1. Увод. В обществения организъм съществува многообразие от различни и противоречиви фактори, обуславящи поведението на човешкия индивид. Те най-общо биват положителни, позитивни явления на обществения живот, присъщи на нормалното и естествено развитие на обществения организъм и съответстващи на основните принципи и закономерности в неговото функциониране. Съществуват обаче и отрицателни, негативни фактори, действащи в разрез с принципите и закономерностите на общественото развитие и внасящи дисхармония във функционирането на обществените отношения. Като явления, осъществяващи се в противоречие на действащото право, те могат в голяма степен да се определят като “болестни процеси”, като “правни заболявания”. Това са различни видове правонарушения (престъпления, административни и дисциплинарни нарушения, граждански деликти). По отношение на тях правото следва да търси такива правни средства, посредством които ще ги изтласка от общественото развитие и ще тушира тяхното действие. В това се състои охранителната функция на правото. Но за да осъществи пълно и цялостно тази своя функция, правото следва да има една пълна и цялостна картина за това що е правонарушение както като обективно, така и като дълбоко субекивно явление.
2. Място на правонарушението в системата на юридическите факти
Преди да бъде изложена една по-пълна характеристика на правонарушението като общественоправно явление, следва да бъде изяснено неговото място в сложната и разклонена система на юридическите факти. И така правонарушението е вид юридическо действие, но като видово понятие то притежава свои специфични черти.
Поради големия си брой и разнообразие юридическите действия се изучават по-лесно чрез системната им класификация. Възможни са множество такива, но основната е систематизацията им на правомерни и неправомерни. Изходен принцип в това разделение е въпросът дали са в съгласие с изискванията на действащото право или не. Разграничаването им на правомерни и неправомерни не се базира на белези, засягащи тяхното съдържание или обективни техни признаци, а е от гледна точка на преценката им, съпоставена с налична правна норма и съдържанието и. В този смисъл тази класификация не е абсолютно, а относително разграничение. Едно действие (например свободомислието) от гледна точка на действащото обективно право може да е правомерно, ако не е санкционирано от правната норма, или неправомерно, ако правната норма го свързва с определени правни последици.
Неправомерното действие е волево поведение, което не съответства на правните предписания, накърнява субективните права, не се съгласува с възложените на лицето юридически задължения.
Неправомерните юридически действия обединяват всички юридически действия, при които е налице нарушаване на изискванията на правната норма и следователно е налице противоправен резултат. Всяко неправомерно юридическо действие се характеризира със следните същностни белези:
а) противонормност; правилно е възражението на проф. В. Ганев срещу твърдението на някои юристи, които виждат особеността на неправомерните юридически действия в тяхната наказуемост. Тя е безспорна, но не първична същностна черта. Репресията на едно деяние, съпоставена с неговата противонормност, е вторично качество, защото наказуемостта не предшества, а следва противонормността. От друга страна, санкцията влиза в действие едва след пораждането на определени правни последици, предвидени в правната норма;
б) неправомерните юридически действия са неизпълнени правни последици; едно действие е противонормно, когато чрез него не се извършват действия, предвидени като последици от правната норма;
в) неправомерните юридически действия са вторични, зависими юридически факти; понеже са резултат от неизвършени правни последици, неправомерните юридически действия винаги са предшествани от друг юридически факт (незаплащането на цената от купувача предполага сключване на сделка);
г) противоправност;
д) те съдържат формална (нарушаване на правната норма и нейното съдържание) и материална неправда, вреда (правната норма е източник на субективни права, следователно нейното нарушаване е насочено към възпрепятстване реализацията на субективните права, а те винаги са насочени към някаква облага – интерес, цел);
Неправомерните юридически действия са съвкупност от всички тези белези и там, където липсва един от тях, извършеното действие не е неправомерно. Възможно е в резултат на човешко действие да възникне като резултат някаква неправда (материална) – увреждане на лице или имущество. Но ако тя не е в нарушение на правните норми, то не следва да се квалифицира като неправомерен факт. Такива са например някои институти на наказателното право: неизбежна отбрана – причиняване на вреди на нападателя за защита от непосредствено противоправно нападение (чл.12 от НК) или крайна необходимост – спасяване на имотни блага от непосредствена опасност чрез причиняване на по-малки вреди от предотвратените (чл. 13 от НК).
Неправомерните юридически действия се разделят на две основни групи: обективно противоправни деяния (правни аномалии) и правонарушения. Основание за това подразделение е наличието или липсата на вина.
Правните аномалии са неправомерни юридически действия, при които липсва виновно човешко поведение, но е налице една формална неправда (нарушаване на правната норма). Пример за правни аномалии са деянията на неделиктоспособни и наказателно неотговорни лица (малолетни, поставени под пълно запрещение лица). Съществено за правните аномалии е, че обективният противоправен резултат е общественозначим. По това те се отличават от малозначителните деяния, които формално са правонарушения (включват виновно поведение), но поради минималния противоправен резултат са обявени за малозначителни. В тази връзка Ж. Карбоние приема наличието на минимални граници за намеса на правото. Под тях юридически факти не съществуват.
От външна, формалноюридическа страна всички неправомерни действия, независимо от субективното отношение на лицето към тях и от последиците на тяхното извършване, образуват единна група. От тази гледна точка понятията “неправомерно действие”, “противоправно действие” и “правонарушение” са синоними. Тяхното социално съдържание и юридическата им природа се отличават нерядко със съществени особености, свързани главно със субективни елементи (липса или наличие на вина). В този план понятието правонарушение придобива по-тясно смислово значение и в общи черти се съотнася с особена юридическа отговорност. То заема основно място сред неправомерните юридически действия (бездействия) и затова заслужава по-обстойно внимание.
