Увод. Руско-турската освободителна война от 1877-1878г. завършила с подписването на Берлинския договор (1/13 юли 1878г.). Договорът бил удар върху националните интереси на българския народ, тъй като разкъсвал територията, върху която той живеел на 5 части – Княжество България, Източна Румелия, Македония, Северна Добруджа и Ниш.
Берлинския договор определя за дълги години отношения между балканските държави в дух на съперничества, подозрения, конфликти и т.н. Всеки опит на Бългаария за обединение предизвиква напрежение в целия полуостров и криза в международните отношения, като пример за това може да бъде Съединението.
Още след подписването на Санстефанския мирен договор сред българското население започнало движение за осъществяване на националното единство в рамките на единна България. На първо време особено широк размах получила петиционната кампания – събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представителството на руското правителство и западните държави.
Първият въоръжен опит на българите за национално обединение след 1878г. било Кресненско-Разложкото въстание от есента на 1878г., което очертало основната цел на българската политика за години напред, а именно националното обединение. Макар и завършило с поражение, въстанието по своите цели, характер и резултати представлявало важен етап и продължение на българската националноосвободителна борба. Така през следващите десетия като основен проблем на българската външна политика и българите извън границите на свободна България се утвърдило обединението.
Съединението от 1885г. представлявало етап от националноосвободителното движение на българския народ. Така била изпълнена една част от българската национална програма – политическото и икономическото обединение на княжеството и Източна Румелия. Оставал проблемът “Македония”, Одринска и Беломорска Тракия, областите с българско население извън българската държава.
Българите в Македония и Одринско в края на XIX в. Положение на българите в Северна Добруджа и западните покрайнини. Според Берлинския договор Северна Добруджа преминавала към териториите на Румъния. Населението на този район по време на руско-турската война било около 150 - 165 000 души, от които според преброяване на Екзархията около ¾ били българи. В Северна Добруджа българите били лишени от политически права, насилствено бил наложен и румънският език. Започнали целенасочени процеси на румънизация и денационализация на българите, посредством разтурването на училищата им и прогонването на българските свещеници и учители.
Системна антибългарска политика се провеждала и към българите, населяващи западните покрайнини (Ниш, Пирот, Враня, Лесковац). Според Берлинския договор този район с площ около 11 000 кв. км и население близо 300 000 души, от които повечето българи, бил предаден на Сърбия. В западните покрайнини икономическият живот бил напълно занемарен , прилагали се репресии срещу населението и неговите религиозни водачи. Унищожавани били българските църкви и училища, задължителни били сръбските имена за селищата и новородените.
Отношението на България към проблемите на българите в Румъния и Сърбия било различно в сравнение с тези в европейските вилаети на Османската империя. Енергична политика в полза на българите в тези страни не можела да се води, тъй като българските малцинства там не били признати. В тези държави се водела по-силна или по-слаба политика на асимилация на българското малцинство. Една енергична намеса на България можела да влоши рязко отношенията с тези балкански съседи, а добрите отношения с тях били нужни при преследването на главната цел на българската външна политика – обединението с Македония и Одринска Тракия.
Сложните проблеми на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия.
За разлика от останалите балкански страни, където на българите не е признат статут на малцинство, в Османската империя те са индетифицирани от принадлежността си към Българската екзархия. Обединението на Македония и Одринска Тракия с княжеството е значително по-трудно от от Съединението с Източна Румелия. В Македония и Одринска Тракия не може да се повтори формулата на Съединението с Източна Румелия, защото българският етнически елемент не е толкова силен. Етническият състав на Македония и Одринска Тракия е много сложен. Според статистически изследвания на Васил Кънчов и Ст. Н. Шишков общият брой на населението на Македония (Санстефанска Македония с население 1 909 657 души, от които 1 178 800 българи – 61 %, Македония в началото на XX в. – 2 258 225 души, от които 1 181 336 българи – 52, 31 %) и Одринска Тракия (968 785 души, от които 410 407 българи – 42, 37 %) с 3 227 009 души, от които българите възлизат на 1 591 743 души (55, 21%). По данни на Екзархията в двете области има 1 459 792 българи християни, от които 1 051 936 екзархисти, останалите са привърженици на Гръцката патриаршия.
