Увод. Априлското въстание от 1876г. дало първоначален тласък на цяла верига от събития до 1878г., които в последна сметка довели до Освобождението на България. Като провокирало силна международна реакция в защита на българите, то принудило евреопейската дипломация отново да се заеме с Източния въпрос, с оглед на непосредственото уреждане на българското освобождение. Априлското въстание дало повод на Русия за провеждането на военна акция срещу Османската империя. На 19 февруари/ 3 март 1878г. бил подписан Санстефанският прелиминарен мирен договор. Членовете от 6 до 12 на това предварително споразумение се отнасяли до новосъздаденото Княжество България: то било признато за автономно трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. В границите му се включвали териториите от Мизия, Тракия и Македония, заселени с българско население и с обща площ 172 000 кв.км. Границите на княжеството били много по-големи от тези на Българската Екзархия, създадена през 1870г., и с проекта, изработен от Великите сили на Цариградската конференция от 1876г. В границите на българското княжество се включвало Дунавска България без Северна Добруджа, цяла Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, които оставали в Турция; и цяла Македония без Солун и Халкидическия полуостров. Князът на България се избирал от нейното население и се одобрявал от султана със съгласието на Великите сили. Препоръчвало се събрание от български първенци да изработи Органически Устав (Конституция) на княжеството. Новото управление се въвеждало за срок от две години под надзора на руски комисар. За същия период от време в Княжеството оставали руски войски за поддържане на реда.
Берлинският мирен договор, подписан на 1/13 юли 1878г. от Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Германия и Османската империя ревизирал част от членовете на Санстефанският договор, като съдържал 64 члена. Централно място в клаузите на договора заемал българският въпрос. Образувало се автономно, трибутарно Княжество България в територията между р. Дунав и Стара планина, включващо и Софийския санджак с обща площ от 63 752 кв. км. и брой на населението 2 007 919 души (данни от 1881г.). Князът на България се избирал от населението и се утвърждавал от султана със съгласието на Великите сили, подписали договора. Събрание от български първенци трябвало да изработи Органически Устав. До въвеждането на новото управление страната щяла да се управлява от руски комисар и в нея щели да бъдат разположени руски войски. Срокът на временното руско управление и престоя на руски войски бил сведен до 9 месеца. Османската империя нямала право да държи войски в княжеството. В него се организирала народна милиция. Княжеството признавало всички договори, сключени дотогава между Османската империя и други държави. Също така то трябвало да плаща и данък на Османската империя и поемало част от държавния йдълг, както и турските задължение към жп компаниите, които имали линии на негова територия.
В земите между Стара планина и Родопите на площ от около 33 000 кв.км. с население около 815 951 души се създавала нова провинция – Източна Румелия, с административна автономия. Неин управител ставал генерал – губернатор християнин, назначаван от султана със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. Османската империя имала право да разполага свои гарнизони про границите на провинцията. В помощ на генерал – губернатора се създавало Областно събрание, избирано от населението. Европейската комисия трябвало да изработи Органически устав на Източна Румелия. Македония и останалата част от Тракия оставали под властта на султана. В тези области Османската империя се задължавала да осъществи реформи, за да се изравнят правата на християнското и мюсюлманското население. Сърбия получавала териториално разширение по източната си граница (Нишката област), а Румъния – Северна Добруджа.
Временно руско управление в България – цели, етапи . В хода на руско – турската война (1877 – 1878г.) Русия оказвала помощ за възстановяването на държавността в българските земи. Руската дипломация се стремяла да укерепи влиянието си на Балканите чрез създаването на свободна българска държава.
Временното руско управление в Княжество България се осъществява на няколко етапа: подготвителен, военновременен, мирновременен и заключителен. Руските власти бързат да изградят в общи линии държавните институции и въоръжените сили, да подготвят българи за различните постове, да пуснат в действие основните механизми на държавния живот и по този начин да облекчат началните стъпки на новото княжество и на автономната област
Първият период – подготвителен – започва през септември 1876г. със създаването на “Канцелария за гражданско управление на освободените земи зад Дунава”, оглавявана от княз Владимир Черкаски, способен администратор с богат опит.
Близо 6 месеца Канцеларията със съдействието на Сергей Лукиянов, Александър Пипин и др. събира разностранни сведения за миналото и настоящето на българския народ и очертава план, с който формата на държавното управление се извежда от съчетанието между българските национални особености и заварения османски социално – икономически ред. Създадена била специална комисия, начело с полк. Соболев, която заминала за Букурещ да събира подробни сведения за политическото, стопанското и културното положение на българите. В края на 1876г. комисия към канцеларията издава 5 тома “Материали за изучаването на България”, които съдържали сведения за устройството на дминистрацията, полицията, съдебното и финансовото ведомство, търговските закони и съдилищата, материали за аграрните отношения и т.н.
Княз Черкаски установява контакти с Одеското настоятелство и с негова помощ е съставен списък на българите, подходящи да участват в управлението на освободените български земи. Подборът е подчинен на критерия за благосклонно отношение към Русия, или “старите”. По обясними причини Черкаски гледа недоверчиво на участниците в националнореволюционното движение – “младите”. Още преди руските войски да преминат р. Дунав, между “старите” и “младите” се водела борба за спечелване благоволението на русите, което означавало – за завоюване на позиции в административните структури на новоосвободената държава. Към Канцеларията били командировани 80 офицери и 20 руски консули. От тях, а по-късно и от българите, били назначени първите губернатори, вицегубернатори, окръжни управители, полицейски началници и т.н.
Вторият етап започва с преминаването на руските войски през р. Дунав и продължавал до завършването на военните действия. Същевременно ВРУ положило началото на същинското организиране и уредбата на българската държава.
Временното руско управление поставя основите на административното, съдебното и финансовото устройство на новоосвободените български земи. В страната били изградени големи административни единици. Още преди Берлинския договор били създадени 8 губернии (Свищовска, Русенска, Тулчанска, Оряховска, Търновска, Софийска, Пловдивска, Сливенска). Свищовската губерния, която първа била освободена още на 4/16 юли 1877г. била оглавена от Найден Геров, а като вицегубернатор – Марко Балабанов.
За вицегубернатори на почти всички области били назначени българи: Драган Цанков, Никола Даскалов, Константин Станишев, Петко Каравелов, Марин Дринов. В отделни административни единици били създадени изборни съвети за установяване на самоуправление. В селата са възстановени съветите на старейшините, а в окръзите – градските административни съвети. Създадени били и изборни съдебни съвети, предимно от местни жители, с представители не само на едрата, но и на демократично настроената средна и дребна буржоазия.
ВРУ създава временни правила за цялостното функциониране на новата администрация, съобразени с традициите на българите. Част от турското законодателство е оставено да действа, защото през епохата на Танзимата са изработени някои закони, съобразени с европейските стандарти, които на практика не са действали. Вжна стопанска мярка е полагане началото на данъчната система на новата държава. Отменят се много данъци, десятъкът е заменен с поземлен данък, въвеждат се първите местни такси. Друга важна мярка на Канцеларията е настаняването на български бежанци в имотите на избягалите турци, като се разрешава да приберат реколтата и да използват добитъка и инвентара им. Тази мярка насърчава спонтанно започналото завземане от българите на имотите на избягалите турци. Масово по време на войната се заемат поземлени имоти и друга недвижима собственост, като на практика се извършва своеобразен аграрен преврат и българите се снабдяват със земи. По-късно по решение на княз Дондуков се поставя много кратък срок за приемане на заявленията на турските бежанци за връщане на заграбената им поземлена и недвижима собственост до 15 юни 1878г. Това е в полза на българите и развиващия се аграрен преврат, но не е в полза на турците.
Под ръководството на княз Владимир Черкаски по места се формирала военна стража и въоръжени караули, които пазели българското население от башибозуците и техните грабежи и насилия. От Канцеларията взимали мерки за обезоръжаване на мюсюлманите. Също така били открити 21 пощенски станции, организирало се и общото снабдяване на армията.
