Увод. Българското възраждане се характеризира с три основни масови движения - освен движението за новобългарска просвета, борбата за църковна самостоятелност, важно място в историята заема и национално – освободителното движение на българите в края на XVIII и през XIX в.
В края на XVIII в. се провели две руско – турски войни. Първата (1768 – 1774г.) завършила с подписването на мирен договор в с. Кючук Кайнарджа на 21 юли 1774г. Град Крим в обявен за независим от Османската империя и минава под руско покровителство, разширяват се границите на Русия по Северното Черноморие, руските кораби получават правото да преминават безпрепятствено през Проливите, а руските поданици – да се ползват с режима на капитулациите, валиден за западните държави. Дунавските княжества Влашко и Молдова получават вутрешна автономия и преминават под руско покровителство. Русия получава право да се застъпва за християнските поданици на Османската империя.
Втората руско – турска война (1787 – 1791г.) се провела с участието на Австрия. Завършва с мирен договор, подписан в Яш на 29 декември 1791г. (по нов стил 10 януари 1792г.). С него се потвръждава присъединяването на Крим и Грузия към Русия и привилегиите на руските поданици и търговци по Кючуккайнарджийския договор.
В края на 70-те и началото на 80-те години започват първите действия на кърджалиите в Румелия. Размириците се разширяват през 90-те години, като големи райони на Румелия преминават под тяхна власт. Най – активният период на кърджалийството е между 1800 – 1812г. когато голям кърджалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията – ислямизиран бълагрин), извършва поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без особен успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават.
През 1804г. български първенци от северозападните ни земи изпратили Иван Замбин от Враца и Атанас Некович от Тетевен на дипломатическа мисия в Петербург. Тя имала за цел да издейства покровителството на Русия и да установи връзки с руските управляващи среди.
През 1806г. започва поредната руско – турска война, която завършва с мирен договор, подписан на 16 май 1816г. в Букурещ. По договора Русия получава част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са и привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по – нататъшното освободително движение на сръбския народ.
През 1810г. букурещките българи начело със Софроний Врачански отправили молба към руското командване за свормирането на самостоятелни български доброволчески отряди. Така през 1811г. в Букурещ се създава Българска земска войска в състав около 2000 – 2500 души, която участва в сраженията при Тутракан, Силистра и Русенско. През същата година Софроний изготвил и молба до руското командване за автономия на България в рамките на Руската империя. Това била първата политическа програма на българската емиграция за национално освобождение.
Българите участвали и в руско – турските войни и в националноосвободителните движения на съседните балкански държави – Гърция и Сърбия. По време на Първото сръбско въстание (1804 – 1806г.) били изградени отряди, комадвани от българи – Хайдут Велко, Кондъо войвода и др. Подобно на тях много българи се включили и във въстанието на гърците от 1821 – 1829г. – българинът хаджи Христо става генерал в състава на гръцката конница.
През 1828 – 1829г. започнала нова руско – турска война, предизвикана от сложната обстановка, създадена на Балканите във връзка с гръцкото националноосвободително въстание (1821 – 1829г.). След разгрома на турския флот при Наварин султан Махмуд II призовава към “джихад” (свещена война) срещу Русия. Войната започва през април 1828г. На дунавския военен театър през октомври руските войски превземат Варна. През 1829г. под ръководството на И. И. Дибич (наречен по – късно Забалкански) е превзета Силистра, обсаден е Шумен и е преминат Балкана. На 8 август капитулира Одрин – последната турска крепост по пътя към Цариград. По искане на султана на 2 септември е подписан Одринският мирен договор. Според него на Русия се дава устието на река Дунав и цялото грузинско крайбрежие, призната е автономията на Дунавските княжества и на Сърбия. Гърция също получава автономия, а през февруари 1830г. – и пълна независимост. По условието на договора християнските поданици на Османската империя могат да се изселят от нея в период на 18 месеца. Българите не са споменати изобщо в договора.
През пролетта на 1828г. във връзка със започналата руско – турска война сред българските изселници във Влашко и Молдова се създават доброволчески отряди. Техни организатори са Георги Мамарчев (1786 – 1846г.), Панайот Фокиано, Милко Петрович, кап. Живко, кап. Алекси и др.
През пролетта на 1828г. се активизират букурещките българи. През юли техни представители начело с Александър Некович (племенник на Атанас Некович) се опитват да се срещнат с руския император Николай I, който по това време се намира в руския лагер при Шумен. Намерението на представителите е да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция. Николай I иначе не приема делегацията, а подготвеният меморандум не е разгледан. По това време сред българите от Сливенско започват силно брожение, което може да прерасне във въстание. Руските власти обаче не го подкрепят. В края на войната руските войски дори пристъпват към разоръжаване на българските доброволчески чети. По този начин става ясно, че руската политика през първата половина на XIX в. все още не предвижда политическото освобождение на българите.
През 1828 – 1830 по условието за изселване на поданици на Османската империя и под влияние на руската пропаганда (по специалнa програмa от 1828г. за привличане на български заселници) след изтеглянето на руските войски от Балкана започва голям изселнически поток от българските земи към Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Броят на изселниците е около 130 – 140 000 души. Емиграцията на такива големи маси влияят негативно върху развитието на възрожденските процеси в българските земи.
През пролетта на 1830г. в края на войната кап. Г. Мамарчев успява да създаде голям въоръжен отряд от въстаници в Сливенско. Планира се поход към Търново, обявяване на независимостта на България и развитие на въстанието. Руското командване не подкрепя идеята и арестува кап. Г. Мамарчев, а отрядът е разпуснат.
През 1830 – 1831г. се създава проект на видни букурещки българи - Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов, д-р Никола Пиколо и др. – за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех. Идеята не се реализира.
