Печат
Главна категория: Право
Категория: Публичноправни науки
Посещения: 7529
1.    Конституционализмът-възникване, развитие и същност. Основни начала на Конституцията на Република България от 1991 г.
1.1 Същност, вазникване и развитие на К-зма.

      Конституционализмът означава организация и управление на обществото в/у основата на Конст. разпоредби.Той означава, че фундаменталните въпроси- за формата на държавно управление, формата на Д. устроиство, способите за осъществяване на Д. власт, статуса на гражданите и др., са уредени и гарантирани от К.
      Идеята за конституционализма се заражда в епохата на Просвещението и се утвърждава като практически модел за управление след победата на буржоазните революции.
.    Първите К. са били предназначени да закрепят зараждащите се нови обществени отношения, които идват да сменят феодалната държава и обществена система. К. поставят началото на конституционализма като модел на управление.
Първата в света К. е тази на САЩ-1789 г.(преди нея- само на щата Вирджиния, а не на суверенна даржава).  
    Първата европейска К. е на Франция от 1791 г., утв. първообраза на конст. монархия, а К. на Франция от 1793 г. за първи път прокламира принципа  за единство на държавната власт.
     Втората половина на 19 в. се характериира с приемането на нов тип конституции – възприемат  републиканската форма на държавно управление и провъзгласяват принципа на народния суверенитет. К. на Франция от 1878  и Швейцария от 1874 първи регламентират републ. парламентарна система на държ. управление. Забележит. са Ваймарската К. на Германия от 1919 , Испанската от 1931 г., Австрийската от 1920 г.
     1.2Развитие на бълг. конституционализъм
     Първата бълг. К. е Търновската от 16 април 1879г. Това е демократична за времето си К, тя е К. на прехода от азиатския феодализъм кам капитализма.Тази К. вазприема монархическата форма на управление.Установен е принципът за разделението на властите.Законодателната власт е предоставена на парламента(НС), който се намира под силното влияние на княза (той го свиква и разпуска,той утвърждава законите). Изпълнителната власт принадлежи на княза.Демократичният характер на К.се проявява предимно в правата и свободите на поданиците в политическата и икономическата сфера.
      Втората бълг. К.е приета от ВНС през 1947г. Тя е К.на прехода от капитализъм към социализъм.Тя променя формата на Д управление от монархическо в републиканско.Принципът за разделението на властите,характерен за Търн. К.,е заменен с принципа за единството на Д власт.Свободният мандат е заменен с императивен мандат,т.е.мандат,според който депутатите са отговорни пред своите избиратели.
      Третата бълг. К. е приета чрез референдум през 1971г.Тя е(според партийните оценки)К. на прехода към  развито соц. общество след победата на социализма.В нея беше провъзгласена ръководната роля на ком. партия.Президиумът на НС беше заменен от Държавен съвет,който съсредоточи огромна власт, включително законодателна ,и се превърна в инструмент за тоталитарно управление.
       Четвъртата , сега действаща К , е приета през 1991г.Това е К на прехода към гражданското общество и правова държава.
        1.3 Основни юридически характеристики на К.
         *К е основен закон на Д и на обществото-тя урежда основните общ.отношения;тя е основна за цялата правна система;тя определя системата на Д органи;
          *К е върховен закон на Д и на обществото –има най-висша юрид.сила,другите закони не могат да и противоречат (чл.5). К има непосредствено действие.
          *К регламентира основните , най-значими обществени отношения,които възникват при организация и функционирането на обществото и държавата и осъществяването на Д власт.
          *К е база за правотворчество и законодателна дейност.
           а) Много от К норми са общи  и се нуждаят от конкретизация в обикновени закони.В К има на 65 такива препратки.
           б) К определя реда за приемане на законите-законодателния процес.Тя конкретно определя субектите на законодателна инициатава(чл.87),необх.кворум и мнозинство (81), и т.н.
          *Особен ред за приемане ,изменение и допълнение на К-определен е в самата К.-(чл.153 )
  К се приема чрез референдум или от ВНС-това е промяна на принципа на народния суверенитет.ВНС е орган,който получава своите пълномощия пряко от източника на властта в Д-народа.Според Ст.Стойчев ВНС е орган,който осъществява учредителна власт (а другите-учредена власт).Това не е прокарано последователно –част от нормите могат да се изменят и допълват от обикн.НС.
           Има две процедури за изменение и допълнение на К:
           а) от НС
            НС може да изменя и допълва всички разпоредби на К с изключение на тези,предоставени в правомощията на ВНС (чл.153).Инициатива-1/4 от депутатите и президентът (абсурдно е,че президентът няма право на инициатива за обикновени закони,а за К има).Предложението се разглежда от НС не по-рано от 1мес. и не по-късно от 3мес. от постъпването му.Приема се с квалифицирано мнозинство ( за разл.от др.закони)-3/4 от вс.народни представители .Приемането става на три гласувания в различни дни.
        Ако предложението получи по-малко от ¾,но не по-малко от 2/3 от гласовете,се поставя за ново разглеждане не по-рано от 2 и не по-късно от 5мес.При новото разгл. предложението се приема,ако за него са гласували не по-малко от 2/3 от всички Н.п-ели- процедурата е излишно усложнена.
        Законът за изменение или допълнение на К се подписва и обнародва в ДВ по разпораждане на председателя на НС (а не от президента като др.закони) в 7дневен срок от приемането му.
        б)от Великото НС.
         НС решава да се произведат избори за ВНС с мнозинство 2/3 от всички НП-ели.Президентът насрочва изборите в 3мес срок.ВНС се състои от 400 НП-ели.ВНС според чл.158:
        -приема нова К.
        -решава въпрос за изменение на територията на РБ и ратифицира междунар.договори,предвиждащти такива изменения;
        -решава въпросите за промени във формата на Д устройство и на Д управление;
        -решава въпросите за изменение на чл.5 ал2 и 4(за непоср.д-е на К и на междунар.договори) и на чл57 ал.1 и 3 ( за осн.права на гражданите);
        -решава въпросите за изменение и допълнение на гл. IX  (това е редът за изм. доп. и приемане на К)
       Инициатива-1/2 от всички НП-ели и президентът.
       Срок за разглеждане-не по-рано от 2 мес и не по-късно от 5мес.
       Решение по проектите се приема с мнозинство 2/3 от всички НП-ели на 3 гласувания в различни дни.
       Актовете на ВНС се подписват и обнародват от председателя му в 7дневен срок от приемането им.
       1.4 Основни начала на КР.
       1. равноправие на гражданите
       2. народен суверинитет;
       3.политически плурализъм;
       4. разделение на властите ;
       5 .законност;
       6. хуманизъм;
       7. демократизъм;
       8. свободна стопанска инициатива ;
 


      2. Учение за конституцията.Учредителна власт. Конституцията като юридически акт.
          Върховенството на К. се изразява в това, че всички други правни актове трябва да бъдат съобразени с духа на К. Това е субординация на актовете. Юр. сила се определя от:
      А) мястото на органа, автор на акта (това е вярно само при условие, че всеки един орган издава по 1 вид акт) (напр. НС – актове – закони, изменение на К., решения – те се са с еднаква юр. сила).
       Б) х-ра на регулираните общ. отн.
       К. има най-висша юр. сила, защото урежда най.съществени общ. отн, тя определя формата на държ. управление.Триединство – държ. орган - 1, който регулира опред. общ. отн. и създава правила за това.  2.Второ свойство – К. урежда осн. общ. отн.
 3.Трето свойство – К. представлява основа на законотв-во и цял. норм. дейност на д-вата. Тя съдържа предписания за създаване на закони.
 4.Четвърто св-во – К. по принцип може да се приема пряко от народа чрез референдум, или чрез орган.  Бълг. К. не допуска изменяне чрез референдум. К. се приема по особен ред и се изменя и допълва по особен ред. Само ВНС – може да определя формата на държ. управлени и промяна на територията.
Същност на К. – тя изразява общата воля на народа (но волята е свойство само на индивида, при разделение на обществото на разл. соц. групи е трудно да се постигне единство на волята, тогава законите и К. биха били идеални)-(К. е юрид. акт с подчертана пол. хар-ка. Тя притежава специф. юр. белези, които я разхраничават от остан. правни актове.
1)    К. е осн. закон – тя поражда множество общ. отн, които не са само в държ. сфера и на д-вата и на общ-вото. К. е основа на правния ред, база на цялостната правна система – съдържа осн. принципи, на гражд, наказ, адм. и фин, търг. и сем. право. Тя е осн. закон, също- опред. с-мата на държ. органи
2)    К. е върховен закон – чл. 5 “К. е върх. закон и др. закони не могат да й противоречат” – тя притежава най-висша юр. сила. Тя се изразява в съподчинеността на актовете пом/у им (виж по-горе). Ако изследваме триадата: общ.отн. – държ. органи-правна уредба на общ. отн., в нея предимство имат общ. отн. (това е осн. критерий за определяне на върховенството на К). Друг критерий е степента на правна абстракция (обобщеност на правните норми) чл. 2 ал. 2 “Терит. цялост на РБ е неприкосновена” – за да бъдат приложени тези норми те трябва да бъдат конкретизирани в други актове. Свойството юр. сила е присъщо само на правнонорм. актове.
Върховенството на К. се проявява и в това, че нейните разпоредби имат непосредствено действие. Това означава, че те са част, и то основна, от действащото право. Дори, когато препращат към обикн. закони, конст. имат непоср. действие, т.к. тя е първично основание за изпълн. на разпоредбите (напр. – право на концесия). Чл. 5 ал. 2 – генерално установява че “разпоредбите на К. имат непосредствено действие”.
3)    К. урежда осн. общ. отн. – к. възникват при организацията и функционирането на общ-вото и д-вата. Няма каталог на общ. отн, те се променят на разл. етапи на развитие. Отн., к. подлежат на конст. регламентация, са динамични, непрек. изменящи се.
4)    К. е основа за развитие на правотворчеството и закон. дейност. Тя съдържа в себе си най-общи правнонорм. предписания (напр. чл. 25 ал. 6 – бълг. гражданство се придобива и загубва по реда, установен от закон) на второ място К. регламентира реда за създаване на законите – закон. процес.
5)    К. се приема пряко от народа чрез референдум или от органа на учредит. власт. Този белег се извежда от принципа на нар. суверенитет РБ – чл. 158 нова К. се приема само от ВНС. (основа за това е идеята за разделяне на властта на учредителна и учредена. Учредителна власт в лицето на ВНС е пряк израз на нар. суверенитет. Учредит. власт легитимира констит. строй- учредената власт – НС – не може да ревизира или отменя актове на учредителната власт, но нашата К. допуска някои изключения
6)    Особеният ред за проемане, изменение и допълнение е характерен белег на К. Самата тя определя реда, по к. тя се приема и ревизира. К. от 1991 установява 2 процедури за изменение и допълнение . Според чл. 153 “НС може да изменя и допълва вс. разпоредби на К., с изкл. на тези, предоставени в правомощията на ВНС”. Право на законод. инициатива има МС и всеки нар. представител. когато трябва да се внесе изменение и допълнение на К. от НС, правото на предложение е предоставена на ¼ от нар. представители (60). Субект на това право е и президента (нелогично – т.к. той няма право да внася законопректи). Предложенията се обсъждат не по-рано от 1 месец и не по-късно от 3мес. след тяхното постъпване. Приема се с квалиф. мн-во от ¾ от гласовете на вс. нар. представители. Приемането или отхвърлянето става на 3 гласувания. Ако предложението не получи мнозинство (3/4 от гласовете на всички), то се поставя на нова гласуване (не по-рано от2мес и не по-късно от5 мес). При повтонро разглеждане за приемането са необходими гласовете на 2/3 от всички нар. представители (нелогично – т.к. може да се приеме с по-малко гласове, отколкото при първото разглеждане) (също така ¼ +1 или 1/3 +1 могат да отхвърлят предложението) – 61 човека имат по-голяма стойност от 179. Др. о разпореждане на председателя на НС. Само ВНС – решава въпроса за промяна на формата на държ. устройство и държ. управление.
7)    особеност – Президента изава укази за обнаробдане на закони, а К. и допълн. се обнародват по разпореждане на председателя на НС. Само ВНС – решава въпроса за промяна на формата на държ. устройство и държ. управление.



3. Конституционни основи на политическата система. Държава, гражданско общество, личност. Конституционноправен статус на политическите партии.
      К. от 1991 г. регламентира основите на обще. устр-во на РБ. Общ-вото е сложна с-ма от соц. стр-ри отношеня, и фактори, к. се намират в многостранни връзки и взаимоотн. мпомежду си и функционират в опред. истор. условия. К. (глава I.” Основни начала”).установява основ. принципи и положения, въз основа на к. се изгражда и функционира общ. с-ма.
      Устройвото на гражд. общество включва осн. стр-ри, к. детерминират нег. хар-ка и истор. тип:
     1) икон. ст-ра – определя се от формите на собственост и принците на гункциониране на икономиката. Нашата ик. с-ма се определя преимуществено от частн. собственост. Капитал. Икономика се основава на своб. стоп. инициатива.
    2)  полит. система – нейната основа е държавата като особена полит. организациа на обществото. Съществ. място в пол. с-ма заемат  пол. партии и др. формирования. Съществуващото многообразие от недуржавни пол. стр-ри е израз на К пр-п на пол. плурализъм.
   3) Демокр. статус на гражданина. К. регламентира осн. права, свободи и задължения. Обемът, характерът и същността на предоставените К птрава, свободи и задължения определя основуте на статуса на гражданите. Те са осн. белег на гражд. общество само ако са създадени условия за тяхното реално осъществяване и гарантиране. Гарантираността на правата и своб. на гражд. е критерий за степента на развитие на демокрацията в обществото.
   4) Соц-клас. стр-ра на обществото и взаимоотношенията между разл. общ. сили и тяхн. въздействие върху общ. живот.
   Обликът на общ-ото се определя и от др. фактори – многовековна история, традиции, влияние на религията , межд. фактори – спецификата на вс. тези фактори обуславя х-ра на общ-вото в периода на прехода към демокр. гражд. общество.
    На сегашния етап на пазвитие са налице юридич. предпоставки за прехода към гражд. общ-во. К. – чл. 4.ал. 2 провъзгласява, че РБ създава условия за развитие на гражд. общество. Идеята за гражд. общество се заражда с бурж. революции, като антипод на феод. съсловно общество и намира юрид. отражение в конситуциите на демокр. държави.
   В основата на гражд. общество стои личността със своите надеждно гарантирани права и законни интереси. .
   В преамбюла на К. е деклариран стремежът да се създаде и утвърди правова и социална държава, в която правата на личността, нейната свобода, достойнство и сигурност са въздигнати във върховен принцип. Той е осъществим само в държава, която се управлява според К. и законите. Точното и неотклонно спазване на правата и свободите на гражд., създаването на безотказни юрид. Механизми, к. ги гарантират, е основ. белег на гр. общ-во. Гражд. общество  е възможно само ако то е организирано в правова държава.
   В основните начала на К се съдържат норми, к. регулират най-важните полит. отношения, възникващи между разл. правни субекти в процеса на функциониране на полит. система. Пол. организация на обществото е система от специф. полит. структури. В основата й стоят полит. структури, т.е. полит. организация. тя включва и юр. и неюр. нормат. системи, к. определят статуса на полит. структури и взаимоотн. между тях – това е предпоставка за ефект. функциониране на системата. Всяка полит. система се характеризира и с това, че винаги съществува в опред. соц. среда. Опред. фактор за същността на пол. система е реалното съотношение на полит. сили. Пол. система се изгражда на опред. принцип (до 1989 – единство на властта, сега разделениета на властите). К. и зак-вото легитимират структурите на пол. система и взаимоотн между тях.
    Осн. юрид. хар-ки на пол. система се съдържат в К. и законите. Пол. система се изгражда и функционира на базата на опред. принципи: 1) нар. суверенитет; 2) разделение на властите; 3) законностат ; 4) пол. плурализъм ; 5) гарантиране свободите и правата на гражданите
   Разлика между пол. система (структури и взаимоотношения между тях) и пол. организация (елементи, които образуват пол. и държ. система). Пол. система е по-шир. понятие, к. включва в себе си и пол. организации. Тя има 2 елемента: 1) държавата като особена пол. организация на обществото и 2) пол. формирования, к. си поставят пол. цели.
    В съвременните общества са утвърдени 2 типа партийни с-ми – еднопартийни и многопартийни. Типът на парт. С-ма зависи от степента на развитие на ик. строй, от х-ра на соц. отношения, от разслоението на обществото, от степента на демокрация и др.
    Еднопарт. с-ми – х-ни за тоталитарните общества. Съществува 1 партия, к. владее Д власт. Това довежда до срастване на партията с държавата.
    Многопарт. с-ми – в буржоазните Д-ви с развитие на демокр. традиции са създад. и утвърдени разл. модели на парт. с-ми. Приема се, че многопарт. с-ма е основен индикатор за демократизма на общ-ото. Многопартийността гарантира полит. и идеологическа свобода на личността – свободата й да е привърженик на определена идеология и да уч-ва в разл. пол. организации.
    В нашата К. е провъзгласен принципът на пол. плурализъм (чл.11, ал.1). Създават се мн-во пол. партии с разл. влияние в общ-вото, с разл. полит. ориентации. Гаранция срещу полит. и идеолог. монополизъм е констит. разпоредба на чл. 11 ал. 2 – нито една пол. партия или идеология не можа да се обявява или утвърждава за държавна. К. въвежда някои ограничения при образуването на пол. партии: не може да се създават пол. партии на етническа, расова или верска основа, както и  партии, к. си поставят за цел насилствено завземане на ласстта.
   Чл.12,ал.2 К забранява извършване на пол. дейност от непол. сдружения на гражд. и синдикатите, присъщи само на пол. партии. Тези организации се създават за заовол. и защита на профес. и др. непол. интереси на гражд. Забранява се създав. На организации, които действат с/у суверенитета, тер. Цялост и единство на нацията; с/у правата и своб. на гражд., тайни и военизирани структури.


