Право

Въпрос 76 - Заем за потребление

Правна уредба:
Чл.240. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките.
При заема се прилага чл. 247.
Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата.
Чл.241. Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.
Чл.242. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

Определение

Договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Отграничения

Заем за потребление и заем за послужване

1.Консумативна цел на договора за заем за потребление
2.Договорът за заем за потребление, за разлика от заема за послужване може  да бъде уговорен като възмезден договор.
3.Заемът за потребление има и вещно действие

Заем за потребление и неправилен влог

Заемът за потребление се сключва в интерес на длъжника-заемател, а влогът се сключва в интерес на кредитора-влогодател, което и определя и режима на срока. Затова и при влога влогодателя винаги може да иска вещта преди изтичането на срока, което е недопустимо при заема.

Заем за потребление и наем

1.Заемът за потребление има за предмет заместими вещи, а наемът  поначало - незаместими и непотребими вещи.
2.Заемът за потребление има вещно действие и прехвърля вещни права, по-специално - право на собственост.

Страни

Същите като при заема за послужване. Ограничението на чл.73/3 СК намира приложение за личността на заемодателя и при заема за потребление:

Правна характеристика

1.Реален - Ако вещта не е предадена няма договор, но може да има предварителен договор за заем. Възможността да се сключва такъв предварителен договор е установена в чл.241. Този текст установява едно специално положение, различно от общите правила на чл.19 ЗЗД. Неплатежоспособността трябва да се докаже в случай на спор от заемодателя.
2.Едностранен- Винаги е такъв. Може да се превърне в несъвършен двустранен, но не може да стане двустранен договор. Дори когато се уговори лихва, той остава едностранен. Възникват две задължения за заемателя:
да върне вещ от същия вид, количество и качество;
да плати лихвата.
Ако се уговори лихва това всъщност е договорна лихва. За да има сила такава уговорка, тя трябва да бъде в писмена форма (правило, което не важи за банките). Но когато заемът е с лихва, тогава той е възмезден договор, но не престава да бъде едностранен. Защо това е така? Обяснението е в реалния характер на договора - насрещното имуществено разместване, предаването на вещите е елемент от ФС на договора, а ако договорът би бил консенсуален - тогава той, ако е възмезден би бил и двустранен. Но той е едностранен, защото е реален.
3.Безвъзмезден по начало, но може да стане и възмезден, когато се уговори лихва (цена на ползването).
4.Вещен договор - има вещно действие.

Предмет

Пари или други заместими вещи.
Това е така по ЗЗД. Но заемите, които сключват банките са заеми, различни от този заем за потребление и той е поначало: консенсуален, двустранен, възмезден, който се сключва в писмена форма за действителност, защото този реален характер на договора е доста неудобен в търговския оборот (т.нар. банков кредит).

Действие на договора

1.Договорът поначало създава задължения за заемателя да върне вещи от същия вид, количество и качество. Ако се уговори да се върне същата вещ договорът е или наем, или продажба.
2.Заемателят трябва да върне вещта в уговорения срок. Ако не е уговорен срок – един месец след поканата. Това правило е диспозитивно. Но тъй като това е договор, който е в интерес на длъжника и срокът е в интерес на длъжника длъжникът-заемател може да върне вещта предсрочно. Ако е била уговорена лихва той може да приспадне лихвата, която е предплатил, т.е. прилага се общото правило на чл.70/3 ЗЗД: При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока.
3.Заемодателят поначало няма задължения, но в резултат на нова юридически факт за него могат да възникнат някакви задължения:
- при недостатъци на вещите, които са предадени от които са причинени вреди на заемателя и то при положение, че заемодателят виновно ги е премълчал - намира приложение чл.247 ЗЗД:
Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.

Въпрос 77 - Влог. Понятие. Видове.

Правна уредба:

Чл.250. С договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне.
Влогоприемателят няма право на възнаграждение, освен ако то е уговорено.
Чл.251. Ограниченията за доказване със свидетелски показания не важат, когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие, а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места.
Чл.252. Влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ и на получените от нея плодове, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В тоя случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед на уговореното времетраене на влога.
Вложената вещ се връща на разноски на влогодателя в мястото, където е трябвало да се пази.
Чл.253. Влогоприемателят не може да използува вещта без съгласието на влогодателя. В противен случай той дължи възнаграждение за ползуването и отговаря съгласно ал.3 на чл.244.
Влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин.
Чл.254. Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден - и обикновените разноски.
Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел.
Чл.255. Ако не е бил уговорен срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя.
Чл.256. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
Чл.257. Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал.1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.

Това са общите правила.

Определение

Влогът е договор, с който влогоприемателят поема задължение да пази предадената му от влогодателя движима вещ и да му я върне.

Правна характеристика

1.Реален.
2.Едностранен поначало.
3.Безвъзмезден (поначало).
4.Неформален (вж. заем за послужване).
5.Основание (вж. заем за послужване).
За влогодателя могат да възникнат задължения от нови юридически факти и тогава договорът се превръща в несъвършен двустранен договор. Възможно е освен това да се уговори възнаграждение в полза на влогоприемателя и тогава договорът става възмезден и двустранен.

Предмет

Само индивидуално определени вещи, вследствие от реалния му характер.
Могат да се влагат:
1.Заместими.
2.Незаместими вещи.
3.Собствени вещи.
4.Чужди вещи.
5.Само движими вещи - ако се поеме задължение за пазене на недвижим имот това е договор за наемане на пазач, който може да бъде или трудов договор или договор за изработка, но не е влог.

Действие на договора

Задължения за влогоприемателя

1.Да пази вложената вещ с грижата на добрия стопанин. По правило влогоприемателят изпълнява това задължение лично, а не чрез друг. Може обаче да се уговори влогоприемателят да полага по-голяма грижа от средната.
2.Да не си служи с вещта. Не може да си служи с вещта, освен ако влогодателят се е съгласил. Ако е налице такова съгласие, тогава влогът прилича на заема за послужване, но разграничението между двата договора трябва да се установи с оглед на това, в чий интерес е сключен съответния договор. Ако липсва съгласие и влогоприемателят си служи с вещта, той отговаря за вредите, причинени от случайно събитие, а освен това дължи и възнаграждение за ползването.
3.Да пази вещта до изтичането на уговорения срок. Ако няма срок влогоприемателят може да се освободи от задължението си като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.Изтичането на уговорения срок или изтичането на срока от предизвестието не прекратява задължението за пазене. В този случай влогодателят изпада в забава като кредитор и след срока влогодателят отговаря само за умисъл и груба небрежност. За да се освободи от задължението си за пазене влогоприемателят трябва да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена той може да прихване разноските и другите вземания, които има, а остатъка влага в банка на името на влогодателя. Едва когато са налице тези изисквания тогава се прекратява задължението за пазене. Това са правила, много подобни на онези от чл.97 в общия режим за забавата на кредитора.
4.Да върне вещта. Той трябва да я върне заедно с плодовете. Трябва да я върне щом е поискана от влогодателя, дори и преди срока, който се смята уговорен в полза на кредитора. В този случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето на действителното пазене и разноски също само за този период, а не за онова, което е уговорено.
Влогоприемателят е длъжен да върне вещта на разноски на влогодателя там където тя е трябвало да бъде пазена – чл.252/2. Идеята е, че ако вещта трябва да бъде пазена на място, което е различно от онова, на което тя се е намирала в момента на сключването на договора, тогава тя трябва да бъде пренесена на това място, но на разноски на влогодателя. В основата на това правило отново лежи разбирането, че влогът се сключва в интерес на влогодателя.
5.Влогодателят може да търси вещта с два алтернативни иска:
5.1.може да упражни вземането си по самия договор за влог;
5.2.може да иска връщане на вещта и с ревандикационен иск, което е по-трудно (активна легитимация).
6.Влогоприемателят от своя страна има и право на задържане за разноските, вредите от скритите недостатъци. Ако става дума за неплатеното възнаграждение влогоприемателят ще има възражение за неизпълнен договор.

Задължения на влогодателя

Ако договорът е едностранен влогодателят няма задължения, които да произтичат от самия договор. В резултат на нови юридически факти за влогодателя могат да възникнат задължения, а договорът става несъвършено двустранен - хипотези, подобни на заема за послужване, но и различаващи се от тях:
1.Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазването на вещта, ако са били необходими и неотложни. Но ако влогът е бил безвъзмезден, тогава влогодателят дължи и обикновените разноски - което го няма при заема за послужване.
2.Дължи обезщетение за вреди от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел - разликата от положението при заема за послужване е следната: при влога законодателят не е посочил, че влогодателят дължи обезщетение само, ако е бил виновен. Това обстоятелство е причина да се направи изводът, че отговорността за обезщетение за вреди е обективна. Това е спорно, но Калайджиев, изхождайки от буквалното тълкуване на ЗЗД смята, че е така.
3.Влогодателят е длъжен да изплати задълженията, които влогоприемателят е поел с оглед запазването на вещта - задължения, които има доминуса към гестора, т.е. ако са налице юридическите факти, които пораждат една гесция влогодателят има задълженията на доминуса. Това е задължение, което възниква като последица от нов юридически факт и ако е уговорено възнаграждение, тогава влогодателят трябва да го заплати. В този случай вече договорът е двустранен, това е задължение, което възниква от самия договор.

