Право

Нуждата от обвързване на длъжника се явила при заема (nexum) и при деликтите. Obligare – обвързвам, длъжникът бил поставян в пълна зависимост от кредитора. Obligatio – iuris vinculum (правна връзка). С развитието на размяната се появила и идеята за кредита: creditor – човек дава нещо на вяра; debitor, от dehibeo – държа нещо чуждо в себе си. Именно тази връзка между двамата станала правна. Тя се установявала чрез акт на религиозно обвързване (спонзия – sponsio). Известно време двата вида облигации съществували една до друга. Физическото обвързване на заемателите (nexi) и на правонарушителите (делинквенти) съществувала и след създаването на стипулацията, установяваща само iuris vinculum (правно обвързване). По-късно, за да отговори на нуждите на развития стокообмен, съдържанието на облигацията ставало все по-гъвкаво. Поставя се условието облигацията да не бъде опорочена от измама, насилие, грешка. Санкцията била насочена към имуществото, а не към личността на длъжника.

Римската облигация се определя като санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна – длъжникът – трябва да извърши по отношение на другата страна – кредитора – определена престация (действие/ бездействие). Облигационното отношение съществувало винаги между две страни – кредитор и длъжник. Длъжникът трябва да извършва или да не извършва определено действие, и то за определено време. Кредитора може да иска изпълнение на задължението. Действието или бездействието се определяли с глаголите dare – прехвърляне на правото на собственост или на друго вещно право; facere – дейсвия вън от прехвърлянето и установяването на собственост и вещни права; реализация на материално действие, или въздържане от такова; praestare – обхваща другите два термина; спорно е; етимологически идва от поръчителствам; прието е действието да се определя като престация. Тя трябва да е възможна, определена (или определяема), оценим в пари интерес, позволена от правния ред, свързана е със санкция (осъществявана от държавната принуда). Престацията може да бъде индивидуално определена – дължи се прехвърляне на право, действие или бездействие, точно дефинирани в момента ба възникване на обвързването; родово определена – определяне само на съществените белези на престацията; родът не погива; алтернативна  - дължат се две или повече вещи или действия и то така, че с погасяването на едното се погасява и задължението към всички други; и двамата имат право на избор; факултативна – в полза на длъжника, на падежа той можел сам да реши дали да изпълни точно това което дължи, или нещо друго по своя преценка, без да пита кредитора.

Облигационното право е право към определени лица, кредиторът можел да обяви иск за определена вещ само срещу длъжника й. Затова и акцията се наричала actio in personam. Вещно право – право, насочено към самата вещ, всички трябва да го зачитат. Той разполагал с иска actio in rem, който можел да предяви срещу всеки, който не зачита това право.

При неизпълнение на облигацията, кредиторът можел да предяви иска срещу длъжника, но имало и такива, срещу които не можело да се предяви иск – задълженията на робите и подвластните. Когато робът или подвластният бил сключил договор въпреки юридическата невъзможност да се задължава, съществува една юридическа обвързаност в негова тежест, която се наричaла естествено задължение (naturalis obligatio). Естественото задължение се отличавало от цивилните по това, че не било санкционирано юридически. По-нататък кръга на естествените задължения се разширил: естествени задължения станали всички такива на недееспособните, както и задълженията, които за сключени НЕ в предвидената от закона форма; също така естествените задължения можели да бъдат новирани, компенсирани, гарантирани с поръчителство.
Задълженията се пораждали от два източника: контракти и деликти:

Контрактът бил съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск. В класическото и Юстиниановото право контрактите са били три вида: формални: съгласието се изразява в точно определена фома; реални: освен съгласието на страните се изисквало и предаване на вещта и консенсуални: просто съгласие, без форма.
Деликтите са неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица; преследването се извършва по реда на гражданската процедура (кражба, повреда на чужда вещ, обида, измама, насилие). Друга класификация на източниците: ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu - няма съгласие на двете страни, но няма и деликт – водене на чужда работа без поръчка., quasi ex delicto (подобни на деликтните) – няколко случая на отговорност (отговорност на този, от прозореца, на когото била изхвърлена някаква вещ).

Договор: признато от цивилното право съглашения, скрепено с иск, което поражда облигационна връзка. С течение на времето се изменило съдържанието на формалните договори, но не изчезнали. Те са договори на стриктното право, тълкували се строго и задължавали за всичко, което страните са уговорили, без оглед на това, дали има грешка, насилие или измама. Правата и задълженията, проихождащи от реалните и консенсуалните договори, се тълкували и изпълнявали съобразно добросъвестността (определяна от правила, обичаи, практика на добрите римски граждани). Придобилите права чрез насилие нямали договорен иск в защита на придобитото чрез насилие или измама. В следкласическото право за договори били признати всички съглашения, които пораждат правни последици. Наред със съглашенията, които имат облигационноправен ефект, за договори се считат и съглашенията с вещноправно действие. Ненаименуваните договори се утвърждават напълно като източници на договорен иск. При формалните договори имало нови формални изисквания, целта на които била да обслужат правната сигурност и фиска.

Съгласието между контрактуващите е онзи елемент, който отличавал договорите от другите източници на облигационните отношения – квазиконтрактите, деликтите и квазиделиктите.  То може да се  дефинира като съгласуване волите на страните върху предмета на облигационното правоотношение. Обхваща два елемента; предложение и приемане (съгласие има когато предложението на кредитора или длъжника бъде прието от другата страна). Предложението може да устно или писмено, може да е отправено към определен правен субект или  към неопределен брой лица. Приемането е свързано с волеизявлението в определена форма (при реалните договори приемането се свързвало с извършването на престация). При договорите между отсъстващи предаването на волеизявления се извършва чрез писмо (известител), не може да го промени.
Пороци на съгласието: Когато волята на договарящите била засегната от грешка, или изтръгната чрез насилие се поставя въпроса за обезсилване на договора поради опорочаването му. Опорочаването може да доведе до нищожност (при грешка – не поражда правни последици) или само до унищожаване на договора (насилие, измама – последиците могат да бъдат отменени с преторското право).

Грешка: невярна представа за действителността. Видове: 1) грешка относно естеството на договора – налице е когато една от страните иска да сключи определен договор, а другата – друг; 2) грешка относно предмета – тогава, когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет; 3) грешка относно субстанцията, материята на предмета на договора – ако считаш посребрена ваз за сребърна; 4) грешка относно личността на контрахената - изключва съгласието и прави договора недействителен.

Измама (dolus) – хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за склюване на договора. Съществувала стипулация de dolo – договарящите обещават да заплатят при измама, по-късно се създал actio doli – субсидиарен иск, който се давал от магистрата за 1 година от деня, в който била разкрита измамата; exceptio doli – потърпевшият можел да парализира винаги иска на противната страна.
Насилие (vis, metus) – Има два вида: физическо насилие vis (оковаване във вериги, затваряне в затвор) и психическа принуда metus (заплаха срещу живота, честта или свободата). Санкциите срещу насилието били създадени от претора с помощта на преторския едикт. Потърпевшият можел да изиска restitutio in  integrum – възстановяване на нещата в предишното им положение, или четворна стойност на претърпяна щета.

Представителство – Има случаи когато договор трябва да се сключи за друго, трето лице. Сключването на договора може да стане по два начина: косвено представителство – настойникът (пълномощникът) да сключи договор от свое име и след това да прехвърли породените от договора права и задължения на малолетния, упълномощителя и пряко представителство – настойникът, пълномощникът да сключи договора от името на малолетния, упълномощителя, така че правата и задълженията по договора да се породят направо в имуществото на последните. Римското право познава само косвеното представителство. Отстъпки били направени: Когато римския робовладелец направи някого от робите/ подвластните си капитан на кораб или управител на предприятие, той отговарял неограничено за сключваните от роба сделки.

Случайни елементи на договора – условие и срок – са такива елементи, които не винаги са налице в даден договор. Срок (dies) – бъдещо сигурно събитие, в зависимост от което се поставяло изпълнението на породеното от договора право или неговото погасяване. Видове: определен (dies certus) и неопределен (dies incertus). Друго деление е това на срокове, уговорени в полза на кредитора, срокове в полза на длъжника и срокове в полза на двете страни. Делят се и на прекратителни (зависи погасяването на вземането) и отлагателни (отлага изпълнението на вземането). Условието било бъдещо несигурно събитие, от което зависело пораждането или прекратяването на правните последици на договора; трябва да е бъдещо, несигурно, възможно и позволено. Видове: произволни (потестативни) – сбъдването зависи от волята на длъжника и случайни (казуелни) – зависи от случайността. Отлагателни (зависи пораждането на права и задължения на договора; признато от класическото римско право) и прекратителни (зависи от погасяването на правни последици). Действие на условието: Отлагателно обусловеният договор преди настъпване на условието не пораждал уговорените правни последици. Условното право било наследимо и може да се новира. Договора, сключен под прекратително условие, пораждал всичките си правни последици от момента на своето сключване. Неговото прекратяване е поставено в зависимост от едно отлагателно условие. Сбъдването на това условие означавало, че договорът се разваля, както и правните последици; несбъдването на условието означава, че правните последици се запазат, така като че ли условие не е имало.

