Право

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИМУЩЕСТВЕНАТА
ОТЧЕТНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ. ОПРЕДЕЛЯНЕ РАЗМЕРА НА ПРИЧИНЕНАТА ВРЕДА.

   — Предпоставки – фактическият състав, които поражда имуществената отчетническа отговорност – Тъй като това е деликтна отговорност, фактическият състав е същият, който поражда деликтната гражданска отговорност. Най – общо този фактически състав е посочен в Чл. 21 => той включва 4 елемента: вреда, противоправно поведение, причинна връзка между тях (обективни елементи) и вина (субективен елемент). Трябва да са налице кумулативно и четирите елемента. Ако един липсва, фактическият състав е незавършен и отговорност няма да се носи. Вредата е централен елемент, но всички елементи имат равно значение. Друг е въпросът, че когато се изследва фактическият състав, се започва от нея. Ако няма вреда другите не се изследват.
                   → вреда – означава накърняване на имуществени права и интереси (разлика между вреда и щета). Сега законодателството работи основно с понятието вреда. Вредите по ЗДФИ са само имуществени. Отговорност не се носи за морални/неимуществени вреди. Тези вреди трябва да бъдат реално причинени, да са настъпили, т.е. вредите включват само действително причинените вреди, не и пропуснатите ползи (не че не се носи отговорност за пропуснати ползи, но това става в друг процес). Отговорност се носи в три случая – при умишелно причинени вреди (според формата на вината – умишлено – винаги се носи отговорност и то в пълен размер), когато вредата е под формата на липса (тази специфична форма на вредата е характерна само за Финансовото право, съществуват две определния за липса – разликата между поверено, отчетено и намерено в наличност; вреда с неизвестен произход – т.е. има вреда, но не е известен вредоносният факт; липсата има важно значение, предвидено е и при нея да се носи пълна имуществена отговорност, защото отчетниците посягат.), когато вредата е причинена не при или по повод на служебни задължения – също е пълна имуществената отчетническа отговорност.
                   → противоправно поведение – финансовият контрол (ревизии, одит) е контрол както за законосъобразост, така и за целесъобразност. Когато се говори за имуществена отговорност трябва да има нарушение на закона. Възниква въпросът защо се упражнява контрол и за целесъобразност. Имуществена отговорност не може да се носи, но могат да се предприемат други мерки! Противоправното поведение може да бъде под формата и на действие, и на бездействие (зависи каква норма е нарушена – забраняваща или задължаваща). Ревизорът, който проверява отчетника, трябва изрично да посочи в какво точно се изразява противоправното поведение, да посочи точно коя норма е нарушена, каква е тя. Това трябва да намери отражение в акта за начет.
                             * противоправно поведение ≠ нецелеви и нецелесъобразни действия. Нецелевите действия – разходване не по предназначение => нецелево разходване = противоправно поведение. При нецелесъобразните действия – няма нарушение и отговорност не може да се носи
                   → причинна връзка – вредите трябва да бъдат пряка и непосрвдствена последица от това противоправно поведение.
                   → вината – при деликтната отговорност вината се предполага => ревизорът трябва да докаже трите елемента. Тук намират приложение и двете форми на вина.
   Трудовото правоотношение не е елемент от фактическия състав. Ако го няма ще е налице фактически отчетник.
   — Определяне размера на причинената вреда и нейната оценка – Това се изисква, когато е увредено имущество (ако са пари – ясно е) и когато е увредена валута.
                   → вредата се определя към деня на нейното причиняване. Но този момент може да не е известен – тогава към момента на нейното откриване, т.е. към цените, които са били в сила към този момент (цени на дребно)
                   → при валутата – прилага се тройният критерий – към деня на причиняването, откриването, възстановяването – когато курсът е най – висок!)


                                                                                                                       20.11.2007 г.

ОСНОВАНИЯ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИМУЩЕСТВЕНА
ОТЧЕТНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ

   Говори се за основания за освобождоване от имуществената отчетническа отговорност. Не става въпрос за погасяване на отговорността, защото това би означавало, че тя съществува, че е възникнала.. Трябва да липсва един от елементите на фактическия състав. Когато той се изследва, се започва от вредата. Става въпрос за гражданска отговорност и в този смисъл основанията за невъзникването на тази отговорност от Гражданското право (неизбежна отбрана, случайно събитие, крайна необходимост) важат и тук. Тези основания условно биха могли да се нарекат общи основания за невъзникване на имуществена отговорност. Освен тях при този вид отговорност съществува друга категория – специални основания. Те се пораждат от това, че лицата, които носят такава отговорност, имат качеството на отчетници. Нормативната основа на този въпрос са разпоредбите на чл.28, 29, 30 ЗДФИ – не е изчерпателна, не съдържат всички основания. Извличат се от гражданското законодателство.
                   → компенсацията между липси и излишъци Чл. 30. По време на ревизията може да се открие и излишък (пак е разлика, но положителна). Ако бъде направена компенсация, липсите изчезват, поглъщат се от излишъка. Условия:
                                  ↔ когато на отчетника се поверяват материални ценности и той се задължава счетоводно да ги отчете, те трябва да се проверяват не само стойностно, но и количествено
                                  ↔ липсите и излишъкът трябва да са настъпили от един и същ факт – т.е. да има причинна връзка между тях. Това е задължение на финансовия ревизор – да го установи и да го докаже
   Компенсацията е допустима и между двама отчетници. Тя може да бъде направена и между две ревизии. Основанието за това е, че може в предходната ревизия да е оставил един артикул повече, а в следващата – един по – малко. Тогава в първия случай ще се получи излишък, а във втория – липса. Може да се прави, но двете ревизии трябва да са последователни.
   Тези две условия трябва да бъдат надлежно доказани от финансовия ревизор. Възможно е и самият отчетник да поиска да бъде направена такава компенсация, ако той представи достатъчно сериозни доказателства в това отношение. На практика между всички основания за освобождаване от имуществена отговорност, това намира най – широко приложение.
                   → изпълнение на неправомерна служебна заповед Чл. 28. Ръководителят издава заповед, свързана с материални ценности, връчва я на отчетника, той я изпълни и от това настъпи вреда. Отговорността между автора на заповедта и изпълнителя й ще бъде солидарна. Условия, при които изпълнителят ще бъде освободен от отговорност:
                                  ↔ лицето, което е издало тази заповед, да има право да издава подобни заповеди
                                  ↔ заповедта трябва да бъде издадена в писмена форма (за да може да се види акво е съдържанието й, да се докаже кой я е издал и за какво се издава тя).
                                  ↔ отчетникът, който я е получил, трябва да е възразил в писмен вид , т.е. да е изразил несъгласие
                                  ↔ трябва да е последвала нова такава заповед
   Има случаи, когато тази заповед сочи явно престъпление и отчетникът в този случай не е длъжен да я изпълнява. Кое престъпление е явно? Съдебната практика приема, че за всеки случай се преценява конкретно – с оглед на адресата – дали той е бил в състояние да прецени, че става дума за извършване на такова престъпление.
                   → признаването на фири – Определени стоки, при тяхното използване, губят част от теглото си или обема си. Разликата, която е изгубена е фира. Налице е вреда, но тя не е настъпила в резултат на противоправно и виновно поведение на отчетника. Естествено е, че той трябва да бъде освободен от отговорност.(Наредба 13а за признаването на фири). Условия:
                                  ↔ ако вредата е под формата на липса
                                  ↔ да се докаже, че отчетникът е положил грижата на добър стопанин и въпреки това фира е настъпила. Отчетникът трябва да докаже, че е положил такава грижа.
                                  ↔ само по отношение на стоки, които са в наливно или насипно състояние (не и ако са пакетирани). Възможно е определени случаи, освен процентът, който е предвиден в наредбата, да се признават и свръхфири при екстремни, форсмажорни обстоятелства.
   Възможно е фири/свръхфири да бъдат признати и по инициатива на отчетника. Признаването на фири е нож с две остриета – то е криминогенен фактор, защото отчетникът може да ги присвои, знаейки наредбата .
                   → признаване на търговски риск – Това основание намира приложение само в търговските заведения, и то не във всички, а само в “по – модерните”, където купувачите имат допир до стоките (супермаркетите) – Наредба 1а от 1973 г. – допуска, че кражби стават и въвежда съответни проценти, които могат да липсват (около 0,4 – 0,5 % от стокооборота от предходната ревизия до настоящата ревизия се признава за търговски риск). Трябва отчетникът да е проявил грижата на добър стопанин и да има липси. Отчетникът трябва да поиска да се признае търговски риск. По подобие на предходните две основания, и това е криминогенен фактор.
                   → бракуване и обезщетяване на стоката – определени стоки стоят дълго време без да се продават. Стига се до бракуване (което се извършва от комисия). Тези стоки се унищожават. В този случай вредата = стойността на стоката. Може и стоката да се продаде, но на по – ниска цена. И в двата случая е необходимо да бъде избрана комисия, да бъде издадена заповед. Когато се обезценяват – в друг специален магазин. Във втория случай вредата е разликата между старата и новата цена. Отчетникът трябва да е положил грижа на добър стопанин. И в тези случаи се вършат злоупотреби => криминогенен фактор.
                   → престъпление, извършено от трето лице (най – вече кражби и грабежи) – това престъпление се приравнява на действие на непреодолима сила
                                  ↔ първо се извършва финансова ревизия или инвентаризация и се установява какво/колко е откраднато. Това е вредата. Не е необходимо третото лице да бъде заловено. Нужно е обаче, оперативно – следствената група да установи по безспорен начин, че престъпление е извършено. И в този сучай отчетникът трябва да поиска да бъде приложено това основание и той да бъде освободен от отговорност. Възможно е третото лице да бъде заловено. Тогава:
                                  ↔ ако финансовата ревизия установи, че то е откраднало имущество на стойност 1000 лв например и е осъдено за 1000 лв, то ще ги възстанови
                                  ↔ ако третото лице е осъдено за 500 лв, останалите 500 лв ще ги възстанови отчетникът (т.е. имало е липси преди това)
                                  ↔ ако е осъдено за 1500 лв – имало е излишъци – третото лице възстановява 1000 лв за откраднатото и 500 лв излишък.


                                                                                                                       26.11.2007 г.