Неправилен влог

Неправилният влог е онзи, при който собствеността върху парите или заместимите вещи преминава върху влогоприемателя. Всъщност това е един договор, който има вещно действие, но това вещно действие не се предполага - то трябва ада бъде уговорено - следователно неправилният влог е онзи, при който влогоприемателят става собственик на вещите и той има за предмет пари или заместими вещи.

Неправилен влог и заем за потребление

Разлика в това, в чий интерес е сключен договора, което поражда разлика в режима на срока.

Действие

1.Влогоприемателят се задължава да върне вещи от същия вид, количество и качество.
2.Влогодателят става кредитор.
3.За неправилния влог се прилагат правилата на заема, но те се прилагат съответно.

Режим на срока

Влогодателят винаги може да иска вещите или парите - предмет на този неправилен влог преди срока (за разлика от договора за заем за потребление). Неправилният влог е уреден в чл.257 ЗЗД:
Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал. 1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.
Неправилният влог всъщност е банковият влог.

Необходим влог

 Правната му уредба е в чл.251 ЗЗД. Необходим влог има в два случая и особеностите са с оглед на обстоятелствата, при които се сключва договора.
1. В случай на природни бедствия или някакви изключителни събития.
2. В случай, когато се влагат вещи при посещения на театър и др. подобни.

Особености

Особената обстановка на сключването на договора освобождава страните от ограниченията при доказване, които съществуват в ГПК. Този договор може да бъде доказван със свидетели, независимо от стойността на вложените вещи - не е необходимо да бъде доказван с писмени доказателства. Необходимият влог по установеният днес в ЗЗД режим не създава за влогоприемателя някаква обективна отговорност (за разлика от други правни системи).

Въпрос 78, 79 и 80 - Договор за гражданско дружество

Правна уредба:

Чл.357. С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел.
(Ал. 2, отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Чл.358. За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.
Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго.
Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползуване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост.
Чл.359. Всичко, което е придобито за дружеството, е обща собственост на съдружниците.
Ако не е уговорено друго, дяловете на съдружниците са равни.
Съдружникът може да иска своя дял от общата собственост само при излизане от дружеството или при прекратяването му.
Чл.360. Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници, освен ако дружественият договор предвижда това да стане с мнозинство на гласовете. Всеки съдружник има право на един глас.
Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява. Но в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде извършено. По разногласието решава мнозинството от съдружниците.
Чл.361. Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял.
Недействителна е уговорката за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или в печалбите.
Чл.362. Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници.
Чл.363. Дружеството се прекратява:
а) с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно;
б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано;
в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и
д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.
Чл.364. Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.

Определение

Дружеството е сделка, с която две или повече лица се съгласяват да обединят дейността си за постигане на една обща стопанска цел.

Правна характеристика

1.Многостранна сделка. Често се казва, че дружеството е многостранен договор, самият ЗЗД говори за договор за дружество, но дружеството не е договор по смисъла на двустранна сделка, защото липсва насрещност на задълженията на страните. Затова при него няма тази синалагматичност, която характеризира договорите. Изявленията на страните са успоредни и са насочени към една цел, а не са насрещни. Те обикновено имат едно и също съдържание, но не винаги. Затова и законът не нарича лицата, които участват в дружеството страни, а ги именува съдружници. Този многостранен характер е предпоставка основанието, правна цел на всички съдружници, поради която се поемат всички изявления да е едно и също - и това е постигането на стопанската цел, която са си поставили съдружниците. Тази успоредност или насоченост към една цел на изявленията поражда други особености: напр. ако едно от изявленията е опорочено съдружникът може да го унищожи, но това няма да доведе до унищожаване на цялото дружество, на цялата сделка, а само на неговото изявление. Друг е въпросът, че договорът може да се прекрати на друго основание в този случай. Също така ако изпълнението на задълженията на един от съдружниците към останалите стане невъзможно поради случайно събитие, това ще доведе до погасяване на задължението само на този съдружник, а не на цялата сделка.
2.Цел на гражданското дружество. Тази цел трябва да бъде стопанска. Необяснимо защо във всички редакции на ЗЗД думата "стопанска" се изпуска. Но в ДВ от 1951 г. тя стои. Терминът "стопанска" би могъл да се разтълкува като "производство на стоки и услуги срещу заплащане". Трябва да се има предвид, че "стопанската цел" е понятие - по-широко от "търговската цел" или "търговската дейност", която всъщност представлява реализацията на тази цел. Така че в ТЗ, когато се говори за "търговска дейност" там се има предвид нещо, което е по-тясно от стопанската цел в ЗЗД. Напр. търговската дейност трябва да се извършва "по занятие" - нещо, което тук не е необходимо. Има лица, които извършват стопански дейности и не са търговци, напр. селските стопани - в ТЗ те не са търговци. Стопанската цел не е необходимо да съвпада с дейността, която извършват отделните съдружници. Стопанската цел не е нужно да се ограничава до ползите от внесеното имущество от съдружниците - тя може да има съвсем различно от това значение.
3.Консенсуална сделка.
4.Дали гражданското дружество от една страна е престационна и организационна сделка - този въпрос е спорен, защото липсва насрещност. Според Калайджиев по-правилно е виждането, че дружеството е престационна сделка, тъй като съдружниците извършват вноски и има някакво разместване на имущество.
5.Възмездна или безвъзмездна сделка - спорен въпрос, доминира виждането, че е безвъзмездна сделка, понеже липсва еквивалентност, а еквивалентност липсва, защото липсва насрещност. Калайджиев: би могло да се сметне, че дружеството е възмездна сделка, като се използват аргументи, извлечени от чл.358/3: Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползуване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост. За недостатъци и евикция отделните съдружници отговарят или като продавачи или като наемодатели, в зависимост от различни обстоятелства, а наемът и продажбата са възмездни сделки.
6.Сделката е свързана с личността на съдружниците – чл.362 и чл.363/бк.В.
7.Сделката е неформална поначало. Съдружниците поначало трябва да бъдат дееспособни лица и да притежават разпоредителна  способност, тъй като едно от действията на дружеството е задължението за вноски. Изпълнението на това задължение може да прехвърля права, включително и вещни права

Същност на дружеството

Гражданското дружество не е юридическо лице. то трябва да се разграничава от търговските дружества:
1.търговското дружество е юридическо лице;
2.търговското дружество се образува за извършване на търговски сделки и то е търговец винаги по смисъла на ТЗ - гражданското дружество се учредява за извършване на стопанска дейност и може да се учредява за извършване на сделки, които не са търговски, то не е търговец;
3.гражданското дружество се учредява с момента на постигането на съгласие между съдружниците, а търговското дружество; изисква освен това регистрация в съда и то се смята за възникнало от момента на вписването в търговския регистър;
4.търговските дружества са подложени на режим, който позволява третите лица да получат информация за редица данни относно дейността на тези търговски дружества - това са възможностите, вследствие на вписването в регистъра - при гражданските дружества такава публичност няма;
5.разлика с оглед режима на управление;
6.разлика с оглед на подсъдността и т.н.
В търговското право обаче участват и нему са известни т.нар. "дружества на търговското право", които могат да бъдат и граждански дружества. Такова е напр. т.нар. "дружество със съучастие", което има поне един явен съдружник, който е търговец и поне един таен съдружник, който не е търговец. Това е гражданско дружество и то се учредява само едното лице да извършва търговска дейност, а другото - да участва в разноски и да получава някаква част от печалбата.
Консорциумите, които са уредени в ТЗ могат да бъдат граждански дружества. Така че гражданското дружество има своето място и в ТП.

