Увод. Борбата на българите за самостоятелна църква представлява второто масово движение на българското Възраждане. Тази борба има за цел признаването на българската нация в рамките на Османската империя и това й придава освен религиозен, също и политически характер. След като през XV в. Цариградската патриаршия получава статут на представител на цялото православно население пред Високата порта българите се размиват в морето на т.нар. “рум милет”. При това положение българите могат да се отделят като народност само чрез самостоятелна църква. Борбата за самостоятелна Българска църква става важна част от Българското възраждане.
Възникване на българо – гръцкия църковен спор. Българите и православната църква след падането на България в периода XV – XVIII в. След завладяването на Търново през 1393г. независимата българска църква престанала да съществува. Последният български патриарх бил заточен, десетки църкви и манастири били разрушени, духовенството било подложено на преследване. Сходна била съдбата на православието и в останалите български земи – Видинско, Добруджа, Македония. Не по – различно се оказало положението на православните църкви и в съседните балкански държави. Още две православни религиозни институции се запазват на Балканите до втората половина на XVIII в. – Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия, като тук трябва да се отбележи, че Сръбската патриаршия е унищожена през 1463г. и диоцезите й преминават към Охридската архиепископия, но през 1557г. е възстановена.
Само Гръцката патриаршия оцеляла от турската инвазия, тъй като през януари 1454г., няколко месеца след завладяването на Константинопол, Мехмед II й дава специални привилегии. С този и последвали актове на турските султани на Цариградската патриаршия е предоставен статут на официален представител пред Високата порта на православното християнско население в гръцките, българските, сръбските и румънските земи.
Запазват се редица правила и привилегии на християнското духовенство – съдебен имунитет на висшия клир, системата на църковните данъци и такси, владеенето на църковното и манастирско имущество. Посредством църковната организация се утвърждава и самоуправлението на християнското население. Така преобладаващата маса от християнско православно население в Османската империя се намира под върховенството на Цариградската патриаршия, която ръководи и контролира религиозния и частично светския му живот.
През първите векове на турското управление между българите и Цариградската патриаршия не съществуват особени противоречия. Под опеката на патриаршията православието постепенно се съвзема от преживения кошмар на завоеванието. Възстановяват се манастирски средища, възражда се книжовния живот. Влиянието на духовенството нараства, като на практика довъзрожденската интелигенция се състои предимно от монаси и църковни служители. Духовници вземат активно участие и във всички по – значими опити за освобождение на България през XVI и XVII в. Въпреки, че е под контрола на Цариградската патриаршия и висшия клир е почти изцяло гръцки, църквата и религията се превръщат във важен фактор, за опазване на културните традиции и народностното самосъзнание на българите.
Промени в Цариградската патриаршия от XVII и XVIII в. През XVII и особено през XVIII в. в Цариградската патриаршия настъпват сериозни промени. На патриаршеския стол се сменят представители на т.нар. Фанариотско съсловие. Това са представителите на гръцката духовна и търговско – финансова аристокрация в Османската империя през XVIII и началото на XIX в.(по името на квартала “Фенер” в Истанбул, където се намирала Цариградската патриаршия.) Ползват се със значително влияние и привилегии пред турското правителство и често заемат високи постове в турската администрация. От средите на фанариотите често се излъчвали патриарси. Назначавани са за управители на Дунавските княжества Влахия и Молдова до 1821г. и на някои острови в Егейско и Средиземно море. След гръцкото националноосвободително въстание 1821 – 1829г. тяхното влияние намалява.
Окончателно се наложила практиката на откупуване на църковните постове (симония), което превърнала духовната власт в обект на открита търговия и постоянни интриги. Боричканията между отделните фамилии водят до засилване на корупцията не само във висшето звено на църквата, но и сред нисшия клир. Сред част от духовенството се ширела неграмотността, а стремежът към лично облагодетелстване довел до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци.
През XVIII в. започва гръцкото Възраждане, плод на развитието на буржоазията в гръцките земи. Наред с това бързо се развива идеята за национално освобождение, свързана и с романтичната мечта за възстановяване на бившата Взантийска империя. Тази “мегали идеа”е поета и от Цариградската патриаршия. Пропагандата й води до естественото желание за елинизирането на цялото православно население в Османската империя и това влиза в противоречие с усилията на българи, румънци, и дори сърби за национална еманципация. През 1766г. и 1767г. (малко след написването на Паисиевата история) Цариградската патриаршия ликвидира последователно Ипекската патриаршия и Охридската архиепископия. Последвали десетилетия на съзнателно провеждана културна асимилация на зараждащата се българска интелигенция и буржоазия, намерила завършен израз в разпорежданията на патриарх Григорий V през 1806 и 1819г., в което висшия клир се задължавал да бди за разпространението на гърцизма сред всички православни. Оттогава започва системното изхвърляне на българския език от богослужението, проявата на особена ревност и грижа за гръцката образованост и просвета. Съществуват и сведения за унищожаване на български църковни книги.
