Увод. Периодът между Учредителното събрание и Съединението е важен за развитието на политическия живот на нова България. Учредителното събрание изработва една демократична конституция, чийто основи са атакувани веднага след нейното приемане. Опитите на княза и консерваторите да лишат Търновската конституция от някои нейни либерални елементи завършва с неуспех.
Друг важен момент от политическото развитие на Княжеството е опитът на Русия и нейната дипломация да се намесва във вътрешния политически живот на страната. В много сложно положение се оказва княз Батенберг, който е изчерпал почти целия си политически кредит и е започнал да губи доверието както на политическите групировки вътре в страната, така и на Русия, чието безспорно влияние върху България е признато от останалите Велики сили. Шестте години от Освобождението до Съединението включително се оказват сложни и бурни и завързват конфликти вътре в страната и в отношенията с Русия, чието разрешаване ще доведе до нови кризи в българския политически живот.
Опитът на княз Александър Батенберг да разшири своята власт чрез режима на пълномощията не успява и това е сериозен удар върху авторитета на монарха. Събитията през разглеждаия период имат и една изключително важна последица в международен план. На базата на взаимно недоверие между двамата монарси започва отдалечаването на Княжество България от Русия, което в следващите години прераства в открит конфликт.
През своето кратко съществуване Източна Румелия фактически се оформя като република с демократичен режим, с български характер. Принос за това имат както двамата управители, така и двете партии: Либерална (Казионна) и Народна (Съединистка) партия и цялото българско население. Извършването на Съединението през 1885г. изпълнява част от българската национална програма – политическо и икономическо обединение на княжеството и Източна Румелия.
Успешната съединистка акция заздравила авторитета на княз Александър Батенберг, но тъкмо това не желаели в Петербург. Руската дипломация преценила младия владетел като свой основен враг и главна пречка за подобряване на българо-руските отношения и настоявала за неговото отстраняване от престола.
Политическа криза (1886 - 1887г.) Политическото развитие на България в първите години след Освобождението е доста сложно поради липсата на всякакви традиции в държавния живот. Политическите партии в България се множат именно поради неразвитата политическа система. Първите политически групировки – консерватори и либерали се появяват в Учредителното събрание. Те не са обособени в партии в днешния смисъл на това понятие, а представляват течения, групи на съмишленици и т.н. Едва след падането на Стамболов започва оформянето на политически партии. Твърде често това са партии, малобройни като членски състав, с неизяснена докрай политическa идеология, изявяващи се и осъществяващи се главно посредством един лидер. Делението на русофили и русофоби е плод на развитието на политическия живот и руската политика в Бълагрия.
Различията между българските групировки и партии са главно по отношение на Русия. Що се отнася до другите велики сили, сред тях на първо място сток Австро-Унгария, която е основният съперник на Русия на Балканите. Отношенията с Турция се колебаят в зависимост от отношението на дадено правителство към проблема за Македония – дали в момента е за мирно развитие и поддръжка на Екзархията, или залага на въоръжени акции.
Негативната позиция на Русия спрямо княжеството се запазва и след признаване на Съединението, а това допълнително стимулира вътрешнополитическите борби. Нарасналият авторитет на Александър Батенберг като герой от войната със Сърбия и поведението на Великобритания в току-що преминалата криза затвърждават желанието на Петербург князът да бъде отстранен от българския престол.
Руската политика спрямо княжеството има за следствие увеличаването на напрежението и разделението на българското общество. Пред политическите сили застава дилемата: княз Александър Батенберг или Русия. Постепенно се оформят две крайно противоположни групировки, между които избухва непримирима борба.
Единият лагер, наречен русофилски, се оформя от умерените либерали на Драган Цанков, дейци от Народната партия от бившата Източна Румелия и част от офицерството. Той издига лозунга “Без Русия не можем”, което означавало, че княз Александър Батенберг трябва да бъде жертван в името на възстановяване на добрите българо-руски отношения.
“Русофобите” се оформят от средите на казионистите от бившата Източна Румелия, дейци на Консервативната партия, либералите около д-р В. Радославов, групата съединисти около З. Стоянов и Димитър Петков и останалата част от офицерството. Т. нар. “Княжеска партия” застава зад девиза “Без Батенберг няма България”. Те третират личността на княза като символ на обединена България и сувереността на държавата. Националистическите настроения са провокирани от отношението на руската царска дипломация към Съединението и намесата й във вътрешните работи на страната.
Русофобските настроения на част от обществото не са непременно свързани с прозападна ориентация, поне в началото. Едва по-късно част от тях ще станат твърди привърженици на някоя западна сила. След Съединението и Сръбско-българската война една голяма група от българското общество и офицерите са привърженици на княз Александър и едва по-късно те се оформят като русофоби. Т. нар. русофобски настроения са инспирирани от грубата намеса на Русия и нейните дипломатически представители в София и желанието да се свали княза. По този начин русофобите искат да запазят независимостта на България. Това не бива да се бърка с твърдението, че те са за независима българска политика. Една малка страна като България по принцип не може да води независима политика, а е принудена винаги да се съобразява с политиката на Великите сили и с тази на съседните й държави.
Либералното правителство възприема най-целесъобразния политически курс, с оглед на националните интереси – подобряване на отношенията с Русия, без да се отстранява княз Александър Батенберг. На 2 юни министър - председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов се срещнали с руския дипломатически представител П. Богданов в София. На срещата става ясно, че основната пречка за подобряване на отношенията е княз Батенберг. Те изразяват готовност да се оттеглят от властта, но отхвърлят възможността от детронация на княза.
Участие в политическия живот започва и армията. До Съединението в армията на княжеството и милицията на Източна Румелия почти всички офицерски длъжности се заемат от руски офицери (командните - всички). Българските офицери са подценени, нямат възможност за кариера и започват да се настройват срещу тях. Накои от руските офицери в двете армии не са на висота, твърде често това са хора, напуснали руска военна служба, за които няма бъдеще в руската армия. След Съединението и сръбско-българската война българските офицери придобиват самочувствие, получават повишение и застават зад княза, защото ако се върне руското влияние, на тяхно място отново ще могат да дойдат руски офицери на висшите длъжности във войската. Офицерите-русофили са завършили предимно руски военни училища.
Важна е и ролята на монарха в българския държавен и политически живот. Княз Александър Батенберг се оказва слаб политик, принуден да се съобразява с прекалено много взаимноизключващи се фактори – вътрешно и външнополитически. В центъра на политическите борби след Съединението застават князът и грубата руска политика.
Състоянието на българо-руските отношения във връзка със съдбата на княза създава тревожни настроения и сред висшия състав на армията. Русофилски настроените офицери застават на страната на опозицията и постепенно възприемат тяхната позиция. Антикняжеските чувства се подхранват и от неудовлетворени лични амбиции след войната. През лятото на 1886г. в някои офицерски среди назрява заговор за насилствено отстраняване на Александър Батенберг. Заговорниците получават недвусмислено насърчение от руското дипломатическо агентство.
Военният преврат от 9 август 1886г. и контрапревратът.