Изпълнение и неизпълнение: Изпълнението (solutio) се определя като извършване на действието или бездействието, за което длъжникът се е задължил. Задължен да изпълни задължението е длъжникът, но може и да се изпълни от което и да било трето лице (даже без знанието и съгласието на длъжника). Задължението трябва да се изпълни така, че да се престира на самия кредитор. Трябвало да се престира това, което било предмет на задължението. Само тогава престацията погасявала дълга. Кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение. За да се погаси задължението необходимо било да се престира това, което съставлявало негов предмет. Даване вместо изпълнение (datio in solutum) - престиране на нещо друго вместо дължимото, което било прието от кредитора на мястото на дължимата престация. Мястото – определя се от волята на страните, от уговореното в договора. Когато вещта, предмет на договора се намирала на определено място, то се считало за местоизпълнение. Ако то е неопределено, местоизпълнението е там, където може да се предяви иска. Времето на изпълнението се определя от сключения договор – ако няма срок – веднага (но по-късно се определя един мълчалив срок, чиято продължителност се определя от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация).

Неизпълнение: Поставя се въпросът за отговорността на длъжника. Има две хипотези: 1) Когато на падежа изпълнението на задължението било невъзможно, се говори за неизпълнение; 2) когато на падежа изпълнението на задължението било възможно, макар и длъжникът да не е изпълнил, говори се за забава. Длъжникът отговарял за своите действия, но не и за бездействие. Ако длъжникът действал съзнателно в противоречие с изискванията (т.е. да осуетява), то той е обвиняван в злоумисъл, в някои случаи била установена и отговорност за небрежност; длъжникът носел и отговорност за погиване на вещта – не носел само при vis maior. Юстиниановото право различавало две форми на вината: 

Умисъл (dolus)  - налице, когато длъжникът предвиждал последиците на своето поведение, съзнавал тяхната неправомерност и въпреки това извършвал деянието. Приравнена е на грубата небрежност – когато длъжникът не проявява и най-малка грижа за изпълнение на своето задължение.

Небрежност (culpa) – тя била: груба; абстрактна лека – когато не е положена онази грижа, която полага добрият, грижливият домовладелец; конкретна лека небрежност – грижа, коятто тези длъжници полагат по отношение на собствените си работи. Смекчава се отговорността по custodia – culpa in custodia.

Разноските биват три вида: 1) необходими – средства, похарчени непосредствено за постигане на резултата, обект на задължението; предотвратяване погиването ба определена вещ и т.н. 2) полезни – разходи за подобряване качеството на изпълнението на облигацията или увеличаващи стойността на вещ с оглед на стопанската й експлоатация. 3) луксозни – тези, които по повод на изпълнението субектът прави за свое удоволствие, без да са свързани пряко с реализацията.
Обхват и съдържание на отговорността. Последиците на отговорността се свеждали към задължението на длъжника да заплати стойността на дължимата вещ, която се преценявала към момента на litis contestatio. При задълженията bonae fidei - длъжникът отговарял не само за стойността на дължимата вещ, но и за всички вреди и загуби, които неизпълнението на задължението било причинило на кредитора. Вредите и загубите обхващали както ефективно претърпяната щета, така и пропуснатата печалба. Подлежали на обезщетяване само онези вреди и загуби, които се намирали в причинна връзка с поведението на длъжника.

Забава. За да изпадне длъжникът в забава, необходимо било да е настъпил падежът на неговото задължение. Съществували обаче основания, които освобождавали длъжника от забавата въпреки настъпването на падежа – внезапно заминаване на длъжника, държавна работа и т.н. Последиците от забавата се свеждали до това, че той отговарял за неизпълнение на задължението даже тогава, когато неизпълнението било резултат на настъпила след забавата обективна невъзможност за изпълнение. Има задължението да се заплатят всички вреди и загуби, причинени на кредитора. Изпадналият в забава дължал и лихвите, всички придобити плодове след забавата. Забавата на длъжника се прекратявала чрез реално предлагане на кредитора на всичко онова, което се дължи. Забава на кредитор: Когато кредиторът без основание отказвал да приеме изпълнението, което длъжникът му предлага; последица е намаляването на отговорността на длъжника, след забавата на кредитора длъжникът отговарял само за такова погиване или повреждане на дължимата вещ, което било последица на неговия умисъл.

Погасяване на облигационното отношение независимо от изпълнението. Компенсация. Обикновено облигационното отношение се погасявало с изпълнение, но имало и други начини – прихващане, подновяване, опрощаване. Компенсацията е погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото. Първо била узаконена компенсацията при исковете, които един банкер водел срещу клиент; после исковете, които bonorum emptor, правоприемателят на един несъстоятелен длъжник предявявал срещу длъжниците на последния; имало компенсация и при исковете bona fidei. За да се допусне компенсация било нужно 1) наличност на две насрещни задължения (не е задължително да имат едно основание); 2) насрещните задължения да бъдат изискуеми и ликвидни (установени по размер и с настъпил падеж). Компенсацията имала обратно действие, веднъж извършена, се счита, че задълженията са погасени до размера на по-малкото от момента, в който и двете са били изискуеми.

Новация – Това е погасяването на едно облигационно отношение чрез заменянето му с едно ново вербално задължение, което имало същия предмет като старото облигационно отношение, но заедно с това съдържало и някакъв нов елемент. Фактически състав на новацията: 1) да е налице старо задължение 2) да се сключи нов вербален договор, който да има за предмет същата престация, която е съставлявала предмета на старото задължение 3) трябва в новия формален договор да има нов елемент, който да го отличава от старата облигация. Чрез новацията е възможно да се промени някоя от страните – кредитор/ длъжник. 4) намерението на страните да новират задължението (Юстиниан). Последиците са две: 1) погасява се старо задължение, всички гаранции, привилегии, ипотеки, които го обезпечавали 2) поражда се ново задължение, създадено чрез новационна стипулация. Правотворческия и погасителния ефект са неразривно свързани в новацията.

Делегация: отделен институт от новацията; извършва се независимо от съществуването на предишно задължение. Едно лице делегант поканва друго лице делегиран да се задължи или да плати на едно трето лице делегатар.

Погасяване: Първоначално е имало акт обратен на този за сключване (стипулация – акцептилация). Формалните актове за погасяване на задължението останали като актове, чрез които се извършвало опрощаване на задължението. Видове: 1) Плащане чрез бронз и везни – с тържествени думи пред 5 свидетели, се декларира, че е платил това, което има да плаща. Удря се с парче бронз по везните и подава бронза на кредитора. 2) Акцептилация – длъжникът по един вербален цдоговор пита кредитора дали е получил обещаното и той отговарял “да”; задължението е погасено. 3) неформален начин за погасяване на задължението – pactum de non patendo (съглашение да не се търси дългът), води до погасяване на дълга.

Невъзможност на изпълнението. 1) престацията ставала невъзможна не по вина на длъжника – при погиване на вещта например (физическа и юридическа невъзможност) 2) сливане – задължението се погасявало поради сливане, когато качествата на кредитор и длъжник по облигационното отношение се сливали в едно и също лице. 3) Contrarius consensus – задълженията, които произхождат от консенсуални договори (продажба, наем, дружество) се погасявали и чрез простото съгласие за разваляне на договора, когато това съгласие е постигнато преди да започне изпълнението на договора. 4) Прекратително условие и прекратителен срок – Задължението се погасявало и с настъпване на прекратителния срок / условие.

Прехвърляне на облигацията. Особени видове облигационни отношения. Прехвърлянето на права върху един нов правен субект било невъзможно; докато задълженията на наследодателя преминавали при наследника. Способи за прехвърляне на вземането: 1) новационна делегация – кредиторът, искащ да прехвърли своето вземане поканвал длъжника си да обещае това, което дължи нему, на новия кредитор, комуто вземането трябвало да бъде прехвърляно. Погасявало се задължението към стария кредитор и се появявало задължението към новия. Новацията не можела да се осъществи ако длъжникът не бил съгласен. Недостатък: старото вземане се заменяло с ново. 2) прокурация за своя собствена работа – кредиторът упълномощавал новия кредитор да събере вземането му по съдебен ред, правел го свой процесуален представител. Прокураторът го задържал за себе си, не дължал сметка на кредитора. Не се изисквало съгласието на длъжника; Недостатък: носител на вземането си оставал стария кредитор. До започване на процеса кредиторът можел да опрости вземането, да получи плащане, да продаде вземането си на друг и т.н. 3) цесия – прехвърленото вземане преминавало от имуществото на стария кредитор заедно с всичките си добавъчни елементи. За да може прехвърлянето на вземането да се противопостави на длъжника, то трябвало да му бъде съобщено. Ако след съобщението длъжникът заплащал на стария кредитор (цедента), плащането не можело да бъде противопоставено на новия кредитор (цесионера) и длъжникът оставал задължен на последния.

Солидарни (кореални) задължения. Солидарността (кореалността) се свеждала към това, че няколко длъжници или кредитори дължали, респективно имали право да получат една единствена престация, и то изцяло и само един път. Солидарността е пасивна  - няколко длъжници дължали на един кредитор една единствена престация, всеки един от тях изцяло, престацията е дължима един път и активна – един длъжник дължи на няколко кредитори една и съща престация така, че като изпълни по отношение на един от тях, я погасява нявсякъде. Най-важният източник на солидарните задължения била стипулацията. И активната и пасивната солидарност могат да се учредят чрез легат. Последиците на солидарността: плащането, новацията, формалното опрощаване на дълга, извършени от един от солидарните длъжници или по отношение на един от солидарните кредитори, погасявали задълженията/ вземанията и на останалите. Нито пасивната, нито активната солидарност давали иска в полза на платилия срещу останалите съдлъжници в тежест на получилия плащането и в полза на неговите съкредитори и т.н.