На 19 февруари/3 март 1878г. умира княз Владимир Черкаски. В периода февруари – март 1878г. начело на Канцеларията за гражданско управление застава ген. Димитрий Анучин. Започва третият етап на ВРУ, който продължава до 8 май 1878г.
От изключително значение през този етап е формирането на българската армия. Армията е важен елемент от структурата на една държава, особено когато нейната външна политика е насочена към обединение на българи от други области, което не може да мине без войни. Така на 31 март 1878г. се създава “Българска земска войска”, като през април е свикан първият набор от 9 000 души, а вторият набор – през август. Общо под знамената са събрани над 31 000 души.
На 8 май 1878г. за императорски комисар в България е назначен княз Александър Дондуков – Корсаков, със седалище в Пловдив, като наследник на Канцеларията. Княз Дондуков играе важна роля при първоначалното формиране на държавните структури както на княжеството, така и до голяма степен на Източна Румелия. Още през май1878г. се създава Съвет на императорския комисар с членове ген. П. Гресер, М. Дринов, С. Лукиянов, К. Бух, В. Золотарев, ген. М. Домонтович, А. Тухолка. Съвета на императорския комисар бил съставен от 7 отдела.
Главна задача на ВРУ през този етап била да подготви местни кадри, които изцяло да поемат управлението на страната. Издирвали се и се привличали към новото държавно управление просветени и способни българи. На служба като чиновници в гражданските ведомства били назначени над 2 000 българи.
През заключителния, четвърти етап на ВРУ се работи много бързо, тъй като срокът на ВРУ е намален от 2 години на 9 месеца. Седалището на ВРУ се премества от Пловдив в София, която е определена за столица на княжеството. Започва работа по създаването на централните органи на новата държава и преминаването им в ръцете на българите (Към всеки началник на отдел в Съвета на руския комисар в назначаван българин, който след това трябва да поеме работата). Княз Александър Дондуков отпуска средства за поддържането на българските църкви. Ръководеният от проф. М. Дринов Отдел за просвещението и духовните дела открива нови училища, създава нови учебни програми и временни правила, които бележат началото на следосвобожденското учебно дело. На 15 януари 1879г е създадена е Народната библиотека.
Сред важните начинания през този етап са и учредяването на 23 май 1879г. на Българска народна банка – основната финансово – кредитна институция с 2 млн лв. капитал, която била с огромно значение за развитието и функционирането на държавата. Също така били открити Първа мъжка гимназия в София (7 януари 1879г.) и Военното училище (8 юли 1878г.), което още на следващата година дало първия випуск от 102 млади офицери на новата българска армия. Изграждала се и българската полиция – кадрите се набирали от средите на бившите опълченци. Бил възприет принцип на високо заплащане на полицаите, за да се избегне корупцията.
Трябва да се има предвид, че до Съединението в армията на княжеството и милицията на Източна Румелия почти всички офицерски длъжности се заемат от руски офицери. Някои от руските офицери в двете армии не са на висота, твърде често това са хора, за които няма бъдеще в руската армия. Наред с руските офицери в армията се назначават много българи, завършили военни училища в Русия.
Съдът бил създаден като независима от изпълнителната власт институция. В ограничени размери било въведено изборното начало. На първо време съдиите се ръководели от местното обичайно право и от старите турски закони. Положило се началото и на медицинското дело, открити били болници и аптеки. Възстановявали се и се откривали нови читалища и библиотеки.
През този етап руските власти отделили особено внимание на изграждането на администрацията на Южна България, където според Берлинския договор трябвало да се организира автономна провинция на Османската империя със специален статут. Там под ръководството на ген. А. Столипин българите овладели всички звена на административните структури, а руски военни инструктори подготвили населението да защитава областта от евентуално навлизане на турски войски за въвеждане на гарнизони, както предвижда Берлинският договор. По настояване на главнокомандващия руските окупационни войски на Балканите ген. Тотлебен, Александър II разрешил българите да бъдат снабдени и с необходимото оръжие. Положените основи на уредбата на обществения живот и създадената организация и за военна защита в тази част на страната имали важно значение за запазването на българския й характер. През май-юли 1879г. руските войски напуснали България.
Временното руско управление изиграва изключително важна роля в ликвидирането на старата турска държавна система и полагането на демократичните основи на новата модерна българска държава. Поставят се основите на държавното и местно управление, намерени и обучени са хора за местната и централната администрация, поставено е началото на всички дейности на държавното управление. ВРУ представлява важен етап от руската намеса в Източния въпрос. ВРУ е продължение и важна част от руско – турската война, като представлява изключителна помощ за българите в периода, когато те трябва да създават нова, модерна демократична държава.
Съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес.
Берлинският договор, подписан от европейската дипломация, разкъсвал изкуствено българската нация. Според него вън от княжеството оставали около 150 000 кв. км територия и 2,5 млн българи. Ето защо този договор породил всеобщо възмущение сред българския народ и го тласнал към борба против неговото изпълнение.
Още след подписването на Санстефанския мирен договор сред българското население започнало движение за осъществяване на националното единство в рамките на единна България. На първо време широко се разгърнала петиционната кампания – писма, телеграми, молби и изложения достигат Петербург и столиците на западноевропейските държави. Духовници и учители, общественици и търговци, селяни и занаятчии слагат подписите си в името на Санстефанска България.
Когато с откриването на Берлинския конгрес върху дипломатическата маса започва ревизията на Санстефанския договор, българската петиционна кампания придобива открито протестен характер. След взетите решения, българите не се ограничават само с мирни протести, а започват подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагане решенията на Берлинския конгрес. С тази задача се заемат създадените през лятото на 1878г. в Северна и Южна България комитети “Единство”. Техни основатели са бивши активни участници в национално-революционните борби като Стефан Стамболов (Търново), Христо Иванов Големия, Христо Караминков , в Русе – Иван Вазов, в Пловдив – Екзарх Йосиф и др. Софийският комитет бил обявен за централен, а за Южна България такъв бил Пловдивският комитет. През късното лято на 1878г. обаче настъпили събития, които извели на преден план като важно ръководно ядро комитетите в Горна Джумая и в Кюстендил, макар че те останали подчинени на Софийския комитет.
Идеята на Търновският комитет “Единство” за въоръжена съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес била посрещната с ентусиазъм в цялата страна. Пловдивският комитет разгърнал енергична дейност, за да предотврати превръщането на Източна Румелия в обикновена турски гарнизони на нейна територия. Протестната акция на българите от Източна Румелия се изразявала в десетки молби, адреси и изложения до временните руски власти, до чуждите консули в Пловдив, до различни представители на великите сили, до известни дипломати, общественици и учени на Запада.
Особено силен бил изработения от проф. Марин Дринов и Иван Гешов мемоар, в който се казвал, че ако Портата изпрати гарнизони в Източна Румелия, то българите щели да отговорят “на насилието с насилие”. Мемоарът отразявал вярно настроенията на мнозинството от населението в областта. Той бил най – представителния протестен документ. Делегация в състав Д. Греков, Г. Начович, Т. Икономов го връчила на посланиците на великите сили в Цариград. Едновременно с тези мирни протести българите от Източна Румелия се подготвили и за въоръжен отпор срещу евентуално нова турска окупация. По инициатива на бивши участници в националнореволюционното движение и със съгласието на руските власти били създадени гимнастико – стрелкови дружества за широка военна подготовка на всички мъже, годни да носят оръжие. Въоръжението на населението се извършвало с помощта на руските офицери. Решимостта на българите да се жертват за отечеството накарало представителите на великите сили да се съобразят с местната обстановка и да внушат на Високата порта да не въвежда гарнизони в Източна Румелия.