Действие на дружеството (последици)

1.Действие между страните (съдружниците).
1.1.Задължения на съдружниците:
1.1.1.За вноска. Вноската може да бъде в пари или в друго имущество. Ако друго не е уговорено предполага се, че вноските са равни. Поначало съдружникът не може да бъде принуден да направи по-голяма вноска от установената в сделката, а от друга страна, той сам еднолично не може да увеличава или намалява вноската си, защото вноската по правило е основание за определяне на дела от печалбите и загубите (макар и това не винаги да е така). Така че вноските могат да бъдат и нееднакви. Могат да се внасят заместими и потребими вещи и пари. В този случай внесените стават съсобствени на всички съдружници. Този, който е извършил вноската отговаря като продавач за евикция и недостатъци. В останалите случаи, когато вноската не е от пари, заместими или потребими вещи поначало вещите и онова, което се внася (правата) се внасят в общо ползване, а титуляр или собственик остава съответния съдружник - това правило е диспозитивно: възможно е да се внесе и недвижим имот в дружеството и той да стане съсобствен на съдружниците. Но ако не е уговорено друго такива вещи се внасят само в общо ползване - в такъв случай съдружникът, който ги е внесъл отговаря за недостатъци и евикция като наемодател и той поначало няма вземане за ползването, някаква цена на ползването поначало не му се дължи. И това правило разбира се е диспозитивно. В закона нищо не е казано за това, в каква форма се правят вноските. Затова важат общите правила. Следователно, ако напр. се внася недвижим имот в дружеството това трябва да стане чрез нотариален акт, ако се внася лек автомобил - с писмен договор с нотариална заверка на подписите, ако се внася вземане - чрез цесия в съответната форма (законодателят не е предвидил облекчена форма за тези вноски). Подобна форма е предвидена при търговските дружества, но правилата за търговските дружества не могат да се прилагат по аналогия при гражданското дружество.
1.1.2.Да сътрудничат за постигане на общата стопанска цел, като полагат лични усилия и грижи. Това задължение трябва да бъде изпълнено с грижата на добрия стопанин.
1.1.3.Чл.362 ЗЗД: Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници. Става въпрос за дела на съдружника. Ако го направят това води до прекратяване на дружеството.
1.1.4.Да понасят загубите от дейността на дружеството. това задължение е пропорционално на дела на съдружника, но може да се уговори и друго.
1.2.Права на съдружниците
1.2.1.Имуществени
1.2.1.1.Всеки съдружник става съсобственик на внесените заместими и потребими вещи и пари. Съдружниците стават съсобственици и на всичко онова, което е придобито с общи усилия на съдружниците. Тази съсобственост е особена - тя е дялова съсобственост, но е неделима (докато трае дружеството или докато съответният съдружник напусне дружеството). Съдружникът не може свободно да се разпорежда с дела си, независимо че го има. Дяловете на съдружниците са равни, ако не е уговорено друго.
1.2.1.2.Всеки от съдружниците има право на част от печалбата. Тази част от печалбата е съответна на дела, но това правило е диспозитивно. Може частта от печалбата да не съответства на вноската, защото поначало делът се определя от вноската, но това също е диспозитивно правило. Нещо, което е забранено с императивното правило на чл.361/2. Т.нар. лъвско дружество е забранено от закона. но забранено е само цялостното изключване на даден съдружник от печалбите или загубите. Но може да се уговарят най-разнообразни други разрешения и възможности, напр.:
1.2.1.2.1.че печалбата няма да бъде равна на загубите, т.е. някой ще участва с по-голям дял в печалбата и с по-малък дял в загубите;
1.2.1.2.2.уговорката, че цялата печалба се дава на преживелия съдружник има алеаторен характер и не е забранена;
1.2.1.2.3.може да се уговори, че даден съдружник ще получи или печалбата или определена парична сума;
1.2.1.2.4.може да се уговори някои от съдружниците да бъдат привилегировани и да получават освен печалбата и някакво допълнително вземане, напр. някаква допълнителна сума;
1.2.1.2.5.може да се уговори, че някои от съдружниците ще получават лихви преди разпределянето на печалбата върху техните вноски.
Това, което е забранено е изключването на даден съдружник от загубите като цяло по абсолютен начин. Но е възможно да се уговори, че:
ако дадени загуби се дължат на вината на даден съдружник за даден конкретен случай - само той ще отговаря за тези загуби;
може участието на даден съдружник в загубите да е по-голямо от участието му в печалбите;
възможно е участието в загубите на някои от съдружниците да е ограничено, напр. само до определена сума или само до размера на тяхната вноска (такава уговорка е допустима) и т.н.
Т.е. забраната се отнася само за случаите, когато по абсолютен начин се установи участие само в печалбите или само в загубите - иначе, уговорки, които да се отклоняват от тези диспозитивни правила са допустими.
1.2.1.3.Съдружникът има право на вземане за разноските, които е направил и на лихви върху тях - чл.364. Всъщност това вземане е абсолютно идентично с онова, което има довереникът при договора за поръчка - тази лихва също е законна.
1.2.1.4.Съдружникът има и вземане за вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.
Основанието за въвеждането на тези правила е гесцията (може би). Положението на съдружника, както и на довереника, който върши общата работа или изпълнява поръчката е много подобно на онова на гестора. Затова и законодателят му е дал такива вземания.
1.2.2.Неимуществени
1.2.2.1.Да управлява - всеки има право, ако не е уговорено друго. Терминът "управление" при дружеството трябва да се разбира като "дейност по вземане на решения и извършване на действия, които са насочени към постигане на поставената в сделката цел".
1.2.2.2.Всеки съдружник има право на един глас, независимо от вноската си. Всички решения по правило се вземат с единодушие. Но това е диспозитивно правило - може да се уговори мнозинство.
1.2.2.3.Обратната страна на правото на управление на съдружниците е правото на вето. Според закона всеки съдружник може да се противопостави на управителните действия, извършени от друг съдружник, но преди тези действия да са били извършени - не след това. Какво ще стане, ако съдружникът е извършил управителните действия, напр. сключил е някакъв договор, независимо, че друг съдружник се е противопоставил. Смята се, че тази сделка не поражда правно действие, поради липса на елемент от фактическия състав. При спор между съдружниците относно извършването на дадено действие въпросът се решава с мнозинство.
Тези правила за управлението на дружеството са диспозитивни и е възможно съдружниците да овластят някой от тях или трето лице с възможността да извършва управителни действия. Това може да стане както със самия договор за дружество, така и с някакво последващо решение.
Поначало се смята, че управителят трябва да бъде определен по единодушно решение на съдружниците, освен ако съдружниците не са се съгласили с нещо друго. Но ако напр. има спор и в договора нищо друго не е предвидено и някой от съдружниците се противопоставя на определянето на дадено лице като управител той не може да бъде определен за такъв. Смята се, че ако е определен управител, който да извършва тези действия, съдружниците нямат право на вето, т.е. те не могат да оспорват действията на управителя, освен ако не са предвидили такава възможност - това, което могат да направят поначало е да го сменят.
2.Действие на сделката за дружество с оглед на третите лица.
2.1.Представляване - съдружникът може да управлява (всеки по дефиниция/, но той не е представител поначало на останалите. Следователно, ако той сключва сделка с трето лице страна по сделката ще стане само той. Тъй като всеки има право да управлява и даден съдружник е извършил управително действие, а никой не се е противопоставил, останалите съдружници във вътрешните им отношения ще бъдат обвързани от това действие и те ще му дължат разноски, лихви и т.н., но няма да станат страна по сделката с третото лице и правата и задълженията по тази сделка ще настъпят само в патримониума на дадения съдружник. Във вътрешните отношения правата и задълженията по тази сделка ще се разпределят съобразно с дела на съдружниците (на всеки един). Възможно е обаче съдружникът, или управителят, който не е съдружник да е упълномощен от останалите съдружници. Тогава те са пряко обвързани от действията му и правата и задълженията се пораждат направо за тях.
2.2.Отговорността - поначало съдружниците не отговарят към третите лица за действията на този съдружник, който извършва съответното действие. В случай на упълномощаване обаче се отговаря. Но отговорността не е солидарна, защото такава солидарност не е предвидена в закона - тя е разделна и всеки съдружник отговаря според дела си в дружеството. Няма обаче никаква пречка да се уговори солидарност. Така че в случай на неизпълнение поначало, кредиторите на дадения съдружник могат да насочат изпълнението само върху дела на този съдружник (освен ако няма упълномощаване). И тъй като тези кредитори не могат да имат повече права от самия съдружник, който е техен длъжник, те не могат и да искат делба, както не могат поначало да искат и прекратяване на дружеството. Такива права има предвидени при търговското (събирателно) дружество, но при гражданското дружество - няма.
Прехвърляне на дял в дружество от един съдружник е възможно само със съгласие на останалите съдружници - това вероятно ще бъде една комбинация от цесия и прехвърляне в дълг.