3. Състав на правонарушението
Правонарушенията са виновно извършени противоправни юридически действия (бездействия), причиняващи настъпването на общественоопасни вреди и водещи до пораждане на юридическа отговорност. В зависимоси от своя характер и принадлежност към определен отрасъл те се разделят на граждански деликти, административни нарушения, дисциплинарни правонарушения и престъпления.
Правонарушението образува сложен юридически факт и следователно се характеризира със свой фактически състав. Г. Бойчев включва като елементи на състава на правонарушението три елемента: деяние с обективна и субективна страна, вредоносен резултат и субект. Според проф. В. Ганев фактическият състав на неправомерните юридически действия има две страни: обективна и субективна. Според него общата теория на правото трябва да се ограничи до изучаването на вината като същностен елемент на всяко правонарушение.
Разкриването на същността на едно явление изисква да се намери мястото му сред други близкостоящи явления. Това разкрива възможността в рамките на общото явление, в което съществува частното, да се разкрият общите им признаци и да се открият специфичните, отличаващи частното от общото. Това са признаците, благодарение на които изучаваното явление съществува като самостоятелно в рамките на общото.
3.1 Правонарушението като вид човешко деяние
Правонарушението е преди всичко деяние на човека. Затова разкриването на същността на правонарушението налага на първо място да се даде обща характеристика на това човешко деяние като обществено явление. Деянието е по-общо явление, в рамките на което правонарушението съществува, затова характеристиката на деянието разкрива общите признаци на правонарушението като вид човешко деяние. Така на базата на общите белези на правонарушението могат да се разкрият неговите отличителни черти като видово понятие.
Проблемът за деянието е преди всичко предмет на психологията, затова в тази връзка Г. Бойчев предлага приложението на психологичния подход в неговото изследване. При разкриването на същността на правонарушението като деяние полезно е прилагането и на съвременния структурен подход като начин за излагане на сложната структура на правонарушението и връзките, които възникват между неговите отделни елементи.
Човешкото деяние е явление със сложна същност и съдържание. Това определя и неговия сложен структурен строеж. Основната сложност на чавешкото деяние се изразява в това, че неговата структура се формира от два основни елемента. Единият има психическа (субективна същност), а другият – физическа характеристика. При това всеки един има свой структурен строеж и може да се разглежда като самостоятелно явление.
Първият елемент на деянието обхваща неговата психическа страна, затова можем да го наречем психически елемент. Той е първият основен елемент на деянието като функционална последователност, който предшества, а след това и съпътства физическия. Във формирането на психическата страна на деянието участват три елемента: мотиви, цели и решения.
Мотивите имат съществено значение за характера на деянието в общност и правонарушението в частност. Те са периферният елемент на психологическата страна на деянието, а оттук граничат с потребностите на човека. Потребността е основен двигател за извършването на човешкото деяние. За удовлетворяването им човек действа съзнателно. Невинаги обаче потребността поражда мотив. В мотивите силно се изразяват характерните особености на отделната личност, средата, в която съществува. При формирането на мотивите съществено значение има мирогледът, културата и др.
Мотивите на деянието са сложен психичен процес, който по правило протича продължителен период от време. Неговата сложност се изразява в две насоки:
а) мотивите са елементи от психическата страна на деянието, която се изразява в една система от отделни мотиви; те се намират в отношение на съподчинение и субординация; освен това в тази система могат да се открият главни и второстепенни мотиви;
б) всеки един мотив от тази система може да премине през отделни стадии на развитие. Те са: влечение (най-непосредствено свързан с чувствата за удоволствие и неудоволствие, той няма напълно осъзнат характер, но се явява подтикващ такъв); стремеж (има по-голяма степен на осъзнатост); желание (то има непосредствена връзка с целта и има най-голяма степен на осъзнатост); искане (най-висока фаза на развитие на мотива). Тези стадии нямат задължителен характер.
Вторият елемент от психическата страна е целта. Целта на деянието е този психически процес, който определя направлението на деянието чрез избор и конкретна представа за неговия резултат и начините, средствата и условията за постигането му. В целите на деянията има видово разнообразие. Целта е този елемент, който граничи непосредствено с мотива, защото мотивът възниква и се формира окончателно едва след набелязване на конкретна цел. От друга страна, самата цел възниква на основата на мотива като фактор.
При анализирането на конкретните правонарушения трябва да се има предвид, че са възможни деяния, при които целта да има по начало правомерен характер, но деянието пак да е правонарушение. Това е възможно, защото невинаги целта отговаря на конкретния резултат.
Третият елемент от субективната страна на деянието е решението. То е последният и граничещ с физическата страна на деянието елемент. Окончателният и твърд избор на целта и начина, средствата и условията за нейното постигане, към които се прибавя и проявлението на волевия момент да произтече физическата страна на деянието, е качествено нов психически процес, който наричаме решение. Така между решенията и мотивите и целите съществува органическа и функционална обусловеност. Решението може да се формира само с наличието на подтикващия фактор (мотива) и насочващия фактор (целта). Съдържанието на решението се характеризира със силно изразения волеви момент за осъществяване на физическата страна на деянието. Връзката между решението и физическата страна на деянието се състои в съставянето на план за нейното осъществяване. Той е психически процес, който се свежда до намирането на най-подходящите начини, средства и условия за постигане на целта.