Едновременно с наличието на различни етнически групи, положението е усложнено и от принадлежността на населението (дори и етнически единно) към различни религии и църкви. Така например има българи – екзархисти и българи – патриаршисти. Към Цариградската патриаршия принадлежат и много от т.нар. власи. Обратното, сред мюсюлманите има турци, албанци, българо-мохамедани. Едновременно с това статистики се водят и по езиков принцип – например българите – патриаршисти, екзархисти и българо-мохамеданите говорят един и същи език. Трябва да се отчете и факта, че населението от различни етнически, езикови и религиозни групи не е разпределено равномерно във вилаетите. Така например в северната част от Македония преобладават българите, но в южната и по крайбрежието гърците. Единствено мюсюлманите (които обаче не са етнически единни – турци, българо-мохамедани и албанци) са разпръснати равномерно във всички области. Статистическите изследвания са много трудни и не отчитат цялата сложност на проблема. Всяка една от страните – България, Турция, Гърция, за някои области Сърбия, за т.нар. власи и Румъния, публикува свои статистики, в които се стреми с различни методи (по етнически, църковен, езиков принцип), а често и с фалшификации да докажат своите претенции за етническото надмощие и оттам и териториалните си претенции.
Ето защо ВМОРО поема по правилния път за автономия на Македония като етап на пътя към съединяването, а не директно присъединяване на България, което ще създаде редица външнополитически проблеми. За постигане на автономията има и легални пътища – член 23 от Берлинския договор може да стане основа за искане на реформи с крайна цел автономия. Предвидените по този член реформи се отнасят за цялото християнско население, а не само за българите.
С огледа на усложненото положение в Европейските вилаети на Турция Берлинския договор предвиждал в членовете си 23 и 62 провеждането на реформи в тези части на империята, които трябвало да засилят самоуправлението, да допуснат участието на християнския елемент в управлението и да изравнят гражданските и политическите права между различните религиозни общности. През август 1880г. след продължителни преговори една европейска комисия изработва проект за Закон за вилаетите на Европейска Турция. Той се базира на член 23 от Берлинския договор и взема за основа Органическия Устав на о-в Крит за автономия от 1868г. с подобрения. В крайна сметка законът за вилаетите не е ориложени от турското правителство.
Под натиска на Великите сили и на масовите националноосвободителни борби на българското население в началото на XX в., турското правителство решило да осъществи промени в областта на администрацията и финансите в Македония и Одринска Тракия. То обаче се сблъскало с упоритата съпротива на местните власти и за пореден път опитът за реформи в Европейска Турция завършил с неуспех.
Икономическото положение на българите в Македония и Одринска Тракия било също усложнено. Това се дължало както на влошеното състояние на турската държава, така и на увеличилия се брой на чифлиците, собственост предимно на турски земевладелци. В тях българските селяни се трудели като изполичари, ратаи, кесимджии, като по-голямата част от произведената продукция оставала за собствениците. Също така християните плащали и непосилни данъци, които най-често се събирали по системата на откупа.
След войната започнали да западат и заначтите, индустрията и търговията. Градската икономика била затруднена от навлизането на по-евтини западноевропейски стоки. Разоряването на дребните градски собственици се ускорило и от бавното навлизане на капитализма в турската промишленост. Този процес не обхванал градовете и всички региони. Възникналите промишлени предприятия с чужди капитали се оказали недостатъчни да заангажират освобождаващата се работна ръка от селското стопанство, занаятичийството, пропадащите манифактури и разорилите се бедни собственици от града и селото.
Основен проблем в Македония и Одринско било настаняването на турски бежанци (мухаджири), които постоянно извършвали грабежи и нападения над мирното население. Те се заселвали предимно из българските села и завземали земята на местните жители и прибирали реколтата. Огромни размери достига и разбойничеството. В Македония действали много разбойнически банди, които извършвали грабежи, убийства и т.н. Предприетите мерки от страна на Турция за предотвратяване на разбойничеството се оказали неуспешни.
С подписването на Берлинския договор се положило началото и на силно бежанско движение към България. Тези демографски промени в ущърб на българите се засилили след потушеното Кресненско-Разложко въстание в Македония. Нов тласък на това бежанско движение се дал от настаняването на мухаджири предимно в Одринския вилает. Допълнително Високата порта изкуствено засилвала присъствието на турския елемент с огледа да предотврати евентуално освободително движение.
При определянето и провеждането на българската политика към Македония и Одринска Тракия трябва да се има предвид влиянието на бежанците (и особено на македонската емиграция) и техните организации. Голяма част интелигенция от тези области и най-вече от Македония се прехвърлят в България. След първото поколение политици, родом от Мизия и Тракия, от началото на XX в. в българския политически живот навлизат и млади хора, родени в европейските вилаети на Турция. В българския политически живот като цяло влиянието на политици, общественици и офицери от Македония (най-вече) и Одринска Тракия е значително.
Дейността на Българската Екзархия. За запазване на националното самосъзнание на българите особено важна роля изиграла Българската Екзархия. Статутът на Екзархията според член 39 от Търновската конституция определял в църковно отношение, че Княжеството е “неразделна част от българската църковна област”. Екзархията била единствения легален представител на бълагрското население пред турската власт.
