Култура

Философията не е нито съзерцание, нито рефлексия, нито комуникация. Тя е дейност по създаване на понятия. А как се разграничава от съперниците си, които претендират, че ни снабдяват с понятия? Тя трябва да каже каква е творческата природа на понятието и какво представляват съществуващите наред с него чиста иманентност, план на иманентност и концептуални персонажи. Чрез това философията се разграничава от науката и логиката. Те не работят с понятия, а е функции, а изкуството борави с перцепти.

Безспорно е, че Елейската школа е исторически и логически свързана с основните тенденции, които са се формирали значително отчетливо в тогавашната философска мисъл и са намерили конкретна изява в ученията на йонийските и питагорейските мислители.

Питали ли сте се някога дали наистина хората са създадени по божие подобие, или е обратното – боговете са създадени по образа на човека? Питали ли сте се какво е бог, и каква форма има той? “Усещате” ли, че понякога не може да се доверявате само на сетивата си и какъв е “пътя” към истината? Знаете ли какво е битие и какво небитие? Странно ли ви е, когато усещате, че времето лети, и всичко около вас се променя? Знаете ли какво е време и какво пространство?

Поради тези странни въпроси, които всеки човек би трябвало да си задава, в настоящата курсова работа ще се опитам да проследя процесът на утвърждаване на Елейската школа и на новите й идеи и доказателствата им.

Елейската школа, която принадлежи към т.нар. италийска философия, получава името си от полиса Елея, един от културните средища на Южна Италия. Създадена е в средата на 6в. и продължава да съществува до средата на 5в.пр.н.е. Историята й е сравнително добре известна. Централна нейна фигура е Парменид, допринесъл в най – голяма степен за утвърждаването на принципите на елеатите. Въпреки това нейн основоположник е Ксенофан. Той е роден около 580г пр.н.е. и е живял над 90 години. У Ксенофан ние намираме в неразривната форма само постановката на основните проблеми. У Парменид – по – нататъшното обосноваване и развитиена учението, а у последните мислители на школата (Зенон и Мелис) – обстойна защита на положенията на школата. След Зенон и Мелис схващанията на школата са благосклонно възприети от някои философски школи в следващите периоди на античната философска мисъл.

Тя е абсолютно ново явление и притежава своите специфични черти. Оттук и възможността тя да бъде оценявана по различни начини. Безспорно е, че елеатите третират същия кардинален проблем на философската мисъл от онзи исторически период – проблема за единното начало и многообразието ( как от едното възникват многото неща); и тъй като това е главен досократически въпрос, ще се постарая да бъде разгледан по – подробно. Също така те разграничават много ясно физиката от метафизиката и теоретическото знание от представите на митологията. Ярко доказателство за теоретическите постижения на елейските мислители е създаването на една нова форма на диалектическата мисъл в античността. Ксенофан, Парменид и Зенон са основоположници и най – видни представители на т.нар. отрицателна диалектика, отделните елементи на която се предлагат в качеството им на съвършено нов теоретически подход и оригинален логически инструментариум на философското изследване.

Оценена в контекста на историческите условия на Древна Елада, Елейската школа не само завършва етапа на формирането на античната философска мисъл. С отделни свои идеи, представляващи мощен теоретически стимул, тя отчасти и в известна степен подготвя почвата на философския идеализъм. Освен всичко друго елеатите представляват огромен интерес и затова, че улеснява опитите да се схване по – пълно сложният исторически път, който води към нови форми на философското познание в духовното пространство на античното общество.

Ксенофан, основателят на школата е напуснал града Колофон по време на завладяването на йонийските градове от Персия. Това е станало скоро след смъртта на Талес и на Анаксимандър, и във времето когато Питагор се готвел да напусне остров Самос. Ксенофан е скител по различните градове на Елада и Велика Гърция като народен певец, с което се е препитавал.

