Право

17. Правен режим на имуществената отчетническа отговорност.

Правната същност на имуществената отчетническа отговорност се състои в това, че става дума за гражданска отговорност, чиято функция е възстановяване на причинените вреди. Следователно, тя има обезщетителен характер. В литературата има спор дали този вид юридическа отговорност е договорна или деликтна. Господстващото разбиране е, че става дума за деликтна отговорност. В подкрепа на договорния характер се произнасят предимно представителите на трудовоправната теория, но субектите на тази юридическа отговорност са по-широк кръг лица, а трудовото правоотношение няма значение. Фактическият състав е същият като на деликтната отговорност (чл.29, ал.1 ЗДВФК, респективно чл.63 ППЗДВФК по съдържание възпроизвеждат нейния фактически състав). Задължение за запазване на имущество и парични средства има всяко лице, което борави с държавно или общинско имущество. Тук не става дума за финансова отговорност, защото такова понятие няма.

Независимо, че тази отговорност е деликтна, тя не се покрива изцяло с отговорността по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).(или отговорността по ЗЗД е обща деликтна отговорност, докато тази по ЗДВФК е специална деликтна отговорност). Сравнението между двете се осъществява по няколко линии:
1)с оглед правната уредба. Общият режм се съдържа в чл.45 и сл. ЗЗД, а специалната - в чл.29 ЗДВФК;
2)с оглед лицата, които носят отговорност. По ЗЗД това е всеки, който причини вреда другиму, т.е. не се изискват специални качества. При специалния режим отговорност носят лица - отчетници, които имат специални качества, изброени в чл.31 ЗДВФК, респективно в чл.65 ППЗДВФК;
3)с оглед кой може да бъде увреден. По общия режим това могат да са както физически, така и юридически лица, докато по специалния режим увредени могат да бъдат само юридически лица, попадащи под режима на чл.4 ЗДВФК.;
4)с оглед вредите, предпоставящи носенето на отговорност. По ЗЗД се възстановяват както имуществени, така и неимуществени вреди, т.е. по общия режим се възстановяват всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправното поведение, включително претърпените загуби и пропуснати ползи. Докато по специалния режим се възстановяват само имуществени вреди, т.е. по ЗДВФК подлежат на възстановяване само реалнопричинените вреди, но не и пропуснатите ползи. За последните одитираният обект може да търси защита по общия исков ред;
5)с оглед на вредоносния юридически факт (фактически състав). По общия режим се възстановяват всички вреди без значение от какъв деликт произхожда отговорността, докато по специалния режим случаите са изрично изброени в чл.29 ЗДВФК;
6)с оглед давностните срокове. И при специалния режим давностният срок е 5-годишен, но той се отнася и за лихвите. В чл.35, ал.3 ЗДВФК допълнително е предвиден 10-годишен преклузивен срок;
7)с оглед реализиране на отговорността. По общия режим отговорността се реализира по ГПК (общият исков ред - подава се искова молба и доказателствената тежест е за ищеца). При специалния режим за реализиране на отговорността е предвидено специално (особено) исково производство, наречено производство по финансови начети, в чиято основа стоят чл.299 и сл. ГПК. Тук ролята на искова молба играе актът за начет.
8)с оглед доказателствената тежест. За разлика от режима по ЗЗД, ищецът (т.е. увреденото юридическо лице) в особеното производство не доказва нищо. Доказателствената тежест се прехвърля на ответника (начетените лица), който трябва да докаже, че не е причинил съответната вреда.

18. Субекти на имуществената отчетническа отговорност

    Проблемът за субектите на имуществената отчетническа отговорност предполага очертаване на кръга от възможни правни субекти, които носят отговорност по реда на Закона за държавния вътрешен финансов контрол (ЗДВФК). В този смисъл съществуват две групи субекти: 1)субектите, които са причинили вредата (характерно за тях е, че имат качеството на отчетник). Именно в качеството си на отчетници те са причинили вреда;
 2)лицата, които не са причинили вреда, нещо повече – те дори нямат качеството на отчетници, и въпреки това носят отговорност.

В правото няма легално определение на понятието отчетник. Приема се, че той е лице, на което са му поверени държавно или общинско имущество, пари и материални ценности. Те с му поверени в качеството му на отчетник и му е дадена възможност да се разпорежда с тях (да извършва правни действия). Ключов въпрос е дали едно лице има качеството на отчетник или не (около този въпрос се въртят повечето проблеми във Финансовото право). Подгрупи на първата група правни субекти – носители на имуществената отчетническа отговорност, са: 1)преки отчетници;
2)фактически отчетници;
3)ръководители и
4)косвени отчетници. Преки отчетници са лицата, които непосредствено боравят с парите и материалните ценности, връчени в това им качество, т.е. те по трудово правоотношение (по длъжностна характеристика) извършват отчетническа дейност. Видовете отчетническа дейност са събиране, съхраняване, разходване и отчитане. За да може едно лице да извършва отчетническа дейност, то трябва да може да извършва поне един от видовете отчетническа дейност. Фактическите отчетници се приравнават на преките, но не са назначени на отчетнически длъжности не извършват постоянно някой от видовете отчетническа дейност и следователно не получават трудово възнаграждение за това. Въпреки това фактическите отчетници инцидентно (ad hoc) извършват някои от видовете отчетническа дейност.

Ръководителите са лица, които не боравят пряко с парите и материалните ценности, но в качеството си на ръководители те управляват парите и материалните ценности и се разпореждат с тях (чрез издаването на различни правни актове – разпореждане, заповед и др.). Ръководителите имат по-големи възможности да се разпореждат с тях от отчетника, на когото са поверени. Оттук вредите, които ръководителят би причинил са по-големи от тези, които би причинил прекият отчетник. Затова ръководителите носят отговорност като отчетници. Ръководител е всеки, който нарежда, издава разпореждания и пр. Това може да бъде ръководен орган (Управителен съвет, например), а не само този, който стои най-високо в йерархията. В резултат на решенията си Управителният съвет носи солидарна отговорност между членовете си. Има теории, според които някои от членовете на Управителния съвет не носят отговорност, като по въпроса има различни хипотези. Според една от тях само гласувалите ‘против’ не носят отговорност, но не и гласувалите ‘въздържал се’, защото последните се съгласяват с взетото решение. Косвените отчетници нямат пряк достъп до паричните средства и материалните ценности, но осъществяват контрол върху отчетниците по отношение на разпореждането. Това са т.нар. контролни органи, които осъществяват контрол върху преките отчетници, върху юридически лица. Това са лица, които упражняват предварителен или текущ финансов контрол. Тяхното предназначение е да не допускат финансови нарушения и причиняването на вреди от отчетниците. Те са длъжни да упражняват финансов контрол. Следователно, ако финансовият контрол не е упражнен, косвените отчетници са причинили вреди. Вредите са пряка и непосредствена последица от виновното и противоправно поведение на контролния орган и на преките отчетници (отговорността за причинените вреди е солидарна между тях). Контролните органи винаги отговарят за виновно противоправно бездействие. Когато говорим за контролен орган, може да се разбира както членовете на колективните контролни органи (Контролен съвет, например), така и главният счетоводител.

Обединяващо за отчетниците е, че всички са физически лица и отговарят, защото сами са причинили вредите. Отговорността е деликтна – отговарят за виновно противоправно, причинили са непозволено увреждане при съществуваща причинна връзка и са действали виновно.
Понятията материалноотговорно лице и отчетник не са синономи. Материалноотговорно лице е по-тясното понятие и се приравнява на прекия отчетник. Всяко материалноотговорно лице е отчетник, но не всеки отчетник е материалноотговорно лице. Във Финансовото право са важни качествата на отчетник, а не на материалноотговорно лице.

Втората група правни субекти, които не са причинили вреди и нямат качеството на отчетник, отговарят за неоснователно обогатяване. Това са:
1)третите лица, които са получили нещо без правно основание; 2)третите лица, получили нещо на отпаднало правно основание и 3)третите лица, получили нещо по дарение от отчетника. По дарение може да се получи както предметът на вредата, така и левовата равностойност на продаденото или на вредата. Третите лица отговарят солидарно с прекия отчетник, причинил вредата. Солидарността е само до размера на неоснователното обогатяване. Отговорността на отчетника и на третото лице е деликтна, но възниква на различно правно основание (прекият отчетник отговаря за деликт, докато третото лице – за неоснователно обогатяване). Неоснователното обогатяване представлява обективна безвиновна отговорност. Следователно, значение има дали третото лице е добросъвестно или не. Изключението в това отношение е чл.271 от Кодекса на труда, съгласно който работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, а имуществена отговорност носят виновните длъжностни лица, които са наредили или допуснали неоснователното им изплащане.

За реализацията на отговорността на третите лица има два варианта. Начетното производство (общият исков ред) е приложимо за отчетниците и тук се включват и третите лица - само ако има съставен акт за начет (като трябва да е причинена вреда при хипотезата на чл. 29 от Закона за държавния вътрешен финансов контрол). Ако обаче няма акт за начет (има само одитен доклад, например) и отчетникът не носи имуществена отговорност (а дисциплинарна отговорност или административна такава) и в същото време третото лице трябва да върне онова, с което неоснователно се е обогатил, се върви по общия исков ред. Това е т.нар. процесуална привилегия.