На 24 април 1877г. начело на Еказархията застанал екзарх Йосиф (Лазар Йовчев). Той бил роден в Калофер през 1840г. Там той завършил в местното училище, а след това учил във френския католически лицей в Цариград и накрая завършил образованието си в Парижката Сорбона, където изучавал във философско-литературния и правния факултет. През 1876г. той бил избран за Ловешки митрополит, а през 1877г. църковният събор в Цариград го определил за български екзарх.
Българското църковно дело в империята след руско-турската война (1877-1878г.) било в много лошо състояние. Владиците в Македония били повикани в Цариград, където под предлог, че разбунтували населението, били задържани от турските власти. След подписването на мирния договор Високата порта не разрешила да се върнат по местата си. Правата, които бълагрите в Македония и Одринско били получили след дълги борби, фактически сега им били отнети.
Търновската конституция е съобразена със специфичната роля, която играе Екзархията и затова тя остава в Цариград – княжеството и Източна Румелия са част от българската църковна общност. Екзархията се развива като българска религиозна и просветна институция след Освобождението, когато нейната дейност се разгръща с пълна сила. Екзархията е единствен представител на българите в Османската империя и става главният крепител на българската народност в Европейските вилаети и основен двигател на възрожденаският процес в Македония и Одринско. Тя действа с мирни средства, иска и оказва подкрепа на реформени акции и проекти. Екзархията получава от Княжеството силна подкрепа, включително и финансова за църковното и училищното дело.
По време на управлението на Стамболов били дадени първите четири владишки берати: Скопски и Охридски от 1890, Велешки и Неврокопски от 1894 , а по време на управлението на К. Стоилов били дадени оше три: Битолски, Дебърски и Струмишки през 1897г. Новите седем берати и изпращането на екзархийски наместници (без берати) в останалите епархии дават възможност за засилване на църковното и просветно дело в Македония. Особено голяма е ролята на Екзархията в утвърждаването на българските училища във вилаетите. Гимназиитте в Солун и Одрин стават огнища на родолюбие и ядро на младите българи от вилаетите. Екзархията действа в сложна обстановка, като трябва да се бори срещу силната гръцка пропаганда, подкрепяна от Гърция и Цариградската патриаршия и засилващата се сръбскла пропаганда в северните части на Македония (особено след назначаването през 1902г. на Фирмилиян за патриаршески владика в Скопска епархия).
Благодарение на активната дейност на Екзархията, българското население в Македония и Одринска Тракия успяло да извоюва общо 7 свои митрополити, 20 архиерейски наместници, 21 църковни общини, 1180 църкви, 89 параклиса, 43 манастира. Общият брой на българите-екзархисти достигнал 1 200 000 души от общо 1 600 000 българи.
Екзархията и учебното дело. Екзархията изиграла голяма роля при утвърждаването на българското училище в Македония и Одринско. За кратко време на територията на вилаетите се създала мрежа от гимназии. През 1890г. била създадена Солунската мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. Две години по-късно – през 1892г.- в Солун била отворена и Българската девическа гимназия “Св. Благовещение” с първа директорка Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов. С цел да се осигурят и необходимите кадри на българското население в Солун била открита и първата търговска гимназия. Главен просветен и културен център на българите в Тракия била Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, която отворила врати през 1891г. Скоро след това в Одрин се появила и девическа българска гимназия.
В градовете на Македония и Одринска Тракия се създала и мрежа от класни училища, броят на които до Балканската война достигнал 12. Някои от тях като например средните педагогически училища в Сяр и Скопие, подготвяли целенасочено учители за българските класни училища. Свещениците се обучавали в духовното училище в Прилеп, което в последствие се развило в Българска духовна семинария и се установила в Цариград.
Освен гимназиите и класните училища във вилаетите били открити и множество читалища, просветни дружества, неделни курсове, сказки, доклади, тратрални представления и др.
В периода 1878-1912г. дейността на Екзархията в Македония и Одринско изцяло е насочена към запазване на принадлежността към българската църква, просвета и култура. Дейността на Екзархията като основополагащ етап в развитието на българското националноосвободително движение, без който не било възможно създаването на ВМОРО. Преобладаващата част от революционните дейци получават образованието си в просветната мрежа на Екзархията.
Борбата на Цариградската патриаршия. Екзархията действала в сложна обстановка, като трябвало да се бори срещу силната гръцка пропаганда, подкрепяна от Гърция и от Цариградската патриаршия, и засилващата се сръбска пропаганда в северната част на Македония. Активната дейност на Цариградската патриаршия за запазване на влиянието й дала и своите резултати – част от българите останали в лоното на Патриаршията.