На 9 август 1886г. група русофилски настроени офицери, под ръководството на майор Петър Груев, кап. Атанас Бендерев, кап. Радко Димитриев и с подкрепата на Струмския пехотен полк, Първи артилерийски полк в София и юнкерите от Военното училище извършват държавен преврат. Князът е арестуван, принуден да подпише акт за абдикацията си и под конвой по р. Дунав е отведен в руското пристанище Рени, откъдето отпътува за Германия.
След преврата детронаторите се опитват да съставят временно правителство, в което включват водачите на всички политически партии в страната, без да вземат предварителното им съгласие. Повечето от предвидените дейци, като П. Каравелов, Ст. Стамболов, К. Стоилов, Т. Бурмов, Т. Икономов, К. Величков, Д. Греков, М. Маджаров, К. Никифоров и др., отказват да влязат в правителството. Така става ясно, че превратът не е подготвен политически. Заговорниците не са подготвили предварително състава на правителството и основните насоки на новия политически курс. Те не са наясно и с конституционните последици за страната. Всичко това говори за слабата политическа култура на българите.
Детронацията на княза поставя началото на т.нар. ”българска криза”, продължила в най-острата си фаза цяла година. Безпомощни да се справят със създаденото от самите тях безвластие, заговорниците искат да стоварят отговорността върху политическите сили. Съставеното на 10 август правителство, начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), министър на вътрешните работи – Др. Цанков, на външните работи – Хр. Стоянов и военен министър майор К. Никифоров, се оказва неспособно да закрепи резултатите от преврата и просъществува само три дни.
След първоначалната суматоха, либералите националисти и войсковите командири на някои гарнизони в провинцията, главно в Южна България, се надигат против детронацията на княза. На 10 август под ръководството на подполк. Сава Муткуров в Пловдив започва организиране на контрапреврат. За делото са спечелени командирите на дружините и полковете в Пазарджик, Хасково, Стара Загора,Търново, Ловеч, Видин, установена е връзка със Стамболов в Търново, който също се обявява за връщане на княз Александър Батенберг. Председателят на IV ОНС застава начело на силите на контрапреврата, като провъсгласява Муткуров за главнокомандващ войските на цялото княжество. В страната се установява двувластие – от София се разпорежда временното правителство, а от Търново – председателят на Народното събрание.
На 11 август 1886г. в Търново Стефан Стамболов, като председател на Народното събрание издава Прокламация срещу преврата. Подкрепят го гарнизоните, верни на княза. На 12 август Стефан Стамболов обявява княжеско наместничество в състав: Ст. Стамболов, П. Р. Славейков и Г. Странски. Още същия ден е обявено и Регентство в състав: П. Каравелов, Ст. Стамболов, майор К. Никифоров и правителство в състав: П. Каравелов – министър-председател; К. Стоилов – министър на външните работи, Ив. Евстр. Гешов – министър на финансите; В Радославов – министър на вътрешните работи; Г. Орошаков – министър на правосъдието, Т. Иванчов – министър на народното просвещение; майор О. Панов – военен министър.
В периода 13 – 15 август 1886г. се осъществява поход на шест полка от южнобългарските гарнизони срещу детронаторите в София. Детронаторите се разбягват, някои от тях са арестувани, Струмският и Артилерийският полк са изтеглени от София.
В същност единствен Стамболов след преврата от 9 август действа държавничекски. Като председател на Народното събраие (първата държавна фигура при отсъствието на княза от страната), той има смелостта да действа от името на България, а не се води от партийни пристрастия. Позицията на П. Каравелов се влияе от различни фактори – политически, страх от силата на Русия, стари проруски настроения, произлизащи от факта, че е руски възпитаник.
Именно по въпроса за съдбата на княза се разминавали позициите на Каравелов и Стамболов в период на безкняжието. За председателя на Народното събрание князът отсъствал временно и това трябвало да се узакони чрез назначаване на наместничество.
На 15 август 1886г. Ст. Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, който я получава в гр. Лемберг (Лвов), на австрийска територия, с която го моли да се върне обратно в България и да заеме трона си.
На следващия ден (16 август) князът издава “Прокламация до българския народ” за назначаване на наместничество в състав: Стефан Стамболов, д-р Георги Странски, П. Р. Славейков. Със същата прокламация е назначено и правителство в състав: В Радославов – министър-председател; Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министрството на финансите, Д. Тончев – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение и полк. Д. Николаев – военен министър.
Така Стамболов елиминира Каравеловото правителство и то се оттегля от властта. На 17 август княз Александър Батенберг се завръща в България и поема управлението. Но успехът на контрапреврата и тържественото посрещане не го успокояват. Положението в страната в неспокойно – извършват се арести на замесени в преврата и политически противници, войската е лишена от много офицери и деморализирана. Князът не притежава необходимата за такава сложна обстановка решителност и смята, че без формалната санкция на Русия не би могъл да управлява страната. Без знанието на Стамболов и правителството той изпраща още на същия ден телеграма до император Александър III, с която иска одобрение за връщането си в България. Отговорът от Петербург, пристига на 20 август 1886г. в Нова Загора, където се намират князът и придружаващите го в пътуването из страната лица. В писмото руският император изтъквал, че не може да одобри завръщането на Батенберг и че нямало да направи нищо за България, докато той се намирал на територията й.
На 25 август 1886г. княз Александър I оповестява доброволната си абдикация от българския престол. В издадената за целта прокламация е обявен съставът на назначеното от него регентство – Стамболов, Каравелов и подполк. Сава Муткуров, които трябвало да управляват страната до избора на нов княз.
Управление на Регентството. На 1 септември започва петата изънредна сесия на IV ОНС, което взема решение за свикване на Велико народно събрание за избор на нов княз. Очакването е, че след отстраняването на княз Александър Батенберг руският император ще бъде по-благосклонен и ще предложи кандидат за българския престол.
Междувременно правителството на Радославов безцеремонно се разправя с опозицията – заподозрените офицери и чиновници се уволняват или разместват, много обществени дейци са арестувани, военни и граждански лица търсят спасение в емиграция. Непрестанно нарастват емигрантските групи в Русия, Румъния, Сърбия и Турция. Предвид всичко това, за руското правителство е важно, преди да предложи кандидат за българския престол, да възстанови контрола си върху управлението на княжеството. С тази цел на 13 септември 1886г. пристига нов руски дипломатически агент в България – ген Н. Каулбарс, военно аташе във Виена. Два дни по-късно той връчва на правителството нота с руските искания: да се отложат изборите за Велико Народно събрание, да се вдигне военното положение и да се освободят всички задържани след преврата на 9 август.
Исканията се разминават с официалните декларации на Русия за ненамеса във вътрешните работи на страната. Въпреки това регентството и правителството проявяват готовност за компромис. Още на 15 септември е взето решение за отмяна на военното положение и се обсъжда формата за освобождаване на учатниците в преврата. Но по въпроса за отлагане на изборите за ВНС правителството отказало.
В периода 22-28 септември 1886г. ген. Н. Каулбарс решава да направи пропагандна обиколка в Северна България. Целта му била да влезе в непосредствен контакт с народа. Неговите намерения били осуетени от властите.
