Увод:  В края на VI в. българските племена в Кавказ били покорени от могъщия Западнотюркски хаганат. През 30-те години на VII в. българите обаче, обединени под ръководството на хан Кубрат от рода Дуло, успели да се освободят. Така било създадено първото държавно обединение на българите -“Велика България”, за която пишат византийските историографи Теофан и патриарх Никифор. След смъртта на хан Кубрат (около 651г), синовете му ( Бат Баян, Котраг и Аспарух ) решили най-големият брат Бат Баян със своята част от ордата да остане в бащините земи и да задържи хазарите. Скоро обаче се появили противоречия и хазарите се възползвали от разединението на българското обединение и покорили владенията на Бат Баян. Вторият син Котраг заедно с една част прабългари се отправил към средното течение на реките Волга и Кама, а българите начело с третият брат – Аспарух потеглили на запад  и заселили в местността Онглос ( Онгъл ) между реките Дунав, Прут и Днестър. Там хан Аспарух полага основите на Дунавска България. Настанявайки се близо до Византия, българите насочили главно интересите си към провинциите й на юг от р.Дунав. Сходството в намеренията и общите противници в лицето на Византия, Хазарския и Аварския хаганат превърнали славяните и българите в естествени съюзници. Така се стигнало до полагане на основите на нова държава на полуострова. Зачестилите нападения на арабите през 80 – те години на VII в. се явили като пречка за Византия и улеснило създаването на съюза. След неуспешен опит от страна на империята за изтласкване на българите от своите територии през 681г. бил подписан мирен договор, с който василевсът Константин IV Погонат се задължавал да изплаща данък на българите. Годината на това споразумение се приема офицално за начало на новата българска държава. Това събитие е силно отразявано от византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появила нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват.

Славяни. Произход. Славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност. През I хил пр. Хр. Те населявали земите на север от Карпатите, Балтийско море и реките Днестър, Днепър и Одер.  Сведения за тях има в “История” на Херодот. По расов тип и начин на живот римският историк Тацит ги нарича венеди и ги причислява към германците, защото били уседнали, строели жилища, били добре въоръжени, занимавали са се със земеделие и животновъдство. По време на Великото преселение на народите IV – VII в. славяните започнали да напускат заеманите от тях територии и се оформили три племенни групи : венеди – западна, анти – източна и славини - южна. До края на V в. славините населили териториите северно от р.Дунав (Панония и Дакия). Така те влезнали в непосредствен контакт с римско – византийската цивилизация, която оказала значително внимание върху тяхното развитие.

Славянското общество. Славяните водели уседнал начин на живот. Селищата им обикновено били неукрепени. Готският историк Йорданес свидетелства, че са  разположени край реките езерата и блатата, като това представлявала естествена защита. Основен тип жилище била землянката или полуземлянката, изградени от плет и глина, по- късно и от камък. Основен поминък е земеделието, а Псевдомаврикий отбелязва, че са се занимавали с животновъдство. В славянските некрополи са открити и кости на животни, което показва и развитие на скотовъдство. Под влияние на местното население те усвоили овощарството и лозарството. Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват за развитието на ковачество, грънчарство, дърводелство, тъкачество. Съдовете им били груби, защото керамиката била изработвана на ръка, но по – късно усвоили грънчарското колело.

Славяните били много добри майстори на лодки еднодръвки, а под влиянието на византийците усвоили и изработването на обсадни машини и съоръжения. Основна социална единица била селската родово – териториална община, оглавявана от старейшина. Нейните членове били свързани с кръвно родство и имали обща собственост върху пасищата, горите, реките и др. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от княз. Неговата власт била ограничена от т.нар. вече (общото събрание на племето), в което влизали само мъже воини. Сведения за живота на славяните се съдържат в съчиненията на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управлявали от един човек, а “живеят в демокрация”. Псевдомаврикий определя тази демокрация като “анархия”.

В съчинението на Псевдомаврикий “Стратегикон” се отделя доста място за военното дело, тактиката и хитростите, прилагани от славяните. Били много добре въоръжени и обичали да нападат противниците си в труднодостъпни местности изненадващо. В “Стратегикон” е отделено място и за препопъки, начини и средства отправени към пълководците, които водят битки срещу славяните. Още сведения за славяните могат да се открият и в цикъла “Чудесата на св.Димитър Солунски”, и в произведенията на Теофилакт Симоката и Менандър.