Ксенофан изисква трезва дейност сългласно разума, разсъдителността и ползата. Характерно е неговото отрицателно отношение към олимпийските игри. Той не поставя високо физическата сила, като и противопоставя силата на знанието и мъдростта. Той се отнася и отрицателно към поезията, която прославя подвизите на митичните герои, физическото мъжество и смелостта. Според Ксенофан, “нашата мъдрост е много по – добра от силата на хората и конете. Съвършено безмислен и несправедлив обичай е да се предпочита телесната сила пред полезната мъдрост...Защото това не пълни хазната на града.” Философски си възгледи Ксенофан излага в стихотворна форма. В древността са били известни много негови епични и елегични стихове. Поемата на Ксенофан “За природата” е загубена още в древността, но са запазени някои откъси от нея.

Ксенофан заема видно място в развитието на древногръцкия атеизъм. Неговата критика на боговете, религиозните вярвания и обредите е сполучлива и остра. В центъра й стои разкриването на антропоморфическия характер на религиозните представи, доказването на това, че боговете са измислени от хората, че са създадени “богове по образа на човека”. Ксенофан твърди, че митологичните предания би трябвало да предизвикват не почит, а презрение към боговете. С критиката си на религиозните вярвания Ксенофан е укрепвал вярата на човека в собствените му сили и е съветвал да не се разчита на божията милост, а да съществува стремеж към самоусъвършенстване.

В центъра на философското учение на Ксенофан стои идеята за единството на света. Единното, вечното, несътвореното, неунищожимото на чало, Ксенофан нарича бог. ( “Всеединното Ксенофан наричаше бог” ). Теологическата форма, в която Ксенофан облича своето учение за всеединното, не трябва да скрива от нас материалната ядка на неговите възгледи, макар че тя свидетелства за явната непоследователност на неговия материализъм и атеизъм. “Богът” на Ксенофан е абстрактно, метафизически разбран материален субстрат на космоса. Светът според него не е творение на бога. Той нарича бог самия свят, взет в неговото всеединство. Бог е това, че няма нищо друго, което може да бъде над него или равно на него. Но единното не е начало, доколкото е безотносително, в смисъл лишено от конкретни форми на проявление. С това Ксенофан защитава идеята за единното като всеобща природа. По оценката на Аристотел елейският мислител пръв истински признал и достигнал до мисълта за единството  на всичко. В античната философска мисъл  властно и ясно се налага проблемът за плурализма и монизма, за отсъствието и наличието на техните логически основания. Единното или едното е безотносителновъв времето, несътворима и неунищожима природа – схващане, което се базира на няколко довода. Допускането на противоположното предполага логически възникването на единното по силата на някаква друга природа, дадена извън него или наличието на несъществуващото, което е абсурдно, понеже приема възникването на съществуващото от несъществуващото и на това последното – от съществуващото.

Идеята за вечността на единното е свързана и логически зависима от общия елейски постулат за еднородността на съществуващото. Единното е абсолютна природа в себе си и пълна противоположност на многообразието, за реалността на което липсват обективни основания ( различие, противоречие ). А доколкото е еднородно, единното е абстрахирано от многообразието. Така определението на апейрона се разширява до крайни предели и се схваща като пълно отрицание на конкретни свойства.

Подобни аргументи довеждат логически до един нов възгледв античната философия – възгледа за обективната устойчивост и неизменност на всеобщия принцип.

На Ксенофан също така се приписва твърдението, че “божието същество е кълбообразно”. С това Ксенофан изразява отношението си към проблема за безграничността на вселената : кълбото за него е форма на самоограничение, форма на единство на ограниченост и безграничност. Съгласно тогавашните разбирания подобна пространствено – геометрична формае синоним на съвършенство; при нея всички точки са еднакво отдалечени от центъра.

Оперирайки със средствата на митотворчеството, Ксенофан назовава всеобщата природа, т.е. единното Бог. Посредством представите за божествената природа ( всемогъщество, независимост ) се характеризира единното. Терминът  “Бог” е метафорично средство на всеобщата природа. А това потвърждава предположението, че в учението на елейския философ образът и понятието, нагледът и абстракцията са дадени в едно неразривно единство. Сетивността трябва да представи достъпно предметното съдържание на понятието.