Прекратяване на дружеството

Основанията чл.363/2:
Дружеството се прекратява:
а) с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно;
б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано;
в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и
д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.
Правилото за прекратяването на дружеството със смъртта на един от съдружниците - бк.В е диспозитивно: съдружниците могат да уговорят, че смъртта или прекратяването на ридическото лице на съдружника няма да доведат до прекратяването на цялото дружество.
Поставянето под запрещение е основание за прекратяване - вж. поръчката.
В случая на бк.Д прекратяването би следвало да стане по исков ред, вероятно и основателните причини могат да бъдат както виновно поведение на някой от съдружниците така и обективната невъзможност на някой от съдружниците да изпълнява своите задължения.
Когато се прекратява дружеството трябва да се разпредели имуществото и това поначало става чрез делба.
Възможно е, вместо да бъде прекратено дружеството, да бъде прекратено само участието на даден съдружник. Това може да стане главно в две хипотези:
1.При напускане на съдружник- Напускането може да стане с едностранно предизвестие. Но то е допустимо само, ако е уговорено. Иначе предизвестието води до прекратяване на дружеството. Никой друг не може да запази дружеството, напр. по съдебен ред, т.е. съдът не може да запази дружеството, ако съдружниците не са допуснали такава възможност, защото няма такова правило при гражданското дружество (при търговските дружества, събирателното дружество) има такава възможност.
2.При изключване на съдружник- Изключването не води до прекратяване на дружеството също само, ако това е предвидено в договора за дружество. Изключването поначало може да стане само по съдебен ред чрез иск от останалите съдружници, предявен срещу съдружника, който напр. не си изпълнява задълженията. Когато съдружник напуска или бива изключен също трябва да се извърши делба между него и останалите, така че да получи своя дял.
Поначало, извън случаите, когато даденият съдружник е внесъл в ползване вещи (ако той е внесъл дадени вещи той има ревандикационен иск за тях), ако е внесъл някакви други права, вещи - заместими или потребими, или пари делът е само паричен (на съдружника). Това важи както при напускане, при прекратяване на членствено правоотношение, така и при прекратяване на самото дружество - т.е. поначало той може да иска само парична сума и нищо повече.

Въпрос 81 - Спогодба

Правна уредба:

Чл.365. С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
С взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. В такъв случай прехвърлянето на тия права се извършва в определената за това форма.
Чл.366. Спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност.
Чл.367. Унищожаема е спогодбата, сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати за лъжовни.

Определение

Спогодбата е договор, с който страните си правят взаимни отстъпки и прекратяват съществуващ или избягват възможен правен спор.
Освен обикновената спогодба (договорът за спогодба, който е уреден в ЗЗД) има и още един вид спогодба - съдебна спогодба.

правна Характеристика

1.Двустранен
2.Възмезден
3.Комутативен - обемът на престациите на двете страни е известен в момента на сключването на договора.
4.Консенсуален - по начало.
5.Неформален - по начало.

Отграничение на спогодбата от:

Дарение и опрощаване

1.Спогодбата има двустранен характер, докато дарението и опрощаването поначало имат едностранен характер
2.При дарението и опрощаването няма спор, защото при дарението всъщност отказът от права може да бъде дарен или опрощаването може да бъде прехвърляне на права.

Новация

1.При новацията няма правен спор и няма взаимни отстъпки.
2.Новацията, за разлика от спогодбата няма обратно действие.

Страни по договора за спогодба

При спогодбата се извършват взаимни отстъпки, които могат да се изразяват в отказ от права и в поемане на задължения. Страните е необходимо да притежават разпоредителна способност и затова те поначало трябва да бъдат дееспособни. Но това не е достатъчно: напр. не всички пълномощници или представители могат да извършват и сключват спогодба, а само изрично упълномощените за това. Кредиторите не могат, ако упражняват правата на своя длъжник с косвен иск, да сключват спогодба относно тези права, защото те нямат разпоредителна способност.
Предпоставка на спогодбата е наличието на правен спор. Този правен спор не е необходимо да е обективно сериозен. От друга страна не е необходимо да има заведено дело, за да може да се сключва спогодба.
Съгласието относно съдържанието му - взаимните отстъпки, на които страните се съгласяват - представляват отказ от първоначално правно твърдение и е възможно тези отстъпки да представляват отказ от съществуващо право или поемане на несъществуващо задължение. Това не винаги е така, но много често. Взаимните отстъпки са средство за постигане на една цел, която страните желаят, а именно - установяване на безспорност в техните отношения и към това е насочено съгласието им.
Няма значение дали взаимните отстъпки са еднакви по стойност.
Съгласието при спогодбата може да страда от пороци (чл.366).Така че, ако правата, относно които се постига спогодба произтичат от договор, който е нищожен поради противоречие със закона спогодбата също е нищожна. Това правило е реминисценция от миналото: и да го нямаше щеше да е безспорно, че е така. щом самите права, които са предмет на спогодбата произтичат от нищожен юридически факт очевидно е, че и спогодбата ще е нищожна.
В чл.367 е уредено и едно основание за унищожаемост. Текстът е архаичен, но става дума за това: спогодбата е сключена въз основа на някакви документи, които по-късно са били признати, очевидно от съд и то вероятно от наказателен съд, за неистински. Основанието на практика е едно приложение на общите основания за унищожаемост на сделката поради измама или грешка, тъй като именно в тези два случая, когато има неистински документи, страната, чиято воля е била опорочена може да иска унищожаването на договора.

Предмет на спогодбата

1. Движими вещи
2. Недвижими вещи
3. Вземания
4. Бъдещи вещи
5. Чужди вещи
6. Пари
7. Предмет на спогодбата не могат да бъдат лични права - напр. спогодбата не може да има за предмет гражданското състояние на едно лице; семейните права също не могат да бъдат предмет на спогодба.
Поначало спогодбата има за предмет правата, които са предмет на спора. Възможно е обаче, страните, когато постигат спогодбата да постигнат и съгласие относно някакви права, които не са били предмет на спора с цел да уредят своите отношения:
1.Напр. едно лице е собственик на недвижим имот и това от фактическа и правна гледна точка да е така. Възможно е обаче някакво друго лице да претендира права върху същия имот. И тогава, макар че собственика е първото лице, то за да запази имота (може би, защото няма достатъчно доказателства или защото иска да избегне скъпия процес) прехвърля на лицето, което оспорва неговите права върху имота някакъв друг имот. В този случай е възможно, макар че другия имот не е предмет на спора, самата спогодба да породи, прекрати или измени права, които не са били предмет на спора (чл.365/2). Разбира се това първо лице може и да не е със съвсем сигурни права - това е въпрос, който ще се установява.
2.Напр. друго - прието в съдебната практика: едно наследство - и двама наследници. Наследството може да се подели реално, т.е. има вила и кола. Възможно е страните да се спогодят така, че единият от наследниците да вземе и вилата и колата, а другият - сума пари или някаква друга вещ, която не е била предмет на спора. В тези случаи спогодбата засяга права, които не са били предмет на спора и по своята същност много прилича на някаква продажба, защото не само че се установява безспорност, но се прехвърлят и някакви други права, които не са били предмет на спора, за да се постигне това състояние на безспорност.
Именно в такива случаи законът изисква спогодбата да бъде извършена в съответната форма за прехвърлянето на онова право, което не е било предмет на спора. Напр. ако има недвижим имот и кола и се спори за тях, тъй като всеки един от сънаследниците би могъл да вземе някаква вещ (възможна е някаква реална подялба), но тъй като едната от страните взема и двете вещи, а другата получава сума пари това по същество е не само спогодба, но и някаква продажба или някаква друга сделка. Затова в такъв случай няма да бъде достатъчно да се сключи една спогодба, но трябва правата да се прехвърлят с нотариална форма (ако има кола - с писмена форма с нотариална заверка на подписите. Това следва от чл.365/2 ЗЗД.
Иначе спогодбата поначало е неформален договор, но ако засяга вещни права върху недвижими имоти, тя трябва да бъде вписана в нотариалните книги (извън разгледаните случаи, в които тя има и транслативен ефект). Преди да се спази тази форма, която е необходима за прехвърлянето на права, за които законът изисква специална форма и които не са били предмет на спора спогодбата може да има за тях значението на предварителен договор. Това предвижда ВС в ТП 7 от 1993 г. на Пленума.

Действие на спогодбата

Множество спорове и колебания в съдебната практика.
1.Декларативно действие - това означава, че двете страни се задължават да считат правното положение, което са уредили със спогодбата за безспорно и то обикновено от момента на възникването на правата, а не от момента на сключването на спогодбата (с обратна сила).
2.Регулиращо действие - страните се задължават да спазват занапред поведение, което отговаря на установеното със спогодбата положение, т.е. те се задължават да не оспорват за в бъдеще установеното положение и да не вършат каквито и да било други действия, които са в противоречие с това установено положение.
3.Преобразуващо действие - то е налице тогава и дотолкова, доколкото договорно установеното положение се отклонява от действителното положение. Това преобразуващо действие е обратно, т.е. отказът от права и поемането на задължения поражда действие от възникването на тези права и задължения, а не от момента на сключването на спогодбата.
4.Транслативно действие - често го има, когато спогодбата засяга правоотношения, които не са били предмет на спора., т.е. могат да се прехвърлят права, които не са били предмет на спора (вж. по-горе). Въпросът за това дали спогодбата трябва да има транслативно действие или не е спорен.

Съдебна спогодба

Вж. Сталев.

Потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със сила на присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатото съглашение.
Съдебната спогодба е смесен фактически състав. Тя включва три елемента:
1.Договор за спогодба - вж. всичко по-горе. Особеността е, че този договор изисква особена форма за действителност и тя е протокол от съдебното заседание, т.е. тази спогодба трябва да бъде вписана, включена в протокола за съдебното заседание.
Два акта на съда:
2.Определение за потвърждаване на спогодбата - това определение по своята същност е охранителен акт, с него не се разрешава правен спор, а съдът само потвърждава спогодбата, извършвайки една проверка за законосъобразност и ако спогодбата отговаря на изискванията на закона съдът я потвърждава с определение. Но той не може да се произнася по същество, той не може да отказва сключването на спогодба, напр. защото тя е неизгодна за една от страните;
3. Определение за слагане край на делото. - съдебната спогодба се ползва със сила на присъдено нещо или с действие, което прилича на тази сила (спор). Общо взето, ако спорът се разреши със съдебна спогодба въпросът не може да бъде вече пререшаван от съда по правило.

Установителен договор

Установителният договор не е уреден. Той прилича на спогодбата, но за разлика от нея при него липсва воля за взаимни отстъпки. Този договор е насочен към установяване единствено на действителното правно положение. Затова той има декларативно и регулиращо, но не и преобразуващо действие.
Въпрос 82 - Договор за поръчка

Правна уредба:

Чл.280. С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия.
Чл.281. Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.
Чл.282. Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за запазване интересите на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.
Чл.283. Довереникът трябва да извърши възложеното му действие лично.
Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.
Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.
Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.
Чл.284. Довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.
Довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.
Чл.285. Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати направените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.
Чл.286. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено.
Чл.287. Договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник.
Чл.288. Оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение.
Ако изпълнението на поръчката стане невъзможно, доверителят трябва да заплати на довереника направените от него разноски и възнаграждение съответно на извършената работа.
Чл.289. Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.
Чл.290. Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.
Чл.291. При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице, наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите й.
Чл.292. Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя.
Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.
Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.

Определение

Договор, по силата на който доверителят (мандант) възлага, а довереникът (мандатар) се задължава да извърши за сметка на доверителя определени правни действия.

Правна характеристика

1.Едностранен - възникват задължения само да довереника. Договорът може да стане несъвършено двустранен договор, ако в хода на изпълнението на поръчката довереникът претърпи вреди или понесе разноски.
2.Безвъзмезден – доверителят не дължи на довереника възнаграждение. Това правило има диспозитивен характер. Страните могат да уговорят възнаграждение - договорът става възмезден и двустранен.
3.Консенсуален .
4.Неформален. Но чл.292/3: Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.
При така уредената хипотеза договорът е формален.
5.Договорът е свързан с личността на довереника, която е съществен елемент от съдържанието на договора. Поначало довереникът не може да възлага другиму изпълнението на поръчката (смъртта на довереника прекратява договора).

Предмет на договора

Извършване на правни действия (не е изрично посочено в закона, но е безспорно в практиката и в теорията). Тези правни действия могат да бъдат:
1.Сделки
2.Юридически постъпки - напр. извършване на плащане

Въприс 83 - Действие на договора за поръчка. Задължения на довереника

1.Да изпълни поръчката като добър стопанин. Той е длъжен да я изпълни лично. Той може да се замести само в две хипотези:
1.1.ако е налице съгласие на доверителя;
1.2.ако заместването е станало необходимо за запазване интересите на доверителя и от неизвършването му доверителят би претърпял вреди. В този случай довереникът е длъжен да уведоми незабавно доверителя. Той отговаря лично и тази отговорност има две различни основания в двете различни хипотези:
ако на довереника не е било позволено да се замества, той отговаря за действията на своя заместник като за свои действия;
ако му е било позволено да се замества, той отговаря за лошия избор, т.нар. culpa in eligendo.
И в двата случая тази отговорност е виновна и почива на собственото виновно поведение на довереника.
2.Довереникът поначало не може да се отклонява от поръчката. Може да се отклони от поръчката винаги, когато условията при отклонението са по-благоприятни за доверителя, т.е. поначало поръчката винаги се смята сключена, уговорена при възможно най-благоприятните условия за доверителя.
Когато условията не са по-благоприятни от уговорените също е възможно отклонение, ако това е необходимо за запазване на интересите на доверителя и не може да бъде взето неговото съгласие.
3.Довереникът е длъжен и да се съобразява с всички допълнителни нареждания на доверителя.
4.Да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.
5.Да пази повереното му имущество и имуществото, което е придобил в изпълнение на поръчката.
6.Длъжен е да се отчете и да предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката или да даде сметка.

Елементи на задължението:

1.Да се отчете, да даде сметка - т.е. трябва да изложи пред доверителя всички приходи и разходи, цялата сметка. Трябва да отчете:
1.1.Актив:
1.1.1.приходите от изпълнението на поръчката. В тези приходи се включва всичко, което довереникът е получил от третите лица в изпълнение на поръчката. Но в актива не се включва онова, което довереникът е придобил на някакво лично основание: напр. ако довереникът е получил някаква комисионна или някакъв бакшиш, той не е длъжен да отчита тези суми на доверителя, той може да отговаря за неизпълнение на своето задължение, но не е длъжен да отчита тези суми. Ако обаче довереникът е получил нещо в повече от уговореното, но във връзка с изпълнението на поръчката, той е длъжен да го отчете. Това не се отнася обаче до случая, в който са заплатени в повече суми в грешка - налице е неоснователно обогатяване и тогава се минава по общия ред;
1.1.2.всичко онова, което е получил от доверителя в изпълнение на поръчката;
1.1.3.в приходите довереникът трябва да отчете и всички вреди и всички насъбрани приходи, които всъщност са в тежест на доверителя.
1.2.Пасив:
1.2.1.всички разноски;
1.2.2.всички лихви върху разноските;
1.2.3.всички вреди, които довереникът е понесъл в изпълнение на поръчката;
1.2.4.онова, което той вече е върнал на доверителя.
2.Да върне, да предаде онова, което е получил в изпълнение на поръчката - документите, които са издадени във връзка с изпълнението на поръчката;
3.Да прехвърли правата и задълженията по поръчката, но това задължение е налице само в случай, че довереникът е действал от свое име, защото ако е действал от името на доверителя всички права и задължения се пораждат директно в неговия (на доверителя) патримониум и не е нужно да има отчетна сделка. Тази отчетна сделка се урежда по общите правила: напр. ако довереникът е придобил недвижим имот, той трябва да го прехвърли на доверителя с нотариален акт, ако е действал от свое име (ако е придобил вземане - чрез цесия; ценна книга - по съответния ред; лек автомобил - чрез писмен договор с нотариална заверка на подписите).

Конкуренция на права та на довереник и доверител с оглед на третите лица

Тази конкуренция възниква в случай, че довереникът действа от свое име.
Правилото е чл.292/2 ЗЗД:
Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.
Тази разпоредба поставя една фикция, тъй като преди прехвърлянето, преди отчетната сделка, правата, които довереникът е придобил се смятат за права на доверителя за определени лица и в определени случаи.
Независимо че няма извършена отчетна сделка, правата, които довереникът е придобил от третите лица по изпълнителната сделка се смятат за права на доверителя във вътрешните отношения довереник-доверител спрямо недобросъвестните трети лица и спрямо недобросъвестните кредитори на довереника. А недобросъвестни са онези лица и кредитори, които знаят, че довереникът действа за друг. Нещо повече: правата, които довереникът е придобил се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, предхождаща налагането на запор. Това правило е създадено за защита интереса на доверителя пред този на кредиторите на довереника.
1.Без значение е момента, в който възниква недобросъвестността, защото по принцип има едно общо правило, което казва, че последваща недобросъвестност не вреди, т.е. ако едно лице е било добросъвестно напр. в момента на установяването на владението, то дори да стане недобросъвестно по-късно: не губи от това. Обаче това правило няма действие в хипотезата на чл.292/2: ако третите лица станат недобросъвестни по-късно, след сключването на изпълнителната сделка за тях ще важи това правило.
2.Третото изречения на ал.2: Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. Това изречение има значение само относно движимите вещи. При недвижимите имоти важи конкуренцията между вписването на нотариалния акт по отчетната сделка и възбраната от кредиторите.
3.Правилото на чл.292/2/изр.2, 3 и 4 се отнасят само за придобитите права, но не и за задълженията.
4.Смята се, че в случаите когато правата се смятат за права на доверителя третите лица имат пряк иск срещу него.

