Право

59.НАСЛЕДЯВАНЕ
А) Понятие и видове.
С настъпването на смъртта изчезва личността на почи­налия, но неговото имущество остава. То преминава в полза на близките му. Преминаването на имуществото на починалия (наследодателя) към други - едно или няколко лица (негови наследници) - се нарича нас­ледяване или наследствено правоприемство.
Законът за наследството предвижда два вида наследяване: по закон, т.е. по предписание на самия закон, който указва реда на това наследяване, и по завещание, т.е. на основание волята на наследодателя, изразена в особен документ, наречен завещание.
При наследяването по закон наследственото имущество преминава в полза на лицата, указани като наследници в самия закон. Това са пре­живелият съпруг и лицата, които се намират в известна родствена връз­ка с наследодателя.
При наследяване по завещание наследственото имущество преми­нава към лицата, които наследодателят посочи за наследници в завещателния акт.
Наследяването по закон е явление много по-разпространено, откол­кото наследяването по завещание. От друга страна, законът предвижда известна категория наследници (деца, родители, преживял съпруг), които имат право да получат една опреде­лена от закона част от наследственото имущество и при наличността на завещание- запазена част. Наследодателят не може да ги лиши от нея чрез завещателни разпореждания (чл. 28 и 29 ЗН).
Наследниците придобиват наследството непосредствено от почи­налия без посредничеството на други лица. Те влизат във владение на наследственото имущество, без да има нужда от извършване на въвод, фактическо предаване на вещите от другиго и пр. При това като съвкуп­ност от права и задължения на починалия наследството преминава към наследниците цялостно и едновременно. Последните придобиват права­та и задълженията, съставляващи наследството не поединично, а изцяло. Наследниците не могат да приемат част от наследството и да се откажат от другата част. Преминаването на имуществото на наследодателя към наследниците като съвкупност от права и задължения се нарича универ­сално (общо) правоприемство. Когато наследникът е един, той получава цялото наследство, а когато има няколко наследници, всеки от тях се явява правоприемник на идеална (дробна) част от наследството.
С общото (универсалното) правоприемство не трябва да се смесва частното правоприемство по случай на смърт, което възниква на осно­вание на извършен приживе от починалия завет в полза на известно ли­це. За разлика от наследника - универсален правоприемник, частният правоприемник получава от починалия само конкретно определено имущество. Това имущество последният получава не непосредствено, а чрез наследника, на когото той се явява като особен кредитор .
Следователно, всяко лице може да се разпорежда с част или с ця­лото имущество, което притежава. Това разпореждане може да се от­нася до цялото или до дробна част от имуществото или само до опреде­лена вещ. В първия случай според чл. 16, ал. 1 ЗН, -завещателните разпо­реждания са общи и придават качеството на наследник на лицето, в чиято полза са направени, а във втория случай му придават качеството на заветник (ал. 2 на чл. 16 ЗН).
Универсалното правоприемство може да настъпи по закон или по завещание, а частното правоприемство - само по завещание.

Б) Откриване на наследство. Наследство.
1. НАСЛЕДСТВО (НАСЛЕДСТВЕНО ИМУЩЕСТВО) Наследството е обектът на наследственото правоприемство. То представлява съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя. В законите тази съвкупност се назовава наследство, наследствена маса или просто наследствено имущество.
1. В състава на наследството влизат преди всичко имуществените права на наследодателя: правото на собственост върху недвижимите имоти и върху движимите вещи. Наследствената маса обхваща и облигационни права - правата, придобити от наследодателя във връзка със сключени от него договори, вземанията на наследодателя от работна заплата, обезщетение по трудов договор, авторско възнаграждение и др. Като обект на наследяване мо­же да бъде и правото на едно лице върху открито, но още неприето нас­ледство. При смърт на такова лице в периода между откриването и при­емането на наследството посоченото право преминава към неговите наследници (чл. 57 ЗН).
Имуществената претенция за вреди от непозволено увреждане е съ­що част от наследството и наследниците могат да я предявят по съдебен ред. В наследството се включва и правото на иск за разваля­не на договори поради неизпълнение по отношение на неизправен длъж­ник, в обем на притежаваните от наследника права .
Що се отнася до личните неимуществени права на наследодателя, по принцип те се прекратяват с неговата смърт. Някои от тях обаче са обект на наследяване, доколкото са необходими за осъществяване на наследствени имуществени права. Такива са например правото на пуб­ликуване, възпроизвеждане и разпространение на авторското произве­дение.
Правото на членство (в кооперации и търговски дружества), също както авторското право, е комплексно и съдържа имуществени и не­имуществени елементи. Наследяването на имуществените права е без­спорно. Трудностите обаче възникват, когато става дума за вторите, още повече, че самото законодателство съдържа вътрешни противоре­чия (чл. 14, ал. 1, т. 4 и чл. 16, ал. 1 ЗК и чл. 181 и 185 ТЗ). По принцип неимуществените права и задължения не се наследяват, защото са строго лични. Те съществуват само докато съществува техният титуляр. Наб­людават се обаче изключения, когато неимуществените права са прехвърлими, доколкото те не са създадени с оглед личността на носителя им. С други думи, не всяко неимуществено право е лично право. От тази позиция, правилно е изразеното виждане, че „наследяване на членството е налице само при същинските капиталови дружества", защото законът не се интересува от носителя на правото.
Членствените права и задължения на кооператор в ЖСК се насле­дяват по особен начин. При смърт на член-кооператор, тези права и задължения се наследяват от членовете на семейството му. Низходящите, които са се отделили и не са живели в семейството на починалия, не встъпват в неговите права. Само в случаите, когато членовете на семей­ството се откажат от членство в кооперацията, в членствените права и задължения могат да встъпят и другите низходящи, а ако такива няма -родителите на починалия член-кооператор. Но когато последният е бил снабден с нотариален акт за отделно жилище и след това е починал, нас­ледяването е на общо основание.
Правото на членство в ЖСК не е имуществено право и затова не може да премине към наследниците по завещание. Това право не е вещ­но право. Затова, ако починалият кооператор е завещал правата си в ЖСК, заветникът не може да заеме мястото на починалия член-коопе­ратор. Той може да получи само направените имуществени вноски. От това следва, че частното завещателно разпореждане не е основание за възникване на членство в ЖСК.
При т. нар. „персонални юридически лица", при които се държи на личността на титуляра наследяването е недопустимо.
ЗН не съдържа особени разпоредби, отнасящи се до наследяването на едноличния търговец. При това положение, в съответствие с общите правила, със смъртта на търговеца, както и на всяко друго физическо лице, се открива неговото наследство. Наследствената маса включва , както „личното" имущество, така и предприятието на едноличния тър­говец. Имуществото на предприятието се поделя между всички сънаследници, както и останалата част от имуществото на починалия, в съответ­ствие с техните наследствени дялове." Друг е въпросът, че „наследни­ците на едноличния търговец, които поемат предприятието, могат да за­пазят и неговата фирма" (чл. 60, ал. 2 ТЗ) в смисъл някои от тях да про­дължат дейността на търговеца, което обаче не означава, че те стават единствени притежатели на предприятието. По този повод правилно се отбелязва, че тези, които продължават търговската дейност на наследо­дателя, „я осъществяват отчасти с чуждо имущество". Следователно правата, включени в предприятието, принадлежат на всички наследници, съобразно наследствените дялове, а същото се отнася й за задълженията на предприятието.
При наследяването на едноличен търговец са възможни три хипо­тези, при които възникват и специфични проблеми. А това са: а) когато търговецът остави един наследник; б) когато търговецът остави повече от един наследници и всички те желаят да поемат предприятието, т.е. да продължат търговската дейност и в) когато търговецът остави повече от един наследници, но някой от тях не желаят да .поемат предприятието.

2. В наследствената маса влизат и задълженията на наследодателя. Наследниците, който са приели наследството, отговарят за задължения­та, с които то е обременено, съобразно с дяловете, които получават (чл. 60 ЗН). Гражданската отговорност на наследниците, които са. приели наследството, за задълженията, с които то е обременено, не е солидарна, а е до размера на дяловете, които получават (чл. 60 ЗН). И при иск по чл. 60 ЗН малолетните наследници следва да се конституират като стра­ни съгласно чл. 16, ал. 2 ГПК и чл. З ЗЛС, при преценка дали е необхо­димо назначаването им на особен представител. Тук влизат например задълженията за причинени вреди , задълженията към държавата за реализирани нетрудови доходи , задълженията от финансови начети и др. Когато наследодателят, който трябва да бъде привлечен към имуществена отговорност е починал, актът за начет се съставя срещу неговите наследници. Основанието за това е чл. 24, т. 5 във връзка с чл. 23, ал. 4 ЗВДФК.
Глобата, наложена на наследодателя е наказание и поради това по­начало наследниците не отговарят за заплащането й. Но ако актът, с който тя е наложена, е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя, същата се събира от неговото имущество (чл. 47, ал. 2 НК). Това озна­чава, че независимо от нейния наказателноправен характер глобата е задължение по смисъла на чл. 60, ал. 1 ЗН, което обременява наследството.

3. Не всички имуществени права и задължения на наследодателя преминават по наследство.
По своя състав и обем наследствената маса не съвпада с имущест­вото на наследодателя в момента на смъртта му. Някои от тях не могат да бъдат предмет на наследствено правоприемство поради това, че са принадлежали на наследодателя пожизнено или са неразривно свързани с неговата личност. Такова е например правото на ползване по чл. 56 ЗС. То се погасява със смъртта на наследодателя (чл. 59 ЗС).
Правата и задълженията по договори, които са сключени с оглед на личността на починалия, преустановяват своето действие при настъпване смъртта на последния. Така със смъртта на някоя от страните по дого­вора за поръчка се прекратява действието на същия договор, основан на личното доверие на страните по него (чл. 287 ЗЗД). Със смъртта на из­пълнителя по договора за изработка се прекратява и този договор, освен ако същият не е бил сключен с оглед на личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението (чл. 269, ал. 1 ЗЗД).
Смъртта на работника или служителя има за последица прекратя­ването и на трудовия договор (чл. 325, т. 11 КТ), тъй като с настъпване­то й престава да съществува живият носител на работната сила. Трудо­вият договор се прекратява и със смъртта на физическото лице - рабо­тодател, с което работникът е сключил договора с оглед на личността му (чл. 325, т. 10 КТ).
Поначало договорът за наем не се прекратява със смъртта на нае­модателя. Когато се касае до наемен договор за жилищно помещение, което е под режим на настаняване, правата по него не преминават по наследство. Членовете на семейството на починалия наемател, които са живели заедно с него, запазват наетото жилищно помещение и след не­говата смърт не по силата на правото на наследяване, а въз основа на своето лично право да жилище, и то в рамките на това свое право.
Не преминават по наследство и правата и задълженията за издръжка, предвидени в чл. 79 и сл. СК. Те имат строго личен характер. С отпадане на един от субектите на правоотношението правата и задълженията се погасяват. Това разрешение обаче е неприложимо в случаите на дого­ворно задължение за издръжка, което е независимо от законния режим на чл. 79 и сл. СК. При смърт на приобретателя по сключен договор за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане договорът не се прекратява по право. Съгласно чл. 60 ЗН наследниците на същия ще отговарят пред прехвърлителя до размера на наследствения дял, който по­лучават. Под страх от евентуално разваляне на договора поради неизпъл­нение от тяхна страна като правоприемници те следва да обезпечат из­дръжката и грижата, за които се е задължил наследодателят .
Пенсията, която наследодателят е получавал приживе, не преминава по наследство. Наследниците на починалия могат да получат пенсия след смъртта му не по правото на наследяване, а като лично право по специални разпоредби на закона, които предвиждат известни условия в това отношение (чл. 31-38 ЗП). В закона изрично е предвидено, че полу­чаването на наследствената пенсия не се счита за приемане на наследство (чл. 38 ЗП).
По наследство преминават само тези имуществени права, които са принадлежали на починалия приживе. Застрахователната сума по дого­вор за застраховка в случай на смърт в полза на трети лица не влиза в наследствената маса. Правото да се получи тази сума е лично право и принадлежи на лицето, което е посочено в договора за застраховка (чл. 415 ТЗ). Ето защо, когато третите ползващи се лица по застраховките „злополука" или „живот" са посочени от застрахования с правното им качество „законните ми наследници" или „наследниците ми", частите от застрахователната сума се определят не по ЗН, а съгласно чл. 414, ал. 5 ТЗ (имат равни права, ако не е уговорено друго). Само когато застрахователят не е посочил третото ползващо се ли­це, застрахователното обезщетение се изплаща на неговите наследници (по закон и по завещание).

2. ОТКРИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО
1. С настъпването на смъртта на наследодателя се открива възмож­ността за неговите наследници да придобият правата и задълженията, които той е имал и които не се погасяват с неговата смърт. Този юриди­чески факт, при наличието на който възниква правото на наследяване, се нарича откриване на наследството.
Наследството се открива и в случай, когато по реда на чл. 14 и сл. ЗЛС е обявена смъртта на едно безвестно отсъстващо лице. Обявената с решението на съда смърт в този случай поражда по отношение на нас­ледяването същите правни последици, които произтичат от действител­ната смърт на лицето (чл. 17 ЗЛС).
Починалите лица (или обявени за починали по установения в за­кона ред), чието имущество преминава по реда на наследяването към други лица, се наричат наследодатели, а лицата, които получават нас­ледственото имущество - техни наследници.
Докато само граждани могат да бъдат наследодатели, наследници могат да бъдат както граждани, така и юридически лица. Гражданите могат да наследят по закон и по завещание, юридическите лица наследяват само по завещание.
Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. Това е мястото, където същият се е ус­тановил да живее и е вписан в регистъра на населението на общината с постоянен адрес (чл. 1 ЗН във връзка с чл. 4, ал. 2 ЗГР).
Тук могат да се явят трудности при разрешаване на въпроса за мо­мента на откриване на наследството, когато две или повече лица, които могат да бъдат призовани за наследници един на друг, загинат при едно и също събитие (злополука, обществено бедствие и др.).
В чл. 10а ЗН в този случай се приема, че когато няколко лица са по­чинали и не може да се установи последователността, в която е настъ­пила смъртта за всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал пре­ди по-младия.
Времето и мястото на откриване на наследството имат важно прак­тическо значение. С оглед времето на откриване на наследството пона­чало се определят наследствените правоотношения. Към този момент се определя кои са наследниците и каква е наследствената маса, както и каква част се следва на всеки от наследниците, като се има предвид законът, който е в действие при откриване на наследството. От този мо­мент се пораждат наследствените права и задължения (чл. 48).
2. Практически затруднения възникнаха по въпроса - към кой мо­мент трябва да се определи кръгът на законните наследници на възста­новената собственост върху имоти, одържавени или включени в сел­скостопански организации. Определянето на субектите на наследяване зависи от отговора на двата въпроса: а) какво е съдържанието на поня­тието „новоткрито наследство" по смисъла на чл. 91а ЗН и б) с измене­нието на ЗН през 1992 г., променен ли е принципът в наследственото право, че към момента на откриване на наследството се определя и приложимият закон за всички наследствени правоотношения.
По тези въпроси, ВКС взе отношение в ТР 1-98-ОСГК. Според не­го, понятието „новооткрито наследство" е употребено в чл. 91а ЗН без да е дефинирано. Без съмнение то се отнася и до разпоредбите на чл. 9а и 90а ЗН, които уреждат начина на наследяване на имоти, които поради одържавяването им не са били в патримониума на  наследодателя. От друга страна, разпоредбата на чл. 1 ЗН не е променена, а в нея се сочи, че наследството се открива в момента на смъртта и последното местожителство на починалия. Препращането на чл. 91а към чл. 1 ЗН налага извода, че към откритото наследство се прибавят и тези имоти, защото принадлежат на наследодателя. Това ново положение породи необходи­мостта да бъдат законодателно уредени правилата за наследяване на възстановените имоти. Със създадената фикция „новооткрито наследст­во" в чл. 91а, изр. 2 ЗН възстановената собственост се обособява в отде­лен обект за наследяване, за който се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследст­вото, а от там и кръгът на наследниците. Следователно кръгът на закон­ните наследници на възстановената собственост върху имоти, одър­жавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, се определя към момента на смъртта на наследодателя. Изключение от това правило са правата на наследниците на последващия съпруг по чл. 9а ЗН.
Във връзка с понятието „новооткрито наследство" възниква и въп­росът, дали за такова по смисъла на чл. 91а ЗН следва да се считат и всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г.?
На този въпрос ТР 1-98-ОСГК ВКС дава положителен отговор. С новите чл. 9а, 90а и 91а ЗН са създадени специални правила за наследя­ване на реституирани-имоти, когато собствеността се възстановява след като наследството е вече открито. Приема се, че правото на наследяване за тях се поражда в по-късен момент - този, който е посочен в съответ­ния закон. От това следва, че разпоредбите имат действие, както за обекти, които вече са възстановени, така и за обекти, които ще се въз­становяват занапред, било защото тогава ще завърши процедурата по възстановяването им по влезлите в сила закони, било защото чрез прие­мане на нови закони или изменение на вече приети, се разширява кръгът на имуществата, собствеността върху които се възстановява.
Съгласно разпоредбите на ЗВСВОНИ, ако собственикът е починал, реституцията се извършва само за наследниците по закон, но не и на нас­ледниците по завещание. При възстановяване собствеността на земе­делски земи  ВКС приема, че възстановяването на земята по чл. 10 ЗСПЗЗ се извършва в лицето на собствениците или техните наследници. Заветниците не са посочени в кръга на тези лица. При това положение те не могат да се ползуват от съставените в тяхна полза за­вещания, тъй като законът не предвижда възстановяване на собствеността на земята и за заветниците, щом те не са придобили имота по дав­ност.
 3. Местооткриването на наследството има значение за определяне компетентността на държавните органи, които трябва да извършат из­вестни действия във връзка с откриване на наследството (мерки за за­пазване на наследството, опис на наследственото имущество и др.) или пред които трябва да се извършат известни действия (изявление за прие­мане или отказ от наследство, за определяне имуществото на наследника и пр.), както и за определяне на местната подсъдност на иска за делба и на другите искове, свързани с наследството, посочени в чл. 84, ал. 1 ГПК.
Ако наследодателят е български гражданин й по време на смъртта си не е имал местожителство в Република България, исковете по чл. 84, ал. 1 ГПК могат да се предявяват по последното негово, местожителство или пред съда, в района на който се намират неговите имоти (чл. 84, ал. 2 ГПК).
Във връзка с това трябва да се отбележи, че мястото на откриване на наследството може да не съвпада с мястото на смъртта на наследо­дателя. Местооткриването на наследството определя и правния режим на наследяването в международното частно право.

2. СПОСОБНОСТ ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ
Законът за наследството по негативен начин определя кой може да бъде наследник. Според чл. 2 ЗН не може да наследява този, който не е заченат при откриване на наследството й който е роден неспособен да живее.
Тук има едно отклонение от общите правила за правоспо­собността. Както е известно, съгласно чл. 1 ЗЛС всяко лице става право­способно от момента на раждането си. От този момент то става правен субект, придобива способността да бъде носител на права и задълже­ния.
Според ЗН обаче наследяват и лица, които са били вече заченати при откриване на наследството. Това изключение от общото правило е създадено в полза на посмъртните деца на наследодателя. Те са деца на починалия и не трябва да бъдат лишени от наследство само за това, че при откриване на същото не са били още родени.
По смисъла на чл. 2 ЗН само когато едно лице е родено живо и жиз­неспособно, то е правен субект и може да наследява. Детето се смята за родено живо, когато след отделянето от майката е дишало, макар и ня­колко мига, и е поело въздух в дробовете си. Мъртвороденото дете не може да бъде правен субект, макар и да е живяло като плод през цялото времетраене на една нормална бременност. А жизнеспособно е детето, което разполага с необходимите за живот органи, които са достатъчно развити, за да може да живее вън от утробата на майка си. Когато детето е родено живо, предполага се до доказване на противното, че е родено и жизнеспособно (чл. 2, ал. 2 ЗН).
Що се отнася до юридическите лица, те могат да наследяват само по завещание, но трябва да съществуват при откриване на наследството, т. е. да са били вече създадени и да не са били прекратени в този момент. Изключение съществува само за фондациите, които се учредяват със за­вещание на наследодателя (чл. 149 ЗЛС). Те стават юридически лица с вписването им в специалния регистър на съда, а това се извършва обикновено след като се открие завещанието, с което са учредени.
В полза на юридически лица могат да се правят общи и частни завещателни разпореждания.
3. НЕДОСТОЙНСТВО ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ. В случай на тежко провинение към наследодателя или към неговите близки лицето, което иначе е способно да наследява, изгубва качеството на наследник като недостоен. Недостойнството има за последица лиша­ването от наследство.
Случаите на недостойнство са указани в чл. З ЗН. Съгласно чл. З, б. „а" ЗН недостоен да наследява е този, който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако същото е амнистирано.
Законът счита едно лице за недостойно да наследява, когато то е из­вършило умишлено убийство. При непредпазливо убийство деецът не може да бъде счетен за недостоен да наследява. Няма налице недостойн­ство и когато наследникът е извършил убийство, без да разбира свойст­вото и значението на деянието или не е могъл да ръководи постъпките. В тези случаи деянието не се вменява във вина на дееца.Наследникът не е недостоен в случаите, когато убийството е из­вършено от него при обстоятелства, които изключват наказуемостта. Например при неизбежна отбрана.Недостойнството засяга не само непосредствените извършители, но и техните съучастници, подбудители и помагачи (чл. 20 НК).
Съгласно чл. З, б. „б" ЗН не може да наследява като недостоен и оня, който пред надлежен орган на властта е набедил наследодателя в престъпление, като знае че е невинен, или представи неистински доказа­телства срещу него. Текстът говори за престъпление, наказуемо с лиша­ване от свобода.
Недостойнството се изключва, ако набедяването се преследва по реда на частното обвинение и наследодателят не е подал съответна тъж­ба. Съгласно НК обаче набедяването се преследва вече не по тъжба на пострадалия и следователно разпоредбата на чл. З, б. „б" ЗН в тази си част следва да се счита отменена (чл. 286 НК).
Най-после недостоен е да наследява и наследникът, който е извър­шил осъдителни действия във връзка с изразяване на последната воля на наследодателя. Съгласно чл. З, б. „в" ЗН не може да наследява и този, който е склонил или възпрепятствал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или да отмени завещанието или който е унищожил, скрил или подправил неговото завещание, или съзнателно си е служил с неистинско завещание.

60.НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАКОН
А) Кръг на наследници.ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ. Законът предвижда два вида наследяване: наследяване по закон и по завещание, В първия случай към наследяване се призовават близките на наследодателя, които са посочени в закона, а във втория случай - тези, които наследодателят е посочил в своето завещание.
В кръга на наследниците по закон влизат лицата, които се намират в родствена връзка с наследодателя: 1) децата и по право на заместване другите низходящи; 2) родителите; 3) братята и сестрите (и по право на заместване техните низходящи) заедно с възходящите от вто­ра и по-горна степен; 4) роднините по съребрена линия до шеста степен включително.
Съгласно чл. 62 СК, при непълното осиновяване, рождените родите­ли не наследяват осиновения
Не всички роднини от посочения кръг наследяват едновременно. По-близките по степен роднини  и низходящия на по-близък по степен изключват по-далечните - чл.8 ал.4. По този начин се образуват четири реда законни наследници (чл. 5-9 ЗН). Само тези от тях, които имат правото да получат наследството, се призовават към наследяване.
Наследници по закон обаче са не само призованите към наследяване, а всички наследници от посочените четири реда.
Наследник по закон е и преживелият съпруг. Неговото право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя (чл. 9 ЗН). Той наследява с този ред роднини, които е призован към наследяване.
Това е кръгът на законните наследници, определени в чл. 5-9 ЗН.
И тук случай принципът, че по-близките по степен и низходящите на по-близък по степен изключват по-далечния по степен роднина.
 Според ВКС основен принцип в наследственото право е да се определя кръгът на наследниците по закон към момента на от­криване на наследството, т.е. към датата на смъртта на наследодателя.
С ТР 1-98-ОСГК, като се приема същото се допълва, че изключение от това правило е чл. 9а ЗН. Само в този случай, при „последващ съпруг" кръгът на наследниците не се определя към датата на смъртта на насле­додателя, а се прилага новата разпоредба на чл. 8, ал. 4 ЗН, която има обратно действие.
С. Тасев и И. Билялова приемат, че наследниците по закон по съ­ребрена линия до шеста степен включително могат да наследяват рести­туираните имоти, които са „новооткрито наследство" и когато то е от­крито преди изменението на чл. 8 ЗН, ако правопораждащият юридичес­ки факт, предоставящ реституционни права е настъпил при действието на новата уредба по чл. 8, ал. 4 ЗН.
И доколкото разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗН няма обратно действие, лицата, починали преди изменението на закона (1992г) се наследяват от родни­ните си от трите реда наследници и преживелия съпруг. Само в случаи­те, когато лицата са починали след изменението на закона - при дейст­вието на чл. 8, ал. 4 ЗН, могат да бъдат наследени и от по-широк кръг наследници.
Законът разшири кръга на законните наследници, установявайки новия, четвърти ред в наследяването, без да внася промяна в общите положения, относно придобиването на качеството наследник. „Способ­ността да се наследи трябва да е налице, съгласно изискванията на чл. 2 и чл. З ЗН, включително и в случаите, когато се касае за наследяване на реституирани имоти. Наследникът трябва да е бил жив или поне за­ченат, когато е починал наследодателят - собственик на имотите, и да е бил достоен да наследи." И за тази категория наследници се прилагат правилата на наследствената трансмисия в зависимост от времето на смъртта на наследодател и наследник (чл. 57 ЗН).

Б)Ред за наследяване.
1. РЕД ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ НА РОДНИНИТЕ.
1. Както бе отбелязано, в първия ред като наследници по закон вли­зат децата, респ. другите низходящи на наследодателя. Така при открива­не на наследственото имущество, останало от Х, то преминава към не­говите деца А, Б, В.Като деца на наследодателя се считат и осиновените от него (чл. 5 ЗН).Извънбрачните деца, чийто произход е установен, са приравнени във всяко отношение към брачните деца.Доведените и заварените деца, т. е. децата на двамата съпрузи от различни бракове, наследяват съответно само своя родител, но не и не­говия последващ съпруг.
2. Когато наследодателят няма наследници от първия ред, наследст­вото преминава към втория ред. Във втория ред влизат най-близките роднини по права възходяща линия - родителите или оня от тях, който е жив (чл. 6 ЗН).
Така например при смърт на Х, който не е оставил наследници от първия ред (низходящи), а има родители А и Б, наследственото имущес­тво преминава към тях, а ако единият е починал - към този, който е жив.
3. Когато наследодателят няма низходящи и родителите му са почи­нали преди него, т.е. няма наследници от първия и втория ред, наследст­вото преминава към третия ред, в който влизат братята и сестрите на по­чиналия и по право на заместване техни низходящи, както и роднините по права възходяща линия от втора и по-горна степен.
Така при смърт на Х, който няма наследници от първия и втория ред, наследственото имущество преминава в полза на роднините по съ­ребрена линия (сестрата Е и брата Д) и възходящите от втора и по-горна степен по майчина линия (баба и дядо А и Б) и по бащина линия (баба В).Заварените и доведените деца не са братя и сестри по смисъла на чл. 8 ЗН и същите не се наследяват помежду си.
4. В случаите, когато наследодателят няма наследници от първи, втори или трети ред, наследството преминава към наследниците от чет­върти ред. В този ред наследници се включват роднините по съребрена линия до шеста степен включително. По-близкият по степен и низходя­щият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен наслед­ник (чл. 8, ал. 4 ЗН). Така например, когато наследодателят не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри и по право на за­местване техни низходящи, той може да бъде наследен от чичо и леля, първи или втори братовчеди.
Правилото на чл. 8, ал. 4 ЗН е създадено за подреждане в новия четвърти ред на роднини от еднаква степен на родство, но от различни съребрени линии. Законът зачита линията, от която идва степента на съ­ребреното родство, давайки предимство на по-близката съребрена ли­ния пред по-далечната. Разпоредбата установява пряко наследяване от роднините по съребрена линия от III до VI степен включително в новия четвърти ред наследници, като низходящият в случая не заема мястото на своя възходящ, не го замества, а изключва по-далечния роднина. Оче­видно е, че този низходящ е призован да наследи пряко, на собствено ос­нование, като наследник в новия четвърти ред.
Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН намира приложение в случаи­те, в които са призовани към наследяване в четвъртия ред роднини, на­миращи се в различна степен на родство с наследодателя. Законът не до­пуска сънаследяване, а изключва конкуренцията в полза на по-близкия по степен. В приложното поле на тази разпоредба попадат случаите, в които между по-далечен по степен роднина и низходящ на по-близък по степен роднина, не би могло да има конкуренция, защото възходящият на последния е от по-близка по степен родство. Ако възходящият и дру­гият роднина са били от еднаква степен на родство, правилото е непри­ложимо и низходящият на роднина от Ш степен на родство, не би могъл да изключи друг роднина от III степен, защото и неговият възходящ не би могъл да го изключи, тъй като не е бил по-близък по степен. В този случай правилото „низходящ на по-близък по степен роднина" не е на­лице, поради което, разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН е неприложима. Например първи братовчеди и чичо и леля не могат да наследяват едно­временно — наследяват чичото и лелята, а първият братовчед, макар и низходящ, няма да наследи, нито ще изключи чичото и лелята, тъй като възходящият му, както и чичото и лелята са роднини на наследодателя от еднаква степен на родство.
5.Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН като деца на осино­вителя се считат и осиновените от него. Те влизат в първия ред наслед­ници по закон. Със СК бе изяснено, че при непълно осиновяване (чл. 62) осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осинови­теля (чл. 5, ал. З ЗН).
а. СК предвижда два типа осиновяване — пълно (чл. 61) и непълно (чл. 62).
При пълното осиновяване по чл. 61 СК между осиновения и него­вите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват права, в това число и наследствени, и задължения като между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват.
При непълното осиновяване по чл. 62 СК възникват права и задъл­жения като между роднини по произход само между осиновения и него­вите низходящи, от една страна, и осиновителя, от друга, а правата и за­дълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се запазват.
В такъв случай осиновеният и низходящите му наследяват както осиновителя, така и роднините си по произход, но не наследяват родни­ните на осиновителя.
При непълното осиновяване рождените родители не наследяват осиновения (чл. 62 СК). Но ако единственият или двамата осиновители починат, наследството, останало от осиновения, преминава към родни­ните му по произход (рождените му родители, респ. другите роднини), тъй като съгласно чл. 65, ал. 2 СК в този случай осиновяването се счита прекратено при запазване правото на осиновения да наследи осиновите­ля.
СК предвижда и случаи на осиновяване от съпруг на родителя на осиновения. Може да бъде извършено както пълно, така и непълно оси­новяване.
б. При.осиновяване по чл. 61 СК съдът може да прекрати осиновя­ването по искане на осиновения, на неговите родители, на настойника, на попечителя или на прокурора, ако единственият или двамата осинови­тели са починали и това се налага от интересите на осиновения (чл. 65, ал. 1). В този случай между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, наследствената връзка се прекъсва.
в. Двата вида осиновявания могат да бъдат прекратени от съда в случаите на чл. 64 СК. Като основание за прекратяване на осиновяването там се сочи и „тежкото провинение". При тълкуването на цитирания текст ВКС прие, че не е тежко провинение, ако осиновената, която след като е научила кои са нейните истински родите­ли, поддържа връзка с тях, както и когато осиновеният пре­дяви иск за делба на припадащата му се част от наследството на единия съпруг срещу другия осиновител.
В тези случаи с прекратяването на осиновяването то престава да действа и създадените с пълното и непълното осиновяване наследствени връзки съответно се прекъсват.
Когато при предявен иск за прекратяване на осиновяването на осно­вание чл. 64, ал. 1, т. 1 и 3 СК в течение на процеса почине осиновителят или осиновеният, искът може да бъде продължен от наследниците или прокурора. Ако съдът уважи иска, виновният преживял осиновител или осиновен не наследява починалия (чл. 66 СК).
2. НАСЛЕДСТВЕНИ ПРАВА НА ПРЕЖИВЕЛИЯ СЪПРУГ.
1. Както се изтъкна, преживелият съпруг е наследник по закон, но той не влиза в редовете на роднините — наследници по закон, а наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследяване. Него­вото право се основава на брачната връзка с наследодателя. Трябва да съществува брак между съпрузите, за да може в случай на смърт на еди­ния от тях другият да наследява.
Само при граждански брак, сключен във формата, предвидена от закона, съ­ществува правото на наследяване. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия заедно с роднините от трите реда наследници. В случаите, когато няма такива наследници, преживелият съпруг е единствен наследник.
2. Когато съпругът наследява с деца и изобщо с низходящи, той наред със своята половина от общото съпру­жеско имущество получава и дял от частта на починалия в общността, както това е установено при сънаследяване с другите редове наследни­ци.
При разпределение на наследственото имущество на практика се явяват спорове относно обхвата на съпружеската имуществена общност. Съгласно чл. 19 СК в общността влизат вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, независимо на чие име са придобити. Тук споровете възникват предимно във връзка с преобразуването на личното имущество и с някои придобивания.
3. Както бе изтъкнато, ако бракът бъде прекратен поради развод, бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг.
Когато при смърт на наследодателя е имало висящо бракоразводно дело и искът за развод не е бил окончателно разрешен, наследниците на ищеца, които имат правен интерес да отстранят преживелия съпруг от наследяване, могат при условията на чл. 102, ал. 1 СК, когато искът се основава на вината на преживелия съпруг, да продължат делото, за да установят основателността на иска. В този случай, ако искът бъде ува­жен, наследствените права на преживелия съпруг се погасяват.
ВКС приема, че правото да продължат иска по чл. 102 СК имат при­зованите наследници. При това положение наследниците от четвъртия ред не могат да продължат производството по делото за развод, защото когато има преживял съпруг, тези наследници не могат да бъдат призо­вани. Те се „призовават само, ако поради една или друга причина (недостойнство, отказ) той не наследява".
Унищожаването на брака съгласно чл. 97 СК има за последица съ­що изгубване взаимното право на наследяване на бившите съпрузи — престават да бъдат наследници един на друг (чл. 98 СК).
4. С изменението на ЗН бе създаден нов чл. 9а ЗН. Съгласно този текст от закона, когато към открито наследство се възстановява собственост върху имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследниците на пос­ледващ съпруг не наследяват, ако той е починал, преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца. В случая се касае до една особена хипотеза на наследяване на имоти, които се включват в наследството чрез тяхната реституция.
Тези ограничения целят да запазят интересите на роднините на нас­ледодателя от едно неоснователно облагодетелстване на лица, външни на наследниците по закон.
При прилагането на чл. 9а ЗН се установи противоречива съдебна практика. Всеобща е констатацията, че понятието „последващ съпруг" е твърде неясно и създава предпоставки за противоречивото му тълкуване. С няколко решения ВКС даде тълкувание на това понятие.
В обобщен вид може да се каже, че разпоредбата на чл. 9а ЗН намира приложение при следните кумулативни предпоставки: а) бракът .да е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други селскостопански организации; б) съпругът да е преживял съпруга-собственик; в) от брака да няма деца - родени или осиновени; г) последващият съпруг да е по­чинал преди възстановяването на собствеността.
При наследяване на починал съпруг, на когото се възстановява соб­ственост върху одържавени или внесени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, недвижими имоти, пре­живелият съпруг, респ. неговите наследници, наследяват на общо осно­вание в това число и възстановените имоти. Чл. 9а ЗН намира прило­жение само при последващ за наследодателя съпруг, но не и за прежи­велия съпруг.
3. НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ПРАВО НА ЗАМЕСТВАНЕ.1. По-близкият ред наследници изключват оста­налите редове. Но в един и същ ред често влизат няколко лица от раз­лични степени. В тези случаи наследството се предава на най-близкия по степен роднина и той изключва по-далечните.
Така например Наследниците А, Б и В изключват другите низходящи Г, Д и Е, а наследникът Е изключва своите низходящи Ж и 3.
Този принцип търпи изключение, когато най-близкият по степен роднина от даден ред е починал преди наследодателя или е недостоен (чл. З ЗН). Тогава при наследяването починалият или недостойният се замества от неговите низходящи (чл. 10 ЗН). Останалите живи деца на наследодателя не изключват от наследяване низходящите на починалия наследник, а наследяват заедно с тях. Това става по силата на правото на заместване.
Под право на заместване се разбира правото на наследника да заеме мястото и встъпи в степента и правата на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява. С други думи, правото на заместване е възмож­ността децата на един починал или недостоен наследник да го заместят и да получат наследството, което той би получил, ако беше жив и имаше право да наследява.
По своята същност правото на заместване е едно самостоятелно право на лицето, което наследява. Низходящият, който замества своя възходящ, не упражнява едно право на последния при откриване на нас­ледството. Заместваният е вече починал или е недостоен и следователно неспособен да наследява. При безвестно отсъствие обявеният за умрял се замества на общо основание съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЛС. Ако едно лице е обявено само за отсъстващо и предполагаемите наследници са въведени във владение на неговото имущество, те могат да ползват това имущество и да го управ­ляват, но те не го заместват по смисъла на чл. 10 ЗН (чл. 11, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 ЗЛС).
Живите лица могат да бъдат заместени при наследяване само кога­то са недостойни (чл. 10, ал. З ЗН). Лице, което е живо, но се е отказало от наследството, не може да бъде заместено. Това не е предвидено изрично в закона, но то следва от разпоредбата на чл. 53 ЗН, според която частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите сънаследници.
При наследяване по право на заместване не съществува правоприемство между замествания и заместника. Последният наследява по свое лично право, а не по право на възходящия, когото замества. Поради това чл. 10, ал. 4 ЗН предвижда, че заместването се допуска и в полза на лице, което се е отказало от наследството на възходящия, когото замества, или което е недостойно да наследи същия.
Така, въпреки че Д се е отказал от наследството на В или е недос­тоен да го наследи, той може да наследява Х по право на заместване (внукът е недостоен да наследи баща си или се отказал да го наследи, но може да наследи дядо си по заместване).
2. Наследяването по право на заместване се допуска на първо място в реда на низходящите на наследодателя, в това число осиновените, извънбрачните деца и техните низходящи. В този случай заместването става без ограничение на степените (чл. 10, ал. 1 ЗН). При непълното осиновяване, наследяването по заместване е недопустимо (арг. чл. 5, ал. З ЗН).
Така, когато В е починал преди наследодателя Х или е недостоен, той се замества от Д и Е, а ако и Е е починал или е недостоен — от Ж и 3 и т.н. (фиг. 4).
Наследяването по право на заместване се допуска и по съребрена линия, но тук има известни ограничения в закона. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗН починалите преди наследодателя или недостойните негови братя и сестри могат да бъдат заместени само от своите деца или внуци.
Така, ако Д е починал преди наследодателя Х, който не е оставил наследници от първите два реда, или е недостоен, той може да бъде заместен от Ж, а ако и той е починал или е недостоен, от 3, и тук, на четвърта степен спира по-нататъшното наследяване (фиг. 5).
В други случаи заместването не се допуска и правилото, че по-близкият по степен изключва по-далечния, се прилага напълно. При наследяване по право на заместване наследниците на починалия преди наследодателя или недостоен негов наследник получават дела на заместения.
3. Наследяване по право на заместване за съребрените роднини от III до VI степен включително е недопустимо. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска такава възможност. Логическото й тълкуване налага извода, че с думите „низходящ на по-близкия по степен роднина изключва по-далечния по степен", законодателят не е искал да допусне наследяване по право на заместване и за съребрените роднини в четвъртия ред наследници. Изрично наследяване по заместване в случая не е установено. Вид­но е, че чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не съдържа нито един от елементите на наследственото правоприемство по заместване. В чл. 10 ЗН изрично се сочат случаите, в които възниква право на заместване. Според него, за­местваните лица са в една и съща степен на родство с останалите призо­вани наследници в реда, като е налице не само еднаквост на реда, но и степента на родство. В хипотезата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН нещата не стоят така. Тази норма е различна от нормата на чл. 10 ЗН. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН говори за „изключване", т.е. установява правила за изместване от наследяване на по-далечния роднина в полза на по-близкия или на негови низходящи, а чл.10 ЗН има предвид привличане на по-далечния роднина. Граматическото тълкуване налага извода, че употребените различни глаголи в двата текста означават, че се касае за напълно различни правни институти. Следователно както по предпо­ставки, така и по правни последици уредбата, установена в чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН е различна от наследяването по право на заместване по чл. 10 ЗН. Нормата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска наследяване по право на заместване и за роднините по съребрена линия от III до VI степен включително. Тя само създава правила за подреждането на тези роднини в новия четвърти ред съгласно установения принцип, че по-близкият по степен роднина изключва по-далечния по степен, като въвежда и допъл­нението - й низходящият на по-близък по степен изключва по-далечния по степен роднина.
          ВКС също взема отношение по измененията във връзка с наследяването по право на заместване. Приема се, че кръгът на наследниците по права линия на братята и сестрите, предвиден в чл. 10, ал. 2 ЗН се разширява, като те се наследяват от своите низходящи без ог­раничение на степените, т.е. не съществува ограничение на степените на низходящите, които заместват братята и сестрите при наследяването. Правилно ВКС приема, че е налице несъгласуваност между разпоредби­те на чл. 8, ал. 4 и чл. 9, ал. 2 ЗНс тази на чл. 10, ал.2 ЗН, която се дължи на законодателен пропуск да бъде изменена и ал. 2 на чл. 10 ЗН. При то­ва положение трябва да се приеме, че втората алинея на чл. 10 ЗН е мъл­чаливо отменена.