В действителност възгледите на Ксенофан за единното и многообразието са спицигична пантеистична идея, ранна и неразвите форма на философския пантеизъм на древните гърци. В своята цялост учението на елейския мислител е безспорно теоретическо завоевание на философската мисъл на античното общество. Неговата концепция притежава своите логически основания. Тя приближава непосредствено философската мисъл до определението на едно от най – основните понятия на всяка философия – битието.

Изходните положения на Елейската школа са относително пространно развити в учението на една от централните й фигури, а именно Парменид.

Парменид живее през 6 – 5в.пр.н.е.. Неговият разцвет, според Аполодор, е в 69 олимпиада, т.е. между 504 – 501г.пр.н.е. Роден е в Елея, в аристократично семейство. Той е активен политически деец, един от ръководителите на полиса. Ученик е на Ксенофан и на питагорееца Аминий. Според Платон Парменид е философ със завидна дълбочина на мисълта, който със своите възгледи внушава респект. С Парменид започва историята на онтологията. Той пита какво имаме предвид, когато говорим за биващото, и назовава признаците, които по необходимост са отредени на биващото въз основа на това, че то е. Колкото и да опровергава Парменидовото понятие за битие, в крайна сметка гръцката философия след него не може да се изплъзне от влиянието му. Подобно на други древни автори и той излага схващанията си в стихове. Дидактическата му поема носи името “За природата” и е написано в хекзаметри, а откъси от това произведение са запазени от Платон, Аристотел, Секст Емпирик и др.

Произведението на философа представлява поема, която има ясно обособени две части и въведение. В пролога се представя “пътешествието” на човека на мъдростта към богинята на истината. В колесницата, запрегната с чифт коне, мъдрецът е поел трудния път къмистината. Човекът е съпровождан от Хелиадите – девите на слънцето. Пътят към истината е “работното поле” на човешкия разум, който не допуска по израза на мислителя да вземат връг в живота на посветения на науката човек, и преодолявайки пречките на мнението, достига до истината, такава каквато е и такава каквато трябва да бъде. И тук както и в други случаи в Античността се прибягва до образа на божеството, запечатал се в съзнанието на хората като образец и символ на абсолютното съвършенство, целомъдрената истина и ненакърнената спаведливост. Чрез тази богиня Парменид се опитва да внуши доверие към своите възгледи. Общо взето първата част на поемата е посветена на обосноваването на главните характеристики  на съществуващото. Това е философията като метафизика, обречена така да се каже, на истината и доброто.

Същевременно Секст Емпирик коментира тази част така: “Под носещи го коне Парменид разбира неразумните стремежи и желания на душата, а пътуването по доста известния път на божеството той нарича умозрението съответно на любещия мъдростта разум, който подобно на божеството водач сочи пътя към познанието на всичко; девици, летящи пред него (той нарича) усещанията, измежду които намеква за слуха в думите: “че и от двете страни два бързо въртящи се кръга пътя й ускоряваха:, като има предвид ушите , посредством които се възприема звукът; зрителните органи той нарича деви на Слънцето, напуснали чертозите на Нощта и стремящи се към светлината, поради това, че без светлина те са неупотребими. А пристигането при “строгата съдница” Правдата, която държи “ключовете”, означава разсъдъкът, който здраво овладява нещата.” ( 7,111 )

Следователно Парменид още в първите стихове на философската си поема провъзгласява ръководната форма на разума в познанието и спомагателната, подчинена роля на сетивата.
Втората част изобразява пътя на мнението, сетивните данни и фактите на “житейската философия”.

Парменид рязко разграничава истината, основана върху рационалното познание, от мнението, основано върху сетивните възприятия. Парменид подценява значението и ролята на сетивния опит, но все пак не отрича неговото спомагателно значение. Това подценяване на сетивата като източник на познанието произтича у Парменид от неговото учение за битието. Като развива по – нататък учението на Ксенофан, Парменид смята съществуващото битие за лишено от изменяемост и многообразие. Той го характеризира като вечно, неизменно и еднородно. Абстрактният, метафизическият материализъм, свойствен ана всички представители на елеатската школа, е изразен от Парменид с голяма решителност.

