Право

1. Криминологията като наука. Мястото на криминологията сред другите науки.

Криминологията като всяка дейност трябва да е обоснована, за да е ефективна > противодействие на престъпността. Две направления:

• юридическо

разследване и разкриване на извършени престъпления

привличане към наказателна отговорност

осъждане

наказване.

Действието е post factum и е правно регламентирано.

• криминологично

Противодействието е главно чрез превенция.

Произход на понятието за криминология – crimen /престъпление/, logos /знание/. Предмет: редица взаимосвързани проблеми, които не са равностойни. Основни:

• престъпност

• причини за прстъпността 

• личността на престъпника /система от потребности/.
  

Проблеми със спомагателен характер:

Отделни явления със социален характер, които не са престъпления, но са със съществена криминогенна роля, пр. алкохолизъм, наркотици; включват се доколкото функционират като причини/ благоприятни условия; важни са с оглед ранната превенция.

Два възгледа относно предмета:

• тесен – вкл. проблемите за престъплението и престъпника, привързаност към нормативните науки;     
  
• широк – стремеж изследването да излезе извън тези рамки и да третира и обхване също и причините, методите за противодействие, наказателноправната политика, фенологията /наука за наказанието/ - чл. 36 НК; има подчертано социален характер.
  

Мястото на криминологията сред останалите науки:

Не е юридическа наука /не би обхванала всички проблеми/, част е от науките за престъпността, което обаче не я прави правна – самостоятелен отрасъл на обществознанието, интердисциплинарна наука.

Школи:

• класическа школа: изследва престъпността правно-нормативно – правна догматика, изясняване на причините се предоставя на криминалната етиология като спомагателна дисциплина;     
  
• позитивна школа: криминално-етиологична;
• консенсуална.
  

Криминологията не притежава своя система от мерки а наказание, тя си сътрудничи с юридическите науки и по точно с наказателноправните. Използва и знания от други науки – социология, психология, статистика, биология и т.н.

Криминологията и НП. Включват едни и същи понятия, но често с различно значение. Средства за борба с престъпността – в НП- наказания, в криминологията- мерки за превенция. Методи на изследване – в НП- формално-догматичен метод, в криминологията- емпирични методи, като се съобразява с НП и другите науки , от които взаимства. Обект на изучаване – НП- норамтивна наука, криминологията- социално съдържание; и двете са част от цикъл науки за престъпността.

Криминологията и НПП. НПП урежда реда, обезпечава приложението ма материалноправните разпоредби – превантивни и възпитателни мерки.

Криминологията и социологията. Социологията обогатява криминологията с изследвания на обществените отношения, структурните изменения в обществото, престъпността. От своя страна криминологичните изследвания разглеждат негативното въздействие на престъпленията върху позитивните социални явления и процеси.

Криминологията и психологията. Проблемите за извършителя на престъплението не само като негов субект, но и като личност. Психологията въвежда специфична катекория – “личност на престъпника”, също и “личност на жертвата”, изучава механизма на индивидуалното престъпно поведение – мотиви, подбуди, ценностна ориентация на престъпника. Използва се и социалната психология – тя разкрива закономерностите в поведението на човека под въздействие на околната макро- и микросреда. Психологическите науки се свързват с криминологията във връзка с превенцията на престъпността.

Криминологията и статистиката. Статистиката дава методите за изучаване на масово проявяващи се явления и процеси.

Задачи на криминологията:

• информационна задача – задача, насочена навън от самата криминология; криминологията предоставя знания, данни, изводи на други науки, институциите и всички социални субекти;
• практическа задача – криминологията е приложна наука, нейната насоченост е към превенция на престъплението: обособява теорията за превенцията и усъвършенства дейността по внедряване на резултатите от изследванията си в социалното поле.