ПЪЛНА, СОЛИДАРНА И БРИГАДНА ИМУЩЕСТВЕНА ОТЧЕТНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ

   — Пълна – Говорим за пълна имуществена отчетническа отговорност, защото исторически е съществувала и ограничена и понастоящем в КТ има ограничена отговорност, като възстановяането на вредата е обвързано с размера на работната заплата. И солидарната, и бригадната отговорност водят до пълно възстановяване на вредите, но във възстановяването участват две или повече лица. Отговорността е в пълен размер, но за разлика от отговорността по ЗЗД тук не се възстановяват пропуснати ползи, а само действително причинени вреди. В ЗДФИ са установени особености, изразяващи се в това, че са посочени изчерпателно случаите, в които се носи имуществена отговорност. В останалите случаи може да се стигне до административнонаказателна отговорност. Иначе хипотезите, при които ще се стигне до носене на пълна имуществена отчетническа отговорност са изброени в чл.21(1) – акт за начет:
                   → първата хипотеза е вредите да са причинени умишлено. В случая става дума за умишлено причинен граждански деликт. Не става дума за престъпление. Когато вредата е причинена от престъпление, е без значение дали то е умишлено или непредпазливо – тогава обаче лицата ще носят наказателна отговорност по реда на НПК и в наказателния процес може да се разгледа и гражданският иск. Основанието престъпление не е посочено в чл. 21 ЗДФИ.
                   → втората хипотеза е вредата да е от липси. Това е легален термин, употребяван само във финансовото законодателство. Обичайното определение за лпса е разликата межд повереното, отчетеното и намереното в наличност като в това се състои вредата. Останалите 3 елемента от фактическия състав – противоправно поведение, вина и причинна връзка се предполагат. Тук отговорността се обосновава с неипълнението на общото задължение на отчетника да пази повереното имущество. Когато е установено противоправно поведение, ще се знае причината за вредата и няма да става дума за липса. Така отчетникът има интерес да доказва, че вредата е причинена по непредпазливост.
                   → когато вредата е причинена не при или по повод изпълнение на служебни или трудови задължения. При тази хипотеза отчетникът е причинил вреди не по повод на работата си, а на лично основание. В чл. 21 (4) ЗДФИ е предвидено, че пълна отговорност носят лицата, които за разпоредили или са допуснали незаконни плащания. Такава отговорност могат да носят само ръководни лица, които могат да издават властнически актове, чрез които да разпореждат, или чрез бездействие са допуснали незаконно плащане (Напр: незаконно изплатени награди, премии). И тук е необходимо да е налице противоправно поведение и от това противоправно поведение да са причинени вреди.
   Когато говорим за солидарна и бригадна отговорност изброените хипотези също имат значение. Извън тях не се носи отговорност.
   — Солидарна отговорност Такава е предвидена в чл. 21 (2,3,4,) ЗДФИ, а също така в чл.40 ППЗДФИ. ЗДФИ е специален закон и затова субсидиарно ще се прилага и общия закон – чл.121 и сл. ЗЗД, уреждащи института на пасивната солидарност. При солидарната отговорност две или повече лица отговарят за едно и също задължение в целия му размер. В случая тези лица могат да бъдат отчетници, но към тях могат да се присъединят и трети лица като всички те ще отговарят за едни и същи имуществени вреди. Кредиторът, увредената организация може да насочи изпълнението към който от длъжниците желае и длъжникът не може да направи възражение относно избора, а е длъжен да изпълни. При солидарната отговорност всеки отговаря, но не всеки изпълнява тъй като би могло да възникне и неоснователно обогатяване. Когато един плати задължението на останалите се погасява, а длъжниците уредат отношенията помежду си като могат да използват регресен иск за възстановяване на сумата от плащането. Солидарността по ЗЗД възниква по закон и по договор. Във Финансовото право солдарността възниква, само ако е предвидена в закона, т.е. в случаите, посочени в ЗДФИ. В една от хипотезите е предвидено, че когато вредата е причинена от няколко лица, те отговарят солидарно. Тук става дума за съпричиняване на вредата. Всяко от лицата трябва да е действало противоправно и виновно. Не става дума за съучастие по смисъла на Наказателното право, където се изисква общност на умисъла, а е достаъчно да има съпричиняване Формата на вината може да е различна. Например когато контролен орган не е осъществил контрол и прекичт отчетник се е възползвал от това и е причинил вреда, т.е. едното лице може да действа с пряк умисъл, а другото – по непредпазливост. Съществуват различни форми на съпричиняване. Например: изпълнение на неправомерна служебна заповед, като адресатът не е възразил срещу нея и солидарността ще е между автора и адресата. Друга хипотеза е отговорността между прекия отчетник и контролния орган, който не е упражнил контролните си правомощия. Следваща хипотеза е, когато не могат да се разграничат отчетническите дейности и не може безспорно да се установи кой точно е причинил вредата. Това е особен случай, но с важно практическо значение, защото често естестото на работата не позволява да серазграничат отчетническите дейности или лицата не са го направили, но са могли да го направят. Възможно е няколко отчетника общо да боравят с имуществото, осъществявайки едновременно отчетническа дейност. Принудително изпълнение усановените вреди не може да се определи кой ги е причинил. Доколкото има причинена вреда, презумпцията е, че е причинена от всички отчетници. Тази презумпция е и основанието отговорността между тях да бъде солидарна. В чл.40 ППЗДФИ е предвидена солидарна отговорност на предаващия и на приемащия материалните активи, когато се установят липси, а отчетническата им дейност не може да се разграничи. Ако предаващият е бил възпрепятстван, приемащият е длъжен да приеме активите с акт, съставен от комисия. Тук става дума само за липси и за противоправно поведение във формата на бездействие, попречило да се разграничи отчетническата дейност. Друга хипотеза на солидарната отговорност е между отчетниците и третите лица, които са се обогатили неоснователно. Хипотезата е предвидена в чл.21 (3) ЗДФИ. Солидарността в случая е между причинителя на вредата и неоснователно обогатилия се. Лицата отговарят на различно основание – причинителят – за непозволено увреждане, а третото лице – за неоснователно обогатяване. Няма пречка за пасивна солидарност при различни правни основания, а втората особеност е, че солидарността е в рамките на неоснователното обогатяване.
   — Бригадна отговорност – във Финансовото право и само там говорим за бригадна имуществена отчетническа отговорност. Тя е посочена в чл.40 ППЗДФИ, който препраща към чл.209 КТ. При причинена от няколко лица вреда, те ще отговарят принципно солидарно, освен в случаите на бригадна отговорност. Говорим за бригадна отговорност, но всъщност не става въпрос за самостотелен вид имуществена отговорност. Използва се прилагателното “бригадна”, защото отговорността е спрямо колектив от отчетници (бригада), които работят заедно в един обект, осъществяват заедно отчетническа дейност без да може тя да бъде разграничена и да се установи кой е причинил вредите. В нормалните случаи в такава хипотеза ще се носи солидарна отговорност. Възможно е обаче, членовете на бригадата да сключат договор с организацията, че ако бъдат установени вреди и то само под формата на липси, те ще носят бригадна отговорност. Това е различен договор от трудовия. Самата бригада не е юридическо лице и всеки от членовете сключва договор. Специфичното в съдържанието на този договор е, че се уговаря начинът на съхраняване на имуществото и как ще се разпредели отговорността между отчетниците, в смисъл, как всеки от тях ще участва във възстановяването на вредата под формата на липса. Важно е да се подчертае, че отговорността и в този случай е деликтна, защото договорът не поражда отговорност, а само я разпределя между отчетниците. В противен случай, ако няма договор, те ще носят солидарна отговорност. Бригадната отговорност не е солидарна, а лична между членовете на бригадата. Избират се два критерия, за да се определи частта от вредата, която всеки ще възстанови - прослуженото време, от гледна точка на причиняването или установяването на вредата в рамките на инспектираните периоди и полученото в този период трудово възнаграждение. Така колкото по – голяма е получената заплата и продължителността на работата, толкова по – голяма част конкретният отчетник ще възстанови. Бригадната отговорност е само за вреди от липси. В противен случай ще се знае кой е причинил вредата. И тук важи презумпцията, че всеки е причинил вредата, но членовете не отговарят солидарно, а всеки със своя дял.
   Друга особеност е, че ако някой не участва в договора, ще възникне солидарна отговорност между него и бригадата. Презумпцията, че всички са причинили вредите може да бъде оборена в две насоки:
                   → напр: един от членовете на бригадата не е бил на работа и не е бил в състояние да причини вредата – тогава отговорността ще се понесе от останалите членове.
                   → напр: ако се установи кой е причинил вредата
   В уредбата на бригадната отговорност има и предимства, и недостатъци. Предимствата са организиране на контрол между членовете на бригадата и събираемост от гледна точка на увредената организация. Недостатъкът е, че презумпцията е, че всички са причинили вредата, а е възможно в действителност това да са само част от членовете на бригадата. Принципно лицата, които не са сключили договора, с в по – неблагоприятно положение.



                                                                                                                       27.11.2007 г.

СПОСОБИ ЗА ПОГАСЯВАНЕ НА ИМУЩЕСТВЕНАТА ОТЧЕТНИЧЕСКА ОТГОВОРНОСТ

   Не бива да се смесват способите за погасяване на имуществената отчетническа отговорност с основанията за освобождаване от отговорност. Тук нещата са поставени на друга плоскост – отговорността е възникнала и чрез прилагане на накой от следващите способи се стига до нейното погасяване.
   — Първият способ е плащането и обикновено той намира най – голямо приложение, защото става въпрос за парично задължение и изпълнението става чрез плащане. Следва да плати начетеното лице – някой от трите категории отчетници или третото неоснователно обогатило се лице. Това става в размера, в който е оценена причинената вреда. За да се пристъпи към плащане задължението трябва да бъде определено, като ако са били увредени вещи, трябва да се посочи левовата им равностойност. Ако вредата е във валута, тя се възстановява в същата валута или в лева по най – висок курс на БНБ към деня на причиняването, откриването или възстановяването. В диспозитивите на съдебните решения лицата се осъждат да платят левовата равностойност. При условията на доброволност лицето може да плати и по време на ревизията или в хода на самото съдебно производство. Трябва да плати начетеното лице, но може да се отговаря и в условията на пасивна солидарност и тогава всеки от солидарните длъжници може да плати. При бригадната отговорност всеки трябва да изпълни своята част. При неоснователното обогатяване изпълнението е в рамките на неоснователното обогатяване. Тъй като става дума за парично задължение няма пречка и третото лице да изпълни. Увредената организация е длъжна да приема изпълнението без да се интересува от мотивите, накарали третото лице да плати задъжението. Доколкото става дума за парично задължение, изпълнението може да стане на части, при условията на доброволност или на принудително изпълнение. Когато има два или повече начета (или две или повече задължения), най – напред се погасява по – старото. Редът за погасяване е разноски → лихви → главница. Ще е налице изпълнение, когато се погасят действително причинените вреди, тъй като за тях се носи отговорността. Задължението ще се смята за изпълнено, когато бъде възстановена главницата, лихвите и разноските.
   — Другият способ е възстановяване в натура. Този способ за погасяване на отговорността е приложим тогава, когато вредите са причинени на вещи. Ако вредата е на парични средства, ще се приложи плащането. Способът не е посочен изрично в законодателството и така не е очертан правният му режим. Режимът за неговото прилагане е установен по тълкувателен път. Допустимостта на способа се основава на чл. 45 ЗЗД. В тази разпоредба не се посочва точният начин на възстановяване на вредите, но по тълкувателен път е извлечено разбирането, че след като вредите са причинени на вещи, отговорността може да се погаси, ако тези вещи бъдат възстановени (да се възстанови имущество от същия вид, количество и качество).
                   → Особеното при този способ е, че той ще се приложи, ако увреденият даде съгласие за това. Увредени са вещи и кредиторът не е длъжен да приеме този способ за погасяване на отговорността. По различни причини може да е отпаднал правният му интерес (Например: стари вещи – тогава кредиторът може да претендира пари).  
                   → Друга особеност е, че възстановяването в натура е приложимо до постановяване на съдебния акт. С него отчетникът се осъжда да плати левовата равностойност. С възстановяването на вещта се възстановява също главницата, но увреденият кредитор за определен период от време не е ползвал вещта и е претърпял допълнителни вреди. Те също трябва да бъдат възстановени под формата на лихви за забава. Оттук следва изводът, че все пак вредата трябва да бъде оценена, да бъде посочена левовата й равностойност и върху нея за съответния период да се начислят лихви. Задължението ще бъде погасено изцяло, когато главницата е възстановена в натура и лихвите са изплатени. И в този случай изпълнението може да стане от трето лице.
   — Другият способ е прихващането. – Става дума за гражданска отговорност и затова режимът за прихващането в гражданското право е приложим (т.е. не специалният режим по ДОПК). В случая има начетено лице, но в същото време то има и вземане от увреденото юридическо лице (заплата например).=> начетеното лице е кредитор по едно правоотношение и длъжник по друго. Както в  гражданското право, така и тук, достатъчно е една от страните (увреденото юридическо лице или начетеното лице) да направи волеизявление за прихващане, без да се иска съгласието на другата страна и правните последици настъпват. И тук вземанията трябва да са еднородни, изискуеми, насрещни. И тук важи правилото, че правните последици настъпват, когато компенсацията е била възможна. Тя е приложим способ, когато отговорността е определена окончателно с издаването на съдебен акт.
   — Сливане – сливане на кредитор и длъжник в едно лице. Става въпрос за сливане на увредената организация и начетеното лице. Никой не може да дължи сам на себе си и когато увреденото лице се слее с длъжника, задължението ще се погаси. Хипотезите са няколко:
                   → когато начетеното лице почине и няма наследници – то се наследява от държавата. Тк трябва да бъде увредено юридическо лице с държавно имущество.
                   → ако начетеното лице е оставило завещание в полза на юридическото лице, което е увредило.
                   → възможно е, ако трето неоснователно обогатило се лице е юридическо лице, то да се слее с увреденото юридическо лице.
   — Погасителна давност – 5г. срок от причиняването или откриването на вредата. Освен при условията на ЗЗД, давността се прекъсва и със съставянето на акт за начет. Предвиден е и преклузивен 10г. срок от причиняването на вредата. Давността се отнася както за отчетниците, така и за третите неоснователно обогатили се лица.
   — Опрощаване – в миналото Държавният съвет е опрощавал. Сега – гражданска имуществена отговорност спрямо самостоятелни юридически лица – президентът опрощава несъбираеми държавни вземания. В редки случаи при увредено имущество на държавни учреждения е мислимо президентът да опрости задължения (на практика не се случва). Управителните органи на увредените юридически лица не могат да опрощават вземания по финансови начети, защото по този начин на практика ще причинят вреди.


                                                                                                                       03.12.2007 г.

МАТЕРИАЛНО БЮДЖЕТНО ПРАВО


   Говори се за специална част на Финансовото право, а такава няма – съществуват бюджетно, данъчно, митническо и др. Терминът Бюджетно право се употребява в два смисъла – в обективен и в субективен.
                   → като обективно бюджетно право – съвкупност от бюджетноправни норми, които уреждат, регулират определен кръг обществени отношения – това са отношенията по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Бюджетното право като обективно бюджетно право е част, подотрасъл на Финансовото право. По повод прилагането на бюджетноправните норми в обективната действителност възникват съответни бюджетни правоотношения. Като подотрасъл на Финансовото право, бюджетното право притежава всички белези на този отрасъл – публичноправен, единичт субект е държавен орган, санкции и т.н. Едновременно с това бюджетното право има белези, специфични само за него:
                                  ↔ субектите – кръгът е стеснен – само и единствено държавни органи
                                  ↔ има категория правоотношения, които се наричат организационни (безобектни) – за разлика от другите правоотношения те нямат паричен израз и по това бюджетните правоотношения се различават от данъчните. Там няма движение на парични средства
                                  ↔ бюджетните правоотношения имат цикличен, повтарящ се характер – повтарят се  за период от една година. В България бюджетната година съвпада с календарната. “В рамките на една бюджетна година” е условно казано. По – правилно е да се каже един бюджетен цикъл, а той е малко по – дълъг (около година и половина).
                   → понятието бюджетно право се употребява и в субективен смисъл – така, както се говори за събективно гражданско право. Тук бюджетното право принадлежи на държавен орган => е е правилно да се говори за бюджетна компетентност или за бюджетни правомощия. Става дума за бюджетни права, които законодателството предоставя на различни органи и институции, които имат собствен бюджет.
   — Източници на бюджетното право
                   → Конституцията – чл. 84 – посочва правомощията на народното събрание в сферата на бюджета. Най – важните са да приема бюджета и отчета за изпълнението му; чл.87 (2) - И т.н.
                   → Закон за устройството на държавния бюджет  – Между всички източници този закон има най – голямо значение – нарича се “органичен бюджетен закон”, защото е постоянно действащ.
                   → Закон за общинските бюджети –                   → ежегодният закон за бюджета – по принцип народното събрание може да приеме бюджета или със закон, или с решение. У нас – със закон. Бюджетът е съдържанието (цифри, проценти, числа, прогнози), а законът е формата – в него има няколко отделни правни норми – те са източници.
                   → постановление на МС – добавя се към ежегодния Закон за бюджета. Законът се приема от НС, но то го дава на правителството да го изпълнява. Как МС вижда изпълнението на бюджета е заложено именно в това постановление.
                   → други източници – норми на отделни закони и подзаконови актове – ЗСВ, ЗМСМА и др.
   — Характеристика на бюджета
                   → от политическа гледна точка – той има важно политическо значение – представлява политически инструмент, чрез който управляващите насочват управлението в определена посока. Възможно е нещата да минат гладко. Ако опозицията вземе надмощно положение и не го подкрепи, той няма да бъде приет – това се приравнява на вот на недоверие.
                   → от икономическа гледна точка – представлява централизиран държавен паричен фонд. Той трябва да покрива непроизводствената сфера. Той се различава от децентрализираните финанси (по места, там, където се създават – данъци, такси, мита и т.н.) Проблемът, който възниква, е каква част от дохода да се изземва, за да отиде в бюджета (около 40 – 41 %).
                   → от юридическа гледна точка – белези:
                                  ↔ план – прогноза, предвиждане колко и какви приходи от националното стопанство да постъпят в бюджета => той има задължителен характер – обвързва държавните органи, които ще го изпълняват. Задължителен характер ≠ нормативен характер. Бюджетът няма нормативен характер. Той действа, прилага се в рамките на една бюджетна година. Ако трябва да се каже към кой вид актове спада – това са общите ненормативни актове.
                                  ↔ бюджетът е годишен финансов план – става въпрос за приходи и разходи, които имат паричен характер. Той се различава от останалите планове.
                                  ↔ годишен финансов план – от гледна точка на неговото времетраене
                                  ↔ основен финансов план – неговото значение спрямо останалите планове в държавата – те трябва да бъдат съгласувани с него, с неговите показатели
                                  ↔ единен финансов план – обединява всички останали бюджети в държавата
   — Видове бюджети.
                   → национални и местни бюджети – критерият е откъде идват приходите и къде отиват разходите. Националният бюджет събира приходите от територията на цялата страна. Местните – от част от нея. (В България – републикански и общински бюджети)
                   → сложни и прости (обикновени) – критерият е от колко съставки се състои този бюджет (обикновен е наприемр бюджетът на кметството, района, а сложен е държавният бюджет)
                   → общи и специализирани – общи са тези, в които постъпват най – различни приходи (от данъци, мита, такси и т.н.), а специализирани са тези, в които постъпват еднородни приходи – напр. бюджета на НОИ, НЗОК
   — Бюджетна класификация – един от принципите, по които става набирането на бюджетни приходи и осъществяването на бюджетни разходи. Спазва се определен ред. Той е задължителен за органите, които вършат бюджетна дейност. По него се осъществява бюджетният контрол. Бюджетната класификация означава приходите и разходите да бъдат разпределени в четири направления – групи, раздели, мероприятия и параграфи. Това дава възможност на държавните органи да осъществяват бюджетен контрол. Бюджетната класификация се установява от Министерство на финансите и основният контрол, който се върши, основно се осъществява на тази база.
   — Бюджетно регулиране – във връзка с местните бюджети, т.е. бюджетите на общините. Това е един механизъм за балансиране на приходите и разходите по даден местен бюджет. В рамките на държавата съществува принцип за такова балансиране. Когато започне да се изготвя един бюджет се започва отзад напред. В някои общини има по – големи приходи, отколкото в други. Всяка община има собствени приходи, но във финансовоправен смисъл те са си държавни. Когато те не достигат се стига до бюджетно регулиране. Способи:
                   → бюджетни очисления – една част от бюджетните приходи, които постъпват в държавния бюджет за съответната година, се очислява да постъпи като приход в съответния местен бюджет (преотстъпени приходи). Обикновено това се прави в проценти. Тук се създава заинтересованост. Колкото повече съберат, толкова повече ще получат. Гласуват се ежегодно и то за всяка община поотделно. Това е най – модерният способ за бюджетно регулиране.
                   → отпускане на глобална сума – под формата на субсидии и сугвенции. Ако на територията на общината няма републикански приходи, които да бъдат очислени, се прилага този метод.
                   → безлихвени държавни заеми, които се отпускат от държавния бюджет. Това означава, че те трябва да бъдат върнати и то в края на бюджетната година. Отпускането им от гледна точка на размер не трябва да надвишава бюджетните приходи от предходния месец. Ако заемът бъде просрочен, трябва да се олихвява (иначе ще бъде бюджетна субсидия).
   — Общински бюджети – всяка община в България има собствен бюджет. Ролята на общинския съвет е като тази на НС. Изпълнителните органи участват в изпълнението на бюджета. Принципите, които се спазват – законосъобразност, целесъобразност. Общинският съвет издава наредба. Общинските бюджети първоначално се приемат по общи суми, а когато се даде на съответната община, тя прилага бюджетна класификация.