Задължения на доверителя

1.Ако довереникът е понесъл някакви разноски доверителят е длъжен да му ги заплати. Вземането за разноски става изискуемо поначало след понасянето на разноските, но е възможно да се уговори авансиране. Освен това се дължат и лихви върху разноските по силата на правилото на чл.285 (става дума за законна лихва): Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати направените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.
Законната лихва не е мораторна по своята същност, тъй като доверителят не е изпаднал в забава. Това е един от случаите, в които се дължи законна лихва "в изрично посочените в закона случаи".
2.Доверителят е длъжен да заплати обезщетение за понесените от довереника вреди. Разграничаването между вредите и разноските: за разлика от разноските се смята, че вредите имат случаен характер, т.е. това са разноските, които са понесени от довереника, но имат извънреден и случаен характер. Те може и да не са така тясно свързани с изпълнението на самата поръчка, но при всички положения трябва да има пряка причинна връзка между вредите и изпълнението на поръчката.
Смята се, че доверителят дължи обезщетение само за претърпените загуби, а не за пропуснатите ползи. Това виждане е основателно: идеята е, че в основата на всички тези вземания, които има довереника спрямо доверителя (вкл. и вземането за обезщетение за вреди) стои не принципа за непозволено увреждане, а принципа за забрана на неоснователното обогатяване. Това изрично не е посочено, но така се приема в литературата, а такъв е бил и текста на стария ЗЗД, откъдето е заимствано това правило (там се говори само за загуби). Има специални правила за посочените вземания - чл.288

Въпрос 84 - Прекратяване на поръчката.

Специални способи за прекратяване:
1.Смъртта на довереника или доверителя - договорът за поръчка е свързан с личността на страните.
2.Поставянето под запрещение на довереника или доверителя. В закона не е казано поставянето под какво запрещение прекратява поръчката по право, но като че ли доминира виждането, че само поставянето под пълно запрещение прекратява договора по право, но въпросът е спорен.
3.Прекратяването на личността на юридическо лице. Когато довереникът или доверителят е юридическо лице, с прекратяването му също се прекратява договора за поръчка.
В тези случаи, когато договорът се прекратява по право се прекратява правоотношението, прекратяват се правата и задълженията занапред, и съответно не се дължи тяхното изпълнение занапред, за в бъдеще. Но задълженията, които са възникнали до този момент остават и тяхното изпълнение може да се иска на общо основание, вкл. то може да се наследява (напр. вземането за разноски, за вреди и т.н.).
С цел да бъдат защитени страните при тези основания за прекратяване чл.291 ЗЗД създава едно специално правило, което предвижда, че в тези случаи наследниците или правоприемниците или настойника и попечителя или ликвидатора “трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите й.". Ако те не направят това вероятно ще възникне едно вземане за вреди, ако такива са претърпени по общия ред.
4.Оттегляне и отказ. Оттеглянето се извършва с едностранно изявление на доверителя, а отказът с едностранно изявление на довереника. Това са едностранни, неформални изявления, които произвеждат действие за в бъдеще. Тези изявления трябва да се различават от изявленията за разваляне. Тъй като оттеглянето или отказът от поръчката могат да застрашат интересите на насрещната страна законодателят е създал няколко специални правила, които да гарантират този интерес:
4.1.Чл.289 ЗЗД: Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.
Отказ може да се прави доколкото е основателен. А кога е основателен е фактически въпрос - напр. ще е основателен, ако не се заплащат навреме разноските, или ако трябва да се авансират; разноски, тъй като самият довереник няма средства, за да ги покрие.
Изисква се и довереникът своевременно да уведоми доверителя за своя отказ.
Ако тези две предпоставки не са налице довереникът дължи обезщетение за вреди.
4.2.Чл.290 ЗЗД: Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.
Ако довереникът продължава да изпълнява поръчката без да знае и без да е могъл да узнае за оттеглянето и доверителят е обвързан от действията му. Поначало оттеглянето на поръчката произвежда действие не от момента на извършването си, а от момента на узнаването от довереника или от момента, в който той е могъл да узнае.

Въпрос 85 - Отграничения на договора за поръчка от упълномощаването, комисионния и спедиционния договор и персоналната симулация. Отграничения от договора за изработка.

Упълномощаване

1.Упълномощаването е едностранна сделка, а поръчката е договор (двустранна сделка).
2.Поръчката урежда вътрешните отношения между упълномощителя и пълномощника, докато упълномощаването урежда отношенията между третите лица и упълномощителя (поначало).
3.При упълномощаването пълномощникът няма никакви задължения, той има само право да извърши дадено действие, а именно онзи юридически факт, който създава задължение е договорът за поръчка.
Възможно е поръчката да бъде съчетана с упълномощаване. В такъв случай е налице пряко представителство и всички правни действия, които довереникът и едновременно с това пълномощникът извършва настъпват директно в патримониума на доверителя/упълномощител. Но е възможно поръчката да не е съчетана с упълномощаване, т.е възможно е довереникът да действа от свое име. В този случай се говори за косвено представителство.

Комисионен и спедиционен договор

Комисионния имат за предмет сключването на една или няколко сделки, а спедиционния на договор за превоз и свързаните с него договори за услуги (натоварване, разтоварване и др.)

Изработка

1.Договорът за изработка е двустранен и възмезден, докато поръчката поначало е едностранен и безвъзмезден.
2.При поръчката поначало довереникът действа за сметка на доверителя и рискът е за доверителя, докато при изработката е обратното: там поначало изпълнителят действа за своя сметка и на свой риск.
3.Изработката не е така тясно свързана с личността на изпълнителя - възможно е да се уговори личността на изпълнителя да бъде съществен елемент от съдържанието на договора, но поначало това не е така.
4.Изработката има за предмет материални действия, докато поръчката има за предмет – правни действия.

Трудов договор

1.Трудовият договор има за предмет работна сила, докато поръчката им за предмет извършването на някакви определени, обособени правни действия.
2.Трудовият договор може да има за предмет извършването на материални действия, а при поръчката това не е допустимо.
3.При трудовият договор работникът или служителят е в зависимост, той извършва престацията по договора под ръководството на работодателя и поначало не разполага със самостоятелност. При договора за поръчка тази зависимост е много по-малка.
Тези разграничения са важни с оглед практическото поставяне на въпроса с оглед на данъчното облагане - дали е налице от една страна поръчка или изработка (граждански договори) или е налице трудов договор.
Въпрос 86, 87 и 88 - Неоснователно обогатяване. Кондикции за връщане на неоснователно престиране

Искове за такова неоснователно обогатяване, което е настъпило чрез престация, пряко от солвенса на акципиента, но тази престация се е оказала без основание и затова ще трябва да бъде върната, да бъде репетирана, реституирана на солвенса.

Правна уредба:
Чл.55 - 58 ЗЗД.

Тези текстове уреждат веднъж хипотезата, фактическият състав, от който възниква кондикционната претенция и втори път съдържанието на тази претенция, на правоотношението, на задължението на акципиента да върне нещото, какво да върне, да даде на солвенса.

Фактическият състав е уреден в чл.55 и 56 ЗЗД. Специални правила относно съдържанието на задължението на обогатилия се съдържа чл.57 и 58 ЗЗД.

Връщане на даденото без основание, при отпаднало и неосъществено основание

Чл.55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.

