Що е глобализация ?
Професор д-р Улрих Бек, роден 1944г, е изучавал Социология, Философия, Психология и Политически науки в Мюнхен и е преподавал Социология в Мюнхенския университет и в Лондонското училище за икономика и политически науки. В неговите трудове пространно се анализират теми като глобализацията, обществените изменения и взаимоотношения, индивидуализацията и социалните неравенства. В произведението му “Що е глобализация? ”, издадено през 1997 г., една от главите е посветена на “Полигамия на мястото: да си женен на повече места е вратата, през която глобализацията преминава в собствения ти живот”.
За да може да бъде разбрано понятието “глобализация на собствения живот” Бек дава пример с една 84 годишна дама, която живее в Тутцинг повече от тридесет години, но поне три пъти годишно пътува до Кения, където прекарва няколко седмици или месеци. Трудно е да се определи къде точно тя си е “у дома”? В Кения тя има повече приятели, повече се забавлява, тя е някой има семейство. В Тутцинг тя е никого, живее “като пойните птици”, няма толкова приятели, няма го обграждащото я с любов семейство. Може да се каже, че старата дама не е принудена да избира между Тутцинг и Кения. Тя живее полигамно с оглед на мястото, обича и Африка и Тутцинг, което на първо място изглежда несъвместимо. Транснационалната полигамия на мястото, да си женен за повече места, е вратата през която глобалността преминава в личния живот и води до глобализация на биографията. Глобализация на биографията означава, че световните противоречия не се случват някъде навън, а в центъра на собствения ти живот, в мултикултурните бракове и семейства, в предприятието, в приятелски кръг и т.н. В продължение на цял век критиката на културата е сигнализирала за това, че в хода на напредващата модернизация хората все по-силно се затварят в клетката на своите високо-специализирани микросветове. Според Бек може да се каже, че сега противоположностите и противоречията между континенти, култури, религии се случват в станалия неподлежащ на затваряне собствен живот. Глобалното съставлява значителна част от своеобразието, спецификата на личния живот. Личният живот вече не е уседнал, това е “живот на път”, който се поддържа масмедийно, оформен като транснационален живот.
Полиместността, транснационалността на биографията, глобализацията на личния живот са една следваща причина за подкопаването на националната държава и за отживяването на национално – държавната социология: връзката между място и общност/общество се разпада. Доброволно или по принуда хората разпъват своя живот между разделени светове. Полигамните с оглед на мястото жизнени форми са преведени и пренесени биографии, които постоянно трябва да се превеждат за себе си и за другите, за да могат да устоят като живеене в междусветие. Преходът от първата към втората модерност е и преход от местна моногамия към местна полигамия на жизнените форми. Полигамията на мястото може да означава много неща – например може да се разиграва между отделни култури.
Важно е да се отбележи, че не всяко живеене на много места означава “глобализация на биографията”, а само онова, което преминава границите между разделени светове – между нации, религии, култури, раси, континенти и т.н. – и трябва или може да приюти техните противоположности в един живот. Който иска да разбере социалната фигура на глобализацията на личния живот, трябва да вземе под внимание противоположностите на различните места, между които е разпънат неговия живот. Това изисква новото разбиране за мобилността. Мобилността като движение на една социална, жизнена или дейностна единица между две места в социалната йерархия, на определено равнище, в дадена местност, губи и променя смисъла си.
Централна става вътрешната мобилност на личния живот, за която непрекъснатото преместване, едновременно пребиваване и тук и там, границите са станали нещо нормално. Човек може да дабъде неподвижен според статистиката на адресната служба, но да живее неуседнало едновремнно на много места. Постоянното посредничество между различни места и техните особени социални изисквания е втората природа на личния живот. Тук ясно се разграничава външната мобилност – по изключение преместването в друго жилище например. За разлика от външната вътрешната мобилност означава следователно степента на духовна и физическа подвижност, която е необходима или желана, за да се овладее всекидневния живот между различни светове. В това намират израз и границите на вътрешната мобилност: те възникват не само поради трудности на социалното координиране и овладяване на всекидневието: те са предопределени от възраст, инвалидност, болест и т.н. Тези различни светове присъстват потенциално на едно място, в зависимост от достъпните източници на информация, от многообразието на интеркултурни отношения, от миграцията, от законите за чужденци и т.н.