                                                                                                                       04.12.2007 г.

БЮДЖЕТЕН ПРОЦЕС. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. СЪСТАВЯНЕ, ПРИЕМАНЕ, ИЗПЪЛНЕНИЕ И ОТЧИТАНЕ НА ДЪРЖАВНИЯ БЮДЖЕТ. ОРГАНИ И ТЯХНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ

Бюджетното право като отрасъл има материалноправна и процесуалноправна страна. Получаването на приходите по бюджета и осъществяването на разходите не става автоматично. Това е дълъг процес и свързващо звено е именно бюджетният процес. Това не е еднократен акт, това е един продължителен процес, който трае 1 година и даже повече от година. За бюджетен процес се говори в правната теория, в практиката и в законодателството.    
   — Характеристика на бюджетния процес
                   → Бюджетният процес е сложно производство. В него участват държавни органи и те притежават различни правомощия.
                   → Бюджетният процес се характеризира със стадийност, т.е. има отделни стадии и при всеки от тях участват определени държавни органи и те непрекъснато се повтарят всяка година;
                   → По повод стадиите възникват различни правоотношения;
                   → Бюджетният процес е формата за реализиране на материалните бюджетни правоотношения.
   — Нормативна основа на бюджетния процес - Закон за устройство на държавния бюджет – гл. I (общи положения на бюджетния процес), II, III, IV, V (отделните етапи от бюджетния процес).
   — Етапи на бюджетния процес - По въпроса колко етапа има бюджетният процес, съществуват различни становища. Според едни – етапите са 2 – съставяне и изпълнение. Според други – етапите са доста повече (8-9 етапа). Ако се  придържаме към нормативните актове, бюджетният процес преминава през 4 етапа – съставяне, приемане, изпълнение и приемане на отчета за изпълнението му.                   
                   → Съставяне на проектобюджет – гл. II от Закона за устройство на държавния бюджет – чл. 14 – 20 (ПРИЛОЖЕНИЕ №1):
                                  ↔ Преобладава икономическата харатеристика на бюджета, без да се изключва участието на държавни органи, които притежават бюджетни правомощия. Този първи етап преимуществено принадлежи на изпълнителната власт.
                                  ↔ Съставяне на бюджетна прогноза – прави се за 3 години напред, на базата на цени, кредитна политика и т.н. Това е от компетентност на министъра на финансите. Изготвя се бюджетна прогноза за първата година – компетентност на министъра на финансите. Той изготвя проекта за държавен бюджет на базата на получените заявки от министрите. Висшият съдебен съвет и Сметната палата изготвят своите проектобюджети. Те дават заявките са тях на министъра на финансите, който включва тези проектобюджети към държавния бюджет, без да има право да ги пипа. Бюджетите на съдебната власт и на Сметната палата са независими от изпълнителната власт. След постъпването на всички проектобюджети, в Министерство на финансите се прави обсъждане на тези проектобюджети => възникват разногласия. Те се решават от МС. Процесът е доста дълъг. Министърът на финансите изготвя окончателния проектобюджет и той се внася в НС заедно със съответните мотиви, промени и съображения защо те са направени, заедно с проектобюджетите на съдебната власт и на Сметната палата – без да са пипани. Министъра на финансите изготвя становище за намаляване на разходната част на бюджета. В проектобюджета, който се внася в НС, два момента заслужават внимание:
                                       * информация за финансовото състояние на общините
                                       * информация за извънбюджетни сметки – подлежат на контрол, но не са включени в съответния бюджет.
Всичко това трябва да стане 2 месеца преди започването на бюджетната година – 1 ноември. МС трябва да иска удължаване на срока от НС и да представи мотиви на какво се дължи това закъснение. Трябва да се сочат данни за предходния бюджет и да се правят сравнения.
                   → Приемане на държавния бюджет (ПРИЛОЖЕНИЕ  №2) - Проектобюджета придобива задължителна сила; преминава от едно качествено състояние на проект, в друго, което има задължителен характер. Условно може да се раздели на 2 части:
а) Обсъждане на проектобюджета      и
б) Гласуването му.
Този етап започва с внасянето на проектобюджета в НС от министъра на финансите, от името на МС. Следва обсъждане, което също протича на 2 етапа:
а) Обсъждане в постоянните комисии;
б) Обсъждане в пленарната зала.
Приемането става по реда на Правилника за организация и дейност на НС.
    За разлика от други законопроекти, проектобюджетът се разпределя на няколко комисии и при обсъждането му се произнася всяка една от тях. Има водеща комисия по бюджета и финансите, но тя обобщава становищата на останалите постоянни комисии. Тя запазва балансът м/у приходите и разходите, независимо какви предложения се правят. Прави се доклад от министъра на финансите в пленарната зала и се изнася съдоклад от името на постоянната комисия. Това става на 2 четения:
    ►Първо четене – приемане по принцип;
    ►Второ четене – предложения от комисиите, от народните представители и т.н. При това четене бюджетът трябва да бъде приет, ако НЕ – своеобразен вот на недоверие (опозицията не приема финансовата политика на управляващите. На второ четене бюджетът се приема в глобални цифри, след което в 1-месечен срок, МС прави разпределение по пълна бюджетна класификация, по 3-месечия и утвърждава бюджета на второстепенните разпоредители ( напр.: ректора на СУ).
    Такова разпределение прави и Висшият съдебен съвет за бюджета на съдебната власт. Министърът на финансите подписва проектобюджета и той става окончателен.
    Това е окончателният бюджет. Той трябва да е приет до 01.януари, но е възможно това да не стане. В закона е предвидено на базата на действащите нормативни актове, приходите да бъдат събрани тогава, когато е предвидено в нормативните актове, а разходите – стария бюджет по 1/12 на месец да се правят такива разходи.
Това е от компетентност на законодателната власт.
                   → Изпълнение на гласувания проектобюджет - Това е от компетентност на изпълнителната власт.
Участват множество органи, всеки от които е натоварен със съответни правомощия. Общото ръководство по изпълнение на бюджета принадлежи на МС. МС, чрез министъра на финансите, чрез другите министри, чрез Висшия съдебен съвет, организира и ръководи изпълнението на приетия бюджет. Висшия съдебен съвет чрез ВКС, ВАС, главния прокурор и Националната следствена служба организира и ръководи бюджета на съдебната власт.
    При изпълнението на държавния бюджет, това се прави по две направления – приходна и разходна част. На ниско ниво се включват и други органи – данъчни органи, счетоводители и т.н. За целта изпълнението се извършва по Наредба за касово изпълнение на държавния бюджет. Бюджетът се изпълнява от гл.т. на разходната му част, съобразно постъпленията. Около 93-97% от приетия бюджет се изпълнява.
Има забрана БНБ да кредитира държавния бюджет.
     Осъществява се разнороден бюджетен контрол. Тук е най-засилен. Активно участие взема Сметната палата, като наред с нея, контрол упражняват НС, МС, министъра на финансите и т.н. Конкретно министъра на финансите може да предприема различни принудителни административни мерки. По закон в този етап, министъра на финансите може да спира финансирането, да блокира бюджетни сметки и т.н.
Нормативна основа – 11 текста от Закона – чл. 28 – 38 ЗУДБ.
                   → Приемане отчета за изпълнението на бюджета – чл. 39 – 41 - Приключването на изпълнението на бюджета трябва да стане на 31 декември. До тази дата трябва да стане разплащането по бюджета. Шефа на БНБ и министъра на финансите определят реда за приключване на бюджета, изготвят отчет за неговото приемане, за включването на Сметната палата по осъществяване на контрол и т.н.
    Всички бюджетни организации трябва да изготвят доклад за изпълнение на бюджета и да изпратят тези отчети до министъра на финансите. Той подготвя цялостния отчет за изпълнението на държавния бюджет, дава оценка по изпълнението му, прави препоръки по него и заедно с отчета по изпълнението на бюджета, внася в НС неговото виждане по изпълнението на държавния бюджет. Приемането на отчета става самостоятелно до края на следващата бюджетна година.
    Отчета се приема с решение =>  и приемането на бюджета е по-правилно да става с решение, а не с нормативен акт (според Петканов☺).


                                                                                                                       10.12.2007 г.