 4. Форма на държавното управление и държавното устройство.
      I.Форма на Д управление.
      Държавата е особена политическа организация на народа(общ-ото),който живее в границите на определена територия,в/у която се осъществява Д власт.Тя е инструмент за интеграция на обществото.Конституционноправната наука изследва проблемите на Д власт в гражданското общ-во.
      Проблемът за формите на държ. управлене е дискусионен.Според господстващото мнение критерият за ФДУ е х-рът на висшите Д органи и взаимоотношенията м/у тях.Основните ФДУ са 2:републиканска и монархическа.
         1.Монархическа.
          -абсолютна м-хия-неограничена(Бруней,Саудитска Арабия)
          -дуалистична м-хия-с белези на абсолютна и конституционна м-хия(Йордания,Мароко)
          -конституционна м-хия-
          -парламентарна м-хия-монарха е символ на държавността без реална власт
        2.Републиканска
          -президентска република-САЩ,Русия
          -парламентарна р-ка-България,Италия
          -полупрезидентска р-ка-Франция,Полша
        Парламентарната форма на управление се проявява в различни нюанси в отделните страни.В основата на това управление стоят взаимоотношенията м/у законодателната и изпълнителната власт.Механизмите на парламентарното управление са конст. регламентирани.Парламентаризмът е с-ма за управление,при която ясно и прецизно саустановени взаимоотнош. м/у висшите Д органи-НС,президента и МС.Парламентът е център на политическия живот.
         До 1946г. Б. е конст. м-хия.През 1946г. се провежда референдум по въпроса за формата на управление.Този рефер. заменя монархич. форма с републиканска.Републиката е провъзгласена на 08.09.1946г. и това поставя началото на реп. уп-ние у нас.На 4 декември1947г. е приета конституцията, в която е посочено, че НРБ е държава с представително управление.
          К. от 1971г. също възприема идеята за представително управление, без изрично да я декларира.
          К от 1991г.(чл.1,ал.1) прогласява:” България е република с парламентарно управление”.
II.Форма на Д устройство.
.Д-те биват-унитарни,федеративни,конфедеративни и държ. Уния.
1.Унитарна д-ва-суверенитетът е недели.Тя има изградена единна с-ма от Д органи;единна К;единно законодателство и единно гражданство.Териториалната и организация също е единна.Територията и се дели на различни административно-териториални единици-области,окръзи,райони,околии,обшини или др.
2.Конфедерация-съюз от държави.Създава се на договрна основа между две или повече държави.Конфедеративния цъюз е неусточива общност от д-ви,които съхраняват своя суверенитет.Субектите на конфед.имат своя независима държ. организация.
   ЕС притежава белезите на конфедерация .Конф.създава свои органи които се грижат за общите дела на съюза
                3.Федерация-съюзна д-ва.Тя е единна,д-ва която трайно обединява множество държави или държавни образувания .Федерацията има ощи органи-парламент,правителство, върховни съдийски органи.Обикновено е двукамерен-едната се избира от цялото население, а другата камара-от представители на държавните образувания, които са субекти.
                4.Уния-особено държавно формирование , което се характеризира с лабилни връзки м/у държавите.
                а) лична уния-едно лице-монархът, е глава на две или повече суверенни д-ви.Нетрайно обедединение.
                б)реална уния-един монарх е държавен монарх на множество суверенни държави, но съюзут м/у тях е траен и е скрепен в конституциите на държавите.
                 България е унитарна д-ва.В трите нейни конституции не е регламентирана формата на държавно устройство.Едва в К от 1991 (чл.2 ал.1) изрично се посочва:” РБ е единна държава с местно самоуправление.В нея не се допускат автономни, териториални образувания.
            Промята на във формата на държавното устройство е изключително правомощие на ВНС.
             Територията на Б се дели на административно-териоториални единици, които са част единната територия на Д-ва.Според К (чл.135 ал.1) територията на Б се дели на общини и области съставни адм.-териториални единици в общините са кметсвата и районите.
-    5.Принципите на народния суверенитет и разделението на властите
-    I.Народен суверенитет.
       Суверенитетът е една от най- сложните и богати по съдържание категории на констит. право. Той представлява независимост и върховенство на соц. общности, обособени в нация и в народ, и на неговата държ. организация.
        Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държвата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за нар. сувренитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежвава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народ. суверенитет е непрехвъряем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъщетвява самостоятелно. Принципът на нар. суверенитет за пръв път юридич. е легитимиран в преамбюла на  К. на САЩ от 1787 г., а в Европа в К. на първата Френска република от 1793 г.
       Бълг. Конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за нар. суверенитет.В първата бълг. К се регламентира представителното осъществяване на властта в НС,което се избира пряко от народа.В двете соц. К-ииизрично е провъзгласено,че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”.В К. от 1991г. е налице разгърната формула на принципа на нар. сув. И недопустимостта той да бъде присвояван от някого.Вчл.1,ал.2 и 3 от К се разкриват неговото съдържание,формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции с/у посегателство в/у него.Чл1,ал.2”цялата държавна власт произтича от народа”-всички правни субекти, които упражняват Д власт,получават своите пълномошия  пряко или косвено от народа,вкл. и НС.Суверенитетът е неотнимаем от народа и не може да бъде делегиран другиму.
       “Тя (Д власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази К.”- това са двете форми за осъществяване на Д власт от народа: а) непосредствено- чрез референдуи и др; б) чрез избрани( пряко или косвено) органи.
       Държавата е изразител, но не и носител (субект) на нар. сув.
       Върховенството на народа е същността на принципа на нар. сув- никой субект не може да стои над народа.
       Нар. сув. е неотнимаем- “Никоя част от народа, полит. партия или др. организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъщ. на нар. сув.”
      Нар. сувер. се проявява в няк. разновидности, които са интегрални части на едно цяло:
     1) държавен сув.- независимост на д-ватв и Д власт от др. Д-ви и Д власти; той е реалната възможност на д-вата независимо да осъщ. своята власт, вътр. и външна политика, да съхрани терит. неприкосновеност и нац. сигурност.
     2) национален сув.- прво на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на Д управление, на Д устройство, т.е. решава осн. проблем на своето държавно битие.
     3) народен сув.- източник и субект на властаа в държавата е народът;това е народовластие осъш. чрез различни форми и способи.
Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публ власт.
         II.Разделение на властите.
      Цялостна теория на пр-па на разд. на власт. създава Шарл Монтескьо през 1748г.-“За духа и
 законите”.Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, павителството и съд. органи. Разд. на вл. не означава противоборство м/у тях.За да може нормално да функционира Д власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват.” Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране...”( РКС ном.1, 1999г.). Истинският смисъл на пр-па за РВ е разграничаване на функциите м/у тях.
       Търн. К прогласява пр-па за РВ, двете соц. К-ии от 1947 и 1971г. го отхвърлят, К от1991г. го възстановява.Чл. 8 на тази К гласи:” Дър. Власт се разд. на законод., изпълнителнма и съдебна”
       Пр-път за РВ детерминира с-мата на държ. органи. На негова основа са създадени три подсистеми,
Относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъш. на публ. власт.
     Но К не създава необходимите юрид. Предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на пр-па.Конст. и законовите разпоредби не се вписват осн. Начала на пр-па- взаимното възпиране на държавните органи.





         6. Държавна власт. Форми за осъществяване на държавната власт.
      1.Обща х-ка на ДВ.
       Държ. власт е сложна политико-правна категория. Тя епредмет на изучаване преди вс. от теорията на Д, и след това от КП в пределите на конст. уредба на суб. на властта, техните правомощия, формите и методите за нейното осъщ.  Според съврем. филос. и правна наука държ. власт се основава на принудата, авторитета и влиянието. Принудата се изразява във възможностите по отн. на правните субекти да се прилагат наказ., адм. и икон. санкции в случаите , предвидени в закона. Авторитетът на държ. власт се провява в еубеждението и вътр. мотивирано съгласие на правните субекти добров. да й сътрудничат. Влиянието включва вс. други фактори, чрез к. властта въздейства върху правните субекти и соц. процеси.
Държ. власт е политич. по св. същност. Но държ. власт е само едно от проявленията на пол. власт. Тя е               1)всеобхватна- обединява вс. правни субекти,прониква във вс. структури на обществ. с-ма
    2) суверенна- по отнош. на другите, недърж. власти тя има върховенство.
    3) единна- въпреки РВ( което всъщност е разделение на функциите); така се осиг. единна политика наД
    Източник на Двласт е народът- пр-п на н.сувер. ДВ трябва да изразява волята на народа.
     ДВ се хар-ра с властнич. отношения, които възникват при нейното осъщ.- м/у органите на властта и субектите, в/у които се осъщ. властнич. въздействие (те също могат да бъдат органи).
     II. Форми за осъществяване на ДВ
Според  К (чл. 1 ал.2) държ. власт се осъществява непосредствено от народа и чрез органите, предвидени в К. Всъщност това са двете форми за осъщ. на публ. власт. Народът осъщ. непосредствено ДВ чрез формите на пряката демокрация. ПД е ср-во за осъщ. на ДВ чрез пряко, императивно волеизявление на политически дееспособните граждани. При ПД народът непосредствено решава въпроси от общодържавно или местно значение. Това са властн. решения, които имат юридически императивен х-тер и пораждат непосредствено правни последици, без да се нуждаят от последващо утвържд. От Д орган.
      Редът за прякото уч-тие на гражд. – в Закона за допитване до народа (ЗДН).Съгл. този З формите за пряко участие са 4:
      1.Национален референдум- решават се осн. Въпроси, които са от компет. на НС. Чрез Н реф. Не могат да се реш. Въпроси от комп. На ВНС, К съд и съд. органи, както ивъпроси за изменение и допълн на К, за държ. бюджет и дан. облагане,и др. въпроси, за които със закон е предвиден спец. ред.
      2. Местен референдум- в община, район, кметство или нас. място.
      За х-ра на плебисцита (лат. Plebiscitum- решение на народа) се поддържат разл. мнения. Най-приемливо, но не безспорно е: способ за пешаване на въпроси с м/унар. значимост.
3.    Общо събрание на населението- за местни въпроси в общини, райони, кметства, нас. места и квартали.
4.    Подписка- гражданите правят предложения до общ. съвети за решаване на въпроси от местно зн-ние. Затова подписката не е форма на пряко народовластие.
К. предоставя правомощия на НС да определи въпроса, по който да се произведе нац. референдум. В з-на за местното самоуправление съществуват няколко текста, които регламентират провеждането на местни референдуми. Законът за допитване до народа регламентира способите и правните механизми за пряко осъществяване на държ. власт от народа. Регламентирани са нац. и местния референдум, общото събрание на населението и подписката като фирми на проявление на пряката демокрация. Право на участие имат полит. дееспособните граждани, т.е. имащите избират. права.



   7. Конституционни основи на икономическата система. Принципи и форми на собственост.
       К. установява и регулира осн. положения и принципи на икон. с-ма, на нейната организация, функциониране и отношения. Ик. с-ма обуслая х-ра на полит. организация на общ-ото и е основа на Д и на публичн. власт. Тя е съвкупност от общ. отн., к. възникват по повод на собствеността.
       Собствеността е отношение между хора, групи от хора, публични или стоп. инситтуции, което възниква във връзка с разпореждането, владението и ползването на матер. и немат. мблага. Правн. основа на икон. с-ма са уредени на в гл. 1 “ Оновни начала” на К. Тя поставя юрид. основи за прехода от планова към пазарна икономика. Паз. Икономика на РБ според К ( чл. 19 ал. 1) се основава на свободната стоп. инициатива. Правото на св. стоп. инициатива няма абсол. х-тер. Тя не изключва пр-те на Д регулиране и на Д контрол в/у стоп. дейност.   
      К. регламентира 2 форми на собственост: публична и частна – чл. 17 ал. 2. Констит. законодател е възприел критерия за разграничаване на формите на собственост съобр. субектите (носители) на правото на собственост.  
      1.Субекти на частн. собственост са ФЛ и ЮЛ.
      2. Субекти на публ. собственост са публично-правните институции.
      Според чл.17, ал.2 К “собствеността на Д и общините е публична и частна”. Субекти на публична собств. Могат да бъдат само тези, които притежават държавновластнически правомощия (империум) – Д и общините. Публ. собств. се отличава със социалното си предназначение и с това, че Д сама, чрез властн. Средства я защитава. Публична собственост са обектите, които са обявени за изключит. Д собственост, обектите, в/у к. Д осъществява сувер. права, и тези, в/у к. е установен Д монопол. Изкл. държ. собственост са обектите , изброени в чл.18, ал.1 К: подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републ.пътища, води, гори и паркове с нац значение, прир. и археол. резервати. Тези обекти принадлежат само на д-вата и тя не може да ги отчуждава.
      К ( чл.18, ал.4) дава възможност на Д със закон да установи монопол в/у определени обекти и дейности, когато е обществ. необходимо (жп транспорт, нац. пощенски и далекосъобщит. мрежи, използване на ядрена енергия, производство на радиоактивни продукти, оръжия, взривни и биологични силно действащи вещества).
       Според К (чл.17, ал.4) режимът за управлене и стопанисване на обектите държ. и общин. собственост се определя със закон. Такъв е приет през 1996 г. – З. за държ. собственост и З. за общин. собственост. Те определят статуса на тази собств. – техните обекти и начините за стопанисване и управление.
        Частна собственост- преобладаващо това право принадлежи на граждани и частни ЮЛ. В условията на пазарна икономика гражд. и частн. ЮЛ са равнопоставени с Д и общ-те в гражд. оборот.К. обявява частната собственост за неприкосновена ( чл. 17 ал. 3). Недопустимо е всяко незаконно посегателство в/у нея. Но не всяка  частна собственост  е неприкосновена, а само придобитата на законно основание. Правото на ч. собств. не е абсолютно, то може да бъде ограничавано в съотв. с разпоредбите на чл. 17 ал. 5.
       Конституц. основи на правния режим на земята.
      В декларативен стил К. провъзгласява, че земята е основно нац. богатство. За разлика от др. обекти на собсвеност, земята не може да се увеличава. Затова е поставена под особена закрила на д-вата и общ-вото. Обработваемата земя се използва само за земед. нужди, промяна на нейн. предназначене е допустимо по изключение при доказани общ. нужди, като реда и условията за това са предвидени в закон (чл.21, ал.2).        .      Чл. 22 К (Изм. - ДВ, бр. 18 от 2005 г., в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз и не се прилага към заварените международни договори) (1) Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на Република България към Европейския съюз или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България, както и чрез наследяване по закон.
Чл.22, ал(3) Режимът на земята се определя със закон.

