По правило във Византия императорската власт се смята преди всичко за гражданска. Дворцовите церемонии, за които Константин Багренородни е публикувал една много подробна компилация, съвсем нямали военен характер. На монетите императорите твърде рядко са изобразени във военни дрехи, а почти винаги със знаците на мирната власт: дълги дрехи, в едната ръка – земния глобус, а в другата – кръст и закон. Империята, според израза на Финлей, престанала да бъде “собственост на легионите, с агент – сметководител император”. Надмощието на военните преминала у хората на закона, на църквата, на администрацията, на двореца, на харема. Разбира се, опасното положение на империята често налагало на императорите задължението да командват лично армиите си – много владетели са били преди всичко храбри воини, но почти всички владетели войници са били нови хора, достигнали до властта със сила, принудени да запазят трона си чрез победи. Щом като династията изглеждала вече закрепена, когато външната опасност не била много голяма, императорът делегирал своите права на главнокомандващ на друг.
След Диоклециан императорите заели от източните деспоти някои царски знаци, предмет на презрение и омраза от страна на старите римляни: диадемата и трона. Поданиците им се наричали роби. Те лягали пред тях и целували нозете им. Когато давали някаква заповед, те не чувствали нужда да говорят – достатъчно било да “смигнат” незабелязано, както съобщава “Книга на церемониите”. Всички останали, а и самият император говорели за себе си само с абстрактни думи: “Ваше Величество, Наше Величество.” Статуите на императорите били почитани като изображения на светии – това именно пречело на императорите иконоборци да намират доводи срещу образите на светиите. Висшият сановник или воинът победител, когато получавали писмо от императора, написано с циноброво мастило и запечатано със златен печат, го допирали до челото, устните и очите си, както правели робите на султаните. Наистина религията учела,че императорът е смъртен като всички хора, а и опитът доказвал това. Но всички знаели, че той е смъртен като човек, а не и като василевс.
Властта на императора била абсолютна и се простирала върху всичко, дори и върху религията. Той е създавал и преправял законите, защото е бил живият закон. Императорът обаче е бил длъжен и да се съобразява с народа. За да спечели народа, императорът основавал приюти за старци, болници, хамбари за жито и церемониалът задължавал императорите да ги посещават с голяма тържественост един път в годината. Някои дори освобождавали затворници за дълг или пък роби, уловени от варварите. Всички средства за придобиване на популярност били използвани. Правото за прошение е било едно от неотменните права на византийския народ. Императорът получавал лично просбите и на най – долните от свои поданици или пък е бил заместван в това от специалния чиновник за заявления. Когато императорът се качвал на кон, за да обикаля града, “барабаните биели, тръбите свирели, сребърните тръби на буксинаторите раздирали въздуха и целият народ е бил предупреден да представи своите просби на императора”(Кодинос). При най – тържествените процесии василевсът се спирал, за да слуша това, което народът имал да му каже и да получи просбите. Често пъти правосъдието, което раздавал, е било ориенталско, турско. Cлед като определихме империята като абсолютна монархия и императора като автократ, ще посоча ограниченията, които институциите, нравите, общественото мнение и фактите налагали на деспотизма. Трябва да се обърне внимание на религиозния характер на византийската императорска власт, защото той показва няколко нюанса, които не се срещат другаде.
Императорите на Византия са били християни, докато персийските, египетските царе и римските императори са били езичници. Затова те се примирявали само с това, да бъдат представители и наместници на Бога. Василевсът не е можел да бъде Бог, а е бил само свещеник. Той се е домогвал до почестите не вече на апотеоза, а на жречеството. Най – важно за императора е било да остане прост вярващ. За да получи това отличие, той е бил принуден да дава богати дарове винаги, когато влизал в олтара. И за да го оправдае, той приел най – унизителните титли и функции от църковната йерархия. Той вече не е имал амбицията да бъде епископ като Константин, нито дори свещеник; той се задоволявал с това да бъде лектор, дякон или поддякон. По тази причина му било забранявано второбрачие, но затова пък той имал прерогативи, от които са били лишени миряните. Той е имал право да се допира до покривката на престола и е можел да слага на нея устни, но не в средата като свещеник, а накрая като духовниците от по – долна степен. За византийските императори приемането на по – долни титли от църковната йерархия е било вече упадък. Като не смятаме амбициите на Константин, те не са можели да забравят, че езичниците императори, за чиито наследници са се смятали самите те, са имали църковна власт.