Гърция се опитвала да разпространи влиянието си в Европейска Турция главно чрез църквата и училищата, чрез разпространение на гръцкия език, икономически контакти и т.н. Така през 1894г. в Атина било създадено дружеството “Етники Етерия”, което отпускало значителни суми за пропагандни цели. Освен мирнатапропаганда, Гърция пристъпила и към въоръжена – четническа пропаганда. В свободна Гърция били сформирани гръцки чети – андарти, които навлизали в Македония, осъществявали грабежи и нападения, принуждавали цели села да се обяват за патриаршистки.
Сърбия също осъществявала два вида пропаганда: мирна и въоръжена. Мирната пропаганда се изразявала чрез дейността на създаденото през 1866г. в Белград дружество “Св. Сава”. Дружеството разполагало със стабилната финансова подкрепа на Сърбия. Поради активната съпротива на Бълагрската екзархия техните усилия пропаднали и те преминали към въоръжена пропаганда. Формирани чети в Сърбия извършвали нападения и убийства в Македония, тероризирали екзархийското българско население.
Освен гръцката и сръбската пропаганда, българските земи в началото на XX в. били подложени и на румънската пропаганда. В Букурещ била изработена теорията, че румънската държава била населдник и закрилник на населението, което било заварено от римските легиони и в последствие било латинизирано. Това били т. нар. куцовласи, били незначителен процент от населението на Македония, но това не пречело на правителството на Букурещ да настоява, че то било единствен изразител на техните интереси. Цариград признавал правото на Румъния да закриля куцовласите в културен и религиозен аспект, като това било с цел да се влошат отношенията между Румъния и България.
Паралелно с мирните средства за съпротива и дейността на Екзархията, българите от Македония и Одринска Тракия се насочили към въоръжената борба.
Развитие на националноосвободителното движение в краяв на в. XIX и началото на XX в.
Създаване и дейност на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)
Борбата за национално освобождение на българите в европейските вилаети на Турция през 80-те години на XIX в. била стихийна и нероганизирана. Липсвал единен център на ръководството и завършена идеология. В Пирин и околните планини действали множество български чети, които имали бази в пограничните райони на Княжество България и Източна Румелия. Допълнително действали и други чети в други краища на Македония, Родопите и Странджа.
Още преди Съединението (1885г.) били направени първите опити за създаване на трайна революционна структура но опитите били неуспешни. Едва след Съединението започнали да възникват революционни групи и кръжоци, които да подготвят революционното движение в Македония и Одринско. Първият опит за такава организация бил направен през 1888-1889г от Пере Тошев, като за център бил определен гр. Солун. Междувременно сред учениците на Солунската мъжка гимназия действал Таен Революционен Кръжок, в който участвал и Гоце Делчев. През 1891г. в София група студенти организирали тайно дружество – “Студентска дружба” – като един от организаторите бил Даме Груев. Целта на организацията била освобождението на Македония.
При въоръжената борба в Македония действат и въоръжени организации и чети на гърците и сърбите. И Гърция и Сърбия имат претенции за Македония справедливи или не от българска гледна точка. Въоръжените действия на чети на бълагри, гърци и сърби водят до проливане на много кръв и усложняват решението на македонския въпрос.
Полагане основите на Вътрешна революционна организация. След няколко неуспешни опити, на 23 октомври 1893г. в Солун се полагат основите на Вътрешна революционна организация от Даме Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов и др. Първоначално организацията била наречена Български македоно-одрински революционен комитет. През 1894г. бил основан и Централен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Даме Груев, изработват се и Устав и правилник за вътрешния ред, като за пример за Устава се ползва този на БРЦК. Постепенно се налага името Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Нейните учредители, български интелигенти от Македония, възприемат много от идеите и организационните принципи на бълагрското националноосвободително движение отпреди Освобождението.
Според Устава и правилника целта на организацията е “постигането на пълна икономическа автономия” на Македония и Одринско. Съобразявайки се с позициите на Великите сили, аспирациите на съседните държави и на Турция, революционните дейци отказали от директно присъединяване към България и възприели принципа за “автономията с доминиране на българския елемент.
ВМОРО възниква като чисто българска организация. По-късно тактически съображения налагат нейното “отваряне” към другите националности в Македония и Одринско. Присъединяват се определен брой куцувласи, но на практика организацията остава българска.
Голяма е ролята на двама от главните организатори на ВМОРО - Даме Груев (1871-1906г.) и Гоце Делчев (1872-1903г.).
Един от главните инициатори, който спомогнал осъществяването на идеята за изграждане на вътрешна организация бил Даме Груев. Още преди Съединението Даме Груев прави първите си опити за създаване на революционни кръжоци и организации, но те се оказват неуспешни. Благодарение на практическия опит, енергията и жертвоготовността на Гоце Делчев, организацията бързо се масовизира. По негова идея били създадени и първите канали за връзка между революционните комитети. Също така покрай границите с Турция били създадени пунктове, в които се събирало оръжие, боеприпаси, писма, вестници и т.н. За тяхното раздаване из вътрешността на Македония и Одринско била създадена и специална куриерска служба. За кратко време била изградена и гъста мрежа от революционни комитети. Също така се събирало оръжие и революционна литература.