19. Предпоставки за възникване на имуществена отчетническа отговорност
    
    Предпоставките за възникване на имуществената отчетническа отговорност са всъщност фактическият състав на този вид гражданска отговорност. Тя е регламентирана в чл.29 от Закона за държавния вътрешен финансов контрол (ЗДВФК) и по същество представлява основанията за съставяне на акт за начет, които са четири на брой. Трябва да са налице и четирите основни елемента на фактическия състав, за да възникне имуществената отчетническа отговорност. От тях три са обективни, а вината е субективният елемент. Всеки един от четирите елемента има еднаква правна стойност и затова е необходимо всички те да са дадени кумулативно за всеки отделен случай. Ако липсва дори един от тях, фактическият състав е незавършен и отговорността няма да възникне.
    1)Вредата е първият елемент. Понятието щета се използва в по-старото законодателство, докато понастоящем се използва понятието вреда. Този елемент се изразява в намаляването или накърняването на имуществените права на юридическото лице. Необходимо е лицето, причинило вредата, да има качеството на отчетник, а вредата да е причинена на юридическо лице. Става дума само за реалнопричинени вреди, не и за пропуснати ползи и неимуществени вреди, т.е. не се отнася до предполагаемите вреди. Специфична форма на вредата, уникална за финансовото право, е вредата под формата на липса. Съществуват две определения на понятието липса:
а)отрицателна разлика между поверено, отчетено и намерено; и
б)вреда с неустановен произход. Когато вредата е причинена под формата на липса, не е необходимо доказване на останалите елементи, защото отчетникът е нарушил едно от основните си задължения.
    2)Противоправност на поведението на отчетника. Финансовият контрол е контрол за законосъобразност и целесъобразност при боравенето с парични средсва и имуществени блага. Противоправност означава, че поведението на лицето не съответства на нормативните предписания. (така например, Законът за счетоводството дава забраняващи или задължаващи правни норми). Противоправното поведение на лицето може да се изразява в действие или в бездействие.Трябва да се прави разлика между нецелево и нецелесъобразното поведение на отчетника. Последното е в рамките на закона и отчетникът действа в съответствие с правната норма. Тук няма противоправно поведение и затова не се носи имуществена отчетническа отговорност. Нецелевото разходване на средства е отклоняване на средства от тяхното предназначение. Тук вече е налице противоправно поведение и следователно, се носи отговорност. При нецелесъобразното поведение лицето е действало в условията на оперативна самостоятелност.
    3)Вредата трябва да е пряка и непосредствена последица от виновното противоправно поведение на отчетника (трябва да е налице причинна връзка - причина и следствие). Възможно е да има причинена вреда.
    4)След като са налице първите три обективни елемента, четвъртият - вината, който е субективният елемент от състава на този вид деликтна отговорност, се презюмира, т.е. не се доказва. Презумпцията е оборима. Когато е налице вина, отчетникът е този, който трябва да оборва наличието й (отчетникът отговаря във всеки конкретен случай за всеки един от елементите). Контролният орган не е задължен да доказва. Прекият умисъл и небрежността имат най-голямо отношение към Финансовото право.
    
    Определянето размера на вредата се извършва към деня на нейното причиняване, като се търси размерът на реалната вреда. Когато обаче не може да се определи с точност денят на причиняването, законодателят допуска да се определи размерът на вредата към деня на нейното откриване. Вредата винаги се изчислява в левова равностойност – (трансформация). Има способи, при които е допустимо възстановяване на вредата в натура. Ако вредата е причинена във валута, принципът е, че тя се възстановява във валутата, в която е причинена, или в левове по най-високия централен курс на Българската народна банка към деня на причиняването, откриването или възстановяване на вредата. Към така изчислените вреди се дължат и съответните лихви. Лихвата е законна и се начислява от деня на причиняване на вредата, респективно от деня на нейното откриване. Вземането на държавата е покрито с 5-годишна давност, но не повече от 10 години независимо от спирането и прекъсването на давността. Съгласно чл.35, ал.1 ЗДВФК давността започва да тече от деня на причиняване на вредата, а ако същият е неизвестен – от деня на откриването й. При данъчните задължения давността е различна и се определя в Данъчния процесуален кодекс.

20. Основания на освобождаване от имуществена отчетническа отговорност

Има специални основания за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност. Доколкото отговорността е деликтна важат общите основания от ЗЗД за освобождаване от отговорност, но успоредно с това има и специални основания.  Всяко едно от тези основания изключва някоя от предпоставките за възникване на отговорността.
    1. Едно от основанията е възражение срещу незаконно или неправомерно разпореждане. За да се освободи отчетникът от отговорността следва писмено да възрази срещу незаконното разпореждане. Това разпореждане трябва да изхожда от компетентно лице и да последва ново писмено нареждане за изпълнение. Заповедта не трябва да води до престъпление. Тук се изключва противоправното поведение. Ако бъде потвърдено разпореждането, от този който го е издал ще отговаря солидарно.
     2. Компенсация между липси и излишъци. Излишъкът е положителна разлика в имуществото с неустановен произход. Тук се изключва вредата. За да се стигне до тази компенсация следва: първо - стоките да се описват не само стойностно, но и количествено и второ – следва да съществува причинноследствена връзка между липсите и излишъците. Вредоносният резултат следва да е причинил както липсата, така и излишъка.
    Възможна е компенсация между отчетници и между два последователни отчетни периода. При тези две предпоставки е възможно да се достигне до компенсация.
    3. Друго специално основание са фирите (само в единствено число). Някои стоки при опаковане, рязане и т.н. губят част от количеството си. Това води до липса на част от имуществото. Те също изключват вината като предпоставка за възникване на отговорността. Наредба 13а урежда допустимите размери на фирите за различните видове стоки. Под влиянието на естествените процеси, външните условия се стига до разлика в имуществото.
4. Бракуване на стоки и материални ценности.  Когато стоките са станали негодни за ползване те следва да се унищожат. При контрол се проверява реалната годност на стоките, начин на ликвидация и правилността на взетото решение за бракуване.
5. Обезценяването на стоките. За разлика от бракуването, стоките могат да бъдат продадени на по-ниски от придобивните цени. Изключително важно е тези стоки да се продават разделно от другите.
6. Действие на трети лица. Възможно е третите лица да са извършили кражби на имущество. За да се освободи отчетникът от отговорност, той следва да докаже своята добросъвестност при опазване на имуществото. В противен случай ще има съпричинителство.  
Подобно основание е производствено – стопанският риск. Организацията за боравене със стоките е такава, че множество лица боравят с тях. При тази хипотеза (подобно на фирите) се допуска определен предмет от стойността на имуществото да бъде предмет на такива кражби. В такива случаи се изключва противоправното поведение. Важат и общите основания за освобождаване от отговорност – като непреодолима сила, неизбежна отбрана и др. Всички те могат да доведат до освобождаване от отчетническа имуществена отговорност.
Следва да се възрази по чл. 29 за да се премине към КТ или към административна отговорност. Или следва да се докаже едно от по-горните основания.       

21.  Солидарна и бригадна отговорност


    И в двата случая се възстановява изцяло и отговорността е в пълен размер, но се носи от двама или от повече лица. Говорим за пълна отговорност, която е различна от тази във финансово-контролното законодателство, където се предвиждаше т.нар. ограничена отговорност. Последната не можеше да превишава определен размер работни заплати – КТ.

    За разлика от отговорността по ЗЗД, при която под пълен размер се разбират действително причинените вреди и пропуснатите ползи, то по ЗДВФК се възстановяват само действителните вреди. Пропуснатите ползи се търсят по общият исков ред. За разлика от общият гражданско- правен ред, където при наличие на вреди във всички случаи се носи имуществена отговорност, то в ЗДВФК – чл. 22 са посочени хипотезите, при които се стига до това:
а) Когато вредите са причинени умишлено (умишлено причинен гражданско правен деликт, а не престъпление)
б) Когато вредите са причинени от липси е достатъчно наличието на вреда, която да се изразява в разликата от отчетеното и намереното в наличност. Останалите 3 елемента на фактическият състав  - противоправното поведение, вината и причинната връзка се предполагат. Тъй като не може да се докаже по безспорен начин противоправното поведение се приема, че е нарушен принципът за пазене на повереното имущество.
в) Когато вредата е причинена не по повод на служебни задължения се има предвид, че отчетникът е причинил вреди, които не са свързани с работата му, а на лично основание.
г) Специална хипотеза има, когато длъжностни лица са допуснали незаконни плащания и лично са получили в резултат на тези плащания. Такава отговорност могат да носят само ръководни лица и второто условие е лично да са се облагодетелствали. Ще носи отговорност само за това, което лично е получил. Останалите лица могат да бъдат от категорията на трети неоснователно обогатили се лица.
В чл. 29 ал. 3 и ал. 5 от ЗДВФК е предвидена съответна солидарната отговорност, за случаите когато вредата е причинена от няколко лица, а също така и що се отнася до третите неоснователно обогатили се лица – а именно до размера на полученото.Към тази уредба на солидарната отговорност се прилага общият режим на солидарната отговорност. Кредиторът може да насочи изпълнението за целия размер на задължението към когото от длъжниците пожелае. В случая солидарната отговорност е законова и ще разгледаме няколко хипотези:

1.При съпричиняване на вредата. Всяко от лицата е действало противоправно и виновно. Тук не става дума за съучастие (като при престъпление, където се изисква общност на умисъла), а се изисква съпричиняване на вината. Хипотези на съпричиняване са както следва:
    а) контролен орган – отчетник
    б) изпълнение на неправомерна заповед, когато адресатът на заповедта не е възразил срещу нея.
    в) когато не могат да се разграничат отчетническите дейности и не може безспорно са се установи кой точно е причинил вредите.
    г) възможно е при смяна на отчетници да липсват протоколи за приемане и предаване на имущество. Ако се установи вреда, то лицата които общо са боравили с имуществото ще отговаря солидарно.

2.Следващата група солидарна отговорност е между отчетниците и третите лица, които са се обогатили неоснователно. Особеното в случая е, че лицата отговарят на различно основание: единият отговаря за непозволено увреждане (причинителят), а третото лице ще отговаря за неоснователно обогатяване. В случая няма пречка за пасивна солидарност – т.е. когато лицата отговарят на различно основание.  Ако причинителят носи административна отговорност, то третото лице ще отговаря по общият исков ред.

Бригадна отговорност.

Става дума за неразграничена отчетническа дейност. Не става дума за нов вид отговорност, а за специален начин на разпределяне на задължението за възстановяване на вредите, когато са причинени от няколко лица. Това също е отговорност за непозволено увреждане, но се прилага в случаите когато изрично е уговорена, за да измести солидарната отговорност. Също се прилага при боравене с имущество или неразграничена отчетническа дейност. За да възникне е необходим писмен договор между работодателя и отчетниците. Втората предпоставка е, че такава отговорност може да възникне само при липси. Никой не е задължен да сключва такъв договор. В него се уговаря начинът на съхраняване на имуществото и как ще се разпределя задължението за възстановяване на вредите между отчетниците. Като критерии се посочват прослуженото време към момента на причиняване на вредата, получаваното в този период трудово възнаграждение. Според тези критерии ще се установи кой какъв дял ще възстанови. Договорът променя начина на възстановяване на вредата. Изхожда се от презумпцията, че всеки е причинил вредата. Поради тази причина, ако се установи кой е причинил вредата ще се излезе от тази хипотеза. Чл. 71 от ППЗДВФК препраща към чл. 209 КТ.
 

24. Бюджетно право. Понятие, източници

Характеристиката на Бюджетното право е свързана с неговия материалноправен режим. Бюджетното право като обективно право е съвкупност от правни норми, с които се регулират определен кръг обществени отношения, а именно отношенията по съставянето и управлението на държавния бюджет, както и отношенията по преразпределянето на националния доход. Доколкото Бюджетното право е част от Финансовото право, то има белезите на Финансовото право като отрасъл. Особеностите на Бюджетното право:
1)бюджетните отношения са организационни (безобектни), за разлика от данъчните, които имат разходен характер;
2)това са циклични отношения, защото се осъществяват в рамките на една бюджетна година и през следващата година се повтарят;
3)кръгът на участниците в тези отношения е ограничен, защото като субекти се конституират само държавни органи (в тях не участват физически и юридически лица). В субективен смисъл понятието бюджетно право се употребява, както понятието субективно право. Бюджетното право принадлежи на държавен орган и следователно говорим за субективно право като за правомощия на този орган, за бюджетни правомощия или за бюджетна компетентност. Тя се свързва най-често с органите, които имат собствен бюджет (Сметна палата, общински съвет и др.).