Религиозните вярвания на славяните се характеризират с политеизъм. Те обожествяват природните сили и небесните явления. Върховен бог в техния пантеон бил бог Перун (Перник, Пирин) – творецът на мълнията и единствен господар. Другите божества били: Волос – бог на стадата, богатствата, домашното огнище и подземния свят, Дажбог – бог на плодородието, Сварог – бог на огъня и занаятите, Лада – богиня на брака, любовта и брака. Освен тези богове, славяните вярвали и в свръхестествени божества – вили, самодиви и русалки. За омилостивяване на боговете, те извършвали жертвоприношения. Силно разпространени били фетишизмът и култът към мъртвите (вярата в задгробния живот). Основен погребален ритуал е трупоизгарянето и полагането на праха и обгорелите кости в керамичен съд, заедно с храна и най – различни предмети, за да му служат в отвъдния свят. Погребенията били придружени и с особени ритуали : тризна – военно състезание и страва – устройване на угощение над гроба на умрелия.

Начало на славянските нападения срещу византийските земи на Балканите (края на V и началото на VI в.). В началото на V в. славяните започнали периодични нападения върху територията на Византийската империя. Успоредно със тях нападат и други племена – българи и авари. Главно подлагат на ограбване и опустошаване земите в южната част на Балканския полуостров. Опасността от масовите нападения заставила император Анастасий  през 512г. да изгради стена за защита на Константинопол, която се простирала от Деркос на Черно море до гр. Силимврия на Мраморно море с обща дължина от 420 стадия ( 126 км, широка 3,30м, висока 5м.) на около 65км от Константинопол за защита от нападенията на мизи (българи) скити (славяни) и други варварски племена. През 517г. било осъществено съвместно нападение на българи и славяни. Те достигат до  Епир, Тесалия и Термопилите и заграбват плячка и пленници, които са избити поради недостатъчния откуп.

Славянските набези особено се засилили по времето на император Юстиниан I ( 527 - 565 ), който предприел широка строителна дейност по границите на империята. Византийците като се надявали да спрат честите нападения се опитали да привлекат славяни на служба във войската.През 531г. за стратег на Тракия бил назначен славянинът Хилвуд, чиято задача била да брани дунавския лимес от неспирните нападения на българи, анти и славини. Но през 534г. Хилвуд се прехвърлил на север от Дунава с малък отряд, за да опустошава местожилищата на славините, но те го пресрещнали изненадващо, разбили целия му отряд, а самият той също бил убит.

Силно средство за защита била византийската дипломация. През 540г. тя предизвиква междуособна война сред отделните славянски племена, която дала временен отдих на империята. 549 и 550г нападенията били възстановени. Особено важно било последното, когатославяните достигнали гр. Солун и презимували в земите на империята.

Последните десетилетия на 6в бележат появата на едно нова политическа сила в Панония – Аварския хаганат. Целта на аварския хаган Баян била установяване на хегемония над варварския свят и укрепване на неговата позиция. Той покорил славяните и българите в Панония и се опитал да подчини и славяните в Дакия, но походът му срещу тях бил неуспешен. Византийският хронист Менандър известява за пратеник на хаганата до дакийския вожд Добрита ( Давритас ) с искане той да му се подчини и да плаща ежегоден данък. Исканията били отхвърлени, а пратениците били убити. Това дало повод още на следната година за поход на аварите срещу славяните. Селищата на славяните били опустошени, а те самите се оттеглили и укрили. Със своя опустошителен поход аварите вместо да спрат походите на славяните, предизвикали масовото им заселване на юг от Дунава. Така било сложено началото на най – съществената етническа промяна на Балканите.

Масово заселване на славяните на Балканския полуостров (VI – VII в.). В края на VI в.нашествията във Византийската империя продължили като започнало и масово заселване на юг от р. Дунав. Първата обсада на Солун била осъществена съвместно с аварите и е през 584г. През 597г. отново е атакуван, но този път със стенобойни машини. Третият път Солун бил обсаден от 5000 славяни  през 609г. За първи път Солун бил атакуван по суша и по море през 620г. През 622г била реализирана съвместна 33-дневна обсада от славини и авари със стенобойни машини и кула. През 602г. била изпратена византийска армия по Дунава за действия срещу славяните, но армията вдига бунт  срещу император Маврикий  и се насочва към Константинопол. Така отбраната на дунавския лимес рухва и започва масовото заселване на славяните на Балканите. Славяните предприели последна атака през 645г и тя продължила две години (до 647г.). Всичките обсади, общо шест на брой, завършили с неуспех.

