08.10.2007 г.
1. ФИНАНСОВОТО ПРАВО В РАМКИТЕ НА ПРАВНАТА
СИСТЕМА НА БЪЛГАРИЯ
— Предмет на Финансовото право – В държавата има производствена (където се създава националният доход, блага) и непроизводствена (образование, култура, здравеопазване) сфера. Отраслите в непроизводствената сфера не произвеждат материални блага, но на тях също са им нужни такива, за да се издържат. Ето защо държавата е принудена от производствената сфера да прехвърля блага в непроизводствената. Отношенията по повод на това прехвърляне се определят като финансови правоотношения. Това се прави с помощта на един центраизиран фонд от парични средства, наречен бюджет.
→ групи финансови правоотношения:
↔ правоотношения по повод разпределянето на материални блага (данъци, такси, мита и т.н.)
↔ правоотношения по повод преразпределението на националния доход – чрез бюджета – това са т.нар. бюджетни правоотношения.
↔ бюджетно финансиране (текущо през годината) – по разходване на националния фонд – разходни правоотношения.
↔ механизъм за контрол – държавата чрез свои органи проверява доколко тези три категории правоотношения са се развили правилно и законосъобразно.
=> финансовите правоотношения са правоотношения, които възникват по повод разпределението, преразпределението и използването на националния доход.
→ понятието финансови правоотношения е родово. Зад всяко финансово правоотношение се крие някакво друго правоотношение – данъчно, митническо или др. Чисти финансови правоотношения няма!
— Метод на правно регулиране – Финансовото право е самостоятелен правен отрасъл. То има обособен предмет и специализиран метод на правно регулиране. Съществуват становища, че то е комплексен отрасъл (мотиви – финансовите правоотношения възникват навсякъде, наред с гражданските, търговските, административните, наказателните и т.н.) – не е широко застъпено.
→ в правото има два основни метода, по които се регулират отношенията – метод на равнопоставеност (присъщ на ЧП) и властнически (императивен) метод – държавата има надмощническо положение. Властническият метод личи както от финансовоправните норми, така и от индивидуалните финансови актове. В ПП индивидуалните финансови актове имат същото значение като сделките в ЧП. Субектите не могат да договарят. Как ще възникне, ще се развие и приключи финансовото правоотношение е предвидено в самата правна норма. Субектите действат в условията на обвързана компетентност. => индивидуалните финансови актове имат само декларативно действие, не и конститутивно. Т.е. правата и задълженията възникват не по силата на финансовия акт, а ex lege. Тези индивидуални актове възникват, за да направят финансовите вземания ликвидни и изискуеми, т.е. основателни – по основание и по размер. Само по изключение финансовите органи, които участват в тези правоотношения, могат да действат в условията на оперативна самостоятелност (Напр: президентът може да опрощава несъбираеми финансови вземания) – рядко.
→ санкции – засилени. Финансовото право публичноправен отрасъл, близък до АП и КП, но методът на правно регулиране е по – ярко изразен. Освен санкции, за неизпълнение на задълженията много често се прилагат и принудителни административни мерки. Чрез тях субектите се задължават да изпълнят своите задължения.
=> Финансовото право е правен отрасъл, който се характеризира със собствен предмет на правно регулиране и властнически метод на правно регулиране.
― Характеристика на финансовите правоотношения
→ публичноправни – резултат от държавна дейност. Държавата участва във всички процеси, свързани с тях, чрез свои представители. Единият субект по финансовите правоотношения е винаги държавата, а може да бъде и двата. Тя упражнява властнически правомощия.
→ финансовите правоотношения са желани от държавата. Тя иска те да възникнат, да се развият и да приключат. Колкото по – развити са те, толкова по развита е и държавата. Тя се стреми да ги усъвършенства. Това обуславя честата промяна в нормативната уредба.
→ възникват, развиват се и приключват от приложението на правните норми. Във Финансовото право обичаят и практиката не са източници.
→ финансовите правоотношения имат паричен характер. Те възникват, развиват се и приключват по повод движението на парични средства.
Съществуват и такива финансови правоотношения, които нямат паричен характер (Напр: обжалване на един данъчен акт – процесуални финансови правоотношения). Те имат вторичен, помощен характер. Наричат се безобектни правоотношения.
― Източници на Финансовото право – във формален и материален смисъл (материалните условия на живот/ стандартът в държавата). Те влияят върху нормативните актове, които трябва да се издават и да действат.
→ обичаят – не е източник – той не може да дава отражение. Съдебната практика също. Финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност. Тук диспозитивни норми няма. Финансовите органи не могат да формират противоречива съдебна практика.
→ решенията на Конституционния съд и ВАС, с които се обявява противоконституционност или незаконосъобразност – само те!!!
→ Конституцията – около 5 норми, източник на Финансовото право – чл. 60, чл. 84 т. 2,3,13, чл. 98, т.12 и т.н.
→ законите
↔ които имат чисто финансов характер
↔ комплексни
↔ нормативни актове, които по принцип са източник на друг клон на правото (АПК, ЗАНН), но едновременно с това отделни техни норми се явяват източник на Финансовото право (ако не противоречат на неговия императивен характер)
→ подзаконови нормативни актове – стотици на брой. Законодателят понякога си позволява да урежда с тях първични обществени отношения. Между тях и законите често има противоречия.
→ международните актове
― Разграничение и съотношение между Финансовото право и останалите правни отрасли
→ разграничения
↔ Финансовото право и публичноправните отрасли – предметът
↔ Финансовото право и ЧП – предметът няма такова значение. По – важен е методът на правно регулиране. При Финансовото право единият субект винаги е държавата.
→ съотношение
↔ организационно – най – вече между Финансовото право и другите публичноправни отрасли – с АП и КП – изразява се в ползването на заемки от тях. Има автори, които смятат, че Финансовото право е част от АП или от КП.
↔ по повод прилагането на правните норми – всяка правна норма се прилага съобразно своето предназначение. Тя не влияе върху прилагането на друга правна норма.
↔ за да се приложи норма от друг правен отрасъл първо трябва да е приложена финансовоправна норма.
↔ за да се приложат норми от друг правен отрасъл трябва да се спази определен финансовоправен режим.
09.10.2007 г.
2.ФИНАНСОВОПРАВНИ НОРМИ.
— Финансовоправни норми – не се различават от останалите правни норми. Те са общи и абстрактни правила за поведение. Различават се от финансовите актове. Финансовоправните норми действат неограничено във времето по отношение на множество адресати. Индивидуалните финансови актове имат еднократно действие, отнасят се за конкретен случай и конретни адресати.
→ възможно е крайният момент на действието им да е предварително определен (например бюджетните правни норми – за една година).
→ има и случаи, когато правната норма има еднократно действие (Напр: тези, които се съдържат в издаваните закони за финансова амнистия)
— Структура на финансовоправните норми – 3 елемента:
→ хипотеза – в нея е вложен съответният юридически факт (доход, печалба, оборот, собственост, сделка и т.н.) – тези понятия се изясняват в самия закон чрез тълкуване, за да се избегне заобикалянето на финансовия закон.
→ диспозиция – посочени са адресатите на правната норма и техните права и задължения (във Финансовото право те не се наименуват субективни права и задължения, а се говори за финансови вземания, финансови задължения, държавни вземания). В повечето случаи държавата е носител на СП, но може да бъде носител и на съответното финансово задължение (пенсии, стипендии...). Финансовите права и задължения могат да се реализират само от адресатите на правната норма. Възможно е, при определени условия (доброволност), едно трето лице да изпълни чуждо финансово задължение и държавата е длъжна да го приеме.
→ санкция – за неизпълнение на задължението. Във Финансовото право много често наред със санкциите са предвидени и принуд. адм. мерки. – НО, АО, ГО, ДО – възможни са всякакви съчетания, освен едно – за едно и също финансово нарушение не може да се налага АО и НО.
↔ за разлика от наказаталноправните норми, където санкцията се съдържа в самата правната норма, във Финансовото право това е възможно, но е рядко. Санкциите се извеждат накрая на нормативния акт в определена глава. Може и санкцията да е изнесена в друг нормативен акт на Финансовото право. Съществуват и случаи, в които е изнесена в нормативен акт на друг правен отрасъл.
— Видове финансовоправни норми
→ материалноправни ( посочват права и задължения на адресатите) и процесуалноправни (реда, начина за реализацията им). Няма обособен процес. Мат.пр. и проц.пр. норми се съдържат в един и същ на (често). Едва напоследък започна да се обособява Финансов Процес.
→ задължаващи, забраняващи, упълномощаващи
→ технико – юридически финансовоправни норми – норми, в които диспозицията съдържа някакъв цифров израз. Те са мат.пр. норми, но когато става въпрос за обратно действие, следват реда на проц.пр. норми.
→ контролни норми – предназначението им е да се проверява дали останалите финансовоправни норми са приложени. Те нямат парично – имуществен характер. Те са или организационни, или процесуални. Финансовата дейност на държавата не би могла да се осъществява без тях.
— Финансовоправни норми и финансов план – За да се осъществи финансовата дейност на държавата е необходимо финансово законодателство, индивидуални финансови актове и да има финансови планове. Най – важният сред тях е държавният бюджет. Финансовоправните норми и финансовият план имат много общи черти. Често финансовите планове се приемат с нормативен акт. Те също имат задължителен характер. Те са задължителни за изпълнение, но нямат нормативен характер. Причисляват се към категорията на т.нар. общи ненормативни актове.
— Тълкуване и аналогия във Финансовото право – аналогията във Финансовото право е неприложима. Това, което е уредено във финансовоправна норма не може да действа по пътя на аналогията.
3. ДЕЙСТВИЕ НА ФИНАНСОВОПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ,
ПО МЯСТО И СПРЯМО ЛИЦАТА
— По време
→ влизане в сила – 3 дни след обнародването, ако в самия закон не е определено друго. Отклонения:
↔ отлагателен срок – до 1ви януари на следващата година
↔ ако не, то трябва да е 1во число на някой от месеците
↔ възможно е тези отлагателни срокове да са произволно избрани – тогава, когато финансовите отношения не уреждат движението на парични средства.
↔ ако няма отлагателен срок обикновено не се създава задължение за адресатите (Напр: амнистията – от деня на обнародването)
↔ често финансовоправните норми на един финансов закон влизат в сила по различно време.
→ обратно действие ↔ заварени правоотношения – Юридическият факт е настъпил, но правоотношенията не са приключили.
↔ мат.пр. норми – ако нищо не е казано в закона – по стария закон. Новият мат.пр. закон ще действа за в бъдеще. Възможно е в закона да е предвидено, че ще намери приложение по отношение на висящите правоотношения.
↔ проц.пр. норми – счита се, че те са по – съвършени. Винаги новата проц.пр. норма намира приложение по отношение на висящите правоотношения, ако нищо не е казано в самия закон. Макар и рядко, е възможно да се остави да действа старият (ако новият е прекалено тромав).
По този въпрос във Финансовото право се водят сериозни дискусии. Финансовите закони от тази гл. точка стоят най – близко до наказателните. Ако финансовоправна норма въвежда задължения, тя не трябва да има обратно действие. Това теоретично положение в последните години намира приложение в законодателството.
* приложение на по – благоприятния закон (чл. 3 ЗАНН, чл. 2 НК):
Това се отнася само до санкциите, не и за задълженията!!!
→ отмяна на финансовоправните норми
↔ ако в самия закон е определен краен срок
↔ изрична отмяна – в последващ нормативен акт изрично се посочва кое се отменя.
↔ мълчалива отмяна – когато в един нов нормативен акт едно положение се уреди по нов начин – по – рядко.
Независимо дали е изрична или мълчалива, отмяната трябва да се прави с акт равен или по – висок по степен.
— Спрямо лицата – във Финансовото право има специални категории лица. По принцип действат спрямо всички лица.
→ местни и чуждестранни
→ лица, които притежават качеството на отчетници – поверени са им парични средства и материални ценности, които да управляват.
→ категория лица, които нямат качеството на субекти – клонове, представителства...
— По място – принципът е, че финансовоправните норми действат на територията на цялата страна. Съществуват изключения, които се свеждат до:
→ на определена част от територията на страната дадена финансовоправна норма не се прилага (митнически, данъчни, валутни норми)
→ на определена част от територията на страната действат различни финансовоправни норми – свободни безмитни или свободни икономически зони (интересът на държавата – евтина работна ръка, заплаща се във валута, внасят се нови технологии). Указ 2242/1987 г. и Правилникът за прилагането му – уреждат режима на тези зони в България.
15.10.2007 г.
4. ФИНАНСОВА АДМИНИСТРАЦИЯ. УСТРОЙСТВО И КОМПЕТЕНТНОСТ. ФИНАНСОВИ ПРАВОМОЩИЯ
Финансовата дейност е държавна дейност. Единият от субектите на всяко финансово правоотношение е държавен орган. Всички тези органи изграждат финансовата администрация. Това са много и различни органи, тъй като финансовите отношения се развиват във всички сфери. Финансовата дейност по естеството си е такава, че се осъществява от различни по степен и по структура държавни органи, дори и от такива, чиято компетентност е принципно в друга сфера. Както всеки държавен орган, и тези органи имат белезите на държавни органи (властническа характеристика някаква компетентност). Правомощия в сферата на финансите могат да имат както органите на власт, така и органите на управление. Така например НС приема финансовите закони, държавния бюджет и отчета за изпълнението му, установява данъците, дава амнисия, включително и финасова такава. Президентът има възможност да опрощава несъбираеми държавни вземания. МС организира изпълнението на бюджета като основен финансов план на държавата. В кръга на финансовата администрация се включват органи с обща и със специална компетентност. Ако един държавен орган има компетентност в различни сфери, то той е орган с обща компетентност като притежава и финансови правомощия. Всеки ръководител на звено или организация на бюджетна издръжка (министър, ректор и т.н.) освен че има правомощия в съответната сфера, се нарича и разпоредител с бюджетни кредити (т.е. има и правомощия в сферата на Финансовото право, като разходва бюджетни средства). Финансовата дейност изисква и специализирана квалификация. Затова са създадени и държавни органи, които имат правомощия изцяло в сферата на финансите (Министърът на финансите, Сметната палата, НАП, БНБ, Агенцията за събиране на държавни вземания, Агенция Митници, Държавната финансова инспекция и др.). Финансовите органи могат да бъдат еднолични и колективни; органи с местна компетентност и органи с компетентност на територията на цялата страна.
