Увод. Руско-турската освободителна война от 1877-1878г. завършила с подписването на Берлинския договор (1/13 юли 1878г.). Договорът бил удар върху националните интереси на българския народ, тъй като разкъсвал територията, върху която той живеел на 5 части – Княжество България, Източна Румелия, Македония, Северна Добруджа и Ниш. Така през следващите десетилетия като основен проблем на българската външна политика и българите извън границите на свободна България се утвърдил въпросът за национално обединение.
Съединението от 1885г. представлявало нов етап в националноовсободителното движение на българския народ. Така била изпълнена една част от бъларската национална програма – политическото и икономическо обединениео на княжеството и Източна Румелия. Актът на Съединението бил последван от първа война за съперничество между балканските държави – сръбско-българската от 1885-1886г., в която българите победили, благодарение на героизма и жертвоготовността си в защита на националната кауза.
Паралелно с мирните средства за съпротива и дейността на Екзархията, българите от Македония и Одринска Тракия се насочили и към въоръжена борба.
Основите на масова революционна организация в Македония – БМОРК, се поставили през есента на 1893г. в Солун от Даме Груев и няколко негови съмишленици. На конгреса в Солун, през пролетта на 1896г., БМОРК (ВРО от 1894г.) се обединил с дейците в Източна Тракия и се преименувал на ВМОРО. Резултат от дейността на ВМОРО било Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. Последиците от него се изразявали в близо 1700 убити, 200 опожарени села, 30 000 бежанци към България. Прибързаните действия, враждебността на Великите сили и принудеителното бездействие на Бълагрия обрекли на неуспех обрекли на неуспех развитието на революционната тенденция в националноосвободителното движение на бълагрите в Македония и Одринско. След пораженията ВМОРО и воденото от нея национално-освободително движение чувствително отслабват. България постепенно се ориентирала към военна намеса за освобождението на Македония и Одринско.
Младотурската революция от лятото на 1908г. осигурила временно някакви права и свободи в европейските вилаети на Османската империя. Младотурците прокламирали “свобода”, братство и равенство. Това привлякло българското население в рамките на Турция на тяхна страна.
На практика двете държави с най-силен интерес – Русия и Австро-Унгария, определят отношението на силите към Македония и Одринско. Тези две сили поради различни причини предпочитат да се запази статуквото, създадено от Берлинския конгрес. Затова те сключват няколко руско-австрийски споразумения за Балканите. Първото споразумение от 1897г. е за запазване на статуквото на Балканите. Засилването на националноосвободителните борби на населението на Македония (1902-1903г.) подтиква Русия и Австро-Унгария да приемат през 1903г. Мюрцщегската програма. Проектът е одобрен от останалите велики сили, а след известно колебание е приет и от турското правителство. Изпълнението на Мюрцщегслата програма среща силна съпротива от страна на турската власт и на практика не довежда до подобряване на положението на християнското население. Второто руско-австрийско споразумение от 1907г. предвижда реформите на Мюрщегската програма да се осъществят до 1914г. и изисква от султана да продължи дотогава пълномощията на военните и гражданските чинове на европейската адимнистрация в македонските вилаети. Отправени са също и съвместни ноти до България, Сърбия и Гърция с искане да се прекрати изпращането на въоръжени чети в Македония. Одринска Тракия като международен проблем не съществува, силите се интересуват само от Македония.
През 1908г. на власт в България дошла Демократическата партия. По време на нейното управление България получила своята независимост. На 22 септември 1908г. в църквата “Св. Четиридесет мъченици” Фердинанд обявил със специален манифест независимостта на България и приел титлата “цар”. В началото Турция отказвала да признае независимостта. Започнали тежки преговори между Бълагрия и Турция, в които Русия се намесила с решение. Тя предложила на Високата порта да опрости дълга й от руско-турската война от 1877-1878г. Така Турция признала независимостта и била последвана от останалите велики сили. Значението на акта на независимостта е от изключителна важност за България. България станала напълно независима, суверенна държава, която можела да води самостоятелна външна политика, а в икономическо положение не зависела от Турция.
Оказаната от Русия подкрепа подпомогнала сближаването на двете държави. През февруари 1910г. българска делегация, начело с цар Фердинанд, Александър Малинов и ген. Паприков, посетила Петербург. Там се провели преговори за сключване на съюзен договор, които завършили с неуспех.
