39.Сделки, сключени под условие, срок и тежест
В доста от случаите, волеизявленията на страните могат да бъдат обусловени от други факти, така, че съответният резултат, който е целен със сделката да се прояви тогава, когато тези факти настъпят. Такова едно волеизявление се нарича поставено под модалитет, а обуславящите волеизявления (допълнителните факти, от които зависи настъпването на правните последици на сделката) – модалитети. Обуславянето на правното действие от тези модалитети всъщност спада към accidentalia negotii (несъществената част от съдържанието на сделката).
Модалитетът представлява ограничаване волята на страните и обуславяне настъпването на действието на сделката, т.е. действието на сделката се обуславя от волята на страните. Страните по една сделка са свободни да обусловят настъпването на нейното действие с такива модалитети. Понякога обаче, свободата да се уговарят модалитети е изключена с оглед правната сигурност/характеристиката на отношенията. Най-важното приложно поле на модалитетите на волята е в облигационното и в наследственото право.
Като съдържание тези волеизявления, наречени модалитети, са обуславящи волеизявления, тъй като не определят съдържанието на правните последици, а кога и при какви условия ще настъпят тези желани от страните правни последици.
Обуславящите волеизявления биват следните три групи:
1.Условие (conditio)
2.Срок (dies)
3.Тежест (modus)
І.Условие (conditio)
Под “условие” се разбира следното:
1.То е част от волеизявлението и следователно е вид волеизявление, което поставя настъпването на правното действие на сделката в зависимост от едно бъдещо и несигурно събитие.
2.Под “условие” на второ място се разбира самият факт от действителността, който представлява бъдещото и несигурно събитие, обхванато от волеизявлението.
Условието има следните белези:
1.То е някакво обстоятелство, което може да е както юридическо събитие, така и юридическо действие.
2.Условието трябва да е бъдещо и несигурно – ако страните, дори и да не знаят, че обстоятелството, поставено под условие вече е настъпило, то условие няма и сделката следователно ще бъде безусловна.
Под conditio обаче се разбират и т.нар. законови предпоставки (conditio iuris), които представляват допълнителни юридически факти, визирани в хипотезата на една правна норма. Действието на тази правна норма ще се прояви, щом като тези юридически факти настъпят, като е без значение, дали страните са ги споменали във волеизявленията си или не (така напр., 76 ЗН предвижда разпореждането на сънаследник с отделни наследствени вещи да е недействително, ако тези предмети не му се паднат в негов дял при делбата),i т.е. сделката ще произведе действието си едва след настъпването на факта, предвиден в правната норма, независимо, дали този факт е посочен във волеизявленията на страните или не е.
От това следва, че разликата между conditio iuris и conditio facti се състои в това, че вторите съществуват дотолкова, доколкото страните са ги включили във волеизявленията си. Няма ли ги тези условия – сделката е необусловена (25, ал. 1 ЗЗД).ii
Conditio iuris се различава от conditio facti и по своето действие – докато 25, ал. 2 ЗЗД предвижда, че conditio facti има обратно действие, то действието на conditio iuris е обусловено от правната норма, т.е. може да е за напред, но може и да е обратно.
ІІ.Видове условия
1.От гл.т. на действието си, условията биват:
а) отлагателни (дилаторни) условия – тук правното действие на сделката е поставено в зависимост от осъществяването на едно бъдещо и несигурно събитие, така, че докато то не настъпи сделката няма действие. Напр. 382 ТЗ, според който договорът има сила след плащането на една премия, освен, ако не е уговорено друго, т.е. не се ли плати премията, договора няма действие (макар да има възникнали права и задължения, задълженията не са изискуеми);
б) прекратителни (перемпторни) условия – при тях сделката е породила пълното си действие още от момента на сключването, но това действие може да се прекрати със сбъдването на едно бъдещо и несигурно условие.
И при дилаторните, и при перемпторните условия, осъществяването на условието въздейства върху проявлението на правата и задълженията.
2.Според съдържанието на зависещото от тях действие, условията се делят на:
а) положителни условия – действието на сделката зависи от това, дали нещо ще се промени в правния мир. Напр.: ако умре господин “Х”, ще ти продам къщата му.
б) отрицателни условия – действието на сделката е обусловено от запазването на едно определено положение.
Важно е да се каже, че при това деление на условията е възможно в положително изречение да се формулира отрицание и обратно – в отрицателно да се формулира положително условие.
3.В зависимост от кого зависи настъпването на условието, conditio биват:
а) каузални (случайни) условия – когато действието на сделката не зависи нито от поведението на кредитора, нито от това на длъжника (напр. 64 ЗЗД отм.).iii
б) потестативни (произволни) условия – тогава, когато настъпването/ненастъпването на бъдещото и несигурно условие зависи от волята на някоя от страните по сделката;
в) смесени условия – когато сбъдването на условието зависи и от волята на страните, и от обстоятелства, които не зависят от тях. Напр. продажба с уговорка за преглеждане и опитване, която се предполага сключена под отлагателно условие, че купувачът ще опита и ще прегледа вещта.
ІІІ.Действие на условието
Условието може да действа на три нива:
1.До сбъдването му – правното положение е различно в зависимост от това, дали условието е отлагателно или прекратително. Условието може да обуславя, както възникването на права и задължения, така и тяхното изпълнение, но по-скоро обуславя изпълнението на правата и задълженията.
Ако условието е отлагателно, до неговото сбъдване сделката не произвежда правно действие. Сделка, която е сключена под отлагателно условие, до неговото сбъдване не е недействителна – тя е валидна, но за кредитора остава очакването от сбъдването на условието. Това правно очакване е едно имуществено право – т.е., ако кредиторът умре, то правното очакване преминава у неговите наследници. Възможно е по този начин да бъдат обезпечавани и бъдещи вземания. Преди сбъдването на отлагателното условие кредиторът не може да иска изпълнение от длъжника.
При прекратителното условие – обратно, до неговото сбъдване сделката е произвела правно действие, а след като настъпи – сделката прекъсва действието си.
2.Действие на сбъднато условие – кога едно условие се е сбъднало, това зависи от типа на условието (в случая – дали е положително или е отрицателно).
Често условието се комбинира със срок, т.е. страните могат да посочат определен срок, през който дадено условие може да се сбъдне. Но независимо от това, дали има срок или не, когато става въпрос за положително условие, то ще се счита за несбъднало се, когато стане ясно, че събитието, от което зависи проявлението на действието на сделката, няма да настъпи.
Когато се касае за отрицателно условие, то ще се счита за сбъднато, ако това събитие не се осъществи преди уговорения период от време.
И за двата вида условие ще важи разпоредбата на 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която, за да се констатира, че условието се е сбъднало при тази фикция, е необходимо да са налице следните предпоставки:iv
а) да е уговорено едно условие, което да не зависи от поведението на страната, имаща интерес от несбъдването му. Напр.: ще прехвърля имота си, ако сестра ми се омъжи;
б) действията на тази страна, която има интерес от несбъдването на условието, трябва да се намират в причинна връзка с несбъдването и тя да е действала недобросъвестно.
Напр. уговорено е, че ще се заплати възнаграждение на посредник, след като купувачът заплати цената на продавача. Това е едно отлагателно условие. Ако по продажбата купувачът не плати цената, посредника не може да си търси възнаграждението. Но в случай, че купувачът, след като е станал такъв благодарение усилията на посредника, се откаже от договора, тъй като не иска да плати цената на продавача, следователно той има интерес от несбъдването на условието и действа недобросъвестно. В този случай фикцията е, че условието се е сбъднало.
Приема се, че в 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се съдържа и още една фикция, която е огледална на цитираната – ако страната, която има интерес условието да настъпи, недобросъвестно действа то да настъпи, условието се счита за несбъднато. Тук предпоставките са същите.
3.Правното положение след сбъдването на условието/ако условието не се сбъдне – какво ще бъде правното положение след като условието се сбъдне, това зависи от ефекта, който законът дава на сбъднатото условие (сбъдването на условието има обратна сила според 25, ал. 2 ЗЗД). Но конкретните проекции на сбъднатото условие ще зависят от следните предпоставки:
а) при сбъдването на отлагателно условие – ако условието е отлагателно и се сбъдне, следователно и сделката е сключена. Ако отлагателното условие не се сбъдне, то правните последици от действието на сделката няма да настъпят, т.е. сделката остава лишена от правно действие. Но това се дължи само и единствено на волята на страните, тъй като чрез волеизявленията си те са се споразумели действието на сделката да бъде обусловено от сбъдването на едно отлагателно условие;
б) при прекратително условие – ако условието е прекратително, то с неговото сбъдване се прекратява правното действие на сделката и се възстановява правното положение от преди това. Несбъдването на прекратително условие води до продължаване действието на правната сделка, т.е. тя придобива действието на една безусловна сделка;
Счита се, нормата на 25, ал. 2 съдържа диспозитивно правило за поведение, от което следва, че действието на условието може и да не е обратно.
IV.Срок (dies)
Срокът също означава от една страна обуславящо волеизявление, което придава правно значение на изтичането на определен срок от време и от друга страна – това е период от време, който представлява едно бъдещо и сигурно събитие.
Срокът може да бъде напълно определен – напр. изпълнението на сделката се дължи на 2 май или да бъде относително неопределен. Затова срок е налице тогава, когато събитието ще настъпи, но не е налице срок, когато събитието е несигурно, макар че, когато събитието стане, това ще стане на точно определена дата.
Като уговорка от сделката срокът спада към accidentalia negotii, т.е. към несъществената част от съдържанието на сделката. Разбира се, съществуват и изключения, тъй като понякога именно срока е условие, от което зависи валидността на сделката – напр. 229 ЗЗД, според който договор за наем не може да бъде сключен за повече от десет години, а лицата, които могат да извършват само действия по обикновено управление, могат д сключват договор за наем само за период до три години. В случай, че договорът за наем бъде сключен за повече от десет/три години, той има сила за десет, съответно за три години.v
V.Видове срок
1.Според вида на правното действие, сроковете биват:
а) отлагателен срок (начален срок)
б) прекратителен срок (краен срок) – с този срок се счита, че се учредява безсрочно право на ползване;
2.Според правното значение на срока, dies бива:
а) срок в полза на длъжника – напр. заема;
б) срок в полза на кредитора – напр. влога;
в) срок в полза и на длъжника, и на кредитора – напр. при фиксираните сделки;
3.Друго деление на сроковете е на:
а) абсолютно определен срок – срокът е абсолютно фиксиран – напр. престацията се дължи три месеца след Коледа;
б) относително определен срок – срокът е свързан с настъпването на дадено сигурно събитие, което не се знае кога ще настъпи;
Някои волеизявления обаче (като брак, осиновяване), не могат да бъдат обуславяни от срок.
Няма правило, поради което онези сделки, които не могат да се обуславят от условие, да не могат да се обуславят от срок. Но на практика не е така – напр. дарението по 225 ЗЗД не може да има срок, тъй като с дарението дарителя отстъпва нещо веднага и безвъзмездно на надарения, който го приема, т.е. дарението е едностранно волеизявление.vi Или пък 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, който предвижда, че прихващането на две насрещни задължения не може да стане под срок и условие, освен под единственото условие, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено.vii Волеизявлението за прихващане е едностранно, поради което не може да се прави под срок и условие.
За разлика от тези хипотези, менителницата, записът на заповед и чекът не могат да станат под условие, но могат да бъдат обусловени от срок.
Важно е да се знае, че не може да има едностранно адресно волеизявление със срок и условие. В някои хипотези обаче, се допуска да има едностранни волеизявления със срок – напр. 87 ЗЗД, който дава възможност на кредитора по един двустранен договор, в случай, че длъжника не е в състояние да изпълни задължението си поради причини, за които отговаря, да му даде подходящ срок за изпълнение заедно с писмено предупреждение, че, ако не изпълни до изтичането на този срок задължението си, ще счита договора за развален.viii
При комбинирано действие на срок и условие, срокът също може да бъде определян от страните – 204, ал. 1 и 2 ЗЗД – продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта. Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувача не я одобри до изтичането на уговорения срок, а, ако няма такъв – веднага, след като бъде поканен за това от продавача.ix
VI.Изчисляване на срока
Изчисляването на срока е уредено в 72 ЗЗД и обхваща следните изисквания:
1.Срокът, който се брои по месеци, изтича в последното число на последния месец. Ако този месец няма съответно число, този срок изтича в последния ден.
2.Срокът, който се брои по седмици, изтича в последния ден на последната седмица.
3.Срокът, който се брои по дни – в него не влиза денят на събитието или на момента, от който започва да тече срока. Срокът изтича в края на последния ден. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в началото на следващ присъствен ден.
4.Когато срокът изтича определен брой дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичане на срока не се броят.
5.Писмените изявления и съобщения, от каквото и да е естество, се считат за извършени в съответния срок, ако са предадени в пощата, по телеграфа или чрез радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока.
Под “начало на месеца” се разбира първото число от месеца, под “средата на месеца” се разбира – петнадесетото число от месеца, а под “край на месеца” – последният ден от месеца.
VII.Действие на срока
До изтичане на отлагателния срок задължението не е изискуемо/изпълнението му не може да се търси от кредитора. Но, ако срокът е в полза на кредитора, тогава и до изтичането му може да се престира, но кредиторът не може да изисква изпълнението на задължението до изтичането му. С изтичането на отлагателния срок задължението възниква/става изискуемо.
Когато има отлагателен срок и длъжникът не изпълни задължението си до неговото изтичане, то той изпада в забава – dies propertitas not homine.
Действието на срока е за в бъдеще.
VIII.Тежест (modus)
Тежестта се прилага в случаите на безвъзмездно разпореждане (договори и сделки), т.е. modus ще намери приложение при даренията, завета/завещанието.
Оттук и определението на тежестта – това е уговорката, с която едно лице отстъпва безвъзмездно другиму дадено имущество, възлагайки на приобретателя на това имущество определени задължения да извърши определени действия или да не извършва определени действия.
Тежестта също е елемент от accidentalia negotii, тъй като modus не е еквивалент на даването (dare), именно поради което сделката дарение не се превръща във възмездна.
Тежестта може да бъде уговорена в полза на лицето, което осъществява безвъзмездното разпореждане, в полза на надареното лице или в полза на едно трето лице.
Проф. Витали Таджер приема, че тежестта не създава субективно право в полза на лицето, в чиято полза тя е уредена. Тази теза обаче противоречи на едно друго схващане на автора – че тежестта създава правно задължение на онзи, комуто е възложена тежестта. Това не е така, тъй като текстът, който урежда действието на тежестта в наследственото право (18 ЗН) казва, че неизпълнението на тежестта не влече отмяна на завещанието.x Това не означава, че няма субективно право да се иска изпълнение на тежестта, защото едно е да се иска изпълнение на тежестта, друго е, в резултат на неизпълнението на тежестта, да се иска изпълнение на тежестта. Има субективно право, но то не е изпълнено с пълните си възможности. От това следва, че тежестта създава субективно право/правно задължение за лицето, спрямо което е уговорена.
Сделките, сключени под тежест, пораждат своето действие веднага. Както и при останалите модалитети, тежестта също трябва да бъде възможна и да не противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като в противен случай е нищожна.
В този смисъл е и 226, ал. 3 ЗЗД и 42, б. “б” ЗН, които уреждат нищожността на дарението и завещанието. Но дарението/завещанието, които са направени с невъзможна тежест, също са невъзможни, т.е. нищожни. В теорията се приема, че едно такова разрешение, според което невъзможността на условието влече нищожност и на сделката, е несправедливо.
Правоприемството не може да се атакува, ако надареното лице не изпълни възложената му тежест. Това важи и при дарението. Неизпълнението на такова задължение обаче, дава право да се иска изпълнението му.
Разликата идва оттам, че проф. Таджер твърди, че щом не може да се отмени дарението/завещанието поради неизпълнена тежест, следователно не може да се иска и изпълнението им. Докато проф. Павлова смята, че задължението, породено от тежестта, може да се иска по принудителен ред, като това не противоречи на забраната дарението/завещанието да бъдат отменени при неизпълнение на тежестта.
Заинтересуваните лица, които могат да искат изпълнение на тежестта са следните:
~ дарителят
~ наследниците на дарителя
~ заветниците
~ наследниците по завещание/наследниците по закон
~ всяко трето заинтересувано лице.
§ 1.Недействителност на сделките – правна уредба, понятие и видове
Правните норми, които формират института на недействителността, представляват автоимунните механизми за защита на правото. Признатата от закона възможност за страните, да договарят правата и задълженията, които те желаят не е неограничена и ако страните нарушат ограниченията, правото ги санкционира, като отказва да придаде правно действие на така уговорените права и задължения.
Оттук следва, че волеизявленията на страните могат да не съответстват на предпоставките, съдържащи се в правните норми в следните насоки:
1.Може формулирането на сделката да не отговаря на законовите изисквания – т.е. да липсват някои от конститутивните елементи на сделката (напр. липсва воля на страните); или да е налице волеизявление, но то да е опорочено или е направено от недееспособен; или пък макар да има валидна от формална гл.т. сделка, тя да е насочена към постигането на непозволени от закона резултати.
Обаче санкцията, която следва от това, че сделката не отговаря на законовата правна норма не е една и съща в различните случаи. Това е така, тъй като санкцията се определя в зависимост от тежестта на засягане на съответната правна норма. От тази гл.т. санкцията бива:
~ в някои случаи порокът на сделката е толкова тежък, че законодателят въобще отказва да признае правното й действие, т.е. тя е правно нищо.
~ в други случаи порокът е по-лек и сделката поначало поражда действие, но на едната страна се дава субективното право да прекрати тази сделка с обратно действие.
Недействителността обаче не е единствената санкция, която влекат след себе си пороците в сделката. Засягането на една и съща правна норма може да се санкционира по различен начин – така напр., продажбата на една чужда вещ и дарението на една чужда вещ. Т.е. в недействителността се включват норми, които съдържат в себе си хипотези за недостатъци, при констатирането на които законът или въобще отказва да придаде правно действие на сделката (нищожност), или допуска пораждането на правното действие на сделката, но заедно с възможността на едната страна да иска правните последици да бъдат заличени най-често с обратна сила (унищожаемост).
Следователно недействителността на сделката означава, че поради определени нейни недостатъци действието й или е отказано, или е атакуемо.
Институтът на недействителността най-общо включва в себе си следните елементи:
а) правните норми, които посочват кои са недостатъците на сделката (наречени основания за недействителност), които водят до нейната недействителност;
б) нормите, относно предявяването на недействителността;
в) правните норми, които съдържат в себе си последиците от недействителността на сделката;
І.Правна уредба на недействителността
Поначало като самозащитен механизъм на правото, правните норми, уреждащи недействителността на сделките, са императивни. Общата уредба на недействителността се съдържа в 26 – 35 ЗЗД. Тези правила обаче, не могат да се прилагат към недействителността на многостранните правни сделки.
Извън тази обща уредба на недействителността, отделни правни норми също прогласяват недействителността на определени сделки – напр., съгласно 40 ЗЗД недействителен за представлявания е договорът, когато представителя и лицето, с когото той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания.xi Или недействителен ще бъде отказът на упълномощителя да оттегли пълномощното, а пълномощникът – да се откаже от него според 38, ал. 2 ЗЗД.xii
42 – 44 ЗН също съдържат специални норми, които прогласяват за недействителни определени завещателни разпоредби - завещанието е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да наследява по завещание; когато е направено от лице, което в момента на съставянето на завещанието, не е било способно да завещава; когато завещанието е направено поради грешка, насилие или измама и т.н.xiii
96 – 98 СК също съдържат норми за недействителност – т.нар. основания за унищожаване на брака.xiv
ІІ.Понятие за недействителност на сделките
Терминът “недействителност” има следните две значения:
1.Като родово понятие недействителността се отнася за всички сделки, засегнати от пороците на 26 – 33 ЗЗД, а също така и към частичната недействителност.