БАНКОВО ПРАВО

   Понятието банково право се употребява само в обективен смисъл като съвкупност от правни норми, които уреждат определен кръг обществени отношения. Господстващо мнение в теорията е, че банковото право не е самостоятелен отрасъл, а има комплексен характер като съдържа в себе си публично правна материя, която е част от Финансовото право и се съдържа в Закона за Българската Народна Банка (ЗБНБ) и Закона за кредитните институции. Тук се разглеждат дейността на БНБ, банковият надзор, даване и отнемане на лицензи, санкционни правомощия на БНБ, банковата несъстоятелност и т.н.
   От друга страна Банковото право има и частно правен характер – в основата на банковата дейност стоят банковите сделки, които са вид търговски сделки, уреждат се от ТЗ с метода на равнопоставеност.
   В основата на банковото право стои понятието БАНКА, което води началото си от Древен Рим, където търговци сарафи са изнасяли монети за размяна на маси, наречени „банки”. Необходимостта от банките се обуславя от функция на парите, които са всеобщ еквивалент на стойността, поради което е необходима институция, която да ги създава (дейност на Централната банка), институция, която да съхранява парите и където те да се натрупват, както и институции за стимулиране на стопанската и търговската дейност с помощта на кредитирането. В една стабилна икономически страна започването на бизнес става с кредити, които са обезпечени с ниски лихвени проценти.
Банките вършат множество услуги, с които улесняват търговския обмен.
   За поява на банковата дейност може да се говори от момента, в който едно лице привлича чужди средства и същите отдава на кредит на 3-то лице. Ако едно лице дава свои средства в кредит, това е лихварство. За да съществуват банки, трябва да са налице поне 2 вида дейнос – влогонабиране и кредитиране (икономически понятия), т.е. договор за влог и договор за заем/кредит (юридически понятия).
    Първи банки – Италия, Германия, Холандия.
    В България – 1864г. В Русе по време на Мидхад паша е създадена взаимно спомагателна (спестовна) каса. БНБ – 1879г. След това много частни банки. През 1947г. – монопол върху банковото дело, който постепенно се разчупва от 1987г. и с Конституцията на 1991г. не съществува. В основата на банковата дейност стои  т.нар. неправилен (банков) влог. Има различия с обикновения влог. При обикновения влог се дава индивидуализирана вещ и се връща същата вещ. През това време влогодателят остава собственик на вещта и при погиването й, това е за сметка на собственика. Влогоприемателят полага грижа на добър стопанин и му се плаща за това от влогодателят.
   При банковия влог се дават заместими вещи – пари, а не индивидуализирани. Влогоприемателят не е длъжен да върне същите банкноти, а техния номинал. Когато се сключва договор за влог, банката става собственик на парите, а влогодателят губи това си качество като се трансформира в кредитор и има вземане по отношения на банката. Щом банката е собственик на парите, тя може да се разпорежда с тях и може да отдава същите пари на кредит на 3-ти лица. За това, че използва средствата, влогодателят получава възнаграждение под формата на лихви. Те идват от получените лихви от кредити, които винаги са по-високи.
   Източници на публичното и частното право – ЗБНБ, който урежда статута на Централната банка, но съдържа разпоредби и за търговските банки. Закона за кредитните институции – урежда статута на търговските банки  и отношенията им с Централната банка, Закона за банковата несъстоятелност, Закона за потребителските кредити и др, някои разпоредби на Търговския закон се отнасят и до банковите сделки, няколко подзаконови нормативни акта – наредби идаване от УС на БНБ.
   В чл. 2 от Закона за кредитните институции са посочени видовете банкова дейност – влогонабиране и кредитиране (най-важните в чл. 2(1) на закона).
   — Банкова система – начело стои БНБ, която регулира и контролира банковата дейност на субектите на банковото право. На второ място стоят банковите финансови институции    Чл. 3 Закона за кредитните институции – понятие за „финансова институция” – това е лице, различно от кредитна институция, което извършва само част от дейностите по ал.2 или извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това са търговските банки и клоновете на чуждестранни банки. Доколкото банки се създават в услуга на лицензионен режим, финансовият иск се регистрира в БНБ, освен ако друг закон не изисква наличие на разрешително за дейността им. Съществуват също и небанкови финансови институции (финансови къщи, обменни бюра, брокери и инвестиционни посредници.
   Една банка не може да съществува без влогонабиране и кредитиране, тъй като в основата на банковата дейност стои направения влог. По влоговата дейност банката се явява длъжник, а вложителят има вземане спрямо нея. Сделките, които обслужват влоговата дейност са пасивна дейност. При кредитирането банката има вземане по отношение на кредитополучателя и е активен субект. С оглед на това дали банката е преимуществено държавен орган или само гражданско правен субект, разграничаваме търговски и централни банки. Централната банка е една в държавата и освен, че е гражданско правен субект има и правомощия на държавен орган. Често банките се наименуват – земеделски, инвестиционни и т.н., но наименованието не е ограничение да се извършва дейност в други отрасли.  Всички банки се наричат търговски, не защото са свързани с отрасъла търговия, а защото са търговски дружества. По Закона за кредитните институции – чл. 7 банките са акционерни дружества. С оглед националната принадлежност – български и чужди банки, като чуждите могат да предоставят услуги в България директно или чрез клон.
   — Основни понятия в банковото право
                   → банков капитал - Когато говорим за банков капитал, имаме предвид съвкупността от много парични средства, с които разполага една банка и които имат за предназначение да носят печалби като резултат от осъществената банкова дейност. Особеното е, че той е основно паричен, тъй като в основата на банковата дейност стоят парите. Втората особеност на банковия капитал е, че разделя се на две части - собствен (от вноски на акционери и придобит от банката)  и чужд (привлечен) капитал – идва от влогонабиране и от ралични банкови сметки и е  многократно по - голям от собствения.
                   → банкова печалба - Банковата печалба е положителният финансов резултат на банката за една година, т.е. разликата между приходи и разходи. Основните приходи за една банка идват от лихвите по кредити и различни комисионни - такси за оказани от банката услуги. Основните разходи са лихви, административно-стопански  разходи и покриване на несъбираеми вземания. Печалбата се разпределя според изискванията на банковото законодателство и устава на банката.
                   → банкови гаранции
                                  ↔ същинска банкова гаранция – услуга, която банката извършва, когато става гарант. Тя се намесва в търговското правоотношение. Има кредитор и длъжник. Кредиторът иска от едно лице гаранция, че ако длъжникът не изпълни задължението си, ще плати третото лице (банката). Банката става гарант като сключва два договора – гаранционен договор (банката дава гаранция на кредитора, че при определени условия ще плати тя) и договор с длъжника (ако се наложи да плати, банката трябва да е сигурна, че ще си възстанови парите и сключва договор с длъжника, който гарантира с имущество, стоки, ценни книжа и валута).
                                  ↔ житейска банкова гаранция – има се предвид обепечението, което дава кредитополучателя на банката, която му отпуска кредит – чрез залог, ипотека, поръчителство.
                   → банков контрол - Банковият контрол е вид финансов контрол. Той може да се раздели на две части - осъществяван от БНБ по отношение на търговските банки - гл. 11 ЗКИ, като обхваща и контрол върху други предприятия, за които се предполага, че осъществяват финансова дейност; вътрешен банков контрол – самоконтрол на търговските банки по отношение на служителите и т.нар. кредитни инспектори - чл. 74 ЗКИ. Организацията му е елемент, задължителен от устава на банката.
                   → банкова тайна - Чл. 62 ЗКИ – свързва се с неразпространяването на данни относно авоарите по сметки  и сделките по тях. Обхваща действащи и закрити сметки и всички операции със сумите в тях. Това е вид служебна тайна и неправомерното й разкриване е скрепено със санкция. Отнася се до служители на банката и други лица, на които данните са станали известни. Неправомерното й разкриване е уредено в чл.62 ЗКИ.
                   → банкова ликвидация – преустановяване дейността на банката без да е неплатежоспособна. Бива доброволна или принудителна (отнемане на лицензията), като се иска и разрешението на БНБ. При банковата несъстоятелност, банката преустановява дейността си на основание неплатежоспособност.


ПРАВЕН РЕЖИМ НА БНБ

  БНБ е създадена на 25.01.1879 г. със закон като държавата й предоставя 2 млн лева първоначален капитал. През 1885 г. БНБ получава разрешение да емитира парични знаци - става емитационен център на държавата. Това си право банката запазва и до днес като промените в статута са свързани с това дали действа само като емисионна или и като търговска банка. В момента основният капитал на БНБ е 20 млн лева. ЗБНБ - водещ нормативен акт, но има и разпоредби в други източници на банковото право. БНБ е юридическо лице със седалище София. Тя е централна банка на РБ и с оглед на мястото й в банковата система, притежава правомощия, неприсъщи за търговските банки. Тя има надмощно положение спрямо тях - издава разрешително за създаването им и упражнява контрол върху дейността им. Основната задача на всяка централна банка е да провежда паричната и кредитната политика на държавата и на тази база да въздейства на вътрешната и външната стабилност на националната валута. Именно заради това БНБ е независима от указанията на МС и другите държавни органи при изпълнението на дейността си.. Именно в тази връзка могат да възникнат противоречия между изпълнителната власт и централната банка и затова паричната и кредитна политика се водят съгласувано. БНБ е зависима от НС без да става дума за същинска подчиненост, доколкото управителят и тримата подуправители се избират от него и то приема годишният отчет за дейността й.
    Статутът на БНБ се разглежда от няколко гледни точки- като емисионен център, като държавен орган, като гражданско правен субект в България - паричен съвет (валутен борд). Правомощията на
                   → БНБ като емисионен център- чл.2(5) ЗБНБ и доразвити в чл. 25-27. БНБ има изключителното право да емитира банкноти и монети в страната и това право не може да се делегира на друг държавен орган или банка. Издадените от БНБ банкноти и монети са законно платежно средство и задължително се приемат при плащане. БНБ е автономна  и независима при пускане и изваждане от обращение на пари. Всяко решение, взето от БНБ във връзка с емисионната дейност се обнародва в ДВ.
                   → БНБ е държавен орган в сферата на банковата система. Тя е специализиран финансов орган и има съществени и много на брой на брой правомощия.
                                  ↔ БНБ провежда паричната  и кредитна политика в държавата, която е задължителна за всички и регулира паричното обръщение. Издава подзаконови нормативни актове и индивидуални финансови актове. Централната банка издава и отнема разрешения за банковата дейност, доколкото банковата дейност започва с разрешителен режим.
                                  ↔ БНБ определя лихвената политика чрез основния лихвен процент, като методиката е свързана с доходността на държавните ценни книжа.
                                  ↔ БНБ влияе върху дейността на търговските банки
                                  ↔ БНБ упражнява надзор върху банковата дейност. Притежава санкционни правомощия спрямо търговските банки – чл. 102 ЗКИ.
                                  ↔ БНБ притежава и правомощия с реализиране на административно-наказателна отговорност – чл. 152 ЗКИ. Тя е и касиер на държавата. Чрез нея се осъществява касовото изпълнение на държавния бюджет, а информация за изпълнението се предоставя на Министерство на финансите. Тя прави това  чрез търговските банки, които обслужват проходите и разходите по бюджета.
                                  ↔ БНБ организира задължително фонд резервен, който се попълва с отчисления на годишното превишаване на приходите над разходите и се ползва за покриване на разходите. След като се заделят и суми за други фондове, остатъкът се внася в държавния бюджет. Затова БНБ има специфичен финансов режим.
                   → По изключение БНБ влиза в правомощия като гражданско правен субект. Централната банка може да участва в правоотношения и в качеството си на търговец, както останалите банки, но в тези случаи тя участва като равноправен субект.
                   → В България БНБ действа и като паричен съвет. Той представлява парична система, при която емисията на националната валута (монетарните пасиви на БНБ) е покрита с чуждестранна резервна валута. До валутен борд се стига, когато традиционните финансови институции не са в състояние да провеждат стабилна финансова политика. Възможно е функциите на валутния борд да се възложат на специален орган или на Централната банка – в България  това е БНБ. Основни проявления на валутния борд:
                                  ↔ Паричната маса, която ще бъде в обращение трябва да съответства на конвертируемата валута, към която е прикрепена националната. Така се ограничават емисионните функции на БНБ.
                                  ↔ Забрана за кредитиране на бюджета с цел да се ограничава инфлацията.
                                  ↔ Спиране на рефинансиране на търговски банки, освен при опасност от ликвиден  риск за цялата банкова система.
    — Сруктура на БНБ -  юридическо лице, но има и клонове в страната. Органи:
                   → управителен съвет, състоящ се от управител, 3-ма подуправители, ръководещи 3-те основни управления – емисионно, банково и банков надзор, назначени от НС и 3-ма членове, назначени от президента. В закона има изисквания спрямо членовете на управителния съвет.
                                  ↔ Управителен съвет – колективен орган, който притежава най-големи правомощия, включително и да приема нормативни актове за регулиране на банковата дейност. Властнически и санкционни правомощия спрямо търговските банки.
                                  ↔ Управител – на БНБ се избира от НС. Той е едноличен орган на управление. Заедно с представителните функции има и собствени правомощия. Особеното е, че подуправителите не са само заместници, а имат и собствени правомощия и са самостоятелни органи на управление. Те оглавяват 3-те управления:
                                    а) Емисионно
                                    б) Банково – следи за стабилността на банковата система
                                    в) Банков надзор – чрез него се осъществява контрол върху банковата система.
                   → Самостоятелен орган е вътрешният одитор(главен ревизор) като той е контролен орган, който се избира от управителния съвет, но се одобрява от Сметната палата. Чрез него се осъществява вътрешен контрол в банката.





БАНКОВ КОНТРОЛ

   Осъществяването на банков надзор е необходимо, т.к. банковата дейност е рискова и могат да се накърнят интересите на много лица. Най- общо рискът в банковата дейност се състои в принудителната предсрочна изискуемост на влоговете и принципната предсрочна неизискуемост на кредитите. Банковият надзор е част от публично правния режим на банковото право. Става дума за надзорна дейност на БНБ по отношение на търговските банки и клоновете на чуждестранни банки у нас. Става дума за външен контрол, упражняван от държавен орган, за разлика от вътрешния контрол в рамките на търговските банки, който се извършва от нейните органи. Както всяка контролна дейност и тази има 2 страни – установяване на определени факти и предприемане на мерки за въздействие с оглед направените констатации.
                   → Предварителен надзор още при учредяване на търговските банки чрез издаване на лицензия или други разрешения – напр. ликвидация.
                   → Текущ контрол – по време на извършването на банковата дейност чрез отчетите, които търговските банки представят в БНБ.
                   →Последващ контрол – върху дейността на търговските банки.
   Надзорът обхваща най-общо състояние на капитала на банката, кредитната дейност, спазване на лицензията. Нормативната уредба е в чл. 2 (6) ЗБНБ и чл. 4 (1) ЗБНБ. ЗКИ – чл. 79 – 103 и няколко подзаконови нормативни акта на БНБ – Наредба за капиталовата адекватност.
   Основна цел е поддържането на стабилността на банковата системаи сигурността на вложителите.
   Основна надзорна дейност – спрямо търговските банки и клоновете на чуждестранните банки. Контролът обхваща и предприятия в най-широк смисъл, за които се предполага, че осъществяват банкова дейност – чл. 79 (9). Тъй като банковата дейност се осъществява в условията на разрешителен режим, други субекти не могат да извършват такава дейност.


                                                                                                                       11.12.2007 г.