Нормативната уредба се съдържа в:
1)Конституцията на Република България. Член 84, т.2 урежда правомощията на Народното събрание (НС) за приемане на държавния бюджет и на отчета за изпълнението му. Член 106  възлага правомощието на Министерския съвет (МС) да управлява държавния бюджет. Член 117 определя самостоятелността на бюджета на съдебната власт. А в чл.141 се урежда правото на общините на самостоятелен бюджет, както и възможността държавата да подпомага общините със средства от националния бюджет.
2)Законът за устройството на държавния бюджет (ЗУДБ) е органичен бюджетен закон. Това е един постояннодействащ закон, за разлика от ежегодните бюджетни закони.
3)Законът за общинските бюджети (ЗОбБ) урежда начина на формиране на общинските бюджети.
4)В преходните и заключителни разпоредби на Ежегодния бюджетен закон се приемат правни норми, които са от голямо значение за изпълнението на бюджета през годината. Трябва да се прави разлика между бюджета като финансов план и формата, чрез която се приема бюджетът. В литературата са правени предложения бюджетът да се приема с решение. НС приема бюджета, но той ще се изпълнява от МС. Затова в 1-месечен срок от приемането му МС трябва да издаде постановлене за изпълнение на бюджета за съответната година.
5)На следващо място са съответните закони, регулиращи бюджета на отделни органи. Това са например Законът за Сметната палата (ЗСмП), Законът за съдебната власт (ЗСВ) и др.
Понятието бюджет се разглежда от няколко гледни точки.
1)От политическа гледна точка бюджетът е политически инструмент, чрез който управляващите осъществяват своето управление. Ако внесеният в НС проектобюджет не бъде приет, това означава, че Парламентът не подкрепя политиката на МС (приравнява се на вот на недоверие спрямо Правителството).
2)От икономическа гледна точка бюджетът централизиран паричен фонд, от който се изземва част от националния доход, за да може тя да се прехвърли и да обслужва непроизводствената сфера.
3)От юридически аспект бюджетът е прогноза (план) за средствата, които ще се централизират и разходват в рамките на бюджетната година, която у нас съвпада с календарната. Бюджетът има задължителен характер спрямо адресатите, за които се отнася (по този начин адресатите се обвързват). Бюджетът няма нормативен характер (макар че е задължителен), защото той е финансов план и ако отпадне формата ‘закон’, ще останат само цифрите, които не могат да имат нормативен характер. Този план действа в рамките на една година. Неизпълнението или преизпълнението му не е скрепено със санкции, защото това са показатели. Затова отнасяме бюджета към общите ненормативни актове. Бюджетът е основният финансов план на държавата, той е водещ и всички останали финансови планове трябва да се съобразяват с него (това е годишният финансов план).

Вида на бюджетната система зависи от вида на държавното устройство. У нас основно разграничаваме:
1)републикански бюджет (централен бюджет и бюджети на държавните органи),
2)бюджет на съдебната власт,
3)местните бюджети,
4)бюджет на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и на Националния осигурителен институт (НОИ), т.е. на държавното обществено осигуряване. Общото деление на бюджетите е на:
1)общи, при които постъпват различни видове приходи и различни разходи (републиканският и общинските) и
2)специални, при които постъпват приходи от конкретноопределен източник, а разходите са само в определена област (бюджетът на НОИ и бюджетът на НЗОК).

Бюджетното регулиране е механизмът, чрез който се преодолява недостигът на приходи в съответните бюджети, т.е. те да бъдат така балансирани, че да се осигурят средства, с които да се покрият предвидените в тях разходи. На плоскостта на общинските бюджети общините разполагат с т.нар. собствени приходи (местните данъци и такси), но те не достигат, за да се посрещнат разходите. Затова в републиканския бюджет се предвиждат средства за финансово подпомагане на общинските бюджети. Това финансово подпомагане има различни правни форми:
1)бюджетната субсидия (средства, предоставени безвъзмездно от държавния бюджет с общо или целево предназначение);
2)бюджетната субвенция (сумата, също предоставена безвъзмездно от държавния бюджет, но под определено условие);
3)преотсъпване на държавни приходи. Възможно е да се предвиди в ежегодния бюджетен закон част от Данък общ доход (ДОД), който по принцип е републикански данък, събиран от лицата, намиращи се на територията на съответната община, да бъде преотстъпен на общината. Също така търговски дружества с общинско имущество могат да внасят данъка в общинския бюджет. Такива регулиращи приходи по принцип се предвиждат в ежегодния бюджетен закон;
4)отпускането на краткосрочни безлихвени заеми се използва при временен недостиг на средства от бюджета на общините в хода на изпълнение на бюджета. Недостигът следва да е краткосрочен, а при просрочие на заема последният се олихвява.

Бюджетната класификация е друго важно понятие, което обслужва всички фази на бюджетния процес. Както приходите, така и разходите се гласуват по бюджетна класификация, в която се отразяват вида на приходоизточника, както и сферите, в които ще се извършват разходите. Член 2, ал.7 от ЗУДБ постановява, че приходите и раходите се групират по единна бюджетна класификация, която се утвърждава от министъра на финансите. А ал.8 определя т.нар. неасигнираност (необвързаност) на приходите и разходите. Както приходите, така и разходите се разпределят на групи, раздели, мероприятия и параграфи. Всеки един от тези критерии посочва вида на приходоизточника, а в разходната част се посочва вида на разхода (за издръжка, за образование и пр.). С оглед контрола върху изпълнението на бюджетната класификация в разходната част се преценява от юридическа гледна точка законосъобразността на разходите, защото те са целевопредназначени. А нецелевото разходване на средствата се приравнява на незаконосъобразното разходване.

За бюджетно регулиране е възможно да се говори и в рамките на самия републикански бюджет. Член 34 от ЗУДБ допуска министърът на финансите да прехвърля кредити от един бюджет в друг, когато не се нарушава балансът на държавния бюджет. Това негово правомощие е критикувано , защото се получава ситуация министърът на финансите да прави последващи промени в сумите, гласувани от НС. По този повод е и РКС №6/2001г. по дело №17/2000г. В него се твърди, че става дума за една оперативна самостоятелност, предоставени на органа при условията, предвидени в закона.

25. Бюджетен процес

Бюджетният процес като съвкупност от дейности на държавни органи не е еднократен акт, а продължителен процес, който надхвърля бюджетната година. Изпълнението на бюджета е в рамките на една година, но преди това се изготвя и приема проектобюджета, а след изтичане на бюджетната година започва подготовката за приемане на отчета за изпълнение. В широк смисъл под бюджетен процес разбираме съвкупност от процесуални действия, които се извършват в определена последователност и форма за реализиране на бюджетни правомощия на държавни органи. Бюджетният процес не е правораздавателно производство, а е етапност или стадийност, като включва следните етапи:
1)съставяне на проектобюджета;
2)приемане;
3)изпълнение;
4)приемане на отчет за изпълнение. Доколкото тези етапи са последователни, става дума за един динамичен фактически състав. Принципите, въз основа на които се развива бюджетният процес, са посочени в Закона за устройството на държавния бюджет (ЗУДБ). Това са принципите на законосъобразност, целесъобразност, икономичност и публичност, посочени в чл.10, както и принципите на бързина и непосредственост.

При изготвяне на проектобюджета основната дейност се осъществява от Министерство на финансите. Проектобюджетът има икономически характер, доколкото става дума за икономически анализ и предвиждания, свързани с различни икономически показатели. От юридическа гледна точка става дума за дейност на държавни органи: Министърът на финансите изготвя бюджетна прогноза за следващите 3 години въз основа на икономически показатели. Тази прогноза ежегодно се конкретизира в рамките на бюджета за съответната година или това е т.нар. макрорамка на бюджета, която е в основата на изготвянето на бюджета. Подготвената макрорамка се изпраща като бюджетни насоки на отделните ведомства на бюджетна издръжка, които въз основа на тях изготвят собствените си проектобюджети. Успоредно с това Министерство на финансите готви и проекта за държавен бюджет. Обсъждането на двата проекта (изготвения от министерството на финансите и тези на държавните органи) става в Министерство на финансите, като при разногласия между ръководителите на съответните ведомства и Министерство на финансите спорът се решава от Министерки съвет (МС). От юридическа гледна точка Сметната палата и Висшият съдебен съвет представят своите бюджети самостоятелно, без министърът на финансите да внася в тях корекции, за да могат те да се включат в общия проектобюджет. Изготвеният проектобюджет се внася в МС, придружен с мотиви и информация за местните бюджети за целите на бюджетното регулиране. МС разглежда проекта за държавния бюджет и при необходимост извършва корекции с изключение на проектобюджета на Сметната палата и проектобюджета на съдебната власт. По тези проектобюджети МС може само да дава становища и да прави предложения до Народното събрание (НС). Проектобюджетът, приет от МС, трябва да постъпи до 1-ви ноември в НС. Ако това не стане, се предвижда приемането на решение от НС за продължаване на срока.

Вторият етап е обсъждане и приемане на проектобюджета. Това става със закон. На първо четене Министърът на финансите прави обобщен доклад, а при обсъждането водеща е Комисията по бюджет и финансов контрол, която може да поиска становище на Сметната палата. Нашата Сметна палата няма правомощие за предварителен контрол относно представения проектобюджет. Тъй като бюджетът рефлектира върху всички сфери, всички постоянни комисии участват в обсъждането. Становищата се обощават в Бюджетната комисия, която излиза на второ четене с доклад, включващ становищата на всички комисии.

Приетият със закон бюджет придобива юридическа сила и подлежи на изпълнение. ЗУДБ задължава МС в срок от 1 месец след обнародване на закона да приеме постановление за изпълнение на държавния бюджет. В това постановление се конкретизират стойностните и натуралните показатели на бюджетите на съответните държавни органи. След приемане на бюджета първостепенните разпоредители на бюджетни средства разпределят установения бюджет по тримесечие и пълна бюджетна класификация. Това разпределение се контролира от министъра на финансите с оглед законоустановеността на предвидените разходи. Той може да дава задължителни указания за отстаняване на нарушенията. Ако бюджетът на бъде приет до началото на бюджетната година (до 1-ви януари), приходите се събират съобразно действащите закони, а разходите са до размера на тези за същия период на предходната година, освен ако по влезли в сила закони или актове на МС не се предвиждат допълнителни средства.