Още една неуспешна обсада на Константинопол била проведена от авари, българи и славяни през 626г. Тази обсада била най – значима. (само благодарение на византийския флот, тя е неуспешна...!)
В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански полуостров, като се оформили различни племена в зависимост от областите на населяване. Една част от тях, наречена българска група, се заселили в областите Мизия, Тракия и Македония., други в Северна и Средна Гърция. В северозападната част на Пелопонеския полуостров се установила сърбохърватската племенна група. Основната разлика между тях била в езика – някои звукове се произнасяли различно. По – късно същите тези незначителни разлики се задълбочили. В земите северно от Хемус се заселили седемте славянски племена, а източно от тях – северите. В Средна и Южна Македония – сагудати, драгувити и др. В Западните Родопи живеели смоляните, а на Пелопонес – езерци и милинги. Тесалия я обитавали велегизитите, в Епир – ваюнитите, по течението на р.Тимок – тимочани, а на запад от тях – абодритите. По долината на р. Морава – моравяните, по р. Струма – струмонците. Полуостров Атон населявали ринхините, а край Охридското и Преспанското езеро - берзити.

По – сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от Констант II. Той подчинил през 658г. славянските племена по Беломорието и преселил част от тях в МалаАзия. Някои племена попаднали под политическата власт на империята, а други (на север от Хемус) запазили своята независимост. Станало ясно обаче, че славяните не могат да бъдат изтласкани от поселенията си.

Последици от славянското заселване в балканските владения на Византия.
Масовото заселване на славяните на Балканския полуостров предизвикало демографски промени. Местното население намаляло и само една малка част от оцелялото балканско население успяло да запази самобитността си и то в недостъпните планински райони. В последствие местното население се обособило в две групи : потомците на романизираните траки -  власите и наследниците на елинизираните - каракачани. Последното споменаване на траките е в хрониката на византийския хронист Теофан от 710г.

С нахлуването на славяните част от паметниците на римовизантийската цивилизация били разрушени. Благодарение на някои от запазените градски центрове ( Солун, Филипопол )  се осъществявал богат културен обмен. Благодарение на контактите си с местното население, славяните усвоили някои постижения от античната култура. Също така били усъвършенствани занаятите, архитектурата, бойните им умения и др.

С нашествието на славяните  започнали и промените в  политически и социално – икономически план. Появилата се частна собственост се утвърдила. Родовата община започнала да се разпада, като постепенно била изместена от съседската община. В нея членовете не били свързани с кръвно родство, а с общи граници. Настъпилите промени засилили позициите на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. Появило се социално неравенство, което довело до разделянето на племето на две : племенна аристокрация и обикновени селяни. Благодарение на славянската свободна община във византийските провинции, постепенно остатъците от робовладелството било ликвидирано. Така във Византийските провинции на Балканския полуостров била ликвидирана икономиката, основана върху труда на робите.Тази промяна е първата стъпка на Византия от Античност към Средновековие. Възникнала нуждата от нова форма на политическа организация сред славяните. Тази нова форма се изразявала в сформирането на т.нар. военно – племенни съюзи, чиято основна цел била запазване и разширяване на завоюваните територии. Изворите свидетелстват, че през първата половина на VII в. в Македония бил изграден първият военно – племенен съюз, който станал инициатор на нападенията срещу гр. Солун. През втората половина на VII в. бил създаден Съюза на седемте славянски племена и племето севери, с цел да се избегне съдбата на беломорските славяни.По това време на Балканския полуостров се появили българите на хан Аспарух, които изиграли решаваща роля в създаването на българската държава.

Българи. Съществуват много мнения за произхода на българите. Тезите са най – разнообразни и варират от памиро-фергански и ирански, и от северноиндийски и западнокитайски до славянски. Най – дълъг исторически живот и най – много привърженици на Средновековието има тезата за хунски произход на българите ( или въобще тясната им връзка с хунските племена ). Въпреки че това становище сближава българите с татаро – монголите, повечето изследователи са на мнението, че българите принадлежат към тюркско – алтайската етническа група. Според нея първоначалните поселения на българите са земите на Западен Сибир, по долината на р. Иртиш.

През I - II в.  една част от българите заедно с техния предводител Вунд (според арменският историк Мойсей Хоренски – V в.) с Великото преселение на народите, населили земите между Каспийско и Черно море на север от Кавказ. Установили контакт с местните сармато – алански племена от ирански произход, чиято култура и обществена уредба оказали влияние върху българите. Друга част от българите се включили в състава на могъщия Хунски военно – племенен съюз през втората половина на IV в. (377 – 453г).