Като ясен пример за транснационализацията на мястото може да ни послужи Мартен Хайер: “Транснационализацията създава нови връзки мержду култури, хора и места и променя с това всекидневното ни обкръжение...Освен това в големите градове може да се наблюдава как траннационализацията влияе върху новата култура на втората модерност, примерно под формата на ислямска дискомузика...”
Когато собственият живот е разпънат между повече места, това може да означава, че тази биография се осъществява в общото пространство, например летища, хотели, които навсякъде са еднакви или подобни, следователно са лишени от място. Човек непрекъснато се влюбва отново и отново в различията между местата, в техните лица и истории и се оженва за тях. Така местата се превръщат в подновени шансове за разкриване и изпробване на някои особени страни на собствената личност. Живеенето на много места означава по-скоро нещо ново, което буди или може да пробуди любопитство за дешифриране на неговия свят/светоглед. Бек дава няколко примера, за да подкрепи тезата си, че вече нищо не е такова, каквото изглежда; не се знае кой кой е.
Как е възможна интеркултурна критика? Достъпният пример с испанските завоеватели и Новия свят дава отговор на въпроса на кого е нужен интеркултурният диалог: добре въоръженият западен империализъм скрива мисионерското си усърдие зад празната фразеология на “интеркултурния диалог”. Трагизмът и Комизмът са двете страни на непрекъснато (течащия) безуспешен “интеркултурен диалог”. Трудността на въпроса за интеркултурната критика може обуславя допитването до класиците на толерантността Ницше и Лесинг.
Ницше нарича мъдростта на смеха “онази мъдрост, изпълнена с шеги”. Очевидно е, че при него разрушаването на ценностите никога не е самоцел, а трябва да създаде пространство за съвместната радост, за участие на другите истини в интеркултурния диалог. Той пледира за индивидуализация на идеалите – отделният индивид се превръща в законодател на самия себе си Според него толерантността трябва да се схваща по-радикално и да се практикува едновременно в две движения – нужно е да се ограничи сферата на собствения морален суверенитет, за да се потърси, но и транскултурен диалог с другите истини. Индивидуализацията на морала разкрива по-скоро шанс за глобален морал на толерантността. За Ницше самоограничаването на самозаконодателството само на собственото Аз освобождава. Най – грубо на въпроса възможна ли е интеркултурна критика, отговорите на Ницше могат да бъдат обобщени така: Самозаконодателството и поставянето под въпрос на собственото Аз, взети заедно ни правят способни да посрещнем предизвикателствата на между националния живот.
Лесинг разглежда въпросите на изключващите се очевидности най-вече в театралната си пиеса “Натан мъдрецът”. Той започва с това, че преди всичко “мъдростта” на Натан мъдрецът се състои в това, че той има сдържано отношение към приписваната му мъдрост. Лесинг разграничава очевидност и истина. Очевидност е това да притежаваш единственият пръстен на баща си, а истина е липсата на сигурно знание за това кой от трите пръстена е истинският. Изводът на Лесинг може да се обобщи по следния начин: непритежаването на истинско знание прави хората отворени за другите хора и за техните истини. Универсалистичните и релативистичните принципи са преплетени по такъв начин помежду си, че борбата за истина се превръща в предпоставка за социално значимо действие.