Чрез църквата и училищата гръцкият език започва да се налага като доминиращ в епархийското управление, в книжовността, в стопанското ежедневие на българите. Гръцките архиереи в ръководството на общините толерират гръцките общности и открито защитават техните икономически и културно – просветни интереси. Всичко това наред с подкупите, прадажничеството и хроническата корупция сред фанариотското съсловие поражда предпоставки за възникване на конфликт между българите и гръцките духовници.
Развитието на възрожденските процеси в българските земи като фактор за началото на църковно – националната борба. През XVIII и началото на XIX в. в резултат на проникването на просвещенските идеи за реформиране на църковните институциивъз основа на националния принцип и в съответствие с културните потребности на обществото, сред българите се създали условия за разграничаване от гърцизма. Пръв изразител на тези тенденции станал Паисий Хилендарски, който като възкресил спомена за някогашната Търновска патриаршия, посочил пътищата и целите на църковната борба. Неговите идеи били възприети от първите възрожденски просветители и предизвикали постепенно едно широко народно движение. Успоредно с движението за църковна самостоятелност и като негов светски паралел, се развивало и движението за национална просвета.
Предпоставките за църковната борба са от различно естество. Стопанските промени в българските земи през 20-те и 30-те години на XIX в. водят до икономическо замогване на редица български селища. Новата буржоазия натрупва имоти и капитали, придобива самочувствие. Едрите производители и търговци вземат участие в работата на общините, в църковните и училищните настоятелства. Увеличава се влиянието им не само сред българите, но и пред турската власт. Нараства ролята и влиянието на първите представители на българската интелигенция. Като цяло националното съзнание и самочувствие на българите нараства.
Начало на църковно – националното движение (30 – 40-те години на XIX в.). Първи опити за отстраняване на гръцките свещеници и замчната им с българи. Най – ранната проява на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство се явяват т.нар. врачански събития от 1824г. Като повод за негодуванието на българското населени послужил наложеният от местния гръцки епископ Методий извънреден църковен данък. По инициатива на влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев било съставено оплакване, в което врачанци настоявали за отстраняването на Методий и назначаванео на българина Гаврил Бистричанин. Три години по – късно обаче Д. Хаджитошев бил наклеветен в подстрекателство към бунт пред турските власти и бил посечен във Видин.
До подобни конфликти през 20-те и началото на 30-те години на XIX в. се стигнало и в други български градове като Скопие, Самоков, Стара Загора, Казанлък и Нова Загора. През 1825г в Скопие местния чорбаджия Хаджи Трайко настоява за отстраняването на гръцкия владика, което става чак през 1832г., а през 1827 – 1828г. в Скопие българското население поставя искане да бъде сменен гръцкия владика Ананий. През 1829г. населението на Самоков иска замяната на гръцкия владика с Неофит Рилски, но и техниоте действия завършили с неуспех – Патриаршията назначила за митрополит гърка Игнатий II.
Първите прояви на съпротива срещу гръцкото духовенство във Враца, Скопие, Самоков, Стара Загора за замяна на гръцките архиереи с бълагрски са неуспешни поради стихийния характер на движението, локалните и несъгласувани действия.
Промени в българското общество през първата половина на XIX в. През 30-те години на XIX в. стопанските промени в българското общество придобили необратим характер. Оформящата се буржоазна прослойка натрупала значителни парични суми и недвижими имоти. Повишила се ролята на заможните българи в общинските ръководства и църковните настоятелства. Видими резултати били постигнати и в развитието на просветата. Възрожденската интелигенция и даскалското съсловие заемали все по – осезаемо място в обществения живот. Създавали се реални условия за укрепване националното самосъзнание на българите.
Икономическото издигане на българите ги прави конкурентни на гръцките производители и търговци като нарушава досегашния им монопол в икономиката на Румелия. След създаването на независима гръцка държава през 1830г. те постепенно биват изтласквани от ключоеите позиции в икономическия живот на балканските провинции на Турция. Съперничеството на българи и гърци в икономиката, в градския живот и в църковните настоятелства става все по – остро. Нов подтика за това става конфликтът от началото на 30-те години между цариградския клир и духовенството в независимото гръцко кралство. През 1833г. е създадена автокефална гръцка църква, което създава прецедент за премахване на монопола на Цариградската патриаршия над православието на Балканите. Към края на 30-те години вече има всички предпоставки за разгръщане на широко движение срещу Гръцката патриаршия. Развитието на българското възрожденско общество позволява да се постави началото на силно, организирано движение за църковно – национална самостоятелност.
Хронологическите рамки на църковната борба са от края на 30-те години на XIX в. до учредяването на Българската екзархия през 1872г., като се разделят на два периода : първият от 1839г. до Кримската война, а вторият от 1856г. до възстановяването на самостоятелна Българска църква. Тези периоди съвпадат с провъзгласяването на два важни реформени акта на Високата порта – Гюлхански хатишериф и Хатихумаюна от 1856г.