Събитията на Балканите се развивали по посока война срещу Турция, а България се нуждаела от подкрепата на Русия. Фердинанд се ориентирал към съставяне на ново по-русофилско правителство, което да спечели Русия. На 16 март 1911г. било формирано ново правителство, начело с Иван Ев. Гешов, лидер на Народната партия. Първата задача на новото правителство е да свика ВНС, което да гласува промяната на чл. 17 от Търновската конституция, с което царят получавал право да сключва тайни международни договори от името на правителството и без одобрение на Народното събрание. С промяната на конституцията се засилвал ”личния режим” на Фердинанд, но и се подготвили основите на бъдещия Балкански съюз.
България и Балканската война (1912-1913г.). Дипломатическа подготовка на Балканската война.
При дипломатическата подготовка на Балканската война България се отказала от принципа за неделимост на Македония със съседните балкански държави и поела курс към образуване на военни съюзи за разделяне на териториите на Европейска Турция.
Междувременно – в началото на второто десетилетие на XX в. били напълно оформени двете големи военнополитически групировки – Съглашението (Англия, Франция, Русия) и Тройния съюз (Германия, Австрп-Унгария, Италия). Те все още не били готови за война помежду си и търсели съюзници на Балканите за предстоящата световна война. Балканския съюз представлявал елемент от политиката на Антантата – с водещата роля на Русия, срещу Австро-Унгария и Германия. Русия искала да придаде на сръбско-българския договор насоченост срещу Австро-Унгария, но в крайна сметка това не се получило. Балканският съюз се изплъзнал от контрола на създалите го Велики сили.
Националната политика на младотурците е една от причините за военното разрешаване на македонския въпрос – кризата на младотурския режим, атентатите и кланетата в Щип (на 21 ноември 1911г.) и Кочани (19 юли 1912г.). За отслабването на Османската империя допринесла и избухналата Триполитанска война. На 16 септември 1911г. Италия обявява война на Турция за завладяване на двете африкански провинции на империята – Триполи и Киренайка (дн. Либия). На 2 октомври 1912г. в Лозана е подписан договор, по силата на който на Триполи и на Киренайка е дадена автономия и на турските войски са изтеглени. На практика двете провинции стават италианска колония под името Либия. Тази война отслабва Османската империя и стимулира създаването на Балканския съюз.
Образуване на Балкански съюз. В основата на изграждащия се Балкански съюз залегнали отношенията между Бълагрия и Сърбия. Преговорите между двете страни се активизирали през есента на 1911г.
На 29 февруари 1912г. бил сключен съюзен договор и тайна конвенция (на 29 април) между България и Сърбия за война с Османската империя и подялба на Македония с руско посредничество. Двете страни поемат задължението да си окажат взаимна помощ в случай на нападение от трета държава. Предвиждало се при евентуален конфликт, България да участва с 200 000 души, а Сърбия със 150 000 войници. След успешна война срещу Турция в българските граници трябва да влязат всички земи на изток от долното течение на р. Струма и Родопите, а Сърбия получава териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопазарския санджак). Идеята за автономия на Македония е приета половинчато, като в случай на невъзможност да се осъществи, се предвижда нейната подялба. България получчава земите на югоизток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Териториите между тази линия и Шар планина се определят като “спорна зона”, чието притежание трябва да се реши след войната. При неразбирателство ще се търси решението на руския император Николай II. Тайната конвенция предвиждала България да покрие най-тежкия сектор на предстоящата война – Одринска Тракия.
След като постига споразумение със Сърбия, българската дипломация обръща внимание на Гърция, Румъния и Черна гора. При евентуална война с Османската империя Гърция няма да остане безучастна, което прави предварителното споразумение наложително.
На 26 май 1912г. се сключва и съюзен отбранителен договор и тайна военна конвенция между България и Гърция за срок от три години. Военната конвенция предвиждала България да предостави 300 000 свои войници, а Гърция – 120 000. Договорът не разглежда териториални проблеми и с това става основа на бъдещ конфликт.
През август 1912г. се сключва и устна спогодба между България и Черна гора за война срещу Османската империя. България се задължава да окаже финансова помощ на Черна гора.
