети в световен мащаб нравствени възгледи и ценности, морални норми, създадени на базата на християнския морал, и закрепени в международните стандарти за правата на човека и общоприетите принципи на правото.
 "Официалният морал" е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, произтичащи и въплатени в позитивното право на дадена държава, предопределящи оценъчното съдържание на позитивноправните норми. Това е най-важният вид морал. Неговото легално наименование е "добрите нрави". Той е компромисен вид морал, който балансира, лавира между общочовешкия, господстващия и колективния морал на притежаващата държавната власт социална група. Той се опознава на базата на житейския опит и мъдрост чрез задълбоченото проучване на действуващото законодателство и на съдебната практика. Ключово за опознаването на официалният морал е признаването на връзката между правото и морала; приемането на възгледа, че добро е всичко позволено от правото, а зло – всичко забранено от правото. Този вид морал е с приоритет при изпълнението и при при прилагането на правото.
"Господстващият морал" е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, общоприети за дадено общество.

党Колективният морал" е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделна социална група.

"Субективният морал" е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделния човек, индивид, личност.

Следвайки горепосоченото можем да разгледаме взаимовръзката между законността, целесъобразността и моралността. Може ли да има безнравствени, неморални позитивноправни норми? Може да има неморалност от гледна точка на общочовешкия, господстващия, колективния и субективния морал, но не и от гледна точка на официалния морал. От гледна точка на официалния морал правото винаги е нравствено, морално, добро. При противоречие между морала на изпълняващия (прилагащия) правото и официалния морал, приоритет има официалния морал. Именно последния следва да бъде установен и осъществен чрез изпълнението (прилагането) на правото. Правото трябва да бъде равен мащаб за поведение, равно спрямо всички, а не да зависи от моралните възгледи на прилагащия правото (на съдията).

Правните и моралните норми

По силата на присъщата ни разумна способност да  обобщаваме, в своята съзнателна дейност ние се ръководим от конкретни правила, които ни посочват как трябва да се действа за постигането на една определена цел. Такива правила, които са обусловени от определена цел се наричат изобщо норми. Според различието на целите и нормите могат да бъдат твърде разнообразни. В крайна сметка те се свеждат към две главни групи: технически и етически норми.

Техническите норми са правила, които показват как трябва да се постъпва за постигането на някаква определена цел (правилата за хигиената, педагогиката и т.н.). Различните технически норми са толкова, колкото различни цели могат да имат хората. Ако целта е по - обширна, то осъществяването й се определя от цяла система от правила, свързани помежду си от единството на целта. Такава система се нарича именно отделни изкуства – оттук и названието на техническите норми (от гръцката дума “техне” – изкуство). Като показват как да се осъществи всяка отделна цел, те не показват как да се установи хармония в съвместното осъществяване на много цели. Това довежда до съществуването на етическите норми. Според това как отделните хора определят взаимното отношение на различните цели, ние съдим за техните нрави (отново от гръцка дума - “етос”), оттук и правилата се наричат етически. Етическите норми се отличават от техническите, като формални от материални. Етическите норми определят само формата на съвместното осъществяване на всички разнообразни човешки цели. Етическите норми не се менят, както техническите в зависимост от преследваните цели. Етическите норми  се отличават по единството си, а техническите – по множествеността си. Когато техническите норми са факултативни, етическите са задължителни. С това не се разграничава различието относно задължителността на техническите и етическите норми. Несъблюдаването на някоя техническа норма води до непостигане на отделна цел, не се отразява върху останалата част на човека. Несъблюдаването на етическите норми разстройва цялата наша дейност, нарушава хармонията на ръководещите я цели. Съблюдаването на етическите норми не е само работа на субективно желание: те се явяват пред нас с характер на обективно задължителни изисквания. В техническите норми произволен е само изборът на целта, докато съдържанието на етическите норми не може да мине без примес на субективност.

