1. Финансовото право като отрасъл на действащото право на РБ. Предмет и метод на правно регулиране. Източници.
Предмет и метод на Финансовото право. В правната теория се счита, че обективното Финансово право е самостоятелен правен отрасъл. Критериите за това са предметът и методът на правно регулиране. Има и друго становище, че обективното Финансово право е комплексен правен отрасъл.
Предметът на правно регулиране това е кръгът от обществени отношения, които уреждат финансови отношения. Последните имат паричен характер, но от юридическа гледна точка не всички финансови отношения са парични, както и не всички парични отношения са финансови (заем от банка е гражданско правоотношение, а не финансово). В държавата съществува и непроизводствена сфера и за да може тя да се издържа, е необходимо да се предвиди метод за прехвърляне на блага от производствата. За тази цел се създава държавният бюджет, в който постъпват и се разходват средствата. Именно отношенията, свързани с тези две преразпределителни процеси, се наричат финансови. Те биват: 1)отношения по повод разпределянето на националния доход под формата на данъци, такси и др.;
2)отношения във връзка преразпределение на средствата (наричани условно бюджетни);
3)разходни отношения във връзка с разходване на средства от бюджета през текущата година;
4)контролните отношения се развиват във връзка със законосъобразното и целесъобразното осъществяване на предходните отношения.
Понятието финансови отношения, както и понятията финансови закони и финансови норми, са родови понятия. Техните характеристики са:
1)публичнопрвни отношения, резултат от държавна дейност, от което следва, че винаги една от страните в тези правоотношения е държавата чрез свои органи;
2)тези отношения са желани от държавата, т.е. установяват се от нея, защото са й необходими;
3)те могат да се развият само и единствено под въздействието на правни норми, т.е. могат да съществуват само като правоотношения; 4)по принцип имат паричен характер.
Във финансовото право има два вида правоотношения: същински и организационни. Същинските обслужват пряко движението на парични средства от и към бюджета. Организационните правоотношения имат за функция да спомагат същинските. Те нямат за обект пряко паричните средства. Тук се включват процесуални отношения, устройствени отношения и пр. ФИНАНСОВИ СА ОТНОШЕНИЯТА, КОИТО СЕ РАЗВИВАТ ПО ПОВОД РАЗПРЕДЕЛЯНЕТО, ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕТО И РАЗХОДВАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ДОХОД, КАКТО И КОНТРОЛЪТ ВЪРХУ ТЕЗИ ДЕЙНОСТИ.
Вторият критерий, който характеризира Финансовото право като самостоятелен отрасъл, е методът на правно регулиране. Властническият метод е избран заради важността на отношенията. Във Финансовото право диспозитивното начало е изключено; актовете, които издават органите на финансовата администрация, са в изпълнение на закона; страните не са равнопоставени; държавните органи действат предимно при обвързана компетентност. Във Финансовото право има специфични институти по погасяване на финансови задължения като израз на висша държавна воля. Въз основа на този критерий Финсовото право може да се определи като самостоятелен отрасъл., а финансовите отношения - като парични отношения, уредени с властническия метод на правно регулиране, които са желани от държавата.
Източници на Финансово право. Обичаят не е източник на Финансово право, защото става дума за финансови отношения. Същото се отнася и за съдебната практика, защото във Финансовото право няма диспозитивни правни норми. Решенията на Конституционния съд, които се отнасят до финансовите закони (напр.,отменящи норми и пр.), както и решения на 5-членен състав на Върховния административен съд, са източници на Финансово право.
1)Конституцията съдържа текстове, касаещи пряко финансови отношения (чл.60, 90);
2)Законите биват чисто финансови, закони с комплексен характер и закони, които по принцип са източници на други правни отрасли, но се прилагат субсидиарно във Финансовото право;
3)Подзаконови нормативни актове;
4)Международни договори.
Разграничение и съотношение на Финансовото право с останалите правни отрасли. Всеки казус има различни аспекти. Финансовоправните отношения обикновено възникват едновременно или като последица от други правни отношения. Това преплитане на финансовите отношения става по 2 линии – от една страна, между Финансовото право и другите публичноправни отрасли, от друга – между Финансовото право и частноправните отрасли. Разграничението на Финансовото право от другите правни отрасли се осъществява посредством предметът и методът на правно регулиране.
1)Финансово право и Конституционно право. Конституционното право се занимава най-общо с устройството на държавата (т.е. предмет на правно регулиране са друг кръг обществени отношения). В Конституцията са заложени норми, които се отнасят до финансова материя. Но това са норми-принципи и те не могат да се приложат самостоятелно (напр. чл.60 е принципен за цялото данъчно право).
2)Финансово право и Административно право. Тук отново разграничителният критерий е предметът на правно регулиране. Финансовото право регулира управленски отношения, но само такива, свързани с финансите на държавата. Има и някои особености във властническия метод на правно регулиране.
3)Финансово право, Гражданско право и Търговско право. На първо място разграничителният критерий е методът на правно регулиране. Финансовото право също така не се занимава с неимуществени отношения.
Съотношение между Финансовото право и другите правни отрасли. а)Съществуват организационни (устройствени) връзки между Финансовото и Административното право, а в известна степен и с Конституционното право. Всеки държавен орган е и финансов орган. Всеки индивидуален финансов акт е и индивидуален административен акт. Често се използват заемки от Административното и Конституционното право без Финансовото право да ги модифицира.
б)Това съотношение е свързано с прилагането на финансовоправните норми. Възможно е финансовоправната норма да действа самостоятелно, т.е прилагането й да не зависи от действието на други норми. Възможно е финансовоправната норма да е резултат от приложена преди това друга правна норма или първо да се приложи финансовоправна норма, а след това да се приложи друга правно норма. Друга възможна хипотеза е, когато е необходимо да се приложи норма на Търговското право, следва да се спази финансовоправно изискавне (във Валутния закон, напр. са предвидени различни режими за различните видове дейности). в)Процесуалните съотношения. Понастоящем е в сила Данъчният процесуален кодекс, който съдържа и принудителното изпълнение на всички публични вземания. Редът за обжалване на различните видове финансови актове е различен – някои не подлежат на съдебно обжалване (напр., тези на Българската народна банка); за други е предвидена като задължителна административната фаза на обжалване (данъчни, ревизионни актове и др.); трета категория актове подлежат на обжалване по Закона за административното производство; издаването на наказателните постановления и др. става по реда на Закона за административните нарушения и наказания.
2. Финансово правини норми. Същност, структура и видове.
Обща характеристика на финансовоправните норми. Финансовоправните норми като всяка правна норма представляват общо, абстрактно правило за поведение и действат неограничено по отношение на случаите, във времето и по отношение на лицата. Оттук се прави разграничението между финансовоправна норма и индивидуален финансов акт. Последният има конкретен адресат, еднократно действие и се отнася до конкретен казус. Често естеството на финансовоправната норма налага тя да има срочно действие. Това важи за т.нар. бюджетни норми, свързани с изпълнението на бюджета в рамките на бюджетната година. Във Финансовото право има и закони с еднократно действие – тези, с които се постановява финансова амнистия. Във Финансовото право физическите и юридическите лица често са подчинени на финансовоправен режим. За Финансовото право също така е характерно делението на местни и чуждестранни адресати. Само във Финансовото право и в частност в Данъчното право адресати на нормите могат да бъдат и социални дадености, които нямат качеството на субекти по Гражданското право. Във Финансовото право има само императивни правни норми. Те трябва да се приложат, щом се осъществят фактите, посочени в хипотезиса и адресатите не могат да се отклоняват от правата и задълженията.
Структура на финансовоправните норми. В хипотезата на финансовоправната норма е заложен юридически факт, като най-често ролята на юридически факт играе доход, печалба, имущество, сделка, наследство. Тълкуването на използваните понятия става чрез модифицирането им от Финансовото право, а не буквално. Така например понятието ‘стока’ означава продукт на човешкия труд, предмет на размяна, но митническото законодателство има предвид под ‘стока’ и вещите за лична употреба. С оглед единството на правния ред тези понятия трябва да имат едно и също съдържание. Затова поради фискални съображения (за да не се нарушава финансовия закон) на използваните понятия се дават други значения. Те се тълкуват стеснително или разширително за нуждите на Финансовото право.
В диспозицията на финансовоправните норми са посочени адресатите и техните права и задължения. Тук правната връзка е корелативна – единият има само права, другият – само задължения. Във Финансовото право рядко се използва терминът субективно финансово право, а финансово задължение, финансово вземане или още държавно вземане. Единият субект винаги е държавата чрез нейните органи, а другият субект може да е физическо лице, юридическо лице или друг държавен орган. Държавният орган е носител на права, а останалите субекти са носители на задължения (данъци, такси и пр.). Наблюдава се и обратната хипотеза, когато държавата е длъжник, а останалите субекти имат права (пенсия, стипендия и пр.). Правата и респективно задълженията, посочени в правната норма, могат да се реализират само от субектите, посочени в нея. Те не могат по собствена воля да ги подменят. Договор между длъжника, посочен във финансовоправната норма, и трето лице не може да обвърже държавата така, че тя да е длъжна да приеме изпълнението или да търси изпълнението от третото лице. Ако третото лице не изпълни, неблагоприятните последици ще бъдат насочени от държавата към титуляря-длъжник, посочен в правната норма. От друга страна – тъй като става дума за парични задължения към държавата, всеки може да плати при условията на доброволност чуждо финансово задължение и държавата е длъжна да приеме.
Санкцията. Държавата има интерес финансовоправните отношения да се развиват законосъобразно. При неизпълнението или нарушението на задължението държавната принуда се проявява под 2 форми: санкции и принудителни административни мерки. От юридическа гледна точка понятието финансова отговорност не съществува. Отношенията са финансови, защото се нарушават финансовоправни отношения, но по повод на тях може да възникне някоя от четирите вида отговорност.
Разграничаваме различни видове финансовоправни норми: 1)Материалноправни и процесуалноправни норми (първите посочват правата и задълженията, а вторите реда за осъществяването им).
2)С оглед предоставените възможности за поведението на адресатите разграничаваме забраняващи, задължаващи и упълномощаващи.
3)Технико-юридическите правни норми съдържат и технически данни (някои от тях имат числен израз). Те се схващат като материалноправни, но от гледна точка на действието им във времето (най-вече обратното действие) следват режима на процесуалноправните норми. Те се използват при бюджетни операциии др.
4)Контролните правни норми са включени в Закона за Сметната палата и в Закона за държавния вътрешен финансов контрол. Чрез тях се контролира как другите норми са приложени.
5)От гледна точка на финансовото им съдържание разграничаваме бюджетни, банкови, данъчни, валутни и др.
6)Цялостната финансова дейност се осъществява на основата на финансовите планове. Бюджетът за съответната година е основният финансов план. Финансовите планове обвързват адресатите си, до които се отнасят, но за разлика от финансовоправните норми нямат нормативен характер. Финансовите планове имат едногодишно действие и с изтичане на календарната година изчерпват своето действие. Те имат определен кръг адресати, а неизпълнението на предписаното от тях не води до юридическа отговорност. Предписаното от финансовите планове може да се преизпълнява. Планът се схваща като определена прогноза, като целта е тя да се изпълни – затова финансовите планове се отнасят към общите ненормативни актове. Законовата форма се използва за приемането на планове (като преходни и заключителни разпоредби).
3. Действие на финансово правните норми по време, място и по отношение на лицата.
Възможно е финансовоправните норми да влязат в сила веднага, когато не се засягат интересите на лицата (Закона за финансова амнистия, например). Действие на финансовоправните норми във времето – свързано и с обратното действие. Често законът заварва висящи правоотношения, възникнали при действието на стария закон, но преди да приключи правоотношението влиза в сила нов закон. Принципно материалноправните норми нямат обратно действие освен ако законът изрично не им придаде такова. От гледна точка на обратното действие се смята, че финансовоправните норми стоят най-близо до наказателните. Когато с финансовоправните норми се установява задължение, те не бива да имат обратно действие. При норми, с които се създават права, обратно действие е допустимо. Изрична забрана за обратно действие на нормите в законодателството няма. По отношение на процесуалноправните норми принципно се счита, че те имат обратно действие, доколкото новата процедура винаги е по-съвършена, но се счита, че заварените положения трябва да се уреждат по съответния стар ред. Доколкото с тези норми се създават задължения, те не бива да се схващат като санкция. Принципът на чл.3 от Закона за административните нарушения и наказания и чл.2 от Наказателния кодекс за прилагане на по-благоприятния закон не се прилага за финансови права и задължения, а само за санкции. Законът за нормативните актове изисква изрична отмяна на нормативните актове, но често в практиката се стига и до мълчалива отмяна.