Вторият основен елемент на деянието обхваща неговата физическа страна (“фактическо действие”). Физическата страна на деянието има сложен структурен строеж и често се казва, че е система от телодвижения или въздържане от тях. Тези телодвижения са обвързани с психическата страна и се обуславят от нея, ето защо те имат осъзнат характер – те са съзнателни волеви телодвижения. В системата обаче могат да съществуват и неосъзнати телодвижения, т. е. нямащи връзка с психическата страна на деянието. В структурата на физическата страна на деянието влизат тези телодвижения, които: а) са свързани с обекта; б) произтичат при конкретни условия на мястото, времето и обстановката.
Обобщено, съотношението между правонарушениеи деяние се изразява в това, че правонарушението е вид деяние, т. е. деяние със специфични признаци. Невинаги на едно деяние съответства конкретно правонарушение. В редица случаи правонарушението е система от деяния, т. е. едно поведение. В зависимост от характера на деянията, които съставят определена цялостна система, се различават: дейност (в случаите на осъществяването на човешки труд); и поведение (когато деянието засяга отношението с други членове на обществото). Отношението между деянието и определена дейност (поведение) е отношение на елемент към цялостно структурно образувание. Но тъй като всеки елемент може да се разглежда като самостоятелно явление, то и деянието има качеството на самостоятелно явление. То е основна и първична съставка на дейността, на поведението на човека. Трябва да се отбележи, че отношението между правонарушение и деяние не е отношение не цялостна структура към елемент. Правонарушението е преди всичко самото деяние или система от деяния, видово понятие със специфични признаци. Деянието със специфичните си признаци е съдържание на правонарушението, а то самото е проявна негова форма.
Правонарушението се осъществява често чрез две и повече деяния, между които съществува вътрешна взаимообвързаност и взаимообусловеност. Тази възможност има своята обективна обусловеност. Тя произтича от сложността на обществените отношения.
Харакерно за правонарушението е, че то винаги има точно определено съдържание, т. е. конкретен характер. Това се отнася както в случая, когато правонарушението се осъществява от едно единствено деяние, така и в случаите на система от деяния.
И така деянието като елемент на съзнателна волева дейност на човека се характеризира със следните положения:
а) то е конкретен акт на определен субект с неговите индивидуални особености;
б) деянието е външно проявена постъпка, а не само конкретни психични преживявания, непроявени в човешката дейност;
Когато липсва волеви акт, проява, извършена под контрола на съзнанието, не може да се говори за правонарушение, както е например при рефлекторните прояви (липсва контрол на съзнанието); инстинктивните реакции (лишени от предвиждане на резултата); проява, причинена от външни сили (физическа принуда, психическо въздействие) – при тях човек е лишен от възможността да се съобрази със своето разбиране и да действа съобразно насоката на своето съзнание.
Съзнателната волева дейност на човека има две форми. Тя се проявява в извършване не определени телодвижения с оглед на определена цел и в неизвършване на определени телодвижения (това също може да е акт на целенасочено поведение). С оглед на това деянията биват два вида: действие и бездействие.
Действието се изразява в съзнателни телодвижения, отправени към постигането на определена цел. В случая става въпрос обаче не за изолирано телодвижение, а за система от телодвижения, обусловени от обща цел и мотив.
Бездействието се характеризира, от външна страна, с неизвършване на определено действие. Човешката дейност се извърша в рамките на обществените отношения и е тясно свързана с проявите на други хора, така че понякога се изисква едновременна или координирана човешка дейност за постигане на определен резултат. Едно бездействие следователно е способно да наруши тази координация. Оттук бездействието е липса на телодвижения, представляващи елемент на определена обществена връзка, чието неизвършване може да накърни обществените отношения.
3.2 Правонарушението като противообществено деяние
От гледна точка на обществения резултат, от въздействието им върху обществените отношения деянията се разделят на две основни групи: деяния с положителен обществен характер и деяния с отрицателен обществен характер (противообществени деяния). Деянията, с които се осъществяват правонарушения, имат характеристика на противообществени деяния.
Първият признак на деянието, с което се осъществява правонарушение, е неговият противообществен характер. Противообщественият характер на деянието е най-непосредственият израз на обществената му същност, затова той е един обективен признак. Той е характерен за всяко деяние, с което се осъществява правонарушение. Изгубвайки противообществения си характер, деянието престава да бъде правонарушение. Ето защо то е не само основен, но и определящ признак. Противообщественият характер на деянието, с което се осъществява правонарушение, заслужава внимание и поради факта, че то има връзка и със санкционните последици на всяко правонарушение.
Всяко деяние оказва въздействие върху средата, в която се извършва, причинявайки обективни изменения в нея. Това са неговите последици. Именно в тях се съсредоточава противообщественият характер на всяко правонарушение. Общественоопасното деяние е това, което създава предпоставки за отрицателни обществени последици. Общественоопасните последици могат да бъдат твърде различни според характера и съдържанието си и според степента на засягане на обществените отношения. Последиците на всяко правонарушение могат да засягат имуществото, да нарушат правилното провеждане на стопанската дейност, да накърнят държавно- политическите отношения, личните и имуществени права на гражданите и др. Общественоопасните последици следователно могат да представляват: изменения в субстанцията, структурата или положението на вещи; нарушаване в протичането на обществени процеси; нарушаване на права; накърняване на морални и обществени ценности. Накърняването на определени обществени отношения с общественоопасни последици се изразява във фактически настъпила вреда.