Изпълнението на бюджета е следващ етап. В това отношение компетентна е изпълнителната власт (чл.106 КРБ) чрез Министъра на финансите и т.нар. разпоредители с бюджетни кредити, т.е. органите, които могат да се разпореждат с бюджетни средства. С оглед на структурата на ведомството това могат да са първостепенни или второстепенни разпоредители с бюджетни средства. Така разпоредители по републиканския бюджет са министри и ръководители на ведомства, които имат звена на републиканско подчинение и такива, които нямат поделения. Тези учреждения, които имат поделения, ще имат второстепенни разпоредители. Висшият съдебен съвет организира изпълнението на бюджета на съдебната власт чрез Върховния касационен съд, Върховния административен съд, Националната следствена служба и Главната прокуратура. Българската народна банка (БНБ) организира касовото изпълнение на бюджета, като тя прави това чрез търговските банки. Операциите по касовото изпълнение на бюджета се извършват от банката безплатно. По отношение на операциите по бюджета банковата тайна спрямо министъра на финансите не важи. Текущият контрол върху изпълнение на бюджета се осъществява от органи на Сметната палата. Изпълнението на разходната част е до размера на постъпилите приходи, като ЗУДБ делегира правомощия на министъра на финансите и БНБ да издават наредба за касовото изпълнение на бюджета (в момента такава има). Съществува възможност за бюджетно регулиране вътре в рамките на републиканския бюджет, като съгласно чл.34 и 35, ал.2 от ЗУДБ това правомощие е предоставено на министъра на финансите.

Приемането на отчета за изпълнение на държавния бюджет е последният етап на бюджетния процес. Изпълнението на бюджета завършва на 31-ви декември, като до този момент поетите за изплащане в рамките на бюджетната година задължения следва да бъдат изпълнени от съответните разпоредители на бюджетни кредити. Процесът е същият като при изготвяне на проектобюджета. Министрите изготвят своите бюджети по пълна бюджетна класификация и ги внасят в Министерство на финансите, което изготвя отчета за изпълнение на държавния бюджет. Той се внася и се приема от МС, който от своя страна го внася в НС по показателите, по които е бил приет за съответната година. Отчетът се докладва от министъра на финансите, като приемането на отчета става на отделна сесия на НС. За разлика от първата фаза, Сметната палата дава становище, като представя на НС доклад по отчета за изпълнение на държавния бюджет. НС прима отчета с решение не по-късно от края на следващата бюджетна година.

26. Правен режим на бюджетните приходи

Бюджетните приходи според определението, което Законът за устройството на държавния бюджет (ЗУДБ) дава, са очакваните и постъпилите в държавния бюджет парични средства, като това са данъчни и неданъчни приходи, събирани от физически и юридически лица по установения със закон ред. Бюджетните приходи включват:
1)данъчните и неданъчните приходи;
2)доходи от собственост, от наеми на имущество и на земя;
3)държавни и съдебни такси;
4)глоби;
5)приходи от продажба на конфискувани вещи;
6)приходи от продажба на държавно имущество;
7)дарения и други получени безвъзмездно суми. Данъчните приходи имат относително най-голям дял като постъпления в бюджета спрямо останалите бюджетни приходи.

Основните белези на данъците са:
а)те са публично субективно право на държавата да получи определена парична сума вследствие на развило се данъчно правоотношение между държавата и данъчнозадължени лица. Носител на това субективно право е именно държавата, като в някои случаи тя може да го преотстъпи (най-често това става в полза на местните бюджети). Трябва да се прави разлика с местните данъци, които от момента на постъпването им стават част от т.нар. собствени приходи.
б)Законоустановеност на данъците. Всички видове данъци, както и свързаните с тях данъчни утежнения или данъчни облекчения, се установяват със закон. По този начин следва да са уатановени всички елементи на данъците (данъчната основа, данъчния субект, данъчния обект и данъчната ставка). Със закон следва да бъде определено и производството по тяхното установяване и събиране.
в)Данъците са невъзвръщаеми безвъзмездни парични плащания. Събирането на данъците не задължава държавата да връща определени суми при определени условия на лица, които са внесли съответно данъчно задължение. Данъците се различават от т.нар. вътрешни заеми, при които набирането на средства става например чрез емитиране на държавни ценни книжа. Безвъзмездният характер на данъците означава, че липсва насрещна престация.
г)Начинът, по който те се установяват – едностранно от държавата по общ начин за всички държавни субекти. Данъчното задължение възниква ex lege. Установяването на данъците по общ начин предполага при осъществяване на данъчния фактически състав да възниква данъчно задължение в съответен размер без оглед на конкретен данъчен субект. Известно изключение правят нормите, които установяват данъчни облекчения за определени лица (лица в неравностойно положение). д)Данъците са непрехвърляеми. При данъчните задължения освен ако не е установено със закон, не могат да се прехвърлят на трети лица и това прехвърляне да обвъзрзва държавата като кредитор. Трябва да се прави разлика между този белег на данъците и възможността данъчното задължение да се погаси (да се плати) от трето лице. Доколкото данъчните задължения са парични, то едно такова плащане от трето лице може да бъде направено и държавата няма право да откаже плащането. е)Изпълнението на данъците, когато липсва доброволно плащане, е скрепено с държавна принуда. Като събирането на тези публични държавни вземания, се извършва по правилата на специален финансово-изпълнителен процес.

ДАНЪКЪТ Е НЕВЪЗВРЪЩАЕМО БЕЗВЪЗМЕЗДНО ПАРИЧНО ПЛАЩАНЕ В ПОЛЗА НА ДЪРЖАВАТА, ЕДНОСТРАННО УСТАНОВЕНО СЪС ЗАКОН ПО ОБЩ НАЧИН В ТЕЖЕСТ НА СУБЕКТИТЕ НА ДАНЪЧНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ.

А)Основното деление на данъците е на преки и косвени. Преки са данъците върху доходите на физическите лица и корпоративният данък, а косвени са акцизът и Данък добавена стойност (ДДС). От юридическа гледна точка разликата между преките и косвените данъци се състои в това, че при преките данъци фактическият и юридическият платец на данъци са едно и също лице. За разлика от косвените данъци, при които едно лице е фактическият платец на данъци (понася данъчната тежест), а друго е лицето, което е натоварено със събиране (администриране) на данъци. При преките данъци физическото лице, което е получило дохода, е длъжно да извърши всички действия по плащане на данъка (подаване на декларация и пр.). При косвения данък данъчната тежест се понася от потребителите на стоките, а търговците са юридическите платци. В единия случай – при преките данъци - става дума за директно облагане на имущества и доходи, докато при косвените данъци става дума за непряко облагане на личните разходи.
Преките данъци от своя страна се разделят на имуществени и подоходни. Критерият за това деление е обектът на облагане. В първия случай обект е имуществото от момента на неговото придобиване (имуществени данъци са данъкът върху наследството, данъкът върху недвижимото имущество и др.). Подоходни са корпоративният данък и данъкът за облагане доходите на физическите лица.

Косвените данъци биват специфични (акцизът) и всеобщи (ДДС). Акцизът се дължи за производство и търговия на определен кръг стоки (бензини, алкохол и др.), докато ДДС се дължи за всички облагаеми стоки. Косвените данъци се разделят също така на еднофазни (акцизът) и многофазни (ДДС). При еднофазните, независимо колко сделки се извършват с дадена стока, данъкът се начислява само веднъж. При ДДС на всеки етап от реализацията на стоката данъкът се начислява. Многофазните косвени данъци са кумулативни и некумулативни. ДДС е е косвен многофазен некумулативен данък. Некумулативният характер на данъците се осигурява от механизма на данъчния кредит.
Б)Според системата за определяне размера на данъчните задължения последните биват прогресивни и пропорционални. При прогресивния данък данъчната ставка е постоянна величина (такъв е данъкът върху доходите на физическите лица). Докато при прогресивния данък нарастването на данъчната основа води до нарастване на данъчната основа (ДДС).
В)В зависимост от това в кой бюджет постъпват средствата от съответния вид данък данъците се делят на републикански и местни.
Данъчната политика е важна част от изграждане на данъчната система на всяка една страна. Тя предполага това какви и колко данъци да бъдат въведени или установени в данъчната система. От гледна точка на функциите си (фискална, регулативна и социална) данъците като бюджетни приходи играят различна роля. Затова е важно да се определи каква част от вътрешния брутен продукт ще се отдаде на различните данъци (на акциза, на ДДС и пр.). Регулативната функция е важна с оглед развитието на икономическите отношения (намаляване размера на корпоративния данък). Социалната функция на данъците предполага установяване на данъчни облекчения за определен вид дейности или определени лица. Когато се изгражда данъчната система и се установява данъчната политика , важно е данъчният суверенитет на държавата да се ограничава в някаква степен от ангажимент на държавно ниво или по силата на международен договор (във връзка с присъединителните процеси на България). Важно е също така какви данъчни преференции (облекчения) ще бъдат установени и в какви размери.

27. Статут и правомощия на съдебната палата

Нормативната уредба се съдържа в Закона за Сметната палата (ЗСмП), в сила от 2001г. Контролният орган, който осъществява бюджетен контрол в Република България, е Сметната палата. У нас тя е съществувала от 1880г. до 1947г. През 1947г. Сметната палата се закрива и нейните функции се поемат от органите на държавния финансов контрол. Член 91 от Конституцията от 1991г. предвиди съществуването на Сметната палата. През 1995г. с приемането на първия Закон за Сметната палата сред финансово-контролните органи бе създадена и Сметната палата. Действащият в момента ЗСмП отмени този от 1995г. Освен ЗСмП има и Правилник за приложението му (ДВ бр.28/1996г.).
Правна характеристика.
 1)На първо място Сметната палата е висш държавен орган, който осъществява контрол върху изпълнението на бюджетите и другите публични средства.
2)Начинът на конституиране е определен в ЗСмП. Председателят и членовете й се избират от Народното събрание (НС).
3)При осъществяване на своята дейност Сметната палата е независим орган, който се отчита пред НС. Белег за независимостта й е начинът на формиране на нейния бюджет.
4)Контролът, който Сметната палата осъществява, е външноведомствен. Обект на контрол от страна на нейните органи е държавният бюджет, бюджетите на общините, бюджетът на държавното обществено осигуряване, бюджетът на Националната здравноосигурителна каса.