Хипотезата на чл.55 съдържа три фактически състава, пораждащи кондикционни вземания, кондикционни претенции.
1.Престирано и получено от акципиента без основание (condictio sine causa). Понеже основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма валидно правоотношение между солвенса и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и задържането и от страна на акципиента:
1.1.когато сме престирали нещо по един нищожен договор;
1.2.когато сме престирали нещо въобще без договор;
2.Неосъществено основание (condictio causa data non secuta) - една неосъществена кауза:
2.1.престиране по един договор под отлагателно условие, което не се е сбъднало;
2.2.предварително престиране с оглед сключването на един договор, който се оказва несключен;
2.3.дарение с оглед бъдещия брак между две лица, който брак не се осъществява.
3.Престиране с оглед отпаднало основание (condictio ad casam finitam) - искане за връщането на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо, което не съществува:
3.1.платили сме по една унищожаема сделка и тя е била унищожена;
3.2.при сбъднато прекратително условие по отношение на задължението, което сме изпълнили;
При разваляне на договора с обратна сила - всъщност ние нямаме друго правило, по силата на което ще уредим реституцията при развален договор, освен чл.55 ЗЗД - фактически състав на тази хипотеза е отпадането с обратна сила на задължението на валидното правоотношение, което иначе крепи разместването и позволява на акципиента да запази полученото от солвенса. Трябва да се подчертае обаче, че реституциите при недействителни договори у нас са легално изведени в чл.34 ЗЗД. Навремето това бе направено с оглед конкуренцията между конфискация и реституция, за това да не се прилага общия текст на чл.55, а да се прилага чл.34 - сега е махната конфискацията, но текстът си звучи: Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея. Този текст е специален по отношение на чл.55 ЗЗД, защото текстът на чл.55 се отнася не само до недействителни, но и до други, разгледани вече случаи. Така че реституцията, кондикцията във връзка с нищожен или унищожен договор ще се урежда от чл.34, а не от чл.55 ЗЗД. С признаването на договора за нищожен едва тогава възниква кондикцията, което значи че възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се приложи възражението за неизпълнен договор в по-тесния му обем.Чл.55/2: Не може да иска връщане онзи, който  съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Тази алинея създава едно отрицателно условие или по-скоро една хипотеза, при която кондикцията при условие на чл.55/1 е изключена. Когато имаме плащане без правно задължение, без тази правна обвързаност, която схващаме като основание за плащането и която изключва неоснователното обогатяване, но въпреки това не можем да искаме връщането, въпреки това кондикцията е изключена. Изпълнилият нравствения си дълг съзнателно няма кондикцията.
Какво е нравствен дълг ? Нравствен дълг е част от голямата група на естествените задължения, пример за тях. Естествените задължения са изродените, несъвършените задължения: напр. погасено по давност вземане - с погасена претенция и длъжникова отговорност; задълженията, погасени поради несъстоятелност и конкордат - когато е обявена една несъстоятелност и тя приключи с осребряване на цялото имущество на длъжника-търговец всички негови кредитори участват в тази несъстоятелност и се удовлетворяват съразмерно с това, което се е получило от осребряване на имуществото. На практика те пият за част от вземането си една студена вода. Тази част обаче се погасява правно и те вече няма как да я претендират, защото длъжника (дружеството) е ликвидирано или обявеният в несъстоятелност и ликвидация търговец е загубил търговското си качество, ако е бил едноличен търговец. Но тази останала част тежи като един естествен дълг върху търговеца. По същият начин, когато несъстоятелността е била предотвратена чрез един конкордат, който е един договор между кредиторите и лицето, чиято несъстоятелност се търси или което може да бъде обявено в несъстоятелност, там също се правят някакви отстъпки и се намаляват при някакви условия вземанията, които се претендират и се разсрочват. Частта, с която са намалени се оказва в същото положение на естествени задължения. Извън тези задължения, които излиза, че някога са били съвършени, истински правни задължения, снабдени с претенция и отговорност има и задължения, които се смятат въобще естествени и никога не са имали претенция или отговорност, т.е. били са един дълг на чест. Такива са задълженията от игра на карти и залог. Изглежда обаче модерното право към категорията на тези изброени естествени задължения, които по някакъв начин са уредени, прибавя и нравствените задължения - такива, които не съществуват като правни задължения въобще. Според Анри Капитан естествено задължение има всякога, когато някой е задължен да плати не под принудата на правото, и не за да прояви щедрост и направи дарение, а за да изпълни повелята на един дълг на съвест и чест. Апостолов: в модерното право естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено правно действие е soluti retentio, възможността да бъде задържано това, което е дадено като изпълнение на едно естествено задължение, или отказът на закона да даде кондикция за връщане на това, което е дадено в изпълнение на едно естествено задължение. Чл.142/2 от стария ЗЗД е имал следният текст: Повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно платени. Оказва се обаче, че съществува една значителна разлика между този отменен вече текст и днешният текст на чл.55/2 ЗЗД. Единият говор за естествени задължения въобще, при това за доброволно, а не за недоброволно платени задължения, макар тълкуването му понякога да се доближавало до онова, което днес ще трябва да схващаме по чл.55, а днешният текст говори за съзнателно изпълнен нравствен дълг. В този смисъл днешният текст е по-близък до §814 BGB, който също въвежда понятието за нравствен дълг и говори за естествено задължение.
Разликата между двата текста на ЗЗД може да се разбере като се има предвид правилото на чл.118 ЗЗД: Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Оказва се, че за тези естествени задължения, които са погасени по давност ние имаме специален текст и режим. Разликата в отношението на законодателя е очевидна: погасеното по давност задължение, ако е изпълнено доброволно, независимо от това - съзнателно или не, независимо от това дали се знае, че можете да се позовете на давността, но не сте се позовали, защото това е обидно, искате да го платите като дълг на чест, или просто не сте знаели, че можете да се позовете на тази давност нещата са безразлични: този който плаща доброволно погасения по давност дълг плаща валидно. Обратно - за да е изключена кондикцията по отношение на други естествени задължения, и в частност на моралните, на нравствените задължения, ще трябва по чл.55/2 другата страна да установи, че ние съзнателно сме изпълнили един нравствен дълг. Ако по погрешка сме изпълнили един нравствен дълг, смятайки го за валиден, за правен дълг, тогава ще можем да имаме кондикция. Нравственият дълг - това ще е даването на нещо, което правим съзнателно знаейки, че не сме длъжни правно да го дадем, съзнавайки освен това, че не правим дарение, проявявайки щедрост, а единствено, за да изпълним една повеля на чест и нравствен дълг и съвест. Класически пример за такива задължения на чест и съвест е задължението на родителите да грижат за децата си, да им подсигурят възможности за просперитет, независимо от това на колко години са децата. Издръжката се дължи до 18 години, но родителите имат морален дълг да се грижат да тях докато могат. Така не могат да искат парите, дадени на децата напр. за да учат като дадени без основание. Друг пример за нравствен дълг е платената на контрольора глоба.

Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщане на вещ. Връщане на даденото на недееспособен.

Грешка

Чл.56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.

Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, или с оглед на отпаднало основание, от исковете по чл.55.
По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка. По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово - напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки, че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото.
Нужно е да съществува грешка, защото ако солвенсът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл.56 ЗЗД. Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа (или му го дава) и в другата хипотеза - е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая? Може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством това плащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.

Вещ.

Чл.57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл.57 не е излишен, защото може да не са налице предпоставките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иска по чл.108 ЗС. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст - тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствие то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи, само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери е инспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл.57 е необходим, само защото за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикационен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи (нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо). Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи е в чл.55, но чл.57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От тази гледна точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция - той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходвана и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл.73 да е по различна и да урежда възраженията по един ревандикационен иск, то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента (дали срещу него се води вещен или кондикционен иск). Това напрежение трябва да бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път, а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен.
Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.

Недееспособен.

Чл.58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.

Чл.58 ЗЗД - той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може, защото искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност, поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това, което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на недееспособен акципиент.
Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва общо правило за размера на кондикцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения, когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало основание и т.н. Какво ще се връща - капиталът, лихвите, откога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор.В стария чл.52 е бил уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че крадецът е винаги в забава - не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването (знае, че получава нещо без основание) той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario: когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по-общо положение и от гледна точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиента, когато е добросъвестен. Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покана при извъндоговорно задължение е отнесено от чл.54/3 единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиента правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиентът, когато е получил неоснователно пари ще дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана - откогато сме предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота, която няма как да се преодолее във вреда на акципиента.
Въпрос 89 - Неоснователно обогатяване по чл. 59

Субсидиарният иск actio de in rem versa (правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на думата).

Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

Правилото е субсидиарно. Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип. Като принцип правилото на чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване - в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове.

Предпоставки

1.Трябва да е налице обогатяване
2.Трябва да е налице обедняване
3.Да има връзка между тях - текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: за сметка на обедняването на друг.
Тези предпоставки обаче са твърде общи - тях можем да открием на практика в редица други текстове (в специалните, които изключват приложението на чл.59), както бихме могли да ги открием и в кондикциите, макар нещата там да са насочени по-скоро към формалното разместване, към престирането, а не към резултата единият да е станал по-богат, другият - по-беден.
Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува принципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст.

Някои примери на специални искове:

1.Чл.55 ЗЗД;
2.Чл.56 ЗЗД;
3.Чл.73 ЗС - ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика – подобренията. Който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД;
4.Чл.421 ЗЗД - менителнично неоснователно обогатяване;
5.Чл.127/2 ЗЗД - регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни длъжници;
6.Чл.155/2 ЗЗД - регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители;
7.Чл.143 ЗЗД - регрес на личния, нормалния поръчител;
8.Чл.344 ЗЗД - регрес на застрахователя срещу деликвента, който е причинил застрахователното събитие като трето лице;
9.Чл.54 ЗЗД - регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение;
10.Чл.49 ЗЗД - регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което той отговаря (работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа).
11.Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те разглеждат връщането на разноски:
11.1.чл.245 ЗЗД при заема;
11.2.чл.254 ЗЗД при влога;
11.3.чл.285 ЗЗД при поръчката.
12.Чл.364 ЗЗД - претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е направил за сметка на дружеството;
13.Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество;
14.Чл.28 СК - правилата за определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност;
15.Чл.29 СК - претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод;
16.Чл.12/2 ЗН - приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя стойността на наследственото имущество;
17.В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя.
Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59 ЗЗД.
Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от многото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова в светлината на изключенията. Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка престация от страна на солвенс към акципиент, нямаме даване без основание. Механизмът на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по-усложнен, той може би ни прилича на това, което става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно (нравствен дълг) както е при кондикциите.