2.Като видово понятие недействителността обозначава само нищожността на сделките. Напр. нищожни са сделките по 94 ЗЗД, с които предварително се изключва или се ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.xv
Когато се разглежда фигурата на недействителността, трябва на първо място да се започне с основанията за недействителност. Това са правопрепятстващи или правопрекратяващи юридически факти, т.е. касае се за сделки, които са възникнали, но са засегнати от определени пороци. Но от тази гледна точка, някои от основанията за недействителност на сделките на 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. нищожни са сделките с невъзможен предмет, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание и привидните договори) означават, че сделка изобщо няма, т.е. говорим за сделки с незавършен фактически състав. В такъв случай, който обхваща хипотезите на 26, ал. 2 ЗЗД, тези сделки са едно правно нищо. Но въпреки това, те са поставени под един и същ режим със сделките по 26, ал. 1 ЗЗД, които са със завършен фактически състав (т.е. нищожни са договорите, които противоречат закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави и договорите върху неоткрити наследства).
Следователно, ако първият белег на родовото понятие за недействителност е основанието, то вторият белег на опорочената сделка, е действието, което законът прикрепва към основанията.
Оттук някои автори включват към недействителността и някои други правни фигури (като висящата недействителност и относителната недействителност). По-новите разбирания обаче приемат, че последствията не се включват в родовото понятие за недействителността, защото непораждането на правните последици на сделката не е единственият белег на недействителността.
ІІІ.Разграничение между недействителните сделки и деликтите
И при недействителните сделки, и при деликтите се касае за правонарушение, но във фактическия състав на деликта освен противоправност, се включва и вината (според 45 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината са предполага до доказване на противното),xvi докато правонарушението, което съставлява сключването на една недействителна сделка, би могло да е обективно по състав, т.е. да липсва вина. В общи линии се касае за различни правонарушения – деликтът представлява причиняване на вреди, докато при недействителните сделки не е задължително да са налице вреди. Поради това се допуска кумулация при обявяване недействителността на сделката + обезщетение за вреди. Така напр., 28, ал. 3 ЗЗД предвижда, че страната, която иска унищожаването на сделката, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожаемия договор, освен, ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или, че другата страна не е знаела за грешката.xvii
Друга разлика между деликта и недействителната сделка, са различните правни последици, които настъпват в двата случая.
Недействителността е специфичен институт при сделките, който трябва да се различава от недействителността на административните актове или на съдебните решения.
IV.Разграничение между недействителните сделки и незавършените сделки
За незавършените сделки е характерно, че някои от елементите от фактическия състав на сделката липсват, поради което право учредителният фактически състав не е завършен. Следователно, онова нещо, което наподобява сделка, но без някой от конститутивните й белези, не може да породи правни последици, т.е. това не е сделка.
Приликата между двете е в това, че и в двата случая законът отказва да прикрепи желаните от страните правни последици. Разликата се състои в това, че нищожността никога няма да породи действие, докато сделките с незавършен фактически състав биха могли и да се завършат.
Тук възниква въпроса за това, кое налага сред недействителните сделки да бъдат уреждани и незавършените сделки? Това е превенцията, която законодателят използва и разпорежда чрез нея, че, ако не се завърши фактическия състав на сделката, няма да признае желаните от страните правни последици.
Появява се и още един въпрос – къде се съдържат и кои са тези незавършени сделки? Проф. Витали Таджер и проф. Огнян Герджиков сочат като типични примери за сделки с незавършен фактически състав тези, които имат невъзможен предмет, при които липсва съгласие, при които няма предписаната от закона форма, при които липсва основание и привидните сделки (26, ал. 2 ЗЗД). Т.е. авторите считат, че при липсата на някой от тези белези съставът е незавършен и следователно сделка няма.
Проф. Мария Павлова обаче смята, че в 26, ал. 2 ЗЗД няма сделки с незавършен фактически състав, а, че разпоредбата визира сделките с формално завършен фактически състав, при който някои от елементите, посочени в този текст, са опорочени. Според нея незавършен фактически състав ще има, когато страните са още в ход да формират съгласие. Напр. страните са сключили сделка в писмена форма, но законът изисква нотариален акт (напр. при продажбата на недвижим имот). Въпреки, че е с незавършен фактически състав, тази сделка може да се завърши и да породи действието си, ако страните сключат сделката чрез нотариален акт.
26, ал. 2 ЗЗД има предвид случаите, когато волеизявления са направени, но не се е постигнало съгласие между страните. Т.е. от формална гл.т. нещо е направено, но напр. формата на сделката е опорочена, тъй като е изповядана от местно некомпетентен нотариус.
Когато пък липсват основание или предмет, проф. Павлова счита, това не е липса от фактическия състав на сделката. Но основанието като типична цел на сделката, макар житейски да не е отделимо от волеизявлението, юридически то е отделено като самостоятелен елемент от фактическия състав на сделката, което дава и правото да бъде визирано в 26, ал. 2 ЗЗД.
Не може да има предмет или основание, ако липсва волеизявление, тъй като предметът и основанието се извличат от съдържанието на последното и не могат да бъдат добавени към него в един по-късен момент. Т.е. тези сделки са незавършени поради липса на волеизявление. Ако липсват основание или предмет, но има волеизявление, това означава, че е налице нищожна сделка, а не незавършена сделка.
Т.е. разликата между незавършените сделки и тези по 26, ал. 2 ЗЗД е в това, че при първите могат да се завършат с едно последващо волеизявление и да породят желаните правни последици, докато при втория вид сделки волеизявление е извършено, но пороците ги правят нищожни.
V.Разграничение между недействителните сделки и сделките inpendente conditione
За да настъпи правното действие на една сделка, която се намира във висящо състояние, е необходимо да се осъществи някакъв допълнителен юридически факт, който, ако не настъпи, то тогава сделката окончателно остава без правни последици. Ако пък този юридически факт настъпи, то сделката поражда правното си действие. Сделката във висящо състояние е като наклонена везна между две възможности. Напр. случаите, когато едно лице действа без представителна власт и сключва сделка от името на един мним представляван. Тъй като липсва воля за упълномощаване, сделката не може да породи правни последици за представлявания. Тази сделка се намира във висящо състояние дотогава, докато мнимо представлявания потвърди или не потвърди сделката . Друг пример е хипотезата на разпореждане с вещ СИО по 22, ал. 3 СК – тук разпореждането с такъв недвижим имот, извършено само от единия съпруг, поражда действие и за другия, ако той не го оспори по исков ред в шест месечен срок.xviii В случая мълчанието е приравнено на съгласие.
В някои хипотези висящото състояние е антипод на начално нищожната сделка.
Висящите сделки поначало не пораждат действие, но е налице едно правно очакване, дали ще настъпи юридическият факт, който да я валидизира.
Трябва да се отбележи, че само някои от висящите сделки могат да бъдат причислени към категорията на нищожните сделки.
Докато при сделките с незавършен фактически състав липсват елементи от фактическия състав на сделката, то при сделките във висящо състояние елементите от фактическия им състав са налице, но липсва юридическият факт, обуславящ действието на сделката.
VI.Разграничение между недействителните и относително недействителните сделки
Относителната недействителност не е вид недействителност на сделките. Напротив, тя е действителност по отношение на всички и недействителност по отношение на едно лице – напр. 135 ЗЗД (actio pauliana), т.е. такава сделка, при която длъжникът се разпорежда с едно свое имущество, договаряйки с едно трето лице, като по този начин уврежда кредитора си, тъй като му пречи да удовлетвори вземането си, като насочи принудителното изпълнение върху този имот. Тази сделка е валидна за длъжника и третото лице. За кредитора обаче, е създадена възможността да счита, че имуществото, с което длъжникът се е разпоредил и което е станало имущество на третото лице, е не станала. Т.е. кредиторът ирелевира по отношение на себе си една такава продажба. Това е т.нар. отменителен иск, наречен още и павлов иск, който е уреден в 135 ЗЗД, 346 – 347 ГПК,xix 647 ТЗ,xx 56 ЗН.xxi
Общото между тези хипотези е, че с правната сделка, извършена от длъжника, се засягат определени имуществени интереси на правни субекти (кредиторите). Тук фактическият състав би могъл да е както обективен (напр. при 346 – 347 ГПК), така и субективен.
Следователно относителната недействителност не е санкцията, визирана в 26, ал. 2 ЗЗД.
VII.Разграничение между унищожаеми сделки и развален договор
Поначало не се развалят сделките въобще, а се развалят двустранните договори (напр. договор за продажба, договор за наем). Развалянето предполага една валидно сключена сделка и се прави не на основание порок в правопораждащия сделката фактически състав, на основание порок, неизпълнение на една действителна сделка. Т.е. порокът е последващ. Поради това се казва условно, че при унищожаемите сделки отклонението е в хипотезиса на правната норма, докато при развалянето на един договор, отклонението се състои в нарушаване диспозицията на правната норма.
И при унищожаемите сделки, и при развалените сделки действието на развалянето е ex tunc (с обратна сила). Но при сделките, сключени при крайна нужда или при договора за наем, сделките могат да се развалят и ex nunc (за напред).
VIII.Разграничение между недействителните сделки и отмяната на сделките
Отмяна има тогава, когато има налице една валидна сделка, но някоя от страните не желае вече да я изпълнява. Напр. аз съм надарил лицето “Х”, но поради непризнателност, аз отменям дарението.
Отмяната може да се разглежда и като отмяна не на сключена сделка, а като отмяна на волеизявление. Но в случая не се има това предвид, а отмяната се разбира като възможността с едно едностранно волеизявление, да се прекратят правните последици на една валидна сделка.
Разликата между двете е, че докато недействителните сделки са опорочени, то при отмяната на сделките няма порок на сделката, а желание на едната страна да се осуети или да се прекрати правното действие на една сключена сделка.
ІХ.Видове недействителност на сделките
Главните групи недействителност са нищожността, унищожаемостта и частичната нищожност/унищожаемост по 26, ал. 2 ЗЗД. Различните видове недействителност се различават по различните основания, начините, по които се предявяват, докато правните последици от тях са почти идентични:
1.Нищожност
Нищожната сделка е едно правно нищо, доколкото при нея abinitio й е отказано да породи желаните от страните правни последици. Нищожността на сделките се нарича още и начална недействителност, абсолютна недействителност и пр.
Основанията за нищожност са дадени главно в 26, ал. 1 и 2 ЗЗД – законът е обявил за нищожни сделките, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които противоречат на добрите нрави, включително и сделките върху неоткрити наследства. Нищожни са още сделките, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие,които не са в предписаната от закона форма, договорите, при които липсва основание, както и привидните договори.xxii ЗЗД предвижда и други основания за нищожност на сделките – напр. 40 ЗЗД, който се намира в материята на представителството, предвиждащ, че, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.xxiii При отделните видове сделки ЗЗД също предвижда основания за нищожността им – напр. нищожен е договорът за ипотека на чужд имот, нищожно е дарението, което се отнася до една бъдеща вещ и пр.
От това следва, че основанията за нищожността са пръснати в законодателството.
Основните характеристики на нищожността са следните:
а) нищожната сделка не поражда изначално действие, поради порок, който не може да се санира в последствие и следователно такава сделка не би могла да породи желаното от страните действие;
б) отменена хипотеза в гражданския закон, която съдържа основание за нищожност ще остане в сила, освен тогава, когато новият граждански закон с обратна сила придава нови правни последици на тези основания. Единствената възможност при нищожност на сделката, е страните да я сключат наново;
в) поради тежестта на порока, който води до нищожност, е предвидена свобода на предявяване на нищожност. Но дори тогава, когато съдът прогласи една сделка за нищожна, той само я констатира;
г) давностни или преклузивни срокове за предявяване на нищожност на една сделка няма;
Друго което е характерно е, че след новият ГПК от 1997 г., съдът не е служебно обвързан да проверява за нищожност една сделка – страните носят тежестта за доказване на недействителността на сделката.
2.Унищожаемост
Пороците, които водят до унищожаемост на сделките, са предвидени в 27 – 33 ЗЗД и като цяло те касаят пороци във волеизявлението на едно лице, порок, който може да засегне възможността това лице да формира валидна воля. Такива основания за унищожаемост на сделките са: когато договорите са сключени от недееспособни или тогава, когато са сключени от техни представители, но не са спазени изискванията, установени за тях; договори, сключени при грешка, измама, насилие или крайна нужда; договорите, сключени от дееспособни, които в момента на сключването им не са могли да разбират или да ръководят действията си.xxiv
Специални основания за унищожаемост на сделките са предвидени и в ЗН, където насилието, измамата, грешката и грешката в мотива са основания за унищожаемостта на завещателното разпореждане (43 ЗН).xxv
Унищожаемата сделка поначало поражда действията на една валидна сделка, но е поставена в зависимост от волята на страната, на която законът е признал потестативното право да иска унищожаването й. Ако обаче лицето не поиска унищожаването на сделката, тя продължава да бъде валидна.
Възможна е и т.нар. конфермация (потвърждаване) на унищожаемата сделка по 35 ЗЗД – унищожаемият договор се потвърждава от страната, която има правото да иска унищожаването й чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта или когато страната изпълни изцяло или частично договора, като трябва да знае за унищожаемостта му. Изключение от възможността за потвърждаване на унищожаема сделка е договорът, унищожаем поради крайна нужда.xxvi
По-различен е режимът на предявяването на унищожаемостта, отколкото този за предявяването на нищожността – докато нищожността може да се предяви както съдебно, така и по извън съдебен път, то унищожаемостта може да се предяви само по съдебен ред. По-къс е и преклузивният срок, в който може да се предяви унищожаемостта на една сделка – той е три годишен.
В зависимост от упражняването на потестативното право да се унищожи сделката, последната ще се развие по следните два възможни начина:
а) ако не бъде упражнено това потестативно право, сделката запазва действието на един валиден договор;
б) ако това потестативно право бъде упражнено, сделката се заличава с обратна сила и придобива правните последици на нищожната сделка.
За разлика от нищожните сделки, унищожаемите могат да се заздравят чрез конфермация.
3.Частична недействителност на правните сделки
Единствената разпоредба, която е изрично посветена на частичната недействителност, е 26, ал. 4 ЗЗД, която гласи, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.xxvii
Макар в тази разпоредба да се говори само за нищожност, тя е приложима и за случаите на частична унищожаемост.
От друга страна, въпреки че се визират само договорите, разпоредбата важи и за едностранните сделки, в съответствие с 44 ЗЗД, а така също и за многостранните сделки.
Типичният случай, който е имал предвид законодателят с 26, ал. 4 ЗЗД, е опорочеността на части от волеизявлението по една проста сделка. Проблемът тук касае взаимната връзка и зависимост между отделните уговорки в съдържанието на сделката. Законът урежда две хипотези, при които в тази ситуация опорочеността на част от волеизявлението не влече недействителност за цялата сделка:
а) първата хипотеза визира случаите, когато съдържанието на опорочените части може да се замени със съдържание, предписано в императивно законово правило;
б) втората хипотеза се отнася до възможността да се игнорират недействителните части, когато може да се предположи, че сделката би била действителна и без тях;
Предпоставките и за двете хипотези са единни, макар и с различно проявление – първата предпоставка е обективна и се изразява във възможността част от волеизявлението да се замени или да се допълни, или да се игнорира и сделката по този начин да произведе действие в променен вид. Втората предпоставка е субективна и се изразява във волята (изрично изразена или изведена по тълкувателен път) на страните сделката да произведе действие в този вид и със съответните му правни последици.
В редица случаи субективната предпоставка се презюмира необоримо – правната норма урежда недействителността на уговорката, като останалата част от сделката поражда действие без да се гледа на това каква е волята на страните. Така напр., при отлагателен срок на общо завещателно разпореждане последният се смята за неписан (17, ал. 2 ЗН).xxviii Същата е ситуацията и при уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или група небрежност по 94 ЗЗД,xxix съглашенията, с които се уговаря, че, ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът става собственик на вещта по 152 ЗЗДxxx и т.н.
Първата хипотеза на 26, ал. 4 ЗЗД визира случаите, когато е извършено волеизявление, но поради някакъв негов порок (напр. противоречие със закона или с добрите нрави), но не може да произведе действие. Но освен порок във волеизявлението, възможно е формално-правно тук да попаднат и волеизявленията, опорочени поради липса на форма, съгласие, предмет, основание и пр. В тази първа хипотеза обаче следва да се включат и случаите, когато волеизявление въобще липсва, напр., защото страните са пропуснали да уговорят съответни клаузи, т.е. в случая ще се касае за допълване на съдържанието на сделката със съответните клаузи. Нищожните уговорки са едно “правно нищо”, което може да бъде заместено. Следователно няма пречка да се заместят по право с повелителни правила на закона и липсващите клаузи, тогава, когато съществува задължение те да бъдат включени в съдържанието на договора. Това положение е безспорно при липсващи реквизити на записа на заповед, менителницата и чека, тъй като ТЗ предвижда те да се попълнят с повелителните разпоредби на закона.
Следователно заместване ще е налице, както при уговарянето на нещо различно от императивната правна норма, така и при пропуск да се включат съответните клаузи. Обективната предпоставка за пораждане на правните последици, е съществуването на повелително правило на закона, което да замести/да допълни по право нищожните/липсващите части на сделката. В качеството на такова правило може да се използва и бланкетна норма, стига тя да е императивна.
Годни да заместят/допълнят съдържанието на сделката, са и общите ненормативни актове, когато се явяват конкретно съдържание на императивна бланкетна норма, особено когато сделката и този общ ненормативен акт са части на един смесен фактически състав (напр. договорът за концесия, който според 20, т. 1 ЗК задължително трябва да съдържа изискванията на 7, ал. 1 ЗК).xxxi Ако в договора за концесия липсват някои от тези клаузи, следва да се приеме, че те са допълнени/заместени по право с отразените в решението на МС изисквания. Страните са постигнали съгласие по тези изисквания, тъй като кандидат-концесионерът ги е възприел с подаването на офертата си, отговаряща на тях, а концедентът е приел тази оферта, определяйки оферента за концесионер.
Трябва да се отбележи, че е възможно заместването на клаузи от договора, спадащи както към essentialia negotii, така и към accidentalia negotii на сделката, стига за тяхното съдържание да са предвидени императивни правни норми, на които уговорките между страните противоречат.
Друго което е важно е, че заместването по право от повелителни правила на закона като възможна последица от частичната недействителност ще намери място само тогава, когато порокът, от който са засегнати части от сделката, е противоречие или заобикаляне на императивните правила на закона. В останалите случаи заместването по право на клаузи от сделката с императивни норми противоречи на същността на сделката като волеви акт и вместо заместване по право, следва да се разкрие предполагаемата воля на страните към момента на сключването на сделката, да се установи, дали страните биха сключили сделката и при условията на императивната правна норма.
При втората хипотеза на 26, ал. 4, до запазване действието на договора, се стига при наличието на следните две задължителни предпоставки:
а) да е възможно останалото след отстраняването на недействителните части съдържание на сделката, да поражда допустими (макар и по-ограничени) правни последици на същата или на друга действителна сделка. От една страна, с оглед на порока, който засяга волеизявлението, тази хипотеза има по-широко приложение от първата – това може да бъде както противоречие със закона и добрите нрави, така и всяко друго основание за нищожност. От друга страна, тя е по-ограничена от първата хипотеза, тъй като докато при последната могат да бъдат заместени по право уговорки, както от същественото, така и от несъщественото съдържание на сделката, то при втората хипотеза, за да могат да бъдат породени правните последици на същата сделка, порокът следва да засяга само нейното несъществено съдържание. Това е така, защото, ако недействителността засяга съществени части от съдържанието на сделката, правните последици на същата сделка не биха могли да се породят без тях, а ще се породят правните последици на друг вид сделка, ако се включва в съдържанието на първата (т.е. ще е налице конверсия);
б) запазването на това редуциране/настъпването на промененото действие е възможно само, ако страните по първоначалната сделка желаят това. Ако тази тяхна воля не е пряко изразена, то следва тя да се установи безспорно по тълкувателен път;
Разпоредбата на 26, ал. 4 ЗЗД следва да се тълкува разширително и в още един аспект – въпросът за частичната недействителност се поставя и тогава, когато едно или повече волеизявления, включени във фактическия състав на сделката, са засегнати от порок, а останалите волеизявления са действителни. Т.е. тук става въпрос за опорочаване на някои от волеизявленията, инкорпорирани в съдържанието на една съставна сделка (когато отделните уговорки представляват сделки сами по себе си). Напр., когато наличието на валидно обезпечение е въздигнато в условие за сключване на сделката – в този случай недействителността на уговорката ще се отрази на валидността на обезпечената сделка.
