Право

Кръстев отдал под наем на Алексиев своето таванско жилище. В договора се предвиждало, че Алексиев ще извърши за сметка на дължимия наем подмяна на ел. инсталация в жилището и водопровода в банята, като стойността на така извършения ремонт не трябвало да надхвърля 600 лв.  За други ремонти или разходи над тези суми наемателят трябвало да получи предварителното и изрично съгласие на наемодателя.
В хода на ремонта Алексиев надхвърлил тези рамки и без да уведоми Кръстев подменил водопровода в кухнята, сложил теракот в коридорите и топлоизолирал цялото жилище. Освен това боядисал с латекс и блажна боя жилището и изциклил и лакирал дъските на пода. В следствие на това стойността на извършеният ремонт възлязла на 6000 лв.
Когато уведомил за това Кръстев, последният се ядосал и отказал да признае разходите за сумата на 600 лв. Аргументирал се, че не е уведомен за допълнителните ремонтни работи и не е давал съгласието си за тях., ето защо те не го обвързвали и следвало да останат за сметка на Алексиев.
Алексиев обаче възразил и изтъкнал, че извършените подобрения обогатяват Кръстев и в съответствие с чл.59 ЗЗД, трябва да са за негова сметка.
Т.к. не се стигнало до разбирателство Кръстев завел дело срещу Алексиев за заплащане на дължимия му над сумата от 600 лв. наем. В хода на делото той освен всичко друго изтъкнал, че при наличието на договор, отношения между страните не могат да почиват на извъндоговорна основа, а следва да се уреждат само съобразно предвиденото в договора, ето защо претенцията на Алексиев не следва да се удовлетворява.


1.    Възможно ли е при сключен договор за наем да се претендират пари въз основа на неоснователно обогатяване?
2.    Вярно ли е твърдението на Кръстев, че при наличието на договор е изключено отношенията да се разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване?
3.    Основателни ли са претенциите на Алексиев за възстановяване на целият размер на извършените ремонтни работи?
4.    Как би стоял въпросът ако работите бяха надхвърлили предварително уговореното  само по вид, но не и по стойност, или обратно-само по стойност, но не и по вид?
5.    Има ли някакво значение, че Кръстев не е дал съгласието си за извършването на допълнителните ремонтни работи?


Чл.59, чл.231 ЗЗД
Чл.8,9,19/3, 44, 45, 55, 60-62 ЗЗД
Чл.33/2, 74 ЗС





За да обясним възникналите между наемодателя Кръстев и наемателя Алексиев облигационни отношения е необходимо преди всичко да изясним правният смисъл и съдържание на извършените от тях действия и на породилите се правни връзки. На първо място ще дадем дефиниция на терминът „източник на облигационно отношение”, на неговите характерни белези, проявление, страни и права и задължения на страните.
Източниците на облигационни отношения са юридическите факти, които пораждат, изменят или прекратяват облигационни отношения. Източници на облигационни отношения могат да бъдат както прости, така и сложни юридически факти, такива, които се състоят от повече от един елемент. Традиционно източниците на облигационни отношения се делят на две големи групи – правни сделки („договорни източници”) и източници, които не са правни сделки („извъндоговорни източници”).
Правните сделки заемат основно място сред източниците на облигационни отношения. Сделките са различни видове, които се разграничават в зависимост от класификационния критерий. Основното деление на сделките се основава на броя на страните, които правят волеизявления, и насочеността на волеизявленията. От тази гледна точка сделките са едностранни, двустранни, многостранни и сделки – решения.
Едностранните сделки се състоят от волеизявления само на едната страна по правоотношението. Единственото общо правило за едностранните сделки е уредено от чл.44 ЗЗД.
Втората група източници на облигационни отношения обхващат юридически факти, които не са правни сделки. В нея традиционно се включват деликтите, юридическите факти от групата на неоснователното обогатяване и воденето на чужда работа без пълномощие. В основата на неоснователното обогатяване е принципът на справедливостта, който не допуска разместване на имущество без наличието на призната от правото причина, основание. ЗЗД урежда две групи фактически състави на неоснователно обогатяване – първата, която включва хипотези на получаване на нещо без основание (чл.55-58 ЗЗД ), и втората, към която се отнася общият състав на неоснователното обоатяване (чл.59 ЗЗД ). Воденето на чужда работа без пълномощие е юридически факт от категорията на юридическите постъпки. Правният режим на воденето на чужда работа се съдържа в чл.60-62 ЗЗД.