Трябва да се очертае кръгът от адресатите, за които се прилага финансовоправната норма. Твърде рядко някои норми имат универсално действие. В отделни случаи е предвидено, че финансовоправната норма действа спрямо лица, притежаващи определени качества (местни и чуждестранни лица по Валутния и данъчните закони и др.). Във Финансовото право адресати на нормите могат да бъдат образувания, които не са персонифицирани в Гражданското право.
По принцип финансовоправните норми действат на територията на страната. Има случаи, когато на отделни части от територията на страната някои финансовоправни норми не се прилагат. Възможно е на определени части от територията да бъде предвиден облекчен данъчен режим. Във времето с действието на финансовоправните норми по място е възможно в хипотезиса на нормите да бъдат обхванати и факти в чужбина. Така подлежат на облагане всички доходи на местните физически лица, независимо дали са получени в страната или не. Възниква проблемът с международното двойно данъчно облагане, което е нежелано нито в юридически, нито в икономически смисъл. След като правните норми са императивни и са израз на фискалния суверенитет, то не може наш орган или наш съд да приложи чужд финансов закон.
С цел да се избегне двойното данъчно облагане се приемат международни актове между държавите или държавата сама предвижда разрешение. Обсъждат се и свободни икономически зони (това явление се обозначава и като ‘свободни безмитни зони’, ‘открити пристанища’, ‘свободни градове’) – на дадени територии по силата на вътрешно законодателство някои финансовоправни норми не се прилагат или са създадени специални такива (данъчни, митнически или валутни правни норми). В съвременния си вид такива зони водят началото си от 60-те години (първата е във Финландия). В момента те са над 2 хиляди. В свободните безмитни зони дейността се ползва с по-благоприятен данъчен режим, вносът и износът не се облагат с мита, а ако действа валутен режим на територията на страната, той няма да се прилага за зоната. Поводът за създаване на такива зони е за привличане на чужди инвеститори, като полза имат както последните, така и населението на държавата, където се намира зоната. Тя е форма на международен търговски обмен.
В България подобни зони се създават от 1987г., като тогава се приема Нормативен указ 2242 за свободнни зони (указът има и правилник за приложение. Така отделно всяка зона се създава с указ на Министерски съвет и като юридическо лице има вътрешен правилник. Првоначално създаденият облекчен данъчен режим е отменен, а облекченията са за търговска дейност, не и за производствена (заобикаляне на закона). Сега дейността е освободена от митни сборове, а при внос от териториите към страната такива се дължат. Освобождаването от мита обаче, а също и от данъци, такси и акцизи, когато това е предвидено в друг закон, не се отнася за алкохолни напитки и тютюневи изделия, предмет на стопанска дейност в зоните. Постъпването на тези стоки от страната за зоните не е износ, както не се счита за внос и постъпването им от чужбина за зоните.
4. Устройство и компетентност на финансовата администрация
Финансовата дейност е държавна дейност, като единият от субектите по всяко едно финансово правоотношение е държавен орган. Всички тези органи изграждат финансовата администрация. Това са много и различни по степен и структура държавни органи (сфера на дейност – възможно е всеки един държавен орган да има правомощия в тази сфера). Доколкото финансовите органи са държавни органи, те имат властнически правомощия и някаква компетентност. По-голямата част от финансовата дейност се извършва от органи на управление, но финансови правомощия има и Народното събрание и др.Президентът също има финансови правомощия, опрощавайки несъбираеми държавни вземания, а органът, който организира вземанията, е Министерският съвет. Следователно, финансовата администрация включва както органи с обща компетентност (с правомощия и в сферата на финансите), така и органи със специална компетентност, т.е. органи, чиито правомощия са изцяло в сферата на финансите (Министерство на финанситес всички структури към него, Сметната палата, Българска народна банка). Органите, които упражняват финансов контрол могат да бъдат както еднолични (одитори, данъчни), така и колективни (Управителният съвет на Българската народна банка, Сметната палата).
Във Финансовото право няма финансов орган, който да е всекомпетентен. Правомощията винаги са свързани с конкретен орган от йерархията. Принципът, че по-горестоящият орган не може да изземва компетентност, важи и във Финансовото право. Но Данъчния процесуален кодекс допуска възможността по-горестоящ орган да изземе въпрос за решаване и да го възложи на друг равен по степен орган. Упражнявайки правомощията си, органите на финансовата администрация действат в условията на обвързана компетентност. Те нямат право на преценка относно основанията и размера на финансовите задължения. Някои закони предвиждат и административно-наказателна отговорност за самите финансови органи. Именно финансовите органи са участници във финансовите правоотношения. Израз на властническите им правомощия са 2 неща:
1)издават властнически актове, които актове имат преди всичко декларативно действие – правата и задълженията не възникват от тях, а от самия закон (по силата на финансовоправната норма, ex lege). Тези актове признават, че правата и задълженията са настъпили, но не ги пораждат. Правата и задълженията имат предимно паричен характер и затова се казва, че актовете правят финансовите вземания ликвидни и изискуеми (т.е.индивидуализират ги по основание, размер и т.н.). Конститутивно действие имат актовете, когато органите действат при оперативна самостоятелност (напр.акт за отсрочване или разсрочване на държавно вземане и др.). С тях вече се пораждат самите права и задължения.
2)Санкционните правомощия също са израз на властнически правомощия. Всеки орган в своята сфера може да налага санкции за нарушение на финансовоправните норми или за неизпълнение на финансовото задължение (административни наказания под формата на глоби или принудителни административни мерки);
ПОД ФИНАНСОВА АДМИНИСТРАЦИЯ В ШИРОК СМИСЪЛ РАЗБИРАМЕ ВСИЧКИ ОРГАНИ, КОИТО ИЗВЪРШВАТ ФИНАНСОВА ДЕЙНОСТ. В ТЕСЕН СМИСЪЛ ТОВА СА СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ДЪРЖАВНИ ОРГАНИ, КОИТО СА КОМПЕТЕНТНИ ИЗЦЯЛО ИЛИ ПРЕИМУЩЕСТВЕНО ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ФИНАНСОВА ДЕЙНОСТ И В СВОЯТА СЪВКУПНОСТ ИЗГРАЖДАТ ИЗЦЯЛО ФИНАНСОВАТА АДМИНИСТРАЦИЯ.
5. Финансови правоотношения
Основните белези на финансовите правоотношения откриваме при предмета на Финансовото право. Това са отношения, свързани с разпределянето, преразпределянето и разходването на националния доход, както и контрола върху тях. Те възникват по повод осъществяваната от държавата финансова дейност, която е вид изпълнително-разпоредителна дейност. В тях винаги участва държавата чрез нейн орган и тези отношения съществуват само като правни отношения. За финансовите правоотношения е присъщ властническият метод на правно регулиране, като той се проявява по различен начин (при данъците и митата е ясно изразен, а по-слабо изразен е при таксите). Едно финансовоправно отношение не може нито да възникне, нито да се развие, нито да се погаси на плоскостта на договарянето. Всичко е описано и указано в закона и от предписаното не може да има отклонения.
1)Същинските финансови правоотношения имат паричен или парично-имуществен характер (т.е.техен обект са парите). Финансовите права и задължения са свързани с плащането или получаването на определена сума.
2)Заедно с тях съществуват и безобектни финансови правоотношения, които определяме като помощни или обслужващи по отношение на същинските. Тук се включват организационните, контролните и процесуалните правоотношения. Както всички други правоотношения, и финансовите възникват, за да се породят права и задължения. В по-голямата част от случаите носител на субективни права е държавата, като във Финансовото право вместо за субективно право на държавата се говори за държавно вземане. На другата страна на правоотношението обикновено стои субект, който е носител на задължения. Няма пречка и финансовите органи да са носители на задължения. Оттук независимо дали упражняват права или задължения финансовите органи имат правомощия, а осъществяването на правомощията се счита като правно задължение. За да се развият финансовоправните отношения, следва да се развият предвидените във финансовоправната норма юридически факти. В повечето случаи като юридически факти се сочат икономически понятия (доход, печалба, сделка и др.). Тези юридически факти често имат цифров израз.
Юридическите факти се делят на юридически факти-действия и юридически факти-събития. Критерият е наличието на човешка воля, насочена към пораждане на конкретни правни последици. Във финансовата дейност юридическият факт ще е действие, когато човешката воля е насочена към пораждане на финансовоправни последици. Затова някои юридически факти, които са юридически факти-действия в Гражданското право, са юридически факти-събития във Финансовото право. Така една покупко-продажба за Финансовото право е юридически факт-събитие, тъй като основната цел е придобиването на вещта и получаването на цената, а не плащането на данъци и такси. От своя страна юридическите действия могат да се разграничат на правомерни и неправомерни, като и двата подвида могат да породят финансовоправни последици (и за неправомерен доход се дължи данък). Поставя се въпросът дали индивидуалните финансови актове са юридически факти или не, дали те пораждат финансовите права и задължения. В преобладаващата си част те имат декларативен характер, следователно те не пораждат финансовите права и задължения, а само ги признават. От тях не могат да се породят същински финансови правоотношения. Възможно е обаче въз основа акт на финансов орган да се развият процесуални отношения.
6. СУБЕКТИ НА ФИНАНСОВОТО ПРАВО
Субектите на финансовото право – това е определяне на кръг от лица, които могат да бъдат потенциални носители на финансови права и задължения; т.е. абстрактната възможност да бъдат носители на финансови права и задължения.
По-тясното понятие за субекти на финансовото право е, че те са носители на конкретни права и задължения. Всички субекти на правното отношение са субекти на правото.
Особеност на финансовото право е, че носители на данъчни права и задължения могат да бъдат образувания, които нямат качеството на юридическо лице. Чрез правната фикция законодателят приравнява тези образувания на юридически лица, като в миналото това са били семейството и домакинството, а по сега действащият режим това са гражданските дружества по чл. 357 ЗЗД; клоновете на чуждестранните лица, които попадат в едно по-общо понятие “място на стопанска дейност”. Чрез това понятие се цели да се обхване и персонифицира дейността на чуждестранните лица на територията на територията на страната, за да може то да бъде обложено с данъци върху печалбата. В тези случаи се говори за първична финансова правосубектност - това са юридически лица за финансовото право без да са такива за гражданското или за търговското право.
В останалите случаи принципът е, че финансовата правосубектност има вторичен характер, т.е. лицето става субект на финансовото право когато стане субект на гражданското право. Така физическите лица стават субект на правото с раждането си и от този момент те могат да бъдат носители на финансови права и задължения (наследствена пенсия), ако притежава недвижим имот – следва да плати данък и т.н. До момента, в който лицето придобие дееспособност то трябва да бъде представлявано. За разлика от физиеските лица финансовите органи могат да участват във финансовите правоотношения от момента, в който придобият качеството на държавен орган, т.е. от момента на учредяването им. При тях финансовата правоспособност следва административната. За държавен орган, който участва във финансовите правоотношения, не е необходимо да има качеството на юридическо лице за да бъде носител на права и задължения, респективно правомощия. В административното право не говорим за права и задължения на органите, а за компетентност и правомощие. Така например цялата данъчна администрация е едно юридическо лице, но данъчни органи са: главният данъчен директор, териториалният директор, данъчната инспекция. Юридическите лица придобиват правоспособност от момента на възникването си – в зависимост от системата на възникване и при тях гражданската правоспособност е първична, докато финансовата е вторична.
Във финансовото право има една особеност, свързана с всички правоотношения, възникващи между два субекта и се говори за двустранна субектна структура. При някои правоотношения на едната страна могат да застанат две или повече лица (солидарна отговорност на длъжници), но запазва двустранния си характер. Във финансовото право се говори за тристранна субектна структура, когато във финансовите правоотношения се включва трети субект като самостоятелна страна със самостоятелни права и задължения. (структурата на правоотношението при разходването на бюджетни средства – Министърът на финансите нарежда използването на бюджетни средства, разпределителите ги получават и разходват, но това става чрез БНБ, която е касов орган по изпълнение на бюджета, респективно упълномощените от нея търговски банки). БНБ има самостоятелни контролни правомощия за законосъобразност и за целесъобразност. Подобна три-странна субектна структура може да възникне и при преотстъпване на данъци - от едната страна е задълженото лице, от другата държавата, а третата страна са организации и лица, на които държавата е преотстъпила своето вземане на данъци.