8. Конституционен стаус на гражданите. Принципи. Гражданство.
      Правния статус на човека и гражданине е с-ма от правни норми, к. определят негов. положение като субект на правото в д-вата и общ-вото.Правното положение е с-ма от фактич. отношния между човека и общ-вото. Конст. право установява само основите на правния статус на човека и гражданина. Осн. права са неотменими, те не могат да бъдат ограничавани. В гражд. общ-во д-вата и гражданите са равнопоставени правни субекти. Правн. статус на гражд. се състои от два правни института:
           А) на бълг. гражданство;
            Б) на правата, свободите и задълженията на гражд-те;
             К установява само основите на прсвния статус, а не го урежда цялостно.
       II. Принципи.
        1.Равноправие – чл.6:”Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички гражд. са равни пред закона...”
        2. Хуманизъм –човекът стои в основата на гражд.общество; спец. грижи за някои социални групи (деца ,жени,старци).
        3.Демократизъм-права на гражданите за участие в управлението;
        4. Съчетаване на обществените с личните интереси на гражданите-предоставените от К права и свободни не могат да се упражняват във вреда на обществения интерес;
        5. Единство на права и задължения;
        III.Българско гражданство (БГ)
         П уредба-К (чл.25-27) и закон за БГ
        1.Същност на Г-трайна правно-политическа връзка на едно лице с държавата, по силата на която това лице попада под държавновластническото върховенство на тази държава и се ползва в пълен обем от правата и свободите, осигурени от нейните закони.
        Българските граждани, където и да се намират, имат всички конституционнни права и задължения. Те са под закрилата на РБ и когато пребивават в чужбина. Чл.25, ал.4 –“Граждани на РБ не може да бъде изгонен от нея или предаден на друга Д или на м/унар. съд за целите на наказат преследване, освен ако това е предвудено в м/унар. договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБ ”.
        Чужденците, които пребивават в РБ, имат всички конституционни права и задължения, с изключение  на тези, за които се изиксква БГ ( напр.    те нямат избирателни права, не могата да заемат държавни длъжности).Чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга Д против тяхната воля, освен при условията и по реда, определени със закон .
        2.Придобиване на БГ:
        а) принци на  произхода- децата следват гражданството на своите родители, без да е необходимо да извършват каквито и да е правни действия, за да придобият б. гражд. В света и в РБ е възприет този принцип.
        б) принцип на месторождението – прилага се тогава, когато е невъзможно да се приложи п. на произхода. Принципа на произхода е заложех в ЗБГ. Предвидена е възможността да се придобие гражданство и по месторождение. Ако на терит. на Б е намерено дете с неизвестни родители или ако не придобива гражданство по произход, то става б. гражданин.
        Други начини за придобиване на б. гражд.
1.    Чрез натурализация – гражданин на една д-ва или лице без гражд. придобива гражданство на др. д-ва. Основанията са различни – осиновяване от чужд гражданин, скл. на брак с чужд гражданин
2.    Чрез опция ( лат. Optio- избор ). Прилага се ,когато се отнема или придобива територия от др. д-ва
3.    Трансфер на гражданство – автоматичен, задълж. Промяна на гражд. при промяна на терит. по силатана м/удържавни договорености
4.    Чрез възстановяване ( реинтеграция) – когато едно лице е придобило чуждо гражд., но след това възвръща предишното си.
        Лица без гражданство (апатрид)- лице, което не е гражд на никоя д-ва. То е с ограничен правен статус, не притежава избирателни и др. права
        Лица с двойно гражд. (бипатрид)- не е нормално правно положение на лицата, защото те имат задължения към 2 д-ви. Двойното гражд. е резултат от несъвършенството и колизията в законодателството на д-те.
          3.Загубване на БГ
          а) чрез освобождаване  от БГ – по искане н лицето, ако постоянно живее в чужбина и е придобило чуждо Г , или поне е открита процедура за това. Освобождаването на родителите води и до осв. на децата, които не са нав. 14год. възраст, само ако родит. направят изрично искане за освобожд. им. За осв. На деца от 14 до 18 г. се иска и тяхното съгласие.
          б) чрез отмяна на натурализацията – ако си е полсужил с неверни данни или факти, които са станали основание за придобиване на БГ (неверноста да бъде установена по съдебен ред), или е укрило факти които биха били основание за отказ;отмяната е лична; допустима само в; 10 год. срок от придобиването на БГ; предложение за отмяна на натур – от гл. прокурор. Отмяната на натурализ. е санкция за проявена недобросъвестност и наришаване на зак. изисквания при придоб. на б. гражд. от чужди граждани.
           в) чрез лишаване от БГ – най-висша правна и морална санкция по отношение на гражданите. Лиш. от гр. се извършва едностранно от д-та. Тя прекратява връзката с гражданина на законово основание, по своя преценка, без да се съобразява с нег. воля. Лиш. от гражд.може да се приложи само по отнош. на лица, които се намират извън пределите на страната. Основанията за лиш. от б. гр. са законоустановени престъпни деяния с най-голяма общ. укоримост, които засягат коренни интереси на Д. Лиш. от гр. е приложимо само по отнош. на лица, придобили б. гр-во по натурализация.
          4.Въстановявне на БГ- когато е бил освободен; става по негова молба,ако не е бил осъден за тежко умишлено претъпление и не представлява заплаха за нац. сигурност, обществен ред, морал и здраве.Може и когато е бил лишен,ако се установи,че не е имало основание или основанието е загубило значение.
          5.Производство във връзка с БГ
           - по молба на лицето; за отмяна на натурализацията или за лишаване предложение от главния прокурор.Отправят се до министъра на правосъдието (МП), който след разглеждането им от Съвет по гражданстео към правосъдието министерство, прави предложение до президента за издаване ма указ или отказ.
            Придобиването или изгубването на БГ става с указ на президента!                                          
Бълг. граждани по рождение не могат да бъдат лишени от бълг. гражданство.


 
   9. Основни права на човека и гражданите.
        Идеята за осн. неотменими чов. права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в К-те на държавите и в редица м/нар. актове.Така се защитават най-важните ценности- живот, свобода и др.
        Основните права и свободи на гржд-те, според най
- разпространената класификация са три групи:
       1.Лични- създават условия за своб. съществуване и развитие на личността.Те очертават ограниченията за вмешателство на Д в личн. живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са вззаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и др. м/унар. актове.
       2. Политически- създават правна възможност на гражданите да уч-ат в пол. живот и преди вс. в осъщ. на Двласт.Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за гр. и пол. права.
       3. Социално- икономически- създават възможност за задоволяване на матер. и духовни потребности на гражд-те.Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.
Лични права и свободи – създа. условия за свободно съществуване на личността. Те очертават границите на вмешателство на д-вата в личн. живот и св на гражданите. Значит. част от личн. констит. права са заимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и др. межд. актове. Тези права са основа на демокрацията:
1)    най-значимо право – право на живот – чл. 28 . Посегат- върху живота се наказва като най- тежко престъпление. 38 НС отмени смъртното наказание и го замени с доживот. затвор без право на замяна
2)    право на лична свобода и неприкосновеност(чл.30).
а) Никой не може да бъде подлаган на мъчения, на жестоко, безчовечно или унижаващо отн-ние; насилствена асимилация; медицински, научни или др. Опити без неговото доброволно писмено съгласие(чл.29)
б) Никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на др. посегателство в/у личната неприкосновеност.
   Изключения- при условията и по реда, определени със закон (НПК). В изрично посочените от закона неотложни случаи комп. Д органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съд. власт, които до 24 часа се произнасят по законосъобразността на задържането.
3)    Личният живот на гражд. е нерикосновен. Всеки има право на защита с/у незаконна намеса в личн. и сем. ж. и с/у незаконно посегателство в/у неговата чест, достойнство и добро име.Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на др. под. д-вия без неговото знание или въпреки изричното му несъгласие. Ограничения- в предвидените от З. случаи.
4)    личната неприкосновеност се допълва от неприкосновеността на жилището. Влизането в жилище без съгласие на обитателя му става с разрешение на съд. власт или за предотвратяване предстоящо или започнало престъпление.
5)    неприкосновеността на личността се гарантира и чрез констит. забрана за вмешателство в личн. живот на гражданине – чл. 32 ал. 1 Тук се има предвид неприк. на семейния и личния живот (по недопустим от закона начин и против волята на гражданина).
6)    относно статуса на лицата, к. са застрашени да бъдат санкционирани и обвинение в извършване на престъпление. Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен; нито да бъде осъден само въз основа на нег. самопризнание. К. провъзгласяве презумцията, че обвиняемият е невивен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Никой не може да бъде осъден за действия или бездействие, к. не е било обявено от закона за престъпление,  към момента на извършването му – чл. 5 ал. 3 К.
7)    К. провъзгласява свободата и тайната на кореспонденцията за неприкосновени. Изкл. се допускат само с резрешение на съд. власт (за предотвратяване на тежки престъплениня)
8)    израз на свободата на гражданина е нег. право свободно да избира св. местожителство, да се предвижва по терит. на странат, да напуска нейн. предели и да се завръща – чл. 35. Съобразено с Всеобщата декл.
9)    Правото и зад. на бълг. граждани да ползват и изучават бълг. език. (чл. 36). Това П и задължение е един от факторите за съхраняв. на бълг. идентичност.  Офиц. език в РБ е бълг.(чл.3). Случаите в които се използва само бълг. език се определя със закон.
10)    на гражданите е предоставена свобода на съвестта, на мисълта, на избор на вероизповедание и на религ. или атеистични възгледи – чл. 37.
11)    К. провъзграсява свобода на убежденията – чл. 38 – това е вътр. присъща на човека необходимост, свобода на избор да формира св. възглади. Никой не може да бъде преследван поради св. убеждения. (законодателя е имал предвид полит).
12)    чл. 39, 40, 41 “комуникац. права и свободи” – комплекс от права, право да се изразява и разпространява мнение, чрез разл. ср-ва не подлежат на цензура печатът, електр. медии; право на инф-я. Но това не е абсолютно право, то не може да се използва за накърняване на чужди права.
13)    К. предоставя право на гражданите да искат, полмучават и разпростр. инф-я. Също не е абсолютно право.
14)    гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държ. органи. те го упражняват за защита на св. пол, икон соц. и др. интереси
15)    Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашение нег. права или законни интереси. Еволюция по отн. на предишн. К-и: с изменение на НК от 1990 г. – адвокатскта защита е допустима от момента на задържане или от момента на привличане на лицето в кач-вото му на обвиняем. Гражданинът има право на защита във вс. стадии на съд. процес
16)    К. задължава д-вата да поеме отговорността за вреди, причинени от незакон. актове и действия на нейни органи и длъжн. лица – чл. 7. Това е лично право на гражд. да търсят отговорност от д-вата за нарушените им права. Отгов. на длъжн. лица може да бъде гражд. и наказат. Отгов. на държ. органи е само гражд, тя може да бъде търсена, само ако вредите са настъпили в резултат на нейн. незак. актове (тя не носи отгов. ако тези актове са неправилни). Условията и реда се регламентирани в ЗОДВПН.
17)    от наличие на бъл. гражд-во следва правото на гражданите, к. се намират в чужбина да се ползват от закрилата на д-вата. Това произтича от правнополит. връзка между тях.



        10. Механизъм за правна защтита на основните права на човека и гражданина.
     Осн. права и свободи на гражданите са юридически гарантирани.Самият факт, че са констит. прогласени, е гаранция за тяхн. неотменимост и ненакърнимост. Констит. декларираните права на гражданите имат смисъл, само ако са налице обективни предпоставки и гаранции за тяхното осъщ.
    Необх. Са благоприятни икон. и пол. условия и юрид. Механизми, гарантиращи осъщ. на осн. права и своб. на гр-те. Матер. условия на живот са предпоставка, в съотв. с к. се предоставят, а след това се реализират правата. Х-рът на пол-с-ма на общ-ото обуславя каталога и съдържанието на пол. и личните права и свободи.
     Икон. и пол. с-ма са определящ фактор за правата на гражд-те. Те са обективна предпоставка, която детерминира реалното положение на гражданина.
     Гаранции за правата и свободите се съдържат в закона и в реалните общ. условия за спазване на закона. Гаранции са юрид. мех-зми, институциите и способите, които осигуряват осъществ. им. Гаранция е и създаване на ефект. действащи юрид. процедури за защита и възстановяване на нарушени права и санкциониране на нарушителите. НК определя съставите, к. представляват престъпления срещу правата на гражданите и предвижда съотв. санкции за техн. извършители.
     Нарушенията на правата, които не са квалифицирани като престъпления, а са адм. нар., се наказват по реда, определен в ЗАНН.
     Процесуалноправната защита на правата на гражд. се осъщ. чрез съдебни или административноправни процедури. Съдебн. са регламентирани в НПК и ГПК , а админ. защита- в ЗАП и ЗАНН.
      Гарант за правата на гражд. е Д. Тя е длъжна да създаде условия за осъществяването им. Особ. важна е ролята на правозащитните органи. К.(чл.117, ал.1) ПОСТАНОВЯВА “СЪД. ВЛАСТ ЗАЩИТАВА ПРАВАТА И ЗАКОННИТЕ ИНТЕРЕСИ НА ГРАЖДАНИТЕ, ЮЛ И Д-ВАТА”. Освен от бълг. правозащитни органи, гражданинът може да потърси защита на св. права и от межд. правозащитни институции. Б-я признава юрисдикцията на Евр. комисия по правата на човека и Евр. съд по правата на човека.
       В К. се съдържа разпоредба, въз основа на к. гражданите могат да потърсят съдебна отговорност от д-вата за понесени вреди в резултат на нарушени права и законни интереси – чл. 7. Макар и остарял, аконът все още действа. Показател за степента на разв. и утвр. на правовата д-ва е доколко са създадени ефективно действащи защитни юр. механизми, гарантиращи правата на гражданите. Изискването да се изпълняват констит. задължения от всеки също е гаранция за правата и св. на други граждани. Ако гаранциите са неефективни, това затвърдява чувството за несигурност срещу посегателства и за безнаказаност на извършителите.
    Субекти на особена закрила: старите хора, к. нямат близки и не могат да се издържат от собст. си имущество, както и лицата с физич. и псих. увреждания. Д-вата има задача да полага грижи, за да им осигури чов. условия на живот, чрез създаване на специализ. соц. задевения.
Децата, останали без грижа на близките си, се намират под особена закрила на д-вата и общ-вото. Създадените от д-вата заведения за отглеждане на тези деца, не получават достат. ср-ва, за да могат да осигурят норм. условия за живота, развитието и възпитанието на тези деца.
С обобена закрила се ползва жената-майка, на която се сигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ. (само в публ. здравни заведения) , облекчаване на труда и др. благопри. условия.


            11. Основни политически права на гражданите. Условия и ред за реализация. Гаранции.
       Те създават възможност гражданите да участват в пол. живот и в осъществяване на държ. власт или в дейността на държ. органи. Една част от пол. права са формулирани в съотв. с Пакта за гражд. и пол. права. Пол. свобода е възможността на гражданина по вътр. убеденост и свободно да определи своето поведение в пол. живот и отн. си към пол. институции (в осъществяване на публ. власт). Тези права се реализират чрез правоотн. между гражданите и пол. институции. Видове пол. права:
       1)  Избират. право- то дава възможност за участие във формиране на държ. представителни и др. изборни органи. Чрез избир. право гражданите конституират пол. представителство. Чл. 42 ал. 1 – гражданите, навършили 18 г. възраст имат право да избират държ. органи, да бъдат избирани в местни органи и да участват в допитване до народа. Лишени от тези права са гражданите, поставени под запрещение и изтърпяващи наказание – лишаване от свобода. З-ни за организиране и провеждане на избори: ВНС, нап. представители, президент и вице, местни, З. за допитване до нарова
       2) Свобода на словото- К. постановява, че печатът и др. ср-ва за мас. инф-я са совободни и не подлежат на цензура(чл.40). Това е форма за осъществяване свободата на словото и да се изразява мнение по въпроси от общ-пол. живот; свобода на убеждение. Това е фундамент. принцип на вс. демокр. общ-во (свобода на кандидат за нар. представител, партии и коалици на достъп до ср-вата за мас. осведомяване). Своб. на словото предполага утвърдено вътрешно чувство у гражданина за свобода на мисълта, убежденията и мненията. Св. на слов. е фумдаментален принцип, в/у който се основава съществуването. и развтието на всяко дем. общ-во.Правните субекти са равнопоставени при упражняване на св. на сл. чрез ср-ата за масово осведомяване и печата.
        Своб. на печата и ел. медии не е абсолютна.Тя може да бъде ограничавана в в случаите и по начин, определен в К. Ограничения:
         а)спиране на печатно издание- със съд. акт се прекратява издаването на един информац. носител;
          б)конфискация- отнемане по реш. на съд. власт на 1 или повече броеве на едно период. издание, без то да се спира.
         3) Право на  събрания и манифестации (чл. 43)- гражд. могат да се събират мирно и без оръжие.. Това са форми на колект. изразяване на отн. на гражданите към пол., икон., култ. и др. въпроси. Уредени са в Закона за събрания, митинги и манифестации.
         4) К. регламентира правото на ражданите свободно и доброволно да се сдружават – чл. 44. това е осн. право на личността. То “съчетава либералната идея за свободата на индивида с колективистичната идея за обединяване усилията на повече хора за подтигане на определени цели”(РКС ном.10,1994) По смисъла на К. сдруженията на гражданите са разнородни по х-р и цел обществ (недърж). формирования.Два вида сдружения:
          а)  организации за постигане на стоп. цели- кооперации
          б)  организации с идеална цел.-  според предмета на дейност да се подразделят на пол. партии, синдик. формации и с др. идеална цел.
           К забранява (чл. 44 ал.2) създаването на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, терит. цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религ. вражда, към нарушаване правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.
         Сдруженията на гражданите се регистрират в съда и на това основание придобиват кач-во на ЮЛ. Сдлуженията на гражданите с идеална цел се регистрират по реда на ЗЛС, Зпол.Партии, ГПК, КТ. Сдружеията на граждани със стоп. цел – З. за кооперации и за ЖСК.
         Държавата и многопарт. с-ма са гарант за полит. свобода на гражд., но въпреки това пол. процеси в общ-ото не трябва да се идеализират. Все още съществ. завоалирани форми на ограничав. на пол. своб. у нас.
      