В) Основни правила за наследяване по закон.
 Съгласно чл. 5 ЗН наследниците по закон от първия ред — децата на наследодателя, включително осиновените, получават по равни части.
1. Така всеки един от наследниците А, Б и В получава по равни час­ти — по 1/3 от наследството (фиг- 1). Когато децата на наследодателя или на някои от тях са починали или са недостойни, но има други низходящи (внуци, правнуци и пр.), последните наследяват по право на заместване, т.е. получават наследствената част, която се следва на замествания (чл.. 10, ал. 1 ЗН).
Така при смъртта на Х наследството, което той е оставил, ще се разпредели по колена между наследниците, както следва: 1/3 за А, 1/3 за Б и 1/3 за наследниците на починалия В—Д и Е общо, или 1/6 за Д и 1/6 за Е. Низходящите Ж и 3 не участват в наследяването, тъй като се изключват от по-близкия по степен роднина Е от същото коляно (фиг. 4).
2. При липса на наследници от първия ред наследниците от втория ред (родителите, а при осиновяване — осиновителите) получават по равни части, а ако единият от тях е починал или е недостоен, цялото нас­ледство се получава от този, който е жив (чл. 6 ЗН).
3. Ако починалият е оставил само възходящи от втора и по-горна степен, те наследяват по равни части. Ако същите са от различна сте­пен, наследството се получава от най-близките от тях по степен, без да се прави разлика дали е по бащина или е по майчина линия (чл.7 ЗН).
Така, ако наследодателят Х е оставил за наследници само дядо В и баба Г по едната линия и баба Б по другата линия, всичките получават по равни части — по 1/3 (фиг. 5).
А ако наследодателят Х е оставил само дядо В от едната линия и прадядо Д от другата линия, дядото В изключва останалите и сам полу­чава наследството (фиг. 6).
Когато в третия ред има наследници само от втора група — братя и сестри и техните низходящи до втора степен, братята и сестрите насле­дяват по равни части, а техните низходящи — деца и внуци, по право на заместване — техните части по колена (чл. 8, ал. 1 ЗН).
Така сестрата на Х—А, и братът Б наследяват по 1/2 от наследството на Х, а ако Б е починал, неговите низходящи В и Г получават общо по право на заместване дела на Б 1/2, т.е. всеки един по 1/4 (фиг. 7).
Когато починалият е оставил братя и сестри заедно с възходящи от втора и по-горна степен, първите получават 2/3 от наследството, а въз­ходящите — 1/3 (чл. 8, ал. 2 ЗН).
Така братята Е и Д получават 2/3 от наследството на Х, а възхо­дящите А, Б и В — 1/3 или всеки един от последните — по 1/9 (фиг. 3).
Дяловете на братята и сестрите се определят в зависимост от това, дали те са еднородни, еднокръвни или едноутробни— чл. 8, ал. З ЗН.
Така А, който е еднороден брат на починалата сестра Х, Б и В, кои­то са еднокръвни братя, и Г, която е едноутробна сестра на наследодателката Х, при липса на наследници от първия и втория ред разделят наследството, както следва: А — 2/5, Б, В и Г — по 1/5 (фиг. 8).
4. Преживелият съпруг наследява заедно с всички наследници.
а. Когато наследява с първия ред наследници — низходящите, пре­живелият съпруг получава от индивидуалното имущество на наследода­теля част, равна на всяко дете, без да има значение броя на децата и тех­ния пол (чл. 9, ал. 1 ЗН). В този случай, както бе отбелязано, същият по­лучава от общото съпружеско имущество половината като собственик и участва в другата половина на общността като наследник съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН.
Така при наследници от първия ред — дъщери Б и В и синове Г и Д и преживял съпруг А, имуществото на наследодателя Х ще бъде раз­делено на 5 равни части — по 1/5 за всеки един от тях (чл. 5, ал. 1 ЗН) (фиг. 9).
б. Когато преживелият съпруг наследява заедно с втория ред нас­ледници (родителите, респ. осиновителите), а когато няма родители — с наследниците от третия ред (възходящите от втора и по-горна степен и с братята и сестрите или с една от двете групи на този ред), той полу­чава дял както от индивидуалното имущество на наследодателя, така и от неговото участие в съпружеската имуществена общност.В тези случаи съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН от значение е продължител­ността на брака.
Когато наследява заедно с наследници без запазена част (с възходя­щи или с братя и сестри, респ. с техните низходящи), преживелият съп­руг получава половината от наследството (индивидуалното имущество на наследодателя и неговата половина част от съпружеското имущество), ако то се е открило преди навършване 10 години от сключване на брака, а ако бракът е продължил 10 и повече години, той получава 2/3 от нас­ледството.    
В тези случаи за преживелия съпруг най-напред се отделя половината от общото съпружеско имущество, на което той е собственик, а остана­лата половина — частта на наследодателя в имуществената общност и неговото индивидуално имущество — съставляващи наследствената ма­са, се разпределя по начина, указан в чл. 9, ал. 2 ЗН.
Така при брак на преживелия съпруг с наследодателя, продължил по-малко от 10 години, съпругата получава 1/2 от наследството, а друга­та 1/2 се разделя както следва:
    - Когато като наследници са останали родителите Б и В, тази част се разделя между тях по равно (фиг. 10).
    - Ако родителите са починали и наследодателят няма братя и сестри, респ. техни низходящи, тази 1/2 от наследството се разделя между въз­ходящите от втора степен Г, Д и Е по равни части (фиг. 11).
    - Ако няма възходящи, а има само братя и сестри Г и Д, тогава въп­росната 1/2 се разделя поравно между тях (фиг. 12). => все по равно!
Когато бракът е продължил 10 и повече години, преживелият съп­руг получава 2/3 от наследството, а останалата 1/3 се разделя между ос­таналите редове наследници по указания по-горе начин.
в. Когато преживелият съпруг наследява заедно с възходящи от вто­ра и по-горна степен и с братя и сестри (респ. техните деца), тогава при брак, който е траел по-малко от 10 години, той получава 1/3 от наслед­ството, а когато бракът е траел 10 и повече години — 1/2 от наследството.
В първия случай останалите 2/3 от наследството ще се разделят между сестрата 3 (респ. нейните наследници, ако и тя е починала) и бра­та И, които получават общо 2/3 от тази част, и възходящите Д и Е, които получават 1/3 от същата част — чл. 8, ал. 2 ЗН, т.е. А ще получи 1/3 от цялото наследство, 3 и И — по 2/9 и Д и Е — по 1/9 от цялото наследство (фиг. И).
Във втория случай останалата 1/2 от наследството ще се раздели по указания по-горе начин (фиг. 13).
Трябва да се отбележи, че е допусната една неточност в текста на чл. 9, ал. 2 ЗН. Като говори за възходящи във второто изречение, зако­нът има предвид възходящи от втора и по-горна степен — дядо, баба и пр., тъй като както се изтъкна, възходящите от първа степен родители никога не наследяват едновременно с братята и сестрите. Те са наследни­ци от втория ред и изключват от наследяване братята и сестрите, които влизат в третия ред. Ако родителите Б и В са живи, те ще из­ключат от наследяване възходящите от по-далечна степен и братята и сестрите и наследяването ще стане по начина, указан във фиг. 10.
Ако няма наследници от трите реда, съпругът получава сам цялото наследство (чл. 9, ал. З ЗН).

61.НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАВЕЩАНИЕ
А) Завещание. Понятие. Видове.
1. ПОНЯТИЕ ЗА ЗАВЕЩАНИЕТО
Наследодателят може да измени реда на наследяването по закон, да внесе изменение в наследствените части на наследниците или да се раз­пореди с имуществото си в полза на лица, които не са наследници по за­кон. Това той може да направи със завещание.
Чрез завещанието в рамките, допус­тими от закона, наследодателят има възможност да извърши облагоде­телстване в полза на някои от близките си, които имат най-голяма нуж­да. Завещанието е едностранен акт, който съдържа волеизявлението само на една страна — завещателя. То произвежда действие след смърт­та на завещателя и несъмнено трябва да изразява последната негова воля. Поради това до момента на смъртта си завещателят по всяко вре­ме може да отмени направеното волеизявление.
Законът за наследството не допуска извършването на т.нар. съвмест­ни завещания. Съгласно чл. 15 ЗН две или повече лица не могат да заве­щават с един и същ акт нито в полза едно на друго, нито в полза на трети лица. Смисълът на тази забрана е, че с едно такова общо завещание — резултат на две и повече съгласувани воли — би се ограничила свободата на разпореждане за след смъртта, тъй като един от завещателите не би могъл сам да отмени завещанието, а в такъв случай би се влязло в разрез с основата, върху която е изграден институтът на завещанието — зачи­тане последната воля на завещателя.
Не е забранено обаче две лица в отделни завещателни актове да извършват завещателни разпореждания едното в полза на другото. До­пустимо е също така и извършването от две и повече лица поотделно на няколко завещания, свързани само външно: написани на една и съща страница непосредствено едно след друго или на две страници на една хартия. В този случай не може да става дума за съвместно завещание, тъй като за двамата завещатели остава открита възможността самостоя­телно всеки един от тях да отмени или да измени завещанието си.
На практика бе поставен и въпросът могат ли съпрузите с отделни завещания да завещаят един на друг частите си от общото имущество? ВКС даде положителен отговор. Това не накърнява за­конния режим на общността, тъй като при смърт тя се прекратява и час­тите се обособяват. Но ако бракът бъде прекратен с развод, завещанието, направено преди развода, губи своята правна стойност (чл. 104 СК).
Завещанието може да бъде направено само лично от завещателя. То отразява волята на последния и затова само той лично трябва да нап­рави волеизявлението, както това е предвидено в чл. 24 и 25 ЗН. Недо­пустимо е извършването на завещание чрез друго лице — представител (пълномощник).
Завещанието е формален акт формата, която законът изисква за завещанието, е съществен елемент на същото (чл. 23—25 ЗН). Тя е необ­ходима за действителността на акта, а не само за доказването му.
Завещанието трябва да съдържа разпореждане с имуществените права на завещателя за след неговата смърт. Касае се за такива иму­ществени права, които завещателят може да отстъпи другиму приживе. Завещанието може да съдържа и някои разпореждания, които нямат имуществен характер — разпореждане относно възпитание на децата и др.
Със завещанието наследодателят извършва разпореждане с иму­ществото си по безвъзмезден начин, както при дарението. И едните, и другите разпореждания, могат да бъдат нап­равени само в известни предели — тези на разполагаемата част. Но докато завещанието произвежда действие след смъртта на завещате­ля, с договор за дарение дарителят отстъпва веднага безвъзмездно нещо на дарения, който го приема (чл. 225 ЗЗД). От друга страна, завещанието се извършва едностранно и по своята същност, както се изтъкна, е отменяем акт, а дарението е договор и неотменяемостта на същото е негов характерен признак.
Завещанието може да съдържа няколко разпореждания. Макар и да са извършени в едно завещание, тези разпореждания могат да бъдат не­зависими едно от друго. В този случай, ако някое от тези разпореждания е недействително, то не опорочава другите.
Завещанието следователно е едностранен личен и отменим безвъз­мезден акт, с който едно лице в установената от закона форма се разпо­режда с имуществото си или с част от него за след своята смърт в полза на едно или няколко лица.
2. ЗАВЕЩАТЕЛНА ДЕЕСПОСОБНОСТ. По своята същност завещанието представлява акт, насочен към ус­тановяване или прекратяване на граждански правоотношения. Такива действия може да извърши само този, който е дееспособен.
Кое лице е дееспособно и може да прави завещание? На този въп­рос отговаря чл.13 ЗН. Според текста на закона „всяко лице, което е на­вършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание".
Способността за извършване на завещание следователно се покрива с общата гражданскоправна дееспособност, предвидена в чл. 2 ЗЛС.
Неспособни да се разпореждат с имуществото си чрез завещание са лицата, които, макар и пълнолетни, са ограничени в своята дееспособ­ност. Според чл. 13 ЗН това са лицата, които са поставени под пълно запрещение поради слабоумие и не са способни да действат разумно.
Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС под пълно запрещение се поставят лицата, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи. Поставя се въпросът, може ли да извършва завещание лицето, което е поставено под пълно запрещение не поради слабоумие, а поради душевна болест (чл. 5, ал.-1 ЗЛС). При едно буквално тълку­ване на текста на чл. 13 ЗН би могло да се отговори положително. Но това ще бъде неправилно. Като говори, че поставеното под пълно запре­щение лице поради слабоумие не може да извършва завещание, всъщност законът сочи един частен случай от общото правило на чл.13 ЗН, че за наличност на завещателна дееспособност е необходимо лицето да е спо­собно да действа разумно, т.е. да съзнава и ръководи постъпките си. То е неспособно да действа разумно и когато е поставено под пълно запре­щение поради душевна болест.
И в двата случая съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС то е недееспособно. По­ради това следва да се приеме, че поставеният под пълно запрещение е завещателно недееспособен независимо от причината за поставянето му под запрещение.
На практика не се допуска извършването на завещание и от лица, поставени не само под пълно, но и под ограничено запрещение. Както се изтъкна, завещанието е личен акт, който отразява волята на завеща­теля. Последният сам трябва да направи волеизявлението, свободен от чуждо влияние. Поради това завещанието не може да се извършва от другиго или с чуждо сътрудни­чество. В случая е недопус­тимо нито представителството, нито сътрудничеството, каквото понача­ло е необходимо за извършване на правни действия от тези лица съглас­но чл. 5, ал. З във връзка с чл. 8, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 ЗЛС.
Относно поставените под запрещение лица неспособността за из­вършване на завещание настъпва от деня на поставянето им под запре­щение и трае, докато се вдигне последното. Докато запрещението не бъ­де отменено по съдебен ред, неспособността продължава, макар и при­чината, поради която е наложено то, да не съществува вече.
Член 13 ЗН обявява за неспособни да разполагат със завещание и лицата, които, макар и да не са поставени под запрещение, не са били в състояние да действат разумно, т.е. не са могли да разсъждават нормално и да ръководят постъпките си. Отсъствието на разум може да се дължи на една постоянна причина. То може да бъде прекъсвано от светли моменти, може да бъде случайно, поради причина, която е довела до временно разстройване на ума. При съставяне на завещанието законът изисква завещателят да съзнава действията, които извършва, да разбира смисъла и значението на дейст­вията си.
Завещателят трябва да е имая завещателна дееспособност в момента на извършване на завещанието. Когато при съставяне на същото заве­щателят не е бил способен да. прави завещателни разпореждания, заве­щанието е унищожаемо (чл. 43, б. „а" ЗН). Същото не става действител­но само по себе си, ако по-късно завещателят придобие способност да извършва завещание. И обратното, изгубването на завещателна дееспо­собност след извършване на завещанието не оказва никакво въздействие върху последното.
В правната теория се приема, че едноличният търговец може да из­върши завещателно разпореждане с предприятието си чрез завещание или завет.
Физическият недостатък на едно лице, което например е глухо, ня­мо, глухонямо, сляпо и пр. сам по себе си не оказва никакво влияние върху завещателната дееспособност. Такива лица могат да извършват завещания.
Що се отнася до лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст, съгласно чл. 4, ал. 2 ЗЛС за тях съществува възможността да разполагат с имуществото, което са придобили със своя труд, самостоя­телно, без съгласието на своите родители или попечители. Няма пречки следователно те да извършат и завещание с това имущество
Когато едно непълнолетно лице сключи граждански брак, то се еманципира. Затова, на него трябва да се признае възможността да из­вършва както общи, така и частни завещателни разпореждания.
3. СПОСОБНОСТ ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ЗАВЕЩАНИЕ. Поначало всички лица — граждани и юридически лица — могат да наследяват по завещание. Единствено чужда държава не можа да при­добие по завещание недвижим имот, който се намира в Република Бъл­гария.
Могат да наследяват по завещание и лицата, които са били заченати при откриване на наследството и които са родени способни да живеят (чл. 2 ЗН). Граждани, които са неспособни да наследяват по закон, са не­способни да получават и по завещание. Не могат да наследяват по заве­щание недостойните лица, указани в чл. З ЗН.
Докато при наследяването по закон кръгът на наследниците и размерът на техните части е изчерпателно посочен в закона, при насле­дяване по завещание завещателят може в рамките, установени от зако­на, да внесе едни или други изменения в частите на наследниците по за­кон — да завещае конкретно определен имот, както и да направи завещателни разпореждания в полза на лица, които не влизат в кръга на наслед­ниците по закон.
Съгласно чл. 14 ЗН завещателят може да се разпорежда чрез заве­щание с цялото си имущество. Във всички случаи завещателните разпо­реждания не могат да накърняват запазената част.
Разпорежданията на чл. 14 ЗН се прилагат и относно завещанията, направени преди влизане в сила на ЗН от 1949 г., ако наследството е от­крито след това (чл. 90, ал. 2 ЗН).
Когато завещанието е съставено прикрито във вид на възмезден договор или на името на подставено лице с оглед то да го прехвърли на неспособния да наследява по завещание, същото е недействително.В стария ЗН бе изрично предвидена недействителността на тези т.нар. фидуциарни завещания (чл. 58).
4. Видове завещателни разпореждания. С оглед съдържанието на завещателните разпореждания те биват универсални (общи) или завети (Частни завещания).
Универсалното завещание съдържа разпореждане относно цялото имущество на завещателя или относно идеална (дробна) част от него, без да се конкретизират отделните предмети на имуществото.
В тези случаи завещанието е универсално (общо) и предава на лице­то, в полза на което е направено, качеството на наследник (чл. 16, ал. 1 ЗН). Това значи, че както при наследяването по закон в полза на това лице, наследственото имущество иди идеална част от него преминава като съвкупност от права и задължения.
Като определи едно лице за свой наследник, завещателят може да определи дела на наследството, който завещава. Ако наследодателят е определил със завещанието за наследник само едно лице, без да му е определил дела, счита се, че в пол­за на същия е завещал цялото имущество, посочено в завещателния акт. Когато завещателят е завещал имуществото си на няколко лица, без да укаже техните части, последните се считат за равни. Универсалното (общото) завещание се от­нася до цялото наследство или до дробна част от него. Няма характер на такова, завещанието, с което се прехвърля едно точно определено пра­во. Завещанието е общо, когато при тълкуването му се налага изводът, че изразената воля на наследодателя е била да се разпореди с една съв­купност от права и задължения, т.е. да се разпореди с цялото си иму­щество. Нещата не се променят, когато завещателят изброява предмети­те, които оставя, ако той смята, че по този начин описва всичко, което му принадлежи. Затова обстоятелството, че наследството се изчерпва със завещания имот, не означава, че завещанието е общо.
Завещателното разпореждане, което се отнася до единично опреде­лено имущество, представлява завет и придава качеството на заветник на лицето, в полза на което е извършено (чл. 16, ал. 2 ЗН). Заветът не поражда право на наследяване и не изключва наследяването по закон. Той само намалява актива на имуществото, което наследниците полу­чават.
ВКС приема, че заветникът като час­тен правоприемник на завещателя няма качеството на наследник и не е легитимиран да претендира реституиране на завещания му имот. Това право принадлежи на бившите собственици, респ. техните наследници по закон при възстановяване собствеността върху одържавени недви­жими имоти. При възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета, тази категория лица е по-широка и включва и наследниците по завещание.
Предмет на завета е едно определено право, обикновено вещно (право на собственост, строеж и пр.) върху конкретно определена вещ.
Реални части от парцели не могат да бъдат предмет на завети. Но когато заветът се отнася до част от парцела и до постройка върху него, недействителността на завета относно реалната част от парцела няма за последица недействи­телността и на завета върху постройката.
Законът допуска да бъде завещано и само ползването на даден имот (чл. 35 ЗН) или голата собственост върху същия.
Заветникът придобива завещаната вещ в състоянието, в което тя е в момента на откриване на наследството. Промените, които са настъ­пили с вещта след съставяне на завещанието, нямат значение освен в случая, когато завещателят е извършил такива изменения, при които съ­щата е изгубила предишната си форма и предназначение (чл. 41, ал. 2 ЗН).
Заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ (чл. 19, ал. 1 ЗН). Тази недействителност от­пада, когато предметът, който по време на съставяне на завещанието е бил чужд, но по време на откриване на наследството е станал собственост на завещателя.
Заветът на известно количество от родово определени вещи обаче е действителен, макар и в имуществото на завещателя да не е имало та­кива вещи при откриване на наследството.
В този случай заветът се състои в задължението на наследника да, достави и предаде завещаните вещи, макар наследодателят да не е оста­вил такива вещи при откриване на наследството (чл. 19, ал. 2 ЗН). Но ако завещателят е разпоредил, че родово определените вещи, върху кои­то е учреден заветът, трябва да се вземат от наследството и при откри­ване на последното не се намерят такива, заветът не произвежда дейст­вие.
Заветът може да се състои и в прехвърляне за след смъртта на заве­щателя определено вземане в полза на заветника или освобождаването му от едно задължение

Б) Форма и съдържание на завещанието.
1. ФОРМА НА ЗАВЕЩАНИЕТО
     1.Общи бележки. Завещанието съдържа волята на завещателя, която е изразена приживе, но която ще се изпълни след неговата смърт. То трябва да бъде съставено така, че точно да изразява тази воля и да изключи всякакви спорове в това отношение.
Формата дава определен смисъл на съдържанието и е гаранция, че завещателното разпореждане ще бъде изпълнено след смъртта на нас­ледодателя с максимално възможна точност.
Завещанието трябва да бъде извършено преди всичко в писмена форма. Това изискване заставя завещателя сериозно да обмисли своите действия, когато пристъпва към извършване на завещанието. Неспазването на предвидените в закона изисквания относно формата на завещанието прави последното недейст­вително.
Законът за наследството предвижда два вида завещание: нотариално и саморъчно.
2. Нотариално завещание. Нотариалното завещание се извършва от нотариуса, а в градовете, където няма нотариус, нотариалното заве­щание се извършва от съдията по вписванията при районния съд (чл. 82 ЗННД). Компетентен да извърши завещанието е всеки нотариус без ог­лед на района на неговото действие (чл. 466, ал. 2 ГПК). Това значи, че докато нотариалните актове за прехвърляне на собственост или учредя­ване на вещно право върху недвижими имоти и другите действия, указа­ни в чл. 466, ал. 1 ГПК, се извършват от нотариуса, в чийто район се на­мира имотът, завещателните актове могат да се извършват от всеки но­тариус независимо от местонахождението на имота.
Нотариусът обаче не може да отиде в района на друг нотариус и там да извърши завещанието (чл. 469 ГПК).
Обикновено завещанието се съставя в канцеларията на нотариуса (чл. 469, ал. 2 ГПК). Но нотариусът може да извърши завещанието и из­вън канцеларията си, ако завещателят е възпрепятстван да се яви пред него. Нотариалното завещание може да бъде извършено и в извънработно време, когато има уважителни причини за незабавното му извършване (чл. 469, ал. З ГПК).
Нотариусът не може да извършва нотариални завещания, в които участва като завещател самият той и лицата, посочени в чл. 471 ГПК.
При извършване на завещанието нотариусът е длъжен преди всич­ко да се увери в самоличността на завещателя. Самоличността на непоз­натите на нотариуса лица се установява с документ за самоличност. При липса на такъв документ законът допуска завещателят да установи самоличността си с двама познати на нотариуса свидетели (чл. 474, ал. 5 ГПК).
За да се състави завещанието, нотариусът трябва да констатира, че лицето, което желае да направи завещателното разпореждане, е способно да го извърши .
Нотариалното завещание се извършва в присъствието на двама свидетели. Това са т.нар. инструментарни свидетели, т.е. свидетели за извършване на завещанието. Когато завещателят обаче няма паспорт (карта) за самоличност, същите свидетели могат да бъдат използвани и като свидетели за самоличност.
При извършване на завещанията не могат да бъдат свидетели лица­та, указани в чл. 480 ГПК: недееспособните; неграмотните на български език; тези, които се намират със завещателя, с лицата, в полза на които се извършва завещанието, или с нотариуса в някое от посочените в чл. 471 ГПК отношения; лицата, в полза на които се съдържа някакво раз­пореждане в акта; слепите, глухите и немите и работещите в нотариал­ната кантора лица и служители по вписванията.
Съгласно чл. 24, ал. 2 ЗН завещателят изявява устно своята воля на нотариуса, който я записва така, както е изявена. При написване на заве­щанието нотариусът може да прави стилни поправки, да заменя нелитературни думи в изявленията на завещателя, но като употреби съответни изрази, които да не изменят смисъла на разпорежданията. Завещателният акт трябва да бъде автентичен израз на волята на завещателя.
След като се запише изявлението на завещателя, нотариусът прочи­та завещанието на последния в присъствието на свидетелите. Той трябва да отбележи в завещателния акт изпълнението на тези формалности. Разбира се, в случая не е необходимо нотариусът да употреби някои спе­циални изрази. Достатъчно е със свои думи да означи изпълнението на изискуемите от закона формалности.
В акта нотариусът трябва да означи мястото и датата на съставянето му (чл. 24, ал. 2 ЗН).
След това завещанието се подписва от завещателя, от свидетелите и от нотариуса. ЗН предвижда, че когато завещателят не може да се подпише, той трябва да укаже причината за това и е достатъчно нотариусът да отбележи изявлението на завещателя в това отношение преди прочи­тането на завещанието (чл. 24, ал. З ЗН). Това изявление замества не­говия подпис. След влизане в сила на ГПК обаче в практиката се приема, че казаната разпоредба е отменена с чл. 475 ГПК и вместо съответна бе­лежка от нотариуса, завещателят да слага отпечатък на пръста си с под­писване на акта от двама свидетели (чл. 151 ГПК).
3. Саморъчно завещание. Това е форма, по-лесно достъпна за из­вършване на завещателни разпореждания.
Законът изисква саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, когато е със­тавено, и да е подписано от завещателя (чл. 25, ал. 1 ЗН). И затова полз­ващият се от саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя. Очевидно само грамотно лице може да направи саморъчно завещание.
Законът предвижда, че завещанието трябва да е написано ръкописно от завещателя, а от това следва, че то не може да бъде написано с пише­ща машина или от друго лице. То може да бъде написано на български или на чужд език.
Неозначаването на мястото, където е съставено завещанието, няма значение, когато е безсъмнено, че то е съставено в страната от българ­ски гражданин. Такава бележка е необходима в акта с оглед на сключе­ните международни договори, в които се засяга въпросът за формата на завещателния акт.
Саморъчното завещание трябва да има дата. Датата е необходим елемент за действителността на саморъчното завещание и има значение, за да се определи дали завещанието е извършено по време, когато заве­щателят е имал дееспособност да прави завещателни разпореждания, както и при конкуренция между две завещания, извършени от един и същ завещател на различни лица за един и същи имот.
Датата трябва да бъде пълна, да са означени денят, месецът и годи­ната на съставяне на завещанието. Липсата на някои от рекви­зитите на датата може да бъде попълнена, само ако в текста на завеща­нието има данни, от които без никакво съмнение може да се установи датата. Недопустимо е попълването да стане въз основа на данни извън завещанието, вкл. депозирането в държавен орган или при наличието при хипотезите на чл. 145 ГПК. Саморъчното заве­щание е нищожно, ако завещателят е вписал в него две различни дати на съставяне. То е нищожно и когато датата е поставена от дру­го лице, а не от завещателя, макар и с негово съгласие. При това завещанието трябва да бъде подписано от завещателя. Подписът трябва да бъде след завещателните разпореждания .
По отношение на саморъчните завещания ЗН не посочва конкретно какъв трябва да бъде подписът на завещателя. Затова, ако завещателят се е подписал под него с изписване на цялото си собствено име, инициа­лите на бащиното си име и пълно изписване на фамилното си име, фор­мата на саморъчното завещание е спазена. Завещанието се счита редовно съставено и ако то е подписано само със собственото име или с псевдонима на завещателя, стига този псевдоним да е бил доста­тъчно известен в обществото.
Разпорежданията, направени след подписа на завещателя, са недей­ствителни, но те не водят към недействителност на другите разпореждания, които предшестват подписа.
Извършените след съставяне на саморъчното завещание поправки и допълнения от трето лице не засягат валидността на акта.
Саморъчното завещание може да бъде запазено у завещателя или да се предаде на друго лице за пазене. Но завещанието може да бъде пре­дадено за пазене и на нотариуса (чл. 25, ал. 2 ЗН). В тези случаи завеща­нието се поставя в плик и така затворено се предава с писмена молба.
Предаването на завещанието може да стане от завещателя или от друго лице. При приемане на завещанието нотариусът съставя протокол върху самия плик, който се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър (чл. 25, ал. 2 ЗН). Смисълът на това предаване е да се осигури запазването на завещанието от изгубване, унищожаване или укриване.
Саморъчното завещание, предадено за пазене у нотариус, може да бъде взето обратно само лично от завещателя, но не и от друго лице, до­ри ако това лице е натоварено със специално за това пълномощно. В то­зи случай, ако завещателят поради болест или други причини е възпре­пятстван да се яви лично нотариусът е длъжен да отиде при него, за да му предаде завещанието. За връщането на завещанието се прави съот­ветна бележка в книгата, в която е заведено то, и тази бележка се под­писва от завещателя, двама свидетели и нотариуса. ЗН изисква свидетели само при оттегляне на завещанието, а не и при предаването му (чл. 26 ЗН).
След смъртта на завещателя саморъчното завещание, което се на­мира у нотариуса се обявява от последния. Процедурата по обявяването е уредена в чл. 27 ЗН.
Обикновено заинтересованото лице подава молба до нотариуса за отваряне (обявяване) на завещанието. Нотариусът обявява, завещанието, като съставя протокол, в който се описва състоянието на завещанието и се отбелязва неговото разпечатване. Протоколът се под­писва от лицето, което е поискало обявяването, и от нотариуса. Към протокола се прилага книгата, на която е написано завещанието, под­писано на всяка страница от същите лица.
Когато саморъчното завещание не е било предадено на нотариуса, лицето, у което се намира то, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя да поиска обявяване на завещанието от нотариуса по мяс­тото, където е открито наследството. Ако лицето, у което се намира за­вещанието, не го представи за обявяване, заинтересуваните лица могат да искат от районния съдия по мястото, където е открито наследството, да определи срок за представяне на завещанието, за да бъде то обявено от нотариуса (чл. 27, ал. 2 ЗН).
Тази разпоредба е предвидена с оглед да не останат укрити някои завещания. На практика обаче тя не се прилага, тъй като за неизпълне­нието й няма предвидена санкция. Когато завещанието се намира в ня­кой от наследниците, обикновено то се представя при делбата. Неспазването на чл. 27, ал. 1 ЗН не води нито до нищожност, нито до унищожаемост на саморъчното завещание. И това е така, до­колкото обявяването на саморъчното завещание не е елемент от факти­ческия състав, пораждащ правните му последици. В този смисъл неспаз­ването на това изискване не го прави нищожно. Обя­вяването има само оповестителен характер - да стане известно завеща­нието и по този начин бенефициера да може да осъществи правата си съгласно волята на завещателя. Неизпълнението на разпоредбата на чл. 27 ЗН не е скрепено с никакви неблагоприятни правни последици и как­то бе посочено не води, нито до нищожност, нито до унищожаемост на завещанието. Необявеното завещание не е недействително, но за да про­изведе ефект, то трябва да бъде прието.
Понякога предадените за пазене у нотариус саморъчни завещания остават непотърсени. Поради това, когато научи за смъртта на завеща­теля, нотариусът служебно поканва наследниците му да поискат да се отвори завещанието. Когато наследниците са в неизвестност, поканата се отправя чрез публикация в Държавен вестник. Ако няма наследници или същите не се явят, нотариусът отваря завещанието в присъствието на прокурора.
2. СЪДЪРЖАНИЕ НА ЗАВЕЩАНИЕТО. 1. Общи бележки. Съдържание на завещанието съставляват разпорежданията на заве­щателя относно лицето, в полза на което се извършват тези разпореж­дания, както и самият предмет на разпорежданията - това, с което също­то лице се облагодетелства.
Невписването на името на заветника в текста на нотариалното заве­щание не може да бъде заместено от други документи, несъставени в изискваната за самото завещание форма.
Завещателни разпореждания могат да бъдат извършени както в полза на наследник по закон, така и на други лица.
Държавата, вън от случаите на чл. 11 ЗН, може да придобие иму­щество и чрез завещание - общо или чрез завет. Това имущество става държавна собственост.
По своята същност завещателното разпореждане е акт с имуществен характер (чл. 13, 14, 16 и др. ЗН). Чрез него завещателят се разпорежда с имуществото си за след своята смърт. Обект на завещателните разпо­реждания могат да бъдат имуществени права, които могат да преминат по реда на наследственото правоприемство.
Завещанието е и акт на безвъзмездно разпореждане с имуществото, което е налице към деня на смъртта на наследодателя. Тази му харак­терна черта, като безвъзмезден акт може да има и възнаградителен ха­рактер. Трябва обаче да се подчертае, че този акт не предполага престиране на имуществена облага в полза на завещателя за в бъдеще, нито пък е негова равностойност.ВКС  приема, че е недопустимо завещанието да съдържа в себе си, че то се прави с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е дадена към де­ня на съставянето му.
Няма пречка всеки от съпрузите да извърши завещание на своята част от съпружеската имуществена общност в полза на другия съпруг или на трето лице. В случая разпореждането се отнася за след смъртта на завещателя, когато по силата на чл. 26, ал. 1 СК общността автома­тично се превръща в обикновена съсобственост. Това еднакво важи и в случаите, когато преживелият съпруг наследява с деца на починалия.
Законът не допуска да се поеме задължение да бъде или да не бъде направено завещание на имуществени права. Такова договорно задъл­жение всъщност представлява договор върху неоткрито наследство, който съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД е недействителен.
Завещанието може да съдържа и неимуществени разпореждания. Обикновено със завещанието се цели облагодетелстването на из­вестно лице. Възможно е обаче завещанието да съдържа разпореждания, които да не ползват това лице. Това може да се яви например, когато па­сивът на наследството надвишава актива на същото или когато лицето, в полза на което е извършено завещанието, е обременено с тежести, които изчерпват целия актив на наследството. Завещание, с което е въз­ложено изпълнението на известни задължения, без да е предоставено наследствено имущество, може да има за наследника морална, но не и юридическа стойност.
2. Действие на завещателните разпореждания. С откриването на наследството за лицето, в полза на което е направено завещателното разпореждане, се поражда правото да приеме завещаното имущество.При универсалното завещание към облагодетелстваното лице (наследника) преминават съответно активът и пасивът на наследството.
Учредяването на завета създава частно правоприемство. Поради това получаването на завета не е съпроводено с отговорност за задъл­женията на наследодателя, както това е при универсалното завещание. За удовлетворяване на своите вземания кредиторите на наследодателя трябва да се обърнат към наследника, а не към заветника. Само в слу­чаите на чл. 66, ал. 2 ЗН, когато активът на наследството е изчерпан, кредиторите могат да насочат иска си сре­щу заветниците. При това съгласно чл. 68 ЗН заветът на оп­ределена вещ се намалява съответно, когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследствените задължения.
От друга страна, докато при смъртта на наследодателя владението на последния върху завещаното имущество преминава в полза на назна­чения наследник със завещание, при завета облагодетелстваният трябва да се обърне към наследниците и да иска да му се предаде владението на имуществото - предмет на завета. Заветникът не може сам да влезе в то­ва владение.
При това заветникът не може да води иск за наследство, нито да предизвика делба на наследството. Той е кредитор на наследството и може да иска само изпълнение на завета в срока на исковата давност.
Частта на починалия, неспособния и отказалия се от наследство в случая остава към наследствената маса за разпределение между всички наслед­ници.
С изменението на ЗН (ДВ, бр.60 от 1992 г.) беше установено едно особено правило във връзка с действието на завещанието. Съгласно чл. 90а завещание и продажба на наследство, съставено и извършено след одържавяване или включване в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява, ня­мат действие за тези имоти.
С решение № 4 от 1996 г. (ДВ, бр. 21 от 1996 г.) Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 90а ЗН в част­та, в която е предвидено, че завещание, съставено след включване в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански органи­зации на имоти на кооператори, собствеността върху които се възста­новява по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти. Конституцион­ният съд приема, че законът възстановява правата на собствениците, каквито те не са преставали да бъдат и не са загубвали своята собст­веност. През определен период от време обаче обективно те не са могли да упражняват вещното си право. Освен това, разпоредбата на чл. 90а ЗН засяга противоконституционно и основното право на наследяване та­ка, както то е закрепено в чл. 17, ал. 1 от Конституцията. Това право включва и правото на всяко дееспособно лице да се разпорежда с иму­ществото си чрез завещание.
3. Тълкуване на завещателните разпореждания. Когато съдържа­нието на завещанието не е ясно относно лицето, в полза на което то е направено, или относно самия предмет на разпореждането, се извършва тълкуване на завещателния акт съобразно общите правила за тълкуване на юридическите актове (чл. 20 ЗЗД).
В този случай тълкуването не следва да се ограничи само с буквал­ните изрази, употребени в акта. Необходимо е да се разкрие истинската воля на завещателя.