Компетентността на един държавен орган е израз на неговата правосубектност. Тя може да бъде материална, териториална, степенна. Няма всекомпетентни органи. В закона винаги се съдържат конкретните правомощия на конкретен орган от йерархията. И във Финансовото право важи принципът, че по – горестоящият орган не може да изземва компетентност от по – нисшестоящия. По действащия ДОПК може да се изземе компетентност само в случаите на отвод или самоотвод (чл. 7 (3) ДОПК). Въпросите за компетентността на органи, участващи във финансови правоотношения , са пряко свързани с действителността на индивидуалните финансови актове, които издават тези органи. Нарушението на компетентността води до нищожност на акта. Особеното във Финансовото право е, че всички финансови органи действат в условията на обвързана компетентност. Това е така, защото финансовата дейност на всяка държава има особено значение. Чрез нея пряко се се засягат правата и законните интереси на гражданите, което налага да се изключи оперативната самостоятелност на органите на финансовата администрация. Съществуват изключения от този принцип (Напр: една заповед за възлагане на финансова ревизия – оперативна самостоятелност; упражняването на правомощието на президента да опрощава несъбираеми държавни вземания също). Тъй като обвързаната компетентност е водещ принцип във Финансовото право, често в административнонаказателните разпоредби на финансовите закони са предвидени санкции и за самите финансови органи.
Финансовите органи участват във финансовите правоотношения в качеството си на органи на държавна власт. Властническите им правомощия намират израз в издаването на властнически актове. От принципа на обвързана компетентност следва, че издаваните от финансовите органи индивидуални финансови актове имат преди всичко декларативно действие. То се изразява в това, че права и задължения не възникват от издадения акт, а ex lege. Актовете признават, че права и задължения са настъпили, но не ги пораждат. Понеже правата и задълженията имат предимно паричен характер, се казва, че актовете правят вземанията ликвидни и изискуеми, в смисъл – определя се вземането по адресат, по основание и по размер, както и падежът. Има изключения – конститутивно действие имат заповедите за възлагане на ревизии, указът на президента за опрощаване на несъбираеми държавни вземания.
Органите на финансовата администрация могат да реализират и юридическа отговорност и по точно АНО – най – общо за нарушение на финансовоправни норми. В административонаказателните разпоредби на всички финансови закони са предвидени глоби, принудителни административни мерки.
Финансовата администрация в широк смисъл обхваща всички органи, които имат правомощия в сферата на финансите. В тесен смисъл – това са специализираните държавни органи, компетентни изцяло или преимуществено за осъществяване на финансова дейност. Общото за тях е, че правомощията са изключително в сферата на финансите, нормите, с които те са уредени са публичноправни и са във Финансовото право, а управленската дейност на тези органи включва и контролни правомощия по спазването на финансовото законодателство.
5. ФИНАНСОВИ ПРАВООТНОШЕНИЯ
Основните белези на финансовите правоотношения се свеждат до предмета на правно регулиране на Финансовото право. Това са правоотношения, които възникват по повод разпределянето, преразпределянето, разходването на националния доход и контролът върху тази дейност. Това са отношения, които възникват по повод осъществяваната от държавата финансова дейност. Те са вид публичноправни отношения като едната страна по финансовото правоотношение винаги е държавата, чрез свой орган. Субект, титуляр винаги е държавата, но в конкретните правоотношения участват държавни органи. Възможно е финансовите правоотношения да се развиват и само между държавни органи. Финансовите правоотношения съществуват само като правни отношения. Те не съществуват обективно в действителността, а се развиват единствено въз основа на правната норма. От гледна точка на субектите финансовите правоотношения се характеризират с това, че в тях участват физически и юридически лица, както и образувания, които имат първична финансова правосубектност (чл. 9 (2) ДОПК). Принципно правоотношенията се развиват между две страни, но понякога говорим и за отношения с тристранна субектна организация (свързани с разходване на бюджетни средства). Държавата в тези правоотношения е винаги активен субект, независимо, че може да е носител и на задължения.
Властническият метод на правно регулиране е присъщ на финансовите правоотношения. Теоретично се твърди, че в едни правоотношения той е по – силно изразен (данъчни), а в други – по – слабо (такси). Властническият метод на правно регулиране съществува в цялото развитие на финансовото правоотношение. Във Финансовото право договарянето е изключено. Недопустими са спогодби, отказ от права и т.н. Правата и задълженията на страните стриктно са описани в закона и отклонения не може да има.
Във финансовоправната теория има едно специфично деление на финансовите правоотношения – същински и организациони. Критерият е обектът на правоотношението.
→ същински финансови правоотношения – непосредствен обект са парите. Това са финансови права и задължения, изразяващи се в плащането или получаването на дадена сума. Но за да могат нормално да се развиват същинските финансови правоотношения, в закона са предвидени норми, въз основа на които се развиват организациони финансови правоотношения.
→ организационни финансови правоотношения – наричат се безобектни, тъй като нямат за непосредствен обект парични средства. Те се определят като помощни, обслужващи спрямо същинските финансови правоотношения. Делят се в 3 групи:
↔ финансови планови правоотношения
↔ процесуални правоотношения – различни контролни производства + процедурите по оспорването на индивидуалните финансови актове
↔ устройствени правоотношения – отношения, които се развиват по повод устройството на органите на финансовата администрация
Теорията е изградена на основата на същинските финансови правоотношения.
Финансовите правоотношения се развиват, за да породят права и задължения. В по – голямата част от случаите носител на правата е държавата. Във финансовоправната теория (и в законодателната практика) се използва терминът държавно вземане. На другата страна на правоотношението стои субект, който по принцип е носител на задължения. Възможен е обаче и обратният случай – ФЛ и ЮЛ да са носители на финансовото СП, а държавата в лицето на финансов орган да е носител на задължения.
— Характеристика на юридическите факти във Финансовото право – заложени са в хипотезата на финансовоправната норма и в повечето случаи са икономически понятия (печалба, оборот, доход), а понякога и правни понятия (сделка, собственост, наследство). При юридическите факти се разкрива следната особеност. По принцип те се делят на юридически действия и юридически събития. Критерият е наличието/липсата на човешка воля, насочена към пораждане на конкретни правни последици. От един и същ юридически факт могат да настъпят различни правни последици => във финансовоправната теория ще се приеме, че юридическият факт е действие, когато човешката воля е насочена към настъпването на финансовоправните последици. Във Финансовото право това е по – скоро изключение, защото човек сключва една сделка, за да придобие вещ, а не за да плати ДДС; купува един имот, за да го ползва, а не за да плаща данъци. Един юридически факт действие в ГП е юридически факт събитие по отношение на настъпване на финансовоправни последици. Биват правомерни и неправомерни; действия и бездействия.
→ тълкуване на понятията, с които са обозначени юридическите факти.
Едно понятие в правото трябва да има едно и също значение във всички отрасли. Съществува обаче теория за автономиятата на Данъчното право (Финансовото право), която изхожда от идеята, че финансовото (данъчното) законодателство може да даде друго, специфично съдържания на съответното понятие. За това има различни съображения. Често допълнителните разпоредби на финансовите закони са като малки речници – съдържат определения на ползваните понятия.
→ самите индивидуални финансови актове – поставя се въпросът дали те са юридически факти, дали пораждат права и задължения. От всичко казано до тук с оглед техния декларативен характер следва, че те не пораждат финансови права и задължения, а само ги признават. Финансовите правоотношения са възникнали по силата на финансовоправна норма, която съдържа правопораждащ юридически факт, различен от индивидуалния финансов акт. В случаите, когато финансовият акт има конститутивно действие, той ще играе ролята на юридически факт и ще породи финансови права и задължения. За развитието на същинското финансово правоотношение индивидуалният финансов акт не е юридически факт. При неправомерното му развитие такъв ще бъде издаден и той ще бъде юридически факт за процесуални отношения.
16.10.2007 г.
6. СУБЕКТИ НА ФИНАНСОВОТО ПРАВО
Когато се говори за субекти на Финансовото право, това означава да се очертае кръгът от лица, които могат да бъдат носители на права и задължения. Финансовата правосубектност е абстрактната възможност за носене на права и задължения.
Физическите лица стават субекти на правото от момента на раждането си и така могат да бъдат носители и на финансови права и задължения. Разбира се , те не могат да ги реализират докато не придобият съответната дееспособност. Докато я придобие лицето трябва да бъде представлявано.
Юридическите лица придобиват правосубектност или от момента на образуването си, или от момента на регистрацията си, в зависимост от системата за създаването им. Принципът е, че финансовата правосубектност следва гражданската и теоретично се говори за вторичен характер на финансовата правосубектност. Особеност на Финансовото право е, че носители на финансови права и задължения могат да бъдат и образувания, които нямат качеството на юридически лица. Финансовият закон ги приравнява чрез фикция на такива (чл.9 (2) ДОПК). Има и други случаи – пак в Данъчното право, където самостоятелен обект на облагане с данък върху печалбата е т.нар. “място на стопанска дейност” на чуждестранните лица в страната. Това понятие е определено в §1 т.5 от Допълнителните разпоредби на ДОПК. В тези случаи говорим за първична финансова правосубектност. Що се отнася до финансовите органи, те могат да участват във финансовите правоотношения от момента, в който придобият качеството на държавни органи. От тази гледна точка финансовата правосубектност следва административната. За да участва във финансово правоотношение не е необходимо държавният орган да има качеството на ЮЛ. Един от субектите във финансовото правоотношение е винаги държавата, която се представлява от съответния държавен орган. В конкретните правоотношения участват различни държавни органи. Държавата може да бъде носител и на права и задължения, а може и да преотстъпи това свое право в полза на общините. Така местните данъци постъпват в общинските бюджети, като последните изменения в Конституцията дават възможност на общините в определени от закона граници да определя размера на местните данъци.
Субектите винаги са посочени в диспозицята на правната норма и не могат да се подменят по собствена воля. Във всяко правоотношение субектите са два и се казва, че то има двустранна субектна структура. Съществуват и тристранни субектни структури. Тук не става въпрос за множество от субекти на едната страна на правоотношението, а за това, че във финансово правоотношение се включва трето лице със самостоятелни права и задължения. Такава структура се наблюдава при разходването на бюджетни средства. Един субект заявява отпускането на средствата (разпоредител от първа степен с бюджетни кредити), друг разрешава или отпуска тези кредити, а самото разходване на средствата става чрез посредничеството на БНБ от търговските банки => БНБ участва със самостоятелни права и задължения като упражнява и контролни правомощия при разходването на средствата. Подобна конструкция може да възникне и при преотстъпване на данъци от държавата на различни организации.(Напр: част от данъците на хората, които са с увреждания и работят, се преотстъпват за използването им за социални цели).
В ГП и ТгП субектите се делят на активни и пасивни с оглед на това кой е носител на права и кой на задължения. Във Финансовото право се смята, че моделът на ЧП (Кредитор – Длъжник) е неприложим. Финансовите правоотношения са властнически и не е приемливо един субект с властнически правомощия да е пасивен. Така активният субект е този, който упражнява властнически правомощия. Понеже в тези правоотношения винаги участва държавата, респ. държавните органи, то те са активният субект по всяко правоотношение. Това е така, защото упражняването на правомощията на един държавен орган се смята за негово правно задължение. => Държавата е винаги активният субект, независимо дали получава или разходва средства, защото тя сама се е поставила в качеството на длъжник. Така е при същинските правоотношения. При финансовите правоотношения, при които и двата субекта са държавни органи, преценката се извършва с оглед на конкретното правоотношение и се установява кой орган в конкретния случай упражнява по – големи властнически правомощия. Така процедурата по изготвянето на бюджета се развива между Министъра на финансите, МС, НС. НС е с най – големи правомощия, доколкото то може да отхвърли проектозакона или да измени съдържанието му.
Във Финансовото право субекти могат да бъдат ФЛ, различни видове ЮЛ или приравнени на ЮЛ образувания. Твърде малко са финансовоправните норми, които са универсални (отнасят се и до ФЛ, и до ЮЛ). Друга важна особеност е, че във Финансовото право твърде рядко се борави с понятието гражданство. Обикновено адресатите на финансовоправните норми се обозначават като местни или чуждестранни лица. При това съдържанието на тези понятия може да бъде различно. Едно е съдържанието на понятието местно лице в данъчните закони, друго е във валутните. Чрез понятието местно лице се определя икономическата принадленост на лицето към съответната държава, а връзката му с правопорядъка на тази държава става чрез различни критерии – “183 дни престой”, “обичайно местопребиваване”, “център на интереси” за ФЛ, “седалище”, “регистрация”, “място на действително управление” за ЮЛ. Във Финансовото право гражданството има допълнително значение. Лицата, които не са местни, се наричат чуждестранни лица. По – специално в Данъчното право местните лица са и неограничено данъчно задължени, т.е. те се облагат в България за всички доходи, независимо от това къде са получени тези доходи. Чуждестранните лица се облагат само за доходите им с източник от страната.
7. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ИНДИВИДУАЛНИТЕ
ФИНАНСОВИ АКТОВЕ
За да се осъществява финансовата дейност, освен нормативни актове, са необходими и индивидуални финансови актове. Индивидуалните финансови актове по своята същност са индивидуални административни актове, но се отнасят до финансова материя => те трябва да отговарят на изискванията за индивидуалните административни актве, посочени в чл. 21 АПК:
Във Финансовото право няма равнозначна на тази норма, а финансовите закони препращат за субсидиарно прилагане на АПК. Подобно препращане съществува и по отношение на критериите за законосъобразност в чл. 146 АПК.
Когато липсва регламентация в специален финансов закон, субсидиарно се прилага АПК. Терминът индивидуален финансов акт се употребява в теорията като родово понятие. В нормативните актове се срещат конкретни наименования – заповеди, разпореждания, решения, ревизионни актове, постановления за принудително събиране. Индивидуалните финансови актове са юридически актове. Те са израз на волеизявление на финансов орган, което се отнася до права и задължения. От това се прави разлика с мат. – техн. Действия, които последват. Волеизявлението се прави от държавен финансов орган във връзка с неговите финансови правомощия. Най – често такива актове издава специализираната финансова администрация. За разлика от АП, всички финансови актове се издават в писмена форма. Не са допустими изключения. Формата има двояко значение – по отношение на валидността на акта (форма за действителност) и във връзка с доказване на юридическия факт (форма за доказване). За голяма част от финансовите актове са установени образци. Какви ще бъдат правните последици по отношение на валидността на акта, ако в него липсва реквизит от образеца, ще се преценява за всеки конкретен случай. В случаите на мълчалив отказ за издаване на акт, той се приравнява на валиден акт и подлежи на обжалване по съответния ред.
Индивидуалният финансов акт е властнически акт, издаден от финансов орган от името на държавата в качеството й на власт => този акт представлява едностранно издаден акт, без да има съгласуване на волите между автора и адресата на акта.
Понякога такива актове се издават по повод на молба, но тя само сезира държавния орган да издаде акта. По – често във Финансовото право вместо молби се подават декларации. Подаването им е задължение за лицето – това е нормативно установено, а неизпълнението му е свързано със санкция. Подаването на декларации е форма на общото задължение на лицата да съдействат на финансовата администрация. В декларациите се сочат факти – изгодни или неизгодни за лицата, свързани с техните права и задължения. От процесуална гледна точка декларациите представляват извънсъдебно признание за сочените в тях факти. Финансовият орган не е обвързан с данните и с всички допустими средства може да доказва, че фактите се различават от действителните.
Индивидуалните финансови актове се издават в приложение на закона. Това означава, че във всички случаи основанието за издаването трябва да съответства на това, предвидено в закона. Тъй като финансовата администрация действа в условията на обвързана компетентност, финансовите органи са длъжни да издават актовете, посочени в закона като обратното ще означава изричен/мълчалив отказ за издаване на акта, който може да бъде обжалван. Болшинството от индивидуалните финансови актове, свързани със същинсските финансови правоотношения, принципно имат декларативно действие. Доколкото индивидуалните финансови актове са властнически актове, изпълнението им е скрепено с държавна принуда, която се изразява в налагането на санкции или принудителни административни мерки.
Във Финансовото право във връзка с декларативния характер на актовете, се говори за финансов автоматизъм. Тъй като финансовото задължение възнкиква по силата на закона, след осъществяването на юридическия факт е възможно финансовият акт да не се издаде, но да остане потенциалната възможност при развитието на контролни правоотношения той да бъде издаден.(Напр: внасяне на ДОД за трудови възнаграждения. – предварително се изчисляват дължимите от лицето суми, но остава възможността за законосъобразно последващо определяне на вноските). Във Финансовото право и особено във връзка с обжалването на индивидуалните финансови актове една категория актове се обжалват по реда на АПК. За друга категория актове (ревизионни актове по ДОПК, постановленията за принудително събиране по ЗМитниците) е предвиден задължителен административен ред за обжалване, като първа фаза, предхождаща съдебната. Исторически са познати и актове, които са изключени от обжалването по административен и съдебен ред. Друга особеност е, че за разлика от АП, във Финансовото право в посочените случаи жалбата не спира изпълнението (чл.153 ДОПК). Предвидени са и възможости за спиране след представяне на обезпечение, но принципът е, “първо плащаш, а ако спечелиш, държавата ще възстанови внесеното със законовите лихви” Индивидуалните финансови актове се изпълняват не по реда на АПК, а по реда на ДОПК, който от своя страна препраща към ГПК. Това следва от паричния характер на вземанията, които се установяват с тези актове.
Изискванията за законосъобразност на индивидуалните финансови актове са посочени в ч. 146 АПК, но е възможно специален закон да изключи някои от тези изисквания.(Напр: чл. 160 (2) ДОПК)
— Видове индивидуални финансови актове
→ според съдържанието:
↔ облагоприятстващи и утежняващи
↔ констативни, декларативни и конститутивни
→ според адресата – за ЮЛ, за ФЛ
→ актовете, които се издават при обвързана компетентност, се наричат актове – решения
→ актовете, които се издават при оперативна самостоятелност, се наричат актове – разпореждания
→ актове, издадени от колективни и еднолични органи
22.10.2007 г.
8. УСЛОЖНЕНИЯ В РАЗВИТИЕТО НА ФИНАНСОВИТЕ
ПРАВООТНОШЕНИЯ
За да възникне едно финансово правоотношение са необходими финансовоправни норми и юридически факт (фактически състав), който да задвижи тази правна норма. При наличието им правоотношението възниква, развива се и приключвам. По повод възникването му могат да се появят усложнения. Най – общо казано, те възникват в две групи:
→ усложнения, свързани със субектите на финансовите правоотношения
→ усложнения, свързани с фактическите състави
— Усложнения, свързани със субектите на финансовите правоотношения
Доколкото едната страна по финансовите правоотношения винаги е държавата като активен субект (не защото е кредитор, а защото упражнява властнически правомощия), усложненията са свързани именно с нея. Те са три вида - отговорност за чужд финансов дълг; солидарност при финансовите задължения; правоприемство при финансовите задължения
→ отговорност за чужд финансов дълг – става дума за някакво плащане => такова усложнение се наблюдава само при същинските финансови правоотношения. На някакво правно основание в това правоотношение се вмесва едно трето лице. То встъпва на мястото на длъжника или заедно с него. Вмесването му става по силата на закона, а не чрез договаряне, тъй като субектите на финансовите правоотношения са предварително посочени в правната норма и когато става въпрос за тяхното заместване, това може да стане само ex lege. Според чл. 6 ЗДТакси когато в задълженията на едно длъжностно лице влиза събирането на на определена държавна такса и внасянето й в бюджета, и то поради една или друга причина не я събере, длъжностното лице отговаря както за съответната сума, така и за неправомерното си поведение. Във финансовоправната теория това нормативно разиране не се подкрепя и се прави възражение, че това не бива да се случва в Данъчното право (тук данъците и таксите се приравняват), тъй като чл. 6 ЗДТ противоречи на чл.60 Конституцията: В случая длъжностното лице отговаря само за неправомерното си поведение, а не за чужд финансов дълг, тъй като не придобива доход или имущество. Глобата е достатъчна. Така или иначе обаче, чл. 6 ЗДТ се прилага.
↔ разлика между заместване в дълг и встъпване в дълг – При заместването финансовият длъжник изчезва и на негово място идва трето лице. При встъпването финансовият длъжник си остава и наред с него се конституира още един или повече длъжници. От тзи момент отговорността им става солидарна ( по принцип солидарността е първоначална – възниква или по закон, или по договаряне, а в този случай е последваща).
↔ случаи, при които възниква този институт
а) неправомерно поведение на 3то лице – гореописания случай. Средствата, които се събират от финансовия длъжник, постъпват в бюджета, глобата също => глобата трябва да е поне размера на финансовото задължение на длъжника.
б) по желание на 3тото лице, т.е. когато то само се поставя в това положение (институт на поръчителството). Има финансов кредитор и финансов длъжник. 3тото лице се намесва в правоотношението и гарантира на държавата, че когато настъпи падежът на задължението и титулярът не плати, държавата ще може да насочи изпълнението към него. 3тото лице знае предварително за това, а не когато настъпи падежът.
→ солидарност при фонансовите задължения – за едно задължение отговарят две или повече лица, т.е. има множество длъжници. Всеки от тях отговаря за целия дълг! Всеки отговаря, но не всеки изпълнява. Кредиторът (държавата) си избира към кой от финансовите длъжници да насочи изпълнението. Тя избира един от тях и той не може да възразява. Когато един от финансовите длъжници плати задължението, то отпада и по отношение на останалите. Финансовото правоотношение приключва с плащането. Оттук нататък започва гражданското правоотношение – уреждане на отношенията между солидарните длъжници.
Солидарност е възможна само при същинските финансовите правоотношения. Разликата между отговорността за чужд финансов дълг и солидарността е, че при първото солидарността възниква post factum, а при второто тя е първоначална. И двете обаче, настъпват ex lege.
→ правоприемство при финансовите задължения – след като възникне правоотношението, след като юридическият факт е настъпил, пасивният субект (ФЛ или ЮЛ) се заменя с друго лице. Нещата отново настъпват по силата на финансовоправната норма. Т.е. правоприемство може да има, ако финансов закон го позволи.
Разликата между правоприемството и другите два вида усложнения е, че то може да става и при несъщинските финансови правоотношения. Типичен пример при ФЛ – наследяване; при ЮЛ – в резултат на сливане, вливане, разделяне и т.н.
— Усложнения, свързани с юридическите факти (фактически състави)
→ недължимо платено – когато юридическият факт (фактически състав) не е настъпил или ако е настъпил, но не е годен да породи съптветните правни последици. Сумата, която финансовият длъжник е платил, трябва да бъде върната. Преди това обаче, държавният орган е длъжен да провери дали към този момент финансовият длъжник няма някакви нови задължения, които да са ликвидни и изискуеми. Това се прави, за да може новият дълг да се включи в механизма на компенсацията. Ако вторият дълг е по – малък по размер и остане нещо за връщане, държавата го връща, заедно със съответните лихви.
→ промяна в обема на юридическия факт – ролята на юридически факти играят наследство, доход, печалба и т.н. Те имат някакъв цифров израз. Усложнението се изразява в промяна на този цифров израз (обем на юридическия факт). Може да бъде и в двете посоки, без значение на какво се дължи тази промяна. При всички положения ще има или доплащане, или връщане на недължимо платено => ще е налице ено ново финансово правоотношение. То може да бъде в същата посока (доплащане) или в обратната (връщане). Това допълнително финансово правоотношение се нарича коригиращо.
↔ ако става въпрос за доплащане, трябва да бъде издаден един нов финансов или данъчен акт, а освен това се дължат лихви (лихвата е обезщетение за забава. Държавата търпи вреди, че сумата не е постъпила тогава, когато е трябвало да постъпи).
↔ връщане на недължимо платено (от предния вид)
— Заобикаляне на финансовия закон и симулация
Много често ролята на фактически състави във Финансовото право играят сделките. Как се процедира, ако се окаже, че сделката е сключена при заобикаляне на закона или е симулативна? Дали при такива сделки се дължат данъци и такси? Дали те са годен юридически факт за пораждане на финансови правоотношения? Те се случват масово във Финансовото право.
→ заобикаляне на финансовия закон – с правно позволени средства се постига един забранен резултат. Таксите са различни!
→ симулация – две сделки – една прикрита и една привидна. Страните желаят да настъпят правните последици на прикритата сделка. Но аз 3тите лица – привидната. Таксите са различни!
В практикта често се сключват и двете категории сделки. А може и двете взете заедно. Правните последици от тези сделки – относителна недействителност. Т.е. сделките са недействителни не въобще, а по отношение на държавата, не от гледна точка на прехвърлянето на собствеността например, а от гледна точка на финансовоправните последици.
→ процедура
↔ разкриването на подобни сделки не е скрепено с погасителна давност. Колкото и време да е минало, ако се стигне до разкриване, то си важи.
↔ доказването им може да стане и само със свидетелски показания (ограниченията в ГПК не важат).
↔ contra letter
↔ ако в крайна сметка се стигне до разваляне на такива сделки – чл. 16 ЗКооперативното подоходно облагане (Ако прикритата сделка не страда от някакъв порок, прилагат се правилата за нея – т.е. тези такси, които важат за нея). Тази разпоредба е по принцип за симулацията, но по аналогия се прилага и при заобикаляне на закона.
Обикновено такива сделки се разкриват след много дъглго време = твърде големи лихви.
* свързани лица – понятие, което се установява, тълкува и прилага само в Данъчното право – ФЛ или ЮЛ, които се намират в близки отношения помежду си и често сключват такива сделки, заобикаляйки закона или чрез симулация. В теи случаи данъчното законодателство казва, че ако страните по тази сделка не могат да дадат логично обяснение защо са я сключили, презумпцията е, че е налице заобикаляне на финансовия закон/симулация.
23.10.2007 г.
9. САНКЦИИ, НАЛАГАНИ ЗА НАРУШЕНИЯ НА ФИНАНСОВОПРАВНИ
НОРМИ. ОСОБЕНОСТИ. ВИДОВЕ.ПРИНУДИТЕЛНИ
АДМИНИСТРАТИВНИ МЕРКИ.