На 28 септември 1886г. се провели изборите за III ВНС, като правителството спечелва 420 от общо 590 мандата. На 1 октомври ген Н. Каулбарс уведомява правителството с нота, че Русия не признава изборите и смята Великото народно събрание за незаконно. На 13 октомври 1886г. във варненското пристанище пристига руски военен кораб “Забяг”, с което Русия се опитала да окаже натиск върху Регентството и Правителството, но не успяла – на 15 октомври се открива сесията на III ВНС. На 17 октомври пристига и втори руско военен кораб – “Памятъ Меркурия”. Според руското правителство военните кораби са изпратени да защитават руското консулство във Варна, но в действителност целта е да се сплаши регентството и да се подкрепят русофилските сили в страната.
Успоредно с това в нотите на Каулбарс се появяват и открити предупреждения за скъсване на дипломатическите отношения. Руско-българските отношения стават все по-обтегнати, а положението на княжеството става критично, както във външен, така и във вътрешен план. В Пловдивско, Сливен, Бургас и в Северна България избухват русофилски бунтове, които са потушени бързо от правителството.
Регентството търси начин да подобри отношенията с руското правителство, без да се стига до пълно подчинение на диктата на Петербург. На 17 октомври правителството взима решение да се освободят от затвора детронаторите.
На 29 октомври 1886г. III ВНС избира за български княз датсия принц Валдемар, син на датския крал Християн IX и брат на руската императрица Мария. На 31 октомври датският крал от на своя син отказва предложението. Всички български жестове за сдобряване с Русия се оказват напразни.
На 1 ноември ВНС гласува оставката на Петко Каравелов и избира на негово място Георги Живков и регентство в състав: Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров и Георги Живков. Също така е избрана и делегация в състав К. Стоилов, Д. Греков и К. Хаджикалчов да посети столиците на Великите сили, за да изложи същността на българския въпрос и да поиска съдействието за излизане от кризата чрез избор на княз.
Регентите и министрите се намират все още в Търново, когато в Пловдив става един неприятен инцидент – местните власти нанасят побой на гавазина на руското консулство. Каулбарс веднага изпраща ултимативна нота на Г. Начович с искане до 5 ноември да се уволнят бригадния командир и комендантът на града, да се накажат преките виновници и да се отдадат почести на руското знаме пред консулството. Също така заплашва и от скъсване на дипломатическите отношения между Русия и България.
На 6 ноември ген. Каулбарс обявява скъсване на дипломатическите отношения с България. На 8 ноември руските дипломати напускат Княжеството. Скъсването на дипломатическите отношения с Русия утвърждава българската независимост. Краят на кризата с избора на Фердинанд на българския престол представлява сериозен неуспех за руската дипломация. Тя не съумява да използва силните русофилски настроения на българите, за да утвърди чрез тях силно влияние на Балканите. От този момент нататък Русия се ориентира към Сърбия като неин фаворит на Балканите. За България скъсването с Русия води до липсата на сериозна външнополитическа подкрепа от една от най-влиятелните в района велики сили. Австро-Унгария не може да заеме мястото на Русия, защото нейната експанзия е насочена също към западната част на Балканите и по-късно към Македония.
В Петербург разбират, че в българо-руското противоборство настъпват усложнения особено след провала на мисията на Каулбарс и скъсването на дипломатическите отношения с Княжеството. Налага се руското правителство да внесе успокоение в европейския концерт. Поредният ход на Петербург е още по-несполучлив – през ноември 1886г. е издигната кандидатурата на грузинския княз Николай Мингрели, обвързана с промени в състава на Регентството и правителството и свикване на ново Велико народно събрание. Кандидатурата е отхвърлена категорично от Регентството, правителството и депутатите. Срещу кандидатурата се противопоставят и Англия, Австро-Унгария и Италия.
Българските управляващи среди са подготвени за подобен обрат с избраната от ВНС делегация пред Европа. Българските пратеници потеглят на 20 ноември във Виена, Берлин, Париж, Лондон, Рим, Цариград. На делегацията е отказан прием в Петербург. Във Виена делегацията за пръв път влиза в контакт с принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски като евентуален претендент за българския престол.
По-нататък мисията на българската депутация се развива нееднозначно: в Берлин препоръчват разбирателство с Русия, в Лондон поздравяват българите за водената от тях политика и оказаната съпротива срещу намесата на Русия, но съветват да не се бърза; в Париж внушават отстъпчивост пред руските искания, а в Рим изразяват симпатии към България и подсказват да се прибегне към посредничеството на Високата порта за нормализиране на отношенията с Петербург. Дипломатическата обиколка само потвърждава противоречивостта между мненията на Великите сили и показва, че нито една от тях не желае да се ангажира с официална подкрепа на която и да е кандидатура на български княз.
Междувременно Портата влиза в ролята на посредник. В Цариград е повикан Др. Цанков като представител на русофилската опозиция за преговори с турските управляващи среди; пристига и специалният български пратеник Г. Вълкович и трима делегати от Европа. Великият везир Кямил паша иска чрез помирение на политическите партии да се постигне съгласие за съставяне на смесено регентство и правителство за удовлетворение на Русия. Идеята е да се избегнат усложненията, но тайно да се подкрепят софийските управници, тъй като намаляването на руското влияние в България се желае от Цариград. Софийските управляващи кръгове са далеч от идеята да се сключва споразумение с опозицията. Те застават на позицията, че промените в управленските органи могат да се извършват от съществуващото ВНС, и то при условие, че Портата представи кандидат за престола. Все пак за да не се охладят отношенията с турското правителство, а и имайки предвид съветите на Великите сили да се даде удовлетворение на Русия, от Русия демонстрират готовност за компромис.
В края на януари Начович телеграфира на Вълкович, че на опозицията могат да се отстъпят едно регентско място и два министерски поста. Прекъсването на преговорите не е изненада за никого.
Междувременно през ноември 1886г. в Бургас избухва бунт, под ръководството на капитан Набоков. По това време се създават и комитети на русофилските емигранти в Цариград, Одрин и Букурещ. През декември емигрантите-съединисти изпращат махзар до Високата порта за турска окупоация на България. В период 28 декември 1886г. – 23 януари 1887г. се провеждат неуспешпни преговори на К. Стоилов с Драган Цанков и русофилската емиграция в Цариград.
В началото на 1887г. офицерите емигранти в Румъния създават комитет за въоръжено въстание в България. Те установяват връзка с началника на Силистренския гарнизон Хр. Кръстев и с офицери от Русенския гарнизон, които са спечелени за идеята. Направени са опити да бъдат привлечени към заговора и съмищленици от други военни части в страната.
Бунтът избухва преждевременно в Силистра на 17 февруари 1887г., а в Русе на 19 февруари. Той е потушен от правителството с помощта на войскови части от Русе, Шумен и Варна. Ръководителите на въстанието са арестувани и съдени от военно-полеви съд. Девет души са осъдени на смърт чрез разстрел: Ат. Узунов, майор Ол. Панов, кап. Г. Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручик Кожухарски, подпоручик Тръмбешки, подпоручик Енчев, подпоручик Т. Кърджиев, подпоручик Ал. Цветков.
В потушаването на русофилските бунтове дейно вземат участие дружинките “България за себе си”. Тези структури се създават в много градове и села в края на 1886г. и началото на 1887г. със задача да подкрепят политиката на правителството и регентството.