В речта на богинята към юношата се излага централният проблем на философията на Парменид и на цялата елейска школа – проблемът за битието и ставането, за едното и многото, за същността и явлението. Единното, неизменното, тъждественото е за Парменид битието, съществуващото; променливото е несъществуващото, небитието.

Всички философски възгледи, според Парменид, почиват върху един от трите основни предпоставки: 1) има само битие, няма небитие; 2) съществува не само битие, но и небитие и 3) битието и небитието са тъждествени. Тези три предпоставки са основа на трите философски школи: първата е изходна точка на елейската школа, втората стои в основата на учението на питагорейците, а третата е основата на учението на Хераклит.

Парменид остро напада “празноглавото племе, което признава битието и небитието за тъждествени и нетъждествени и според което във всичко има обратен път.” Единствено вярва в тезата “битие има, небитие няма”, тъй като само тя изразява истинското единство на света. Битието е вечно. Несъществуването на битието е невъзможно, “защото несъществуващото битие е неизразимо и непредставимо за мисълта.” Възникването на битието е също невъзможно, защото то няма откъде да възникне от нищо. След като е безкрайно във времето ( доколкото не е възникнало и не е унищожимо ), битието е ограничено в пространството, то е кълбовидно. Това е свързано с неговата еднородност, с това, че то навсякъде е едно и също, навсякъде е еднакво отдалечено от центъра.
    Парменид разглежда всяко възникване, изменение и многообразие като небитие. “Потакъв начин възникването угасва и гибелта изчезва безследно”. Движението и изменението  за елеатите не е истина, а мнение. Парменид не допуска друго битие, освен материалното. Под небитие елейският философ разбира всичко “онова”, което е противоположно на битието. Идеята за небитието е определение или по – точно предположение намнението. Обикновеното човешко мнение да приема за реалност несъществуващото се стреми да схване неговото предполагаемо съдържание посредством движението, изменението, многообразието. Небитието е движениетом което наивното създание свързва с предмета на своето наблюдение. Небитието е изменението, което се отнася най – често до представата за миналото и бъдещето. Небитието е многообразието, което обикновено човек свързва с наличието на свойства и различия. С една дума небитието е нереалност, която може да изглежда реалност единствено за мнението. И докато понятието “битие” притежава  реално покритие, то понятието “небитие” изключва онтична реалност и е синоним на несъществуване.

Във връзка с това трябва да се спрем на Парменидовата забележка за тъждеството и битието. Тъждеството на мисленето и битието у Парменид не трябва да се тълкува идеалистически , защото единствено истинно за него е битието, а битието е материално. Като говори за тъждество, Парменид изразява с това мисълта, че само мисленето дава истинско, тъждествено на битието познание. “ Едно и също нещо са мисълта и онова, към което мисълта се насочва, тъй като не можа да се намери мисъл без битие, в което ( тази мисъл) е осъществена. Защото не съществува и не ще съществува нищо друго освен битие...” Следователно, мисленето трябва да се обяснява като се изхожда от битието, а не обратно. Мисъл без битие е нищо.

След като в първата част на поемата си Парменид излага своето учение за истинското – единно и неподвижно – битие, той преминава към втората част, в кочто излага строежа на вселената според “мнението”, описва “привидния строеж на нещата”. Така че втората част на поемата, която зъдържа естествено – научните възгледи на Парменид, се намира в съзнателно противоречие с първата част. Докато първата част на поемата на Парменид доказва илюзорността на конкретната природа, втората част на поемата дава разгърнато натурфилософско учение. Той свежда многообразието на света към две начала. Първото е етерният огън, чистата светлина, топлина, второто е гъстият мрак, нощта, земята, студът. От смесването на тези две начала произлиза цялото многообразие на видимия свят. Днес все още не е изяснен въпросът за отношението между двете части в поемата наелейския мислител. Остава открит проблемът – дали втората част просто произвежда натурфилософията на най – древните гръцки мислители или нейното съдържание представлява  наистина схващането на самия Парменид.