Санкцията е съставка на правната норма. Доколкото отношенията са властнически, има предвидени такива санкции. Когато говорим за санкции за неизпълнение на финансово задължение, това е юридическа отговорност. Финансовото право не разполага със собствена отговорност. Условно се говори за финансова отговорност (търси се един от 4-те вида юрид. отговорност – НО, ГО, ДО, АО). Разбира се, те могат да се кумулират – без НО и АО). Финансовото нарушение може да е или адм. нарушение (АО), или ако е с висока степен на обществена опасноат и е престъпление (НО). Наред с тези санкции финансовото законодателство допуска и налагането на принудителни адм. мерки. При това, както санкциите, така и принуд. адм. мерки е възможно да се намират в самата финансовоправна норма (рядко). По – често се намират в края на нормативния акт. Те могат да се съдържат и в други нормативни актове, извън Финансовото право (най – често това са ЗАНН и НК).
— Видове санкции
→ при НО – в НК има предвидени около 15 състава и съответната НО за най – различни финансови нарушения. Степента на обществена опасност е достатъчно висока и законодателят е въздигнал тези финансови нарушения в престъпления (вносна и износна контрабанда, разл. видове данъчни нарушения, престъпления против паричната и кредитна система на държавата). Наказателноправните норми от особената част на НК предвиждат съответното наказание, а самото престъпление се намира във финансовоправната норма.Кой реализира тази отговорност? Става по правилата на НПК. Но и финансовите органи вземат някакво участие в началото - да констатират финансовото нарушение и да уведомят съответната прокуратура. После – НПК (образуване на предварително производство, следствие и т.н.). В крайна сметка отговорността се реализира по съдебен ред. Актът, с който това се прави е присъдата.
→ при Дисциплинарната отговорност – ДО е установена в КТ. Налага се при финансови нарушения, при които нарушителят е в трудово правоотношение - по повод осъществяване на трудовите си функции да е извършил това нарушение. Кой я налага? Компетентен орган е съответният ведомствен ръководител (ръководителя на нарушителя). Актът е заповед. Съществуват три вида наказания – забележка, предупреждение за уволнение, уволнение.
→ при ГО – във Финансовото право тя е позната под различни наименования – Имуществена отговорност, Отчетническа отговорност (нарушителят е отчетник). Все пак обаче, това си е ГО – стига се до нея, когато увреденото ЮЛ (или държавата) трябва да бъде обезщетена. Вредите трябва да бъдат възстановени. Тя се разглежда във Финансовото право, защото:
↔ носенето й е последица от упражнен финансов контрол (трябва да е съставен съответен документ).
↔ има отклонения от режима на общата ГО
а) в ГП отговорността бива деликтна и договорна. Във Финансовото право ГО е само деликтна.
б) ГО може да бъде потърсена за причинени имуществени и неимуществени вреди. Във Финансовото право се увреждат интереси на ЮЛ (държавата) и към момента нашето законодателство не допуска на ЮЛ да се причиняват неимуществени (морални) вреди => ГО включва само имуществени вреди.
в) при носенето на на деликтна отговорност се начисляват и лихви от момента на причиняването им. На практика обаче, в немалка част от случаите този момент е трудно да бъде установен. Затова във Финансовото право е възприет един допълнителен критерий – когато моментът на причиняването на вредата е трудно да се установи, лихвите се начисляват от момента, в който вредите бъдат открити.
г) ГО включва действително причинените вреди и пропуснатите ползи. Във Финансовото право ГО се носи само за действително причинените вреди. Особеност: създадена е специална процедура, по която се търси отговорност само за действително причинените вреди. Защо? С цел процесът да се движи по – бързо. Доказването на пропуснати ползи е по – трудно и ще го забави. Оттам нататък увреденото ЮЛ, ако желае, може да движи нещата по общия исков процес за пропуснати ползи.
→ АО – има най – голямо приложение във Финансовото право за финансовите нарушения. Основно АО се явява по формата на глоба. Когато се говори за АО трябва да се посочат спецификите за определяне на тази глоба.
↔ И във Финансовото право е познат методът “глоба от... до...” (определяне на горна и долна граница) и административнонаказващият орган определя глобата. Може и само горната граница – “глоба до...”
↔ много често при извършени финансови нарушения вредоносният резултат има някакъв цифров израз. Наказанието се обвързва с вредоносния резултат. Напр: “глоба до двойния размер на причинените вреди” или “глоба в двойния размер”(т.е. наказанието е фиксирано). Понякога наказанията се вземат предвид минималната заплата за страната или заплатата на нарушителя. И в двете има резон, защото по този начин се отчитат инфлационните процеси в страната.
↔ във финансовото законодателство до скоро се налагаха глоби и на ЮЛ, а АО под формата на глоба е лична и виновна. Сега вече се говори за “имуществена санкция”!
↔ определени финансови нарушения могат да бъдат извършени от две или повече лица
↔ в ЗДТакси е установена една привилегия (в АП такава няма)– когато едно финансово нарушение е извършено във връзка с неплащането на такси, издаден е акт за финансово нарушение, предстои издаването на наказателно постановление и междувременно финансовият нарушител заплати глобата, тя се заплаща в размер на 50 % от тази, която аминистративнонаказващият орган определи.
* Процедура – препраща се към ЗАНН във всички случаи (налагае на адм. наказание). Съществува едно единствено отклонение. В ЗАНН е предвидено, че наказателното постановление трябва да ъде издадено до 3 месеца от откриването на нарушението или до 1 година от извършването му. Във Финансовото право – съответно 6 месеца и 5 години. Това е така, защото финансовите нарушения много често се разкриват по време на финансова ревизия (по принцип тя се прави на 3 години) – чл. 34, ал. 2 ЗАНН.
ПРИНУДИТЕЛНИ АДМИНИСТРАТИВНИ МЕРКИ
Възможността за налагането им е предвидена в ЗАНН. Нормативно въпросът е уреден в чл.22, чл. 23 ЗАНН:
Макар да са административни, те се прилагат и при извършени финансови нарушения (дори повече, отколкото в самото АП). Защо? Самият ефект, който настъпва при налагането им – имат изключително важно значение. Прилагат се масово, най – често в съчетание с наложените санкции.
Видове: същите като в АП – превантивни, преустановителни и възстановителни. В цялото Финасово право съществува само една превантивна мярка - Ако едно лице (отчетник) бъде начетено, то не може след това за определен период от време да заема същата длъжност (Указ 1074/1974 г.).
― Разлики между АП и ФП
→ в АП се налагат основно спрямо ФЛ. Във Финансовото право – едно към едно.
→ в АП принуд. адм. мерки се свързват преди всичко с личността на дееца, а във Финансовото право – по – скоро имат връзка с материалното естество на нарушителя.
→ в АП те се предприемат и в интерес на държавата, но и на самото ФЛ, а във Финансовото право – единствено в интерес на държавата.
→ в АП приложение имат превантивните адм. мерки (не са малко), а във Финансовото право съществува само една, при това тя се налага, когато има извършено нарушение.
→ в АП те се налагат и от държавни, и от обществени органи, а във Финансовото право във всички случаи се налагат само от държавни органи.
→ в АП се налагат и за незаконосъобразни, и за нецелесъобразни действия, а във Финансовото право само за незаконосъобразност. Ако се касае за неразкрити незаконосъобразни действия, те не се налагат.
— По – често срещани мерки във Финансовото право
→ ограничение или спиране на финансирането от бюджета (налага се по повод разходването на бюджетни средства, което е в разрез с предписанията на правната норма). Това често се извършва от ЮЛ. Мярката е преустановителна.
→ Отнемане на различни разрешителни и лицензии. Те могат да бъдат от чисто финансов характер или от по – общ характер.
→ Отнемане предмета на нарушението – особено позната в митническото законодателство. Ако предметът липсва се присъжда неговата равностойност. Отнемат се не само укритите стоки, но и средствата, които са послужили за превозването им, в това число и превозните средства.
29.10.2007
10. ФИНАНСОВИ ВЗЕМАНИЯ И ФИНАНСОВИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Всяко едно финансово правоотношение поражда права и задължения. Съществените финансови правоотношения пораждат права и задължения по повод на определено плащане. Във Финансовото право вместо за субективни права се говори за финансови вземания, което е равнозначно на субективни финансови права. Борави се с няколко понятия. Когато говорим за финансови вземания имаме предвид всички субективни финансови права, които имат финансов произход без значение носителя – данъци, такси, мита, които получава държавата, а също и субсидии, пенсии, стипендии, които получават ФЛ или ЮЛ. Когато казваме държавни финансови вземания, вече конкретизираме кой е носителят на субективнто право и това е държавата, която има публични субективни права с финансов произход (данъци, такси, мита). Друго понятие, което се използва е държави вземания – тук също става дума за субективни права на държавата. То е широко понятие и включва вземания както с финансов произход, така и с нефинансов произход (глоби, конфискация, други приходи за държавата от гражданскоправен произход).
В чл. 162 ДОПК са изброени различни държавни и общински вземания, като се прави разграничението, че те могат да бъдат публични и частни. След това са изброени публичните държавни и общински вземания и всички, които не са публични се наричат частни. Публични са данъците, таксите и т.н.
→ най – важни за бюджета на държавата са държавните вземания с финансов произход. Понякога в литературата те се наричат държавни вземания с данъчен произход, като тук се включват освен същинските данъци, и митата и таксите, въпреки че последните две имат самостоятелни ридически характеристики. Те са важни, защото формират основните бюджетни приходи, могат да бъдат планирани, прогнозирани и стоят в основата на изготвянето на проектобюджета. Различни са основанията за събиране на данъци, на такси, на мита. При таксата трябва да има насрещна услуга, докато данъчното вземане е безвъзмездно. При митата трябва да има преминаване на стоката през граница.
→ от значение са и държавните вземания със санкционен произход – конфискации, отнемане на предмета на нарушението и др. Тук санкцията има двояка функция – от една страна за постигане целите на наказанието, а от друга – тя е и приход в бюджета.
→ държавни вземания с гражданскоправен произход – те са резултат от участието на държавата в правоотношения като равнопоставен субект. Това могат да бъдат:
↔ вземания с договорен характер (приходи от приватизация)
↔ вземания на деликтно основание (при непозволено увреждане). В тези случаи на държавни ЮЛ са причинени някакви имуществени вреди и те трябва да бъдат възстановени.
— С оглед видовете държавни вземания са различни и начините за определяне размера на държавните вземания.
→ при тези, които имат санкционен характер, се следва процедурата по ЗАНН или НК. Водещото в случая е индивидуализацията на наказанието. Едва след като то бъде индивидуализирано, може да се определи размерът на дължимото държавно вземане.
→ при вземанията с гражданскоправен произход
↔ на деликтно основание – размерът на обезщетението (държавното вземане) ще зависи от размера на причинените вреди.
↔ на договорно основание – размерът на обезщетението зависи от това какво е договорено.
→ по – различен е подходът при определяне размера на държавните финансови вземания. Тук разграничаваме няколко варианта:
↔ има държавни вземания, които са с постоянен, твърд размер. Това означава, че държвното вземане е определено в някаква абсолютна стойност, т.е. вземането е посочено с цифри в правната норма. Тази стойност се отнася до всички пасивни субекти и не зависи от имущественото им състояние. Освен това финансовата администрация не върши никакви действия по определяне на размера. Най – често тази система се използва при таксите.
↔ когато държавното вземане има подвижни размери, което означава, че в правната норма не епосочен размера на вземането, а са посочени критериите, от които размерът му ще зависи. Често са необходими както технически, така и юридически действия от страна на финансовата администрация. Критериите са два:
а) т. нар. “облагаема основа” - това е юридическият факт, който поражда финансовото правоотношение и има цифров израз.
б) ставката - % или ‰, с който ще бъде обложена тази основа. Тя също се съдържа в закона.
— С оглед на това кои критерии имат приоритет, при подвижните системи разграничаваме два вида:
→ пропорционална система – основно значение при нея има облагаемата основа, т.е. първият критерий. Тя може да бъде различна по стойност (Напр: при ДДС всяка сделка има различна стойност). Втоият компонент е ставката. При тази система тя е постоянна величина. Не се променя, като е без значение за ставката размера на облагаемата основа. От тази гледна точка в зависимост от размера на облагаемата основа, е различен и размерът на държавното вземане. Дори когато се предвижда различна ставка за различни фактически състави, това не означава промяна на системата. Има случаи, когато процентът се променя, но това зависи не от облагаемата основа, а от вида на стоката (Напр: в някои страни има различни ставки за ДДС в зависимост от стоката).
→ прогресивна система – при нея и двата критерия имат еднакво значение. Така с нарастването на облагаемата основа се променя и ставката. Различаваме два вида прогресия:
↔ етажна прогресия – облагаемата основа се разделя на групи и етажи, като за всяка следваща група има нова ставка, която се отнася за дохода в съответния етаж.
↔ обикновена прогресия – при нея облагаемата основа се разделя само на групи и за всяка следваща група е определена някаква ставка. Тук е от значение това, че доходи, които са близки до границата са неспреведливо облагани. Така нетният доход, който се получава след удържане на данъка ще е по–малък.
Има държавни вземания, при които липсва развита процедура (Напр: тези, които са с твърд размер). При тях вземането просто се заплаща без да се извършват юридически действия. Често дори плащането се извършва предварително. Това е своеобразна гаранция, че вземането ще бъде събрано. При другите държавни вземания може да се наблюдава процедура, която най – общо ще обхваща следните етапи:
→ Най – често производството ще започне с подаването на някаква декларация, която има за предназначение да посочи облагаемата основа. Това е самостоятелно задължение, различно от задължението за плащане. Обикновено неизпълнението на това задължение води до административнонаказателна отговорност. Финансовият орган не е обвързан с това, което е посочено в декларацията и може да използва всички допустими средства, за да докаже, че фактите са други. Понякога облагаемата основа има паричен израз, но в други случаи се посочва имущество – стока, недвижим имот и т.н. Тук вече се налага финансовият орган да извърши технически или правни действия, за да се оцени това имущество, да получи то някаква стойност, която се съобщава.