В гражданското и в търговското право субектите се делят на активни и пасивни, с оглед на това кой е носител на правата – респективно на задълженията. Във финансовото право тези критерии са неприложими, защото става дума за властнически структурирани правоотношения, единият от субектите е държавата. Не може субект с властнически правомощия да бъде пасивен и теоретичното схващане е, че винаги активен субект е този, който има властнически правомощия, независимо дали има право на вземане или има задължение да плати средствата. Дори когато държавата е длъжник, т.е. разходва средства, тя остава активен субект, упражнява властнически правомощия и сама се поставя в качеството на длъжник.
Във организационните финансовите правоотношения, които възникват между два държавни органа, преценката се извършва с оглед на конкретното правоотношение като се установява кой в конкретния случай упражнява по-големи властнически правомощия. МС внася проектозакон за бюджет, НС го приема, отхвърля или променя като орган с по-големи властнически правомощия в случая.
Във финансовото право субектите се характеризират като местни и чуждестранни ( Закона за облагаемия доход на физическите лица, Валутния закон), като не винаги гражданството е критерий за определяне на субекта като местно лице. За някои субекти като втора особеност се изисква и допълнителна регистрация – например за целите на ДДС съществува регистрационен праг. Субекти на този данък са лица, които отговарят на условията за задължителна и доброволна регистрация, а не всички субекти, които имат обща данъчна регистрация.
7. ФИНАНСОВИ АКТОВЕ (индивидуални)
Те са в основата на разграничението между финансово и административно право. За бъде осъществявана финансова дейност са необходими нормативни актове, финансови планове или индивидуални финансови актове. Те се издават във всички сфери на финансовата система. Значението на индивидуалните финансови актове за финансовото право е като това на сделките за гражданското и търговското право. Тези актове са финансови доколкото уреждат или се отнасят до финансова материя и по своята същност са индивидуални административни актове. Те трябва да отговарят на чл. 2 от ЗАП и на чл. 41, ал. 3 ЗАП.
Терминът “индивидуални финансови актове” е родово понятие, в нормативните актове се срещат под конкретно наименование – заповеди, разпореждания и други. Спецификата на финансовата материя дава отражение върху тези актове, те имат свои особености, различаващи ги от индивидуалните административни актове:
1. Става дума за юридически актове. Всеки индивидуален финансов акт е израз на волеизявление на държавен финансов орган, от който се пораждат някакви права и задължения (но не същински). Необходимо е да се прави разлика между материално технически действия, които следват волеизявлението и самото волеизявление (първото е заповедта на ректора за изплащане, а второто е самото плащане). Във всички случаи волеизявлението поражда техническите действия.
2. Волеизявлението се прави от държавен орган с обща или със специална компетентност; централен или местен орган;
Щом с акта се решава финансов въпрос, то органът действа като финансов орган. Не е възможно индивидуалният финансов акт да се издаде от обществена организация. Финансовата дейност се упражнява само от държавни органи. Дори тези държавни органи са ограничени от държавата, като тя включва оперативната им самостоятелност.
Формата на юридическият акт има значение за валидността му и във връзка с доказване на юридическите факти; докато във административното право се допуска мълчаливо издаване на акт (или чрез конклудентни действия), то във финансовото право това е допустимо само в писмена форма. Често формата е отразена в образци, но липсата на някои реквизити се преценява с оглед на конкретния случай (дали влия на валидността на акта или не).
За устна форма може да се говори при отказ за издаване на индивидуален финансов акт, т.е. държавният орган не издава индивидуален финансов акт, но не прави това изрично. В този случай мълчаливият отказ се приравнява на валиден акт и подлежи на обжалване по реда на ЗАП. Индивидуалният финансов акт се издава от финансов орган, който притежава властнически правомощия и затова е едностранно волеизявление, без да има съгласуване на волите между автор и адресат. Понякога индивидуалният финансов акт се издава по повод на молба, но тя само сезира държавния орган да издаде акт. Няма съгласуване на волите.
Във финансовото право вместо молби по-често се подават декларации. Подадената декларация е задължение за лицата, най-често неизпълнението му е скрепено с административно наказателна отговорност. Декларациите са задължителни и улесняват държавните органи при издаването на индивидуални финансови актове, защото в тях се сочат факти, които са неизгодни за лицата. От юридическа гледна точка декларациите представляват извън съдебно признание на тези факти. Държавният орган не е обвързан от това, което се сочи и с всички допустими средства може да доказва, че фактите в нея се различават от действителните.
Във всички случаи издаването на индивидуален финансов акт трябва да бъде предвидено във финансовото законодателство (закон или под-законов акт). Обикновено индивидуалните финансови актове се издават в изпълнение/приложение на закона, а не въз основа на него. Финансовите органи, на базата на обвързана компетентност, не само имат правото, но и са задължени да издават предвидените в закона актове.
3. Индивидуалните финансови актове имат императивно действие, което особено важи за актове, свързани със същинските финансови правоотношения. В акта индивидуализира задължението, в смисъл че го прави ликвидно(индивидуализира се адресата, правното основание и размера на задължението) и изискуемо (сочи се падежа). Изискуемостта на задължението настъпва едва от момента, след който адресатът на индивидуалния финансов акт не разполага повече с възможността сам да избере момента, в който да извърши дължимата престация доброволно. Обикновено в правната норма се сочи срока за доброволно изпълнение, като е възможно да се плати задължението, когато финансовият акт все още не е станал окончателен.
Във финансовото право се осъжда и т. нар. автоматизъм (фактът, че актовете са с предимно декларативно действие), свързан с издаване на акта. Възникването на финансово задължение по закон след осъществяването на юридическият факт дава възможност вземането да бъде събрано без индивидуален финансов акт. Така например трудовото възнаграждение касиер – платците превеждат дължимия ДОД в бюджета, т.е. не при всяко изплащане на заплатата трябва да се издава индивидуален финансов акт за вземане на ДОД. Остава потенциалната възможност такъв акт да бъде издаден по повод на последващ контрол, ако се установи, че данъчното задължение е неправилно внесено. Ако работникът установи, че му е надвнесен данък, той също би могъл по пътя на данъчното задължение да иска издаването на акта.
Особеност на индивидуалните финансови актове има и по отношение на обжалването. Има различни варианти. Някои актове се обжалват по ЗАП, за други е предвидена като задължителна административната фаза на обжалване(тя предхожда съдебната). Третата категория актове са тези, които не подлежат на обжалване нито по административен, нито по съдебен път – актовете на БНБ, на комисията по финансов надзор.
Важна следваща отлика е, че в административното право по принцип жалбата спира изпълнението, докато във финансовото право при данъчните актове жалбата не спира изпълнението. Принципът е: първо плащаш, а после обжалваш. Ако актът бъде отменен се отива към процедурите “възстановяване” или “прихващане”. Обикновено се допуска спиране на изпълнението, когато се предостави обезщетение.
Въз основа на правата и задълженията, посочени във актовете, те биват: утежняващи и благоприятстващи. В зависимост дали признават съществуването им се делят на конститутивни (актове отсрочване, разсрочване, опрощаване) и декларативни.
№ 8 Усложнения в развитието на финансовите правоотношения. Промени във фактическите състави и страните на правоотношението.
За да възникне едно правно отношение са необходими правна норма, юридически факт, който да задвижи механизма и поне два субекта.
Правоотношението възниква, развива се и преминава между два субекта, но има и отклонения от този принцип и това са т.нар. усложнения. Последните могат да бъдат свързани със
1. субектите на финансовите правоотношения и
2. фактическите състави
1. Усложненията, свързани с финансовите правоотношения са такива, които са свързани с физически или юридически лица. Тук би могъл да бъде отнесен институтът на отговорността за чужд финансов дълг. При него е налице едно финансово правоотношение, при което държавата е носител на субективното право, а другата страна е физическо или юридическо лице, което е носител на финансов дълг. В това правоотношение ще се намеси 3то лице на някакво правно основание. То ще бъде привлечено да носи отговорност за чуждият дълг. То застава на мястото на титуляра – длъжник. Промяната се извършва по силата на закона (ex lege), а не по волята на лицата.
Има разлика между заместване в дълг и встъпване в дълг. При заместване в дълг титулярът изчезва и на негово място идват две или повече лица. Докато при встъпване в дълг титулярът- длъжник остава, но едновременно с него за същия дълг отговорност ще носи едно 3то лице. То ще носи отговорност за чужд финансов дълг. Отговорността е солидарна.
По принцип солидарността е начална. Във финансовото право в повечето случаи солидарността е последваща. Този институт е въведен заради защитата на държавните интереси, има за цел да се гарантира, че вземанията на държавата ще бъдат събрани. Има два случая на приложение:
a. При неправомерно поведение на 3тото лице – то носи отговорност, защото действа неправомерно.
б. Ако 3тото лице само се постави в положението на длъжник. В този случай едно трето лице застава на мястото на длъжника, редом с него. Тук е налице институтът на поръчителството.
Солидарност при финансови задължения: две или повече лица отговарят за един и същ финансов дълг:
а. финансовите задължения в огромната си част са свързани с личността на длъжника
б. В Гражданското право солидарността възниква по силата на замяна или въз основа на договор, а във финансовото право договорната солидарност е недопустима, тя може да бъде само задължителна. Всеки един от длъжниците отговаря за целия дълг. Т.нар. пасивна солидарност – при нея е без значение какъв е броят на длъжниците, държавата може да наложи вземането си срещу всеки един от тях. Когато някой плати, отговорността спрямо другите отпада. С това приключва финансовото правоотношение. На негово място се развива гражданско правоотношение за регрес. Този, който е платил може да търси от останалите длъжници остатъка от дълга, който всеки от тях дължи. Ако не е уговорено друго се приема, че разплащането е по равно. Солидарност във финансовото право имаме само при финансови правоотношения (кредитор - длъжник). В останалите правоотношения солидарността е невъзможна. Солидарността е възможна само по силата на закон и само в интерес на държавата. Държавата може да избира към кого да насочи изпълнението си, от кого да се удовлетвори.
Има разлика между чиста солидарност и отговорност за чужд финансов дълг. Те са близки институти. При отговорността за чужд финансов дълг солидарността възниква впоследствие, а не първоначално.
Правоприемство. Преди да приключи финансовото правоотношение пасивният субект в него се заменя с друг – това в възможно само по силата на закона, но не и по воля на субектите. Приложното поле е голямо. Възможно е не само по отношение на същинските финансови отношения / при плащане /, но е възможно и при организационните. Защото финансовите права и задължения могат да преминават и върху приемниците(без правата и задълженията, свързани с личността). Правоприемството е възможно както при физическите, така и при юридическите лица. При физическите лица такива са наследниците. Във финансовото право се наричат правоприемници на финансови права и задължения. При юридическите лица правоприемството е резултат от преобразуване на юридически лица.
2. Усложнения, свързани с фактическите състави. Отпадане на юридическият факт или промяна в правното му качество. Фактът или не е настъпил или не е годен да породи финансови последици.
2.1 Усложненията са свързани с промяна на обема на юридическият факт. Промяна в цифровия израз, без значение каква е причината за промяната (грешка, вина на финансовия орган). Правните последици следва да бъдат предвидени в съответствие с юридическия факт. Възниква вторично правоотношение по възстановяване на надвзетото. Как се връща? Това се определя от причината да бъде променен на обема на юридическия факт. От кого е допусната грешката – ако е от служителя, то се връща с лихва; ако е по вина на длъжника без лихва.
2.2 Усложнения по повод на заобикаляне на финансовите закони и при симулативни сделки. Тази материя се регламентира във връзка с финансовите правоотношения, защото роля на юридически факти често играят сделките. При самото сключване на сделката страните не целят плащането на данък. Вторичното правоотношение е финансовото, при което се заплащат съответните данъци и такси на държавата. Често усложнението идва от плащането на по-малко от дължимото или въобще от липсата на плащане. Заобикалянето на закона е постигане на забранен от закона финансово-правен резултат с правно-позволени средства.