Най – ранното писмено сведение, в което се споменават българите е в Анонимен римски хронограф през 354г. Интересни сведения за земите, които заселявали българите дава и Моисей Хоренски (V в.).
Българското общество. Българите водели полуномадски начин на живот. Българските селища били изграждани в степните и лесо – степните пространства край бреговете на реките. Повечето от тях били неукрепени, само някои били оградени с ров и вал. За кавказкия период от историята на българите свидетелства  византийският автор Захарий Ритор. Той известява, че българите водели полуотседнал живот. Българите изграждали постоянни селища, в които прекарвали половината година, докато през другата половина се придвижвали в търсене на паша за добитъка. Захарий Ритор споменава, че те живеели в градове, което се потвърждава и от археологическите разкопки. Основен тип жилище била юртата. Тя е изработена от кожа  и имала кръгъл отвор в центъра на покрива, откъдето излизал димът от огнището.След настаняването и усядането им в новите земи започнало изграждането на полуюрти с вкопана долна част. Занаятчийското производство постигнало голям напредък, особено това, което бил обвързано с нуждите на войната. Освен него били развити кожарството, земеделието, дърводелството, лов и рибилов, металургията и строителството, грънчарството и бижутерството. Основен техен поминък бил животновъдството, като особено развитие има коневъдството. Конете били използвани не само за военни походи и като  средство за придвижване, но и употребявани като храна.

Основна обществена единица била многосемейната номадска община, която притежавала общи пасбища, номадски станове и обща собственост върху стадата. Обединението на няколко общини образува племе, а то се ръководи от вожд (хан). Поради наличието на множество племена (утигури, кутригури), социалните различия били значително напреднали – отделни знатни родове съсредоточили властта в свои ръце. Сред тях изпъквали родовете Дуло, Угаин, Кубиар, Чакарар, Ерми. В тази организация сравнително голяма власт има хана, което изпъква при сравнение със славяните. Важна роля в живота на племето играело жреческо – шаманското съсловие и военно – племенната аристокрация.

Византийските хронисти Енодий и Псевдомаврикий свидетелстват за наличието на добра военна организация. Войската им била конна (тежка и лека),като конниците използвали стремена, което им позволявало да извършват различни действия при езда. Използвани били различни оръжия – саби, боздугани, щитове, копия, стрели и други. Тежката конница се състояла от добре въоръжени и защитени с броня ездачи, които били изключително опасни по време на битка. По стара традиция войската се деляла на две крила (ляво и дясно) и център, ръководен от хана. Дисциплината била сурова, като за провинения се наказвало със смърт. Така въоръжени и ръководени българите били сериозна бойна сила.

Българска религия и култура. Българската религия била монотеистична – почитали бог Тангра ( небе ). Той бил създател на небето и земята и върховен господар на всичко, разположено в тях. В негова чест се изграждали храмове (капища), където били извършвани жертвоприношения. Върховния жрец бил ханът. Наред с това централно място заемал култът към свръх естествената божествена сила, която не приемала образ на определено божество – тя обитавала всички осезаеми предмети и хора, в които се вселявала и които можела да напусне по собствено желание. В българското религиозно съзнание бил силно развит и тотемизмът, според който всеки род водел началото си  от някакво животно (заекът, вълкът и кучето се считали за свещени). Българите имали редица погребални ритуали. Един от тях е трупополагането в посока север – юг. Също така в гроба били поставяни храни и вещи на покойника, като те дори можели да включват оръжието и конят му. Българите усвоили китайския  12-годишен лунен  зодиакален календар, като продължителността на годината е 10 месеца.

Високото културно ниво на българите било обусловено от сложния характер на религията, от определящата роля на жреческото съсловие в управлението на държавата, а и от наличието на календар. Съществуването на “Именника на българските ханове” говорело за развито общество с осъзнато минало и писмени традиции. Създаването на  Мадарския конник свидетелства за развитие на изкуствата. Златарството  е занаят, присъщ на развитите общества. Освен това са намерени и фигури за шах и зарове. Наличието на голям град – столицата  Фанагория свидетелства за развите материална култура, която им позволява да пристъпят към организация на собствена държава. Ето защо водеща сила ри организирането на държавата са българите.