Борбата против Берлинските решения приела най – остри форми в Македония. Напрежението тук се повишило и от посегателството върху редица права на българите, извоювани още през Възраждането. След войната масово се закривали българските училища. Дейността на общините практически се обезличила. Подложено на терор и грабежи, българското население виждало единствено спасение във въстанието. Ето защо бързо се възстановила и дейността на четите. Смелото решение за въстание в Македония било взето, след като в Кюстендил пристигнал изтъкнатия общественик и църковен деец, отдаден на народното дело митрополит Натанаил Охридски. Разбирайки добре необходимостта от външнополитическа подкрепа на подобна акция, той се опитал да ангажира Русия. За тази цел митрополитът се обърнал с писмо до видния славянофил И. С. Аксаков. В него излагал състоянието на Македония и изтъквал тежките последици за славянството от разпокъсването на България. По този начин Натанаил Охридски търсел подкрепата на славянофилските кръгове, а чрез тях и на руското правителство за борбата на македонските българи. В стремежа си да обедини всички революционни сили Натанаил се свързал с водачи на съществуващото съпротивително движение в Тракия. Той изпратил писмо до Петко войвода, в което го приканвал към общи и съгласувани действия на македонските и тракийските патриоти за отхвърлянето на Берлинския договор. Натанаил се срещнал и с част от старите войводи, начело с Илъо Марков.
Подготовката за въстание бързо напредвала. Конкретните проблеми били обект на специално съвещание, проведено на 8 септември 1878г. в Рилския манастир. От вътрешноста на Македония пристигнали войводите. Към тях се присъединили бивши опълченци, пристигнали от княжеството. На съвещанието в Рилския манастир присъствали Натанаил Охридски, Димитър Попгеоргиев, Илъо Марков, управителите на Кюстендилския и Горноджумайски окръзи, пристигнал и пратеник на Търновския комитет “Единство” - М. Сарафов и др.
Хора и оръжие за бъдещото въстание изпратили комитетите “Единство”. В подготовката активно се включил Софийският комитет, който организирал и отправил към Кюстендил две чети. Едната наброявала 100 души и се оглавявал от бившия руски офицер Адам Калмиков, а начело на другата бил полякът Луис Войткевич. Сформиран бил и щаб, начело с Димитър Попгеоргиев Беровски. На разположение на щаба се намирали още няколко големи чети.
Все още не бил създаден единен ръководен център с ясна програма за действие. Не била осъществена и необходимата връзка с всички съществуващи революционни ядра в Македония. В хода на подготовката Стефан Стамболов и Никола Обретенов предложили да се изоратят емисари – апостоли в Македония, които да установят контакти със съществуващите местни организации и да подготвят населението за вдигане на масово въстание в страната. Според Стамболов и Обретенов четите трябвало дамо са подпомогнат, да насърчат и разширят движението. За съжаление Натанаил Охридски не възприел тази тактика, която била продължение на изторическата практика на българското национално – революционно движение до този момент.
Подготовката на въстанието не останала скрита за турските власти. Те съсредоточили в района на Кресна войскови части. На 5 октомври 1878г. 400 въстаници нападнали турския гарнизон при Кресненските ханове и сломили съпротивата му. Тази победа поставила началото на Кресненско - Разложкото въстание.
Веднага лсед победата при Кресна въстаниците се отправили на юг. В продължение на 2 седмици въстаниците освободили почти всички селища по течението на р. Струма. През ноември били освободени Разлог и Банско. Турците се оттеглили към Сяр и Петрич.
По време на първите боеве се формирало въстаническото ръководство. За “атаман” бил обявен Адам Калмиков, началник щаб на въстаническите сили станал Димитър Попгеоргиев, а за главен войвода – Стоян Карастоилов. Скоро обаче започнали да се проявяват и слабите страни на въстанието. Недостатъчни се оказали оръжията и боеприпасите. Пристигащата почти нелегална помощ от комитетите “Единство” не можела да задоволи напълно нуждите на въстаниците. В този критичен момент от Петербург наредили на ръководството на ВРУ да се разграничи от революционното движение. Освен това сред ръководството на въстанието възникнали остри разногласия, свързани с по – нататъшната тактика на борбата. Софийският комитет “Единство” настоявал да се водят бързи, внезапни действия, за да се предизвика интересът на Европа и намесата на Русия. Срещу тази тактика се обявил Д. Попгеоргиев, който настоявал да се водят планомерни действия, а въстанието да се разшири, след като се укрепят завзетите територии. С тези си позиции той се обявил против прибързани действия в други посоки и райони.
Жертва на разногласията станали Стоян войвода и двамата му другари Георги Чолаков и Иван Трендов, а началникът на щаба Попгеоргиев бил отстранен от ръководството на въстанието. Въстаническите действия се развивали успешно само през есента на 1878г. С настъпването на зимата те постепенно затихнали. Четите активизиралисвоята дейност отново през пролетта на следващата година. Усилията на въстаниците се оказали изолирани и недостатъчни, за да спрат започналото настъпление на турските войски.
На 25 май 1879г. Натанаил разпуснал четите. Заедно с тях към свободните части на България, като изоставили родните си места, се отправили десетки хиляди бежанци.
Кресненско – Разложкото въстание е първият опит на българите за национално обединение след 1878г., което очертава основната цел на българската политика за години напред. Бежанското движение след това въстание полага основите на един постоянен и няколко големи бежански потока до годините на Втората световна война.
Изработване на Търновската конституция. Решителна крачка в организирането на Княжество България е изработването и приемането на Търновската конституция. За да подпомогне народните представители, които трябвало да поемат тази задача, руското правителство решава да се подготви проект за Органически устав. Проектоуставът е изработен в края на септември до декември 1878г. от завеждащия учебния отдел при ВРУ С. Лукиянов, като за модел служи Конституцията на сръбското княжество от 1869г. Изготвеният от Лукиянов проект е по-консервативен и съобразен с мнението на мнозина известни българи. При обсъждането му в Петербург той претърпява важни промени в либерален дух, при което редица основни положения са съобразени с установените в западноевропейските държави парламентарни принципи. Този проект е много либерален по няколко причини. Първата от тях е, че Русия иска да отстрани евентуалните упреци в консерватизъм, които могат да й бъдат отправени от критиците на самодържавието. Втора причина е, че проектът се изготвя от кръг руски обществени дейци, които са запознати с идеята за модерна конституционна монархия. При Александър II се замисля въвеждането на конституционна монархия и затова е предложен такъв модел на управление и в България. Една важна част от философията на новата българска конституция е залагането на широкото участие на народа в управлението (чрез общото избирателно право за мъжете от определена възраст, без никакви ограничения), с което руснаците разчитат, че благодарните на Русия българи винаги ще се съобразяват с руската политика и ще оказват съпротива срещу евентуална антируска политика на княза или правителството. Ограничените пълномощия на княза според руския замисъл трябва да служат също като гаранция на руските интереси в България.
По този проектоустав се ръководи в работата си Учредителното събрание, свикано във Велико Търново на 10 февруари 1879г.
Първото българско Учредително събрание се състои от 229 народни представители. От тях 117 са по звание – 12 представители на висшето духовенство и 105 председатели на административните съвети и на съдилищата, 88 по избор, 5 представители на учреждения и дружества, и 19 назначени от руския императорски комисар. За председател на Учредителното събрание е избран Екзарх Антим I. Трябва да се отбележи, че още преди самото начало депутатите създават не Органически Устав на едно васално княжество, а конституция на една независима държава.
Преди да пристъпят към конкретната си работа обаче, учредителите използват свикването на националния форум, за да направят постъпки срещу репеното в Берлин разпокъсване на българските земи. Обсъжда се и възможността Учредителното събрание да не се открива, докато западноевропейските държави не се съгласят да дадат свобода на целия български народ. Но при създадената международна обстановка този протест едва ли би имал резултат.
За да се избегнат нови усложнения, руската дипломация взема мерки да предотврати откритото противопоставяне на Европа. Все пак 102 народни представители изпращат неофициален мемоар до Великите сили с българското искане за единство. Акцията няма ефект, но е нов израз на всенародната съпротива срещу диктата на Великите сили.