Когато връзката между две иначе отделни сделки, които са част от съставната, е от типа обуславящо – обусловено волеизявление, като част от допълнителното съдържание на сделката връзката му с останалите уговорки обективно може да се игнорира, ако при тълкуването на волята на страните се установи, че сделката би била сключена и без недействителната уговорка. Т.е. опорочеността на условието няма да се отрази на възможността сделката да породи правни последици и без тази клауза. Изключенията са изрично уредени – напр. според 226, ал. 3 и 42, ал. 1, б. “б” ЗН нищожни са даренията и завещанията, когато условието, което обуславя действието им е невъзможно.
§ 2.Основания за нищожност по 26, ал. 1 ЗЗД (нищожност на сделките по 26, ал. 1)
На пръв поглед тези основания са най-лесни, но не е така. Такива основания за нищожност на сделките са противоречието на закона, заобикалянето на закона, противоречието на добрите нрави, нищожни са и договорите върху неоткрити наследства.
а) противоречие със закона – под “закон” следва да се разбира и всяко юридически задължително правило за поведение, включително и подзаконовите нормативни актове, т.е. законът, разбиран в широкия смисъл на понятието.
До основание за нищожност на сделката може да се стигне и тогава, когато тя нарушава правен обичай, санкциониран от правна норма. Под “противоречие със закона” се разбира противоречие с конкретна правна норма.
Противоречие със закона ще има, когато противоречието е с императивна правна норма, тъй като диспозитивните правни норми няма как да бъдат накърнени. Тази императивна правна норма може да принадлежи към всеки правен отрасъл, стига да има отношение към сделката.
Според някои, би могло да се стигне и до основание за нищожност и тогава, когато е нарушен правен принцип, стига той да е отразен в правна норма. В този случай фактическият състав е обективен, т.е. не се изисква субективно състояние.
Противоречието с императивна правна норма е странно основание за нищожност на сделката, защото то има субсидиарно действие, тъй като всички други основания в крайна сметка се свеждат до противоречието с императивна правна норма. Т.е. всички специални основания ще изключват противоречието със закона в 26, ал. 1 ЗЗД.
Противоречие със закона има напр., когато не са спазени изискванията относно страните, които могат да бъдат купувачи/продавачи по специални сделки.
б) заобикаляне на закона – то е разновидност на противоречието със закона. Въпреки това, различните предпоставки, при които се стига до такова основание за нищожност, дават основание да се смята, че заобикалянето на закона е нещо отделно от противоречието със закона.
При заобикалянето на закона има противоречие в резултата, който страните искат да постигнат, а същевременно законът забранява постигането му. Т.е. неправомерният правен резултат не са непосредствените правни последици от сделката, а неправомерен е по-далечният резултат, който страните измерват с поредица от сделки, които като цяло имат забранен резултат от закона. Напр., ако е забранено прехвърлянето на определено право между двама правни субекта, това прехвърляне би могло да стане по следния начин – чрез прехвърляне от едното лице на друго, то прехвърля на трето и т.н., докато не се прехвърли правото на лицето, което не може по закона да го придобива.
Противоречието и заобикалянето на закона имат следното различие:
~ при заобикалянето има субективен състав – участниците в сделката, с която се заобикаля закона трябва да съзнават, че преследват непозволена цел. Ако само едната страна има съзнание, че заобикаля закона, то тогава сделката е унищожаема поради измама.
в) противоречие с добрите нрави – те са установени с морални норми, които имат нравствено-етично съдържание, но са издигнати като основание за оценка на сделката.
У нас това основание може да се опре на принципа на 9 ЗЗД. Санкцията нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, всъщност е една юридизация на една морална норма. Затова и съдът избягва да основава решенията си на такива абстракции.
Често обаче противоречието с добрите нрави върви заедно с противоречието със закона – напр. 26, ал. 1 и 40 ЗЗД. В някои случаи и това основание ще бъде изключено, когато нарушаването на добрите нрави може да се сведе до прогласяване в закона – напр. насилието.
Не противоречат на добрите нрави сделки, при които се уговарят цени, значително по-високи от действителните.
Една нова теза стига до извода, че накърняване на добрите нрави може да има само при само при каузалните сделки, но това не е вярно.
б) сделките върху неоткрити наследства като основание за нищожността на сделките – това е специален случай, който от една страна накърнява императивна законова норма, а от друга – добрите нрави, т.е. това са случаите, при които се засяга една имуществена съвкупност, което зависи от смъртта на наследодателя, а той е все още жив.
Понятието “неоткрито наследство” представлява съвкупността от права и задължения, имущество, което след смъртта на лицето ще се превърне в наследство.
За да е налице това основание за нищожност на сделките, са необходими следните предпоставки:
~ сделката трябва да се проектира днес, но нейните правни последици ще настъпят чак след откриването на наследството;
~ правните последици трябва да са обусловени от наследството;
~ сделката трябва да прояви действието си след смъртта на наследодателя;
Към тези нищожни сделки спадат и сделките, които се извършват с отделни части от неоткритото наследство, тъй като в 26, ал. 1 се казва “върху неоткрити наследства”.
26, ал. 1 ЗЗД говори за нищожност на договори върху неоткрити наследства, но такива биха могли да бъдат и едностранни сделки – напр. приемане на неоткрито наследство, отказ от завет и т.н.
Нищожни са договорите, с които се променят, погасяват и прекратяват неоткрити наследства, както нищожни са и предварителните договори върху неоткритите наследства.
Изключенията от принципа за нищожност на такива сделки, са изрично уредени – не са нищожни сделките със завещания, отмяната на завещание, приживната делба-дарение, приживната делба-завещание.
Друго основание за нищожност, което е пример за едновременно противоречие и със закона, и с добрите нрави е договарянето във вреда на представлявания (40 ЗЗД).xxxii В този случай има един обективен и един субективен елемент. От обективна страна трябва да липсва съответствие между волята на представлявания и волята на представителя, трябва да има споразумение между представителя и третото лице, а оттук да се създаде потенциална възможност да се увреди представлявания. От субективна страна страните (представителят и третото лице, с което той договаря) трябва да съзнават, че увреждат представлявания.
В теорията съществува диференциация между споразумението във вреда на представлявания и самата сделка, която представителя сключва в негова вреда. Счита се, че само споразумението във вреда на представлявания е нищожно. Докато сделката във вреда на представлявания е в състояние на inpendente conditione поради злоупотреба с правото да се действа от чуждо име, т.е. все едно е налице действие без представителна власт. Ако сделката бъде потвърдена, тя ще породи правните си последици директно в правната сфера на представлявания, но, ако последният не потвърди сделката, то тя ще бъде нищожна по отношение на него.
§ 3.Основания за нищожност по 26, ал. 2 ЗЗД (нищожни сделки по 26, ал. 2 ЗЗД)
Според някои автори, тези основания се обединяват в една група, наречени “недействителни” поради незавършения си фактически състав. Според други автори (проф. Павлова) тук не става въпрос за сделки с незавършен фактически състав, тъй като има валидни волеизявления на страните, т.е. фактическият състав е завършен, но волеизявленията не съответстват на законовите изисквания за съгласие и за форма. Т.е. тези фактически състави няма как да се завършат.
26, ал. 2 ЗЗД урежда основанията за нищожност на завършени, но опорочени сделки, при които нарушаването на волеизявленията са толкова съществени, че не могат да породят желаното от страните действие на сделката.xxxiii
І.Начална невъзможност на предмета
Невъзможният предмет представлява невъзможен резултат, невъзможно е онова, към което страните са насочили усилията си.
Понякога до нищожност на предмета се стига и поради липса на обекта. Напр., ако онова, което е обещано като обект на сделката не може да бъде дадено, тъй като към момента на престирането е погинало.
Съдържанието на предмета се определя от волеизявленията на страните, като съдържанието не е елемент от фактическия състав на сделката. От това следва, че при липса на предмет фактическият състав на сделката е завършен.
Нищожността на предмета може да е както по обективни, така и поради субективни причини. Последните лежат у личността на длъжника – невъзможно е той да изпълни задължението си, но е възможно други лица да го изпълнят. Въпросът е, че понякога, когато дължимата престация е intuitu personae (т.е. с оглед личността на длъжника), то субективната невъзможност за изпълнение, се приравнява на обективна невъзможност. Така напр., ако се сключи една сделка с един точно определен архитект и той почине преди да изпълни своето задължение по сделката, то това е вече обективна невъзможност, тъй като сделката е била сключена именно поради това, че този архитект притежава определени качества и умения, от което следва, че никой друг не може да изпълни дължимата от него престация. Невъзможността може да бъде както фактическа (когато напр. даден обект е изваден от гражданския оборот), така и правна.
Поначало трябва да се прави разграничение между нищожен предмет и незаконен предмет. Незаконният предмет е забранен от правна норма. В случай на престиране на незаконен предмет, това ще бъде противоречие със закона по 26, ал. 1 ЗЗД. Същото се отнася и с предмет на сделката, който противоречи на добрите нрави.
За да е налице това състояние на нищожност на сделката (поради невъзможен предмет), трябва липсата на предмет да предхожда или да съвпада със сключването на сделката. Тук ни интересува невъзможността на предмета, която е съществувала към момента на сключване на сделката. Само тези сделки, които имат невъзможен предмет преди или по време на сключване на сделката, само те са нищожни.
Така напр. 184 ЗЗД казва, че, ако предметът на договора е погинал при сключване на сделката, то тогава и сделката е нищожна. Ако пък е погинала само част от предмета, то тогава купувачът може или да откаже договора, или да приеме оцелялата част от предмета при съответното намаляване на цената.xxxiv
Друго изискване към началната невъзможност на предмета е, тази начална невъзможност да е непреодолима. Няма непреодолима начална невъзможност, когато предмета все още е невъзможен към момента на сключване на сделката, но се очаква да възникне – напр. продажбата на бъдещи вещи (жито от новата реколта, нов модел автомобил, който ще влезе в производство след една година и пр.).
Друга особеност е, че невъзможността на предмета е обективна предпоставка за нищожността на сделката.
ІІ.Липса на воля (съгласие)
Тук става въпрос за случаите, когато е обективирана воля в съответната форма, но зад изявлението действително воля няма, т.е. волята и изявлението не съвпадат. Разбира се, не може да се говори за такова основание за нищожност, когато воля въобще не е формирана.
Според някои автори, липсата на воля трябва да е съзнателно, тъй като в противен случай трябва да се приложат правилата за унищожаване на сделките. Други (проф. Павлова) пък считат, че липсата на воля може и да не се осъзнава от страните. Не осъзнаване, че не желаят в действителност тези правни последици има в случаите, когато волеизявление се прави от непълнолетни/поставени под пълно запрещение.
Не осъзната ще бъде волята при т.нар. reservatio mentalis (мислена уговорка), при волеизявление, направено на шега, при насилие.
При reservatio mentalis авторът на волеизявлението го обективира, но смята, че правните последици от него няма да настъпят. Мислената уговорка ще е равна на отсъствие на воля и следователно сделката ще е нищожна, но само, ако волеизявлението достигне до насрещната страна. В противен случай сделката ще е валидна.
При волеизявлението, направено на шега има волеизявление, но обстановката, в която е направено поначало изключва възможността то да породи правни последици, то да е истинско, да съвпадат воля и изявление. Затова, дори и насрещната страна да го възприеме на сериозно, ако всички трети лица не го приемат като такова, то волеизявлението няма да породи правни последици. Но, ако с тази шега бъдат причинени вреди и следователно сделката бъде обявена за нищожна, то тогава страната, обективирала това волеизявление на шега, дължи пред договорни вреди по 12 ЗЗД, тъй като не е действала добросъвестно, а си е направила “груба” шега с насрещната страна, от която за последната са настъпили някакви вреди.xxxv
При насилието има волеизявление на страната, но отсъства действителната й воля, тъй като това волеизявление е резултат от външна физическа принуда (напр. хваща се ръката на едно лице и се подписва насила договора). Тук, при насилието, воля на страната въобще няма. Това е и различието от заплашването, където страната, която е заплашвана има воля, но тя е обусловена от външни фактори, които й всяват страх за живота, честта, семейството и пр.
При двустранните сделки ще има нищожност поради липса на съгласие. Напр., когато и двете страни волеизявяват, но поради различна правно-техническа терминология, се оказва, че говорят за различно нещо. Друга хипотеза за липса на съгласие, е, когато грешно е предадено волеизявлението – напр., когато едната страна изпраща по телеграфа изречението “Не приемам тази цена”, но поради незнайни причини другата страна получава “Приемам тази цена”.
ІІІ.Липса на форма
За липса на форма като основание за нищожност на сделката говорим само тогава, когато законът изисква такава. Но, доколкото формата на една сделка се изисква от императивна правна норма на закона, може би това основание за нищожност на сделката е по 26, ал. 1, а не по 26, ал. 2 ЗЗД.
В практиката много често се стига до липса на форма като основание за нищожност на сделката – напр., когато се прехвърли един недвижим имот без нотариален акт. В този случай вещно-прехвърлителния ефект не може да настъпи именно поради липса на нотариален акт като императивно изисквана форма, от която страните не могат да се отклонят. Или пък често липса на форма има по 212 ЗЗД, който предвижда една облекчена продажба на наследството. Предвижда се наследствената маса или части от нея да се продават само в писмена форма с нотариална заверка на подписите.xxxvi Тази форма на сделката не важи, когато наследството или части от него се прехвърлят не чрез продажба, а по друг възмезден начин – напр. чрез прехвърляне срещу издръжка.
При липсата на форма най-често се стига до конверсия на сделката, за да се запази част от нея, т.е. да се породят правните последици на друга сделка, съществени белези на която се съдържат в конвертираната сделка. Напр. нищожната поради това, че не е извършена чрез нотариален договор, продажба на недвижим имот се конвертира в предварителен договор за продажба на недвижим имот.
IV.Липса на основание
Тази причина за нищожност на сделката намира място само при каузалните сделки.
Каузата (т.е. онази обикновено приемана, традиционно целена с даден договор правна последица) рядко е записана в договора. По-често тя трябва да се извлече по тълкувателен път от съдържанието на сделката.
От разпоредбата на 26, ал. 2, изр. 2 следва, че основанието се предполага до доказване на противното.xxxvii Доказателствената тежест за оборването пада върху страната, която твърди, че липсва основание за сключването на сделката.
Въпреки тясната връзка между основанието и волеизявлението, което е носител на основанието, фактически каузата е прогласена като отделен елемент от фактическия състав на сделката.
Липсата на основание по 26, ал. 2 ЗЗД трябва да се отличава от незаконността или неморалността на основанието, тъй като в последната хипотеза сделката ще е нищожна по 26, ал. 1 ЗЗД.
Би могло в каузата да се касае и за грешка. Тук грешката в каузата ще води до унищожаемост на сделката по 28 ЗЗД.xxxviii
Основание за сключване на сделката има когато, напр. едно лице сключи договор за гледане и издръжка за ½ от имота и по-късно сключи друг договор за гледане и издръжка за останалата част от имота.
§ 3.Привидни и прикрити сделки. Подставено лице
26, ал. 2 ЗЗД обявява за нищожни и симулативните сделки. При тях има обективиране на воля, но зад това изявление няма съответстваща й вътрешна воля. Воля има, но тя не е в посоката на изразеното. Страните не желаят настъпването на изразените правни последици и поради това волеизявлението не поражда правни последици. Поради това и сделката е нищожна.
І.Привидни сделки
Привидните сделки се определят като специален случай на съзнателна липса на воля/съгласие.
Привидните сделки се отличават от унищожаемите сделки, при които също липсва воля/съгласие, по това, че при привидните сделки това несъответствие между воля и изявление се желае от страните. Поради това, че волевият процес е под контрола на страните, някои автори считат, че при привидните сделки няма порок във волеизявленията.
При привидните сделки фактическият състав е завършен. Съвсем друг е въпросът, че чрез привидните сделки страните целят да скрият какво желаят да постигнат реално.
Привидните сделки се различават и от reservatio mentalis. При привидната сделка насрещната страна на сделката изрично е уведомена, че със сделката не се желаят тези правни последици, а чрез нея само се прикрива истинската сделка.
Привидните сделки се отличават и от фидуциарните сделки. При последните се уговаря това, което се прехвърля по-късно да се върне при определени условия обратно, докато при привидните сделки страните въобще не желаят правните последици, които произвежда сделката.
Привидните сделки се различават и от относително недействителните сделки, които по принцип са валидни по отношение на всички, а са недействителни само по отношение на точно определено лице (кредитора).
Привидните сделки се отличават и от сделките, сключени при измама, когато насрещната страна е въведена в заблуждение.
При привидните сделки страните могат да желаят правният ефект на сделката въобще да не настъпи. В такъв случай, когато страните въобще не желаят привидната сделка да прояви правните си последици между тях, говорим за т.нар. абсолютна симулация.
Възможно е страните да се намират и в хипотеза на относителна симулация - тогава, когато сключват една сделка, но не желаят настъпването на нейните правни последици, а желаят настъпването на правните последици на друга сделка – напр. прави се безпарична продажба, с която се прикрива дарение.
Възможно е и страните да желаят настъпването на правните последици от сключената сделка, но тези правни последици да настъпят по отношение на други страни – напр., когато се прикриват дадени преобретатели.
Следователно привидността може да е не само в сделките, но и по отношение на лицата. Но, докато симулацията между лицата изисква участието и на трето лице, то при симулативните сделки привидността е между същите лица. Т.е. симулативната сделка е дисимулирана сделка.
ІІ.Прикрити сделки
Този ефект на прикриване на типа сделка се постига чрез съчетаването на привидни и прикрити сделки. Това е т.нар. двустранно подставяне. Но освен този вид симулация, може да има още и едностранно подставяне и подставено лице.
Привидната сделка би могла да е двустранна или едностранна адресна сделка и то при условие, че адресатът знае за привидния характер на сделката. Т.е. винаги е необходима вътрешната воля на поне две лица, за да не породи сключената сделка изявения правен ефект.
Твърди се, че симулацията е възможна въобще при едностранните сделки (без значение дали са адресни или безадресни), тъй като те са елемент от едно по-широко съглашение между страните (напр. джирото). Биха могли да бъдат симулирани и едностранни безадресни сделки (завещание, завет), но само дотолкова, доколкото симулацията е доведена до знанието на приобретателя.
Т.е. и тогава, когато едностранната сделка е без адресат може да има симулиране, но трябва отсрещната страна да знае това. Напр. прави се симулативно завещание. Като се разкрие симулацията на завещанието, обезсилва се и самото завещание. За да се разкрие симулацията обаче, симулативното завещание не може да се държи в тайна от приобретателя, тъй като, ако той не знае за привидността на завещанието по отношение на него и приеме наследството, то ще бъде увредено.
Привидни актове могат да се правят във всички клонове на гражданското право. Изключение има, когато напр. мъж и жена сключат привиден граждански брак – макар те да не са желали наистина това, тази сделка ще породи правните си последици.
Тук е мястото за едно уточнение – не е вярно, че не може да има симулативен процес. Напротив, такъв е напълно възможен – напр., за да не се дарява – води се симулативно actio revandicatio. Но, симулирайки една ситуация, която реално не съществува, ние сме реално обвързани със съдебното решение, т.е. дава се предимство на симулативно изразеното. Така е и според 17, ал. 1 ЗЗД, според който прикритото правило ще урежда страните по симулираната сделка, ако са налице изискванията за неговата действителност.xxxix
ІІІ.Видове симулация
1.Абсолютна симулация – при нея прикрита сделка в същинския смисъл няма.
2.Относителна симулация – тук с привидната сделка се прикрива същинската, истинската сделка.
3.Дисимулативна (прикрита) сделка – чрез използването на дисимулацията, страните не желаят сделката, която сключват помежду си да стане достояние на трети лица.
4.Пълна и частична симулация – частичната симулация се отнася само до привидността на отделни клаузи на сделката – напр. има един смесен договор за прехвърляне срещу гледане и издръжка, където се симулира клаузата, че съответният имот се прехвърля срещу гледане или издръжка. Или пък чрез гледането и издръжката се симулира едно възнаградително дарение. Това са хипотезите, когато симулацията засяга характера на определени права и задължения. Но може да е засегнат и обемът на правата и задълженията.
Симулативната сделка също трябва да отговаря на изискванията за действителната сделка, т.е. да е спазена формата, да има основание и пр. Ако прикритата сделка изисква дадена форма, то формата на привидната сделка. Напр., ако формата за валидност на прикритата сделка е нотариален акт, то привидната сделка (продажба) също трябва да е извършена с нотариален акт.