Ранна политическа история на българите. От 377 – 453г българите, населяващи Централна Европа, попаднали под властта на Хунския племенен съюз. Това била причината в “Именника на българските ханове” за пръв техен водач да бъде посочен хунският вожд Атила. Оттогава българските племена били разделени на две големи групи: основната останал в Прикавказието и Приазовието, а другата група, увлечена от хуните се насочила на запад и се установили в Панония. След смъртта на Атила и разпадането на хунския съюз (453г), гепидите нападнали хуните и победили. Някои от българите се присъединили към победителите, а друга част се заселила в Панония.

Данните за българите до IV в. са изключително оскъдни, едва 480 г започва по – честото им споменаване от византийските автори. В същата година император Зенон бил застрашен от остготите и потърсил помощта на българите. В края на V, началото на VI в. опустошителните нашествия на българите зачестили. Прокопий Кесарийски  свидетелства за конфликта от 540г, когато българско множество навлязло до Константинопол. В Илирик българите успели да превземат 32 крепости и отвели 120 000 пленници.

Сведения за прикавказките българи липсват до средата на VI в., когато те се разделили на две племена : кутригури и утигури. Едните населявали земите западно на р. Дон, а вторите – на изток от нея. Византийската дипломация през 551г. успяла да все сред тях раздори, които прераснали в открита война. Победители в нея се оказали утигурите. Кутригурите обаче бързо се съвзели под водачеството на хан Заберган и предприели поход срещу Византия. Не е ясно колко дълго е продължила междуособната война, но тя със сигурност отслабила съпротивителните им възможности. През 558-559г българите се разделили на три, като една част, заедно със Заберган обасидили Константинопол, но не успяли да го превземат.

Между 562-565г. При устията на реките Сава и Драва се създава Аварския хаганат начело с Баян. В него са включени българските племена кутригури и утигури. Аварите покоряват панонските славяни. По това време временно се прекратяват славянските нападения на Балканите. Панонските българи за втори път попаднали под политическо върховенство. През 631г възникнала междуособица, която завършила с победата на аварите. Българите, под водачеството на Алцек били принудени да търсят убежище в Бавария, при крал Дагоберт. Първоначално той заповядал всяко баварско семейство да приюти по едно българско, но после размислил и наредил една нощ новите заселници да бъдат убити. От страшното клане оцелели едва 900 души. След трагедията Алцек ги превел в Италия, в последствие в Равена.

През 567-568г кавказките българи паднали под властта на Западнотюркския хаганат начело със Силджибу. След неговата смърт в държавата му избухнали вътрешни конфликти и българите успели да постигнат някакво самоуправление. В Именника на българските ханове е отбелязано, че Гостун управлявал като наместник в продължение на 2 години. Най – голяма политическа власт придобило племето оногундури, чиито хан бил Кубрат.

Велика България на хан Кубрат (631 - 651г). Кубрат ( Курт, Ковратис, Коврат ) стоял начело на българите от 605 до 651г. Дълго време той живял в Константинопол и се сприятелил с император Ираклий. От него Кубрат приел християнската вяра (619г) и високата титла патриций. След завръщането си в България хан Кубрат създава “Велика България”. По сведения на Прокопий Кесарийски тя обхващала земите северно от р. Кубан, между Азовско и Черно море. Според някои сведения средище е гр.Фанагория, на Таманския полуостров. През 635г Кубрат сключил мирен договор с Византия. Междувременно през 651г възникнал Хазарския хаганат. В установяването на хегемонията си от Кавказ, Приазовието и Причерноморието Хазарския хаганат срещнал само един могъщ противник – българите.

След смъртта на Кубрат (около 651г) хазарския натиск се засилил. Според патриарх Никифор и Теофан Изповедник, разпадането на “Велика България” се дължи на разединението на неговите трима сина, а именно неспазването на Кубратовия завет. През втората половина на VII в. най – големия брат Бат Баян останал в бащините си земи с част от народа и приел властта на Хазарския хаганат. Вторият син – Котраг се изтеглил, заедно с част от българите към средното течение на реките Волга и Кама, където по – късно заедно с местните племена била създадена Волжко – Камска България.

Третият брат – хан Аспарух, приблизително с около 300 000 души се придвижил към Балканския полуостров и се заселил в местността Онгъл при устието на р.Дунав. Според Теофан Изповедник и патриарх Никифор четвъртият  син на хан Кубрат – Кубер останал в Аварска Панония, подвластен на хагана заедно с войската си. Петият брат – Алцек достигнал до Пентапол в Равена (Северна Италия) и станал данъкоплатец  на ромеите.