Тук трябва да се отбележи, че според Коркунов юридическите норми спадат към етическите. Съблюдаването на правните изисквания не води непосредствено до осъществяване на някаква цел. Правото само определя рамките, в които да става осъществяването на разнообразните интереси, които съставят съдържанието на обществения живот. Също така съблюдаването на юридическите норми се признава за задължително за всички, независимо от влечението им към една или друга цел. Съдържанието на правото не е само логически необходим извод от законите на природата. Това личи от факта, че юридическите норми, съществували по различно време и на разнообразни места. Наред с юридическите към етическите норми се отнасят и нравствените норми.
Необходима е сравнителна оценка на целите и интересите, за да се определи целта, а именно – това е работа на нравствеността. Различието в основите на нравствените теории води към различие в критерия, всяка нравствена теория дава непременно мерило – това е неотличимия признак на всяка нравствена теория. Нравствените правила обезателно установяват разлика между добро и зло, между нравствени и безнравствени цели. Когато се сблъскат няколко цели при осъществяването си, на основание нравственото мерило, винаги може да се определи, които от тях могат да бъдат предпочетени. Човек обаче трябва да се съобразява не само със собствените си интереси, но и с тези на другите. Затова когато нравствената оценка не може да посочи пътя за отстраняване на сблъсъка между интересите, ограничението е за сметка на други. Както за оценка на интересите, така и за разграничаването им, човешкото съзнание изработва определени норми – норми за разграничаване на интересите, които служат за съвместно осъществяване на всички разноооразни човешки цели, а именно – тези норми, които определят границите между правото и неправото, т.е. юридическите норми. Така разликата между правото и нравствеността може да бъде формулирана съвсем просто: Нравствеността дава оценка на интересите, правото – тяхното разграничение. Също така трябва да се отбележи, е юридическите норми определят само отношенията към другите, но не и към себе си, докато нравствените установяват задължения и по отношение към себе си. От нравствените норми се извежда само безусловен нравствен дълг, а от юридическите – право и задължение. Правото е именно възможност, обусловена от съответното задължение на друго лице да осъществява даден интерес в установените от юридическите норми предели. Също така трябва да се отбележи и че нравствеността, като работана чистото убеждение не допуска принудата, докато правото я допуска. Също така нравствеността е индивидуална работа, а правото – обществена.

Разглеждайки сложната взаимовръзка между правото и обществото като  по – конкретен пример може да се приведе случката с Робинзон Крузо – той попада на един остров, абсолютно сам. Следователно няма правни задължения. Единствените правила, които могат да бъдат в сила на отделения от обществото човек, са тези на морала и религията. Те определят живота му докато е сам – но идва Петкан, създава се “общество”, появяват се нови задължения. Но трудно може да се каже, че възникват правни задължения – Робинзон е длъжен да помага на Петкан, да се държи човешки, както и Петкан към Робинзон. Но това са все още морални задължения. Но ако си посегнат един на друг отношенията им ще са променени. В действителност тази основа е онази идея за справедливост в отношенията между хората, която е вложена по начало у всеки нормален човек. Тези положения между Робинзон и Петкан са общи принципи, лежащи в отношенията на хора, които живеят в общество. Чувството за справедливост и на двамата им помага да отсъждат върху основанието на претенциите и задълженията, които имат помежду си, без да имат предвид някакви изрични норми.

Когато ние потърсим да изясним същината на нормите, които уреждат взаимните отношения на хората в обществото, винаги се стига до началата на справедливостта. Тя отбелязва границата на свободата в сферата на действие на членовете на дадено общество, при която граница това общество става възможно с всичките взаимни отношения на своите членове. Следвайки горепосоченото могат да се изведат следните прилики и разлики между моралните и правните норми:
1)    С оглед на възникването: Нормите на правото и морала са човешки (заповедта е от човешки произход). При правните норми заповедта е израз на цялото общество, външна заповед, на която индивидът трябва да се подчини дори когато не отговарят на личните разбирания на индивида. При правните норми заповедта произлиза от нарочен орган – държавата. При моралните норми заповедта е вътрешна, пряко изявление на отделното съзнание, което е напълно свободно да й се подчини или не.
2)    С оглед на отношението към отделното съзнание: Правните норми, макар и свързани с отделните съзнания, все пак се откъсват от тях и се абстрахират от намеренията на дееца, изискват само външно спазване. Моралните норми остават неразривно свързани с индивидуалните съзнания, върху които действат. Затова и се казва, че те имат субективен характер.
3)    С оглед на определяне на задължения и права или само задължения: Правните норми определят права и задължения, те са двустранни; докато моралните норми налагат само задължения – едностранни. При правните норми има гаранция за изпълнение на задълженията.
4)    С оглед на съдържанието: Правните норми се отнасят само до външни, обществени отношения на хората. Те целят уреждането и разрешаването на конфликти на интереси между индивидите и групите. Моралните норми могат да обхванат най-различни отношения, те целят да установят в отделния индивид пълна хармония между постъпката и намерението.
Могат да се изведат още доста разлики – с оглед на начина си на действие, целите, обезпечаването, задължителността, системността, сферата на действие, детайлизацията, срока на действие, санкциите, институционалността и т.н.

Оттук също така могат да се изведат няколко основни характеристики на правната норма:
1) Правната норма има по-голяма определеност, тъй като тя се интересува само от обществените или външните отношения на хората.