КОНТРОЛНИ ПРАВОМОЩИЯ НА БНБ

   Тъй като става дума за контрол, по време на извършването му БНБ има правомощия, подобни на всеки контролен орган, като например право на достъп до служебни помещения, право да изисква информация, да се присъства на заседания на управителните органи, да се ивършват насрещни проверки (чл.80 ЗКИ). В резултат на упражнения надзор, при конастатиране на нарушения контролните органи имат възможност за налагане на принудителни административни мерки и други санкционни правомощия. Важно значение има чл.103, тъй като в ал.1 са посочени нарушенията, а в ал.2 са описани 21 принудителни административни мерки. Нарушенията се свързват с нарушаване на банковото законодателство, условията на издадената лицензия, извършване на сделки, застрашаващи финансовата стабилност на банката. Най – тежката мярка е отнемането на лицензия. Особеното в случая е, че не се прилагат нормите на АПК относно обясненията и възраженията на засегнатите лица и актовете по прилагането на мерките подлежат на незабавно изпълнение. За разлика от стария режим, по ЗКИ (чл.151) е уреден редът за обжалване на административните актове, като е предвидено, че актовете на БНБ по чл.103(2) се обжалват пред ВАС относно тяхната законосъобразност без съдът да може да спре изпълнението на акта. Освен принудителни административни мерки, БНБ има и санкционни правомощия, като са предвидени глоби за извършване на нарушения на банковото законодателство (чл.152,153), като наказателните постановления се издават от подуправителя, ръководещ управление Банков надзор. За разлика от банковия надзор, вътрешният банков контрол се осъществява в рамките на търговската банка от нейни органи и затова той не е държавен контрол. Чл.9 ЗКИ задължава банките да създадат специализирана служба за вътрешен контрол, чието ръководство се избира от общото събрание на акционерите. Уставът трябва да съдържа данни за вътрешния контрол. Тъй като не става дума за държавни органи, органите за вътрешен контрол не могат да съставят властнически актове, нито да налагат санкции. Те информират управителните органи или БНБ за установените нарушения, а те от своя страна могат да предприемат съответните мерки за въздействие. Пряко свързан със стабилността на банката е контролът върху големите експозиции и вътрешните експозиции. Нормативната уредба на изискванията спрямо големите експозиции е в чл.44 ЗКИ и Наредбата за големите експозиции. Под експозиции разбираме вземанията на банката, включително и по кредитите. Експозицията към едно лице или към свърани лица е голяма, когато е по – голяма или равна на 10% от собствения капитал на банката. Експозицията към едно лице не може да надвишава 25% от собствения капитал, а общият рамер на всички големи експозиции не може да е по – голям от 8 пъти капитала. Особен е начинът на вземане на решения. За тях е предвидено решение на УС като икономическата логика е банката да не концентрира вземанията си спрямо ограничен кръг лица. Под вътрешни експозиции (чл.45) се имат предвид вземания на банката към нейни администратори, акционери, органи на управление. Тук има две ограничения – единодушно решение на колективния орган на управление и да не се предоставят по – облагодетелстващи условия. За формираните експозиции банките уведомяват централната банка, а когато са нарушени тези две разпоредби, администраторите носят солидарно отговорност за предоставените суми, заедно с техния получател. Тъй като банковата дейност е рискова, са въведени и други ограничения. Така общият размер на дяловите участия в дружества , които не са банки, не може да надвишава 50% от собствения капитал, а заедно с вложенията в недвижими имоти – собствения капитал. Също така банката не може да бъде неограничено отговорен съдружник в търговско дружество. Ограниченията са въведени, защото банката е АД, в основата на което стои паричен капитал и могат да настъпят неблагоприятни последици за широк кръг лица. Също така в чл.41 е предвидено задължението да се заделят средства за фонд Резервен преди изплащането на дивидента. Всички тези ограничения са предмет на банков надзор.



ПРАВЕН РЕЖИМ НА ТЪРГОВСКИТЕ БАНКИ

  Банковата дейност се извршва основно в търговските банки, докато централната банка действа предимно като държавен орган. Банките са търговци, независимо от наименованието си, не защото са свързани с отрасъла търговия, а ащото са търговци по смисъла на чл.1 ТЗ –
   Търговските банки са гражданскоправни субекти и участват в правоотношенията като равнопоставени субекти. Основната нормативна уредба е в ЗКИ, като се имат предвид и другите посочени източници, включително и Валутния закон. ЗКИ е водещ закон. Той е специален спрямо ТЗ, който се явява общ и се прилага за неуредените в специалния закон случаи. В същото време в рамките на банковото право ЗКИ е общ, доколкото разпоредбите му се прилагат и за банки, създадени със специален закон, ако в този специален закон не е предвидено нещо друго.
   Друг източник на уредбата на търговските банки са уставите на съответните търговски банки. Това са вътрешни актове като при учредяването на всяка банка трябва да е изработен устав преди идаването на лицензията. Принципно приемането на уставите е по волята на учредителите, но съдържанието им не може да противоречи на императивните норми, съдържащи се в банковото законодателство. Без наличието на задължителното съдържание, БНБ няма да издаде лицензия и така акционерното дружество няма да бъде вписано в съда.
   Легалното определение за банка се извежда от чл.2 и чл.7 ЗКИ. Така банка е АД, което извършва публично извличане на влогове и изполва привлечените парични средства за предоставяне на кредити, за инвестиции и други предвидени в закона дейности за своя сметка и на собствен риск. Понятието “публично привличане на влогове” е определено в §1 т.3 от допълнителните разпоредби като критерият е да се привлекат влогове от повече от 30 лица, които на са банки или институционални инвеститори. При характеристиката на банката като АД има някои важни особености. Внесеният капитал трябва да е не по – малък от 10 млн лв. Вноските са само парични. Акциите са само безналични като всяка акция дава право на един глас. Не се допуса съдаването на банка под друга правноорганиационна форма. Чл.9 има важно начение в това отношение – съдържа задължителното съдържание на устава на банката. Освен данните, предвидени за акционерните дружества в ТЗ, трябва да се посочат сделките, които банката ще извършва, представителството на банката и данни за вътрешния контрол.
   Освен че е създадено АД, трябва да се получи писмено разрешение за осъществяване на банкова дейност. Това означава, че банките се създават по разрешителния режим, а не по регистрационния и това се определя от рисковия характер на банковата дейност и защитата на вложителите. Разрешението се издава от централната банка и се нарича лицензия, като режимът се съдържа в гл.3 ЗКИ и Наредба № 2 за лицензиите. Освен устава и другите учредителни актове, се изискват и други документи (данни за квалификацията и професионалния опит на лицата, които ще управляват банката, план за деловата дейност и др.). В чл.14(3) кумулативно са описани 15 условия, от наличието на които зависи издаването на лицензия. В 3месечен срок БНБ вема решение за издаване на лицензия, след което тече още един 3месечен срок, в който се изпълняват други условия (като внасяне на капитал, получаване на сертификати за управителните органи, осигуряване на сгради) и едва когато са изпълнени те, се издава лицензия. Тя се вписва в регистър, воден от БНБ. В противен случай се отказва. Особеното в случая е, че според чл.151(5), ако БНБ не се произнесе в определените срокове (6 месеца), се смята, че е налице мълчалив отказ, който може да се обжалва пред ВАС. Въз основа на издадения лиценз банката се регистрира в съответния окръжен съд в търговския регистър. Решението се обнародва в ДВ и така възниква юридическото лице. Лицензията може да бъде пълна – за всички видове дейности (чл.2(2)), частична – за част от дейностите и под условие. В чл.36 са уредени две хипотези за отнемането на лиценията. При първата (по ал.1) БНБ може да я отнеме (при незапочване на дейността и при нарушения на чл.103(1) ), а във втората хипотеза (чл.36(2)) са уредени случаите, когато задължително се отнема (ако банката не изпълни свое изискуемо парично задължение повече от седем дни или когато собственият капитал е отрицателна величина) – смята се, че банката е неплатежоспособна. Актът за отнемане на лиценизията подлежи на обжалване – чл.151(1).
   В закона се съдържат и други публичноправни изисквания спрямо дейността на банките.
                   → чл.39 и чл.40 – предвидени са изисквания спрямо собствения капитал на банката. Банките освен със собствен капитал, работят и с привлечени средства. Говори се за капиталова адекватност, която най – общо означава съотношението между собствения капитал на банката и вземанията. За структурата и елементите на собствения капитал и за изискванията за капиталова адекватност е издадена специална Наредба за капиталовата адекватност. Капиталовата адекватност също е предмет на текущ банков надзор.
                   → ликвидността на банката – чл.42 изисква така да се управлява имуществото на банката, че по всяко време тя да може да изпълни изискуемите си задължения без забава.
                   → друг важен момент са резервите, които банките заделят. Освен вноските, които се правят във фонд Резервен, чл.43 задължава банките периодично да оценяват кредитите си и другите рискови експозиции и да формират провизии (резерви) при загуби от обезценка на теи кредити. Банките заделят и задължителни минимални резерви в централната банка, които имат две функции – чрез тях се гарантира дейността на банката и са регулатор от страна на централната банка на паричната политика.
   Търговските банки са търговци под формата на АД. Редът за тяхното управление е изцяло този, който е предвиден в ТЗ. Според чл.213 ТЗ органи на АД са ОС на акционерите и съвет на директорите при едностепенната система и надзорен и управителен съвет при двустепенната система. Съществува обаче една важна особеност – чл.10 ЗКИ – банката се представлява и управлява съвместно най – малко от две лица, т.е. може и повече, като те не могат да възлагат цялостното управление и представителство на банката на един от тях, но могат да упълномощават трети лица за извършване на определени действия. Юридическо лице не може да бъде член на управителния орган на банката. Наличието на квалификация на управляващите банката се удостоверява със сертификат от БНБ, за който също има наредба.


                                                                                                                       17.12.2007 г.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА БЮДЖЕТНИТЕ ПРИХОДИ. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ. ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДАНЪЦИТЕ. ВИДОВЕ ДАНЪЦИ.


   Бюджетните приходи са планово мобилизирани парични средства на основата на действащото законодателство, които постъпват в държавния бюджет на Република България като резултат от процесите на разпределение и преразпределение на националния доход, който е необходим за задоволяване на обществените потребности. Всяка една държава създава централизиран паричен фонд, наречен бюджет. Бюджетът е създаденият в проиводствената сфера национален доход, който да се разпредели в непроизводствената сфера. Всеки бюджет има две части – приходна (бюджетните приходи – с тях се занимава данъчното право) и разходна (бюджетното финансиране).
   Понятието бюджетни приходи е различно от това за държавни приходи. Държавните приходи са по – широкото понятие – освен бюджетните приходи, в него се включват и приходите, които остават по места – те не се наричат бюджетни, защото не се изземват и не постъпват в бюджета. Съществува и трета категория приходи – влоговете и депозитите, които се съхраняват в банките. Бюджетните приходи биват 4 основни групи:
                   → тези, които възникват в резултат на приложението на финансовоправна норма – същински данъци, мита, такси, задължителни финансови вноски и др. Те възникват едностранно, установяват се от държавата. Тази категория бюджетни приходи са предвидими и планирани.(приблизително се знае размерът им). Те съставляват основната част от бюджета и на тяхна база се изготвя проектобюджетът (останалите приходи – от глоби, наказания и др. Имат второстепенен характер). Бюджетните приходи не са обективна икономическа категория – те възникват от приложението на финансовоправна, наказателноправна, гражданскоправна норма.
                   → тези, които имат санкционен (наказателен) произход – от наказателноправна или административноправна норма – тези, с които се налага някакво наказание. Те имат двояк характер – от една страна този бюджетен приход играе ролята на имуществена санкция – да се превъзпита нарушителя, а от друга страна, тъй като това наказание има паричен характер – то е бюджетен приход. За разлика от първата категория, те не могат да се предвиждат и не могат да бъдат планирани => не служат при изготвянето на проектобюджета.
                   → бюджетни приходи с гражданскоправен произход – разликата с предходните две групи е, че при тях държават действа в качеството си на власт, а тук действа като равнопоставен субект – не упражнява властнически правомощия. Бюджетните приходи от тази категория или имат договорен характер (държавата е своеобразен кредитор по него), или на основата на деликтно основание (при причинена вреда на държавата). Във втория случай няма нов приход – възстановява се това, което е причинената на държавата вреда. Те не се планират точно и фиксирано, а ориентировъчно – както при втората група.
                   → други бюджетни приходи – всички, които не могат да бъдат причислени към горните, например приходи от приватизация, приходи от непотърсени печалби от тото, приходи от неизправни стипендианти и др.
   — Видове - Приходите могат да бъдат от стопанска дейност, от дейност на държавни фирми или от населението. Приходите, които за пръв път постъпват в бюджета, се наричат първични, а тези, които вече са постъпили в републиканския бюджет и са пренасочени в държавния бюджет, се наричат вторични.
                   → задължителни и незадължителни
                   → дарени
                   → съпроводени със санкции
                   → данъчни и неданъчни
                   → възникнали от приложението на финансовоправна норма
                   → приходи с гражданскоправен произход
   — Правна характеристика на данъците – Всеки данък има икономическа и правна характеристика. Между 90 и 95 % от всички приходи са данъците. Белези:
                   → всеки данък е публично субективно право на държавата
                   → данъкът е едно правоотношение – на това субективно публично право на държавата съответства задължение. Когато се касае за физически лица това задължение за плащане на данъци е конституционно
                   → носител на правото е държавата => всички бюджетни приходи постъпват в държавата. Тя обаче има право да преотстъпва това свое право и най – често у нас това преотстъпване се прави в полза на общините (в съответния общински бюджет) – условно се наричат “собствени приходи на общината”
                   → данъците са законово установени – не са обективна икономическа категория – възникват по силата на финансовоправна норма – чл.60 Конституцията Според чл.84, т.3. Конституцията НС установява основанието и размера на данъците. Има няколко решения на КС и ВАС, които допълват тази конституционна норма, според които със закон се установяват не само основанието и размерът на данъка, но и всички елементи на данъчното задължение.
                   → данъците са невъзвръщаеми – при установяването на данъка и при неговото събиране, държавата като кредитор не поема задължение, че ще върне сумата на съответното лице. Има и данъци, които се връщат – това са вътрешните държавни кредити – става чрез облигации. Когато държавата изпадне във финансово затруднение и таванът на данъчното облагане е достигнат, се печатат ценни книги, които се изкупуват и сумите се връщат по номинал. Всички получават това, което са платили, а някои дори и повече – чрез жребий.
                   → данъците имат безвъзмезден характер – срещу получената сума държавата не поема ангажимент да даде нещо. Таксите наприемр имат възмезден характер, защото те са цена за услуга, дадена от държавен орган.
                   → данъчните задължения възникват по силата на закона – ex lege и за да бъдат изискуеми не е необходимо издаването на индивидуални финансови актове. Когато се издава данъчен акт, той има декларативно действие – той индивидуализира задължението, прави го ликвидно и изискуемо. В този смисъл данъците се различават от глобите например, които възникват по силата на наказателно постановление.
                   → данъците въникват едностранно – определят се от държавата, респективно от държавен орган, без да се иска съгласието на задълженото лице => договорното начало при данъчните задължения е изключено. При определянето на данъчните задължения държавата преимуществено действа при обвързана компетентност.
                   → данъците са непрехвърляеми. Ако има доброволно изпълнение от страна на трето лице, държавата е длъжна да приеме плащането, но ако третото лице се откаже, държавата ще насочи принудителното изпълнение срещу длъжника. Отношенията между длъжника и третото лице се уреждат от гражданското право.
                   → данъкът е бюджетен приход, който има паричен характер, т.е. задължението е делимо. Възможно е разсрочване, изпълнение на части, но само ако са налице законовите изисквания за това.
                   → изпълнението на данъчното задължение е скрепено с държавна принуда – съществуват сериозни санкции
   — Видове данъци
                   → преки и косвени – При данъците се говори за фактически и юридически платец. Фактически е този, който в крайна сметка понася данъчната тежест. Така например при ДДС търговецът е юридически платец, а фактически е купувачът, защото ДДС е включен в цената на стоката. Това е критерият за подразделението на данъците на преки и косвени.
                                  ↔ косвените данъци биват еднофазни и многофазни, според това колко пъти се начислява данъкът. Еднофазен косвен данък е например акцизът, а многофазен – ДДС
                                  ↔ косвените данъци според това дали се начисляват върху определени стоки или върху всички, биват всеобщи (ДДС) и специфични (акциз – върху вредни или луксозни стоки)
                   → с оглед на данъчната ставка съществуват данъци в твърд размер (определени в абсолютна стойност – патентен данък), пропорционални (процентът е пропорционална величина и не зависи от данъчната основа (данък върху печалбата) и прогресивни (с растежа на облагаемата основа се увеличава и процентът)
                   → с оглед на това къде постъпват – републикански, местни, смесени (ДОД)
   — Данъчни преференции и привилегии – Задължително е те да бъдат описани в закона. Господстващо в съвременната финансова теория е мнението да няма никакви преференции. Противоположното понятие е неутралност на данъците, т.е. те важат за всички лица и никой не се ползва с преференции. Ако е налице данъчна преференция, винаги е налице заобикаляне на данъчния закон.