Устройство и органи. Сметната палата е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. Състои се от председател и 10 души членове, които се избират и освобождават от НС за срок от 9 години, като председателят няма право на втори мандат. Органи на Сметната палата са директорите на териториалните поделения, ръководителите на сектори и одиторите. Нейни служители са главният секретар, стажант-одиторите и служителите от администрацията. Първо НС избира председател, който прави предложение за избор на останалите 10 членове. За председател и членове на Сметната палата не могат да бъдат избирани лица, които през последните 3 години преди избора си са били членове на правителството или ръководители на централни органи на изпълнителната власт. ЗСмП изисква висше икономическо или юридическо образование с минимална образователно-квалификационна степен ‘магистър’ и с трудов и/или служебен стаж по специалността не по-малко от 15 години – за председателя, и 10 години – за членовете. Лицата не трябва да са осъждани за умишлени престъпления от общ характер или да са лишени по съдебен ред от правото да заемат съответната длъжност. Членове на Сметната палата не могата да бъдат лица, които помежду си или с председателя са съпрузи или роднини по права линия без ограничения и по съребрена линия до четвърта степен включително.
 
Актове, които Сметната палата издава, са от категорията на констатиращите актове. Актовете, с които се извършва одит от органите на Сметната палата, са одитните доклади. Към тях се прилагат всички събрани в хода на одита доказателства, подкрепящи и мотивиращи констатациите в одитния доклад. След запознаване със съдържанието на одитния доклад ръководителят на одитирания обект и лицата, които са визирани в одитния доклад, имат възможност по процедура да дадат писмени становища. Писмените становища заедно със самия доклад са в основата на издадено решение на Сметната палата, което е окончателно. С това решение могат да се потвърдят, изменят или отменят изцяло или отчасти констатациите и оценките в одитния доклад. Тази процедура много наподобява на процедурата, установена по отношение на акта за начет, издаван от органите на държавния вътрешен финансов контрол, но правните последици са различни. Ако по време на одита е констатирано причиняване на вреда, то органите на Сметната палата изпращат доклада на органите на държавния вътрешен финансов контрол, които да издадат вече актовете, необходими за реализиране на имуществената отговорност. Ако в хода на одита са констатирани невнесени или невнесени в пълен размер публични държавни вземания с данъчен произход, докладът се изпраща на данъчната администрация (ведно с приложенията към него). Органите на данъчната администрация могат да издадат данъчен ревизионен акт, с който да се индивидуализират тези данъчни задължения и който ще послужи по-късно като основание за тяхното събиране. Когато са констатирани нарушения на процедурата за възлагане на обществени поръчки, докладът в частта, констатираща нарушенията, се изпраща на министъра на финансите и министъра на държавната администрация, които в рамките на своите правомощия извършват действия за отстраняване на нарушенията или налагат санкции. Одитният доклад може да се изпрати с решение на Сметната палата и на други органи извън одитирания обект за сведение или за да бъдат предприети съответни мерки.
Освен одитните доклади Сметната палата внася в НС и няколко други видове актове: доклади по отчета за изпълнение на държавния бюджет, бюджета на държавното обществено осигуряване, бюджета на Националната здравноосигурителна каса и бюджетните разходи на Българска народна банка. Тези доклади са задължителни  и са част от последния етап от бюджетния процес. Въз основа на решение на НС Сметната палата изготвя и внася в НС одитни доклади за извършените одити, както и отчет за дейността си за съответната бюджетна година. Органите на Сметната палата могат да издават актове за констатиране на административни нарушения, като председателят на Сметната палата или упълномощено от него лице е органът, издаващ наказателните постановления за санкциониране на виновните лица.


28 Правен режим на таксите

Таксите са публични държавни вземания с данъчен произход, доколкото почти изцяло са подчинени на правния режим на данъците. В този смисъл всички белези на данъците – като публични държавни вземания са относими към таксите, с изключение на това, че имат възмезден характер за разлика от данъците, които са безвъзмездни. По този белег таксите наподобяват плащания от гражданско правен произход, като основната разлика между таксата и едно гражданскоправно вземане е по отношение на еквивалентността между двете дължими престации. Едно частноправно вземане предполага равностойност на двете престации (цена и услуга). Не винаги има еквивалентност при таксите. Макар основанието да е услуга от държавен орган, то не винаги цената на тази услуга можем да определим като еквивалентна на тази услуга. Много често т.нар. “услуги” са задължителни. Например издаването на документ за самоличност. По отношение на този белег е релевантно, че тази услуга е предоставена, а пък е ирелевантно дали ще я използваш.

Чл. 60 от Конституцията на Република България съдържа принципа на законоустановеност на таксите, както и това, че размерът им следва да е съобразен с дохода и имуществото на задължените лица. В същото време цената на услугата е еднаква за всички, с изключение на облекченията, закрепени в Закона за митата и държавните такси по отношение на определена група лица. Мотивите за това са най-често социални. Освен посоченият конституционен текст, ЗМДТ и ЗДТ са основните нормативни актове, които установяват видовете такси и размерът им. Освен тези закони и въпреки чл. 60 КРБ, който изисква всички елементи на таксата да са установени със закон, факт са и множество тарифи, които съдържат вида и цената на различни ведомства, предоставящи услуги. Такива са Тарифа № 1, Тарифа № 12 и др.

Министерствата определят сами таксите за предоставяните от тях услуги. Поради липса на еквивалента между цената и предоставяната услуга, при голяма част от таксите фискалната функция, както и при този вид публично държавно вземане има приоритет. Цели се не такова възмездяване на услугата, а формиране на бюджета на съответното ведомство, т.к. приходите от таксите за тези ведомства са източници на средства за собствените им бюджети.  

Основно деление на таксите:

1.    Държавни / Общински
2.    Местни. Съобразно органа, който извършва услугата.
3.    Съдебни такси. Събират се във връзка с услугата да получим     “правосъдие”. Съдебните такси са от категорията на собствен     приходоизточник за бюджета на съдебната власт.

С оглед предметното съдържание на предоставяната услуга, таксите се делят на такива за комунално-битови услуги; за сключване на сделки; за издаване на документи.

     Таксите също така се подразделят и в зависимост от начина на определяне на размера на таксата – дали е в твърд или в подвижен размер. В повечето случаи таксите са установени в твърд размер в нормативния акт, който ги установява. Установените в подвижни размери такси са определени по правилата на пропорционалната система (най-често към определен размер на облагаемата основа се прилага съответен размер на данъчната ставка)

      Според начина на плащане таксите се делят на такива, които се плащат по банков път и на такива, които се плащат в таксови марки. Ако услугата не се използва, таксата може да се върне, но плащането с таксови марки анулира тази възможност.

    С оглед да субектите таксите се делят на: дължими от физически лица и такива дължими от юридически лица.

    Производство по установяване и плащане на таксите.

    Липсва същинско производство по установяване т.к. таксите в повечето случаи са установени в твърд размер. В повечето случаи плащането на таксата предхожда ползването на услугата. Следователно липсва и производство по събиране.

    Редът за принудително събиране по ДПК е съотносим и към таксите, ако те не са събирани предварително. Те не се разсрочват, но могат да бъдат опростени. Има данъчни преференции или облекчения, които установяват по-нисък размер на такса или освобождават от заплащане на такси. Бюджетните учреждения са освободени от плащане на такси.  Лица със специално качество са освободени, поради личното си качество, от плащането на някои видове такси. При затруднено материално облекчения би могло да се установят облекчения. При упражняване на основните си права всички граждани са освободени от такси.

 
30. Митническа администрация.

     Митническата администрация е централизирана административна структура, организирана в агенция “Митници” към Министерство на финансите. Тя е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в гр. София.

     Агенция митници е структурирана в Централно митническо управление и регионални митнически дирекции. Общата и специалираната митническа администрация в Централното митническо управление (ЦМУ) е организирана в дирекции. Всяка регионална митническа дирекция от своя страна  е структурирана в Регионално митническо управление (РМУ) и митници. Общата и специализираната администрация в Регионалното митническо управление се организира в отдели. Митницата от своя страна е структурирана в териториално митниеско управление и митнически бюра.

    ЦМУ организира, ръководи, контролира  и отчита дейността на митническата администрация и извършва митническа дейност. РМУ върши същото по отношение на митниците, включени в структурата, Териториалното митническо управление по отношение на бюра и пунктове, включени в него.  

    Общото ръководство и контрол върху дейността на митническата администрация се извършва от Министъра на финансите или определен от него заместник-министър. Митническите бюра, пунктове, дирекции и управления се образуват и закриват от Министъра на финансите по предложение на директора на Агенция митници. Агенцията се ръководи и управлява от директор, който се назначава от Министъра на финансите след съгласуване с Министъра на транспорта. В структурата на Агенция митници се включва инспекторат, който е на пряко подчинение на директора и който включва контрол върху дейността на митническата администрация.

    Правомощията на митническата администрация са свързани с разработването и реализацията на митническата политика на държавата. Участието в разработването и изпълнението на международни договори, по които Република е страна. Правомощията на митническите служиели са посочени в закона. При изпълнение на задълженията си, произтичащи от Закона за митниците, митническите органи издават решения и потановления за принудително събиране на публични държавни взмания. За издаването на решение лицето, поискало издаването му трябва да представи цялата необходима документация за издаването на законосъобразно решение. Решението трябва да писмено в случаите, когато молбата също е в писмена форма. Тези решения са индивидуални административни актове и тяхното обжалване за законосъобразност се извършва по реда на ЗАП. Решението следва да се издаде до 30 дни от датата на започване на производството. Когато в ЗМ или ППЗМ не е определен органът, компетентен да издаде дадено решение, то за компетентен се счита всеки митнически орган, пред който е възникнал проблема, изискващ вземане на решение.  

    Постановленията за принудително събиране на държавни вземания също са индивидуални административни актове, издавани от началника на митницата, в чийто район е възникнало неплатено в срок митническо задължение. Преценката по издаване на постановление е предвидена в чл. 211а ЗМ, а обжалването по съдебен ред се извършва по реда на ДПК.

 31. Митни сборове

    Правната уредба на износните и вносните митни сборове се съдържа в два основни нормативни акта: в Закона за митниците и Правилника за приложение на закона за митниците. Размерът на дължимите във връзка с износа и вноса на стоки от и на територията на Република България се определя в Митниеска тарифа, която се приема с постановение на Министерски съвет и която се актуализира за всяка бюджетна година. “Митни сборове” е понятие, което употребявано в Закона за митницитеи включва два основни елемента: от една страна митата, които се дължат при внос или износ на стоки в/от Република България; и от друга страна таксите с развностоен обект, които също се дължат при внасяне и изнасяне. Съдържанието предполага тези два елемента да бъдат разгледани поотделно.

    Митата това са дъжавни финансови вземания , които стоят най-близко до данъците. В чл. 13, ал. 2 т. 1 от ДПК митата са определени като публични държавни вземания. Митата подобно на данъците се установяват едностранно от държавата и вземането под формата на мита представлява субективно публично право на държавата. Държавата е заинтересувана от тяхното съществуване т.к. те представлявт значима част от приходите в държавния бюджет.