Църквата им е позволила да бъдат удовлетворени от други страни. Възцаряването на императора е ставало чрез религиозна церемония и се е смятало за тайнство. Изборът на императора е била само условна формула, унищожена от обичаите на прадедите. Волята и съгласието на поданиците се предполагали, а Бог замествал народа и някогашния сенат. Христос е бил великия избирател на императора. Самият той, между многото си титли се наричал и избраник на Света Троица, назначен поради царуването на Царя на Царете. На византийските монети често се вижда една ръка над главата на василевса, която се подава иззад облак, за благословия за избор. След като императорът е бил по варварски обичай издиган на щит и така получавал военните почести, се пристъпвало към коронацията, която била и гражданска, но преди всичко религиозна церемония.
Както съществува един Бог, така и на земята за временните неща съществува само един представител на Бога: Василевсът. За определени дни императорът се показвал на поданиците си в костюма на възкръсналия Христос, “с позлатени бинтове около тялото, които представляват бинтовете на Христа в гроба, бедрата му са обвити в саван, с позлатени сандали на краката, с кръстообразен скиптър в едната ръка, а в другата с акакия, пурпурна кърпа, сложена в чантичка от коприна и пълна с прахта от гробовете”. Около него са стояли висши сановници по число равни на дванадесетте апостоли, облечени в еднакви костюми, които носели също така кръстове в ръце.
Разбира се, императорът е бил Бог само по пълномощие, а не по същество като езическите императори. Истинският император на Константинопол е бил Исус: много иконографски паметници ни представят Христос Василевс с корона, в царски костюм и украсен с всички императорски отличия. По време на първите императори монетите са представлявали от една страна образа на царуващия монарх, а от другата – образа на победата, която скоро била заместена с кръст. По – късно се появява и надписът: “Исус Христос победител”.Както Василевсът царува чрез Христа, така чрез него той и управлява. Вдъхновен от Бога, изпълнен със Светия Дух, Василевсът е давал заповеди, подобно на античната Сибила, която е правила пророчества. Василевсът печелел победите си пак чрез Христа. Никога не се влизало в сражение, без да се вземе съветът на небето. Дори бойните речи на императорите и пълководците са били по – скоро бойни речи.
Много е важен фактът, че законите на империята се ръководели от църквата и декретите на църковните събори били задължителни за императора. Империята е земно изображение на божието царство. Тя е истинска християнска държава, защото ромейството и християнството са синоними. Религиозната идея е дотолкова доминанта в тази монархия, че различаването на мирярина от духовника е почти невъзможно: по това Византийската империя се различава от западните кралства и се доближава до халифатните монархии. Между църквата и държавата нямало борба, а хармония. Гражданската йерархия във Византия се е наричала света йерархия. Императорът давал служба или чин по същия начин, както би давал благословия. Законите също се публикували от името “на нашия господар Исус Христос” .
Животът, който византийският етикет налагал на императора, е бил наистина живот на духовник. Неговият граждански костюм е напомнял облеклото на духовниците. Отдолу той е носел бяла хамида, а отгоре нещо като дълъг патрахил, покриващ раменете и ръцете, цял обсипан със злато, скъпоценни камъни. На короната имало кръст и тя приличала почти на митрата на патриарха и на митрополитите от източната църква; от тази корона се спускали по бузите препендулии, диамантени висулки, които се съединявали под брадата. Така нагизденият василевс почти не показвал лицето и ръцете си. Не се виждала плътта му и той приличал на образ на Божията майка или на светец от иконите, чиито лица са скрити под ризница от злато и скъпоценни камъни. Така неподвижен, увит, смазан под това тежко и бляскаво облекло, Василевсът стоял вдървен върху трона на Соломон с ръце, заети от императорските знаци, без да може да направи нито едно движение. Той е приемал почитанието на поклонниците и боготворенето на народа в свещена неподвижност.
При един такъв обреднически живот със служби и церемонии, така претрупан от посещенията на свещеници и дворцови достойници, така подробно определен от сложни дворцови правила, има ли нещо чудно в това, че повечето от императорите са изгубвали всякаква инициатива и енергия?