В революционното дело се включили и българите от Одринска Тракия. През 1895г. Даме Груев пристигнал в Одрин и спечелил за делото Христо Коцев, Павел Генадиев и др. През същата година бил основан и първият комитет в гимназията “Д-р Петър Берон”, а Павел Генадиев основал комитет и в Свиленград. За кратко време цялата Странджа планина била осеяна с революционни комитети.
Солунски конгрес на ВРО. През пролетта на 1896г. бил свикан Солунския конгрес, на който се извършило обединението на македонските и одринските дейци. Също така били приети Устав и Правилник на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Целта била постигане на пълна политическа автономия на Македония и Одринско с усилията на българското население чрез разпространяване на революционните идеи и подготовка на повсеместно въстание.
Възприета била комитетската структура с Централен Солунски комитет и местни комитет, които разполагали със собствена поща и полиция. За осъществяването на връзка с Княжеството в София били изпратени Гоце Делчев и Гъорче Петров.
Често има противоречия между ВМОРО и Екзархията за начина на освобождението на Македония. Сдържаното отношение на Екзархията към призивите за въоръжена борба е естествено, защото подобни методи я поставят в неизгодно положение пред Портата и рискува да провали основната й дейност – религиозната и просветната. Въпреки това Екзархията със своите институции (главно училищата) дава многобройни кадри за освободителното движение. Пример за това са Тайните братства на Иван Гарванов, в които преобладават хора, свързани с Екзархията.
След конгреса, съгласно решенията му, изграждането на революционна мрежа продължило навсякъде из Македония и Одринско. Те били разделени на 6 революционни окръга: Скопски, Серски, Струмишки, Солунски, Битолски и Одрински.
Постепенно бил изграден и мощен четнически институт, който изиграл голяма роля в развитието на организацията, при това не само военна, а и в редица случаи решава чисто административни проблеми. Вътрешната организация се превърнала в същинска държава в държавата. Четите формирали тайни комитети, пренасяли оръжие и обучавали населението да борави с него, защитавало българите от действащите разбойнически банди, отбивали и чуждата пропаганда, която била насочена към българската църква и училища. Иззети били и мого от функциите на турската администрация, на съдилищата и др. Заедно с положителните последици, развитието на четническия институт довело и до негативни последици – често четите излизали вън от контрола на съответните комитети. Това довело до отслабване на дисциплината, своеволия, дори и необосновани убийства. С появата на четите започнало и масовизирането на революционното движение. Те разпространявали революционните идеи и създавали местните ядра и комитети, свързвали ги със здрава мрежа помежду им.
През 1897г. в Солун било създадено Бълагрско тайно революционно братство, с идеи близки до тези на Екзархията (еволюционисти), което трябвало да даде отпор на ВМОРО. Основатели били учители и по-заможни граждани, сред които и Иван Гарванов. Те смятали, че главната задача била борбата за просвета и противопоставянето на чуждата пропаганда. Братството обаче не успяло да завоюва сериозно позиции. Междувременно българското правителство, виждайки изострените отношения между ВМОРО и еволюционистите, разтурило братството. През 1899г. българското тайно революционно братство се обединило с ВМОРО.
Масовизирането на движението довело до редица “афери”. Особено тежка за организацията била Солунската афера от януари 1901г., в резултат на която били арестувани част от членовете н ЦК. В следствие начело на ЦК застанал Иван Гарванов.
Промяна на целите на ВМОРО през 1902г. Разрастването на ВМОРО и разширяването на нейното влияние наложили промени в целите на организацията. През 1902г. бил изработен т.нар. “Гоце устав”, който предвиждал пълна политическа австономия с участието на всички народности. Според новия устав член на оргаизацията може да бъде всеки македонец и одринец.
Солунският конгрес от 1896г. се насочва към формулата за автономия с доминиране на българския елемент – само българи (при това добродетелни) могат да членуват в организацията. Не се предвижда бързо вдигане на въстание. То трябва да се подготви продължително и старателно, за да има успех, т.е. организацията е против прибързани действия. С промяна в Устава през 1902г. организацията иска да привлече и хора от други народности, религии и т.н., като се въвеждат термините македонец и одринец. На практика обаче организацията си остава чисто българска. Борбата за освобождение на Одринска Тракия не е така всеобхватна, както е в Македония. Дейността на организацията се съсредоточава главно в Странджанските села.
Създаване и дейност на Върховния македонски комитет.