    В чл. 24 от Закона за митниците стоките, които се пренасят през граница се облагат с мита, които се определят от Министерски съвет. Т.е. законоадтелят е делегирал на ипълнителната власт правомощието да определи размера и вида на митата. В сравнителноправен аспект митните закони, действащи на територията на различни държави могат да бъат обособени в две основни групи. Към първата група принадлежат митните закони с административен характер, а във втората попадат митните закони с финансов характер. Особеностите на първата група се изразяват в това, че митните закони с административен характер съдържат правни норми, които регулират преди всичко организираните митнически правоотношения във връзка с митнически надзор и конрол, структурата и оганизацията на митническите служби и т.н.     

    Създава се правна база, имаща охранителен характер. Всички останали елементи от фактиеческия състав на митното правоотношение, свързани с определянето на платците на митата, обект, размер на митата са извън съдържанието на митните закони с административен характер. Правомощието по определяне на тези елементи на същинските материални правоотношения е предоставено на изпълнителната власт. От друга страна митническите закони с финансов характер притежават по-особена специфика и тя се дължи на това, че държавите, възприели този  начина на правно регулиране  на конституционно равнище са закрепили изискването за законоустановеност на данъците, а митата са представени като разновидност на косвените данъци. Поради тази причина всички елементи от фактическият състав на митниеското правоотношение в тези държави са установени със закон. Закона за митниците, който действа на територията на Република България притежава отличителни белези, характерни и за двете основни групи митни закони. В него се съдържат правни норми, които регулират организираните обществените отношения , но успоредно с това се съдържат и правни норми, присъщи на митните закони с финансов характер.

    В българския Закон за митниците са установени със закон само част от елементите на фактическия състав на същинските митнически правоотношения. В Закона за митниците е законоустановен субекта, който дължи заплащането на мита; обектът, който подлежи на облагане с митни сборове. Размерът на митата, обаче, както и видовете стоки, които подлежат на облагане се установяват от изпълнителната власт в лицето на МС. Поради това българският Закон за митниците не може изцяло да бъде определен с белезите, които притежават двете групи митнически закони. Целта на това отклонение е в две насоки:
    1. Да се постигне по-голяма сигурност при определянето на     длъжниците и
    2. да се постигне по-голяма бързина, когато промените в     международната търговия налагат по-бърза реакция.

    Митата като субективно публично право на държавата притежават определени безези:

1.    Задължително имат паричен характер. Задължението за заплащане на мита не е свързано с личността на длъжника. Валидно заплащане може да бъде извършено от всяко трето лице.
2.    Задължението е делимо. Това предопределя възможността изплащането да става на части. Когато такава възможност е предвидено в Закон или при условията на разсрочване. Българският Закон за митниците не предвижда заплащането на митата на части.
3.    Срещу извършването на плащане на митата държавата не дължи престация. Получава ги безвъзмездно. Подобно на данъците те са невъвръщаеми. Чрез тях се изземва част от дохода на вносителите / износителите на стоки, както и на крайните потребители на стоки.
4.    Пропорционални публични вземания. Митната ставка е фиксирана величина. Размерът не се поставя в зависимост от прмяната на митническата стойност на стоката.
5.    За разлика от косвените данъци, при митата е възможно съвпадение между  фактическия и юридическия владелец. Като публично държавно вземане митата изпълняват определени фукнкции:

а) Фискална  и  б) Защитна
   
    Фискалната функция се свързва с това, че чрез тях се подсигурява знаителна част от приходите в държавния бюджет. В някои държави това е особено засилено и чрез митата се цели осигуряване на редица постъпления в държавния бюджет. Когато в държавата, по оношения на която се извършва внос,  липсва производство на определен вид стоки, като този, който се внася и за внасянето на стоки дължи запащането на мита, означава че с облагането им се дължат финансови цели.

    Защитната функция притежава именно тази цел да предпази националния пазар и нацоиналните производители от вноса на конкурентни стоки. В много случаи защитната функция на митата се използва като защитник на асните производители в държавата.  

    Разграниението на видовете мита може да се направи на базата на различни критерии:
-    ако критерий е внасянето, изнасянето и преминаването то те се делят на вносни, износни и транзитни. Последние имат финансов характер.
-    ако се определят като процент от митническата стойност на внасяните стоки или на базата на други критерии, митата се делят на:
а) Адвалорни (ad valorem). Изчисляват се като процент от митническата стойност на внасяните стоки. Българската митническа тарифа съдържа преди всичко такива мита. Те не всякога са ефективни, т.к. намаляването на цената на стоката на световните пазари ще доведе до намаляването на приходите.
б)Специфични мита се изчисляват на базата на критерии като тегло на стоката, алкохолно съдържание. При тях при увеличаване на стойността на стоките няма да има промяна на размера на митата.
в) Комбинирани мита – притежават белези и на двете. Когато специфичните мита се окажат недостатъчно ефективни
г) с оглед на това какъв е редът на въвеждане на митата те биват независими и договорни. Независимите се установяват самостоятелно о държавата с оглед на нуждите на икономиката. Договорните мита са установени в митническите тарифи на различни държави – като резултат от международните договорености. Те придобиват все по-голямо значение. Чрез извършването на взаимни постъпки договаящите се държави установяват взаимоизгодни условия за взаимните си интереси.
д) в зависимост от причините за въвеждането им митата се пределят като:
- изравнителни
- антидъмпингови
- ответни
    Антидъмпинговите мита се определят и прилагат за всяка дъмпингова стока, чийто внос за потребление причинява вреда на вътрешните потребители. Тя е дъмпингова когато износната цена на държавата производител е значително по-ниска от цената на стоката в приемащата държава.
Изравнителните мита се прилагат, когато трябва да се защити вътрешния производител от субсидиран внос на стоки.
Ответните мита, които се въвеждат като ответна мярка срещу дискриминационна митническа политика на другите държави.

    Другият основен елемент, който изгражда понятието митно сборове са таксите с равностоен размер. Таксата това е установено едностранно от държавата финансово плащане, възложено за събиране от държавните учреждения във връзка с извършването на услуга или дейност. От това определение е видно, че таксата е финансово плащане установено от държавата по едностранен начин. Това, което ги различава от данъците  е, че срещу заплащането им държавата дължи извършване на предварително определена услуга. Неизпълнението на това задължение има за своя правна последица възстановяване на таксата. Таксите с равностоен ефект, включени в съдържанието на понятието митни сборове, са публични държавни вземания. При определяне на такси и сборове законодателят говори за такси с равностоен ефект. От чл. 8 от Общото споразумение за митата и търговията следва, че това са таксите, които се дължат върху или във връзка с вноса или износа на стоки за извършената от митническите органи услуга. Това са таксите във връзка с обслужване на трансграничния поток от стоки. Тези такси са с равностоен на митата ефект, т.к. са свързани с обслужване на презграничния стоков поток. Такси за дейности, имащи пряка връзка с митническото оформяне на стоките. Много често тези такси имат висока стойност, която надвишава цената на оказаната услуга. Всики други такси, извън тези по вноса или износа, не се включват в понятието с “равностоен ефект”.

    Митниеската политика на всяка една държава е свързана с това какви мита да се прилагат; субекти, които да подлежат на облагане; размера на митническите ставки; подхода по отношение на стоки, които макар и еднакви по вид, са произведени в различни държави. Размерът на митата в повеето случаи е в зависимист от произхода на стоките. В голяма степен митническата политика на държави е ограничена от постигнатите общи споразуменияпо отношение на това какви мита да се прилагат и общото споразумение за стимуиране на международния търговски обмен. Основната цел на СТО е ограничаване на обмитяването до пълното му изчезване, като за международния търговски обмен целта е да се плащат само услугите. Целта на тази политика е да се осигури достъп на стоките, произведени в големите държави и цената да бъде конкурентноспособна. Поради това след време митното право ще престане да съществува.

Представителство

    Всяко лице може да бъде представлявано пред митническите органи за извършване на действията и процедурите, посочени в Закона за митниците. Всяко лице може да бъде представлявано от митничски агент, осъществяващ митниеско представителтво. Митническите учреждения водят регистри на представителите, в които също така се съхраняват и пълномощните им. Всяка промяна в статута на представителя или на представлявания следва да се отбележи в регистъра. Представителя следва да се легитимира с пълномощно, в което са изброени правата му. Митническия агент осъществява пряко или косвено представителство по занятие пред митниеските органи. Той трябва да е получил разрешение за осъществяване на дейност от Министъра на финансите. Разрешението се издава на физически лица, търговски дружества и еднолични търговци по предложение на началника на централното митническо управление. Заявлението се разглежда от комисия, която приема решение. След като комисията одобри дадено лице се издава разрешение от Министъра на финансите. Разрешенията биват временни (за срок от една година) и безсрочни. В разрешенията се посочват митниците, пред които представителят може да действа като митнически агент. Даденото разрешение може да бъде отнето от Министъра на финансите.

 
33. Банково право

    Понятието Банково право се употребява само в обективен смисъл, т.е. като съвкупност от правни норми, които уреждат определен кръг обществени отношения. Господстващо мнение е, че Банковото право няма собствен предмет на регулиране и не е самостоятелен правен отрасъл. Банковото право има комплексен характер следователно съдържа публичноправна материя, като част от Търговското право. Материята, която е част от Финансовото право борави с властническия метод на правно регулиране и включва дейността на Централната банка и банковият надзор, даване/отнемане на лицензии, санкционните права  на Централната банка. Докато в материята с частно правен характер банковите сделки се разглеждат като вид търговски сделки.

    Закона за БНБ и Закона за банките съдържат предимно публичноправна уредба. В основата на банковото право стои понятието банка, което води началото си от Рим, където търговци или сарафи са носели монети за размяна на маса. Самата маса, на която се е извършвало това се нарича банка.

    Необходимостта се обуславя от функцията на парите като всеобщ еквивалент на стойността. Необходима е институция, създаваща пари. В дадена държава може да съществува само една такава институция. От друга страна е необходима и институция, в която да се съхраняват и натрупват парите, за да могат банките чрез кредитирането да стимулират стопанската и търговската дейност. Също така банките вършат множество услуги – разплащанията по банков път са с изключително голямо значение. Банките са тези институции в държавата, които изграждат, поддържат и контролират капиталовия, паричен и валутен пазар на всяка страна.

 От исторически аспект за поява на банкова дейност се говори от момента, в който едно лице привлича чужди средства и същите отдава на кредит на трети лица. Този, който съхранява чужди средства още в Средновековието може да ги използва, отдава на трети лица и вместо да получава средства за съхранението им (както е при влога), плаща лихви. Когато едно лице отдава собствените си пари това се нарича лихварство, а когато отдава чужди пари това се нарича банкова дейност. Ал. 1 на чл. 1 на Закона за банките използва термините влогонабиране и кредитиране. Юридическите понятия са съответно договор за влог и договор за кредит.