На 22 октомври (3 ноември) 1839г. в присъствието на европейски дипломати тържествено бил провъзгласен Гюлхански хатишериф на султана Абдул Меджид. Този документ провъзгласява равноправие на всички поданници на империята, независимо от тяхното вероизповедание, гарантира неприкосновеност на живота, честта и имуществото им, справедливо разпределение и събиране на данъците и ликвидиране на произвола. Основните постановки на Хатишерифа създават условия за разгръщане на борбата за църковна независимост.
Както цялостното развитие на българското общество, така и програмите на българската църковна борба са съобразени с Хатишерифа и Хатихумаюна. Първата програма от средата на 40-те години не съдържа искания за самостоятелна църква, защото Хатишерифът от 1839г. не дава правни основания за това. След провъзгласяването на Хатихумаюна през февруари 1856г., който дава право на всяка народност на собствено представителство пред Високата порта, се ражда искането за самостоятелна българска църква, която ще представя българите пред султана.
Начало на организирана борба за самостоятелна Българска църква.
Начало на българо – гръцкия църковен спор са т.нар. Търновски събития от 1839 – 1840г., свързани с искането за смяната на търновския митрополит Панарет, тъй като той не прикривал омразата си към българите. Той наклеветява българите пред турските власти, обвинявайки ги в бунтовничество и корупция. Местните първенци не можели да приемат новия митрополит и започнали да действат за неговата смяна с българин. Българите от 16 епархии изготвили махзари (молби), в които се разкривали злоупотребите на Панарет и се настоявало на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели (1785 – 1848г.). През пролетта на 1839г. за Цариград била изпратена делегация, която трябвало да преговаря с Патриаршията. Служителите в Патриаршията обаче подкупват тримата български делегати и махзара не стига до Високата порта. Така за владика бил назначен гъркът Неофит Византиос, а Неофит Бозвели – за негов протосингел. Неуспехът на акцията не успокоява, а тласка българите към нови организирани действия и в други градове.
През 1840г. обаче отношенията между новия търновски митрополит Неофит Византиос и протиосингела Неофит Бозвели се изострят. Бозвели се отказал от поверения му пост и се оттегля в Лясковския манастир. По оплакване на Неофит Византиос (?) през март 1841г. Бозвели бил заточен в Хилендарския манастир.
През лятото на 1844г. Неофит Бозвели се завърнал от заточение и се установил в Цариград, където създал тесни връзки с българската колония. Намеренията му били да превърне столичния град в ръководен център на борбата срещу Патриаршията.
По това време в османската столица живеели и работели над 30 000 българи – едри и средни търговци, производители. Тук живеят и работят най – известните представители на българската интелигенция. На практика Цариград е градът с най – голям брой българите от всички български земи и най – големият български стопански и културен център. В столицата на империята исканията на българите привличат вниманието не само на турските власти, но и на европейските дипломати.
С особен авторитет сред влиятелните търговци се ползвал абаджийският еснаф от Галата. През септември 1844г. от негово име Неофит Бозвели и най – близкия му съмишленик Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски – 1812 – 1875г.) подават с помощта на Михаил Чайковски ( поляк на служба във френското посолство) два меморандума по църковния въпрос до Високата порта. Исканията се свеждат до: 1) в епархиите в българските земи населението да избира българските архиереи; 2) българите да откриват свои народни училища; 3) отваряне на българска църква в Цариград; 4) позволение да се издават свободно български вестници и книги в Цариград; 5) да се създадат смесени съдилища от българи и мюсюлмани, които да предпазват от интригите на гърците; 6) да се състави българска делегация от духовници и миряни, която да представя българските искания пред Високата порта.
Двата меморандума представят програмните искания на българите по църковния въпрос в началото на борбата за самостоятелна Българска църква. Тези искания на практика целят официалното признаване на българите като отделна народност в рамките на османската империя, различна от гръцката православна общност. Тази първа програма на църковно – национално движение за фактическа културно – религиозна автономия представлява съставна част от българското Възраждане.
В началото на 1845г. Неофит Бозвели е приет от великия везир и министър на външните работи Мехмед Али във връзка с меморандумите. Турското правителство се отнася благосклонно към исканията в меморандумите и решава да свика събрание на български представители от цялата страна. Пролетта на същата година Бозвели и И. Макариополски съставили прошения срещу Патриаршията и от името на свищовското и лясковското население.
В края на април и началото на май 1845г. се състояло събранието на представители от българските епархии. Възникнали колебания в по – голямата част от представителите. Тези от Русе, Шумен, Ниш и Самоков одобряват исканията, представителите на Видин се колебаят, а тези на Търново и Пловдив заемат страната на Патриаршията. Така събранието завършва неуспешно.