В) Запазена и разполагаема част.
1.ЗАПАЗЕНА И РАЗПОЛАГАЕМА ЧАСТ. Поначало всеки гражданин приживе може да извършва възмездни актове със своето имущество без каквито и да било ограничения. ЗН осигурява свободата на гражданите да се разпореждат с иму­ществото си. Тази свобода на разпореждане обаче е ограничена с оглед да бъдат защитени интересите на семейството и специално на най-близките наследници по закон - низходящи, родители и съпруг. Когато има такива наследници, наследодателят може да разполага по безвъзмезден начин само с определена от закона част от имуществото си (чл. 28 ЗН).
Тази част от имуществото на наследодателя, която законът запазва за посочения кръг наследници и с която същият не може да се разпо­режда чрез завещание или дарение, се нарича запазена част. Частта от наследството, която е вън от запазената част, е разпола­гаема част на наследодателя. Запазена част имат само необходимите наследници: низходящи, съпруг и родители.
Наследниците от трети и четвърти ред не са необходими наследници и затова те нямат право на запазена част. Това следва от точния смисъл на разпоредбата на чл. 28 ЗН. Затова, наследниците без запазена част, например „наследниците от четвърти ред могат да бъдат отстранени от наследяване по волята на наследодателя, ако той се разпореди чрез общо завещателно разпореждане с цялото си имущество".
Когато наследодателят е оставил наследници със запазена част, той не може чрез завещание или дарение да накърни тази тяхна запазена част. Той може да се разпорежда по безвъзмезден начин само с разпола­гаемата си част.
Размерът на запазената и разполагаемата част се определя в зави­симост от броя на призованите към наследяване необходими наследници и от категорията, към която спадат (чл. 29 ЗН).
За определяне на тези размери е меродавен моментът на откриване на наследството. Поради това, ако по време на извършване на завеща­нието не е имало наследници със запазена част, но в момента на смъртта на завещателя е имало вече такива, се счита, че е накърнена тяхната за­пазена част. И обратно - ако по време на извършването на завещанието е имало наследници, които имат право на запазена част, но по времеот-криване на наследството не е имало вече такива, се приема, че със заве­щанието не е засегната никаква запазена част.
Отказът от наследяване на някои от наследниците след откриване на наследството също не е основание за изменение на запазените части. В случая се увеличават само дяловете на останалите наследници.
Запазените части на наследниците са посочени в чл. 29 ЗН.
Когато наследодателят не е оставил съпруг, запазената част на низ­ходящите е: при едно дете или низходящи от него - 1/2, а при две и повече деца или низходящи от тях - 2/3 от имуществото на наследодателя (по равно за всеки един от тях).
Когато наследодателят е оставил съпруг и низходящи, запазената част на съпругата е равна на частта на всяко дете. В тези случаи разпо­лагаемата част при едно дете е равна на 1/3, а при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството.
Когато преживелият съпруг - наследява сам, запазената му част е 1/2. Такава е запазената му част и когато той наследява с наследници, които нямат запазена част, тъй като по смисъла на чл. 29, ал. З ЗН упот­ребеният. в посочения текст от закона израз „когато наследява сам" трябва да се разбира и за случаите, при които съпругът наследява с нас­ледници без право на запазена част, каквито са братята и сестрите и тех­ните низходящи, както и възходящите от втора и по-горна степен.
Запазената част на родителите или само на преживелия от тях е 1/3. Когато наследодателят е оставил низходящи и родители, не може да става въпрос за запазена част на родителите, тъй като съгласно чл. 6 ЗН низходящите изключват родителите от наследяване по закон.
 В ЗН не е уреден изрично въпросът за запазената част на съпруга, когато той наследява с възходящи от втора и по-горна степен или с бра­тя и сестри. Тази празнота в закона се преодолява с указанията, дадени в ПП-1-84 на ВКС. С него е прието, че когато съпругът наследява с по-далечни възходящи или с братя и сестри, неговата запазена част е 1/2, а ако наследява едновременно с тях - 1/3.
5.ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАПАЗЕНАТА ЧАСТ
I.Искане за възстановяване на запазената част
1. Наследодателят може да прави завещателни разпореждания и дарения, но не може да накърни запазената част на наследниците (чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 29 ЗН). Когато наследодателят излезе вън от тези рамки, законът позволява на наследниците, които имат право на запазена част, да искат намаляване на завещателните разпореждания и на даренията до размера, необходим за допълване на тяхната запазена част (чл. 30 ЗН).
Намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазената част могат да искат само наследниците със запазена част, които са призовани към наследяване по откритото наследство, а не и други лица, влизащи в кръга на наследниците по закон. При това наследникът трябва да е приел наследството. Не може да иска възстановяване на запазената част и наследникът, който, макар и да е призован към наследяване, се е отказал от наследството.
Правото да се иска намаляване на завещателните разпореждания и дарения има имуществен характер и може да се предяви от наследниците на този, чиято част е накърнена. Това право е наследимо.                            
Правото да се иска възстановяване на запазена част е субективно потестативно право. То може да се упражни по два на­чина: чрез иск или чрез възражение. Иск за възстановяване на запазена част е допустим и когато е възможно да се предяви иск за съдебна делба. Възможността да се оспори дарението или завещателното разпореждане чрез възражение не е изрично посочена в закона, но е призната и утвър­дена от съдебната практика.
Когато някой от наследниците със запазена част е починал преди наследодателя или е недостоен, правото да се иска възстановяване на за­пазената част преминава върху неговите низходящи, които го наследяват по право на заместване. Това право не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако изрично им е прехвър­лено.
При бездействие на наследника със запазена част кредиторите му могат да искат намаление на завещания и на дарения за възстановяване на запазената му част, доколкото не могат да се удовлетворят от лично­то му имущество (чл. 134 ЗЗД). Следователно правото на запазена част не се погасява със смъртта на наследника. То може да бъде упражнено и от наследниците на наслед­ника, който е умрял преди да го упражни. Това право може да се упраж­ни и от кредиторите на наследника, ако последният не го упражнява, съгласно чл. 134 ЗЗД."
2. Когато искането за намаляване на завещателните разпореждания и даренията е направено от наследник със запазена част, то се извършва в размер, необходим за попълване на запазената част на същия. В този случай намалението ползва само наследникът, който е предявил иска, а не и другите наследници, които не са направили искане за възстановяване на своите запазени части. Последните могат да зачитат волята на насле­додателя, изразена в. завещанието, и да не искат намаляването му, в ка­къвто случай намаляването, за да се попълнят техните запазени части, не настъпва по право или поради искане на друг наследник.
Заинтересуваният наследник трябва да предяви иск за възстановява­не на своята запазена част. В този случай той може да иска възстановява­нето на съответна част само от някои от облагодетелстваните. Наред с това наследникът по закон във всички случаи може да упраж­ни правото си на запазена част в делбения процес, включително и в слу­чаите, когато завещателното разпореждане е направено в полза на друг наследник по закон и последният е отчуждил вещта - предмет на завеща­нието. ВКС приема, също, че с предявяването на иска за делба, когато ищецът представи и завещанието в полза на трето лице за единствения, имот, предмет на делбата, той предявява с иска. за делба и претенция за възстановяване на запазената част.
Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си по чл. 30, ал. 2 ЗН спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо, е той да е приел наследството по опис (чл. 30, ал. 2 ЗН). Наследници по закон по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗН са не само наследниците, които в конкретния случай са призовани да наследя­ват, а и всички лица, указани в чл. 5-10 ЗН, независимо от това, дали са призовани или не към наследяване.
 ВКС приема, че целта, която се преследва със съставянето на описа, може да се постигне чрез други безспорни доказателства, в това число и с признание. Искът за намаляване на завещанията и даренията и за възстановяване на запазената част е ограничен със срок и това е срокът на общата пет­годишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията - от момента, в който заветникът уп­ражни своите права по завещанието.                                 
3. Искането за намаляване на завещателните разпореждания и въз­становяване на запазената част се предявява обикновено в делбеното производство (чл. 281 ГПК), но то може да бъде предявено и с отделен иск преди делбата.
Ищец по иска за възстановяването е наследникът, чиято запазена част е накърнена. Ответник е облагодетелстваният със завещателното разпореждане или дарението, който е получил повече от това, което се съдържа в разполагаемата част.                
Сънаследникът може да иска намаляване на завещанието и във форма на възражение по предявения срещу него иск за собственост на основание това завещание.
Когато облагодетелстваният е универсален наследник, най-удобно е намалението да стане при извършване на самата делба (чл. 281 ГПК). Това. се извършва в първата фаза на делбата. В тази част на процеса съ­дът разрешава всички въпроси, отнасящи се до спора, в т.ч, и относно възстановяването на запазената част. Не е допустимо, а е и правно не­възможно това да се направи във втората фаза при извършването на дел­бата, защото е налице разпоредбата на чл. 224 ГПК (СПН) и всички спорове по чл. 30 ЗН вече са преклудирани. По искането за възстановяване на запа­зената част съдът се произнася с отделен диспозитив. Когато се касае до намаление на завети или дарения, извършени в полза на. лица, които не участват в делбата, по необходимост искането за възстановяването ще трябва да се направи с отделен иск.
                              П. Изчисляване размера на запазената част. За да се определи размерът на разполагаемата и запазената част, е необходимо да се има предвид цялото имущество на наследодателя, та­кова, каквото то е било по време на неговата смърт, включително иму­ществото по чл. 12, ал. 1 ЗН. Това се извършва по начин, указан в чл. 31 ЗН. За тази цел се образува една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, както и вземанията на същия.
Извън наследствената маса остава:
    1) имуществото, което наследодателят е притежавал под отлагателно условие, което не се е сбъднало още. При осъществяване на условието може да се извър­ши допълнителна делба.
    2) плодовете, придобити след откриване на нас­ледството, също не се включват в тази маса, тъй като те не са принадле­жали на наследодателя й наследниците ги получават направо въз основа на правата, които са придобили с откриването на наследството.
    3) разполагаемата част се изчислява само върху чистия актив, тъй ка­то само с него могат да се правят облагодетелствания. С оглед на това от масата на всички имоти в момента на смъртта на наследодателя след­ва да се извадят дълговете. Тук влизат всички задължения, които е имал наследодателят било към някои от наследниците, било към други лица, както и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН. То­ва са случаите, при които някои наследници приживе на наследодателя са спомогнали за увеличаване на наследството и не са възнаградени по друг начин.                                   
Към тази маса се прибавят даренията, направени било пряко, било косвено,-с изключение на обичайните такива. Дали дарът е обичаен, се определя от съда за всеки конкретен случай съобразно повода, по който дарът е бил направен, лицата, между които е направен, както и самия предмет на дара.
В този случай при оценка на наследствената маса се взема предвид стойността на имуществото по времеоткриване на наследството. Относно даренията чл. 31 ЗН предвижда те да се оценят според тяхното положение при подаряването и според стойността им по времеоткриване на наследството - за недвижимите имоти, и по време на подаряването - за движимите.
След извършване на горните операции от получената обща маса, оценена в пари и представляваща цифрова величина, съобразно чл. 29 ЗН се определя стойностно размерът както на запазената, така и на раз­полагаемата част според броя и вида на наследниците с право на запазе­на част.                        
Щ. Ред за намаляване на извършените завещателни разпореждания      
1. При универсалните завещания, било че в тях е посочена разпо­лагаемата част без указание за нейния размер, било че е посочен разме­рът на завещаната дробна част, намалението се извършва по следния начин: съдът постановява вместо завещаната част от иму­ществото същото да бъде намалено съобразно чл. 29 ЗН, Например за­вещана е 1/3 идеална част от наследството, а наследодателят е оставил 4 деца и съпруга. Неговата разполагаема част не е 1/3, а 1/6 част. Съдът постановява да се извърши намаление на завещанието от 1/3 на 1/6.
2. Заветът се намалява, след като предварително се оцени пялото наследство и отделно завещания имот и съобразно с размера на разпола­гаемата и запазената част се установи дали надвишава, или не, разпола­гаемата част на наследодателя, т.е. дали накърнява, или не, запазената част на наследниците по закон. Ако заветът надвишава разполагаемата част и е само един, заветникът се поканва, да заяви кои имоти желае да задържи. Ако не стори това, завещанието се намалява от съда, като се върви от последните по ред имоти към по-предните.
3. При намаляване на универсалното завещание с имоти за предпо­читание съдът също нарежда да се оцени както целият имот, така и имо­тът, посочен за предпочитание в завещанието, за да се види дали той е равен по стойност на разполагаемата част, или е по-голям или по-малък от нея. Съобразно с резултата от тая оценка на наследника по завещание се отрежда или посочените в завещанието за предпочитание имоти, или към тях се прибавят и други, ако те не достигат да се допълни завеща­нието, или част от тия имоти се взема от завещанието и се прибавя към частта на наследниците със запазена част.
В този случай при извършване на делбата уместно би било да се съставят разделителни протоколи с алтернативи, така че предварително да не се знае кой дял ще се отреди на наследника по завещание, а с тегле­нето на жребия едновременно да се определи по коя алтернатива да се извърши делбата и кой дял от нея се отрежда на наследника по заве­щание.                      .
В случай на намаление на имотите за предпочитание могат да се приложат разпоредбите на чл. 34 ЗН, като се покани наследникът по за­вещание да направи избор и да посочи кои от имотите за предпочитание желае да задържи и кои да се включат в частта на наследниците със за­пазена част. Ако същият не се възползва от тази възможност, намале­нието се извършва от съда, .подпомогнат от вещо лице, като обикновено се почва от последните в реда на изброяването имоти и се върви към предшестващите.      
4. Когато наследодателят е направил няколко завешателни разпо­реждания и с тях е накърнена запазената част, същите се намаляват съ­размерно (чл. 32 ЗН), освен ако завещателят е разпоредил другояче. Ня­ма значение времето, когато, са били извършени завещателните разпо­реждания.
Съгласно, чл. 32 ЗН при съразмерното намаление на завещателните разпореждания не се прави разлика между наследници и заветници, т.е. няма значение дали разпорежданията са направени в полза на наследни­ците или на чужди на наследството лица, както и дали се касае до завет или универсално завещание.
Съразмерното намаление на завещателните разпореждания се из­вършва чрез тълкуване волята на наследодателя. Но последният може да даде предпочитание на някое завещателно разпореждане пред другите (чл. 32 ЗН). В такъв случай предпочетеното разпореждане се намалява само ако с намаляването на другите не може да се възстанови запазена­та част.
IV. Ред за намаляване на направените дарения. Когато има само едно дарение, с което е накърнена разполагаемата част, то се намалява след като се оцени цялото наследство и отделно по­дареният имот. В тези случаи, ако дарението. обхваща няколко имота, предоставя се правото на дарения да посочи имота, който иска да задър­жи. Ако същият не се възползва от тази възможност, намалението се из­вършва от съда съобразно с конкретния случай.
В този случай дареният, срещу когото е направено искане за нама­ление по чл. 30 ЗН, не може да се позове на обстоятелството, че е придо­бил собствеността на подарения имот по давност. Недопустимо е собст­веникът да може да придобие правото на собственост на друго основание, след като го е придобил по дарение. Да се приеме противното, би значе­ло фактически да се парализира действието на чл. 39 ЗН.
Когато даренията са няколко, намалението им трябва да стане по ред, обратен на тяхното извършване, като се започне от по-късно извър­шените дарения и се върви последователно към предшестващите, по-рано извършени дарения (чл, 33 ЗН). Така установеният от закона ред може да се обясни с обстоятелството, че първите дарения са направени от разполагаемата част. Направените дарения след изчерпването й не могат да се противопоставят на предшестващите, тъй като дарителят не може едностранно да развали договора за дарение и да прехвърли вещта или имота на други лица, както би могъл да направи със завещателните разпореждания. Само когато даренията са били направени едновременно, те подлежат на съразмерно намаляване, тъй като в случая облагодетелст­ваните имат еднакви права.    
При възстановяването на запазена част, която е накърнена с даре­ние, дареният не може да противопоставя възражения, че е придобил имота по давност. Придобиване на правото на собственост върху вещта, на основание действителна правна сделка, изключва възможността за придобиване на същата вещ чрез давностно владение.
V. Ред за намаляване едновременно на завещателни разпореждания и дарения. Когато са направени завещателни разпореждания и дарения, послед­ните се намаляват само след като се изчерпи завещаното имущество.
Завещателят не може да нареди едно завещателно разпореждане да има предимство пред даренията. Да се допусне противното, би означавало да му се даде възможност чрез завещание едностранно да отмени даре­ние.                        Когато стойността на дарението е равна или надвишава разполагае­мата част, всички завещателни разпореждания се намаляват.
Ако завещателните разпореждания не стигат за допълване на запа­зената част, тогава се пристъпва към намаляване на даренията по ред, обратен на тяхното извършване (чл. 33 ЗН).
 Когато на едно и също лице са завещани едни имоти и подарени други, намалението се извършва по избор на това лице. Ако то не напра­ви избор в дадения му от съда срок, постъпва се по реда на чл. 32 и 33 ЗН. Намаляда се завещанието и едва след като се изчерпят завещаните имущества, се пристъпва към намаление на даренията, за да се възста­нови накърнената запазена част (чл. 34 ЗН).
VI. Ред за намаляване на завет за плодоползване. В закона се говори и за пожизнена рента (чл. 35 ЗН).                 
Законът за наследството в случая не установява какво е отношение­то между голата собственост и плодоползването на имуществото. ВКС счита, че при тази хипотеза, за да се определи дали е надхвърлена разполагаемата част, следва да се постъпи по начина, по който се извършва пресмятане, за да се намери основата, върху която следва да се изчисли данъкът върху наследството - съотношението на стойността на голата собственост спрямо плодоползвайето в зависимост от възрастта на плодоползвателя и вероятната продължителност на ползването.
     Наследниците с право на запазена част, които получават голата собственост, имат изборното право или да изпълнят завещателното разпореждане, или да изоставят пълната соб­ственост върху такава част от наследствения имот, която се равнява на разполагаемата част.
       Същото изборно право те имат и когато наследодателят е завещал голата собственост върху имоти. Доходът от които надвишава дохода на разполагаемата част. Решението да се изпълни завещателото разпореждане може да бъде взето само със съгласието на всички засегнати наследници без този, в чиято полза то е направено.             
VII. За облагодетелстванията, извършени в полза на наследник със запазена част. Съгласно чл. 30 ЗН наследникът, който не може да получи пълния размер на запазената част поради завещания и дарения, може да иска на­малението им до размера, необходим за допълване на тази част, след ка­то прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните.
VIII. Действие на възстановяването.
1. Решението на съда, с което се уважава искът за възстановяване на запазената част, отменя или изменя завещателните разпореждания и дарения, с които се накърнява запазената част на наследника по закон. Съдът задължително трябва да се произнесе с отделен диапозитив за на­маляване на завещателните разпоредби, тъй като искането за намаля­ването е самостоятелно субективно преобразуващо право. От момента на влизане на решението в сила ответникът, който е облаго­детелстван със завещанието или дарението, губи права над частта, с коя­то е накърнена запазената част на ищеца. Това, което надвишава разпо­лагаемата част, следва да се върне в наследствената маса за разпределяне между наследниците. Връщането става поначало в натура.
2. Когато са завещани недвижими имоти, намалението обикновено се извършва, като се отдели от тях една равностойна част или като се заплати съответна сума на наследниците със запазена част. Когато отделянето на част от недвижимия имот не може да стане удобно, въпросът се разрешава в зависимост от това, дали стойността на завещания или подарения имот, пресметната съгласно чл. 31 ЗН, надви­шава стойността на разполагаемата част с повече или по-малко от 1/4. Под стойността на разполагаемата част в случая се разбира паричната й оценка по време на смъртта на наследодателя.
В първия случай имотът остава изцяло в наследството, а заветникът и надареният получават стойността на разполагаемата част. Във втория случай, ако не е надвишена 1/4, те могат да задържат целия имот и да възмездят наследниците в пари. Цената се определя към мо­мента на намалението, тъй като тогава става прехвърлянето на частта от завещания имот, надвишаваща разполагаемата част на наследника (чл. 36, ал.1 ЗН).
 3. Когато лицето, в полза на което е извършено завещателното раз­пореждане или дарението, е наследник със запазена част, то може да за­държи целия имот само ако стойността на същия не надвишава разпо­лагаемата част и неговата запазена част, взети заедно (чл. 36, ал. 2 ЗН), ако, разбира се, направи искане за това. На заветника или на надарения, който при условията на чл. 36, ал. 2 ЗН иска да задържи завещан и пода­рен имот, не могат да се противопоставят правата на другите наследници със запазена част, които не са поискали съответно намаление на заве­щателните разпореждания и дарения и нямат възможност повече да сто­рят това.
4. Облагодетелстваното лице, което е засегнато от намалението трябва да върне и плодовете от имота, крито надвишават разполагаемата част. Това трябва да стане за всички плодове, събрани от деня на смърт­та на наследодателя, ако искът е предявен в едногодишен срок, а ако е предявен по-късно - от датата на исковата молба (чл. 36, ал. З ЗН). Зако­нът не прави разлика дали дарението е станало известно на заинтере­суваните наследници в едногодишния срок след смъртта на наследодателя или по-късно.  
5. Възстановяването на запазената част има действие и по отношение на третите Лица, които са придобили имота от ответника, срещу когото е постановено намалението. Правата на третите лица обаче не отпадат автоматично. ВКС приема, че купувачът на недвижим имот, завещан или дарен от наследодателя на заветника или дарения, не е страна в делбения процес. Неговите права не отпадат, автоматически с извършване на намалението и възстановяване на запазената част на нас­ледника. Наследникът с възстановената част след намаляването на заве­щателните разпоредби може да отмени отчуждението, ако не може да я допълни от имуществото на заветника или дарения и, ако приобретателят не допълни запазената част в пари. Отчужденията могат да се отменят по иск на наследника с право на запазена част против третото лице, ако са налице условията на чл. 37, ал. 1 ЗН
        1) ако отчужденията са станали, преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението;
        2) ако наследникът не може да допълни своята запазена част от имуществото на лицето, в полза на което е извършено завещателното разпореждане или дарението;
        3) ако приобретателят не допълни запазената част в пари (чл. 37, ал. 1 ЗН).
Исковете трябва да се предявят, като се почне от последното от­чуждение и се върви последователно към предшестващите (чл. 37, ал. З ЗН).
Засегнатият наследник със запазена част следователно трябва да се обърне най-напред към облагодетелствания. Ако не може да допълни своята запазена част от неговото имущество й ако третото лице - приобретател не допълни тази част в пари, едва тогава може да се иска от­мяна на отчуждението, извършено в полза на третото лице. На практика обаче в такива случаи искът се предявява едновременно срещу облагоде­телствания и третото лице, като се извърши и вписването на исковата молба, за да се предотврати отчуждаването на имота, което третото ли­це от своя страна може да направи в полза на друг.
6.В ЗН не се говори нищо за случаите, когато са завещани движими имоти. Трябва да се приеме, че постановеното намаление, когато се от­нася за движими вещи, няма действие спрямо третите лица - приобретатели на вещта. В този случай засегнатият наследник може да иска от облагодетелствания само паричната стойност, която вещта е имала при откриване на наследството.

62.    ПРИДОБИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВО
А) Приемане и отказ от наследство.
1.ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО.
2.1. Общи бележки. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се опреде­лят отношенията между наследниците помежду им и между тях и трети­те лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя.
Приемането произвежда действие от откриване на наследството (чл. 48 ЗН). В съответствие с това всички доходи от наследственото имущество от момента на откриване на наследството принадлежат на наследниците, които са приели наследството, както и всички разходи за същото от този момент са в тяхна тежест.
Наследникът обаче може да бъде заставен да се произнесе по въп­роса за приемане на наследството. Съгласно чл. 51 ЗН по искане на все­ки заинтересуван районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли наследството, или се отказва от него. Преди да определи този срок, съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Когато има заведено дело срещу наследника, кое­то не може да се движи, понеже той не се е произнесъл дали ще приеме наследството, срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51 ЗН, той губи пра­вото да приеме откритото в негова полза наследство. Касае се до преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне и с изтичане на който се погасява самото субективно право на наследника.
Отмяната на срока за приемане на наследството не изключва въз­можността и наследниците от четвърти ред да упражнят правата по чл. 51 ЗН. Те също имат правен интерес от това.Наследството може да бъде прието направо или по опис.

2. Приемане на наследството може да стане изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството. То се вписва в особена за то­ва книга (чл. 49, ал. 1 ЗН).
Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на нас­ледник (чл. 49, ал. 2 ЗН). Тези действия могат да бъдат най-различни. Законът предоставя на съда за всеки конкретен случай да пре­цени доколко те предполагат волята на наследника да приеме наслед­ството. Двусмислени действия, от които могат да се направят и други изво­ди, не сочат на приемане на наследството.
За недвусмислени действия съдебната практика приема актовете на разпореждане с наследствени вещи. Достатъчно е наследникът да из­върши разпореждане с наследствено имущество, за да се счете, че прие­ма наследството. ВКС смята, че е налице мълчаливо приемане на наследството, дори когато наследникът е поискал от общината да се извърши оценка на наследствен имот. Предявяването на иск за делба е също акт, с който наследникът манифестира намерението си да приеме наследството.
Участието на наследника като страна в делбеното дело само по се­бе си не съставлява действие, което несъмнено предполага намерение за приемане на наследството, освен ако заинтересуваната страна е поискала да бъде определен срок на ответника да заяви приема ли наследството или се отказва от него (чл. 51 ЗН). Когато ответникът поддър­жа искането за делба, той очевидно приема наследството, но такъв извод не може да се направи, ако той се противопоставя на делбата. При представяне на завещанието по предявен срещу него иск за делба назна­ченият наследник изразява приемането и упражнението на завещаните права. С оттеглянето на исковата молба се заличават последиците от предявяването на иск. В едно свое решение ВКС е счел, че заявлението на ответника, който се е явил в едно от заседанията и е заявил имотът да се разпредели между останалите наследници не съставлява приемане на наследството.
Практиката приема, че получаването на трудовото възнаграждение на наследодателя  или получаването на суми по влоговата му книжка или заплащане на дълга му от неговите наследници означава мълчаливо приемане на наследството. Тези действия не могат да се при­емат за временно управление на чуждо имущество с охранителна цел нито за извършване на чужда работа. ВКС изрично подчертава че изтеглянето на влога на починал съпруг от преживялата го съпруга както и изплащането на негови задължения, представляват действия по приемане на наследството, макар влогът и задълженията да се считат общи на съпрузите. Израз на мълчаливо приемане на наследст­вото е и споразумението за използване на оставения в наследство имот.
Съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН наследството се счита за мълчаливо прие­то и когато наследникът укрие наследствено имущество. В този случай той губи правото си на дял върху укритото наследство и то се разделя между останалите сънаследници. ВКС- след като едно наследство е прието мълчаливо, формално зая­веният след извършването на конклудентните действия по приемането отказ от наследството е недействителен.
Не може да се смята обаче, че има мълчаливо приемане на наслед­ството, когато наследникът извърши действия, влизащи в кръга на. обикновеното управление на наследствените имоти. Това са действията, без които би се нарушил нормалният ход на работата в наследственото имущество или би настъпила загуба в наследството, както и когато нас­ледникът предприеме мерки за запазване на наследственото имущество, като предяви владелчески иск за защита на същото и др. (чл. 58 ЗН).
    Получаването на наеми от наследствени имоти поначало предполага намерение у наслед­ника да приеме наследството. Но ако събраните наеми са от­четени и предадени на другите наследници, които са приели наследство­то, не е налице мълчаливо приемане. По смисъла на чл. 414, ал. 5 ТЗ получаването на застрахователната сума от наследниците не оз­начава, че у тях е имало намерение да приемат наследството, оставено от наследодателя.
Мълчаливото приемане трябва да бъде несъмнено и затова предава­нето на декларация за облагане с данък върху наследството още не зна­чи, че наследникът го приема. Той трябва да е извършил такива фак­тически действия, които по един положителен и безспорен начин създа­ват убеждението, че приема или има намерение да приеме наследството. Подаването на декларация за определяне данък върху имоти, придобити по безвъзмезден начин, е само едно предохранително действие, за да се избегне санкцията на чл. 124 ЗМДТ. Съгласно чл. 32 от същия закон нас­ледниците са длъжни в 6-месечен срок да подадат декларация, за да мо­же облагането с данък върху наследството да се извърши своевременно и правилно. Недекларираното съставлява нарушение, свързано с глоба. Затова подаването на декларация в изпълнение на закона не може да се счете, че изразява намерението за приемане на наследството.
Веднъж приел наследството, наследникът не може да оттегли при­емането и да се откаже от него. Приемайки го направо, той го приема с всички негови тежести.

3. Приемане на наследството по опис има значение за отговорността на наследника за задълженията на наследството. Когато наследникът иска да ограничи своята отговорност до размера на това, което е полу­чил в наследство, той трябва да приеме последното по опис. По смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗН кредиторите могат да искат удовлетворение и да насочат изпълнението както към имуществото, получено по наследство, така и върху личното имущество на наследника, в това число и върху не­говото възнаграждение, но само до размера на полученото наследство.Приелият наследството по опис не може да се освободи от задълже­нията на наследодателя, като предостави на кредитора наследствени ве­щи. Кредиторът не е длъжен да приеме тези вещи. Подобно предаване не е предвидено в закона.
Съгласно чл. 61 ЗН приемането на наследството по опис може да се направи само изрично, и то писмено, пред районния съдия в триме­сечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от съдията още до 3 месеца.
Приемането се вписва в особената за това книга на съда по чл. 49, ал. 1 ЗН. Ако в срока по чл. 61 ЗН наследникът не направи изявление за приемане на наследството по опис, той губи окончателно това право.
Съгласно чл. 63 ЗН описът се извършва по реда, предвиден в чл.449-455 ГПК. Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всич­ки известни нему наследствени имоти, за да бъдат вписани в описа, ина­че губи изгодите, свързани с този начин на приемане на наследството (чл. 64 ЗН). Когато при описа се прави възражение относно принадлеж­ността на имуществото, то се вписва в описа, а спорът се разрешава след това по исков ред.
Приемането на наследството по опис от един от сънаследниците ползва и останалите, т.е. счита се, че и те са го приели по опис. Разбира се, това не ги лишава от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него (чл. 62 ЗН).
Всяко разпореждане от страна на наследодателя, с което се забраня­ва приемането на наследството по опис, се счита за недействително.
Приемането на наследството по опис е задължително за наследника, който е предявил искане за възстановяване на своята запазена част, когато упражнява това право спрямо лица извън кръга на наследници по закон.
С оглед запазване интересите на недееспособните лица, на държа­вата и на обществените организации ЗН изисква те да приемат наслед­ството само по опис (чл. 61, ал. 2). За тях срокът по ал. 1 на чл. 61 ЗН не важи. При това не е необходимо приемането да се вписва по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. Описът обаче трябва да се състави, за да се приведе в известност наследственото имущество и да се изясни въпросът за отговорността пред кредиторите на наследството. Но и когато не е из­вършен такъв опис, отговорността остава ограничена и не може да над­хвърли размера на полученото имущество.
Ако такъв опис не е съставен, а е предприето изпълнение, последно­то ще трябва да спре, за да се даде възможност на заинтересуваната страна да установи какъв е активът на наследството.
Наследникът по опис не може да се разпорежда с наследственото имущество, докато не ликвидира дълговете на наследството. Той само го управлява, като е длъжен да полага грижи, каквито полага за собстве­ните си работи. Отговаря на общо основание за вредите и загубите, кои­то е причинил на кредиторите на наследството и на заветниците във връзка с това управление. Той не може да отчуждава недвижимите иму­щества до 5 години от приемане на наследството, а движимите - до 3 го­дини, освен с разрешение на районния съдия. Отчуждаването им преди изтичане на горните срокове или без разрешение на районния съдия е напълно валидно, но в тези случаи наследникът отговаря за задълже­нията на наследодателя неограничено, т.е. губи изгодите от приемането на наследството по опис (чл. 65, ал. 1 ЗН).
Законът предвижда тези ограничения в интерес на кредиторите и заветниците. Съгласно чл. 65, ал. 2 ЗН наследникът по опис дължи смет­ка на кредиторите и заветниците за управлението на наследството.
2. ОТКАЗ ОТ НАСЛЕДСТВО.
1. Наследникът, който е призован към наследяване, може да се от­каже от наследството. Той може да направи това, само ако не го е приел. Отказът, извършен след като е прието наследството, е недействителен. На тази недействителност могат да се позоват както третите заинтересувани лица, така и самият наследник, който се е отказал от наследството, след като го е приел.
С изменението на ЗН беше създаден нов член (91а), съгласно който при наследство, в което влизат имоти одържавени или включени в трудово-кооперативни земеделски стопански или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху които се възстановява, отказ от наследството, извършен след одържавяването, съответно включването на имотите няма действие по отношение на тези имоти. Те се смятат за новооткрито наследство по смисъла на чл.1 ЗН.
Отказът от наследство е едностранен акт, който изрично трябва да бъде направен с писмено заявление пред съдията, в района на когото е открито наследството. Той се вписва в предназначената за това книга за приеманията и отказите от наследство, която се води в районния съд (чл. 52 ЗН). Практиката изисква подписът в заявлението за отказ да бъ­де нотариално удостоверен.
Невписаният в особената книга при районния съд отказ и от завет не произвежда действия. С други думи, отказът от наследство е едностранен формален писмен акт, с който призованият наследник изявява волята си да не приеме наследството.
Разпореждането на съда да се впише отказът от наследството по своята същност е административно действие - постановява се да бъде регистрирано изявлението на отказалия се. При евентуален спор за пра­вата върху наследството от сънаследниците или от кредиторите на нас­ледството, заинтересуваните могат да установят действителното поло­жение с всички допустими от закона доказателства. Поради това отказът от наследство подлежи на вписване по реда на чл. 49, ал. 1 и 52 ЗН, а въпросът дали отказът е редовен, се разрешава след изслуш­ване на заинтересуваните лица.
Отказът от наследство на ненавършили пълнолетие наследници се допуска само при условията и по реда на чл. 73 СК - при очевидна тяхна полза и с разрешение на районния съд.
Отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му в особената книга при районния съд. Ако от датата на изявлението за отказ, до датата на вписването му наследството е прието, отказът е недействителен. Отказът от наследство, заявен от един наслед­ник при уговорка за насрещна престация от друг, означава приемане на наследството от формално отреклия се наследник.
Когато наследникът се откаже от наследството се счита, че не е имал никога право върху него и не може вече да го приеме. Той не може да оттегли своя отказ. Действията на разпореждане, които наследникът извършва с наследственото имущество след отказа от нас­ледството, са действия на трето лице, което носи последиците от тези си действия като такова лице.
Отказът от наследството има важни правни последици. Губейки всички възможни облаги, наследникът се освобождава и от всички тежести, с които е обременено наследството. Който се е отказал от нас­ледството, той не е длъжен да плаща задълженията, които тежат върху последното.
2. Лицето, което се е отказало от наследството, се изключва от чис­лото .на наследниците. Неговата част от наследството уголемява дяловете на останалите наследници (чл. 53 ЗН). Въпросът е кои са тези наслед­ници. ВКС- това са не всички наследници, а само тези от коляното на отказалия се. Това указание се нуждае от уточнение. Поначало при отказ от наследство частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред, а когато ня­кой от тях е починал и се замества от негови заместници, уголемяването ползват и последните.
Ако наследниците от реда, към който принадлежи отказалия се, не приемат наследството или ако отказалият се е единствен наследник от този ред, частта му преминава към наследниците от следващия ред.
        ВКС приема, че когато преживелият съпруг наследява с децата на починалия и те се откажат от наследството, тяхната част от бившата семейна иму­ществена общност преминава към следващия ред наследници и към пре­живелия съпруг, а не единствено към него.
Когато наследникът изгуби правото да приеме наследството съг­ласно чл. 49, ал. 2 и 51 ЗН, настъпват същите правни последици, както при отказ от наследството: неговата част уголемява дяловете на оста­налите наследници.
В практиката се приема, че наследниците, които получават дела на отказалия се сънаследник, не могат да отхвърлят уголемяването, щом са приели вече другата част от наследството.
Според това становище наследникът, който се е отказал от наследст­вото, се счита, че не е бил никога наследник. Останалите наследници в случая получават уголемяването не като нещо отделно, не като право­приемници на отказалия се, а като наследство, което им се полага по за­кон при изключване на отказалия се от кръга на наследниците. По-големият дял, който те получават, е резултат от това, че наследството се де­ли между по-малко наследници.
Преживелият съпруг не може чрез отказ от своята част в общото съпружеско имущество да я прехвърли на останалите наследници. Тази част не е наследство  (тя е собственост) и не може с отказ от нея да се уголеми делът на ос­таналите наследници. В този случай, ако преживелият съпруг иска да прехвърли тази част на своите наследници, това може да направи по ре­да на чл. 18 ЗЗД -по нотариален ред. Поради това отказът е нищожен.
В практиката възниква спор относно уголемяването на дяловете в резултат на отказа, когато някой от наследниците е прехвърлил своето наследствено право по реда на чл. 212 ЗЗД преди извършване на отказа на някой от наследниците. В полза на кого отива уголемява­нето? Върховният касационен съд прие, че ако някой от наследниците преди отказа от наследството е прехвърлил своите наследствени права на трето лице, върху уголемяването на наследствения дял има пра­во продавачът - наследник, а не купувачът на наследството.
При универсално завещание в полза на две и повече лица, отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали наследници по закон и завещание. Но когато завещателят посочи едно или повече лица, които да придобият наследството, в случай че наследникът се откаже от него, при т.нар. обикновена субституция частта на отказалия се нас­ледник не уголемява дела на останалите наследници, а преминава към указаното в завещанието лице.
3. Отказът от наследство не лишава наследниците от правото да по­лучат заветите, които представляват конкретно и реално имущество. Съгласно чл. 22, ал. 1 ЗН наследникът по закон или по завещание има право да получи завета, който му е направен, дори. и когато се откаже от наследството, тъй като заветът създава само частно правоприемство в полза на заветника. И това може да стане както изрично, така и мълчаливо.
Отказът от наследство, макар и едностранен акт, може да има симулативен характер, когато направеното изявление за отказ (явният акт) прикрива друг таен акт (дарение, прехвърляне на наследствени пра­ва и др.).
3. ПРАВИЛА ЗА ПРИЕМАНЕТО И ОТКАЗА ОТ НАСЛЕДСТВО.
1. По своята същност приемането и отказът от наследство представ­ляват правни действия и затова те могат да бъдат извършени само от де­еспособни лица. За недееспособни лица се прилагат съответно разпоред­бите на чл. 3-5 ЗЛС.
Докато не е открито едно очаквано наследство, евентуалните наследници не могат нито да го приемат, нито да се откажат от него. Приживе на наследодателя те не притежават още никакви права върху бъ­дещото наследство. За наследниците правото на придобиване на наслед­ството възниква след откриването му.
След откриване на наследството наследникът може да прехвърли само своята наследствена част или наследствените си права като съв­купност (чл. 212 ЗЗД), но не и самото право за приемане на наследството.
2. Законът за наследството не допуска модалитети при приемането и отказа. Както приемането, така и отказът от наследството, направени под условие или срок, са недействителни (чл. 54 ЗН).
При това наследникът не може да приеме само част от наследството
или да се откаже за част от него. Приемането и отказът, направени за част от наследството са недействителни (чл. 54 ЗН). Те са недопустими, тъй като наследството преминава изцяло, а не в отделни негови части. Но според ВКС чл. 54 ЗН има предвид случаите, когато се наследява на едно и също основание - по закон или по завещание. Когато едно лице наследява едновременно и по закон и по завещание, отказът на наслед­ника от наследството по завещание е действителен
3. Приемането и отказът могат да бъдат засегнати от недостатъци, (насилие, заплашване, измама), които правят изявлението недействител­но. Като всяка сделка и приемането, и отказът могат да бъдат атакувани на основанията, предвидени за недействителността на сделките. ЗН не говори нищо по този въпрос, но несъмнено тук ще намерят съответно приложение общите правни принципи, които важат за едностранните волеизявления (чл. 44 ЗЗД).
За отбелязване в случая е, че не се допуска оспорване на приемането и отказа от наследство поради грешка (чл. 54 ЗН). Отнася се до случаи­те, когато наследникът е изпаднал в грешка по собствена вина, самозаблудил се е, а не и когато поради измамливите прийоми на друго лице той е бил въведен в заблуждение. В последния случай е налице измама и нас­ледникът може с пълно основание да оспори приемането или отказа.
ЗН допуска да се прави оспорване, когато наследникът е приел нас­ледството направо, като не е знаел, че наследодателят е оставил завеща­ние, в което са направени облагодетелствания в размер, по-голям от наследственото имущество, които изчерпват актива, или когато с тях се накърнява запазената част за наследника. Законът освобождава наследника от задължението да удовлетвори заветите, които са извън стойността на наследството, както и тия, които накърняват неговата запазена част (чл. 55 ЗН). В този случай приемането на наследството не се унищожава. То се запазва, като на наследника се дава възможност да иска намаление и на заветите по другите известни нему завещания. Това се налага от обстоятелството, че завещателните разпореждания трябва да бъдат съразмерно намалени (чл. 32 ЗН), иначе би било несправедливо известните на наследника завещания да бъдат изпълнени изцяло, а нама­лението да обхване само тези, които са неизвестни.
4. Когато бъде направено възражение, че даден съделител не е при­ел наследството или се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице приемане или че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане на наследството. За установяване на приемане на наследството или за нищожност на заявен отказ е недопустим отделен иск. Отказалият се от наследството, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство или друг иск, основан на наследяването, и в образуваното производство, да се позове на нищожността. Само когато наследникът не разполага, с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказ при наличие на приемане на наследството.
Отказът от наследство може да бъде унищожен по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато техните интереси бъдат засег­нати от това. Този иск има в основата си идеята, изразена в чл. 133 ЗЗД - да се запази имуществото на длъжника, както при иска по чл. 135 ЗЗД, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от това иму­щество за своите вземания. В този случай унищожението има действие само доколкото това е необходимо за удовлетворяване на кредиторите, които са го искали.
Искът за унищожаване на отказа може да се предяви в едногодишен срок от узнаването му, но не по-късно от 3 години след отказа.
4. ПРЕМИНАВАНЕ ПО НАСЛЕДСТВО НА САМОТО ПРАВО НА НАСЛЕДЯВАНЕ (НАСЛЕДСТВЕНА ТРАНСМИСИЯ). Когато, преди да упражни правото си за приемане на наследството или преди да се е отказал от него, наследникът почине, тогава неговото право, ако не е погасено, може да бъде упражнено от наследниците му. Последните могат да приемат или да се откажат от наследството. Това преминаване на правото за приемане или отказ от наследство се нарича наследствена трансмисия. Това е така, защото правото да се приеме или откаже едно наследство е имуществено право и следователно то също може да бъде наследено.
Ако наследникът, преди да е приел наследството или преди да се е отказал от него, почине, всеки от неговите наследници може да приеме това наследство само, ако приеме и наследството на своя наследодател. Но той може да се откаже от това наследство, макар и да е приел наслед­ството на своя наследодател (чл. 57 ЗН). При едновременна смърт на наследодател и наследник наследстве­ната трансмисия е недопустима. В този случай се прилага разпоредбата на чл. 10а ЗН.
На пръв поглед трансмисията изглежда, че има нещо близко с нас­ледяването по право на заместване, но всъщност тя съществено се раз­личава от него. Разликата се състои в това, че правото на заместване е право на наследника на едно лице, което е умряло преди откриване на наследството или е недостойно да наследява, да встъпва в правата, които това лице е имало, а наследствена трансмисия има, когато призованият да наследява умре след откриване на наследството, но преди да е изявил волята си относно приемане на наследството.
Наследяването по право на заместване е допустимо само за лицата, посочени в чл. 10, ал. 1 и 2 ЗН, а по трансмисия наследяват всички наследници, указани в чл. 5-9 ЗН.
Правото на заместване се прилага само при наследяване по закон. Наследствената трансмисия е възможна както при наследяване по за­кон, така и при наследяване пв завещание.
При наследяване по трансмисия правото за приемане или отказ от наследство може да бъде упражнено от наследниците на починалия на общо основание и в срока по чл. 51 ЗН.
Институтът на наследствената трансмисия (чл. 57 ЗН) е неприложим при непълното осиновяване (арг. чл. 5, ал. З ЗН).
5. ПРЕМИНАВАНЕ НА НАСЛЕДСТВЕНОТО ИМУЩЕСТВО КЪМ ДЪРЖАВАТА. Когато няма наследници по закон или по завещание или когато всички наследници се откажат от наследството (чл. 52 ЗН) или загубят правото да го приемат (чл. 51 ЗН), наследственото имущество преминава в полза на държавата (чл. 11 ЗН).
Придобитото от държавата наследствено имущество става държав­на собственост и по отношение на него намират приложение съответни­те разпоредби на ЗС и ЗДС.
Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН държавата приема наследственото имуще­ство винаги по опис.
Б) Отговорност на наследниците.