През 30-те и 40-те години се засилили противоречията между египетския паша Мехмед Али и султан Махмуд II. Започнал военен конфликт между Османската империя и Египет, в който западните държави отказали помощ на Турция. Тогава тя се обърнала за помощ към Русия, която се отзовала и подкрепила Османската империя. Така през 1833г. между Русия и Османската империя се сключва Ункяр – Искелесийски договор за вечен мир, дружба и отбранителен съюз. Този договор е важна победа за Русия и засилва нейното влияние в Османската империя и в Близкия Изток.
През 1835г. била организирана т.нар Велчова завера, която имала два бунтовнически центъра – Силистра (кап. Георги Мамарчев) и Търново (Велчо Атанасов – Джамджията, Никола Гайтанджиев, Иванаки Йончов, отец Сергий, Димитър Софиянлията, учителят Андон Никопит, Стоянчо Ахтаря, хаджи Йордан Брадата и др.). Организира се поход, овладяване на Търново и обявяване на общобългарско въстание, като се разчита на намесата на Русия. Това бил първият опит за въстание, ръководен от заможната българска буржоазия. Заверата е предадена от еленския чорбаджия Йордан Кисъов, ръководителите са арестувани, а голяма част от тях са и обесени. Неуспехът е обусловен и от неблагоприятната външна обстановка, свързана с подобряване на отношенията между Русия и Османската империя, изразена в сключването на Ункяр – Искелесийския договор.
В периода 1833 – 1850г. започнали масови селски въстания в Северозападна България. За тези събития имало две основни причини – неуспехът на турската поземлена реформа от 1832 – 1834г. и намесата на Сърбия, която обещавала помощ на българите, ако те въстанели. На 6 април 1841г. избухва въстание в Нишко, породено от нежеланието на местните турски първенци да изпълняват реформите, заложени в Гюлханския хатишериф. Въстаниците правят опит да получат международна подкрепа, като изпращат обръщения към Сърбия и Франция. Въстанието било потушено особено жестоко, в следствие на което в Западна Европа била разгърната кампания срещу турските зверства.
Браилските бунтове от 1841 – 1843г. представлявали първите опити за организиране на въстания от страна на емиграцията и осъществяването на връзки с освободителните движения на останалите балкански народи. Първият бунт от юли 1841г. е подготвен във връзка с въстанието в Нишко и планираните въстания на гърците в Епир и Тесалия. Образувана е чета от 300 души начело с кап. Татич и Васил Хадживълков. Бунтът е потушен от местните власти. При втория опит за бунт от февруари 1842г. Г. Раковски планира да създаде емигрантска революционна организация и въоръжен отряд от 1000 души. Междувременно са установени контакти с Атина и Епир.
Заговорниците за арестувани след намеса на руската дипломация. Раковски е заловен и осъден на смърт. Третият опит за бунт от есента 1843г. отново се проваля поради разкрития. Ръководителите Андрей Дешев, Васил Хадживълкович и Никола Филиповски са арестувани и осъдени на затвор.
В периода май – юли 1850г. избухва масово селско въстание във Видинско, Белградчишко, Кулско, Ломско, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край. През май въстаническите отряди се опитват да блокират Видин, обсаждат Белоградчишката крепост, образуват въстанически лагери. През юли представителите на Високата порта преговарят с въстаниците, което води до разпускане на въстаническите лагери. На 3 август делегация от въстаналите райони излага в Цариград исканията си. Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна полуавтономна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, акто бълагрите имат възможност да получават земя.
До Кримската война въоръжените борби за политическо освобождение имали стихиен характер. Те се проявявали като спонтанни актове на самозащита или като действия, предизвикани от чужда намеса. Лишени от политическа идеология, от единна ръководна концепция и от сериозно подготвен ръководител, тези движения били обречени на на неуспех.
Българите и Кримската война. Кримската война – причини, ход, Парижки мирен договор от 1856г.
През 1853г. избухва Кримската война, която се води между Русия и коалиция от Турция, Англия, Франция и Сардинското кралство за влияние в Османската империя и в Близкия Изток. В средата на XIX в. противопоставянето между Русия, от една страна, и Англия и Франция, от друга, е вече ясно изразено. Във връзка с избухналия спор между православната и католическата църква за покровителството на “Светите места” в Палестина през февруари 1853г. император Николай I изпраща в Цариград извънредна мисия, начело с княз А. С. Меншиков с ултимативното искане “Светите места” и православните поданици на империята да бъдат поставени по руско покровителство. Турското правителство, подкрепено от Англия и Франция, отхвъpля ултиматума. Русия окупира Дунавските княжества Влахия и Молдова. В Черно море влиза англо – френска ескадра. Султанът иска руските войски да се оттеглят от княжествата и обявяват война на Русия. През 1854г. англо – френски флот навлиза в Черно море, стоварва голям десант във Варна, блокира руския флот в Севастопол, а Одеса е подложена н обстрел. През септември 1854г. руските войски се оттеглят от Дунавските княжества и войната се пренася на руска територия. Главната руска военноморска база – Севастопол – е обсадена. Отбраната и продължава 340 дни. През септември 1855г. руснаците се изтеглят от крепостта. Падането на Севастополската крепост показва слабостта на Рисия и военнотехническата й изостаналост от западните държави. Парижкият мирен договор е сключен на 30 март 1856г. Съгласно договор, Черно море е обявено за неутрално и Русия и Османската империя нямат право да поддържат там военни флоти и военни арсенали. Русия предава на Молдова устието на р. Дунав и южната част на Бесарабия. Провъзгласена е свобода на плаването по р. Дунав. Плаването по реката трябва да бъде под контрола на международна комисия. Всички държави се задължават да не се намесват във вътрешните работи на Османската империя и гарантират автономията на Дунавските княжества и на Сърбия в рамките на Османската империя. Парижкият договор отслабва позициите на Русия по Източния въпрос. През 1870 – 1871г. като използва кризата, породена от френско – пруската война, Русия постига премахването на клаузите, ограничаващи нейния черноморски флот и арсенали.