Първият автор, който се ангажира с разглеждането на този проблем, е Аристотел. Той посочва, че “топлото” се отнася към битието, а “студеното” – към небитието, че първата природна стихия е съвършена, а втората – несъвършена. Освен това съдържанието на втората част има такова отношение към първата, каквото има представата за движението и небитието към принципа за неизменността на битието. И както представата за небитието е неприемлив във философията възглед, така и схващането за природата съгласно мнението е несъвместимйо с общата теория за битието.

И така, основните характерни черти на учението на елеатската школа, най – ярко развити у Парменид се състоят в следното: битието се противопоставя на небитието ( видимостта ); при това битието се разглежда като отвлечено, мъртво и се мисли като абсолютна неподвижност, вечен покой, докато светът на променливите явления се обявява за небитие; истинското битие се познава не със сетивата, а с разума.

Зенон е третият известен представител на Елейската школа. Тойе любимият ученик и приемник на Парменид. Древните историци  отнасят неговото “ акме ” ( разцвет ) към 460г.пр.н.е. Посочва се, че заедно със своя учител посещава Атина, където блясва с философските си разсъждения и със спекулативния си начин на водене на спора. Зенон се е славел като талантлив учител и изкусен оратор. По – голямата част от живота си прекарва в родния си полис Елея. Има едно произведение, написано в проза – “За природата” и от него са запазени 4 фрагмента.

Зенон е бил активен политически деец, представител на евпатридите. Според преданието Зенон е въстанал против тирана ( според едни сведения – Исарх, според други – Демил ) и бил подложен на мъчения и екзекутиран.

Философски иде и на Зенон съвпадат с тези на Парменид. Но според Платон докато учителят третира главно тезата за еднородността и едността на битието, то ученикът му оспорва логическите основания на многообразието. Макар подходът да не е напълно еднакъв, в действителност се обосновава един и същи философски принцип – принципът за битието като единствено съществуващото. Като признава единното битие, Зенон последователно отрича различното от това битие пространство, в което уж се намирало битието. Зенон опровергава съществуването на празно пространство със следния аргумент: “ Ако пък принадлежи към съществуващите (неща), къде би могло да бъде то? Очевидно, в друго пространство, другото - в трето и така нататък.”

Също така аргументите на Зенон са насочени и срещу многообразието. Според него, ако съществуващото е многообразно, то би трябвало да бъде същевременно и толкова малко, че съвсем да няма величина и толкова голяма, че да има безкрайна величина. То няма величина, защото всяко едно от многообразните неща само по себе си е единица, защото множеството е съвкупност от единици; но щом нещото е единица, то е неделимо, следователно е точка, която като се прибавя, не увеличава, а като се отнема не намалява, т.е. то няма величина и плътност, то е нищо. От друга страна, разсъждава Зенон, ако предположим че всяко едно от множествените неща има величина, то и всяка негова част би трябвало да има величина, плътност и известно разстояние от другата част  и така до безкрайност. Следователно всяко нещо е безкрайно голямо.
Грешката на Зенон се състои в това , че той изолира и абсолютизира единицата и множествеността, като ги противопоставя една на друга и не вижда тяхната съотносителност. Зенон вижда само противоположността между крайното и безкрайното, но не и тяхното единство, не го допуска.

Зенон доказва истинността на учението на елеатската школа с един своеобразен метод – от противното. Като застава върху противното на елеатската школа гледище, Зенон доказва, че то неизбежно води към неразрешими  протичоречия и , следователно, е неправилно. В този начин на доказване се състои историческото значение на Зенон, който със своята критика на опита подпомогна разкриването на противоречивостта на природните явления. Ето защо във философията на елеатите, въпреки метафизиката им, са поставени редица диалектически проблеми. Учението на Зенон съдържа своеобразна “отрицателна” диалектика, което очевидно има предвид Аристотел, който нарича Зенон “изобретател на диалектиката”.Неговата диалектическа дейност  олицетворява онзи период от историята на научното познание, когато философски идеи не само се подлагат като общи тези, но и са предмет на сравнително разностранен и задълбочен теоретически анализ. Като се стреми да покаже, че познанието на конкретната действителност неизбежно води до противоречия, Зенон разкрива действителните обективни противоречия в процесите на природата. Той посочва иманентната диалектика на самия предмет, но я отнася към субективната видимост, към мнението.