Правителството смазва метежите и взема мерки да заглуши всеки опозиционен глас в страната. Още на 19 февруари са арестувани видни политически дейци от русофилските среди: П. Каравелов, М. К. Сарафов, Ст. Данев, Г. Орошаков и много други. На 19 февруари 1887г. са затворени в Черната джамия (дн. “Св. Седмочисленици”) и им е нанесен побой. Следва нова вълна от уволнения на военни, интерниране на граждански лица и емигриране от страната. Бруталните насилия създават критична обстановка в страната и злепоставят управляващите кръгове в международен план.
След потушаването на войнишките бунтове в Силистра и Русе започва нов етап в расзвитието на българската криза. Регентството и правителството разбират, че продължаването на безкняжието крие големи опасности за страната както във вътрешен, така и в международен план. Изходът е да се намери княз, без да се търси предварителното одобрение на Великите сили. За тази цел трябва да се намери кандидат, готов да приеме избора и да дойде в България, въпреки съпротивата на Русия и преди решението на силите, подписали Берлинския договор. През декември 1886г. Стамболов отправя покана до румънския крал и султана да поемат бълагрския трон, но те отказват.
Междувременно през март 1887г. К. Стоилов заминал за Виена , за да намери кандидат, готов да изпълни условието на регентството.
След продължителни преговори и след категоричен отказ на бившия княз в кря на май да се завърне в България без предварително съгласие на силите, принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски приел предложението да бъде избран за български княз. На 25 юни / 7 юли 1887г. III ВНС избрало Фердинанд за български княз. Русия обявил избора за незаконен. След почти едномесечни преговори, новоизбраният княз приел избора и на 2 август 1887г в Търново положил клетва в залата на ВНС.
На 10 август 1887г. под силен руски натиск Високата порта отправя нота до правителството, с която заявява че Турция и великите сили смятат присъствието на Фердинанд в Бълагрия неотговарящо на клаузите на на Берлинския договор. Тайно Турция уведомява правителството, че нотата е формална и не изисква отговор. С това Високата порта мълчаливо приема присъствието на Фердинанд на българския трон.
Междувременно на 27 юни правителството на В. Радославов подало оставка и още същия ден било формирано правителство с министър-председател д-р К. Стоилов. След полагането на клетва от княз Фердинанд регентите снели пълномощията си, а правителството на К. Стоилов подало оставка.
Управление на правителството на Стефан Стамболов (20 / 21 август 1887 – 18 май 1894г.)
На 20 август 1887г. бил обявен съставът на новото правителство, начело със Стефан Николов Стамболов, който поел и поста на министър на вътрешните работи; д-р Г. Странски- министър на външните работи, Гр. Начович – министър на финансите, К. Стоилов – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, полк. Сава Муткуров – министър на войната.
Вътрешна политика. Управлението на правителството на Стамболов продължило до 19 май 1894г. Новото българско правителство било съставено от хора, изразяващи интересите на онази част от българското общество, която стопански и политически била ориентирана към Централна и Западна Европа.
На 30 август е вдигнато военното положение и са насрочени избори за V Обикновено народно събрание. Междувременно се оформяла и Либералната (Радославистката) партия. Изборите се провели в периода 28 септември – 9 октомври. В резултат на предприетите насилствени мерки, мнозинството от депутатите са от привържениците на правителството, част от Либералната партия, южнобълагрските либерали (З. Стоянов и Д. Петков с дружинките “България за себе си”).
Първата редовна сесия на V ОНС е открита на 15 октомври (до 17 декември 1887г.) с тронно слово на княз Фердинанд. В него се изтъква, че в страната цари ред, което е гаранция за спечелване на симпатиите на султана и на Великите сили. Народното събрание гласува и обсъжда бюджета и редица закони, отнасящи се до устройството на съдебната система, на окръжните съвети, на пограничната стража и др. Най-важните са приети в края на сесията на парламента.
На 13 декември Народното събрание гласува Закон за печата, с който се ограничава възможността за публична изява на опозицията. На 14 декември е гласуван Законът за изтребление на разбойничеството. Предназначен да се справи с разбойничеството, законът позволява и разправа с политически противници. Член 13 на закона прави подсъдни на военнополевите съдилища всички, които вдигат бунт в държавата. С чл. 12 се въвеждат т.нар. “екзекуции” на села, които укриват разбойници или отказват помощ при преследването им. При “екзекуциите” се въвежда за неопределен срок войскови части в селото, които се издържат от населението.
Законът за изтребление на разбойничеството и Законът за печата били ограничителни и имали антиконституционен смисъл, тъй като противоречали на прокламираните в Търновската конституция права и свободи на гражданите. Друго нарушение било и преглеждането на частната кореспонденция от специални служители. Правителството уволнявало от служба онези служители, които споделяли възгледите на опозицията.
Опозицията била принудена да се води нелегална борба срещу режима на Стамболов – заговорите се редували с атентати, убийства, изпращане на въоръжени чети, които били сформирани в средите на емигрантите. Русофилската буржоазия и емигрантите – офицери нямали цялостна организация от национален мащаб. Най-организираната съпротива оказали бившите съединисти от Източна Румелия – М. Маджаров, Ст. Бобчев и др. Към тях се присъединили и привържениците на Др. Цанков. От тези среди се формирала политическата емиграция в Русия, Турция, Румъния и Сърбия. Това била т.нар. нелегална опозиция.
В края на 1887г. чети на русофилска емиграция, ръководени от капитан П. Набоков и капитан П. Боянов навлизат от турска територия, но са разгромени бързо.
Стамболов преследва не само противниците на официалната политика, но и всички по-самостоятелни и влиятелни дейци. През пролетта на 1888г. е организиран процес срещу майор Христо Попов, обвинен в материални злоупотреби. Майорът е участник в Сръбско-българската война, виден деец на контрапреврата и човек с обществен авторитет. Близостта му с княз Фердинанд и неговото независимо поведение го правят опасен за премиера като потенциален претендент за поста военен министър. Скалъпеният процес отстранява майор Попов от армията.
Против княз Фердинанд и правителството на Стамболов било и духовенството, което още от началото не възприело новоизбрания владетел, поради русофобския изход от кризата.
Правителството на Стамболов третирало ръководството на Българската православна църква като част от политическото русофилство. От това следвало и отношението към Църквата като към опозиционна сила. В периода 1888 - 1889г. разногласията придобили доста остър характер.
На заседание Светия Синод отказал да посети министър-председателя и княза, което означава, че не ги признава. Полицията закрива заседанието, а митрополитите са въдворени в епархиите си. По отношение на Светия Синод и отделни митрополити били предприети строги мерки за потушаване на съпротивата им против княз и органите на властта.
През януари 1890г. министър-председателя Стефан Стамболов разкрива заговор на майор Коста Паница за прогонване на княз Фердинанд от престола и сваляне на Стамболов. Майор Паница е осъден и разстрелян, няколко офицери са уволнени от армията и изгонени от страната.
През март 1891г. бил устроен атентат срещу Стефан Стамболов, негова жертва обаче станал министърът на финансите Хр. Белчев. На 16 февруари 1892г. в Цариград бил убит дипломатическият представител д-р Георги Вълкович, привърженик на правителствената политика. Атентатите, организирани от опозицията не им помогнали. Политическите убийства довели до засилване на репресиите срещу нейните представители.