На следващо място, за да обхванем пълно същността и правното съдържание на облигационните отношения между Кръстев от една страна и Алексиев, от друга ще разгледаме терминът „договор” като правно явление, защото тук отношенията и твърденията на двете страни почиват най-вече на основата на сключеният между тях договор за наем на таванското помещение.
Договорът е правно явление, което се обяснява с различни теории. Една от тях е автономията на човешката воля. Задължителната сила на волята се обяснява или с теорията на естествените права, или със санкционирането й от дадена общност. Според нея договорното задължение има за единствен източник волята на страните.Теорията за автономия на волята при договорите се проектира в така наречения „принцип за свобода на договарянето”. Този принцип обхваща следните общи правила: страните са свободни да решат дали и с кого да сключат договор; те свободно определят съдържанието и формата на договора; волята на страните е основен критерии при тълкуване на уговорките.
Българското облигационно право се основава на теорията за автономията на волята и принципа за свободата на договарянето. Свободата на договарянето е изрично уредена в редица норми на ЗЗД, най-важната от които е чл.9: „Страните могат свободно да определят съдържанието на договора...”
Неспазването на общото разпореждане на чл.9 ЗЗД е основание за нищожност на договора по чл.26/1 ЗЗД.
Волята на страните е критерий за тълкуване на договора. Освен нея обаче са въведени и обективни критерии – обичаите в практиката и добросъвестността – чл.20 ЗЗД.
Веднъж сключен договорът, свободата на договарянето се трансформира в изискването за задължителна сила на съгласието ( принципът “Pacta sunt servanda” ).
Договорът може да бъде изменян, прекратяван, развалян или отменен само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.
В теорията се приема, че договорът е съглашение между две или повече лица за създаване, изменяне или унищожаване на едно правна връзка. Договорът може да се определи и като двустранна сделка, при която е налице съгласуване на насрещни волеизявления на две страни. Договорът е съглашение. С термина „съглашение” се означава юридически факт, който се състои от две или повече насрещни волеизявления.
Те са противоположни по посока и трябва да съвпадат по съдържание.
Последиците на договора по правило засягат само страните по него. Договорът може да има действие и за третите лица, но в такъв случай той поражда за тях само права.
Постигането на съгласие изисква една от страните да вземе инициатива и да адресира до другата страна волеизявление, наречено „предложение”. Тази страна се нарича „предложител”. Предложението може да бъде прието или отхвърлено. В първия случай е налице „приемане”. Страната, до която е адресирано предложението, се нарича „адресат на предложението” или „адресат на офертата”, а страната, която е приела предложението – „приемател” или „акцептант”.
Предложението, наречено още „оферта”, е волеизявление, насочено към сключване на определен договор. Предложението трябва да изразява волята на предложителя да бъде обвързан от предлагания договор. Необходимо е наличието на сериозно намерение за сключване на договора. Намерението за договаряне трябва да се изведе чрез тълкуване на предложението. Предложението трябва да бъде пълно. То следва да съдържа всички съществени елементи на бъдещия договор. Предложението поражда действие от момента на получаването му от лицето, до което е направено.
Приемането е волеизявление на адресата на предложението, което изразява съгласие с предложението. Приемането трябва да е ясно и недвусмислено и да разкрива сериозно намерение за обвързване. Съдържанието на приемането трябва да бъде безусловно и да съвпада изцяло с това на предложението. Приемането, както и предложението, е неформално. То може да бъде направено изрично-устно или писмено, или чрез конклудентни действия.
Сключването на договора изисква постигането на съгласие между страните.
Съгласието е съвпадане на волеизявленията на предложителя и адресата на предложението. Съгласието се предпоставя от наличието на действително предложение и приемане. Между съдържанието на предложението и приемането трябва да има пълно покриване. По нашето право единствено изявената воля може да породи правни последици. Желанията и намеренията, които не са обективирани, са без значение.
Меродавно е онова значение на изявлението, което и двете страни приемат. От друга страна, като критерии при тълкуването чл.20 ЗЗД посочва и обичаите в практиката и добросъвестността. Обичаите в практиката са онези обичаи, които нямат правен характер. Те са обективни по своята природа.