IV.Начини за предявяване на привидността
В случай,че някоя от страните или едно трето лице желае да разкрие привидността на сделката, трябва да се докажат следните две неща:
1.Че страните не са желали настъпването правните последици на тази сделка
2.Да се докаже какви са действително желаните от страните правни последици.
Т.е. възниква въпроса по какъв начин ще се разкрие привидността на сделката и действителната воля на страните?
Привидността на сделката следва да се докаже с един установителен иск (който най-често е отрицателен). Това е така, тъй като съдът вече не следи служебно за симулативността на сделките и, за да се произнесе по това, дали една сделка е симулативна или не, той трябва да е сезиран от страните. От друга страна, не е необходимо воденето на отделен процес, в който да бъде разкрита симулацията и чак след това да се служи с установената вече симулация.
Доказателствени средства за доказване на симулирането:
Доказването на симулацията е уредено в 134, ал. 1 и 2 ГПК. Най-често използваното доказателствено средство е обратното писмо (contra letera) – договор, който е обратен пълен документ, договор, който разкрива симулацията на страните и това, че има друга сделка между тях. Дори тогава, когато обратното писмо е под формата на едностранно волеизявление (разписка) на облагодетелстваната от страните, фактът, че другата страна го приема, означава, че привидната сделка няма да породи правните си последици. Когато страната/третото лице, която иска разкриване на симулацията си послужи с contra letera, няма нужда от свидетелски показания. Свидетелски доказания тук се допускат само тогава, когато трябва да се установи загубването или открадването на обратното писмо, но не по вина на страната. При наличието на contra letera е недопустимо да се използват свидетелски показания, които да оборват съдържанието му.xl
Друго доказателствено средство, чрез което може да се докаже симулацията в сделката, е начало на писмено доказателство – това всъщност е един случаен документ, т.е. документ, който изхожда от другата страна или този документ е официален. За разлика от обратното писмо обаче, представянето на начало на писмено доказателство не е достатъчно за пълното доказване на симулацията в сделката. Тук имаме само едно вероятно навеждане, че има симулация, поради което се допускат свидетели и то тогава, когато иск за разкриването на симулацията е подало трето лице (134, ал. 2, изр. последно ГПК).xli
Друг начин за доказване на симулацията е чрез прякото признание на отсрещната страна.
V.Действие на привидните сделки
Поради нежеланието на страните привидната сделка да породи действие, то тя ще бъде нищожна, докато не бъде разкрита симулацията. Ако симулацията не бъде разкрита, сделката ще обвърже страните, тъй като изявеното има приоритет пред вътрешно договореното.
Поначало по отношение на третите лица симулативните сделки имат действие – така напр., третото лице, което е придобило от несобственик, не може да стане собственик. Въпреки това 17, ал. 2 ЗЗД казва, че третите лица, които добросъвестно са придобили права по една привидна сделка, освен, ако са придобили права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на симулацията.xlii Т.е. това правило важи за движимите вещи, но и за недвижимите такива, ако са придобити преди вписването на иска.
Следователно, две са предпоставките, за да може трето лице да стане собственик на една вещ (в частност недвижима) от лице, което я е придобило по една привидна сделка:
а) третото лице да е субективно добросъвестно, т.е. да не е знаело, че праводателят е несобственик на вещта;
б) датата на придобиването трябва да предхожда вписването на исковата молба;
Каса е се за един способ, чрез който третото лице става собственик, макар да не е придобило от собственик. Това основание за придобиване е деривативно, тъй като третото лице извежда правата си от едно определено лице, макар че то не е собственик.
Трети лица могат да са и кредиторите на купувача по симулативната сделка. Те считат тази вещ за негова собственост и следователно могат да се опитат да си съберат вземанията. В случая, ако се проведе докрай принципът на разкриване на симулацията, кредиторите на симулативния купувач не могат да се удовлетворят от тази вещ. Но, ако кредиторите му са добросъвестни и са наложили запор/възбрана преди вписването на иска за установяване на симулативната сделка, техните права върху тази вещ ще се запазят и те ще могат да продадат вещта на публична продан, за да удовлетворят вземанията си. Но това запазване на правата от запора/възбраната ще следва само, ако кредиторите са добросъвестни и са учредили запора/възбраната преди вписването на исковата молба.
VI.Разграничение между скрит пълномощник и подставено лице
1.Скрит пълномощник (косвен представител) – това е едно лице, което извършва правни действия, възложени му с договор за поръчка в интерес и за сметка на доверителя.
§ 5 Доп. разпоредби на ЗППДОП обявява за нищожни сделките по този закон, осъществени чрез подставено лице или скрит пълномощник.xliii
Скрит пълномощник е комисионерът на един комисионен договор, който действа от свое име, но за сметка на поръчителя.
Понятието “скрито пълномощие” е свързано с прикритото придобиване на права, за да не се разбере кой е действителният купувач. Но това не е задължително. Идеята е друга – това е едно лице, което действа от свое име, но за сметка на друго лице, като третото лице знае, че се преговаря за доверителя (комитента).
Т.е. комисионерът не е нито скрит, нито пълномощник. При скритото пълномощно е важно, че договора се сключва от името на довереника, а не от името на доверителя. Сделката ще се развие по следния начин:
~ 292 ЗЗД казва, че във вътрешното правоотношение между доверителя и довереника, правата, още от тяхното придобиване, се считат придобити за доверителя. Ако довереникът пък действа от свое име, правата, които придобива от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, във вътрешното отношение между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се считат за права на доверителя.xliv
2.Подставено лице (сламен човек) – подставеното лице, което е хипотеза на симулация, се използва тогава, когато едно лице иска да придобие нещо (някаква вещ напр.), но не иска третите лица да узнае какво придобива. Поради това лицето използва сламен човек, т.е. тук лицата са поне три:
На практика, най-често разпространената хипотеза е тогава, когато в сделката като купувач се вписва В, но той упълномощава Б да действа от негово име. Страните по сделката са купувачът В и продавачът А. В нотариалния акт фигурира името на Б, който е пълномощник на В. Но това пълномощно е симулирано (привидно), т.е. няма упълномощаване и следователно волеизявленията, които Б прави, са осъществени от свое име. Това е първата привидна сделка. Така е при абсолютната симулация. Втората привидна сделка е между В и А, като за тази привидна сделка не се изисква да има същата форма като тази на прикритата сделка.
Значи при подставено лице имаме първа привидна сделка (упълномощаването между В и Б), една прикрита сделка (продажбата на вещта) и втора привидна сделка (между В и А).
3.Едностранно подставяне – според проф. Павлова едностранно подставяне има винаги, когато едно лице сключва сделка от свое име и със свои средства, но в придобивния документ се вписва името на трето лице (което често не знае за това) с надеждата, че то ще приеме сделката.
Често обаче едностранно подставяне има, когато се цели едно прикрито придобиване, т.е. да се симулира прикрито придобиване. Напр. при сделки с вещни права върху недвижими имоти от малолетни, може да стане само чрез законово представителство на техните родители. Тук няма уговорка между този, който придобива и онзи, който е вписан в придобивния документ, а се разчита този, за когото се придобива, да одобри сделката.
§ 4.Основания за унищожаване на сделките поради недееспособност, грешка, измама, заплашване и крайна нужда
За разлика от основанията за нищожност, основанията за унищожаване са предвидени в по-голямата си степен в ЗЗД, а онези основания за унищожаване на сделките, неуредени от този закон са по-малко (напр. 42, б. “б” ЗН, § 8 Прех. и Закл. разпоредби ЗППДОП).
Основанията за унищожаване на сделката са относително по-леки по степен пороци, които засягат сделката. Това са пороци в процеса на волеобразуването, било в предпоставките за валидна воля, било в процеса на формирането на волята, било в условията, при които е при които е принуден авторът на волеизявлението да сключи сделката.
Става въпрос за нередовности във волеизявлението, при които поради неправилно формиране на волята, изявлението не съответства на действителността било, защото не си дава сметка за определени фактори, било, макар да си да схващат тези фактори, се изразява друга воля, несъответстваща на действителната.
І.Недееспособността като основание за унищожаване на сделката
27 ЗЗД урежда недееспособността като причина за унищожаване на сделките – унищожаеми са сделките, сключени от недееспособни.
Предвид съществуването на степени в дееспособността, 27 ЗЗД следва да се тълкува стриктно, т.е. от тази разпоредба да се изключат сделките, сключени от недееспособни лица – тези сделки са нищожни.
От друга страна, 73, ал. 3 СК обявяват определени безвъзмездни сделки, сключени от недееспособни за нищожниxlv, т.е. и те трябва да се изключат от обхвата на 27 ЗЗД.
Следователно се прави извода, че в обхвата на 27 ЗЗД се включват само сделките, сключени от ограничено дееспособните/поставените под ограничено запрещение лица.
Когато се касае за сделки, чието сключване изисква освен волеизявлението на непълнолетния/поставения под ограничено запрещение, се изисква и разрешението от родителя/попечителя/съда, а липсва такова разрешение – тези сделки стават унищожаеми (4 ЗЛС).xlvi
Проф. Павлова смята, че са унищожаеми и сделките, които малолетните сключват за задоволяване на всекидневните си нужди. Но такава сделка ще бъде нищожна, а не унищожаема.
Смята се, че онези сделки, които недееспособните са сключили без да разбират значението и съдържанието на правните последици, са нищожни. Когато обаче, при сключването на сделка, за която лицето притежава дееспособността да я сключи това няма да важи. Но, ако лицето временно не може да ръководи и да разбира действията си, сделките, които сключва в такова състояние ще бъдат унищожаеми.
ІІ.Грешката като основание за унищожаване на сделките
27 ЗЗД визира и грешката като основание за унищожаването на сделката, а 28, ал. 1 конкретизира положението за някои видове грешка (напр. основания за унищожаване са грешката в предмета, грешката в лицето).xlvii 43 ЗН също урежда грешката като основание за унищожаване на завещанието.xlviii
При грешката се касае за едно неосъзнато несъответствие между волята и нейното обективиране. Грешката като юридически факт притежава следните характеристики:
а) у автора на волеизявлението трябва да е формирана определена представа за сделката, която сключва, но тази представа е невярна – или представата за това, което смята да договаря не отговаря на онова, което действително съществува, или страната погрешно смята, че такава сделка съществува;
б) волеизявлението трябва да е направено именно под въздействието на такава грешка;
До унищожаване на сделката би се стигнало, когато лицето, при наличието на други представи не би сключил сделката.
Трябва да се отбележи, че грешката в мотива е правно ирелевантна, ако не е довела до грешка в предмета/обекта. Грешката в изгодността на сделката също е правно ирелевантна.
Релевантна е обаче грешката в начина на извършване на волеизявлението – напр., когато едно лице състави частен документ, а не си дава сметка за правните последици, които ще настъпят от него.
Грешка има и когато тя засяга съдържанието на волеизявлението – 28 ЗЗД, който въздига грешката в предмета или в лицето като основание за унищожаемост на сделката.
1.Грешка в предмета на сделката – тук се има предвид грешка в обекта на сделката, защото грешката ще бъде релевантна, когато е грешка относно съществените качества на обекта, за който се сключва сделката. А критерият за определяне качествата на обекта е обективен – това са онези качества, които определят годността или стойността на обекта. Това обуславя един конкретен подход за преценката, в който се държи сметка и за клаузите, които страната, намираща се в грешка, е включила в договора. Напр. определени изисквания към вещта, които в общия случай са без значение.
2.Грешка в лицето – грешката в лицето е основание за унищожаване на сделката само тогава, когато даденото (поетото) задължение от насрещната страна е intuitu personae, т.е. само, когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването на сделката.
Грешка може да има и в количеството, но няма грешка в пресмятането, тъй като тя би могла да се поправи.
Трябва да се направи уточнението, че случаите на грешка при продажбата на недвижим имот са подчинени на друг режим – това е т.нар. чрезмерна увреда, уредена от 210 ЗЗД, който предвижда отново като санкция унищожаването на сделката, но не поради грешка, а поради неизпълнение на задължението да се изпълни точно. Тук се има предвид една значима грешка, ако пространството, което трябва да се престира на приобретателя е с 1/10 по-голяма или по-малка от указаното в договора.xlix
От друга страна, един неправомерен юридически факт, какъвто е продажбата на чужда вещ, може да се изтълкува едновременно и като грешка, и като неизпълнение на договора. Така, освен поради грешка, 189 ЗЗД предвижда договора да може да бъде развален и въз основа на още едно специално основание – когато продадената вещ принадлежи изцяло на едно трето лице, то тогава купувачът може да развали договора поради неизпълнение и да иска продавача да му върне платената цена и да му изплати разноските по договора, както и необходимите и полезните разноски по вещта.l Но правните последици и при унищожаването на договора поради грешка, и при неговото разваляне поради неизпълнение, са почти едни и същи – връща се даденото.
Когато една сделка е унищожена поради грешка, страната, която е действала в грешка дължи, съгласно 28, ал. 3 ЗЗД обезщетение за негативни вреди на другата страна, освен, ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или другата страна е знаела за грешката.li Тъй като става дума за една пред договорна отговорност, това обезщетение, което ще плати страната, изпаднала в грешка, ще бъде по-малко в сравнение с развалянето на един договор поради продажба на чужда вещ. При унищожаемостта се плащат само негативни вреди, но не и позитивни такива – това е причината.
3.Грешка в съдържанието на волеизявлението – такава грешка е налице тогава, когато страните по една сделка наричат едни и същи неща с различни правно-технически термини.
Грешката би могла да засяга и волеизявленията на двете страни – тогава всяка от страните може да иска унищожаването на сделката.
ІІІ.Измамата като основание за унищожаване на сделката
Измамата като основание за унищожаване на сделката е визирана в 27 и 29 ЗЗД.lii
Измама е налице, когато едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Става въпрос за несъзнавано несъответствие с действителността, за което причините биха могли да бъдат различни.
За да е налице измама, е необходимо да съществуват кумулативно следните предпоставки:
а) едната страна по сделката да е в заблуда;
б) тя да е умишлено въведена в заблуда от другата страна или от трето лице било чрез укриване на факти от действителността, било чрез тяхното изопачаване;
Измама има и тогава, когато едно лице е формирало грешна представа за действителността, а насрещната страна поддържа тази представа. От друга страна обаче, формирането на невярната представа за действителността/нейното поддържане трябва да е умишлено. Ето защо небрежността на насрещната страна или само погрешно възприемане на действителността не е достатъчно, за да е налице измама.
Допълнителен фактор, който трябва да присъства, за да има измама, когато трето лице въвежда в измама, е, че насрещната страна трябва да е знаела със сигурност за въвеждането в измама от страна на третото лице или насрещната страна да не е могла да знае за измамата. В резултат на тази заблуда от третото лице, страната-автор на волеизявлението сключва договора. Ако авторът на волеизявлението би сключил договора, дори и да знае за измамата, то тогава порок в сделката няма.
Тук критерият за това, дали страната е заблудена, е субективен – съобразяват се личните качества на заблудената страна. Т.е. преценява се, дали лицето е опитно в житейски аспект или не е, от което излиза, че едни и същи действия в някои случаи са измама, а в други – не съставляват порок.
Не е еднозначен въпросът и за вредите, които трябва да са настъпили от измамата – приема се, че, за да е налице измама, не е необходимо да са настъпили вреди, тъй като в този случай просто няма да се търсят вреди, а само връщане на даденото.
На последно място трябва да се каже, че унищожаема е и сделката, сключена от лице, което е умишлено поставено в състояние да не разбира действията си от насрещната страна или от трето лице. Напр., за да сключи сделката, насрещната страна сипва опиат в питието на другата страна.
ІV.Заплашването като основание за унищожаемост на сделките
Заплашването е уредено в 30 ЗЗД.
Заплашване има, когато едната страна е принудена от другата или от трето лице, чрез възбуждането на основателен страх, да сключи договора.liii При заплашването има осъзнавано несъответствие между волята и нейното обективиране.
Във фактическия състав на заплашването е необходимо да са включени следните елементи:
а) страната да е под влияние на определени страхови представи;
б) тези страхови представи трябва да са предизвикани от другия участник в сделката или от трето лице. Допуска се източникът на заплахата да е анонимен.
Специфичното е, че когато страховите представи са породени от трето лице, не е необходимо другата страна по сделката да знае за тях.
в) настъпването на страховите представи трябва да е свързано с човешки действия;
г) необходимо е да има причинно-следствена връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страх;
При заплахата всъщност става въпрос за това, че върху волята на лицето се упражнява психическа принуда. По това заплахата се различава от насилието, при което няма психическа, а физическа принуда.
При заплашването не е важно как, по какъв начин са предизвикани страховите представи, а релевантно е, че такива са налице, за да бъде принудена страната да сключи определена сделка.
Според проф. Мария Павлова, критерият за това, дали е предизвикан основателен страх, е конкретен и трябва да се преценява конкретно, поотделно за всяко лице.
Не е необходимо заплахата да се отнася до извършването на неправомерни действия – заплахата може да се изразява и в поначало правомерни действия, с които обаче се цели постигането на неправомерен резултат. Напр. при едно злепоставяне, където неправомерния характер на поведението на злепоставящия се изразява в упражняването на психическа принуда.
V.Невъзможност да се ръководят и да се разбират действията като основание за унищожаване на сделките
Това основание е уредено в 31 ЗЗД. Става въпрос за лице, което не е поставено под запрещение, което е дееспособно и поначало е годно да извършва определен правен акт. Опороченият юридически факт тук се изразява в това, че лицето прави волеизявление в такова състояние, което изключва в конкретния момент съзнателните му действия.liv Без значение е каква е причината за изпадането му в такова състояние. Важното е лицето субективно да не е поставено под запрещение, тъй като тогава ще има нищожност на сделката, поради липса на воля.
Т.е. законът тук не държи на причините за това състояние, а на самото състояние.
Ако съпоставим невъзможността да се разбират и ръководят действията от дадено лице с нищожността на сделките поради липса на воля (съгласие) по 26, ал. 2 ЗЗД, ще видим, че и в двата случая няма разумно формирана воля. Разликата е, че по 31 ЗЗД лицето, което волеизявява задължително трябва да е формално дееспособно.
Начините за унищожаване на сделката при това основание са различни:
а) унищожаването на сделката може да бъде искано от самото лице, което е изявило волята си в такова състояние;
б) унищожаването на сделката може да се иска и от наследниците на лицето, изявило волята си в състояние, в което не може да разбира и ръководи действията си, след неговата смърт. Тук обаче са необходими следните условия:
~ приживе да е било поискано поставянето на това лице под запрещение;
~ основанието за поставянето под запрещение на това лице да произтича от сключения при невъзможност да разбира и ръководи действията си. Но не този договор е основание за недееспособността на това лице, а от неговото съдържание трябва да е безспорно, че лицето не е в състояние да разбира и да ръководи постъпките си.
VІ.Крайната нужда като основание за унищожаване на сделките
Крайната нужда е уредена в 33 ЗЗД.lv
При крайната нужда едно лице, е принудено, поради недостиг на материални средства за задоволяване на основните му материални нужди, да сключи явно неизгодна за него сделка. Именно тази крайна нужда трябва да е мотивът, заради който лицето да сключи сделка по начин, че, ако разполага с тези средства, не би сключил такава сделка. Сделката от друга страна трябва да е сключена при явно неизгодни за лицето условия. При едностранните сделки, които по-често биват безвъзмездни, няма сделки, сключени при явно неизгодни условия. Все пак, изключения има – напр. един договор за влог с лихви може да бъде сключен при явно неизгодни условия.
Не е необходимо да има намерение у насрещната страна да се облагодетелства от нея, както не е необходимо да има и умисъл.
В теорията съществува спор, дали крайната нужда като основание за унищожаване на сделката може да се приложи и по отношение на юридическите лица – така проф. Павлова счита, че такова основание не може да се приложи и при юридическите лица, докато доц. Иван Русчев счита, че това основание може да се използва и за унищожаване на сделки, когато една или повече от страните са юридически лица. Все пак и юридическите лица изпитват понякога затруднения, макар по презумпция да разполагат с повече средства от физическите лица. Така напр., ако едно търговско дружество е заплашено да изпадне в неплатежоспособност, то би било принудено да продаде част от имуществото си в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни за него условия (б. М.Ш.).