Отказът на България от възприетия принцип на неделимост на Македония би трябвало да бъде обвързан с пълна дипломатическа осигуреност, за да може да бъде сигурна, че ще получи преобладаващата част от Македония, населена с българи. На България трябва да бъде ясно, че тя не може да разчита на помощта на Русия, която залага на Сърбия срещу германската опасност. Що се отнася до въпроса за част от Беломорска и Одринска Тракия, тук България няма съперник от балканските страни, с известно изключение на Гърция. Останалите балкански държави обаче ще искат компенсации в България трябва да бъде готова да ги даде и то не другаде, а в Македония и Добруджа. Именно тук се крие сложността на българските искания – тя може да получи много теритоии на юг и югоизток, но може да компенсира съседите си в области, от които не иска да се отказва. В Одринска Тракия обаче България среща съпротивата на една велика сила. Русия, която има като далечна цел завладяването на Цариград и Проливите не може да допусне България близо до Цариград.
Останалите балкански държави също искат подялбата на Македония. Естествено е Гърция да иска част от Македония, тъй като там живеят много гърци. Солун е град със смесено население, но той е стар гръцки град и гърците с основание претендират за него. Що се отнася до Сърбия, тя няма друга посока за териториално разширение освен към Македония и затова нейните претенции там непрекъснато се увеличават. Един от главните проблеми на Сърбия е, че тя няма излаз на море и единственият начин да получи такъв излаз е чрез осигуряване на свободен достъп до пристанището на Солун. Това я кара да поддържа винаги добри отношения с Гърция. Друг вариант е Сърбия да получи излаз на море през Албания, но тук се намесват великите сили и специално Австро-Унгария, в резултат на което там се създава Албания именно като пречка на сръбската експанзия на Адриатика. Румъния иска компенсации за т. нар. власи в Македония. Тя няма от кого другиго да ги получи, освен от България, и няма къде другаде да ги получи освен в Добруджа.
В договорната система на Балканския съюз България нарушила принципа за неделимост на Македония и приела нейната подялбва с останалите балкански държави. Един от недостатъците на договорната система на Балканския съюз били е ,че той е изграден на основата на двустранни договори на България с останалите балкански държави. Същевременно България поела основната тежест на войната срещу турските сили в Източна Тракия, а в Македония, за чието присъединяване тя има най-силни претенции, остават да воюват нейните съюзници. В договорите липсват и ясни териториални клаузи относно бъдещото разделение на завзетите територии. Неясна била и позицията на Румъния, която отклонява учатие в съюза, но има свои претенции за компенсации.
В системата на Балканския съюз са заложени много противоречия. Българската дипломация не успява да изгради стабилен съюз, с който да осигури своите териториални цели. Дипломатическата слабост на България се проявява в договора със Сърбия, като България допуска грешка, оставяйки една спорна територия. Русофилското правителство на Стоян Данев се надява на руската помощ, без да е абсолютно сигурно, че ще я получи. Втора грешка на България е липсата на териториални разграничения в договора с Гърция. Това поражда спорове и е естествено Гърция и Сърбия да се ориентират към съюз срещу България. Грешка е и липсата на договор с Черна гора. Като цяло Бълагрия не се осигурява предварително в Македония и това дава основания за следващи претенции на нейните съюзници. Главната цел на България във войната е Македония, а именно там тя не се осигурява дипломатически.
Исканията на България за цяла Македония са прекомерни, още повече, че получава цяла Беломорска и Одринска Тракия. Ако се беше осъществила цялата българска програма, то България щеше да стане голяма държава и сила, способна да наруши равновесието не само на Балканите, а и в цяла Европа. От тази гледна точка Русия не иска да подпомогне България на конференцията в Букурещ.
Начало на войната. На 17 септември 1912г. България и останалите съюзници мобилизирали армиите си. Антантата и Тройния съюз се опитали да разрешат спорните балкански въпроси по мирен път. С тази цел на 25 септември 1912г. Австро-Унгария и Русия изпратили нота до противостоящите страни с искане да решат проблемите по мирен път.
На 26 септември Черна гора скъсала дипломатическите си отношения с Турция и започнала военни действия срещу нея. На 30 септември балканските съюзници връчили нота на турското правителство с искане за реформи в срок от 6 месеца по член 23 от Берлинския договор. Реформите включвали административна автономия с изборни областни събрания в европейските вилаети, генерал-губернатори чужденци, жандармерия, свобода на образованието, местна милиция, висш съвет по реформите при великия везир с участието на християни и под надзора на посланиците на великите сили. Турското правителство отхвърлило исканията и скъсало дипломатическите си отношения със съюзниците.
На 5 октомври България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя.