През есента на 1892г. в страната възникнало още по-голямо напрежение по повод усилията на премиера Стамболов да създаде династия чрез женитбата на княз Фердинанд. За улесняването на изпълнението на тази задача, било необходимо да се измени член 38 от Търновската конституция. Той повелявал, че престолонаследника трябва да изповядва източноправославна вяра, което затруднявало княза. През ноември 1892г. Стамболов внесъл за изменение чл. 38, и предизвикал недоволство сред населението. Членът се променял така, че не задължавал престолонаследника да изповядва източноправослявна вяра.
На 8 април 1893г. била организирана сватбата на Фердинанд с Мария – Луиза Пармска, а на 3 май 1893г. проектът на Стамболов бил одобрен от IV ВНС и били извършени промените в Конституцията. На 18 януари 1894г. бил роден престолонаследникът Борис.
Междувременно се появяват сериозни пукнатини и в управляващите среди. Натискът на Стамболов и Муткуров над съдебните власти се посреща с недоволство и от техните съюзници в кабинета – Стоилов и Начович, които заплашват с оставка. С големи усилия Стамболов предотвратява правителствената криза, която би усложнила неговото положение. Все пак през декември 1888г. двамата бивши консерватори напускат кабинета и са заместени от Д. Тончев – министър на правосъдието и Иван Салабашев – министър на финансите.
На 2 август 1891г. на Бузлуджа била създадена Българската социалдемократическа партия, а през лятото на 1893г. се оформила и легалната опозиция (консерватори, либерали, съединисти, радослависти) – К. Стоилов., Гр. Начович, Д. Тончев, В. Радославов. Печатен орган на тази част от опозицията става в. “Свободно слово”.
Съединената легална опозиция започнала политическата си дейност през втората половина на 1892г., когато били смекчени репресивните мерки на правителството. Обект на критика на опозицията била вътрешната политика на кабинета.
Стопанска модернизация и напредък. За пръв път след Освобождението Стамболов осъществява единна държавна стратегия на стопанско развитие. Макар и непоследователна в някои отношения, тя стабилизира икономиката и полага добри основи за ускорен капиталистически напредък. С активна протекционистка политика правителството брани от конкуренцията на евтините европейски стоки и насърчава местното производство. През октомври 1887г. е приет Закон за протекционистични митнически тарифи, чрез който се налагала протекционистката политика в България като единствена възможна за развитието на страната.
В края на 1887г. Народното събрание приема програма за насърчаване на българската промишленост. Мерките включват задължително изкупуване на местни стоки, отстъпки на български индустриалци при строеж на фабрики, внос на машини, сключване на договори за готова продукция, отпускане на безлихвени заеми, даване на концесии на производители, освобождаване от данъци, такси, намаление при превози и др. Също така е приет и закон за сключване на търговски договори с други държави, с който се създава възможност за заобикаляне на ограничителните клаузи на Берлинския договор. На 11 ноември 1889г. е сключена търговско-митническа спогодба с Англия. Това е първият самостоятелен търговски договор. През следващата година подобни търговски споразумения се сключени с Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия.
Икономическата политика на Стамболов, а по-късно и на Стоилов, преследва една и съща цел – укрепване на българската икономика и търговия, бързото модернизиране на страната във всяка област. Законът от 1887г. за митата налага в България протекционистката политика, която единствено може да спомогне за бързото развитиена страната. Сключването на първия временен търговски договор е с Англия и е последван от договори с други европейски страни, което представлява икономически и политически успех за България, тъй като по Берлинския договор като васално княжество тя няма право да сключва сама търговски договори.
В края на 1892г. в Народното събрание е внесен законопроект за Закон за насърчаване на местната промишленост. Законопроектът предвижда редица облекчения за индустриалците – освобождаване от данъци и мита, предимство при държавни търгове и доставки, отпускане на терени за строителство и се. Законопроектът е приет по принцип на първо четене, но окончателното му приемане се отлага поради чъншнополитически причини.
През 1888г. режимът не само успява да задейства отделните механизми на държавната машина, но и да обърне поглед към стопанските и финансовите проблеми на страната. През лятото на същата година на 31 юли е завършена и пусната в експлоатация железопътната линия Цариброд-София-Вакарел, която осигурява пряката връзка с Централна и Западна Европа. Направена е и програма за построяване на железопътни линии – Ямбол - Бургас, Каспичан - Шумен, Търново – Севлиево, София – Кюстендил. Те ще се строят по стопански или концесионен начин и ще се експлоатират от държавата. Започва мащабно изграждане на пътната мрежа в страната. Направена е и програма за построяване на модерни пристанища във Варна и Бургас.
Стремежът към ускорено обществено строителство изисква знчителни капитали, с каквито страната не разполага. За тази цел трябвало да се сключи външен заем, необходим и за разплащане на неотложни дългове. Повече от две години българската дипломация прави настойчиви постъпки да получи заем от чужбина, но те са посрещани сдръжано, поради несигурното положение на страната. На 5 октомври 1888г. е сключен първият външен заем в Лондон, който е свързан със спогодбата за откупуване на железопътната линия Русе-Варна от английската компания концесионер. Той е в размер 46 777 500лв. Средствата отиват за погасяване на вноски от източнорумелийския дълг, за изплащане на линията Русе-Варна, за разходите на правителството по линията Цариброд-Вакарел и за купуване на военни припаси.
През 1892г. е сключен втори външен заем, на стойност 142 780 000 лв. с виенската Лендербанк за нуждите на железопътното строителство и военни доставки.
За да бъде изработена една цялостна икономическа програма, трябвало да се проучи състоянието на стопанството и да се набележат мерки за развитието му. С тази цел през 1888г. към Министерството на Народното просвещение е създадена специална индустриална комисия. Положени са грижи и за развитието на вътрешна търговия. Правителството отделило и значителни средства за изграждане на центъра на София.
Постиженията в икономическото развитие на България се излюстрирали на организираното през август-ноември 1892г. Първо Пловдивско изложение. То представяло състоянието на земеделието, занаятите и индустрията в България, за да се насърчат местните производители, за насърчаване на производството и да се подпомогне разивитето на търговията в страната. В този смисъл изложението представлявало поредна крачка за насърчаване на местното производство.
Развитие на културата. Правителството на Стамболов оказало активно съдействие и за развитието на културата, науката и образованието. През 1888г. бил приет Закон за Висшето училище (Софийския университет), което е открито на 3 октомври. През декември 1891г. бил приест и Закон за народното просвещение заедно със Закона за устройството на въоръжените сили. В Условията на Стамболовото управление обаче интелигенцията нямала възможност да развива интелектуалните си способности, тъй като в много отношения хората се преценявали не толкова по професионализма им, колкото по предаността им към правителствената политика. Това е една от причините по-голямата част от българските културни дейци да е в опозиция на правителството.