Алтернативни и родови задължения. Съществува известна неопределеност относно дължимата вещ по време на създаване на облигационното отношение – вещта се определя в момента на изпълнението. Алтернативни – предмет на този вид задължения са две или повече вещи, които се дължали по такъв начин, че с престирането на една от тях преставали да се дължат и останалите. Изборът на вещта принадлежи на длъжника, освен когато по закон или съгласно с волята на страните бил предоставен на кредитора. Когато една от алтернативните престации била невъзможна още при сключването на договора, задължението възниквало като просто задължение, имащо за предмет възможната престация. Родови – също така има известна неопределеност на дължимата престация. Длъжникът бил задължен да престира една вещ, определена само от родовите си признаци. Задължението не било фиксирано върху една конкретно определена вещ, фиксирането се изпълнявало по време на изпълнението. Длъжникът не можел да се освободи от задължението поради погиване на вещта – рода не погива. За да се освободи длъжникът от задължението трябва да престира вещ от средно качествоJ.

Договорите биват: Според начина на фиксиране на постигнатото съгласие: формални (с бронз и везни; вербални и устни, литерални и писмени) и неформални (реални, вещни, консенсуални, пактове, ненаименовани договори). Друго деление е на едностранни (за едната страна има само права, а за другата само задължения) и двустранни (насрещни права и задължения). Несъвършени двустранни са тези, които са по начало едностранни, но при определени условия могат а се превърнат в двустранни. Многостранни са договорите, в които участват много правни субекти. Създават се договори относно бъдеща вещ (продажба на реколтата от една градина на зелено) и договори на простия шанс (състезания, хазарт).

Облигационно право – Специална част

Формални договори. Нексум – най-древният римски договор за заем, извършва се в присъствието на 5 души свидетели, пълнолетни римски граждани, везномерец, който претеглял давания в заем бронз. Кредиторът произнасял дамнация върху длъжника (осъжда го), да плати количеството бронз, което му е дал. Вярно е, че нексумът е договор, подлежащ пряко на принудително изпълнение върху личността на длъжника; без да води иска за установяване на своето право; друга теория е, че нексумът е акт на самоманципиране на длъжника; длъжника залага на кредитора сам себе си. Задължението се свързва с физическото обвързване на длъжника с вериги, с волски жили при неплащане на заема в уговорения срок. Причини за отмиране на договора нексум: длъжниците-плебеи изпадали в тежко положение, изложени на произвол на кредиторите; 4в. се запретява оковаването, освен на делинквентите.

Вербални договори: 1) Стипулация: Формален договор, който се сключвал чрез въпрос и отговор; кредиторът задава въпроса си устно, като пита длъжника дали обещава и той отговарял, че обещава (spondeo); по-късно формулата се опростява. Установява се писмена стипулация, стига се до идеята, че писменият договор може да е не само доказателство, а може да замести самата стипулация. Така стипулацията се превръща в устен или писмен договор без формални изисквания. Тя е едностранен договор – задължения за длъжника по стипулацията, кредиторът има само право; договор на стриктното право – създава задължения само за това, което е уговорено; абстрактен договор не се указва в договора причината, поради която се сключва стипулацията - само по желание. Въпреки това, липсата на причина има последици – длъжникът който се задължавал безпричинно, можел да направи възражение, че не е получил вешта; тип възражение – exceptio doli (възражение за измама). Стипулацията се използвала и в областта на консенсуалните договори, тогава, когато една от сраните искала да осигури определеност и стабилност на облигационното правоотношение, която била присъща на исковете на стриктното право. Особени видове стипулация (Венедиков): 1) Кореална – създава се активна (единият кредитор питал длъжника дали обещава да върне сумата, после другия кредитор питал и длъжникът обещавал и на двамата) или пасивна кореалност (кредиторът пита последователно двамата длъжници и те обещават). Стипулация, създаваща главни солидарни задължения – една престация се дължала изцяло и един път от няколко длъжници или на кредитори. 2) Акцесорна стипулация – наред със задължението на главния длъжник, говорим за – адпромисия: приема се поръчителство, кредиторът запитва поръчителя дали обещава това, за което се е задължил. Най-стара форма е sponsio (само за римски граждани).  – адстипулация: Длъжникът се задължава към трето лице да му плати същото, което се е задължил да плати другиму по друга стипулация. Тя предполага съществуването на главна стипулация. Наказателна стипулация – съществуват съглашения, които нямат юридическа санкция; санкционирането им става с тази стипулация. Видовете са чиста (създава задължение да се изпълни определена престация в случай, че длъжникът не изпълни  нещо, което е обещал, но за изпълнеието на което не бил юридически обвързан) и кумулативна (предполага сключването на 2 отделни стипулации – с първата се задължавал да извърши определена престация, с втората се задължавал да даде нещо в случай, че не я изпълни първата. Наказателна стипулация – стипулацията може да бъде създадена, за едно вече съществуващо вече задължение да бъде заместено с едно ново, сключено между същите страни. Стипулацията се санкционирала с: legis actio sacramento in personam, actio ex stipulatu.

2) Dictio dotis - формален договор за учредяване на зестра. За разлика от стипулацията този договор се сключвал не чрез въпрос и отговор, а чрез едностранна соленелна декларация на длъжника.

3) Iusiurandum liberti – формален договор, чрез който един свободен роб обещавал на своя бив господар да му работи определено число дни.

Литерален договор – формален договор, който се сключвал чрез извършването на едно вписване в касовата книга на кредитора. Сведения дава Гай в своите Институции: Той различава transcriptio a persona in personam – чрез това вписване на мястото на един стар длъжник се поставял нов. Кредиторът отбелязвал, че е получил дължимата сума от стария длъжник, а след това вписвал тази сума като броена на новия длъжник. За да се стигне до такова вписване обикновено стария длъжник делегирал на кредитора един свой длъжник да се задължи вместо него.  Transcriptio a re in personam – чрез това вписване едно съществуващо задължение се превръщало в задължение по литерален договор. Кредиторът отбелязвал, че е получил сумата по старото задължение от своя длъжник, а след това вписвал, че е броил същата сума на същия длъжник. Нищо не било броено – в последствие вземането се превърнало във вземане по литерален контракт; естественото задължение се превръща в задължение по литерален конракт. За валидността на литералния договор се изисквало и съгласието на длъжника (може и устно, но за доказването му са нужни свидетели. Литералният контракт можел да има за предмет само определена сума пари, уговаря се срок, но не и условие; може да се сключва между отсъстващи (само той от формалните договори).
Реални договори. Обикновен заем  (mutuum) – договор, чрез който едно лице, наречено заемодател, прехвърляло на друго, наречено заемател, собствеността на определена парична сума или на определено количество заместими вещи (жито, вино) срещу задължение на заемателя да му върне в определен срок същата сума или вещи от същия вид, същото качество и количество. Заемът се сключва чрез предаване на вещите, които съставлявали негов предмет (по-късно с писмен документ). Кредитът се различава от заема така както родовото понятие от видовото (на кредит могат да бъдат дадени потребими родово определени вещи, но и непотребими индивидуално опеделени вещи, а също и вещи, които са обещани, без да са предадени). Когато заемът не е между близки се уговаря лихва, която се уговаря в отделна стипулация; задължения за заплащане на лихви не се поражда от самия договор за заем. Прехвърляне на правото на собственост върху дадените в заем вещи. Вещите, предмет надоговора за заем, са ставали собственост на заемателя в момента на предаването. От този момент нататък при погиване на вещите рискът е понасян от заемателя. Дори когато има непреодолими сили (пожар, наводнение) заемателя не се освобождава от задължението да върне получената в заем сума. Ако вещите, които трябвало да бъдат предадени в заем, не били предминали в собственост на заемателя, считало се, че няма договор за заем. За да преминат вещите в собственост на заемателя е необходимо следното: 1) заемодателят да бъде собственик на дадените в заем вещи и да може да ги отчуждава (ако е непълнолетен и не може да отчуждава – не може да сключва валиден договор за заем). 2) заемодателят трябва да традира на заемателя дадените в заем вещи, касае се за броими вещи, които могат да се мерят, теглят, броят. Може и традицията да се извърши символично. По-късно се приело, че е налице и договор за заем, когато няма прехвърляне на собственост – заемателят вместо да брои пари на заемателя, му делегирал една своя креанса или сам заемодателят се задължавал по молба на заемателя към трето лице – и в двата случая има прехвърляне на една имуществена стойност в патримониума на заемателя. Задължение на заемателя да върне получените в заем вещи: Трябва да има задължение за връщане от същия вид, количество и качество, ако няма задължение за връщане – няма договор за заем, а за дарение. Валидността на заема се осигурява от способността на заемателя да се задължава. Специална неспособност: 1) на управителите в  провинциите им било забранено да дават заем в провинцията, в която управляват. 2) на подвластните им е запретено да получават паричен заем без одобрението на pater familias. Задължението на заемателя да върне вещите било санкционирано по време на формуларната процедура с actio certae creditae pecuniae (пари) condictio triticaria (други заместими вещи). Лихви и анатоцизъм. По времето на 12 таблици лихвеният процент бил в размер на 1/12 от капитала. Спорно е дали тази лихва е годишна или месечна. По времето на Цицерон лихвата била 12 % и се издължавала ежемесечно. Юстиниан: 6 % лихва в гражданска материя; 8 % за търговци и 4 % за personae illustres. Морски заем – разновидност на обикновения заем, гръцки произход; давал се е за да се кредитира купуването или превозването на стоки по море. Заемателят се задължавал да върне получения заем само ако корабът, на който е била натоварена купената чрез морски заем стока, е пристигал благополучно на местоназначението. Заемът е свързан със застраховка на транспортираните вещи. Лихвата (различно от заема) се дължала само ако била уговорена неформално, без сключване на специална стипулация.