През юни 1845г. Н. Бозвели и И. Макариополски били официално упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представляват пред правителството и патриарха по верски въпроси. През лятото на същата година Бозвели представя ново прошение до Високата порта, в което излага положението на българите и вредното влияние на патриаршеското духовенство. Има и искане да се установят заплати за архиереите, за да се премахнат злоупотребите.
Тъй като активната дейност на Н. Бозвели и И. Макариополски притеснила Патриаршията, за да неутрализира двамата водачи, гръцкият патриарх Мелетий III през лятото на 1845г. предложил на Неофит да заеме митрополитски пост в Трапезунд. Бозвели отказал поста и на 29 юли 1845г. Бозвели и Макариополски били арестувани от Патриаршията и заточени в Света гора, където на 4 юни 1848г. Неофит починал. Архивът му е запазен от дякон Григорий, бъдещ Доростолочервенски митрополит.
Успоредно с дейността си около събранието в Цариград Неофит Бозвели продължавал да осъществява и активна пропаганда на българския църковен въпрос сред представителите на висшия политически елит в турската столица.
Цариград – център на църковно – националното движение. След заточването на двамата водачи цариградските българи съсредоточават своето внимание върху издействането на разрешение за построяване на българска църква в Цариград. Големи заслуги за това имат Александър Екзарх (1810 – 1891г.), първомайсторът на абаджийският еснаф Никола Сапунов и внукът на Софроний Врачански – Стефан Богориди.
През 1848г. Иван Богоров започва да издава първия български седмичен вестник – “Цариградски вестни”, а в патриаршеската печатница се издават книги на български език. Създава се и училище за български духовници.
През август 1849г. с помощта на Стефан Богориди ( 1775/1780 – август 1859г.) , който бил висш турски чиновник, както и близък приятел и сътрудник на султаните Махмуд II и Абдул Меджид, е издействан ферман за откриване на бълагрския храм “ Св. Стефан” в Цариград. За първи път българите са споменати като отделен народ – “булгармилет”. Мястото за храма е подарено от Стефан Богориди, а самият храм е тържествено осветен на 9 октомври 1849г. Когато църквата била завършена и тържествено осветена, българите образували и своя църковна община, в която влизали първите цариградски търговци - Тъпчилещови, Гешови, Гаврил Кръстевич, Моравенов, Чалъколу и по един представител на отделните еснафи. В работата на църковното настоятелство активно участвал и Георги Раковски.
Начало на масово движение за замяна на гръцките владици с български. Успехите на българската колония в Цариград съдействало за разрастване на църковното движение в цялата страна. Нови надигания срещу гръцките владици имало в Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско. В конфликта с патриаршията се намесила и емиграцията от Влашко, Молдова, Сърбия и Южна Русия, но избухването на Кримската война довело до временно затихване на българо – гръцката разпра.
Първи реакции на великите сили. В борбата срещу Патриаршията Бозвели се възползвал и от помощта на западноевропейските представители в Османската империя, които имали своите мотиви, за да симпатизират на българските искания. През 1849г. под влияние на тесните връзки, установени от Неофит Бозвели и Ил. Макариополскис с френски дипломатически представители, Франция препоръчва на Високата порта проект за реформи, в който се предлага създаване на самостоятелната Българска църква. Но в Цариград не обърнали внимание на френската инициатива.
Друга страна, която имала пряко отношение към проблема, била Русия. Още през 18в. руската политика на Балканите се опирала изцяло на постулата за единство на православието, което да се осъществява под егидата на Вселенската патриаршия. В следствие на това Патриаршията се превърнала в основен инструмент за разпространение на руското влияние в Османската империя.
Европейските велики сили с изключение на Русия не възприемат спора като религиозен, а оценяват политическото му значение. Като цяло те се отнасят с одобрение към българскте искания за църковна самостоятелност. Междувременно под английски и френски натиск през 1850 и 1851г. се признава съществуването на протестантски и католически милети в Османската империя. Единствено Русия се противопоставя на българската църковна борба, защото се опасява от отслабването на единството на православните християни и влиянието на Патриаршията на Балканите. Руската дипломация защитава Патриаршията и прави всичко за да предотврати разцеплението в православната църква. Това поведение показва на българите двойствения характер на руската политика на Балканите.
През 40-те години в Източния църковен въпрос се намесила и Англия. Английската дипломация, ръководена от Стратфорд Канинг, се стремяла да улесни настаняването на протестантски мисии в българските земи, започнало към средата на 30-те години. За тази цел в началото на 40-те години Канинг принудил султана да отмени закона, който предвиждал смърт за всеки мюсюлманин, променил вярата си.
Намесата на европейските сили довело до интернационализираянето на българо – гръцкия църковен спор. Църковно – националното движение след Кримската война и учредяването на Българската екзархия. След приключването на войната движението на българите се разраства с още по – голяма сила. За това допринася и наложеният от великите сили на султан Абдул Меджид нов реформен акт – Хатихумаюн, издаден на 18 февруари 1856г. В него се прокламира продължаването на реформите в империята, между които обещанието да се гарантира правото на всяка етническа и религиозна общност да има свое самостоятелно представителство в Цариград. Хатихумаюнът дава нов тласък на борбата на българите за самостоятелна църква.