Така наречената прозападна политика на Стамболов не е резултат на русофобски настроения, а е плод на грубата политика на Русия, липсата на какъвто и да е компромис от нейна страна, което не оставя алтернатива на Стамболов и неговите привърженици. Последвалото икономическо ориентиране на България към западна и централна Европа се дължи на факта, че именно оттам тя може да получи необходимите й заеми, капитали, промишлени стоки и оръжия за българската армия, както и възможност да изнася своите селскостопански произведения. Икономическата структура на Русия (развито селскостопанско производство, недостатъчно развита промишленост) не може да доведе от интензивен търговски обмен между нея и България. На практика във външнополитическо отношение България се нуждае от Русия, а в икономическо - от Централна и Западна Европа. Това е една от спецификите на българската външна политика и нейна трагедия.
Външнополитически приоритети. Не по-малко активна е външнополитическата дейност на Стамболовия режим, независимо, че резултатите са по-скромни. Тя е насочена към преодоляване на международната изолация на страната чрез подкрепата на Високата порта и приятелски разположените държави – Англия, Австро-Унгария и Италия. Управляващите среди в София целенасочено демонстрират вярност към сюзерена, което трябвало да покаже, че България стриктно спазва Берлинския договор. От Портата се очавка не само помощ срещу външен натиск, но и съгласие за уреждане на редица двустранни въпроси : пощенски, паспортен, митнически, железопътен и др. При това всички руски инициативи по българския въпрос се адресират чрез Цариград.
На 13 февруари 1888г. руският посланик Нелидов с вербална нота до великия везир настоява Турция като сюзерен да уведоми официално българското правителство и Великите сили, че присъствието на Фердинанд в България е в нарушение на Берлинския договор и затова е незаконно. Портата съобщава на 22 февруари в София съдържанието на нотата, като дава да се разбере, че няма намерение да се намесва решително в българските работи. Българското правителство отново дава да се разбере, че няма да отстъпи пред никакъв външен натиск. В същото време реакцията на силите на поредната руска инициатива показва, че скорошно признаване на Фердинанд не може да се очаква и трябва да се насочат към отстояване на държавния суверенитет на страната. В противоборството си с руското правителстто Стамболов имал на своя страна Великобритания и особено Австро-Унгария. Император Франц Йосиф окуражавал Фердинанд, като се обявил срещу намесата на Русия и заявил, че изборът на княза щял да запази и за в бъдеще своя вътрешен характер.
При управлението на Стамболов проблемът за националното обединение не е оставен на заден план. Но при сложното и несигурно вътрешно и външнополитическо положение на княжеството не може да се активна политика по отношение на Македония и Тракия. Ето защо Стамболов се опитва да поддържа добри отношения с Османската империя, за да решава по мирен път и с помощта на турското правителство проблемите на българите в Европейска Турция. Преди всичко неговите усилия са насочени към утвърждаването на българския елемент в европейските вилаети. Това се изразява в подпомагане на дейността на българската Екзархия, укрепване на българското просветно и културно дело, осъществяване на натиск върху новата порта за даване на нови берати за екзархийски владици в Македония.
На този етап това е съществен принос за българското дело в тези области. Утвърждаването на българския елемент улеснява бъдещата борба за обединение, подобно на случая с Източна Румелия. Това не се харесва на крайните македонски кръгове, които са против всякакви съглашения с Османската империя. В последна сметка в убийството на Стамболов са замесени хора от тези среди. Тази политика е следвана и от правителството на К. Стоилов, което показва, че тя е единствено правилна при тогавашните условия.
През прил 1888г. се поставя първото искане за берати за владици в Македония. Междувременно сръбският крал Милан абдикира в полза на сина си Александър Обренович. Постепенно Русия се ориентирала към Сърбия, която от своя страна засилвала пропагандата си в Македония.
През февруари 1890г. Стефан Стамболов изпраща нота до Високата порта, в която наред с други въпроси отново се поставя искането на владишки берати в Македония. На 4 юни се изпраща нова нота на Стамболов до Високата порта за признаването на Фердинанд за княз и искане за владишки берати в Македония. По същото време искане за берати в Скопска, Охридска и Велешка епархии отправя и Йосиф I. Великите сили без Русия и Франция, подкрепят искането на княза и екзарха. След около месец (на 5 юли) е издадено султанско ираде за екзархийски митрополити в Скопска и Охридска епархии и позволение за свободно посещаване на екзархийски митрополит в Одрински вилает. В ирадето се дава разрешение за издаване на екзархийски вестник (“Новини”) и за построяване на българска църква в квартал “Фенер”. Бератите са издадени на българското правителство, с което се признава че княжеството е законният представител на българите в Македония и Одринско.
Нов натиск върху Високата порта започва през февруари 1894г. и се изразил в постъпки на дипломатическия агент Димитров и екзарх Йосиф и масова протестна кампания в княжеството по повод на отнемането на автономията на българските училища и превръщането им в частни. Същност това е нарушение на извоювани вече права на българското учебно дело. Същевременно турската администрациоя забранила отварянето на нови български училища, но разрешавала откриването на гръцки и сръбски училища.
На 12 април 1894г след продължителни искания на екзах Йосиф И, подкрепен категорично от българското правителство, е издадено султанско ираде за митрополитски берати за Велешка и Неврокопска епархии. Българската екзархия получила официално правото върху българските училища в Македония и Одринско. В ирадето се разрешава също да се закупи сграда за Екзархията в Пера, даден е терен за построяване на българско духовно училище в Цариград.
Междувременно на 23 октомври 1893г. се създава Вътрешна революционна организация.
Сваляне на Стамболов от власт. С намаляването на външнополитическите трудности вниманието на обществеността се съсредоточава върху въпроса за характера на вътрешното управление. Диктаторската практика все повече тежи на голямата част от интелигенцията, затруднява стопанската дейност на предприемачите, отблъсква и някои от сподвижниците на Стамболов. Тези симптоми са доловени от опозиционно настроените радослависти, бившите консерватори Начович и Стоилов и групата на Д. Тончев.
Опозиционните настроения се подклаждат и от Фердинанд, чиито отношения с премиера стават все по-обтегнати. Противоречията между двамата зачестяват, защото монархът се чувства вече закрепен на престола и иска да управлява.
През лятото на 1893г. радослависти, тончевисти, бивши консерватори и южнобългарски съединисти образуват “съединена легална опозиция”. На 13 юни 1893г. започва да излиза в-к “Свободно слово”, който започва аростно да критикува режима, разкрива вършените от него беззакония, но не засяга личността на монарха.
В периода февруари – март 1894г. когато се провеждали парламентарните избори в с. Садина възникнал конфликт. Била повикана полицията, която употребила оръжие. Тогава Стамболов наредил да се извърши “екзекуция” на с. Садина. Опозицията предприела широкомащабна кампания срещу правителството.
Стамболов не се ориентира и с измененията в европейската външнополитическа сцена. С всеки иаминал ден се засилвали противоречията между Германия и Австро-Унгария от една страна и Великобритания и Франция от друга. Франция се опасявала от война с Германия. Затова по нейна инициатива през лятото на 1891г. било подписано първото френско-руско политическо споразумение. По-късно тези споразумения били подкрепени с военни конвенции. Германия пък се опасявала от международна изолация. Следвана от Австро-Унгария тя търсела начин да подобри отношенията си с Русия.