Апориите на Зенон

Разсъжденията на елейския мислител са съсредоточени против схващанията  за движението, намерили широко място в тогавашната философска мисъл. Те са известни под наименованието “апории” или “епихейреми”. Терминът “апория” означава непреодолимо по логически път ротиворечие, предизвикващо затруднение. Терминът “епихейрема” означава заключение и в по – широк смисъл – кратко умозаключение. Ив двата случая се имат предвид такива доказателства или мисловни построения, които на пръв поглед изглеждат неразрешими положения, конкретното съдържание на които е противоречиво.

В своята философска дейност Зенон използва около 45 епихейреми, насочени пряко против истинността на движанието и индиректно до теоретическото оправдание на централната идея на школата – идеята за битието.

Най – голям интерес представляват разсъжденията на Зенон за движението. Тук се отнасят неговите апории, известни под названията: “дихотомия”, “Ахил и костенурката”, “стрела” и “стадион”.

В апорията “дихотомия” (разделяне на две) се прави опит да се докаже, че движението е невъзможно. Тялото според Зенон не може да мръдне от мястото си, да започне движение, не може и да го завърши, т.е. не може да има преминаване от покой към движение и обратно. Тази апория се състои в следното: Движещият се към определена цел предмет трябва най – напред да измине половината път до нея, но за да измине тази половина, той трябва преди това да измине половината на тази половина и така до безкрайност. Следователно, заключва Зенон, тялото никога не може да стигне до целта, понеже пътят му е безкраен и тялото вечно трябва да преодолява тези безкрайни половини.

Още Аристотел изтъква, че Зенон смесва безкрайно делимото с бразкрайно голямото, актуалната с потенциалната безкрайност. Макар че във възможност времето и пространството са безкрайно делими, това не значи, че те в действителност са безкрайно разделени. Грешката на Зенон се състои в това, че той абсолютизира с непрекъснатостта на пространството и я противопоставя на прекъснатостта. Според разсъжденията на елейския философ движението не е възможно, понеже то изобщо не започва. Преместването на тялото не предполага изминаването на безкрайно много отрязъци от пространството. А не е възможно в ограничено време да измината безброй отсечки от пространството делимо до безкрайност. А движението не е само безкрайна делимост, но и прекъсване на делимостта; то предполага неделими отрязъци, най – малкият от които не може да бъде по – малък от протяжността на движещото се тяло.

Апорията на Зенон “Ахил и костенурката” в друга форма прокарва същата мисъл за невъзможността на движението; разликата е в това, че в “дихотомия крайната точка на движението е неизменна, а в Ахил тя е подвижна. В тази апория Зенондоказва, че не може в крайно време да се измине безкраен брой от половинки път. Ахил и костенурката се надбягват по едно общо разстояние. Ахил дава преднина на костенурката и докато той премине разделящото ги разстояние, костенурката че се придвижи малко по – напред. Докато Ахил измине това разстояние , костенурката пак ще се придвижи малко по – напред  и така до безкрайност. Макр 1е разстоянието все повече ще се намалява, то никога не ще изчезне  и Ахил никога не ще стигне костенурката. Колкото и Ахил да е бързоног, той ще настигне костенурката, само когато измине за нула време разстоянието, а костенурката измине нула път за някакво време. Колкото и тя да е бавна , щом се движи, то е по разстояние. Съответно парадокса е налице. По – бързото се движи, колкото и по – бавното. Това обаче е невъзможно, следователно, заключва Зенон, движението е невъзможно от собствените си предпоставки. За да я настигне Ахил, костенурката трябва да спре да се движи и той да се озове там.

Тук Зенон разглежда пространството като сума от крайни прекъснати отрязъци и му противопоставя безкрайната непрекъснатост на времето. Както и в предходната апория Зенон игнорира единството между прекъснатост и непрекъснатост.

Зенон не отрича, че нашите сетива показват многообразието на света и съществуването на движението, но от противоречивостта на тези понятия той прави извода, че показанията на сетивата са неверни и че истинското битие, постижимо само с помощта на разума, е отрицание на движението и на многообразието. Зенон не е мислил да отрича движението като “сетивна достоверност”, ставало е въпрос само “за неговата ( на движението ) истинност”...