Интересно е, че 33 ЗЗД допуска едно отклонение от този принцип – крайната нужда може да отпадне като основание за унищожаване на сделката, ако облагодетелстваната страна предложи да отстрани ощетяването.
За разлика от общия случай на унищожаването на сделките, при който съдебното решение действа ex tunc (т.е. има обратно действие), то тук е възможно решението на съда за унищожаване на сделката да действа ex nunc (т.е. да има действие за напред).
33 ЗЗД предвижда и възможността третите лица да запазят правата си, придобити по унищожаема на това основание сделка – единственото изискване е те да са придобили правата си преди вписването на исковата молба за унищожаване на сделката.
§ 8 Пр. и Закл. разпоредби на ЗППДОП предвижда, че са унищожаеми сделките на разпореждане с държавно и общинско имущество, както и договорите за гражданско дружество, сключени при явно неизгодни условия след 1.І.1990г.lvi Т.е. придава се обратна сила на закона по отношение на сделките, сключени след 1 януари 1990 г. Това неправилно схващане на законодателя предвижда явно неизгодните условия да се преценяват днес, което показва, че към момента на сключването на сделките, би могло да има повече условия. Тези сделки според § 8 ЗППДОП са унищожаеми, т.е. необходимо е правоимащото лице да поиска от съда унищожаването на сделката.
§ 5.Предявяване на недействителността. Потвърждаване. Конверсия
І.Предявяване на нищожността на сделките
За разлика от унищожаемостта, където е предвидено, че сделка би могла да се унищожи само по съдебен ред, нищожността на сделката може да се предяви не само по съдебен, но и по извън съдебен път. Независимо от това дали искът за нищожността е предявен пред съда или не, той винаги е отрицателен установителен.
Обща предпоставка за предявяването на иска за нищожност на сделката е наличието на правен интерес.
Предявяването на нищожността обаче може да стане и в друг процес – не е задължително да се води отделен процес, за да се постанови нищожността на една сделка. Напр. предявява се actio revandicatio и заедно с него се предявява иск, с който се иска от съда да установи, че договора,сключен за продажбата на недвижимия имот е нищожен.
Възможно е нищожността на договора да се предяви и с простото възражение на ответника – напр. ответникът отказва да изпълни претендираното от ищеца задължение, защото такова задължение не е възникнало поради нищожността на договора.
Важно е, че съдът трябва да бъде сезиран, за да обяви нищожността на сделката по някое от основанията на 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, т.е. съдът не действа служебно.
Нищожните сделки са засегнати от толкова тежък порок, че не могат да бъдат санирани (заздравени), а могат само да се конвертират.
ІІ.Предявяване на унищожаемостта на сделките
32 ЗЗД предвижда, че унищожаемостта на една сделка винаги се предявява по съдебен ред, като това важи за предявяването на всички основания за унищожаемост.
Правоимаща да предявява унищожаването на сделката е самата страна, която желае унищожаването на сделката или нейните универсални правоприемници (наследниците). Тук третите лица, включително и кредиторите на правоимащия не могат да искат унищожаването на сделката. Това е така, тъй като по силата на косвения иск по 134 ЗЗД, при бездействие от страна на длъжника, което може да заплаши удовлетворяването на кредитора, последният може да упражни правата на длъжника, освен, ако това не зависи от преценката на длъжника (дали да действа или да бездейства). В този случай (при предявяването на унищожаемостта) става въпрос именно за такава преценка на длъжника.
Правото да се унищожи една сделка се предявява по два начина – с иск или с възражение. Ако тепърва се иска унищожаване на сделката (преди да е искано изпълнение по нея) или когато вече е престирано нещо по нея, но се желае унищожаването й, то тогава унищожаването на сделката се иска с конститутивен иск.
Правото да се прогласи нищожността на една сделка не е потестативно – съдебното решение за обявяване нищожността на една сделка е декларативно. Докато съдебното решение за обявяване унищожаемостта на една сделка има конститутивно действие. Искането за обявяване нищожността на сделките не е ограничено с никакъв срок, докато предявяването на унищожаемостта става в тригодишен преклузивен срок (изключение е, когато се иска унищожаване на сделката поради крайна нужда при явно неизгодни условия, където срокът е една година).
Друга възможност за предявяване на унищожаемостта на една сделка е чрез възражение – възражението се използва, когато ищецът е завел процес и изисква изпълнението на задължението. Ответникът отказва да изпълни задължението, като възразява, че иска да унищожи сделката. Специфичното при този способ за прогласяване на унищожаемостта е, че възражението може да се направи и след изтичането на тригодишния преклузивен срок, тъй като то се равнява (по време, през което може да се предяви) на иска за изпълнение на ищеца.
Началният момент на погасителната давност е различна при различните основания за унищожаване на сделката:
а) ако лицето, сключило сделката е недееспособно давността за унищожаване на сделката започва да тече от деня на навършване на пълнолетие/от деня на вдигането на зепрещението и то само, когато няма назначен настойник, тъй като, ако има настойник, нищо не пречи и той да иска унищожаването на сделката;
б) когато основанието за унищожаване е грешка или измама давността започва да тече от датата, в която са установени грешката или измамата;
в) когато основанието е заплашване давността започва от момента, в който действията на заплашване са прекратени;
г) когато основанието за унищожаване е крайна нужда давността започва също от момента на сключване на сделката, но с тази разлика, че продължава не три, а само една година;
д) при всички други основания за унищожаване, началният момент за предявяване е моментът на сключване на сделката, която се иска да се унищожи;
Конститутивното решение на съда има за цел, както заличаването на сделката, така и заличаването на правата и задълженията, възникнали от сделката и то с обратна сила.
Ако се касае за нищожна сделка, правата, придобити от трети лица от страните по нищожната сделка също са нищожни. Изключение се прави за третите добросъвестни лица, придобили права по една симулативна сделка и за кредиторите, наложили възбрана или запор върху предмета, до който се отнася привидното съглашение и то само, когато са придобити/поставени под възбрана или запор преди вписването на иска за установяване на привидността (17, ал. 2 и 3 ЗЗД).lvii
Ако пък се касае за движими вещи, придобити от трети добросъвестни лица от страна по една нищожна сделка (т.е. договаряли са се с несобственик), ако са налице предпоставките по 78 ЗС (т.е., ако за прехвърлянето на движимата вещ не се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите), то третите добросъвестни лица стават собственици на движимата вещ.lviii
При унищожаемостта липсва тази abinitio, тъй като сделките до момента на унищожаването им са валидни. Действието се разклонява в зависимост от това, дали сделката е унищожена или не. Унищожена ли е сделката – правните последици от нея се заличават с обратна сила (освен при унищожаването поради крайна нужда, където последиците могат да се заличат и за напред). При унищожаването на сделката поради крайна нужда, заличаването на правните последици на сделката не засяга правата, придобити от трети лица от страна по унищожената сделка, стига те да са придобити преди вписването на исковата молба за унищожаване. Придобитите от трети лица движими вещи са защитени от 78 ЗС.
ІІІ.Атакуване на един административно-правен акт
Когато се касае за дефект на някой от елементите на един смесен фактически състав, то нещата ще зависят от това, дали съответният елемент е нищожен или унищожаем и какъв е той (дали е гражданско-правен или е на друг правен отрасъл).
Нищожността на един от елементите на смесения фактически състав по принцип задължително влече нищожност на целия смесен фактически състав.
Т.нар. инцидентен съдебен контрол дава възможност на гражданския съд, когато е сезиран със спор за определено право, да се произнесе по законосъобразността на един административен акт (става дума за случаите, когато административен акт един от елементите на смесения фактически състав – б. М. Ш.). Ако се окаже, че административният акт е нищожен, то целия смесен фактически състав няма да породи право действие. Ако пък някой от елементите на смесения фактически състав е унищожаем и не бъде атакуван, то състава ще прояви действието си.
Ако става въпрос за унищожаем административен акт, съдът е длъжен да зачете неговото действие, докато той не бъде отменен от компетентен орган. Приема се, че унищожаването на един административен акт следва да бъде предявено по реда за оспорване на ЗАП. Ако този административен акт не бъде отменен по реда на ЗАП, той придобива качество на стабилен административен акт и поражда действието си.
Съществува теза, според която възражението за незаконосъобразност на административния акт е недопустимо, ако той е станал стабилен.
Съдът обаче във всички случаи е длъжен да се произнесе по гражданско-правния спор, макар и да не може да се произнесе по законосъобразността на административния акт. Оттук следва, че се допуска граждански съд, сезиран с гражданско-правен спор, инцидентно да обяви унищожаемостта на един административен акт, но при условие, че това не се дължи на пропуск на страните, а ищецът напр. не е имал правото да атакува административния акт.
Ако става въпрос за отмяната на един не гражданско-правен юридически акт, то тогава, когато гражданският съд е компетентен да го отмени го отменя, а когато не е – спира делото.
ІV.Потвърждаване и конверсия
1.Потвърждаване на сделката
Тъй като унищожаемостта на сделката засяга в по-малка степен общественият порядък, то унищожаването на сделката е предоставено на волята на правоимащия. Понеже давностният срок за упражняване на правото за унищожаване на сделките е тригодишен, то се създава една определена несигурност, както у този, който е изпълнил по такава сделка, така и у онзи, който има нещо наум, че сделката е унищожаема и не смее да изпълни. Преодоляването на тази висящност става посредством потвърждаването, което е уредено в 35 ЗЗД.lix
Могат да се конвертират всички унищожаеми сделки, с изключение на сделките, унищожаеми поради крайна нужда. Но дори и такива сделки могат да се конвертират, но мълчаливо, като правото на унищожаване не бъде упражнено в продължение на една година или, ако насрещната страна отстрани ощетяването. Тук тезите в теорията не са единни – проф. Таджер смята, че отстраняването на ощетяването представлява потвърждаване на сделката, а проф. Павлова счита, че това не е потвърждаване на сделката, тъй като отстраняването на ощетяването води до отпадане на основанието за унищожаване на сделката и следователно тя не може да се унищожи.
Унищожената сделка може да бъде потвърдена, доколкото страната, която има право да я унищожи знае за порока на сделката, т.е. правото да иска унищожаване на сделката е на този, който може да унищожи сделката (правоимащия).
35 ЗЗД урежда две възможности за потвърждаване:
а) изрично потвърждаване – за да има такова, изисква се писмено волеизявление от страната, като само формата на волеизявлението е предвидено с императивни правни норми, а съдържанието му е свободно. Този способ за заздравяване не може да се използва тогава, когато страната вече е изпълнила задължението си или е погасено правото й да иска унищожаване на сделката;
б) конклудентно потвърждаване – за такова потвърждаване говорим тогава, когато правоимащият да унищожи сделката знае за основанието за унищожаемост и изпълни доброволно договора.
Потвърждаването (конфермацията) е способ за запазване действието на една унищожаема сделка, докато конверсията запазва само частично действието на сделката. Тъй като потвърждаването има значението на унищожаване с обратен знак, следователно за него се изисква дееспособност.
Потвърждаването на сделката е една едностранна сделка, едно обуславящо волеизявление, което не внася нищо ново в съдържанието на сделката. Потвърждаването валидизира унищожаемото волеизявление, отстранява пороците на сделката от 27 – 31 ЗЗД.
2.Конверсия на сделката
Конверсията е “спасителният пояс” при нищожните сделките, при които заздравяването е невъзможно. С конверсията на сделката се цели запазване на здравата част от сделката, чрез превръщането й в нов тип сделка.
Ratio legis да се допусне тази фигура е същата, както основанията да се допусне частичната недействителност на сделките по 26, ал. 4 ЗЗД.lx
За да се направи конверсия на сделката, необходимо е да се спазят следните условия:
а) нищожната сделка да включва съществените белези на друг тип сделка;
б) страните по нищожната сделка да желаят правното действие на новата сделка.
По отношение на действието на конверсията също няма единомислие в теорията – проф. Таджер смята, че конверсията не може да се приложи по право, а само след последващото съгласие на страните по нищожната сделка. Но не е необходима предпоставка за наличието на конверсия последващото съгласие на страните – аргумент от 26, ал. 4 ЗЗД. Т.е. достатъчно е да се разкрие волята на страните.
Конверсия настъпва най-често поради липса на форма, липса на даване. Напр. при един заем за послужване, доколкото не е даден предмета на заема, сделката е предварителен договор. Или, когато се използва частна писмена форма при продажбата на недвижим имот, а законът изисква нотариален акт – това също е предварителен договор. Или пък при една доброволна делба по 35 ЗС, където, за да бъде валидна сделката, е необходимо тя да се извърши чрез нотариална заверка на подписите. Ако няма нотариална заверка на подписите, то тогава става дума за привременна делба.
§ 6.Имуществени последици от недействителността на сделлките
Това, че една сделка е нищожна или унищожена не означава, че отношенията между страните продължават само до този етап. Често страните престират по една такава нищожна/унищожаема сделка и чак след това формират воля да искат обявяването на нищожността/унищожаемостта на съответната сделка. Това изпълнение по един нищожен договор или по договор, който е бил унищожаем и след това унищожен, се урежда в 55 – 59 ЗЗД, където се съдържат разпоредбите относно неоснователното обогатяване.lxi
При неоснователното обогатяване става въпрос за даване на нещо без основание или за даване на нещо при отпаднало основание. Напр., когато се престира нещо по една нищожна сделка, то това нещо е дадено без основание, тъй като основанието за даването му е наличието на едно валидно правоотношение (валидна сделка).
При отпадналото основание даденото без основание е дадено при условията на една условията на една унищожаема сделка преди обаче тя да е била унищожена. Основание няма и тогава, когато нещо е дадено при неосъществено основание – напр. по една сделка под отлагателно условие.
Тук основателно възниква следният въпрос: каква е съдбата на даденото по една нищожна/унищожена сделка?
Поначало принципът е, че когато е дадено нещо по една недействителна сделка, то трябва да се върне, освен, когато сделката е обявена за нищожна поради накърняване на закона или на добрите нрави. В последната хипотеза, в зависимост от това, дали и двете страни са действали по този начин, онзи, който е действал, нарушавайки закона/добрите нрави, няма право да си иска даденото.
ЗЗД до 1993 г. допускаше възможността за конфискация – даденото не оставаше у изправната страна, а преминаваше в патримониума на държавата. Днес положението е различно – единствената имуществена последица от една нищожна сделка, е правото на реституиране на даденото, т.е. всяка от страните може да си иска даденото.
Отново възниква въпрос: при какви предпоставки може да се упражни правото на връщане? Понеже са различни правопораждащите фактически състави при нищожността и унищожаемостта, от които се извежда правото на връщане, то различни са и предпоставките, за да се иска връщане на даденото без основание.
Реституционното право представлява едно притезателно право, включително и тогава, когато, за да бъде упражнено, е необходимо упражняването на едно друго потестативно право. Така, за да може страната по една унищожаема сделка да си иска даденото, тя първо трябва да унищожи сделката и чак след това ще възникне притезателното право за връщането на даденото без основание.
При нищожните сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи: една нищожна сделка и да има изпълнение по тази сделка. Трябва да се отбележи, че един е искът, с който се иска нищожността/унищожаването на сделката, друго е искането за връщане на неоснователно даденото.
Т.е. дотук има две правни последици:
а) иск за нищожност/унищожаване на сделката;
б) реституция на даденото без основание, като страната, която е дала правомерно, може да търси от неправомерно далата страна само обезщетение за негативни вреди.
Напр. хипотезата на 28, ал. 3 ЗЗД, според която се предполага, че страната, искаща унищожаването на сделката, би могла при полагането на грижа на добър стопанин, да разбере, че действа при грешка, т.е. действалата при грешка страна е действала виновно.lxii Следователно онзи, който иска унищожи сделката, е длъжен да обезщети другата страна, освен, ако действалата в грешка страна докаже, че не е имала вина за изпадането си в грешка или като докаже, че другата страна е знаела за нея. В последните хипотези страната, която иска унищожаване на сделката поради грешка, не дължи обезщетение за вреди.
Специфично е, че според ВКС при обезщетяване на негативни вреди не се обезщетяват пропуснати ползи.
При унищожаемите сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи:
а) една сделка, която поначало е валидна, но е унищожаема поради порок;
б) изпълнено е по тази сделка;
в) има влязло в сила съдебно решение за унищожаване на сделката;
Правото да се търси неоснователно даденото означава, че при липса на доброволно изпълнение то може да се търси чрез осъдителен иск. Предявяването на иска за връщането на неоснователно даденото ще протече по следния начин:
1.При нищожна сделка исковете са следните:
а) отрицателен установителен иск за обявяване нищожността на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди;
2.При унищожаема сделка исковете са:
а) конститутивен иск за унищожаване на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди – характерното тук е, че такъв иск може да се претендира само от изправната страна;
В 57 ЗЗД също се съдържат няколко хипотези, които уреждат връщането на даденото без основание:
а) когато нещо е дадено в натура и то съществува и при момента на унищожаване/обявяване нищожността на сделката, тогава ще важи разпоредбата на 57 ЗЗД. Правната норма предвижда, че, ако се дължи връщане на определена вещ, то се връщат и плодовете, придобити от вещта от деня на поканата за връщане. Но, ако едно лице знае, че държи вещта без основание, то тогава се дължат плодовете, придобити от вещта от момента на даването й.
б) втората хипотеза на 57 се свързва със случаите, когато даденото без основание към момента на поискването е погинало, отчуждено е или е изразходвано:
~ ако подлежащото на връщане погине след поканата за връщане, то тогава се плаща размерът на действителната стойност, която е взела страната, т.е. връща се цената, която е получила, независимо дали е по-голяма от действителната.
~ ако вещта е погинала, отчуждена е или е изразходвана преди поканата за връщане, страната дължи само онова, от което се е възползвала и то без плодовете.
Трябва да се отбележи, че исковете, които могат да се предявяват по 57, ал. 1 и по 57, ал. 2 ЗЗД. За връщане на даденото без основание по 57, ал. 1 ЗЗД може да се използва или actio revandicatio по 108 ЗС (който може да се предявява неограничено във времето),lxiii или облигационният иск по 57, ал. 1 ЗЗД. Докато, ако се намираме в хипотезата на 57, ал. 2 ЗЗД, искът е само облигационният по 57, ал. 2 ЗЗД. Трябва да се отбележи, че облигационният иск за връщане на неоснователно даденото (независимо дали е по 57, ал. 1 или по 57, ал. 2 ЗЗД) е петгодишен.
Друг случай на неоснователно обогатяване има тогава, когато едната страна е готова да върне полученото по една нищожна/унищожена сделка, но другата страна не желае да я връща. В тази хипотеза е предвидено exceptio (възражение) за неизпълнено облигационно задължение, което е възникнало от отпадането на основанието, т.е. правото да се задържи вещта. Това ще бъде приложимо, когато страните имат различни престации.
Когато и двете страни имат парични престации, нищо на пречи да се направи конпенсация.
Право на конфискация
§ 5 Доп. разпоредби на ЗППДОП урежда правото на конфискация.lxiv Става въпрос за една санкция, изразяваща се в едно потестативно право на държавата да придобие даденото по една приватизационна сделка, която се е оказала нищожна, тъй като при придобиването по приватизационната сделка купувачът си е послужил с подставено лице или със скрит пълномощник. Тук сделката ще е нищожна, поради симулация при използването на подставено лице и поради законова забрана при придобиването чрез скрит пълномощник. В случая държавата ще конфискува даденото от купувача (цената), като ще си върне и онова, което тя е дала (продаденото предприятие). Конфискацията се прилага по иск на държавния орган или общинския съвет.
§ 7.Представителство – необходимост и понятие. Представително правоотношение. Отграничения
І.Необходимост от представителството
Поначало, както правоспособността, така и дееспособността са дадени на субектите, за да участват лично в гражданско-правния оборот. Понякога обаче, поради липса на дееспособност, се налага правните действия да се извършват чрез представител. В други случаи причината за използването на представителството е времето (пространството) или липсата на компетентност в определена област (напр. адвокатското пълномощно).
Представителството следователно, е иманентна черта на развиващия се гражданско-правен оборот.
ІІ.Определение за представителството
Представителството представлява извършването на правни действия от едно лице за друго и от името му с непосредствен ефект за другото лице.