На 15 април княз Фердинанд назначил за военен министър полк. Рачо Петров, негов доверен човек. Моментът е подходящ Стамболов да бъде отстранен от власт. По повод на една скроена от двереца интрига на 14 май Стамболов подава за 15 път оставката си. На 18 май 1894г. князът я приема и с това се слага край на осемгодишното му управление.
Оценката за Стамболов като личност, политик и държавник е сложна и нееднозначна. Стамболов успява да “преведе” княжеството през бурния период на кризата 1886-1887г., като запазва неговата независимост. С избора на Фердинанд на българския престол приключва един етап от сложното и трудно развитие на държавата. Твърдият политически курс на Стамболов през следващите години засилва структурата на държавата и не позволява в нея да се разгърнат разрушителни процеси. Със своята твърда политика той успява да наложи Фердинанд на престола и в крайна сметка Русия е принудена да го признае. Висок е неговият принос за стопанското развитие на страната, като налага принципите на протекционизма и създава условиа за бързото й развитие през следващите години. Тази политика е продължена и от неговите наследници.
Управление на Народната партия (19 май 1894 - 18 януари 1899г.). На 19 май 1894 г., два дни след като Стамболов подава оставка е назначено правителство начело с д-р К. Стоилов. В състава му вялизат: Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министрството на обществените сгради, пътищата и съобщенията; Иван Ев. Гешов – министър на финансите, В Радославов – министър на правосъдието и управляващш Министерството на просвещението, Д. Тончев – министър на търговията и земеделието; Рачо Петров – военен министър.
Вътрешна политика. Още на първото си заседание на 20 май 1894г. Министерският съвет се обединява около три принципа: законност, правосъдие и икономии. На следващия ден във в. “Свободно слово”, изпълняващ ролята на официоз, публикува правителствена декларация. В нея се форммулират основните задачи на кабинета : демократизиране на управлението, възстановяване на граджанските свободи, подобряване на икономическото положение. Декларацията е ново уверение към заинтересованите Велики сили, че правителствената промяна в България я наложена само от вътрешни проблеми.
К. Стоилов бърза да оправдае очакванията на обществото и да възстанови спокойствието в страната. Още на 19 май вечерта той нарежда да бъдат освободени всички интернирани и лежащи в предварителен затвор граждани. Тази мярка засяга редица общественици, редактори и известни журналисти. Между освободените са митрополит Климент, Тр. Китанчев, Р. Косев, Ст. Петров и др. В периода май-август 1894г. се осъществява политическа амнистия на осъдените по политически причини по време на управлението на Ст. Стамболов. На амнистия подлежат подалите молби до княза. П. Каравелов отказва да подаде молба, поради което остава в Черната джамия.
На 3 юни в София се поставя началото на нова политическа формация – Народната партия, чиято цел е да се преодолее съществуващата разпокъсаност на политическите сили в страната. В състава на новата партия влизат изявнени бивши консерватори, радослависти и цанковисти, в момента обединени от лозунга да се ликвидират последиците от Стамболовото управление.
Временното обединяване не заличава идейните различия между отделните партийни групировки. То не може да бъде трайно и това проличава в избухналите борби по време на общинските и парламентарните избори през есента на 1894г. От новото обединение се оттеглят радослависти, цанковисти и казионни. В Народната апртия остават бившите консерватори, южнобългарските съединисти, някои цанковисти и някои независими. На 22 септември 1894г. в София излиза бр. 1 на в. “Мир” – орган на партията и правителствен официоз. Д-р К. Стоилов е избран за ръководител на партията, в чиито редове влизат представители на интелигенцията, като Ст. Михайловски, С. Бобчев, М. Маджаров, д-р Д. Моллов и др.
Успоредно със създаването на Народната партия тече процес на съживяване и укрепване на старите партии, които при възстановените демократични порядки имат възможност за легален организационен живот. Предимство има Либералната партия на В. Радославов. През януари 1895г. тя публикува своята програма и устав с основни пунктове – преданост към монарха, стопански преобразувания, приятелски отношения с всички държави, реформи в социалната сфера.
Междувременно на 3 юли 1895г. се извършва покушение над Стефан Стамболов. На 6 юли той умира от нанесените му тежки рани.
Либералната партия на Каравелов също се съживява, независимо че нейният лидер още не е освободен от затвора. Избрано е ново ръководство, започва да излиза в. Знаме като партиен орган, който отстоява исканията за демократичени вътрешни порядки, грижи за дребните и средните собственици и възстановяване на отношенията с Русия. През 1896г. Либералната партия се преименува на Демократическа партия.
Най-трудно се възстановява партията на Др. Цанков поради дългогодишното отсъствие на нейния лидер и продължителните преследвания на съмишлениците му. Не без зназчение е и отливът на една част от привържениците й, които се присъединяват към Народната партия. Цанковистите остават верни наидеята за безрезервно политическо, икономическо и културно сътрудничество с Русия.
Партийното многообразие се допълва и от създадената през 1891г. Българска социалдемократическа партия, макар нейното влияние в обществото да е незначително.
Правителството знае, че не може да просъществува дълго, ако не си осигури парламентарна подкрепа. По него предложение князът разпуска VII ОНС, в което стамболовистите имат мнозинство. На 11 септември 1894г. се провеждат избори, които с малки изключения преминават спокойно. В VIII ОНС има депутати от всички политически формации, с различна представителност. 72 депутати се обявяват за членове на Народната партия.
На 16 ноември по инициативата на 65 депутати Народното събрание създава парламентарна комисия за расзследване делата на бившия кабинет. Комисията трябва да анкетират управлението на Стамболов и да съберат факти за извършени закононарушения.
Междувременно на 20 декември Народното събрание гласува Закон за амнистия. Законът не амнистира всички престъпления, като изключва тези на министрите, водачите на заговора от 9 август 1886г. и обикновените престъпници. От затвора излиза П. Каравелов, а Др. Цанков се връща от чужбина.
Отново през декември 1894г. е гласуван Закон за съдене на незаконно забогателите чиновници. С този акт трябва да се ликвидират безззаконията на предишното правителство и главно на Стамболов и Петков, от които се изисква да представят документи за източниците на своето богатство.
Позицията на К. Стоилов спрямо Фердинанд била твърде специфична. Формално през 90-те години на XIX в. те не поддържали публично идеята за силна монархическа власт. Представите на К. Стоилов и привържениците му за ролята на монарха се развивали и по време на мандата му се свели до възможността князът да има “разумно участие” в управлението на страната. Тази позиция била една от причините за влошаването на отношенията на кабинета с княза и за падането им от власт, тъй като от средата на 90-те години Фердинанд започнал да се стреми все повече към реално участие в държавния живот.
Стопанска политика. В областта на стопанската политика правителството продължило възприетата от Стамболовия кабинет линия. В тази насока то продължило сключването на външни заеми за получаването на нужните за развитието на страната капитали. Така правителството сключило външен заем с Франция с руско посредничество.