Епихейремата “Ахил и костенурката” е класически пример на противопоставяне  на пространството и времето  в реалните стойности  на движението. Констатира се несъответствието между пространствените и темпоралните характеристики в тези стойности. Според белжките на Аристотел Ахил би настигнал костенурката , ако Зенон би признал възможността на преминаването докрая на ограниченото разстояние. Защото делимостта не е безкрайна.

В апорията “стрела” Зенон се опитва да докаже невъзможността на движението въз основа на това, че летящата стрела във всеки даден момент се намира само на онова място, където е; но щом във всеки даден момент е в покой, тя е неподвижна. Тоест ние трябва да си представим една летяща стрела, която изминава определено разстояние. Нейното движение отново е сума на места, които тя изминава за определено време. На всеки един момент от времето съответства положението на стрелата в пространството. Следователно стрелата, изминавайки всички места е заемала тези места, стояла е там. Онова, което стои, е в покой, не се движи. Спрямо пространството стрелата заема определено място в определено време. Оказва се, че движението на стрелата е сумата от нейните покои. Тук Зенон изхожда от разбирането на времето като сумаот моменти, изхожда от прекъснатостта на времето.

Тук, както и в другите апории, Зенон разкрива противоречивостта на движението, на времето и на пространството, и в това именно се състои неговата заслуга. Но Зенон не признава реалността на тези противоречия и се опитва да намери изход в отричане на движението. А в действителност именно противоречивостта на движението го прави възможно като движение. Движението е единство от непрекъснатост ( на времето и на пространството ) и прекъснатост ( на времето и на пространството ). Движението е противоречие, единство от противоречия. Очевидно Зенон изтъква онези трудности, които произтичат при допускането на атомарния характер на пространството и времето. Приемането на отделни по – нататък неделими отрязъци от пространството и “моменти” на времето води също до противоречие, което подсказва необходимостта от делимост. Дискретността, предполагана като извод от първите две апории, се приема за изходна предпоставка за вторите две. И обратно. Неистинноста на антитезата предполага необходимостта от допускането на тезата.

Противоречието в летенето на стралата се състои в това, че тялото “се намира” някъде и едновременно преминава, не се намира. В даден “момент” едно тяло нито се движи, нито е в покой. “Намира се на едно място” не е равно на покой. Движещото се тяло не просто заема определено място, равно на себе си. Благодарение на непрекъснатостта на пространството тялото се намира в дадено място и едновременно – в друго място, което представлява същността на обективното диалектическо противоречие на движението.

Друг от стигналите до нас аргументи на Зенон против движението е апорията “стадион”. Тази апория се състои в следното: две тела се движат по успоредни линии с еднаква скорост от две противоположни страни край неподвижно трето тяло. Всяка точка на движещите се тела изминава едно и също разстояние в нееднакво време: спрямо движещото се насреща тяло това разстояние ще бъде изминато двойно по – малко време отколкото спрямо неподвижното тяло. Тъй като изминатото разстояние и скоростта на движението в двата случая са еднакви, Зенон твърди, че се получава безмислено следствие: два пъти по – малкото време е равно на двойно по – голямото, т.е. половината е равна на цялото.

Тази апория на Зенон, която не взема предвид това, че, когато два предмета се движат един срещу друг, скоростта на движението им се сумира, е изградена върху същите принципи като останалите апории. Налице е несъответствието между пространствените и темпоралните стойности на движението на телата – едно и също пространство или отрязък от пространството се изминава за различно време, което е достатъчно доказателство за неистинността на движението.

Епихейремите на Зенон Елейски оказват влияние върху анализа на проблемите на движението, осъществен от видни представители на научната философска мисъл. И в наше време интересът към тях не е прекъснат. Апориите на Зенон определено са шокирали древните гърци, при положение, че Зенон е пътувал достатъчно и е бил съвсем наясно с понятието движение. Но тези апории имат скрита цел, която е много трудно да се долови. Елеатите се опитват да докажат, че нещата вече не са това, което са, променят се.Те утвърждават ценността на мисълта пред тези на сетивата.