Учредителите започват да обсъждат основния държавен закон едва в средата на март. На събранието се оформят две политически групировки - групата на д-р К. Стоилов, Г. Начович, Д. Греков, Т. Бурмов, М. Балабанов, около която се оформя консервативното течение и групата на Петко Славейсков, Драган Цанков и Петко Каравелов, около която се оформя либералното течение. Консерваторите предлагат в Конституцията да залегнат консервативни принципи, като постепенно се върви към демократизиране на управленската система. Тази идея се основава на прекъснатата държавническа традиция и неподготвеността на българския народ за държавен живот. Консерваторите изхождат от опита на европейските държави, където модернизирането на държавната машина е продължителен процес. Те излагат своите виждания в рапорт, който е изработен от избрана от Народното събрание комисия.
По-многобройна е групата на либералите, която настоява за най – демократични форми на държавно устройство. Сериозна предпоставка за това са създадените през Възраждането демократични традиции, непримиримостта на българите към всяко неравенство, изостреното им съпричастие към обществените дела. Идеята на либералното течение е популистка и ласкае самочувствието на българското общество. Затова е съвсем естествено мнозинството от депутатите в Учредителното събрание да я подкрепя.
По – конкретно споровете между консерватори и либерали при приемането на Търновската конституция са по основната философия на конституцията – консервативна или либерална, след това конкретно по въпросите за цензурата (под натиска на Русия либералите се съгласяват с цензурата на Светия синод върху религиозната литература), свободата на сдруженията, по въпроса за предложения от консерваторите сенат.
На 21 март 1879г. събранието отхвърля рапорта на консерваторите, в който се излагат основните принципни положения в бъдещия държавен закон, и пристъпва към разглеждане на конституцията по членове. Водени от стремежа да възприемат най – доброто от постиженията на европейските държави, българските представители консултират главно конституцията на Белгия.
Търновската конституция, състояща се от 22 глави и 169 члена, се приема на 16 април 1879г. Тя установява буржоазнодемократично устройство и управление на Княжество България. Държавата се организира на принципа на разделяне на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна, а народният суверенитет е защитен чрез широките права, които са дадени на Народното събрание (обикновено и велико). ОНС се състояло от народни представители, които се избирали по един депутат от 20 000 души. Право на избор имали българските граждани от мъжки пол, навършили 21 години. Според Търновската конституция жените и военните нямат избирателни права. Жените (само омъжените, вдовиците и разведените) получават право да избират (но не да бъдат избирани) едва през 1937г.
Великото народно събрание се свиквало за изменение на конституцията, за избиране на нов монарх или регентство, за решаване на евентуални териториални промени на българската държава и др. Народните представители за него се избирали по двама депутати отр 20 000 души. Девизът на Народното събрание бил “Съединението прави силата”.
По форма на управление България е парламентарна монархия, при която парламентът има действителна власт – законодателна инициатива, правото да приема бюджета, да разрешава държавните заеми, да определя границите и да контролира правителството. Князът е върховен представител и глава на държавата, върховен началник на въоръжените сили, от негово име се осъществяват международните отношения на страната. Той има законодателна инициатива, право да разпуска Народното събрание, да насрочва нови избори, да утвърждава приетите закони. От негово име конституционното правителство упражнява изпълнителната власт. То защитава прерогативите на монарха и представя неговата воля пред парламента, а заедно с това брани интересите на народното представителство, ръководи от негово име и се контролира от него. Българският народ се ползва с всеобщо избирателно право, без никакви ограничения, получава свобода на словото, на печата, на вероизповеданието, на прошения, сдружения и пр., частната собственост в неприкосновена.
Търновската конституция е основният закон на страната и тя в голяма степен определя рамките на бъдещото политическо развитие на България предимно с високата си степен на демократичност. Тук трябва да се отбележи, че установяването на широки демократични права в новата държава, когато няма изградена политическа култура в някои моменти предопределя нестабилността на държавния живот. В Търновската конституция заляга принципа, че княжеството е част от българската църковна област (чл. 39 от конституцията). Българската православна църква в Княжеството се оглавява от Свети Синод, а главата на църквата – Екзархът остава със седалище в Цариград, тъй като има български епархии извън Княжеството.
На следващия ден след приемането на Конституцията – 17 април 1879г. се свиква първото Велико народно събрание, което трябвало да избере първия български княз. Руската дипломация смята като най – подходящ за българския престол княз Александър Батенберг. Племенник на император Александър II, той е в роднински връзки с английски двор, същевременно е германски офицер, син на австрийски генерал – произлиза от управляващата династия на херцогство Дармщат. Неговата кандидатура се оказва приемлива едновременно за всички заинтересовани страни. Така на 17 април 1879г. Великото народно събрание с пълно единодушие избира за княз участника в Освободителната война Александър Батенберг.
Развитие на политическия живот в Княжеството до Съединението. Икономически промени в освободените български земи. Един от основните проблеми, стоящи пред ВРУ, било икономическото развитие на страната. След руско-турската война в новоосвободените земи настъпили редица икономически промени. В българското село бил осъществен т.нар. аграрен преврат, който се изразявал в заграбване на изоставените по време на войната турски земи, по-късно изкупуването на голяма част от тях от турските изселници, т.нар. “мухаджири”, до 1882 – 1883г. През този период се утвърдило дребното и средно земевладение.
Икономическите трудности, пред които се изправила възстановената българска държава, се отразили най – вече върху положението на българския селянин. Дребното селско стопанство било затруднено. Това от своя страна довело до концентрацията на поземлената собственост в ръцете на едрите земевладелци. Започнало да се наблюдава и западане на занаятчийското производство, причини за което били изгубването на големия турски пазар и конкуренцията на западноевропейските промишлени стоки. С бавни темпове се развивала и фабричната промишленост, предимно в преработвателната и текстилната индустрия. Развитие през този период добила и външната търговия с Туерция, Централна Европа, Австро – Унгария, Франция, Германия, Англия, както и вътрешната – предимно със селскостопански стоки. Известни трудности в търговията с Турция породила митническата граница между Княжеството и Източна Румелия до подписването на митническото споразумение от 1884г.
Постепенно след Освобождението възстановили работа и клоновете на Отоманската банка. Важна стъпка към изграждането на на стабилна система било поставяне началотъо на банковата индустрия. На 23 май 1879г. в София с капитал 2 млн. лв. Е открита Българската народна банка. През 1881г. в Русе била основана първата малка частна банка – “Гирдап”, а през 1885г. – и Българската търговска банка.
През този период се развило и лихварството. След Освобождението на българския пазар циркулирали разнообразни парични знаци. Със закон от 1880г. била въведена национална монетна единица – българският златен лев, а на следващата година започнало и сеченето на първите следосвобожденски български монети. По златно съдържание българският лев се равнявал на френския златен франк.
След руско – турската война настъпили големи демографски промени в българските земи – от една страна това бил изселническият поток от турци, а от друга – бежанският поток от българи от Одринска Тракия и Македония.
Аграрният преврат по време на Освобождението и след него формира България като страна на дребно селско стопанство и дребни селски собственици. Това, заедно със запазването на дребното занаятчийство за дълго време оказва влияние еъвху политическия живот на страната. Многобройните дребни селски и градски собственици са лесно манипулирани в политическия живот.
Политически борби. Политическото развитие на България в следващите години е доста сложно поради липсата на всякакви традиции в държавния живот. Политическите партии в България се множат именно поради неразвитата политическа система. Либералите и консерваторите не са обособени в партии в днешния смисъл на това понятие. Такива партии се изграждат едва към края на века. В началото това са течения, групи на съмишленици и т.н. Партиите са малобройни по членска маса, с неизяснена докрай политическа програма, изявяващи се главно посредством един лидер.