В следващата си глава Бек разглежда Контекстуалния универсализъм, като обобщава, че Ницше и Лесинг не са готови да се откажат от универсалистичните или релативистичните принципи. Според Бек универсализмът има един недостатък и той е, че налага собствената си гледна точка над другите, но има предимството, че допуска и други, взема ги насериозно. За универсалистичната гледна точка могат да се вземат отново предвид възгледите на Ницше и Лесинг: Ницше: Универсалистичната гледна точка е напълно съвместима със самоограничаващото се законодателство. Лесинг: Тя познава разликата между истина и очевидност. И двете са валидни за тотализиращите тенденции. Но пък релативизмът (контекстуално мислене) изостря респекта пред културното различие. Понеже не решават проблема универсализъм или контекстуализъм се правят включващи разграничения: 1) Универсалистичен универсализъм (УУ) притежава в различна степен тотализиращи характеристики. 2) Универсалистичен контекстуализъм (релативизъм) (УК), може да се определи като изтънчена дума за ненамеса. Тук цари вечното спокойствие на вечния релативизъм, пропастите между културите са неопреодолими. Предпоставена невъзможност за диалог, също така важи фразата “Остави ме на мира!”. 3) Контекстуален универсализъм (КУ) - тотализиращи характеристики; може да се определи като невъзможна ненамеса – всички опити за бягство в представата за разделени светове са гротескни. Няма как да се избяга от безспокойствието на взаимната ненамесване в изключващи се очевидности. Несъизмеримостта означава предустановено пренебрежение. Съществена разлика между УК и КУ е в това, че в единият случай преходът се отрича, а в другия се утвърждава; в единия тази стъпка се изключва сякаш без проверка, докато в другия се води битка за абсолютно необходимия опит от експеримента. 4) Контекстуален контекстуализъм (релативизъм) (КК) също притежава в различна степен тотализиращи характеристики, но трябва да се има предвид, че тази позиция е много близка до контекстуалния универсализъм. Доведеният до край контекстуализъм е също толкова сляп за истините на другите, колкото доведеният до крайност универсализъм. При единият блокиращият елемент е вградената в собствените очевидности представа за другите, а при другия – предпоставената невъзможност за принципно разбиране на гледната точка на другия. Трябва да се отбележи, че съществуват множество универсализми, но например човешките права не могат да бъдат причислени към универсалистичния универсализъм. Това е така, защото в различните кътчета на Европа са налице различни версии на правата на човека. Трябва да направим съзнателно стъпката от несъмнената очевидност към истината в полето на универсализмите – във философско, морално и политическо отношение.
Проследявайки гореописания резюмиран текст на Улрих Бек, смятам за нужно да коментирам някои от опорните му точки, като непосредствено ще се опитам да дам примери и препратки към българската и световната действителност.
Първото, което ми се струва за уместно да обсъдя, говорейки за глобализация, е Европейския съюз, към който се стремят да множество държави, включително и България. Европейският съюз не само се стреми към глобализация, но и я налага над другите държави, без да се съобразява с местните културни особености на съответната националност. Търсейки сигурност и протекция на политическо и икономическо ниво, повечето страни губят същността си, културната си идентичност и традиции. Формира се наднационална, универсална култура, която се стреми да заличи локалната култура. Налага се единно законодателство, единно управление, единна ценностна система, които понякога могат да доведат до интеркултурни сблъсъци. Няма да навлизам в дълбочината на този проблем, тъй като целта на настоящето резюме е да разгледа интеркултурните проблеми на отделната личност.