В новите искания от края на 50-те години, подкрепени от представители от цялата страна за първи път открито се иска възстановяване на самостоятелна българска църква. Църковната борба се разширява във всички български краища. Започват открити сблъсъци в Пловдив, Хасково, Враца, Ловеч, Самоков, Битоля, Охрид.
Амбициите на султана да модернизира Османската империя разпалили отново българо – гръцкия църковен конфликт. След втория реформен акт в империята - Хатихумаюна - през 1856г. упълномощени от българската община в Цариград поставят на султана искания за български църковни и светски представители пред Високата порта, отделни съдилища за българи с изборни съдии, български подуправител и в областите с българско население. В началото на 1857г. в Цариград пристигат представители на различни български общини (около 40 души). Заедно с цариградските българи се подават 60 прошения до Високата порта с искания за самостоятелна църква и представителство пред Високата порта.
С тази програма Цариградската българска община поставя открито въпроса за църковна автономия и за относително административна самостоятленост в рамките на империята. Водеща фигура е Иларион Макариополски, който през 1850г. се завръща от заточение, а на 5 октомври 1858г. е ръкоположен за епископ (Макариополски) и предстоятел на българската църква “Св. Стефан”. Членове на общината са видни цариградски българи с обществен авторитет : д-р Ст. Чомаков, Петко Славейкое, Тодор Бурмов, Гаврил Кръстевич и др.
В периода октомври 1858 – 16 февруари 1860г. по настояване на Високата порта се провежда събор на Цариградската патриаршия по българския въпрос, в който взели участие и трима българи. След многомесечени безплодни дискусии съборът отхвърля българските искания.
Дейността на българското представителство в Цариград оказало влияние и върху хода на църковната борба в цялата страна. Започнали открити сблъсъци в Пловдив, Хасково, Враца, Пловдив, Самоков, Битоля, Охрид, Велес, Прилеп, Скопие и др.Практически в края на 50-те години на XIX в. всички бълагрски общини се включили в спора с Гръцката патриаршия. Особено ожесточени форми придобил този спор в Търновско и Пловдивско, където българите се противопоставили открито на българските владици. Пловдивскичт владика например забранил използването на българския език в църквите и града.Пловдивчани се оплакали на патриарха, но той отказал да удовлетвори молбата им. Така на 20 декември 1859г. се стига до сбиване между българи и гърци в пловдивската църква “Св. Богородица” за правото службата да се води и на български език.
Едни от основните дейци в борбата срещу гърцизма в Македония били братя Миладинови. От 1852г. Константин и Димитър повели открита борба за въвеждане на българския език в българските училища и църкви. По време на Кримската война Димитър Миладинов бил поканен да уреди в Кукуш българско училище. Така Димитър поел класното училище, а неговия близък приятел и Жинзифов – взаимното.
През 1860г. българската община предложила на братя Миладинови да обиколят Македония и да съберат помощи за изграждането на българската сърква “Св. Стефан” в Цариград. Братятя обиколили цяла Македония, като едновременно с това извършвали и просветителска дейност, организирали народа и събирали народни умиротворения и стари книги.
Нов етап в църковното движение – Великденска акция на 3 април 1860г. Цариградските българи, които са начело на борбата усещат всенародната подкрепа, както и мълчаливата подкрепа от страна на Портата и се решават на открит сблъсък. Под ръководството на Иларион Макариополски на 3 април 1860г. била организирана т.нар. Великденска акция. По време на службата Иларион Макариополски не споменава името на цариградския патриарх, като го заменя с това на султана. Според църковните канони това означавало фактическо отделяне на българите от Цариградската патриаршия.
Примерът на цариградските българи е последван повсеместно в цялата страна. Една след друга общините сеотказват от гръцките си духовници и признават единствено Иларион Макариополски за свой църковен глава. През 1860г. са подадени многобройни молби от българските общини до Високата порта за признаване на самостоятелна Българска църква. Митрополитите Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки и Гедеон Софийски се отказват от Патриаршията и се присъединяват към Българската църква. Гръцката патриаршия се опитала да сплаши водачите на църковното движение и отлъчила през февруари 1861г. Иларион и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тримата владици били заточени.
Позиция на великите сили към българския църковен въпрос. Най – активно в гръцко – българските отношения и след Кримската война се намесвала руската дипломация, която продължавала да се придържа към идеята за единство на християните в Турция. След Кримската война обаче, когато католическата и протестантската пропаганда засилвата своята активност в българските земи, в руското политическо и обществено мнение постепенно се налага мисълта за компромисно решаване на проблема. Големи заслуги в това отношение има генерал Николай Игнатиев, който през 1864г. пристига в Цариград като посланник на Русия. Пред страха да загуби своето влияние сред българите Петербург подкрепя отделянето им от върховенството на Цариградската патриаршия в резултат на компромис между тях.