В отношенията между присъстващи моментът на сключване на договора е моментът на постигане на съгласието - изявяването на волята за приемане на предложението от адресата на предлажението. Съглашението външно се обективира с изявяване на волята на адресата на предложението. Обвързването на предложителя от приетото предложение означава, че между страните е сключен договор, а моментът на сключването на договора е моментът на приемането на предложението. Член 14, ал.1 ЗЗД разпорежда, че моментът на сключване на договора е моментът, в който приемането бъде получено от предложителя.
Всички правни актове, независимо дали са нормативни или индивидуални, публичноправни или частноправни, подлежат на тълкуване. Тълкуването на договора е установяването на точния смисъл на уговорките, които са включени в неговото съдържание. Подлежат на тълкуване всички правни сделки, а не само договорите.
Тълкуването се извършва от страните, а в случай на спор от съда. Тълкуването не може да води до изменяване на волята на страните. Правният режим на тълкуването е включен в чл.20 ЗЗД. Законът изисква тълкуването да се извършва въз основа на три критерия, които се прилагат кумулативно. Първият от тях е, че при тълкуването трябва да се търси действителната обща воля на страните. Меродавна е изявената, а не предполатаемата воля. Смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. Ако някоя от страните твърди, че дадена дума има особено значение, тя трябва да докаже твърдението си. Ако думата има повече от едно значение, следва да се предпочете това, което води до действителност на съглашението, а не онова, което би имало за последица неговата недействителност. Когато дадена уговорка е предложена от една от страните, тя поначало следва да се тълкува в полза на другата страна. Авторът на уговорката трябва да носи неблагоприятните последици от двусмислието на използваните от него думи и изрази, а не да се ползва от него. Второто изискване при тълкуването е отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и да се разбират в смисъла, който произтича от целия договор. Договорът трябва да се разглежда като едно цяло и значението на думите и изразите трябва да се установи с оглед на общия контекст. Специалните уговорки имат примат над общите клаузи. На трето място тълкуването трябва да е съобразено с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Целта на договора следва да се разбира широко, а не да се ограничава до основанието или мотивите. Установяването на целта на договора е облекчено, ако страните изрично са я посочили. В противен случай целта трябва да бъде изведена от целия договор.
Съдържанието на облигационното  отношение се състои от вземането (вземанията) на кредитора и задължението (задълженията) на длъжника. Предмет на облигационното отношение е благото, с оглед на което възниква отношението, онова, за което длъжникът се е задължил, предметът на неговото задължение – облигационният резултат. Той се означава с латинския термин „престация”. Ако престацията не е определена, задължението не може да възникне. Когато източник на облигационното отношение е договор, страните могат свободно да определят съдържанието на престацията, стига договорът да не противоречи на императивна норма или морално правило – чл.9, ал.1 ЗЗД. Съдържанието на дължимата престация може да се определя не само от сделката, която поражда задължението, но и от друга сделка. Когато задължението произтича от неоснователно обогатяване – чл.55-59 ЗЗД, водене на чужда рачота без пълномощие – чл.60-62 ЗЗД и др., съдържанието на дължимата престация се определя от елементите на съответния фактически състав, установени от нормите на обективното право. Така видът и размерът на претърпените преки вреди определят какво и колко дължи дилинквентът на увреденото лице – чл.51, ал.1 ЗЗД. В случай на неяснота определянето на дължимата престация се извършва съобразно правилото на чл.20 ЗЗД за тълкуване на сделките.
Облигационните задължения могат да бъдат класифицирани в зависимост от особеностите на престацията. С оглед на този критерий задълженията биват: задължения с еднократно и трайно изпълнение; задължения за действие и задължения за бездействие; задъления да dare; индивидуално определени задължения и родово определени задължения; алтернативни и факултативни задължения; парични задължения;
Ако задължението е за периодично изпълнение, длъжникът трябва в продължение на даден срок да извърши повече от една еднакви престации, които се повтарят през определен или неопределен период от време. Изискуемостта и давността за всяка престация настъпват поотделно. Развалянето на договор, който поражда задължения за продължително или периодично изпълнение, по правило няма обратно действие – чл.88, ал. 1 ЗЗД.                     