   12. Избирателна система и избирателно право. Организация и произвеждане на изборите в            Р. България.
     I.Избир. система.
      1. Определение- съвкупност от общ. oтношения, възникващи в процеса на конституирането на изборните органи, т.е. съвкупност от фактич. общ. отн –ния, които възникват в процеса на изборите.Тези общ. отнош. в преобладаващата си част се регулират от избирателното право(ИП). Избир. с-ма се разглежда като съвкупност от избират. правоотношения и отношения, уредени от неюридически правила.
       2.Възникване и развитие- първата половина на 17в. По време на буржоазната революция в Англия левелерите издигат искането за равноправие и всеобщо ИП против ограниченото съсловно ИП. Този прицес изминава труден път и в общи линии завършва едва след Втората св. война.
     II. Видове избирателни с-ми.
1.    Пропорц. система- прилага се в многомандатни райони ( в 1 район се избират множество депутати); депут. мандати се разпределят м/у партиите пропорционално, според получените действит. гласове. Ако се прекрати мандатът на избран кандидат-  мястото му се заема от следващия в листата (без нови избори).
2.    Мажоритарна ИС- обикновено в едномандатни райони ( от всеки район се избира един депутат); избран е този, който е получил повече от ½ от действит. гласове; ако няма такъв- втри тур, в който уч-ат двамата с най-голям брой гласове и за избран се счита този, който е получил най-много гласове. Ако се прекрати мандатът на избрания кандидат- нови избори ( частични- само в съответния район)
3.    Смесена ИС- прилагана у нас в кратки периоди от време. За пръв път  1911-1912г. През 1990г. е приложена за избор на ВНС
III. Избирателно законодателство.
Основите на бълг. ИП са поставени от ТК. През целия период от Освобождението до днес са действали 17 избир. Закона. От 1990г. до днес са приети следните избират. закони: ЗИВНС,ЗИПВР, ЗИНПОСК (З. за избор на н. пр-ли, общ. съветници и кметове),  ЗМИ, ЗИНП.
         IV. Избирателно право- има двояко значение:
         А) като обект. право(правен институт)- с-ма от действащи П норми, които установяват юр. режим за образуване на изборните Д органи.
          Б) като суб. право- това е право на гражданите да избират ( активно ИП) и да бъдат избирани (пасивно ИП); те упражняват това свое право при формирането на изборните д. органи; това е право, а не задължение.
         Абсолютна предпоставка за ИП е бълг. гражд., защото изборът е израз на нар. суверенитет. Има и други условия:
      -за активно избир. право- възраст 18 г., да не е поставян под запрещение и да не изтърпява наказание лишаване от свобода; двойното гражданство не е пречка
       - за пасивно ИП- в местен орган- 18 г.; за нар. предст.- 21 г.;за президент и вицепр.- 40г.; да няма др. гражд., освен българско; за президент- да е български гражд. по рождение и да е живял последните 5г. в страната.
       ИП е комплексно- то вкл. и др. права, свързани с участие в подготовката и произвеждането на изборите- издигане на кандидати, обсъждане на кандидатури, участие в състава на избирателните комисии и др.
        ПРИНЦИПИ на ИП- констит. закрепени- чл.10 К:” Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко ИП с тайно гласуване.”
        а) общо ( по- точно всеобщо) ИП- всички пълнолетни граждани, с изкл. на запретените и изтърпяващите наказание лиш. от св.
         Гаранции: служебно вкл. в списъците, прдварителното им обявяване и възможност да се поправят грешки, произвеждане на изборите в нераб. ден, избир. райони и местата се определят така, че да улесняват избирателите и др. Посегателството в/у ИП е престъпление.
         б) равно ИП- всеки избирател има право на един глас; гласът на един избирател е равен с гласа на всеки друг избирател(чл.4 от ЗИНП) ; на практика последното  е неосъществимо, защ. избир. райони са различни по брой на избирателите.
        Гаранции- контрол да не се гласува два пъти
         в) пряко ИП-изб-те гласуват непосредствено за органите
         г) тайно гласуване- не подлежи на контрол и се запазва анонимността на волеизявлението; това е възможност за своб. изразяване на волята.
         Гаранции- спец. кабини, без прис. на др. лица. Нарушаването на тайната на гласуване от длъжностно лице и лице от състава на комисията е престъпление (чл.169 НК).
         V.Организация и провеждане на изборите в РБ.
                1.Определение- изборите са с-ма от юридически регламентирани от закона условия и действия, които се осъщ. в определен логически ред в процеса на подготовката и провеждането им и при отчитане на резулт. от гласуването. Те са способ за подбор на представители в изборните органи чрез гласуване.
                 2. Организация на изборите- с-ма от процесуални действия и необходими условия, осъщ. от пол. дееспособни субекти в строго определена лог. последователност, които имат за свой резултат конституирането на представителни органи от избирателния корпус. Процес. действия се осъщ. в законодателно определена по време последователност.
             Субекти на процесуалните избир. отн-ия са пол. деесп. граждани, пол. партии, общ. институции, Д органи и длъжн. лица. Тези субекти са страни на широк кръг првоотношения, които възникват на разл. етапи в пр- са на подг. ипров. на и-те.
               Организационно- технич. подг. се изв. от МС, обл. упр-ли, кметовете и др. правни субекти.Финансивите разхиди по подгот. се поемат от Д бюджет. Но в ЗИНП-2001г. е постановено: разходите за бюлетините за гласуване да с поемат от партиите, коалициите и незав. кандидати. Чрез з-на се въвежда колект. имуществем ценз, който ще отстрани от избирателния процес пол. формации и незав. кан-ти, които не са в състояние да поемат тези фин. разходи. Всякакви книжа- заявления, жалби, удостоверения и др.док-ти са освоб. от такси.
             Орг-та на изб. вкл.:1) насрочване (2 месеца преди това); 2) определяне на границите на избир. райони и секции,3) състав. на избир. списъци- бълг. граждани 18 г., деесп. и адресно регистрирани в дадена община; 4) образув. на избир. комисии- 60 дни преди изб. ден от президента се назначава ЦИК (за НС и местни органи) и от НС ( за президентски), РИК (при НС и презид избори) и ОИК (при местни изб-и). РИК и ОИК – от ЦИК- 45 дни преди изборите;5) издигане и регистриране на кандидатите- в ЦИК- 40 дни преди това; 6)предизборна агитация- 30 дни преди и-те и приключва 24 часа преди изб. ден; 7) гласуване- тайно, лично; 8) определяне на изб. резултати- недейств. бюлетини- без плик,не са по установ. образец, повече от 1 бюлетина на разл. партии, пуснати в плика.
 


         13. Парламентаризъм-възникване и същност. Българския парламентаризъм. Народното събрание според КРБ от 1991г.
         I. Парламентаризъм.
   През късното  средновековие се появяват съсловните представителни органи. Парламентаризмът в класич. си вид се утвърждава в края на 19 в.
   П- змът се х-ра с наличието на специален представителен орган- парламент, който е титуляр на законод. власт. Но наличието на п- мент не е достатъчно, за да се определи режимът като парламентарен. П- ментът трябва да стои в основата на публичн. власт, да заема приоритетно положение в нейната организация.П- змът е режим на управление, при който парламентът е титуляр на закон. власт и в същото време упражнява пол. контрол над правителството. Х-ра се със следните белези:
     -разграничение и разпределение на функциите в с-мата от органи на изп. власт и по- конкретно м/у Д глава и правителството; Д глава не е абсолютен носител на изп. власт.
      - полит. отговорност на прав. прд п-мента.
      Условия за съществуване на парлам. режим са: реална демокрация, политически плурализъм, изборност на парламентарния състав и др.
      България е република с парламентарно управление.
      Има и монархически п-зъм (Англия, Белгия идр.)- Д глава (монарх) има право на абсолютно вето над приетите закони; той традиционно открива избрания п-мент с “тронно слово”.
( В научн. литература се ползват понятията “параламент” и “легислатура”, които не са еднозначни. Легислатура е напр. Америк. конгрес, който е само законотворчески орган, без да може да упражнява контрол и да гласува недоверие на правителството. Институционално парлам. система на управление включва: парламент (закон. органи, конституц. юрисдикции – КС), полит. неотговорния държ. глава монарх, президент), полит. отговорно пред парламента правителство, независима съд. власт и относ. самост. органи за местно самоуправлени).
      
     Парламентаризмът се развива- оформя се т.нар. “ рационализиран  парламентаризъм”. Насоките са главно 2:
-    подобряване дейноста на депутатите ( у нас глава 10 от Правилника);
-     стабилизиране на отнош. м/у п-мента и правителствотв, недопускане случайно бламиране ( напр. у нас, когато НС отхвърли предложението за вот на недоверие на МС, ново предложение на същото основание не може да бъде направено в следващите 6 мес.).
  II. Особености на парламентаризма в България-
   1. Президентът се избира пряко от избирателите, не от парламента.
   2. Президентът  не разполага с възможността да разпуска предсрочно НС ( разпускането по чл.99, ал. 5 се прави не по преценка на президента, а поради предписание на К- когато НС се е оказало неспособно да образува прав-во).
    3. Президентът  няма законодателна инициатива ( освен за ревизия или приемане на К)
    III. Народно събрание – общодържавен представителен орган. Това качество се обуславя от неговия състав. То се състои от пол. представители на разл. социални слоеве на общ-ото. НС се състои от 240 н. представители (чл.63) , избрани чрез общо, равно и пряко избирателно право, с тайно гласуване.
     Срокът на пълномощията на парламентите е установеният период, през който те съществуват и функционират като Д органи, упражнявайки принадлежащите им властн. пълномощия. Срокът на пълномощията на НС според К е 4-годишен. Този срок е оптимален.
     Срокът на пълном. На НС се прекратява с изтичане на 4-год. Мандат или от деня на предсрочното му разпускане. Срокът на пълном. на н. представители се прекратява с изтичане на легислатурата ( лат. Legis- закон, latus-внесен ) на НС, освен ако мандатът на нар. представител не бъде прекратен предсрочно на основания, предвидени в чл. 72 К: при подаване на оставка; при влизане в сила на присъда за лиш. от своб. или когато изпълн. на присъдата не е отложено; при устанивяване на неизбираемост на депутата или несъвместимост; при смърт.
     В условия на война, военно или др. извънредно положение, настъпило след изтичане на мандата на НС, то може да продължи срока на своите пълномощия до възстановяване на статуквото, след което в срок от 2 месеца се насрочват избори за ново НС.
     Срокът на пълном. на НС може да се прекрати предсрочно според К (чл.99, ал.5 ), ако се изчерпят вс. К възможности парламентът да състави правителство.Тогава презид. разпускаНС, назначава служ. пр-во и насрочва парлам. избори. Презид. не може да разпуска НС през последните 3 мес. на своя мандат.
     Предсрочно прекрат. на мандата на НС може да има и ако повече от ½ от н. представители трайно го напуснат.
     Мястото на НС в Д организация се обуславя от неговите правомощия, от начина на образуване и от състава му. НС притежава законодателни правомощия на единствен законодателен орган в РБ. Само то може да приема, отменя и изменя закони. Законодателните правомощия на НС не могат да бъдат делегирани или отстъпвани.
    НС притежава “ компетенция за компетенциите”. То е компетентно да определя компетенциите на др. Д органи, тяхната организация и правомощията им, като приема устройствени закони, уреждащи статуса им. Такива са З за К съд, З за съд. власт, З за местн. самоуправление и местн. адм-ция и др.
    Актовете на НС имат висша юр. сила в сравнение с актовете на др. Д органи.
       14.Конституиране и вътрешна ораганизация на Народното събрание.Постоянни и временни комисии.
        I.Понятие
         Организация на Нс обхваща свикването, откриването на новоизбраното НС, неговото конституиране и образуването на постоянни комисии.Към организацията може да се отнесе и обособяването на парламентарните групи, макар че те не са органи на НС, но К и ПОДНС им възлагат определени дейности. Конституирането е началният момент, от който започва да функционира НС.
          К в чл.73 постановява, че организацията и дейноста на НС се осъществява въз основа на К и на правилник, приет от него.Това е Правилникът за органозацията и дейноста на НС, вкойто намира израз “регламентарна автономия” на парламента.
          ПОДНС е нормативен акт.Субекти на правооотношенията,породени от неговите норми, са самият парламент, неговите органи и НПелисамо по излключение-други ФЛ или ЮЛ.Затова някои автори смятат, той не е НА.
          II.Свикване на НС
          Новоизбраното НС се свиква на първо заседание най-късно 1 мес след избирането му-от президента.Ако той не го свика в срока-1/5 от НПели (чл75 К)
          III .Oткриване на новоизбраното НС-първото заседание се открива от най-възрастния присъстващ НПел.След това НПели полагат клетва (чл.76).Без да положат клетва, те не могат да встъпята в изпълнение на пълномощоията си,но не ги губят (според решение на Ксъд)
          IV.Конституиране на НС – актове:
          1. Полагане на клетва от н. пр-ли.
.         2.Избиране на ръководни орагани.прдедател,четирима заместник-председатели-по един от всяка парламентарно представена коалиция, регистрирана за самостоятелно участие в изборите на 17.06.01 г.-с обикновено мнозимство.
          Председателят запазва качеството си на НПел, но ако иска да участва в разискванията, заседанието трябва да се ръководи от зам-председател.Той има представители и организационни функции (чл.77 К):
           -представлява НС
           -предлага проект за дневен ред на заседанията;
           -открива, ръководи и закрива заседанията и осигурява реда при провеждането им;
           -обнародва решенията, декларациите и обръщенията, приети от НС;
           -организира международни връзки на НС;
           ПОДНС добява и други функции,напр; разпределя законопроектите по комисии,упражнява бюджета на НС, контролира издаването на ДВ и др.Той може да създаде Консултивен съвет по законодателство ,
           Председателят е вътрешен орган на НС ( “пръв между равни”), той не заема самостоятелно място в йерарическата с-ма на ДО.Зам-председателите подпомагат п-теля о осъшествяват възложени им от него дейности.Зам-председателите на НС и председателите на ПГ или техни пълномощниици образуват Председателският съвет, който подпомага председателя на НС.
            НС избира и 11 секретари измежду НПели, които дежурят на заседанията и изпълняват различни органзационни функции.Председателят назначава квестори, които не са органи на НС, а са служители в помощ на председателя,главно за охрана.
            3. Формиране на помощни органи – пост. и временни комисии (чл.79 К)
            а) постоянни-подпомагат дейноста на НС и упражняват от негово име парламентарен контрол, имат относително постоянен състав,  действат през целия мандат на НС.Сега , в 39-тото Нс, те са 21:по икономическа политика; по бюдгет и финанси;по правни въпроси;по местно самоуправление; регионална политика и благоустройство;по външна политика,отбрана и сигурност,за борба с корупцията и др.Те могат да образуват подкомисии и работни групи.Пк разглеждат законопроекти,изготвят докладо и др.
           б) временни-по конкретен повод: за проучване ( събиране на информация) и извършване на анкети (проучване във връзка с неправомерни действия).
            4. Парламентарни групи-минимален брой-10 НПели;образуват се според партийната принадлежност или политическата ориентация и се вписват в специален регистър;имат председатели.
            5. Избиране на секретари и квестори, които изпълняват спец. Функции.
       ЗАСЕДАНИЯ – откриват се от председателя или зам. му. Засед. Може да се проведе, ако присъстват повече от половината н. пр-ли, т.е. при наличието на кворум. Ако засед. се провежда, но се установи, че вече не е налице кворум, предс. го прекратява.
       КВОРУМ – присъствие на определен минимален бр. нар. пр-ли, за да може да се проведе заседание. Кворумът зависи от изисквашото се мнозинство за птиемане на съответните актове. За провеждането на засед., на което ще се приемат закони, квор. е повече от ½ от вс. н. пр-ли – най-малко 121. За исменения и допълнения на К кворумът е по-висок ( квалифициран )- 180 или 160 н.пр. Кворумът е основата в/у която се изчислява мнозинството.
     МНОЗИНСТВО – изискващият се брой гласове, к. трябва да получи един проект за акт, за да се превърне в закон, решение, правилник и т.н. НС прилага 3 вида мнозинства: обикновено, абсолютно и 2 вида квалифицирано. Обикн.мн.- повече от ½ от гласовете на присъстващите н.пр-ли; абсол. мн-во – повече от ½ от гласовете на вс. н. пр-ли; квалиф. мн-во – гласовете на ¾ или 2/3 от н. пре-ли.
      