→ Издаване на индивидуален финансов акт – във всички случаи той ще има декларативен характер. Предназначението му е да направи задължението ликвидно и изискуемо.
→ Обжалване на този акт – Той може да бъде обжалван от този, който има правен интерес. Това е адресатана акта, който трябва да плати на държавата. Интересът се свързва с две неща – обжалване от гледна точка на основанието, като лицето твърди, че не дължи плащане или обжалване от гледна точка на размера на вземането, като лицето признава, че дължи, но оспорва размера поради това, че е погрешно определен. Съществуват различия в реда за обжалването. Има актове, които се обжалват по реда на АПК, има актове, като ревизионните актове, за които е задължителна административната фаза за обжалване.
→ изпълнение на актовете – процедурата е по реда на ДОПК. Така чл.163 ДОПК говори, че публичните вземания се събират по реда на кодекса от публични изпълнители при Агенцията за държавни вземания (АДВ), а частните вземания се събират по общия ред.
11. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ФИНАНСОВИТЕ
ПРАВООТНОШЕНИЯ
След като държавното вземане е определено по основание и по рамер, се поставя въпросът за изпълнението му. Когато става дума за правоотношения, се употребява терминът прекратяване. При държавните вземания се говори за погасяване. Погасяването е по – широко понятие от изпълнение. То обхваща всички правни способи, с които законът допуска един финансов фълг да бъде погасен. Изпълнението е вид погасяване, често срещан способ, но не единствен. Има и други способи – финансова амнистия, опрощаване, компенсация, погасителна давност...
Чл. 168 ДОПК говори за начините на погасяване на публичните вземания, като разликата е, че при някои от способите, като финансовата амнистия и опрощаването, не постъпват средства в бюджета. Доброволното изпълнение на финансови вземания на държавата е способ за погасяване. За да започне изпълнението:
→ трябва да имаме изпълняемо право. Това означава да има държавно вземане, което да е определено по основание и размер (ликвидно) и то да е изискуемо, да е настъпил падежът за изпълнението.
→ в някои случаи е необходимо да се издаде индивидуален финансов акт, а в други – не. Това е така, защото индивидуалният финансов акт, тъй като е декларативен, не е основание за изпълнение. Изводът е, че в някои от случаите, за да започне доброволно изпълнение, е достатъчно юридическият факт да е настъпил.
→ държавното вземане да е безспорно, т.е. да са изчерпани законовите възможности за обжалване. Тук има едно голямо отклонение – при данъците обжалването на акта не спира изпълнението, освен ако по – горестоящият административен орган или съдът след представянето на обезпечение, не постанови спиране. Връченият акт лицето трябва да изпълни в 14 дневен срок като плати задължението. В противен случай, макар и да обжалва акта, се започва принудително изпълнение, т.е. тук за разлика от АП жалбата не спира изпълнението и е установено предварително изпълнение.
→ държавното вземане да не е отсрочено и разсрочено. По принцип длъжникът дължи изцяло и в срок, но е възможно да се приложат институтите на разсрочване и отсрочване или в самия закон да е предвидено, че държавното вземане се плаща на части. Това е така защото финансовите задължения са парични.
31.10.2007
Режимът за отсрочване и разсрочване на данъчни и други публични задължения е регламентиран в чл. 183 – 187 ДОПК. При отсрочването за целия дълг се определя нов падеж, т.е. отлага се изпълнението на цялото задължение за един по – късен етап. При разсрочването се допуска изпълнение на части, съгласно одобрен погасителен план. По ДОПК разсрочване и отсрочване се допуска, когато паричните средства и текущите постъпления на длъжника не са достатъчни за погасяване на задължението, но може да се направи обосновано предположение, че затрудненията са временни и с оглед бъдещата дейност на длъжника вземането ще бъде погасено. Освен това в чл. 183 (5) ДОПК.
Крайният срок, до който може да се допусне отсрочване или разсрочване, е моментът, в който се определи начинът на продажба в процедурата по принудително изпълнение. Компетентните органи за изброени в чл. 184 ДОПК – това са териториалният директор при НАП, изпълнителният директор на НАП, министъра на финансите. В тези случаи задълженията са данъци и задължителни осигурителни вноски. В останалите случаи компетентен е органът, установил публичното вземане. Най – общо критерият е размерът на задължението, видът му и срокът, за който се иска разсрочване или отсрочване.
Важна особеност е, че за периода на отсрочването или разсрочването се дължи лихва в размер на основния лихвен процент, разбира се, ако се спазва погасителният план.(183 (3) ДОПК). При неизпълнение на падежа, съответно на две вноски от погасителния план, сумите стават изискуеми заедно със законната лихва. Това е единичен вид разсрочване/отсрочване.
В чл. 186 ДОПК е уредено разсрочване или отсрочване при стихийни бедствия и аварии. За тази хипотеза е възможно да не се дължат лихви върху отсрочените или разсрочените задължения. Сега, по режима на ДОПК(чл. 187), се допуска отказът за отсрочване или разсрочване да подлежи на обжалване.
В чл. 188 е уредено правомощието на МС да обедини различни публични вземания на длъжника и да намали, отсрочи или разсрочи публичните задължения. Това решение на МС не подлежи на обжалване.
Възможно е и самият закон да предвижда плащането на части (Напр: данъка върху недвижими имоти, патентния данък).
Кой може и кой трябва да изпълни? Финансовото задължение към държавата трябва да се изпълнява от адресата на акта, най – общо казано от финансовия длъжник. Обикновено длъжникът е едно лице, но са възможни и солидарни длъжници, като кредиторът може да иска от всеки от тях изпълнение на цялото задължение. В чл. 190 ДОПК е уредена забраната за цесия на публични вземания. При правоприемство изпълнение дължат правоприемниците в зависимост от частта, за която се явяват правоприемници. Няма пречка и всяко трето лице да изпълни. Става дума за задължения с паричен характер, които не са свързани с личността на длъжника и всяко трето лице може да изпълни чужд финансов дълг. Държавата като финансов кредитор е длъжна да приеме такова плащане, без да се интересува от мотивите на третото лице. В чл. 180 ДОПК са уредени правните последици при изпълнение на публични задължения от трети лица. Най – общо те могат да встъпят в правата на публичен взискател, но само по отношение на направените обезпечения и реда на вземането в изпълнителните производства.
Начин на изпълнение – принципът е, че се дължи изцяло и в срок. Сроковете във Финансовото право са различни като времетраене. Това се прави с оглед регулярното постъпление на средства в бюджета. За разлика от ГП и ТгП, във Финансовото право няма безсрочни задължения. Всяко финансово задължение е скрепено със срок, посочен в закона. По отношение на сроковете финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност. В чл. 22 ДОПК се съдържа общата уредба на сроковете (и въобще цялата глава V). В чл. 27 са уредени правните последици при погрешно определени срокове. От една страна неизпълнението в срок води до настъпването на неблагоприятни правни последици. Длъжникът изпада в забава и започват да текат лихви (чл. 175 (1) ДОПК).
В някои закони неизпълнението в срок е скрепено с административнонаказателна отговорност (ЗДДС). От друга страна изпадането в забава дава възможност и основание да се пристъпи към принудително изпълнение, а това е неблагоприятна правна последица, защото възникват допълнителни разходи, изпълнението може да се насочи към вещи, на които длъжникът държи. Възможно е да се наложат принудителни административни мерки.
Със сроковете се свързват и благоприятни правни последици. В някои закони се предвиждат определени облекчения, когато се спази определен срок или се плати преди изтичането му (Напр: ако се плати данък върху недвижим имот в целия размер до първия срок - -5%).
— Гаранции – гаранциите за изпълнение са правни способи, които държавата създава, за да се обезпечи събирането на вземанията. Теоретично разграничаваме гаранции в широк и в тесен смисъл.
→ когато говорим за гаранции в широк смисъл, имаме предвид правни способи, уредени в цялото законодателство, чиято цел е по – скоро превантивна – да се принуди финансовия длъжник да плати без да се стига до неизпълнение на задължението.
↔ финансов автоматизъм – една част от вземанията на длъжника се събират служебно, без да се издава финансов акт.
↔ компенсация (прихващане) – когато има надвнесени вземания, те трябва да бъдат върнати, но особеното във Финансовото право е, че се проверява за други изискуеми задължения, за да може преди това да се извърши прихващане.
↔ отговорност за чужд финансов дълг – в основата на този институт стои неправомерното поведение на трето лице, което не е начислило или събрало съответното публично задължение.
↔ обезпечителните мерки, които могат да се наложат в производството по установяване на публичното вземане са възбрана върху недвижими имоти и запор върху движими вещи;
↔ погасителната давност, която е 5 години (171 ДОПК), но не започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а от 1ви януари на годината, през която е следвало да се плати задължението.
↔ самото принудително изпълнение
↔ важни са гаранциите, установени в чл. 264 и 265, като в чл. 264 е уредено задължението при различни сделки да се представят писмени деклараци, че не се дължат данъци, мита, и задължителни осигурителни вноски. За нотариусите и съдиите по вписванията е предвидена солидарна отговорност в случай, че извършат действия без тези декларации.
→ когато говорим за гаранции в тесен смисъл, имаме предвид института на привилегиите, но не като данъчно облекчение, а като мястото на държавата спрямо кредиторите на длъжника за нейните вземания. ЧЛ. 136 ЗЗД установява два вида привилегии на кредиторите – общи и специални:
Според чл. 191 (2) ДОПК, когато се започне принудително изпълнение по реда на ГПК държавата се смята за присъединил се взискател за онези публични задължения, които са съобщени на съдия изпълнителя, като при всяко изпълнение съдия изпълнителят изпраща съобщение до НАП и АДВ.
В чл. 722 ТЗ е посочено мястото на държавата за нейните вземания в производството по несъстоятелност. Тук държавата е на шесто място.
— Ред за погасяване – чл. 169 (1) посочва, че редът е главница – лихви – разноски (в учебника е обратно). До започването на принудителното изпълнение длъжникът може да посочи кое ще погаси първо при някои задължения. Чл. 219 ДОПК предвижда съразмерното погасяване на различни задължения в процедурата по принудеително изпълнение.
12. ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ОРГАНИ ПО ПРИНУДИТЕЛНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ПРЕДПОСТАВКИ. АКТОВЕ. СПОСОБИ.
— Съпоставка между доброволното и принудителното изпълнение – и в двата случая се говори за изпълнение – това са двата основни способа; приликата межу тях е, че и в двата случая има постъпления на средства в бюджета, т.е. някакво плащане; разликата между тях е, че при доброволното изпълнение то настъпва в резултат на волята на финансовия длъжник, а при принудителното изпълнение това става в резултат на едно външно въздействие върху него – упражнява се държавна принуда. В крайна сметка длъжникът е принуден да изпълни. Съпоставяйки двата способа, приоритетът е на доброволното изпълнение. В една голяма част от случаите е налице именно то. Само когато длъжникът не иска да плати доброволно влиза в сила принудителното изпълнение. Защо има приоритет доброволното изпълнение?
→ държавата като кредитор и орган, който съставя финансовото законодателство, установява в него безброй много гаранции, че изпълнението ще се осъществи под формата на доброволност;
→ привилегиите;
→ компенсацията и т.н.
Т.е. съществува цяла поредица от мерки, които мотивират финансовия длъжник да изпълни доброволно.
Принудителното изпълнение е една крайна мярка. Говорим за използване на принуда, но не става въпрос за произвол – принудителните мерки са предварително установени в законодателството.
— Нормативна уредба на принудителното изпълнение – основно ДОПК (чл. 162 – чл. 269) и ЗСДВ (чл. 84 – 90);
— Производството по принудително изпълнение се развива върху определени принципи:
→ Законност – участниците в изпълнителното произодство могат и трябва да упражняват предоставените им права и задължения по начинът, по който те са предвидени в ДОПК;
→ Служебното начало – когато пристъпват към принудително изпълнение органите, които го осъществяват, не е необходимо да чакат издаването на един последващ акт (било то от по – висшестоящ административен орган, било от съд) – Самосезират се!!!
→ Писменото начало – за всяко действие трябва да има съответен документ, който да го отразява;
→ Бързина
Трябва да се прави разлика между обект на принудително изпълнение и обект на събиране на държавни вземания. Обект на принудително изпълнение са действията на финансовия длъжник, а обект на събиране на държавни вземания – това е имуществото на длъжника.
— Органи по принудителното изпълнение – публични изпълнители. В нормативната уредба е предвидено издаването на съответни актове – 3 основни вида – постановления, разпореждания, протоколи. Постановленията и разпорежданията са властнически актове, т.е. или административни, или финансови.
— Предпоставки – Трябва да са налице:
→ едно изпълняемо право (то трябва да е налице и при доброволното изпълнение) – правото да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е определено и по основание, и по размер – т.е да се знае за какво се дължи и колко се дължи съобразно действащото законодатество.
→ това изпълняемо право да е безспорно – по него да не се спори, т.е. финансовият длъжник да не възразява нито по основание, нито по размер, т.е. да има сила на присъдено нещо (това изискване не важи, когато става въпрос за данъчни задължения – те може да са спорни, по тях може да има жалби, но това не е пречка да започне принудително изпълнение, защото те са основната категория бюджетни приходи и формират приходната част на държавния бюджет => трябва да има стабилитет в това отношение)
→ да има изпълнителен титул – документ, в който е материализирано субективното право на държавата да получи това финансово вземане – в него са посочени и основанието, и размерът на това държавно вземане. Видовете изпълнителни титули са:
↔ финансовите актове – индивидуални финансови актове, издадени въз основа и в изпълнение на закона. Между всички изпълнителни титули те са най – често срещаните. Това е първото основание за започване на принудително изпълнение. Не е необходимо издаването на съдебен акт или изпълнителен лист;
↔ съдебни актове (решения, присъди, определения) – въз основа на съдебния акт трябва да има изпълнително дело и => издаден изпълнителен лист. В този случай ролята на изпълнителен титул играе изпълнителният лист;
↔ за държавни вземания, които имат санкционен (наказателен) произход, за изпълнителен титул служат и издадените от административни или финансови органи наказателни постановления.