36 ЗЗД също дава понятие за представителството, като казва, че едно лице може да представлява друго или по силата на закона, или по волята на представлявания, като последиците от правните действия, които извършва представителя възникват направо за представлявания.lxv
Характерно за представителството е, че при него трябва да има поне едно лице, което да извършва правни действия и понеже то трябва да действа от чуждо име, следователно трябва да има и представляван.
Друга характеристика на представителството е, че правните действия, които извършва представителят трябва да са в интерес на представлявания, т.е. да ги извършва със свои действия, но със средствата на другото лице.
Предлогът “за” означава, че правните последици възникват направо и непосредствено в патримониума на представлявания.
Друга особеност е, че по принцип представителството се създава с оглед на извършването на материално-правни действия, но няма пречки представителството да възникне и за извършването на процесуални действия (адвокатът е процесуален представител на своя довереник).
Извършвайки правни действия, представителят формира своята воля, но със съзнанието, че волеизявява от чуждо име, че извършените от него правни действия ще попаднат в правната сфера на представлявания. Нещо повече, извършвайки тези правни действия, не е необходимо представляваният да знае за извършването им (напр., ако представляваният е недееспособен).
Третото лице, с което договаря представителя обаче, трябва да има съзнанието, да знае, че се действа от чуждо име. Знанието и на представителя, и на третото лице е предпоставка за настъпването на правното действие в правната сфера на представителя (това е т.нар. contemplatio domini).
Действителността на извършените правни действия се преценява от гледна точка на действията на представителя – така напр., ако неговата воля е опорочена, опорочена ще бъде и волята на представлявания.
В закона няма текст, който да предвижда как и по какъв начин представителят трябва да съобщи на третите лица, че действа от чуждо име. Но при всички случаи представителят трябва да доведе това до знанието на третите лица. Оборването на тази презумпция става по следния начин:
а) мълчаливо – напр., ако представителят е работник или служител на представлявания;
б) изрично – това важи особено за извършване на правни актове, които представляват разпореждане с права;
Следователно, третото лице може да бъде уведомено за това, че се действа от чуждо име или от самия представител, или от представлявания.
ІІІ.Представително правоотношение (представителна власт)
Представителното правоотношение представлява правоотношение между представителя и представлявания. То е предпоставка за съществуването на представителството. Под представителство се разбира една правна фигура, която съдържа поне две правоотношения и поне три лица:
Едната страна по тези две правоотношения съвпада (това е представителят). Но двете правоотношения имат различно съдържание – представителното правоотношение е едностранно и по него се създава представителната власт на представителя, докато по външното правоотношение представителят сключва сделката, замества страната (представляваният).
Представителното правоотношение има овластяващ характер – създава се представителна власт за представителя. Представителното правоотношение обслужва правните действия по представителството. За правната същност на представителната власт съществуват различни теории в доктрината:
1.Теория за динамичната правоспособност – според нея представителната власт присъединява дееспособността на представителя към правоспособността на представлявания, но в граници, които са очертани в самото представителство. Според тази теория представителната власт представлява един юридически факт.
2.Според други, представителната власт не е юридически факт, а възниква от определен юридически факт.
Представителната власт представлява субективно право, титуляр на което е представителят. Това субективно право обаче е особено, защото субективните права се защитават по исков ред, при представителството представителят няма такива правомощия. Това е така, тъй като представителната власт е едно непритезателно субективно право, сходно с потестативните. Това са всъщност правата на овластения, от което следва, че представителната власт представлява субективно право, при упражняването на което насрещната страна е търпи упражняването му.
Следователно, представителната власт представлява непритезателно непотестативно субективно право, на което противостои правното задължение на представлявания да търпи правните действия на представителя.
Друга особеност е, че всяко субективно право има в основанието си нечий интерес. Но при представителството едно лице има субективно право, но то е дадено в интерес на друго лице (представлявания).
Представителната власт е сходна с потестативните права, тъй като и нейното съдържание се изразява във възможността да се предизвиква правна промяна в правната сфера на друго лице (в случая това е представляваният).
Оттук и изводът, че, ако няма валидно възникнала представителна власт, няма и представителство. Изключение е тогава, когато едно лице действа без представителна власт, но по-късно лицето, за когото е сключило сделката я потвърждава.
ІV.Същност на представителството
За представителството е характерно, че правните действия, които извършва представителят, са задължителни за представлявания и настъпват в неговата правна сфера по право. Те имат действие само за представлявания, освен тогава, когато липсва ратификация от страна на представлявания и мнимият представител поиска правните последици да настъпят за него.
Този ефект настъпва по две линии:
а) волеизявление на представителя;
б) изричната правна норма на 36, ал. 2 ЗЗД, според която последиците от правните действия, които извършва представителят възникват направо за представлявания.
Схващанията за същността на представителството са различни:
1.Фикционна теория – според нея по силата на една правна фикция, волеизявлението на представителя се счита за волеизявление на представлявания;
2.Репрезентационна теория – според нея при сделките, сключени чрез представителство, меродавна е само волята на представителя – 36, ал. 2 ЗЗД;
3.Теория на сътрудничеството – според това схващане, за да се породи ефекта на представителството, трябва да е налице както волята на представителя, така и волята на представлявания.
36, ал. 2 ЗЗД е възприел репрезентационната теория относно същността на представителството:
а) дееспособността се преценява от гл.т. на представителя – така, ако той е недееспособен и сключената от него сделка ще е нищожна. Но трябва да се има предвид, че представителят трябва да е дееспособен в момента на упражняване на представителната власт;
б) пороците във волята също се преценяват с оглед действията на представителя;
в) за да могат да бъдат търсени определени правни последици, те също се преценяват от гл.т. на знанието на представителя.
От това не следва обаче, че дееспособността и знанието на представлявания са лишени от правен ефект. Волеизявлението на представлявания е от значение, когато възниква представителството. От друга страна, наличието на знание или незнание у представлявания също има значение – напр. знанието на представлявания, че насрещната страна (третото лице, с което преговаря представителя) е несобственик. В случая, ако представителят не е знаел, че третото лице е несобственик на вещта, обект на сделката, а представляваният е знаел, то тогава се зачита незнанието на представителя.
§ 8.Приложно поле на представителството. Възникване и прекратяване на представителната власт
І.Приложно поле на представителството
Приложното поле на представителството може да се очертае по следния начин – представителят може да извършва само правомерни правни действия от името на представлявания, които да пораждат правни последици.
Един представител би могъл да е овластен да представлява една страна и при изпълнението на един договор, а не само за неговото сключване. И тук възниква въпроса: ако представителят не плати парите, тогава кой отговаря? Разбира се, отговаря представляваният.
Друг пример за приложното поле на представителство е тогава, когато представителят получи от чуждо име една вещ, но се окаже, че не е имал основание да я получава, т.е. изправени сме пред хипотезата на неоснователно обогатяване (55 ЗЗД).lxvi Отговорността за неоснователно обогатяване възниква за представлявания.
Представителството намира приложение почти навсякъде в сферата на гражданско-правните отношения. Като общ институт на гражданското право, представителството би трябвало да намира приложение във всички дялове на гражданското право. Представителството е приложимо към сключването на всички договори, във връзка с извършването на действия по спиране и прекратяване на давност, по извършване на действията по упражняването на субективни права, по изпълнението на правни задължения. Тук е необходимо едно уточнение – личните качества на задълженото лице са от съществено значение за изпълнението на задължението, поради което при задълженията, които са intuitu personae изпълнението от представител е недопустимо.
В областта на вещното право представителството се използва при придобиването на собственост и други вещни право. Приема се също така, че чрез представител може да се придобие или да се изгуби владение (т.е. фактическото състояние, което не е необходимо да бъде свързано със сключването на договор).
В облигационното право представителството също е допустимо и е с много широко приложение.
В областта на семейните отношения представителството не се допуска, тъй като в семейното право личният интерес е много засилен. Така напр. недопустимо е сключването на брак чрез пълномощници. Или припознаване също не може да се извърши от пълномощници. Разбира се, има и изключения – 21 ГПК допуска предявяването на иск за развод да става и чрез пълномощник, но той трябва да има изрично пълномощно.lxvii 56 СК също допуска съгласието на страните при осиновяване да може да бъде дадено и от особен пълномощникlxviii
В наследственото право като пример за недопускането на института на представителството е извършването на завещание – завещателното разпореждане се прави лично от завещателя.
Представителството е допустимо и в другите клонове на гражданското право – в търговското право, където представителството е много по-широк институт – напр. представителят може да действа и като косвен представител на представлявания по един договор за поръчка. Представителството е приложимо и във връзка с управлението на търговските дружества – напр. представител е синдикът (особено, когато той поема управлението на едно предприятие в несъстоятелност).
В трудовото право представителството също е приложимо – не може да изпълнява по трудово правоотношение чрез представител, но може да се сключва трудов договор чрез представител (61 КТ).lxix
Представителството намира приложение и в областта на публичното право – най-вече във връзка със защитата на субективните права, т.е. в процесуалното представителство в гражданския процес (16 – 24 ГПК).lxx
Представителството е допустимо и в административното производство – напр. при защитата на правата на интелектуалната собственост, където представителите по индустриалната собственост могат да извършват действия от чуждо име в производството пред Патентното ведомство.
ІІ.Възникване на представителната власт
Представителната власт винаги е последица от някакъв правопораждащ юридически факт. Става въпрос за многообразни основания за възникването на представителна власт, които биха могли да бъдат следните:
1.Възникване на представителната власт по волеизявление на частно лице:
а) това на първо място са случаите, когато представителната власт възниква по волята на представлявания чрез негово едностранно волеизявление (упълномощаване). Напр. при завещанието, в което завещателят може да назначи изпълнител на завещанието. Но това е дискусионно, тъй като дори и да приемем, че в случая е налице представителство, то кого точно представлява изпълнителят, след като завещателя вече е мъртъв? Още повече, че представителството се прекратява при смърт, както на представителя, така и на представлявания;
б) на второ място това са случаите, когато представителството може да възникне по силата на един договор. Напр. ненаименованият договор за управление;
в) на трето място, представителството възниква и тогава, когато има избор/назначение на едно лице да изпълнява функциите на представителния орган в дадено юридическо лице. Напр. при сдружение с нестопанска цел или при една фондация. Особено значение тук има вписването на представителя в регистъра.
2.Възникване на представителна власт чрез властнически актове:
а) чрез административен акт – напр. актът, чрез който се назначава настойник, за когото възниква представителна власт вследствие акта за назначаването му от органа по настойничеството;
б) чрез съдебно решение – напр., когато се иска едно лице да бъде обявено за безвестно отсъстващо, съдът назначава управител на имуществото на това лице, а когато бъде обявено за безвестно отсъстващо – за наследниците на лицето възниква представителна власт, те са негови представители;
в) по силата на 59 ЗН – когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или пък, макар да е с известно местожителство, не е поело управлението – тогава по искане на заинтересуваните или служебно районният съдия назначава управител на наследството;lxxi
г) по силата на 32 ЗС – когато съсобствениците на една вещ не могат да се разберат за нейното управление или пък мнозинството от тях е взело решение, което е вредно за общата вещ, тогава по искане на който е да е от съсобствениците районният съд може да назначи управител на вещта.lxxii
3.Други юридически факти, от които възниква представителството:
а) раждането – с раждането на едно дете възниква и представителна власт за неговите родители;
б) членството – напр. 55 ЗКооп. дава представителна власт на кооперативния съюз, който представлява кооперациите, членуващи в него;lxxiii Или пък членството в синдикат, който представлява работниците и служителите пред държавните органи и работодателите по въпросите на трудовите, социалните отношения и жизненото равнище при колективно преговаряне;lxxiv
в) сключването на брак – това е един особен юридически факт, който поражда една особена представителна власт между съпрузите. 22, ал. 1 СК предвижда, че всеки от съпрузите може да извършва действие на управление с общи вещи (напр. да сключи договор за наем на недвижим имот), като тук сделката обвързва и двамата съпрузи.lxxv
ІІІ.Прекратяване на представителната власт
Прекратяването на представителната власт настъпва също по силата на някакъв юридически факт. Тук основанията за прекратяване на представителната власт също са разнообразни и могат да се разделят в следните групи:
1.Общи основания за прекратяване на представителната власт, които са приложими във всички случаи, независимо от това как е възникнало представителството. Тези общи основания са уредени от 41 ЗЗДlxxvi и са следните:
а) при смърт на представителя или на представлявания. Това е така, защото личността на и на двамата е от съществено значение в представителното правоотношение. Ако представляваният почине, то тогава представителството се прекратява, тъй като наследниците му може и да не искат да ги представлява лицето “Х” или пък може въобще да не желаят да бъдат представлявани. Ако пък почине представителят, то тогава също представителството се прекратява, тъй като представляваният е изявил своята воля да го представлява точно това определено лице и никое друго (защото напр. има доверие само на него или пък само то притежава определени качества);
б) при юридическите лица прекратяването на представителството става при прекратяване на юридическото лице. Но не във всички случаи при преобразуването на едно юридическо лице, ще има прекратяване на представителството, по което страна е юридическото лице;
в) при поставяне под запрещение на представителя или на представлявания – когато представителят бъде поставен под запрещение, то тогава представителството се прекратява по обясними причини (представителят не може да се грижи за своите си работи, камо ли за работите на представлявания). Когато представяният бъде поставен под пълно запрещение, то тогава му се назначава настойник и следователно представителната власт отпада. Когато обаче представляваният бъде поставен под ограничено запрещение, представителството не се прекратява;
г) при безвестно отсъствие на лицата – обявеното безвестно отсъствие води до възникване на възможността наследниците за започнат да извършват действия по управление на имотите на обявеното за отсъстващо лице. Представителната власт, учредена от отсъстващ се прекратява, така, както се прекратява и представителната власт, учредена на отсъстващия.
2.Специални основания за прекратяване на представителството, които са свързани с особения начин на възникване на представителната власт:
а) при отказ/оттегляне на представителната власт при упълномощаването;
б) при освобождаване от представителна власт при юридическите лица;
в) при осиновяване – при допускането на осиновяване, родителите по произход престават да бъдат упражняват представителна власт. Същото важи и при прекратяване на осиновяването;
г) по отношение на обявеното за безвестно отсъствие лице, ако то се завърне;
д) при настойничеството върху ограничено запретен – когато запрещението бъде отменено или когато се премине от пълно към ограничено запрещение;
е) при навършването на 14 г. от децата – с навършването на тази възраст се прекратява законното представителство на родителите спрямо децата им. Същото важи и когато има решение на съда за лишаване от родителски права.
§ 9.Видове представителство. Договаряне сам със себе си. Представителство на юридическите лица
І.Видове представителство
1.Според основанието за възникване на представителната власт, т.е. с оглед на това, дали представителната власт възниква по волята на представлявания или не. От тази гл.т. представителството бива:
а) доброволно представителство – при него е налице съгласието (волеизявлението) на представлявания при учредяването на представителната власт. Той дава съгласието си или едностранно (чрез упълномощаване), или по един договор. Доброволното представителство означава следното:
~ представляваният определя кой да бъде негов представител;
~ от представлявания зависи какъв ще е обемът на представителната власт, която ще има представителя;
~ от волята на представлявания зависи и докога, за какъв срок ще бъде представителната власт, т.е. представителят може по своя воля да прекрати по всяко време представителната власт. Ако в един договор напр. не е посочен срок, през който да продължи представителната власт, то тогава представителството е безсрочно. Това обаче не означава, че представителната власт на представителя е вечна, а просто, че не е уговорен срок;
Характерно за доброволното представителство е, че то не е свързано със задължение за представителя да извършва действията, за които е овластен, т.е. и за представителя това представителство е доброволно;
б) задължително представителство – такъв вид представителство възниква в случаите, когато не е необходимо съгласието на представлявания. Но не е редно всички такива случаи да се поставят под общ знаменател, тъй като при някои хипотези може да се иска някакво съгласие от представлявания (напр., при осиновяването законът изисква съгласието на осиновяващия, че иска да бъде осиновител – 54 СК).lxxvii Задължително представителство има, когато:
~ то възникне въз основа на съдебно решение
~ когато възникне въз основа на административен акт
~ при представителството на родителите по отношение на малолетните им деца;
При задължителното представителство за представителя възникват задължения да извърши действията, за които е овластен. Тук, за разлика от доброволното представителство, законът определя обема на представителната власт и основанията за прекратяването й.
2.Според вида на правните действия, които може да извършва представителя, представителството се дели на:
а) активно представителство – когато представителят е овластен само да извършва правни действия за представлявания;
б) пасивно представителство – когато представителят е овластен само да приема от името на представлявания волеизявленията, насочени към него;
в) смесено представителство – тогава, когато представителят е овластен както да извършва действия, така и да приема волеизявления за представлявания;
3.Според обема на представителната власт, представителството бива:
а) пълна представителна власт – тогава, когато има задължително представителство (напр. възможността на родителите да представляват малолетните си деца във всичко и пред всеки, с ограничението, съдържащо се в 73, ал. 2 СК, т.е. при отчуждаването на недвижими и движими вещи, когато се иска и разрешение от РС и то само, когато има очевидна нужда или полза от такова отчуждаване).lxxviii
б) ограничено представителство – възможни са различни по обем и вид ограничения в представителната власт на представителя:
~ представителната власт може да е дадена само за извършването на едно конкретно посочено правно действие (напр. само да продаде апартамента);
~ представителната власт може да е дадена само за извършването на определен вид правни действия – напр. напр. само да дава под наем моето имущество;
~ представителната власт може да е дадена на представителя в такъв обем, че той да може да извършва всякакви правни действия, но само по отношение на точно определено имущество;
~ възможно е да има ограничение на представителната власт и по отношение на територията, за която е дадена тя – напр. в търговското представителство – дадено лице става търговски представител на “Лукойл” само за Северна България, а друго - само за Южна България.
4.Някои автори правят разграничение на представителството на:
а) пряко представителство
б) косвено представителство – това представителство обаче не е същинско представителство, тъй като при него не се извършва представителство от чуждо име с пряк ефект.
5.С оглед на това, че е възможно да има множество представлявани или множество представители, представителството се дели на:
а) еднолично представителство – тогава, когато един представител представлява няколко различни лица. Тук правоотношенията са отделни. При множество представители 39 ЗЗД приема, че може всеки от тях поотделно да упражни представителната власт, а може и всички заедно да я упражняват.lxxix
б) колективно представителство – когато е предвидено, че множество представители ще упражняват само заедно представителната власт – напр. 31 ЗЮЛНЦ, който предвижда, че управителният съвет представлява сдружението с нестопанска цел и определя представителната власт на отделни негови членове.lxxx
6.Представителство с клауза delcredere – това е една гаранционна клауза, с която представителят се задължава да обезпечи изпълнението на задължението от страна на третите лица, с които той договаря – напр. 354 ТЗ.lxxxi
ІІ.Представителство на юридическите лица
За представителството на юридическите лица се срещат различни схващания. Преобладаващото мнение обаче е, че при юридическите лица става дума за едно особено задължително представителство. Други автори пък отричат да има представителство при юридическите лица, основавайки се на органичните теории за същността на юридическото лице.
При юридическите лица представителството може да се нарече условно органно представителство, тъй като обикновено изпълнителният орган на юридическото лице има представителни функции. Този термин “органно представителство” обаче може да доведе до заблуждение, че органът представлява юридическото лице. Но органът сам по себе си не представлява юридическото лице, а е част от неговата структура. Представително отношение ще има между физическото лице/физическите лица, което изпълнява функциите на изпълнителния орган и юридическото лице. Това важи и тогава, когато член на изпълнителния орган на юридическото лице е друго юридическо лице (тогава представител ще бъде физическото лице, което представлява юридическото лице в изпълнителния орган на това юридическо лице).
При представителството на юридическите лица законът определя органите, които могат да представляват юридическите лица и обема на тяхната представителна власт.
При представителството на юридическите лица особено важно място заема регистрацията на изпълнителните и представителни органи, тъй като те са един от елементите, които задължително подлежат на вписване в устава на юридическото лице, имащ конститутивно значение.
Тук възниква въпроса за това, дали е възможно изпълнителният и представителен орган на юридическото лице, да извършва действия, които се различават от решенията на общото събрание на юридическото лице? Ще доведе ли това до недействителност на сделката? Отговорът е, че това няма да доведе до недействителност на сключената сделка, като тук значение има и добросъвестността на третите лица.
На последно място трябва да се каже, че представителният орган на юридическото лице може да упълномощи и други лица да извършват действия от негово име (т.е. от името на юридическото лице).