В) Отношения между сънаследниците.
1. ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ НАСЛЕДНИЦИТЕ.
1. Възниква наследствена имуществена общност с приемане на наследството и имуществените права и задъл­жения преминават към наследниците. В този случай приемането произ­вежда действие от откриването на наследството (чл. 48 ЗН).
Когато наследникът е един, той получава цялото наследство, но ко­гато към наследяване са призовани едновременно няколко лица, между тях се установява наследствена имуществена общност и всеки един от наследниците участва със съответна идеална (дробна) част в общността. Извън наследствената общност остават делимите наследствени за­дължения и вземания, които се разделят по право между наследниците.
Във връзка с управлението, ползването, нововъведенията и пр. в об­щността между наследниците възникват правоотношения, които понача­ло се уреждат по общите правила на съсобствеността (чл. 32, ал. 2 ЗС).
Имотите в общността се използват и управляват съгласно рещението на съсобствениците, които притежават повече от половината от об­щите вещи. Ако не може да се образува такова мнозинство или то е вредно за общността, районният съдия по искане на който и да е от съ­наследниците взема необходимите мерки и ако е нужно, може да назна­чи управител на общия имот (чл. 32 ЗС).Ползите и тежестите на общността се разпределят между участващите в нея съразмерно с техния дял (чл. 30 ЗС). Всеки от наследниците може да си служи с общото имущество съобразно неговото предназначе­ние и по начин да не пречи на другите сънаследници да упражняват свои­те права.   
Разноските, необходими за запазване и използване на общността, са в тежест на всички наследници. Те участват в заплащането на тези раз­носки съразмерно с дяловете си, респ. съобразно ползването на вещите, влизащи в общността.Наследникът, които е извършил сам необходимите разноски, има право съгласно чл. 61 ЗЗД да иска от другите сънаследници да му запла­тят съответната част, която им се следва.
2. Сънаследниците могат да разпределят наследствените имоти помежду си временно за ползване. Това временно разпределение не пре­кратява общността, а урежда само ползването на общия имот. За извър­шването на това разпределение не се изисква някаква особена форма. То може да стане и с устно споразумение. В този случай отредените за всеки наследник за ползване имоти се управляват и използват само от сънаследника, комуто са дадени, и последният може да ги използва спо­ред тяхното предназначение. Такова временно разпределение може да бъде направено и от съда по делбеното производство (чл. 282, ал. 2 ГПК).
Когато общността или част от нея се използва лично от някои нас­ледници, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са ги лишили. Това обезщетение се дължи само от деня на писменото поис­кване съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС. Под „лично ползване" се разбира служе­нето със съсобствения имот за задоволяване на личните иа съделителя и на семейството му нужди.
Когато наследникът събира доходи от наследствения имот, той е длъжен да заплати на останалите наследници съответната на техния дял част от събраните доходи и без да му е била отправена писмена покана за това. Това е така, защото съгласно чл. 93 ЗС добивите от вещта като плодове, наеми и други принадлежат на собствениците на същата от мо­мента, в който те са събрани.
3. В общите имоти могат да се правят изменения само съе съгласие­то на всички сънаследници.                             
По силата на приращението тези подобрения увеличават наследст­вената маса, респ. дяловете на всички наследници съобразно частта, която всеки от тях има в общността. Разходите, направени от тях, съставляват задължение за всички наследници съобразно с дялове­те им.                                                         
Поради това наследникът, който е извършил подобренията, може да иска от другите наследници сумата, която се припада на техните дяло­ве. Що се отнася до сумата, съответстваща на неговия дял, за нея той не може да претендира, защото става сливане на качествата на кредитор и на длъжник.                              ВКС  приема, че съсобственикът не е владелец върху, частта от имота на другите съсобственици, а е само държател, изхождайки от различието, което чл. 68 ЗС прави между владелец и държател, ВКС прие, че съсобственикът, който е извършил подобренията върху съсобст­вения имот, не може да се ползва от посочените разпоредби на ЗС.
Според ВКС, когато подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, правоотношенията между тях се уреждат по реда на чл. 30, ал. 2 ЗС, а когато те са извършени без съгласието на дру­гите съсобственици - съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие (чл. 60-62 ЗЗД). В случаите, когато съсобствениците са се противопоставили на извършването на подобренията, спорът след­ва да се разреши съобразно правилата за неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД).                 
 ВКС изясни, че когато съсобственикът упраж­нява фактическата власт върху съсобствения имот изключително за се­бе си, той не е държател на идеалните части на останалите съсобстве­ници, а техен владелец- при разглежда­нето на този въпрос следва да се изхожда от презумпцията,, изразена в чл. 69 ЗС, по силата на която до доказване на противното този, който държи вещта я държи като своя и следователно е владелец. В този слу­чай отношенията между съсобствениците следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС. В останалите случаи съсобственикът, който е извършил подобренията, има право на държател.
Следователно трябва да се изясни дали съдедителят, извършил по­добренията, е упражнявал свое самостоятелно владение върху подобре­ния имот, или се е отнесъл към него като към съсобствен имот.
Тълкуването, което ВКС дава относно подобренията, извършени в съсобствения имот, важат и за подобренията, извършени от някой от съ­наследниците в наследствения имот.
4. Разпореждания с наследственото имущество. С приемане на нас­ледството наследниците стават собственици на наследственото имущест­во и те могат да се разпореждат с него.
Докато общността не е прекратена, всеки наследник може да из­върши разпореждане със своята идеална част от цялото наследство.
Законът допуска също наследникът да извърши „продажба на. нас­ледството изцяло, без да посочи неговите предмети" (чл. 212, ал. 1 ЗЗД). С тази продажба наследникът прехвърля не отделни вещи, а ед­на съвкупност от права и задължения - всичко, което е получил в нас­ледство. Поради това. наследникът трябва да обезпечи на купувача ця­лостния състав на наследството към момента на откриването му. Ако преди продажбата на наследството продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен на върне на купувача по­лученото.                              
Оформянето на продажбата се извършва по реда на чл. 212, ал. 2 ЗЗД.Договорът за прехвърляне на наследството, макар и в последното да има недвижими имоти, се извършва писмено и подписите на договорящите трябва да бъдат нотариално заверени. В случая нотариален акт, който съгласно чл. 18 ЗЗД се изисква за действителността На дого­ворите за прехвърляне собствеността на недвижимите имоти не е необ­ходим.
По реда на чл. 212 ЗЗД могат да бъдат прехвърлени само наслед­ствени права, и затова преживелият съпруг не може по този ред да из­върши прехвърляне на частта, на която той е собственик и получава ка­то дял от общото съпружеско имущество.
Наследствени права могат да бъдат прехвърлени само след откри­ване на наследството. До смъртта на наследодателя законът забранява договорите във връзка с неоткрито наследство, считайки, че сделките с имуществото с жив наследодател са несъвместими й накърняват добрите нрави. Сключените въпреки тази забрана сделка е нищожна (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и за нея са съответно приложими разпоредбите на чл. 34 ЗЗД.
По време на общността всеки предмет, влизащ в нея, е съсобствен на всички наследници; т.е. всеки от тях има идеална част от собствеността на всяка вещ.    
Докато съществува общността, извършените от някои от наслед­ниците актове на разпореждане с реално определени наследствени пред­мети по начало са недействителни. Тези актове обаче могат да придобият сила, ако при делбата на наследствената общност въпросните предмети се паднат в дял на същия наследник (чл. 76 ЗН).       
5. Наследниците могат да искат прекратяване на общността. Това става чрез делба на наследството. Но преди да се при­стъпи към делба, съгласно чл. 70 ЗН всеки сънаследник трябва да при­внесе в наследството това, което дължи на наследодателят, а също и то­ва, което дължи на другите сънаследници, във връзка със собствеността между тях. Ако той не извърши привнасянето в натура, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в своя дял част от наследственото имущество, равна на дължимото по стойност, а ако е възможно - и по вид. Всъщност на практика такова привнасяне не се прави.. При спор между наследниците въпросните отношения между, тях, за които-говори чл. 70 ЗН, се уреждат при делбата по реда на чл. 286 ГПК в т.нар. произ­водство по сметките, които наследниците имат един спрямо друг във връзка с наследствената общност.

63.ДЕЛБА НА НАСЛЕДСТВО
А) Доброволна делба.
По своята същност доброволната делба е договор, съдържанието на който се определя свободно от волята на страните.
Съгласно чл. 35 ЗС доброволната делба на движими имоти със стойност по-голяма от 50 лв., както и на недвижими имоти, за да има си­ла, трябва да бъде извършена писмено и подписите на участващите в нея лица да бъдат удостоверени по нотариален ред.
При извършване на нотариалната заверка е необходимо наследници­те да представят удостоверения от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници, както и за характера и пазарната цена на нас­ледствените имоти, предмет на делбата. Тези данни са необходими, за да може нотариусът съгласно чл. 470 ГПК да провери дали в делбата участ­ват всички наследници, както и дали при разпределението на дяловете са спазени изискванията на  ЗУТ относно покритите имоти и чл. 72 ЗН - относно непокритите имоти. Въз основа на данните за цената на имота, предмет на делбата, се определя и държавната такса, която съ­делителите следва да заплатят.
Нотариалното удостоверяване на доброволната делба се извършва от нотариуса, а когато в района няма нотариус - от съдията по вписва-нията при районния съд (чл. 82 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност).
Делбата се счита извършена в момента, в който подписите на стра­ните бъдат нотариално удостоверени, формата на доброволната делба е предвидена не само за доказването й, а и за нейната действителност. Преди нотариалното й удостоверяване тя по своята същност представля­ва предварителен договор за доброволна делба, който може да бъде обя­вен за окончателен по реда на чл. 19 ЗЗД.
Сънаследниците, които извършват доброволна делба, трябва да бъ­дат дееспособни. Когато в нея участват недееспособни или отсъстващи, за да има сила спрямо тях, тя трябва да бъде предварително одобрена от районния съдия (чл. 35, ал..2 ЗС във връзка с чл. 73, ал. 2 ЗС). В този слу­чай правните действия, засягащи недееспособните и отсъстващите се извършват по реда на чл. 3-5 и 8 ЗЛС. Съдът одобрява делбата, след като установи, че тя е явно полезна за недееспособните или за отсъстващите.
Въз основа на утвърдения от съда проект се съставя договорът за делба, като подписите на участващите лица се заверяват по нотариален ред. Одобрението на делбата от съда в случая се изисква не за валидността й спрямо всички участващи в нея, а за да има сила тя спрямо недееспособните и отсъстващите. Затова само последните могат да искат унищо­жението й, а не и дееспособните, които са участвали в нея.
Доброволна делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, ко­гато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество.
       ВКС приема, че съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище се предоставя на един съделител съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК при парично уравнение на дяловете, може да бъде сключена от страните във всяка фаза на делбеното производство, т.е. както преди допускането на делбата, така и след това. При одобряването на такава спогодба, съ­дът е длъжен в определението да констатира, че са налице изискванията на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК, както и дали спогодбата не противоречи на закона и на добрите нрави.
При доброволна делба на съсобствен имот с държавата трябва да бъдат спазени и специалните изисквания на Закона за държавната соб­ственост. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗДС доброволна делба на съсобствен между държавата и физически или юридически лица имот се извършва по предложение на съсобствениците, отправено до областния управител. Такова предложение може да направи и областният управител до съсоб­ствениците. В тези случаи доброволната делба се извършва въз основа на заповед на областния управител и договор за делба между съделителите (чл. 55, ал. З ЗДС). Когато този договор не е в интерес на държава­та, областният управител не дава съгласие за извършване на добровол­ната делба (ал. 4 на чл. 55 ЗДС).
Във всички случаи управлението и разпореждането с недвижими имоти - държавна собственост се извършва под общото ръководство на министъра на регионалното развитие и благоустройството, а за движими­те вещи - на министъра на финансите. Министърът на регионалното развитие и благоустройството упражнява и контрол за законосъобраз­ност при упражняване на предоставените права върху недвижимите имо­ти, на всички юридически и физически лица (чл. 66, ал. 1 и 2 ЗДС).

Б) Съдебна делба.
I. Общи бележки. Когато сънаследниците не постигнат съгласие относно разпределе­нието на наследственото имущество, делбата се извършва по съдебен ред.
Производството за съдебна делба се образува пред районния съд по искане на някои от наследниците. То се състои от ред действия, които образуват две последователни фази на делбения процес.
П. Първа фаза на производството. 1. Наследникът, който иска извършването на делба, трябва да по­даде писмена молба, която да отговаря на изискванията на ГПК за иско­вите молби,
Искът за съдебна делба, независимо от стойността на наследствена­та маса - предмет на делбата е подсъден на районния съд по мястото, къ­дето е открито наследството (чл. 84 ГПК), т.е. в последното местожител­ство на наследодателя.
Ако наследодателят е български гражданин и по време на смъртта си не е имал местожителство в Република България, иска за делба мо­же да се предяви по последното негово местожителство или пред съ­да, в района на който се намират неговите имоти (ал. 2 на чл. 84 ГПК).
Ищецът по делото трябва да установи, че наследодателят е починал и че лицата, които са посочени като страни, са единствени негови нас­ледници, както и че имотите, чиято делба се иска, са останали от нас­ледодателя. Обикновено това става с удостоверение от общината за смъртта на наследодателя и за неговите наследници и удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти (чл. 278, ал. 1 ГПК).Удостоверенията се издават въз основа на водените от общината ре­гистри.
Принадлежността на движимите имоти към наследствената маса се
установява с писмени и устни доказателства и най-често със свидетелски показания. Удостоверението на общината относно движимите вещи мо­же да има доказателствена сила само ако е издадено въз основа на редо­вен опис на наследството, по който не са правени възражения.
Както във всеки процес, така и в производството за съдебна делба всеки съделител е самостоятелна страна. Но тук няма строго разграни­чение между ищци и ответници. В течение на производството ответникът може да стане ищец, щом заяви, че поддържа иска за делбата. Допустимо е някой от ищците и от ответниците да бъдат представлявани от един по­вереник, ако интересите им са общи. Това е недопустимо, ако интересите им са противоречиви.
         Отказът от предявен иск за делба е недопустим, защото всеки един от съсобствениците може да иска делба на общата вещ. Такъв отказ е възможен само, ако съсобственикът се е отказал от своите права в съ­собствеността и то преди установяването им с решението по допусканена делбата.
В първото съдебно заседание всеки от сънаследниците може да по­иска с писмена молба да бъдат включени в наследствената маса и други имоти (чл. 278, ал. 2 ГПК) или да бъдат изключени от нея някои, чиято делба се иска, а така също да възрази против правото на някой от сънас­ледниците да участва в делбата и против размера на неговия дял (чл. 279 ГПК).
Във връзка с тези спорове се допускат всички доказателства, вклю­чително и свидетелски показания.
Някои от тези спорове не са подсъдни на районния съд. Такива са споровете за гражданско състояние, за установяване на произход и за прекратяване на осиновяване. Макар и подсъдни на окръжния съд (чл. 80, б. „а" ГПК), законът (чл. 281 ГПК) дава възможност на съделителите да направят такива оспорвания в делбеното производство. В този случай съдът е длъжен да вземе отношение по направеното възражение с оглед нуждите на това производство (1485-67-1).
Но тези спорове могат да бъдат повдигнати наново и разрешени в отделен процес. Обикновено те се поставят пред компетентния окръжен съд извън делбеното производство, което, ако е вече образувано, се спи­ра въз основа на чл. 182, б. „г" ГПК.
В първата фаза на делбата по реда на чл. 281 ГПК не могат да се съ­единяват с делбения иск конститутивни искове, с които се създава нова по характер собственост, различна от законните дялове към този мо­мент. Затова, иск за определяне на по-голям дял от прекратена съпружеска имуществена общност не може да се съединява с иск за дел­ба на съпружеска общност.
При делба на имот между бивши съпрузи съдът не може също да определи на единия от тях по-голям дял и въз основа на частична транс­формация, ако не е бил предявен за това инцидентен установителен иск или не е било направено възражение.
Процесуално недопустимо е още, в едно делбено производство по реда на чл. 279 ГПК да се предявява за съвместно разглеждане в първата фаза иск по чл. 21, ал. 2 СК, след като с влязло в сила решение е отрече­на трансформацията на лично имущество на единия съпруг в съответна част от придобит по време на брака имот. Не може в производството за делба на същия имот между бившите съпрузи да се пререшава въпросът за частите на страните в него. Но, ако този въпрос не е бил решен с влязло в сила решение, преобразуването на лично имуще­ство може да се установява в делбеното производство след прекратява­нето на съпружеската имуществена общност, с установителния иск по чл. 21 СК.
Чл. 281 ГПК задължава съда да се произнесе и по направеното ос­порване на представено по делото завещание, както и по исканията на наследниците за намаление на завещателните разпореждания и на даре­нията, и за възстановяване на запазената част (чл. 30 ЗН).
Съдът следва да се занимае също с въпроса за правата по чл. 12, ал. 1 ЗН - обикновената покъщнина, когато има направено искане за това
Когато покъщнината е единствен предмет на делбата, с решението по чл.282 ГПК се приключва делбеното производство, тъй като в случая делба въобще не следва да се допуска, освен ако сънаследни­ците повдигнат други въпроси във връзка с наследството.
2. Въз основа на установените по делото факти относно легитима­цията на страните и формирането на делбената маса съдът се произнася по допустимостта на делбата. Съгласно чл. 282 ГПК в решението, с кое­то се допуска делбата, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител. Въпросът за частите на съделителите в делбата е въпрос на пра­вилно прилагане на закона и затова съдът го решава служебно.
За да се допусне делба на недвижим имот, съдът трябва да установи, че той е бил собствен на наследодателя или съсобствен на съделителите. В случаите, когато съделителите сключат спогодба помежду си, съдът е длъжен да провери наличието на тези предпоставки. При то­ва, предмет на разглеждане в делбеното производство могат да бъдат са­мо имоти, делбата на които е поискана до първото по делото заседание и в самото това заседание.
Имотите, чиято делба е допусната, трябва да се индивидуализират, като за движимите вещи се посочи конкретно във владение на кого от съделителите се намират, за да се избягнат споровете в това отношение при извършването на делбата.
Ако по време на постановяване на решението някои от движимите вещи не са налице, делбата за тях не следва да се допуска. В този случай съделителите могат да искат от наследника, по чиято вина липсват ве­щите, заплащането на съответна част от стойността им при преглеждане на сметките във втората фаза на производството.
В решението, с което се допуска делбата, или в отделно определение след постановяване на решението, съдът по искане на наследниците, които не ползват наследствения имот съобразно правата си, извършва временно разпределение за ползване на имота до окончателното извършване на делбата или определя сумата, която ползващите имота наслед­ници следва да заплатят на останалите наследници (чл. 282, ал. 2 ГПК).
3. Когато в наследството има имоти, които наследодателят е при­тежавал в съсобственост с трети лица, съдът допуска делбата им. Но ако между наследниците, от една страна, и третото лице, от друга, не се извърши делба преди съставянето на разделителния протокол, тези имоти се изключват от делбата (чл. 283 ГПК).  ВКС - делбата с третото лице може да се извърши в същото или в отделно производство. Разбира се, в първия случай това може да стане, ако тре­тото лице участва в производството, когато искът за делба е насочен и срещу, него или той е конституиран като страна по делото по-късно.
В този случай се извършва най-напред делбата на собствения с тре­тото лице имот и след това наследствената част се разпределя между наследниците.
Ако в собствения с трето лице парцел има постройки, които са из­ключени от съсобствеността, делбата на парцела е недопустима. Като обща част, предназначена да обслужва отделните постройки, той е неде­лим.
4. Когато съдът констатира, че между страните не съществува нас­ледствена общност - имотите, чиято делба се иска, не са наследствени или делба е била извършена вече, той постановява решение, с което от­хвърля иска за делба.
5. Решението по допустимостта на делбата може да се обжалва по общия ред съгласно чл. 196 и сл. ГПК, а определението относно разпре­делението за временно ползване на наследствения имот може да бъде из­меняно от същия съд или да се обжалва с частна жалба (чл. 282, ал. З ГПК).
След като решението по допускането на делбата стане необжалваемо, то се ползва със сила на пресъдено нещо. Въпросите, разрешени с него относно страните, имотите и частите на всеки сънаследник (чл. 282 ГПК) не могат да бъдат пререшавани. Нова делба между същите страни за същите имоти, на същото основание е недопустима.
Ш. Втора фаза на производството. Решението за допускане на делбата е основен акт в делбеното про­изводство. Въз основа на приетите в него положения се извършват по­нататъшните действия по делбата във втората фаза на производството: преглеждане на сметките между наследниците и разпределение на имо­тите, чиято делба е допусната. Делбата се извършва в рамките и обхвата на решението по допускането й, между кои лица и за кои имоти се из­вършва тя и какви са частите на всеки съделител.
А. Преглеждане на сметките.
Касае се за сметки, които произхождат от права и задължения във връзка с откритото наследство и за които се говори в чл. 286 ГПК във връзка с чл. 70 ЗН. Тук влиза това, което всеки сънаследник дължи на наследодателя и това, което дължи на другите наследници във връзка със собствеността между тях.
Исканията за уреждане на сметките трябва да бъдат предявени в първото по делото заседание след влизане в сила на решението за допус­кане на делбата. Това е крайният момент за предявяването им в делбе­ното производство. Те трябва да бъдат конкре­тизирани по основание и размер. С предявяването им се получава обек­тивно съединение с конститутивния иск за делба.
Предявяването на искания по сметки в делбеното производство трябва да отговаря на изискванията за обикновени осъдителни искове.
Съделителите могат да предявят искания за сметки само за вземания които имат един спрямо друг във връзка с общността, предмет на делбата. Но искът за получаване дял от личното имущество на единия съп­руг по чл. 29 СК няма място във фазата по сметките.ВКС е приел, че задълженията на наследодателя, изплатени след откриване на наследството от единия от наследниците се дължат от останалите наследници в производството по сметките с ог­лед действителната им стойност.
       Но докато искът за делба не се погасява по давност (чл. 34, ал. З ЗС), исканията по чл. 286 ГПК трябва да бъдат предявени в давностния срок. Те имат облигационен характер и за тях са приложими разпоред­бите на чл. 110 и 114 ЗЗД. Давността е 5 години и започва да тече от мо­мента, в който вземането стане изискуемо.
Давността не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД).
С оглед на това вземанията, произхождащи от доходи, които някой от сънаследниците е събрал от наследствения имот, могат да се търсят само за 5 години назад от предявяване на искането за тях.
Давността за вземанията на владелеца за подобренията, извършени в наследствения имот, започва да тече от момента на прекъсване на вла­дението, от превръщането му в държане или от момента, когато то бъде смутено от другите наследници по исков ред.
По въпроса, от кога започва давността за исканията по чл. 12, ал. 2 ЗН, ВКС прие, че искът за увеличение на наследството приживе на наследодателя може да се предяви в рамките на делбения процес, както и по общия ис­ков ред след смъртта на наследодателя в давностния срок по чл. 110 ЗЗД.
За разходите, извършени от някои от наследниците във връзка с наследството, се прилага също общата 5-годишна давност, считано от деня на извършване на разходите.
Искането за уреждане на сметките ползва само съделителят, който го е предявил.
По всички предявени претенции по сметките съдът се произнася с едно решение. То може да бъде постановено преди или едновременно с решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен.
Върху сумите, които следва да се заплатят по предявените претен­ции, съдът присъжда лихви от деня на поискването им. В случая важи общото правило на чл. 86 ЗЗД, според което за паричните задължения се дължат лихви от деня, в който длъжникът е изпаднал в забава. Решенията по чл. 286, 288 и 289 ГПК могат да се обжалват с обща жалба в срока за обжалване на най-късното от тях, т.е. в най-късно изти­чащия срок (чл. 290 ГПК).
Влязлото в сила решение на съда съставлява пресъдено нещо. По­ради това въпросите, които са били разрешени с него, не могат да бъдат предмет на нов процес.
Претенциите, отнасящи се до отделни вземания, ако не бъдат пов­дигнати в производството по сметките, могат да бъдат разгледани извън делбения процес по общия исков ред .
Б. Извършване на делбата чрез дялове в натура.
1. След приключване на споровете по сметките между съделителите, когато такива са повдигнати в делбеното производство, съдът пристъпва към образуване на дялове от имуществото, чиято делба е допусната.
Когато сметките са от такова естество, че тяхното уреждане не би оказало влияние върху разпределянето на делбената маса, възможно е дяловете да бъдат образувани едновременно с разглеждане на сметките.
Във всички случаи съдът пристъпва към съставяне на дяловете, без да чака влизането в сила на решението по сметките, тъй като то и реше­нието по обявяване на разделителния протокол за окончателен подлежат на обжалване с обща жалба (чл. 290 ГПК).
При образуване на дяловете съдът трябва да се съобрази с влязлото в сила решение по чл. 282 ГПК. Както се изтъкна, това решение има си­лата на пресъдено нещо относно лицата, които имат право на дял, имо­тите, които следва да се делят, и частите на всеки един от съделителите.
       ВКС  е приел, че докато чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения (чл. 231 и сл. ГПК) не бъде отменено решението за допускане на делбата то е задължително и об­вързва както страните, така и съда.
Разбира се, в течение на производството могат да настъпят някои промени, които трябва да се вземат предвид при извършване на делбата. Така, когато някой от съделителите почине, той се замества от неговите наследници. Тук правоприемството настъпва по силата на закона (чл. 120 ГПК) - производството продължава в лицето на правоприемниците. В този случай делбата следва да се извърши по колена и делът, който се припада на техния наследодател, да се отреди на тях.
Промени могат да настъпят и в имуществената общност, делбата на която е допусната.
По същия начин следва да се постъпи и ако съделителите по взаим­но съгласие изключват от делбата някой от имотите. При това в делбе­ната маса може да бъде включен един имот, който след допускане на делбата е даден като обезщетение срещу отчужден наследствен имот.
Възможно е също така някои от вещите, за които е допусната дел­бата, да не са налице при съставяне на дяловете. В този случай съдът следва да ги изключи от делбената маса, като предостави на заинтере­суваните съделители правото да търсят сметка за тях от този, по чиято вина са разпилени. Ако решението по сметките е вече постановено, това може да стане в отделно исково производство..
2. Имотите, чиято делба е допусната, следва да се разпределят по възможност така, че всеки от съделителите да получи дял в натура (чл. 69, ал. 2 ЗН). Делбата в натура е осъществима, доколкото това е възможно. Принципът обаче е приложим при делба на еднотипни имоти. При това дяловете трябва да бъ­дат образувани по начин да не се раздробяват отделните имоти.
а. За недвижимите имоти, находящи се в строителна част на населе­ните места (парцелите), важат съответно разпоредбите на ЗУТ.
б. Обща сграда в парцел може да бъде разделена и поставена в от­делни дялове, но това може да се извърши, ако те могат да бъдат обосо­бени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без не­удобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и норми.
Съдът преценява одобрения от общината архитектурен проект и разрешава разделянето на сградата.
Когато не може да се извърши друго реално разделяне на общата сграда, законът допуска по съдебен ред да се създаде етажна собственост, като бъдат обособени самостоятелни обекти, ако не се налагат значителни преустройства на сградата и ако няма неудобства, по-големи от ония, които обикновено се създават при етаж­ната собственост (чл. 39, ал. 2 ЗС). Този въпрос се решава от съда. В тази насока не е необходимо реално образуваните обекти да от­говарят на идеалните части на всеки съделител в собствеността. Нера­венството в дяловете се изравнява в пари. Делбата на етажи или части от етажи е допустима само ако сградата е здрава и годна за продължително използване.
При създаване на етажна собственост чрез съдебна делба етажите или частите от етажи се включват в отделни дялове, а мястото остава обща част съобразно стойността на отделните обекти, които се предос­тавят на съделителите. Когато сградата не е довършена по време на делбата, дяловете на съделителите в общите части се опре­делят съобразно със съотношението между стойностите на отделните обекти към момента на завършване на строежа.
в. В дяловете следва да бъде включено и вещното право на строеж, надстрояване и пристрояване, макар и строежът да не е извършен. Но това може да стане, ако то е учредено и делбата за него е била допусната.
г. Що се отнася до селскостопанските имоти, те също могат да бъ­дат предмет на реална делба. Но с оглед да се избегне раздробяването на тези имоти, законът не допуска разделянето на нивите на части, по-малки от 3 дка, на ливадите - по-малки от 2 дка и на лозята и овощните гра­дини - по-малки от 1 дка (чл. 72 ЗН).
При образуването на дяловете недвижимите имоти се оценяват по действителната им стойност. Движимите вещи, облигации и др. се оце­няват по пазарната им цена по време на съставяне на дяловете.
С оглед да бъде спазено равенството между съделителите във всеки дял трябва да се включат по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти.
Неравенството на дяловете се изравнява в пари. Но не би трябвало делбата да се извърши така, че някои от наслед­ниците да получат дял само в натура, а на други да се броят срещу това пари. Това е недопустимо дори когато някой от съделителите заяви, че не желае дял в натура, а само парична сума. С пари може да се извърши само изравняване на дяловете.
3. При образуване на дяловете се изготвя проект за разделителен протокол съобразно частите на наследниците, указани в решението за допускане на делбата.
а. Съгласно чл. 287 ГПК този проект се съставя от районния съдия въз основа на заключение на вещо лице. На практика обаче разпреде­лението на имота в дялове се извършва по указание на съдията от вещо лице, което представя писмено заключение, въз основа на който съдия­та съставя проект за разделителен протокол.
Раз­делителният протокол е съдебен акт и той трябва да бъде съставен от съда.
При извършване на делбата в някои случаи на практика се налага да бъдат съставени последователно няколко разделителни протокола. Така, когато като съделители в делбеното производство участват наследници, призовани по силата на чл. 10 ЗН или въз основа на чл. 120 ГПК, обикновено дяловете се съставят най-напред по колена, така че за няколко сънаследници от едно и също коляно се определя един общ дял, а след това по броя на съделителите.
Но има случаи, когато делбата между наследниците от едно коляно не може да продължи в същото производство.
При хипотезата на чл. 283 ГПК (съсобственост с трето лице) се налага да бъдат съставени после­дователно повече от един разделителни протоколи. ВКС по­ясни, че в тези случаи делбата с третото лице може да се извърши в про­изводството за делба между наследниците. Очевидно постановлението има предвид случая, когато третото лице-собственик на наследодателя е конституирано като съделител в същото производство или когато към него е присъединено производството за делба на съсобствения с трето лице имот.
Най-напред се извършва делбата на съсобстве­ния имот и след това делбата между наследниците. В останалите случаи съгласно чл.283 ГПК съсобственият имот следва да се изключи от делбената маса, ако между наследниците и тре­тото лице не се извърши делба при съставяне на разделителния прото­кол.
При съставяне на разделителния протокол е необходимо недвижими­те имоти, включени в отделните дялове, да се индивидуализират, като се обозначат ясно пространството и границите на имотите.
б. След като бъде съставен проектът за разделителен протокол, съ­дът призовава страните, за да им го предяви и да изслуша възраженията по него. Обикновено възраженията се отнасят до начина, по който е раз­пределено наследственото имущество, или до неговата оценка.
Ако съделителите направят основателни възражения, съдът внася съответните поправки, а ако се налага основната преработка на раздели­телния протокол - съставя нов проект.
Ако проектът за разделителен протокол е съставен в присъствието на всички свидетели и те не са направили никакви възражения, не е не­обходимо да се насрочва специално заседание за предявяване на разде­лителния протокол. Това действие на съда не е свързано с някакви осо­бени форми. То се свежда до запознаване на страните със съдържанието на протокола, за да направят те своите възражения по него, ако имат та­кива.
в. Според чл. 289 ГПК, след като предяви проекта за разделителен протокол на наследниците и изслуша възраженията им по него, съдът съставя и обявява окончателния разделителен протокол. Това решение не може да бъде изменяно от съда, който го е поста­новил (чл. 192, ал. 1 ГПК). То може да бъде обжалвано с обща жалба заедно с решенията по чл. 286 и 288 ГПК в срока за обжалване на най-късното от тях, т.е. в най-късно изтичащия срок (чл. 290 ГПК).
4. След като решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен влезе в сила, съдът призовава съделителите в съдебно засе­дание за разпределение на дяловете. Ако те не се споразумеят кой дял на кого да се даде, разпределението се извършва чрез жребие (чл. 291 ГПК). Съдът с определение трябва да констатира кой дял на кого от съ­делителите се отрежда и да отрази това в протокола на съдебното за­седание. В тези случаи е недопустимо принудително отреждане на общ дял за няколко съделители. Това може да стане само с тяхно съгласие.Действията на съда по тегленето на жребие могат да се обжалват на общо основание.
5. Съгласно чл. 292 ГПК съдът може да извърши делбата, като раз­предели имота, без да тегли жребие, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребие се оказва невъзможно или много неудобно.
Налице е невъзможност по смисъла на чл. 292 ГПК, когато до дел­ба са допуснати. имоти, съществено различаващи се един от друг по площ или стойност, а същевременно частите на съделителите са раз­лични.
Когато съдът разпределя между двама съделители две жилища, допуснати до делба, жилището с по-голяма стойност се предоставя на съделителя със значително по-голям дял, а жилището с по-малка стой­ност - на съделителя с по-малък дял .
Тегленето на жребие трябва да се счете за много неудобно в случая, когато в някои от имотите един от наследниците е извършил значителни подобрения. При разпределение на имота по реда на чл. 292 ГПК подобрителят ще получи това, което е подобрил. Тегленето на жребие в случая би довело до нецелесъобразно разпределение на имота, до усложняване на отноше­нията между съделителите, до неудобства в изравняването на дяловете.
Делбата може да се извърши по реда на чл. 292 ГПК само когато в делбената маса има достатъчно имоти, от които за всеки един от съде­лителите може да се отреди дял в натура. Разпоредбата на чл. 292 ГПК трябва да се прилага във връзка с чл. 69, ал. 2 ЗН. Тя е не­приложима в случаите, когато броят на дяловете е по-малък от броя на съделителите. Недопустимо е по реда на чл. 292 ГПК някой от съделителите да получи дял в натура, а на другите да се присъди парична равностойност.
Според ВКС при разпределение на имотите по този ред не се със­тавя разделителен протокол.
Преди да се реши въпросът за разпределението на имота, е необ­ходимо изготвеният проект да бъде доведен до знанието на съделителите, за да могат те да вземат отношение по него и евентуално направените възражения да се имат предвид при окончателното решаване на въпроса. В решението си съдът трябва задължително да изложи съображенията, поради които разпределението се извършва по този ред.
Това решение замества решението за обявяване на разделителния протокол за окончателен и може да се обжалва по реда на чл 290 ГПК.
6. Извършеното разпределение на дяловете със или без жребие се отбелязва в протокола на съда, като се посочва делът, който всеки от съделителите получава. С това наследствената общност се прекратя­ва. След влизането им в сила, съдебно-разделителните протоколи под­лежат на вписване съгласно чл. 4, б. „г" от Правилника за вписванията.
Въз основа на тези актове всеки съделител може да получи изпъл­нителен лист за своя дял съгласно чл. 237 ГПК и да иска въвеждане във владение на недвижимия имот, отреден при делбата за него (чл. 415 ГПК).
Относно принудителното отнемане на движими вещи се прилага чл. 414 ГПК. Прилагането на тази разпоредба е изключено, ако в разде­лителния протокол не е посочено, че въпросните движими вещи се на­мират у съделителя, срещу когото е насочено изпълнението.
В. Прекратяване общността на неделимите недвижими имоти 1. Съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия сьпруг или с развод, и преживелият съпруг или бившият съп­руг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари.
С новата ал. З на чл. 288 ГПК е предвидено, че „ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наслед­ството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите съделители се уравняват с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отго­варящи на условията по изречение първо, предявят претенции за поста­вяне на имота в техен дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена."
В хипотезата на ал. 2 на чл. 288 ГПК е уреден въпростът за въз­лагане на неподеляем жилищен имот, който е съпружеска имуществена общност, а в ал. З на чл. 288 ГПК - възлагане на такъв имот, при който общността е възникнала на друго основание {наследяване, съсобстве­ност - чл. 30 ЗС и др.).
За да бъде възложен неподеляемия жилищен имот на основание чл. 288, ал. З ГПК на някого от съделителите, освен изискването той да не притежава друго жилище, законодателят изисква, съделителят да е живял в него при откриване на наследството. Второто изискване трябва да се тълкува корективно. Както е известно, искът за делба не се погасява по давност и всеки един от съделителите може да иска такава по всяко време (чл. 34 ЗС). От това следва, че от откриване на наследството до нейното осъщест­вяване могат да настъпят редица промени, които при сегашната редакция на текста, могат да обезсмислят на практика приложението на чл. 288, ал. З ГПК.
До такъв резултат може да се стигне, ако съделителят, който е жи­вял в неподеляемото жилище при откриване на наследството, притежава друго такова, а друг който към този момент не е живял в него, не при­тежава жилище. Ако се отрече правото на последния, имотът трябва да се изнесе на публична продан съгласно чл. 288, ал. 1 ГПК. Това крайно решение е неприемливо и защото, съделителят който не е живял в жи­лището при откриване на наследството, в един по-късен момент - при извършването на делбата, може да живее в същото.
При сегашната уредба се изключва и възможността на купувача на наследствени права по чл. 212 ЗЗД да иска възлагане на неподеляемия жилищен имот, когато сънаследниците не са поискали възлагането или никой не отговаря на изискванията на чл. 288, ал. З ГПК.
Следователно, въпросът за възлагане на неподеляемия жилищен имот в хипотезата на чл. 288, ал. З ГПК трябва да се преценява с оглед особеностите на всеки отделен случай, като се държи сметка за основ­ното изискване - съделителят да не притежава друго жилище.
Недвижимият имот може да бъде възложен по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК само ако е неподеляем. Имотът е неподеляем, когато от него не могат да се образуват самостоятелни дялове за всички съделители и не може да бъде поставен в един от тях. Когато жилището се възлага на някой от съделителите, останалите, на които не се възлага, получават реален дял от другите имоти или пари.
Ако имотите от един и същи вид са толкова, колкото са съделите­лите, или са по-малко, но са реално делими, така че могат да се образу­ват дялове отделно за всеки съделител, възлагане, по реда на чл. 288 ГПК е недопустимо.
2. Право на възлагане има съделителят, който не притежава собст­вено жилище.
а.  ВКС е приел, че притежаването на идеална част от жи­лище не е абсолютна пречка да се постави в дял на нейния собственик друго жилище, предмет на делбата. Според съда, отрицателната предпос­тавка на закона, сънаследникът да няма собствено жилище има предвид самостоятелен (цял) жилищен имот, а не идеална част от такъв.Когато други съделители не са предявили претенция за възлагане по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК или не от­говарят на изискванията установени в закона, е неоправдано неподеляемият жилищен имот да бъде изнесен на публична продан.
ВКС-допуснатият по делба вилен имот не може да бъде предмет на самостоятелно възлагане, освен ако някоя от страните не е направила изрично искане за възлагане за задово­ляване на жилищни нужди или ако този имот не може да се включи в имотното уравнение на дяловете на страните.
б. Когато, за неподеляемия имот се конкурират няколко съделители, той следва да се възложи на този от тях, който предложи по-висока цена (чл. 288, ал. З ГПК). Наддаването трябва да се извърши пред делбения съд тайно и еднократно, като предложената цена не може да бъде по-ниска от действителната стойност на имота.
в. По реда,на чл. 288, ал. З.ГПК отделните жилища в една и съща пост­ройка могат да бъдат възложени на двама или повече съделители. В този случай с решението на съда се създава етажна собственост, при която делът в общите части на сградата се определя Пропорционално на стой­ността на жилищата при възлагането - чл. 40, ал. 1 ЗС. Когато строежът на едното или другите жилища не е още окончателно завършен, дялове­те на всичките собственици в общите части се определят съобразно съотношението между стойностите на възложените жилища към времето на завършване на строежа - чл. 40, ал. 2, изр. 2 ЗС.
г. При прилагането на чл. 288, ал. З ГПК могат да се явят случаи, при които група съделители правят общо искане за възлагане на неподеляемия имот.         
В закона няма забрана и затова не съществува пречка да бъде отре­ден в дял на няколко съделители неподеляемият имот, когато те изявят съгласие за това, стига тази група да има обща нужда и не притежават други жилища. В редица решения ВКС приема, че такова въз­лагане може да бъде постановено, ако се касае за съделителите, които живеят в общо домакинство. Обикновено такива случаи има, когато някой от наследниците е починал и е заместен в делбеното производство от своите наследници. ВКС прие, че когато искането се прави с цел да се противопоставят по-силни права срещу съделител, такова, възлагане е недопустимо. Съдът не може да наложи възлагане на поделяемия имот в общ дял на няколко съделители.
д. На практика бе поставен въпросът, може ли купувачът на нас­ледствени права да конкурира с останалите наследници за възлагане на неподеляемия имот.
 ВКС е приел, че може да се възложи жилище и на купувач на наследствени права, ако наследниците притежават жи­лище, поради което не могат да конкурират при. възлагането и изкупу­ването.
Когато се касае за възлагане на жилищен имот, купувачът на нас­ледствени права може да претендира за него и тогава, когато другият участващ в делото е юридическо лице, тъй като чл. 288, ал. З има предвид само физически лица, само те имат жилищни нужди, които споменатата разпоредба цели да удовлетвори .
Разрешението, което ВКС е дал в случая за купувача на наследство, важи с още по-голямо основание за купувача на идеална част от наслед­ствения имот.
Не могат да конкурират по чл.288, ал.З ГПК наследници, които са получили части от наследствения имот въз основа на завет, дарение или друга сделка. Съображенията на ВКС са ясни: не бива наследственият недвижим имот да премине в лице, чуждо на наследството, когато някой от наследниците се нуждае от него.
е. Неподеляемият имот може да бъде възложен само по искане на някой от съделителите. Без направено искане съдът не може служебно да възложи имота.                         
Законът не предвижда задължителна форма на молбата, с която се иска възлагане на имота: искането може да се направи устно или писме­но най-късно в първото по делото заседание, след като влезе в сила решението за допускане на делбата (чл. 288, ал. 5 ГПК). Срокът за предявяване на искането е преклузивен. Направеното по-късно иска­не за възлагане на друг недвижим имот вместо първоначално посочения представлява ново искане, което е извън, срока.
         ВКС приема, че искането за предоставяне на допуснатото до делба неподеляемо жилище по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК мо­же да се направи най-късно в първото по делото заседание след влизане в сила на решението по чл. 282 ГПК. Този срок не може да бъде продъл­жаван от съда, дори и със съгласието на съделителите, тъй като с изти­чането му се погасява потестативното право за възлагане на неподеляе­мия жилищен имот. Когато е предявено искане за въз­лагане на неподеляемото жилище в общ дял от двама съделители, и впоследствие единият от тях се откаже от това искане, другият не може да претендира за самостоятелно възлагане на целия жилищен имот, щом като е пропуснал да направи това в установения в закона преклузивен срок. Последващото изменено становище представлява увеличение на иска по смисъла на чл.. 116, ал. 1 ГПК и след като не е направено в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК е процесуално недопустимо. От това следва, че зая­веното искане за предоставяне на жилище не може да се увеличава след този срок. Освен това съделител, който се е отказал от направено ис­кане за възлагане на неподеляемо жилище, не може да направи повторно искане след изтичането на установения в закона преклузивен срок.
Когато обаче искането е направено в срок съвместно от двама съ­делители, а по-късно единият от тях е поискал възлагането на имота са­мо за себе си, не е налице ново искане, а само неговото увеличение, кое­то е допустимо съгласно чл. 116 ГПК, ако то е направено в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК.
Искането за възлагане може да бъде направено и преди срока по чл. 288, ал. 5 ГПК. В такъв случай съдът е длъжен в първото по делото заседание след допускане на делбата да изясни дали страната, заявила предсрочно искането, не се е отказала от него. Само при изрично заяв­ление, че направеното искане за възлагане не се поддържа, съдът може да го счете за отпаднало.
Ако в течение на производството някой от съделителите почине встъпилите, в делото на основание чл.120 ГПК негови наследници се ползват от процесуалните действия" на своя наследодател, включително и от искането, което той е направил за възлагане на делбения имот.
3. Когато са налице условията на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК, съдът пос­тановява решение за възлагане на неподеляемия имот. Възлагането по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК е особен вид изкупуване, което се извършва по съ­дебен ред.
а. В този случай имотът следва да се оцени. Оценката се извършва по действителната му стойност, (чл. 288, ал. 5 ГПК).
Когато имотът е обременен с ипотека, неизплатеното задължение се приспада от цената и плащането му остава в тежест на съделителя, на когото се възлага имотът.
б. При възлагане на неподеляем недвижим имот съдът уравнява дя­ловете на останалите съделители с други имоти, ако има такива а ако такова уравнение е невъзможно, осъжда съделителя, на когото е възло­жен имота, да заплати на другите съделители съответна част от равнос­тойността му.
При предявяване на групирано искане от повече съделители за един дял от имота, предмет на делбата, общото заявено искане следва да се има предвид при извършването й. При поставяне в дял на до­пуснат до делба имот на няколко души всеки от тях се осъжда да уравни дела на всеки от останалите съделители. При възлагане на неподеляем имот на един от съделителите по реда на чл. 288, ал. З ГПК допустимо е уравняването с имот на дела на друг съделител и когато е възможно останалите съделители да получат дела си в натура, ако тези съделители са се съгласили с парично уравняване на имотите им.                                                       
Уравнението на дяловете при възлагане на жилището по реда на чл. 288, ал. З ГПК може да се извърши и с движими вещи.
Когато освен възложения имот има и други имоти, но са недостатъч­ни, за да се уравнят дяловете на всички съделители, те се изнасят на пуб­лична продан и уравнението става с пари.
Както вече бе посочено, ако няколко съделители предявят претен­ции за поставяне неподеляемия жилищен имот в техен дял и всички от­говарят на изискванията по ал. З на чл. 288 ГПК, предпочита се този, който предложи по-висока цена чрез тайно и еднократно наддаване. Та­зи цена не може да бъде по-ниска от действителната стойност на имо­та.                        
в. По силата на чл. 288, ал. 6 ГПК съделителят, на когото е възло­жено жилището, е длъжен да изплати сумите за уравнение на останалите дялове в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане.
г. Върху сумите, определени за уравнение на дяловете на останалите съделители, съдът присъжда законната лихва от деня на влизане в сила на решението за възлагане на имота. ВКС приема, че и без да е направено искане от съделителите, съдът служебно присъжда и въпросната лихва. Според ВКС с влизане в сила на решението, съдели­телят, на когото е възложен имотът, става негов собственик и добива възможност да извлича полза от него. Поради това от този момент той дължи уравнителни лихви в полза на останалите съделители. В случая ВКС се позовава на чл. 200, ал. 2 ЗЗД, приложен по аналогия. Лихвата може да бъде присъдена и допълнително.
д. Вземането на съделителите, представляващо частта от равностой­ността на възложения имот е обезпечено със законна ипотека съгласно чл. 288, ал. 4 ГПК, която заинтересуваните могат да искат да бъде над­лежно вписана.
е. При възлагане на неподеляемия имот по реда на чл.288, ал.2 и З ГПК не се съставя разделителен протокол, какъвто е необходим при разпределяне на дяловете по жребие.
Решението по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК може да бъде обжалвано едно­временно с другите решения, постановени във втората фаза на делбеното производство (чл. 286 и  289), с обща жалба в срока за обжалване на най-късно издаденото решение на съда (чл. 290 ГПК),
Неправилното решение по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК може да бъде ата­кувано чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения (чл. 231 и сл. ГПК) и спорът да бъде преразгледан наново между първо­началните съделители, макар междувременно след влизането му в сила имотът да е бил прехвърлен на трето лице.
4. Съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на ал. 2 и З на чл. 288 ГПК става негов собственик, след като изплати в срока по ал. 6, определеното парично уравнение заедно със законната лихва. Ако уравнението не бъде изплатено в този срок, решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан (чл. 288, ал. 7 ГПК).          
а. Обезсилването на решението е идентично с разваляне на договор поради неизпълнение. Според чл. 81, ал. 1 ЗЗД длъжникът се освобожда­ва от отговорност, ако неизпълнението се дължи на извинителна причи­на, а според чл. 83, ал. 1 ЗЗД той се освобождава, когато неизпълнението се дължи на причина, за която кредиторът е отговорен.
Когато неизпълнението не може да се вмени във вина на длъжника - съделител, обезсилването е недопустимо (срв. чл. .81 ЗЗД). Така нап­ример, ако съделителят, чийто дял е уравнен парично, не е приел пред­ложеното му изпълнение и е поставил пречки да се изплащат в срок дъл­жимите му вноски, той изпада в забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД. Обез­силване по право не настъпва, когато неизпълнението е за незначителна част. Съделителят, на когото е възложен имотът, може да прихване взе­мането си по сметките на другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение на дяловете, включително и на тези с настъпил па­деж .
Не може да има съмнение, че прихващане може да стане и по други задължения, които са изискуеми и ликвидни (чл. 103 ЗЗД).
При възлагане на неподеляемо жилище върху присъдените за урав­нение суми се дължат лихви от деня на влизане в сила на решението на съда. Вземането за лихвите може да бъде прихванато с насрещно задъл­жение.
        ВКС е приел, че неплащането само на дължимата лих­ва върху присъдените суми за уравнение на дяловете, започващо от вли­зане в сила на решението по възлагането, не е основание за обезсилва­нето му, независимо от размера на сумата.
При обезсилването на решението по право, имотът може да не бъде изнесен на публична продан, а да се възложи на друг съделител, който отговаря на условията по ал. З, ако той заплати веднага цената, по която е оценен имотът при делбата, намалена със стойността на дела му в не­го. Получената сума се разпределя между останалите съделители съоб­разно техните квоти,
Когато след обезсилването не бъде постановено ново възлагане в полза на друг съделител поради това, че не е направено искане за въз­лагане и имотът като неподеляем бъде изнесен на публична продан, из­вършеното уравнение на дяловете неминуемо отпада. В този случай, ако уравнението е извършено само в пари, добитите от продан суми ще се разпределят между всички съделители. А ако уравнението е извършено в имот и пари, ще следва да се извърши ново разпределение на делбената маса.                                          
5. С влизане в сила на решението за възлагане по чл. 288, ал. 2 и З ГПК съделителят става собственик на възложения имот и без да води друг иск той може да поиска принудително изваждане на съделителя, който се намира в имота. Както бе отбелязано, решението по делбеното производство е изпълнително основание и въз основа на него заинтересуваният съделител може да се снабди с изпъл­нителен лист.
Когато се касае за жилище, съгласно чл. 415, ал. 2 ГПК решението по чл, 288, ал. 2 и 3 ТПК може да бъде изпълнено след изплащане на съответните части от стойността на имота на другите съделители.
Г. Прекратяване общността на неделими имоти чрез публична продан
1. Когато имотът, чиято делба е допусната, е неделим и не може да бъде възложен по реда на чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан (чл. 288, ал. 1 ГПК).
Така също, когато съделителите са повече от реалните дялове, кои­то могат да бъдат образувани от имотите - предмет на съдебната делба, и на един от тях е възложен имот по реда на чл. 288, ал. З ГПК, "за оста­налите имоти следва да се постанови публична продан.
Проданта се постановява като крайна мярка, когато няма възмож­ност тя да бъде избягната. Ако дяловете на останалите съделители могат да бъдат уравнени изцяло или частично с други имоти в делбената маса, те не се изнасят на публична продан.
Когато някои от съделителите се откажат от правото да искат дял в натура и се съгласят да получат пари, така че останалите съделители могат да получат имот, също не се извършва публична продан.   
След влизане в сила на решението, с което се постановява проданта,
всеки от съделителите може да отнесе въпроса за проданта до съдия-изпълнителя. Проданта се извършва въз основа на препис от решението на съда, без да се издава изпълнителен лист. При проданта като купува­чи могат да участват и наследниците.
Проданта се извършва по правилата на публичната продан на не­движими имоти (чл. 293 ГПК) при спазване на изискванията на чл. 373-389 ГПК.                      
При пристъпване към  проданта съдия-изпълнителят извършва опис на имота и определя първоначалната му цена, съобразявайки се с пазарната, независимо от това дали преди това е била определена такава от съда, и в 7-дневен срок изготвя обявление за проданта. Имотът се оценява с помощта на едно или повече вещи лица (чл. 374 ГПК). Когато обявлението не е направено в срок, необходимо е да се изпрати отделно съобщение на съделителите, за да бъдат известени за проданта и да за­щитят интересите си в рамките на правата, които имат по закон.
Изнесеният на публична продан непрделяем имот може да бъде из­купен от всеки един от съделителите, при условията на чл. 389г, ал. 2 ГПК. Ако няколко съделители желаят да изкупят имота съгласно чл. 293, ал. 1 ГПК, се извършва нова продан само между" тях при първоначал­на цена - предложената най-висока при първата продан. Тя продължава седем дни и се извършва по-общите правила. Ако при тази продан никой от съделителите не изкупи имота, той се възлага на наддавача - трето лице на делбата, предложило най-високата цена при първата продан (чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК).
Проданта се извършва в канцеларията на съдия.-изпълнителя. Тя продължава един месец  и завършва в  посочения в обявлението ден (чл. 377 ГПК). За участие в наддаването се внася задатък 10 на сто върху оценката (чл. 378, ал. 2 ГПК). За купувач на имота се счита този наддавач, който е предложил най-висока цена. Купувачът трябва в срок от пет дни от приключване на проданта да внесе предложената от него цена, като приспадне внесения задатък (чл. 380 ГПК). Ако той не направи то­ва, съдия-изпълнителят поканва наддавача, който е предложил следваща­та най-висока цена. Ако и той не се съгласи, или не внесе цената в 5-дне-вен срок, съдия-изпълнителят предлага имота на следващия по реда на предложените цени наддавач - до изчерпване на всички наддавачи, пред­ложили цена най-малко 80 на сто от оценката (чл. 381 ГПК).
Когато не са се явили наддавачи или не са били направени валидни наддавателни предложения или купувачът не е внесъл цената и имотът не е могъл да бъде възложен по реда на чл. 381, б. „б" ГПК, се пристъпва към нова продан, за която се прилагат разпоредбите на чл. 3716, ал. 2 ГПК. Новата продажба се провежда в двуседмичен срок от искането, по цена, намалена с 10 на сто в сравнение с първата. Втората продажба се извършва по правилата на първата. Трета продажба не се прави. Когато лицето, обявено за купувач по реда на чл. 380-383 ГПК внесе своевремен­но дължимата сума, съдия-изпълнителят с постановление му възлага имота (чл. 384, ал. 1 ГПК).
Купувачът се въвежда във владение на имота от съдия-изпълнителя въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане по реда на чл. 386 ГПК.
Получените при публичната продан на неподеляемия недвижим имот суми, се разпределят съобразно правата на съдедителите.
2. Както бе отбелязано, чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК се прилага само за жи­лища. За други недвижими имоти и движими вещц, когато те са единст­вени, неподеляеми и не могат да бъдат поставени в дял на един от съде­лителите, се изнасят на публична продан от съдия-изпълнителя. За не­движимите имоти се прилагат правилата на чл. 293 ГПК, а за движимите вещи това става по реда на чл. 367 ГПК. Във втория случай проданта се извършва съобразно чл. 368 и сл. ГПК. Съдия-изпълнителят предава владеенето на вещта, след като постановлението за нейното възлагане влезе в сила (чл. 371г ГПК).
3. Исканията за изпълнение на решението, с което е постановено да се извърши принудителна продан на неподеляемите имоти, не са ограни­чени с давност, тъй като извършването на проданта се явява осъществя­ване на иска за делба, а този иск съгласно чл. 34, ал. З ЗС не се погасява по давност