→ публичното държавно вземане да не е отсрочено или разсрочено (чл. 183 – 190 ДОПК)
→ да е изпратена покана за започване на принудителни действия – на финансовия длъжник се дава 7 дневен срок (чл. 182) да плати своето финансово задължение;
При наличието на всички тези предпоставки принудителното изпълнение може да започне. Започнало вече, то може да бъде спряно или прекратено.
— Спиране и прекратяване на принудителното изпълнение
→ спиране – чл.222 ДОПК - – временно => съществува възможност то да бъде продължено. Посочени са 4 случая, в които принудителното изпълнение може да бъде временно спряно. Това са т.нар. уважителни причини => не се начисляват лихви. Производството може да бъде възобновено с акт – разпореждане на публичния изпълнител. Такова възобновяване може да стане след като отпадне основанието по чл.222 ДОПК.
→ прекратяване – с разпореждане на публичния изпълнител. Условията са описани в чл.225 ДОПК - 7 на брой. Прекратяването има постоянен характер. Оттук нататък публичният изпълнител служебно вдига запора или описа, които преди това е предприел.
— Изпълнителни способи – изпълнителен запор и опис
→ изпълнителен запор – използва се, когато изпълнението се насочи спрямо вземания на финансовия длъжник. Има правоотношение между публичния изпълнител и финансовия длъжник. Финансовият длъжник дължи на държавата, но се явява кредитор по отношение на трети лица. Задължение на публичния изпълнител е да разкрие от кого има да взема финансовият длъжник, за да наложи изпълнителен запор
* разлика между изпълнителен и обезпечителен запор – при обезпечителния запор няма изпълнение, а само се запазва статуковото до един по – късен момент
→ опис – насочен е спрямо движимо и недвижимо имущество на длъжника. Той трябва да се различава от възбраната (също е обезпечителна мярка). Описаното имущество подлежи на публична продан. Съществуват 3 вида продажби: ↔ продажба на описаното имущество на определени за целта места – чл. 244 – 245 ДОПК
↔ продажба чрез търг – чл. 246 – 257 ДОПК;
↔ специфична продажба – продават се например вещи, които бързо се развалят, предмети на изкуствата, съсобствени вещи, вещи СИО и т.н.
— Защита на длъжника (и евентуално на трети лица) при принудително изпълнение
→ нормален, по – често срещан способ за защита - В хода на принудителното изпълнение, публичният изпълнител може да се отклони от установените правила и да накърни правата и законните интереси на длъжника или на трето лице. Публичният изпълнител е длъжен да спазва правилата на принудителното изпълнение, защото в противен случай в закона (266-269 ДОПК - са предвидени правилата за обжалване. Такова може да има, само ако са накърнени правата на длъжника или на трети лица => този етап не е задължителен.
Обжалват се действията на публичния изпълнител от гледна точка на тяхната законосъобразност. Финансовият длъжник в изпълнителното производство не може да обжалва основанието и размера на финансовия дълг. За това има дуги правила. Контрол за целесъобразност не се осъществява.
Поначало може да обжалва финансовият длъжник – основно той има правен интерес. По изключение обаче, може да обжалва и трето лице (Напр: съпруг недлъжник, кредитор, съдружник), т.е. лице, което на някакво основание да има връзка със случая.
Обжалването се извършва пред един решаващ орган – административен орган – директорът на АДВ или териториалният директор на НАП. Този орган е длъжен в 14 дневен срок да се произнесе. Обжалват се изпълнителните действия, като жалбата не спира изпълнението (изключение – само ако е подадена от третите лица). Решението на този административен орган може да се обжалва пред съответния административен съд в 7 дневен срок. Решението на административния съд е окончателно.
→ допълнителен способ – предоставен е само на третите лица и то само при описа – по исков път - ако принудителното изпълнение е насочено спрямо вещи на длъжника и третото лице претендира, че тази вещ е негова, че то има права върху нея. Жалбата е насочена спрямо длъжника и публичният изпълнител е длъжен при нейното постъпване да спре изпълнението. Той спира изпълнението само спрямо тази вещ, но то може да продължи върху другите вещи или вземания на длъжника. Съдът се произнася и публичният изпълнител или прекратява принудителното изпълнение или го продължава.
13. ДРУГИ СПОСОБИ ЗА ПОГАСЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНИ
ФИНАНСОВИ ВЗЕМАНИЯ ИЗВЪН ИЗПЪЛНЕНИЕТО (ДОБОВОЛНО ИЛИ ПРИНУДИТЕЛНО)
Те са 4 – финансова амнистия, опрощаване на несъбираеми държавни вземания, компенсация (прихващане) и погасителна давност и преклузивни срокове.
Погасяване ≠ Изпълнение – при изпълнението има постъпления в бюджета, а при погасяването дългът се погасява, но суми в бюджета не постъпват.
Най – общо нормативната уредба е в чл. 168 ДОПК
. Текстът не е много прецизен, за финансова амнистия не се споменава, а тя е способ, който има широко приложение. В закона се предвиждат относително малко определени държавни органи, които да прилагат един от четирите способа. Освен тях, други не намират приложение, не са предвидени в закона. Финансовата амнистия и опрощаването са институти, познати само във Финансовото право. В останалите правни отрасли тези способи за погасяване са неприложими. Компенсацията (прихващането) е институт на ГП (чл. 103 ЗЗД), а с чл. 105 ЗЗД той е въведен и във Финансовото право. Погасителната давност и преклузивните срокове са общи институти в правото. По подобие на принудителното изпълнение, може да се каже, че са крайна мярка.
— Финансова амнистия – този институт води началото си от Конституцията – чл.84, т.13.
Има два вида амнистия – наказателна и финансова. Това е единственият текст в цялото законодателство, който е посветен на амнистията. Към него се добавя нормативният акт, с който тя се дава – закон. Затова нормативната основа на финансовата амнистия включва текста на Конституцията и закона, с който тя се дава. Амнистията се дава със закон и при нейното даване НС не се сезира. От него не се иска тя да бъде дадена. Финансовият министър прави предложение, но това не е необходимо. Възможно е и друг да го направи, а може и НС само да вземе такова решение. За да се стигне до нея, трябва да са правени многократи опити за изпълнение (доброволно или принудително) и резултат да не е постигнат. Трябва да е изтекъл дълъг период от време, откакто задъленията са станали изискуеми и те да не са изпълнени. Законът за амнистия влиза в сила веднага. Тук няма отлагателен срок – адресатите не е необходимо да узнават за него, защото той не създава задължения за тях, а само права.
Кои са адресатите му? По принцип той важи за неограничен кръг лица, защото е закон. Все пак законодателят избира някакъв критерий (Напр: финансови задължения, които са изискуеми към 31 декември 2003 г. или финансови задължения с размер над 20 хиляди лева и др.). Задълженията на адресатите, които отговарят на тези изисквания, ще бъдат погасени.
→ видове – пълни, частични и под условие
↔ пълни амнистии – заличава се цялото финансово задължение (главница, лихви, разноски)
↔ частични – значение има стимулиращият ефект – погасява се главницата, а остават лихвите и разноските или обратно.
↔ под условие (условни амнистии) – такива не е имало в България. Погасява се главницата и при това условие се погасяват лихвите и разноските.
Независимо за кой вид става въпрос, не се променя фактическият състав, който е породил тези задължения. Т.е. оттук нататък на същото правно основание могат да възникнат нови задължения.
06.11.2007 г.
— Опрощаване на несъбираеми държавни вземания – това е вторият способ, който е типичен изключително за Финансовото право. Опрощават се вземания, които имат публичноправен характер, финансови вземания. Нормативната му основа е първо в Конституцията – чл. 98, т.12. Това е правомощие на президента – изключителна компетентност. Той не може да го делегира нито на вицепрезидента, нито на други държавни органи. Понеже решава финансов въпрос, условно в случая президентът действа като финансов орган. Към посочената норма от Конституцията се добавя един нормативен указ на ДС – 2773/1980 г. За разлика от амнистията, където има само една норма – тук – една норма и един указ. При конкретно опрощаване президентът издава индивидуален указ => общо нормативната основа включва норма на Конституцията, нормативния указ и един индивидуален указ.
Между тази нормативна основа и фактическата действителност днес има несъответствие. Сега има изготвен законопроект за опрощаването, но той все още не е приет. Нормативният указ е издаден по времето на ДС, когато той е можел да опрощава. Сега – президентът.
Опрощават се несъбираеми финансови вземания, които отдавна са закъснели, правени са многократни опити за погасяването им, но това не е станало.
За разлика от амнистията, тук трябва да има сезиране – искане, отправено до президента. Принципът е, че това искане се прави от самия финансов длъжник. Няма пречка обаче, то да бъде направено от финансовия орган (той е този, който знае как стоят нещата в конкретния случай). Във всички случаи искането трябва да бъде подкрепено със съответните доказателства, които да мотивират президента да опрости. Те трябва да бъдат свързани с различни неща – за какво е вземането, какъв е размерът му, защо не е събрано, какви опити са правени и т.н.
Към Президентството има един помощен орган – комисия от 9 човека, която върши проучвателната работа. Те събират данни и излизат с предложение до президента – да опрости, да не опрости, да опрости частично или др. + мотивите им. Становището й не е задължително за президента. Решението се взема с обикновено мнозинство и ако реши да не се опрости няма пречка след това по искане на длъжника или финансовия орган, да се признесе отново – защото могат да настъпят нови факти. Ако президентът реши да опрости, той издава индивидуален указ, който съдържа решението му. След това финансовият длъжник се уведомява за решението. Този указ не се обнародва и не подлежи на оспорване. При отказ според нормативния указ, който е стар, отказът се прави с решение. Но президентът като индивидуален орган не издава решения. При новонастъпили обстоятелства президентът може да бъде сезиран отново.
— Компенсация (прихващане) – идва от ГП (чл. 103 – 105 ЗЗД). За разлика от опрощаването и амнистията, тя все повече намира приложение, докато тяхното приложение намалява. Чл. 105 – казано е нещо за данъците, а след това по пътя на тълкуването той се прилага не само за данъците, но и по отношение на другите държавни финансови вземания.
→ нормативна уредба – включва трите норми на ЗЗД + чл. 128 – 132, 170, 223 ДОПК. Намира се в два закона и затова би могло да се каже, че ЗЗД е общият режим, а ДОПК – специалният.
→ за компенсацията е необходимо да има две насрещни вземания, които да са еднородни и заместими и между едни и същи субекти. Може да са възникнали на различни правни основания. Необходимо е Х да плати на У и У да плати на Х, за да приключат двете правоотношения. За да се избегне това второ плащане, е въведен институтът на компенсацията. Когато и двете задължения вече са изискуеми, по волеизявлението на едната от двете страни се прави прихващане. Ако задълженията са еднакви по размер, се погасяват и двете (случва се рядко). Ако са различни – погасяват се до размера на по – малкото. В ГП всяка от двете страни може да прави такова волеизявление, без да иска съгласието на другата страна. Когато става въпрос за публични вземания, такова волеизявление може да прави само финансов орган, а ФЛ или ЮЛ може само да иска, като е необходимо да се даде съгласието на финансовия орган. Той може да се съгласи, може и да откаже. Ако има отказ, той може да бъде обжалван (тъй като по принцип финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност).
При компенсацията правните последници настъпват към онзи момент, в който е било възможно компенсацията да бъде направена, т.е. моментът, в който и двете вземания е трябвало да бъдат погасени (нещо подобно на обратна сила). В промеждутъка между този момент и правенето на волеизявлението може да настъпят различни факти. Волеизявлението за компенсация може да бъде оттеглено до издаването на индивидуален финансов акт. След това правоотношенията са погасени и правните последици са настъпили.
Не е възможно да се прави компенсация с държавата като цяло. Нужно е финансовият орган, който участва в тези две правоотношения, да бъде един и същ.
Компенсацията не може да бъде направена под формата на триъгълник.
— Погасителна давност – до 1989 г. финансовите вземания не се погасяваха по давност. Погасителната давност е общ институт на правото. След 1989 г. намира приложение и по отношение на държавните финансови вземания.
Погасителната давност е юридически факт, който представлява период от време, през който носителят на субективното право не го упражнява, бездейства и от това настъпват съответните правни последици. Чрез погасителна давност се погасява правото на съдебна защита или на принудително изпълнение. Самото субективно право си остава. Погасителната давност има два елемента – обективен (изтичането на определен период от време – за различните вземания са въведени различни срокове) и субективен (длъжникът трябва да се позове на изтекла погасителна давност => погасителната давност не се прилага служебно. Нужно е да има позоваване). При държавните финансови вземания освен погасителна давност често пъти намират приложение и преклузивните срокове. При погасителната давност се погасява правото на съдебна защита (принудително изпълнение). Субективното право си остава. Ако след това длъжникът плати, той плаща нещо, което дължи (не може да се квалифицира като недължимо платено). При преклузивните срокове се погасява самото субективно право – тогава е недължимо платено и кредиторът трябва да върне сумата. Обикновено когато държавата е кредитор, преклузивни срокове няма. Ако държавата се явява длъжник, са въведени преклузивни срокове и то къси . Погасителната давност може да бъде спирана или прекъсвана, а преклузивните срокове – не.