Създаване на Българската държава на Балканите. В средата на VII в. (674 – 678)  Арабския халифат обсаждал Константинопол. Това съответно не й позволявало да контролира балканските си провинции. Аспаруховите българи непрестанно нападали в областта Малка Скития и пречели на Византия да установи властта си над славяните. Създала се реална възможност за съюзяване със северите и седемте славянски племена, защото земите на Малка Скития били населявани от тях. Възползвайки се от арабската обсада на Константинопол те достигнали стените му през 680 – 681г. След като преминала опасността Византия решила да предприеме поход срещу българите. През 680г имепратор Константин IV Погонат организирал мащабен поход по суша и по море срещу Онгъла. Междувременно византийците, незнайно защо не посмели да предприемат настъпление. Оказало се, че Константин IV внезапно решил да замине да се лекува в Месембрия и във войската настъпва безредие и паника. Хан Аспарух разбрал за настъпилия смут във войската и нападнал неочаквано – българите нанесли съкрушителен удар. Сведения за битката при Онгъла дават западният хронист Зигеберт, патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и лексикона “Свидас” от X в.
    Победата на българите над византийците и настаняването на българите в непосредствено съседство със славяните белязали началото на Българското ханство на Долния Дунав. Пристигайки като победители на византийците, българите очевидно наложили властта си над тези славянски племена Хан Аспарух сключил договор със седемте славянски племена, като те поели защитата на западната граница срещу Аварския хагант, а северите отбранявали проходите на Източна Стара планина срещу Византия. Българите защитавали цялата територия откъм морето и р. Дунав и срещу Хазарския хаганат.

Скоро след това хан Аспарух извършил с войската си набези в Източна Тракия. Така византийският император се принудил да подпише мирен договор през 681г, с който да се бъдат признати новосъздадената българска държава и неговата територия, а самата империя да се задължи да плаща ежегоден данък. Този договор се смята като акт на юридическо признаване на Българското ханство.

Договорът от 681г. наподобява предишните отношения на империята с други племена, т.нар. федерати, допускани да се заселват в пограничните райони на империята, на които тя давала годишно възнаграждение, за да охраняват границата. По този начин империята запазвала териториите си от нападенията на следващите варвари. Съществува и версията, че чрез подписването на мирния договор Константин IV Погонат просто подновил отношенията с българите, по подобие с тези на “Велика България”,

Организация на Българската държава.     В Дунавска България влизали два етноса : славяни и българи. Българите, като по – организирано военна сила заели водещо положение в новата държава. Високото културно развнище също било определящо. Българската аристокрация запазила надмощието си и затова се утвърдило и названието на цялата държава България, и военно-административна терминология от български произход. Във вътрешната структура на новосъздадената държава се запазили редица елементи от племенното устройство. Славяните запазили автономията си, въпреки че признали върховната власт на хан Аспарух.

Българската държава заемала главно земите на бившата римска провинция Мизия. На юг граничела със Старопланинския масив, на изток – с Черно море, на североизток –между р. Днестър и Прут, на запад и северозапад –  стеснението Железни врата на р.Дунав и източните разклонения на Карпатите. Земите северно от Дунав били наричани с общото название “Отвъддунавска България”. Територията, която заели ( наричана “саракт” на техния език ) била разделена на три части: център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена столицата Плиска, се управлявала от хана. Първоначално тя била обикновен лагер, но по – късно се превърнала в укрепен градски център, където била резиденцията на хана. Другите две части се управлявали от най – близките помощници на хана.

За да запази териториите си България трябвало да води множество сражения. В периода 681-685 г.българите воювали отново с аварите и успели да ги изтласкат на запад. Едновременно с това присъединяли и тимочаните към България.
Теофан Изповедник споменава и за нова българо – византийска войа през 688-689г, когато се възкачва наследника на Константин IV Погонат – Юстиниан II. Похода е с цел  подчиняване на славяните край Солун и е успешен, но на път към Константинопол го пресреща българска армия, която му нанася голямо поражение някъде в Източното Беломорие.
Според сведения в Българската апокрифна летопис от XI в. хан Аспарух загинал в борба срещу хазарите на североизточната граница. Най – вероятно това станало около 700г.

България през VIII в. Хан Тервел поел властта през 700 или 701г. Именникът осведомява, че този хан принадлежал към рода Дуло, което значи че е син на Аспарух. Целите му били териториални разширения, укрепване на международния и авторитет и нарастване на суверенитета на ханския институт.