Сега бих искала да се спра на примера на Улрих Бек, даден в началото на настоящото резюме. Може да се каже, че възрастната дама не иска да се мести от Тутцинг в Кения, защото не можеш изведнъж да изоставиш това, което си градил цял живот. Не е възможно да се твърди, че домът е нещото, към което всеки човек се стреми, но той е свързан с приятели, семейство, работа, всичко това, което човек нарича “близко”. Ако трябва да разграничим “близко” и “далече”, той най-добре е да се възползваме от определенията на Зигмунд Бауман, които той дава в книгата си “Глобализацията. Последиците за човека” и по-специално главата “Времето и класата”: Близо е пространството, вътре в което човек се чувства при себе си, у дома си, а далеч от друга страна е пространството в което човек влиза само случайно или изобщо не влиза, т.е. в него стават неща, които той не може да предусети или да разбере и съответно не знае как да отреагира. “Локалната общност” е породена от тази противопоставеност между тук и там, между “близко” и “далече”. Като се има предвид, че тази възрастна дама живее в Тутцинг вече 30 години, това, е пространството, което може да се определи като “близко”. Разбира се, трябва да се има предвид, че нейната т.нар. уседналост е малко или много наложена от обществото. Не е прието жена на 84 годишна възраст да взима подобни важни решения, като това изведнъж да реши, че е по-добре да заживее в Африка. Това няма да бъде одобрено от нейните приятели и роднини, т.е. чисто и просто ще си помислят, че е твърде неразумно решение за дама на нейната възраст. Друг фактор е, че тя никога няма да се чувства като у дома си в Кения, тъй като двете култури се различават много една от друга. Може би е направила правилният избор Кения да е нейното “разнообразие в скучния живот”. Екзотиката привлича с разнообразните си форми и именно това кара една 84 годишна дама да пътува често. Ако погледнем двустраннно, ще разберем, че така е по-добре и за местните жители в Кения – докато тя е там само за разнообразие, те я приемат гостоприемно, но какво ли ще стане, ако тя реши да остане там завинаги и да се опита да заживее “по техния начин”?
Другият пример на Бек ми се струва по – съвременен. Дорис, която е с германски произход, се е омъжила в Кения за индиец (мюсюлманин), но пък постоянно се връща в Германия, за да печели пари и да наглежда дали всичко е наред с нейната къща и градина в Айфел. Това може да се възприеме и като един вид “връщане в реалноста”. В мултикултурните бракове това е често срещано и независимо от любовта на съпрузите, това винаги е било проблем. Те могат да се нарекат “щастливи двойки”, но знаят, че единият от двамата е направил саможертва, като е напуснал родното, познатото и е имал смелостта да опознае малко или много чуждото. Може да се предположи, че при най-малкото недоразумение при двамата съпрузи, единият “се връща” към познатото за определено време, за да се почувства отново сигурен, за да си покаже, че не е длъжен да “стои в затвор”, и после отново се завръща. Екзотичността на места като Африка винаги е привличала, най-малкото с различната си култура. Тук употребявам думата култура, в смисъл на едно от определенията на Клакхън – “съвкупният начин на живот на един народ”. Разбира се, причините за пътуванията на Дорис могат да бъдат определени и като достатъчно обективни и истинни, но все пак не трябва да се забравя, че споровете в междукултурните бракове могат да бъдат много повече, отколкото в други. Освен това отново може да се приведе в пример цитат на Зигмунд Бауман, в който той определя разстоянието като “изчезнало”, “неговата дължина се променя в зависимост от скоростта, с която то може да се преодолее”; то е “социален продукт”.
Според Бек транснационалната полигамия на мястото, да си женен за повече места, е вратата през която глобалността преминава в личния живот и води до глобализация на биографията. Съгласна съм, че това като определение може да бъде вярно, но в действителност случва ли се това? Какво всъщност означава глобализацията – да познаваш чуждата култура бегло или да я приемаш? Нека си помислим за минута как се чувства Дорис в Кения или как би се чувствал един индиец (мюсюлманин) в Германия.
В България например все повече се срещат мултикултурни бракове, главно мъже-чужденци женени за българки. Не знам дали има смисъл да обсъждам причините, поради които една българка встъпва в брак с чужденец. Има няколко по-важни – като например изкономически причини, по-рядко любов, от една страна предизвикателство, от друга – бягство от собствения живот. Повечето от изтъкнатите причини могат да се сметнат за необмислени при една такава важна стъпка като сключването на брак. Но това не е толкова важно – в случая ми се иска да определя отношението на българите към брака на една от тях за чужденец. Дори този човек да е интелигентен, красив, приятен и т.н., той никога няма да бъде възприет като “свой”. Една от първите граници за това е расата.