   15.Законодателна деиност и законодателен процес. Актове на Народното събрание.
       I.Закон. дейност.
       Според принципа за разделение на властите НС е титуляр на законод. власт и осъществява най-важнота ф-я в д-вата – законодателната (тя е първична нормотворч. дейност, к. предхожда и определя обхвата и реда на дйност на др. 2 власти). НС осъществява закон. власт в сътрудничество с др. държ. органи- МС захранва НС със законопроекти ( има право на законодателна иниц.), президента – обнародва приетите закони или упражнява правото си на отлагателно вето и др.
     Чрез закон. дейност се реализират правомощията на НС като законодателен орган. Неин резултат е приемането, изменението и допълнението на законите.Чрез нея се създават норми от най- висока степен,които регулират трайно основни общ. отношения.
     Законодателният процес е технологията по създаването на з- ните. Правотворческата дейност се осъществява на основата на общоприети правила и условия. При създ. на з-ните – да са изпълнени 2 условия: общ. отношения да са основни и да могат да бъдат уредени трайно. За конкретната регламентация на общ. отнош., които вече са уредени със закон, се приемат или издават подзаконови норм. актове.
     II.Законодат. процес – фази.
      Зак. п-с е нормативно установена процедура, осъществявана от НС в кач. му на закон. орган. Редът за създаване на законите е правно уреден от процесуални норми, съдържащи се в К, з-на за норм. актове и Правилника на НС.Зак. п-с се състои от 3 фази:
1.    Законодателна инициатива.
2.    Обсъждане на законопроекта
3.    Гласуване
       З. п-с приключва с приемането или отхвърлянето на законопроекта от НС. След гласуването ( приемането) законопроектът се превръща в закон. С това приключва процесът на нег. създаване. Обнародването не е фаза от з. п-с.
    1) зак. инициатива- правото на ЗИ е юрид. възможност на конституционно определени правни субекти да внасят законопр. в НС. Според К от 1991г. право на ЗИ имат н. представители и МС (чл.87, ал.1 ).
    2) обсъждане на законопроектите- 2 фази- а) предварително обсъждане и б) обс. в пленума на НС. Пред. обс. се извършва в пост. комисии на НС. При обс. вносителят е длъжен да присъства, за да даде необходими обяснения по поставените въпроси. Законопроектът с мотивите и доклад на водещата комисия се на н. пр- ли. Първото обс. и гласуване е по принцип. След него законопроектът се връща за допълнително обсъждане. Предв. обсъждане на законопр. в комисиите се извършва на 2 пъти ( на 2 четения).
Обсъждане в пленума на НС – К от 1991г.- обсъжд. И глас. На законопр. Да се изв. На 2 пъти (на 2 четения) в 2 различни пленарни заседания (чл.88, ал.1 ). Първият път з-кта се обс. По принцио, а вторият- по същество и по детайлите на отделните предписания.
Гласуване на законопроекта- на 2 пъти, на 2 разл. заседания. След първ. Обс. Н. пр-ли гласуват з-кта в неговата цялост. При това гласуване, ако з-кта не получи необход. Брой гласове, се счита за отхвърлен и с това се прекратява по- натаъшната зак. процедура. Второто гласуване е окончателно. Гласуванета е чвно.
     З-кта се приема с обикн. мнозинство. Той е приет, ако за него са глас. повече от ½ от присъстващите н. пред-ли, ако е налице изискващият се кворум от 121депутати.
     До обнародването на прриетия закон той все още съществува под условие, защото е възможно президентът мотивирано да го върне в НС за ново обсъждане ( отлагателно вето ), което не може да му бъде отказано( чл.101, ал.1). При налагането на вето всъщност законодат. процес продължава до приемане на съответно решение от пленума.
     Автентичността на приетия закон се удостоверява с подписа на председателстващия заседанието на НС и др. длъжн. лица- секретари и стениграфи.
     Обнародването на законите се извършва чрез публикув. им в ДВ по нареждане на президента. Обнар.- най- късно 15 дни слаед приемане на з. от НС. В този срок през. може мотивирано да върне з. в НС за ново обсъждане. Повторно гласувалият се з. се обнародва от презид. най- късно в 7-дн. срок от получаването му.
   Законът влиза в сила 3 дни след обнародването му, ако не е определен друг срок за това(чл.5,ал.5).
     II. Актове на НС.
     Нс осъществява правмомощията си чрез св. дейност, в резултат на к. приема разл.по съдържание и форма актове. Те са инстументи за регулиране на соц. отн. в общ-вото чрез правото. Те са рузелтат от нег. дейност по осъществяване на принадлежащите му правомощия и са израз на волята на парлам. мн-во, формурилана като едностр. волеизявление на закон. оран. Те са осн. ср-во за държ. управление- нег. правнонорм. актове стоят в основата на правната с-м
      Спецификата на правните актове на Нс се обуславя от различието на техн. юрид. св-ва: норамитвност или ненормативност, юрид.сила, действие и форма.
1)    нормативност или ненормативност на правните актове – правнонорм. е актът, к съдържа правни норми. Чрез тях НС регулира осн. общ. отн, к. съществуват или се зараждат по силата на обект. закономерности. В процеса на св. дейност Нс приема и актове на правоприлежение – решения, к. по св. х-р са ненорамитвно. Закон. дейност е висша правотворческа дейност, в резултат на к. се саздъват най-важн. юрид.източници на правото – здаконите. Законът е норм. акт, чрез к. се създават, изменят или отменят правни норми, т.е. задълж. правила за поведение. Законът е задълж., с абстрактен х-р. равнонорм. актове са тези, к. установяват , утвърждават, изменят, допълват или отменят правни норми, предназначени да регулират общ. отн. Нормативността е св-во, к. определя отн. на акта към правната норма, т.е. формата към съдържанието. Норм. актове на НС са: К. законите, правилинка
2)    юрид. сила на правнонорм. акове – юр сила е св-в, к. отразява съподчинението (субординацията) между правнонорм. актове и определя тяхн. място в йерарх. стр-ра на на правната с-ма. Актовете на НС притежават висша юридическа сила.
3)    действие на актовете – правн. актове на НС действат  върху терит. на РБ и др. обекти, върху к. се разпростира държ. суверенитет. Правн. актове действат по отн. на лицата, т.к. тяхн. предназначение е да регулират соц. отн
  а) дейстие във времето – действито започва от момента на влизането им в сила и завършва с тяхн. отменяне или изтичане на срока, за к. са приети. С влизането им в сила те става задълж. за изпълнение и приложения от вс. държ. органи, организации, длъжн. лица и граждани, до които са адресирани.
  б) терит. обсег – принципът на суверенитете и терит. действие на законите са взиомно свързани. Властта на д-вата е ограничена в нен. терит. предели и обекти, върху които се разпроистира държ. суверенитет. няма пречка да се ограничи действието само върху опред. терит.
  в) по отн. на лицата – действат по отн. на лицата, намиращи се в педелите, върху които се разпроитира държ. суверенитет. Осн. предназначение на норм. атове е да регу отн, к. възникват между граждани, ЮЛ, организации и държ. институции в разл. области на общ. живот. те действат и по отн. на чужди граждани намиращи се на терит. на РБ. Може да се ограничават върху група лица, съотносими с разл. соц. групи или професии. Една значит. част от норм. актове на Нс уреждат статуса на държ. органи, тяхн. организация, правомощия и ред на дейност (З.за КС, З. за Съд. власт, З. МСМА).
  III.Видове актове: - въз основа на волеизялленето на Нс нег. актове се обособяват в 2 групи-  юрид. и неюрид:
   1.Юрид. актове са най-значими и съставляват най-голям относ. дял и най- съществена по значимост група актове. Към тях се отнасят К, конст. закони, Правилникът за орг. и дейн. на НС и решенията. В зависимост от това дали съдържат правни норми или не, юр. актове са 2 групи: нормативни и ненормативни,  (нормат.- съдържат правни норми; ненормат –  резултат от дейността на НС по осъществяване на контролни, конститутивни, вътрешнооргани. и др. правомощия- с тях се приемат решения.
   2. Неюрид. актовет – декларации и обръщения.
Норамитвни актове
1)    закон –  израз на опред. соц. инетерси, в съотв. с к. първично регулира трайно осн. общ. отн. Той е норм. акт с висша юр. сила, прет от НС или чрез референдум по устан. ред.
2)    Видове закони: на основата на предмета на правно регулиране, степента на правна абстракция и общ-пол. значимост те се обособяват в 2 групи: констит. и обикновени.
а) констит. – закони за изменение и допълнение на К. Притежават най-висша юр. сила и най-гол. пол. значимост. Обаче не са самост. актове, а съществуват наредс К.
б) кодекси – заемат осн. място в правната система, те регулират всеобхватно общ. отн. от един правен отрасъл – НК, СемК, КТ.
в) закони – обикновени – най-гол. група. Кодексите и законите се обособяват в гурпи по отрасли.
г) в зависимост от х-ра на регул. общ. отн., кодексите и законите са мат-правни и процес-правни
д) съобр. материята и взаимоотн. между самите закони те са общи и спец. Общите съдържат норми, к. уреждат широк комплекс от общ. отн, а спец. съдържат норим, к. регламентират отд. група отн.
е) важно място в с-мата заемат устройствените закони
ж) самост. обособен вид са бюдж. закони – те не са норм. актове, ролята им се заключава в това, че на основата на опред. в тях фин. лимити се формират бюджетите на отд. стоп. отрасли


 16.Парламентарен контрол - същност,форуми и процедури
     НС упражвнява парлам. контрол предимно върху висшите органи на изпълн. власт. То упражн. контрол и в/у др. управленски структури- местни органи, стоп. организации и др. НС упр. к-л в/у приходите, разходите и имуществата на пол. партии.
     Парл. к-л дава възможност да се провери наличието на пол. доверие поддръжка на правителството от страна на парламента. Парл. к-л е политически и последиците от него имат пол. х-тер.Негативните констатации за политиката на правит. Могат да го санкционират чрез снемане на пол. доверие от него.
    Форми на контрол:
1.    Отчети на МС, които ежегодно се представят по изпълнение на Д бюджет и по отделни въпроси от дейността си.
2.    Питания- въпроси, които н. пр-ли отправят към министрите и МС по нормативно установения ред.
   К (чл.90) регламентира 2 осн. Форми на псрл. К-л- въпроси и питания  към МС и към министрите. Това са институти, познати и прилагани във вс. Д-и с парл. упр-ние.Процедурите за п. К-л са реглам. В Правилника на НС. Нар. п-ли отправят питания до мин- пр-ля или до отделни министри по въпроси от тяхната компетентност. Питания се отправят по осн. въпроси. Питанията се отправят чрез председателя на НС в писмена форма. Той е длъжен да уведоми адресата за деня и часа, в който трябва да даде отговор.  За постъпилото питане се уведомява и НС. На него трябва да се отговори в определен срок.
    В зависимост от предпочитанията на н. пр-тел, отговорът – устен или писмен. Когато е писмен, пр-ля съобщава за пол. отговор на следващото заседание. Мин-пр-ля или министърът е длъж. Лично да се яви в НС ида даде отговор.
    По предложение на 1/5 (48 деп.) от н. п-ли, НС може да реши да станат разисквания по отгивора и след тях да се приеме рещение. Реш. Има само констативен х-тер- в него е отразена оценката на парламента за дейността на МС или на министъра. Негативната оценка на нС не е равнозначна на инцидентен вот на недоверие към правителството, но може да стане повод да се поиска по съответен ред вот на недоверие.
   Въпросите на нар.  п-ли отправени до мин-председателя или до министрите са актуални, имат текущ х-тер и представляват общ. интерес. Въпросите са стекущ х-тер, т.е. по- малко значими от въпросите, които се поставят като питания.
   НС упр. Контрол чрез парлам. Проучвания, анкети и излушвания по въпроси, засягащи Д и общ. интереси. Парл. к-л предхожда по време гласуването на недоверие, т.е. вотът на недоверие е последица от упражнения контрол, а не негова проявна форма.
   Парлам. к-л и вотът на доверие или недоверие в тяхното единство са израз на отговорността на правит-ото пред парламента.



      17.Президент. Избор и отговорност.
     1. Обща х-ка.
    . К. от 1991 г. въвежда института на пряко избирания от народа президент. Чл. 92 ал. 1 постановява: “президентът е държ. глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява РБ в м/унар. отношения”.Президентъте висш Д орган и символ на държавността. В РКС ном. 25 1995г. е отбелязано, че като Д глава през. олицетворява единството на нацията, но не е деполитизиран орган и “ може да издава актове със съществени пол. последици, да прави изявления и обръщения с важно пол. значение”. Прз. има своите пол. и идеологически убеждения. Няма юрид. забрана да членува в пол. партия, но не може да уч-ва в ръководството й. Той е президент не само на тези, които са гласували за него, а на целия народ и е негов обединител. Недопустимо е през. да проявява пристрастие или негативизъм към някои пол. сили.
     През. на РБ заема особ. място в с-мата на парлам. управление. Той притежава значит. Констит. правомощия и пол. ср-ва, за да оказва въздействие в/у осъщ. на публ. власт.
    Президентът е интегриращ и стабилизиращ фактор в общ-ото и Д. Негово осн. предназначение е осъществяване и създаване на условия за гарантиране на глобалните нац. интереси- тер. цялост на Д, нац. сигурност и просперитета на страната.
     2. Функциина президента:
     а) представителни ф-ии в м/нар. отнош. През. приема акредитивните и отзовителните писма на чуждите диплом. представители в РБ. Той назначава дипл. предст-ли на Б в чужбина по предложение на МС; преговаря с чужди държ. делегации и посещава др. д-ви в кач-ото си на Д глава.
     б) арбитражни ф-ии- за осигуряване на нормални взаимоотношения м/у Д органи при осъщ. на властта. Бълг. президент осъществява политически арбитраж чрез контакти и диалог и др. ср-ва за пол. въздействие.
     в) функции по отбраната и сигурността на страната. През. Е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и председател на Консултативния съвет за нац. сигурност.
/Президентът се подпомага от вице, к. обаче не го замества в случай на отсъствие. При предсрочно прекратяване пълномощията на президента, вицето стъпва в длъжност. Това е ненужна институция, чужда на парлам. управление (даже в д-ви с полупрезид. форма няма такава институция)/
      3.Избор на прецидент и вице –  уреден е в К и в ЗИПИВПР.
      а)  избира се пряко от народа- това е особеност, защото в парлам. републики презид. се избират от парламента
      б) изисквния към кандидата: да е нав. 40 г.; да е бълг. гражд. по рождение; да е живял посл. 5 г. в страната; да отговаря на изискванията за н. представител: да няма др. гражд., да не е поставян под запрещение и да не изтърпява НЛС
       4. Отговорност на президента- К (чл. 103) прогласява неотговорността на президента за действия, извършени при изпълнение на функциите им и за издадените от тях актове. Те не могат да бъдат задържани и с/у тях не може да бъде възбудено наказ. преследване, те се ползват с имунитет. Изключение- при Д измяна и нарушение на К.
    Нашата К предвижда сложна процедура за търсене на отговорност на пр. и вицепр. при наличието на съответните основания. Тази процедура е гаранция с/у евентуално неоснователно поставяне в ход на действия за търсене на отгов. на през. Тази сложна процедура създава стабилност на през. институция.
     Предвидената отговорност на през. и вицепр. в К е политическа и наложената санкция е политическа по съдържание.
      