2.3 Симулация – има 2 сделки. Едната е реална – вътрешната, а другата е привидна / симулативна – външната. Разкриването на симулацията не е скрепено с погасителна давност. Доказването на симулацията може да стане и само чрез свидетелски показания. Най-често използвано доказателство е “contra letter”. Когато се установи, че една сделка е симулативна, то това води до относителната недействителност на сделката. Тя не е недействителна спрямо всички, а само по отношение на финансовия орган – държавата. Държавата не признава финансовия резултат и облага с данъци, които биха били платени, ако сделката не беше прикрита.
2.4 В данъчното право във връзка с относителната недействителност - са познати т. нар. свързани лица. По отношение на тази сделка се прилага облагането, което би се получило, ако тя бе осъществена между несвързани лица.
Чл. 12 ЗКПО
§ 1 т. 3 от ПЗР – определение кои лица са свързани.
9. Санкции
Санкцията е третата съставка на правната норма. Доколкото финансовите правоотношения са властнически, изпълнението на финансово-правната норма е скрепено със санкция във формата на юридическа отговорност. Нарушенията са финансови, но понятие като финансова отговорност НЕ СЪЩЕСТВУВА. При наличие на нарушения следва са се прилагат гражданска, наказателна, дисциплинарна и административна отговорности. Във финансовото право последните могат да бъдат кумулирани. Само наказателната и административната отговорност не могат да се кумулират.
При наказателната отговорност има висока степен на обществена опасност на деянието и то е въздигнато от закона в престъпление. Финансовият орган само констатира факта на извършеното престъпление, той няма правомощия да налага наказателна санкция. Тя се търси само по реда на НПК и по съдебен ред. Финансовият орган сезира съответния компетентен орган.
Дисциплинарната отговорност е уредена в Кодекса на труда. Нейното налагане е налице, когато нарушителят се намира в трудово правоотношение и в резултат на това е извършил финансово нарушение. Санкция, в този случай, може да се наложи само от работодателя (ведомствения ръководител). Дисциплинарните наказания са: забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.
Гражданска отговорност. Във финансовото право последната се нарича имуществена, отчетна, материална отговорност. Има обезщетителен характер. Целта е да се репарира причинената вреда. Носи се само, ако в резултат на финансови нарушения са причинени вреди. Това е специален вид гражданска отговорност, която е предвидена в ЗДВФК и не се покрива с отговорността в гражданското право. Налага се само при наличие на имуществени вреди. Възниква само по силата на закона - за разлика от гражданската деликтна отговорност, която възниква по силата на закона, но може да бъде и договорна. Има разлика при начисляване на лихвите, а както и при обезвредяване на вредите – само реално причинените вреди. Размера на вредата се изчислява към момента на нейното причиняване, а ако той не е известен, то към момента на нейното откриване. Вредата може да бъде във формата на липса. При вреда във валута – се възстановява във валутата, в която е причинена. Ако е в лева, се изчислява в по-високият от 3те възможни курса на съответната валута, а те са:
а. Към деня на вредата
б. Към деня на откриване
в. Към момента на възстановяване на вредата
Административна отговорност. Има най-широко приложно поле. Най-често е под формата на глоба – санкция на нарушаване на установения от държавата обществен ред. Глоби могат да бъдат налагани на физически лица, докато на юридическите лица се налагат имуществени санкции, които са по-сериозни и тежки от глобите. Глобата във финансовото право се определя от вредоносния резултат, който е причинен. Наказващият орган преценява от…до…. В Закона за държавните такси има привилегия, ако нарушителят внесе глобата / таксата / преди да се издаде наказателното постановление. В този случай нарушителят плаща 50% : 100 %. Плащането е равно на признаване на дълга.
Принудителните административни мерки се прилагат по повод на извършени финансови нарушения – ЗАНН. Те се прилагат много по-често отколкото в административното право – ефектът от тях е по-голям от налагането на самата санкция. Мерките се прилагат масово в съчетание със санкции. Те биват:
а. Превантивни – във финансовото право както срещу физически, така и срещу юридически лица.
б. Преустановителни
в. Възстановителни
В административното право такива мерки могат да бъдат предприети от обществени организации. Докато във финансовото право само от данъчен орган. В административното право се свързват с личността на дееца, докато във финансовото право рядко се прави такава връзка. В административното право те се предприемат както в интерес на държавата, така и в интерес на обществото, докато във финансовото право само в интерес на държавата. Такива принудителни мерки са:
а. В сферата на бюджета – спиране на финансиране от бюджета.
б. Блокиране на разплащателни и влогови сметки, като целта от една страта е да се принуди лицето да си плати, а от друга да се осигурят средства за изплащане.
в. Отнемане на разрешение или лиценз за упражняване на дейност.
г. Отнемане на предмета на нарушение.
10.Финансови вземания и финансови задължения
Всяко едно финансово правоотношение, което е същинско по своя характер, поражда права и задължения по повод определено плащане. Във Финансовото право вместо за субективно финансово право се говори за финансово вземане, което е равнозначно на субективно финансово право от гледна точка на неговия кредитор. Има терминологична разлика между някои понятия;
1)финансови вземания – всички субективни права, които имат финансов произход, като няма значение кой е носителят на правото. Затова тук се включват мита, данъци, пенсии, стипендии и други вземания от бюджета;
2)държавно финансово вземане – тук вече се акцентира върху активния субект, а именно държавата. Тук се включват данъци, такси и др.; 3)понятието държавно вземане е с най-широко съдържание – в него се включват освен вземания с финансов произход и такива с нефинансов произход като глоби и др. Носител на правото е държавата. В чл.13 Данъчния процесуален кодекс (ДПК) вземанията на държавата са определени като публични вземания, а всички останали, неизброени в ал.2, са определени като частни държавни вземания. За държавата най-важни са вземанията с финансов произход (данъците, митата и таксите). Както митата така и таксите имат финансов произход, доколкото се определят едностранно от държавата, но от прецизна юридическа гледна точка те се събират на различни основания. Те са важни за държавата, защото са основни държавни приходи (постъпват регулярно в бюджета). Така например в чл.13 ДПК акцизите са посочени като вид данък. Друг вид държавни вземания са тези със санкционен произход (в случая произходът е наказателен или административно-наказателен – глоби, конфискации и др.). Тук санкцията има двойно предназначение: от една страна, се постигат целите на наказанието, а от друга – тя също е приход в бюджета (нерегулярен).
Третата категория вземания на държавата са тези с гражданскоправен произход. Те са резултат от участието на държавата в правоотношения, в които тя не участва качеството си на носител на власт, а като равнопоставен субект. От своя страна те се делят на 2 основни групи: такива с договорен характер и такива, които почиват на деликтно основание (непозволено увреждане на държавата или на държавно юридическо лице). ДПК определя вземанията с гражданскоправен произход като частни държавни вземания. В зависимост от вида на държавното вземане се определят и начините за определяне на размера на държавното вземане. При тези, които имат санкционен характер, се следва процедурата на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), респективно на Наказателния кодекс (НК). При вземанията на деликтно основание размерът им зависи от вредата, а при тези на договорно основание от това, което е определено от договора.
Що се отнася до държавните финансови вземания, разграничаваме няколко системи за определяне на размера им. Твърди или още постоянни размери означава, че в закона вземането е определено в постоянни стойности. Тези стойности не зависят от материалното състояние на субектите. Така таксите най-често са в твърди размери. В данъчното законодателство тази система се използва при т.нар.патентен данък, уреден в Закона за облагане доходите на физическите лица (ЗОДФЛ). По начина на определяне на патентния данък има спорове, тъй като според чл.60 от Конституцията на Република България данъците се определят съобразно доходите и имуществата на гражданите. От друга страна – размерът на патентния данък е така определен, че е съобразен с особеностите в отделните населени места. Твърдият размер се въведе с цел облекчаване събирането на патентния данък, а и повече лица да внасят този данък. Променливи или подвижни по размер държавни вземания. Тук като критерии - по подобие на данъците, се използват понятията облагаема основа и съответната ставка. Под облагаема основа разбираме стойността на обекта, от който ще се събира държавното вземане (като доход, имущество и др.). Ставката се определя в процент или промили и се отнася към облагаемата основа. В зависимост от това кой критерий има приоритет разграничаваме 2 основни системи: пропорционална и прогресивна. При пропорционалната система финансовият закон извежда критериите, от които зависи определянето на размера. При нея ставката е постоянна величина и не се променя независимо от това как се променя размерът на облагаемата основа. Така например при Данък добавена стойност (ДДС) ставката е 20%. Дори и да се предвижда различна ставка в различни фактически състави не се стига до промяна на системата. Пропорционалната система се използва основно при митата, данъка върху недвижими имоти и др. При прогресивната система има същите два критерия - едновременно с нарастване на облагаемата основа расте и размерът на ставката, като се разграничават етажната и обикновената прогресия. В българското законодателство се използва етажната прогресия (прилага се в ЗОДФЛ при определяне на Данък общ доход, както и при определяне на Данъка върху наследството). При обикновената прогресия облагаемата основа се разделя на групи и за всяка група се определя ставка. При нея, когато доходът е близко до границата, е възможно след удържането на вземането по по-високата ставка лицето да получи по-чист доход. Докато при етажната прогресия тези групи се разделят на етажи – така за всеки следващ етаж има коригираща ставка.
Производство за определяне размера на държавните вземания. При държавните вземания липсва подробна процедура, тъй като те обикновено са в абсолютни стойности. Дори често тези вземания се плащат предварително , както е при патентния данък (на 3 равни вноски през годината). При останалите държавни вземания има процедура: за тези със санкционен произход тя е по ЗАНН, респективно по НК, а за тези с гражданскоправен произход процедурата е в ГПК. Има случаи, когато липсва разгърната процедура в закона, но такава е възможна. Най-често се извършват технически и юридически действия, за да се стигне до определяне размера на държавното вземане. Подава се някаква декларация (данъчна, митническа и др.), в която се сочи основата. Не се подават молби, а декларации и това е едно задължение за субектите. Често се предвижда и отговорност (глоба или други неблагоприятни последици) при неизпълнение. Финансовият орган, до който се подава декларацията не е обвързан с това, което се сочи в нея и той може да използва всички допустими средства, за да докаже, че тази основа е различна. Възможно е да е посочено имущество, но то следва да получи някаква стойност.
Втори етап е издаването на индивидуален финансов акт, който винаги има декларативен характер. Следващ - незадължителен етап, е оспорването на индивидуалния финансов акт от лицето, което има правен интерес. Интересът се свързва с това, че лицето твърди, че не дължи такова плащане и оспорва основанието за плащането; или лицето признава основанието, но оспорва размера. Последна фаза е изпълнението на индивидуалния финансов акт. За публичните вземания на държавата изпълнението се осъществява по реда на ДПК. Някои частни държавни вземания, изрично предвидени в закона, се събират също по ДПК.
11. Прекратяване на финансовите правоотношения
Прекратяването на финансовите правоотношения се свързва с изпълнението като завършващ етап на финансовите задължения. Освен за изпълнение при задълженията се говори за прекратяване на задължения и погасяване на вземания. Погасяването е по-широкото понятие в сравнение с изпълнението на държавното вземане и включва всички законовоустановени способи за заличаване на един финансов дълг. Освен изпълнението като способ за погасяване съществуват още финансова амнистия, опрощаването, компенсацията или прихващането и погасителната давност. Те са предвидени в чл.138 ДПК.
Изпълнението може да бъде 2 вида: доброволно и принудително. При доброволното изпълнение длъжникът по своя воля в законоустановените срокове погасява своето финансово задължение. Докато при принудителното изпълнение държавата принуждава длъжника да търпи въздействието на изпълнителните органи, за да събере своето вземане. Доброволното изпълнение на държавните финансови вземания е уредено в ДПК и разпоредбите на отделните финансови закони (данъчни, митнически и др.). Член 145 от ДПК говори за доброволното изпълнение на данъчните и другите публични задължения. За да започне такова изпълнение, на първо място трябва да има едно изпълняемо право, да има държавно вземане, което да е определено по основание и по размер и което да е изискуемо (да е настъпил падежът на неговото изпълнение). В някои случаи трябва да се издаде индивидуален финансов акт. Така например физическите лица са длъжни да внесат сумата Данък общ доход в едномесечен срок от подаване на годишната данъчна декларация. За данъците не с изисква вземането да е установено безспорно (с влязъл в сила акт). При тях се допуска предварително изпълнение, независимо че актът се обжалва. Обратно – при глобите трябва да има влязъл в сила акт, за да се заплати глобата. На следващо място вземането не трябва да е отсрочено или разсрочено. Режимът на отсрочване и разсрочване е уреден в чл.147-151 ДПК. При разсрочването вземането се разделя на части, а при отсрочването – не. В зависимост от размера на задължението компетентни органи в това отношение са Главният данъчен директор и Министърът на финансите, а в зависимост от основанието за отсрочване или разсрочване то може да бъде с лихви или без. И в двата случая органът действа в условията на оперативна самостоятелност.