• Обща част – третира проблемите на престъпността и индивидуалното престъпно поведение, причините за тях, личността на престъпника, видовете престъпления, изучава престъпността с оглед възрастовите особености на извършителя на престъплението /повече от 75% от престъпленията се извършват от младежката група, която в криминологията е от 14 до 30 годишна възраст, като в тази възрастова група също има различия;

• Особена част – изучава младежката престъпност, рецидивната дейност /чл. 27-29 НК/, мерките за превенция, организираната престъпност и др.

2. Възникване и развитие на криминологията и формирането й като самостоятелна наука.

Съчинения на Аристотел, Платон, Марк Аврелий, Цицерон, Тома Аквински, Томас Мор и др. Аристотел в съчинението си “Политика” търси причините за мъстта, користта и престъпността. Възраждане – Томас Мор и Томазо Кампанела правят 1ви опити да намерят връзката между обществените порядки и престъпността. Мор в “Утопия” /16ти век/ свързва престъпността в английското общество с бедността на населението, с неправилното обществено устройство, според него за борбата с престъпността не са правилни жестоките наказания, а правилният обществен ред. Кампанела в “Градът на слънцето” /17ти век/ описва град-държава с идализирано общество, на което са чужди престъпността и престъпните явления.

Начални проявления на криминологичната теория констатираме в периода на Великата френска революция /Епоха на просвещението – 18ти век/. Монтескьо, Волтер, Русо, Дидро и цялата плеяда енциклопедисти, които се противопоставят на средновековното теологично обяснение и престъпността. Монтескьо, “За духа на законите” – за точното формулиране на наказателните закони като основа на правосъдието, за съответствие между тежестта на наказанието с това на престъплението, за това, че законодателят трябва да се грижи не толкова за наказванто, колкото за превенцията и т.н.

Чезаре Бекария – противопоставя се на идеята за фаталната неизбежност на престъплението /типично за теологичното течение/, наказателноправните средства не са единствения метод, насоченост към предотвратяването, критикува пропуските в законодателството, противник е на смъртното наказание.

Фр. Волтер – също противник на мъченията на смъртното наказание.

Жан Пол Марат – революционер-демократ, един от вождовете на якобинската диктатура, 1770 г. – план за наказателно законодателство, изясняване на социално-икономическата обусловеност на престъпленията. Радисчев – социалист-утопист “Пътепис от Петербург до Москва” и “За закононарушенията”, рационално изучаване на престъпността, конкретна програма, предложение за въвеждане на наказатена статистика, като цяло емпирични методи за изучаване на престъпността.

Ср. и вт. пол. На 19в. – потребност от конкретно и задълбочено изучаването на обществените проблеми , развитие на изследователските методи, постепенно формиране на криминологията като самостоателна наука. Престъпността до този момент се разглежда като юридическо явление и се смята, че не е причинно обусловено, изследванията се извършват от представители на “моралната статистика” /лекари и т.н./ и обхващат всички явления и процеси, нарушаващи морала. С развитие на конкретните изследователски методи в областта на обществените науки и в частност на престъпносттпостепенно се оформят 2 основни направления:

• биологическо /вкл. биопсихологическо/ - обясняа престъпността с физическата и психическата структура на лицата, извършващи престъпления, наследствена обремененост и т.н.

• социологическо – обяснява престъпността с такива социални условия като нуждата, бедността, миграционните и урбанистичните процеси; разлика с 1то в методите и в използваните от другите науки знания.

• компромисно - биосоциално
  

Биологически теории и концепции.

Концепция за родения престъпник: Чезаре Ламброзо /1836 – 1909/, основател на антропологичната школа в криминологията, бил е затворнически лекар ; “Престъпният човек” /1876 г./ - престъпникът не се формира, а се ражда такъв, в него съществуват чертите на дивака, лесно се отличава по външния си вид. Ламброзо изучава престъпниците по техните антропологични, антропометрични, биологични и психологически признаци, разработва цяла таблица на родения престъпник, в последствие я разширява, като вкл. демографски, социални, климатични и др. показатели /мултифакторност, ендогенни и екзогенни фактори/. Ламброзо приема, че и в природата съществуват същите престъпни посегателства, приема, че има престъпници по страст, по навик, случайни /т. нар. псевдопрестъпници/. Ламброзо той първи формулира като научен проблем биологичната детерминация на престъплението /биологична наследственост/, повлиян е от социалдарвинизма, приема тезата, че в човека е вкоренен инстинктът за извършване на престъпления, проистичащ от борбата на видовете за съществуване, въвежда емиричните методи на изследване, изследва видовете убийци – убийци, крадци и т.н.