В) Делба, извършена приживе.
1. Общи бележки. Наследодателят обаче и приживе да подели имотите между наследниците си (чл. 77 и 78 ЗН). В този случай делбата има за цел да предотврати споровете между наследниците след смъртта на наследода­теля и да избегне евентуалните съдебни процеси. Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещателен акт.
2. Делба дарение. Делбата дарение е договор между наследодателя и неговите наследници, чрез който наследодателят приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един от наследниците.
Делбата дарение се урежда по правилата на дарението, предвидени в чл. 225-227 ЗЗД. Участващите в делбата дарение трябва да са способни да сключват договори. Когато тази делба се извършва от родителите и някое от деца­та е недееспособно, то се представлява от назначен от съда особен пред­ставител.              
Делбата дарение на недвижими имоти трябва да се извърши в нота­риална форма (чл. 18 ЗЗД). При дарение на движимо имущество е доста­тъчна само писмена форма с нотариално заверени подписи на страните. Дарението на движими вещи може да се извърши и чрез предаване на последните. Когато се касае за ценни книжа, за тях важи редът на прех­върляне, установен в чл. 225, ал. 2 ЗЗД.
Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. По силата на дарствения акт всеки от наследниците придобива конкретно определена част от неговото имущество.
Без такова приемане няма налице делба дарение. В случая се касае не до отделно изолирани дарения, които могат да бъдат приети индиви­дуално, а до едно дарение, което е неделимо в своето единство.
Делбата дарение може да обхване само имуществото, което наследо­дателят дарител притежава при извършването й. Делбата дарение за бъдещо имущество е нищожна (чл. 226 ЗЗД).
По силата на изрична уговорка в дарствения акт наследодателят може да запази правото си на ползване върху имота, предмет на делбата дарение, или върху част от него.След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат да се извърши нова делба. Те са станали собственици от момента на даре­нието.
Сънаследникът, който с такава делба е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите наследници по реда на чл. 30-37 ЗН. Искът за това може да се предяви само след откриване на наследството. Последният има своето основание в чл. 78, ал. 2 ЗН във връзка с чл. 30 ЗН.
3. Делбата завещание се извършва чрез едностранен акт на насле­додателя; съгласието на наследниците не е нужно. Тази делба е подчинена на правилата на завещанията както относно способността на извършва­нето й, така и относно формата на акта.
Делбата завещание не трябва да се смесва със завета. И при нея, както при завета, наследодателят прави разпореждане с конкретно оп­ределени имоти, но намерението на същия е да се разпредели цялото наследство между наследниците. В завещателния акт, с който се извър­шва делбата приживе, наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си. Така че последният по силата на един и същ завещателен акт може да получи както дела си по делба, така и за­вета, стига в случая да не накърни запазената част на останалите наслед­ници.
Както всяко завещание, така и делбата, извършена приживе във формата на завещание, може да бъде отменена или изменена по начина, указан в чл. 38 ЗН.
Делбата завещание произвежда своето действие само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършването на. но­ва делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право, отреденият за него от завещателя конкретен дял подлежи на нова делба между другите наследници (чл. 53 ЗН).

64.ОСНОВНИ НАЧАЛА НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

а) Същност, видове, система

І. Гражданският процес като защита и санкция. Гражданският процес е средство за защита при незаконосъобразно развитие на граждаските правоотношения.
        1. Какво се разбира под граждански правоотношения, т.е. съвпадение с материалните правоотношения. Това е понятие, което включва всички правоотношения, регулирани от тези правни клонове, при които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност, следователно всички първични правоотношения - вещни, облигационни, семейно - наследствени, трудови и др. Ако има някакво смущение при реализацията им - средството за защита е гражданския проце.
        2. какво е незаконосъбразно развитие: а) липсата на хармония в правоотношенията на субектите на гражданското правоотношение. Тя е свързана с б) с липсата на дължимо поведение на субектите на гражданското правоотношение. Поведението не къответства на действителните правоотношения. А) се продължава от б).
    Гп-с като обективно право има за цел да възстанови законосъбразността в реализирането на материалните правоотношения.
    Функциите на Гп-с: 1. Защитно-санкционна: резултат от възстановянане чрез процеса на законосъбразно развитие на гражданското правоотношение. Резултата се явява защита за правоимащия и едновременно с това като санкция за неправоимащия.
        2. Превантивно-възпитателна.
        3. Гарнационна (обезпечителна): посредством възстановяването на нормалното развитие на материалното правоотношение. Процеса осигурява и постигането на тази материална ценност, която е обект на материалното правоотношение.
    Три са възможните подхода, които разглеждат явлението ГП-с от към три аспекта. Те дават облика на Гп-с като средство за възстановяване на материалното правоотношение, които съществуват паралелно.
        1. Процеса в качеството му на защита и санкция. Разглежда процеса от към неговия резултат. Проявяват се трайно при понататъшното развитие след процеса, неговото приключване.
        2. Процеса в качеството му на производство. Средство, начин, подход за постигането на защитно-санкционите резултати. Средство към достигане на цзелта.
        3. Действа във връзка с 1. и 2. - правоотношение. Процесът е една правна сложна връзка, развиваща се във времето последователно, която има процесуален характер и която съществува между всяка една от двете срещупоставени страни и органа по защита и санкцията. Така се гарантира неговата законосъобразност.
    1,2 и 3 не съществуват изолирано, а взаимно се гарантират и съчетават.
    Гп-с като защита и санкция - три форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения: 1. Наличието на правен спор. Правният спор е обективирано противоречие в позицията на материалноправните субекти (две срещупоставени лица) относно съществуването или елементите на едно материално правоотношение, което противоречие рефлектира неблагоприятно върху материалноправната сфера на правоимащия. Спор и в чисто житейския смисъл.
            - правният спор има своя генезис в убеждението на материалноправните субекти. Субективно явление, но зада може да се прояви като релефантен факт (2) противоречието трябва да бъде обективирано, да бъде материализирано, магифистирано. Може и чисто словестно да се обективира, по-активно поведение. Необходимо е да има извън съзнанието на лицето матиален израз. Следователно води до неблогаприятни последици в правната сфара на пострадалия. Едното лице има вярна позиция, а другото погрешна.
        3. Предмет на правния спор: Спорно е едно субективно материално право (правоотношение) било в неговата цялост или по отношение на някой от елементите му, което се твърди или че съществува в настоящия момент, или че е съществувало в минал момент.
            - материалното правоотношение без оглед на вида и характера на правата и задълженията, които ги изграждат. Може да бъде отричано, че не съществува (не е възникнало), отрича се само някой от елементите на правоотношението. Може само изискуемостта да се оспорва. Трябва да се твърди, че това правоотношение съществува в настоящия момент или в минал, макар че вече е погасено. Негативно становище - не сме пред правен спор ако се твърди, че правоотношението би възникнало или се твърди, че ще възникне. Правата, които още не са се породили не са в състояние да засегнат съществуващото материално право. Обект на спора може да бъде и погасеното право на починалия при развод.
            - да се твърди - съществуването на засегнатото право.
            - има две страни, които са взаимно свързани: Субективна страна - конфликт, чийто автори са определени субекти и той е производство на тяхното поведение. Обективната страна е резултат и се изразява в сътояние на несигурност.
            - има две проявни форми: а) Неоснователно отричане на правото, което съществува (невярна позиция). Изразява се субективната страна на спора (действия, които пречат, могат и да са устни).
                б) Обективна страна - следствия от а). Невъзможност за нормално развитие.
            - неоснователна претенция за право, което не притежава, а го претендира. Конфликтът е един с две страни, а обект е спора. Няма санкция за това, че се спори или се претендира нещо. Адекватния процес е исковия. Всяка от страните има публично право на защита от съответния орган - съд, окончателното решаване на спора със СПН, т.е. оспорването от този момент е безспорно. Защита е получила тази страна, чиято позиция е потвърдена.
            - неизпълнение на изискуемо задължение - то-чувствително засягане правната сфера на правоимащ, тъй като едно негово право не е просто смутено, а директно, пряко не се раилизира, защото насрещната страна в правната връзка не изпълнява задължението си. Законът свързва тази норма с една конкретно гражданско право - притезателното (реализира се чрез поведението на задълженото лице). Поради липсата на това поведание, носителят на правото е засегнат. Тясно приложно поле, силна форма на засягане на правата. Всяко притезателно право, незъависмо то обекта на престацията, може да бъде засегнато. Субективната страна може да се прояви в различни варианти. Това е поведение на длъжника, което може да се изрази както в действия , така и в бездействия. От тази субективна страна е налице резултата, че притезателното право е нарушено, не удовлетворено право. Притезателното право трябва да е станало изискуемо, тъй като може да се търси доброволно изпълнение, т.е. ако липсва трябда да се извърши принудително изпълнение. По молба на кредитора - изпълнителен процес. Има за цел по принудителен ред да реализира правото. При правен спор в началоно на процеса не е ясно кой е субекта на защита, а при изпълнителния процес е ясен носителя на притезателното право, а субекта на санкцията е длъжника.
            - поведението, при което едно лице със своите действия или бездействия застрашана бъдещата реализация на едно субективно право. Тущ негативния ефект ще се прояви евентуално в бъдеще. Специфична самостоятелна форма на засягане на правото. Правоимащ - форма на защита - т.нар. обезпечителна мярка, чрез обезпечителния процес. Тя трябва да е адекватна на поведението на нарушителя. Чрез тях санкцията се получава от нарушителя, защото му се забранява да се разпорежда със забраненото или запорирано имущество.
    Защита и санкция:
        1. Всички форми на защитата и санкцията, които са резултат на исков, обезпечителен и изпълнителен процес, са своеобразен заместител на липсващо дължимо поведение. Те възпроизвеждат, изменят и заместват по принудителен ред нормалната връзка.
        2. За всички защитно-санкционни последици има извънпроцесуално действия, т.е. като заместител на дължимото поведение - действа при упражняването на матириалното право. Ефектът е траен след процеса.
        3. Някои от последиците имат публичен характер, а други гражданскоправен характер. Действат като правна връзка между различните субекти. СПН е публичноправна санкционна последица, на всяка от страните спрямо съда. Принудителното удовлетворяване - гражданскоправна последица.
        4. Всички те се дават, имат за ЮФ акт на държавна принуда - ИА (властнически) на компетентния държавен орган.
        5. При всички форми на защита органът, който е постановил акта, е независимо трето лице, остоящо на еднакво разстояние от двете страни.
        6. До защитно-санкционния резултат може да се стигне в резултат на упражненото чрез сезирането на компетентния орган пубилично право на защита. Съдът не може да се сезира сам.
        7. Клед като имаме сезиране, защитата е абсолютно неотменима като последица.
        8. Защитно-аснкционните способи са: а) първични и б) вторични. Комплекс от способи, които в своята съвкупност гарантират, че защитата и санкцията са законосъобразни.
    Защитата и санкцията са явление, което действа двупосочно - защита за правоимащия и санкция за другата страна.        

2. Гражданският процес като производство и правоотношение

    Защитата и санкцията трябва да бъдат подготвени. Подготовката е Гп-с по пътя на производството. Процесът е производство и защото защитно-санкционните последици са възможни и дължими от съответния орган, тъй като този който има защита има право да я получи.
    Производството е съвкупността от действията на защитно-санкционния орган и на лицата, които ще са субекти на защитно-санкционните последици, включително и последното действие, крайният защитно-санкционен акт, който органа постановява. ГПК разглежда тези действия. Производствоте е средството за постигане на защитата и санкцията.
    Основни белези на производството:
        1. То е сложен ЮФ. Състои се от много прости релевантни за определени последователни ЮФ.
        2. Като ЮФ е последователно осъществяващ се сложен ЮФ. Отделните елементи не се осъществяват безразборно, а в определена последователност. Всяко следващо действие като ЮФ има смисъл с оглед мястото си в тази система.
        3. Последователността е обезпечена нормативно, чрез система от працесуални права и задължения, т.е. производствата са динамични ФС. Динамичти, тъй като обуславят  последователно пораждане на права и задължения. Всеки ЮФ е реализация на предхождащо го субиктивно право. Със самото си осъществяване ЮФ погасява това право и поражда следващото субективно право, което се реализира чрез следващия ЮФ (напр. подаването на исковата молба осъществява правото на сезиране и правото на лицето да поиска защита от съответния орган. Поражда правото да се връчи препис от исковата молба и да се назначи заседание и т.н.).
        4. В процеса участват винаги повече от едно лица,т.е. многоличен ФС.
        5. ЮФ на всички процеси могат да са само юридически действия. Не може ЮФ да е юридическа постъпка или събитие, тъй като те не могат да породят права и задължения. Възможно е обаче върху процеса влияние да окаже едно събитие, но то не се включва в системата на ЮФ, които изграждат прозводството.
        6. Всяко отделно действие има вътрешнопроцесуална релевантност. Всяко действие е ЮФ само на следващо право или задължение. Правното значение на това действие се изчерпва с пораждането на следващото право или задължение. Това не е свързано пряко със защитно-санкционните последици. Те имат за ЮФ само последното действие. Другите ЮФ имат камо косвено (индиректно) значение, подготвят действието, което е ЮФ на последиците. Следователно има неравностойност на ЮФ в производството:
            а) ЮФ с вътрешна релевантност, които косвено влияят върху последиците на производството.
            б) ЮФ (последния акт), пораждащ последиците на производството и има решаващо място в системата от действията, изграждащи го.
        7. Всички ЮФ губят правното си значение и подлежат на заличаване с обратна сила, ако се окаже, че вече е недопустимо постановяването на крайния акт - решаване на исковия процес е недопустимо (недължимо). Процесът се прекратява и извършените действия се заличават.
    Особени белези на защитно - санкционното производство или само на ГПП:
        1. Те са двустранни производства. Действия осъществени от органа, издал крайния акт и двете срещупоставени страни. Произтича от двустранността на материалноправния обект на защитно-санкционното въздействие. Трябва да се осигури участието на страните, за да е ефективно производството. Производства, които не са защитно-санкционнни, не са двустранни (напр. производството по издаване на ИАА).
        2. За ГПП е характерен принципа на диспозитивното начало. Изразява зависимостта на започването, развитието и приключването на ГПП от волята на лицето, което търси защита. Следователно трябва да има сезиране от заинтересованото лице. Този принцип следва от разпоредителните правомощия за носителя на материалното право, което е изградено на принципа на равнопоставеността.
        3. Ортанът трябва да е трето, независимо лице, което да не предприема служебно действия, които не са били поискани.
        4. ГПП се изгражда от действия на страните и на защитно-санкционния орган, но в рамките на производството, като ЮФ, значение имат и т.нар. бездействия на страните. ЮФ са действията на органа и действията и бездействията настраните. Обстоятелството, че страните имат противоположни интереси, означава, че бездействията на едната от тях може да  засегнат интересите на другата. Бездействието трябва да се компенсира, т.е. въпреки бездействието, процеса да продължи. На тази база и бездействията на страните са релевантни. Бездействието се изразява или в неупражняването на процесуални права или в неизпълнението на процесуални задържения. В първия случаи, това е процесуално пропускане. Резултат е погасяването на процесуалната възможност за упражняване на това право. Във втория случай, неизпълнението не санкционира (напр. чл. 51 - неизпълнението се санкционира с фикцията, че страната се счита за призована на стария адрес. Неизпълнението и непосчването на доказателства на твърдените факти - последицата е правото и задължението на съда да приеме, че недоказания факт не се е осъществил). Законът свързва бездействията на страната със специфична категория последици - процесуални тежести. Законът компенсира отрицателното въздействие върху хода на производството с тези тежести. Механизма на процесуалната тежест гарантира, че въпреки бездействието на страната, производството законосъобразно ще продължи, така че няма да се засегнат интересите и на другата страна. Има характер на санкция за бездействалата страна, тъй като са желани от нея. Действията са желаното поведение. За бездействието, тъй като тук не е възможно принудително изпълнение като при материалното право, има други специфични последици.
        5. а) Законово необходими - минимално необходимите ЮФ, за да се достигне резултат.
            б) Законово възможен ФС - при упражняване на производството.
        6. Специфичен предмет на ГПП - накърнено гражданско материално правоотношение.
        7. Специфичен резултат на ГПП: СПН в исковото производство и т.н.
        8. Всяко производство в системата на Гп-с има особености, които се държат от особеностите на характеристиката на процеса като защита и санкция.
    Цели на производството: 1. Обезпечаване чрез механизма на вътрешните права и задължения, постановяване на защитно-санкционния краен акт.
        2. Тъй като при защитно-санкционните последици се пораждат от правния акт, валидността им се обуславя от валидността на крайния акт. Таза законът гарантира последиците и настъпването им като не ги свързва с всеки ЮФ, а само с крайния резултат.
    Гп-с като правоотношение: Основанията да е правоотношение:
        1. Процесът е изграден като съвкупност от правни норми, а всяка правна норма се реалицира или регулира съответно обществените отношения посредством правоотношението.
        2. Правата и задълженията в едно процесуално правоотношение са нужни, за да може да функционира процеса като динамичен ФС. Това е правната връзка между всяка една от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. Особености:
            1. Две са насрещните страни и защитно-санкционния орган. Правната връзка няма тристранен характер. Процесуалното отношение е двустранно. Има две паралелни процесуални отношения, съществуващи по отделно между всяка от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. В публично организирания процес (организиран от държавата)  има двустранно процесуално отношение. Няма процесуална връзка между насрещните страни , разлика от арбитражното правораздаване.
            2. Процесуалното правоотношение се поражда със сезиращото действие. На този етап връзка има само между сезиращата страна и защитно - санкционния орган. С връчване на преписа на исковата молба на ответника се създава втората процесуална връзка. Възможно е обаче да не се стигне до нейното възникване.
    Сезиращото действие в примера е исковата молба, е предхождано от упражняването на предхождащото право. Субективно право на защита на съотвното лице, което възниква процесуално, при накърняване на материалното му право, с възникването на правния спор. С подаването на исковата молба се поражда правото да поиска насрочване на заседание и т.н. Последното право за ищеца е правото на съдебно решение. Това важи и за ответника в правната връзка със съда. Следователно правоотношенията между страните и защитно-санкционния орган е сложно, състои се от множество прости права и задължения.
            3. Съдът е едновременно лице на двете правни връзки. Всяко негово дъествие е реализиране на негово задължение спрямо едната страна, а спрямо другата е упражняване на властнически правомощия да й наложи определено поведение.
            4. Страните имат преди всичко процесуални права към съда, но имат и задължения (напр. процесуални тежести; чл. 3 и др.). По този начин се предпазва от накърняване на правата на другата страна.
            5. Правните връзки имат ПП природа. Имат процесуален характер. Следователно във функционална връзка са с обекта на процеса. Между материалното и процесуалното право няма генетична връзка.

3. Гражданско процесуално право

    Гп-с като клон на обективното право. Съвкупността от правни норми със специфичен предмет и метод на правно регулиране. Гп-с в качеството му на защита и санкция чрез метода на мласт и подчинение. Намира се в сеотношение с другите правни клонове. Преди всичко със защитаваните материалноправни клонове, като регулира правоотношенията с метода на равнопоставеност. Връзка има с КП, което реглементира съдебното устройство, но функционирането на органите, визирани в КРБ, се осъществява чръз уредбата в процесуалните клонове.
    Предмет са обществените отношения по търсене и оказване на защита на накърненото материално право. Процесуалните норми създават този род обществени отношения. Те не съществуват извън тези права , различни обществени отношения, регулирани от материалноправните клонове.
    Метод на правнорегулиране (за публично организираната защита и санкция) - властнически.
    Нормите на ГПП имат вторичен, служебен характер. Създават се и функционират на базата на други норми. Нормите на материалноправните клонове, чието приложение е служебно. Тези норми имат императивен характер. По принцип не е допустимо предвиденото в нормите да бъде дерогирано по воля на някой от субектите на нормата. Договорът, като ЮФ, не намира приложение в процеса. Има и изключения ,които са изчерпателно посочени (напр. съдебната спогодба, която при определени условия поражда СПН; възможността страните да предяват друга местно компетентен съд; арбитражни клаузи, с които се дерогира властта на държавния съд, като се предостави тази възможност на избран от страните арбитражен съд).
    Действие на ГП - норми:
        1. В пространството. Ограничение от района, на който може да функционира и да се прояви компетентността на сезирания компетентен орган - територията на РБ.
        2. Спрямо лицата. Това са тези лица, които притежават лична или териториална връзка, чрез която законът ги свързва с компетентността на съответния орган (всяко лице с местожителство или седалище в РБ, ако срещу тях са заведе дело).
        3. По време. Наложило се е принципното обратно действие на нормите. Изхожда се от презумпцията, че новият процесуален закон е по-благоприятен. Ако не е така, няма пречки за ограничаване действието му. Законодателствата са минали през три етапа по пътя към обратното действие:
            1. Процесуално единство: новият закон се прилага за правоотношенията, възникнали след влизането му в сила. Пререгулирането на правните последици от новата норма засяга предпроцесуалното право на защита, възниква от предпроцесуален ЮФ. То ще има нова реализация съобразно новия закон, нищо че е възникнал при действието на стария.
            2. Теория на процесуалните стадии: действието на новия закон се отнася към следващата, още незапочнала фаза на висящия процес, не само незапочнати процеси.
            3. Теория на процесуалното действие: новата норма преурежда процесуалното право и задължение, което е възникнало, но все още не се е реализирало от последното извършено процесуално действие. Действието е обратно по отношение на последния ЮФ. Това обратно действие се нар. “незабовно действие”, не засяга вече извършени действия (§ 150 ПРГПБ - ограничава обратното действие). Отнася се до действията с вътрешет процесуален характер, не и на действието със защитно-санкционен резултат, тъй като ролята му е да регламентира трайно отношенията между страните. Следователно не е приложимо обратното действие с изключение по отношение на крайния защотносанкционен резултат.
    Източници: Има два подхода в йерархията:
        1.Сталев - на първо място са международните договори, които са с приоритет дори пред конституционните норми.
        2. Предимство пред договорните норми са нормите на КРБ - основата е в самата КРБ (ратифицирането трябва да се предхожда от изменнието на КРБ, ако договорът й противоречи, правомощието на КС да се произнося по законосъобразността на договорите преди ретифициране).
    - ГПК, ЗМША, ЗСВ, ЗУКТС, ТЗ;
    - йерархията е по ЗНА;
Тълкувателни актове - ТРКС и ТР на ОСГК на ВКС и постановленията на пленума на ВС. Те образуват тълкувателното единство с тълкуваните норми. В този аспект могат да се лазглеждат като източници.