                                                                                                                       18.12.2007 г.

СТАТУТ И ПРАВОМОЩИЯ НА СМЕТНАТА ПАЛАТА. АКТОВЕ НА ОРГАНИТЕ НА СМЕТНАТА ПАЛАТА.

   Всички страни с модерно финансово законодателство са създали такъв орган за контрол по изпълнението на бюджета (всички видове бюджети + контрол върху публичните средства). Този контролен орган се нарича Сметна палата. В исторически план в Европа той съществува от три – четири века. В България Сметната палата е създадена на 17.12.1880 г. Тя е действала до края на 1947 г. Тогава Конституцията (от 1947 г.) е предвидила Сметната палата да бъде закрита и нейните функции да бъдат възприети от Държавния финансов контрол. Конституцията от 1991 г. предвиди създаването  на такъв орган. ВНС в последния ден от съществуването си окончателно прие Закон за Сметната палата. Той беше изпратен на президента за обнародване. Той наложи отлагателно вето и го върна на ВНС. Междувременно то се разпусна и аконопроектът беше предмет на обсъждане на следващото НС. Възможно ли е, допустимо ли е при върнат законопроект да се произнася новоизбраното НС? А допустимо ли е закон да е приет от ВНС, а по отлагателното вето да се произнася обикновено?
   — Нормативна уредба – това е третият закон за Сметната палата след промените от 1991 г. – брой 109 ДВ/2001 г., посл. Изм. – брой 37 ДВ/2006 г.
   — Правна характеристика на Сметната палата – В предните два закона имаше легални определения и то сравнително точни. Сега в чл.1 – чл.4 ЗСмП горе долу се прави опит да се даде легално определение.
                   → Сметната палата е държавен орган – притежава белезите, характерни за всички държавни органи – има властнически и санкционни правомощия, издава задължителни актове и т.н.
                   → Сметната палата е орган за външен за бюджета одит (проверка)
                   → контролът, който Сметната палата упражнява, е външноведомствен – тя заема самостоятелно място между държавните органи и не може да бъде причислена към някоя от познатите категории държавни органи и е натоварена с правомощия да контролира въобще.
                   → причислява се към контролните държавни органи
                   → Сметната палата е специализиран контролен орган, защото осъществява контрол само по повод бюджета в държавата. Не е с обща, а със специална компетентност.
                   → Сметната палата е независим орган, т.е. независим от всички други държавни органи, но най – вече от изпълнителната власт. Тя стои най – близо до изпълнителните органи, прилича на тях, но не се причислява към нито един от тях. Нещо повече – тя контролира МС и отделните министри във връзка с това, което те вършат по отношение на държавния бюджет.
                   → бюджет на Сметната палата – при приемането на бюджета на Сметната палата изпълнителната власт не взема никакво участие. Проектобюджетът на Сметната палата се изготвя от самата нея, изпраща се на МС, респективно на Министерство на финансите и се добавя към държавния бюджет – в парламента. Той не се “пипа” от изпълнителната власт. Бюджетът на Сметната палата се проверява от нарочна комисия, избрана от парламента. Сметната палата има определена зависимост от НС – избора на членовете й става с решение на НС; тя се отчита пред НС по подобие на БНБ и главния прокурор; по решение на парламента Сметната палата е длъжна да прави пет проверки годишно на обекти, посочени от НС. Тази зависимост на Сметната палата от НС е несъщинска.
                   → Сметната палата се причислява към висшите държавни органи – аргументи:
                                  ↔ посочена е в Конституцията
                                  ↔ начинът на избирането й
                                  ↔ правомощията, които притежава
                   → Ако Сметната палата трябва да бъде причислена към някой от органите, това е Конституционният съд.
                   → В Европа съществуват два вида сметни палати – такива, които притежават по – широки правомощия (за предварителен, текущ и последващ финансов контрол) и такива с по – тесни (само текущ и последващ – като в България). Сметната палата не може да налага вето по отношение приемането на бюджета.
   — Устройство – чл.5 – чл.24 ЗСмП
                   → юридическо лице със седалище в София със самостоятелен бюджет, при приемането на който органите на изпълнителната власт не вземат никакво участие – не могат да го променят. Те само изпращат едно становище до НС.
                   → колективен орган – има председател и десетчленен състав. Членовете й трябва да имат само българско гражданство, без друго. Избират се за мандат от 9 години. У нас в момента действа вторият мандат. Председателят на Сметната палата не може да бъде преизбиран за втори мандат. Първо се избира той и в едномесечен срок той прави избор за останалите 10 члена. Когато има освободен член на Сметната палата – по същия начин. Във всички случаи преизбраният член продължава мандата, не апочва отначало. При избора на председател и членове има едно много важно ограничение – не е възможно да бъде избрано лице, което последните три години е било министър или член на някоя от държавните агенции, тъй като ще се стигне до ситуацията като член на Сметната палата той да проверява себе си. Други изисквания: да имат висше икономическо или юридическо образование; за председател - минимум 15 г. трудов стаж, а за член – минимум 10 г.; не трябва да са осъждани; не могат да бъдат избирани лица, които са роднини по права линия. Полагат клетва.
                   → към самата Сметната палата се създават отделения (спорт, съдебна власт, промишленост и т.н.
                                  ↔ на централно ниво
                                  ↔ по места има териториални поделения
                   → към тях се създават сектори. За отделенията като ръководител отговаря член на Сметната палата. Към териториалните поделения се назначават лица, наречени директори. Секторите се ръководят от одитори/ревизори.
   — Прявомощия на Сметната палата – чл.53 ЗСмП – контролира публични държавни средства. Горе долу дейността на Сметната палата прилича на тази на органите на държавния финансов контрол – проверяват законосъобразността и целесъобразността, но за да се стигне до налагане на юридическа отговорност трябва да има констатирана незаконосъобрзаност.
   — Органи на Сметната палата и актове, които те издават
                   → има един колективен орган – самата Сметна палата
                   → председателят има самостоятелни правомощия ≠ от тези на Сметната палата
                   → членовете на Сметната палата ръководят отделенията към Сметната палата и => също се явяват държавни органи
                   → одиторите/ревизорите към секторите също притежават правомощия на държавни органи
                   → директорите на териториалните поделения
                   → ръководителят на контролния екип
                   → председателят на Сметната палата и членовете й не могат да упражняват друга дейност с изключение на научна и преподавателска
                   → Сметната палата е сериозна институция с множество разнообразни дейности, по повод на които се издават различни актове. Някои от тях са властнически (административни, финансови).
                                  ↔ такъв е одитният доклад, който се издава от ръководителя на екипа, който е ивършил съответната проверка. Той съдържа становище и оценки.
                                  ↔ решенията на Сметната палата – те са актове на Сметната палата като колективен орган.
   Това са двата основни вида актове. Иначе съществуват и други – заповеди, мерки и т.н.
   Важно значение имат и констатираните по време на проверките вреди. Сметната палата не може сама да търси гражданска/имуществена отговорност. Тя изпраща одитния доклад на органите на Държавния финансов контрол. В не малко случаи по време на одита се разкриват данни за извършено стопанско престъпление. Тогава те се изпращат до органите на прокуратурата.
                   → Сметната палата има правомощия и във връзка с нормотворческата дейност. По искане на НС и МС Сметната палата дава становища по различни законопроекти, свързани с бюджета, по финансиране на едно или друго мероприятие с бюджетни средства, по даване на държавни гаранции за едно или друго мероприятие. По инициатива на самата Сметна палата с цел подобряване на дейността, свързана с изпълнението на бюджета, тя може да прави предложения за промени в законодателството. (чл.6 ЗСмП).
                   → чл. 7 ЗСмП – сътрудничеството на Сметната палата с други органи и организации
                                  ↔ с органите на Агенцията за държавната финансова инспекция
                                  ↔ с различни органи по повод събирането на бюджетните приходи
                                  ↔ с Европейската Сметна палата – европейски орган с правомощия на територията на Европа.
   Всичко това се прави на базата на споразумения.
   Сметната палата има много задачи. Най – важната от тях е да съдейства за доброто, перфектното управление на бюджетните средства в страната. Обектите, които са предмет на проверка от органите на Сметната палата - това са всички лица, които боравят с публични държавни средства.


                                                                                                                       07.01.2008 г.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА МИТНИТЕ СБОРОВЕ

   Митни сборове е понятие, което се установява в действащото законодателство на Европейския съюз, а също така и в българското законодателство. След приемането на България в ЕС, считано от 01.01.2007 г., българските митнически органи са длъжни да прилагат действащото европейско законодателство. В сферата на Митническото право това са Регламент № 2913/1992 г. на Съвета относно създаването на Митнически кодекс на общността (МКО) и Регламент № 2454/1993 г. на Комитета, с който се приема Правилник за прилагането на МКО (ППМКО). С регламент се приемат тези нормативни актове, които имат пряко действие на територията на всяка от държавите – членки на ЕС, без да е необходимо те да се ратифицират и обнародват. Публикуването им се извършва в официален вестник на общността + вече и на български език. Освен тези нормативни актове, приложение имат и българският Закон за митниците (ЗМ) и правилника за неговото приложение (ППЗМ). Къде се поставя границата? МКО предвижда, че по всички въпроси, които касаят същинските митнически правоотношения (свързани с движението на парични средства), ще се прилага европейското законодателство, т.е. МКО и ППМКО. По въпроса за организационните правоотношения (създаване и устройство на митническата администрация, права и задължения на митническите органи, процедури по извършването на проверки), приложение ще намери българското митническо законодателство.
   МКО и ЗМ, както и правилниците за прилагането им представляват олицетворение на Маракешкото споразумение за създаването на Световната търговска организация. ЗМ в 90 % представляваше превод на МКО => правната уредба след 01.01.2007 г. не е нова за България.
   Въпросът за митните сборове е малко дискутриран. В много нормативни актове се употрябва и понятието митническа такса, което е неправилно, защото митото по своя характер стои по – близо до данъците. Митните сборове включват в себе си митата и таксите, които митническите органи събират с оглед на стоки, които подлежат на облагане с такива мита и такси. В зависимост от това дали те се заплащат при внасяне или изнасяне на стоки, те биват вносни митни сборове и износни митни сборове. И в двата случая става въпрос за мита и такси с равностоен ефект => понятието митни сборове има два елемента – митата и таксите с равностоен ефект.
   Митото е публично държавно вземане, което се заплаща във връзка с внасянето или изнасянето на стоки на и от територията на страната, респ. общността за стоки, които подлежат на облагане. По своята правна характеристика те стоят най – близо до данъците и притежават много от техните особени белези.
                   → установяват се едностранно от държавата като в сегашното състояние на нашата държава, това става всъщност от общността. Всяка от държавите – членки на общността е преотстъпила своя суверенитет в тази област.
                   → имат паричен характер – изпълнението им е въможно на части – делимо задължение
                   → имат безвъзмезден характер – чрез тях се изземва част от дохода на лицата, които внасят или инасят определени стоки.
                   → те представляват своеобразна цена, която трябва да се заплати, за да може една стока да се разпространява на пазара.
                   → митата са пропорционални публични държавни вземания. Митническата ставка е твърда величина.
                   → митата имат две основни функции
                                  ↔ фискална – чрез тях се осигурява регулярното постъпление на парични средства в държавния бюджет
                                  ↔ защитна – насочена е към предпазване на вътрешните проиводители от вноса на чуждестранни стоки, които имат субсидиарни или дъмпингови цени.
   Въвеждането на определени мита обслужва интересите на частните производители, но погледнато в по – широк план – и държавните интереси.
   — Видове мита – с оглед на различни критерии
                   → според това дали се заплащат при внасянето или изнасянето на стоки, биват вносни и износни мита. Износните мита се прилагат рядко и то в случаите, когато има забрана за износ на определени стоки поради липса на вътрешния пазар или когато се изнасят субсидирани стоки (до размера на отпуснатата от бюджета субсидия).
                   → според това дали се определят като процент от митническата облагаема стойност на стоките или определянето на техния размер се извършва на базата на други критерии, съществуват адвалорни и специфични (на базата на тегло, процент алкохолно съдържание и т.н.) . възможна е и комбинация от двата вида, в случаите на стоки, при които има вариация в цената
                   → според това по какъв начин се въвеждат, митата биват независими (когато държавата самостоятелно и независимо от други субекти ги определя) и договорни (когато са постигнати като резултат от международни договорености). Договорните мита могат да бъдат общи и преференциални по отношение на определени стоки.
                   → според това по каква причина са въведени
                                  ↔ изравнителни – въвеждат се, когато се цели защита на вътрешните производители от субсидиран внос на стоки.
                                  ↔ антидъмпингови – прилагат се по отношение на стоки, които се внасят на дъмпингови цени – това са цени, които са по – ниски от цената на стоката вътре в държавата.
                                  ↔ ответни – въвеждат се срещу дискриминационна митническа политика (когато например за внос на българска стока в някоя държава митата бъдат завишени)   
   — Такси с равностоен ефект – в МКО и ЗМ не става ясно какво точно е такса с равностоен ефект – дали това са такси, които митническите органи събират във връзка с внасянето или изнасянето на стоки или са такси, които нямат нищо общо с таксите по принцип. Това са такси, които са със силно завишен размер и които освен стойността на извършената услуга, включват в себе си и друго плащане, а именно мито. Такива случаи в практиката на ЕС има много – в България размерът на таксите се увеличи след приемането й в ЕС.
   — Митническа политика – митниеската политика във всяка една държава е свързана с определянето а това колко и какви видове мита се прилагат, рамера им, подхода, който се предприема по отношение на отделни държави – производителки и т.н. В световен аспект съществува Световната търговска организация, на която и България е член. Целите й са свързани със създаването на общ пазар, което означава изцяло да се премахне облагането на стоките с мита, т.е. да се осигури възможност за свободен достъп на всяка една стока до световния пазар и митата да не са инструмент, с който да се влияе политически. Това ще е възможно в доста далечното бъдеще. Ще се дължат само таксите за обслужване на световния стокооборот. В тои смисъл политиката на България е отражение на политиката Световната търговска организация и ЕС. Нормално е развитите държави да искат отпадане на митата.                               
   — Представителство в митническото право – всяко едо лице може да бъде представлявано пред митническите органи. Представителството може да бъде пряко или косвено. ППЗМ и ППМКО предвиждат възможността лицата, които представляват други лица да се регистрират като митнически агенти – могат да бъдат и физически, и юридически лица. Когато като митнически агент е регистрирано ЮЛ, тази дейност се отнася до всички ФЛ, които го представляват. Митническите органи водят регистри, в които се съхраняват пълномощните на лицата, които действат като митнически представители. Те от своя страна са длъжни да заявят настъпването на всяка промяна в техния статут в определен срок. Подписвайки определените в закона документи, митническият представител упоменява, че е представител и отбелязва дали е пряк или косвен. Разрешението за упражняване на митническо представителство като занятие се дава от министъра на финансите. Предохожда се от определена процедура по одобряване (съществува нарочна комисия, създадена от министъра на финансите). Лицата, които не са регистрирани като митнически агенти, трябва да представят пълномощни, в които изрично да бъде подчертана тяхната представителна власт и митническите органи, пред които тя може да бъде упражнявана. За разлика от тях, митническите агенти осъществяват представителната си власт без да са изрично упълномощени.
   — Митническа администрация – централизирана административна структура, която е организирана в Агенция Митници към Министерство на финансите. Агенция Митници е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в София. Агенция Митници е структурирана в централно митническо управление и регионални митнически дирекции (7 на брой). Регионалната митническа дирекция е структурирана в регионално митническо управление и митница. Митницата включва едно териториално митническо управление и определен брой митнически бюра и пунктове. Съществува обща и специализирана митническа администрация.
   Агенция Митници се ръководи и представлява от директор, който се назначава и освобождава от министъра на финансите. Общото ръководство се осъществява от министъра на инансите или упълномощен от него заместник – министър.
   Въпросите за правомощията на митническите органи – от ЗМ!!!