Законите със стопански характер са повече на брой и от голямо значение за по-нататъшното развитие на страната. На първо място се извършват съкращение на отдели и на служители във всички министерства с оглед на постигане на икономии. Изключение е направено единствено за Министерство на войната. Налагат се и реформи в данъчната система. През първата сесия на VIII ОНС се внасят пет законопроекта, най-важният от които се отнася до замяната на десятъка с поземления данък, с който започват да се облагат земите и горите, а не произведенията. За компенсация са въведени косвени данъци, които засягат цялото население. Народното събрание приема ред финансови и стопански закони, с които се подобрява финансовото положение на страната : Закон за данък върху занаятите, Закон за данък върху сградите; Закон за акциза, Закон за земеделските каси, осигуряващ евтини кредити за земеделието; Закон за подпомагане на предприятията в областта на земеделието; Закон за търговско-индустриалните камари; Закон за железопътната мрежа и др.
На 20 декември 1894г. е гласуван и Закон за насърчаване на местната промишленост. Този закон утвърждава политиката на протекционизъм. Създават се редица облекчения при построяването на фабрики в отделни клонове на промишлеността, като безплатни места за строежи, безмитен внос на машини и суровини, намалени тарифи по българските железници, освобождаване от някои данъци, предпочитания при държавни и общински търгове. През 1897г. законът е разширен и за нови клонове на промишлеността.
Голямо внимание правителството отделило на изграждането на шосейната и жп мрежа. През 1895г. бил приет нов закон за проектиране и подобряване на жп мрежата. Предвиждало се българските линии да се свържат с турските в района на Вардарска Македония, както и с железниците на съседните балкански държави с цел включването им в системата на европейските съобщения. В експлоатация били пуснати линиите: Шумен - Каспичан, Перник – Радомир, София – Роман, Гебедже – Девня. През октомври 1897г. бил приет Закон за благоустройството. Той предвиждал извършване на подобрения и модернизация на градските центрове и пристанища.
Стопанската дейност на кабинета на правителството на К. Стоилов била насочена към активно стимулиране на процеса на капиталистическото развитие на страната. С политиката си в областта на промишлеността, селското стопанство, строителството и транспорта кабинетът на Народната партия отговарял на тогавашните изисквания за развитието на капиталистическото стопанство.
Приемственост и нови насоки във външната политика. Основната външнополитическа задача, която стояла пред кабинета на Стоилов, била решаването на “бълагрската криза”, свързана с положението на княз Фердинанд. Първите стъпки в тази насока са направени още в края на 1894г. На 20 октомври 1894г умира император Александър III, което открило възможност за подобряване на отношенията с Русия. От София са изпратени съболезнователни телеграми до новия император Николай II и външния министър Гирс, а скоро се получават и благодарствени отговори.
Важна стъпка в дейността на българското правителство била изпращането на делегация, начело с Т. Теодоров и митрополит Климент, която през юни 1895г. поднесла венец на гроба на Александър III в Петербург. Делегацията била приета от руския император Николай II и новия министър на външните работи Лобанов. Постигнато било споразумение за възстановяване на отношенията между двете държави. Руският цар обещал да признае Фердинанд, ако българския владетел прекръстел престолонаследника си по православен обред. На 2 февруари 1896г. била извършена церемонията по миропомазването на Борис III по православен обред. Николай II станал кръстник на Борис. След този акт политическите отношения между Русия и България били възстановени. На 2 март 1896г. султанът признал със специален ферман Фердинанд за княз на Княжеството и главен управител на Източна Румелия. Последвало официално признаване на Фердинанд и от великите или.
С това се сложил край на продължилата близо 10 години българска криза. След това окончателно бил уреден и офицерско – емигрантския проблем, възникнал в кризисните 1886 – 1887г., когато голяма група офицери емигрирали в Русия.
През 1897г. правителството на К. Стоилов активизирало своята балканска политика. Определена роля за това изиграла гръцко-турската война през април-май 1897г. по повод гръцкото въстание на о. Крит. Гърция изгубила войната, но през 1898г. султанът бил принуден да даде автономия на о. Крит.
През февруари 1897г. на посещение в България пристигнал сръбския крал Александър. На 19 февруари било подписано сръбско-бълагрско съглашение, изключващо самостоятелни действия на двете държави срещу Турция. На практика то се отнасяло за действия в Македония. К. Стоилов отхвърлил сръбското предложеине за подялба на Македония. Между двете съседни държави бил сключен и търговски договор, който предвиждал улеснение на връзките в пограничените райони.
Значително влияние върху правителството на К. Стоилов за откритото обявяване на позицията си по “Македонските дела” оказало организираното движение на бълагрското население за реформи в Европейска Турция. Още през март 1895г. бил проведен събор на македонската емиграция в София. Основан бил Върховен македонски комитет. Същата година, било поставено началото на революционната организация в Одринско от Хр. Косев. Изършило се обединението на Одринската революционна организация с Вътрешната македонска орхганизация на Солунския конгрес през 1896г.
Революционната организация се развила и в Княжеството. През 1896г. във Варна било създадено дружество “Странджа”, което се обединило с Върховния комитет през 1900г. Те организирали през юли 1895г. Мелнишката акция на Върховния комитет. В периода 1896 – 1899г. било образувано Българското тайно революционно братствоот привърженици на Екзархията, които смятат, че на първо място трябва да се постави През 1899г. се обединило с Вътрешната македонска роганизация.
Правителството на България се възползвало от войната между Гърция и Турция и успяло да издейства от Високата порта откриването на български търговски агентства в Солун, Битоля и Скопие през април 1897г. През декември 1898г. след мого отлагания султанът издал берати за български владици в Битоля, Дебър и Струмица. Така Турция официално признала, че българското население било преобладаващо в по-голямата част от Македония.
В правителството на К. Стоилов съществували сериозни вътрешни противоречия. Те се дължали на неговия разнороден политически състав. Недоволство от правителствената политика проявил и князът. Личният режим на Фердинанд се засилвал. Той желаел да наложи на България своята безспорна власт. Засилвали се финансовите трудности на държавата. В тази обастановка на 14 януари 1899г. правителството на К. Стоилов подало оставка, а на 19 януари 1899г. било формирано правителството на Д. Греков, съставено от либерали и народнолиберали. Това правителство управлявало държавата до 1 октомври 1899г.
Заключение. На прага на новото хилядолетие България се изправила укрепнала вътрешно и с международно признание за своя владетел.
Наред с високата оценка като държавник, Стамболов търпи и упреци за начинът, по който управлява страната. Нарушават се демократичните права на гражданите, преследват се с настървение политически противници, установява се управление, което в някои свои прояви граничи с диктаторски методи. Разбира се, до голяма степен тези методи на Стамболов са отговор на предизвикателствата на неговите политически протичници. Като цяло Стефан Стамболов остава в българската история като най-видния политик и държавник, успял да запази нейната независимост и да постави основите на нейното бързо развитие по пътя на модерната държава.
Управлението на К. Стоилов успява да възстанови до голяма степен демократичния живот е Бълагрия, нарушен от преврата от август 1886г. и последвалите бурни години на регентството и управлението на Ст. Стамболов. Полседните години на XIX в. поставят основите на развития политически живот с участието на различни партии. Възстановени с отношенията с Русия, които създаваха много външно и вътрешнополитически проблеми. Признат е княз Фердинанд, с което се утвърждава положението на България в международен план. В икономически план управлението на К. Стоилов постави законодателните основи на свободно и бързо икономическо развитие на страната. След продължителен период на кризи и недемократично управление България успява да тръгне по пътя на бързото икономическо развитие и демократичен политически живот.