На 18 февруари 1856г. султан Абдул Меджид I обявява нов реформен акт – т.нар. Хатихумаюн (”щастливо писмо”); султанска наредба по най – важните държавни въпроси. Той е споменат в Парижкия мирен договор 1856г. и по този начин придобива характер на международно задължение. Хатихумаюнът повтаря основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещава нови реформи. Прокламират се равните възможности между мюсюлмани и немюсюлмани при заемане на държавни длъжности, в съдилищата, при прием в гражданските и военни учебни заведения. Хатихумаюнът предоставя право на всяка християнска обшност да се обръща пряко към правителството със свои искания. Новият реформен акт създава условия за по – бързото навлизане на капиталистическите отношения в икономиката, като стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, дава тласък на светската култура и образование. С настъпването на Източната криза (1875 – 1878г.) реформите са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята е установен реакционен режим.
Кримската война активизирала българите - на 1 май 1853г. цариградските българи подали прошение до руското правителство, в което се иска предоставяне на автономен статут на българските земи по подобие на Влашко и Молдова. По това време – пролетта на 1853г. – било създадено т.нар. “Тайно общество” за подготовка на въстание в българските земи. Това фактически представлявала първата тайна революционна организация в национален мащаб. Нейни ръководители били Георги Раковски и калоферецът Иван Бацов. Дейни членове са Павел Чалъков, Павел Грамадов, Цоко Каблешков. За кратко време се образуват тайни общества в Шумен, Габроео, Търново, Русе, Свищов, Враца, Видин. Готови за действие са около 3600 души, разделени в няколко отряда. Целта на организацията е да подготви въстание на българите, съчетано с очакваното навлизане на руските войски на Балканите. През лятото на 1855г. Иван Бацов се среща с руски дипломати в Сърбия и Румъния въ връзка с дейността на “Тайното общество”. Предлага помощ от около 1600 въоръжени българи.
Началото на политическото движение на българската емиграция е свързано с Кримската война - през август 1853г. след окупацията на Влашко и Молдова от руската армия влиятелни български търговци от Букурещ, Галац и Браила – Иван Селимински, Евлоги Георгиев, Михаил Авромович, архимандрит Максим Райкович – пращат молба до руския император Николай I за автономия на българите.
Тук трябва да се отбележи и създаването на Българска Епитропия (още Българско средоточно попечителство) в Букурещ през втората половина на 1853г. В нея влизат заможни български търговци – Константин Чокан, Евлоги Георгиев, учените Иван Бакалоглу, Никифор Мустаков, д-р Петър Берон. Целта е набиране на доброволци за участие във войната срещу Турция, оказване на материална помощ, поддържане на връзки с руското командване.
При същите условия и със същите задачи по време на войната заможни българи в Русия (Васил Априлов, Никола Палаузов, Никола Тошков, братя Тошкович и др.) създават на 2 февруари 1854г.и Одеското българско настоятелство. Целите му се изразяват в набиране на български доброволци, поддържа връзка с руското командване, оказва му разнузавателна помощ. Никола Палаузов е привлечен от руското командване за координатор с българската емиграция. Натоварен е от княз Горчаков да установи контакт с Епитропията в Букурещ. През пролетта на 1854г. Никола Палаузов издал нова “Записка за България” с предложение за организиране на Български комитет към Главната квартира на руската армия и подготовка на въстание в българските земи. Одеското българско настоятелство през това време пропагандирало българската кауза в Петербург и Москва. По същото време (пролетта на 1854г.) Средоточното попечителство и Одеското бълагрско настоятелство организирали доброволчески отряд от около 4000 души под командването на сръбския генерал Салос. Така се стигнало до създаването на първите политически организации на българската емиграция в Русия и Влашко. Положили се и основите на политичерските връзки между емигрантската буржоазия и Русия.
Уставът на Настоятелството е одобрен официално от руското правителство и Синода на руската православна църква едва през 1858г. и определя Настоятелството като дружество за частна благотворителност. Въпреки това Одеското настоятелство се ангажира често с политическа дейност и подпомага освободителните борби на българската емиграция.
На 12 май 1856г. се организирало въстание във Видинско под ръководството на Димитър Петрович, т. нар Димитракиева буна. Събралите се въстаници се насочват към Белоградчик, но са разпръснати от турска войска. В края на юли и началото на август 1856г. отново имало опит за въстание в Търновско под ръководството на Никола Филиповски (капитан дядо Никола).
Така се стига до създаването на първите политически организации на българската емиграция във Влашко и Русия. Полагат се и основите на политическите връзки между емигрантската буржоазия и Русия.
Начало на организирано националноосвободително движение. Живот и дейност на Г. С. Раковски. Икономически и обществено политически промени в българските земи след Кримската война. Кримската война въздейства положително върху икономическото развитие на българските земи. Турските, английските и френски войски се нуждаят от много доставки. Българите стават едни от основните снабдители с храни и облекла за тези армии и мнозина от тях се замогват. Последвалите реформи в Османската империя и икономическото издигане на бълагрската буржоазия води до решаването на въпроса за българска църква и слага началото на борбите за политическо освобождение.
След Кримската война Цариград (частично Букурещ и Одеса) се оформил като център на едрата българска буржоазия, разчитаща на еволюционното развитие, на просвещение и постепенно решаване на политическата еманципация на българите. Цариград остава основен център на борбата за самостоятелна църква и след извоюването на Екзархията – водещ център в просветното и културното движение на българите.