“...Неговите (на Зенон) възгледи са приблизително такива. Съществуват светове и няма пространства; природата на всички неща е произлязла от топлото, студеното, сухото и влажното, след като започнало тяхното преминаване едно в друго. Хората са произлезли от земята, а душата представлява смес от споменатите елементи, и то такива, че нито един от тях не преобладава над другите. Разказва се, че когато веднъж го ругаели, той проявил силно своето недоволство. Когато пък някой го упреквал заради това, той казвал: “Ако ругатните не ме засегнат, то аз не ще мога да се радвам и на похвалите.” “ ( Диоген Лаерций, 9, 29 )

Учението на Елеатската школа е източник на значими идеи на философската мисъл като отношението между очевидността, вероятността и теоретическото знание, природата на мнението, значението на гносеологията за възникването на логиката и развитието на диалектическата мисъл, ролята на апористичността изобщо в научното изследване. Всичко това има историческо значение, защото приближава философската мисъл до откриването анатомията на човешкото мислене – неговата структура, форми, закони.

Освен това и може би по – съществено от това е , че философската мисъл здраво се ангажира с разглеждането на такъв значим онтологически проблем като този за отношението на движението, времето и пространството. Безспорно значение за онтологията на античния свят има и разглеждането на въпроса за прекъснатостта и непрекъснатостта. Безкрайната делимост на пространството не потвърждава истиността на движението.

Ярко доказателство за теоретическите постижения на елейските мислители е създаването на една нова форма на диалектическатамисъл на античността.  Ксенофан, Парменид и Зенон са основоположници  и най – видни представители на т.нар. отрицателна диалектика, отделните елементи на която се предлагат в качеството им на съвършено нов теоретически подход и оригинален логически инструментариум на философското изследване. Главният от тях е т.нар. доказателство от противното:логическият анализ започва не от разглеждането на тезата сама по себе си, а от противното; истинността на тезата се извлича от неистинноста на антитезата. В своята цялост въпросните прийоми на отрицателната диалектика предлагат не само нов подход, но и нов дух и нова мотивация на философската мисъл – това, което можем да сведем до едно общо определение в нея – т.нар. елейство или елеатизъм.

“За Природата”, Парменид
1 част
“Бързо летях с колесницата си, а девойки ми сочеха пътя.
Пееше свирката протежно – то оста бе нагорещена,
че и от двете страни два бързо въртящи се кръга
пътя и ускоряваха, и девите слъчеви горе,
слезли от нощния стан, с ръце отметнали назад покривала
вихрения бяг насочваха към светлината.
Ето на пътя пред мен на Деня и Нощта вратите,
здравият каменен праг – и над него перваза надвиснал.
Двете ефирни крила се издигат чак до небето.
Правдата, чужда на леност, ключалката пази.
С нежна реч и доводи мъдри, разумни, тогава
бързо да дръпне мандалото тежко, желязно,
молят я деви. Разкриха се двори широки,
скърцат в гнездата си панти със мед обковани,
с гвоздеи здраво забити в дъските със сила.
Право по пътя свободен през входа отворен
девите шибат на колесницата ми конете.
Приемът бе милостив. Богинята хвана с десница
ръката ми и думи такива ми каза...”

2 част
“Сега ще узнаеш етера и всички знамения в него,
на ясното слънце проявите и блестящий му лъч.
Ще узнаеш произхода им и ще вникнеш в делата, в природата
на скитницата нощна царица, луната кръголика.
Небето също ще познаеш, що всичко обкръжава.
Ще узнаеш произхода и съдбата му определена
пределите на вси светила да държи.”

Библиография
1.    Кратък речник на философите, библ. Тезаурус, изд Лик
2.    “Що е философия?”, Жил Делъоз, Феликс Гатари,София 1995
3.    Философия на Античността, Фридо Рикен, София 2001
4.    Антична философия, Ради Радев, 1994
5.    Антична философия, изд. Наука и изкуство, София 1988
6.    История на философията, С.Ф.Александров, Т 1