Финансовото задължение към държавата се изпълнява от финансов длъжник. Последният най-често е адресат на индивидуален финансов акт, но е възможно финансовият закон да предвиди солидарни длъжници (чл.21 ДПК). При правоприемство изпълнение дължат правоприемниците в зависимост от частта на дълга, която придобиват. Освен длъжника всяко едно трето лице може да изпълни. Задължението да плати не е свързано с личността на длъжника и държавата е длъжна да приеме плащането. Финансовите задължения са непрехвърляеми и държавата не е длъжна да търси изпълнение от трети лица.
От гледна точка начина на изпълнение принципът е, че се дължи изцяло и в срок, освен когато законът не предвижда плащането на задължението на части или не става дума за отсрочване или разсрочване. Сроковете във Финансовото право са различни (те могат да са до 1 година и повече). Тук няма безсрочни задължения. Затова всяко финансово задължение е скрепено със срок, посочен в закона. Дори когато се издава индивидуален финансов акт, се предвижда 14-дневен срок за доброволно изпълнение след издаването му. От неспазването на срока произтичат неблагоприятни правни последици (това е основанието за принудително изпълнение, възможно е да е предвидена глоба, започват да текат лихви и пр.). Възможно е чрез сроковете да се ползвт определени облекчения, ако законът допуска това.
Редът за погасяване на финансовите задължения към държавата е уреден в чл.139 ДПК. Последователността е разноски, лихви, главница. Лихви върху глоби не текат. Вземанията от различни години се погасяват по реда на възникването им, като когато вземанията са на различни основания, принципът е, че погасяването става съразмерно. В случаите, когато са надвнесени финансови задължения, се стига до процедурите за прихващане и възстановяване. Държавата е създала различни гаранции за изпълнението на нейните вземания. Гаранциите са способи, чрез които държавата обезпечава (в широк смисъл на думата) събирането на своите вземания. В широк смисъл говорим за гаранции под формата на различни правни институти, създадени, за да се принуди длъжникът да плати. Тук се включват финансовият автоматизъм, отговорността за чужд финансов дълг, принудителното изпълнение, подаването на декларации и т.н. Когато говорим за гаранции в тесен смисъл имаме предвид института на привилегии на държавата в изпълнителния процес, т.е. привилегия в строго юридическото съдържание на понятието. В чл.136 от Закона за задълженията и договорите са установени общи и специални привилегии. Обикновено се твърди, че държавата е първа в своите вземания, но това не е така. Вземанията на държавата се предхождат от обезпечаването и др. При общите привилегии на държавата освен тези от глоби се предвиждат и вземанията за издръжка и др. Член 722 от Търговския закон поставя държавата на седмо място при извършване на разпределението на осребреното имущество (процедурата по несъстоятелност).
12. Принудително изпълнение на публичните вземания
Принудителното изпълнение е вторият вид изпълнение след доброволното. И при този вид изпълнение имаме постъпление на средства в бюджета. С него се погасява вземането на държавата не по волята на длъжника, а вследствие на държавна принуда. Принудителното изпълнение е метод на въздействие от страна на държавата върху поведението на лица, които имат задължения към нея и тези задължения представляват публично нейно вземане. Целта е да се реализира публичното субективно право на държавата. В този случай резултатът е като при доброволното изпълнение – изпълнение на задължението, но в резултат на външно въздействие, осъществявано от органите по принудително изпълнение, като под влияние на принудата задълженото лице подчинява своето поведение на изискванията на финансовоправната норма. Обект на изпълнението са действията на задълженото лице, визирани в хипотезиса на финансовоправната норма. Чрез принудата се цели извършване на действието, което лицето не е извършило доброволно, но под външното въздействие то подчинява поведението си на изискванията на финансовоправната норма. Нормативната уредба се съдържа в Данъчния процесуален кодекс (ДПК) и Закона за събиране на държавните вземания(ЗСДВ). Публичните вземания, установени в чл.13, ал.2 ДПК се събират по реда на ДПК. Това се отнася и за частните държавни и общински вземания, за които със закон специално е предвидено събирането им по реда на ДПК.
Принципите на принудителното изпълнение са:
1)Принцип на законността. Участващите в изпълнителния процес лица са задължени да упражняват предоставените им права и задължения по начин, предвиден в ДПК и останалото законодателство;
2)Принцип на служебното начало. При наличието на изпълнителен титул и изтекъл срок за доброволно изпълнение органите по принудително изпълнение и данъчните органи са длъжни да пристъпят към принудително изпълнение, без да е необходимо предварително или последващо разпореждане на по-висшестоящ орган или съдебен орган. При данъчните задължения обжалването на акта не спира изпълнението. Съгласно чл.110 ДПК след изтичане на срока за доброволно плащане (14 дни от връчване на акта) ревизионният акт подлежи на принудително изпълнение, включително и ако е обжалван, освен ако изпълнението е спряно по реда на чл.118 ДПК (длъжникът е представил обезпечение, покриващо размера на задължението);
3)Принцип на писменото начало. Публичното вземане следва да намери отражение в съответния изпълнителен титул. В хода на производството по принудително изпълнение всички действия на органите трябва да намерят отражение в съответни документи (съобщение и др.);
4)Принцип на бързината. В производството по принудително изпълнение този принцип се съчетава с принципа на служебното начало и ефективността с цел да се предприемат всички действия, за да се събере вземането на държавата и то да постъпи в приход на бюджета;
Компетентните органи по принудително изпълнение се наричат публични изпълнители. Те са служители към Агенцията за държавни вземания към Министерство на финансите и осъществяват принудително изпълнение по реда на ДПК. Тези органи прилагат субсидиарно разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Това важи както за публичните, така и за частните държавни вземания. Правомощията на Агенцията за държавни вземания са уредени в чл.84 и 85 ЗСДВ. Агенцията е юридическо лице със седалище в София, чиято издръжка се формира от бюджетни средства и от собствени приходи. Тя има териториални поделения в областните центрове в страната. Агенцията за държавни вземания организира и ръководи дейността по обезпечаването и принудителното събиране на публичните вземания освен в случаите, когато действията се извършват от данъчните, респективно от осигурителните органи по реда на ДПК. Агенцията също така представлява държавата в производствата по несъстоятелност, когато държавата е кредитор с публични или определени със закон частни държавни вземания. Агенцията за държавни вземания организира, ръководи и стопанисва местата за публични разпродажби и поддържа в I-net актуална информация за продадените вещи и права (www.taxadmin.government.bg). Агенцията приема, съхранява, управлява и продава имущества, придобити от държавата в производствата по несъстоятелност, както и всички конфискувани, отнети и изоставени в полза на държавата имущества. Публичните изпълнители са служители в Агенцията за държавни вземания и осъществяват действията по обезпечаване и събиране на публичните вземания по реда на ДПК. В предвидените от ДПК случаи и данъчните органи могат да осъществяват производството по принудително изпълнение. Съгласно чл.146 ДПК данъчните органи имат право да събират данъчни задължения, установени от данъчните органи, и задължителни осигурителни вноски чрез следните способи: изпълнение върху паричните средства на длъжника, включително в банките, и изпълнение, насочено към паричните му вземания от трети лица. Срокът за това е 6 месеца от изтичане на срока за доброволно изпълнение. Ако вземането не се събере и в този срок, преписката се изпраща на публичния изпълнител. Орган по принудително изпълнение за събирането на осигурителни задължения са осигурителните органи. Всички действия и обжалването им се извършват по реда, начина и в сроковете, предвидени за публичния изпълнител. Извършените действия се обжалват по реда за обжалване на данъчните актове, а издаваните от осигурителните органи постановления се обжалват по реда, предвиден в Кодекса за задължително обществено осигуряване. При условията и по реда на чл.146, ал.1-4 данъчните органи събират принудително и неплатените в срока за доброволно изпълнение публични държавни вземания, които следва да постъпят в републиканския бюджет.
В допълнителните разпоредби на ДПК (§1, т.5) е дадено легално определение на понятието ‘данъчно задължение’ – това е задължението за заплащане на установено по вид и размер данъчно вземане, възникнало въз основа на закон или въз основа на акт на данъчен орган.
Участници в производството по принудително изпълнение. Съгласно чл.173 ДПК страни в това производство са:
1)органът по принудително изпълнение,
2)публичният взискател,
3)длъжниците или техните наследници, както и третите лица, за които е предвидена отговорност за плащането на данъчно задължение на длъжника,
4)трети лица със самостоятелни права върху обекти на изпълнението, и 5)обезпечените кредитори (т.е могат да се присъединяват публични взискатели и кредитори, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог или особен залог, както и тези, които са упражнили право на задържане – Глава 16 ‘Конкуренция’ ДПК).
Способи за осъществяване на принудителното изпълнение. Съгласно чл.179 ДПК принудителното изпълнение на вземанията се извършва чрез: 1)изпълнение върху парични средства в банките,
2)изпълнение върху вземания на длъжника, и
3)изпълнение върху движими и недвижими вещи и ценни книги. Следователно различаваме 2 способа за принудително изпълнение: изпълнителен запор и опис. Тук следва да се направи разлика между обезпечителен запор и изпълнителен запор. При изпълнителния запор принудителното изпълнение се насочва спрямо вземания на длъжника от трети лица или банки. Докато при обезпечителния запор се цели запазване съответното имущество на длъжника към неговия патримониум, за да може впоследствие държавата да се удовлетвори от него. Описът се насочва към движимите, респективно недвижимите вещи на длъжника. Възбраната е обезпечителна мярка спрямо недвижимо имущество на длъжника. Имуществото на длъжника е предмет на принудителното изпълнение и длъжникът отговаря с цялото си имущество. Съгласно чл.176 ДПК, когато длъжникът е физическо лице, част от имуществото му е несеквестируемо. Принудителното изпълнение се насочва към цялото имущество с изключение на:
1)вещите за всекидневна употреба на длъжника и на неговото семейство, необходимата храна, топливо, работен добитък и предмети за упражняване на занятие или дейност по списък, одобрен от Министерския съвет;
2)единственото жилище на длъжника освен ако е търговец; ако жилищната площ е повече от 30 кв.м за длъжника и за всеки от членовете на семейството му – поотделно, разликата се продава, ако при тези условия жилището е реално поделяемо;
3)сумите по сметки в банки до размер 150 лв. За всеки член от семейството;
4)земеделските земи – до една четвърт от притежаваните, но не по-малко от 3 дка, обработвани пряко от собственика или от член на неговото семейство, както и необходимия за обработването им инвентар; 5)трудово възнаграждение, обезщетение по трудово правоотношение, пенсия или стипендия – в размер до 150 лв. месечно. Съгласно ал.2 на същия член не се допуска принудително изпълнение и върху: 1)обезщетения по социалното осигуряване, включително за безработица; 2)социални помощи, предоставяни от държавния или общинския бюджет; 3)суми, получени от инвалиди, глухи, слепи, неми, глухонеми, сираци и други категории лица в неравностойно социално положение, по дарение от физически и юридически лица – за данъчни задължения на надарения; 4)вземания за издръжка, определени от съда. Длъжникът има възможност да избира, като предложи изпълнението да бъде насочено върху друга движима или недвижима вещ или да бъде извършено само чрез някои от исканите от органа по принудителното изпълнение способи. Предложението на длъжника може да бъде отхвърлено от публичния изпълнител. Отказът може да се обжалва пред директора на Агенцията за държавни вземания (жалбата не спира изпълнението).
Предпоставките за започване на принудителното изпълнение са идентични с тези за започване на доброволно изпълнение, но има и съществени разлики:
1)длъжникът да е изпаднал в забава;
2)на длъжника да е изпратена покана за доброволно изпълнение; 3)вземането на държавата да не е отсрочено или разсрочено; 4)принудителното изпълнение да не е спряно;
5)да е налице изпълнителен титул. Последният е документ, който материализира подлежащото на изпълнение държавно вземане. Член 172 ДПК дава изпълнителните основания на принудителното изпълнение. За данъчни вземания последното се предприема въз основа на: а)изпълнителен лист (данъчен акт), срокът за доброволно изпълнение на който е изтекъл; б)данъчна декларация, по която е изтекъл законоустановеният срок за плащането на задължението; в)данъчно съобщение за определяне на данък, срокът за плащане по което е изтекъл; г)влязло в сила наказателно постановление на данъчен орган; д)случаите на чл.63, ал.3 ДПК – наказателното постановление, когато държавното вземане е глоба. В зависимост от вида на публичното вземане следва да се определи и вида на акта, който ще се издаде.