По това време Румъния и частично Сърбия се обособили като център на ревоплюционната емиграция, привърженичка на революционните действия и въоръжената борба – четнически действия, масово въоръжено въстание – за постигане на политическа независимост.
Г. С. Раковски (април 1821 – октомври 1867г.). Кратки биографични данни.
Началото на организираното националноосвободително движение през 50 – 60-те години на XIX в. е свързано с името и делото на Георги Стойков Раковски. Раковски е роден през 1821г. в град Котел – селище с будно национално съзнание, дало на българското Възраждане плеяда дейци и мислители. В политическата дейност на Раковски се очертават два периода – първият от 1841 до Кримската война, и вторият – след войната до неговата смърт през 1867г.
През първия период Раковски няма ясно изразени възгледи относно българското освободително движение. Това е времето на бурно и противоречиво формиране на бъдещия водач на революцията. Той е израснал в Котел, учил при Райно Попович в Карлово, след това в Цариград. През лятото на 1841г. се отправил към Браила, за да се включи в подготвяния от емиграцията бунт, но преди да се установи в града, Първият браилски бунт се провалил. Раковски не се отказал от започнатото дело и изготвил нов план за организиране на въстание в България. За кратко време той успял да привлече съмишленици в Галац и Браила.
През фвевруари 1842г.обаче румънската полиция разкрила заговора и арестувала Раковски. Благодарение на това, че той пребивавал в Браила с гръцки паспорт, успял да емигрира за две години в Марсилия. Когато се завърнал в Котел се намесил в разприте между котленските еснафи и чорбаджии и наклеветен пред турските власти бил арестуван и хвърлен за три години в цариградски затвор, но постигнал след това положението на крупен търговец. Участвал е и в борбите на българите през 40-те години в Цариград за самостоятелна българска църква.
По време на Кримската война Раковски участвал в изграждането на “Тайни общества”, които имали за цел да подпомогнат руското настъпление и да организират българското участие във войната. “Тайни общества” били създаден в Цариград, Видин, Русе, Шумен, Търново и други градове.
В края на 1853г. Г. С. Раковски бил назначен за главен преводач на щаба на турската Дунавска армия. Скоро обаче бил обвинен в шпионаж, задържан и отправен под стража към Цариград. По пътя той успял да избяга. В началото на 1854г. Раковски обикалял с малка чета Източна Стара планина. След разпускането на четата той се установил тайно в Котел, където написал поемата си “Горски пътник”. Скоро след това се прехвърлил отвъд Дунава.
След Кримската война 1856 – 1857г. Г. Раковски се установява в Нови Сад (Австрия), където с помощта на д-р Данило Медакович издава вестник “Българска дневница”. Вестникът води активна пропаганда по църковния въпрос и политическите проблеми на българите. Раковски отпечатва и първият си самостоятелен печатен труд - поемата “Предвестник Горскаго пътника”, в който развива идеята за подобряване на положението на българите чрез задълбочаване на реформите в Османската империя. През април 1857г. Раковски завършва третата редакция на поемата “Горски пътник”, в която поставя ударението върху въоръжената борба на българите за политическо освобождение. Поемата възпява хайдутството и е предпоставка за развитието на идеята на Г. Раковски за четническото движение. Но през октомври 1857г. вестникът е спрян от австрийските власти и на 4 ноември Раковски е арестуван, а на 9 ноември е експулсиран от Австрия.
Дейност на Г. С. Раковски в Одеса (1858 – 1860г.)
След края на Кримската война Г. Раковски започва да оформя идеите и плановете си за освобождение на България. След кратък престой в Молдова, през 1858г. Раковски се установява в Одеса, където изготвя първия си план за освобождение на България. В този план залягат основните идеи и насоки за развитие на националноосвободителното движение пред следващите десетилетия. Планът предвижда създаване на “Тайна канцелария” като ръководен център на борбата, дипломатическа дейност пред Великите сили (Русия и Франция) и съседните балкански страни, пропагандна работа вътре в страната, внасяне на оръжие и барут. В определен ден въстанието трябва да избухне в цяла България, Стара планина трябва да стане основна база на въстанието и там да се създаде “Временно правление”. Крайната цел е “да ся реши и наша бъдущност и ми да живееми под равноправност и под наши народни закони.”
В бъдещото въстание е трябвало да участват всички българи -–както разказва Раковски – богатите с парите си, учените със своите трудове и всички заедно с цената на живота си. С този план се преодолява стихийността и локалната ограниченост на освободителните борби и постепенно се преминава към организирано революционно движение, ръководено от единен център и обединяващо усилията на цялата нация. По същото време план за освобождението на България подготвя и българският емигрант Иван Кишелски.
През същата 1858г. Раковски развива и активна книжовна дейност в Одеса – “Показалец”(програма за етнографски проучвания); “Изступлений дервиш или въсточний въпрос” (оценка на положението на Османската империя и политиката на великите сили); “Ключ болгарского язика” (езикова студия); “Неколико речи о Асеню Первому” (историческа студия ) и други.
Дейност на Г. С. Раковски в Белград. През 1860г. Г. С. Раковски се установява в Белград във връска с изострените отношения между Сърбия и Османската империя. Издава в. “Дунавски лебед”(септември 1860 – декември 1861г.), който е първи революционен вестник на българската емиграция. Първоначално вестникът се занимава с най – вече с проблемите на църковната борба, държи умерен тон към турското правителство, поради което е допуснат от турската цензура за разпространение в империята. Част от материалите се печатат на френски език, с което стават достъпни за европейската публика. От пролетта на 1861г. засилва революционната си пропаганда и влиянието си сред българската младеж.