Българската общественост посрещнала с въодушевление войната и я приела като възможност за постигане на националното обединение. Войната обединявала националните, политическите, духовните и стопанските стремежи на бълагрския народ. Характерът на войната бил освободителен. Няма българска партия, която да не подкрепя войната за освобождение на българите под турска власт.
Първа фаза на войната (5 октомври-20 ноември 1912г.) Военни сили, състояние и планове на противостоящите противници. Бълагрия мобилизира общо 600 000 души, които били разделени в три армии, начело с Васил Кутинчев (I армия), ген. Никола Иванов (II армия) и ген. Радко Димитриев (III армия). Допълнително били сформирани и малочислени подразделения: Родопският отряд под командване на ген. Ст. Ковачев заедно с Македоно-Одринското опълчение (12 дружини) под командването на ген. Н. Генев настъпва към Беломорска Тракия. Седма пехотна рилска дивизия с командващ ген. Г.Тодоров трябва да действа по долината на р.Струма под сръбско командване. Същевременно се формират и около 50 доброволчески чети от македонски и тракийски бежанци, които с действащите в Македония 34 чети на ВМОРО оперират в тила на турската армия. Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, а общото военно ръководство е поверено на помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов и на началника на Генералния щаб ген. Иван Фичев. Главната квартира се устновява в Стара Загора.
Според плана България действа в Източна Тракия срещу основните турски сили и двете крепости Одрин и Лозенград. Сърбия действа на по-слабо защитеното Македонско направление. Гърция напредва на север към Солун и трябва да обсади и превземе силната турска крепост Янина в Епир, а гръцкият флот да блокира Дарданелите и превземе турските острови в Егейско море. Черна гора действа в Косово и Новопазарския санджак и трябва да обсади силната крепост Шкодра в Северна Албания.
Начало и ход на военните действия. След началото на войната на 5 октомври 1912г. българските войски започват настъпление по линията Одрин-Лозенград. След ожесточени боеве турците понесли поражение при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Кайпа и др. Турското отстъпление се превръща в бягство. На 11 октомври 1912г. крепостта Лозенград се предава без бой, обсадена е Одринската крепост. На 18 октомври е преодоляна турската отбранителна линия Люлебургас – Караагач – Бунархисар, на която са съсредоточени около 130 000 турски войници. Турските войски отстъпват на последната укрепена Чаталджанска позиция. Българските войски излизат на Мраморно море и са на 40 км. от Истанбул. Същевременно втора армия на ген. Никола Иванов обсажда напълно Одрин.
В периода 5-27 октомври се осъществява настъплението на седма рилска дивизия по Кресненското дефиле към Солун. На 26 октомври Солун е предаден без бой на гърците. На 29 октомври след споразумение с гръцкото командване две български дружини влизат в града.
В периода 5-15 октомври започва настъплението на български отряди и Македоно-Одринското опълчение в Родопите и Западна Тракия. След битка при Балкан Тореси на 15 ноември командващият Явер паша с 10 000 корпус се предава.
Българският черноморски флот също дал своя принос във войната. На 7 ноември 1912г. българският торпедоносец ”Дръзки торпилирал турския кръстосвач “Хамидие” и го изкарва от строя. Българската авиация също подпомогнала военните действия и за първи път от самолет са извършени бомбардировки на противника при Одрин.
В периода октомври-ноември се отбелязват сериозни успехи на съюзниците – освободени са всички области, без обсадените крепости Янина и Шкодра. Сръбската армия напредва без значителни усилия по долината на р. Вардар. Гръцката армия напредва успешно на север, влиза в Солун обсажда крепостта Янина. Черногорските сили навлизат в областта Косово, Новопазарския санджак и обсаждат крепостта Шкодра. В Македония сръбските и гръцките власти установяват своя администрация, разпускат и преследват четите на ВМОРО, започват денационализаторска политика.
След претърпените поражения, главно на Тракийския фронт, на 28 (30) октомври 1912г. в телеграма до цар Фердинанд Кямил паша иска примирие и започване на преговори за мир. По нареждане на Фердинанд правителството отказва примирието и е дадена заповед за атака на Чаталджанската позиция с надежда, че българските войски могат да влязат в Цариград. В периода 4-6 ноември 1912г. се провежда двудневна неуспешна атака при Чаталджа. Турците са докарали нови сили от Мала Азия. След провала на атаката Фердинанд е принуден да приеме примирието.