През 695г. император Юстиниан II водил война със арабите, но заради неуспехите му бил свален от власт. Неговият наследник Леонтий не успял да успокои политическата атмосфера и бил свален от Тиберий III. Тогава Юстиниан II се обърнал за помощ към Тервел, за да си възвърне престола. През пролетта на 705г. Тервел обсадил Константинопол и Юстиниан успял да проникне в града и да си възстанови имераторската власт. В отговор на ценната услуга, новият василевс направил две изключително важни отстъпки на България : хан Тервел получил титлата кесар, което означавало, че българския владетел се признава за законен и суверенен. Тази титла била втора по значение след императорската и обикновено се давала на престолонаследника. Най –високата титла, която се давала на варварски владетел била “патриций”. Ето защо случаят с Тервел бил изключително важен прецедент. Втората отстъпка била областта Загоре. Това била първата териториална придобивка на юг от Стара планина, обхваюаюа териториите между днешния град Сливен и Черно море. Притежаването на областта Загоре осигурявало на Плиска стратегически предимства – пълен контрол над източните старопланински проходи и невъзможност за Византия да организира внезапни походи през планината. Също така областта Загоре била важна и от икономическа гледна точка – заради богатството й и заради излаза на черноморски пристанища.

През 708г ,с цел да спечели по – широко политическо доверие сред византийците, Юстиниан II предприел поход с цел прогонването на българите от Загоре. Край Анхиало обаче Тервел го пресрещнал и разгромил войската му.

През 711г във Византия избухва гражданска война. Юстиниан за втори път бил свален от престола си и за втори път помолил за помощ Тервел. Ханът Изпратил 3-хилядна войска, но този път тя не му помогнала – императорът бил обезглавен. За кратко време във Византия се сменили множество василевси, което предизвикало вътрешна криза. Хан Тервел се възползвал от това и предприел походи в Източна Тракия през 712 г.

Договорът с Византия от 716г. През 716г император Теодосий III (715-718г) се съгласил да сключи мирен договор с България. Той включвал 4 клаузи. Първо била определена границата между България и Византия и така териториалните придобивки в Тракия били утвърдени. На второ място Византия се задължавала да плаща ежегоден данък, който се състоял в скъпи дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато. Третата клауза била свързана с взаимното предаване на политически бегълци. Последната клауза се отнасяла до търговските им отношения (заплащане на необходимите такси и мита на границите).

Противно на дългогодишно насажданите тези за непримиримата вражда между българи и византийци, отношенията между двете страни до средата на VIII в. са добри. Те се дължат и на традицията. За по – малко от един век Византия сключва няколко различни договора с български владетели от рода Дуло. През 635г. е сключен съюзен договор с хан Кубрат ( дядото), който получава високата византийска титла патриций. През 681г. на сина му Аспарух е признато правото на държавно съществуване на византийски земи. През 705г. император Юстиниан II сключва съюзен договор с хан Тервел ( внукът), който получава титлата кесар, най – високата след императорската и нови територии в Тракия (Загоре). Договорът между ханът – кесар Тервел и император Теодосий III от 716г. е вече между две приятелски държави, потвърждава кесарската титла на българския хан, регулира границата, търговските отношения и размяната на пленници. Трите договора насочват към мисълта, че за разлика в отношенията на Византия с останалите заобикалящи я държави и племена, българите представляват сила, почитана и отличавана от империята.

На 15 август 717г Константинопол бил обсаден по суша и по море от арабите, а Византия по това време се намирала в много дълбока криза. Тогава Лъв III Сириец, новият василевс, потърсил помощ от хан Тервел. През 718г българската армия разгромила арабските части. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 хил. араби, а Зигеберт говори за 30 хил. жертви. Помощта, която българите оказват на Византия е от изключително значение. Тази помощ произлиза от договора от 716г. и едно споразумение от 717г. Бълкгарският хан Тервел, който е и византийски кесар принципно е задължен да окаже помощ на византийският император, когато се налага. Тази победа на Тервел била с изключително важно значение, защото заедно с победата на франкския владетел Карл Мартел при Поатие през 732г, арабското нахлуване в Европа било преустановено.