Типичните проявни форми на вредата са увреждането на друго лице или на неговото имущество. Уврежданията на други лица могат да бъдат както физически (убийство, причиняване на телесна повреда), така и психически (причиняване на болки и страдания, обида, клевета). Лишаването на друго лице от основните права (право на лична свобода и неприкосновеност, незаконна намеса в личния и семейния му живот) също представлява увреждане. Българското наказателно право не приема, че е налице вреда, когато едно лице извършва самоубийство или опит за самоубийство. Евтаназията обаче води до наказателна отговорност за подпомагащия.
Увреждането на имуществото на друго лице има най-различни форми – физическо унищожаване и увреждане, лишаване от собственост или ползване. Под имущество се разбира не само вещи (телесни), но и имуществени права (нетелесни вещи – облигационни, авторски). Налице е вреда и в случаите, когато тя все още не е настъпила, но е сигурно, че ще настъпи (пропуснати ползи) или която ще се прояви в бъдеще (нетрудоспособност поради телесно увреждане).
Правонарушението има своята дълбоко социална характеристика. То е едно социално явление. Общественият характер на деянията, с които се осъществява правонарушението, се обуславя от редица конкретни фактори. Такива са обществените отношения и връзки, които са и негов обект на въздействие. Втори основен фактор, който определя конкретно обществения характер на деянията, са характерът, начинът и степента на въздействие върху обекта.
Социалното значение на превонарушението като правно (но с дълбока обществена същност) понятие се съдържа и в друга негова същностна черта – неговата обществена опасност, която при различните видове правонарушения се проявява в една или друга степен. Обществената опасност представлява тази особеност на конкретни деяния да оказват отрицателно въздействие върху обществените отношения. В тази връзка общественоопасно е не само причиняващото реална вреда деяние, но и създаващото предпоставки за нея. Обществената опасност е обществено качество на правонарушението, което е исторически обусловено. Тя е определящо негово качество, което се изразява в степени. С най-висока степен на обществена опасност са престъпленията.
Общественоопасният характер на деянията се обуславя от ред обстоятелства, които определят и техните конкретни особености. На първо място стои обектът, засегнат от деянието, а след това характерът, начинът и степента на засягането му, в някои случаи от значение са и особените обстоятелства (време и място), социалните качества на субекта и субективните особености на деянието.
Различните общественоопасни деяния оказват различно въздействие върху обществените отношения и с оглед на това имат различна степен на обществена опасност. Тя се определя от: а) обстоятелствата, свързани с характера и значението на общественото отношение; б) степента на засягането му. Към тези обстоятелства се отнасят характерът на общественото отношение, начин и способ на действие, отрицателно въздействие върху друго обществено отношени,е особеното положение на субекта на деянието (негови общественополитически и психологически качества), субективни елементи на деянието. Степента на обществена опасност е решаваща както за класифициране на правонарушенията, така и за определяне на тяхното наказание.
3.3 Причинна връзка между деянието и отрицателните обществени последици
Настъпването на определени общественоопасни последици е включено от закона в състава на правонарушението и е наобходимо за неговата наличност. Ето защо, за да бъде едно конкретно деяние правонарушение, е необходимо съставомерните общественоопасни последици да настъпят като негово следствие. В този смисъл причинната връзка между деянието и престъпния резултат е необходим обективен елемент. Тя намира юридически израз в съответни признаци на установените като наказуеми деяния; и в начина, по който са формулирани останалите му признаци в контекста на състава на деянието. Оттук наказателна отговорност носи само това лице, което чрез своето деяние е участвало в причиняването им. Правнорелевантна следователно е не самата връзка като такава, а явленията, между които тя се търси и общественото значение на нейното съществуване.
Причинната връзка между явленията от действителността е обективен факт. Тя е една от формите на взаимна връзка на явленията и се изразява в обусловеността на едното от другото, в това, че наличността на едни явления и тяхната взаимосвързаност предизвиква определени други явления.
В действителността предметите и явленията съществуват свързани помежду си чрез многобройни и разнообразни по своето естество връзки и взаимодействия. За да бъде установено коя връзка е причинна, от общата картина трябва да бъдат изолирани двете интересуващи ни явления (неправомерното действие и вредата) и анализирани всички съществуващи връзки и взаимодействия нежду тях, като се отделят причинните. Причинната връзка е едностранна и необходима. Едностранна е, защото неправомерното действие трябва да причинява вредата, но не и обратното. Необходима е, защото винаги след проявление на неправомерното действие се проявява вредата. Връзката е причинна, когато е налице трайност, устойчивост и постоянство. Тъй като деянието в отношение към престъпния резултат е необходимата предпоставка за настъпването на последното, то то се отнася към него като причина към следствие по силата на причинната връзка.
Причинната връзка между противоправното поведение и вредата като факт от действителността трябва да бъде доказана във всеки конкретен казус. Доказването на причинната връзка е в тежест на ищеца и обикновено става с помощта на вещи лица – специалисти в съответната област на познанието. Вещите лица в някои случаи установяват не само причинната връзка, но и размера на причинените вреди, които имат значение за границите на юридическата отговорност.