През 1861г. във връзка с кризата в отношенията между Сърбия и Турция Раковски изготвя своя втори план за освобождение на България, в който доразвива и конкретизира идеите от първия план. Според новия план, бъдещото въстание в България трябва да се осъществи съгласувано с действията на Сърбия срещу Турция. Доброволчески отряд от 1000 души ще вървят по билото на Стара планина, като надигнат населението на масово въстание. От Влашко е трябвало да бъдат прехвърлени предварително подготвени чети на българските емигранти. Според Раковски общият брой на въстаниците трябвало да стигне около 500 000 души. При Търново отрядът трябва да координира действията си с предварително изграден в старопрестолния град местен комитет, да освободи Търново и да провъзгласи възстановяването на българската държава. Начело на цялата акция трабва да застане едно Привременно правителство, чийто устав е разработен през 1862г. Що се отнася до начина на воюване с турците, той трябвало да бъде с “хайдушки горски боюве”. Тази тактика и името на движението – четническо.
През пролетта на 1862г. Раковски създава “Привременно българско началство” като политически ръководен център на революционната борба. През юни е изработен и неговият “Статут”. В началството влизали д-р Рашко петров, Димитър Павлович, Сава Йованович, Иван Касабов, Иван Грудов. Събрани са значителни суми за Първата българска легия. На 1 август 1862г. Раковски пише Позив към младите българи да се записват доброволци за Българската легия.
След като планът бил готов, Раковски влязъл в контакти със сръбското правителство и успял да постигне разрешение за сформирането на български отряд. На призивите му се отзовали 500 - 600 доброволци, между които Стефан Караджа, Васил Левски, Цеко Войвода, Иван Кършовски, Иван Кулин, които през лятото на 1862г. сформирали Първата българска легия. Сред събралите се млади българи има и учащи от Одеса, Виена, Белград, Букурещ, прославени войводи и бивши хайдути, бъдещи организатори на националната революция.
Оформя се и втори въоръжен отряд от български доброволци под командването на войводата Илъо Марков в Крагуевац. В периода 5 - 7 юни Българската легия участвала в боевете срещу турския гарнизон в Белградската крепост, но през септември отношенията между Сърбия и Турция се подобрили и на 7 септември 1862г. Българската легия била разпусната.
Успоредно с подготовката на легията пре лятото на 1862г. се организирало и въстание в Търновско, начело на което застава изпратеният от Раковски хаджи Ставри Койнов. Въстанието е известно още като Хаджиставрева буна. По време на белградските сражения хаджи Ставри излязъл със 70 души в Балкана, но неговата чета скоро била разпръсната, като повечето от въстаниците били изпратени на заточение.
Дипломатическа дейност на Г. С. Раковски в Атина и Цетина през 1863г. След Белградската несполука, Раковски продължавал да вярва, че балканските народи трябва да се борят заедно срещу Османската империя. Натоварен с дипломатическа мисия от сръбското правителство, той се заема с нов прилив на енергия да работи за обединяването на балканските народи. С тази цел през пролетта на 1863г. се озовава в Атина, където полага усилия да псечели гръцките власти за създаване на общ християнски същз срещу Турция. Но неговата мисия срещнала отново съпротивата на балканския национализъм и завършила без успех. Със същата задача той пътува и до Черна гора – Цетина.
Дипломатическата дейност на Раковски в следващите години в Гърция, Черна гора и Румъния води до разочарованието му от политиката на балканските държави. У Раковски се формира убеждението, че българите трябва да разчитат на собствените си сили.
Дейност на Г. С. Раковски в Букурещ (1863 – 1867г.) През есента на 1863г. Раковски се установява във Влашко, където с изключение на няколко кратки пътувания до Русия, остава од края на живота си. Тук прави последен опит за балканско единодействие, но този път с румънските политици. Сближава се с княз Александър Куза и с министър – председателя Когълничану. С тяхно съдействие и с помощта на българската емиграция започва да създава в. “Бъдущност” и скоро се намесва в политическата криза, предизвикана от надигането на опозицията срещу Куза. Поради това той се сблъсква с дейците на Добродетелната дружина, които подкрепяли чокойската олигархия. Изолиран от българската консервативна емиграция, останал без средства, той е принуден да спре “Бъдущност” и да направи последен опит за издаване на политически вестник. Но новият вестник “Бранител” не можал да издържи и няколко броя. Тогава през 1865г. той отпечатва първия и единствен брой на отдавна замисленото от него списание за литература и изкуство, за история и древност – “Българска старина”.
През февруари 1866г. в Букурещ е извършен преврат срещу Куза. Раковски се опасява от новата власт и за известно време се укрива в Русия, където се опитва да закупи оръжие за бъдещите въоръжени акции. Когато Влашко и Молдова се обединили в единна румънска държава, а румънски крал става принц Карл Хоенцолерн, Раковски се завръща в Букурещ. Междувременно отношенията между Високата порта и Букурещ се влошили, на Дунава били струпани турски войски.
Така в края на 1866г. под ръководството на Г. Раковски в Румъния е създадено Върховно българско тайно гражданско началство. Върховното началство се състои от 7 души - председател – Г. С. Раковски, подпредседател Рафаил Атанасов, съветници Панайот Хитов, Илъо Марков и Филип Тотю. Около него се събират и други известни хъшове като Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Иван Кършовски, Христо Македонски и др.