13. Производство по принудително изпълнение на публични вземания
Изпращането на покана (съобщение) за доброволно изпълнение на длъжника (срокът за което е 7-дневен) е абсолютна процесуална предпоставка за започване на принудителното изпълнение. Когато са налице няколко отделни изпълнителни основания за различни публични задължения, се образува едно изпълнително дело. В случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи се извършва чрез налагане не запор, съответно чрез вписване на възбрана с постановление на публичния изпълнител. Запорът и възбраната се налагат със съобщението и имат действието, предвидено в ДПК. Възможно е органът по принудително изпълнение да поиска от специализирания орган за контрол на данъчната администрация да се отворят и претърсят вещи, жилища, офиси, складове и други помещения на длъжника или места, където се намират вещи на длъжника. При необходимост органът по принудителното изпълнение може да иска съдействие от полицейските органи в рамките на правомощията им, от кмета или от областния управител за осигуряване на достъп до помещения, където се намират вещи на длъжника, и при извършване на опис, предаване на вещи и въвод във владение.
Производството е съвкупност от отделни действия, регламентирани в закона и трябва да се следва определена последователност. Съгласно чл.185 ДПК принудителното изпълнение може да бъде спряно с разпореждане на органа по принудителното изпълнение:
1)при поставяне на длъжника под запрещение – до назначаване на настойник или попечител (въз основа на писмени доказателства, удостоверяващи посочените обстоятелства);
2)при отбиване от длъжника на редовната военна служба, както и при повикване на учебен сбор – до завършването им(въз основа на писмени доказателства, удостоверяващи посочените обстоятелства);
3)при смърт на длъжника – до изтичане на срока за подаване на декларация по чл.32 от Закона за местните данъци и такси;
4)както и в други случаи, предвидени в ДПК. Съгласно чл.118 ДПК обжалването на данъчния ревизионен акт по административен ред не спира неговото изпълнение. Изпълнението на данъчния ревизионен акт се спира по искане на данъчния субект, ако предостави обезпечение в размер на главницата и лихвите. Искане за спиране на изпълнението се прави само ако данъчният ревизионен акт е обжалван. Искането се подава до органа, компетентен да се произнесе в съответната фаза на обжалване, като към него задължително се прилагат доказателства за направеното обезпечение. Отказът да се спре изпълнението не може да се обжалва отделно от решението на съответния административен или съдебен орган и влиза в сила заедно със съответния акт. За срока на спирането се дължи законната лихва върху главницата. Съгласно чл.127 ДПК обжалването на акта пред съда не спира неговото изпълнение освен ако е спряно от данъчен орган. Изпълнението може да бъде спряно от окръжния съд, пред когото се обжалва актът, ако данъчният субект предостави обезпечение в размер на главницата и лихвите. Искането за спиране на изпълнението се прави едновременно с подаването на жалбата (в 7-дневен срок от образуването на делото съдът се произнася в закрито заседание). Отказът на съда да спре изпълнението не подлежи на обжалване. Когато в хода на принудителното производство възникнат основания за прихващане, по искане на длъжника или по решение на органа по принудителното изпълнение производството се спира по отношение на сумата, за която би могло да се извърши прихващането, и до приключване на действията по прихващането. Органът по принудителното изпълнение, пред когото длъжникът е представил писмените доказателства, удостоверяващи основанията за прихващане, извършва прихващането и ако в резултат на прихващането задължението бъде погасено изцяло или частично, изпълнителното производство се прекратява или се продължава за остатъка от вземането. Третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск срещу длъжника и взискателя, за да установи правото си. Съдът уведомява органа, извършил принудителните действия, ако бъде образувано исково производство. В този случай органът, извършил принудителните действия, може да премине към друг способ за принудително събиране или да спре производството.
Принудителното изпълнение се прекратява с разпореждане на органа по принудителното изпълнение,:
1)когато актът, с който е установено публичното вземане, бъде обявен за нищожен, обезсилен или отменен;
2)когато починалият длъжник няма наследници или всички наследници са се отказали от наследството;
3)когато органът по принудителното изпълнение е преценил, че вземането е несъбираемо, след като всички изпълнителни способи са изчерпани и разходите за воденето на такива действия са икономически неоправдани и др. В изброените в чл.187, ал.1 ДПК случаи органът по принудителното изпълнение вдига служебно наложените запори и възбрани, а наложените ограничения се обезсилват с обратна сила. Прекратеният принудителен процес не може да бъде възобновен.
Защита срещу принудително изпълнение. Във всеки един етап от производството длъжникът има право на защита (може да обжалва действията и актовете на органа по принудително изпълнение, но не може да обжалва самото задължение – това става в производството по чл.117 и сл. ДПК). Защитата на длъжника и на третите задължени лица срещу актове и действия на органите по принудително изпълнение е уредена в 2 фази: обжалване по административен ред и обжалване пред окръжен съд. Съществуват и изключения, когато не се допуска обжалването или обжалването е само по административен ред. В определени от Дпк случаи защитата може да бъде реализирана и чрез подаването на иск. Трето лице може да защити засегнатото от изпълнението право чрез иск, който се предявява съгласно правилата на ДПК. Отделни действия по принудителното изпълнение могат да бъдат обжалвани от участници в производството, които не са задължени на някакво основание.
Съгласно чл.228 ДПК действията на органа по принудителното изпълнение могат да се обжалват от длъжника и от третото задължено лице пред директора на Агенцията за държавни вземания в 7-дневен срок от извършването им чрез органа по принудително изпълнение, извършил действията. Следователно обжалването се отнася само до предприетите действия, но не и спрямо актовете. В ДПК не са уредени реквизитите на жалбата. Съгласно чл.333 ГПК по отношение на жалбите, подадени до съда срещу действията на съдия-изпълнителя, се прилагат съответно общите правила на реквизитите на жалбата по чл.198-200 ГПК. Оттук жалбата срещу действията на органа по принудителното изпълнение следва да съдържа реквизитите по чл. 122 и сл. ДПК. Жалбата се подава чрез органа по принудително изпълнение, чието действие се обжалва. Органът по принудителното изпълнение е длъжен да изпрати в 3-дневен срок жалбата с цялата преписка до директора на Агенцията за държавни вземания. Жалбата няма суспензивен ефект – тя не спира действията по принудителното изпълнение освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение. Самостоятелните права се удостоверяват с писмени доказателства, приложени към жалбата.
Директорът на Агенцията за държавни вземания разглежда жалбата по същество и в 14-дневен срок се произнася с решение, с което може да:
1)прекратява производството, ако до произнасянето по жалбата длъжникът плати дължимата сума, включително и направените разноски; 2)спира изпълнението, ако са налице основанията за спиране на принудителното изпълнение по ДПК, за което директорът уведомява и взискателя;
3)отменя обжалваното действие;
4)отменя или отказва отменянето на изпълнителното действие, обжалвано от третото лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение; когато жалбата не бъде уважена, третото лице може да предяви иск в 30-дневен срок от получаване на преписка от решението;
5)оставя жалбата без уважение.
Защита на длъжника, взискателя по съдебен път. В случаите, когато производството е било спряно или жалбата е била оставена без уважение, както и когато жалбата е била подадена от третото лице и действието е било отменено или е отказано отменянето на действието, за длъжника и за взискателя възниква правен интерес да обжалват решението на директора пред окръжния съд. Жалбата се подава в 7-дневен срок от съобщението за решението на директора на Агенцията за държавни вземания.
Защита по исков път на третото лице, чието право е засегнато от изпълнението. Когато третото лице е подало жалба до директора на Агенцията за държавни вземания и тя е била отхвърлена, то може да подаде иск до съда. Искът може да бъде подаден, без да е имало предварително обжалване пред директора на Агенцията, т.е. обжалването по административен ред не е абсолютна процесуална предпоставка за започване на исково производство по чл.230 ДПК. Съгласно тази разпоредба искът се предявява срещу длъжника и взискателя. Съдът е длъжен да уведоми органа, извършил принудителните действия, ако бъде образувано исково производство. В този случай органът, извършил принудителните действия, може да премине към друг способ за принудително събиране или да спре производството.
Производството по принудително изпълнение започва с изпращането на покана до длъжника за доброволно изпълнение. Съгласно чл.188 ДПК за всяко предприето и извършено действие от органа по принудително изпълнение се съставя протокол, в който се отбелязват датата и мястото на съставяне, предприетите действия и др. В изпълнение на правомощията си по събиране органът по принудителното изпълнение издава постановления и разпореждания. Към образуваното изпълнително дело се прилагат всички протоколи за предприети от органа действия, както и издадените постановления и разпореждания, други документи, удостоверяващи изпълнението и извлечения от сметката.
Изпълнителен запор. Изпълнителният орган трябва да установи какви вземания има длъжникът и спрямо кого – банка, трети лица и пр. Под вземания в изпълнителния процес се има предвид вземания за парични суми, включително вземания за заплати, ако са над размера на несеквестируемите суми. ДПК разграничава следните вземания:
1)от банки; 2
)от трети лица, които не са банки;
3)вземания по ценни книги и по изпълнителни листове. Изпълнителният орган следва да прецени кои вземания ще запорира (т.е. от кои вземания най-бързо ще се събере вземането на държавата). Тъй като длъжникът отговаря с цялото си имущество, той отговаря и за всички свои вземания от трети лица. Следва да се има предвид чл.176 ДПК, който се дава обхвата на несеквестируемото имущество на длъжника, когато той е физическо лице. За извършване на запора се изпраща запорно съобщение до третото лице, с което се нарежда да не плаща на длъжника, а на данъчния орган по посочена от него сметка. По този начин възниква задължение за третото лице, който не може да възразява или да обжалва. Тук субсидиарно се прилагат чл.345 и сл. от Гражданския процесуален кодекс. По отношение действията по запора се прилага чл.168 ДПК.
Предмет на запора могат да бъдат влогове, придобити по време на брак (чл.222 ДПК), може да се насочи и към ценни книги, намиращи се в третото лице (чл.168, ал.10 и чл.193 ДПК), може да се наложи и върху притежавани от длъжника дялове и акции (чл.163, ал.8 и чл.192, ал.4 и 5 ДПК), когато вземането е за парична сума, третото лице трябва да преведе сумата по сметката на органа по принудително изпълнение или да предаде вещите на длъжника в 3-дневен срок от получаване на нареждането за изпълнение. Ако задължението на третото лице е за периодично плащане, сумите се внасят в 3-дневен срок от падежа на всяка вноска.
Що се отнася до изпълнението на вземания от банки, прехвърлянето на дължимата сума по сметката на органа, който е наложил запора, се извършва незабавно в банката. Банката е длъжна в 7-дневен срок от получаване на нареждането да уведоми органа, наложил запора, за причините за неизпълнението му. Предмет на запорното съобщение, което се изпраща до банката, това са сметките на длъжника (както всякакъв вид банкови сметки, така и депозитни; както в левове, така и във валута). Ако банката наруши условията на разпореждането, тя става солидарно отговорна за сумата, която е превела в нарушение на разпореждането. (чл.175, 178, 189 и 191 ДПК).
Опис (изпълнение спрямо движими и недвижими вещи). Отново изпълнителният орган трябва да провери с какви вещи разполага длъжникът и какво е състоянието им. Двата способа (запорът и описът) се прилагат кумулативно или алтернативно. В поканата за доброволно изпълнение органът следва да посочи кои вещи ще бъдат описани. Описът обикновено се прави за задължения, които са в голям размер. Възможно е в поканата да се посочи, че ще се наложи възбрана върху съответния имот (чл.176 ДПК). Законът предвижда изпълнителният орган да описва вещи, които по стойност са равни на задължението (в противен случай се накърняват права на длъжника).