3.4 Противонормност на правонарушението
Една част от противообществените деяния са пряко свързани с неизпълнението на съответните юридически задължения, закрепени в правните норми. Това е и вторият основен признак на деянието, с което се осъществява правонарушение, а именно – неговата противонормност. Тя е признак, който притежават само правонарушителните деяния, затова той показва строго специфичното в тях. Чрез него се прокарва разграничителна линия между правонарушението и други противообществени деяния.
Същността на противонормността се изразява в противоречието между конкретното деяние и определения в правните норми начин на регулиране на общественото отношение. Подобно на деянията, с които се осъществява правонарушение, и противоправността като техен признак има конкретен характер. Тя се търси в конкретната правна норма. Освен това с две или повече деяния, свързани в определена дейност (поведение), може да се нарушат изискванията на повече от една правни норми, съдържащи се в един или различни източници.
Конкретният характер на противоправността трябва да се търси и в рамките на логико-юридическата стуктура на правните норми. Обикновено в диспозицията на правните норми са указани правата и задълженията на техните адресати. Това обаче не означава, че хипотезата и санкцията не съдържат такива. Ето защо, когато се търси противоречие между деяние и предписание, то не следва да се ограничава само до диспозицията на правната норма. За разлика от противообществения характер, противоправността е юридически признак на деянията, с които се осъществява правонарушение, без да бъде тясно формален, защото противонормността също има своята обществена същност.
По нашето право правонарушението е изрично обявено от закона за наказуемо, т. е. запретено под страх на наказание чрез създадената наказателноправна норма. Обобщено, пртивоправността е съществен признак на правонарушението със следните особености:
а) ако деянието не е от категорията на противоправните (правнозапретените), то не е квалифицирано като правонарушение въпреки своята обществена характеристика и степен на обществена опасност;
б) противоправността е юридическо качество - без правна норма няма противоправност;
в) противоправността е отделно, но не независимо качество; тя е юридически израз на обществената опасност; едно деяние, което не е общественоопасно не може да бъде запретено;
г) противоправността е обективно качество на правонарушението; тя се изразява в обективното противоречие на деянието с правната норма, без да бъде засегната от обстоятелството, че деянието притежава и субективни качества;
Правната норма запрещава извършването на тези деяния, очертани с техните типични признаци, съвкупността от които означаваме с правнотехническия термин престъпен състав. Оттук конкретното деяние, притежаващо всички признаци на състава, се явява съставомерно, следователно запретено. Само в особени хипотези може да се окаже, че едно привидо съставомерно деяние, е необщественоопасно и следователно не е противоправно. В тези случаи несъответствието с правната норма е само формално.Това несъответствие може да е резултат от извършването или неизвършването на определени действия или бездеиствия, тъй като правните повели, съдържащи се в наказателните норми са две категории: едните целят да мотивират гражданите да не извършват действия, засягащи съществени отношения, а други – да не пропускат извършването на действия, необходими за правилното протичане на тези отношения.
По начало деянията, указани в състава със своите съществени признаци, са именно общественоопасни. По изключение обаче е възможно дадено деяние “да съдържа” признаците на известен състав само привидно, без в действителност да е опасно или без да е такова в достатъчна степен. Чл. 9, ал. 2 от НК указва “не е престъпно деянието, което макар формално да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”. Малозначителността на деянието може да варира:
а) малозначително в най-висша степен и поради това противоопасно;
б) малозначителност, която на изключва обществена опасност, но е с ниска степен, непозволяваща извършеното да се квалифицира като престъпление
3.5 Виновност. Елементи на вината
Както бе вече казано, всяко деяние има освен физическа (обективна) и психическа (субективна) страна. Психическата страна, от своя страна, има сложна структура, която обхваща няколко елемента: мотиви, цели и решения. Част от деянията на човека с обществено значение имат положителен, а друга – отрицателен обществен характер. И едните, и другите имат физическа и психическа страна, но в психическата им страна се наблюдават съществени различия. В психическата страна на деянията с отрицателен обществен характер се формира и специфично психическо отношение на извършителя към своето противообществено деяние и неговите последици, което се обособява като самостоятелен елемент.
Субективната страна на деянията, които причиняват правонарушение(я), се състои от усложнени елементи. Тя крие в себе си един от най-трудните въпроси в областта на правото – въпроса за вината. Понеже е понятие от вътрешния живот на хората, логично е тя да е предмет на психологията и етиката .Но вината е и правно понятие, разработено доста по-опростено и схеметизирано, за да бъде прагматично и работещо. Тя е елемент единствено от психическа страна на противоправното деяние. Единствено то е виновно деяние. Понятието “вина” се използва във всички правни отрасли: наказателно, административно, финансово, семейно, облигационно, трудово право.
Първи до идеята за вината достигат древните римляни, които са я познавали в двете и проявни форми – умисъл (dolus) и небрежност (culpa). Небрежността, от своя страна, е била няколко вида: груба небрежност (culpa lata), абстрактна лека небрежност (culpa levis in abstrakto) и конкретна лека небрежност (culpa levis in concreto). В редица случаи по своите правни последици dolus и culpa lata са били приравнявани.
Съвременното понятие за вина се заключава в съвкупността от всички преживявания, чиято наличност свързва извършеното деяние с неговия извършител като желано и причинено при съзнание за неговата противоправност и противоетичност. В основата на това понятие стои основното съждение, според което деецът, въпреки че е могъл или е трябвало да може да изпълни правната норма и предвидените в нея последици, все пак е извършил неправомерно деяние. Така най-общо дефинира понятието В. Ганев 1.