Погасителната давност при държавните финансови вземания е 5 години. Същото важи и за лихвите. Само при глобите тя е 2 години (чл. 82, ал. 1 а) ЗАНН). Тя започва да тече от 1ви януари на следващата година, след изтичане на годината, в която трябва да се плати.
ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ИМУЩЕСТВЕНАТА ОТЧЕТНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ. РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ НЕЯ И ОБЩАТА ДЕЛИКТНА ОТГОВОРНОСТ ПО ЗЗД
По повод упражнен финансов контрол се предприемат различни мерки – една от тях е налагането на гражданска отговорност. Защо този въпрос се разглежда тук, във Финансовото право? По две основни причини:
→ защото тя се налага по повод упражнен финансов контрол
→ касае се за гражданска отговорност, която не се покрива с гражданската отговорност в ГП. Гражданска е, но има някои различия.
— Същност на тази отговорност – До търсенето на такава отговорност се стига, когато има причинени имуществени вреди. Те трябва да бъдат разкрити по повод упражнен финансов контрол. Те трябва да бъдат възстановени. ГП познава договорна и деликтна отговорност. По – рано се поддържаше становището, че съществува и финансова отговорност като трети вид – сега не. По – старото разбиране беше, че това е договорна гражданска отговорност – в основата й стои някакъв договор. Според теоретиците това е трудовият договор мвжду ЮЛ и работниците. Неизпълнението на трудовите функции води до причиняването на тези имуществени вреди. Т.е. отговорност може да се търси само от лица, които са в трудово правоотношение. Второто виждане е, че това е деликтна отговорност. Основание за това се търси в нормативните актове, които уреждат режима на отговорността – чл.21 ЗДФИ
Фактическият състав, който поражда тази отговорност е същият, който се отнася за деликтната отговорност. За договори въобще не се говори. Тук важи принципът “Не вреди другиму” => тази отговорност е деликтна. Такава отговорност се носи само когато са причинени вреди на държавни ЮЛ, а ако те бъдат причинени на частни – общият ред по ЗЗД. => в нашето право има два вида деликтна отговорност – общата (чл.45 и сл. ЗЗД) и специална (чл.21 и сл. ЗДФИ). При специалната субсидиарно се прилагат и чл. 45 и сл. ЗЗД за неуредените в ЗДФИ положения.
— Разграничение между общата и специалната деликтна отговорност
→ нормативната уредба (ЗЗД и ЗДФИ)
→ лицата, които могат да бъдат привличани в такава отговорност – По общия режим – всяко едно лице, стига то виновно и противоправно да е причинило вреда другиму. Не е необходимо то да притежава някакво специално качество; По ЗДФИ – трябва да имат качеството на отчетници (могат да бъдат само физически лица и само по изключение към отговорност могат да бъдат привличани и ЮЛ, ако неоснователно са се обогатили).
→ кой може да претендира за вреди, да търси обезщетение – По ощия режим – всяко едно лице; при специалната отговорност – претенции може да има само едно ЮЛ.
→ специална отговорност може да се търси само за причинени имуществени вреди
→ във връзка с търсенето на отговорност – по общия режим (чл.51 ЗЗД -– всички вреди (действително причинени и пропуснати ползи). При специалната отговорност – само за действително причинени вреди може да се присъди обезщетение – това става в едно специално производство (може и за пропуснати ползи, но в друг съдебен процес – т.е. трябва да има две призводства). В повечето случаи кредиторите почти не водят процес за пропуснати ползи. От тази гледна точка при специалната деликтна отговорност има едно терминологично различие. В ЗЗД се говори за “вреда” (действително причинени и пропуснати ползи). Във Финансовото право до скоро се употребяваше понятието “щета” (само действително причинени вреди). Сега вече и във Финансовото право се употребява и понятието вреда.
→ в ГП на възстановяване подлежат всички вреди без значение какъв е вредоносният факт, деликт, а в ЗДФИ са посочени само три вредоносни факта:
↔ умишлено
↔ вредата се явява под формата на липса
↔ когато вредата е причинена не по повод изпълнение на служебните задължения.
→ по общия режим давността е 5 години за главницата и 3 години за лихвите, а по специалния – и за двете е 5 години. Когато изтекат 10 години отговорност не се търси. Дали това е преклузивен срок или не?
12.11.2007 г.
ПРАВНА УРЕДБА НА ДЪРЖАВНАТА ФИНАНСОВА
ИНСПЕКЦИЯ
Тази материя се разглежда във Финансовото право във връзка с търсенето на т.нар. имуществена отчетническа отговорност, която по същество е гражданска отговорност, но се разглежда във Финансовото право, доколкото има специфични различия и е последица от упражнен финансов контрол. По отношение на финансовия контрол водещи са три нормативни акта – ЗФУКПС (бр.26 ДВ/2006 г.), ЗВОПС (бр.27 ДВ/2006 г.), ЗДФИ. Първите два закона уреждат системите за финансово управление и контрол и вътрешния одит в отделните организации. Те са изработени с цел децентрализация на вътрешния одит и за да се установят ефективни системи за финансово управление и контрол в отделни организации. В тях не е уредено кои са предпоставките за възникване на съответния вид юридическа отговорност и затова се спираме на ЗДФИ, в който се урежда именно контролът, във връзка с който може да възникне имуществената отчетническа отговорност. В приятия нов ГПК вече няма специално начетно производство (по стария – чл.299 и сл.).
Тук предмет на обсъждане е четвъртата категория финансови правоотношения, а именно отношенията по осъществяване на финансов контрол върху дейностите по разпределение, преразпределение и разходване на националния доход. Този вид контрол е по същество административен контрол, чието предназначение е да се контролира приложимостта на правните норми по повод трите групи отношения – предмет на Финансовото право. Контролът е както за законосъобразност, така и за целесъобразност, но ако се говори за юридическа отговорност, това винаги се свързва единствено с контрола за законосъобразност. Затова са предвидени и дрги мерки за въздействие спрямо контролираната дейност и лица, освен юридическата отговорност.
Контролът в случая е финансов, доколкото се проверяват финансовата дейност и финансовите операции. Често в литературата се говори за финансово – стопански контрол, защото финансовата дейност е свързана със стопанската. Тук става дума за специализиран контрол. От гледна точка на действията на контролните органи, всяка контролна дейност обхваща от една страна същинската проверовъчна дейност, а от друга – мерките за въздействие като правни последици по повод упражняването на контрола. В зависимост от времето на провеждане на контрола, разграничаваме предварителен, текущ и последващ контрол, като дейността на органите на държавната финансова инспекция е форма на последващ финансов контрол. В чл.4 ЗДФИ са посочени адресатите на контрола
Най – общо можем да кажем, че контролът се упражнява от държавен орган по отношение на държавен обект, а това е всеки обект, който има държавно или общинско участие по посочените в закона критерии. Контролът обхваща и дейността по провеждане на обществени поръчки. В чл.2 ЗДФИ е посочена основната цел на този вид контрол – защита на публичните финансови интереси, която се постига именно чрез проверки за спазване на нормативните актове, уреждащи бюджетната, финансово – стопанската или отчетната дейност, и предприемане на мерки за въздействие
За осъществяване на контрола е създадена специална Агенция за държавната финансова инспекция като администрация към министъра на финансите. Органите на агенцията са два вида – директорът и финансовите инспектори, които могат да издават съответните актове. В чл.8 ЗДФИ са определени функциите на агенцията
, а в чл.10 и чл.13 са уредени правомощията съответно на директора и на финансовите инспектори
Директорът всъщност възлага със заповед извършването на финансова инспекция и насрещни проверки и може да прави искане за разкриване на банковата тайна. Правомощията на финансовите инспектори можем да разделим на такива, които осигуряват възможността за извършване на проверките (Напр: осигуряване на достъп до служебни помещения и информация) и такива, свързани със събирането на доказателства (Напр: изискване на писмени обяснения, документи, справки и т.н.). На тези правомощия съответства общото задължение за съдействие от страна на проверяваните субекти.
Отделно от правомощията, свързани с осъществяването на самия контрол, са т.нар. санкционни правомощия, които се изразяват във възможността контролният орган да упражнява държавна принуда под формата на санкции или принудителни административни мерки в случаите на установени в резултат на инспекцията нарушения.
Имуществената отговорност за причинени вреди се търси независимо от административнонаказателната отговорност. Така в чл.32 са описани съставите на административните нарушения, а за процедурата по наказване чл.35 препраща към ЗАНН
Трябва да се посочи, че в две ведомства (Министерство на отбраната и МВР) се организират самостоятелни звена за контрол в подчинените им структури, като двата контрола се допълват, а не се изключват.
Финансовите инспекции се извършват от финансови инспектори въз основа на заповед на директора на агенцията или упълномощени от него лица. Заповедта има конститутивен характер и не подлежи на обжалване. В чл.5 ЗДФИ са посочени законните поводи, при които може да се извърши финансова инспекция
Прави впечатление, че органите на агенцията в едни случаи служебно откриват производствата (Напр: при обществени поръчки, при проверка на отпуснати субсидии), а в други случаи могат да бъдат сезирани (с молби, жалби, сигнали, по искане на МС, министъра на финансите, възлагани от органи на прокуратурата).
Като определение можем да посочим, че финансова инспекция е правнорегламентирана дейност, изразяваща се в съпоставяне на извършеното от лицата, боравещи с държавно или общинско имущество и отразено в счетоводните документи с действащото финансово законодателство, с цел да се установи дали правилно е приложен финансовият закон. При нея се осъществяват три категории правоотношения:
→ между ръководителя на ведомството, упражняващо контрола (АДФИ) и финансовия инспектор. Това правоотношение се развива въз основа на заповедта за извършване на инспекцията.
→ между проверяващия орган и обекта (адресатите) на контрола
→ между адресатите на контрола и техните отчетници или материалноотговорни лица. – Основание за пораждане на това правоотношение е установяването на правопораждащи факти за търсене на имуществена отговорност.
— Финансовата инспекция като форма на последващ финансов контрол следва да се разграничи от сходни правни институти:
→ финансова инспекция и инвентаризация
↔ финансовата инспекция е уредена в ЗДФИ, а инвентаризацията - в Закона за счетоводството (чл.21 и сл)
↔ с оглед момента на извършването им – финансовата инспекция е последващ финансов контрол, докато инвентаризацията е текущ финансов контрол.
↔ с оглед обхвата на контрола, при финансовата инспекция се обхваща цялата дейност като се извършват както документални, така и фактически проверки в счетоводството, по отношение на трети лица и имуществото, докато при инвентаризацията се проверява наличието на стокови и материални ценности (т.е. само на вещи), тяхното състояние и годност => тя е по – ограничена по обхват.
↔ с оглед субектите на контрола – финансовата инспекция се осъществява от длъжностни лица (финансови инспектори), които трайно имат такова качество, назначени са на такава длъжност. Това са трудовите им функции и за това получават трудово възнаграждение. Контролните им правомощия са уредени в закона и съответният ръководител не може да ги ограничава. При инвентаризацията се създава контролен орган за момента, само за тази цел. Лицата обикновено работят нещо друго и въз основа на вътрешна заповед на съответния ръководител им се възлага да извършат инвентаризация. След приключването й лицата губят това си качество на контролен орган,т.е. това е вътрешноведомствен контрол, осъществяван от колективен орган.
↔ има разлика и в актовете, които приключват съответните производства. Финансовата инспекция може да приключи с доклад и писмено заключение или акт за начет, като по сега действащата уредба, специално актът за начет има презумптивна доказателствена сила, в смисъл че констатациите в него се считат за верни до доказване на противното, което дава процесуални привилегии на увреденото ЮЛ. Инвентаризацията приключва с протокол, който също е констативен акт, но не дава никакви процесуални привилегии. Затова ако по време на инвентаризация се разкрият причинени вреди, увредената организация следва общия исков ред за възстановяване. Но пък инвентаризацията може да бъде повод да се поиска финансова инспекция.
→ финансова инспекция и съдебно - счетоводни експертизи
↔ от гледна точка на нормативната уредба – съответно ЗДФИ и процесуалните закони (ГПК, НПК);
↔ при съдебно - счетоводните експертизи не се осъществява контрол. Те се назначават по искане на страните в процеса или решаващия орган, при нужда от отговор на специален въпрос, свързан със счетоводните записвания. На експертите се поставят конкретни въпроси, на които те дават отговор без да правят правни квалификации. Заключението на експерта (това е актът, който се изготвя) не обвързва съда или друг решаващ орган. То се разглежда заедно с всички други събрани доказателства и съдът може да го възприеме или не. Твърде често при оспорване на резултатите от финансовата инспекция, се допускат съдебно - счетоводни експертизи с цел установяване на обективната истина.
— Така инспекционното производство преминава през няколко етапа:
→ подготвителен – състои се в изучаване на нормативните актове, уреждащи дейността на обекта на контрола, резултатите от предходни инспекции, изготване на план на самата проверовъчна дейност.
→ същинска проверовъчна дейност – изразява се в съпоставка на фактическото състояние с предписаното от правните норми.
→ приключване на инспекцията и съставяне на някакъв документ.
→ предприемане на мерки за въздействие по повод констатираното в документите.
13.11.2007 г.
— Актовете – Всяка финансова инспекция приключва с доклад, независимо от констатациите на проверяващия орган. За резултатите от финансовата инспекция финансовият инспектор изготвя доклад, който съдържа направените констатации, подкрепени със съответните доказателства. По доклада становище дава ръководителят на проверяваната организация и други проверявани лица. Въз основа на становището финансовият инспектор се произнася с мотивирано писмено заключение. Докладът, заключението и другите документи (т.е. цялата преписка) се предоставят на органа, издал заповедта, за предприемане на мерки за въздействие. В ППЗДФИ (чл.16) са описани реквизитите на доклада.