Заем за послужване (commodatum): договор, по силата на който едната страна (заемодател за послужване, комодант), предоставяла на другата (заемател за послужване, комодатар) една индивидуално определена вещ, за да я ползва временно, и то безвъзмездно, след което да я върне. Според Улпиан предмет на комодата могат да бъдат не само движими, но също и недвижими вещи. По силата на комодата заемателя на послужване не придобивал нито собственост, нито владение върху дадената за послужване вещ. Той бил само прост държател (детентор) на същата. Комодатът бил несъвършен двустранен договор. По силата на този договор възниквали винаги задължения в тежест на заемателя на послужване (в тежест на заемодателя могат да възникват, а може и да не възникнат).  Задължения на заемателя: 1) да ползва вещта според стопанското им предназначение и според условията на договора. Ако не – отговаря за кражба. Трябва да полага грижата на добър домакин. При повреждане или погиване на вещта заемателят отговарял за лека абстрактна небрежност; също така носел и отговорност за пазене (т.е. когато вещта е открадната, погинала или повредена поради случайно събитие; не отговаря само при vis maior – само да не се е поставил сам в такива условия – тогава пак отговаря). 2) заемателят трябвало да върне вещта (заедно с всички плодове и приращения) в уговорения срок или при поискване, ако срок не е бил уговорен. Задълженията на заемателя били санкционирани с дадения на комоданта иск – actio commodati (directa); actio commodati contraria – иска на комодатаря. Задължения на заемодателя (ако има такива): 1) Заемодателят бил задължен да предаде годна за послужване вещ. Ако не знаел недостатъците на вещта – не отговарял, но ако умишлено или груба нбрежност бил дал негодна / дефектна вещ отговарял пред заемателя за всички загуби и вреди, които му бил причинил. 2) Заемодателят трябва да обезщети заемателя за послужване за разноските, необходими за съхранението на вещта (да се заплатят разноските за болния роб); дължал също така по-значителните разноски за запазването на вещта. Заемодателят не бил длъжен да обезщети заемателя за послужване за това, че е хранел роба през времето, което си е служил с него.
Обикновен заем (mutuum) - Предмет – родово определени потребими вещи (жито, вино). Прехвърля се собственост. Връщат се вещи от същия вид,  качество, количество. Договорът е безвъзмезден или възмезден (лихвен заем). Заем за послужване (commodatum): Предмет–индивидуално определени,обикновено непотребими вещи (роби). Прехвърля се детенция, връща се същата вещ.
Договорът е винаги безвъзмезден.

Влог (depositum) – договор, по силата на който едната страна – влогодател (депонент), предавала на другата – влогоприемател (депозитар), една движима вещ за временно безвъзмездно пазене, като влогоприемателят се задължавал да върне същата вещ в определен срок или при поискване. Реален, несъвършен двустранен договор. Влогодател договора може да бъде само собственикът на вещта, но и всяко лице, което имало интерес по запазването й – наемател, залогоприемател и т.н. Влогоприемателят не придобивал нито собствеността, нито владението на вещта, дадена му за пазене. Той е прост държател. Основни задължения: 1) да пази вещта, не отговарял за повреждането и погиването, освен ако те не са предизвикани умишлено/ поради груба небрежност. 2) Длъжен е да върне вещта в уговорения срок (който е в полза на влогодателя, може и предсрочно), заедно с всички плодове и приращения, придобити през времетраенето на договора. Влогоприемателят няма право да ползва вещта, иначе отговарял за кражба. Задълженията му са санкционирани с иска actio depositi (directa); влогодателят – actio depositi contraria. Задължения на влогодателя: 1) да обезщети влогоприемателя за всички щети, които е понесъл при пазенето на вложената вещ; отговарял за вреди и загуби, които е причинил със своя умисъл/груба небрежност, но и лека небрежност. 2) длъжен да заплати на влогоприемателя необходимите за пазенето на вещта разноски – не само разноските за лекуването, но и за храненето. Особени видове влог: 1) Необходим влог (depositum miserabile) – извършван по време на тежко следствие – пожар, земетресение; извършван е по необходимост, не може да уговаря съдоговорителя си. Случвало се е да не връща влога – съответно преторът дал иска на влогодателя за двойната стойност на вещта. 2) Секвестър – влог, който има за предмет една спорна вещ. Две или повече лица, които водели спор (за собственост или друго право). Предаването на вещта на третото лице се извършва при уговорката, че вложената вещ ще бъде върната на онзи, който спечели процеса. Секвестърът може да има за предмет и недвижими вещи, може влогоприемателят по договара секвестър да бъде признат и за владелец на спорната вещ. 3) Нередовен влог (depositum irregulare) – В този случай получилият парите или заместимите вещи е бил длъжен да върне не същите монети, а същата сума, респ. вещи от същия вид, качество и количество. Различието между този договор и договора за заем е в това, че чрез заема се е задоволявала една стопанска нужда на заемателя, а чрез нередовния влог е била оказвана услуга на вложителя. Юридически нередовният влог се е отличавал от обикновения заем по това, че той бил договор на добросъвестността, докато обикновения заем бил договор на стриктното право. При нередовния влог могат да се уговорят лихви без допълнителна стипулация.

Залог (pignus) – договор, по силата на който едната страна (залогодател) предавала на другата (залогоприемател) владението на едната вещ за обезпечение на едно вземане на залогоприемателя, който се задължавал след погасяването му да върне вещта. Несъвършен, двустранен договор. Залогоприемателят трябва да се грижи като добър домакин за дадената в залог вещ и при погасяване на обезпеченото чрез залог вземане да върне вещта с всичките й принадлежности. Залогодателят е длъжен да обезщети залогоприемателя за необходимите разноски по съхранението на вещта, както и да заплати загубите, които залогоприемателя е претърпял даже поради лека небрежност на залогодателя. Задълженията на залогодателя се санкционират с иска actio pigneraticia contraria.

Консенсуални договори. Двустранни, договори на доверието, синалагматични (правата на еднта страна отговарят на определени задължения на другата и обратно; договорът за дружество – не е синалагматичен). 

Покупко – продажба (emptio – venditio). Продажбата е консенсуален договор, по силата на който една вещ се разменял срещу определена цена. Предшественик на договора – натуралната размяна (вещ срещу вещ). Истинска продажба се осъществява при манципацията. Най-правдоподобно е произходът на консенсуалната продажба да се търси в санкционирането на неформалните съглашения за продажба (търговски отношения). Те били санкционирани от претора на базата на изискванията за добросъвестността. Съществени елементи на договора: 1) Вещ – физически възможен и находящ се в гражданско обръщение предмет (телесна вещ, движима/ недвижима; бъдеща вещ – условна продажба и проявява правно действие само ако се сбъдне условието, което тя визира). Продажбата на шанс – алеаторна, предмет е самия шанс, купувачът е длъжен да плати, дори при лош шанс – различна е от бъдеща вещ. Предмет може да бъде и вещно право върху чужда вещ (суперфиция) или пък облигационно право. 2) Цена – винаги в пари, защото трябва да се разграничат задълженията на купувача от тези на продавача. Тя трябва да е определена. Считало се, че продажбата е действителна, само ако определянето на цената било предоставено на едно трето лице. Цената не трябва да е симулирана, нито пък смешна. Договорът не става недействителен ако цената е по-ниска от пазарната стойност. При Юстиниан се въвежда развалянето на продажба, заради чрезмерна повреда, институт засягащ само продажбата на недвижими имоти. Развалянето се иска само от продавача, при положение, че недвижимия имот бил продаден на цена, по-малка от половината от реалната му стойност. Купувачът може да избегне развалянето като доплати до реалната стойност. 3) Съгласие – може да се изразява във вякаква форма, страните уговаряли задатък – малка сума пари или предмет, доказателство за това, че договорът е сключен. При Юстиниан задатъкът служел и за отмятане, ако се откажат от договора, едната страна губи задатъкът. Можело да се състави и писмен документ, до съставянето му страните можели да се откажат. Задължение на продавача да предаде продадената вещ – заедно с всичките й принадлежности, които съществуват в момента на сключването на договора; както и всички плодове, придобити след сключването на договора до момента на предаването. Задължението на продавача е задължение за предаване свободното и необезпокоявано владение на вещта (не собственост). Той продава едно защитено чрез интердикт владение; трябва купувачът да стане собственик. Задължение на купувача да плати уговорената цена – да прехвърли съответното количество монети на продавача; трябва да плати и разноските на продавача за пазене на вещта, а ако е в забава – и лихвите на цената. Купувачът е длъжен да плати стойността, дори ако вещта погине – остро критикувано. Това правило не важи за условната продажба – в момента на сбъдването на условието вещта липсва – договорът остава без обект и последици. Връзката между двете задължения: първоначално купувачът може да изисква вещта, дори да не е платил цената. Едва по-късно се явява идеята, че вещта се предава, само ако цената е платена. Санкционирани последици на продажбата. Отговорност на продавача при евикция (съдебно отстранение) - Продавачът трябва да предаде вещта, но и да обезпечи спокойното владение на купувача. Затова продавачът отговаря, ако ползването на предадената вещ било смутено от скрити недостатъци или пък бъде отнето по едно съдебно отстранение. Евикцията е налице, когато купувачът по силата на един съдебен процес бъде отстранен от владението на вещта в полза на истинския собственик на същата. Приравнява се случаят, ако купувачът откаже да се подчини на поканата на заклетия съдия да предаде вещта, запавал владението на същата, но трябвало да заплати нейната стойност. Продавачът не носел никаква отговорност в случаите когато съдебното отстранение се дължало на небрежност на самия купувач. Когато има манципация, купувачът в случи на съдебно отстранение имал actio auctoritatis.  – да търси връщането на заплатената цена в двоен размер. В класическото право отговорноста за евикция била включена в самата actio empti – било прето, противно на добросъвестността продавачът да откаже да поеме гаранция в случай на евикция. Вследствие на това продавачът започнал да отговаря за всички вреди, които евикцията е причинила на купувача, по силата на actio empti. Отговорност на продавача за скрити недостатъци. Продавачът отговарял за скритите недостатъци, които намалявали стойността на продадената вещ или я правели годна за употребата, за която била предназначена (продаденият роб е болен/ крадец/ скитник/ подлежи на ноксална отговорност и т.н.). По-късно се установява отговорност за продавача, независимо дали знае или не. Ако продавачът отказвал да даде гаранция, че вещта няма скрити недостатъци, купувачът могъл да иска или разваляне на продажбата, или намаляване на цената. Развалянето на продажбата може да се иска в течение на два месеца от сключването на договора с actio redhibitoria,  а намаляването на цената – в течение на 6 месеца с actio quanti minoris. Могат да се предявят и в случай, че се откриват несъобщени от продавача скрити недостатъци а вещта – тогава actio redhibitoria – 6 месеца; actio quanti minoris – 1 година. Акцесорни задължения при продажбата (променящи ефекта на договора). Такива съглашения са: 1) комисорен пакт, по силата на който вещта трябва да бъде върната на продавача, ако купувачът не заплати нейната цена до уговорения срок. 2) additio in diem, уговорка, по силата на която, продавачът можел да развали договора, ако в определен срок намери друг купувач при по-добри условия. 3) pactum displicentiae – купувачът можел да се откаже от покупката в известен срок, ако вещта не му харесва. 4) pactum de retrovendendo – продавачът си запазвал право да развали договора, ако може да върне цената на купувача. Всички тези случаи се третирали като условни продажби, които давали възмоност на продавача при сбъдване на условието да иска връщане на вещта чрез своя договорен иск. Продавачът не можел да предяви иск за собственост. Тези съглашения придобили вещноправно действие.