В българската правна литература съществуват обаче две утвърдени дефиниции на вината. Д. Антонов в своята монография за непозволеното увреждане дава общотеоретична дефиниция, определяйки вината като: “психическо отношение на дееца към собственото му противоправно поведение и разултатите от него, проявяващо се във формите на умисъл или небрежност” 2.
От гледна точка на общата теория на правото Г. Бойчев 3 определя вината като специфично психическо отношение на извършителя към своето противообществено деяние и наговите отрицателни обществени последици.
Вината е сложно понятие, което включва в себе си коекзистенциални (синтез от психически състояния и преживявания) и ценностни (синтез от ценности, преценка на съществуващите преживявания) елементи. В. Ганев разглежда вината като проявление на две нейни страни – вменяемост и умисъл или небражност, т. е. той разглежда вменяемостта като част от вината, а не като нейна предпоставка. От тази гледна точка той я отнася към онези преживявания, които сварзват извършеното деяние с неговия извършител и го обозначават като неправомерно юридическо действие.
Въпреки че разглежда вменяемостта като елемент на вината, все пак В. Ганев прави следната уговорка: всички неправомерни юридически действия (правонарушения) са или умишлени, или небрежни, т. е. съотношенията “вина – умисъл” и “вина – непредпазливост” не са съотношения между родово към видови понятия, а “съотношение между цялото и една от двете алтернативи”, т. е. вината се изразява в една от своите две форми.
По въпроса за съотношението “вина”, от една страна, и “умисъл” и “непредпазливост” в българската правна теория се е развила интересна дискусия. В. Ганев приема, че умисълът и непредпазливостта са контрадикторни, т. е. взаимноизключващи се понятия. Вина съществува при: а) задължително наличие на вменяемост; и б) при проява на умисъл или небрежност – една от двете форми е достатъчна, а проявата и на двете - невъзможна. Н. Долапчиев пък поддържа, че умисълът и непредпазливостта са конкретни (противни) понятия, защото те не са непременно взаимно отрицаващи се, а необединими видове на вината. Р. Ташев ги определя като съподчинени понятия със собствено позитивно съдържание, а отношението “вина – умисъл, непредпазливост” той приема като отношение между родово и видови понятия.
Вменяемостта е способността на дееца да разбира и ръководи поведението си. Тя включва два елемента: интелектуален – да схваща свойството и значението на извършеното; и волеви – способност да формира външно поведение. Според В. Ганев тя се разпада на три: физическа, психическа и етическа вменяемост, които не са три отделни вида, а три фази. В изторически план първоначално значима е била физическата – наказанието се е свързвало с наличието на противоправен резултат. По-късно разбирането за вменяемост се разширява, за да достигне до съвкупност от физически, психически и етически преживявания.
Физическата вменяемост е първата предпоставка за наличието на вина. Тя се заключава в причинната връзка между дееца и деянието, т. е. свързването на определено деяние с конкретен деец.
Психическата вменяемост се заключава в причинната връзка между съзнателните вътрешни, психически преживявания на дееца и неговото деяние. Тя е основа на физическата и нейно необходимо допълнение, следователно е предшестваща и обуславяща спрямо нея. Психическата вменяемост обхваща само волеви преживявания, предизвикващи извършването на деянието.
Етическата вменяемост е оценяваща от гледна точка на физическата и психическата. Тя се свежда до съзнанието на дееца за характера на неговото деяние, от позицията на една етична норма, т. е. от съзнанието за нейния неправомерен характер. Тя е причинна връзка между факта на деянието и неговото волево преживяване и една етична преценка.
Вината има свои форми на проявление. Тя винаги се проявява в една от следните форми: умисъл, който е два вида – пряк и евентуален и непредвидливост, също два вида – небрежност и самонадеяност.
Умисълът (намерението) е също комплекс от съзнателни преживявания. При тях деецът си представя всички елементи на замисленото деяние и съзнава неговата неправомерност и въпреки това желае извършването му и неговите резултати, които ако не желае, то поне допуска.
При прекия умисъл – dolus directus, извършителят на деянието осъзнава противообществения му характер, предвиждал е неговите отрицателни обществени последици и е желал тяхното настъпване.
При евентуалния (косвен) умисъл – dolus eventualis, извършителят съзнава противообществения характер на деянието, предвижда неговите отрицателни обществени последици и без да ги е желал в съзнанието си е допускал настъпването им.
Преживяванията при умисъла са двояки, т. е. те имат представно или интелектуалистично съдържание, когато са преживявания на представи, и волевоемоционални, когато са преживявания на желания за извършване на замисленото деяние. Умисълът е налице само при едновременното проявление на интелектуалистичното и волевоемоционално преживяване. Преживяването само на неговата интелектуална страна не е неправомерно юридическо действие.
Според това дали представите и желанията възникват по-рано и се обмислят предварително или възникват без особена подготовка, се различават dolus deliberatus и dolus repentinus. Според това дали представите и желанията имат точно определено съдържание относно обекта или то е неопределено се различават dolus determinatus и dolus indeterminatus.
С оглед на това дали извършеното съвпада или не с представите и желанията се различават консумирани, завършени неправомерни юридически действия и опит към тях.
Опитът е усложнение на фактическия състав на неправомерното юридическо действие (правонарушение) и произтича от различното проявление на деянието и резултатите, съпоставени с предварителните представи и желания.