Изпълнението върху движими вещи обикновено се предхожда от запор, а изпълнението върху недвижими имоти – от възбрана. Това се извършва с разпореждане на органа по принудително изпълнение, с което определена вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на държавата, като вещта се предава на длъжника или третото лице за пазене, докато не бъде продадена. Съгласно чл.194 ДПК описът трябва да съдържа:
1)основанието и размера на вземането;
2)мястото, където се извършва;
3)подробно описание на вещта;
4)оценката на вещта;
5)възраженията на задълженото лице и заявените от трети лица права върху описаната вещ;
6)подпис на публичния изпълнител, на задълженото лице, на третите лица, когато те имат заявени права върху вещта. В описа се посочват местонахождението на имота, неговите граници, вписаните възбрани и ипотеки, дължимите данъци и други обстоятелства, свързани с имота. Ако длъжникът откаже да приеме за пазене вещта или ако се прецени, че тя не трябва да се оставя у него, вещта се предава на пазач (който се избира с оглед на лицето, естеството на вещта и мястото, където се намира или където ще се съхранява вещта) или се оставя на съхранение в определено от публичния изпълнител място. Пазачът е длъжен да пази вещта като добър стопанин, а при неизпълнение на задълженията публичният изпълнител може да назначи друг пазач. Недвижимият имот се оставя във владение на длъжника до извършване на проданта. Публичният изпълнител има правото да определи срещу възнаграждение друг управител на имота, ако длъжникът пречи на огледа или не управлява имота с грижата на добър стопанин. Режимът по оценяване на вещта се съдържа в чл.196 и сл. ДПК.
След като вещите се опишат, те подлежат на публична продан. Продажбата на движимите вещи се извършва чрез публична продажба или чрез търг. Продажбата чрез търг може да се извършва с явно или тайно гласуване, като тя се счита за действителна при участието на един купувач, ако предложената от него цена не е по-ниска от началната тръжна цена. Когато се продават недвижими вещи самостоятелно или включени в група вещи, вещни права върху недвижими имоти, както и движими вещи с начална тръжна цена над 30 хиляди лева, продажбата се извършва чрез търг. Публичната продан е оригинерно придобивно основание, защото вещите стават собственост на купувача дори и когато не са били собственост на длъжника. Собствеността върху движимата вещ преминава върху купувача от датата на постановлението за възлагане. Нотариална форма не е необходима. Публичният изпълнител въвежда купувача на имота във владение в 7-дневен срок от издаване на постановлението. Уредбата на продажбата на съсобствени вещи и изпълнението върху вещи и парични влогове в съпружеска имуществена общност се съдържа в чл.220 и сл. ДПК.
14. Други способи за погасяване на публичните вземания
При изпълнението, независимо дали то е доброволно или принудително, целите са постигнати и има постъпления в бюджета. За разлика от тях, при другите способи за погасяване на публичните вземания постъпления в бюджета няма и въпреки това задължението е погасено. Тези други способи са крайна мярка, при които държавата не е удовлетворена финансово. Няма парични постъпления. Тези способи се прилагат т.к. едно финансово задължение не може да виси безкрайно във времето. Държавата може да използва един от следните четири способа за погасяване на публичните финансови задължения:
А) финансова амнистия
Б) опрощаване
В) компенсация
Г) погасителна давност
Финансовата амнистия и опрощаването са преди всичко институти на финансовото право. Прихващането или компенсацията са институти на гражданското право. Погасителната давност е общ институт в правото. Във финансовото право се прилага при вземанията.
Четирите способа, посочени по-горе, са крайна мярка, която се прилага когато е невъзможно както доброволно, така и принудително изпълнение. Държавата е предоставила правомощия на няколко органа да изпълняват и прилагат тези способи на финансови вземания. Тези способи са форма на властническа принуда и при тях способи като договаряне, отказ или прехвърляне на права са неприложими.
А. Финансовата амнистия води началото си от КРБ – чл. 84, точка 13. Дадени са правомощия на НС и в частност да дава амнистия. В конституцията не е посочено каква конкретно амнистия, но тя би могла да бъде или наказателна, или финансова.
Чл. 84, т. 13 КРБ – това е единствената постоянно действаща нормативна уредба на амнистията.Друг постоянно действащ нормативен акт, който да доразвива този институт няма.
След като от НС се гласува и приеме амнистията със закон, се дава и начало на следващата нормативна уредба, и то за конкретна амнистия. За всяка конкретна амнистия има конкретен закон.
Амнистията се дава с конкретен нормативен акт - закон, който влиза незабавно в сила и има еднократно действие. Амнистията определя вземанията и с това прекратява действието си. Амнистират се вземания, които отдавна са станали изискуеми. Длъжниците са изпаднали в забава и е ясно, че няма да изпълнят задълженията си.
Тук става въпрос за закон, който обхваща неопределен брой адресати – длъжници. Те не се изброяват поименно в закона, но законодателят прави подбор по определени критерии. Критериите са три:
1.Данъчен. Засягат се всички данъчно – задължени лица.
2.Размер. В този критерий попадат задължения под или над определен размер.
3.Падеж. Отнася за всички задължения към определена дата.
Законодателят е свободен да преценява кой критерий да използва. Не се амнистират всички вземания, а само конкретни и изчерпателно изброени в закона. Със закон не се променя фактическия състав, т.е. не се премахва правната норма, която е породила вземанията, поради тази причина е възможния същият длъжник по същата причина да има същото финансово задължение.
Амнистията се дава служебно, т.е. няма сезиране от длъжниците. Обикновено министърът на финансите внася законопроекти за закон за финансова амнистия. Амнистията бива три вида:
а) пълна – амнистира се цялото задължение (главница, лихви, разноски)
б) частична – амнистира се част от задължението, в зависимост от целите на законодателя
в) под условие – ако се плати в едно-месечен срок главницата, следва да се опростят лихвите.
Б. Опрощаване на несъбираемите държавни вземания – това е правомощие на президента, което е нормативно закрепено в чл. 98, т. 12 от КРБ. Това е изключително правомощие на президента и той не може да го делегира на вицепрезидента. В този случай президентът действа като финансов орган, произнася се по финансови въпроси – въпроси от финансово–правната материя.
За разлика от амнистията тук има постоянно действаща уредба – Указ № 2773 на Държавния съвет от 1980г. (23.12.) Това е нормативен указ, издаден от тогавашния държавен съвет и е все още действащ.
Правен режим – опрощават се публични държавни вземания, които отдавна са изискуеми. Длъжниците са изпаднали в забава. Вземането не може да бъде събрано, въпреки че финансовите органи са правили многократно опити да го съберат.
Тук има конкретни финансови задължения на конкретни длъжници.
Президентът не действа служебно. Той трябва да бъде сезиран,като това може да стане както от длъжник с правен интерес, така и от финансови органи. Към молбата на длъжника се прилагат доказателства, които да мотивират президента да направи опрощаване.
Към президента е изграден специален орган – девет-членна комисия, която проучва казуса. Комисията работи във връзка с всички държавни органи и всеки конкретен казус минава през обстойна проверка. За всеки един от случаите има проверка по местоживеене, прилагат се данъчни декларации, удостоверения за семейно положение и др. Има ли данни по отношение на дохода на лицето, заболявания, информация за домакинството и др. Случая се докладва на заседание на комисията и решение по него се взима с обикновено мнозинство. Комисията излиза или с предложение за опрощаване, или с предложение да се отхвърли молбата.
Когато се стигне до опрощаване, се издава указ и опрощаването става от името на президента.
Президентът действа в условията на оперативна самостоятелност, т.е. той може да приеме предложението на комисията или да го отхвърли. (Случаи на отхвърляне почти няма. При П.Стоянов има един случай на отхвърляне)
Президентът опрощава с индивидуален указ, като по същество този указ е индивидуален административен акт. Тъй като указът е издаден в условията на оперативна самостоятелност и правата на длъжника настъпват в следствия на този указ, следва да се приеме, че това е акт с конститутивно действие. По тази причина указите не подлежат на оспорване и не се публикуват в държавен вестник. Ако има отказ, на лицето му се съобщава с уведомително писмо, че молбата му е отхвърлена. Длъжникът може отново да подава молби, но само при наличието на нови обстоятелства. Независимо от броя на молбите, отправяни от едно лице, всяка от тях подлежи на разглеждане.
В. Компенсация. Има изпълнение, но няма плащане. Претенцията на държавата е удовлетворена, но няма постъпи от парични средства. Има прихващане на насрещни вземания. Този институт води началото си от гражданското право и по-точно от облигационното право. Общият режим е уреден в ЗЗД – чл. 103 до чл. 105. Има и специален режим, който е уреден в чл. 112 до чл. 156 ДПК.
Условия за компенсация. Следва да са налице две вземания, които да са насрещни. Също така следва да е налице идентичност на субектите, т.е. вземанията да бъдат между едни и същи правни субекти, по двете правоотношения и двете страни да бъдат както длъжник, така и кредитор. Необходимо е да е настъпил падежът на вземанията и двете да са станали изискуеми.
Компенсацията не настъпва по право. Трябва да бъде поискана. Следва да има изявление на една от двете страни за прихващане. Правните последици от прихващането настъпват от момента, от който това е било възможно.
Субект Субект
Държава Държава ирелевантен момент
МОМЕНТЪТ
При общия режим е достатъчно една от страните да направи волеизявление. Докато при специалния, съгласието за прихващане следва да се даде от държавния орган. Прихваща се до размера на по-малкото и лихва се начислява на остатъка към момента на прихващането.
При наличие на две задължения се започва от по-старото и се преминава към по-новото. Отказът от прихващане се обжалва пред по-висшестоящ административен орган, т.к. данъчният орган действа при обвързана компетентност.
Данъчно- задълженото лице няма възможност сам, едностранно да извършва прихващане към дължими суми от бюджета, които счита, че трябва да му се възстановят.
Г. Погасителна давност. Чл. 110 – 120 ЗЗД. Погасителната давност е юридически факт, период от време, през което носителят на субективното право бездейства и след изтичане на определен период от време длъжникът може да възрази и да откаже изпълнение.
Погасителната давност е нов институт във финансовото право (след 1989г.) Чрез погасителната давност се погасява правото на съдебна защита и принудителното изпълнение има два елемента:
а) Обективен – изтичането на определеният от закона срок.
б) Субективен – длъжникът следва да се позове, под формата на възражение, относно изтеклата погасителна давност.
Погасителната давност не се прилага служебно (самото право не се погасява с изтичането на погасителната давност). Погасява се правото на защита. Поради тази причина, ако длъжникът изпълни след изтичането на погасителната давност, той не може да иска платеното като недължимо платено.
Разлика между погасителна давност и преклузивни срокове.
При преклузивните срокове се погасява самото субективно право и ако се изпълни след изтичането на преклузивните срокове, платеното следва да бъде върнато като недължимо платено.
Когато държавата дължи сроковете са кратки и преклузивни, а ако държавата е кредитор сроковете са дълги и давностни.
Давностният срок е общият 5-годишен давностен срок, той може да се спира или да се прекъсва. Във финансовото право давността е 5-годишна, независимо от спирането или прекъсването и не може да бъде по-дълга от 10 години. Във финансовото право давността започва да тече от различен момент – от момента, в който започва да тече давността във данъчното право по реда на ДПК. Във финансовото право според Закона за държавният вътрешен финансов контрол давностният срок започва да тече от деня, когато е била причинена вредата. Ако този момент е неизвестен, то от момента на откриването й.
В данъчното право започва да тече от друг момент.
15. Държавен вътрешен финансов контрол – правна уредба.
Финансовият контрол е основно понятие във финансовото право – наред с натрупване, преразпределение на националният доход. Финансовият контрол е правно нормирана дейност на щатни финансово контролни органи, изразяваща се в съпоставянето на извършеното от отчетниците и отразеното в документацията (счетоводството) на база действащото законодателство, с цел да се открият факти, въз основа на които от финансовите контролни органи ще се възприемат мерки за въздействие и отговорност.
1. Става дума за човешка дейност на контролните органи, които са точно определени, щатни, контролни органи. По трудово правоотношение извършват финансов контрол.
2.Това е правно нормирана дейност – уредена е в Закона за държавния вътрешен финансов контрол и Правилника по прилагането му. Изразява се в съпоставянето му с действащото законодателство. По Закона за счетоводството всяка една стопанска операция трябва да намери отражение в счетоводството на фирмата, а счетоводството трябва да е съобразено със законодателството. Този контрол има за цел да се набират правопораждащи и правопогасяващи факти, факти относно:
а) чия е собствеността – държавна, общинска, смесена. За да се упражнява финансов контрол трябва да има блокираща квота- 34%. На държавен вътрешен финансов контрол подлежат и изцяло частни дружества, когато техните задължения са гарантирани с държавни или частно имущество.