Наем (locatio – conductio). Консенсуален договор, чрез който една от страните се задължавала срещу определено възнаграждение – обикновено изчислено в пари – да достави на другата или временното ползване от една вещ, или своите услуги, или изпълнението на един определен резултат. Наемът винаги има временен характер, кредитен договор, взаимните насрещни задължения се пораждат сукцесивно (с течение на времето и в точно съответствие едно на друго).
Различават се наем на вещ (locatio conductio rei), наем на работа (locatio conductio operarum) и наем на трудов резултат (locatio conductio operis). Наем на вещи – Наемодателят (locator) се задължавал към наемателя (conductor) да му достави временото ползване от една вещ врещу определено възнаграждение. Предмет: телесни вещи, намиращи се в гражданско обръщение, които не се консумират при първа употреба. От нетелесни вещи може – плодоползване  и работа на роба/ За валидността на договора не е необходимо наемодателят да бъде собственик на вещта. Цената се уговаря в пари (при полски имоти може и в натура). Задължения на страните: Наемодателят трябвало да предаде своевременно дадената под наем вещ на наемателя, предаването се извършва чрез традиция. Наемодателя трябва да осигури ползването на наемателя от дадената под наем вещ (т.е. да я предаде в състояние, годно за ползване); трябва да гарантира при евикция, скрити недостатъци. Наемодателят трябва да заплати на наемателя всички разноски, които е направил за подобрение или запазване на вещта. Наемателят трябва да плати наема в уговорените срокове, ако вещта погине, той не плаща. Когато наемателят бил лишен от ползването на вещта през определен период от време, той имал право да иска намаление на съответната цена. Задължението на наемателя да заплаща уговорения наем било гарантирано със залог върху внесените в наетия имот движими вещи. Наемателят трябва да полага грижата на добър домакин, да я върне в добро състояние и заедно с всичките й принадлежности. Не отговарял за повредите поради старост или vis maior. Задълженията на наемодателя били санкционирани с actio conducti, а задълженията на наемателя actio locati. Прекратяване на наемния договор: 1) Прекратява се с настъпването на срока, за който бил сключен (полски имоти – 5 години). 2) Ако няма срок – може да бъде прекратен от всяка от станите без особени изисквания. 3) Може и по взаимно съгласие. 4) Изправната страна моела да прекрати договора когато другата не изпълнявала задълженията си. Когато след изтичането на договорния срок наемодателят продължавал да се ползва от вещта със знанието на наемодателя, наемният договор се считал за мълчаливо подновен. При продажба на наемната вещ наемният договор не се развалял – новият собственик, който не бил страна по договора, можел да поиска от наемателя да напусне имота. Последния имал право да търси вреди и загуби от своя наемодател – предишния собственик.

Наем на работа. Едната от страните обещавала на другата да й предостави използването на своя труд срещу определено парично възнаграждение. Наемодател – работник; наемател – работодатeл. Наемникът е отдавал под наем собствената си личност. Наемодателят - работник бил длъжен да престира своя труд през уговореното време съобразно с нарежданията на работодателя, а той от своя страна трябва да заплати възнаграждението. То се заплащало когато работникът не бил работил по вина на работодателя или поради случайно събитие. По-късно се установява, че работодателят не плащал на работника дори при vis maior. Задълженията на работника са санкционирани с actio conducti, работникът имал и  actio locati, с който можел да осъществи правата срещу работодателя.

Наем на трудов резултат (предприемачески договор) – Една страна обещавала на другата определен трудов резултат срещу парично възнаграждение (за строеж на къща). Доставя се резултат, не труд. Наемодател бил не предприемачът, а този, в полза на който се извършва предприятието. Той давал вещта на предприемача и затова се наричал наемодател. Предприемаческият договор предполага, че материалът за направата на вещта се предоставя от клиента (ако е със собствен – продажба). Предприемачът бил длъжен да извърши уговорената работа, и то по уговорения начин в уговорения срок. Ако не е уговорен срок, задължението трябва да се изпълни в необходимото за извършване на такава работа време. Предприемачът трябва да извършва грижата на добър домакин; отговарял за своята лека небрежност, но и за тази на помощниците си. Наемодателят бил задължен да заплати на предприемача уговорената ена. Наемодателят (клиента) следва да понесе риска от погиването на вещта тогава, когато то се дължало на дефект в материята, а предприемачът – тогава, когато погиването е станало във връзка  с изпълнението на работата. Предприемачът срещу  наемодателя имал actio conducti, а наемодателя разполагал с actio locati.

Дружество (societas). Консенсуален договор, чрез който две или повече лица се съгласявали да поставят нещо в общо, за да постигнат една позволена от правото цел, състояща се обикновено в реализирането на материални облаги. Произходът на дружеството се търси във фамилната собственост, в сдружаванията на международна търговия. Оттук произлизат societas omnium bonorum (дружество на всички имоти) и societas unius negotii (напр. покупко-продажба на роби). Най – старото дружество е societas omnium bonorum, което обхваща целия патримониум на участващите в него съдружници. Елементи на дружествения договор: Предполага се съгласие да образуват дружество. То се давало с оглед качествата на съдружника. Допускането на нов такъв може да стане със съгласието на всички останали. Извършва се определен апорт – съдружникът можел да внесе като апорт собствеността или ползването на известни вещи, но може да участва и само със своя труд. Всяко дружество позволява една позволена от закона цел. Дружества с противна на закона или на добрите нрави цел, били недействителни. Предполага се участие на съдружниците  в дружествените печалби и загуби, което се определя от дружествения договор, а ако няма – разпределят се по равно. Допустимо е да се участва само в печалбите, но не и в загубите, но не може едни да са само в печалбите, а други само в загубите. Права и задължения на съдружниците: Всеки е длъжен да изпълни обещания от него апорт. Всеки може да сключва всички сделки в кръга на дружествената дейност. Сключената сделка поражда правни последици само в патримониума на съдружника, трябва да даде сметка на съдружниците си и да им предостави съответната част от облагите. Срещу това той имал право да търси съответна част от разноските, които е направил, и от загубите, които е претърпял. Стдружникът отговарял за своя умисъл и небрежност. При Юстиниан съдружникът отговарял само ако не полагал такава грижа, каквато за собствените си работи. Отношения на съдружниците с трети лица: Дружеството не било юридическа личност. Сделките, които съдружникът сключвал, пораждали права и задължения само за него, не за останалите. Ето защо третото лице, което било сключило сделка с един от съдружниците, можело да предяви иск само срещу него. При Юстиниан можело да търси и от останалите, но само ако и те са се обогатили от сделката. Прекратяване на дружествения договор: 1) Прекратява се ex personis по причина на лицата, които са го сключили тогава, тогава когато един от съдружниците умре или претърпи capitis deminutio (цивилна смърт). 2) Прекратява се ex rebus – тогава когато е постигната/или не дадена цел. 3) Може и по волята на страните ex voluntate - при изтичане на уговорения в дружествения договор срок, по взаимно съгласие на съдружниците, както и при едностранен отказ на един от тях. Той трябва да отправи предупреждение навременно и добросъвестно иначе отговарял за вреди и загуби на останалите съдружници. Всеки от съдружниците разполагал срещу останалите с иска actio  pro socio, actio communi dividundo – при делба на съсобствен имот.