Всяко деяние преминава през три фази: подготвителна (обмисляне на деянието), изпълнителна (външно проявление на преживяното) и заключителна (деянието е извършено и са налице неговите резултати). Опитът е незавършено неправомерно юридическо действие, надминало подготвитвителната, но незавършило заключителна фаза. Недовършването може да се дължи на самоволен отказ; на намеса на други агенти (лица) – т. нар. попречен деликт; на негодност на избраните средства – опит с негодни средства. Тяхното правно значение е различно. То може да превърне извършеното в ирелевантен факт (например при доброволен отказ). Общата теория на правото разглежда и разграничението на непосредствено извършителство и съучастие като усложнение на умисъла. При съучастието деецът желае и замисля извършването на неправомерно юридическо действие “чрез”, “заедно” или “от” друго(и) лице(а). В първия случай съучастието е интелектуално, във втория – съизвършителство, в третия – помагачество. Съучастничеството има неправомерен характер само когато е придружено от извършване на предварително замислено деяние. Разглеждано извън него, то се превръща в правно- незначително.
Небрежността е съвкупност от представи и желания за извършване на едно деяние при пълната убеденост в неговата правомерност и липса на желание чрез него да се осъществят настъпилите в последствие противоправни резултати. Проф. В. Ганев различава три разновидности на небрежност: съзнавана, обективно несъзнавана и субективно несъзнавана.
Съзнавана е например небрежността, при която един ловец, стреляйки по дивеч, наранява близкостоящ човек, без да го желае. Обективно несъзнавана небрежност е например нараняването на близкостоящ човек, ако ловецът не го е забелязъл, макар че е бил длъжен да го забележи. Субективно несъзнавана небрежност е стрелянето по дивеч в забранено време и място, без ловецът да знае за тази забрана. Преживяванията при небрежността обхващат съзнанието за противонормния характер не на желаното, а на действително извършеното и последиците му.
Правното значение на небрежността е различно. Частноправните последици се свеждат до плащането на обезщетение по силата на правилото, че “всеки е отговорен за вредата, която е причинил по своята небрежност или непредпозливост”. В наказателното право небрежността не води до наказание освен в предвидените от закона случаи. Само субективнонесъзнаваните небрежни юридически действия се наказват на общо основание по силата на правилото, че “незнанието или погрешното разбиране на закона не извинява никого”.
В някои случаи законодателството предоставя възможност на отговорника да докаже липсата на виновно поведение. Тази възможност е установена в съответни правни норми и има широко приложение в много специални правни области особено в частното и фискално право. Става въпрос за така наречената презумптивна вина, т. е. установена чрез една законна презумпция вина. Нейната особеност в сравнение с обикновената вина се свежда до нейното доказване, до тежестта за доказването и. Тя се установява в зависимост от три вида презумпции – оборима (iuris tantum), необорима (iuris et de iure), третата е средно положена – принципно необорима, но в изключителни случаи се допуска възможност за оборване.
Във формата на самонадеяност (съзнавана непредпазливост) вината се проявява тогава, когато извършителят на деянието не е предвиждал настъпването на отрицателни обществени последици, но е мислил да ги предотврати или се е надявал, че те няма да настъпят.
В особената част на Наказателния кодекс съществува т.нар. двойна вина - чл.11(5). В такива случаи, доколкото по-лекият резултат не се поглъща от по-тежкия, може да има поначало идеална съвкупност от престъпления. При тях говорим за престъпления с две форми на вина, доколкото е ясно, че се касае до временно дадено различно субективно отношение на дееца към различните последици на неговото деяние.
Вината се отнася към психическата страна на деянието, с което се осъществява правонарушение, но това на значи, че тя има формално-психологически характер. Тя има и своя обществена характеристика. Това е така, защото тя се отнася към психиката на човека, която не е просто психофизиологичен, но и общественоисторически продукт. А деянията, които предизвикват правонарушение, са със силно изразен обществен характер, което се отразява и върху обществената характеристика на вината.
3.6 Правни последици. Санкция на правонарушението
За да може с определени деяния да се осъществи правонарушение, не е достатъчно деянията да бъдат противообществени, противоправни и виновни. Необходимо е да бъдат забранени с юридически санкции. Именно тази забраненост на деянието е основния му признак, с който завършва неговата обща характеристика.
Юридическата санкция е съставка на правната норма, която съдържа правните последици, назначени да се реализират при правонарушение. Правонарушителното деяние е противоправно, когато нарушава предвидените в правната норма задължения. Но едно задължение, за да е юридическо, трябва да се свързва с юридически санкционни последици. Това показва връзката между противоправността и неговата забраненост с предвидените в правото санкционни последици.
Различният противообществен характер на деянията, с които се осъществяват правонарушения, се изразява в правото чрез вида и размера на юридическите санкции. Чрез качествения и количествения им характер се дава израз и на величината на противообществения характер на тези деяния.
Санкцията е последната фаза на протичащите в последователност правни последици при нарушаването на правната норма. Предметното съдържание на правните последици, прикрепени към неправомерните юридически действия, е принципно различно от предметното съдържание на правните последици на правомерното юридическо действие. Правните последици на неправомерното юридическо действие (правонарушение) обхващат винаги съдържание, имащо за цел да причини на дееца неприятност, порицание, страдание, установени обективно от гледна точка на общоприети, обществени и етични схващания. Те са най-разнообразни, но винаги се осъществяват чрез съответните правни средства, които обикновено водят до едно обезщетение на морални и материални вреди или до отмяна на извършеното и превръщането му в ирелевантен факт. Обезщетението, порицанието и наказанието не са нови самостоятелни правни последици, а последици, чрез които се изменят, осуетяват, погасяват всички други правни последици. Те гарантират неприкосновеността на материалното състояние, задължителността на породените последици, личните права и свободи на гражданите. Правните последици на неправомерното юидическо действие винаги имат санкционно съдържание, което е насочено към възможността да се поправи неизпълнението на предшестващите правни последици. Това произтича от същността им при неправомерно юридическо действие – всички те са неизпълнени.