б) обекта на посегателство.
в) относно причинените вреди и техния размер.
г) по отношение на субектите, които са причинили вредата – във финансовото право този субект трябва да има качеството на отчетник.
д) противоправността на деянието.
е) по отношение на причинната връзка между причинената вреда и противоправното поведение на отчетника.
Разграничение между вреда и щета – в последните години се налага терминът щета.
ж) информация по отношение на вредата като субективно отношение на дееца към извършеното.
Тази дейност се извършва с оглед на това да се предприемат действия и мерки за въздействие, насочени към възстановяване и предотвратяване на причинените вреди.
Органи, които осъществяват държавен вътрешен финансов контрол. Това е Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол, която е агенция към Министъра на финансите. Тя е юридическо лице на бюджетна издръжка, структурирана е на 3 нива:
1.Директор на агенцията за държавен вътрешен финансов контрол. Назначава се от Министъра на финансите след съгласуване с Министър-председателя. Има мандат 4 години. Няма ограничения в броя на мандатите.
2.на териториално ниво има териториални дирекции за държавен вътрешен финансов контрол с териториални директори.
3. На най-ниско ниво основно звено са т.нар. вътрешните одитори -
лицата, които осъществяват държавен вътрешен финансов контрол. Правата и задълженията на вътрешните одитори са уредени в чл. 11 и чл. 12 от Закона за държавен вътрешен финансов контрол.
Цели и основи задачи на финансовият контрол – предотвратяване, разкриване и възстановяване на причинените от отчетниците вреди. Това става чрез финансов одит.
Финансовият одит – е уреден в § 1, т. 1 от преходните и заключителни разпоредби от ЗДВФК. Това е допълнителна проверка, включваща действия по събиране и анализиране на финансовата и нефинансовата информация за оценка на управлението на финансови средства и на отчетността на одитираният обект, с цел подобряването им.
Финансовият одит включва няколко контролни производства на системата за финансово управление и финансов контрол. Тази система включва две подзвена:
а)система за предварителен контрол
б)система за двоен подпис – от ръководител и от счетоводител.
Вътрешният одит представлява фактически финансов контрол, т.е. това е друг вид финансов контрол.
Сравнение между: финансов одит и финансова проверка; финансов одит и инвентаризация; финансов одит и експертиза:
А. Разликата между финансов одит и финансова проверка е в обема – финансовият одит е всеобхватен, докато проверката е по-конкретна.
Б. Разграничение между финансов одит и инвентаризация:
Финансов одит Инвентаризация
Правомощията му са уредени в ЗДВФК Уредена е Закона за счетоводството
Това е форма на последващ финансов контрол- проверява се изминала финансова дейност Това е форма на текущ контрол
Проверява се всичко – цялата стопанска дейност, включително и приватизацията Има ограничено приложение – проверява се наличието на финансови ценности и състоянието им
Извършва се от щатни финансови органи, които осъществяват финансов контрол (щатни лица, трудови правоотношения) Контролен орган ad hoc, назначен е за конкретна цел – колективен орган. Това е комисия от лица, които работят нещо друго и инцидентно се включват в комисия по инвентаризация – получават правото да проверяват
Правата и задълженията на финансовите одитори са посочени в закона – ex lege Правата и задълженията им са дадени в заповед…- тези органи не могат да излязат извън периметъра на заповедта
Одитът приключва с актове, които имат изключително доказателствена сила (Акта за начет) Контролното производство приключва с обикновен констативен протокол
Отговорността се реализира в особено исково производство – начетно производство (не се пише искова молба) Общ исков процес(пишем молба и следва процес) или се констатират вредите и се възбужда одитен процес
Финансов одит Експертиза
Извършва се от лица с едни и същи знания, но с различно правно положение и различни цели. Финансовият одит е институт на финансовото право. Извършва се от лица с едни и същи знания. Експертизата е институт на процеса – финансов, наказателен, данъчен
Той е форма на финансов контрол Експертизата се назначава, когато има нужда от специални знания в дадена област
Предназначен е да контролира финансовата дейност и има за цел посочване на фактическото й състояние Експертизата отговаря на конкретно поставени въпроси във връзка с извършен преди това одит
Подчинена е на съда или на органа, който я е назначил. Те преценяват дали да се назначи експертиза или не и решават какви въпроси да се поставят. Органът не е обвързан със заключението на експерта, защото експертизата има доказателствена сила, т.е. е равна с всички останали доказателства, които са събрани.
16. Приключване на финансово – контролното производство.
Одитната дейност преминава през няколко етапа. Първият етап е подготвителният, в който одиторът се запознава с нормативната уредба на конкретния вид дейност, осъществява резултати от предходен контрол (чл.23 Правилник за прилагане на Закона за държавния вътрешен финансов контрол – ППЗДВФК). Същинската одитна (проверовъчна) дейност се състои в това да се провери фактическото състояние на проверявания обект, съответствието му с предписаното в нормативния акт. Контролът е за законосъобразност – само във връзка със законосъобразността може да възникне някоя от четирите вида юридическа отговорност. На практика се проверява счетоводната отчетност, тъй като чрез нея се отразява движението на имуществото и паричните средства. Следващ етап е приключването на одита, като се съставят съответните документи. Съставя се одитен доклад, който съдържа направените констатации и изводи, като задължително се подкрепят с достатъчни и относими доказателства. Достатъчни са доказателствата, въз основа на които вътрешният одитор може да направи обективни заключения относно проверяваните факти. Относими са доказателствата, които подкрепят конкретните факти, изложени в констатацията. В доклада се описват: нарушенията; нарушените разпоредби на нормативните актове; ако са установени вреди, за които ще се търси имуществена отговорност, в доклада се посочва техният произход, вид и размер; а ако са установени нарушения, за които ще се наложи административно-наказателна отговорност, те също се посочват в отделни констатации в одитния доклад. Така съставеният одитен доклад, който е предварителен, се връчва на ръководителя на одитирания обект за възражения, становища и др. По тези възражения вътрешният одитор взима становище и съставя окончателен доклад. След съставяне на последния се изготвя докладна записка, с която одитният доклад се предоставя на съответния териториален директор на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол. Вътрешният одитор съставя акт за административно нарушение в случай, че се установи такова.
От съществено значение е изложените констатации да се подкрепят с доказателства. Предметът на доказване в контролното производство всъщност е съставът на съответния вид юридическа отговорност. Именно във връзка с този предмет, ако се установят вреди, за които ще се носи отговорност по Закона за държавния вътрешен финансов контрол (ЗДВФК), ще се състави акт за начет, за да може да се развие специалното производство по реализиране на отговорността. Актът за начет има презумптивна доказателствена сила. Доказателствената тежест е за органа, който осъществява одита. Така актовете, които приключват контролната дейност, са одитен доклад, акт за установяване на нарушение и евентуално акт за начет. Всички те имат констативен характер. Актът за начет се съставя, когато се установи, че са налице предпоставките за имуществена отговорност по чл.29 ЗДВФК. Т.е. ще имаме 2 акта - от една страна, одитният доклад, в който се дава цялостна оценка на проверявания обект, и отделно актът за начет, в който ще се опише фактическият състав, който поражда имуществената отговорност, а това е съставът на непозволеното увреждане (вреда, противоправно поведение, причинна връзка и вина).
Доколкото актовете са съставени от държавни органи в процеса на контролната дейност в правнорегламентирано производство, те са официални документи. Те обаче не са индивидуални финансови актове, защото не отговарят на изискванията на чл.2 от Закона за административното производство. Те не пораждат права и задължения, отнасят се към подготвящите актове, като по-късно въз основа на тях се издават други актове, които пораждат правата и задълженията. Тези последващи актове могат да бъдат актове на съд (решения или присъди), наказателни постановления, заповеди и др. Формата на всички актове е писмена, а съдържанието им може условно да се раздели на: задължителни реквизити и допълнително съдържание, което зависи от направените констатации. Актовете, съставени в процеса на контролната дейност, имат няколко функции:
1)сезираща функция – контролният орган изпраща тези актове на определени органи, за да може те да реализират съответните мерки за въздействие;
2)доказателствена функция – с презумптивна доказателствена сила се ползват само актовете за начет (чл.301 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и чл.30, ал.4 от ЗДВФК). Това е свързано със специалното производство за реализиране на отговорността. Ако актовете за начет нямат презумптивна доказателствена сила, би трябвало всички документи да се преразглеждат от съда за решаване на делото. Чрез нея се дава една процесуална привилегия на увредената организация и по този начин тя не трябва да доказва своите претенции. Презумпцията е оборима и ответникът има възможност да опровергава констатацията.
В някои учебници се твърди, че актовете имат обвинителна функция, което не е вярно. Дори и когато в хода на одита се установят данни за извършено престъпление, документите се изпращат на прокуратурата. Последната проверява дали са налице тези данни, защото в наказателния процес действа презумпцията за невиновност.
Акт за начет се съставя само когато са установени вреди при хипотезата на чл.29 от ЗДВФК:
1)вредата да е причинена умишлено;
2)вредата да е от липси; и
3)да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения (т.е. вредоносите състави са описани изрично). Когато вредата е причинена поради непредпазливост, отговорността ще се реализира по Кодекса на труда (КТ) или Закона за държавния служител (ЗДС). Когато причинената вреда е вследствие на престъпление, гражданската отговорност ще се реализира по общия исков ред. Прокуратурата ще преценява дали са налице данни за извършено престъпление.
Вследствие на извършения одит се вземат мерки за въздействие. Тази фаза няма задължителен характер и може да не се реализира. Мерките за въздействие се разграничават на:
1)мерки спрямо контролираната дейност и
2)мерки спрямо контролираните лица. Мерките за въздействие, които за всеки отделен случай зависят от констатациите и следват от тези констатации, са вид принудителни административни мерки и се изразяват в конкретния вид юридическа отговорност. Мерките са изброени в чл.39 ЗДВФК и чл.89 и сл. ППЗДВФК. Първата мярка спрямо проверяваната дейност са писмените указания за отстраняване на нарушенията. Законът не говори за задължителни писмени указания, но това не означава, че задължителният им характер е отпаднал. За неизпълнението им се носи административно-наказателна отговорност. Адресати на тези задължителни указания са субектите, които попадат в обхвата на контрола (чл.4 ЗДВФК). Указанията се дават след откриване на нарушения и слабости в дейността, които вбъдеще трябва да бъдат отстранени. За да породят ефект, тези указания трябва да бъдат разбираеми, изпълними и да са скрепени със срок. Те на подлежат на обжалване по съдебен ред. Друга мярка са предложенията за спиране на действия, които водят до извършване на нарушение и до причиняване на вреди. Става дума за такива действия, от които биха настъпили имуществени вреди. Те могат да бъдат адресирани до ръководителя на одитирания обект или до висшестоящ орган. Друга мярка е предложението за отмяна на незаконосъобразни актове на ръководителите на одитираните обекти. Това предложение също може да се отправи както до ръководителя, така и до висшестоящ орган. В случая не става дума за обжалване на индивидуални административни актове, а за предложение.
Друга мярка, но вече спрямо контролираните лица, е предложение до ръководителите на одитираните обекти за търсене на дисциплинарна отговорност, респективно имуществена отговорност по реда на КТ или ЗДС. Във връзка с осъществения одит може да се стигне и до четирите вида юридическа отговорност, като
1)дисциплинарната отговорност ще се реализира от съответните ръководители по реда на КТ или ЗДС;
2)административно-наказателната отговорност ще се реализира или от директора на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол, или от упълномощени от него лица (чл.41 ЗДВФК);
3)гражданската отговорност, която може да се реализира при хипотезата на чл.29 ЗДВФК чрез специалното производство по чл.299 и сл. от ГПК, може да се реализира също така и по КТ и ЗДС, когато сме извън хипотезата на чл.29 ЗДВФК;
4)а ако се установят данни за престъпление, може да бъде образувано наказателно преследване. Така стигаме до специалния вид юридическа отговорност по ЗДВФК.
Право
Финансово право: други: 1
- Детайли
- Главна категория: Право
- Категория: Финансово и Данъчно право
- Посещения: 13237
- Вие сте тук:
-
Начало
-
Право
-
Финансово и Данъчно право
- Финансово право: други: 1