След Кримската война активизира своята дейност католическата пропаганда, покровителствана от Франция и Австрия. Тя постига значителни успехи сред българите, а униатското движение, ръководено от Драган Цанков и Йосиф Соколски, става реалност в църковната борба. Целта на френската дипломация била, като разгаря противоречията между българите и Патриаршията, да разчиства терен за униатството, което се проявявало не толкова като религиозно движение, колкото като политическа реакция срещу гръцката неотстъпчивост. Но от средата на 60-те години френската и австрийската дипломация променили своята позиция и застанали на българска страна.
Първоначалната недалновидност на Русия е използвана умело от западните велики сили, като особено активна е Англия. В началото тя залага на протестантската пропаганда, покровителства мисии и мисионери, които се появяват в по – големите български селища. През 1863г. в Цариград е открито американското училище Роберт колеж, с финансовата помощ на протестанти. Дипломацията на Великобритания бързо се ориентирала и след Великденската акция тя настоява пред турското правителство за удовлетворявания на българските искания.
Когато се говори за развитието на новобългарския език, трабва да се има предвид, че утвърждаването на литературният език на много европейски нации става с превода на Библията. Първият пълен превод на Библията на български език е осъществен от американските протестантски мисионери през 1871г. В превода участват д-р Алберт Лонг, д-р Елиас Ригс, българинът – протестант Христодул Сечанов и най – важният участник, Петко Р. Славейков. Преводът е направен на основата на източно – българският диалект и окончателно го налага като литературен език. Първият канонизиран от българската църква превод на Библията се издава през 1925г.
Течения сред участниците в църковната борба. Първата, най – силна и влиятелна група в църковното движение е тази на “младите”или партията на националното действие. Нейни водачи били д-р Стоян Чомаков, Иларион Макариополски, Петко Славейков, Тодор Икономов. Тя отхвърлила категорично както тезата за единството, така и прозелитичните домогвания. Националната партия се ползвала с подкрепата на цялата нация, на общините, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Силно влияние върху нейните схващания оказвала екзалтираната патриотична позиция на Г. Раковски.
Втората група е на умереното действие. Тя застъпва тезата, че българския въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разривът с Патриаршията. По същество това течение отразява компромиса между българските домогвания и руската политика и представлява русофилската партия в църковното - национално движение. Начело на “умерените” стоят проруски настроените български дейци, като Н. Геров, Т. Бурмов, Александър Екзарх.
Третата група, наречена “старите” (туркофили), е представена от Гаврил Кръстевич, Никола Михайловски, братя Тъпчилещови, Никола Минчооглу. Те също са за независима българска църква, но смятат, че целта трябва да се постигне чрез умерени, легални действия, които да покажат на Високата порта, че срещу верноподаничеството българите имат право на компенсация.
Четвъртата група е на западняците. Те смятали, че българския въпрос може да се реши най – удачно със съдействието на Запада (униятите на Франция и Австро – Унгария, протестантите на Англия и САЩ). В тактическо отношение те са привърженици на прозелитичното действие. В тези среди има много противоречиви настроения. Само малка част от тях били искрени привърженици на католицизма или протестанството. Повечето смятали, че чрез унията може да се упражни ефикасен натиск върху руската и патриаршеската неотстъпчивост и да се ускори църковната независимост.
Създаване на българската Униатска църква. Първият опит за уния е направен в Кукуш и Дойран през 1859г. Като използвали острите протичеоречия на местните общини с гръцкия владика, католическите мисионери успели да привлекат няколкостотин българи, които отправили искане до папата да ги приеме в лоното на римската църква, но като се запази източният обред и българският език на богослужението.
Кукушкият успех накарал мисионерите и водачите на унията да преминат към действия в цялата страна. На 18 декември 1860г. около 120 българи, начело с Драган Цанков подписали от името на 3 000 свои сънародници акт за преминаване под духовната власт на римската църква. След акцията на 18 декември били създадени няколко униатски общини в Одрин, Пловдив, Кукуш, Битоля, София, Казанлък и други градове, които през 1860г. успели да привлекат около 1 500 привърженици. Начело на българската униатската цъкрва папата ръкоположил през март 1861 г. Йосиф Соколски. Униатската църква била официално призната от султана.
Първите успехи на унията в България предизвикали големи надежди сред европейския католически свят. Френската дипломация, без да се меси пряко, подпомагала движението с всички средства - в Париж бил създаден “Комитет за подкрепа на българската уния”. В Италия е открите подписка за нейното финансиране. През 60-те години на Запад били издадени няколко книги, посветени на България. В Цариград бил учреден координационенн комитет по въпросите на унията, начело с апостолическия викарий Брюнони, който имал за задача да ръководи непосредствено униатското движение в България.