Неизпълнението на правните последици, предвидени в правната норма, поставя нов проблем в правото. Той е свързан с необходимостта да се въздейства върху творческото съзнание на човека, за да се формира у него воля, чрез която нормативната зависимост между юридическия факт, запретен в правната норма, и правните последици да се осъществи. Правните средства, чрез които се разрешава този проблем, е установяването на една специална категория правни последици. Санкцията е именно тази нова група правни последици на неправомерно юридическо действие. Тяхната особеност се състои в това, че те са винаги вторични и зависими правни последици. Санкция са само онези вторични зависими правни последици, които се пораждат поради неизпълнение на породени вече такива. Изпълнят ли се те, санкционни не се пораждат. Това дали правни последици от осъществяването на конкретен юридически факт ще бъдат изпълнени, е неизвестно в момента на тяхното установяване. Ето защо те са включени в правните норми само във виртуално, латентно състояние. В случай че правните последици на правните норми се изпълнят, санкционните остават скрити, непроявени. Латентното присъствие на санкцията е доловено и от Хегел, но той има предвид само наказанието, отношението виновно деяние – наказание е неотклоненимо според него.
Новите санкционни последици се свеждат понякога до принудително изпълнение, принудително налагане на възмездие и наказание. Те извършват една немаловажна функция. Възможността за тяхното пораждане обезпечава по-добре изпълнението на породените вече. Те имат предпазни, дистрибутивни и репресивни функции.
Санкционните правни последици се пораждат по взаимно съгласие на страните при неизпълнение на предходните правни последици само тогава, когато неизпълнението е неправомерно юридическо действие от частноправен характер. Неизпълнението на правните последици рано или късно поражда публичноправни санкции, а те винаги се установяват от правната норма независимо от волята на страните. Така правните последици (санкции), които се осъществяват или не при сбъдването на даден юридически факт и запретени в съответната правна норма, са взаимнообвързани и образуват своя организация. Принципите, върху които почива тя, са: формално-логически, правно-диалектически и организационно-йерархически.
Формално-юридическият принцип на организация се свежда до редуването на санкциите по такъв начин, че всяка следваща категория обхваща по-малък брой отделни санкции, докато се достигне до няколко на брой, осъществявани от държавните органи. Всяка отделна група типични правни последици има своя отделна също типична санкция, а множеството еднородни типични правни последици имат една и съща обща санкция.
Правно-диалектическият принцип в организацията на санкцията установява едно редуване на санкции чрез превръщането на правната им същност. Правилото е, че всяка предшестваща санкция, ако е от частноправен характер, има тенденция да се превърне в санкция от публичноправен характер.
Организационно-иерархическият принцип установява редуване на едни санкции след други според йерархическия ред на държавната организация. Предшестващите санкции се намират в субординационни отношения със следващите по модела на организация на органите на държавната власт, чрез които тези санкции се осъществяват. Този принцип засяга само публичноправните санкции.
Освен тази обективна страна санкцията има и друга субективно-психологическа и етическа страна. Разглеждана така, тя представлява съвкупност от фактори, въздействащи върху нравственото съзнание на човека, за да го заставят да изпълни правните последици и изпълни съответните санкции.
4. Заключение
Правонарушението е сложно обществено явление. То има сложна същност и съдържание. В неговата характеристика се наблюдава известна многоплановост. Първата определеност на правонарушението свързваме с факта, че то е деяние. Но като вид деяние то притежава специфични признаци, придаващи му качеството правонарушение. Затова правонарушението е деяние, което има противообществен характер, противпоравно и виновно извършено деяние, забранено с предвидените в правото юридически санкции.
По думите на проф. Д. Милкова “правното здраве” може да се определи като нормално състояние на обществото. Но много често в него намират своето проявление и деяния (неправомерни юридически действия), които внасят дисхармония, смут в обществения организъм. Такива са престъпленията, административните и дисциплинарни нарушения, гражданските деликти – всички, спадащи към категорията на правонарушенията. Те пречат на правото да осъществи своето основно, дълбоко социално назначение – да бъде мяра на човешката свобода. Именно в тази връзка съществена функция на правото е охранителната (защитна), която е своеобразна реакция срещу тези диструктивни сили.
Бележки:
1 Ганев, В. Учебник по обща теория на правото, С., 1990, с. 63
2 Антонов, Д. Непозволено увреждане, С., 1965, с. 36-37
3 Бойчев, Г. Правонарушение, С., 2001
Библиография
1. Милкова, Д. Обща теория на правото, С., 2003
2. Ганев, В. Учебник по обща теория на правото, т. 1, С., 1990
3. Бойчев, Г. Правонарушение, С., 2001
4. Ненов, Ив. Наказателно право на Република България, Обща част, С., 1992
5. Наказателен кодекс на Република България
6. Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия, С., 2004
7. Андреев, М. Римско частно право, С. 1992
8. Алексеев, С. Обща теория на правото, т.2, С., 1985