Трябва да се спомене, че в България, все още няма толкова представители на негроидната раса, както в САЩ и останалите европейски страни. Трудно е да бъдат приемани дори на външен вид, да не говорим за културните им особености, които рядко се споменават при първо впечателение, което в крайна сметка се оказва единствено за българите. Ако на улицата българин срещне негър го оглежда от главата до петите, смее му се, чуват се омерзителни подигравки, без да се чувства неудобно, или пък засрамен, а напротив, даже си мисли, че е нещо повече от него. Трябва да се спомене също, че ако този негър е придружен от българка, тогава като че ли положението става още по-неудобно. Особено в очите на българските мъже се вижда неприязънта, която за съжаление е насочена дори и към българката. Друга причина може да бъде религията – труден е съвместният живот на тези, които не могат да споделят празниците заедно. Трудно е да си представиш семейство, в което съпругът изповядва ислямската вяра, а съпругата – християнската. Приемам за най-неудобна ситуацията, в която би било поставено детето.
Но нека отново се върнем на темата, че българите не искаме да приемем други култури, не сме отворени към чуждото, а това не е положителна характеристика за един народ. Въпреки че в България се счита, че успешно могат да живеят заедно представители на раззлични религии и раси, българите не могат да бъдат толерантни дори към ромското население, което заема една голяма част. Като повдигнах темата за ромите в България, смятам за нужно да отбележа, че те не могат да бъдат сравнявани с негрите в САЩ, както правят мнозина от българите. Ромското население няма амбицията да се доказва и да се установи в политическата, промишлената, културната или по-просто казано – в обществената среда. Докато в САЩ, те вече са установени – всекидневно се водят многобройни антирасистки кампании, които малко или много дават резултат – било то и обратен. Това е тема на дълъг спор, който по мое мнение няма да бъде разрешен от българите, най-малко от мен. Моралните норми повеляват да не мразиш и съдиш онзи, който не познаваш, така че единственият извод до който мога да достигна е, че една голям част от българското население не е възпитано в толерантност по отношение на чужденците в България. Казано с думите на Ницше: “Толерантността трябва да се схваща по-радикално и да се практикува едновременно в две движения: от една страна, е нужно да се ограничи сферата на собствения морален суверенитет, за да се потърси, от друга – транскултурен диалог с другите истини, с истините на другите”. Следователно индивидуализацията на морала не е продиктувана от егоистичен мотив, напротив, тя разкрива шанс за глобален морал на толерантността.
Крайната ми гледна точка относно отношението на българите към чужденците е продиктувана от личен опит, който може би е пречка при обсъждането на мултикултурализма и интеркултурния диалог.
Според Бек масмедийните технологии са всекидневни посредници за преодоляване на времето и пространството. Като една от причините за това, че личният живот не е обвързан с конкретно място, той изтъква напредващата модернизация. Нека погледнем положителните и отрицателните страни на този проблем. Според Бек така връзката между място и общност, респективно общество се разпада. Тук е мястото, където в защита на това мнение може да се приведе текстът “Времето и класата” на З. Бауман. Според него т.нар.” хора, които инвестират” не са обвързани пространствено с мястото, докато “наетите на работа” и “доставчиците” са обвързани. Респективно последиците от преместването на една фабрика в друга град са само към работниците и доставчиците. Капиталистите от късната модерност и брокерите на имоти, благодарение на новата си подвижност и на конвертируемите си ресурси, не се сблъскват с достатъчно реални граници – солидни, плътни, съпротивляващи се - за да бъдат принудени да бъдат по-отстъпчиви. Единствената граница, които биха могли да бъдат осезаемо почувствани и уважавани биха били административно наложените върху свободното движение на капитала и парите. Обаче такива граници са рядкост. И тъй като тези граници липсват би имало малка възможност за “срещата с другостта”. Ето какво ни казва и Хабермас: “Общуването с културите обучава, докато потребяването на масова култура не оставя никакви следи, то предоставя опит, който не води до натрупване, а само до регрес”.