Същността на понятието „неизпълнение” може да сеизведе от понятията „облигационно отношение” и „изпълнение”. След като облигационното отношение е отношение, по силата на което кредиторът може да иска от длъжника осъществяването на определен резултат, а изпълнението е осъществяването на този резултат, то неизпълнението следва да се определи като „неосъществяване на облигационния резултат”. Всяко облигационно задължение може да не бъде изпълнено независимо от неговия източник – сделка, неоснователно обогатяване, непозволено увреждане, водене на чужда работа без пълномощие и др. Терминът „неизпълнение” се употребява с различни значения. В широк смисъл под неизпълнение се разбира всяка възможна форма на неосъществяване на дължимия резултат. Причините, породили неизпълнението могат да бъдат различни – виновното поведение на длъжника, поведението на кредитора, действие на трето лице, акт на административен орган, природно събитие и др. Неизпълнението има различни форми. То е пълно, когато длъжникът не е осъществил нищо от дължимия резултат или е престирал нещо, но толкова късно или толкова лошо, че изпълнението е безполезно за кредитора. Неточно е всяко друго изпълнение, което се отклонява от дължимото. Ако отклонението е количествено, изпълнението е частично.
Длъжникът, чието виновно поведение е породило неизпълнението, трябва да понесе последиците му. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму – чл.45 ЗЗД.
Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова – съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.
„С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му заплати определена цена” ( чл.228 ЗЗ  ). От това определение ясно се вижда, че между страните по договора за наем трябва да се постигне съгласие по два въпроса първо- относно вещта, която се предоставя във временно ползване  и второ – относно възнаграждението (цената), която наемателят дължи за предоставеното му ползване. Договорът за наем поражда задължения и за двете страни: за наемодателя задължението да предостави на наемателя наетата вещ във временно ползване; за наемателя – да плати цената срещу това ползване. От казаното дотук можем да определим договорът за наем като двустранен договор. Освен двустранен договорът за наем е и възмезден, т.к. всяка от страните поема задължения срещу поетото насрещно задължение към нея от другата страна. Няма договор за наем ако ползването се предоставя безвъзмездно. Договорът за наем създава само облигационноправни връзки между сключилите го страни. С договора за наем наемателят се конституира като държател на наемната вещ. Той я държи и ползва за себе си, но не я владее с цел да свои. Главното задължение на наемодателя е да предостави на наемателя ползването от наетия имот. Характерно при договора за наем е, че той няма отчуждително действие. Договора за наем е възможен само по отношение на такива вещи, които могат да бъдат върнати след ползване, вещи които не се изразходват след еднократно ползване, т.е. само по отношение на индивидуално определени вещи. Договорът за наем установява трайни връзки между наемодателя и наемателя – наемодателя трябва да обезпечи и да търпи непрекъснатото ползване на наемателя в продължение на наемния срок, а наемателят обикновено плаща наемната цена в равни промеждутъци от време в продължение на същия срок.  Следователно за наемодателя наемът е договор с продължително изпълнение.
Договорът да наем не е реален а консесуален договор. Той се счита сключен в момента, в който страните постигнат съгласие относно вещта, която се предоставя за ползване, и относно цената срещу която това ползване се предоставя. Наемът е неформален договор, за валидното му сключване не е необходимо да се спази някаква форма.
Кръгът на вещите, които могат да бъдат отдавани в наемно ползване, е твърде широк. Под наем могат да бъдат давани всякакви вещи – движими и недвижими. Под наем могат да бъдат давани и части от вещи.
Цената е насрещната престация на наемателя за предоставеното му временно ползване на една вещ. Цената се уговаря обикновено в пари. Но тя може да бъде уговорена и в каквато и да е друга престация. Цената може да се състои и в услуги. Обикновено самите договарящи свободно определят размера на наемната цена.
Продължителността на ползването на наемната цена се определя най-често от самите страни по наемния договор. Наемното отношение се прекратява с изтичане на срока, за който е уговорено.
От всичко казано дотук можем да направим следните заключения по така възникналите между наемодателя Кръстев и наемателя Алексиев облигационни отношения.
- Сключеният между страните договор за отдаването на таванското помещение под наем е валиден, действителен и не страда от пороците, предвидени в чл.26-35 ЗЗД.
Страните са постигнали съгласие по въпроса за наемната цена (наема), споразумяли са се, че Алексиев ще извърши за сметка на дължимия наем подмяна на ел. инсталация в жилището и водопровода в банята, като така извършения ремонт не трябвало да надхвърля 600 лв. Кръстев и Алексиев се договорили, че за други ремонти или разходи над тези суми наемателят трябвало да получи предварителното и изрично разрешение на наемодателя.