Третият план на Раковски, разработенна 1 януари 1867г. в Букурещ е наречен “Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”. Според него освобождението трябва да стане чрез всенародно въоръжено въстание, ръководено от единно Върховно началство, с формиране на български чети в Румъния и Сърбия. “Привременният закон” се превръща в платформа на четничеството в бълагрското революционно движение. Този план е върхът на тактиката, според която освобождението на българите трябва да стане чрез проникване на чети в страната, сформирани в съседните балкански страни. Макар Раковски да предвижда известна пропаганда и подготовка вътре в страната, основната част от въстаниците трабва да дойдат отвън.
По този начин Раковски изтъква на преден план самостоятелното революционно действие вместо комбинираните усилия на балканските страни. В края на живота си той стига до издеята за самостоятелност и независимост на българската революция. Но тези негови прозрения остават като завет за бъдещите дейци, тъй като на 9 октомври 1867г. тежко болен от туберколоза, Раковски умира.
Заслугите на Раковски за развитието на революционното движение на българите са огромни. Той е първият идеолог на организираното националноосвободително движение. В основата на различните мупланове стои идеята за въоръжено въстание, съчетано с действията на революционни чети, организирани в съседните балкански държави. Цялостната дейност по организацията на въстанието се съсредоточава в един ръководен център. Раковски не отрича помощта на съседните балкански държави, но с течение на времето акцентът върху самостоятелната подготовка във вътрешността на страната и на българската емиграция се засилва. Негова е и идеята за борбата за политическото освобождение да се впрегнат силите на всички социални прослойки на българския народ. Едновременно с това Раковски, добър познавач на Източния въпрос отдава голяма значение на придобиване на подкрепата на великите сили и най – вече на Русия и Франция. С дейността си Раковски подготвя цяло поколение революционни дейци, което след неговата смърт пристъпва към непосредственото осъществяване на националноосвободителната революция в България.
Идейни течения и политически групировски сред българската емиграция през 50-те и 60-те години на XIX в. Добродетелна дружина, Одеско българско настоятелство.
Успоредно с дейността на Г. Раковски през 60-те години се раздвижва и българската емигрантска буржоазия във Влашко, Южна Русия и Цариград, която наред с участието си в културното възраждане и църковните борби, започва да се приобщава и към политическите движения за национално освобождение. През 1862г. Епитропията в Букурещ се преименува на Добродетелна дружина (“Комитет на старите”), която заедно с Одеското българско настоятелство, разгърнала широка благотворителна дейност в помощ на бълагрската просвета и църква. Начело на Добродетелната дружина застават богатите търговци Христо и Евлоги Георгиеви, Хр. Мустаков, Г. Николопуло, д-р П. Протич, митрополит Панарет Рашев, д-р Н. Василиади.
През втората половина на 60-те години на XIX в. положението на Османската империя се променя. През 1866г. Влашко и Молдова се обединяват. През същата година на о-в Крит избухва въстание. Сърбия подновява антитурската си пропаганда и отново пристъпва към подготовка на война с Турция. Австро – пруската война от 1866г. от своя страна води до появата на нова велика сила – обединена Германия и двуединната Австро – Унгария. Всички тези събития разклащат основите на закрепеното с Парижкия мирен договор статукво, не само на Балканите, но и в Европа. Създават се благоприятни условия за активизиране на руската политика на Балканите и на освободителните борби на подвластните на Високата порта християнски народи. Това неминуемо се отразява на дейността на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство.
През 1867г. руският посланник в Цариград граф Игнатиев лансира план за създаване на “Югославянско царство” със Сърбия. С него се предвижда да се намали влиянието на западните сили и да се усили руското влияние върху балканските народи. Към този план се присъединяват Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина, които през януари разработват “Програма за политическите отношения на сърбо – българите или на тяхното сърдечно отношение”. Предвижда се създаване на федеративна държава, наречена Българо – Сърбия или Сърбо – България.. Във връзка с този план се изпращат четите на П. Хитов (април – май) и Ф. Тотю (май – август) и през септември 1867г. започва сформирането на Втората българска легия в Белград. Към Артилерийската школа е открито военно училище за български доброволци. Общият брой надхвърля 200 души. Издръжката е поета от руското правителство.
В рамките на външнополитическия си курс за издигане като обединител на балканските славяни през 1866 – 1868г. Сърбия се стреми да образува балкански съюз, като подписва договори с Черна гора, Гърция и Румъния и желае да привлече и българите на своя странаПланът на граф Игнатиев завършва с неуспех поради окончателния отказ на сръбското правителство да се присъедини към него. Легията се разпуска, планът на Добродетелната дружина завършва с неуспех.
Постепенно Добродетелната дружина прекратява политическата си дейност и се ориентира към културно – просветна дейност. Единствената й по – сериозно проява е през март 1869г., когато изпраща до конфедерацията на великите сили в Париж по Критския въпрос мемоар до султан Абдул Азис с предложение за българо – турска дуалистична държава.
До Освобождението представителите на Добродетелната дружина остават изолирани от политическите инициативи на емиграцията и едва събитията около Априлското въстание и Руско – турската война ги раздвижват отново. Одеското настоятелство продължава връзката си с революционната емиграция в Румъния, подкрепя различните инициативи на БРЦК и Гюргевския комитет, сближава се с групата на “младите”, начело с Каравелов и Левски. В навечерието на Освободителната война Одеското настоятелство разгръща широка пропагандна кампания в подкрепа на българскат акауза и допринася съществено за създаването на Българското опълчение.
Таен български централен комитет (ТБЦК).
През май 1866г. след преговори с новите румънски власти и подписването на акт за “Свещена коалиция между румънците и българите” се основава Таен български централен комитет (ТБЦК), начело с Иван Касабов. Целите на комитета са изложени в “Основно законоположение на народните тайни комитети” и предвиждат “освобождението на отечеството с кой да е начин и средство, т.е. възстановяване на Българското царство самостоятелно, под зависиост от Портата или чрез конфедерация със съседни народи”. ТБЦК не изключва и действия за подготовка на въоръжено въстание. В ТБЦК съжителстват две крила – умерено (П. Кисимов, И. Грудов, И. Адженов) и радикално (И.Касабов, К.Цанков), които търсят различни пътища към освобождението на България.