АКТОВЕ НА МИТНИЧЕСКИТЕ ОРГАНИ. ВЪЗНИКВАНЕ, ОБЕЗПЕЧАВАНЕ И ПОГАСЯВАНЕ НА МИТНИЧЕСКОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ОПРОЩАВАНЕ НА МИТНИ СБОРОВЕ. МИТНИЧЕСКИ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ.

   — Митническо задължение – представлява задължение на дадено лице да заплати вносни или износни митни сборове. => то се определя като задължение, което възниква във връзка с внасянето или изнасянето на стока. В МКО не се употребява терминът внос, а идентичното понятие “допускане на стоки в свободно обръщение”.
                                  ↔ възникване - Възникването на митническото задължение може да бъде резултат от правомерни и от неправомерни юридически факти – действия, а не събития. Това е така, защото за да възнине задължение а плащане на митни сборове е необходимо да бъде изразена воля за това от лицата, които желаят внасянето на определена стока и разпространението й на вътрешния пазар. Първото нещо, което тези лица трябва да направят е да представят стоката на митническите органи.Едва след изразяването на волята въниква задължението за плащане. За да може стоката да бъде разпространявана е необходимо още едно действие – заплащане на дължимите митни сборове. Ако те не се заплатят стоката не може да бъде освободена и допусната за вътрешно разпространение. Ето защо митата се характеризират с висока степен на събираемост. Тези средства към настоящия момент постъпват в ЕС (около 4 млрд евро годишно от България). Юридическите факти могат да бъдат правомерни и неправомерни. Сред правомерните са например: когато стоката бъде оформена по режим внос – в подадената митническа декларация е посочена стоката, митото е изчислено и заплатено; възможно е да е налице частично освобождаване на стоки от митниците – когато частично са заплатени митните сборове. Неправомерни – отклонение на стоката от митническия надзор (съвкупност от действия на митническите органи, които те предприемат с цел да се осигури спазването на митническото законодателство). Всяка една стока подлежи на такъв надзор от момента, в който е въведена на територията на държавата/общността, независимо дали е представена пред митническите органи => задължение за заплащане на митни сборове ще възникне при неправомерно внасяне, при отклоняване на стоки от митническия надзор, при неизпълнение на някое от изискванията на митническия режим, под който е поставена тази стока и т.н. ЗМ прави опит да конкретизира хипотезите на неправомерните факти, което не е необходимо.
   Вносното митническо задължение възниква в момента на приемане на митническата декларация в случаите, когато задължението възниква като резултат от правомерен юридически факт – действие или към момента на осъществяване на неправомерен юридически факт. Длъжник за плащане на митническото задължение е деклараторът. Когато декларирането на стоката е извършено от косвен представител, той също е длъжник и отговорността е солидарна. Ако задължението е възникнало от неправомерен юридически факт, длъжници ще са лицата, които са го извършили. Ако са повече от едно – солидарно. Като място на възникване на митническото задължение се приема мястото, където са извършени действията, довели до неговото възникване. Ако възникне спор по този въпрос, правилото е, че това място се определя за всеки конкретен случай.


                                                                                                                       08.01.2008 г.

                   → обезпечаване – често законът изисква задължително учредаване на обезпечение, което трябва да бъде в пари, под формата на банкова гаранция. Обезпечаването трябва да покрива пълния размер на митническото задължение. В случаите, в които законът не изисква задължително учредаване на обезпечение, митническите органи по своя преценка могат да изискат такова да бъде учредено. В този случай те действат в условията на оперативна самостоятелност. Обепечение трябва да бъде учредено от лицето, което е длъжник или може да стане длъжник по митническото правоотношение. С разрешението на митническите органи обезпечението може да се учреди и от друго лице. Обезпечението трябва да се представи към момента на възникване на задължението и във всеки последващ момент, когато митническите органи установят, че плащането на задължението не е извършено в срок или че представеното обепечение не покрива изцяло размера на задължението. За учреденото обезпечение митническите органи не дължат лихви. Когато обезпечението е учредено под формата на банкова гаранция, тя трябва да бъде в писмена форма и да е безусловна и неотменима. Банковата гаранция за митнически цели е договор, който се сключва между банката и митническото учреждение, пред което банковата гаранция трябва да бъде представена. Митническите органи не са обвързани с представеното обезпечение. Те могат да откажат неговото приемане, при което лицето, представило обезпечението е длъжно да ангажира друго такова. Отказът да бъде прието представеното обезпечение се извършва писмено с мотивирано решение от митническия орган. Това решение е индивидуален административен акт, който подлежи на обжалване по реда на АПК.
   Предоставеното обезпечение може да бъде общо, което означава, че то може да покрива няколко последователни вноса, извършени от задълженото лице, като при наличието на общо обезпечение размерът във всеки един момент трябва да покрива пълния размер на митническото задължение. Освен общо, това обезпечение може да бъде индивидуално – за всяко отделно митническо задължение.
   Във всеки един момент митническите органи могат да поискат по своя преценка учредяването и на допълнително обезпечение, ако счетат, че сумата на представеното не е достатъчна. При липса на учредено обезпечение митническите органи могат да налагат обезпечителни мерки. Те могат да бъдат налагане на запор върху движими вещи, вземания и парични суми на длъжника, стоки в оборота; възбрана върху недвижими имоти на длъжника.
                   → погасяване – За размера на митническото задължение длъжникът по митническото правоотношение трябва да бъде уведомен писмено веднага след като размерът на митническото задължение е вет под отчет. Вземането под отчет представлява осчетоводяване  и отбелязване на митническото задължение в нарочен регистър за вземания под отчет като задължение към бюджета. Длъжникът по митническото правоотношение не се уведомява писмено за размера, ако веднага след вземането под отчет бъде разрешено влизането на стоките (бъдат освободени). Това разрешение се счита за писмено уведомяване. Плащането на размера на митническото задължение трябва да бъде извършено в срок, не по - къс от 10 дни от датата на уведомяване на длъжника или не по – къс от освобождаването на стоките от района на митниците. Митническото задължение може да се заплати от друго лице, различно от длъжника, със съзнанието, че изпълнява чуждо задължение.  Освен чрез плащане митническото задължение може да бъде погасено и чрез неговото опрощаване (по МКО и ЗМ), което е различно от опрощаването на несъбираеми държавни вземания. Терминът е неправилно употребен, тъй като на практика това опрощаване представлява невнасяне на погрешно определено от митническите органи митническо задължение. Не е налице опрощаване, а отмяна на незаконосъобразен акт на митническите оргни. Действията по тази отмяна митническите органи могат да ивършат служебно или по инициатива на заинтересованото лице.
   Възникналото митническо задължение се погасява и в случаите, когато подадената декларация бъде анулирана. Анулирането може да се ивърши до даването на разрешение за вдигане на стоките. Задължението се погасява и когато стоките са били задържани и впоследствие отнети в полза на държавата, както и в случаите, когато бъдат унищожени по нареждане на митническите органи, защото са вредни, не отговарят на санитарните изисквания и не могат да бъдат допуснати до вътрешния пазар.
   Погасяването на митническото задължение или невъзникването му не изключва носенето на административнонаказателна или наказателна отговорност. Възстановяването на внесени митнически сборове се извършва, когато било по грешка на митническите органи или на вносителите, размерът е бил грешно определен. Възстановяването може да се извърши служебно или по искане на заинтересованото лице.
   — Актове на митническите органи Във връзка с приложението на разпоредбите на митническото законодателство, митническите органи издават следните актове:
                   → решения – индивидуални административни актове, които се издават в писмена форма и трябва да отговарят на изискванията за законосъобразност. Те се издават от митническия орган, пред който е възникнал въпросът, изискващ такова решение. Тези решения подлежат на обжалване по реда на АПК.
                   → решения за обвързваща информация – по искане на заинтересованите лица митническите органи могат да издадат такъв индивидуален административен акт, в който да посочат по какъв начин, с какви мита и в какъв размер се облагат определени видове стоки. Предназначението на таи обвързваща информация е да освободи от отговорност лицата, деклариращи определена стока в случай на неправилно тарифно класиране, неправилно определяне произхода на стоката и т.н. Митническите органи са длъжни да се съобразят с предоставената от тях информация и да обмитят стоките така, както са посочили в това решение.
                   → постановления за принудително събиране на публични държавни вземания – чл.213а ЗМ – началникът на митницата, в чийто район е възникнало неплатеното в срок задължение, издава актовете за неговото принудително събиране. Издаването на това постановление предполага:
                                  ↔ възникнало вече митническо задължение, вярно изчислено, прието от митническите органи и вето за отчет
                                  ↔ изтичане на определен период от време – 10 дни – в който не е извършено плащане.
   С това постановление митническите органи не могат да определят или да изменят взетото под отчет митническо задължение. Актът, с който се произнасят по именение на това задължение, е решение. Постановлението е индивидуален административен акт, който се издава само за принудително събиране на взетото под отчет задължение. Като индивидуален административен акт, то трябва да отговаря на изискванията за законосъобразност. То се издава в писмена форма и трябва да бъде мотивирано. Това постановление е декларативен акт – с него се привежда в изпълнение диспозицията на правната норма. Издава се в четири оригинални екземпляра – за длъжника, за митницата, за Агенцията за държавни вземания, за компетентното отделение на НАП. Постановлението подлежи на обжалване пред две контролни инстанции – пред директора на съответната регионална митническа дирекция и пред административния съд по съдебен ред.
   Оспорването по административен ред е процесуална предпоставка и е абслоютно условие за обжалване по съдебен ред. При обжалването по административен ред директорът на съответната регионална митническа дирекция осъществява контрол за неговата законосъобразност. При издаването на постановлението началникът на митницата действа в условията на обвързана компетентност, което означава, че не може да прецени да издаде или не акта. Обжалването по административен ред се извършва като самостоятелна процедура, изрично уредена в ЗМ, която е различна, неависима от процедурите за обжалване на индивидуални административни актове по административен ред в АПК и ДОПК. Жалбата се подава от лицата, които имат правен интерес в 14дневен срок от дата на връчване на акта. Тя се подава чрез органа, чийто акт се обжалва – митническия орган. Тази жалба има деволютивен характер, но не и суспензивен. Деволютивен ефект – поставя началото на производството пред по – горната инстанция. Редовното подаване на жалбата не спира изпълнението на акта. За да бъде спряно длъжникът трябва да направи искане за това най – късно към момента на подаване на жалбата, като едновременно с това искането трябва да бъде съпроводено с доказателства за обезпечение на пълния размер на задължението.
   Директорът на регионалната митническа дирекция се произнася по жалбата с решение. Началникът на митницата, издал акта и чрез който се подава жалбата, няма право на отзив. Той изпраща жалбата до компетентния регионален директор в седемдневен срок с приложено становище към нея. Регионалният митнически директор се произнася по жалбата в 30дневен срок от получаването й с решение, с което може да потвърди акта или да го отмени изцяло или отчасти. Той не разполага с правомощието да измени акта.
   На обжалване по съдебен ред подлежи постановлението за принудително събиране на публични държавни вземания, а не решението на по – горестоящия митнически орган. За производството по съдебното обжалване на посановлението М препраща към ДОПК – компетентен да разгледа жабата е административният съд. Нито в производството по издаване на постановлението, нито в производството по неговото обжалване било по административен, било по съдебен ред, не може да се сключи споразумение между административния орган и адресата на акта, което да замести постановлението. Разпоредби на АПК предвиждат възможност за сключване на такова споразумение, но тук то е неприложимо, защото става въпрос за публични държавни вемания, защото теи задължения възникват по силата на закона и защото органите, които издават тези органи действат в условията на обвързана компетентност, което изключва възможността сами да определят размера на задължението или да го определят в размер, различен от този, който е предвиден в закона.
                   → наказателни постановления за извършени административни нарушения на правни норми от сферата на митническото законодателство. Митническите органи наказват след установяването му всяко нарушение и опит за нарушение на митническото законодателство, доколкото деянията не представляват престъпления. Високата степен на обществена опасност се свързва с носенето на наказателна отговорност, която изключва налагането на административна отговорност. Установяването на нарушенията се извършва с акт за констатирането им. Въз основа на него може да се стигне до издаването на наказателно постановление. Административно – наказателноотговорните лица са извършилите митническо нарушение на митническа територия на страната, както и подбудителите, помагачите и укривателите. Отговорността на тези лица за възникналото юридическо задължение е солидарна, но административнонаказателната отговорност се носи от всеки един от тях индивидуално. За извършване на митнически нарушения наказанията са:
                                  ↔ глоба за физическите лица; имуществена санкция за юридическите лица и ЕТ в размер до 200 % от митническата облагаема стойност на стоките
                                  ↔ временно лишаване от право да се осъществява внос или износ на стоки за ЮЛ и ЕТ. Лишаването от това право е временна мярка за срок от 6 месеца до 2 години
   Митническите органи имат право да изземат и задържат стоките за извършените нарушения, както и превозните средства за тяхното превозване. Те могат да бъдат отнети в полза на държавата, а в случаите, когато стоката е била освободена, митническите органи могат да присъдят заплащането на тяхната равностойност.
   До издаването на наказателното постановление, но не по – късно от 30 дни от издаването на акта за констатиране на нарушението между митническия орган и нарушителя може да бъде сключено споразумение за прекратяване на производството. С него се договаря размерът на санкцията, която ще бъде наложена. Това споразумение подлежи на одобряване с решение на директора на Агенция Митници или оправомощено от него лице. Това решение се изпраща на съответния прокурор в 7дневен срок, който може да подаде протест срещу неговата неаконосъобразност. Ако споразумението бъде отменено от съда, ново такова може да бъде постигнато след издаването на наказателното постановление, което се идава от директора на Агенция Митници или оправомощено от него лице.