Трябва да се признае обаче, че наред с класическата (религиозна или хуманистична) култура и националните култури се появява една Трета култура, родена от пресата, киното радиото и телевизията, тя не е и не може да бъде разглеждана като единствената култура на XXв., но е истински масово и ново течение, което представя пред всеки проблемите на първата универсална художествена култура в историята на човечеството. Според Хегел за модерният човек вестникът е заместител на сутрешната молитва. Не е възможно да се отговори глобално на въпроса за въздействието на масовите средства. Понятието масова комуникация се употребява за оптически и акустични съобщения, които са предназначени за един неограничен по принцип кръг от хора и се разпространяват посредством технически средства сред пространствено разпръсната публика. Маргарет Вертхайм говори за киберпространството като за небето - първото е мястото, където личността ще бъде свободна от ограниченията на физическото въплъщение, а второто – област, в която човешката душа би била свободна от слабостите и греховете на плътта.
Въздействието на масовите средства се обуславя повече от качествата на публиката, отколкото от съдържанието на средствата. Приема се, че една и съща комуникация ще има различно въздействие в зависимост от възрастта, пола, интелигентността на получателя, от политическите установки, социалната ситуация, от знанията, представите, очакванията, ценностните системи, психическата стабилност, та дори и от моментното настроение.
Възприеманвето на информацията, т.е. научаването се извършва доказано по-благоприятно, когато материалът “пленява”, забавлява и развлича. Масовата култура е бягство и същевременно интеграци я към актуалния момент и конкретните обстоятелства на живота на хората. Според Бенедикт Андерсън вестникът е “бестселър за един ден”. Масовата култура свързва в едно пълнотите и празнотите на цивилизацията, която я е създала, и точно с това именно първата универсална култура в историята на човечеството. Благодарение на нея нашата ситуация не е тази на многократния избор между малко алтернативи, а тази на свободния индивидуален избор между много и различно оцветени алтернативи.
Модерните общества са поликултурни, те не са такива, каквито си ги представят Шпенглер и Тойнби. Според Даниел Бел масовата култура е третата култура, като се има предвид, че на първо място е религиозната, а на второ – националната. Изграждането на национална култура се дирижира от Държавата. Масовата култура е универсална – тя се характеризира с лесна достъпност и разбираемост.
Приведените по-горе отрицателни и положителни гледни точки за масовата култура ни кара да се замислим дали наистина масовата култура свързва полезното с приятното или е просто пречка във взаимоотношенията между хората. Важното в случая е, че дори да заемем определена позиция относно напредващата модернизация, ние не можем да я спрем. Предишното “губене на време в търсене на” започва да изчезва и смятам, че това е една от благоприятните страни на масмедиите.
Полиместността, транснационалността на биографията, глобализацията на личния живот са една следваща причина за разпадането на връзката между място и общност. Какви са същност обстоятелствата, които принуждават индивидът да сменя местоположението си? Според Бек изборът е продиктуван от субективни решения. В търсене на богатство например, което не може да бъде намерено в родното място. Така например честа практика в България от едно известно време са т.нар. “бригади” в САЩ, Германия и други страни. Ежегодно през юни хиляди български студенти тръгват на тежък труд в страната на “неограничените възможности”, за да търсят нещо, което не са намерили тук. Разбира се, това не е “полигамно воден живот, с оглед на мястото”. Но българите там намират единствено тежък труд, унижение, преумора, живеейки с мисълта за спестеното, с което ще се приберат. Най-накрая се оказва, че те едва успяват да си покрият заемите, с които са успели да заминат и имат много малко останали пари. Разбира се има и хора, които решават да останат там и да продължават да търсят щастието си, колкото и банално да звучи, има такива, които успяват и такива, които не. Интересното е, че тези хора не си дават сметка, че са преминали границите на “близкото”, но въобще не са опознали “далечното”, защото са били на работа по 18 часа дневно (денонощно). Друга една причина е отново свързана с парите - заемането на професионалната позиция и търсенето на реализация извън границите на собствената си страна. Може да се каже, че е доста по-различно, тъй като това може да се приеме като “доказване пред другите” и едновременното добиване на допълнителен опит. Така че главните причини мобилността са бедността и надеждата за по-добър живот.