Възрожденските политически течения на “младите” и “старите”, сблъскали се непримиримо в Учредителното събрание като либерали и консерватори, дават живот на първите български партии. Двете политически групировки поставят началото на двете партийни структури, които са основните политически партии и в Европа, и на Балканите. Те изработват постепенно своите идейни програми и устави. Изграждат се централни ръководства и местни организации. Печатни органи (вестници и списания) започват да пропагандират партийните идеи и принципи. Сърцето на политическия живот става предложената от проф. Марин Дринов столица София, която е обявена за такава още на 3 април 1879г.
Организационното развитие на Либералната партия откроява в нея три течения, но въпреки това, поне през първите години, единството се градяло върху критиката на консерваторите и борбата за утвърждаване на демократичните свободи. Либералите успели да си изградят широка социална основа и да обединят около себе си дребните селски и градски собсвтвеници.
Начело на първото, най – масовото течение – “крайните”, застават П. Р. Славейков и Петко Каравелов. Наследници на възрожденската либерална буржоазия, те виждат средството за политическо съзряване на нацията в отстояване демократичните свободи. Това течение възприема либерализма като идеология и политическа практика за всестранен напредък на българското общество и държава. Във външнополитическите схващания на този кръг е амбицията за възстановяване на Санстефанска България, умерено русофилство и стремеж за поддържане на добри отношения със западните велики сили.
Умереното крило, второто, се оглавявало от Драган Цанков. Неговите дейци били склонни на компромиси с консерваторите. Тяхната платформа много се доближавала до умерените идеи и програми на цариградската българска буржоазия, от времето преди Освобождението.
Третото крило, радикалното, се предвождало от Стефан Стамболов и Захари Стоянов. В състава на това течение намират поприще доста възрожденски революционери, които пренасят от доосвобожденското време крайните демократични идеи. При новите условия те се развиват до принципите на един краен либерализъм за ускореното превръщане на България от ориенталско княжество в цивилизована държава.
Консервативната партия се оформила като защитник на интересите на едрата буржоазия – лихвари и търговци. Те бавно се консолидирали в стопанската си дейност като модерна индустриална прослойка и си служели дълго със старите методи на доосвобожденската епоха. Консерваторите гледали на монархизма като на ръководен принцип, също така имали резервирано отношение към либералните свободи. Начело на Консервативната партия застанали хора с европейско образование и култура като Константин Стоилов, Григор Начович, Димитър Греков, Г. Вълкович. Начело на умереното крило на консерваторите били Тодор Икономов, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, митрополит Климент Браницки (Васил Друмев).
Консервативно правителство на Тодор Бурмов. Александър Батенберг пристига в България на 24 юни 1879г., а два дни по-късно - на 26 юни, полага клетва като княз на България в Търново. През вгуст получава ферман от султана с неговото назначение. Великите сили изпращат в София свои представители с ранг на дипломатически агенти. Скоро след това Румъния, Сърбия и Гърция също изпращат свои дипломатически агенти.
Още в началото обаче княз Александър Батенберг показва недоволството си от либералния основен български закон. Амбициите на Александър I за силна монархическа власт и здрава династия естествено обуславят неговото идейно сближение с Консервативната партия. На 5 юли 1879г. князът издал указ за назначаването на първия Министерски съвет. Отказът на либералите да се включат в замисленото от русите коалиционно правителство, довел до съставянето на консервативно правителство с министър – председател Тодор Бурмов. Първото българско правителство трябвало да започне устройството на изпълнителната власт според Търновската конституция и да проведе първите парламентарни избори.
Министерският съвет полага успешни усилия за модерно организиране на стопанския живот и администрацията. Новоизградените митници по южната българска граница бранят вътрешния пазар с високи мита за чуждестранните стоки. Безмитен режим обаче насърчава търговията с българите от Източна Румелия и Македония, като запазва икономическото единство в българските земи. Същевременно се развива и пътното строителаство. Подобряването на администрацията, грижите за развитието на просветата и войската, подпомагането на пощенското и телеграфното дело бележат държавностроителната дейност на първото българско правителство. Също така се положили усилия за разгромяване на разбойническите банди от бивши турски войници, които подстрекавали мюсюлманското население в източната част на Княжеството към неподчинение на властите. В някои окръзи на Варненска и Търновска гъберния дори се стигнало до обявяване на военно положение. Въпреки предприетите мерки, разбойничеството не било напълно ликвидирано.
Външната политика на първия български кабинет е умерена и предпазлива. Разумно се преценяват слабите военни и дипломатически възможности на Княжеството. Затова международното поведение на България се основава върху разбирателството с великите сили и преди всички с Русия. Относно изпълнението на Берлинския договор, консерваторите били убедени, че сам по себе си е обречен на неуспех. Затова те призовали народа от дветестрани на Балкана да се задоволи с постигнатото и да чака по – добри времена и условия за разрешаване на своя национален проблем.
Княз Александър Батенберг и външният министър се грижат и за нормализирането на отношеният с другите държави. Също така на 19 юли 1879г. са назначени първите български дипломатически агенти в Турция, Сърбия и Румъния.
Наред с тези положителни стъпки консервативното правителство допуска и някои грешки. Либералната партия и нейните привърженици протестират не само срещу загърбването им като определена от победата в Учредителното събрание управляваща сила, но и срещу тяснопартийното тълкуване на конституцията. Консерваторите титулували княза “Височество”, вместо със заложената в конституцията титла “Светлост”. Също атак въвели имуществен ценз за кандидатите в селата и в по-малките градове, премахнали изборния принцип за членовете на окръжните и градските съвети. Наред с това населението било обложено с допълнителни косвени данъци, а протичниците на правителството били подложени на гонения и били отстранявани от заеманите длъжности. С тези си действия правителството засегнало политическите и икономическите интереси на мнозинството от бълагрския народ.
Всичко това дало основателен повод на либералите да протестират срещу правителството – организирали се протестни митинги в много български селища – Търново, Габрово, Ловеч и др. Същевременно се изпращали и протестни резолюции и петиции до отделните министерства, правителството и княза. Така борбата на либералите против нарушенията на правителството разширили влиянието им сред народа. Това улеснило тяхната победа в изборите за Първо ОНС, които били проведени в края на септември и началото на октомври 1879г. Князът обаче отново наручил принципите на парламентарна демокрация и не назначава кабинет от Либералната партия, а търси решение с коалиционен кабинет. Така на 28 ноември след противоречия за състава на правителството Народното събрание е разпуснато и са насрочени нови избори. Още на същия ден Александър Батенберг назначава временен кабинет, начело с 51-годишния, умерен консерватор, епископ Климент Браницки (Васил Друмев). Това второ консервативно правителство се оказала неспособно да се справи със задачите на държавното управление. Възникналата криза в страната се задълбочила. През януари 1880г. били проведени избори за Второ ОНС, които отново били спечелени от либералите. Този път обаче князът, посъветван от Петерубург, поверил властта на Либералната партия.
Правителство на Драган Цанков. На 24 март 1880г. е назначено хомогенно либерално правителство в състав: Драган Цанков – министър-председател и министър на външните работи, Петко Славейков – министър на финансите, Христо Стоянов – министър на правосъдието, Георги Тишев – министър на външните работи, Иван Гюзелев – министър на просвещението, и руския генерал Ернрот – министър на войната. С това в България възтържествува принципът на парламентарна демокрация. За председател на Второ ОНС е избран П. Р. Славейков. Под ръководството на Каравелов и Цанков се организира управлението на страната в духа на основните принципи на Либералната партия – конституционно устройство, защита на икономическите интереси на дребните производители и външна политика в плоза на националните интереси и в сългласие с Русия. Поемането на властта сблъсква либералите с реалностите на държавния живот и ги принуждава да смекчат възгледите си по някои въпроси. На първо място се демонстрира лоялност към княза и зачитане на няговите права според конституцията.