Бежанците играели важна роля в освободителните борби на Македония и Одринско. Между тях възникнали първите дружества, комитети и организации, които се надигали в защита на бълагрщината в тези области. Те формирали чети, организирали митинги и държали въпроса открит пред българското и европейското обществено мнение.
По време на Стамболовото управление (1887-1894г.) правителството не допускало организиране на македоно-одринската емиграция за политическа дейност. Тази политика на Стамболов се обуславяла от факта, че той се опитвал да поддържа добри отношения с Турция, за да се разширят и затвърдят на първо време църковно-училищните права на българите в Македония и Одринско.
На 28 март 1895г. бил свикан конгрес на македонската емиграция в София. Те учредили своя организация, наречена Върховен македонски комитет (ВМК). Председател на комитета е Трайко Китанчев. През 1900г. ВМК се обединил с тракийското движение под името Върховен македоно-одрински комитет. Първоначалните цели на комитета били политическа автономия на Македония и Одринско чрез мирни акции. ВМК разчитал на общественото мнение в България и Европа, върху което се опитвал да окаже въздействие посредством мирни акции. ВМК осъществил контакти и с българското правителство и Фердинанд. Много скоро обаче мирната позиция била изоставена и постепенно комитетът се ориентирал към въоръжената борба.
Насърчаван от княза и правителството на К. Стоилов, ВМК организирал т.нар. Мелнишка акция. През юли 1895г. въоръжени чети, водени от български офицери, навлезли в Македония. След няколко сражения те се завърнали в България. Предвиждало се изпращането на няколко чети и в Одринско, но само една преминала границата в района на Странджа планина. Четническата акция не довела до очаквания резултат – голямо въстание не могло да се вдигне. Революционната организация в Македония била все още слаба и не взела участие в акцията на ВМК. Мелнишката акция имала за цел да упражни натиск върху Турция, за да бъде признат Фердинанд за княз на Бълагрия.
Важна проява на ВМК начело с ген. Д. Николаев било изработването на проект за реформи, които да се въведат в Македония и Одринско. Проектът на ВМОК бил изработен на 22 март 1896г. и предвиждал политическа автономия на Македония и Одринско на базата на чл. 23 от Берлинсакия договор. В проекта са посочени териториите, населени с българи, които трябва да образуват отделен вилает, искат се също български чиновници, българи в жандармерията и др. Проектът е приет и от ВМОРО на Солунския конгрес.
Скоро след Мелнишката акция Трайко Китанчев починал, а правителството на К. Стоилов оттеглило подкрепата си за ВМК. Възникнали остри противоречия във връзка с тактиката и избора на средство на борба. Последователно се сменят няколко председатели, сред които най-авторитетни са ген. Д. Николаев, Йосиф Ковачев, Борис Сарафов и ген. Иван Цончев.
Създаване и дейност на дружеството “Странджа”. Бежанците от Тракия, настанени предимно в Бургаско и Варненско, също създали своя организация. През 1896г. в гр. Варна възникнало дружеството “Странджа”, като сред неговите организатори и ръководители били капитан Петко войвода, братята Никола и Петър Драгулеви и др. Целта на дружеството е да се бори за издигането на политическото и националното съзнание на българите в Одринска Тракия. Съгласно устава, организацията била културно-благотворителна и легална. Дружеството обаче скоро разбрало, че подобни културно-просветни задачи не били достатъчни и постепенно се ориентирало към въоръжената борба. През 1900г. поради наличието на общи цели, ВМК и дружеството “Странджа” се опбединили и създали Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК).
Отношения между ВМОРО и ВМОК. С установяването на задгранично представителство на ВМОРО в София – Гоце Делчев и Гъорче Петров, контактите с ВМК станали постоянни. ВМОРО търсела помощта на ВМК за осигуряване на средства, оръжия и други необходими материали за развитие на революционната организация.
По въпроса за крайната цел, те били единни - автономията трябва да бъде етап към обединението с България. Противоречията между двете организации била главно върху въпроса кой трябва да оглави движението и средствата за постигане на целта. Ръководителите на Вътрешната организация били убедени, че ВМОРО трябвало да има решаващата дума. Дейците на ВМОК, от своя страна, искали да наложат своя приоритет при вземането на най-важните решения. И едните и другите разчитали на българската намеса в освобождението на Македония и Одринско. Върховният комитет смятал, че българската армия ще бъде решаващ фактор, а ВМОРО се стрямяла към масово въстание, което да получи подкрепата на Бълагрия.
В началото на XX в. се появил терминът “върховизъм”. Върховизмът се намира под силното влияние на правителството, армията и княза, следва направлението на българската външна политика, служи на политическата конюктура. Той се влияе и от външни фактори, не винаги отчита правилно момента и подготовката за дадена акция. Върховистите често влизат в спорове и противоречия с дейците на ВМОРО, които прерастват във въоръжени конфликти. Въпреки това на въорховизма не трябва да се дава само негативна оценка – неговите дейци се водят от благородната идея за освобождаването на Македония, а и мнозина от тях са македонци. ВМОК, особено под ръководството на ген. Иван Цончев е склонен към прибързани акции, поради непознаване на условията (Мелнишка акция).