 

      18.Правомощия и актове на президента.
    I. Презид. правомощия са  регламентирани в гл. 4 от КРБ – чл. 98-101 и в някои др. тесктове (да назначава предс. на ВКС, на ВАС и гл. прокурор; насрочва избори за ВНС, ако има решение на НС; избори за НС при прекратяване пълномощията на ВНС). Някои правомощия се установ. със закон, т.е. НС може да му предостави правомощия, въпреки че не са предвидени в К. (З. за изб. на нар. представители – той назначава ЦИК).
1)    при осъществяване на представ. функции и в сферата на межд. отн, той притеава правомощия да скл. межд. договори, приема акредит. и отзователни писма на чужди дипл. представители, представлява Б-я в др. д-ви; назначава и осв. бълг. дипл. представители по предложение на МС
2)    правомощия по отбраната и сигурността на страната – той е върх. главнокомандващ и назнач. и осв висш. команден състав на въор. сили и ги удостоверява с висши военни звания по предлож. на МС. През. Възглавява Консултативния съвет за нац. сигурност, чиито статут се определя със ЗКСНС от1994 г. Той е орган, който обсъжда въпроси по стратегията на отбраната и сигурността на страната. През. Обявява положение на война при въоръжено нападение. Той обявява обща или частична мобилизация при неибхидимост по предложение на МС в случаите , предвидени със закон.  
3)    конститутивни правомощия – участието му в съставяне на правителството- през., след консултации с парламентарните фракции прави предложение до НС за мин-пр-тел. След 3 неуспешни опшита да се състави пр-во, презид. става решаващ фактор и поема цялата отговорност за съставянето му. Той самост. съставя служ. пр-во.
4)    правомощия във връзка със законо. дейност – чл. 101 КРБ му дава възможност мотивирано да върне закон за ново обсъждане в НС. Отлагат. вето се отнася до целия закон, до нег. части или до отд. текстове на закона. След повторно приемане е длъжен в 7 дн. срок да го обнародв Президентът няма право на закон. инициатива, въпреки че К му дава право на инициатива за приемане, измене и допълн. на КРБ. Той обнародва законите. Това той осъществ. в срок до 15 дни след приемането им.
5)    други правомощия – може да отправи обръщение към народа и Нс по разл. поводи (те имат полит. х-р). Насрочва парлам. и местни избори и да определя дата за провеждане на нац. референд. Награждава с ордени и медали. Предоставя, възстан, освобж. от бълг. гражданство. Предоставя терит. убежище. Опрощава несъбираеми държ. вземания на граждани и ЮЛ. Упражнява право на помилване. Наименува обекти с нац. значение и населени места, утв. промени на границите и центровете на ад-терит. единици.
           През. участва в конституирането на К съд като назначава 1/3 от членовете му. Той назначава и освобождава гл. прокурор и председателите на ВКС и ВАС. Това правомощие се осъществява по предложение на ВСС. През. назначава ръководителите на нац. пазузнавателна служба, на службата за охрана, на НСС, директорите на гранична полиция, на жандармерията, на Нац. полиция. Презид. назначава и освобождава ръководителите на дипл. представителства в чужбина.
     II.Актове – президентът е едноличен държ. орган и той издава, а не приема актове. Според К – чл. 102 издава укази, отправя обръщения и послания, к. са нег. еднолично и едностранно волеизявление.
      Осн. юр. акт на презцидента е указът. На практика той издава ненормат. укази – ненормат. юрид. актове и поражда съотв. правни последици от момента на тяхн. подписване. Укази се издават по конкр. въпроси, или уреждат индив. общ. отн. (назначаване на посланик). Те се издават по нег. инициатива (връщане на закон), по инициатива на МС (назначаване на посланик); на ВСС (за гл. прокурор) на граждани (осв. от гражд-во); на чужди граждани (убежище).
       Указите подлежат на приподписване (контрасигнатура) от мин-председателя или от съовт. министър. Прецидентът издава укази, но не носи отговорност за тях. Контрасигнатурата означава, че посочените лица поемат пол. отговорност пред НС, която би могла да се осъщ. от парлам. контрол. Това е акт на опред. зависимост на президента от висшата изпълн. власт. Приподп. указ става перфектен правен акт, който подлежи на обнародване в ДВ и има зад. сила. Приподписването е конститутивен елемент за действителността на указите. Някои укази не подлежат на припдп.- те условно се определят като организационно политически (към тях изпълн. власт няма пряко отн). Не подлежат на приподписване укази за назнач. на служ. прав-во; за възлагане на проучв. мандат на съотв. парлам. група да състави прав-во; укази за разпускане на НС; указ за връщане на приети закони; насрочване на избори и нац. референдуми; укази за обнародване на закони; укази , с к. се опред. организ. и реда на дейност на службите към президенството – изброени в чл.102, ал.3 от К. Вс. актове на президента подлежат на контрол за конституционност от КС. Контрол върху някои от указите упражнява и НС (обявяване на война или военно положение). Указите като ненорм. актове влизат в сила от деня на издаването им. Обнародването в ДВ няма отн. към влизането им в действие, а е офиц. оповестяване. Обръщенията и посланията имат аналаг. х-р  с неюрид. актове на НС – те са пол. актове, с к. презид. взема решение по важни въпроси от външ. и вътр. пол-ка.
Президента може да сезира КС. Единств. указ , к. е нормативен е Указа за правилник за работа на президенството.
     III.Срок на пълномощията и предсрочното им прекрятавен: след избирането им те полагат клетва на основание чл. 76 ал. 2 от КРБ пред НСтри дни преди изтичането на пълномощията на действ. президент. Полагането на клетва има конститутивен х-р. Те встъпват в изпълнение на св. правомощия от деня на изтичане на пълномощията на предишния.Срокът на пълномощията (мандатът) е 5 год. Предсрочно се прекратяве на осн. чл. 97: при подаване на оставка пред КС, при трайна – 1 г. невъзможност да изпълняват св. правомощя поради заболяване и при смърт. И при условията на чл. 103 – когато е налице държ. измяна или нарушаване на КРБ. При първите 2 условия – КС издава решение (1993 – поради оставка са прекратени пълномощията на вицето). Ако пълномощията на президента бъдат прекратени предсрочно, вицето встъпва в длъжност до предсрочно произвеждане на изборите. Ако по обект. причини той не е в състояние – правомощията се изпълняват от предс. на НС. Предсрочните избори се проввеждат в срок от 2 мес. К. не указва, как ще се процедира, ако предсрочно бъдат прекратени пълномощията на вице. Президенската двойка се избира с обща листа, но това не означава, че това ще доведе до избор за попълване на презид. екип ( има прецедент – президента сам осъществ. правомощията си до края на мандата).
        19. Конституционна уредба на Министерския съвет. Образуване, състав, компетентност, актове. Политическа отговорност на правителството. Служебно правителство.
       1.Конст. уредба-парлам. мнозинство формира правителство, което се ангажира да осъщ. неговата политика. Прав-ото е поставено в зависимост от диверието и подкрепата на парл-та ( РКС ном.4, 1994). Прав. е пол. отговорно пред парламента, което не изключва равновесие във взаимоотношенията м/у тях. На това равновесие се основава с-мата на парлам. упр-ние.
       МС е правителството на държавата, т.е. тези 2 наименования са равнозначни. Нашата К използва и двете.
       МС е автономен при осъществ. на Д политика в границите на своята компетентност, без това да го освобождава от контрола на п-нта и от пол. му отговорност пред него. Той осъщ. Д управление като се опира на доверието на НС.
      МС е титуляр на изп. власт, според пр-па за разделяне на властите. МС оглавява с-мата на органите на изп. власт в РБ. Той е централен колект. орган на изп. власт с обща компетентност. Кач-ото му на висш орган на изп. вл. изисква упражняването на разпоредителни правомощия.
      Изп. власт е подзаконова – тя се осъщ. въз основа и в изпълнение на законите. Това обуславя и подзаконовия х-тер на актовете, които се приемат при осъщ. на изп. власт. МС и всички изп. органи извършват вторична уредба на общ. отнош. на осн. на з-те. Органите на изп. власт функционират на пр-па на йерархията – подчинение на по-долу стоящите органи в с-мата на по-горе стоящите. Разпорежданията на МС са задълж. за вс. органи на изп. вл.., без това да ги лишава от относителна автономност при осъщ. на функциите им.
           2.Избор на МС.
У нас МС се избира от НС. Актът на формиране на пр-ото от парл. стои в основата на взимоотношенията м/у титулярите на закон. и изп. власт. За съставяне на прав. решаващ фактор е НС, но и президента има важни функции.
      Предпоставка за задействане на процедурата по съставяне на прв-во е прекратяване пълномощията на предишния МС съгласно основанията, предвидени в К
       До съставяне на ново правителство се стига в резултат на:
       А) Избор на ново НС – пред него МС е задължен да подаде оставка, за да открие вузможност на парламента да избере пр-во, с което ще работи по време на мандата си.
       Б) При прекратяване на пълномощията на МС при условията, предвидени в чл. 111:
1. с гласуване на недоверие на Министерския съвет или на министър-председателя;
2. с приемане на оставката на Министерския съвет или на министър-председателя;
3. при смърт на министър-председателя.
      В) Прекратяване на пълномощията на основание на чл. 112, ал. 2- когато МС не получи искания вит на доверие. Втози случай мин-пр-ля е задължен да подаде оставката на правителството.
Във вс. случаи на подаване на оставка до избиране на ново правит. Старото продължава да изп. функциите си.
Парламентарната процедура по съст. на пр-ото е разделена на два етапа:
I етап- избор на мин-председател, II етап- избор на МС. Това дава възможност на избрания вече мин-предс. да предложи на НС своя правителствен екип.
Кандидатът за мин-пр. Се счита за избран, ако за него са гласували повече от ½ от участвалите в гласуването.
След избора на мин-предс., той предлага на парламента персоналния състав на прав-ото и броя, наименованието и видовете министерства. Неговият състав се гласува an bloc.
3.Срок на дейност и състав на МС.
     К не регламентира срока на пълномощията на МС. Ако не възникнат ситуации за предсрочно прекратяване на пълн. На МС на основ. На чл.111, ал.1 и чл.112, ал.2 К, мандатът му съвпада с този на НС. При нормални условия срокът на дейн. На МС може да бъде 4 г.
      К не определя числения състав на МС, а посочва, че той се състои от мин-прдс-ел, зам. мин-председатели и министри. К от 1991 г. не се обвързва с броя и поименното на видовете министерства. Това дава възм. за по-гол. оперативност на МС и на НС да правят промени в с-мата на мин-вата.
      В свет. практика и у нас в определени периоди съществува институтът на т.нар. “ министри без портфейл”. Те не оглавяват мин-тва, а отговарят за конкретни мероприятия или за определена сфера на Д дейност или контролират и координират дейността на група мин-ва.
      4. Правомощия на МС – изпълнителни по х-тер. Те осигуряват осъщ. на Д политика въз основа и в изпълнение на закона. К постановява, че МС ръководи и осъщ. вътр. и външната политика на страната в съответствие с К и законите. К възлага на МС да осигурява общ. ред и нац. сигурност.
      МС осъщ. общо ръководство на Въоръжените сили, а оперативното им управление е възложено на мин. на отбраната.
      МС осъщ. общо ръководство на Д администрация. Структурата на адм-та, принципите на нейната орг-ция и дейност. Правомощията на апарата на изп. власт се уреждат от Закона за администрацията ( в този смисъл РКС ном. 2, 1999 г.)
      Основните пр-щия на МС са реглам. В чл. 106 и 107 К:
      а) да ръководи изпълнението на Д бюджет, да организира стопанисването на Д имущество.
      б) ръководи и контролира дейността на министрите.На основ. Чл. 107 К  отменя незаконосъобразните и неправилните актове на министрите. Неправилни са актовете, които не противоречат на законите, но са нецелесъобразни.
      в) МС създава ведомства без ранг на мин-тва- Д агенции, изпълнителни агенции и др., назначава и освобождава техните ръководители.
      МС има право на законодат. инициатива ( чл.87, ал.1). МС изготвя проекта за Д бюджет и го внася в НС. След приемането, ръководи реализацията му в неговата приходна и разходна част и отчита изпълнението му прд НС ( чл.84, т.2)
       Чл.78, т.4 дава право на МС да предлага при необходимост свикване на НС на заседание.
        МС може да сезира К съд по въпроси от неговата компетентност (чл.150, ал.1)
        МС може да предлага на парл. да обяви военно или др. извънредно положение в/у цялата територия или в/у част от нея (чл.84, т.12).
        МС взема участие при формиране на ръков. състав на диплом. корпус на Б в чужбина. Той предлага на през. назначаване и освобождаване от длъжност на посланиците и пост. представители на Б в м/унар. организации ( чл.98, т.6). Назначенията във Въоръжените сили и дипломацията се извършват от през., само ако е направено предложение от МС.
        Прав-ото утвърждава и денонсира м/хар. д-ри в случаите, предвидени в з-на. По предложение на МС през. утвърждава промените на границите и центровете на адм.-терит. единици (чл.98, т.5). МС назначава и освобождава обл.управители (чл.143, ал.2), които организират провеждането на Д политика в областите.
        5.Актове на МС- според К чл. 114 “ Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници и наредби”. Всички те са административни актве – основни инструменти за осъщ. на изп. власт.
Актовете на МС са юр. форма за реализиране на предоставените му правомощия. Те са разнородни по х-тер, осигуряват изпълнение на законите и пораждат съответните правни последици за адресатите, към които са отправени. Те са подзаконови по природа и вторично уреждат вече регламентирани от з-на общ. отношения.
А) Постановленията са нормативни актове. Въпреки, че са нормативни в някои от тях се съдържат и ненормативни предписания. Тези пост-ия са със смесен х-тр. По принцип пост-та са подзаконови, но по изключение те могат да регламентират и първично определени общ. отн-ия.
Постановленията на МС, с които се приемат правилници и наредби са особени актове – не са нормати по съдържание, а са нормативни по предназначение, защото чрез тях се приемат актове, съдържащи правни норми.
Б) Разпорежданията по принцип са ненорм. актове, с които се регулират конкретни общ. отнош-ия, напр. за изграждане на социални, здравни и др. обекти.
В) Решенията на МС също са ненорм. актове. С тях се уреждат конкретни или индивидуални общ. отношения.
Актовете на МС не могат да бъдат отменяни от НС. Чл.125, ал.2 К предоставя на ВАС правомощието да се произнесе по спорове за законността на актовете на МС и мин-тв, но не и за целесъоразност. Всички административни актове подлежат на съдебен надзор, освен посочените в з-на.
6.    Отговорност на МС.
      МС като кол. орган носи отг. пред НС за провежданата политика, която отговорност се изразява в полит. недоверие на НС към него, в резултат на което се прекратяват неговите пълномощия ( чл.89, ал.1 и чл.112, ал.2 К)
      Правителствената отговорност се реализира:
-    като колективна и солидарна отговорност на прав. за неговата дейност;
-    като отговорност на мин-председателя пред НС ( чл.108, ал.2 К);
-    като пол. отгов. на отделен министър за неговата незадоволителна дейност по ръководството на мин-ото и на съответната сфера на общ. живот.
Министрите носят отговорност и прд правителството за дейността си. Те са отговорни и за вреди, причинени на граждани от техни незаконни действия и актове, но тази отговорност не е пряка , а се трансгормира като отговорност на Д (чл.7 К)
    Процедурите за търсене на пол. отг. на МС са К установени:
I.    Институтът “Вот на недоверие”, гласуван от парламента по предложение на нар. пр-ли – “ всеки акт или действие на МС може да представлява конкретен повод за гласуване на недоверие” ( РКС ном.13, 1992г.)
Вотът на недоверие се иска от опозицията с цел да бъде бламирано прав-ото.
За да осигури стабилността на правителството и неговото съществуване да не е застрашено от случайно създали се обстоятелства в парлам., К не допуска ицидентен блам. Гласуването на недоверие може да стане само по установения от К ред и детайлно определените процедури от Правилника. К съдържа защ. мех-зми с/у злоупотреба на вота на недоверие. Изисква се предложението за гласув. на недоверие да е направено от 1/5 от н. предст –и, което е гаранция с/у злоупотребата от страна на незначителни групи депутати; необходимо е абсол. Мнозинство от гласовете, за да се приеме решение за недоверие на МС; ако предложението бъде отхвърлено, през следв. 6 мес. не се допуска отново искане за гласуване на недоверие на същото основание.
II.    Институтът “ вот на доверие”- иска се от МС за цялостната му политика, по неговата програма или по конкретен повод. При негативен резултат мин-предс-ля е задтлжен да подаде оставката на правителството и да се прекратят неговите пълномощия. Искането на вот на дов. е действие, чрез което пр-ото се стреми да затвърди разколебаното доверие на НС и да въздейства за сплотяване на мнозинството, което го подкрепя. Но това е рискован ход, защото може да се получи обратен резултат – пр-ото да не получи вота на доверие.