5.Материално гражданско право и граждаски процес
Връзката на Гп-с с материалното право. Зависимостта е функционална. Те са самостоятелни явления в правния мир, които взаимно се обуславят и влияят. Материалното право опеделя съдържание, същността, структурата и принципите на Гп-с. Гп-с възстановява нормалното развитие на своя обект - материалното право.
    Взаимодействат като институции. Формите на напушаване и незаконсъобразно развитие на материалните права определят формите или способите за защита и санкция.
    Различните по вид и характер материални права обособяват специфични производства за защита и санкция (напр. особеното исково делбено производство пре реализиране на потестативното право на делба; особените брачни искове и производства; производствата свързани с личния статус и т.н. - разновидности на общия исков процес).
    Структурата на материалните правоотношения понякога разкрива усложнения, които намират отражение в специфични процесуални институти (напр. материалното правоприемство намира отражение в института - приемство в процеса; връзката между главни и акцесорни отношения и т.н.).
    Някои отделни субективни право имат особена значимост (напр.  Правото на издръжка, правото на трудово възнаграждение). Процесуални съдебни разпореждания, които отразяват тази значимост     (напр. принудителното изпълнение при правото на издръжка - облекчаване на държавните такси; възможност  за избор на компетентен съд).
    Нормативно и социологично въздействие на процеса върху материалното право.
        - нормативно въздействие - правото е нищожно без държавната принуда. Следователно чрез защитносанкционния резултат материалното право става годно за реализация.
        - социологическото въздействие - зависимостта на ефективонстта от защита и санкция върху материалното право. При по-голяма ефективност на защитата и санкцията, толкова по-ефективно се реализира материалното право.
    Зависимост на процеса от конкретно нарушеното право. Може да се обособят три степени на интензивност на връзката:
        1. Връзката на изпълнителния процес с нарушеното субективно право - най-интензивна. Неудовлетвореното изискуемо притезателно право най-пряко се свързва с процеса за своята защита - изпълнителият процес. Той може да започне, развие, приключи само при наличието на едно действително съществуващо неудовлетворено доброволно, изискуемо притезателно право. Притизателното право трябва да е доказано чрез предвидените документи (изпълнителни основания). Изпълнителният процес може да се провокира само от носителя на неусовлетвореното право, тъй като има достатъчна сигурност кой е субектът на защита и кой на санкцията. Субектът на закитата може да я получи само ако до края на процеса съществува сигурност за съществуването на правото. Ако се докаже, че провато не съществува, процесът се пректарява.
        2. При обезпечителният процес. Обезпечавата защита предпоставя едно вероятно съществуващо засегнато право. Ванаги съпътства исковия процес. Обезпечаваща защина може да се иска и да се даде, ако носителят на застрашеното право установи вероятната основателност на иска. Следователно по-ниска степен на сигурност, зада може да се иска и даде защита. Степента на връзка зависи от характера на въздействието на процеса. При исковия процес резултатът е навлизането в чужда правна сфера - пряко навлизане в правоотношението, което, за да се осъществи, това правоотношение, трябва да съществува. Докато при обезпечителният процес не се навлиза в правната сфера на лицето. Обезпечаващата защита може да се иска от носителя на обезпеченото право. Обезпечителната защита обаче не може да се прекрати, ако се окаже в последствие, че правото не съществува, процесът не се прекратява, а води само до отлагене на обезпечителната мярка.
        3.  При сковия процес. Той в най-малка степен зависи от нуждаещото се от защита право, тъй к ато се провокира от правния спор и целта е той да се реши. Предварително не може да се определи кой е правоимащият в процеса, тъй като това е цел на процеса - кой от спорещите е носител на нуждаещото се от защита право. Следователно процесът може да се започне от  субекта с ноеснователната претенция, т.е. исковият процес предпоставя само едно твърдяно право. Достатъчно е твърдението. Исковият процес ще завърши със защита и санкция, дори да се дощаже, че ищецът не притежава правото, което е твърдял. Този ищец е субект на саткцията.
    Тези три степени на взаимодействие могат да обосноват и обратната зависимост - определят кой процес има най-силен защитносанкционен резултат.
б) Диспозитивно, състезателно и служебно начало

6. Принципи на гражданския процес. Същност и видаве. Принцип на заковвостта в гражданския процес.

    Господстващата теза е, че те са Пнорми, т.е. имат характера на нормативно правило, не само ръковдно начало. Задължителни са. Ръководни П норми с основно, определящо значение:
    21:241. Ръководно правило, тъй като отразяват основни ценности на правния ред на дадена правна система.
    2. Предопроделят същността и съдържанието на комплекси от П норми.
    3. Не винаги имат изрично сломестно обозначение, но това не отменя нормативния им характер. Извежда се от съдържанието, от словестната обозначеност на кнокретните норми, които ги отразяват.
    4. Предназначение да служат за тълкуване и попълване на празноти в П.
    ВИДОВЕ: 1. Кпоред приложното поле - 3 групи:
        А. Винаги за целия правен ред.
            - принцип на законността.
        Б. Типични за сродни правни клонове, напр. з-с клонове:
            - Състезателно начало.
            - Равенство на страните.
            - Принцип за установяване на истината.
        В. Типични за един правен клон - за Гп-с:
            - Диспозитивното начоло.
    За Г п-с:
        (1) Принцип на законността - Всяко процесуално действие на съда и на страните трябва да се съобрази с нормите на процесуалния закон, а защитно - санкционните действия на органа трубва да са в съответствие с разпоредбите на материалния закон. В противен случай извършените действия са порочни,т.е.нищожност до неправилност на решението. Гаранции на законността в процеса:
        а) Независимостта на органа, даваща защита (често сама се извежда като самостоятелен принцип, но не е така в Г п-с).
        б) Безпристрастие на осъществяващия защита. Свързва се със системата на отводи и самоотводи, които го гарантират (чл. 12 - 14 ТПК).
        в) Участие на прокурора по граждански дела.
        г) Спиране на делото, за  да се сезира КС - цели да не се приложи закон, който може да се обяви за противоконституционен.
        д) Атакуемост на незаконосъоброзни процесуални действия, на органа по защитата.
        е) Чл. 3 ГПК - страните да упражняват доросъвестно процесуалните си права. Проблемът е свързан с проблема за злоупотребяване с право,т.е. съзнателното упражняване на процесуални и материални права с ясното убеждение, че те не съществуват,т.е. цели се не защита, а уреждане на друго лице. Санкция: (1) Съдът не е длъжен да зачете недобросъвестното поведение на страната.
        (2) Доколкото недобросъвестността води до отговорност за причинените на другата страна вреди - реализира се в отделен исков процес.
        (3) Чл. 220 (3) ГПК - специфични неблагоприятни последици при симулиран процес - не може да се иска отмяна на решението.
        ж) Задължение да се изнася пред съда само истината - чл. 3 ГПК.
        з) Процесуални тежести като санкция при бездействие на страните.
        (2) Диспозитивното начало
        (3) Състазателното начало
        (4) Равенство на страните
        (5) Служебно начало
        (6) Установяване на истината. Приницпът на социалната справедливост се извлича от съдържанието на отделни разпоредби.

7. Диспозитивно и служебно начало.

    Това е основен функционален принцип на Г п-с. Изразява зависимостта на процеса, на неговото започване, развитие, приключване от волята на лицето, което търси защита. Следователно същността на принципа е тази обусловеност на защитното производство от изявената за него воля. Право да търси защита  има правният субект, чиито субективни материални права са засегнати от форма на правонарушение. Има две основания, които налагат този принцип:
        1) Диспозитивното начало се обуславя от разпоредителните правомощия в съдържанието на самото материално право, което се нуждае от защита. Гправа съдържат такова правомощие. Дори, когато такова правомощие няма или е ограничено, не се защитава по собствен почин от защитно-санкционния орган, а се предоставя на определен орган - прокурор.
        2) Необходимо е защитно - санкционния орган да има статута на трето незаинтересовано лице,отстоящо еднакво от двете срещупоставени страни в материалноправната връзка.
    Образуването на производството се определя от волята на търсещия защита. Той притежава едно  процесуално право да търси защита, което упражнява чрез правомощието да сезира съответния орган - чл. 2 (2) ГПК. Отразява се волята на лицето да се сложи начало на защитното производство, но в първото действие на сезиране се съдържа воля и за  по-нататъшно развитие на процеса. Обусловеност на параметрите на търсената защита от волята на търсещия, т.е. от неговата воля зависи на кое свое материално право и срещу кой субект се търси защита. Ищецът определя основанието (ЮФ-и на П си), петитума (съдържанието на субективното право/задължението на насрещната страна), насрещната страна - чл. 98 ГПК - съдържанието на исковата молба.Разп. и с правомощието да променя параметрите на защитата, т.е. в хода на производството може да измени основанието, съдържанието на правната връзка или насрещната страна. Мотивите нямат значение.
    Търсещият защита определя дали да продължи или прекрати процеса. Неговата воля е достатъчна, съдът не се нуждае от мотивите. Ищецът може да десезира органа позащита, т.е. и в правото на защита има разпоредителни правомощия. Процесуалните права са строго лични, ненаследими, неочуждими, т.е. единственото разпореждане с тях може да е под формата на отказ. В исковия процес - оттегляне и отказ от иск - чл. 119 ГПК. Института на съдебната спогодба - отново воля за десезиране. Това обаче не е отказ от защита, а отказ тя да се даде със съдебно решение. По волята на страните последиците на съдебното решение може да се замени с последиците в договор между страните, чрез който те с взаимно съгласие се споразумяват, уреждат спора, т.е. меродавна е и волята на насрещната страна. Подобно при възможността чрез договор между спорещите изобщо да се дерогира правораздавателната власт на публичните съдилища - арбитражни дотовори (клаузи) - чл. 9 ГПК, ЗМТА.
    ГАРАНЦИИ: Принципната възможност да се атакуват актовете на съда или съответния орган в отклонение от изискването на диспозитивното начало. Такива актове са порочни - изразяват категория незаконосъобразни по съдържание актове. Такива актове са недопустими. Недопустимото съдебно решение подлежи на обжалване (воззивно и касационно), в резултат на което трябва да се обезсили - чл. 209 (1) ГПК.
    Диспозитивното начало се съчетава и с ледица други процесуални принципи, т.е. няма законодателен обстотятелствен израз, тъй като в определен случай проявните форми могат да засегнат насрещната страна или да се отразят негативно върху други процесуални принципи, т.е. в някои хопотези то е ограничено под формата на съчетание на проявните му форми с проявните форми на други принципи. Напр. възможното отгеляне на иска се съчетава с образуването на нов процес. За да се избегне това, в определени случаи за прекратяването на процеса се иска съгласие на ответника (това решение служи на принципи на равенство). Друг пример - при съдебната спогодба, изисква се и определение на съда - гарантира се законосъобразността.
    Служебното начало се изразява в активното поведение на защитно-санкционния орган, което може да се наблюдава в редица насоки. Не е регламентирано изрично. Извежда се от различни процесуални разпоредби. Може да се определи като задължение на съда да движи служебно зелото, като обезпечи бързото и качествено развитие чрез обезпечаване на равенството и състезателността в процеса, като по този начин осигурява и постановяването на истината в процеса.
    Служебното движение на делото - чл. 2 (1) ГПК - задължението на съда да разгледа всяка подадена молба за защита. Достатъчно е сезиращото действие, за да се поради задължение за съда служебно да придвижва производството до крайния му акт.  Противопоставя се на конвенционалния тип процес, който се обуславя (придвижването) волята на ищеца или споразумението на страните за всеки етап. Задължението на съда да осигури правото на всяка страна на участие:
        - задължение по уведомяване и призоваване на страните, при спазване на процесуалните изисквания за равността.
        - задължение за връчване на документи и преписи.
        - задължение да се осигури равно участие на страните.
    Да извърши правна квалификация на спора, което става в устния доклад по делото - чл. 98г (1) ГПК - ищецът сочи само обстоятелствата, от които вади правото си, но не и правната му индивидуализация. Участието на съда в изясняването на фактическата страна на спора - чл. 109 (2) ГПК - задължение да отправя към всяка страна въпроси относно фактическите й твърдения и във връзка с твърденията на насрещната страна. Участието на съда при отделяне на спорното от безспорното - чл. 109 (4) ГПК. Длъжен е да прецени и посочи на страните кои факти са безспорни (не се нуждаят от доказване) и кои са спорни. Съдът събира доказателствата. Той извлича инфрмация от доказателствените средства. В тази дейност страните само участват.
    При атакуването на съдебното решение - напр. 206 ГПК - обжалването на решението засяга и неподалите жалба лица - другари на жалбата, т.е. има служебно подчиняване при определяне на обсега на жалбата. Действията, отклонили се от изискването, включени в служебното начало са съществени процесуални нарушения, които се отразяват отрицателно върху законосъобразността на крайния защитен акт. В повечето случаи на такива актове резултатът е невъзможен за установяване на истината, т.е. това са неправилни актове, подлежащи на отмяна. С изменението а ГПК са отменени някои текстове, което води до ограничаване на служебното начало. Отменен е чл. 4 (3) задължението на съда да разяснява на страните процесуалните им право и да ги насочва при упражняването им; чл. 109 (3) - задължението на съда да разяснява  на страните с какви доказателства могат и трябва да си служат; чл. 129 (1) - свързан и с принципа за установяване на истината.

8. Принципи на състезателността и равенството на страните.

    Фактическият и дакозателствен материал по едно гражданско дело е резултат от активните действия на страните. С процесуалните си действия те определят обхвата на доказателствения материал, т.е. принципът се свързва с участието на страните, предоставено от закона, чрез което те могат да влияят върху съдържанието на защитно-санкционния акт чрез фиктите и доказателствата. Принципът е противовес на следственото начало (пасивната роля на страните, тъй като формата на доказателствения материал е предоставена само на органа). Принципът е регламентиран в чл. 121 (1) КРБ - не може да се каже, че съда има хасивна роля, но параметрите й са стеснени с последните изменения на ГПК. Страните са тези, които с активното си поведение попълват делото с фактически и доказателствен материал, но същесвременно една от гаранциите на принципа е активна дейност на съда, която обезпечава формите на състезателното начало. Напр. правото на страните да бъдат уведомени за провеждането на съдебно заседание; правото на страните да се явяват лично или чрез представител; правото им да отправят фактическите си твърдения към съда; правото да направят възражение среку фактическите твърдения на другата страна; правото чрез възражения, реплики и дуплики да изразяват фактически твърдения до изчерпването им; правото да представят доказателствени средства, относими към релевантни факти; правото на всяка страна да поставя въпроси на насрещната страна, както и личните носители на доказателствени средства (свидетели, вещи лица, т.е. да събират доказателства); правото на собствена интерпретация - изразява се в правото на пледиране.
    ГАРАНЦИИ: 1) Форми на служебното начало са гарнцията на състезателното начало. Съдът трябва да следи за спазване на принципа.
            2) Задължителното призоваване на стане минимум 7 дни преди провеждането на съдебното заседание - чл. 41 (5) ГПК. Страните трябва да могат да организират защитата си.
            3) Минимум 5 дни преди съдебното заседание да се предостави писменото заключение на вещото лице - чл. 157 (1) ГПК. Страните трябва да се запознаят с него, за да  могат да възразят или противопоставят насрещни факти.
            4) Нарушенията в състезателното начало водят до една категория порочни съдебни актове - в исковия процес това са неправилните решения. Свързани са с невъзможността да се изяснят и установят действителните материалноправни отношения. Това е пряко свързано с нарушаването на състезателността. Способи за атакуване - обжалване, извънреден контролен способ - чл. 231д ГПК. Отмяната на неправилен акт цели по-нататъшният ход на производството да се възобнови така, че да се спази принципа за състезателност.
    Равенството на страните е регламентирано в чл. 121 КРБ. Съществува задължение за съда да го обезпечи. Представлява съвпадаща процесуална възможност на двете срещупоставени страни, без оглед на процесуалните им роли. Най-широк сръг еднакви правомощия има в исковата форма на защита, тъй като като участници в правния спор и ищеца, и ответника имат еднакви изходни позиции, тъй като процес има при наличието на правни твърдения за едно материално право, каквито имат и двете страни. Проявните форми са съвпадащи с тези на състезателното начало, тъй като последните са предпоставка. Еднаквост като възможност и на двете страни, т.е. равенството е по-скоро същото като в състе4зателността, макар и да има проявни форми и в другите способи за защита.
    Гаранциите са същите като при състезателното начало. Чл 4 (2) ГПК - общо формулира задължението на съда да гарантира равенството чрез еднаквото прилагане на закона за всички. Накърняването на равенството създава веротност, че не е достигната истината.

9. Принципът за установяване на истината в гражданския процес.

    Като понятие за истина в теорията на процеса се говори за формална и обективна истина. Принципът на формалната истина изразява съответствието на съдебното решение с изнесените от страните факти и доказателствен материал по делото, т.е. критериите за истината са данните по делото, а не действително осъществените извън процеса в отношенията между страните факти. Затова принципън на формалната истина е производен на състезателното начало, където единствено страните имат правото и задължението да влияят върху фактите и доказателствения материал.
    Принципът на обективната истина, който се приема за господстващ у нас, поставя като критерии за познанието извънпроцесуалната истина, т.е. осъществените извън процеса ЮФ-и и изведените от тях действителни правоотношения. Процесът при обективната истина има за цел да разсрие действителните правоотношения между страните. Приема се, че това е възможно, когато състезателното начало се свързва с активната роля на самия съд при изясняване на отношенията между страните чрез павата и задълженията му. Служебното начало да включва по делото фактическии и доказателствен материал - чл. 129 (1) ГПК. Принципът за установяване на истината е прокламиран в самата конституция - чл. 121 (2). От тук следма, че критерият за вярност и правилност на решението е съответен на изводите на съда със съществуващите извънпроцесуални факти. В противен случай принципът за истина се обезмисля, тъй като съответствието на решението с данните по делото е отражение на принципа на законността. Цел на принципа на обективната истина е извънпроцесуалното отношение между страните. Това следва от редица законови разпоредби, които гарантират достигането на вярно познание за съществуващото между страните отнощение.
        1. Активната роля на съда,, предоставена със служебното начало, свързана с прилагането на правна кварификация на правното естество на спора, с ролята му за изясняване на фактическата страна по спора. Чрез отсяване на ирелевантните факти, в ролята на съда за установяване на тези факти члез въпросите, които поставя на страните, т.е. съдът може да не включи сам служебно факти и докаказетелства, но той участва активно при упражняване правата на страните за включване в делото на факти и обстоятелства. Този аспект на служебното начало обаче отпада, тъй като водеше до изземване на функции от съда на двете спорещи страни.
        2. Критерий за истината като действително осъществяванете факти по спора, се сочи и от чл. 3 ГПК задължението на страните и представителите им да изнасят в процеса истината. Истината е такава информация за фактите, която е вярна, съответна на това, което действително се е осъществило ( Освен, че няма да вземе впредвид действия, ако се сметне, че са лижлива информация, те не биха довели до отговорност за вреди).
        3. Целият механизъм на доказване е подчинен с нуждата решението да отразява вярно фактите (напр. липсата на регламентация на т.нар. доказателства с абсолютна доказателствена сила. Дори признанието, съдът трябва да прецени с оглед на всички доказателства и обстоятелства - чл. 127 (2) ГПК.
        4. Изискванията към провеждането на процеса, като устност, непосредственост и публичност гарантират възможността съдът правилно да прецени доколко изнесеното пред него действително съответства на действително осъщественото.
        5. Изискването за безпристрастност. Тези норми обезпечеват достигането на извънпроцесуалната истина - чл. 12, 13
        6. Достигането на вярно познание за фактите се обезпечава и от механизма на събиране на доказателства. Кръгът на доказателствените средства е така ограничен, че включва само такива източници на информация, коити са достатъчно надегни. Трябва да се посочи приоритет, който З дава на писмените доказателства заради начина, по който те възпроизвеждат фактите.
        7. Извънпроцесуалната истина се гарантира и от начина, по който съда следва да обсъжда събраните факти и доказателствен материал - чл. 188 ГПК в тяхната пълнота, взаимна зависимост и всестранност. Ако някое от тези процесуални изисквания не е спазено, решението спада към неправилните, порочни решения и актове, които подлежат на отмяна чрез съответните процесуални способи.
    Критерият е действително осъществените факти извън процеса и независимо от развитието му, което се сочи и обезпечава от такава негова организация, в която при изясняване на фактите активна роля има и органа по защита, въпреки отмяната на чл. 129 (1) ГПК. Съществуват гаранции, че извънпроцесуалната истина ще бъде постигната.
    ПРИНЦИП ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ В ЗАЩИТАТА (ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ).  Този принцип е познат на всички правни клонове. Изразява се в достъпност на защитата за този, който се нуждае от нея и хуманност на санкцията за правонарушителя. Аспекти на принципа:
        1. Задължителна адвокатска защита, която позволява и социално слабите лица да потърсят защита от съответния орган за защита на правата си. Цената на тази защита не е голяма - 4% от цената на иска , колкото е и държавната такса. Системата за освобождаване от такси и разноски в определен случай, за определено лице, за определени дела.
        2. Лирсата на процесуален формализъм. Действията са устни. В някои случаи е необходима обикновена писмена форма за валидност, но е поправима.
        3. Бързината е гаранция да ефективност. Сроковете обаче, съдържащи се м закона и имащи отношение към бързината, са инструктивни. Сновото изменение се предвижда жалба за бавност и и иск в проекта - по желание на ищеца за определена категория дела, да се провежда бързо производство, при спазване на всички гаранции.
    Хуманността на санкцията най-добре личи при изпълнителния процес. Там санкцията най-силно засяга правна сфера на нарушителя. Хумаността се изразява в това, че само имуществото на длъжника е обект на принудително изпълнение и то само секвестируемото имущество. Другите санкции при другите способи са еквивалентни на нарушението и се изразяват във въздействие, което не може да се квалифцшра като засягащо статуса на лицето, за да бъде нехуманно.
    Всички принципи се намират във взаимодействие помежду си, при което се съчетават в провните си форми. Взаимно си служат за баланс в проявните си форми. Проявните форми на един принцип са гаранция за провеждането на други и обратното, на които е подчинена цялата ередба и самия механизъм на процеса.
в) Проявления на основните начала в различните производства и отделните техни фази

65.СТРАНИ В ИСКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО

а)Понятие и видове страни
Страните са едни от участниците в Гп-с. Тези, които наред с организацията по защитата и санкцията, представляват субект на основното процесуално правоотношение, т.е. страни са тези участници в процеса, които тъпсят и срещу които се търси защита чрез разрешавеното на правния спор чрез силата на присъдено нещо. Без наличието на тези участници, процесът е немислим. Законът не съдържа определение (само - чл. 15 (1)).
    Отграничението на тези участници в процеса от субектите на материалните права се извършва като се изхожда от функционалната връзка между процес и материално право. Няма покриване между страни в процеса и носители на материално право. Процесуалният закон допуска в процеса да участва лице, което от самото начало заявява, че не е носител на спорното материално право, чиято защита търси (напр. искът по чл. 134 ЗЗД). Възможно е процесът да завърши с едно отхвърлящо иска решение. Решение за неоснователността му, т.е. съдът признава, че ищецът не притежава твърдяното материално право. Въпреки това чл. 15 посочва, че това лице, което води делото като ищец, въпреки че не притежава материалното право, е страна. Чл. 97 (1) - възможно е да се води процес от ищец, който цели да установи несъществуването на едно твърдяно от ответника материално право. Такъв ищец води делото като страна по смисъла на чл. 15, като по същността на този иск, той сам твърди, че не притежава съответното материално право. Следователно притежаването на материалното право само зависи от вида на иска и приключването на процеса, може да се свърже с есна от страните по делото.
    Страна в исковия процес е това лице, което участва в него от свое име, търсейки защита на едно засегнато от процеса спорно субективно материално право, кота има за цел да постигне чрез това участие защитно-санкционни последици в своята правна сфера. Понятието има два основни белега:
        1. Участие от свое име, упражняването на прав от свое име с цел промени в своята правна сфера (да се постигнат резултатите от решаването на спора). Не може да се каже, че страните са лица, коитоса обвърдани от последиците на процеса, обратното - чл. 221 (1) ГПК.
        2. Изясняването на понятието за страни и ограничаването на кръга лица, които имат това качество е важно за решаването на други въпроси на процеса, свързани с определянето на подсъдността. Приложението на редица институти, предявяването на насрещен иск, прилагането на нормите за освобождаване от такси и разности и т.н.
    От практическа гл. т., страните се определят по един основен критерии - формата на правото на искова защита, което съответната страна упражнява или твърди, че упражнява, т.е. каква форма на процесуално право на иск има това лице като страна. Има два основни вида:
        а) Главни - за тях говори чл. 15 (1). Лицето, от името на което се води делото и лицето, срещу което се води делото, т.е. ищец и ответник. Правото им на искова защита е най-пърно като обем и съдържание. То включва целият комплекс от правомощия: Правото да се предяви иска; Правото за сезиране; Правото за висящност на процеса. Следователно главните страни определят започването, развитието и приключването на делото. В рамките на главните страни, законът обособява два подвида, като се извежда от чл. 15 (2):
            (1) Условно главни (типични) страни. Страните са по принцип такива и само по изключение нетипични. Притежават, твърдят, че притежават правото на иск за защита на свои засегнати от спора права. Принципът в исковия процес е, че само този, който защитава собствени материални права, може да бъде страна в процеса, а останалите лица нямат нищо общо с този спор.                                                                                                           
            (2) Главни нетипични страни - чл. 134 ЗЗД. Само при наличието на изрични правни норми могат да развият делото като главни страни. Наричат се още процесуални субституенти.
        б) Допълнителни страни. Характерно за тяп е, че разполагат с такъв кръг процекуални права за защита, които са по-тесни от правомощията за защита на главните. Допълнителната стрна разполага с процесуална възможност да участва от свое име в един вече висящ процес. Резултатът от това е, че в техния кръг процесуални правомощия не се включва възможността да определи насоката на развитие и приключване на процеса. В зависимост от вида на допълнителната страна, тя може да влияе и процесуалното си поведение само върху съдържанието на съдебното ршение. Има два подвида:
            (1) Надзираваща страна - чл. 19. В определен случай това е министърът на финансите или на регионалното развитие и благоустройство. Зелта на участието им е осъществяването на тадзорната функция по отношение на тази от главните страни, която се явява надзиравана. Законът предвижда това участие, за да се създаде гаранция за защита на правото на държавната собственост, упражнявано от учрежденията.
            (2) Подпомагащи страни. Практическото им значение е съществено. Възможността за участието й се обуславя от усложняването на материалноправните връзка, които много често рефлектилат върху правната сфера на трети лица (напр. поръчителят има право да се включи като подпомагаща страна). При подпомагащите страни има такова допълнително участие на определено лице от свое име, при което те имат за цел и свой собствен правен интерес да повлияят върху хода наделото, така че да се постигне благоприятно решение за главната страна, на която подпомагат.
    Друг критерии - в зависимост от действителното притежаване на процесуалното правона искова защита:
        а) Надлежни страна.и - действително притежават предвиденото и гарантирано от закона процесуално право на защита.
        б) Възможно е един иск да се предяви от лице, което не разполага с право на иск и по този спор лицето има само формално качество на страна, но то не е надлежна страна. Това лице е страна, тъй като дали едно лице е формална или надлежна страна се определя в рамките на вече образуваното производство. Ако съдът прекрати производството понеже прецени, че лицето няма право на иск, спорът за това дали лицето има право на иск може да се отнесе пред втората инстанция. Следователно това е особено производство, което условно се нарича “процес относно процеса”.
б)Процесуална правоспособност и дееспособност
Има две процесуални категории, свързани със страните: процесуална дееспособност и процесуална правоспособност. Процесуалната правоспособност е абстрактната възможност едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна. Следователно има сходни елементи с понятието за провоспособност в материалното право. Връзката между тях е функционална, т.е. процесуалната правоспособност следва материалната правоспособност, но няма  покриване. Няма покриване в съдържанието: в процесуалната правоспособност се включват процесуални по характер права и задължения. Може да има разлика и в субекта: По принцип кой е процесуално правоспособен означава кой може да участва в процеса като страна (това е императивна разпоредба). Спроцесуална провоспособност разполагат ФЛ, ЮЛ и държавата. Възможно е обаче в материалното право да се предвиди, че носителят на правата и задължения може да са и други образувания (напр. §1 ДРКТ - рд), които не са признати за процесуално правоспосбни. Следователно ако е възможно в материалното ни право. Тези образувания са правоспосбни, не могат да се сложи знак за тъждество с огред процесуалната им правоспособност. Налагат се законодателни промени, тъй като тези лица не могат да участват като страни в този си вид. В този случай може да се помисли за процесуална субституция, т.е. законът изрично да предвиди кой ще защитава интересите им като страна.
    Процесуалната дееспособност е абстрактната възможност за лично процесуално поведение, т.е. лични действия или бездействия да се упражнят процесуални права и задължения. Между материалната и процесуалната дееспособност също съществува функционална връзка. Покриването тук е по-пълно. В процесуалната дееспособност може да се обособи пълна процесуална дееспособност - притежателите й могат да извършват неограничен кръг процесуални действия, включително правото им на защита е пълно. С такава  дееспособност разполагат пълнолетните и непоставените под запрещение ФЛ. Ограничената дееспособност се притежава от непълнолетните ФЛ и ФЛ, които са поставени под ограничено запрещение. Те могат да извършват всички процесуални действия лично, но за да могат те да породят права и задължения в процеса е необходимо към тях да бъде прикрепено процесуалното поведение било на родителите или попечителите им. Следователно необходима е съвкупност от две процесуални действия - лично действие и съгласие. Цели се пораждането на правните последици на действието. Различия има при специалната дееспособност. Такава е предвидена в три групи случаи. Първите две следват хипотезите на срециалната дееспособност в ГП:
        а) чл. 4 (3) ЗЛС - сключване на дребни сделки за лични нужди. Следователно спор, свързан с тях води до специална дееспособност.
        б) чл. 16 (2). В тази категория случаи дееспособността е специална, тъй като непълно дееспособните и поставените под огланичено запрещение разполагат с пълна дееспособност. Във всички останали случаи обаче, те продължават да бъдат ограничено дееспособни.
        в) Сключилите брак непълнолетни или ограничено запретени лица, въпреки чл. 12 СК, който постановява материално правната им еманципация, процесуална еманципация не настъпва - чл. 258 (2), чл. 271 (2). Тези лица притежават пълна дееспособност само по искове за гражданското състояние, нключително и брачните. При останалите сатегории дела, те са ограничено дееспособни.
    Пълна липса на процесуална дееспособност - същата категория лица, както в материалното право: малолетни или поставени под пълно запрещение ФЛ, ЮЛ и държавата. Те участват в процеса чрез процесуалното поведение на своите представители.
    Процесуалната правоспособност и дееспособност имат значение на абсолютни и положителни предпоставки за допустимост на процеса. Процесуалната правоспособност е от значение за широкото приложение на правото на защита. Процесуалната дееспособност е условие за надлежното му упражняване, т.е. за реализирането в процеса. Валидно може да бъдат извършени само действия, когато са налице процесуална правоспособност и дееспособност. Липсата, на която и да е от предпоставките прави действието невалидно и съдът не следва да го вземе под внимание. Невалидните процесуални действия в тази насока са поправими. Съдът поправило трябва да даде срок за поправяне на действието, т.е. да потвърди извършеното след като се съобразят тези две изисквания - чл. 25.
    Като предпоставка, неспазването на някое от двете порцесуални изисквания създава невъзможност процесът да се задвижи, т.е. прави го недопустим. Тълкува се по ризличен начин в зависимост от това кое от действията е порочно предприето, при липса на процесуална правоспособност или дееспособност. Ако става въпрос за предявяване на иска - при неотстраняване на недостатъка в дадения от съда срок, правоотношението следва да се прекрати. Обратното, ако липсва някоя от посочените правни предпоставки и е извършено някое от следващите процесуални действия и това не се отразява на по-нататъшното действие, порочността на това действие не може да доведе до прекратяване на целия процес, а само до ненастъпване на последиците на порочното правно действие. Ако липсата на някоя от предпоставките се отрази върху постановеното решение: при липса на първоначалната процесуална провоспособност, това не е било корегирано и процесът е приключил с решение, вместо да бъде прекратен. Тук сме изправени пред липставаща страна и съдебната практика приравнява последиците като при липсваща и неправоспособна страна, т.е. приема, че решението е нищожно. Когато процесуалната провоспособност отпадне в хода на висящия процес, в преоблазаващите случаи при такова отпаде има и процесуално правоприемство по смисъла на чл. 120 ГПК и настъпилото материално правоприемство се отразява върху висящия процес, тъй като настъпва процесуално правоприемство по отношение на универсалните правоприемници. Даватсе различни отговори на въпроса какви са последиците на решението, прието при участието на правоприемник. Съдебната практика - неправоспособността на първоначалната страна в случая не води ex lege до придобиването на правоприемника й на качеството страна в процеса. Необходимо е да има конституиращо определение на съда. Следователно ако такова липсва, отново има решение, постановено при липса на страна, т.е. то е нищожно (може да се обяви за нищожно по реда на обжалването, ако сроковете са пропуснати чрез установителен иск, тъй като не са погасява по давност или чрез възражение по повод на друг исков процес). Според Сталев правоприемството в процеса настъпва ex lege. Следователно не е необходимо съда да конституира тези лица, а само да им осигури ефективно участие в процеса, т.е. ако те не се призоват и не им се даде възможност за защита, решението не може да попадне в категорията на нищожните, тъй като е налице хипотезата на лешена от участие страна. Дава се възможност решението да се отмени като неправилно. Способите за тази отмяна са различни. неправилно е и решението, постановено при липса на дееспособност.
в)Процесуална легитимация
Основно качество на страните в процеса. Чрез тази процесуална категория се отделят лицата, които действително имат право да участват от свое име в процеса в качеството на главни страни, т.е. дава отговор на въпроса кога едно лице притежава процесуално право на иск. Следователно процесуалната легитимация сочи субект на провоото на иск. Тя има  отношение към въпроса за надлежните страни в процеса, така че едно лице трябва да бъде процесуално легитимирано, за да може при наличието на останалите законови условия, да прибдобие правото на искова защита, чрез водене на исков процес и от там, имайки това право, да може чрез предявяване на иска или чрез насочване на иска спрямо него, да стане надлежна страна в процеса. Следователно понятията процесуална легитимация, право на иск, надлежна страна са свързани, т.е. следват едно след друго (в тази поредност).
    Кои лица са процесуално легитимирани? - съчетаното тълкуване на чл. 97 (1) и чл. 15 (2): лицето, което има интерес да предяви иск за решаването на даден спор със силата на присъдено нещо. Отправната точка е понятие “интерес” - кога и кое лице има интерес сочи чл. 15 (2) -ликето, което чрез решаването на спора търси защита на свое собствено субективно материално право. Следователно интерес да търси такава защита има само такова лице, което твърди, че правният спор засяга, накърнява неговото материално субективно право - един негов материалноправен интерес. Накърнено може да бъде не само конкретно материално право, а цялата правна сфера. Този, които притежава процесуална легитимация, т.е. може да бъде носител на право на искова защита, това е участникът в правния спор. Всеки от участниците в спора, когато той се предяви, добива качеството процесуална легитимация. Тази легитимация му дава възможност да бъде субект на правото да търси защита за решаването на спора. Процесуалната легитимация е процесуално условие, свързано със субективното право на защита. Носи се от тази страна в процеса, която твърди, че от спора са засегнати негови процесуални права. Чл. 15 (2) обаче сочи, че интерес от воденето на процеса, процесуална легитимация, принадлежност на правото да се води процес, принадлежи и на процесуалните субституетни. Тези, които не твърдят, че спорът засяга правата им, но според закона са легитимирани да търсят защита на чужди права. Процесуалната легитимация по принцип принадлежи на лицето, което твърди собствено засегната от спора право и по изключение на лицето, на което ПН дава процесуална легитимация, т.е. правото на иск за защита на чужди права. Съдът може да разбере кой е легитимиран да търси решеването на спора единствено от твърденията на ищеца, изложени в исковата молба. Твърденията определят както легитимацията на ищеца, така и на ответника. Твърденията на ищеца единствени могат да посочат дали обстотятелствата, представени пред съда като цяло представляват конфликт, при който ищецът и ответникът са действителни участници в правния спор. От това твърдение става ясно, че ищецът търси защита на свое, засегнато от спора право или че законът му дава тази възможност. От твърденията трябва да следва, че именно посоченият ответник е това друго лице, което също е носител на засегнато от този спор право. Процесът може да приключи със съдебно решение само, когато той се води между процесуално легитимирани лица. Това са участниците в правния спор, тъй като само те притежават правото на иск за защита на накърнените си от този спор право. Ищецът и ответникът са еднакво процесуално легитимирани.
    Процесуалната легитимация е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Липсата й води до недопустимост на процеса и на постановеното съдебно решение, ако поне една от страните е била ненадлежна. По чл. 209(1) недопустимото решение подлежи на обезсилване по пътя на въззивното и касационното обжалване. Недопустимото производство трябва да бъде прекратено.
    Съпоставка между процесуалната и материалната легитимация: Това са различни правни сатегории, които се намират в отношение на зависимост. Материалната легитимация изразява принадлежността на субективното материално право или задължение и затова се обозначава като активна и пасивна. Активно материално легитимирано лице - притежава право. Пасивно материално легитимирано лице е носител на задължението. Следователно материалната легитимация произтича от участието в материалното правоотношение. При процесуалната легитимация се говори за принадлежност на процесуалното право на иск.Следователно е процесуална категория. Процесуалната легитимация - както носителна право, така и носител на задължение, тъй като в един процес всеки твърди верността на собствената си позиция, то легитимацията на ищеца и на ответника е еднакво активна. Различни могат да бъдат материално и процесуално легитимираните. Процесуалният субституент не е материално легитимиран, но е процесуално легитимиран.
    Различни се последиците от липсата на едната или другата легитимация. При липса на активна материална легитимация у ищеца, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен с решение, но ако този ищец е притежавал процесуална легитимация да търси защита, то процесът е допустим. Обратното, едно лице може да притежава дадено материално право, т.е. то да бъде активно материално легитимирано, но ако не съществува спор с другото лице за това право, неговият носител не притежава процесуална легитимация и процесът е недопустим, т.е. подлежи на прекратяване. Следователно процесуалната легитимация е такава категория, която произтича от твърдяната материална легитимация или от З при субституентите.