ІІІ.Договаряне сам със себе си
При представителството може да се стигне до договаряне сам със себе си, тъй като представителят може да извършва едновременно и действия от свое име, и действия от името на представлявания. И ако представителя направи сам тези две волеизявления, може да се стигне до сключване на договор между представителя и представлявания, т.е. да се договаря сам със себе си. Договарянето сам със себе си е допустимо само тогава, когато става в интерес на представлявания.
Друга хипотеза на договаряне сам със себе си е, когато един представител представлява две лица. Тук отново се правят две волеизявления от името на двете представлявани лица. Договор ще се сключи, ако представителят е действал в интерес и на двамата.
38, ал. 1 ЗЗД установява обща забрана да се договаря сам със себе си, освен, ако представляваният е дал съгласието си за това.lxxxii Договарянето сам със себе си е възможно само при доброволното представителство.
В съдебната практика обаче има едно решение на ВС от 1991 г., според което и родителите, чието представителство е задължително, биха могли да договарят със себе си, щом като сделката е в интерес на децата им, които представляват.
От 38, ал. 1 ЗЗД личи, че съгласието на представлявания трябва да е дадено предварително. Но всъщност няма пречка съгласието на представлявания да бъде дадено последващо – 42, ал. 2 ЗЗД – лицето, за когото е било действано без представителна власт може да потвърди сделката.lxxxiii
Има и случаи, когато представителят, макар и да договоря със себе си, всъщност не се оказва точно така – това са хипотезите, когато представляваният е определил точно клаузите на сделката. Тук съгласието на представителя е единственото волеизявление, което е необходимо той да направи, за да бъде сключен договора (т.е. не е необходимо да се прави второ волеизявление от името на представлявания).
Извън ЗЗД също има изключения, които допускат договарянето сам със себе си. Напр. в 358 ТЗ (встъпването в изпълнителната сделка по комисионния договор).lxxxiv Или при ЕООД/ЕАД, когато едноличният собственик на капитала сключва договор с дружеството си. Задължително обаче е този договор да бъде сключен в писмена форма, тъй като има опасност по този начин, чрез източване на капитала, да бъдат ощетени третите лица (кредиторите), тъй като няма да могат да се удовлетворят.
§ 10.Упълномощаване – понятие, сключване, форма, правно действие. Видове пълномощно. Прекратяване. Преупълномощаване
І.Понятие за упълномощаването
Става дума за една формална едностранна сделка, главният юридически факт от който възниква представителната власт (представителното правоотношение). Упълномощаването е адресна сделка, т.е. тя трябва да достигне до другата страна, като приемането й не е необходимо.
Резултат от този юридически факт (упълномощаването) е възникването на представителната власт, по силата на която едно лице (представляван) се вижда обвързан от правните действия, извършвани от негово име от едно друго лице (представител).
Разликата между пълномощието и упълномощаването се съдържа в това, че пълномощното има за цел, насочено е да породи правни действия навън, пред третите лица, докато упълномощаването урежда съдържанието на вътрешното правоотношение между представителя и представлявания. Това вътрешно правоотношение обосновава задължението за пълномощника да извършва само онези правни действия, за които е оправомощен с пълномощното.
Обикновеното пълномощно се дава, за да обслужи едно друго съществуващо правоотношение, за да облекчи упълномощителя в извършването на неговите правни действия.
Напр. договорното правоотношение, което формира съдържанието на главното правоотношение, е различно, доколкото по договора за поръчка длъжникът се задължава да извърши правни действия за упълномощителя. Но упълномощаването не е комисионен договор, тъй като при него комисионерът действа от свое име.
Често, за извършването на някакви фактически действия се налага да се извършат и правни, за които се налага да се даде пълномощно.
Оттук, разликите между упълномощителното правоотношение и главното правоотношение са следните:
а) упълномощаването е едностранно правоотношение
б) главното правоотношение винаги е договор. Напр. договорът за поръчка, който би могъл да е възмезден или безвъзмезден, може да бъде съчетан и с пълномощно;
в) от пълномощното правоотношение се поражда представителна власт, докато при главното правоотношение, в зависимост от типа на договора, биха могли да се породят различни права и задължения;
г) пълномощното правоотношение е насочено навън, към третите лица, докато главното е насочено навътре.
Изискванията, които се поставят към упълномощаването, са преди всичко изисквания към упълномощителя – напр. дееспособността (упълномощителят трябва да е дееспособен), докато за валидността на упълномощаването не е необходимо пълномощника да е дееспособен, но дееспособността е необходима, за да може той да извършва правните действия, които са му възложени.
Възможни са упълномощавания, по които едно лице да упълномощи няколко лица да го представят пред третите лица, като всеки от овластените може да извърши самостоятелно правните действия, за които е оправомощен (т.нар. колективно пълномощно) – 39, ал. 2 ЗЗД.lxxxv
Възможно е обаче упълномощителят изрично да предвиди в пълномощното, че правните действия могат да се извършват само съвместно, т.е. само всички заедно ще могат да извършват правните действия, за които са оправомощени.
Преценката за валидността на упълномощителната сделка зависи само от гл.т. волята на упълномощителя. Пълномощното, веднъж дадено, не прекъсва възможността на упълномощителя да извърши и сам съответните правни действия.
Може да има и хипотези на отмяна на пълномощното, но в този случай трябва да се имат предвид правилата за отправянето на волеизявленията и тяхното достигане до насрещната страна – 13 и 14 ЗЗД.lxxxvi
Ако след даването на пълномощното, упълномощителят бъде поставен под пълно запрещение, то упражняването на представителната власт става невъзможно, защото на нейно място идва законната представителна власт, упражнявана от настойника. Ако пък упълномощителят бъде поставен под ограничено запрещение, то може да има упълномощаване, но вече е необходимо това да стане с попечителско съдействие, т.е. да се допълни и волята на попечителя към тази на поставения под ограничено запрещение упълномощител.
Действието на вече направените пълномощни преди поставянето на упълномощителя под пълно запрещение ще се запази, но остава открит въпросът за възможността за унищожаването на тези пълномощни на основание 31 ЗЗД (поради моментна недееспособност) във връзка с 44 ЗЗД.
Важно е да се каже, че забраната за упълномощителя да извършва някакви правни действия, е забрана и за пълномощника да извършва тези правни действия.
ІІ.Начини за извършване на пълномощното
От гл.т. на начина на извършване на пълномощното, упълномощаването става по следните начини:
1.Изрично упълномощаване – тъй като тук упълномощителната сделка е адресна, се поставя въпроса за начина, по който тази представителна сделка трябва да е узната – това става било като пряко се упълномощи пълномощника, било, като се сведе до знанието на третите лица, с които пълномощника ще договаря, че именно той действа от името на упълномощителя, било като се направи едно публично разгласяване на пълномощното.
2.Конклудентно упълномощаване – по този начин упълномощаването става, като упълномощителят присъства на по времето и на мястото, когато пълномощника извършва определени правни действия. В случая упълномощителят не изявява изрично, а одобрява сделката, сключена от пълномощника.
3.Предполагаемо упълномощаване – този начин на упълномощаване се среща най-често при т.нар. представителни лица, които извършват действията от името и за сметката на лицето, което е собственик на някакво търговско заведение.
ІІІ.Форма на пълномощното
37 ЗЗД казва, че формата на пълномощното трябва да следва правното действие (сделката) за което се дава. Става въпрос за форма за валидност на упълномощаването. Разбира се има и изключения, които се допускат от закона. Напр., сделка, която трябва да бъде извършена в нотариална форма (напр. една покупко-продажба на недвижим имот), за пълномощното също се изисква нотариална заверка на подписите.
Поставя се въпросът, при неспазване на формата за пълномощното, която, разбира се, води до недействителност на упълномощаването, дали това ще повлече недействителност и на сключената сделка? Според съдебната практика отговорът е положителен. На обратното мнение е обаче проф. Кожухаров, който смята, че пълномощното не е част от сделката, поради което недействителността на формата му няма да доведе до недействителност и на сделката.
ІV.Видове пълномощно
От гл.т. на обема на предоставената представителна власт, пълномощното бива:
1.Общо пълномощно – при него не се сочат конкретно правните действия, които пълномощникът е овластен да извърши.
2.Специално пълномощно – при него са посочени конкретно правните действия или времето, за които трябва да бъдат извършени те от пълномощника.
Тук трябва да се направи една отклика на специалното пълномощно от изричното пълномощно – под последното се разбира специално пълномощно, което се дава за извършването на разпоредителна сделка (продажба, замяна, апортиране, ипотекиране, залагане). Тук възниква следният въпрос - когато е дадено изрично пълномощно за извършването на разпоредителни действия, то включва ли и право пълномощника да получи съответната цена, ако в изричното пълномощно няма изрична клауза за получаването на парите? Отговорът е, че в случая пълномощникът не може да получи цената и това ще бъде плащане на ненадлежен кредитор. Често изрично пълномощно се изисква за извършването на процесуално-правни действия.
Специалното пълномощно би могло да се даде и за извършването на действия на обикновено управление, т.е. не всяко специално пълномощно е изрично пълномощно.
От гл.т. на това, дали с пълномощното се дава за извършването само на едно или на няколко действия, пълномощните биват:
1.Еднократно упълномощаване
2.Многократно упълномощаване
Друго деление на пълномощните е на:
1.Срочно пълномощно
2.Безсрочно пълномощно
V.Прекратяване на упълномощаването
41 ЗЗД дава основанията за прекратяване на упълномощаването, които могат да се обособят в следните групи:
1.Оттегляне и отказ от пълномощното – това са едностранни волеизявления, като за оттегляне говорим при упълномощителя, а за отказ – при упълномощения. Тук, в тази група хипотези, при които се прекратява упълномощаването, последното се прекратява по волята на страните.
а) оттегляне на пълномощното – оттеглянето на пълномощното би могло да стане изрично (до пълномощника, до третите лица, с които договаря или публично), с конклудентни действия и предполагаемо (с постановяването на забрана на едно лице да извършва определени действия, като поначало прекратяването на главното правоотношение няма да доведе до прекратяване на представителната власт). Оттеглянето на пълномощното е неформална сделка.
Трябва да се спомене, че само прекратяването на представителната власт на преупълномощителя ще доведе до прекратяване на представителната власт и на преупълномощеното лице. Другите основания за отпадане на представителната власт на преупълномощителя няма да доведат до засягане на представителната власт на преупълномощеното лице, тъй като това е правоотношение между упълномощител и преупълномощено лице;
б) отказ от пълномощно – при него също се поставя въпросът за достигането му до насрещната страна, но то би било валидно, ако достигне и до третите лица.
При активната представителна власт няма нужда от отказ от пълномощното, тъй като пълномощникът просто може да не извърши правните действия, за които е оправомощен, докато при пасивната представителна власт отказът от пълномощното трябва да се направи.
2.Пълномощното се прекратява и със смъртта на упълномощителя/пълномощника/прекратяването на юридическото лице – това прекратяване на пълномощното действа ex nunc, като извършените вече действия трябва да се приемат от насрещната страна.
3.Пълномощното се прекратява и при поставянето под запрещение, като тук се има предвид поставянето под пълно запрещение и то след назначаването на законов представител.
4.Пълномощното се прекратява и ако е било за даден срок и последният изтече; пълномощието се прекратява и с извършването на действието, за което е дадено и т.н.
Действието на прекратяването на пълномощното се свежда до невъзможност дадена представителна власт да се упражнява. Прекратяването на пълномощното също трябва да достигне до насрещната страна.
41, ал. 2 ЗЗД предвижда, че прекратяването на пълномощното не се отнася (не засяга) онези трети добросъвестни лица, които са договаряли с пълномощника, комуто е прекратена представителната власт. Добросъвестността на третите лица ще се обори, като се докаже, че прекратяването на представителната власт е достигнало или пък при грижата на добър стопанин би могло да достигне до тях. Третите лица са недобросъвестни, ако прекратяването на представителната власт е подлежало на вписване, вписано е и те са преговаряли с пълномощника след вписването.
VІ.Преупълномощаване
При преупълномощаването става въпрос за една правна сделка, извършена от лице, което вече има представителна власт (т.е. от упълномощения), т.е. упълномощеният по една сделка, се явява преупълномощител по една последваща сделка.
Преупълномощаването представлява чисто упълномощаване, но с тази разлика, че лицето, което преупълномощава вече притежава представителна власт, като преупълномощителят не прехвърля представителната си власт, а учредява една нова представителна власт. Преупълномощаването е възможно само, ако преупълномощителят има представителна власт и то, ако неговото упълномощаване е възникнало по една правна сделка, а не по силата на закона, т.е., ако упълномощаването е доброволно (договорно).
Три са лицата, които участват в преупълномощаването, но преупълномощителната сделка предполага две лица за учредяването й (това са упълномощеният и преупълномощеният). Действието на така създадената представителна власт обаче, се заключава в директното правоотношение между преупълномощеното лице и първоначалния упълномощител.
Преупълномощаването обаче не може да се извършва свободно по нашето право. Предвид личният момент 43, ал. 1 ЗЗД предвижда възможностите за преупълномощаване само в следните хипотези:lxxxvii
1.Когато упълномощителят е разрешил на пълномощника си да преупълномощава други лица.
2.Когато няма разрешение за преупълномощаване, е възможно то да се получи ad hoc, но в случая преупълномощаването трябва да е необходимо за запазването интересите на упълномощителя. Напр. такова преупълномощаване без разрешение от страна на упълномощителят е възможно при договора за поръчка по 283, ал. 2 ЗЗД.lxxxviii
Тъй като става въпрос за упълномощителна сделка, изискванията за формата на преупълномощаването ще бъдат тези по 37 ЗЗД.
Правоотношение между упълномощителя и упълномощения – тук става въпрос за създаването на една първична представителна власт и само наличната на валидна такава ще даде основание за възникването на вторичната представителна власт (преупълномощаването). Независимо обаче, дали упълномощителят е получил разрешение да преупълномощава или това става поради необходимостта да се защитят интересите на упълномощителя, упълномощеният е длъжен незабавно да уведоми упълномощителя за преупълномощаването – в противен случай той отговаря за действията на преупълномощения като за свои действия (43, ал. 3 ЗЗД).
Одобряването на така дадена представителна власт не е необходимо, тъй като преупълномощителят не действа като мним представител – одобряване е необходимо само, ако преупълномощеният е действал вън от дадената му представителна власт. Това е така, защото упълномощителят може винаги да оттегли представителната власт.
Правоотношение между упълномощителя и преупълномощеното лице – предпоставка за валидност е преупълномощителят да има валидна представителна власт, но тук представителната власт на преупълномощеното лице възниква за упълномощителя.
Обикновено има едно основно правоотношение, което се обслужва от една упълномощителна сделка и това отношение съществува между упълномощителя и упълномощения. Когато се дава преупълномощаване, обикновено то се съпътства със създаване на основно правоотношение между преупълномощеното лице и преупълномощителя. Основното правоотношение между упълномощителя и преупълномощителя също се установява чрез действията на преупълномощеното лице.
Правоотношение между преупълномощителя и преупълномощеното лице – поначало между тях не възниква основно правоотношение, тъй като преупълномощеният действа направо от името на първоначалния упълномощител.
Основание за отнемането на представителната власт на преупълномощеното лице е само отнемането на представителната власт на преупълномощителя, докато другите основания за отпадането на представителната власт (дееспособност, смърт и пр.) на преупълномощителя не водят до прекратяването на представителната власт и на преупълномощеното лице.
Прекратяването на преупълномощаването е в почти същите хипотези, както и за упълномощаването, като упълномощителят може директно да оттегли представителната власт и на преупълномощителя и на преупълномощеното лице.
11.Действие от чуждо име без представителна власт – последици. Потвърждаване (ратификация) и последици от нея
Тази хипотеза е уредена в 42 ЗЗД,i но и в 301 ТЗ,ii като разрешенията са различни.
І.Понятие
При действието от чуждо име без представителна власт има едно лице, което действа без представителна власт като мним представител (falsus procurator), още едно лице, което е мнимо представлявано и едно трето лице, с което мнимият представител сключва правна сделка или извършва правни действия.
Хипотезите, при които е налице мнимо представителство са различни:
1.Когато въобще не е имало представителна власт.
2.Когато е имало представителна власт, но тя е отпаднала с действие ex nunc, т.е. оттеглена е представителната власт.
3.С навършването на една определена възраст от лицето (18г.), което вече няма нужда да се представлява, тъй като е напълно дееспособно.
4.Когато представителната власт е отпаднала ex nunc поради унищожаване на сделката.
5.Представителна власт липсва и тогава, когато мнимият представител се представя за представител, без въобще да има представителна власт между него и представлявания.
6.Мнимо представителство има и тогава, когато представителят е надхвърлил границите на представителната власт.
Трябва да се каже, че мнимото представителство се различава от едностранното подставяне – докато при последното едно лице сключва правна сделка от свое име и за своя сметка, но в придобивния документ се вписва името на друго лице, като се разчита, че лицето, вписано в придобивния документ ще одобри сключената сделка, то при мнимото представителство е налице сключване на сделка/извършване на правни действия от един мним представител от името и за сметката (в интерес) на мнимо представлявано лице.
Мнимото представителство се различава и от воденето на чужда работа без поръчка.
ІІ.Последици от мнимото представителство
За да се изяснят последиците, които настъпват от представителната власт, е необходимо да се изследват правоотношенията, които възникват при него:
1.Сделката в отношенията между мнимо представлявания и третото лице – ако имаше действително представителна власт, то по силата й, правните последици от отношенията между представителя и третото лице би трябвало да задължат/да породят права за представлявания. Но тук, поради липсата на валидна представителна власт на представителя, правни последици за представлявания няма да настъпят.
Според някои автори, тук се касае за нищожна сделка, като само за нея (като изключение) е възможно в резултат на потвърждаване тя да се санира. Според други цивилисти в случая сделка въобще не е сключена, т.е. тя е нестанала, защото липсва не прости волеизявление, а липсва и страна (представлявания).
Обикновено обаче обяснението на правните последици от една такава сделка, се дава с висящо недействителните сделки – при сделката, сключена от мним представител състоянието е такова, че сделката би могла или да стане напълно нищожна, или би могла да стане напълно валидна. Нещо повече – тази хипотеза не може да се подведе под 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като при сделките с незавършен фактически състав, чиято нищожност се урежда там, става въпрос за направено волеизявление, засегнато от някакъв порок, докато тук воля изобщо няма. При сделките с незавършен фактически състав е възможно последващото добавяне на волеизявлението с действие ex nunc, докато тук ратификацията има действие ex tunc. От това следва, че волеизявлението по една сделка от чуждо име без представителна власт не е опорочено, волеизявление въобще липсва. Т.е. това е висящо състояние, като по този начин се оборва това схващане (макар и изключение от принципа), че нищожни сделки могат да се санират.
Няма обаче да има висяща недействителност при прекратяването на представителната власт, когато прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на третите добросъвестни лица (41, ал. 2 ЗЗД) – т.е. в случая мнимо представляваният ще бъде принуден да приеме правните последици от една такава сделка.
ІІІ.Ратификация (потвърждаване) и последици от нея
За ратификация говорим, когато действията на лице без представителна власт бъдат в последствие потвърдени от лицето, за което уж е действало и то с обратна сила. Докато конфермацията при една унищожаема сделка представлява волеизявление на действителния правоимащ, където едно лице е действало от свое име и в свой интерес, но представяйки една чужда вещ за своя.
Последицата от ратификацията е, че ще направи сключената без представителна власт сделка валидна. Докато при конфермацията (одобряването) хипотезата е друга – едно лице действа от свое име, като се представя напр. за собственик на една чужда вещ. Тази унищожаема сделка ще породи правно действие, ако истинският собственик на вещта даде одобрението си за нея. Тук това одобрение ще прояви действието си ex tunc, като се запазват като страни по сделката онзи, който се е представял за собственик на вещта и третото лице. Докато ратификацията представлява едно едностранно волеизявление на мнимия представляван, с което той потвърждава извършените от мнимия представител правни действия.
Основният спор тук е, дали ратификацията създава тепърва представителна власт или такава представителна власт не се създава. Проф. Павлова твърди, че не възниква такава представителна власт. Но потвърждаването като едностранна сделка означава, че не се очаква насрещното волеизявление нито от мнимия представител, нито от третото лице.