20.Съдебна власт. Конституционни принципи на организация и дейност.
   I.Обща характеристика.
   Правосъдие- особен вид правозащитна дейност и се осъществява само от съд. органи. Правораздаването е също правозащитна дейност, но е по-обхватна по съдържание от правосъдието.Правораздаване осъщ. съдът и особените юрисдикции, но последните не осъщ. правосъдие.
    “ Съдебна власт “- дейност, осъщ. от съда, т.е. правосъдие. В съвременния конституц. смисъл понятието “съд. власт” е многопластово, събирателно, вкл. разл. дейности, осъществявани от разнородни по пр-да органи (дейности на досъдебното пр-во, прокурорски надзор и правосъдие). Органи на съд. власт на съдилищата, прокуратурата и  следствените органи. Но прокуратурата и следствените орг-ни не осъщ. правосъдна дейност. Те подпомагат съда в неговата дейност.
     Органите на с. вл. заемат специално място в Д организация. Те осъщ. дейности за укрепване на законността и правопорядъка. Те са специализирани органи, чието осн. предназначение е да осъш. правозащ. функция.
    НС в края на 1991 г. приема З. за ВСС, к. задвижва механизма за кадрово преустройство на органите на съд. власт. През 1994 г. се приема ЗСВ. С него беше отменено старото зак-во и законът за ВСС. Правните основи на с. власт са установени в К, която регламентира създаването на единна с. власт – интегрираща съдебните, прокурорските и разследв. органи. ЗСВ и ЗВАС детайлно уреждат с-мата на организация и дейност на с. власт.
    Съд. власт е ингегративна част от Д организация.Тя осъществява особена държ. ф-я, коренно различна от тази на останалите 2 Д власти. Независимостта на с. вл. се изразява в правната недопустимост на др. власти да въздействат на съдиите, прокурорите и разсл. органи. Те се подчиняват само на закона.
       II. Конституционни принципи на организация и дейност.
        1. Незаисимост на съдиите, прокурорите и следств. органи- осн. пр-п на с. власт. Никой Д или др. орган не може да влияе в/у тях при изп. на служ. им задължения. Те са независими при осъщ. на досъд. производство, при осъщ. на прокур. надзор и в съд. производство.
        ГАРАНЦИИ- несменяемост на съдиите, прокур. и следователите до навършване на пенс. възраст и имунитетът им.
2.Спазване на законността от всички органи на съд. власт. Освен това съд-ащата осъщ. контрол за законност на актовете и действията на адм. органи, вкл. и на актовете на правит-ото и на мин-те.
3.    Равенство на гражданите пред закона и съда – съдилищата са едни и същи за вс. граждани и  прилагат спрямо тях един и същи мат. и процес. закони. този принцип е провъзгласен в чл. 6, ал.2 КРБ-“ всички граждани са равни пред закона”.
4.    Съдилищата осигуряват условия за състезателност в съд. процес. Този принцип предполага равнопоставеност на страните в процеса.
5.     К. предоставя правото на защита на гражданите и ЮЛ във вс. стадии на процеса. Те имат право на съд. защита при нарушаване на техн. права, интереси и свободи, к. не може да им бъде отказана.Редът за осъщ. правото на защита се определя със закон. К прогласява презумпцията, че обвиняемият е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда ( ).
6.    Демократичното начало е заложено в констит. основи на правосъдието във вс. нег. фази. Това се изразява в участието на съд. заседатели в съдопроизводството. Демократизмът също намира израз в публичността при разгл. на делата - съд. дела са открити и на тях могат да присъстват граждани.
7.    Съд. пр-во е триинстанционно- делата се разгл. в 3 съд. инстанции.Вс. съд. инстанции действат диспозитивно, т.е. трябва да бъдат сезирани. Служебното начало в тяхн. дейност е ограничено. То се прилага само в случаите, предв. в З. К в чл. 119 ал.1 установява тристепенната с-ма на органите на съд. власт. Съдопр-вото е първоинстанционно; въззивно (апелативно , второинстанц) и касац (третоинстанц). Това е гаранция за защита правата и интересите на гражданите, ЮЛ и Д. НПК и ГПК допускат изкл. от триинст. пр-во при по-леки престъпления. Админ. дела се разглеждат от първоинст. съд и от окръжния или ВАС като касац. инстанции.
8.    Установяване на истината – К. чл. 121 ал. 2 в императ. форма постановява, че “пр-вото по делата осигурява установяването на истината”. Това е предпоставка съдът да постанови законосъобр. и справедлива присъда или решение.




21.Органи и система на съдебна власт.
1.Органи.
      Органите на съд. с-ма са единна независима с-ма. Тя интегрира 3 относ. самост (функц. и структурно) подсистеми: съдебните, прокурорските и следств. органи. Създадена е обединяваща админ. стр-ра – ВСС. Той осъществява кадровата пол-ка и решава осн. организ. проблеми на съд. власт. Трите подсистеми притежават организ. автономност, без това да ги противопоставя една на друга. Съд. власт във функц. аспект вкл. дейността по предварит. разследване на наказ. дела, прокурор. надзор за законност и провасъдието. Те работят в тясно взаимодействие по осъществ. на правосъд. функция. Дейността на следств. органи е началната фаза на наказ. процес. След нейн. приключване прокур. органи дават заключение и ако са налице законови основяния по съотв. ред предават обвиняемия на съд. Той е органът, к. по устан. процедура води съд. следствие и налага санкция или освоб. от отговорност. Съдебната дирене и приемана на съотв. акт (присъда или решение) е заключит стадий от дейността на съд. власт.
         2. Система.
       С-мата на органите на съд. власт и техн. статус са детайлно уредени в ЗСВ.
     А) В основата на съд. власт стоят съдилищата. Съд. власт админ. се оглавява от ВСС- той не е правосъден, а висш админ. орган. С-мата на съдилищата вкл: ВКС, ВАС, апелативни, окр., военни и районни съдилища. При необхимост могат да се създават специализ. съд. органи - като трудови съдилища и др. Създаването на извънр. съдиища не се допуска. с изкл. на ВАС и военните, и военно апелат. съдилища, к. са спец., другите са общи.
         На съдилищата са предоставени за решаване гражд., наказат. и админ. дела. Дело, което се разглежда от съд , не може да се разгл. от др. орган. РС, ОкрС и ВоенС разглеждат определени със закон дела, като 1ва инстанция.
         Апелат. съдилища разглеждат обжалваните актове на окр. с-ща само като втора инстанция, както и др. дела, възложени им със закон. Окр. съдилища разгл. като 2ра ( апел.) инстанция облажваните дела на РС, както и др. дела, възложени им със закон.
         ВКС и ВАС са третоинстанц., к. осъществяват върх. съд. надзор. Вс. съдилища са ЮЛ на бюд. издръжка. Те са специализ. държ. органи, к. осъществяват правосъдие. Правосъдието е Д дейност, която произтича от суверенитета на народа и се осъщ. от негово име;  тя е подзаконова. Осъщ. се само на осн. на З, когато са нарушени или не са спазени нормат. Предписания, не са изпълнени юр. задължения, нарушени са права и намиращи се под закрила на закона интереси.
       Б) Прокуратура – тя е ведомство със съотв. стр-ри, изградени на разл. равнища. Прокурорите са еднолични органи. Те осъществяват надзор за законност. Прокуратурата се поставя в действие, ако бъде сезирана по съотв. ред и по св. инициатива. С-мата на прокуратурата вкл. главна прокуратура, оглавяване от гл. прокурор, апелативни, военно-апелативни, окр.,военно-окръжни и райнни прокурори. Тя е ЮЛ на бюдж. издръжка. Тя е единна, централизирана , йерарх. с-ма. Гл. прокурор се назначава от президента за срок от 7 г. по предложение на ВСС. Той осъществява надзор за законност и методично рък-во върху дейността на вс. прокурори, има право да възлага св. правомощия на зам-гл. прокурори. Той може да сезира КС. По-висшестоящите прокурори могат да спират и отменят разпорежданията на по-низшестоящите. Прокурорите следят за спазване на законността като привличат към отговорност лицата, к. са извършили престъпление , упражняват надзор при изпълнение на наказанията и др. принуд. мерки в местата за изптърпяване на наказанията. Прокурорите протестират и искат отмяна или изменение на незаконосъобразен акт. Не могат да прекратят назак. пр-во, трябва да сезират съда.
      -разследств. органи – дознатели и следователи.  Осъществяват предвар. разследване по наказ. дела в предвидените от закона случаи.
       В) ВКС осъществява въхр. съд. надзор за точно и еднакво прилагане на законите от вс. съд. органи – чл. 124 КРБ. Нег. юрисдикция се разпростира върху цял. терит. на страната. Той е висша съд. инстанция по наказ. и гражд. дела, без да ги разглежда по същество, а се произнася по законосъобр. на актовете, обжалвани пред него. Ако установи нарушения на закони, при разгл. на дела, ги връща за решаване от същия съд. Касац. пр-во е контролно-отменително. Пред ВКС се атакуват актовете на апел. с-ща. Той пешава и спорове за подсъдност, когато страна по тях е апел. съд. Реш.. на съда са окончателни и не подлежат на обжалване. Има 2 колегии – гражд. и наказ. – общите събрания на колегиите обсъждат и приемат тълкуват. решения по неправилни и противоречиви съд. практики по прилагане на законите. Те могат да сезират и КС, когато се констатира, че закон противоречи на КРБ. ВКС заседава в състав от 3 съдии. Председателят осъществява организ. и адм. рък-во, назначава се от президента за срок от 7 г. по предложение на ВСС.
         Г) ВАС – осъществява върх. съд. надзор за точното и еднакво прилагане на законите в адм. правораздаване – чл. 125 ал. 1 К. Нег. юрисдикция се разпростира върху цял. терит. на страта. Той е касац. инстанция относно законосъобразността на адм. актове. Той е единств. инстанция, к. се произнася по спорове за законосъобр. на актовете на Мс и на министрите. Гражданите и ЮЛ могат да обжалват вс. адм. актове, к. засягат техн. права и закон. интереси, освен актовете, изрично посочени със закон – чл. 120 ал. 2 К. Пр-вото по адм. дела, подсъдни на ВАС е регламентр. в З за ВАС. Съд. актове по адм. дела не подлежат на триинст. разглеждане. Те могат да бъдат обжалване само по реда на касац. пр-во. ВАС има председател и 2 зам. Съдът се състои от 2 колегии, в к. има отделения. Вс. колегия има св. общо събрание, к. могат да сезират КС. Във ВАС има върх. адм. прокуратура. В ЗСВ са регламентирани 2 органа на ВАС – общо събрание на съдиите и пренум на съда. Общото събрани обсъжда и приема тълкуват. решения. Пленумът решава само организ. въпроси.
       ВАС разглежда делата като касац. инстанция. Жалбите и протестите сърщу незаконосъобр ненорм. актове на министри, ръков. на др. ведомства, подчинение на МС, на обл. управители се разгл. в 3 членен състав.Жабли и  протести срещу незаконосъобр. нормат. актове на мС, на министри и ръков. на ведомства, подчинена на прав-вото, се разгл. от 5 членен състав. Също така жалби срещу решения на тречлен. състав се разгл. От 5-членния. Решенията на 5 чл. състав не подлежат на обжалване.         Председателят се назначава за срок от 7 г. от президента по рпредложение на ВСС.
       Д) ВСС – на основата на К статусът на ВСС е уреден в ЗСВ. ВСС е колект. админ. орган на съд. власт. Той е ЮЛ и изпълнява ролята на висше адм. звено в стр-рите на съд. власт. Осъществява кадрова пол-ка. Състои се от 25 члена: НС избира 11, 11 се избират от делегатски събрания на съдиите (6), на прокурорите (3) и на следователите (2). ; по право членове са и председателите на ВКС, на ВАС и гл. прокурор. ВСС се председателства от м-ра на правосъдието без право на глас. Законът установява несъвместимост с депут. мандат, членуване в пол. партия, синдик. организация, търг. дейност, кметска дл-ст и общ. съветник. Срокът на пълномощията е 5 г., не могат да бъдат преизбирани в 2 последов. мандата. ВСС няма срок на пълномощията, той “ е постоянно съществуващ и функциониращ орган “ ( РКС ном.8, 1994 г.).
        Правомощията на ВСС са определени в чл. 27 ЗСВ. Той предлага на президента за назнач. или освоб. председ-те на ВКС и ВАС и гл. прокурор. Той определя съд. райони и седалищата на районните, окр, воен. и апелат. съдилища и броя на съдиите, прокрорите и разсл. органи във вс. съдилища, прокуратури и  разследств. служби, опред. тяхн. възнагражение, извършва кадрова пол-ка, взема решение по сваляне на имунитета, произнася се по дисципл. решения.


   22. Контрол за конституционност - възникване, развитие и видове.
        От зараждането на парлам. управление до днес винаги е стоял въпроса за контрол на конституционност - съобразност на законите приемани от парламента. Целта на контрола за конституционност е да се създаде единна непротиворечива законосъобр. с-ма, изградена на върховенството на КРБ. Основният закон определя юрид. и пол. параметри на публичната власт и на типа и на особеностите на правната с-ма.
       През разл. периоди в Д-те са прилагани разнообразни способи и са използвани различни институционализирани структури за контрол на конст-ст на законите.
       Съобр. субектите на контрола за конституционност на законите са известти 2 с-ми: контрол за конституционност (самоконтрол) , осъществяван от самия парламент върху приеманите от него закони, и контрол, осъществяват от извънпарламет. Институции от различен тип.
        От Търн. К до К от 1991г. Б не познава с-мата на извънпарлам. контрол за конст-ст на актовете на НС.
        Вътрешнопарлам. Контрол в/у законите е последователен израз на върховенството на парамента, символ на народовластието, на суверенитета на нацията. Ранният европейски конст-зъм, провъзгласявайки върховенството на парл-та, апроири изключва контрола в/у неговите актове от органи, стоящи извън него.
         В съврем. демокр. д-ви контролът за конституционност на законите се осъществява от извънпарлам. институции – костит. юрисдикции, к. стоят извън 3те власти. Приема се, че контрола за конст. на з-те от конст. юрисдикции стои в основата на идеята за “ рационалния парламентаризъм”. Той ограничава суверенитета на парламента и го възпира в пределите на коституционно установената му власт, за да осигури баланс във властта.
         Съществуват 2 типа к. за конст-ст на з-те – американски и европейски.
1.    Американски модел – извънпарлам-ния контрол за конст-ст на з-те в САЩ се осъществява инцидентно. Инцидентният ( казуален) контрол дава възможност на съдилищата да тълкуват К при решаване на конкр. съдебни казуси. В процеса на съд. дирене те преценяват съответствието на з-на с К и ако й противоречи, не го прилагат.
Субект на този контрол са органите на съд. власт. Това е децентрализиран контрол и становището на конкретния съд за противоконст. на з-на не е задължително за др. съдилища. Прилага се в Дания, Канада и др.
Съдебният контрол е инцидентен и децентрализиран и се осъщ. от всички съдилища по конкретни съд. спорове.
2.    Европейски модел – контрл. е съсредоточен в един орган –конст. съд, конст. съвет или др. наименование. Обикновено се задейства чрез сезиране предимно на субекти на публ. власт – правителството, Д глава, органи на съд. власт и др. Контролът на тези органи по пр-п е абстрактен, необвързан с решението по конкретен съд. спор, въпреки че същ. и изключения.
По принцип контролът в европ. страни е последващ, но в някои Д-ви е предварителен.
Последващ контрол – осъщ. се след обнародване и влизане на з-на в сила.
Предварителен контрол – осъщ. се след приемане на з-на от парлам., но преди да е обнародван ( Франция, Италия, Австрия)
      Последица от контрола – приемат се актове, задължителни за Д органи, ЮЛ и гражданите. В резултат на контрола не се създават нови правни норми. Контр. има констативен х-тер – да установи противоречието или съответствието на з-на с К, от което следват определени правни последици.
      Органите за контр. за конст-ст не прилагат законите, а установяват съответствието или противоречието им с К. Тази дейност има оценъчен и констативен х-тер, тя е различна по природа от правоприлагащата дейност на останалите Д органи.
      У нас контр. за конст. на з-те се осъщ. от К съд и неговата дейност цели да се осигури вътрешна непротиворечивост на правната с-ма, като актовете на  НС, които противоречат на К, престават да се прилагат. Така се отстранява колизията им с разпоредбите на осн. закон.