66.ПРОЦЕСУАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

а) Понятие и видове
Като процесуален институт може да се разгледа както като правоотношение, така и като дейност, тъй като процесуалните правоотношения се реализират чрез процесуалното поведение.
    Като правна връзка, процесуалното представителство е процесуално по характера си правоотношение, сложно и динамично развиващо се между едно лице - процесуален представител и съответният защитносанкционен орган, в съдържанието на което главно е правната възможност на представителя да извършва с лично поведение представителните действия от името (в интерес), упражнявайки правата на представляваната страна, както и възможноста да приеме извършените спрямо последната действия. Целта е постигането на защитно-санкционния резултат в правна сфера на представлявания и едновременно с това осъществяването на съдействие на органите на защитата и санкцията. Следователно, заразлика от материалното представителство, тук има още една важна цел - освен защита на представлявания, още се цели съдействие на органа в исковия процес, съдействие при правораздаването. Тази цел на процесуалното представителство е съществена, когато се преценява правната уредба от гл. т. на възможния кръг лица, които биха могли да бъдат процесуални представители. Тук волята на представлявания не е единствено меродавна. Процесуалната фигура на представителството се характеризира с двуяко положение, може да се разглежда от две страни:
        1. Процесуалният представител е носител на лични, собствени права и задължения спрямо правораздавателния орган, т.е. действа от свое име (напр. задължението за добросъвестно процесуално поведение под страх от лична отговорност за вреди. Личното задължение да докаже представителната си власт).
        2. Тази процесуална фигура не е самостоятелна, тъй като предназначението й е да упражни чуждо право на защита. Представителят не участва в процеса със свое право на защита. Представителят в Гп-с няма качеството на страна. Участвайки, за да упражни чуждо процесуално право, представителят в никакъв случай не трябва да притежава защитаваното материално право. Във всъки случай правните последици, които настъпват от решаването на спора са в правната сфера на представляваната страна. Процесуалната фигура на представителят се отличава по това от страните в процеса.
    Като субект на процесуалноправана връзка, процесуалният представител е участник в едно допълнително процесуално правоотношение, което е възможно и мислимо само, когато е налице и се реализира основното процесуално правоотношение между страната и правораздавателния орган. Липсвали то, това обезсмисля допълнителното правоотношение. Общи условия за участие на едно лице като представител в процеса:
        1. Чрез представител може да участва само страна в процеса. Всички страни - както главните, така и допълнителните могат да имат представител; както надлежните, така и ненадлежните страни.
        2. Представителят не може да съвместява други процесуални качества (напр. член на състава, случаите по чл. 20, свидетел, вещо лице).
        3. Представителят може да бъде само напълно дееспособно лице. Целта на представителството - да се замести упражняването на права от представлявания с личното процесуално поведение на представителят. Следователно трябва да притежава правно валидна воля.
        4. Може да е само ФЛ.
        5. Стамболиев - процесуалният представител трябва да притежава представителна власт. Изразява се в правото на лицето да извършва и приема процесуални действия от името и в интереса на представляваната страна. Кога такова право е налице? Отговорът следва от правната уредба. Сталев - значението на представителната власт се изнася в по-късен момент. Тя е веродавна и е от значение не за придобиването на качеството на представител, а с оглед правните последици от действията на представителя. Ако се извършва от представител без представителна власт, те са опорочени и не следва да се взимат под внимание от съда, докато не бъдат валидно извършени. Ако има решение с участието на представител без представителна власт, то е неправилно и подлежи на отмяна от страната, която е ненадлежно представлявана.
    Процесуалното представителство може да е надлежно (притежава се представителна власт) и ненадлежно ( не се притежава представителна власт). Надлежният представител притежава комплекс от права и задължения, коите се осъществяват в рамките на висящия процес.
    Видове представителство:
        1. Според представляваната страна:
            а) представителство на ФЛ - може да е доброволно или законово (родители, настойници).
            б) представителство на ЮЛ - съответното ФЛ от управителния орган на ЮЛ.
            в) представителство на държавата - министъпът на финансите, министърът на благоустройството и социалната политика, адвокати, юристконсурти,т.е. лица, които отговарят на други правни качества, които ги свързват с представляваната страна.
        2. Според източника на представителната власт:
            а) Законово: ЮФ е законова разпоредба.
            б) Представителство по пълномощие: Също се основава на закона, но прекият ЮФ е едностранно волеизявление - упълномощителната сделка на представлявания.
            в) Представителство по назначение от съда: Някои го причисляват към законовото, но преобладаващото мнение е, че е самостоятелен вид. Прекият ЮФ - акта за назначаване на лицето, което е конкретен индивидуален властнически акт на съда (арг. от чл. 16 (5) ).
        3. Според обема на представителната власт:
            а) Общо (пълно, неограничено по обем).
            б) Специално (изрично): Когато в кръга на представителната власт на представителят се включва ограничен брой дела или ограничени или определни по вида си процесуални действия.
б)Представителна власт и нейното значение за процеса

в)Придобиване и изгубване на качеството процесуален представител

67.ИСК И ПРАВО НА ИСК

а) Същност на иска
б)Характеристика и съдържание на правото на иск
Терминът “иск” е многозначен. Процесуалнотот понятие: Отправено чрез писмена искова молба до съда искане да с е разгледа и реши един материално правен спор със силата на присъдено нещо, т.е. искът е първотот процесуално действие, което се предприема от ищеца в исковотот производство. Като процесуално действие то има характера на а) едностранно изявление, принадлежащо на ищеца и насочено към съда. Съдържанието на това волеизявление е изразената воля да се образува исково производство с цел да се постанови съдебно решение, което да потвърди позицията на ищеца. Следователно, освен волеизявление, искът има и друга характеристика - то е твърдение или изявление за знание, отнасящо се до предмета на спора, за отношенията му с ищеца така, както ги вижда. Това е правно твърдение, тъй като изразява мнението на ищеца по отношение на съществуването или несъществуването на спорното право. Само когато спорът е за факт с правно значение и законът позволява това, твърдението за този факт може да бъде съдържанието на иск; само тогава това твърдение е фактическо, а не правно. Във всеки случай обаче в иска като първо процесуално действие се откриват тези две характеристики - твъердението и изведеното от него волеизявление. тези две съдържателни страни на иска се намират във взаимна връзка и зависимост. Правнотот твърдение определя и отправената до съда воля за съдържанието на решението, тъй като от правнотот твурдение се извлича това, което ищецът иска от съда и то определя дейността на съда.
    Като първо процесуално действие, искът има значение в много насоки. С него се образува производството; той поставя началотот на процеса. От предявяването на писмената молба започва висящия исков процес. С иска се слага началотот на процесуалнотот правоотношение между съда и ищеца и дава основание да се развие процесуалнитит отношение между съда и ответника. Искът определя предмета на делото, страниете в процеса и надлежния съд. Определя и вида на търсената защита, характера и съдържанието на решението. Ако се разглежда в качеството му на процесуално твърдение, верността на това твърдение обуславя уважаването на иска в съдебното решение, т.е. неговата основателност. Ако твърдението е невярно, това обуславя отхвърлянето на иска като неоснователен. В качеството му на волеизявление, едно волеизявление не може да бъде вярно и невярно, а валидно или невалидно. Ако волята е валидно формулирана, това води до квалифицирането на иска като допустим и обратно - ако волята за защита е невалидна, искът е недопустим. Ако процесът е допустим, поставя се въпросът дали и волята е валидна. Допустимостта се разглежда преди да се постави въпросът за основателността на иска. Само когато искането за защита е резултат на съществуващо и надлежно уоажнено процесуално право, само тогава искът е допустим и волята за защита е валидна. Само тогава се поставя въпроса за правотот на иск.
    Има монистичен и дуалистичен подход при разглеждането на това право. Монистичен - когато независимо от примата на материалните или процесуалните явления, те се разглеждат като единни по същност, т.е. материалнотот и процесуалнотот право представляват едно понятие (доминиращо разбиране в римскотот право). Правотот на иск има две страни: а) Процесуалната страна са състои в правотот да се предяви иск; б) Материалната страна - да се иска уважаване на иска. Сега доктрината изхожда от дуализма на процесуалните категории. И процесуалната доктрина се е опитвала да изгражда обособени от материалнотот право процесуални понятия за правотот на иск. Било е разпространено разбирането за правотот на иск като право на разрешаване. Ако се възприема като такова, означава,че принадлежи само на тези, които действително притежават материално право. Това може да стане ясно обаче само при приключване на процеса. Излиза, че само когато искът е основателен, има право на иск и искът е допустим. Излиза, че въпросът за допустимостта се обуславя от основателността на един иск. Правото на иск е важено като възможност да се потърси защита като се образува и движи процес, без оглед дали ищецът или насрещната страна би получила благоприятен резултат. В този случай искът като процесуално явление, което не е следствие от притежаването на материално право, а е процесуална категория, обусловена от материалнотот явление, защото представлява процесуално правна възможност на едно лице, което твърди, че е засегнато от правен спор, да образува чрез иск и да поддържа висящ исков поцес до разрешаването на спора от компетентен за това орган със силата на присъдено нещо. Правото на иск като субективно право е важно преди да е образуван процеса като възможност този процес да се образува и развие, т.е. то не може да бъде производно на спорното материално право, а предпоставките за съществуването и упражняването му са други и са само фукционално свързани с материалнотот право, защото чрез правото на иск като субективно право се цели само защитно въздействие върху материалните права, а такива цели може да преследва и този, който не притежава материално право. Правото на иск като процесуално право не е производно, последица на конкретно материално право, а е финкционално свурзано с материалното право, защото се поражда само от твърдението за наличие на засегнато материално право - обуславя основателността на иска и условията за допустимост.
    Субективното право на иск като правна възможност е процесуално по характер, тъй като изразява функционален тип връзки с друго явление - материалното право и защото цели защитно въздействие върху това друго правно явление. Правото на иск е публично, тъй като целта, към която е насичена - защитната, се осъществява от предвидени в КРБ съдилища като органи на държавната правораздавателна власт. В този случай публичният характер сочи на връзката на власт и подчинение с орган на държавната власт, т.е. методът на правно регулиране при реализирането на правото на иск е този на власт и подчинение. Правото на иск е елемент от предвиденотот още в КРБ право на защита на материалните права; връзката е в две посоки: Правото на иск като право на защита е право на правосъдие. В този смисъл правото на иск е един от видовете правосъдие, които КРБ предвижда; това е правото на гражданско правосъдие. В рамките на правото на защита по граждански дела, правото на иск е една от фирмите на защита, наред с правото на изпълнителна защита и обезпечителна защита. Правото на иск се поражда в сферата на уоражняване на материалните права на лицата, т.е. когато при упражняването на такова право възникне правен спор, това състояние поражда възможност за всеки от спорещите да търси защита на това материално право, т.е. правото на иск възниква с възникването на правен спор далеч преди образуването ма процес. Правото на иск е сложно право. Характеристиките му на такова са: То е двуфазно право; в рамките на съществуването му се наблюдават две фази: а) Допроцесуална фаза. На този етап правото на иск същеатвува като латентна възможност, която все още не е реализирана. Така е до предявяването на иска - реализация на тази латентна възможност. б) Динамична фаза. Започва с предявяването на иска и приключва със силата на присъдено нещо, т.е. това е времето на висящия процес - от предявяването на иска до постигането на защитно - санкционния резултат. В двете фази от съществуването си правото на иск се развива постъпателно - всяко иледващо процесуално действие е резултат на предходното ( ЮФ за следващото процесуално действие). Правото на иск като сложно право. представлява комплекс от правомощия. Те обаче не съществуват едновременно. а възникват и се осъществяват постъпателно. Правото на иск е потестативно по характера си право, тъй като чрез едностранно волеизявление на носителя му при предявяването на иска предизвиква настъпването на правни промени. Волеизявлението е достатъчно, за да се постигне силата на присъденонещо. По - голямата част от правомощията в съдържанието на правото на иск имат не потестативен, а притезателен характер, защото се реализират чрез насрещното процесуално поведение на съда. Това е последица от характеристиката на правото на иск като слжно право. Така могат да се  определят характеристиките на правото на иск като право на главните страни в процеса. В рамките на правото на искова защита обаче можем да видим и други форми право на искова защита, които имат допълнителните страни, производни са на правото на иск на главните страни.
    По същият начин можем  да обособим и правото на обжалване. Много често то е следващото правомощие на главните страни, но трябва да с е има предвид, че правото на обжалване не винаги е производно на правото на иск. Право на обжалване имат и лица и то съществува спрямо лицата, които не притежават право на иск. Това се илюстрира от възможността едно решение да бъде обжалвано като недопустимо - то е такова, когато е постановено при липсващо право на иск, т.е. право на защита чрез обжалване същеаствува, въпреки че право на иск не е имало.
    Форми на правото на искова защита: Основната е правото на иск на главните страни, но наред с него същеаствува и право на защита на допълниетелните страни и правото на обжалване на определени лица, като тези форми съществуват успоредно в рамките на правото на искова защита.
в)Процесуални предпоставки
Относно всяко субективно право възникват въпросите дали е породено, кому принадлежи, как се упражнява и кога се погасява. Тези въпроси възникват и относно правото на иск. То трябва да съществува в полза на лицето, от чието име искът се предявява, да бъде надлежно упражнено, за да породи искът целените с него правни последици.
    Условията, от които зависи съществуването  и надлежното упражнение на ПИ се наричат процесуални предпоставки.
        I. За да съществуват в полза на определено лице ПИ трябва да са налице условията, при които то възниква и да не са настъпили условията, при които то се погасява.
            1. За да възникне спрямо съда ПИ е нужно:
                А. Да е възникнал между правоспособни лица, т.е. трябва правен спор, подведомствен на съда. Неговата поява поражда нужда и интерес от искова защита. Затова първото условие, за да възникне ПК е интерес от търсената с иска защита.
                Б. Гражданския спор чрез спорното право предопределя надлежната страна, а с това и принадлежността на ПИ и затова второто условие за съществуването на ПИ на определено лице е процесуалната легитимация. Ако не следва от принадлежността на правото, трябва да са налице фактите, които обуславят ПИ на процесуалния субституент.
                В. Процесуална правоспособност, т.е. ПИ предпоставя подведомствеността.
        ИЗВОД: Условията за възникване на ПИ в полза на определено лице са: 1. интересът от защита;
       2. фактите обуславящи процесуалната легитимация;
       3. процесуалната правоспособност;
       4. подведомствеността на делото на съдилищата: трябва да са налице затова се наричат положителни Ппр.
            2. СНП е пречка за съществуването на ПИ. Тя действа спрямо него като правопогасяващ факт. Понеже ПИ съществува само ако тя липсва, то тя е отрицателна Ппр. за възникване на ПИ, респ. процесуална пречка.
        II. Условия за надлежно упражняване на ПИ.
            1. Положителни Ппр.
    а). процесуална дееспособност на страната.
    б) представителна власт на представителя.
    в) съобразяване на иска с изискванията, на които трябва да отговаря редовния иск - чл. 98 - 100.
    г) предявяване на иска пред съда, на който делото е подсъдно по правилата на родовата и местна подсъдност.
            2. Отрицателните (осуетяващи) Ппр.
    а). наличността на договор за арбитражж.
    б) наличността на висящ процес между същите страни относно същия спор.
    в) наличността на висящ процес относно друг спор, който преюдициален за още незаявения граждански спор или пък наличността на престъпно деяние обуславящо разрешаването на гражданския спор.
        III. Допълнителни Ппр. 1. Ревизионния акт, който е ППр на ПИ по ПФН.
            2. Рекламацията при осъдителните искове срещу превозните организации.
        IV. ПИ обуславя правната ефикасност на предявения иск. Съществува ли и надлежно упражнено задължава съда да постави в ход исковия процес и да разреши спора сс СПН. Ако не, предявеният иск е опорочен и поради това недействителен. Съществуващо и надлежно упражнено ПИ искът и исковия процес са допустими. Липса и ненадлежно упражнено ПИ - то са недопустими.
        V. Функцията на ПИ обуславя исковия процес. Разкрива, че такава функция имат и Ппр, защото те обуславят съществуването и надлежното упражняване на ПИ. Тъкмо за това те се наричат Ппр - условия, за да възникне той и за да се развие.
            1. Достатъчна е липсата, на която и да било от положителните или наличността, на която и да било от отрицателните Ппр, за да бъдат искът и процесът недопустими. Съдът служебно трябва да провери всяка Ппр. Само за две не следи служебно - местната подсъдност и договорът за подсъдност. Те са относителни ППр, а останалите абсолютни.
    Установили се, че липсва положителна Ппр или че е налице отрицателна, съдът в зависимост от естеството на съответната Ппр или взема мерки да се поправи порокът или препраща делото на компетентния орган или го спира или го прекратява.
    Ппр. трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през целято развитие на исковия процес. По - късното отпадане на Ппр погасява ПИ или прави упражняването му ненадлежно, така че то се явява пречка за развитието на поцеса. По-късното възникване на Ппр заздравява предходната си липса. За допустимостта на процеса е достатъчна наличността на Ппр към деня на решението. Недопустимостта на иска към този момент винаги осуетява решението. Ищецът няма право да иска решение.
        VI. Проверката на Ппр, а чрез тях и на ПИ става по повод на висящия исков процес от същия съд и с участието на същите страни, които са субекти на исковия процес. Тази проверка част ли е от самия исков процес, развива ли се тя вътре в него? Положителният отговор би означавал, че Ппр и ПИ не обуславят исковия процес.
    Това, което съществува при ненадлежно или рипса на ПИ е фактически предявеният иск, а при пропуск на съда да съзре неговата недопустимост своевременно и фактически извършените от него действия. Това, което липсва е правото и задължението те да бъдат извършени.
    Производството по проверка на ПИ и произнасянето по него не представлява исков процес или част от него, защото има коренно различен предмет, не материалното спорно право, а ПИ. Процес относно процеса - чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно.

68.ВИДОВЕ ИСКОВЕ

а) Установителен иск
Чл. 97 (1) - този иск, и който едно легитимирано лице предявява за разглеждане и решаване материално правен спор със силата на присъдено нещо. Процесуалната цел на устаовителния иск, която го обособява като вид иск, е обстоятелството, че целените защитносанкционни последици се изчерпват със силата на присъдено нещо, т.е. с властническото установяване на съществуването или несъществуването на спорното материално право. Защитат, която се търси е само това авторитетно съдебно заключение относно спорния предмет. За да защити накърненото си право, ищецът има нужда от властническата констатация на съда.
    Установителният иск има най - широк предмет в сравнение с другите видове искове, което е предмет на правния спор. Предмет на този иск може да бъде всяко материално право, независимо от неговия вид и характер. От корелативната връзка между правата и задълженията следва, че когато говорим за спорно право, включваме в предмета на спора и корелативното му задължение, т.е. всяко гражданско правоотношение може да бъде предмет на правен спор и на установителен иск. Самият текит на чл. 97 (1) прави примерно изброяване, говори и за права, и за правоотношения. Това не означава, че винаги предмет трябва да е сложно правоотношение; може да е правоотношение, отделно право, сложно правоотношение, едно от простите правоотношения в състава на сложното. Това правоотношение не може да бъде все още невъзникнало. защото спорът за такова правоотношение не е в състояние да рефлектира отрицателно в ничия правна сфера, т.е. предмет могат да са само съществуващи или съществували в миналото правоотношения (погасени, прекратени правоотношенияЧ, защото само те могат да се отразят върху правната сфера на спорещите и да смутят упражняването на засегнатите от спора права.
    По изключение предмет на установителния иск може да бъде и факт с правно значение. По принцип юридическите факти не могат да бъдат установявани. Само по изключение може да се води установителен иск, чийто предмет е конкретен юридически факт или факт с доказателствено значение. Тези, които ГПК врежда, са в чл. 97 (3,4) - ал. 3 искове за установяване истинността на документ, който не е правно релевантеня а е доказателствено релевантен, тъй като документът е доказателствено средство; ал. 4 установяване на факта на недопустимостта на исковия процес. Устанивителните искове са уредени в ТрП, ОсП (искове за трудова злополука, трудов стаж). Необходима е изрична законова разпоредба за всеки конкретен случай.
    Процесуалният интерес е процесуална предпоставка за всяка искова защита, но той е особено съществен при установителния иск, тъй като не винаги е очевиден и често подлежи на доказване. Тук интересът произтича от обстоятелството, че има неоснователно отричане на правото, което съществува или неоснователна претенция на право, което не съществува. И в двете форми на правния спор такава позиция засяга правната сфера на едно друго лице, не му позволява да упражни нормално засегнотот материално право. За да се осигури възможност за нормално реализиране на засегнатото от спора право, необходимо е спорът да се реши от съда и да се установи дали претендирането или отричането е основателно. Само оспорването е достатъчно, за да има засягане на правната сфера и когато тя е засегната, само от неоснователното претендиране или отричане е достатъчно, за да има сила на присъдено нещо. За да има интерес е необходимо неоснователното отричане или претендиране да засегне в момента правната сфера на едно лице, но законът и тълкуването в доктрината и практиката допускат да се предяви по изключение иск и при наличието на т.нар. евентуален интерес - претендирането или отричането биха могли да засегнат в бъдещ момент правната сфера на друготот лице, но в този бъдещ момент исковата защита се оказва невъзможна. За евентуален интерес говорим, само когато се допуска установителна защита в аванс, защото, когато в бъдеще интересът стане пряк, самият закон забранява установителния иск (напр. установителен иск относно фактът на биологичния произход на едно лице - иск за бащинство, независимо, че в моментът, в който лицето го води, произходът му е установен, но чрез осиновяване. Искът се допуска поради евентуален интерес, като гаранция за правата на лицето в един бъдещ момент, защото е възмогно в бъдеще чрез отмяна на осиновяването тази връзка да се разруши; същевременно е възможно преклузивните срокове във връзка с тази защита да са изтекли).
    Много често интересът личи и оспорването е резултат от поведението на главните спорещи страни. В този случай пред съда трябва да се установи колизията между интересите на насрещните страни (на отричащия и претендиращия). Тук е характерно, че оспорването, поведението на насрещните страни трябва да бъде предпроцесуално оспорвано. Ищецът трябва да докаже такова поведение на насрещната страна.
    Понякога правният спор е различен от обективните обсточтелства, чрез които на ищеца се пречи да упражни свое право. И тук те трябва да бъдат доказни пред съда, ако изразяват конфликта между този ищец и насрещната страна.
    В други хипотези интересът от иска може да следва от самия закон. Тогава нужда от доказването му няма, туй като законът го предполага. Това са всички искове, които са изрично регламентирани. Има специални законови хипотези, които сочат на обстановка, която води до нугдата от установителен иск - исковете за произход, чл. 336, 359, 254,255. Самотот наличие на спор води до засягане на права, а обстоятелствата, в които интересът се изразява са поведението на ищеца, обективните обстоятелства или норма на закона. В първите две хипотези интересът подлежи на доказване. В третата хипотеза иктересът се извежда от самата разпоредба.
    Особено място при установителните искове заема процесуалната легитимация - тя е предпоставка за всички искове. Тук е необходим най - широк кръг от легитимирани лица. Установителен иск се предявява за решаване на спор със силата на присъдено нещо и може да се предяви от всеки, който твърди, че наличието на спора засяга правната му сфера, без да е неоходимо той да бъде страна по спорното материално правоотношение, т.е. легитимация имат не само участниците в спорното правоотношение, а и всяко трето лице, чиято правна сфера се оказва засегната от наличието или липсата на материалнотот правоотношение между други две лица. Засега третото лице е единственстс страна по спора. другата страна са участниците в правоотношението (напр. когато кредитрът иска да установи симулативност на сделката между други две лица. Обстоятелството, че той е кредитор, който би бил засегнат от наличието на правоотношение между своя длъжник и трето лице е основание за установяване на легитимация. Той има интерес да води иска, да отрече материалното правоотношение между лицата. Наследниците на починалия съпруг в брачния процес могат да го продължат. Това, което продължават е трасформиран брачен процес в обикновен установителен иск между наследниците на починалия и преживелия съпруг. Предмет на иска е погасеното вече потестативно право на развод на починалия, основано на вината на преживелия съпруг - лице, което е чуждо на предмета на спора, т.е. законът му предоставя възможност да защити имуществения си интерес в качеството си на наследник, за да елеминира виновния преживял съпруг от кръга на наследниците. Лицето твърди, че не е участник в спорното правоотношение, но има интерес от установителния иск). Тези трети за спорното материално правоотношение лица имат интерес от встановителния иск, тъй като са засегнати от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение, са главни, типични страни. Трети са по отношение на материалната връзка, те бранят собствени материални права. Когато установителните искове се водят от такива лица се поставя въпросът кога става дума за типтчни главни страни и кога - за субституенти. Ако има личен материалноправен интерес, тези лица попадат в категорията на типичните главни страни. Ако бранят правата на някой участник в материалното правоотношение, са субституенти.
    Видове установителни искове: В зависимост от участниците в спора:
        а) Положителен - е този, при който ищецът твърди съществуването на материалното право.
        б) Отрицателен - е този, при който ищецът отрича съществуването на спорното правоотношение. По принцип инициативата зависи от това чия нужда от защита е по - силна, но и двете спорещи страни могат да започнат процеса.
    И при вдата вида иск ще има решение, което ще бъде защита за тази от двете страни, чиято позиция съдът потвърди, т.е. уваженият положителен иск е равнозначен на резултата от отхвърлен отрицателен иск. И в двата случая съдът потвърждава съществуването на материалнотот право и обратното. Има и хипотези, при които решението не зависи от вида на установителния иск, от процесуалните роли на страните, а зависи от това чия позиция съдът е потвърдил.
    Установителният иск се сочи като субсидиарна форма на защита; приложима е, когато за закрила на съответното правоотношение не може да се води някой от другите два вида искове, напр. щом правото на собственост моге да се защити чрез ревандикационен иск, не моге да се предяви установителен. Това обаче не ваги абсолютно - моге да има интерес и от установителен иск, защото видът защита зависи от начинът на засягане. Моге не винаги засягането на правото на собственост да е такова, че да предполага ревандикция.
    Установителният иск не се погасява по давност.
б)Осъдителен
Понятие - чл.97 ал.1 - всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено. ОИ - искане да се даде в полза на ищеца срещу ответника изпълнително основание, което удостоверява притезание, нуждаещо се от удоволетворяване. Формата на ОИ, за разлика от УИ - да от­крие пред ищецът възможност за принудително изпълнение. Ефектите на съдеб­ното решение при предявяване на ОИ:
1.При основателен ОИ, които се уважава от съда, съдебното решение има сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Изпълнителната сила е тази, която довежда до възстановяването на нарушеното право.
2.При неоснователен ОИ, т.е. когато със съдебното решение се отхвърля иска. Силата на пресъдено нещо защитава и брани ответника от неосновател­ната претенция на ищеца спрямо него.
Обективна страна на ОИ - по правило предмет на ОИ са само притеза­нията, понеже само те могат да се нарушат и възстановят с държавна принуда от държавен орган. Предмет на ОИ могат да са притезания от всякакъв харак­тер. Изисквания за притезанията:
1.Да е изискуемо. Ако се предяви ОИ за неизискуемо притезание и изис­куемостта му не настъпи в течение на процеса, ОИ следва да бъде отхвърлен по същество с решение като неоснователен, защото изискуемостта е характе­ристика на материалноправното притезание, а въпросът относно мат. притеза­ние е въпрос по същество на делото. Тук става дума за неоснователен иск "преждевременно изявен" - липса на предпоставка за процеса. Ако изискуе­мостта настъпи в течение на процеса, тогава този факт съгласно чл.188 ал.3 ГПК трябва да се вземе предвид, че в този случай предявения в началото ОИ относно неизискуемо притезание, в последствие станало изискуемо ще се уважи като основателен. Изключения в закона от изискването за изискуемост:
- ex lege се допуска предявяването на ОИ за неизискуеми притезания при т.нар. повтарящи се задължения по чл.97 ал.2 ГПК. Типичен пример е из­дръжката. Изискването в този случай е изискуемостта на първата плата да е настъпила. Т.е. пак се запазва условието притезанието да е изискуемо.
- при някои лични права ex lege искът с който се иска осъждане на от­ветника да преустанови действията с които се нарушава напр. правото на име на ищеца - т.нар. притезания за бездействие.
- при едновременни престации по чл.242, когато се осъжда ответника да престира едновременно с ищеца.
Макар законът да предвижда тези хипотези за допустимост на ОИ за неи­зискуеми притезания, при всички тях обаче притезанието за ОИ е възникнало вече. Може ли да се предяви ОИ при невъзникнали притезания? Да - само при т.нар. обективно съединяване на искове - предявяването на поне два иска с обща ИМ, единият от които е главен и обуславящ по отношение на втория и притезанието по втория иск възниква след уважаването на главния иск. Хипо­тезата - ищец предявява срещу ответника иск за разваляне на договор с предмет недвижим имот по чл.87 ал.3 ЗЗД (конститутивен иск), но съединява с този иск и иска за връщане на владението върху имота (осъдителен иск). Притезанието по ОИ още не е възникнало, когато обаче съдът постанови раз­валянето, т.е. уважи конститутивния иск по чл.87 ал.3 ЗЗД, тогава уважава­нето на конститутивния иск води до възникване на притезанието. Подобна хи­потеза има в СК - иск за определяне на по-голям принос в съпружеската иму­ществена общност по чл.68 и съединяването с иск за определянето на по-го­лям дял.
Легитимация - всеки може да предяви иск, за да възстанови правата си. Следователно с право за предявяване на ОИ разполагат:
1.Титулярът на нарушеното притезание - ищецът е този, който претен­дира, че това притезание съществува, че той е негов носител, и че то е на­рушено именно от ответникът. Тези твърдения са достатъчни за доказване на типичната процесуална легитимация при ОИ.
2.Процесуален субституент - не е титуляр на притезание - чл.134 ЗЗД - кредиторът иска осъждане на ответника да престира не в негова полза, а в полза на процесуално субституирания негов длъжник - това е по изключение.
Ответник по ОИ:
1.Лице, срещу което се търси принудително изпълнение, т.е. ищецът твърди, че именно той е негов длъжник.
2.Лице, което отговаря със своя вещ за чужд дълг.
За да е налице процесуално легитимиран ответник не е необходимо той да оспорва или отрича правото на ищеца. Достатъчно е обстоятелството, че е настъпил падежа на едно притезание и носителят на задължението - ответника - не го удоволетворява. Процесуалната легитимация е стеснена за разлика от тази при УИ.
Предпоставка ли е интересът? - правният интерес се свързва като про­цесуална предпоставка обикновенно само при УИ. При ОИ - предявяването му също е обусловено от наличието на процесуална предпоставка - правен ин­терес. Той е налице в самото твърдение на ищеца, че правото му е нарушено, т.е. интересът при ОИ възниква от факта на нарушаване на притезанието. Дали действително съществува притезание, за което ищецът твърди, че е изискуемо и не е удоволетворено - това е въпрос по същество на делото, който ще се разреши едва със съдебното решение. За да е допустимо произ­водството по ОИ, в ИМ ищецът трябва да обоснове правния си интерес от пре­дявяването му именно с твърдението си за наличието на едно изискуемо, но останало неудоволетворено притезание. Липсва интерес, когато с ОИ се търси осъждане за притезания, за които е недопустимо принудително изпълнение, тъй като функцията на ОИ е да открие възможностите на принудително изпъл­нение пред ищецът.
в)Конститутивен
КИ - искът с който се предявява едно потестативно право като се иска от съда да потвърди това потестативно право със силата на пресъдено нещо и да постанови правна промяна на мат. правоотношение между страните, която следва от това потестативно право. Ефекти на съдебното решение при предя­вен КИ:
1.При основателен КИ - съдебното решение има силата на пресъдено нещо по отношение на признатото за съществуващо потестативно право и конститу­тивно (преобразуващо) действие, т.е. настъпването на правна промяна на мат. ПО между страните. Конститутивното действие, за разлика от другите ефекти на съд. решение е гражданскоправна последица. А силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила са държавноправни последици. С настъпването на правната промяна, потестативното право, за чието упражняване е предявен КИ се удоволетворява и се погасява.
2.При неоснователен КИ - само един ефект - силата на *пресъдено нещо, установяването на потестативно право от съда. Следователно няма правна промяна.
Обективна страна на КИ - различава се от другите искове. Има силно ограничен предмет. Потестативни права, за чието упражняване е необходим КИ са два основни вида:
А) класически - опират до правото на страната с едностранно волеизяв­ление да внесе правна промяна на мат. ПО само по нейна преценка. Тези кла­сически потестативни права дават право на носителя без съдебна намеса да измени съществуващо правно положение - типично за потестативните права е правото да се развали договор по чл.87 ал.3 ЗЗД без да има за предмет нед­вижим имот.
Б) правилото е, че могат да бъдат упражнявани само по съдебен ред. Т.е. законодателят е оставил на съдийска преценка упражняването им поради съображения на определен етап от развитието на обществото. Само в мат. за­кон се определя кога се упражнява служебно или не едно потестативно право. В процесуалният закон липсва КИ говори се за него само в материята на осо­бените искови производства и то като конкретни искове. Хипотези: чл.19 ал.3 ЗЗД, чл.227 ЗЗД, чл.135 ЗЗД, чл.96 и 99 СК, чл.74 ТЗ и др.
Предмет на конститутивния иск - само потестативно право, което се упражнява съдебно. Не са предмет на КИ нито миналите ПО, върху които се въздейства с предявяването на иска, нито бъдещите ПО, т.е. правните про­мени.
Субективна страна - и тук се говори за правен интерес, който прои­зтича от твърдението на ищеца в исковата молба, че в негова полза същест­вува потестативно право за което закона е предвидил съдебен ред за осъществяване. Интересът произтича от това, че ищецът разполага само с предявяването на КИ, за да постигне целената от него правна промяна. КИ предявен при липса на интерес е недопустим и производството се прекратява с определение, когато носителят на потестативното право може да постигне целената правна промяна по силата на други факти. Напр. извънсъдебни во­леизявления за разваляне на договор, когато договорът няма за предмет нед­вижим имот. Предяви ли се КИ без изрично да е предвиден съдебен ред за упражняването на потестативното право, той е недопустим. Легитимация:
Ищец - лице, което претендира, че е носител на потестативно право.
Ответник - този в чиято правна сфера се цели правната промяна.
Т.е. по правило с КИ разполагат типичните страни. Възможно е КИ да бъде предявен от процесуален субституент, но само в хипотезата на чл.134 ЗЗД (защита на кредитора). В някои случаи, специално при КИ, законът изисква конституиране като ответници и на други лица - напр. чл.135 ЗЗД.
Източник на правната промяна при КИ - у нас се приема за безспорно, че източник е потестативното право признато за установено и съдебното ре­шение едновременно. За да може съдът да постанови изменение на правното положение е необходимо да установи, че това потестативно право съществува и че за упражняването му е предвиден съдебен ред. Установяването на съществуването на потестативното право обаче не намира отражение в диспо­зитива на конститутивното съдебно решение. То винаги обаче се съдържа включено в него, защото изменението на правното положение (бъдещото ПО) е последица от упражняването на установеното потестативно право. Именно по отношение на установеното потестативно право действа силата на пресъдено нещо. Като последица от обявеното за съществуващо потестативно право на­стъпва и конститутивното действие.

69.ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ И ПОДСЪДНОСТ

а)Понятие за подведомственост
Правораздаването е дейност, при която се възстановява законността чрез разрешаването на правен спор със силата на присъдено нещо от независим орган, при участието на страните по спора. Дейността по правораздаване се включва в съдебната власт, частта, която се изразява във възстановяване на закона, т.е. завършващата фаза на съдебната власт. Основното е ефекта от  разлешеването на правния спор - силата на присъдено нещо. Независимостта на органа, осъществяващ правораздаването. Има гаранции за участието на срещупоставените страни.
    Правораздавателната дейност в РБ притежава изключителността на съдилищата, установява се в КРБ - може да се постави равенство между правораздаване и подсъдност. Правосъдността е такова правораздаване, при което органът има статута на съд.
    Видове правораздаване: 1. Източник (основание) на правораздавателна
та власт.
                        а) Държавно (публично). Източник е пряко законова разпоредба (в РБ - конституционните разпоредби).
                        б) Договорно. Източник на властта да се проволаздава е договора. У нас-арбитражното правораздаване. Всяка правна система изрично или не допуска договорното, т.е. то също се основава на _е публичното правораздаване. У нас то се осъществява от система от съдилища като държавни органи. Преди бяха допуснати и т.нар. специални юрисдикции - част от тях не бяха със статута на държавен орган, макар че осъществяваха публично правораздаване - другарски съдилища и др.
                        б) Правораздавателно тяло без статут на държавен орган - арбитражните институции.
                3. В зависимост от предмета на спора:
                        а) Гражданско правораздаване
                        б) Административно правораздаване
                        в) Наказателно, което включва наказателно-административното, правораздаване
                        г) Конституционно правораздаване.
                4. Принадлежност на държавната власт:
                        а) Местно правораздаване
                        б) Чуждо правораздаване.
    Подведомствеността е компетентна власт на даден орган да правораздава, да решава спор с силата на присъдено нещо. Така че от гл. т. на правораздавателното тяло, ногавата подвадомственост е ноговата компетентност да реши определен спор. Компетентността е властта на този орган да реши спора. От гл.т. на решавания спор, подведомствеността изразява негаовото подчинение на правораздавателната власт на даден орган.
    ГПК борави с понятието “граднско дело” - чл. 6 ГПК, т.е. предметът на правораздавателната дейност на съдилищата са т.нар. “ граждаски дела”. Доколкото видовете правораздаване имат свои обсег, обсегът на гражданското правораздаване са гражданските дела - всяко отправяне до компетентен орган искане да се реши със силата на присъдено нещо спор за гражданско правоотношение в широк смисъл,т.е. обекта на гражданските дела са граждаските правоотношения. Гражданското правоотношение включва  всички материални правоотношения, в които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност между лицата.
    Отграничаването на понятието от другите видове възможни дела. Понякога е трудно да се прецени дали отправяния иска не е гражданско или административено дело, тъй като съществува възможност едни и същи ЮФ - и да пораждат както административни, така и граждаски правоотношения /ЮФ-и, типични за един тип правоотношетния да пораждат правоотношения от другия тип (напр. вещните право в общинската собственост) Субектите на тези типове правоотношения също се покриват - физически и юридически лица. Обекта на теди правоотношения (вещи - движими и недвижими, парични вземания) също са общи.
    Разграничаването на категориите дела е важно за определянето на сомпетентния орган и приложимия процесуален ред. Иначе резултатът е незаконосъобразен, ако има отклонение.
    В общата подведомственост на съдилищата  по глаждански дела се включван установителните и осъдителните искове с предмет - правоотношения. Правораздавателната власт в тези случаи произтича пряко от разпоредбата на чл. 57 (1) ГПК. Тя не е достатъчна за друга катерория граждански дела - установителните искове за факти и конститутивните искове. За да са подведомствени на съда е необходима изрична законова разпоредба за всеки случай. Следователно не попадат в общата подведомственост. Освен осковите граждански дела, в подведомствеността на съдилищата се включват и т.нар. охранителни дела. Те не се отнасят до решаването на спор; не се търси защита със силата на присъдено нещо; няма правораздавателна дейност; търси се съдействие от съда , не защита. Чл. 2 (1) ГПК - също са подведомствени на съдилищата. По принцип в подведомствеността като понятие се включва властта да се правораздава. В по-широс смисъл се включва и компетентността на съда да дава съдействие в рамките на предвидените охранителни производства.
    Чл. 6, 10, 11 ГПК - разпоредби, от които се прави извод, че освен съдилища, правораздавателната компетентност по граждаски дела имат и други органи. Законът предвижда, че съдилищата имат надмощно правно положение пред тези други органи. Поради това последните, ако смятат, че делото им е подведомствено, не биха могли да го поемат за разглеждане, ако то вече е висящо пред съда. Може само да повдигнат спор за подведомственост пред ВКС, за да се определи компетентния орган. Тези разпоредби обаче нямат практическо приложение, тъй като КРБ регламентира пълнотата на правораздавателната власт на съдилищата. Конституционно недопустимо е други органи без статута на съд да правораздават по граждански дела. Следователно няма възможност за такива други органи, за да възникне такъв спор за компетентност. По КРБ отклонение от общите съдилища е възможно само ако с КРБ или друг  закон се създаде специален съд.
    Косвен (инциденстен) контрол върху преюдициални въпроси. За да може да се реши граждаско дело, често трябва да се вземе становище по такива, обуславящи изхоада им въпроси, които  не могат да се обособят като гражданско дело. Предмет са на други дела (напр. административен акт, факта на престъплението и т.н.). В определена хипотеза съдът по гражданското дело може косвено да прецени и тези обуславящи въпроси. Такива има при преценяването на административните актове. Косвеният контрол е в три насоки:
        а) Ако административният акт е нищожен, гражданският съд може свобдно да прецени. Като акт на държавен орган, съдът няма да зачете нищожните последици.
        б) Ако нищожността в обвързаната администрация се изразява в противоречие със закона, съдът трябва да приложи закона.
        в) Възможно е административният ак да е унищожаем, съдът трябва да приложи последиците на унищожаемия акт, докато по реда на един административен процес не се унищожи. Делото се спира, ако има такъв висящ административен процес.
    Инцидентен контрол ро наказателни дела. Прилага се само, когато не е възможен наказателен процес. Становището по преюдициращите въпроси има инцидентен характер, т.е. не обвързва страните, органа и другите държавни органи със становище, имащо силата на присъдено нещо по тези въпроси, тъй като са предмет на друг вид правораздавателна дейност.
    Процесуални предпоставки за допустимост на производството. Това са тези, условия, които правят възможно започването, равиването и прекратяването на процеса.
    Наличието на подведомственост на съответния орган. За да е компетентген един съд образуването и развитието на едно исково производство, трябва да притежава подведомственост по това дело. Съдът преценява дали делото е граждаско, тъй като  ако е, винаги има компетентност. Но ако съществува арбитражен договор за съответния спор, той може да дерогира подведомствеността на съда. Следователно наличието на такъв договор е  процесуална пречка делото да се разглежда от общите съдилища - отрицателна процесуална предпоставка. Съдът не е длъжен служебно да следи само при такъв договор. Правното значение се проявява само при възражение - отвод - това е само отоносителна отрицателна процесуална предпоставка.
    Обратно, ако се сезира арбитражен съд, той трябва служебно да прецени собствената си компетентност, тъй като в противен случай няма право да разгледа и реши спора. Наличието на такъв договор е положителна предпоставка за собствена компетентност, тъй като трябва да е налице.
    Последиците от неспазването на тези условия се отразяват върху засоносъбразността на решението поспора. По различен начин и с различн интензитет нарушаването на изисванията за подсъдност се отразяват в различните хипотези. Напр. ако, въпреки наличието на договор, спорът се реши от съд, решението не е нищожно, а унищожаемо (недопустимо). Последиците трюбва да се обезсилят. Ако това не се направи, решението може да поради силата на присъдено нещо. Това е така, тъй като съдът не е нарушил своята, а чужда компетентност. Обратното, ако делото се реши от арбитражен съд - липса на правораздавателна власт, което води до нащожност на решението. В случая компетентността на съда е абсолютна процесуална отрицателна предпоставка (чл. 46,47 ЗМТА).
б) Понятие за подсъдност. Родова и местна подсъдност
Подсъдността е компетентността на един конкретен съда да решана със силата на присъдено нещо дадено гражданско дело. Изразява се принадлежноста на селото към правораздавателната власт на конкретен съд. За да се определи конкретният съд, трябва да се отговори положително на въпроса, че делото по принцип е подводомствено на съдилищата. Разпредлението на делата между съдилищата се основава на различни критерии, които обуславят развитието на различни видове подсъдност: напр. родова подсъдност - делата се разпределят по вертикала, между различни по стерен съдилища; местна подсъдност - свързва се с разпределението на делата с района на съответния съд; законова разпределение между различните съдилища отделените функции при разглеждане на спора - функционална подсъдност. С оглед критерия - основание на правосъдната власт на съответния съд -
        а) законова подсъдност
        б) договорна подсъдност.
    1. РОДОВА ПОДСЪДНОСТ. Определя кой от различните по степен съдилища е компетентен да разгледа и реши гражданското дело като първа инстанция. Делата се разпределят по вертикала. Първоинстанционното разглеждане се предоставя на различни по степен съдилища. Чл. 79 - 80 ГПК-регламентира. Основно място има правилото, че само две от степените съдилища - районни и окръжни съдилища могат да са първоинстанционни по граждански дела (двете най-ниски по степен съдилища). Чл. 79 ГПК - основно правило . РС е основният първоинстанционен съд, т.е. той следва да е компетентен по преобладаващата категория граждански дела. Компетентността на ОС е изключение. Изключения:
        1) Чл. 80а ГПК - ОС е първоинстанционен по изрично изброените искове по гражданско състояние. Социалната значимост на тези въпроси налага този избор. От тази категория дела липсват брачните искове (посдъни са на РС). Причината е голямото количество такива дела. Критерият в случая не е правната сложност.
        2)Чл. 80б ГПК - Критерият за подсъдност на ОС е цената на иска. Цена на иска е функцията от паричната равностойност на имуществените права. Цената може да формира само парично оценимите права. Цената не е равностойна на стойността на този обект, а се определя по различни схеми - чл. 55 ГПК. Логиката на този критерий не е икономическата значимост на иска. Традиционен критерий (съществува в различните правни системи). Цели се запазването преимуществено на Рс-ща катао основни пйървоинстанционни съдилища.
        3) Чл. 80в ГПК. Иснове за издръжка. Според ВС цената му като вземане за периодично плащане без определен срок - срокът е 3 год. - чл. 55 ГПК. Независимо от тази сума, исковете са родово подсъдни на РС. Препращаща норма (напр. болшинството искове в ТЗ; исковете за екзекватура по ГПК - винаги са подсъдни на СГС, който има ранга на ОС).
        4) Чл. 80г ГПК. Искове относно нищожно, недопустимо вписване в регистрите на ОС и исковете за несъществуване на вписано обстоятелство. Цели се РС да не контролира действията по вписване на ОС.
        5) Чл. 80 (2) ГПК. Може да се осъществява само от ОС по отношение на дела, подсъдни на РС. Апелативния съд не може да направи това, тъй като той няма първоинстанционна функция.
        6) ОС могат да решават първоинстанционно подсъдно на РС дело, когато има съединени за общо разглеждане дела, които имат връзка помежду се (напр. чл. 272, 273 ГПК).
    Родовата подсъдност е предметна материална подсъдност, т.е. изхожда от белезите на оспорваното право.
    2. ФУНКЦИОНАЛНА ПОДСЪДНОСТ. Определя по конкретното гражданско дело кой съд е компетентен да осъществи второинстанционното и третоинстанционното разглеждане. Също е подсъдност по вертикала и зависи от родовата подсъдност. ВКС е трета инстанция по всачки категории дела. Проблемът е при въззивното разглеждане на делата. Принципът е в чл. 196 ГПК - функциите на въззивната инстанция по делата, родово подсъдни на РС-ща имат ОС-ща, а по делата, родово подсъдни на ОС-ща - апелативните съдилища. Не може да се прескачат инстанции (напр. ако делото трябва да се разгледа от ОС, а е разгледано от РС, втората инстанция е ОС, а не апелативния съд).
3. Местна и договорна подсъдност.Поставя въпроса пред кий ит многото районни или окръжни съдилища трябва да се предяви искът? Законът отговаря. Според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Делото е посъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка. Законът използва различни  териториални връзки на делото (местоживеенето или седалището на страните; по местонахождението на спорната вещ и т.н.) .Разликата в използваната от закона връзка води до различни видове местна подсъдност, важаща за различни категории дела. Обща за всички граждански дела, за които не е посочена друга териториална връзка - местожителството на ответника. Затова основаната на него местна подсъдност е обща. Спямо нея всички други видове местна подсъдност са особени.
    1. Обща местна подсъдност - чл. 81 и 89. Делото трябва да се води пред най - удобния за ответника съд, тъй като не е известно дали искът е основателен. Според кой е ответник:
        а) срещу граждани (физически лица) се предявява в оня съд, в района на който се намира местожителството на ответника.
        б) искове срещу юридически лица пред съда в района на който се намира тяхното седалище, а то е там, където е тяхното управление.
        в) по всички искове срещу държавата (министъра на финансите), освен по чл. 83 и 84 се сочи от чл. 89, ал. 2. Пред съда, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а когсто е възникнало в чужбина е подсъно на СГС.
    2. Изключения от общата местна подсъдност:
        2:1 Местонахождениеот на недвижимия имот - пред съда, в чийто район се намира недвижимият имот. Важи за:
            а) за всички искове, отноин вещни права върху недвижими имоти, независимо от това дали искът е осъдителен или установитвлен, а конститутивните съобразно с общата местна подсъдност.
            б)  исковете за делба на съсобствени недвижими имоти, за определяне на границите на недвигим имот, за владение. за движими вещи съобразно общата местна подсъдност.
        2:2 Пс по местооткриване на наследството - по последното местожителство на наследодателя. Тази Пс важи
в) Правно значение на подведомствеността и подсъдността