От казаното по-горе и от самата същност на облигационните отношения можем да направим извода, че Алексиев, извършвайки подобрения в наетото жилище, изразяващи се в подмяна на водопровода в кухнята, топлоизолация на жилището, поставянето на теракот в коридорите,боядисването с латекс и блажна боя на жилището и изциклянето и лакирането на дъските на пода без да е получил съгласието на Кръстев, е действал без пълномощие и без разрешението на наемодателя. Въпреки изричната уговорка между страните, че за всички разходи над сумата от 600 лв. Алексиев трябвало да получи одобрението на Кръстев, наемателя не се съобразил и прекрачил  изрично уговореното. Съгласно чл.231 (1) ЗЗД „дребните поправки ... са за сметка на наемателя”. Но в конкретния случай едва ли можем да приемем огромният и луксозен ремонт, който Алексиев извършва за дребна поправка. 
От друга страна, съгласно чл.55 ЗЗД Кръстев,  е длъжен да върне на Алексиев онова, което е получил без основание, но което го е обогатило, или в случая да възстанови на наемателя вложената за ремонтните работи сума. С иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД може да се търси по-малката суми измежду сумата, с която се обеднил ищецът, и тази, с която се е обогатил ответникът без основание. Този иск има за предмет онова, с което ответното лице се е обогатило без основание за сметка на ищеца, а това е по-малката сума измежду споменатите две. Чл. 59 задължава този, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Неоснователно обогатяване е налице само тогава, когато обогатяването реално е настъпило, т.е. когато в патримониума на обогатилия се за чужда сметка е влязло някакво имущество.
В случая, наемателя Алексиев се позовава на чл.59 с твърдението, че извършените подобрения обогатяват Кръстев и следва да бъдат за негова сметка. Ако погледнем кои са предпоставките, които Законът определя, за да имаме налице неоснователно обогатяване, а именно: имущестевно разместване между ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; връзка между обедняването и обогатяването; липса на основание за имуществено разместване; липса на друго средство за правна защита – това е и правният интерес от предявяването на иска по чл.59 ЗЗД; ще стигнем до очевидното решение, че Кръстев съзнателно и преднамерено отказва да признае на Алексиев извършените ремонтни работи, с твърдението, че не е бил уведомен съгласно първоначалната уговорка. Явно е, че наемодателят се е обогатил за сметка на наемателя, нещо повече- въпреки направените подобрения в таванското жилище и разходите, които Алексиев направил за тях, Кръстев завел дело срещу него за заплащане на дължимия му над сумата от 600 лв. наем. Излиза така, че Кръстев ще придобие в патримониума си не само направените в жилището предварително уговорени с Алексиев подобрения, но и тези, за които не е давал съгласието си, както и разликата от сумата за наема и направените подобрения.
На разположение на наемателя, който е извършил необходими поправки, без съответно разрешение остава само искът за неоснователно обогатяване.
От друга страна, наемодателят, въпреки позоваването на Алексиев  на чл.59 ЗЗД и твърденията му, че същият се е обогатил неоснователно и за негова сметка, не е давал съгласието си, не е изявявал воля и не е давал разрешение за извършването на подобренията в жилището.
Както по-рано бе споменато, човешката воля е един от основните и задължителни реквизити за сключването на всеки договор. Според теорията за автономията на човешката воля договорното задължение има за единствен източник волята на страните. Без валидно изразена воля и съгласие за сключването на един договор, той е ирелевантен за правото, защото страда от порок. Теорията за автономията на човешката воля при договорите, която се проектира в „принципа за свобода на договарянето”, казва, че страните сами и свободно определят съдържанието на сключения договор. Волята на страните е основен критерий при тълкуването на уговорките . Тук изниква въпросът как трябва да бъде тълкувана буквата на Закона?
Дали в конкретния случай твърденията на Кръстев, че не е уведомен за ремонтните работи и не е давал съгласието си за тях ще има по-голяма тежест, или позоваването на Алексиев на чл.59 ЗЗД и аргумента му, че наемодателя се е обогатил неоснователно и, че извършените ремонтни работи в жилището следва да са за негова сметка.
В конкретния случай никъде не се споменава наемодателят да е знаел за извършващите се от наемателя ремонтни работи. Но също така не е изрично казано, че не е знаел. Като се има предвид обема на извършеният ремонт и времето, което той е отнел, трудно е да се повярва, че наемодателят Кръстев не е бил в течение за действията на Алексиев. В правната наука действа принципът, че когато някой е имал право и е знаел за извършващи се действия, които засягат неговата имуществена или неимуществена сфера, и е трябвало да възрази срещу тях, а не го е направил, по-късно не може да се позовава на своето незнание или на това, че не е бил уведомен. Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72., чл.47 (2). Законът ни препраща към чл.72, който казва, че:
Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения.
Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение. Но в случая едва ли можем да говорим за добросъвестен владелец, т.к. Алексиев е единствено наемател на наетата вещ (наетото таванско жилище), по силата на сключения договор за наем. Той не е владелец на жилището, защото не го държи с цел да го свои, в този смисъл Алексиев е единствено държател по отношение на предмета на наемния договор.
На твърденията на Кръстев, че не е уведомен за допълнителните ремонтни работи и не е давал съгласието си за тях, Алексиев възразил, че чрез извършените от него подобрения наемодателя Кръстев се е  обогатил за негова сметка без основание.
Като наемател, единственият начин, единственият правен способ чрез който Алексиев може да търси защита на правата си е чрез субсидиарното прилагане на чл.59 ЗЗД. Законът дава възможност на обеднелият, в случая наемателя, да търси правата си чрез прилагането на чл.59, при условие, че същият няма друг иск, с който да се защити.
Действията на Алексиев, извършени без мандат и пълномощие, без изричното съгласие и разрешение от страна на Кръстев попадат в института на Negotorium gestio.
Никъде в казуса не се казва, че Алексиев възразява или отрича да е поел една чужда работа без пълномощие. Извършвайки посочените дейности, той всъщност е предприел една работа, за която не е натоварен, едно водене на чужда работа без пълномощие. Чл.61 (3) ЗЗД от въпросния институт ни казва, че: „Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последтният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване”. Оттук –  чл. чл. 45 (1) и 55 (1).
По отношение на конкретно поставените в условието на зададеният казус въпроси, и въз основа на всичко казано, можем да направим следното обобщение.
Като начало, по отношение на първият въпрос, а именно: Възможно ли е при сключен договор за наем да се претендират пари въз основа на неоснователно обогатяване?, подкрепяйки възраженията на наемателя Алексиев, и позоваването му на чл. 59 ЗЗД ще трябва да отговорим утвърдително на въпроса. Алексиев има право да търси защита на законоустановения си интерес и правото му да не бъде ощетяван за сметка на другиго. В случаят имущественото разместване в патримониума на двете лица, в ущърб на наемателя е неоснователно и той е в правото си да търси защита и възстановяване на вложената в наетото таванско жилище сума за извършените ремонтни работи. В основата на неоснователното обогатяване е принципът на справедливостта, който не допуска разместване на имущество без наличието на призната от правото причина, основание.
Сумата, с която се увеличила стойността на вещта (на наетото таванско жилище), е сумата, която наемателя Алексиев е вложил за направените подобрения, изразяващи се в подмяната на водопровода в кухнята, топлоизолацията на цялото жилище, боядисването на стените и т.н. Тези подобрения, освен всичко друго увеличават стойността на жилището, което е още едно доказателство в подкрепа на твърденията на Алексиев.
На следващо място – твърдението на Кръстев, че при наличието на договор е изключено отношенията да се разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване не е вярно, т.к. договора за наем и института на неоснователното обогатяване са две коренно различни материи, които въпреки, че в случая се преплитат трябва да бъдат разгледани поотделно и да не бъдат смесвани. Както бе споменато, сключеният между страните договор за наем е валиден и не страда от пороци. Той ги обвързва и поставя наемателя Алексиев в положение на длъжник по отношение на дължимия наем и грижата за наетото жилище, но също така и наемодателя Кръстев се задължава  по силата на чл.228 ЗЗД да предостави наемната вещ за временно ползване.
Страните са едновременно в положението на кредитор и длъжник. Не така стоят нещата при неоснователното обогатяване. Независимо от това, че в конкретния случай, възникналите облигационни отношения се свързват и са обусловени от неоснователното обогатяване, последното следва да се разглежда самостоятелно.
Отношенията между страните ще се разглеждат веднъж на основата на сключения между тях договор за наем и произтичащите от него права и задължения за двете, но на следващо място и на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Претенциите на Алексиев за възстанвовяване на размера на извършените ремонтни работи са основателни, с уговорката, че на него следва да се възстановят сумите, които са преминали без основание в патримониума на Кръстев и са го обогатили.