Либералното правителство се заема със съзидателна дейност. Най-голямо внимание е отделено на доизграждане на различните институции и попълване на административния апарат. Подготвени са основните закони и тяхното приемане е гарантирано от либералното мнозинство в парламента. Второто ОНС гласува 26 закона, като по-важните от тях са: закон за общинското самоуправление, демократичен избирателен закон, закон за съдене на министрите, за населените земи, за замяна на натуралния десятък с паричен, закон против зеленичарството, за Върховната сметна палата, за гербовия сбор, за митническия устав и др.
Едно от изпитанията за правителството на Др. Цанков се оказал въпросът за строителството на железопътни линии, поставен в Берлинския договор. Тук се преплитали интересите на Австро-Унгария и Русия. Австро-Унгарското правителство се опитало да застави България да построи железопътна линия Белово – София – Пирот, защото така пътят Виена – Цариброд би имал завършен вид. Австро-Унгария, която имала големи икономически интереси на Балканския полуостров, се опитвала да се установи трайно в този район. Приемането на Австро-Унгарското предложение би означавало ориентация на българската търговия към Централна и Западна Европа.
От друга страна Русия искала да задържи влиянието си в България. Нейните стратегически търговски и икономически интереси й налагали да отстоява друг проект – линията София – Търново – Свищов.
Железопътният въпрос бил важен от икономическа и политическа гледна точка. Строежът на жп линиите ще определя до голяма степен икономическата и донякъде политическата ориентация на страната. Прокарването на линията от Белово до Пирот е залегнало в Берлинския договор. Русия настоява за прокарване на ж.п. линия, съединяваща Дунава със София с бъдещо продължение към Македония. Въпросът е коя линия да бъде прокарана първа, защото княжеството няма пари за едновременния строеж на двете линии. Ясно е, че в икономическо отношение България има нужда от по-бърза връзка със Средна и Западна Европа, отколкото с Русия. За Русия прокарването на жп линия е стратегически въпрос. Но освен стратегически интереси играят роля и финансови. Неколцина руски финансисти лесно оплитат руските дипломати и военни в мрежата си.
Княз Батенберг подкрепил австрийския проект, а Либералната партия се обявила срещу прибързани действия. Тя смятала, че държавата не разполагала с необходимите за строителство средства. Освен това железопътните съобщения улеснявали нахлуването на чужди стоки, които конкурирали и разсипвали българските занаяти. Въпросът за жп линиите бил ясен израз на съперничеството между Русия и Австро - Унгария за влияние в княжеството.
Междувременно Либералното правителство признало титлата “Височество” на княз А. Батенберг. Отпуснати били небходимите суми за поправка и обзавеждане на княжеския дворец, но напрежението в отношенията между княза и правителството оставало.Поради това водачите на партията решили да се създаде въоръжена сила, подчинена на Народното събрание, която да бъде способна да се противопостави на всеки опит за преврат. През май 1880г. в отсъствие на княза бил гласуван законопроект за формиране на народно опълчение. Батенберг обаче отказал да го утвърди и правителството на Д. Цанков се подчинило на наложеното вето.
Стремежът на либералите да провеждат политика в защита на националните интереси на страната проличава и при обсъждане на международните задължения, или по-конкретно участието на България в уреждането на Дунавското корабоплаване. Съдбата на първото либерално правителство била решена от конфликта, който избухнал в европейската Дунавска комисия.
Кабинетът си изработва ясна представа за действие. Съгласно решенията на Берлинския договор Европейската комисия, състояща се от представителите на великите сили и крайбрежните на р. Дунав държави, трябвало да изработи Правилник за корабоплаването, речната полиция и надзора по Среден и Долен Дунав. След като си издейства участие на заседанията на комисията в Галац, българското правителство нарежда на своя делегат Кирияк Цанков да гласува против австро-унгарския проект, който осигурявал господството на монархията по р. Дунав. В това време австроунгарският агент Р. Кевенхюлер успява да получи съгласието на Александър I България да подкрепи позицията на Виена. Това поставя правителството в затруднено положение. Д. Цанков дава вид, че се съгласява с искането на Кевенхюлер, но не променя инструкциите си до К. Цанков. Така българският делегат в Европейската комисия гласува против австроунгарският проект за Правилник. Неговата позиция е одобрена и подкрепена от руския представител, тъй като Русия не може да допусне засилване на австрийското влияние в района на Дунав и Балканите.
В резултат под натиска на Батенберг, Др. Цанков подал оставка. На 28 ноември 1880г. начело на новото правителство застанал Петко Каравелов. През декемри 1880г. се създава Върховна сметна палата.
Дейността на правителството на Петко Каравелов. Въпреки че либералите се задържали на власт, недоволството на княз Батенберг от действията на либералното правителство се засилвало. Консервативната партия също активизирала своята дейност. Междувременно на 1 март 1881г. до България достигнала вестта за убийството на император Александър II от отганизацията “Народна воля”. Така новият император – Александър III – възприема реакционен политически курс на преследване на всички демократични сили в руското общество. Пред консервативните лидери в България се появила възможността да компроментират Либералната партия и да я изместят от властта – българските либерали били представени пред Русия като съидейници на убийците на императора. От друга страна, в Русия липсвало единство и целенасоченост на политиката й към България.
Пристигнал в Русия за погребението на императора, княз Александър I заварва променена обстановка и по-различни настроения в руските управляващи среди. Той разбира, че условията са благоприятни за реализиране на неговите планове. Той успял да убеди Александър III в Петерубург от необходимостта Търновската конституция да бъде суспендирана. Съгласието на императора за отменянето на новия държавен закон било постигнато и с уверението на княза, че при развихрилите се обществени страсти тя не можела да осигури солидна правна гаранция за закрила и растеж на българското държавно начало. На връщане от Петербург князът посетил Виена и Берлин, където управляващите кръгове се съгласили с княжеските обвинения, че чрез конституцията либералите настройвали народа срещу монархичния институт. Отношението на Франция и Италия също било благосклонно. Единствената, която се придържала към парламентарната традиция и не била съгласна с решенията на Батенберг, била Англия.
Държавен преврат на княз Батенберг (27 април 1881г.) След пристигането си в София, княз Батенберг уведомява представителите на великите сили за предстоящия преврат. Планът е подготвен с активното съдействие на ген. Ернрот. На 27 април 1881г. князът сваля законното правителство на либералите и назначава кабинет начело с ген. Ернрот. Едновременно с това той издава прокламация към българския народ, в която съобщава, че двугодишните опити за управление на страната са безуспешни. Като декларира вярност към конституцията, князът съобщава намерението си да свика ВНС, на което да постави своите условия, необходими за правилното държавно управление.
Правителството, което трябвало да проведе избори за ВНС, разделя страната на 5 области, ръководени от “чрезвичайни комисари”. За комисари са назначени руски офицери с широка власт. Обявено е военно положение. Тези мерки се вземат с оглед евентуална съпротива от страна на либералите. На 11 май князът пратил писмо до Ернрот, в което формулирал исканията си за извънредни пълномощия за управлението на България. Условията на княза, са формулирани главно в три точки: извънредни пълномощия за седем години, през които да управлява страната с укази, да създава нови ведомства, да променя органите на управление, бюджетът за 1881г. остава в сила и за 1882г., преди изтичане на седемгодишния срок, да се свика ВНС, което да извърши поправки в Конституцията. След предявените искания, през май 1881г. с указ били учредени военни съдилища към всеки руски комисар. Те трябвало да съдят за възбуждане на метежи и неподчинение на новата власт, включително и представители на административната власт и полицията. Предвиждали се и наказателни мерки на пеяата – цензура.
Превратът затваря всички пътища за постигане на съгласие в българския политически свят. След първоначалното си объркване, либералите бързо се съвземат и започват борба в защита на конституцията. Отначало те критикуват само княза и консерваторите, но скоро в техния печатен орган “Независимост” се появяват и изобличителни материали срещу действията на руските комисари.