Поръчка (mandatum) – Консенсуален договор, при който една от страните (мандатарят) се задължавала към другата страна (манданта) да извърши по нейна поръчка безвъзмездно едно юридическо  или фактическо действие. Елементи: Предмет може да бъде едно юридическо действие (покупка), фактическо действие (поправка на облекло). Мандатът  с фактическо действие се отличавал от договора за наем по това, че е безвъзмезден. Мандатът с юридическо действие не овластявал мандатаря с пряка представителна власт. Извършеният от мандатаря юидически акт произвеждал своите последици в негово лице, а не в това на манданта. По-късно принципът е смекчен – на мандатаря могло да се обещае известно възнаграждение – хонорар, което може да се търси по пътя само на екстраординарната процедура. Мандатът трябвало да бъде сключен в интерес на манданта (а може и на двете страни и на трето лице, но само по изключение само на мандатаря или поръчителството). Задължения на страните: Мандатарят бил задължен да изпълни поръчката, и то точно по указанията, дадени му от манданта. Той нямал право да сключи възложената му сделка при други условия даже когато по негова преценка тези условия са по-изгодни. Когато се отклони напълно. Сключената сделка оставала напълно за сметка на мандатаря. Може да се постави въпрос за определена отговорност на последния във връзка с причинените на манданта вреди и загуби. Мандантът трябва да признае сключената сделка, само ако мандатаря поеме върху себе си това, което излиза вън от рамките на мандата. След изпълнението на поръчката мандатарят бил длъжен да даде сметка и да прехвърли чрез надлежни юридически операции резултата от извършената поръчка върху манданта. Отначало отговарял само за dolus, но при Юстиниан и за culpa. Мандантът има срещу мандатаря иска actio mandati. Мандантът е задължен да заплати на мандатаря разноските, които същия е направил в изпълнение на мандата. Мандатарят правел по начало една безвъзмездна услуга, но не трябвало да обеднява – ето защо всички задължения, които той бил поел трябвало да бъдат изпълнени от манданта. Мандантът трябва да заплати всички вреди и загуби, задълженията му били санкционирани с иска contrarium iudicium. Погасяване на мандата: 1) Погасява се с изтичането на уговорения срок 2) по взаимно съгласие на страните 3) може и по едностранна воля – мандантът можел винаги да оттегли мандата стига само същият да не бил вече изпълнен. Мандатарят също може, стига да не уврежда манданта. 3) Договорът предполагал доверие между съконтрахентите, затова се прекратява се със смъртта на единия или другия. Наследниците били длъжни да признаят актовете, които мандатарят е извършил, без да знае за смъртта на манданта. Наследниците на мандатаря били длъжни да извършат нетърпящите отлагане действия във връзка с поръчката.
Ненаименовани договори (contracti innominati) – винаги кредитни договори (сключвали се чрез реално изпълнение на една престация, като насрещната страна, в чиято полза е извършено правното или фактическо действие се задължавала в бъдеще да извърши друго такова действие); различни от цивилните договори неформални съглашения, по силата на които една от страните извършвала определена престация срещу обещаната от другата страна контрапрестация (даване на една вещ, за да се получи друга). Характерното е, че едната страна извършвала веднага своята престация, а другата само обещавала, не я изпълнявала незабавно. Тези съглашения първоначално нямали договорна санкция. Всички двустранни съглашения извън формалните, реалните и консенсуалните договори станали задължителни от момента когато една от страните изпълни обещаната престация. Исковете, с които разполагала изправната страна били два: иск за изпълнение – actio praescriptis verbis и иска за връщане на онова което е престирала condictio ob rem dati. Видове: При Юстиниан се делят на 4 групи:
1)    договори do ut des – давам, за да дадеш; Замяна (permutatio) – различава се от продажбата по своята юридическа регламентация – продажбата е консенсуален договор, който се сключва чрез простото съгласие на страните, а замяната – ненаименуван договор, който ставал юридически задължителен едва след предаването на една от подлежащите на заменяне вещи. Ако престиралият вещта не е неин собственик, договорът се считал за несключен.
2)    договори do ut facias – давам за да направиш. Дарение с тежести (donatio sub modo) – една страна прехвърля на друга безвъзмездно  собствеността на една вещ срещу задължението друга страна да извърши някаква престация в полза на дарителя или на посоченото от него лице.
3)    договори facio ut des – правя за да дадеш. Така е при консигнационния договор аestimatum  - единият съдоговорител предавал на другия една вещ, за да я продаде и да му предаде цената й, или ако не успее да я продаде, да му върне вещта.
4)    договори facias ut facias – правя, за да направиш. Спогодба (transactio) – съглашение, с помощта на което две лица поставяли край на един съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки. Със спогодбата се погасяват едни задължения на страните, но могат да се създадат и нови такива.

Пактове – Ненаименуваните договори пораждали договорен иск само при изпълнението на една от уговорените престации, а проблемата е била съглашенията да бъдат санкционирани независимо от тяхното изпълнение. Намесва се претора, който признал 1) всяко неформално съглашение (pactum), което не противоречало на законите и на правния ред, за източник на възражение, чрез което се парализирало действието на онзи цивилноправен контракт, който се намирал в разрез с това неформално съглашение. 2) Определени категории неформални съглашения той снабдил не само с възражение, но и с иск (actio in factum). Появили се като източник на задължение пактовете, най-важни от които са преторските (pacta praetoria). Пактовете са три вида:

1) Добавъчни пактове (pacta adiecta) – прибавяни към един договор на цивилното право, за да изменят правата и задълженията, които призтичат от този договор. Нямат самостойно значение. Сключват се за намаление/ увеличение на задълженията на предшестващия договор. Пактове за намаляване – разсрочва се едно плащане, за увеличаване – съглашения за лихва (произвеждат правно действие само ако пакта е сключен веднага с договора и ако договорът е bonae fidei).  Пактовете могат да се сключат веднага след сключването на главния договор (pacta adiecta in continenti), или след изтичането на известен срок (pacta adiecta ex intervallo). Правните последици от различните видове добавъчни пактове не били едни и същи. Първоначално нямат правен ефект – едва при Републиката придобиват юридическа санкция.

2) Преторски (pacta praetoria) – самостойни, биват два вида : рецептът и конститутът. Рецептът (receptum). Санкционирани са няколко различни съглашения:

•  Рецепт на арбитъра - неформално съглашение, чрез което едно лице, избрано за арбитър от две спорещи страни, давало своето съгласие да бъде такъв; съглашението между страните да се разрешат споровете чрез частен арбитраж трябва да е вербален договор/ или не.

• Рецепт на корабоначалниците, на стопаните на страннопиемници или конюшни - съглашение, по силата на което една от страните/ ханджия се задължава към другата страна да пази внесените в кораба, гостилницата вещи; отговарят за лека небрежност, но и custodia; не отговаря за vis maior; отговарят дори и без съглашение.

•  Рецепт на банкера – пакт, чрез който един банкер се задължавал да плати на едно трето лице задължението, което едни негов клиент имал към третото лице. Това неформално съглашение поражда в полза на третото лице един преторски иск, съществуването на който не било обусловено от действителното съществуване на дълга на клиента. Банкерът не можел да направи по отношение на третото лице онези възражения, които неговият клиент имал към същото трето лице. Задължението е абстрактно.

Конститут (constitutum). Съглашение, по силата на което едно лице се задължавало да заплати на един нов срок едно съществуващо от по-рано задължение. Първоначално – съглашение за отсрочка на паричен дълг. По-късно влизат и други заместими вещи. Съглашението може да се сключи не само между същите страни, но и между нови такива. Чрез това съглашение един нов длъжник можел да се ангажира да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок, и то било заедно със стария длъжник, било вместо него. Конститутът – неформално съглашение по преторското право; има функциите на новационната стипулация по цивилното право.

3) Pacta legitima – неформални съглашения, снабдени с иск от императорските конституции. Чрез тази юридическа санкция те не добили качеството на договори. В категорията им са включени: 1) обещанията за учредяване на зестра – учредява се чрез стипулация, dictio dotis, акцептилация; по-късно можело и само чрез просто обещание. Бил даден иска на съпруга за получаване на обещаната зестра. Обещанието е един легитимен пакт. 2) Обещанието за дарение – По време на Юстиниановото право става легитимен пакт (преди – формален договор/ реално предаване на подарената вещ). Дал право на иск на надарения въз основа на простото неформално съглашение, ако дарението имало за предмет вещи на стойност до 500 златни солида. Ако има за стойност повече – трябва да се впише в съда. 3) Компромисът (съглашението за арбитраж) – Отново при Юстиниан става легитимен пакт (преди това – цивилен договор, стипулация). Признава се обвързващата сила на простото съгласие на страните да отнесат разрешението на един съществуващ между тях спор пред едно трето лице – арбитър.  От гледна точка на защитата на пактовете те са могли да бъдат голи – имат сила само в гражданския процес като основание за предявяване на възражение; и облечени – защитени чрез самостоятелни преторски искове – напр. конститут (неформално преторско споразумение) за встъпване в чужд дълг.