                                                                                                                       14.01.2008 г.

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ВЛОГОНАБИРАНЕТО

   В ТЗ са посочени различните видове сделки, които банките сключват и това по принцип е материя на частното право. Въпреки това в публичното право са уредени принципите, въз основа на които влогонабирането и кредитирането като водещи дейности трябва да отговарят. При влогонабирането банката се явява длъжник. Вложителите имат спрямо нея вземане и доколкото банката е длъжник, сделките по влогонабирането се определят като пасивни. Банковите влогове са особен вид влогове – неправилни влогове, тъй като се дават във влог парични средства. Влогоприемателят не е длъжен да върне същите банкноти, а техния номинал. Влогоприемателят става собственик на паричните средства и може да ги отдава на трети лица под формата на кредит. Влоговите отношения възникват по силата на сключен договор за влог като банката като страна е ЮЛ като цяло и е без значение в кой клон е сключен договорът. Финансовоправният режим на влогонабирането включва императивно установени от банковото законодателство принципи, а в самите договори по – нататък могат да се уговарят свободно други условия. Принципи:
                   → забрана да се осъществява влогонабиране от две банкови финансови институции. Той следва от разрешителния режим на банковата дейност.
                   → доброволност – тъй като в основата на влогонабирането стои договорът за влог, никой не може да бъде принуден да сключи такъв договор.
                   → тайна на влоговете – обхваща се от общия режим на банковата тайна и се отнася до размера на влоговете и операциите с тях.
                   → възвръщаемост – при поискване банката е длъжна да върне сумата, а оттук нататък на плоскостта на гражданското право се уговарят условията за връщане. Връщането на влоговете не е скрепено с давност.
                   → лихвеност на влоговете – извлича се от съдържанието на неправилния влог като за влогоприемателя, който става собственик, възниква задължение да плати цена за ползване – под формата на лихва. Няма императивна норма, която да задължава банките юридически да са обвързани с ОЛП, определен от БНБ, но съществува разбира се икономическа зависимост. По – високите лихви привличат клиенти, но намаляват печалбата и обратно. Принципно размерът на лихвата зависи от вида и размера на съответния влог и сроковете по влоговете. При срочните влогове/ депозитите се начисляват по – високи лихви, защото банката разполага по – дълго време със средствата.
                   → неограниченост на влоговете – в най – широк смисъл означава, че могат да се откриват различни влогове в различни банки.
                   → гарантираност на влоговете, за което съществува специална уредба в Закона за гарантиране на влоговете в банките, като според него се създава специален фонд, в който банките правят вноски с цел да бъдат гарантрани влоговете на вложителите до определен размер, ако банката изпадне в несъстоятелност.
   — Видове влогове
                   → спестовен влог – предназначението му е физическите лица да натрупват парични средства с цел използването им при нужда. И това е разликата с депозита, където средствата се оставят за определен срок в банката с цел получаване на по – висока лихва като капиталов доход.
                   → разплащателни влогове – да обслужват разплащания
                   → срочни и безсрочни – при срочните има падеж на влога и получаването на средствата преди този падеж води до загуба на предимствата на срочния влог. При безсрочния влог средствата могат да се получат по всяко време.
                   → влогове в национална или друга валута
                   → лични и общи влогове – при общите влогове две или повече лица могат да открият общ влог.
                   → влогове в полза на трето лице
   Всичко е въпрос на договаряне.





ПРАВЕН РЕЖИМ НА КРЕДИТИРАНЕТО

Кредитирането е втората основна дейност на банките. Чрез механизма на кредитирането временно свободни парични средства се насочват в икономиката и се постига стопански ефект. Основната правна форма на кредитирането е договорът за заем. И кредитирането има комплексен характер – частопавен и публичноправен режим. И спрямо кредитирането са установени императивни принципи в банковото законодателство, които трябва да се спазват:
                   → плановост на кредитирането – всяка банка изготвя свой кредитен план за кредитната си дейност. Кредитирането е рискова банкова дейност и това налага нейното обмисляне и планиране. Банката не може да извършва неограничено кредитиране по отношение на броя на кредитите, субектите и общия размер на отпуснатите кредити.
                   → принцип на кредитните ограничения – те се свърват с т.нар. големи експозиции и вътрешни кредити. Критерият е собственият капитал на банката и за кредитните ограничения се осъществява надзор от БНБ.
                   → цел на кредитирането – всеки кредит се отпуска за конкретна цел, от която ависи и срокът, и лихвата на кредита. Банката проверява обусловеността и целесъобразността на кредита, като неизползването му за съответната цел е условие за предсрочната изискуемост на средствата.
                   → срочност на кредита – така се определя изискуемостта на задължението. Сроковете могат да са различни, но задължително трябва да са уговорени в договора.
                   → възвръщаемост на кредита – доколкото кредитополучателят се задължава да върне получените парични средства
                   → лихвеност на кредита – банките не могат да отпускат безлихвени кредити, защото печелят от лихвите по кредитите и за да могат да плащат лихвите по влоговете. И тук важи принципът, че банките юридически не са обвързани с ОЛП, но икономически са зависими. Лихвите се заплащат като цена за ползване на средства. Конкретният размер се договаря като зависи от размера, срока, целта на кредита.
                   → обезпеченост на кредита – обепечението се дава от самия кредитополучател под формата на ипотека, залог на стоки, като принципът е, че обепечението като стойност е по – голямо от размера на отпуснатия кредит. Някои правят разлика между обезпеченост и гарантираност
                   → гарантираност – като под това разбират хипотезите, когато трето лице дава гаранция във връка с обезпечението на кредита, било то чре поръчителство или чрез имущество.
   — Деления на кредитите
                   → краткосрочни (до 1 година), които се използват най – вече за оборотни средства, средносрочни (от 1 до 5 години), които се използват и за закупуване на машини и дългосрочни (инвестиционни) – за повече от 5 години – за изграждане на производствени съоръжения или недвижими имоти.
                   → в национална или друга валута
                   → могат да бъдат отпуснати по общия режим на кредитиране на банката или могат да бъдат уговорени специални условия.
   Всички банки имат правила за кредитната си дейност, въз основа на които се определят разходите по заемите, методите за изчисляване на лихвите, допълнителните задължения и други условия. Общите условия по влоговете и кредитите са достъпни за клиентите.


ВАЛУТНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО. ВАЛУТЕН РЕЖИМ. МЕСТНИ И ЧУЖДЕСТРАННИ ЛИЦА. ПРАВЕН РЕЖИМ НА СДЕЛКИТЕ, ДЕЙСТВИЯТА И ПЛАЩАНИЯТА, ПРЕДМЕТ НА ВАЛУТНИЯ ЗАКОН.

   Всяка държава въз основа на суверенитета си може да установи специален режим за сделки и действия, които имат за предмет чуждестранна валута или благородни метали. Целта е защита на националната парична единица. Съвкупността от нормативни актове, които регулират валутния режим, се обозначава като валутно законодателство. Водещият акт е Валутният акон (ВЗ), но има и издадени въз основа на него подзаконови актове – наредби (наприемер Наредба за добиване, преработване и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни). Разбира се норми относно валутния режим се съдържат и в други закони – ЗМ, ЗКИ. Предмет и обхват на ВЗ – чл.1 ВЗ. Става дума за отношения на гражданския обмен, сделки и свързаните с тях плащания, които са поставени във валутен режим или пк е предвидена забрана за тях. Друга характеристика на тези отношения е, че при някои от тях страни са местни и чуждесртанни лица т.е. валутният режим има свои адресати, наречени местни и чуждестранни лица, като определенията за тези понятия са дадени в ДР на ВЗ. Важното е, че за физическите лица от значение е постоянното пребиваване в страната, а за юридическите – седалището, като остават местни лица и българските дипломати и други представители, както и българските граждани, пребиваващи в чужбина за обучние или лечение. Всички други лица са чуждестранни. Белезите на понятията местни и чуждестраннли лица са ралични от белеите им в данъчното право. Отношенията, които се обхващат от валутния режим са няколко групи:
                   → сделки, характеризиращи се със страните по тях или с техния обект. Тук се включват например сделките и плащанията между местни и чуждестранни лица, презграничните преводи и плащания, сделките с благородни метали и скъпоценни камъни, тяхната преработка, внос и износ, сделките с чуждестранна валута по занятие.
                   → отношения, свързани с вноса и износа на левове и чуждестранна валута в наличност
                   → отношения, свързани със събирането на статистическа информация за платежния баланс
                   → организацията на валутния контрол
   В ДР на ВЗ са дадени и други определения, които са от значение за прилагането на ВЗ. Принципът, установен в чл.2 ВЗ е за свободно извършване на сделките, действията и плащанията, доколкото в самия закон не е установен регистрационен, разрешителен или забранителен режим. На разрешителен режим е поставена дейността за извършване на сделки с чуждестранна валута в наличност и по безкасов начин на финансовите къщи. Дейността на обменните бюра за извършване на сделки с валута в наличност е на регистрационен режим. Законът предвижда и други регистрационни режими – добиване, преработване и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни (има наредба). Регистрацията става в министерство на финансите. Във връзка с преводите и плащанията в чужбина се изисква деклариране на основанието за превода, а за над определени суми – и допълнителни сведения, пак определени в наредба на БНБ.
   За нуждите на статистическия баланс се водят регистри за сделките между местни и чуждестранни лица и за презгранични преводи и плащания. Такива регистри се водят от търговските банки, инвестиционни посредници, нотариуси, застрахователи.
   Отделен режим е режимът за внос и износ. В чл.11 ВЗ са определени границите или размерът на внасяната валута или левове, за които не се изисква деклариране или допълнително се декларира произходът на средствата. И за това съществува наредба.
   Като пример за забранителния режим е забраната за износ и внос на левове и чуждестранна валута, както и на благородни метали и скъпоценни камъни чрез пощенските служби.


ПРАВНА УРЕДБА НА ВАЛУТНИЯ КОНТРОЛ

    За всички тези режими законът установява валутен контрол. Валутният контрол е вид финансов контрол и е контрол върху изпълнението на нормативните актове – в случая тези, които уреждат валутния режим. От гледна точка на видовете контрол и той може да бъде предварителен, текущ и последващ – чрез ивършване на проверки и ревизии. Контролът се характеризира в две посоки – обектите на контрола, сделките и действията посочени в чл.1 ВЗ и адресатите – местни и чуждестранни лица. В чл.15 ВЗ са посочени органите, които упражняват валутния контрол – министъра на финансите, БНБ и естествено пощенските служби; В Министерство на финансите – органите на митническата администрация, дирекция Външни финанси. Всеки един отези органи има различни правомощия. Така министърът на финансите според чл.17 може да издава писмени предписания за отстраняване на нарушения, да запечатва търговски обекти, да отнема удостоверения за регистрация. БНБ упражнява контрол върху търговските банки, финансовите къщи, като може да регистрация или издаване на разрешение, да издава указания и да прилага мерките по ЗКИ.
   Във връзка с упражнения валутен контрол законът предвижда глоби за физическите лица и имуществени санкции за юридическите лица. Редът за установяване на нарушенията и наказанията – ЗАНН. Глобите варират между 1000 и 5000 лв, включително и имуществените санкции. Предметът на нарушението се отнема в полза на държавата.
   Във връзка с нарушаването на валутния режим може да възникне и наказателна отговорност, когато стойността на предметана деянието е особено голяма. (чл.251 НК). Възможно е също така, ако спазването на валутния режим е част от трудовите задължения, да вузникне и дисциплинарна отговорност.


27 въпрос ПРАВЕН РЕЖИМ НА ТАКСИТЕ

   Таксите са вид публично държавно вземане. Подобно на данъците и те се определят едностранно от държавата, но за разлика от данъците, при тях е налице насрещна престация под формата на услуга. За разлика от гражданскоправните вземания не винаги има еквивалентност между същността на таксата и стойността на услугата. При определянето на таксите, подобно на данъците, се използва властническият метод на правно регулиране. Плащането им е скрепено с държавна принуда. Разграничаваме държавни и местни такси, като са два и основните източници на правната уредба – ЗДТ и ЗМДТ. Особеното в правната уредба на държавните такси е, че законодателят иисква основанието за събиране на таксата да е посочено в закон. Конкретните размери на таксите най – често се определят с тарифи, приети от МС (например Тарифа № 1 на Министерство на правосъдието за таксите, събирани в системата на съдилищата). Без внасянето на таксата, делото не може да бъде образувано. Размерът на таксата може да бъде определен в твърд размер или според стойността на материалния интерес. За местните такси – основанието трябва да е определено в ЗМДТ, а конкретния размер – в общински тарифи.