Първите банки са тези в Холандия и Италия, а първата емисионна банка е в Англия. В България през 1864г. в Русе се създава банка под формата на взаимоспомагателна каса. През 1879г. се създава БНБ. През 1947г. са национализирани около 130 банки и се установява монопол върху банковото дело, който се разчупва през 1987г. и с новата конституция отпада.

В основата на банковата дейност стои т.нар. неправилен банков влог. Той е неправилен т.к. при обикновения влог се дава индивидуална вещ и се връща същата вещ. През това време влогодателят остава собственик на вещта. От друга страна влогоприемателят поема грижата за пазенето и за това му се плаща. При банковият влог се дават заместими вещи – пари, като влогоприемателят не е длъжен да върне същите вещи, а техния номинал. Когато се сключва договор за влог, банката става собственик на парите, а влогодателят от собственик се трансформира в кредитор и има вземате по отношение на банката. От друга страна след като банката е собственик на парите, тя може да отдава същите пари на кредит на трети лица. Влогодателят получава лихви. Те идват от получените лихви от кредитите, които винаги са по-високи.

Характерно за двете основни банково дейности е тяхната публичност, т.е. привличат се влогове и се отдават кредити на лица. Публичноправната уредба включва ЗБНБ, ЗБ и над 30 наредби на БНБ. Отделни норми се съдържат в Търговския закон, Закона за банковата несъстоятелност. Дейността на една банка е изключително разнообразна – в зависимост от това каква лицензия притежава. В чл. 1 от Закона за банките са изброени освен влогонабирането и кредитирането и други банкови дейности, които банките могат да извършват (и по-конкретно в ал. 2). Банките не могат да извършват други търговски сделки, освен ако това се налага с оглед събирането на вземания. Лицензионната дейност следва винаги от рисковия характер, т.е. в принципната срочна изискуемост на влоговете и принципната срочна неизискуемост на кредита. От изброените в ал. 2 на чл. 1 от Закона за банките сделки само посочените в точки 3, 6, 10 и 12 са банкова дейност. По-точно те могат да се извършват само от лице, получило разрешение за банка. Другите сделки (според чл. 1, ал. 5 ЗБ) могат да се извършват и от не-банкови финансови институции. Обикновено под такива се разглеждат обменните бюра и финансовите къщи, чиито режим е производен на банките(Като нормативни актове, регулиращи дейността съответно на финансовите къщи и на обменните бюра са Наредба 26 и Наредба 3 на БНБ).

В банковото право влогонабирането и кредитирането са пасивни и активни сделки. По влоговата дейност банката е длъжник, докато при кредитирането банката има вземане и затова е активен субект.

Има различни критерии за класификация на банките. С оглед на това в коя сфера преимуществено осъществяват дейност, се определя и наименованието им. Наименованието не е ограничение за банките да извършват и дейност в други отрасли. Всяка банка е търговец, затова всички банки са търговски, но със специален режим. Важен фактор е дали банката притежава критерий на данъчен орган. В този случай говорим за Централна банка /която е една във всяка държава/ и търговски банки, които са частно правни субекти. По нашия закон банките могат да бъдат само акционерни дружества.

   С оглед националната принадлежност на банките различаваме български и чужди. Като последните осъществяват дейност на територията на страната чрез клонове.
По-важни понятия са:

1.Банков капитал – като съвкупност от парични средства, с които разполага банката. За него са типични две неща:
    а) това е паричен капитал, който се определя от дейността на банката и
    б) разделя се на две части:
Собствен  и Заемен, който значително надхвърля собствения
                 
2. Банковата печалба като положителен финансов резултат за една година между приходите и разходите. Формира се основно от лихвите върху кредитите, комисионни и такси. Основни разходи на банките са лихвите по влогове, оборудване и персонал, както и за несъбираеми вземания. Чл. 24 от Закона за банките ги задължава да формират фонд “резервен” до постигането на определен процент от имуществото на банката. Затова печалбата се разпределя не само чрез решенията на управителния съвет на банката, но и до известна степен се регулира и от нормативните актове.    

3.Банков контрол – това е финансов контрол, който се осъществява в рамките на банковата система и се състои от две части:
а) осъществяван от БНБ по отношение на другите банки  (т.к. са застрашават интересите на много лица)
б) вътрешно-банкова контрол, който се реализира в рамките на една търговска банка. Това е задължителен елемент от устава на банката.

4.Чл. 52 ЗБ урежда банковата тайна – това е неразпространение на информация относно авоарите по сметките и сделките с тях. Банковата тайна обхваща както действащи, така и закрити сметки – без значение е валутата и операциите във връзка с тези сметки. Тя е вид служебна тайна и е скрепена със санкция.

5.Банкова ликвидация – когато банката преустановява дейността си доброволно или принудително, но има достатъчно имущество за да удовлетвори кредитирането си. За доброволната ликвидация се изисква разрешение от БНБ.

6. Банкова несъстоятелност – когато банката е неплатежоспособна. Има специален закон, който я урежда.     
 
7. Банкова гаранция – в два смисъла.

а) При същинската гаранция тя се разглежда като услуга, предоставяна от банката. Банката става гарант в отношенията между кредитори и длъжници. Гаранцията тук се изразява в това, че ако длъжникът не плати, то ще плати банката като трето лице. Презумпцията е, че банката винаги има пари, което предполага удовлетворяването на кредитора. Сключват се два договора – единият е с кредитора. В него се уговарят условията, при които банката ще плати. И друг договор се сключва с длъжника – определя се възнаграждението на банката. Като начинът, по който банката ще събере вземането си се определя с отделен договор.  

б) в житейски смисъл – като понятие се използва, когато се говори за обезпечения, които се предоставят от банката за нейно кредитополучатели – ипотека, ценни книжа и поръчителство.    


34. Правен режим на БНБ.

В България има Централна банка и търговски банки. БНБ има двояка характеристика. От една страна тя е Банка на банките, като чрез специални инструменти влияе върху дейността на останалите банки и небанкови финансови институции. И от друга страна БНБ е държавен орган, който упражнява властнически правомощия и може да издава нормативни актове, които регулират дейността на останалите търговски банки и финансови институции.

Основните задачи на БНБ са посочени в чл. 2 от ЗБНБ. Те са: провеждане на кредитна политика, с цел поддържане на стойността на националната парична единица. Емисионна дейност и орган, който регулира и контролира дейността на останалите банки. БНБ има изключителното право да емитира банкноти и монети (чл. 2 във връзка с чл. 24 ЗБНБ). Издадените банкноти и монети са законно платежно средство в страната. БНБ влияе върху дейността на търговските банки. От икономическа гледна точка са провеждане на  сконтовата политика, контролиране на задължителните и минимални резерви и операциите, осъществявани от банката на открития пазар. Освен тях се използват сделки по предоставяне на кредити, срочни сделки, които централните банки извършват за да влияят върху търсенето и предлагането на ценни книжа.

     Важно средство са минималните резерви, които търговските банки са задължени да поддържат при централната банка като процент от балансната сума. Чл. 41 ЗБНБ във връзка с наредба № 21 на БНБ регламентира размера на оборотните средства в икономиката. Чл. 35 от ЗБНБ определя като основен лихвен процент определя доходността на три-месечните ценни книжа.

    Дейността на БНБ може да се характеризира по следният начин. Особена характеристика е, че в ЗБНБ се съдържат разпоредби относно т.нар. Валутен борд, въведен в сраната. Най-общо състоянието на валутен борд се изразява в това, че се ограничават редица от обичайните правомощия на Централната банка. При валутен борд Централната банка е задължена да поддържа фиксиран обменен курс спрямо резервната валута, докато при обменната валута курсът е нормален. В борд паричната маса в обръщение е покрита в 100% в резервната валута, докато при обичайната резервът е променлив. При валутен борд централната банка не е кредитор от последна инстанция и не може да реформира търговските банки , освен при изрично предвидените изключение в чл. 33 от ЗБНБ. В посочените случаи БНБ може да реформира търговските банки. При валутен борд БНБ не може да реформира дейността – чл. 45 ЗБНБ. Глава 5 от ЗБНБ регламентира паричните функции при валутен борд.

    БНБ е касов орган по изпълнението на бюджета – чл. 43 от ЗБНБ. Самото изпълнение се извършва от търговските банки, а информацията се организира и събира от БНБ и оттам се предоставя на МФ.

    БНБ е независима от указанията на МС и другите държавни органи при изпълняването на дейността си. (чл. 44 ЗБНБ) Тази независимост се налага с оглед на задачата й да поддържа стабилността на националната парична единица. От гледна точка на това, че управляват и тримата подуправители на БНБ и се избират от парламента, а също така и т.к. отчета на БНБ се приема от НС, има косвена зависимост на БНБ от НС.

    От гледна точка на структурата й органи на БНБ са УС, Управителя и тримата под-управители. Всеки от тях е орган със собствени правомощия. УС се състои от 7 членове, освен управителя и тримата под-управители в него са включени трима представители от президента. (Правомощията им в ЗБНБ).

    В БНБ има 3 управления: Банково, Банков надзор и Емисионно-оперативно. Всяко едно от тях се ръководи от под-управители и голяма част от решенията се взимат еднолично от под-управителя. Правомощията, предоставени на УС характеризират БНБ като държавен орган – чл. 16 ЗБНБ. Вътрешният контрол върху дейността на БНБ се осъществява от главен ревизор, избран от УС, но одобрен и от Сметната палата. Неговите правомощия се изброяват в чл. 22 от ЗБНБ.

    БНБ е юридическо лице, чийто основен капитал е 20 млн. лева. БНБ задължително организира фонд “ резервен”, който се попълва от отчисление от годишното превишаване на приходите над разходите и се използва за покриване на загуби. След заделяне на суми за други предназначения, превишаването на приходите над разходите се внася в държавния бюджет.     



 
39 Правен режим на кредитирането

  Втора основна банкова дейност е кредитирането. Чрез договора за заем привлечените чужди средства от една търговска банка се отдават на трети лица. Като икономическо понятие тази дейност на банките се определя като кредитиране, докато от правна гледна точка това е договор за заем.

    От дейността по кредитиране търговските банки основно формират не само приходите си, но и банковата печалба. Т.е. лихвите по отпуснатите средства са приход на банката от дейността по кредитиране.

Публичноправен режим на кредитирането

 Този режим се изгражда от нормите на българското законодателство – основно от разпоредбите на ЗБНБ и наредбите на БНБ. Този режим предполага най-вече организиране на кредитната дейност на търговските банки до размери, които не застрашават сигурността на банковата система и при условия, които гарантират възвръщаемостта на отпуснатите кредити.