Изборите се провеждат на 14 и 21 юни в условията на полицейски режим и терор, което осигурява мнозинство на консерваторите. Второто ВНС се открива в Свищов на 1 юли 1881г. За председател е избран убеденият консерватор Димитър Греков, а либералите не са допуснати до събранието. ВНС гласува исканите от княза извънредни пълномощия.
След закриване на събранието Александър I издава манифест, в който обещава зачитане на свободата и правдините на народа, системна работа за усъвършенстване на държавното устройство, свикване на ОНС за обсъждане на бюджета, данъците, приходите и разходите на държавата и въпроси от международен характер. България щяла да се превърне в страна с конституционномонархичен ред, при който парламентът е без представителен характер и лишен от законодателна инициатива, а правителството се назначава от княза и не е отговорно пред събранието.
Веднага след гласуването на княжеските пълномощия е назначено ново правителство, но без министър – председател и с участие на чужденци. Управляващ Министерството на вътрешните работи става руският офицер полк. А. Ремлинген. Военното министерство е поверено на руски генерал В. Крилов, а Г. Теохаров и К. Иречек, Г. Желязкович и д-р Г. Вълкович съответно поемат Министерство на правосъдието, на просвещението, на финансите и на вътрешните работи.
Кабинетът се подкрепял от консервативната партия. Новото правителство започва дейността си с редица реконструкции в сферата на управлението на страната. Режимът развива полезна дейност – специални комисии са натоварени с все още неуредения чифлишки въпрос и със съдопроизводството в страната; направени са подобрения във финансовата администрация и в санитарното дело; приети са правила за строене на частни здания, преустроено е столичното полицейско управление; изработват се нови учебни програми и устав на педагогическото училище.
Главен момоент в институционната дейност на режима е създаването на Държавен съвет с широки функции. Съгласно изготвения от проф. М. Дринов проект атрибутите на този орган са доста широки и включват голяма част от правата на Народното събрание. Новата институция изграела съвещателна роля в законодателната област – да изготвя законопроекти, да обсъжда тези, които се внасят от правителството, и да след за спазването на съществуващите закони и правилници. Тя има съдебни, административни и финансови контролни права, като докладва на княза за всички нарушения в областта на частните и обществените права.На 14 януари 1882г. князът учредява Държавния съвет с преобладаващ брой умерени консерватори и под председателството на Т. Икономов.
Безспорно е обаче, че с режима княза потъпквал основния закон. Държавният съвет, обезсилването на парламента, въвеждането на двустепенни избори с висок имуществен и образователен ценз при съставянето на Трето ОНС, намаляването броя на депутатите, удължаването на мандата, ограничаването на демократичните свободи – законодателните актове срещу свободата на словото и печата, срещу откритите митинги и събрания, ликвидирането на народното опълчение – всички тези начинания били посегателство върху установения с конституцията ред и върху неукрепналата българска демокрация.
Първоначално трите главни фактора на режима – князът, консерваторите и руските дейци – действат в съгласие, тъй като са обединени от нуждата да закрепят въведения ред. Либералите са подложени на гонения – Д. Цанков е интерниран в Русе, П.Р. Славейков – в Трявна, Петко Каравелов избягва в Източна Румелия. Либералният печат е задушен чрез приетите допълнения към отоманския закон за печата, които изискват за издаването на вестник разрешение от Министерствотона вутрепните работи, а чиновниците с либерални убеждения са уволнени.
В първите години на политическия живот на княжеството силно влияние оказва руската политика. Често пъти тя е двоинствена, руските дипломатически представители в България не отчитат реално положението и настроенията в страната, конфронтират се ненужно с княза. Държането на руските дипломатически и военни представители в България понякога е грубо, използва се най – безцеремонно доброто отношение на българите към Русия. Личното отношение на руския император, оформяно често чрез интриги, понякога се оказва решаващо за насоките на руската политика към България. Пример за това е Александър III, който лесно се манипулира.
Правителство на руските генерали Соболев и Каулбарс.
Затрудненото положение на княза го принуждава отново да поиска подкрепата на руския император. По молба на българския владетел в Княжеството пристигат генералите Леонид Соболев и Александър Каулбарс. На 23 юни първият оглавява правителството с участие на консерваторите, а вторият получава военното министерство. Целта на княза е ясна – да изправи срещу общественото недоволство огромния авторитет на Русия и да пресече влошаването на отношенията между руската дипломация и консервативната партия. Отначало между консерваторите и руските генерали се установява пълно единодействие и разбирателство. Първа грижа на съюзниците е да изработят нов избирателен закон.
Законът, ътвърден от княза на 22 август 1882г. важи за иабори на Народно събрание, Държавен съвет и окръжни и общински съвети. С него се въвежда двустепенна система на гласоподаване. Също така се въввежда имуществен и образователен ценз. Князът получава правото да назначава председателя и подпредседателя на Народното събрание. Законът ликвидира прокламираното от конституцията широко народовластие. Сътрудничеството между генералите и консерваторите обаче е краткотрайно.
Руската политика в Княжеството не била единна. Определени кръгове в Петербург подкрепяли властническите амбиции на княза и консерваторите в борбата им срещу конституцията. Други среди се обособили в защита на либералите.
Твърде скоро князът и консерваторите се сблъскват с министър – председателя и военния министър по железопътния въпрос, защото последните логично подкрепят руският вариант и отхвурлят австро-унгарския проект. Опитът на Батенберг да компроментира генералите пред руския император не успял. Противоречията между княза и Русия се изострили. Батенберг споделял идеите на консерваторите, но се страхувал да се противопостави открито на генералите, без чиято поддръжка задържането на пълномощията било проблематично.
На 10 декември 1882г. е открито Третото ОНС , в което консерваторите имат мнозинство. Приети са важни за развитието на държавата закони – за териториално – административното деление, за чиновниците, за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък. Народното събрание взема отношение и по Дунавския въпрос. Тя трябвало да удължи срока на действие на Европейската комисия, да разшири властта й и да приеме изработените в Галац правилници за корабоплаване, речна полиция и надзор по Среден и Долен Дунав. Великите сили предпочитат да продължат пълномощията на Европейската комисия, вместо реката да се остави под надзора на крайбрежна комисия. Като васална държава България не е допусната до участие в Лондонската конференция. Затова княжеското правителство заявява, че няма да се подчини на решенията на конференцията, и така позиция получава пълна подкрепа от Наридното събрание.
Изострените отношения и усложнената обстановка принудили министрите консерватори Стоилов, Начович и Греков да си подадат оставка на 3 март 1883г. По този начин Соболев и Каулбарс останали пълновластни господари в Министерския съвет. Все пак, за да подчертае временния характер на тяхното управление, той назначава начело на министерствата не министри, а управляващи. В кабинета влизат А Теохаров – на правосъдието, Д. Д. Агура – на просвещението, К. Цанков – на външните работи, княз Михаил Ив. Хилков – на обществените сгради, търговията и земеделието, Т. Бурмов – на финансите. Фактически цялата власт е съсредоточена в ръцете на Соболев, защото само той поддържа връзка с княза.
Междувременно нараснало недоволството срещу правителството. По време на режима и консерваторите и либералите търсили съюзник в лицето на Либералната партия. По това време се очертавали две течения: на умерените (Драган Цанков), които се обявили за установяване на конституционен режим чрез споразумение с консерваторите и крайните (Петко Каравелов), които осъждали строго политиката на руското правителство в България и се обявили за пълно възстановяване на Търновската конституция.
Правителството на Драган Цанков. След настъпилите промени в правителството на генерал Соболев, на 3 март 1883г. Батенберг и консерваторите се оказали в трудно положение. Затова те започнали да търсят сближаване с умереното крило на Либералната партия, начело с Драган Цанков. Така на 3 септември 1883г. се изготвил компромисен проект на консерватори и умерени либерали за отмяна на режима на пълномощията. Предвижда се възстановяване на Търновската конституция, разпускане на Държавния съвет, изменение на конституцията от трето ОНС, което ще влезе в сила след 3 години. Споразумението не останало скрито за Русия. Появило се недоверие в Русия към княз Батенберг и промяна в политиката й към политическите партиив Княжеството. Ген Каулбарс направил изявление, че съюзяването на двете партии било добре дошло за Русия и с това дейността на двамата генерали в България приключила.