Отношенията между ВМОРО и ВМОК били сложни и противоречиви. Редували се периоди на градивно сътрудничество и единодействие и остри противоборства с кървави разпри – сблъсъци между чети, убийства на лидери и т.н.
Горноджумайско въстание през есента на 1902г. Разрастването на революционната борба и изострената обстановка в Македония и Одринско неизменно щели да доведат до масово въстание. През есента на 1902г. ВМОК започнал подготовка за въстание с агитацията, че щяла да последва намеса на бълагрската армия. Правителството на д-р Стоян Данев и ВМОРО обаче преценяват акцията като преждевременна. Въпреки предупрежденията Горноджумайското въстание избухнало по поречието на р. Струма в края на септември 1902г. Четите на ВМОК и селската милиция не издържали в тежките сражения срещу турските войски. Решението за въстание било прибързано – плод на амбициите на ВМОК. Дейцитеискалида се възползват от пристъствието на руска делегация в България по случай 25 годишнината от сраженията при Шипка. Русия обаче не желаела усложнения на Балканите, защото била ангажирана на своите източни граници в остър конфликт с Япония.
Горноджумайското въстание било потушено с големи жестокости. На много места революционните комитети били разгромени, оръжието им било прибрано от турските власти, последвал и нов бежански поток. Прибързаното въстание нанася силен удар върху действията на Вътрешната организация.
Правителството на Прогресивнолибералната (цанковистка) партия на Стоян Данев (21.12.1901 - 03.05.1903г.) води курс към подобряване на отношенията с Русия. С нейна помощ е сключен заем от френски банки. Но Данев е принуден да отстъпи на руския натиск и дава съгласиетпо си да прекрати съпротивата си срещу назначаването на сърбина Фирмилиян като владика на Цариградската патриаршия в Скопската епархия. Фирмилиян изпълнява длъжността си още от 1897г., но под натискът на България султанът не му дава берат. С оформянето на тази де факто сръбска епархия в Македония, Сърбия иска да засили своето влияние и да участва в подялбата й. Правителството на Стоян Данев отстъпва, без да получи някаква компенсация.
Илинденско-Преображенско въстание през 1903г. Солунски конгрес от януари 1903г. В тази напрегната обстановка през януари 1903г. бил проведен конгрес на ВМОРО в Солун, под председателството на Иван Гарванов. Не присъстват главните дейци – Г. Делчев, Д. Фруев, Гъорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански. В тяхно отсъствие делегатите на конгреса взели решение за въстание, което трябвало да избухне през пролетта на 1903г. Всеки революционен окръг от своя страна трябвало сам да реши дали е готов за въстание и да определи времето, когато да го обяви.
След конгреса Иван Гарванов заминал за София, където въпросът за въстанието бил обсъден отново в присъствието на най-видните дейци на ВМОРО – Г. Делчев, Пере Тошев, Гъорче Петров, М. Герджиков. Те осъдили решението за въстанието, като били подкрепени и от Яне Сандански и Хр. Чернопеев. Същевременно се разпространил слухът, че Горноджумайското въстание не било успешно, поради отказа на ВМОРО да го подкрепи. Така отмяната на въстанието станала невъзможна. Те успели да го отложат само с няколко месеца.
На 23 февруари 1903г. поради нарастващото напрежение в Европейска Турция Русия и Австро-Унгария предлагат на султан Абдул Хамид II проект за реформи. Т. нар. Виенски проект предвижда само някои промени в управлението на Солунския, Битолския и Скооския вилает – реорганизация на полицията и жандармерията с чужда помощ, отделни бюджети за трите вилаета, назначаване на пъдари християни в районите с християнско население и чуждестранен генерален инспектор по реформите. Поради ограничения му характер проектът е посрещнат с недоверие в Македония и Бълагрия и е наречен иронично “пъдарски” .
Обстановката в Македония се усложнила допълнително от солунските атентати, извършени от групата на “гемиджиите”, начело с Й. Попйорданов- Орце, Павел Шатев, Д. Мечев. Те действали самостоятелни и независимо от ВМОРО и били убедени, че терористичните акции щели да доведат до намесата на Великите сили. В името на тези идеи те били готови за саможертва.