Лондонска мирна конференция. Споразумението за примирие с ключено на 20 ноември 1912г., като предвижда примирие между България, Сърбия и Черна гора от една страна и Турция, от друга страна, което ще продължи докато се водят преговорите за мир. Гърция отказва да се включи в споразумението. Самите преговори е предвидено да започнат след 10 дни в Лондон. Българската делегация на конференцията за мир в Лондон е ръководена от председателя на Народното събрание д-р Стоян Данев.
Конференцията е открита на 3 декември 1912г. в двореца “Сейнт Джеймс”. Първото заседание има тържествен характер, конференцията на посланиците на Великите сили започва на следващия ден - 4 декември. На 10 декември Ст. Данев внася предложението на съюзниците, в което се иска отстъпване от всички османски територии на запад от линията Мидия (на Черно море) - Родосто (на Бяло море) и на островите в Егейско море, независимост на Албания, отказ на Турция от Крит, военна контрибуция. Турската делегация проявява неотстъпчивост и отказва това предложение.
Междувременно започват да се изострят и противоречията между делегациите на съюзниците. България основателно иска Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, както и Одринска Тракия. Сърбия обаче отказала да се съобрази с подписания българо-сръбски договор и отстоявала принципа на “фактическа окупация”. Това означавало към Сърбия да бъдат присъединени всички земи, върху които имало нейни окупационни войски, в това число и “спорната зона” в Македония. Същевременно Гърция обявява искания за Егейска Македония. Румъния също обявили своите искания за компенсации, които предвиждали граница по линията Тутракан - Добрич – Балчик. Макар и да нямат толкова сънародници в освободените земи, както България, тяхната национална доктрина изисква разширение, още повече при положение, че България се разщирява много и трябва да се запази равновесието на силите на Балканите. Що се отнася до освободените земи, макар част от тях да остават възел на национални противоречия, те вече не са под властта на една изостанала държава, а се включват в икономиката на по-развитите балкански страни.
Междувременно на посланическата конференция в Лондон също избухват противоречия между великите сили. Германия и Австро-Унгария се обявили срещу руската подкрепа на победилия Балкански съюз. На 4 ануари 1913г. е изпратена колективна нота на великите сили до Турция, която изисква предаване на територията западно от линията Мидия – Енос на съюзниците и островите в Егейско море под контрола на великите сили.
На 10 януари 1913г. обаче националистическият комитет “Единение и прогрес” извършва преврат. Новото правителство отказва отстъпки, включително и крепостта Одрин. На 17 януари преговорите в Лондон били прекъснати, а военните действия - възобновени.
Втора фаза на войната (17 януари-31 март). Младотурците бързо набират нови сили и правят десант при Булаир и Шаркъой на полуостров Галиполи. В края на януари след няколкодневни боеве българските войски отхвърлят турския десант. Осъществява се и неуспешен турски опит за пробив при линията Чаталджа. В периода 11-13 март Втора армия на ген. Никола Иванов извършва атака на Одринската крепост. В действителност участват и две сръбски дивизии с тежка обсадна артилерия. След двуднесни тежки боеве крепостта се предава. Междувременно съюзниците отбелязват сериозни успехи с превземането на крепостите Шкодра (15 април) и Янина (25 април). Така на 31 март 1913г. турското правителство е принудено да поиска примирие.
По време на Балканската война България поема по-голямата военна тежест. Твърде често това се отбелязва, за да се обвинят съюзниците й, че те увеличават териториалните си претеинции. Но не трябва да се забравя и че България получава най-голяма част от освободените земи. Атаката при Чаталджа се проваля, като грешката е от военно естество, тъй като войските са изморени и недобре снабдени и осигурени. От друга страна атаката на Чаталджа крие и дипломатически риск, тъй като България се приближава прекалено близо до Цариград, с което Русия не може да се съгласи. Не трябва да се забравя, че при атаката на Одринската крепост участват и сръбски войски и артилерия с голям калибър, с каквито България не разполага. С падането на Янина и Одрин Османската империя губи последните си сериозни пунктове в европейските си владения.
Възобновяване на Лондонска мирна конференция. На 18 април 1913г. преговорите в Лондон били възобновени, като се обсъждат териториалните клаузи на мирния договор между Турция и балканските съюзници. Възникнали обаче нови противоречия между съюзнниците – Румъния се намесила и поискала Южна Добруджа, но след руски натиск се задоволява със Силистра и околността. На 26 април 1913г. била подписана специална конвенция в Петербург, с която град Силистра и околностите му са предадени на Румъния.