2)    Правната норма е двустранна, тъй като определя права и задължения.
3)    Правната норма се прилага само върху външните действия и не се интересува от намеренията; ако търси мотив на постъпките, то е за да прецени извършената постъпка в нейните правни последици.
4)    Правната норма е задължителна – тя може да бъде наложена, защото е санкционирана от народен орган – държавата.

Основни характеристики на моралните норми могат да се сведат до това, че са общи правила за поведение, един вид социален регулатор. Като по - специфични черти на моралните норми могат да се изведат от опосредяването на поведението на хората "отвътре"; също така не се нуждаят от формално закрепване и от организирана (държавна) принуда; духовен  фактор; действуват чрез оценяване (общественото мнение); регулират отношения, които не се поддават на външен контрол.
Особеностите на отношенията между правото и нравствеността са свързани главно с това, че последната е ценностно оценъчно явление, което както правото има нормативен израз. Поради това в случая отношенията се конкретизират преди всичко като взаимоотношения между правни норми и нравствени норми и принципи. Различията между правото и нравствеността са главното, върху което се основават отношенията между тях. На първо място в нравствеността се включват нормите и принципите на етиката. Главната тяхна особеност се изразава в това, че съдържат задължението на добродетелта, т.е. да се прави добро на друг. Това са т.нар положителни задължения. Поради това, главно средствo, гарантиращо изпълнението на етични норми и принципи не е отрицателното обществено мнение, представляващо психическа принуда, а положителната оценка на такъв род поведение, т.е. психическото поощрение.

Именно тази същност на етичните норми и принципи обуславя пряко характера на отношенията им с правото. Връзката между тях трябва да е само функционална. Етичните норми и принципи не трябва да се включват в съдържанието на правото, тъй като последното за разлика от тях съдържа т.нар. отрицателни задължения, т.е. задълженията да не се причинява вреда на друг.
Това е израз на качествена разлика в същността на етичните задължения, имащи оценъчен характер. Правото само по изключение може да установява задължение да се прави добро на друг. Това се налага само тогава, когато интересите на личността изискват, към етическото психическо поощрение да се прибавят принудителните средства, с които разполага позитивното право.
Недостатъчността на регулативните възможности на етичните норми и принципи е причината за допустимите изключения. Несъответствието на регулативните свойства на етичните принципи и норми с величината на интересите на личността е решаващо основание тогава да се предвижда юридическо задължение да се прави добро на друг (например в гражданското право се съдържат юридически задължения с цел защита на естественото право на собственост).

Разкритата специфика на етичните норми и принципи е обективната основа, върху която се формира индивидуалистичната теория за отношението между правото и нравствеността в епохата на Просвещението, според която те не трябва да си взаимодействат. Тази теория е реакция на намесата на държавата, чрез правото в нравствените отношения, разбира се в интерес на съсловията притежаващи политическа власт.

На второ място, нравствеността съдържа принципите и нормите на морала. Те съдържат задължението да не се причинява вреда на друг (отрицателни). Това са задълженията на благосклонността.

Нравствените норми, като цяло съдържат само положителни задължение и не могат да предвиждат отрицателни задължения. Точно по това се отличават от правните норми.  Тази същност на моралните норми и принципи обуславя друг тип отношения между тях и правото. Отрицателните задължения, които се установяват както в правните норми с оценъчен характер, така и в морала е основата, върху която се проявява органическата връзка между тях. Ето защо моралните норми по правило се отразяват в правото и неговото съдържание.

Главно средство за спазването на моралните норми, при липса на собствено убеждение е психическата принуда. Тя се проявява като отрицателно отношение на останалите към поведението, с което се нарушават изискванията на моралните норми. Тъй като моралните норми регулират обществените отношения, свързани с реализирането на естествените права на личността, психическата принуда понякога не е достатъчна. Несъответствието на регулативните качества на морелните норми и принципи с величината на ценностите, които те защитават, обуславя необходимостта от тяхната защита и със средствата на правната принуда. За да се реализира тази необходимост, трябва моралните норми да се отразят в правото, да станат негово съдържание. Така се достига до органическата връзка между морал и право. Това обаче не означава, че взаимоотношенията морал и право придобиват израз на съдържание и форма. Процесът не се изразява в поглъщане на моралните норми  и принципи от правото. Това е процес на правно институционализиране на морални норми. Те запазват собствените си функции. Освен това при институционлаизирането става трансформиране на моралните норми – те стават едновременно юридически задължения със специфичните им правопринудителни гаранции на изпълнение.  Трябва да се отбележи, че моралните норми са отворена и свободна от формално институционализиране система. Тези качества благоприятстват сравнително бързото отразяване в тези норми на общите за личностите потребности и интереси.