Умереното крило смята, че българите могат да се освободят с помощта на великите сили и съседните балкански държави и като придобият първоначални автономия в рамките на Османската империя. Тези възгледи се изразяват и в мемоарите на ТБЦК. Радикалното крило вижда освобождението чрез въоръжено въстание, подготвено от широка нелегална мрежа от комитети в България, Румъния, Сърбия и Южна Русия. Важно значение има идеята на комитета за вътрешна организация. Българското въстание се разглежда като част от една по – мащабна въоръжена акция срещу Високата порта, в която ще бъдат ангажирани всички християнски народи на Балканите.
Започва изграждане на комитети в Румъния, Русия и в българските земи – Търново, Шумен, Свищов, Русе и други селища. В емигрантския печат започва шумна революционна пропаганда. Тук се крие и значението на ТБЦК, а именно че привлича вниманието на българите към национално – освободителната идея със своята тайнственост и позивите си. Именно от дейността на ТБЦК се ражда и понятието “комита”.
През лятото на 1866г. румънското правителство прекратява помощта и дейността на комитета замира. През декември същата година, с помощта на Одеското българско настоятелство ТБЦК (Пандели Кисимов) издава брошурата “България пред Европа” на български и френски език. Целта й е да привлече вниманието на западната дипломация към положението на българите. През 1867г. е изготвен и мемоар до султан Абдул Азис за дуалистична българо – турска държава, който предизвиква шумни дискусии.
Със специални допълнения мемоарът е изпратен и до руския император Александър II, френския император Наполеон III, пруския крал, пруския канцлер Ото фон Бисмарк и до редакциите на влиятелни Европейски с молба за съдействие за разрешаването на бълагрския въпрос. В тези мемоари ТБЦК критикува политиката на Европа към българите и заявява, че е по – добре Европа да подтикне Високата порта да предостави автономия на бълагрите, вместо те да се дигнат на въоръжено въстание. Мемоарът иска султанът да провъзгласи автономия на българите в рамките на реформираната Османска империя. България трябвало да се отдели като отделна конституционна държава със свое народно събрание, правителство, войска, съдилища, самостоятелна църква, общинско самоуправление, свобода на печата и личността, веротърпимост и други демократични свободи. Този проект е съобразен отново с руската политика спрямо Османската империя. Но проекта става причина за критика към Добродетелната дружина от страна на революционната емиграция.
Освен, че привличат вниманието на Високата порта и чуждата дипломация, прокламациите, брошурите и мемоарите на Тайния комитет имат силен ефект сред българското население и допринасят за политическото им активизиране. Вътрешните разногласия и липсата на материални средства водят до саморазпадането на ТБЦК през1868г.
След смъртта на Раковски, разпадането на ТБЦК и неуспехите на предприетите от Добродетелната дружина начинания идейното противоборство сред теченията в българската емиграция се изостря. В края на 60-те години привържениците на двете движениа се конфронтират най – вече около дуалистичната формула, издигната от Добродетелната дружина като възможен вариант за решаване на българския въпрос. Преимуществата на дуализма хората около ТБЦК и Добродетелната дружина виждат най – вече в мирните средства, чрез които можело да се стигне до създаването на дуалистична българо – турска държава, при това без да се засягат чувствително интересите на големите европейски сили и без да се предизвикват сериозни сътресения вътре в страната. Идеите на ТБЦК и Добродетелната дружина за дуалистична държава с Турция не представляват предателство спрямо интересите на българите. През периода 1867 – 1869г. българите все още не са признати за отделен милет в империята, не са извоювали своя самостоятелна църква. Следователно евентуална автономия на българите в двуединна турска монархия би ги обособила като отделен народ, с фиксирани територии, със свое автономно управление. Веднъж постигната автономията може да бъде етап към окончателната независимост.
ТБЦК осъществява прехода от Раковски към БРЦК. По – активните членове на ТБЦК се превръщат в основното ядро на всички по – нататъшни политически формирования сред българската емиграция.
След разпадането на ТБЦК в Букурещ през юни 1868г. Иван Касабов, Димитър Ценович, Константин Чокан, Спиро Константинов и други образуват “Българско общество” като наследник на ТБЦК. Печатен орган на “Българско общество” е в. “Народност”. Прекратява съществуването си в началото на 1869г. В началото на 1869г. се основава и групата “Млада България”. И двете организации имат краткотраен живот, но чрез тях се осъществяват връзките между кадрите на революционната емиграция в Румъния.
След разпадането на ТБЦК и разтурянето на Втората българска легия част от емигрантските дейци решили да подготвят чета, която да предизвика въстание в България.
В периода 6 – 18 юли 1868г. четата (125 души) на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се прехвърлили на българския бряг на Дунав и се отправили към Стара планина. Подготвена е с материална помощ на “Българско общество”. Четата носи “Прокламация” на Иван Касабов от “Привременно правителство в Балкана”, с която се призовават българите да последват четата. По същото време Иван Касабов отправя Адрес до посланиците на великите сили в Цариград, с който се иска намеса на Европа за създаване на независима България. Отправен е и мемоар до султана, с който се предупреждава, че ако не се предостави независимост на българите, народът ще се вдигне на въстание. Последвали тежки сражения, при едно от които Стефан Караджа попаднал в ръцете на турците. Останалата част от чеатата продължила похода към Балкана, но на 18 юли е района на Бузлуджа оцелелите четници били обкръжени от редовната войска. В битката загинали почти всички, включително и Хаджи Димитър.