Какво означава "обогатяване"?

Обогатяване е налице:
1.При увеличаване на актива - обогатилият се е придобил нови права или е увеличена стойността на досегашните му права (върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са сложени мраморни плочи).
2.При намаляване на пасива - някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил, макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нараснало, защото е намален пасивът ми.
3.Спестяване на разходи - спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да постигна това състояние, но за сметка на разходи, които е направил някой друг.
Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така, защото имуществено се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза (спестяване на разходите) изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по-самостоятелно значение. Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване когато са спестени разходи за получаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили: нямаше да направя тези разходи, за получаване на това удоволствие, което сега получавам на базата на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални разходи, които щях да направя - нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално (изпитал съм някакво удоволствие, без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам това удоволствие). Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза, много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз не съм се обогатил имуществено, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21 литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на съветската практика (стр.145 – Големинов): един театър организира чрез гастроном разпращането на скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най-известните артисти в този театър. По погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от изпиването на питието, а не разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави. Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг (разумно), че не е налице обогатяване, макар някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване.
Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на примера на Йеринг.

Какво означава "обедняване"?

1.Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото на обеднилия се (на условно наречения "солвенс", тъй като тук нямаме пряка престация). Нещо излиза от актива на обеднилия се - той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което намалява наличните си авоари.
2.Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за увеличение на актива. Идеята, че е основателното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива (lucrum cesans) е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед непозволеното увреждане или договорното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или чл.12/2 ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да става твърде внимателно - не може просто поради тази причина, a priori да кажем, пропуснатото увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за безвъзмездно дадени услуги, за които иначе трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би могъл да бъде представен и в по-друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в която можем да достигнем до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя клиент, в резултат на което той решава казуса на своя клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари - не, защото задалият казуса на е мой клиент. Вярно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така че може да се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този, който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по-голям.- налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в другаде изглежда много по-реална и по-сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно.
В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да съществува и обогатяване и връзка между тях. А и в тези гранични хипотези, това което е окончателно за конкретния случай ще реши въпроса е всъщност здравото за право и справедливост, за здрав смисъл, което юристите ще проявят в конкретния случай. Вярно е, че това не се култивира лесно.
Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини:
нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме съгласно правилата на чл.20;
уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива;
нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други усложняващи фактори.
Няма приложима винаги истина.
3.Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем при иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от патримониума на обеднилия се:
3.1.няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил;
3.2.няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника;
3.3.няма регрес (суброгация) реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е платил вместо длъжника, за да освободи този имот;
3.4.няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжници, само защото е солидарен длъжник - ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част във вътрешните отношения.
Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се (за когото се питаме дали реално се е обеднил) е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този актив, ще ни направи по-предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме други блага: тогава можем да се замислим и кажем - някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки тези пари. Тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса.
Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми:
увеличаване на актива;
намаляване на пасива;
спестяване на разходи, които биха били (можем да очакваме, че ще бъдат) направени. Но обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването.
Безспорно релевантната форма на обедняването е:
намаляване на актива;
пропуснатото увеличаване на актива и увеличаването на пасива са спорни като ралевентни форми. При съмнение по-скоро трябва да ги откажем, отколкото да им дадем правно значение.

Връзката между обогатяване и обедняване

Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива (Берон), както и по-старата практика (Анри Капитан), приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност (договорна или деликтна). Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обогатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка.
От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта е много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област - на неоснователното обогатяване.
Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина  следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно. От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото, че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите.
Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен, не изискват причинна, а някаква друга връзка.
Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.
Каква е връзката? Може да се определи като "особена непричинна връзка". Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка? Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила - едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин "генетична". Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги "отпушва". Тази връзка не е "по права линия", не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те по някакъв начин са в "съребрена връзка" и имат общ праводател, общ родоначалник - "врътването на кранчето". Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна.
Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е: обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани. Какво значи "непосредствено" не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят. Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче - това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко.
Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът "даване на издръжка", "поддържане на внучето" е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда "и аз съм човек". Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял (защото не е дал нищо от себе си). От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:
едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване;
да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да търсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди - съм спестил този разход и съм се обогатил. Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче цялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост (тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването). В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 е субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.
Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за оборването му принадлежи на Василев и Големинов.
Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост - но в Германия не е така.

Съдържание на задължението за връщане

"Основанието" - това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук.
Когато обогатяването на един е станало без основание, "по друг начин", вън от горните случаи, вън от престациите, за които ни дават кондикции, за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.
Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването или обедняването, но не повече от обогатяването.
Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по-ясно можем да кажем: "по-малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването".
От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил.
От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил, но в никакъв случай - не повече от онова, с което ищеца е обеднял.
Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по-малката от двете стойности.

Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска?

Възможни са две теории:
1.Актуалното обогатяване - състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно обогатяване.
2.Историческото обогатяване - стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по-голяма.
Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното обогатяване: §818/3 BGB – “обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен”, но текстът продължава и казва, "но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност, изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия”. Напр. изял ябълката, след като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н. У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД:
Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.
От него се изважда аргумент в полза на теорията за актуалното обогатяване. Всъщност текстът на чл.57 се отнася до кондикциите, но поради липсата на специално правило по чл.59 и настояването, че искът не може да надмине обогатяването, би следвало да го имаме предвид. Но въпреки всичко, при наличието на такъв светъл пример от чуждото право и при наличието на чл.57, който може да ни даде опора, въпреки и стария ЗЗД у нас Големинов, а и някои съдебни решения приемат обратния възглед: че релевантно е историческото обогатяване, т.е. стойността на обогатяването към момента на настъпване на разместването.
Конов: принципът трябва да бъде актуалното обогатяване, защото иначе бихме взели нещо, което не съществува към момента у акципиенса. Все пак, тълкувайки и в светлината на чл.57, ако намаляването на обогатяването, изчезването на ползата е станало при недобросъвестен акципиент, след като е бил поканен за връщане, след като знае, че държи нещо, което не му се следва и това е станало с неговите действия - в такъв случай бихме могли да се върнем към един по-раншен момент. Разбира се ще се върнем към този раншен момент при наличието на всички останали предпоставки. Във всеки случай идеята за актуалното обогатяване прозира и в примера с бирата. Към момента, в който аз съм получил бирата, аз наистина имам един увеличен актив със стойността на това буре. Но в по-късния момент, когато се предявява претенцията аз съм изпил това буре и видно е, че имуществото ми не е увеличено с неговата стойност, с неговата цена. И понеже съм направил това, без да съм знаел и без да мога да бъда упрекнат, аз не виждам основание да се иска от мене да платя бурето. Оказва се, че аз съм спестил само един разход да придобия бурето, но никога иначе не бих си го купил.
Така че изглежда компромисът между двете теории е превесът на първата (на актуалното обогатяване) с някакви концесии по отношение на втората, когато можем да упрекнем в някаква измама или недобросъвестност акципиенса.
Но можем да се запитаме: заплащането на тази по-голяма стойност дали по някакъв начин наистина не се свързва с една отговорност, т.е. с един деликт или продължава да бъде неоснователно обогатяване. Във всеки случай поне в областта на подобренията ВС като че ли се ориентира към теорията за актуалното обогатяване.

Безспорни примери за приложното поле на иска по чл.59

Искът по чл.59 е субсидиарен, той възниква само когато няма друг път, а това нямане на друг иск не означава, че такъв е имало, но вече е погасен по давност (конкуренция на давността). Идеята е просто да няма друг начин. Така че с иска по чл.59 не можем да преразпределим нещо, което сме можели да направим с иска по чл.28 или 29 от СК напр., но не го правим, защото е изтекъл преклузивният срок, с който тези претенции са ограничени. Като извадим всички специални случай, без да ограничаваме приложното поле на иска по чл.59 (посочените примери са само типични) безспорно приложение на члена са например:
1.Подобрения, извършени от наемател. Тогава, когато те не могат да бъдат оправдани с договора за наем и неговата продължителност.
2.Плащането на чужд дълг не поради грешка. Обратните искове на третото лице по отношение на истинския длъжник, когато той изпълнява дълга като чужд, по чл.73 биха могли да дойдат, ако нямаме да речем възлагане на някакъв мандат тъкмо от иска по чл.59.
3.Съзнателното изпълнение на нравствен дълг, който нравствен дълг обаче, отговаря на едно правно задължение на друго лице. При положение, че майката е жива и има възможност да дава издръжка на детето си, задължението за издръжка тежи върху нея. Едва когато тя няма тази възможност или не е жива, то преминава върху бабата. Сега, издържайки детето при жива майка бабата изпълнява един свой нравствен дълг, но заедно с това погасява и чужд правен дълг, с което можем да кажем, че майката се е обогатила.