Създаденото с помощта на Франция униатско движение е по – скоро политическа игра на Драган Цанков, предназначена да направи Русия и Патриаршията по – отстъпчиви, отколкото сериозно намерение за приемане на католицизма. Създаването на униатска църква хвърля в такава тревога руското посолство в Цариград, че то си позволява нещо немислимо – през юни 1861г по инициатива на руското посолство и с помощта на П. Р. Славейков се организира отвличането на нейният предстоятел Йосиф Соколски с руски кораб в Одеса.
Развитие на църковната борба. След акцията на 3 април и прогонването на гръцките владици в началото на 60-те години движението временно утихнало. То било спряно от гръцкото противодействие, от двуличната позиция на Високата порта, в която се отразявал натискът на великите сили. През 1861г. владиците - бунтовници Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки били заточени. Цариградското представителство било разпуснато. Вниманието на бълагрските дейци било отклонено от започналото униатско движение.
През февруари 1861г. Цариградската патриаршия съставила проект от 15 точки за решаването на българския въпрос. В отговор на патриаршеските действия, към средата на 1861г. в Цариград се събират представители на около 30 български общини. Те, заедно с цариградските българи, образуват постоянно представителство. Подадени са прошения до Високата порта. Проектът на Патриаршията е отхвърлен, поради антибългарската му насоченост.
Българите поели инициативата в разрешаването на българо – гръцкия спор в свои ръце. През юли 1861г. на великия везир Али паша са представени 8 искания за решаване на българския църковен въпрос, представляващи компромисно решение. Искането е препратено на Патриаршията. При това положение през 1862 – 1863г. въпросът бил пренесе в безплодните дискусии на гръцко – българска комисия.
В последствие през 1864г. Високата порта поискала от патриарх Софроний решаване на българския църковен въпрос. Свикан е нов църковен събор на Патриаршията с участието на четирима български представители. 8-те искания на бълагрите от 1861г. са отхвърлени от събора.
В тази обстановка се обнародва компромисния проект на новоизбрания патриарх Григорий VI от май 1867г., изработен със съдействието на генерал Игнатиев. В него се предвижда създаване на полуавтономна Българска църква, наречена Екзархия, с диоцези между Дунав и Стара планина, починена на Цариградската патриаршия. Българските представители обаче и този път отхвърлили патриаршеските проекти, като настоявали да се зачитат историческите и етническите права на българската нация. Това окончателно показалона Високата порта, че друго решение няма да бъде възможно.
През октомври 1868г. Високата порта представя два проекта за решаване на българския църковен въпрос чрез създаването на самостоятелна Българска църква. В отговор на това през 1869г. Гръцката патриаршия иска свикванео на Вселенски православен събор за решаването на българския църковен въпрос. Така февруари 1869г. Високата порта свикава българо – гръцка комисия за решаване на българския църковен въпрос. Комисията се ръководи от великия везир Али паша. За основа на разискванията на турското правителство предслага проектите от 1868г. Български представители са Г. Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георги Стоянович. Работата на комисията продължава до юни и завършва без успех.
Създаване на Българската екзархия. През 1869г. цариградската община представила поредните си прошения пред Високата порта. Позицията на турското правителство в българо – гръцкия църковен спор е от особена важност. В последна сметка то именно решава спора в полза на българите. Неговата политика се определя от желанието да се засили противоречието между двете общности, а също и да се намали руското влияние на Балканите. Въздействие върху него имат и въстанието на о-в Крит от 1866г., дейността на ТБЦК с Букурещ, преминаването на четитте на П. Хитов и Ф. Тотю от 1867г и тази на Х. Димитър и Стефан Караджа от 1868г. Революционното раздвижване на българската емиграция кара Високата порта да успокои духовете, като задоволи част от българските национални искания.
В отговор на 28 февруари 1870г.султан Абдул Азис издава ферман за самостоятелна Българска църква под названието Българска Екзархия. Българската църква става независима едва през 1953г., когато се възстановява българската патриаршия. Ферманът за Екзархията не само отделя българите като самостоятелен милет в империята, но и очертава, макар първоначално и в по – малки граници, територията на българската народност. Член 10 на фермана определя и духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обема 15 епархии: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и 20 села, разположени между Варна и Кюстенджа), Сливенски санджак (без Анхиало и Месембрия), Созополска каза, Пловдивска епархия (без Пловдив с изключение на махала “Св. Богородица”, Станимака и 9 села и 4 манастира, включително Бачковския). За останалите области със смесено население се предвиждало да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине.
След издаването на фермана борбата между българите и Цариградската патриаршия избухва с нова сила. Висшият гръцки клир се противопоставил категорично на отделянето на българите в самостоятелна църква. Започнало грубо и безцеремонно преследване на екзархистите в смесените македонски епархии. Патриархът заплашил, че ще свика събор и ще обяви отцепниците за схизматици. Българите обаче, които решавали не толкова един църковен, колкото един националнополитически въпрос, не се уплашили от гръцките интриги и нападки. Те не се поддали и на апелите за помирение, а се заловили незабавно да изградят в съответствие с фермана Българската екзархия.