Рафаел Гарофало /1851 – 1934/, последовател на Ламброзо, утвърждава идеята за родения престъпник. “Криминология” /1895 г./ - търси причините за престъпленията в несъвършенствата на човешката природа, която е неизменна, търси обаче и социални фактори, обособява няколко групи престъпници и предлага законодателни мерки: престъпниците с психически аномалии, които са неприспособими към социалната среда, трябва да бъдат лишавани от живот, тези, които могат да бъдат интегрирани, трябва да бъдат затваряни в определени заведения.

Енрико Фери – според него съществуват различни криминогенни фактори, които взаимодействат помежду си, не само биологични. “Криминална социология” /1893 г./, и той мята, че биологичните и психологичните причини са решаващи, смята за фактори и годишните времена, частта от денонощието, алкохолизма и т.н.

Конституционално учение за престъпността, 20те г. на мин. век, зависимост между конструкцията на човешкото тяло и престъпното поведение. Ернст Крегнер – астеричен, атлетичен и пиктически тип строеж на тялото.

Расови теории, 30те г. на мин. век – основават се на по-високата престъпна активност сред по-нисшите раси, основават се на обективни статистически данни без да обръщат внимание на социалните причини. Хутън смята, че всички раси имат биологически несъвършенства.

Акселерация и престъпност – ускорено телесно /соматично/ и полово развитие на юношите в сравнение с минали поколения, обосновава се връзка с престъпната активност, най-вече при формите на престъпна дейност, при които насилието е съществен елемент. Няма единство по този проблем, при някои подрастващи води до промяна в индивидуалната ценностна система – отчуждаване от семейството, нова среда от лица с предимно антисоциална насоченост, стремеж за себеутвърждаване, самостоятелност /рисково с оглед степента на зрялост/ > необходимост от специфични мерки за превенция и контрол.

Клинично направление – Жак Пинател; престъпността се представя като социално заболяване, изходен пункт е личността на престъпника /в клиничен, не в наказателен план/, определят се терапевтични средства за въздействие – криминологично решение.

Теория за наследствената обремененост, възниква с откриването на гените нач. На 20ти век, провеждат се изследвния на родословието на престъпниците, оказва се, че има доста осъдени, но данните не са представителни, тъй като се основават на подбрани отделни случаи.

Близнашки метод – също не е представително проучване, еднояйчните близнаци реагират еднакво в аналогични ситуации, обяснява се чрез генетиката, като се игнорира обстоятелството, че близнаците се формират като личности в една и съща среда.

Теория на хромозомните аномалии – в 1,5% от случаите се откриват хромозомни аномалии. Допълнителна мъжка хромозома – причина за повишена агресивност.

Теория за ендокринната прдразположеност – свързана с функциите на жлезите с вътрешна секреция, влияят на емоционалното състояние.

Биопсихологично направление, приложение на психоаналитичната теория на Фройд, двойнствен характер на човешката личност, върху поведението аказва влияние не толкова съзнанието, колкото безсъзнанието, престъпността представлява една от разновидностите на конфликта между примитивните инстинкти /сексуалните влечения, влечението към власт, комплекса за малоценност/ и моралния кодекс, установен в обществото. При повечето хора тези инстинкти се трансформират в социално приемливи форми на поведение, но недостатъчността на психологични контролни механизми водят към даден инстинкт.

Теории за психопатичната предразположеност

Неофройдистка теория за фрустрациите, фрустрацията е остро преживяване, свързано с внезапно разрушаване на надеждата за постигане на цели, води до взрив на агресивно/ разрушително поведение, лесно поддаване към извършване на престъпления.