42, ал. 2 ЗЗД казва, че могат да се потвърждават всякакви правни действия, включително и такива, които нямат качествата на договори.iii Не е допустимо обаче да се потвърждават само част от извършените без представителна власт правни действия – те трябва или изцяло да се потвърдят, или да се откаже ратификацията им.
ІV.Форма и действие на ратификацията
Доколкото в 42, ал. 2, изр. 2 ЗЗД изрично е казано, че потвърждаването трябва да бъде извършено в същата форма, каквато е формата на упълномощаването за сключването на договора, то това е изискваната от закона форма, под която може да се направи потвърждаването.
Ратификацията действа с обратна сила, но 42 не казва нищо относно действието на потвърждаването. Тук и без изрична разпоредба на закона, действието на ратификацията е ex tunc, тъй като потвърждаването е едно обуславящо волеизявление, с нея не се навлиза в съдържанието на уговореното между мнимия представител и третото лице. Чрез ратификацията мнимият представляван просто приема, че действията, които са извършени от мнимия представител, ще настъпят в правната му сфера.
V.Срок за извършване на ратификацията
Когато мнимият представляван мълчи, това създава определена несигурност, която би могла да се избегне по следния начин:
1.Било, когато мнимият представител поиска в определен срок мнимо представляваният да потвърди или не сделката.
2.Било, когато третото лице каже, че вече няма правен интерес.
301 ТЗ обаче дава друго разрешение за срока, в който трябва да се извърши ратификацията – когато едно лице действа мнимо от името на търговец се смята, че търговецът е приел действието, ако не се възпротиви незабавно след узнаването. Тук мълчанието като изключение е приравнено на съгласие.iv Тук няма и срокове, давани от третото лице за одобрение на сделката.
Ако правните действия на мнимия представител не бъдат потвърдени (по 42 ЗЗД/301 ТЗ), то сделката ще е нищожна в отношенията между мнимия представител и третото лице. Ако правните действия бъдат потвърдени/има мълчание, то правните последици обвързват с обратна сила патримониума на мнимо представлявания.
Правни последици между мнимия представител и третото лице – тук сделката също няма да има действие, тъй като мнимият представител действа от чуждо име и следователно и с представителна власт, и без нея, представителна власт между двамата няма.
Възможно е обаче, когато стане ясно, че мнимо представляваният няма да потвърди, мнимия представител да приеме правните последици да настъпят за него. Тук третото лице няма да има правото да търси обезщетение, дори и да е добросъвестно.
Ако ратификация от страна на мнимо представлявания не последва, а мнимият представител също не желае правните последици да настъпят за него, то третото лице може да търси само негативни вреди от насрещната страна. Отговорността е за предварителен договор и това несключване на сделката все пак причинява някакви вреди на третото лице (най-малкото разноските по очаквания договор). Правоимащо да си търси обезщетение за негативни вреди е само добросъвестното трето лице.
Тук има една разлика – докато при пред договорната отговорност лицето, от което се търси отговорност трябва да е виновно, то тук, при мнимото представителство, не е задължително falsus procurator да е действал виновно.
Правни последици между мнимо представлявания и мнимия представител – правните последици между двамата ще се сложат по различен начин в зависимост от това, дали последва ратификация или не.
Ако има потвърждение, то отношенията между мнимия представител и мнимо представлявания ще бъдат както напр. по един договор за поръчка.
Ако не последва потвърждение, следователно извършените правни действия няма да имат никакви правни последици.
§ 12.Погасителна давност – понятие, функции, приложно проле. Преклузивни и рекламационни срокове
І.Разяснителни бележки
Тъй като погасителната давност е една изключително разпространена фигура в гражданското право, то за нея могат да се даде следното определение:
1.Погасителната давност като юридически факт има в основата си един период от време (срок).
2.Погасителната давност като субективно право, което се поражда при проявлението на този срок + позоваването на него.
3.Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат, както юридическия факт, така и произтичащото от него субективно право.
Като юридически факт погасителната давност представлява един период от време, през който не настъпват някакви обстоятелство, водещи до прекратяване на субективното право на вземане на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства, което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.
Срокът има различно значение в гражданското право:
а) в облигационното право срокът определя от кой момент субективното право става изискуемо/от кой момент могат да се приложат мерките на държавната принуда. Срокът има значение във връзка с погасяването на субективните права – изтичането на определен срок погасява правото на вземане;
б) при придобивната давност изтичането на определен срок от време води до пораждането на възможността на едно лице, което е владелец на дадена вещ, да се позове на придобиването й по давност;
в) времето е от значение и при давността;
г) определени права така са обвързани с определен срок, че могат да се упражняват само през неговото времетраене – напр. авторското право или преклузивните срокове в процесуалното право.
Срокът представлява определен отрязък от време, който се характеризира с начален и с краен момент. Срокът обаче може и да е точно фиксиран.
От гл.т. на това какво е съдържанието на съответните срокове те се делят на:
а) давностни срокове – давностният срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или, ако не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита;
б) преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право;
в) рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.
Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.
Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процесаv (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).
Според правното действие на сроковете те биват:
а) срокове, свързани с пораждането на правно действие;
б) срокове, свързани със защитата на права;
Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).
ІІ.Определение за погасителна давност
Видимо е, че първият елемент на погасителната давност е изтичането на някакъв срок. Но какъв е този срок? Проф. Таджер счита, че като юридически факт погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си.
Проф. Павлова смята, че това разбиране е тясно – вярно е, че изпълнението най-често става по инициатива на кредитора, когато бездействието му трябва да е правно релевантно, но не са рядкост случаите, в които изпълнението настъпва без да е искано от кредитора – напр., когато длъжникът се издължава без да му е искано изпълнение. Или пък, случаи, когато има възможност да се погаси вземането, но това зависи от волята на длъжника (напр. при компенсацията), или пък случаи, когато длъжникът е в състояние на обективна невъзможност да изпълни.
Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.
Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:
1.Да се погаси съществуването на субективното право.
2.Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.
Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.
Проф. Павлова пък счита, че притезанието е форма, фаза от съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието.
Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.
Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.
Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.
Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.
Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД),vi но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД),vii т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.
Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.
Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).viii
Проф. Павлова е права за това, че с позоваването на изтекла погасителна давност длъжникът не може да погаси едно публично право на вземане, каквото е правото на иск.
Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.
Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.
Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).
ІІІ.Разграничение между погасителната давност и придобивната давност
Разликата между погасителната и придобивната давност се свежда до следното: докато погасителната давност е институт на цялото гражданско право, то придобивната давност е институт само на вещното право, способ за придобиване на вещни права (79 – 86 ЗС с препращания към ЗЗД).ix Т.е., след като е невъзможно обединяването на двата института, пороците продължават като се препраща от ЗС към ЗЗД.
Общото между двата института е, че става въпрос за срокове, правните последици не настъпват служебно, а само въз основа на волеизявление на заинтересувано лице. Разликата между двете е в съдържанието им – придобивната давност представлява упражняване на фактическа власт с намерението да се владее, докато погасителната давност е бездействие на кредитора.
ІV.Функции на погасителната давност
Безспорно е, че погасителната давност няма санкционираща функция – макар в крайна сметка да се достига до неблагоприятни правни последици за кредитора. Последният може да е и правомерен, съзнателно да не търси събирането на вземанията си, т.е. неупражняването на субективното право не е укоримо от правото.
Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.
Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.
От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).
V.Преклузивни и рекламационни срокове
Освен за давностни срокове, в гражданското право се говори и за преклузивни и рекламационни срокове:
1.Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност.x Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД.xi За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.
Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.
След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.
Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.
Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален),xii срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна,xiii двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС,xiv шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.
2.Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.
Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.
Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.
Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача.xv 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производствоxvi/ предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията.xvii Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.
Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.
Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.
Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.
Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС).xviii Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.
§ 13.Видове давностни срокове – критерии за разграничаване. Конкуренция на давностните срокове
Общата давност е петгодишна (110 ЗЗД).xix
По-къси, тригодишни давностни срокове, са предвидени в 111 ЗЗД при следните три хипотези:xx
1.Вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвиден друг давностен срок – тук се включват всички правоотношения, които имат за предмет някакъв труд (напр. възнаграждението по един договор за изработка).
392 ТЗ пък предвижда тригодишна погасителна давност за всички вземания по един застрахователен договор от деня на застрахователното събитие (с изключение на вземанията по застраховка “Гражданска отговорност”, където погасителната давност на вземането е 5 години) – тук се имат предвид, както вземанията на кредитора спрямо длъжника, така и обратното – вземанията на длъжника спрямо кредитора.xxi
2.Вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор – това са вземания, които имат санкциониращ характер, като в тригодишен давностен срок се погасяват вземанията по един неизпълнен договор, но не и от един деликт.
Давността за иска за реално изпълнение на задължението обаче е 5 години, а не три (79 ЗЗД).xxii Тук особеното е, че тогава, когато заедно с иска за реално изпълнение се търсят и вреди, то в този случай давността ще е разделена – 5 години за иска за реално изпълнение, а искът за обезщетение за вреди ще бъде с давност 3 години.
3.Вземанията за наем, лихви и други периодични плащания – тук става въпрос за периодични плащания, т.е. тригодишният давностен срок ще погаси само онова, което е вън от тези три години.
В този смисъл е и 119 ЗЗД – с погасяването на главницата, се погасяват и лихвите, които се дължат по нея, макар за тях давността още да не е изтекла. От тук следва, че, ако длъжникът, от когото се търси главното вземане възрази, че главното вземане е погасено по давност, това влече след себе си и погасяване на лихвите, макар погасителната давност за тях да не е изтекла.
В тази посока е и съдебната практика – според Реш. № 2648 от 1978 г на І г.о. на ВС, макар давността за лихвата да не е изтекла, ако главното вземане е погасено по давност, погасява се и вземането за лихвата. Поставя се въпросът, ако вземането за лихвите е предявено след изтичане на тригодишния срок от изискуемостта на главното вземане, има ли основание кредиторът да иска да му се присъдят лихвите? Тъй като лихви се дължат за всеки изминат ден след изпадането от забава на длъжника и с оглед на това, че искът е предявен след изтичането на повече от три години от изискуемостта на главното вземане, то не всички лихви ще се погасят заедно с главното вземане, а само онези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, т.е. не се погасяват заедно с главното вземане и лихвите, които са текли от момента на изискуемостта на вземането до погасяването по давност на главното вземане (б. – М. Ш.).
Тригодишна е давността и за иска, с който се иска унищожаване на сделка по 32 ЗЗД.
При общия режим на продажбата (197 ЗЗД), искът на купувача, на когото е престирана вещ с недостатъци, се погасява по давност с изтичането на 1 година при продажбата на недвижима вещ и шест месеца при продажбата на движима вещ.Давностният срок започва да тече от деня на предаването на вещта.
Тъй като погасителната давност е императивно уредена, в 113 ЗЗД се съдържа забрана за скъсяване или удължаване на давностните срокове. Отказ от неизтекла давност също е недопустим.xxiii Въпреки тази забрана обаче, в специалните случаи на 197 ЗЗД погасителните срокове на исковете могат да бъдат променени със съгласието на страните.
1 година е срокът за унищожаване на сделка, която е сключена в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни условия по 33 ЗЗД.xxiv Едногодишна е и давността на регресните искове срещу джирантите и т.н.
При конкуренция на давностните срокове принципът е, че специалният давностен срок дерогира, общия давностен срок (lex specialis derogat legi generali).
§ 14.Начало на давностния срок. Броене и край на давностния срок. Погасителната давност при правоприемство
І.Начало на давностния срок
Доколкото се касае за един правен институт, който е посветен на погасителната давност на вземането на кредитора, началото на давностния срок също трябва да се търси в тази материя.
114 ЗЗД урежда началото на давностния срок. Давността не може да започне да тече преди вземането да е станало изискуемо, т.е. преди кредиторът да е имал право да си търси вземането не може да се приеме, че той бездейства. Така 114, ал. 1 ЗЗД казва, че погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо.xxv
Изискуемостта на вземането се разбира като:
1.Изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал. Тази теза лежи на хипотезата, когато падежът на дадено вземане е фиксирано от срок. Напр., ако е уговорено, че престацията се дължи на 2 юли, то счита се, че на 2 юли кредиторът е отправил поканата, тъй като предварително фиксирания срок се счита за покана.
2.69, ал. 1 ЗЗД казва, че, когато задължението е без фиксиран срок, то кредиторът може да го изисква веднагаxxvi - т.е. от момента на поемането на задължението, за кредитора възниква възможността да поиска изпълнение от длъжника си (чрез покана с подходящ срок за изпълнение) и едва от този момент задължението става изискуемо. Т.е. падежът на длъжника ще настъпи с изтичането на срока, посочен в поканата.
114, ал. 2 ЗЗД урежда друга хипотеза на начален срок на давността – ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.xxvii Тук давността, която тече на длъжника срещу кредитора, започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Смисълът на тази разпоредба е кредиторът да се притиска да иска вземането си, а не да бездейства.
Най-често обаче са случаите, когато страните си дават нещо, но не уговарят кога то ще се изиска (69, ал. 1 ЗЗД) – тогава началото на давността започва да тече от датата, когато е било възможно кредиторът да иска.
114, ал. 3 казва, че давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от деня на откриването на дееца.xxviii Тук смисълът давността да започне едва в този момент е, че, ако се допусне давността за вземането на кредитора да започва от момента на извършване на деянието, то, в една хипотеза, когато се окаже по-късно, че не това е деецът, а някакво друго лице, то може да се окаже, че кредиторовата давност за вземанията за вреди, настъпили от деликт, е изтекла.
114, ал. 4 ЗЗД предвижда, че при искове за неустойка за забава, давностният срок за тях започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.xxix Тук става въпрос за това, че за първите десет дни се дължи по 0,5 % от неиздължената сума, а така събраната сума става изискуема от изтичането на петия ден.
Има хипотези, в които не законът, а общите актове на ВС определят кога започва да тече давността. Така напр., Постановление № 1 на ВС от 1979 г. определя кога започват давностите за вземания при хипотезите на неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД):
1.По 55, ал. 1 ЗЗД:
~ който е получил нещо без основание – давността за това вземане на кредитора започва да тече от момента на получаването на престацията от длъжника;
~ при отпаднало основание – давността на вземането на кредитора започва да тече от момента на настъпването на юридическия факт, който довежда до отпадане на основанието (разваляне или унищожаване на договора);
~ при неосъществено основание – давността завземането на кредитора започва да тече от деня, в който е станало ясно, че основанието няма да се осъществи.
По старите автори приемат, че и потестативните права се погасяват по давност, като, ако не е предвидено изрично каква е давността им, те се изсрочват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по 110 ЗЗД. Но 110 ЗЗД има предвид вземанията – потестативните права са облигационни права, а се погасяват не облигационни права, а притезателни права (вземанията).
Проф. Апостолов казва, че в състава на притезанието на кредитора се включват не само притезателните, но и всички други потестативни права. Но не може едно право да дава едновременно и правото да се изисква, и правото да се погасява това право.
Доц. Русчев счита, че потестативните права не се погасяват по давност, ако това не е изрично казано в закона (както е в 32 и 87 ЗЗД). Тези случаи на погасяване на потестативните права са изключения – при развалянето на договора по 87 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който субективното право може да се упражни, а при унищожаването на сделката (32 ЗЗД) началният момент на погасителната давност е различна, тъй като различни са и основанията за унищожаване на сделката: правото да се иска унищожаването на една сделка се погасява с тригодишна давност, като началото на давността е от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, вдигнато е запрещението, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на сделката.xxx
Друг начален момент за упражняването на права, които са дадени на кредитора е хипотезата, когато на кредитора са престирани вещи с недостатъци (197, ал. 3 ЗЗД) – началото на давността е от деня на предаването на вещта с недостатъци.
ІІ.Правоприемство при погасителната давност
Цесията на едно вземане не води до погасяването на вземането по давност. 99 ЗЗД казва, че прехвърленото вземане преминава върху новият кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви.xxxi Тук “другите принадлежности” включва и започналата да тече погасителна давност за вземането.
При новацията обаче е обратно – при новирането давността прекъсва и започва да тече нова погасителна давност.
При частното правоприемство, каквото е цесията, теклата до момента давност продължава да тече и срещу праводателя, и срещу правоприемника, т.е. ако при праводателя са изтекли три години от давността, а при правоприемника – две години, общата погасителна давност е изтекла и за длъжника възниква правото да откаже изпълнение на задължението си.
§ 15. Спиране и прекъсване на давностните срокове – основания и действие. Прилагане на погасителната давност
Нормално е например, с изтичането на пет години, от момента, в който е започнала да тече, общата погасителна давност да изтече, т.е. и вземането на кредитора да се погаси. Това обаче ще стане, ако не са настъпили някакви обстоятелства, които да са спрели или да са прекратили давността.
І.Спиране на давността
Кредиторът може да е бил лишен от възможността да си иска вземането, поради което този срок докато трае това обстоятелство не се зачита действие на срока, а с отпадането на това обстоятелство срокът отново продължава да тече. Давността изтича, като се сумира срока от преди настъпването на обстоятелството, спряло давността и срока, продължил да тече след отпадането на обстоятелството.
Спирането на давността предполага едно възникването на определено събитие, до началото на което давността е текла и след преустановяването на което, давността продължава да тече. Т.е. това е обстоятелство, визирано в закона, което спира действието на давността, след изчезването на което давността продължава да тече.
Основанията за спиране на погасителната давност са уредени в 115 ЗЗД:xxxii
1.Давността не тече между родители и деца, до изтичането на родителските права.
2.Давност не тече между намиращи се под настойничество/попечителство лица и техните настойници/попечители, докато трае настойничеството/попечителството.
3.Давност не тече между съпрузи (докато трае брака).
4.Давност не тече за вземанията на юридическите лица срещу техните управители (напр. за деликт), докато последните са на служба.
5.Давност не тече за вземания на лица, чието имущество по закон или по решение на съда се намира под управление, срещу управителя, докато трае управлението – напр. вземанията на лица, за чието имущество е назначен временен управител.
6.Давност не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие и поставените под запрещение лица, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител – през това време и до изтичането на шест месеца след това давността спира.
7. Давността не тече, докато трае съдебният процес относно вземането – т.е. това означава, че от момента, от който е подаден иска, до момента на решението на съда давността се спира.
8. В 115, ал. 2 е казано, че, ако давностният срок изтича по времето, когато кредиторът или длъжника са военно мобилизирани, до изтичането на мобилизацията + още шест месеца давността за съответното вземане спира да тече.
ІІ.Прекъсване на давността
Прекъсването на давността представлява едно по-радикално действащо върху погасителната давност обстоятелство.
Тук, според 117, ЗЗД, правното значение на погасителния срок се заличава и започва да тече нова давност, а, ако прекратяването е установено със съдебно решение, започва да тече нова петгодишна давност.xxxiii
Прекратяването има предвид такива юридически факти, действия, които показват, че кредиторът е предприел активни действия за събирането на вземанията си.
Основанията за прекратяването на погасителната давност са уредени в 116 ЗЗДxxxiv и са следните:
1.Давността се прекъсва с признаването на вземането от длъжника – когато длъжникът признае вземането на кредитора, това означава, че той прави отказ от възможността, която му се дава в резултат на изтекла погасителна давност, да откаже изпълнението на задължението си.
Признаването на вземането на кредитора става изрично (когато длъжникът директно изпълни задължението си или като признае дълга си, но иска отсрочка, разсрочване, опрощаване на задължението си и т.н.) или чрез конклудентни действия (напр. като длъжникът си плати лихвите).
2.Давността се прекъсва с предявяването на иск/възражение от страна на кредитора срещу длъжника – става въпрос за иск на кредитора срещу длъжника, който трябва да има за предмет вземането, което ще се погаси. Този иск може да е всякакъв (първоначален или последващ). Прекъсването на давността важи само тогава, когато искът на кредитора е уважен от съда. В противен случай (ако искът бъде отхвърлен) ще има само спиране на давността.
3.Давността се прекратява и с предприемане на действия за принудително изпълнение – в този случай се прекратява изпълнителната давност (напр. при вадене на изпълнителен лист).
ІІІ.Прилагане на погасителната давност
Съгласно 120 ЗЗД погасителната давност не настъпва служебно, от което следва, че само по искане на длъжника съдът може да постанови погасяване на вземането на кредитора.