През март 1870г. се създава 15-членен Привременен съвет за изработване на проектоустав на Българската екзархия и организиране на църковно – народен събор.
Учредяването на Екзархията и организирането на църковно – народен събор през 1871г в Цариград за избора на Екзарх продължава десетина месеца. Това време е нужно, за да се изработи внимателно устава на първата бълагрска общонационална институция. Заседанията на първия български църковно – народен събор за изработване на Устава на Българската екзархия започнали на 23 февруари 1871 и завършили на 24 юли. В заседанията участват 11 духовници и 39 светски лица. Уставът е одобрен на 14 май и е представен на Високата порта за утвърждаване.
Екзархийския устав определил основните начала, върху които трябвало да бъде уредена Българската църква. Тези начала предвиждали съборно управление и изборност на управителните църковни органи. В началото на 1872г. били избрани и първите митрополити на Екзархията.
Решаваща роля за развитието на българския църковен въпрос изиграла т.нар. “Богоявленска” акция в Цариград. На 6 януари 1872г. на празника Богоявление, по настояване на цариградските еснафи Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски организирали тържествена служба в българската църква, въпреки обещанието от 1864г. да не се служи в него. Цариградската патриаршия отлъчва водилите службата и на 21 януари 1872 ги заточва.
След “Богоявленската” акция започват масови акции на цариградските българи в защита на заточените владици. Църквата “Св. Стефан” е метохът са обгърнати в черен плат, а на великия везир е предадена протестна подписка. По решение на турското правителство владиците са върнати от заточение.
На 11 февруари 1872г. турското правителство дава разрешение да се проведе избор за глава на Бълагрската църква. Така, в съответствие с устава, на 16 февруари 1872г. за пръв български екзарх бил избран видинския митрополит Антим I (1816 – 1888г.). Истинския водач на Българската църква Иларион Макариополски бил отстранен от поста, който логиката на обществената борба естествено му отреждала, поради позицията на Високата порта, внушена и от великите сили, които не искали да имат работа с такава ярка, предана на нацията влиятелна личност.
Създаването на Българската екзархия предизвиква бурна реакция от страна на Патриаршията. На 16 септември 1872г. на патриаршески събор българската Екзархия е обявена за схизматична (схизмата е снета едва 1945г.). Оттук нататък вече борбата била пренесена в смесените епархии на Македония.
През 1874г. съгласно фермана в Скопско и Охридско било проведено допитване до народа. Установило се, че в Скопска епархия от 8698християнски къщи само 567 пожелали да останат под властта на Гръцката патриаршия, а останалите 8131 изказали желание да минат под духовното ведомство на Българската екзархия. В град Охрид и околността му пък само 139 души поискали да бъдат патриаршисти, а 9387 фамилии категорично се обявили за Екзархията. В резултат на плебисцита турското правителство издало берати за назначаване на владици в двете епархии – диоцезите на Екзархията били оформени окончателно. Така завършила борбата на българите за национално – духовна и културна еманципация.
Църковно – националната борба и завършване процеса на оформяне на българската нация. Създаването на Българската екзархия е едно от най – крупните събития в новата българска история, плод на всенародно движение, в което участвала цялата нация. В резултат на продължителните и организирани борби за духовно обособяване след близо пет века българите били признати като самостоятлен народ. В общи линии това признание съответствало на историческите права на българската нация. Ферманът и проведените плебисцити включили под властта на Екзархията почти всички български земи от Дунавска България, Тракия и Македония. Българската екзархия е първата международно призната национална институция, изиграла изключителна роля в новата българска.
Заключение. Възстановяването на църковната самостоятелност представлява голям успехза българите. Това е единственото движение на българите, завършило с успех без чужда помощ. Победата в църковното движение води до официалното признаване на българите като народ (милет) и на техните основни етнически принципи в рамките на Османската империя и с това на практика завършва процеса на оформяне на българската възрожденска нация. Екзархията става първата национална институция на българите от времето след падането им под османска власт. Църковната борба укрепва националното самосъзнание и на българите и самочувствието им. Основната причина за победата на църковната борба е масовото участие на целия български народ, ръководено от представителите на едрата и средна буржоазия и интелигенцията, намиращи се в Цариград, подкрепян и от българските колонии в чужбина. Така движението за новобългарска просвета и борбата за самостоятелна църква водят до създаването на българската нация.Натрупаният опит и нарасналото обществено влияние на възрожденската буржоазия се оказват необходими условия за осъществяването на българската националноосвободителна револщция.
До Освобождението Българската екзархия се намира в период на устройване. Нейната същинска дейност и значение се проявяват след Освобождението, когато тя се превръща в духовен център на разпокъсаната след Берлинския конгрес българска нация.