       23.Конституционен съд – образуване, правомощия, процедури и актове.
       К. от 1991г. заменя парлам. механизъм на контрол за кинст-ност на законите със специализ. извънпарлам. контрол чез създаване на КС. Той е съд само по наименование, но не и по правен статус.
      К определя правомощ. на КС. Законът за КС конкретизира конкр. предписания (чл.1,ал. 1) – КС осигурява върховенство на К – това е осн. линия, к. определя статуса му. Той е особен Д орган,заема св. самост. място в с-та на Д органи. Това място се определя от ролята, която КС играе в привеждането на законодателството в съответствие с К. КС е равнопоставен с/о върховните органи на 3те власти, той е призван да внесе необх. корекции и да балансира при упражняване на държ. власт.
       Състав на КС - състои се от 12 съдии: 1/3 се избират от НС; 1/3 назначава президента и останалата 1/3 се избира от колегия, състояща се от общите събрания на ВКС и ВАС. За съдии в КС се избират юристи със високи профес. и нравств. качества и най-малко 15 г. трудов стаж. Те трябва да бъдат бълг. граждани и да нямат др. гражданство
      Конституиране на КС: на първото заседание конст. съдии полагат клетва, след което встъпват в длъжност. Клетвата – пред президента, председателя на НС и председателите на ВКС и ВАС.Първото заседание се открива и ръководи от най-възрастния съдия. Констит. съдии сами избират с абсол. мн-во председател на КС. Председателят се избира за 3 г. Мандатът на констит. съдии е 9 г. и те не могат да бъдат преизбирани. Самият КС няма мандат, т.к. е парлам. действащ орган. Той е единствения действащ орган, к. не прекъсва никога своя мандат. Това го прави независим и несменяем. Въведен е принципа на ротация на КС. През всеки 3 г. неговият състав се подновява с 1/3, т.е. никога не се подновява едновременно целия състав. Също както и при нар. представители и магистратите, членовете на КС имат имунитет и е забранено съвместяването с упражняването на определен кръг дейности.
      Организация на КС - КС приема свои правилник за организация на св. дейност. КС има самост. бюджет. Това го прави фин. независим от изпълн. власт. Според правилника се изграждат 3 адм. звена – съд. дейност и правна инф-ция; межд. сътрудничество; финанси и счетоводство.
      Правомощията на КС са установени само на конст. равнище. Те могат да се обособят в няк. групи.
1.    Контрол за конституц. на законите и др. актове. Според чл.149, ал.1,т.2 К съдт се произнася по искане за установяване на противоконст. на законите и др. актове на НС, както и на актовете на през-та. Контр. за конст. на з-те и др. актове по пр-п е последващ. Осъществява се по отношение на вече приети и обнародвани актове. Сезирането на съда да се произнесе за противоконст. на з-на не спира неговото действие.
А) К предвижда по изкл. упражняване на предварителен контрол в определени случаи – при з-ни за ратифициране на м/унар. дог-ри; връщането от президента на приетия, но все още необнародван и не влязъл в сила з-н, за ново обсъцдане от НС.
Б) КС се произнася по конст-стта на всички актове на НС
В) КС постановява, че на контрол за конст-ст подлежат з-ни, приети само след влизането на К в сила.
Г) Ратифицираните и влезли в сила м/унар. д-ри стават част от вътрешното право и имат силата на з-н. От това следва, че и те подлежат на контрол за конст-ст.
Д) КС се произнася и по актовете на ВНС, които то приема като обикновен парламент.
   КС не може да се произнася по конст-стта на з-те за изменение и допълн. на К. Те нямат самостоятелно битие, а се инкорпорират в К, т.е. стават част от нея. КС може само да ги тълкува.
В резултат на контрола за конст-ст на актовете съдът приема решения. Те имат конститутивен ефект. Диспозитива на реш. е задължителен за правните субекти, до които е адресиран и освен това те трябва да се съобразяват и със становището на КС, изложено в мотивите на решението.
Реш., с което акта се обявява за неконст., се обнародва в ДВ в 15-дн. срок от приемането му и влиза в сила 3 дни след това.
Решенията на съда са задължителни за вс. Д органи, ЮЛ и гражд., вкл. и за самия него. Реш. са окончателни и не подлежат на обжалване по адм. и съдебен ред. Те имат сила на пресъдено нещо. Решеният от съда иск не може да бъде подновен.
2.    Правомощие на КС да дава зад. тълкуване на К (чл.149, ал.1, т.1). С определение ном.5 1993 г. КС постановява, че съдът е “тълкувател и то върховен, но само на К”, без да тълк. З-ни.
3.    Правом. по решаване на спорове за законност на изборите за през. и вицепр и за нар. Представители.
4.    КС се произнася по обвинение за Д измяна и нарушаване на К с/у през. и вицепр., повдигнато от НС
5.    КС е арбитър по спорове за комп. м/у НС, през. и МС и м/у органите на местно самоуправление и органите на централната власт ( определение ном.4, 1999г. от КС)
6.    КС се произнася по спорове за конст-ст на пол. Партии и сдружения.
7.    КС предсрочно прекратява мандата на презид., вицепр., нар. предс-ли и конст. съдии в случаите и при условията, предвидени в К.
8.    КС снема имунитета на конст. съдии при извършено тежко умишлено престъпление.
КОЙ МОЖЕ ДА СЕЗИРА КС: 1/5 от нар. предст-ли (48 бр.), писмено мотивирани; МС като пол. орган; президента; общите събрания на ВКС и ВАС.
АКТОВЕ НА КС – приема решения, определения и разпореждания.
  РЕШЕНИЯ-осн. актове. Чрез тях КС се произнася по същество по спорове и искове от неговата компетентност. Диспозитивът и мотивите на реш. се обнародват в ДВ.
  ОПРЕДЕЛЕНИЯ – съдът се произнася по допустимостта на исковете и споровете или по др. процедурни въпроси
  РАЗПОРЕЖДАНИЯ – с тях председателят оформя своите ръководни и админ. решения; разпределя работата м/у съдиите; обнародва актовете; разпор. се с бюджета; админ. ръководи съда и др.
    Решенията са окончателни и задължителни за вс. Д органи, ЮЛ и граждани, за които се отнасят и са обвързващи за самия КС. Те влизат в сила 3 дни след обнародването им. При установ. на противоконст. на з-н, той престава да се прилага след влизането на реш. в сила. Реш-та, които имат индив. х-тер ( спорове за законността на избора на през. или вицепр. или н.пр-тел, за установяване на неизбираемост или несъвместимост на дл. лица и др.) влизат в сила по реда на норм. актове – от деня на постановяването им от съда.


24.Местно самоуправление - конституцинноправна уредба.
  1.Понятие – местното самоуправление предхожда централизираното Д управление. То е обективно необходимо в демократичното държавно организирано общество и има за основа народния суверенитет. Д не е в състояние, а и не е необходимо, централизирано да осъществява управление на местните дела. Всяка община притежава своя специф. характеристика(х-ка), изразяваща се в наличието на особени икономически, социални, културни и др. интереси. Механизмът на местното самоуправление (МСу) се състои в оптималното разпределение на правомощията м/у Д и местните и общности и органи за задоволяване на материалните и духовните потребности на населението.
Същност на МСу - реалната възможност на населението самостоятелно да решава въпросите от местно значение. Местното самоуправление е децентрализиране на държ. власт при нейн. осъществяване по места. Д-вата предоставя властн. правомощия на местн. органи и населението, в рамките, на които те решават въпросите от местно значени. Децентрализацията означава прехвърлянето на правомощия от органите на ценралната изп. власт на правни субекти, които не са в йерархическа зависимост с/о тях.Самоуправленито не изключва и деконцентрацията на властта, т.е. централната власт да изгради свои структури(стр-ри) по места – данъчна администрация, полицейски органи и т.н.
Самоуправлението е съставна част от единната държ. власт, част от държавно организираното управление на обществото. Територията на самоуправляващите се общности е част от единната територия на Д.Според чл. 2, ал. 1 КРБ Б-я е еинна държава с местно самоуправление. Органите за самоупр. на населението носят белези на Д стр-ри.
Евпор. харта за местно самоуправлене (чл.3,т.1)от1985 г., приета в Струсбург и ратиф. От РБ, определя: «Под местно самоуправление се разбира правото и реалната способност на местните власти да регулират и управляват, в рамките на закона, съществ. част от обществ. дела на своя собств. отговорност и в полза на своето население». Определението се нуждае от уточнение, че самоупр. се осъществ. Не само от местните органи, а и пряко от населението чрез референдуми и др. горми на пряката демокрация.
2.Системи за МСу- а) англосаксонска – органите на местно управление не подлежат на контрол от центр. изпълнителна власт; б) континентална - самоуправляващите се структури подлежат на контрол от изпълн. власт. 3.Съществени белези: органите за местно самоупр-е са публичноправни субекти, к. притежават кач-ва на ЮЛ. Правнонормативно са им предоставени определен кръг властн. правомощия във връзка с осъществяване на самоупр-то. Основната им дейност има публичноправен характер. Те притежават автономия в рамките на закона да определят суверенно вътрешната си организация и ред на дейност; осъществяват предоставените им със закон правомощия в рамките на определена територия; решенията им имат държавновластнически характер. Самоупр-то отразява тенденцията за децентрализация на публичната власт, чрез създаване на местни органи, които притежават самостоятелни, но ограничени властнически правомощия. Самоупр-то може ефективно да функционира, само ако самоуправляващите се общности са финансово обезпечени. МСу на населението се осъществява чрез формите на пряката демокрация в общините – местните референдуми и общите събрания на населението. 4. МСу в България. След освобождението от османско иго самоупр-то у нас преминава през раьлични етапи на развитие. Първият нормативен акт, който поставя основите на правната уредба на МСу, са «Временните правила за градските съвети в Б» от 1878 г. През 1879 г. Се приемат «Привременни правила за общинско, градско и селско управление». 1882 г. е приет специален Закон за общините и за градското управление, заменен през 1886 г. с 2 нови закона: Закон за селските общини и Закон за градските общини. По късно е приет и Закона за допитване до народа по общинските работи.Търновската К предвижда създаването на общини и околии. Общината е основната територ. единица, в която реално се осъществява самоуправление. Околията се утвърждава само като админ. единица, нямаща почти нищо общо със самоуправлението на населението.
Двете социалистически конституции на практика премахват местното самоупр-е. От 1991 г. се създават условия за възраждане на местн. самоупр-е, като форма за децентрализация на Д власт и повишаване рплята на самоуправляващите се общности при решаване на въпросите от местно значение. К възприема континенталната с-ма на МСу, съобразена с националните особености. Системата на местната власт ( органите на местно управление) се изграждат в съответствие с адм-териториалното деление на страната.Адм- териториалното устр-во е терит. организация на д-вата. Б-я  е унитарна Д. Териториално тя е единно държ. формирование, разделена е на адм-терит. единици, за да се осъществи рационално и  диференцирано упр-е на общ-вото. Според К. от 1991 г.(чл.135, ал.1) терит. на Б-я е разделена на общини и области. Областта е терит. облазувание с адм. предназначение. Състоито се в няколко съседни общини. Чрез областта се цели да се осигури рацион. регионална политика. У нас – 28 области. Столична община е със статут на област. Общината е осн. адм -територ. единица. В нея се създават съставни адм-територ. единици: кметства и райони. В общината се осъществява местното самоуправление. Тя е ЮЛ със свои органи, имущество и самост. бюджет. Общината осъществява единната държ. власт доколкото такива правомощия са предоставени от КРБ и законите. Законът за местното самоуправ-е и местната адм-ция(ЗМСМА) и Законът за административно-териториално устройство на РБ (ЗАТУРБ) определят условията и реда, при които се създават общини.Самоуправлението в общината се изразява в правото на гражданите или избрани от тях органи да решават следните въпроси: общинско имущество ,финанси, общински предприятия, данъци и такси, устр-во и развитие на общината и нейното население, образованието, културата, благоустройството и комуналните дейности, соц. подпомагане, опазване на околната среда, поддържане на истор. паметници и развитие на спорта, отдиха и туризма с общинско значение.( 262 общини, с 4017 кметства и 31 района). Условие за създаване на община е населението да е над 60 000 души, да има насел. място, и да е център. Според з-на, в столицата и градовете с население над 300 000 души се създават райони. – София, Пловдив, Варна.Столична община е особена адм-терит. единица, в пределите на к. се осъществява самоуправление на населенете и се провежда държ. пол-ка за развитие на столицата – тя е със статут на област. Общината е фин. самост., има право на св. собственост, която стопанисва: гори, зем. земи.  Със Закона за общинската собственост от 1996 г. се определят обектите и режима на управление на общ. собственост.Тази собственост може да бъде пулб. и частна.Публична са онези обекти, които са изключени от гражданския оборот. Частна общ. собственост са всички др. имоти и вещи, които не са публ. собственост. Реалните фин. възможности са ограничени – има самост. бюджет, който се формира от държ. субсидии и собств. приходи (данък сгради, местни такси). В ЗМСМА са рагламентирани 2 форми на пряка демокрация: местен референдум и общо събрание на населението. За референдум право на инициатива имат ¼ от гласоподавателите по въпроси от местно значение – сключване на заем от фин. институции, продажба, даване на концесия на общ. имущество и др.
В областта се провежда регион. пол-ка, осъществяване се държ. управление по места. Статусът на обл. управители се урежда от З. за администрацията. Областн. упр-тел се назначава от МС, а заместник-областн. управител - от мин-председателя. Обл. упр-тел е орган с обща компетентност. Организира изпълнението на актовете на президента и МС, на законите и осъществява адм. контрол за законосъобразност на актовете и действията на органите на местно самоуправление и местна адм-ция. При изпълнение на правомощията си  той издава заповеди. Обл. упр-тел спира изпълнението на незаконосъобразни актове на общинските съвети и ги отнася до съответния окр. съд; отменя незаконосъобразни актове на кметовете на общини, за чиято отмяна не е предвиден друг ред. Заповедите за спиране и отмяна на посочените актове мигат да бъдат обжалвани пред ВАС.
Общините се самоуправляват чрез общин. съвети. Те са органи, формирани от населението и чрез тях то се самоуправлява като решава осн. задачи, свързани със задоволяване на нег. потребности. Те са самост. стр-ри .Формират се на основание на общо, равно и пряко избир. право с тайно гласуване.Изборът е регламентиран в З. за местните избори и се провежда по пропорц. с-ма.  Общ. съвет е колегиален орган и се състои от общински съветници. Броят им е пропорц. на населението в района. Общ. съвет избира председател и комисии. Пост. комисии подпомагат общ. съвет и имат контролни функции. Правомощия на общ. съвет - определя политиката за изграждане и развитие на общината във връзка с въпросите свързани с местното самоуправление, както и др. дейности определени със закон. Освен общ. съвети като органи за самоуправление на населението се създава и изпълнит. органи. Кметът е орган на изп. власт в общината, района и кметството, но той е функц. свързан с общин. съвет. Негово задълж. е да работи за изпълнение на решенита на съвета и носи отговорност пред него. Кметовете се избират на основание на общо, равно и пряко избир. право с тайно гласуване. Изборът се провежда по мажор. с-ма. Кметовете полагат клетва.Кмътет притежава изпълн. правомощия. Той ръководи изпълн. дейност, координира дейността на специлаиз. органи в общината, организира изпълнението на общин. бюджет, изпълнението на дългосрочните програми и др. Има 2 групи правомощия: изпълнение на решенията, програмите и мероприятията  на обищн. съвет и изпълнение на задачите, които са му възложение със закон или с актове на МС. Изпълнява функциите на длъжн. лице по гражд. състояние.  Правомощията му могат да бъдат прекратени предсрочно при подаване на оставка, при трайна невъзможност или системно неизпълнение на функциите с решение на 2/3 от общия брой на съветниците, при влизане в сила на присъда “Лишаване от свобода” за умиш. престъпление или смърт.
Актове на кмета - заповеди – ненормативни актове, които уреждат конкретни или индив. общест. отношения. Общинския съвет може да отменя актове на кмета, които противоречат на решения на общин. съвет. Кметът може обаче да оспори решението на общ. съвет,когато счете че то противоречи на интересите на общината и на законите. Общ. съвет го разглежда повторно и може да го препотвърди с абсолютно мнозинство.