70.ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

а) Искова молба и проверка на редовността й

б)Правни последици от предявяването на иска

в) Предмет на делото. Основание и петитум. Правна квалификация
Виждането е резултат от изследването на проф. Сталев, което е материалноправно разбиране за предмета на иска. Това е спорното субективно материално право. Разбирането е материално право, защото свързва предмета на делото именно с материалното право. Предметът на спора чрез повадането на иска придобива качеството на предмет на този иск и на делото. Спорното право, което е предмет на иска е очертано чрез основанието и петитума на исковата молба и така всъщност ищецът определя предмета на иска. Обстоятелството, че субактивно право може и да не съществува, респ. ищецът може да отрича съществуването на спорното материално право озночава, че предмет на иска не е едно непроменено действително съществуващо материално право. Т.е. трябва да се поддържа мнението, че предмет на иска всъщност е твърдяното или отричаното материално право. Според Сталев очертаният предмет на иска внася това твърдяно или отречено право като предмет на делото. Той има значение за субективните и обективните параметри на делото и за последиците му. Предметът на делото е и предмет на съдебното решение и логично следва, че същият този предмет е и предмет на правните последици (на силата на присъдено нещо). В това разбиране се прави корекция от доц. Стамболиев, което има основание - наистина предметът на предявения иск, очертан с основанието и петитума е не само субективното право, а и корелативно свързаното с него задължение, т.е. предметът на иска би трябвало да се обозначава като твърдяно или отхвърляно от ищеца материално правоотношение. Обстоятелството, че то не е винаги действително съществуващо, а само твърдяно или отричано от ищеца означава, че не само то като правно явление е предмет на иска, тъй като има битието единствено на правно твърдение и следователно този предмет е моделът на материалното правоотношиние, визирано в правна норма. Допълнително се уточнява съотношението между предмета на делото и предмета на иска. Предмет на делото е по-широко понятие от предмет на иска, тъй като не само ищецът влияе върху предмета на делото, но и ответникът в рамките на защитата си допълва първоначалния предмет (напр. мрез предявяване на обратен иск). Предметът на съдебното решение и на силата на присъдено нешо ще се отнасят до предмета на делото, което е резултат на възможността за обективно и субективно съединяване на няколко иска в рамките на едно производство. Предметът на делото и предметът на силата на присъдено нещо може да обхване и правата, които се предявяват не посредством иска, а чрез възражения на ответника, тъй като по тях съдът не може да се произнесе със силата на присъдено нещо. Те не са предмет на иска и на съдебното решение, защото по тях съдът се произнася в мотивите. Според разбирането, че мотивите са част от решението, то и възраженията на ответника в посочените от закона случаи стават предмет на делото, на решението и на силата на присъдено нещо. Това се отнася само до две възражения на ответника - тези по чл. 221 (2). В останалите случаи, за да бъдат предмет на делото насрещните права на ответника, трябва да се предявят чрез иска, а не чрез възражение.
    При вече предявен иск, ответникът може да предприеме различни позиции. Възможно е да не предприеме защитни действия. Това е възможно по два начина:
        а) Чрез бездействие, тъй като той има право, но не е длъжен да се защитава, т.е. бездействието му е правомерно. Неправомерно е само по изключение, когато бъде задължен да се яви и да отговаря на въпроси. Бездействието означава мълчалив отказ от защита. Това води до рискове за ответника искът да бъде уважен.
        б) Отказът от защита може да бъде и изричен - чрез признаването на иска. Ш това не води автоматично до уважаване на иска - чл. 127 (2), т.е. признаването не обвързва съда. То е доказателствено средство, с необвързваща съда доказателствена сила и съдът може да го преценява заедно с другите обстоятелства по делото.
    Ответникът има право и да се брани срещу предявения иск. Това са всички негови действия за защита срещу иска. Защитата на ответника може да бъде два вида:
        а) Процесуална по характераси защита, която включва възражения на ответника срещу допустимостта на иска (възражение, че правото на иск не съществува или не е надлежно упражнено). Процесуалната защита цели било прекратяване на делото, било поне временно преграждане на движението му поради тази недопустимост на иска. По принцип може да се предприема при висящност на процеса. Конкретно възражение ще е допустимо с оглед конкретна процесуална предпоставка (напр. срещу легитимацията на ищеца ответникът може да възрази и пред касационната инстанция, но срещу местната подсъдност ответникът може да възрази в много по-кратък срок). Това, че тази защита е възможна, докато делото е висящо, не означава непременнно, че тя предхожда защитата по същество.
        б) Защита по същество (чанериалноправна). Тя включва възраженията на ответника срещу правното твърдение на ищеца - изцяло или частично, и има за цел преди всичко отхвърляне на иска като неоснователен, и има за цел преди всичко отхвърляне на иска като неснователен или такова решение, което е благоприятно за ответника (то би могло да се яви и като резултат на осъждане под условие). Защитата на ответника по същество може да включи възражения срещу фактическите или доказателствените твърдения на ищеца. Ответникът може да отрича правната квалификация, която ищецът е направил, може да възрази, ые фактите, които ищецът твърди, не са се осъществили. Това отричане може да е съпътстващо с твърдение, че са настъпили други факти, които опровергават твърдения от ищеца факт, т.е. може да има просто отричане, но то може да е съпътстващо и с насрещни факти. Ответникът би могъл да не отрича факта, а да отрича правната му релевантност, т.е. че твърденият факт няма последиците, които правната норма изисква. Възможно е ответникът да не отрича факта, нито правната му релевантност, но да твърди чрез възражение такива насрещни факти, които са опорочили твърдените правни последици на този факт - това е пример за т.нар. правоизключващи факти. Тези факти могат да бъдат и правоунищожаващи - на тях ответникът може да основава свои потестативни права, чрез които да унищожи твърдените от ищеца прави последици на факта. Насрещните възражения могат да се базират на права. Могат да са правоотлагащи факти - визират твърдения на ответника за съществуващи модалитети, които обуславят действието, правните последици на факта, които ищецът твърди. По повод на такава позиция на ответника, законът предоставя възможност на ищеца да реагира - той може под формата на реплики да заеме същите позиции, но по повод фактите, които ответникът твърди. От своя страна ответникът може да прави дуплики срещу репликите на ищеца.
    Така описаната позиция на ответника съвпада с позицията на ищеца, когато предявеният иск е отрицателен установителен. Законът позволява на ответника не само да се брани срещу предявения иск, а и да търси в същия процес самостоятелна защита на своите субективни права. Те обаче трябва да са свързани с предявения иск. Реализират се чрез подпомагащата страна, или чрез предявяване на инцидентен установителен иск от ответника. Те илюстрират това, че освен да се брани, ответникът може да търси и получава самостоятелна защита на свои претенции. Самостоятелната защита не е пълна, сила на присъдено нещо има само на две насрещни права - чл. 221 (2).
    Позицията на ответника може да включи и привличането на подпомагаща страна, т.е. да внесе промени в предявения иск в субективно отношение.

71.РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО

а)Съдебни заседания.Първо заседание по делото. Заседание за решаване на делото.
     Разглеждането на делото става в открито (публично) заседание, като в него могат да присъстват винаги лица. Чл. 105 (3) по изключение делото може да се гледа при закрити врата. Извършването на процесуалната дейност по време на делото става в устна форма. Това е така, защото често възниква различие между протокола и заявеното в устната форма и възниква въпроса кое е действителното. При противоречие правилното е онова, което е извършено в установената форма и ГПК. Може да се иска поправяне на протокола. Протоколът се съставя под диктовката на съдията. Той не е длъжно дори да се състави по време на разглежданена делото.Воденетона делото става под ръководството на съдията. При това съдията следи за спазването на процедурата и ръководи състезанието. Съдията следи за спазването на реда в съдебната зала и при неспазване може да постанови извеждането на лицето, неспазило реда. Съдията може и да налага глоби до 50 хил. лева.
    Първо се гледат делата, по които страните са се явили. При неявяване на страните, дилото се оставя за накрая на заседанието за второ четене след другите дела. При второто четене, ако странитене са се явили - съдът проверява дали са надлежно призовани. Ако не е делото се наслочва за следваща дата и се постановява разпореждане на съда за призоваване на неявилите са страни. Ако страната не се е явила, о е надлежно призована, съдът може да гледа делото, но запитва явилата се страна дали може да гледа делото. Разтлеждането на делото преминава през две фази като едната страна има едни задачи, а другата други задачи и функции.
    Първо заседание по делото и разтлеждане на делото по същество. Това разграничение е вътрешно противоречива. Стамболиев - обозначаването на първата фаза като първо заседание е обозначава с числителни редни, а второто с качествената й характеристика,т.е. и в двата случая критерият е различен.
    Истинското разграничение трябва да се прави с оглед на функците на тези две фази и те се разграничават на подготвително заседание и заседание по същество.
    В ГПК първото заседание е свързано с упражняването на определени процесуални права, които се преклудират с края на първото заседание. То е част от подготвителната фаза. Тук страните са редовно призовани или са се явили,т.е. това може реално да не е първото заседание. Възможно е да се премине от първата фаза към втората и делото да се разгледа в първото заседание и де юре ще има две заседания, а дефекто - едно дело.
    В първата фаза - функциятя е да се подготви разглеждането на делото по същество в първото следващо заседание. Подготвителното заседание има още две задачи, които се осъществяват в ъпровото заседание:
        1. Да се извърши проверка на провотона иск и неговото валидно упражняване.
        2. Да се упражнят редица процесуални права, които по същество не могат да се упражняват и се преклудират.
    Въпросите, които се разглеждат в това подготвително заседание, законът ги е уредил в тяхната логическа последователностТук трябва да се спазва първо чл. 108 - разрешаване на предварителните въпроси. Това е т.нар. процес относно процеса. Първото нещо, което става в началото на разглеждане на делото. Нарича се така, защото се провелява допустимостта на процеса на татък. Предмет на този процес е правото на иск на ищеца,процесуалната легитимация на ищеца и ответника и надлежното упражняване на правото на иск. Възраженията, които може да бъдат направени, също са част от процеса относно процеса: може да се оспори процесуалната легитимация. Ако процесът относно процеса завърши негативно постановява се определие, с което делото се прекратява. То подлежи на обжалване по чл. 213 с частна жалба по реда на въззивното производство. Ако процесът относно процеса приключи положително - чл. 108 следва да се направи устен доклад. Задача - цел трябва да дадеправна квалификация на спора. Необходимо е защото ищецът не е задължен да я направи и дори да я направи, тя не е задължителна за съда. Втората причина за - правната квалификация предопределя предмета. И ако не се направи точен устен доклад може да тръге в напълно грешна посока. В практиката устният доклад или несе прави, или се прави чисто формално.
    След като бъде направен устният доклад всяка от страните получава думата, зада изрази своето становище по иска. В практиката се е утвърдила една нелогична процедура - след устния доклад се дава думата на ищеца, след това на ответника, пак на ищеца. Нелогично е са ке сава думата на ищеца - той е казал това, което иска. Ответникът - неговото становище, не е извъстно на съда, т.е. трябва да му се даде думата и следтова на ищеца.
    Ищуцът казва “поддържам иска” - не е необходимо даже да се каже. Дава се думата на ответника, който прави две неща:
        1. Дава своето стъновище относно фактите, които са заявени от ищеца в исковата молба.
        2. Внася нови факти, които ищецът не е внесъл в исковата молба - няма интерес от тях.
    По повъд твърденията в исковата молба ответникът може да направи две неща:
        1. Да признае някои неща, които отпадат от обсега на доказване;
        2. Да отрече други, които водят до необходимост да бъдат доказани.
    След това се дава думата на ищуца по повод на твърденията на твърдените от ответника факти:
        1. Признание;
        2. Отричане - трябва да бъдат доказани тези факти. Следователно съдът изяснява фактите събрани по спора,т.е. имаме равно отделяне на спорното от безспорното.
    След това съдът е длъжен да прикани страните да се спогодят, това е удобен момент. Страните знаят кое се признава и кое не. При сключване на спогодба делото се прекратява с проделение и най-лошата спогодба е по-добра от съдебното решение, но спогодбата в Гп-с рядко се среща.
    Ако не бъде сключена спогодба страните почват да сочат свои доказателства и да правят доказвени искове. По направения от страните  доказателствен иск съдът се произнася с определение и са насрочва следващо съдебно заседание по делото, като заседанието е по същество. Разглеждането на делото протича през две фази:
        I-вата фаза - две допълнителни задачи (основанта - да подготви иска,т.е. дали е допустим; и втората задача - да бъдат упражнени в това заседание по делото процесуалните права, които по-нататък не могат да се упражняват, защото се преклудират). Кои са тези процесуални права:
            1. Възражение (отвод) по чл. 92 (4) за несъблюдаване правилата на местната подсъдност - до края на първото заседание по делото (числетелно редно). Това, за което страните са редовни призовани, независимо от това дали са се явили или не. Могат да бъдат упраженени следните процесуални права:
                - възражение за подсъдност;
                - оспорване на цената на иска. Това възражение е само края на първото заседание по делото. Интерес на ответника, тъй като отцената на иска зависи родовата подсъдност;
                - привличане на подпомагаща страна по чл. 145. След края на първото заседание не може да става;
                - предявяване на насрешен иск по чл. 104;
                - предявяване на регресен иск от ответника по чл. 175 (2) срещу подпомагащата страна.
    Задачата на заседанието по същество е да бъдат събрани доказателствените материали. Функцията е разкриване на истинността чрез събирането на доказателствения материал и обсъждането му. Събиранете е различно от обсъжаденото на доказателствения материал. Събирането започва от момента на предявяване на исковата молба. Ответникът в първото заседание по делото трябва да представи своите писмени доказанелства, но основното събиране на доказателствения материал става в заседанието по същество. Събирането в заседанието по същество става със съответните техники и методи, предвидени в ГПК. Това са разпита на свидетели, изслушват се експерти, отлед, освидетелстване. Събирането на доказателствения материал означава измличането на информация от носителя на тази информация,т.е извличането на материал от доказателствените средства.
    След събирането на доказателствения материал, но преди неговото обсъждане, съдът е длъжен за втори път да предложи сключването на спогодба, защото страните са приблизително наясно какво може да се очаква от съдебното решение.
    Обсъждането на доказателствения материал става в устните прения, устните състезания. Страните излагат своето становище по събраните по делото доказателствени средства, тяхната достоверност и заключението, което може да се направи от тях. Освен, че се обсъждат доказателствените средства, страната дава и своето логическо заключение какво трябва да бъде съдебното решение. Чрез пледоариите на страните се предоставят два модела на съдебното решение - представя се тезата от ищеца, антитезата, на базата на които съдът изгражда своята синтеза - своето съдебно решение. В практиката на съдилищата de facto устни прения липсват. Дава се думата на ищеца ...., ответника.... Разглеждането на делото в това заседание приключва с определението по чл. 186 - критика от Ж.Сталев и Стамболиев - члез писмената защита се нарушава принципът на равнопоставеността. Едната страна изгражда своята писмена защита на базата на писмената защита на процесуално противната страна. Естествено, че тя ще е по-добре. Следователно се нарушават принципите на равноспоставеността и непосредстевността. Трябва да има пледиране - Ж.Сталев и Стамболиев. Две са нещата, пориди което в практиката на съдилащата ги няма:
        1. Време - ако има пледиране на ден ще се тледат по две дела;
        2. Казаното отлита, написаното остава.
    Срок за произнасяне на съдебното решение - 1 месец. Преди е бил една седмица, но беше инструктивен. Сега 1м. срок пак е инструктивен,тъй като пресрочването не води до процесуални нарушения.
    В протокола се записват не повече от 10% отпледоариите. Стамболиев - компромисен вариант. Писмената защита е необходимост, което ще доведе до забраната за пледиране. Страните, когато се стигне до това заседание пледират, като в устните пледоарии и резюлирано представят своите тези и на края на устните заседания предоставят писмената си защита. След този момент не може да се предостави писмената защита - определението е по чл. 186.
    Структура на (няма отнапред зададени правила в закона):
        - пледоариите
        - писмената защита
    Две части: увод (уважаеми съдия .... по време на гражданско дело Nо бюха установени следните факти), същинска част, заключение.
    Същинска част: 1. По фактическата страна на спора. В тази част първо се започва с това какво е било твърдяно; второ - какви доказателствени средства са били събрани за доказавне на горното; трето - какво може да се смята за доказано на базата на всичко това. В тази част страната обсъжда събрания по делото доказателствен материал. Приключва се фактическата част с внимателно аргументиран извод.
                    2.  по фактическата страна на спора. Страната подвежда онези факти, които приема за доказани и оттам се прави извода за това какво трябва да бъде съдебното решение.
    Заключение: Моля уважаемият съд да отхвърли иска поради това, че искът е обоснован, недостоверен. При устните прения пледира първо ищецът, а след това ответникът. Ищецът има право на реплика, а отвенкикът на дуплика. Така се продължава докато счете съдът делото за напълно изяснено. В закона “разяснено” не е така - никой не разяснява на съда делото. Страните - не се конкретизира срокък, пишат в “законов срок”, не го сочат (срокът за произнасяне на съда). Тайно съвещание за постановяване на съдебното решение.
Постановяване на решението. Същност и видове рошения. Стабилитет на решението.
     В 30 дневен срок след приключване на устините прения. Инструщтивен срок. При нарушаването на другите срокове е съществено процесуално нарушение - чл. 218 б,в ГПК. Минкова - основание и за въззивно обжалване. Инструктивен срок, нарушението му няма процесуални последици. Определението на съда за приключване ва устните прения е оттегляемо. Съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили до постановяването на решението, тъй като края на устните прения. Ако в периода между опеделението и решението се открият нови доказателства, те могат да се игнорират, но при въззивното обжалване се сочат и се разглеждат от втората инстанция. Следователно решението на първата инстация се отменя. Практиката се ориентира към решение, ако няма съдебно решение, молба от страната, която е открила новите доказателства и съдът да отмени определението. Следователно възобновяват се устните преуния и тези доказателства се релевират в процеса.
    Другият случай на отмяна е свързан с изаскването кой трябва да постанови съдебното решение - състава на съда, който е чуствал при разглеждането на делото в последното заседание - чл. 187 (1). Принципът на непосредственост при разглеждането на доказателствения материал. Ако се нарущи разпоредбата определението ще се отмени и ще се въозбовнови разглеждането на делото по същество. Решението се взима на тайно съвещание - нямат право да участват други лица, освен състава на съда. Цели се запазване безпристрастието на съда. При първата инстан;ия - съдията сам съставя решението. При втората и касационната инстанция - изказва се първо младшия съдия, после старшия съдия и накрая председателят на съда. Решението се взима с мнозинство. Трябва да се подпише от всички членове на състава.
    ПРОЦЕДУРА ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО:
        1. Дали съществува право на иск- проверката се извършва за първи път при подаването на исковата молба. На второ място в процеса относно процеса (първата фаза, първото заседание по делото). За трети път в тайното съвещание за постановяване на решението. Може да се установи, че няма такова право или то да е погасено. Ако няма право, съдътняма право да постанови решение и да прекрати делото. Другите въпроси, които се разглеждат преди постановяване на решението и които са от съществена важност:
        2. Надлежно упражняване на правото на иск и правото на легитимация (нпра. представителят няма представителна власт - основание за отмяна на решението. Може да се приложи чл. 231 ГПК). Ако няма такива - не се постановява решение.
        3. Дали всички процесуални действия по разглеждане наделото, които са от съществено значение за постановяване на решението са валидно извършени. Ако не - основание за отмяна, смята се и за въззивното обжалване, тъй като е съществено процесуално нарушение.
        4. Решаването на спора по същество, ако съдът е компетентен(т.е. тримата съдии са налице). Съдът пазглежда фактите, обвързани от ищеца и ответника. Използваните доказателства, доколкото доказателствата са достоверни според разбиранията на съдията (т.е. формира се вътрешното убеждение), доколко върху тях може да се направят изводи за твърдените факти, т.е. кои факти са доказателство и кои не. След това съдът подбира ПН, подвежда под нея това, което е достоверно установено и взима рещение. При издирването на ПН съществува затруднение за съдията. Преценява дали се прилага българското или чуждестранното право, обичаят. Дали нормата доказва във времето и пространството материалното правоотношение - предмет на делото.
    РЕКВИЗИТИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ - чл. 189 (2):
        - технически пподробнисти
        - диспозитив
        - мотиви - фактическите констатациина съда на базата на доказателствения материал. На тяхна база се постановява диспозитивът - логично е да предхожда диспозитивът.
    На обжалване подлежи диспозитивът. Сталев - дали и мотивите се обжалват - не. Заразлика от практиката, коятотвърди, че и чотивите се обжалват.
    чл. 189г-е - същинската част, диспозитивът на решението. Съдебното решение трябва да се обяви - от значение за настъпването на първата фаза на стабилизацията му - неотменяемостта (чл. 192 (1) ГПК). Обявяването може да стане по два начина:
    1. В публично съдебно заседание. Насрочва се сллед взимането на решение. Прочита се решението пред страните. Не се прави в практиката. Практическо значение, тъй като от момента на връчване на съобщението за решението на страните започва да тече срокът за обжалване. Срокът започва да тече по едно и също време, може съобщението за постановяванетона решениетода се връчи по различно време на двете страни - по разчино време започва да тече срока за тях, което нарушаване на равнопоставеността на страните като част от състезателното начало.
    2. Вписване на съдебното решение в срочната книга. В съда има две книги: а) азбучник - по номера на делото.
    б) Срочна - по дати, след датата, разгледаните същия ден от съответния съд. Дата на обявяване, посочва се в тази книга, след нея решението става публично и не може да се оттегля. Датата на обявяването може да е различна от дадате на решението. Меродавна е датата на обявяването.
    Актовете на съда са три групи: разпореждания, определения и решения. Решениета са актове по същество, заразлика от разрешението и опроделенията. Стяп приключва делото. Актовете, с които съдът се произнася по повдитнатия пред него същностен спор, в повечето случаи се произнася по същество по повдигнатия материалноправен спор, но не винаги (напр. при касационните разглеждания - решението по процесуален, а не по материален спор). Стози акт делото приключва.
    Деление - видове решения:
        1. Уважаващи и отхвърлящи иска. Значението е свързано с правото на обжалване. При отхвърлящите иска решеня могат да се обжалват от ищеца, а в други случаи само от ответника.
        2. Делението е свързано с вида на иска, но не винаги е такаВ същност се извършва на базата на вида на правото, установено в решението:
            а) Установителни решения - констатират съществуването или несъществуването на дадено право, с което се отхвърля иска като неоснователен. Отнасят се само засилата на присъдено нещо.
            б) Осъдителни решения - притезателно право. Отнасят се за силата на присъдено нещо и изпълнителната сила.
            в) Конститутивни решения - преобразуващо право, установява се правната промяна. Имат сила на присъдено нещо и конститутивно - преобразуващо действие (променят материални правоотношения).
    СТАБИЛИТЕТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ: Съдебното решение преминава във времето през няколко стерени на стабилизация. Ефектите на съдебното решение настъпват след втората степен на неговата стабилизация. Степените са три:
        1) Настъпване с обяваване на решението. Съдът е изчерпил правораздавателната си власт.
        2) Необжалваемост, т.е. влизане на решението в сила.
        3) Неотменимост. Едно влязло в сила решение може да се отмени по чл. 231, когато и това основание отпадне, стане неприложимо, тогава решението е неотменяемо.
    Няма ограничение в броя случаи на обжалване по чл. 231 и връщане във втората инстанция.
б) Спиране и прекратяване на делото
Спирането е временна недопустимост на развитието на висящ процес, т.е. важаща за известен период. Забрана да се извършват от съда и страните процесуални действия по делото. Запазват се: извършените процесуални действия,висящността на процеса, възможносттта да се поднови развитието на производството. Спирането на делото настъпва:
        1. По силата на закона - осъществяване на предвидения от закона факт - смърт на едната страна, ставането на една от страните недееспособна.
        2. По разпореждане на съда - при наличието на предвидените от закона факти, не е нужно преценка на съда, изразена в определението му за спиране на делото.
        3. По волята на страните. Съвпадащи искания на двете страни да се спре делото, отправени до съда.
    Последици от спирането на делото.
        1. Невъзможност да се извършват действия, насочени към движение на делото.
        2. Спират да текат всички процесуални срокове (законни и съдебни).
        3. Всички последици на спряното дело отпадат занапред от деня, когато то бъде възобновено. Възобновяване на делото означава подновяване на процесуалните действия по неговото радвитие. Вдигане на временната забрана да се процедира. Възобновяването на делото става с нарочно определение на съда. Почин за възобновяване на делото могат да вземат както страните, така и съдът. Производството започва с това процесуално действие, което следва непосредствено процесуалното действие, след което производството е било спряно. Въз основа на чл. 182 “а” в течение на 6м., ако спряното дело не се поднови се прекратява.
    Прекратяване на делото - пресича възможността да се завърши процеса с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия, извършени до прекратяване на делото. Отличава се от завършването на делото, общото е, че се слага край на процеса. Радлика от спирането. Основания за прекратяване на делото.
        1. Липсва или ненадлежно упражняване на правото на иск.
        2. Десезиране на съда (оттегляне, отказ СС).
        3. Смърт на страната относно строго лични правоотношения. Сливане на качеставта ищец и ответник в един и същ субект. Невъзобновяване н срок - 6м. Пропущане на срока по чл. 193.
    Последици: 1. Заличава се с обратна сила процесуалното правоотношение.
            2. Всички процесуални действия се обезсилват.
            3. Прекратяване на делото не може да бъде възобновено.
            4. Пречи да се формира СПН освен при отказът от иска при съдебната спогодба.


72.ДРУГАРСТВО В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС

а)Понятие и видове другарство.

б)Значение на вида другарство

в)Особености на съдебното решение при наличие на другарство и последици при обжалването му
Другарсктво има, когато в Гп-с участват повече от две лица на есна или и от двете страни. Терминът е легален. Отклонение от типичното развитие та гражданското производство, статистически обаче не е. Отразява функционалната връзка между материалното право и Гп-с. В материалното правоотношение, когато има повече лица, те могат да заемат положението на страни и в процеса. Целта на института е процесуална икономия и да се постановяват различни съдебни решения по различни дела, коита да са противоречиви.
    Предпоставки за допустимост: чл. 171 - две условия, които са алтернативни:
        а) Другарите да търсят защита на общи права и задължения;
        б) Общност в основанието на различните материални правоотношения. За наличието им съдът следи служебно. Следи не обективното съществуване, а дали субективното ще се появи твърдението. Обективната проверка може да се извърши едва при постановяване на съдебното решение, а тя трябва да се извърши при допускане на другарството.
    Други кумулативни предпостваки: чл. 103 ГПК - общ ред на разжлеждане. Ако няма условия, съдът има право да раздели исковете и да образува отделни дела, които да разгледа - чл. 103 (2).
    Учредяване на другарството: а) чрез предявяване на обща искова молба.
                    б) привличане на допълнителен ответник в хода на разглеждане на делото.
                    в) по инициатива на съда, когато има процесуален субституент (съдът служебно констатира и носителя на материалното право).
    ВИДОВЕ: 1.  Според това дали съществува от страна на ищеца или на отватника:
                а) активно
                б) пасивно
    Делението е условно, тъй като това са страни, които иман право активно или пасивно да участват в процеса. Следователно се влага различно съдържание.
        2. Материално правен критерий - чл. 171, б. “а”, “б”.:
            а) Обектовено
            б) Необходимо
    Ако предмета на делото е едно материално право е налице необходимото другарство (чл. 171,б “а”). При различни материални правоотношения, които имат съвпадане във ФС - обикновено другарство. Чл. 172 (2) - използва термина необходимо другарство. Ако материалното правоотношение е едно - решение е еднакво за всички другари.Материално право може да не е общо, а трябва да е едно и също.
        3. а) Фасултативно
            б) Задължително
    Критерият е процесуален - правото на иск. Процесуалната легитимация е индивидуална ( всяка страна притежава собствено право на иск. Тук има факултативно другарство) и съвместна (правото на иск се притежава от повече от едно лице. Съвместно право на иск. Тук има задължително другарство).
    Обикновеното другарство е винаги факултативно. Необходимото може да е задължително или факултативно. При обикновеното другарство правата са различни, правоотношенията са повече от едно и не е възможно да съществува съвместно право на иск. При необходимото другарство има много тясна връзка и следователно може да се появи съвместно право на иск. Задължителното другарство - СИО, процесуалната субституция (чл. 134 ЗЗД, търговската несъстоятелност).
    При задължителното другарство предмет на делото е едно и също материално право; има съвместно право на иск. Следователно всички действия на разпореждане с предмета на делото се предприемат от всички другари. Мсички разпоредителни действия и с правото на иск трябва да се извършват съвместно със съгласието на всички другари.
    При необходимото факултативно другарство. Има индивидуално право на иск и общо материално право, което се защитава. Следователно всички разпоредителни действия с материалното право нрябва да са съвместими. Всички действия при доказване на материалното право ползват всички другари - чл. 172 (2). Всички разпоредителни действия с правото на иск могат да се извършват от другарите за неговото индивидуално право на иск.
    При обикновеното другарство има различни материални правоотношения. Следователно почти пълна самостоятелност. Имат за цел правото на иск. Тук има частично съвпадане на основанията. Общи факти трябва да се установят от съда. Когато се доказват обстоятелствата за тези факти, те ползват всички другари. Те трябва да се установят по еднакъв начин за всички другари. Ако някой от другарите обжалва съдебното решение и другите не се присъединят към вазивната или касационната жалба, съдебното решение по отношение на тях влиза в дила.

73.УЧАСТИЕ НА ТРЕТИ ЛИЦА

а)Встъпване и привличане
Появяват се допълнителни страни, които не стават главни.
        I. ВСТЪПВАНЕ: За да може да се осъществи, тлябва да има висящ исков процес между други страни, като трябва да се намира най-късно във фазата на устните състезания. Няма уточнение на инстанцията - чл. 174 във вр. с чл. 175 - само в първата инстанция. Друго гледище (Стамболиев) - възможно е до последните устни състезания. Следователно е възможно встъпване и във втората инстанция, и в третата инстанция, и ако делото е върнато за преразглеждане, т.е. докато е висящо. Началният момент на встъпването е от момента на подаване на исковота молба, тъй като от този момент има висящ процес. Лицето, всъпващо в процеса трябва да има интерес от постановяването на съдебното решение в полза на страната, която подпомага. Следователно е пряка защита на правата на страната в процеса и косвена защита на своите материални права, тъй като правното му положение е поставено в зависимост от страната, която подпомага. Интересът е правен. Встъпването може да се направи по два начина:
            а) Чрез писмена молба до съда.
            б) В устна форма в съдебно заседание.
    Дали ще го конституира, съдът се произнася с определение. Преценява предпоставките - висящо дело и интерес. Следователно преценява се дали лицето има или не право на встъпване. Определение с отказ подлежи на обжалване. Режимът е различен, тъй като отрицателното определение е определение по процесуалното право на встъпване, което трябва да се защити, като се накърни. В обратния случай, дори лицето да няма право на встъпване и се допусне, не се засяга ничие процесуално право.
    Определението, с което едно лице се допуска, може да се оттегли от постановлия го съд (служебно или по искане на другата страна). Отрицателното определение също е оттегляемо от постоновилия го съд. Стамболиев смята, че няма пречка при отказ в следващото заседание да се направи ново искане.
        II. ПРИВЛИЧАНЕ: чл. 175. Необходима е инициатива на някоя главна страна. Необходимо е този, който привлича да има интерес от привличането, заразлика от всътпването, където встъпващият трябва да има интерес. Главната страна има интерес, согато от изхода на делото зависи регресно право (съществуването или възникването му) на главната страна срещу привлечената страна. Привличането може да се направи най-късно до първото заседание по разглеждане,т.е. ограничаване във времето. Ограничение във формата - само с писмена молба до съда, с копие до третото лице, което ще се привлече.
    Ш при двете интересът е обективен. При встъпването интересът се преживява субективно като собствен. При привличането интересът субективно се преживява като интерес на главната страна. Обикновено обаче няма разлика.
    Привличането става писмено. Съдът задава въпрос на насрещната страна дали е съгласна. Тази практика е неудачна, тъй като не води до никакви, нито положителни, нито отрицателни резултати. Ако привличането е допустимо по чл. 175, независимо от възпротивяването на ответника, съдът ще привлече лицето. Волята на насрешната страна е правно релевантна. Необходимо е само привличането да отговаря на закона.
    Определението, с което се допуска привличането/встъпването конституира лицето като подпомагаща страна. Според чл. 175 (1, изр. посл.) казво, че от лицето зависи дали ще вземе реално участие, факническо участие в процеса, но тое страна по делото. Ако третото лице заяви, че пожелае  да встъпи, в някои съдилища не му изпращат призовка. Третото лице обаче е страна и следователно може да подаде въззивна жалба, защото не е призовано и на това основание може да се отмени решението.
    Допълнителната страна има права почти равни на главната, но с някои особености, свързани с нейното положение, тъй като това лице е трето спрямо материалното правоотношение:
        1.Има право на иск за материалното правоотношение, т.е. не може да се разпорежда със спорното материално право. Не може да се разпорежда с правото на иск.
        2. Може да извършва всички съдопроизводствени действия - чл. 177. Поставя се въпросът трябва ли главната страна да поиска съгласието на допълнителната страна - и да, и не. Да,     ако допълнителната страна би могла да има право на иск, ако не - не трябва да иска съгласието й. Друг въпрос е може ли допълнителната страна да обжалва съдебното решение сама. Всичко зависи от първонамалната обстановка. Ако правото на въззивна/касационна жалба е самото право на иск - може. Но правото на иск е право и първоинстанционното решение. Правото на встъпване е право на правосъдие, както и правото на иск, т.е. допълнителната страна има право да обжалва, независимо от съгласието на главната страна.
    Ефектът на съдебното решение, когато влезе в сила: Според чл. 175 (2) има установително действие, т.е. фактите се считат за установени за допълнителната и насрещната страна. Това, което е установено в мотивите за отношенията между главната и допълнителната страна също се счита за установено и не може да бъде пререшено. Ако е пропуснато да се предяви регресен иск, няма нужда да доказва това, което вече е станало и фиксирано в мотивите.
б)Спор между кредитори
в)Главно встъпване
Главно встъпване - чл. 171. Това е специфичен способ за обективно и субективно съединяване на искове. По пътя на главното встъпване едно трето лице се включва в процеса, като предявява два нови иска срещу първонамалните страни. Главното встъпване е средство за защита на третото лице. Предпоставки:
        1. Висящ процес между други лица.
        2.  Чл. 171 (2) - до приключване на устните състезания в първата инстанция (ако решението е било нищожно и е било върнато от втората инстанция, може да се направи главно встъпване. Ако решението е било обезсилено като недопустимо поради нарушение на родовата подсъдност - също може). Ограничено или главно встъпване се налата от това, че има обиктивно съединяване на искове, т.е. трябва да е подчинено на режима на субективно съединяване на искове  (чл. 171 към чл. 103 и 104), заразлика от допълнителното встъпване. Делата трябва да се намират в една фаза и в едно прозводство. Дори при главното встъпване срокът е прекалено дълъг.