Квазиконтракти. Когато едно имуществено благо (вещ, пари) е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване. Като средство за премахване на неоснователното обогатяване римското право използвало кондикцията – абстрактен иск, не се указва конкретното основание, на което се води иска. Изисква се да бъде налице datio (прехвърляне на собственост), извършена по начало въз основа на някаква сделка (negotium contractum) и полученото по този начин да се задържа без основание от получателя – защото няма основание или защото основанието е осуетено. Оформят се следните искове: 1) Condictio indebiti – иск за връщане на недължимо платено. Този, кото бил получил добросъвестно нещо, което не му се дължи, бил задължен да го върне на лицето, което по погрешка му го било престирало. Този, който бил платил по погрешка, можел да търси връщането на недължимото платено с този иск. За да се даде иска, било необходимо първо едно плащане, имащо за цел да погаси едно задължение. Предметът е различен; платеното трябва да е недължимо (несъществуващ дълг, погасен вече дълг; несъществуващ, защото не е настъпило условието; несъществуващ е и когато е заплатен на друго лице; също и тогава когато се заплаща един чужд дълг като свой). Необходимо е плащането да е извършено по погрешка. Грешката трябва да е извинителна (грешка във факта, но не и в правото).  Condictio indebiti се дава в полза на онзи, който е платил по погрешка нещо, което не дължи, само срещу един добросъвестен получател, т.е. само тогава когато получателят не знаел, че му се заплаща еин дълг, който не съществува. Ако знае – счита се че извършва кражба (искът е condictio furtivа). Последици: получателят трябва да върне всичко онова, с което незаконно се е обогатил. 2) Condictio ob rem dati – Дава се тогава, когато е извършена престация, с оглед на една позволена бъдеща цел, която не се е осъществила. Необходими са две предпоставки: да е извършена една престация и целта, с която да се е извършила, да не се е осъществила (напр. разменяне на два роба). 3) Condictio ob turpem vel iniustam causam - Condictio ob turpem causam се дава тогава, когато била извършена една престация с оглед постигането на една цел, неморална за получаващия престацията, но не и за противната страна (даване на пари за да се предотврати престъпление). При неморално поведение и на двамата кондикция не се дава. Condictio ob iniustam causam се дава в случая когато едно лице получава престация, запретена от правни ред (незаконна лихва). Заплатеното се иска обратно с този иск. 4) Condictio sine causa – Прилага се тогава, коагто една престация била обещание без причина или когато причината, с оглед на която е била извършена била престанала да съществува.

Водене на чужда работа без поръчка (negotiorum gestio) – актът на едно лице (negotiorum gestor), което без да е овластено чрез мандат или от закона, извършвало едно юридическо или фактическо действие в един чужд патримониум с цел да осуети една загуба на неговия собственик. Целта  не института е да бъдат запазени интересите на  отсъстващите и на тези, които по една или друга причина не могат да се грижат за своите интереси. Безразличен е мотива за действието. Няма negotiorum gestio ако собственикът се противопостави на интрвенцията. Задължения на гестора: да завърши започнатата работа; да даде сметка на този, за когото я е извършил; отговарял за всяка небрежност; задълженията му са санкционирани от actio negotiorum gestorum. Задължения на лицето, в полза на което била извършена работата: Да заплати на гестора направените разноски и да поема задълженията, сключени от него щом като работата е била полезно започната. Неблагоприятният изход на същата не бил пречка да се търсят разноските и задълженията, щом като този изход не е по вина на гестора (изработена къща – пожар). При одобрение на извършената работа от страна на собственика гесторът имал срещу последния actio mandati.

Венедиков: Communio -  имуществена общност между няколко лица; възниква правото на всяко от тях да иска делба и обезщетение за необходими разноски за поддържането на общата вещ с исковете actio familiae erciscundae (ако общността произтича от наследяване); actio finium redundorum (ако произлиза от изчезването на границите между два недвижими съседни имота) actio communi dividundo (в останалите случаи). Tutela (настойничество) -  Настойникът е длъжен да управлява имуществото на малолетния с грижата, която проявява към собствените си работи, и да даде сметка за управлението след свършването на настойничеството. Отговаря за culpa in concreto, срещу него може да бъде заведен actio tutalae directa. Настойникът, негоциорум гесторът и мандатарят са лица, които вършат работа за чужда сметка, поради това и тримата са длъжни да дадат сметка за извършеното.

Деликти и квазиделикти. Много бързо са изтласкани талиона, кръвната мъст. Неправомерните деяния в римското право са обособени в две категории: 1) Престъпления (crimina) – престъпления на публичното право, преследвани от самата държава по пътя на публичното обвинение пред специални наказателни съдилища – комиции, quaestiones perpetuae. Свързани са с публичноправни наказания. 2) Деликтите били частноправни нарушения. Преследвани от частните лица по реда на гражданския процес и са свързани с частноправна санкция – парична глоба, която провинения заплащал в полза на потърпевшия. За всеки деликт била  дадена на потърпевшия съответна акция – actio furti и т.н. Именно с тези искове може да се поиска наказването на извършителя чрез увреждане на неговото имущество – пенални искове. Други искове са реиперсекуторните – имащи за цел да възстановят причинените от извършителя имуществени  щети. Искове с пенални и реиперсекуторни функции са смесените – actions mixtae.

По-късно се разширява фактическия състав на деликтите (кражба, имуществено увреждане, injuria) .Установили се нови деликти, създали се по-гъвкави наказателни санкции. Някои по-тежки провинения били иззети от областта на частните деликти и включени в публичноправните престъпления  (напр. нарушаване неприкосновеността на жилището). Постепенно се заличава разликата между delicta et crimina.

Видове деликти: 1) Injuria (посегателство над личността) – посегателство върху телесна неприкосновеност на римския гражданин. Има три вида според 12 таблици; 1- членовредителство (най-тежката), свързано с приложението на талиона; ако не се постигне споразумение за откуп, то потърпевшия може да нанесе същото над извършителя; 2- строшаване на кост 3- нанасяне на удар; свързани с парична глоба. Преторското право разширило Injuria– вече влизали и посегателствата върху личната чест и моралните блага на човека; искът – actio injuriarum aestimatoria, по силата на който се определя глобата (от заклетия съдия). Сула издава lex Corneliа de injuriis – нанасянето на удари, рани, насилствено проникване в чждо жилище се преследвало от  публичен ред пред questiones perpetuae, но наказателното преследване и получаването на глобата оставали право на потърпевшия. По време на империята Injuria станало публичноправно престъпление. 2)  Кражба (furtum) – Противозконното отнемане на чужда движима вещ. Два вида: 1. furtum manifestum (явна) – кражбата, при която крадецът бил заловен  на местопрестъплението. Наказанието е различно: ако е малолетен – бой с пръчки; ако е роб – бит, хвърлян от скала; ако е свободен пълнолетен – бой и присъждане на потърпевшия, можел и да го убие. Ако кражбата е извършена нощно време или с оръжие потърпевшия има право да го убие. По-късно санкцията била променена. На потърпевшия се дава иска за четворната стойност на вещта, така че главните наказателни искове, санкциониращи кражбата били actio manifesti (четворна стойност) actio nec manifesti (двойна стойност). Тези наказателни искове могли да бъдат предявени от този, който имал инерес кражбата да не бъде извършена. Имало и един реиперсекуторен иск – търсела се простата стойност на откраднатата вещ, давал се само на собственика на отнетата вещ. 2. furtum nec maifestum (неявна) – Кражба, при която крадецът не бил заловен на местопрестъплението. За кражба се считало всяко действие (contrectatio), извършено за да се присвои противоправно и с цел за облага било владението, било само държането на една чужда вещ. Освен наличието на обективен елемент – отнемането на вещта трябвало и субективен елемент – крадецът да действа умишлено.

Привнесена била кражбата в случаите, когато лицето държащо вещта нанякакво основание, проявявало намерение да я присвои – заемателят за послужване проявява владелчески действия, не само държателски. Грабеж – кражба, извършена с прилагане на насилие, в къснокласическия период тя вече била престъпление.

3) Damnum injuria datum (противоправно увреждане на чужда вещ) – съществуват само отделни случаи на увреждане – lex Aquilla – убийство на роб или животно предвижда делинкевентът да заплати най-високата парична стойност, която са имали през последната година; унищожаване или повреда на друга вещ – заплащане стойността от последния месец. Предпоставки: увреждане на вещ (damnum), при това неправомерно (injuria datum) – тогава когато нарушителят проявява каквато и да е culpa. Повредата трябва да е причинена чрез телесно въздействие върху самата вещ. По-нататък се установило, че може и косвено. 4) Fraus creitorum (умишлено увреждане на кредиторите) – Явила се опасността длъжникът да разпилява своето имущество, и по този начин да осуети удовлетворението на своите кредитори. Затова е създаден този деликт. Против длъжника, извършил това, преторското право създава две правни средства – in integrum restitutio и interdicum fraudatorium. По време на Юстиниан тези искове се преработили в actio Pauliana, в който се искало унищожаване на правните актове, чрез които длъжникът създавал или увеличавал своята несъстоятелност. Други видове според Венедиков: Rapina – присвояване на вещи чрез насилие грабителят отговаря по action bonorum vi raptorum за четворна стойност на заграбеното. Actio doli – когато едно лице е претърпяло имуществена щета поради злоумишлени действия на друго лице и когато то няма друг иск за обезщетение, едиктът му е давал actio doli.
Предпоставки: извършване на един акт на обедняване от страна на длъжника (отчуждаване на имот, поемане на задължение). Длъжникът трябва да увеличава/ намалява своята неплатежоспособност. Необходимо било длъжникът да съзнава, че ощетява кредиторите.
Квазиделикти. Наподобяват деликтите, за възникването им не винаги се е изисквало да бъде проявена вина. Главно са свързани със слабостите в благоустройството на Рим. Застрашават се минувачите по тесните улици на Рим – създават се два иска – actio de positu et suspensu и actio de deiectis et effusis. Деянията санкционирани с тези два иска и деянието на съдията, който е “направил процеса свой”, защото не е изпълнил задълженията си по разрешаване на спора са означени от Гай като “квазиделикти”.