След продължителни преговори на 17 май 1913г. в Лондон бил подписан мирен договор. Османската империя отстъпва на съюзниците всички територии западно от линията Мидия – Енос. Останалите клаузи предвиждали Крит да премине към Гърция, а съдбата на егейските острови да се решава от великите сили. Албания става независима държава, която прегражда излаза на Сърбия на море. България получила, дори без цяла Македония, големи територии - Одринска и Беломорска Тракия. Друга международна комисия трябвало да определи контрибуцията от Турция и взаимните териториални отстъпки между държавите -победителки.
В историята на българския народ Балканската война останала като опит за завършване на националноосвободителната революция от епохата на Възраждането, като продължение на освободителното дело на руско-турската война от 1877-1878г. С подписването на мира била решена само първата фаза от деликатния национален въпрос на Балканите – освобождение от османското политическо и национално потисничество. Предстои разпределение на отвоюваните територии въз основа на историческите и етническите права, договорните задължение и приноса за победата. Главна заслуга за разгрома на Османската империя има България – нейната войска и държавно ръководство.
Междусъюзническа война (1913г.). Противоречия между България и съюзниците.
След подписването на Лондонския мирен договор възникват противоречия между съюзниците. Сърбия и Гърция засилили териториалните си искания и настоявали за принципа на “фактическа окупация”. Сърбия оспорва териториалните клаузи на договора с България, като иска компенсация срещу неосъществения от нея излаз на Адриатическо море поради създаването на независима Албания и окупира области на юг от “спорната зона”. Гърция иска Егейска Македония, установените там гръцки войски се разпореждали, без да се съобразяват с българското етническо надмощие. Постепенно гръцката армия разширявала своята окупационна територия, като изтласквала малобройните български гарнизони. Стигало се до престрелки и сблъсъци между гръцки и български части. Пример за това е сражението от 9-10 май 1913г. при р. Ангиста. Румъния също била недоволна от направената компенцсация в Силистра и настоява за още отстъпки поради голямото териториално разширение на България и живеещите в Македония т.нар. “куцовласи”. Същевременно Османската империя била готова за реванш в Източна Тракия. Проявява се несъвършенството на бълагрската дипломация при изграждане на договорната система на Балканския съюз.
С оглед на исканията на съюзниците се създала благоприятна обстановка за създаване на сръбско-гръцки антибългарски съюз. Преговорите между Сърбия и Гърция започнали още на 22 април когато гръцкият принц Николаус и сръбският престолонаследник Александър подписват в Солун секретен протокол. Споразумението предвижда двете страни да сключат в десетдневен срок договор за приятелство и отбранителен съюз, гарантиран и с военна конвенция. Фактически договорът за обща граница в Македония между Гърция и Сърбия бил сключен на 19 май 1913г. Договорът представлявал фактическо ликвидиране на Балканския съюз и оформяне на антибългарски съюз.
Политически промени в България. На 17 май 1913г. министър-председателя Иван Ев. Гешов подава оставка и се оттегля от властта и ръководството на българската външна политика. На 1 юни 1913г. се формира нов коалиционен кабинет на Прогресивнолибералната и Народната партия, в който Ст.Данев е министър-председател и министър на външните работи.
Настроенията в съседните държави са много добре известни на управляващите среди в България. Не по-малък е и натискът вътре в страната – ген. Савов настоява за “енергична политика”, македонските българи изпращат петиции, опозицията настоява за разправа със съюзниците. Високият градус на патриотичните чувства взема надмощие над политическия реализъм.
Окуражени от големите български военни победи и териториални придобивки в Тракия, част от крайно настроените политици и военни не отчитат новата обстановка, в която България се оказва изолирана. Лишаването на Сърбия от излаз на Адриатика я тласка към компенсации в Македония. Гърция и Сърбия с принципа на фактическата окупация искат Вардарска и Егейска Македония и Западна Тракия. Дори без тези територии България получава голямо разширение – почти цяла Тракия и част от Македония – с тях тя става 176 000 кв. км. Ако бе получила и цяла Македония, България щеше да се превърне в голяма държава, която ще разруши равновесието не само на Балканите, а и в европейски мащаб. Фердинанд и правителството искат и преобладаващата част от Македония, като дават само Силистра на Румъния (26.04.1913г.), а с това останалите балкански държави не се съгласяват. Лозунгът “Всичко или нищо!”, издигнат от крайните сили в България е политическо безумие, липса на всякакво съобразяване с политическата реланост. Натискът на македонското лоби, позицията на Фердинанд, военните и други крайни политици водят до опасно изолиране на България, която е опиянена от военните си успехи и смята, че може да победи бившите си съюзници.