На 6 септември 1883г. княз Батенберг с манифест обявил отмяната на режима на пълномощията и възстановяването на Търновската конституция. Още на следващия ден (7 септември 1883г.) било създадено коалиционно правителство на умерени либерали и консерватори, начело с Драган Цанков.
Правителството на Драган Цанков и умерени консерватори. Края на септември и началото на октомври 1883г. Трето ОНС гласува конвенции за руския окупационен дълг и за построяването на жп линията Цариброд – Вакарел. Малко по-късно - на 10 ноември е подписана българо – руска конвенция, уреждаща статута на военния министър и руските офицери в българската армия.
Още на 5 декември 1883г. коалиционното правителство прокарало закон за промени в конституцията. Предвиждало се намаляване на броя на депутатите в Народното събрание, също така да се въведе имуществен ценз за избора на депутатите, да се създаде втора камара със законодателни и административни функции, броя на министерствата да се определя със закон, титлата на княза да се промени от “Светлост” на “Височество”, да се учредят държавни органи.
Промените трябва да влязат в сила след гласуване от ВНС след три години. Промените засилват властта на княза. На 31 декември настъпили отново промени в правителството на Драган Цанков – консерваторите били заменени с умерени либерали.
Направените отстъпки на Драган Цанков предизвикали широкото недоволство в Либераланата партия. Крайните либерали, начело с Петко Каравелов и Петко Славейков повели борба за пълното възстановяване на конституцията, която довела до победа над княза и правителството на Драган Цанков в края на 1884г. На 27 май 1884г. крайните либерали спечелили изборите за Четвърто ОНС.
Главни моменти в управлението на правителството на Петко Каравелов.
На 29 юни 1884г. било съставено правителство на крайните либерали, оглавено от П. Каравелов. Съставен е нов кабинет, в който влизат Петко Каравелов – министър – председател, министър на финансите и управляващ министерството на обществените сгради , земеделието и търговията – П. Р. Славейсков, министър на правосъдието – В. Радославов, министър на просвещението – Райчо Каролев.
Петко Каравелов обявява програмата на своя кабинет – възстановяване на Търновската конституция. За да не се усложняват отношенията с княз А. Батенберг, първата извънредна сесия на Четвърто народно събрание не отменя закона за изменение на конституцията от 5 декември 1883г., който трябвало да влезе в сила през 1886г. Дотогава Търновската конституция действа и правителството последователно ликвидира всички антиконституционни разпоредби, въведни от предишните режими. Законът за отменение на конституцията е отменен формално на четвъртата извънредна сесия на Четвърто народно събрание през лятото на 1886г.
Първа грижа на правителството е да подобри финансовото положение на страната, предвид стоящите на дневен ред международни задължения. Извършват се размествания в централния и в местния административен апарат и нови назначения на вакантни места. Усилено се подготвят законопроекти, засягащи отделните държавни ресори.
Първата редовна сесия на Четвъртото обикновено народно събрание е открита на 15 октомври 1884г. и закрита на 1 февруари 1885г. Тя развива изключително ползотворна работа – обсъдени са около 40 законопроекта, които засягат различни страни на стопанския и културния живот, на съдебните ведомства и др. Приет е закон за забран на употребата на румънски и сръбски монети, за намаляване стойността на руската сребърна монета, което трябвало да стабилизира българския лев и да го превърне в основна парична единица. Голямо значение има законът за Българската народна банка, който утвърждава единственото кредитно учреждение в страната като държавно със 10 000 000 зл. лв. основен капшитал. Грижата за решение на аграрния въпрос се проявява чрез закона за господарските и чифлишките земи. Той урежда оземляването на част от българското селячество. Няколко закона – за акциза върху питиетата, за гербовия сбор, за патентите на данъка върху недвижимите имущества – имат за цел да осигурят равномерното разхвърляне на данъците и редовното им събиране. Със специален закон е отменен закона за събранията, приет от пълномощническия режим. Законите за обществените и частните училища утвърждават демократичния характер на българското просветно дело. Също така П. Каравелов изработва закон за построяване на железопътна линия Цариброд – Вакарел чрез вътрешните ресурси на Княжеството. На 31 януари 1885г. Народното събрание гласува Закон за железниците, който предоставя на държавата право да строи, притежава и експлоатира железопътните линии.
Освен това на 30 септември 1884г. било сключено митническо споразумение между княжеството и Източна Румелия, а през 1885г. била основана Втората частна банка - Българска търговска банка в Русе.
Правителството на либералите обаче допуснало и редица слабости. Въпреки големия брой закони, приети от Четвъртото ОНС, крайните либерали не предложили нито един закон, който да се отнасял пряко до развитието и насърчаването на българската промишленост. Политиката, насочена към запазване на дребнособственическите отношения, спънала развитието на капитализма. В това отношение икономическата програма на Консервативната партия, насочена към покровителстване на индустрията, към образуване на сдружения и откриване на фабрики, бил по-прогресивна за времето си в сравнение с буржоазната идеология на Либералната партия.
В областта на външната политика правителството на Петко Каравелов положило усилия за уреждане на международните задължения на страната. Направени били настойчиви опити за подобряване на влошените лични отношения между българския княз и руския император, за да се избегнат нови усложнения в страната. Нестабилното вътрешно положение, слабите финанси и липсата на външна подкрепа обуславяли отрицателното положение на министър – председателя П. Каравелов към евентуално провъзгласяване на Съединението. След неговото извършване обаче на 6 септември 1885г. либералното правителство смело поело защитата му. То ръководело съдбините на България през дните на сръбско – българската война през 1885г. Каравеловото правителство обаче не намерило сили да се справи с вътрешната обстановка и загубило властта си на 9 август 1886г., когато княз Батенберг бил детрониран.
Заключение. ВРУ изгражда основните институции, необходими за нормалното съществуване на една държава. В тях събират знание и управленски опит първите български чиновници и администратори. Стореното превръща българското княжество в една практически независима държава, въпреки декларирания в Берлинския договор васалитет спрямо султана. Търновската конституция създава условия за развитието на капитализма, за стопански и социален напредък, съобразен с духа на времето, в което се ражда за живот Българската държава. Приетата Конституция има и няколко недостатъци – тя лишава от политически права половината от жителите на княжеството – жените. Князът получава големи правомощия, които при определени условия водят до формирането на личен режим и превръщането на Народното събрание в удобен инструмент за реализиране на користни амбиции. Прокараните в Търновската конституция принципи са повлияни както от решенията на Берлинския конгрес, така и от духа на тогавашното време. Но тя е безспорен успех в стремежа на българите да поставят своето общество и държавата си върху демократични основи. В нея надделяват буржоазно – либералните идеи и затова тя е една от най – прогресивните конституции за времето си.
Последвалите борби в политическия живот на княжеството били борби за утвърждаване на демократичния характер на Търновската конституция.
Княз Батенберг направил неуспешен опит да промени Конституцията с цел увеличаване на своите правомощия и налагане на личен режим. Постепенно започнали да се проявяват противоречия между руската политика и интересите на България. Намесата на Русия, често твърде безцеремонна, внасяла допълнително разединение в българското общество.
Важна е ролята на монарха в българския държавен и политически живот. Батенберг се оказва недозрял и неуверен политик, принуден да маневрира между двете големи държави с интереси на Балканите – Русия и Австро-Унгария. Упреците срещу него за режима на пълномощията не трябва да се пресилват. Това, което иска той, е един по-консервативен политически модел за държавата с цел по-лесното й управление.