1) Litem suam facere (да направиш процеса свой) – така се нарича поведението на заклетия съдия, който не изпълнявал задълженията си по разрешаване на спора. Преторът създал иска в зависимост от вината, ако нарушението е незначително – заплаща минимална сума, ако е тежко – заплаща стойността на иска. 2) Actio de positu et suspensu  (иск за поставеното и окаченото) – Запрещава се да бъде поставяни върху издадените части на една сграда вещи, които биха могли да причинят вреда на някой. Ако не всеки можел да предяви – иск actio popularis за 10 000 сестерции. 3) Actio de deiectis vel effusis – иск за изхвърленото или излятото. Този иск се давал срещу обитателя на една сграда, от която била хвърлена някаква вещ, или изляна течност, която причинява имуществена щета. Акцията имала за предмет двойната стойност на причинената щета. Ако е убит свободен – иск за 50 000 сестерции.

Венедиков: Законни акцесорни отговорности: actio quod iussu (когато подвластно лице сключи сделка със съгласието на pater familias, отговаря напълно), actio de peculio et de in rem verso (ако pater familias предостави пекулиум на подвластен, то pater familias отговаря до размера на пекулиума; ако яма пекулий – може да се е обогатил от сделка, сключена от подвластен, тогава отговаря за задълженията), actio tributoria (когато подвластното лице, което има пекулиум, упражнява със съгласието на pater familias търговия, отговаря до размера на пекулиума, обаче няма право първо да плати на себе си, а тябва да го разпредели между всички кредитори пропорционално с техните вземания – това се урежда от иска).

Ноксална отговорност. Когато един деликт бил извършен от роб/ подвластен, правото на потърпевшия да получи удовлетворение под формата на определена парична глоба се сблъсква с властта, която pater familias имал по отношение на личността на делинквента (абсолютна власт, която можела да се противопостави на всяко трето лице). По силата на тази власт можел да отклони насочената срещу роба/ подвластния отговорност, като я поеме сам той; ако не – трябвало да го изостави. Наказателната отговорност при деликтите извършени от роби/ подвластни се оформила като една своеобразна отговорност – ноксалната. Ноксалния иск се давал на пострадалия от един деликт, извършен от роб/ подвластен срещу господаря/ домовладелеца. Те са поставяни пред алтернативата или да заплатят установената за извършването на деликта глоба или да изоставят роба/ подвластния. Това е noxae datio. Ноксалният иск в края на републиката се давал при повечето от частноправните деликти изисква следните предпоставки: деликт, извършен от роб/ подвластен срещу трето лице. Ако е срещу господаря напр. ноксален иск не се пораждал. Ноксалният иск трябва да се предяви срещу лицето, което има власт върху делинквента в момента на предявяване иска. Ако след извършване на престъплението, но преди предявяване на иска робът/ подвластният е подаден/ манципиран на едно трето лице, ноксалният иск трябва да бъде предявен против третото лице. Ноксалният иск може да се предявява против животни.
Обезпечение на вземанията. Поръчителство: Средство за обезпечение на задълженията. За да бъде гарантирано изпълнението на задължението, наред с главния длъжник и поръчителят се задължавал да го изпълни.

1)    Sponsio et fiderpromissio. Поръчителството се сключвало с помощта на един вербален договор. Поръчителят се задължавал чрез стипулация да заплати същото, което се бил задължил да заплати и главният длъжник. Чрез поръчителствената стипулация поръчителят можел да се задължи да плати или цялото главно задължение или част от него. Не може да се задължи за повече от задължението. По силата на спонзията и фидепромисията кредиторът могъл да се обърне направо към поръчителя и да иска плащане. Има регресен иск срещу длъжника и останалите поръчители.

2)    Fideiussio – вербално поръчителство – поръчителят се задължавал за същото, закоето бил задължил главният длъник. Fideiussio обаче създава задължение и за наследниците на поръчителя и което можело да гарантира не само произхождащите от един вербален контракт задължения, но и задължения с друг източик. Няма регресен иск  в полза на платилия поръчител. Реформи по този повод са били направени – създал с actio mandati contraria. При Хадриан се предвижда и разделяне на задължението между съпоръчителите. То трябвало да бъде искано от поръчителя и засяга само тези, които са състоятелни.

3)    Неформално поръчителство – сключвано под формата на мандат или конститут. – Mandatum pecuniae credendae – Поръчителят давал мандат на кредитора да брои на главния длъжник определена сума – тази, за която иска да поръчителства. Кредиторът разполага с иска  actio mandati contratria за заплащане на това, което е броил. -  Constitutum debiti alieni – Неформален пакт, чрез който едно лице се задължава да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок. Чрез него може да се поеме задължение и от един нов длъжник. Чрез конститутът поръчителят обещавал да изпълни едно чуждо задължение – задължението на главния длъжник. Поръчителства се едно възникнало вече задължение, докато при мандата и вербалното поръчителство – едно бъдещо или възникващо такова.

4)    Поръчителство при Юстиниан – В следкласическото спонзията и фидепромисията изчезват, остава фидеюсията, мандата и конститута. Той реформирал фидеюсията. Поръчителят се ползвал с 3 възможности – 1. да иска, щом кредиторът, преди да отправи своята акция против него, да я предяви срещу главния длъжник – benefifium excussionis; 2. да иска, щото при наличността на няколко поръчители кредиторът да раздели вземането си и да търси от всеки частта му – beneficium devisionis; 3. Когато е платил на кредитора, да иска от него отстъпването от акциите, които последният има срещу длъжика - beneficium cedendarum actionum.

Фидуция, залог, ипотека. За да обезпечи вземането на кредитора, длъжникът му създавал вещно право върху един свой имот. 1) Fiducia cum creditore contracta – Длъжникът прехвърлял на кредитора една своя вещ, а той се задължавал да я върне след погасяването на дълга. Кредиторът бил защитен с ревандикационен иск, а длъжникът - actio fiduciae, лишен е от владението, собствеността и ползването на вещта, изчерпвал целия си кредит и т.н. Недостатъците се оправят с 2) Залог (pignus) – по силата на това задължение кредиторът получавал владението на вещта; длъжникът не бил напълно защитен, но и кредиторът не бил добре гарантиран. 3) Ипотека – на недвижими имоти; комбиниране елементите на фидуцията и залога, но усъвършенствания.

Кредиторът придобивал владението на вещта но само след падежа на обезпечената креанса. Ипотеката дава вещен иск на ипотекарния кредитор, но е ипотекарен, не ревандикационен. Първоначално се появила при обезпечаване вземанията на наемодателите на полски имоти. Съдържание на заложното/ ипотечното право: 1) ius possidendi – право на владение. Едно от най-важните права на кредитора е, че може да владее дадената за обезпечение на вземането му вещ. При залога той придобивал това право веднага, а при ипотеката – след падежа. Правото на владение е вещно право. То може да се противопостави на всяко трето лице, което владее вещта 2) ius distrahendi – право да бъде продадена заложената/ ипотекираната вещ. Нямал право да я продава, само да задържа вещта и по този начин да упражни една принуда за изпълнение на обезпеченото вземане. Може да се продаде само по силата на специално съглашение – разширение на законното заложно право; lex commissoria – кредиторът при неплащане на задължението в уговорения срок ставал собственик на заложената вещ. В Юстиниановото право заложният и ипотекарният кредитор добили ius distahendi. Множество ипотечни права върху една вещ. Учредяването на ипотеката ставало без разместване на владението, могат да се учредят няколко ипотеки върху същата вещ. Отношенията на ипотекарните кредитори се уреждали от правилото prior tempore, potior iure (първият по време е по-силен по право). Ипотеките се подреждали по дати на тяхното учредяване. Първият кредитор имал възможността да парализира исковете на останалите чрез възражение за преднина в реда. Също така само първия кредитор имал право да извърши една валидна продажба на ипотекираната вещ. Правото на останалите ипотекарни кредитори се свеждало към една възможност да получат с предпочитание това, което остава от цената на продадената ипотекирана вещ след удовлетворяването на първия ипотекарен кредитор.

Погасяване на заложно/ ипотечно право.  1) Погасява се вследствие погасяването на гарантираната креанса (акцесорно погасяване). Залогът и ипотеката са акцесорни права и се погасявали когато  се погаси главното задължение за обезпечаване на което били дадени. Ипотеката из залогът създавали едно неделимо право на обезпечение. Ипотеката не се погасява при отстъпване на исковете – преминават и в третото лице. Не се погасява при Successio locum creditoris – встъпване в реда на удовлетворения ипотекарен кредитор. Купувачът на един недвижим имот плаща на първия ипотекарен кредитор, встъпва на негово място и може да отблъсне исковете на останалите кредитори.

2) Самостоятелно (самостойно погасяване на залога). Ипотечното право се погасявало самостоятелно независимо от погасяването на обезпеченото вземане чрез извършената от кредитора продажба на ипотекирания имот, както и чрез отказ на кредитора от ипотечното право. Погасява се по силата и на погасителна давност. Ако ипотекираната вещ е в длъжника – ипотеката се погасява само след като самото гарантирано вземане бъде погасено по давност. Ако не е  в длъжника – ипотеката се погасява самостоятелно по силата на praescriptio longi temporis/ longissimi temporis.