Български комитет в Белград под ръководството на Любен Каравелов. През 1867г. Любен Каравелов (1834 – 1879г.) заминава за Белград като кореспондент на в. “Голос”. В очакване на сръбско – турския конфликт през 1867г. и под влияние на Раковски и на четническите движения, подбудени от букурещката емиграция, той основава през май – юни в сръбската столица Български комитет, в състав 12 души. Това е организация, която изцяло споделя четническата тактика и крои планове за подготовка на въстание в България чрез изпращане в страната на чети на сръбска територия. Изработен е и устав от 17 точки. На 1 юни 1867г. Л. Каравелов издава в Белград “Прокламация към българския народ”, с която го призовава да се вдигне на оръжие. Много скоро неговите начинания в сръбската столица са прекъснати. Той е изгонен от княжеството и в началото на 1868г. се установява в Нови Сад (Австрия).
Оформяне на три движения в националноосвободителното движение. През 60-те години на XIX в. в България окончателно се оформят главните обществени групировки и идейни течения в националноосвободителната идеология. Общественият живот по това време намирал израз в в две главни направления – в движението за културно – духовно обособяване на нацията и политическите борби за нейното политическо осовобождение. Тези две направления естествено разделяли дейците на просветители черковници и на политици революционери. Но това разделение е само условно, тъй като и в едното, и в другото течение се срещали и реформисти и революционери. Главният проблем, който определял обществените позиции на различните партии и дейци, бил освобождението на България. Всички дейци, обединени от тази идея, били участници в националноосвободителната революция, независимо от това дали работели в областта на просветата или в политическите и обществени организации.
При това положение през 60-те години на XIXв. се оформят две главни направления: на т.нар. “стари” и “млади”, но в съвременната историография не се употребяват често. Вместо това деление в литературата се споменават три течения – консерватори, либерали и революционни демократи. При това деление обаче трудно може да се каже аргументирано кой е привърженик на консерватизма в политическата идея за освобождението на България, кой е либерал и кой е революционер – демократ. Липсата на ясно очертани социални групи, граници и интереси, честите промени в стратегията и тактиката на освободителната борба, преминаването на личностите от една към друга групировка водят до трудности по подобни определения. Ето защо, по – удачно е да се използват названията, които самите възрожденски политици си дават - “млади” и “стари”.
“Старите” се състоят от членовете и привържениците на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, докато към “младите” се причисляват съмишлениците на Раковски ТБЦК. “Старите” са за по – умерени методи в борбата, не са склонни да подкрепят рисковани и некоординирани въоръжени акции, не се включват активно в революционна пропаганда, твърде често следват руската политика, привържениците са на политиката на реформи и компромиси за постигане на българското освобождение. “Младите” са настроени по – решително, привърженици са на решителни действия срещу турската държава, те са главните организатори и участници в двете легии, в сформиращите се чети, готови са за бунтове и участват в подготовката на двете въстания от 1875 и 1876г. Въпреки различията между двете групи сериозни противоречия между тях няма. Често “старите” финансират начинания на “младите”, а хора от едната група преминават в другата и обратно. Ето защо делението на различните групи или течения в националноосвободителното движение е условно. Всички участници в него се борят за освобождението, като има различия само в пътя за неговото извоюване.
Постепенно Цариград, Букурещ и Одеса се превръщат в центрове на българското общество. В края на 60-те и началото на 70-те години вниманието на всички българи е съсредоточено в Цариград, където се решава въпросът за самостоятелността на българската църква. Цариградските българи по принцип са привърженици на реформите, особено след успеха на борбата за самостоятелна българска църква. Въпреки, че в Одеса и Букурещ също има богати търговци, създали свои организации, тяхното влияние не може да се съпоставя с това на българската колония в Цариград,
Един от главните проблеми на българското националноосвободителното движение е този, че едрата буржоазия не оглавява освободителната борба. Като цяло буржоазията вътре в страната през 60-те и 70-те години се включва активно в просветното движение и църковната борба и не намира много време, сили и пари за националноосвободителното движение. Движението остава в ръцете на част от интелигенцията и хора, произлизащи от дребната и средна буржоазия. Българското национално-освободително движение не постига целта си самостоятелно. България в крайна сметка е освободена от външна сила в резултат на една война.
Заключение. Има съществена разлика в развитието на политическите борби на българите от първата половина на XIX в.и периода след Кримската война. На мястото на неорганизирани акции като политическата дейност на Софроний Врачански, различните бунтове и местни въстания, опити за съзаклятия и чети, се появяват първите опити за организиране на освободителната борба - Г. С. Раковски и неговите планове и четническа тактика. Съществен принос има дейността на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Тайният комитет с неговата идея за въстание в страната е нова крачка в развитието на националноосвободителната идеология. На този ранен етап, когато българите се чувстват все още слаби, всички планове за освобождението на българите се свързват и обвързват с действия на Русия или на някои от балканските държави.
През втория етап на национално – освободителното движение се появили първите организации, предвиждащи цялостното освобождение на България, създали се първи планове за общонационална въоръжена съпротива. За първи път българският въпрос бил поставен пред Великите сили. Голяма роля в това отношение изиграл Г. С. Раковски. Неговите планове и организации имали важно значение с оглед по – нататъшното развитие на българското революционно движение. С тях се слагало началото на националноосвободително движение, оглавено от единен общобългарски революционен център, полагали се основите на т.нар. четническа тактика като първи етап от организираната борба. Със своите замисли, проекти и действия Раковски възпитал цяло поколение от революционни дейци и патриоти, които превръщали делото на националното движение в своя житейска мисия.