Легализирането на моралните норми и принципи, чрез институционализирането им в правото в пряк израз на участието им в правото е пряк израз на участието им във формирането на неговите метаюридически качества.

За да се установят в детайли отношенията между правото и нравствеността е необходимо да се разкрие вътрешната разделеност на нравствените норми и принципи на етични и морални.
Според органичната теория правото трябва да бъде подчинено на нравствеността. Причината за това е обстоятелството, че нравствеността посочва какво трябва да бъде съдържанието на правото.

Така осъществяването на нравствените задължения се превръща в цел на правните предписания. Според положителното направление в органичната теория, правото е част от нравствеността, а правните норми се отнасят към етичните норми. Правото се смята за онази част от нравствеността, която съдържа етичния минимум за безусловно необходимата правна регламентация на нравствените отношения.

Цялото историческо развитие на идеите за отношението между правото и нравствеността показва, че основният проблем е този за пределите на проникване на нравствеността в правото. Общото между тях произтича оът обстоятелството, че са част от нормативната система на обществото, но те съществуват самостоятелно. Отношенията между правото и нравствените норми и принципи не трябва да бъдат еднозначни. Функционалната или органична връзка между тях трябва да се предвижда от законодателя в зависимост от двата типа нравствени норми и принципи.
Трябва да се отбележи, че правните норми, които нямат оценъчен характер не влизат в отношения с нравствените принципи. Същността и съдържанието на тези правни норми изключват възможността за съществуване не само на органични, но и на функционални връзки между тях и нравствените норми.

Проникването на моралните норми и принципи в правото се проявява и при отразяване на моралната психическа принуда в него. Това е още един от проблемите на пределите на възможното и допустимо проникване на морала в правото. Тук се поставя въпроса дали общественото порицание трябва да бъде мярка на психическа принуда. Правното институционализиране на общественото порицание като типична морална психическа принуда в много случаи може да предизвика обратни реакции в другите личности. В крайна сметка това води до нежелан правен резултат.

Освен, че се отразяват в правото моралните норми и принципи служат като критерий  за правилното реализиране на правото. Така например свободно определеното съдържание на договора не трябва да противоречи на моралните норми и принципи. Моралните норми са критерий за установяване, кога е налице злоупотреба със субективното право, също така е и критерий при тълкуване на правото.

Във всички тези случаи моралните норми и принципи, като ценностни оценъчни явления са критерий за допустимите начини за реализиране на правото. Възможността да изпълняват посочената роля, без да се включват в съдържанието на правните норми, произтича от това, че съдържат отрицателни задължения. Тъй като етичните норми и принципи съдържат положителни задължения те не могат да изпълняват тази роля. Ето защо във всички правни норми, скоито се възлага тази роля, следва да се употребява терминът нравствени норми и принципи.

Заключение

Изучаването на правната наука в миналото не е създавало големи трудности, защото тогава тя не е обхващала подробното изследване на правото, нито всички онези области, които съставят съдържанието на съвременната правна наука. Какъвто и обаче да е бил обсегът на заниманията с правото, каквото и да е било неговото разглеждане, винаги името на правната наука се е свързвало с изучаването на правото.

Обикновено се мисли, че всеки знае що е право и нравственост и че следователно по този въпрос няма защо да се говори много. Но истинската стойност и истинското достойнство на правото могат да си представят малцина. Както казва Виндшайд, много, за да не кажем повечето от хората, се отнасят с правото както с въздуха и храната. Ние дишаме въздух и взимаме храна равнодушно, без да мислим, че без въздуха и храната не бихме могли да живеем. Така става и с правото и нравствеността. Ние всички се ползваме всекидневно от благата, които те ни създават и осигуряват, малцина са обаче ония, които съзнават какво светът дължи на правото.

Библиография
1.    Димитрина Милкова, “Обща теория на правото”, С., 2001
2.    Росен Ташев, “Обща теория на правото”, Основни правни аспекти, С., 2004г.
3.    Георги Бойчев, “Правова държава”, Философскоправни аспекти, С., 2003г.
4.     www.legaltheory.org
5.     Н.М. Коркунов, “Лекции по Обща теория на правото”, С., 1993г.
6.    Цеко Торбов, “История и теория на правото”, С., 1992г.
7.    Цеко Торбов, “Основният принцип на правото. Право и справедливост”, С., 1992г.
8.    М. Поповилиев, “Нравственост, право и държава”, С., 1993г