Принципи на кредитирането

1. Плановост на кредитирането.  Ежегодно се изготвя кредитен план от всяка банка и има за цел да отрази прогнозата на банката за кредитната й дейност.

2. цел на кредитирането. Всеки кредит се отпуска с определено предназначение. Когато се отпуска на стопански субект, един от основните документи е бизнес планът.

3. Ограничаване на кредитната дейност. Ограничения, свързани с експозициите и вътрешните кредити в банките. Като ограничение служи собствения капитал на банката и спрямо него се определят и ограниченията. Най-често това е предмет на упражнявания банков надзор. В някои случаи на нарушения може да  се достигне и до отнемане на банковата лицензия.      

4. Срочност на кредитирането. Основна клауза в договора за заем е срокът на договора.  

5. Възвръщаемостта на кредитите. Кредитирането следва да се извършва по начин и при спазване на определени изисквания, които да обезпечат връщането на кредита. На базата на този принцип се прави и разлика между финансиране и кредитиране. При финансиране с бюджетни средства не се дължи връщането им. Докато при кредитната дейност връщането е задължително.

6. Лихвеност на кредита. Банката като търговец трябва да печели. Макар лихвените равнища да могат да се определят от всяка търговска банка, то има пазарни механизми, които регулират размера на банковите кредити.

7. Обезпеченост на кредитите. Обезпечението може да бъде предоставено от самите кредитополучатели или от трети лица, което да гарантира отпуснатия заем в случай на неговото невръщане.

Гарантираността и обезпечеността са свързани с необходимостта кредита да се върне, т.к. това са чужди средства (те са чужди за банката, т.к. са такива, които банката е събрала чрез влогонабиране)

Кредитите се делят на Дългосрочно, Средносрочни и Краткосрочни.

Дългосрочните кредити се отпускат за над 5 години. Това са т.нар. инвестиционни кредити. Целта при тях е придобиване на дългосрочни материални активи, обновяване на производство. Те са най-рисковата група кредити.  

Средносрочните кредити се дават за една до пет години.

Краткосрочните кредити са до една година.

40. Валутно законодателство

В правната система няма обособен отрасъл, наречен валутно право. Въз основа на своя суверенитет всяка държава може да установи специален правен режим относно сделки и действия, които имат за предмет чуждестранна валута и благородни метали. Този режим се установява с цел да се защити националната парична единица, това е така нареченият валутен монопол. Съвкупността от актове е валутното законодателство.

Правната уредба в България се съдържа в няколко нормативни акта:
1.  Във Валутния закон и подзаконовите нормативни актове: като наредби за износ на левове и чуждестранна валута и т.н.

2. Към правната уредба следва да се прибавят редица разпоредби на ЗМ, Закона за чуждестранните инвестиции и Правилника за прилагане на ЗМ.   

От чл. 1 на Валутния закон следва, че предмет на обхвата на валутния режим са сделки / отношения на гражданския обмен, т.е. нефинансови правоотношения. Те се поставят във валутен режим, който се изразява във система от регулационни или разрешителни режими, а също и в специален режим на забрана за извършване.

Валутният режим се изразява в допълнителни условия за валидност на гражданските сделки, когато те имат за предмет валута, скъпоценни камъни или страни по такива сделки са чуждестранни лица.

Валутния закон е приет през месец Септември, 1999г., последното му изменение е в ДВ, бр. 60 / 2003г. Като следствие от задължение на България по Европейското споразумение за асоцииране, са приети мерки, съответстващи на ЕС относно свободното движение на капитали. България се задължи да разреши плащанията в свободна конвертируема валута – чл. 60 до чл. 63 от Споразумението. Въпреки наличието на такива задължения, има възможност в изключителни случаи България да налага ограничения в свободния валутен режим на своя територия.

Директива № 361/ 1988г. на Съвета на министрите има отношение към валутния закон.

Местни и чуждестранни лица, които са адресати на Валутния закон:

1. За местно лице се счита онова лице, което пребивава на територията на страната 165 дни от 365 дни в годината.
2. Едно юридическо лице се счита за местно, когато седалището му е територията на Република България.
3. Местно физическо лице е онова, което има постоянно местоживеене на територията на страната.
4. Ако чуждестранно лице е регистрирало клон в страната, то клонът се приравнява на местно лице.
5. Местно лице е това и, което пребивава в чужбина по поръчка на българската държава (или българско предприятие)
6. Чуждестранно лице е това, което не е местно – чл. 7 ВЗ.
7. Разбирането за местно чуждестранно лице във ВЗ се различава от разбирането за такова, възприето в данъчното законодателство.

Отношения, обхванати от ВЗ:

1. Сделки / отношения, характеризиращи се със страните по тях. Между местни и чуждестранни лица.
2. Сделки с чуждестранна валута по занятие(Обменните бюра), презгранични плащания и преводи.
3. Сделки с благородни метали, скъпоценни камъни, техният внос и износ.
4. Отношения, свързани с внос/ износ на левове и чуждестранна валута в наличност.
5. Чисто финансово-правни отношения, свързани с организацията на валутния контрол.

В обхвата на ВЗ не са включени всички отношения, които имат за предмет движение на капитали – дарение, наследяване и други.  В обхвата на валутният режим следва да се има пред вид, че една част от движението на капиталите се регулира от Закона за чуждестранните инвестиции (например с недвижими имоти, придобивани от чуждестранни лица). Принципът за свободно движение на капитали е установен в чл. 2 от ВЗ и е дотолкова определен, доколкото в самият закон не е установен друг режим, а именно забранителен или позволителен такъв.    

Режими, установени с ВЗ:

1. Разрешителен режим – съпоставени дейности по продажба на чуждестранна валута по занятие.  14 дни преди започването на такава дейност се изисква разрешение от Министерство на Финансите. Също така се изисква и разрешение от БНБ за износ на валута над 20 000 лв. При внос на валута ограничение няма, но при над 5 000 парите трябва да се декларират.

2. Регистрационен режим.
а) На регистрация подлежат сделки между местни и чуждестранни лица, извършени в страната. Също така и сделки с ценни книжа, дялови участия в дружества, всички производни на инвестициите, разкриване на банки в чужбина, предоставяне на кредити между местни и чуждестранни ФЛ и ЮЛ, обезпечения на местно лице за обезпечаване на задължения на чуждестранно лице.
Има елемент на разрешителен режим ,т.к. БНБ може да откаже извършване на регистрация поради липса на условие, следователно действието не трябва да се извършва. БНБ може да откаже в следните случаи:
- ако не са представени данни, които са изисквани в регистрацията         
-    ако са представени данни с невярно съдържание
-    ако няма декларация в срок
-    ако сделката, за която се иска регистрация е забранена с друг закон.

    При посочените четири хипотези БНБ действа при обвързана компетентност, т.к. изрично са изброени условията за регистрация. Отказът може да се обжалва. Регистрацията може да бъде извършена, ако на по-късен етап се подадат неподадени документи.

б) Свързан с нуждите на статистиката и платежния баланс. Такива регистри се намират в различни ведомства. В търговските банки, съставят се от митническите органи за кредити по внос и износ, лизинг и т.н.
Регистри има и към централния депозитар за прехвърляне на ценни книги между българско и чуждестранно лице.
Има регистри за емитентите.
Регистър на БНБ за прехвърляне на ценни книжа между местно и чуждестранно лице.  
Регистри при нотариусите за сделки между местни и чуждестранни лица.
След като има регистри, служебните такива следва да се пазят в тайна.

в) Добиване, преработка и сделки със скъпоценни камъни по занятие. В 14 дневен срок преди започването на такава дейност лицето или лицата следва да се регистрират в съответната служба на Министерство на Финансите.     

г) При преводи на чуждестранна валута в чужбина – това може да се извърши само от търговски банки и то при посочено основание.

д) При внос и износ на валута, както и левове в наличност.

41 Правна уредба на валутния контрол

   Валутният контрол е вид финансов контрол и представлява дейност върху използването на нормативните актове и по-точно тези, които уреждат валутния режим.  Валутният контрол бива предварителен, текущ и по следващ. Контролът е предварителен от гледа точка на разрешенията. Текущият контрол се свързва с всички текущи декларации, които се изискват. Последващият контрол се изразява в проверки и ревизии, позволени от закона по упражняване на валутния контрол.

    Адресати на валутния контрол са: мастни и чуждестранни физически и юридически лица.
    Обекти на валутен контрол са различни видове сделки, посочени в чл. 1 на ВЗ, както и различни видове действия и плащания.
    Валутният контрол е възложен на различни органи:
1. Министъра на Финансите, като в структурата на министерство на финансите валутен контрол упражняват данъчната администрация, ДВФК, Специализираната дирекция “Външни финанси”, органите на митническата администрация.
При осъществяването на тази дейност министърът на финансите или упълномощено от него лице предприема различни мерки:
    а) Писмени указания за отстраняване на нарушенията
    б) Да налага забрана за осъществяване на дейности и то в срок от една година.
    в) Да уведомява органите на прокуратурата при наличие на данни за извършено престъпление.
    г) Митническите органи имат право да отнемат в полза на държавата пари, скъпоценни камъни и други.
    
БНБ е другият орган, който има правомощия в тази насока. БНБ осъществява контрол върху търговските банки за спазване на изискванията на ВЗ, върху финансовите къщи, при даване на разрешение за износ на валута в наличност над 20 000 лв. и да проверяват достоверността на предоставената информация.     
    Мерки:
 - БНБ може да откаже извършването на регистрация или издаването на разрешение.
-    да даде писмени указания
-      да отнеме издадено разрешение или лицензия
-    да уведоми органите на прокуратурата, в случай, че има данни за извършено престъпление.

Третият орган, който извършва контрол, са пощенските служби.
    Те извършват контрол по забраната за внос и износ на левове, чуждестранна валута и скъпоценни камъни чрез международни и вътрешни пощенски пратки. Отговорността може да е гражданска, административна и наказателна.
    
Административна отговорност: Законът предвижда глоби за физическите лица и имуществени санкции за юридическите лица. Актове за констатиране на нарушенията се съставят от упълномощени от Министъра на финансите лица, или упълномощени от Управителя на БНБ. Наказателните постановления се съставят от Министъра или от Управителя на БНБ. Съставянето на актовете, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършва по реда на ЗАНН.
    Наказателната отговорност възниква в случаите, когато някой наруши разпоредба на закон или наредба на БНБ; в особено големи размери наказанието е 6 години затвор и конфискация, плюс отнемане в полза на държавата. Дисциплинарна отговорност може да възникне само при извършване на трудовите задължения.