Констатациите от една страна трябва да съответстват на задачите, поставени със заповедта за възлагане, а от друга страна – да са съобразени с доказателствата. Докладът по своята правна същност е констативен акт, който най – общо казано отразява финансовото състояние на обекта. В него може да има констатирани някакви нарушения, а може и да няма. Също така може да са отразени причините, довели до нецелесъобразно управление на имуществото и условията, способствали за това. Когато са установени нарушения, в сътветните констатации задължително се отразяват нарушените правни норми, отговорните лица, както и съставените актове за установяване на административни нарушения и актове за начет или причините такива да не бъдат издадени. Затова казваме, че докладът е основният документ. В чл.22 ЗДФИ е посочено, че когато са налице условията за търсене на пълна имуществена отговорност по реда на ЗДФИ, финансовите инспектори съставят акт за начет. Актът за начет е отделен, самостоятелен акт, който следва доклада, но за разлика от доклада, с който се дава цялостна оценка на проверявания обект, с акта за начет се установяват или се описват фактите, които пораждат имуществената отговорност (т.е. съставът на непозволеното увреждане, така както е описан в ЗДФИ), или в акта за начет се отразяват фактите за виновно причинени вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Актът за начет и по – точно констатациите в него също трябва да бъдат подкрепени с доказателства (т.е. те трябва да бъдат документирани). Това става с писмени доказателства (справки, таблици, констативни протоколи). Той се връчва освен на органите, представляващи проверяваната организация, и лично на виновното лице, причинило вредите. По съставените актове начетените лица могат да правят писмени възражения. Независимо дали има обяснения или възражения, когато е изтекъл срокът за тях, инспекторът изготвя и заключение. Заключението, актът за начет и възраженията се проверяват от комисия в агенцията, за да се провери дали са налице и доказани ли са предпоставките за възникване на имуществена отговорност. Ако някоя от тези предпоставки отпадне, се изготвя мотивирано предложение за прекратяване на производството (това може да стане с резолюция). Също така производството ще се прекрати и в случаите на смърт на начетеното лице, преди актът да е внесен в съда. Последната възможност е актът за начет да се изпрати в съда. Изпраща го контролиращият оргна (АДФИ).
→ актовете за установяване на административни нарушения – финансовият инспектор в хода на инспекцията може да констатира административни нарушения, за което се съставят актове за установяване на тези нарушения.
Общите белези на трите документа – и трите са официални документи, съставени от държавен орган по повод на извършена контролна дейност в правнорегламентирано производство. Те могат да бъдат определени като констативни (установителни), защото констатират факти и обстоятелства с правно значение. Това не са индивидуални административни актове, защото не отговарят на изискванията на АПК за такива актове. Те сами по себе си не пораждат права и задължения, отнасят се към подготвящите актове, защото по – късно въз основа на тях се издават други актове, които пораждат правата и задълженията. Тези последващи актове могат да бъдат актове на съд (решения/присъди), наказателни постановления, заповеди или други индивидуални финансови актове. За всички тях е общо правилото, че формата е писмена. Съдържанието на тези документи условно може да се раздели на две части – екзистенц минимум от реквизити, задължителни за съответния документ, според нормативните актове; и допълнително съдържание, което ще зависи от направените констатации.
— Функции:
→ сезираща – контролният орган изпраща тези актове до други органи (ръководители на предприятия, министри, съд, прокуратура, контролни съвети и др.), за да се запознаят с тяхното съдържание. Съответният вид юридическа отговорност не се налага от инспектора (проверяващия орган), а от друг орган. Административнонаказателната отговорност – от директора на ДФИ, а имуществената отговорност и наказателната отговорност – от съда. По сега действащия режим актът за начет се изпраща в съда с ръководително писмо и играе ролята на искова молба, т.е. на практика той я замества. Сезира се съдът , за да се произнесе по въпроса за имуществената отговорност. Не е вярно, че тези документи имат обвинителна функция, дори и в случаите, когато по време на инспекцията са установени данни за престъпление.
→ доказателствена – отнася се само за актовете за начет (чл.44 ППЗДФИ и чл. 301 от действащия ГПК). Разпоредбите имат еднакво съдържание, а именно – Фактическите констатации в акта за начет се считат за истински до доказване на противното. Законодателят придава на този акт една особена доказателствена сила, една презумпция за достоверност на направените констатации. Тя е въведена по отношение реализацията на гражданската отговорност в съда. Съображенията за нейното установяване са няколко. По време на инспекцията се преглеждат и събират множество документи, а актът за начет в синтезиран вид представя проверената информация. Без установената доказателствена сила на актовете за начет, цялата документация би трябвало отново да се разглежда от съда при решаване на делото. В закона изрично е записано изискването, че констатациите трябва да са подкрепени с доказателства и актът за начет е резултат от правнорегламентирано производство, осъществявано от държавен орган със специални познания и правомощия. Накратко последиците от тази функция са, че презумпцията за достоверност е процесуална привилегия за увредената организация, изразяваща се в това, че тя като ищец няма да доказва своите претенции. Това е разликата с общия исков процес. Актът за начет играе ролята на искова молба и това е достатъчно. Презумпцията обаче, е оборима. На ответника (начетеното лице) е дадена възможност да опровергава констатацията, т.е. тежестта на доказване е прехвърлена от ищеца на ответника. Следва последният етап от контролното производство – предприемане на мерки за въздействие. Терминологично се говори за правни последици от инспекцията, а в практиката – за реализация на резултатите от нея. Разбира се този етап не е задължителен, защото по време на инспекцията може да не се разкрият нарушения.
Мерките за въздействие са посочени в ЗДФИ – раздел 5. Конкретните мерки зависят от направените констатации. Разделяме ги в две групи – мерки спрямо проверяваната дейност и мерки спрямо проверяваните лица.
— Мерки спрямо проверяваната дейност
→ даване на писмени указания за преустановяване на извършване на нарушението. – те са задължителни, тъй като задължителният им характер не отпада, въпреки че не е посочен изрично в закона. Указанията се дават принципно от директора на агенцията или упълномощено от него длъжностно лице, т.е. от вншноведомствен орган. Адресати са лицата, които по закон са длъжни да преустановят нарушението. Указанията трябва да са разбираеми, испълними, скрепени със срок и конкретни. Те не подлежат на обжалване и са предмет на последваща проверка. Дори в чл. 18 (2) е предвидено задължението в двумесечен срок да се уведоми директора за предприетите мерки.
→ предложение до компетентните органи за спиране на действия, водещи до извършване на нарушения или причиняване на вреди, т.е. става дума за действия, които биха причинили имуществени вреди или представляват нарушение на нормативните актове. Те трябва да са адресирани до компетентните органи.
→ предложение до компетентните органи за отмяна на незаконосъобразните актове. Обикновено това е по – висшестоящият орган, като тук не става дума за обжалване на индивидуален административен акт, а само за предложение.
→ предложение за търсене на дисциплинарна или имуществена отговорност
→ предложение до министъра на финансите да преустанови превеждането на средства от бюджета или да блокира сметките на бюджетните организации (вид принудителна административна мярка).
— Мерки спрямо проверяваните лица – отделните видове юридическа отговорност. Контролът е финансов, но отговорността на виновните лица не е финансова. Такова понятие няма.
→ дисциплинарната отговорност се прилага от ръководителя на съответната организация спрямо лицата, които са в трудово правоотношение и по повод на трудовите си функции са извършили нарушение на финансовоправни норми
→ административната отговорност е уредена в чл.32 и сл. ЗДФИ и е предоставено наказателните постановления да се издават от директора на агенцията и други лица, упълномощени от него
→ наказателната отговорност – реализира се от съда – по чл.19 при наличие на данни за извършено престъпление, копие от доклада и съпровождащите го материали се изпращат до органите на прокуратуата в седемдневен срок
→ при причинени вреди може да възникне и гражданска отговорност за непозволено увреждане. Тук трябва да разграничим двата режима – по ЗДФИ с особените предпоставки, описани в чл.21 и общият режим за реализиране на гражданската отговорност по ЗЗД.
19.11.2007 г.
СУБЕКТИ НА ИМУЩЕСТВЕНАТА ОТЧЕТНИЧЕСКА
ОТГОВОРНОСТ
Една от разликите между общата и специалната имуществена отговорност се свежда до субектите й. По ЗЗД отговорност може да носи всяко лице, а по ЗДФИ – само лицата, които имат качеството на отчетници.
Субектите на отговорността са основно посочени в чл.23 ЗДФи – 5 категории лица. – третите лица като субекти на имуществената отчетническа отговорност). Първите четири категории лица са лицата, които са причинили вредата и когато казваме, че те трябва да имат качеството на отченици – това са те. Това е основната група лица, които могат да носят имуществена отчетническа отговорност. Понеже те са причинители на вредата, тяхната отговорност е деликтна (виновна), а втората група – това са лицата, които са се възползвали от вредата, но не са я причинили => тяхната отговорност не е деликтна. Те носят отговорност на друго основание – неоснователно обогатяване. Тук могат да бъдат привлечени под отговорност както физически, така и юридически лица, докато отчетниците са само физически лица. Третите лица винаги отговарят солидарно с причинителя на вредата. Те отговарят в рамките на това, с което неоснователно са се обогатили (вредата може да е и по – гояма).
— Отчетници – понятието отчетник няма лигално определение. Изброени са само видовете отчетници и действията, които те вършат. Говори се за това как това лице въздейства върху предметите на труда, вещите, с които работи. В резултат на това въздействие настъпват вредите. В правната теория се говори за два вида въздействие:
↔ производствено – само физическо въздействие. Могат да настъпят вреди, за които се носи отговорност по КТ – по – лека.
↔ отчетническо – могат да въздействат и правно – да сключват сделки, да издават правни актове. Ако в резултат на тях настъпят вреди – отговорност по ЗДФИ.
На практика отчетниците полагат много сили да докажат, че нямат качеството на отчетници, когато причинят вреди, за да носят отговорност по КТ. Видове отчетници:
→ преки отчетници – лицата, които пряко боравят с имуществото (парични средства и материални ценности). Това са:
↔ лицата по т.1 на чл.23 – преки са, пряко сключват сделки, пряко издават актове. Най – често те работят по трудов договор. Към преките отчетници се причисляват и фактическите отчетници. Те вършат такава дейност, но не по силата на трудовия договор. Тук се включват 2 групи лица – тези, които заместват отчетниците и тези, на които еднократно им е възложено да извършат такава дейност – и в двата случая, въпреки че не е назначен на такава длъжност, ако бъдат причинени вреди, той ще носи отговорност по ЗДФИ. За определяне качеството отчетник няма значение на каква длъжност е назначено дадено лице, а каква дейност извършва. За да придобиеш качеството е необходимо да имаш една отговорност функциите, а не всички (събиране, съхраняване, разходване...)
* пряк отчетник ≠ МОЛ – всяко МОЛ е пряк отчетник, но не всеки пряк отчетник е МОЛ. В теорията и практиката под МОЛ се разбира пряк отчетник, на когото лично са връчени материалните ценности и средства и той лично отговаря. За да бъде привлечено едно лице към имуществена отговорност е достатъчно то да бъде отчетник. Не е необходимо да е МОЛ.
↔ ръководителите – те не боравят пряко с парични средства и материални ценности. По закон те могат да сключват сделки, да издават правни актове и в резултат на тях да причинят вреди. Ръководители са не само тези на върха на пирамидата, а всички ръководни длъжностни лица – всички, които могат да извършват правни действия. Обикновено когато те причиняват вреди, те са в много по – голям размер. Въпросът опира и до колективните органи (управителни съвети, надзорни съвети). Отговорността между лицата, които ги съставляват ще бъде солидарна. Някое лице от тези колективни органи няма да отговаря, ако е отсъствало или е гласувало против (не и ако се е въздържало се) по време на вземане на решението.
→ косвени отчетници – не са им връчени средства и материални ценности:
↔ лицата, които упражняват контрол върху преките отчетници. Те упражняват предварителен или текущ финансов контрол (не и последващ). Те не са го упражнили, т.е. противоправното им поведение е под формата на бездействие => причинена е вреда. Отговорността между тях ще бъде солидарна.
↔ контролните органи, които упражняват контрол върху цялото юридическо лице.
Всички тези лица се наричат отчетници!!!
— Третите лица – отговорността им почива на плоскостта на неосноватеното обогатяване. За да бъде налице вреда, трябва да има пряк причинител. Третото лице отговаря винаги солидарно с него. То отговаря в рамките на това, с което неоснователно се е обогатило. Третите лица носят отговорност на две основания – получили са нещо без правно основание или на отпаднало правно основание; Ако лицето е получло нещо по дарение, ако то е извлечено от причинената вреда. Този вид дарения са нищожни по силата на закона.
Отговорността на третите лица е обективна, безвиновна. Достатъчен е фактът на неосноватеното обогатяване. От него не се търси вина (по отношение на отчетниците се търси). Без значение е дори дали те са добросъвестни или не, т.е. дори ако е био добросъвестно пак носи отговорност (чл.271 КТ – изключение – добросъвестно получено трудово възнаграждение. Третото лице го е получило, считайки че го е изработило – не отговаря и не дължи връщането му – ако не се дължи на техническа или счетоводна грешка. В практиката този член създава много затруднения).
Като трети лица могат да бъдат привлечени под отговорност и юридически лица (защото не се търси вина) => две основни категории лица, които носят отговорност на различно основание – тези, които са причинили вредата и тези, които са се обогатили неоснователно.
Право
Лекции по Финансово право: 1
- Детайли
- Главна категория: Право
- Категория: Финансово и Данъчно право
- Посещения: 16387
- Вие сте тук:
-
Начало
-
Право
-
Финансово и Данъчно право
- Лекции по Финансово право: 1