Великите сили и противоречията между балканските държави. При решаването на възникналите противоречия се намесват и великите сили, които преследват свои цели. Германия и главно Австро-Унгария се стремят да разрушат Балканския съюз, като подкрепят крайните искания на Фердинанд и десните кръгове. Русия и Англия се опитват да запазят съюза. На 26 май 1913г. император Николай II изпраща телеграма до цар Фердинанд и крал Петър, която гласи: “Държа да установя, че страната, която би започнала тази война, ще бъде отговорна пред славянството и че си запазвам всичката свобода на действия на Русия по отношение на една тъй престъпна борба. “На 2 юни била отправена покана за конференция на съюзниците в Петербург за от руския министър на външните работи Сергей Сазонов. Конференцията на Сърбия, Гърция, България и Черна гора трябва да бъде предшествана от демобилизация на войските. В София оценяват инициативата на Петербург като опит чрез преговори между съюзниците да се принуди България да направи жертви, преди да се произнесе руският император. На 5 юни Министерският съвет решава да отклони руската покана за проектираната конференция. След продължителни разговори на 9 юни в двореца “Врана” Коронния съвет решава да се участва в конференцията в Петербург, при условие, че се спази сръбско-българския договор. На 14 юни руското правителство отправя ултимативно искане до балканските съюзници за започване на конференция в Петербург. Д-р Ст. Данев решава да пътува за Русия на 16 юни.
В последствие България губи руската подкрепа и се оказва изолирана. Великите сили не се намесвали в политическите спорове, тъй като се бояли да не бъдат въвлечени преждевременно във войната. Дори Русия и Англия, които се стремели да запазят съюза, в крайна сметка подкрепяли Англия – Гърция, Русия – Сърбия, нейния фаворит на Балканите.
Междусъюзническа война ( 16 юни - 4 юли 1913г.). Междувременно в Сърбия и Гърция все повече се засилвала наицоналистическата пропаганда, а в България – антисъюзническите настроения. Целта на България в предстоящата война била да се реши окончателно националния въпрос, да се постигне обединението на бълагрския народ в исторически оправдани и етнически доказани държавни граници.
Още на 8 юни ген. М. Савов поискал от правителството да реши в десетдневен срок дали ще демобилизира или ще започва военни действия. Ген. М. Савов бързал, въпреки протестите на ген. Фичев, политици и други висши военни, които предупреждавали за опасността България да воюва на четири фронта с отслабнали сили. Зад ген. Савов обаче стоял Фердинанд, по чието настояване д-р Стоян Данев не дочакал арбитражното решение на руската дипломация.
На 16 юни 1913г. цар Фердинанд дава устна заповед за атака срещу гръцки и сръбски части в Македония. Това било началото на Междусъюзническата война.
Българската армия не била добре подготвена за нова война. Сърбия, Гърция и Черна гора имали военно превъзходство над България, която участва с близо 500 000 армия. Освен това в България не бил изработен и ефективен план за война с Гърция и Сърбия. В периода 16-18 юни били мобилизирани само две български армии. Части на II и IV армия нападат гръцките позиции, но поради липса на достатъчно сили не развиват настъплението. Развиват се бавни действия срещу сръбските войски. Сърбия, Гърция и Черна гора скъсват дипломатическите си отношения с България.
След началото на настъплението се появили колебания между българските политици и военни. Правителството взело решение на 18 юни военните действия да бъдат прекратени. Ген. М. Савов е заменен с ген. Радко Димитриев. Гърция и Сърбия веднага се възползват от създалата се неблагоприятна обстановка и развиват натъпление. Междувременно в сраженията се включили и останалите български армии. Гръцките войски са спрени и обкръжени в Кресненското дефиле, а сръбските атаки са отблъснати.
На 27 юни 1913г. румънските войски прекосяват границата и без да срещнат съпротива, окупират почти цяла Северна България. Антибългарската коалиция, замисляна, но неосъществена през 1885г., поради страха от Османската империя, става реалност през 1913г., когато България е разгромила Турция. Високата порта също бърза да се възползва от благоприятните за реванш условия. На 30 юни една турска армия преминава демаркационната линия Мидия - Енос и окупира почти цяла Одринска Тракия. България е обкръжена от всички страни.