Според Зигмунд Бауман подвижността е станала най-мощният и най-завидният стратифициращ фактор в света; тя е субстанцията, от която новите, разрастващите се в световен мащаб социални, икономически, политически и културни йерархии всекидневно се строят и престрояват. Също така мобилността води до разграничението на две групи: 1) туристи и 2) скитници. Турситите са постоянно заети, имат конкретно настояще, докато скитниците разполагат със свободно време и нямат ясна визиая за бъдещето си.
Улрих Бек разграничава вътрешна и външна мобилност, като смята, че централна е вътрешната, тъй като непрекъснатото преместване е нещо нормално. Може да се каже, че мобилността е тясно свързана с причините, поради които една социална, дейностна или жизнена единица си сменя местоположението. Разстоянията може да не съществуват за масовата комуникация и за “хората, които инвестират”, но съществуват за отделните индивиди. Не може да не се отбележи, че границите, които трябва да премине тази единица, понякога се непреодолими. Най-често срещана причина е различната култура (отново в смисъла на Клакхън), тъй като това като че ли, е единствената граница, която не може да се прескочи. Много хора се опитват – дадените примери на Курейши за индийското момче и този за германския турчин ясно показват, че хората все пак се опитват. Въпросът винаги трябва да се разглежда двустранно - те може да са си устроили живота на чуждо място, но чужденците няма да ги приемат.
Наистина нищо не е такова каквото изглежда, не се знае кой какъв е, кой кой е.
Търсейки отговора на въпроса “Възможна ли е интеркултурна критика?” Бек анализира мненията на Ницше и Лесинг, с които няма как да не се съгласиш. Според Ницше интеркултурната критика е възможна едва когато самозаконодателството и поставянето под въпрос на собственото Аз, взети заедно, ни правят способни и ни дават сили да посрещнем предизвикателствата на междунационалния живот.
Това, разбира се, все още не е възможно да се приложи като принцип в България. По-важното е, че все пак, една част от българите се опитват да правят разлика между очевидно и истина, чието разграничение ни дава Лесинг. Отново обаче срещаме един малък недостатък: според Лесинг непритежаването на сигурно знание прави хората отворени за другите хора и за техните истини. Да, но българите не си признават, че “не знаят”, те съдят, без да познават. Определяйки четири реални позиции на универсализма и контекстуализма, единственото, което смятам, че мога да отбележа е позициата на една част от българите, а именно – универсалистичния контекстуализъм. Може да се каже, че това е изтънчена дума за ненамеса. Тук цари вечното спокойствие на вечния релативизъм. Човек иска да бъде оставен на мира и да остави другите на мира и обосновава с това твърдението, че пропастите между културите са толкова непреодолими, че всеки разговор само отразява собствените очевидности. Резултатът от допускането за несъизмеримост в крайна сметка не е нищо друго освен предпоставена невъзможност за диалог, както и невъзможност за размяна на перспективи.
Приведените примери за българската действителност не трябва да бъдат приемани като твърда позиция, тъй като са съобразени с контекста на Улрих Бек и могат да бъдат прекалено крайни в определени моменти.
1. Бек, У., “Що е глобализация?”. С., 2002г.
2. Бауман, З., “Глобализацията. Последиците за човека”, С., 1999г.
3. Гийрц, К., “Интерпретация на културите”, ИК, т.1
4. Хабермас, Ю., “Структурни изменения на публичността”, С., 1995г.
5. Андерсън, Б., “Въобразените общности”, С., 1998г.
6. Лекционен курс, проф.Иван Стефанов