През април 1903г. в солунското пристанище бил взривен френският параход “Гвадалкивир”, последвал атентат на жп линията край Солун. Сградата на “Банк Отоман” в Солун също била взривена, част от газопровода и водопровода в града също бил взривен, последвали атентати и на други места в града. Почти всички атентатори загинали в последвалите репресии и преследвания от страна на турските власти. Същевременно тълпи от фанатизирано мюсюлманско население се нахвърлили върху бълагрите в Солун, Битоля и други градове – само в Солун били избити над 200 души. Между арестуваните били и членовете на ЦК на ВМОРО начело с Иван Гарванов.
Друг тежък удар бил нанесен на ВМОРО с неочакваната смърт на Гоце Делчев. На 21 април/ 4 май 1903г. в сражение до с. Баница, Серско, паднал убит Гоце Делчев.
В тази обстановка през април/маи 1903г. бил проведен конгрес на Битолски революционен окръг в с. Смилево, под ръководството на Даме Груев. След продължителни разговори било взето решение за въстание, което трябвало да бъде обявено на 20 юли/ 2 август – Илинден. За Главен щаб бил избрани: Д. Груев, А. Лозанчев и Борис Сарафов.
На 11 юли 1903г. в местността Петрова нива, бил свикан конгрес и на Одринския революционен окръг. Те определили за дата на въстанието 19 август 1903г. – Преображение. За Главен щаб били избрани: Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров.
Избухване и ход на въстанието. На 2 август 1903г. въстанието избухнало в Битолски окръг. Още от самото начало то обхванало всички революционни комитети и придобило масов характер. За кратко време били освободени почти всички планински райони на Битолски, Леринска, Костурска, Кичевска и Охридска каза. Въстанали Ресенско и Преспанско. Турското командване съсредоточило значителни войскови части. Въстаниците се оттеглили в планините и продължили боевете до октомври.
Десетхилядна турска армия обгражда гр. Крушево. Там “Горското началство” (временното управление) нпрокламира република, в чиято администрация вземат участие представители на всички националности в града. Просъществувалата десет дни Крушевска република и толерантността на въстаниците към турското население карат бившия комендат на местния турски гарнизон да възкликне :”Храбреци! Целта ви е велика и борбата смислена. Аз ви акламирам!”
Останалите революционни окръзи в Македония реагирали на въстаническите призиви с четнически действия, в които взел участие и ВМОК. Активно участие взели четите в Серски окръг (Яне Сандански), като сраженията там започнали в края на септември и продължили близо месец.
На 19 август 1903г. избухнало въстанието в Одрински революционен окръг. Освободени били странджанските села, превзети били Ахтопол и Василико. Малко Търново обаче останало в турски ръце.
Срещу въстаналите българи в Македония и Одринско турското правителство ангажирало големи войскови поделения, снабдени с артилерия. Близо три месеца продължила въоръжената борба. В шестте революционни окръга се провели около 150 сражения с участието на близо 20 000 въстаници срещу 300 000 редовни турски войници и башибозук.
Въпреки проявения от българите героизъм, изходът на въстанието бил предрешен. Дадени били много жертви, опожарени и разграбени били редица села. Поражението на българите предизвикало нов бежански поток към България.
Неуспехът на въстанието се дължал на слабата му подготовка, прибързаното му обявяване, локализирането на въстаническите му действия само в отделни окръзи, както и от липсата на помощ от България и великите сили.
Резултатите от Илинденско-Преображенското въстание довели до близо 1 700 убити, 200 опожарени села, 30 000 бежанци към България. Прибързаните действия, враждебността на великите или и принудителното бездействие на Бълагрия обрекли на неуспех развитието на революционната тенденция в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско. След провала на Илинденско-Преображенското въстание ВМОРО и ръководеното от нея националноосвободително движение чувствително отслабват. Поражението на въстанието показало, че оставени на собствените им сили в освободителната борба, българите в Македония и Одринско били обречени. България се ориентирала постепенно към военна намеса за тяхното освобождаване.
Заключение. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско представлявало част от борбите на българите за национално обединение. Националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско било в неразвривна връзка с борбите за национално освобождение, водени през Възраждането. ВМОРО и ВМОК си поставили за главна цел подготвянето на всеобщо въстание в тези два европейски вилаета на Турция, чрез което да бъде постигната тяхната пълна автономия като етап в разрешаването на националния въпрос.
Резултат от дейността на ВМОРО и ВМОК било Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. Причините за неговия неуспех били слабата подготовка, прибързаното му обявяване, действията в отделни окръзи, липсата на помощ от България и Великите сили.
Националното обединение е водещ елемент във външната политика на Бълагрия, но не винаги успешен като тактика и стратегия. До 1908г. България се придържа към принципа за отказ от подялба на Македония със съседните балкански държави. След обявяването на независимостта, под натиска на Русия и съобразявайки се с реалните шансове да се постигне освобождаването на Македония Бълагрия се отказва от този принцип, което прави възможен Балканският съюз от 1912г.