В тези критични дни правителството на Ст. Данев става все по-безпомощно и на 2 юли той подава оставката на кабинета. На 4 юли било формирано ново правителство на Либералната партия, начело с д-р В. Радославов. Правителството било в състав: Н. Генадиев – министър на външните работи, земеделието и държавните имоти, Д. Тончев – министър на финансите, П. Пешев – министър на правосъдието и управляващ Министерството на народното просвещение, Ж. Бакалов – министър на търговията, промишлеността и труда, П. Динчев – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, Б. Морфов – министър на железниците, пощите и телеграфите, ген. Г. Вазов – военен министър. При това положение България поискала примирие.
Както балканските страни, така и великите сили са срещу изграждането на една голяма България, защото тя става неуправляема, усложнява се въпроса за Цариград и Проливите. Сърбия и Гърция постигат лесно разбирателство, тъй като нямат противоречия и взаимни териториални претенции. При това те са подкрепяни от застаналите зад тях Англия, Франция и Русия. За Румъния е естествено да иска допълнителни компенсации, особено при пълната изолация на България. За Турция моментът е подходящ да намали загубите си от войната. В тази обстановка България прави най-сериозната си дипломатическа грешка – напада бившите си съюзници. Междусъюзническата война е чиста авантюра, неподготвена политически, военно и дипломатически.
Букурещки мирен договор. Букурещката конференция се открива на 17 юли и продължава до 28 юли 1913г. под председателството на румънския министър-председател Майореску. На мирната конференция България била изолирана. Българските искания в Западна Тракия получили слаба подкрепа от страна на Австро-Унгария. Русия също не се застъпва за България. След продължителни преговори на 28 юли бил подписан Букурещкият мирен договор, според клаузите на който, Румъния получава Южна Добруджа до линията Тутракан – Екрене на Черно море, Сърбия взема Вардарска Македония, а Гърция – Егейска Македония. България придобива само Пиринска Македония и Западна Тракия.
Букурещкият мирен договор безспорно е несправедлив към България. Той стои в основата на идеята за реванш през Първата и Втората световни войни. България губи територии, за които има етнически и исторически основания – Вардарска, Егейска Македония, Източна Тракия, част от Добруджа. Започва нов бежански поток, страната е във финансов крах. Балканските войни завършват за България с първата национална катастрофа. Все пак трябва да се отбележи, че една част от българите се присъединяват към България, други към останалите балкански страни, което открива пред тях пътят за свободното икономическо и политическо развитие.
Цариградски мирен договор. Предстояло да се уредят и отношенията с Османската империя. Преговорите започват в Цариград на 26 август и завършват с подписването на договор на 16 септември 1913г. Цариградският договор уточнява новата българо-турска граница и постановява демобилизация в срок от три седмици, възстановяване на дипломатическите отношения и на търговската конвенция от 1911г. Той урежда въпросите с военноплениците, бежанците, мюфтиите и др. Османската империя си връща Одринска Тракия, без Малко Търново, Свиленград и Царево с околностите.
Преместване на седалището на Българската екзархия в София. Една от трагичните последици на Балканските войни е нвъзможността Екзархията да остане повече в Цариград. След Букурещкия мир седалището на Екзархията се установява в София, а на 27 ноември екзарх Йосиф се прибира в България. В Македония и Одринско били ликвидирани български училища и църкви.
България допринесла съществено за стопанското и административно уреждане новите земи. Административни и полицейски служители, учители, лекари, аптекари и фелдшери от България били изпратени в губернаторствата. От Народното събрание бил гласуван е бюджет, който уреждал редица въпроси: бежанския проблем и създаването на общинска милиция в Тракия за спазване на обществения ред, откриване и възстановяване на училища и църкви, опазване на културните паметници и др.
Заключение. Балканските войни не са подготвени дипломатически, политическите решения са оставени в ръцете на Фердинанд и част от военните. Това в голяма степен е резултат от личния режим на Фердинанд и слабостта на политическите партии. Не е достигнато мечтаното пълно българско обединение и във външната политика на страната заляга идеята за реванш.
Последиците от Балканските войни били изключително тежки за България. В двете войни са убити общо около 66 000 души, а около 110 000 са ранените. Икономиката губи около 2 млрд. лв. Извън пределите на България остават над един милион българи. След войните следва нова бежанска вълна от около 250 000 души. Въпреки военните успехи, слабата дипломация и неразумната политика на управляващите кръгове водят до първата национална катастрофа.