Във връзка с арабската обсада на Константинопол отново се появили Куберовите българи. И славяните от Македония. Анастасий II ( бивш византийски император ) бил заточен в един от манастирите в Солун. Той, чрез съдействието на намиращите се в “земята на Българите” патриций Сисиний Рендакий, успял да получи от тях войска. Той решил,че може да се възползва от създалото се положение във Византия и да си възвърне престола. Той разчитал на заговор с някои константинополски сановници. Скоро Куберовите българи и Анастасий достигнали Константинопол. Лъв 3 първоначално се разправил със заговорниците в столицата, а след това се обърнал към българите с искане да предпочетат мира и да му предадат враговете. Те изпратили вързан Анастасий заедно със солунския архиепископ.

Политическа криза в България през втората половина на VIII в. След смъртта на хан Тервел през 721г. българския престол бил наследен хан Кормисош, който бил от рода Вокил и управлявал до 738г. След него се възкачил хан Севар (738-753г), който бил последният от рода Дуло.  През 753г той бил сменен от хан Винех, който принадлежал от рода Укил. Честата смяна на хановете, а и отстраняването на рода Дуло от управлението нанесло сериозни последици върху държавата. Започнала и борба за властта между българските родове. По същото време отношенията с Византия се влошили. Всичко това допринесло за задълбочаване на започналата политическа криза. Кризата започнала при Винех и продължила при неговите приемници Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. Едни били за решителни действия срещу Византия, други й се осланяли. Не без значение били и някои противоречия между славяни и българи, подклаждани от Византия.

Император Константин V Копроним (741-775г) решил да се възползва от настъпилата криза в България и да я превърне отново в част от териториите на Византия. През 755г  той започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с България. Българите поискали данък за тези крепости, но Константин отказал да плати. С този отказ василевсът поставил началото на продължителни българо – византийски войни. В продължение на 20 години ( от 755-775г ) той предприел девет похода, които обаче завършили с неуспех (само част от придобитите територии в Тракия били загубени).

Преодоляването на кризата започнало при хан Телериг ( 768-777г ). По неясни сведения на Теофан през 774г Телериг усетил нов опит на Константин да нахлуе по море и суша в България и го осуетил. Ханът предприел настъпателни действия в областа Верзития. Телериг направил опит за установяване на политически контакт със славяните извън пределите на  България. Действията му обаче, станали известни на Константинопол (чрез многобройните агенти на император Копроним в Плиска). Византийската армия успяла да прогони малобройните български отряди от Верзития. Телериг се поучил от неуспеха си и използвал хитрост, за да премахне агентите на императора от страната си. Той му изпратил писмо, с което го уведомявал, че е намислил да абдикира и да избяга във Византия и за тази цел му трябват всички имена на византийските шпиони в страната. Императорът изпълнил молбата му, а Телериг арестувал неговите довереници и заповядал да ги избият.

Пълна стабилизация на управлението и преустановяване на кризата  била постигната при хан Кардам ( 777-803г ). Той посветил управлението си на усилието за укрепване на централната власт.  Император Лъв III Хазарски поддържал мирни отношения с България. Наследникът му Константин VI първоначално нямал намерение  да променя статуквото в отношенията си с България, но през 783г славяните от южните части  на Балканския полуостров се разбунтували и той изпратил военна сила, която успяла да ги подчини. Въодушевени от триумфа те направили военна демонстрация по южната българска граница. Тези действия активизирали българската политика. Хан Кардам започнал да изпраща периодично войски по течението на р. Струма, които имали за задача да пазят славянското население там. Това предизвикало открита война с империята. На 20 юли 792г. Кардам напълно разбил византийския император при крепостта Маркели. Византия била принудена да подпише мирен договор, който я задължавал да плаща голям годишен трибут и по всяка вероятност е признала правото на българите  да владеят областта Загоре. Четири години по-късно Константин 6 отказал да плаща данъка и така поставил началото на нова война. През 796г. българската и византийската армия се срещнали при крепостта Версиникия, но не започнали никакви сражения. Накрая Кардам се оттеглил на север, като не става ясно дали плащането на данъка е възстановено. Безспорно е обаче, че българския владетел успешно защитил суверенитета на страната. Така управлението на Кардам белязало окончателното преодоляване на кризата.

Заключение. Заселването на Аспаруховите българи съществено променило хода на събитията на Балканския полуостров. На Балканите се закрепила една нова държава, създадена върху византийска територия– България. Тя осъществява първия “варварски пробив” в политическия модел на империята. Успешното отстояване  на държавната независимост  и историческата и устойчивост се превърнали в модел за останалите народи. Въпреки многобройните войни и кризи, българските ханове успяват не само да запазят териториите си, но и да придобият нови. В лицето на Българската държава Византийската империя виждала един нов, изключително устойчив  и конкурентноспособен противник.