Малко история
Може би е вярна английската поговорка – „To reach the heart of the story, you have to go back to the beginning”.
Мнозина се учудват защо се говори за „английска”, а не „британска” правна система, когато всъщност Обединеното Кралство се състои и от Шотландия, Уелс и Северна Ирландия. Причината за това е, че анализът ни започва още от времената когато Обединеното Кралство не е съществувало като държава. Шотландия, Уелс и Ирландия били различни държави, всяка с отделен владетел, а в самата Англия не съществувала истинска национална правна система. Въпреки краткотрайната римска окупация, започнала през 43 сл.Хр и свършила 400 години по-късно, Англия избегнала римското влияние и продължила да има система от по-скоро местни, отколкото национални закони, приложими единствено в района на техния произход.
Когато крал Едуард Изповедника починал през 1066г., не оставил оцелели деца, които да го наследят на трона, Кралският Съвет избрал граф Харолд от Есекс за нов крал. Тогава Уилям (дюк на Нормандия) нападнал Англия.
След като установил контрол над страната, Уилям Завоевателят изпратил представители из цялата страна, натоварени със задачата да основават местни съдилища във всеки регион и да направят описание на регионалните обичаи във всеки от тях. До 1250г.  Кралските съветници създали „списък с избрани обичаи”, прилагани на национално ниво, известна като common law. По същото време една част от пътуващите съдии станали популярни като „мирови съдии” и формирали системата „assize”. Понеже кралските съдии играели важна роля в решаването на това кои от местните обичаи да прилагат като национално право, ранното общо право произлязло изцяло от прецедентното право.
 Под общо право следва да се разбират три неща: право, основано на съдебната практика, като противовес на правото в континентална Европа; право създадено от съдиите – идващо да го отличи от законодателството на Парламента; право, различно и от още една паралелно съществуваща система от правила в Англия и Уелс, наречена право на справедливостта(equity)
Първите английски процедурни правила – the writ system
Едновременно със обобщаването на обичаи като национално право, кралските съдии започнали да формулират процедурни правила за съдилищата. За да се инициира процес, ищецът трябвало да потърси „кралска призовка” (royal writ), която съдържала: страните в процеса, причината за започването му, основанието на иска. Кралските призовки обаче били точно определени и ограничени на брой и ако индивидуалният иск не попадал сред тях, дело не се образувало. (Куриозно е, че ако искът е за незаконно влизане в чуждо владение с каруца, но сред съществуващите кралски призовки имало само такива, които изисквало незаконното владение да е осъществено пеша, дело не се образува!
Липсата на гъвкавост в тази система, както и многобройните молби до краля, като „извор на справедливостта”, довели до там че Лорд Канцлерът (тогава представител на духовенството) бил натоварен да се заеме с всички искове, които не се обхващали от системата на „кралските призовки”. Той решавал всяко от исканията индивидуално, воден от собственото си чувство за морал и справедливост. Не след дълго бил основан и специален съд, който да гледа тези дела – Court of Chancery, а новата система, която се развила в следствие на това била наречена “право на справедливостта”.
Правилото Stare Decisis – или „ нека решението остане”
Националната система на съдилищата, която се развила постепенно, имала за цел да преодолее локалния характер на правото отпреди норманското нашествие, да го подсигури със стабилност, както и да избегне различията между решенията на отделните съдилища по един и същ тип казуси. По тази причина възникнал съдебният прецедент. Правилото stare decisis означава, че когато съдът е изправен пред правен проблем, идентичен с вече решен казус, решението по първия казус трябва да е същото като по предишния. По-късно това правило придобива още едно значение –с появата на различни видове съдилища, по-ниският в йерархията съд трябвало да следва решенията на по-високо стоящия. Повечето правни системи не само че нямат система на прецеденти, но някои от тях дори изрично забраняват в законодателствата си прецедента (член пети от Френския граждански кодекс). Много английски учени-юристи твърдят, че системата на прецедента е алтернативен начин за осигуряване на стабилност в правните решения в отсъствието на писана конституция.
Развитие на правото на справедливостта
Решенията на отделните Лорд-Канцлери
често били противоречиви. Даже се говорило шеговито, че справедливостта варира според дължината на стъпалото на всеки пореден Лорд. Но към 15 век този престижен пост вече се заемал от юристи, които осъзнали слабостта на системата на справедливостта и се заели с нейното реформиране. В резултат и в тази област възникнали прецеденти и се оформила отделна система от правила. Това опровергало мненията на скептиците за трайността на системата и твърденията че тя е само „горният слой лак” върху общото право, призвана единствено да запълни празнини, оставени от него. Но впоследствие много институти започнали да се регулират само от правото на справедливостта  (например тръстовете), въпреки тенденцията повечето отрасли да се регулират и от двете системи, което означава че едни и същи съдилища прилагали едновременно и общото право, и правото на справедливостта. Двете системи се сливат от Supreme Court of Judicatures Act 1873-1875г., който създава Върховния и Апелативния съд. От този момент нататък ищецът могъл да разчита на общото право и на правото на справедливостта пред един и същи съд. Но изрично се споменава в закона, че в случай на конфликт приоритет се дава на правото на справедливостта. И днес историческата му роля остава непроменена –да дава решения по въпроси, по които прилагането на общото право би довело до несправедливост.
Правото на справедливостта и инструментите му
Общото право признава само един вид обезщетителен инструмент – паричното обезщетение за вреди. За разлика от него, правото на справедливостта предлага няколко разрешения в този смисъл – осъждания –заповед на съда, която изисква лицето да извърши или да се въздържи от извършването на определени действия. Нарушаването на тази заповед автоматично води до обвинение в неуважение към съда и се наказва със затвор или глоба. Такива осъждания са два вида – Заповедта „Антъни Пилър” (най-вече по дела за нарушаване на права на интелектуалната собственост, когато жилището на обвиняемия се претърсва при опасения че важни доказателства ще бъдат укрити или унищожени.) Заповедта „Марева” позволява на съда да „замрази” авоарите на ответника, когато има риск, че той ще се разпореди с тях, за да осуети плащането на задълженията.  Съществуват и заповеди, които са насочени към пряко изпълнение на длъжника – т.нар. Specific Performance Orders. Прилагат се, когато обезщетението за вреди не е достатъчно да удовлетвори ищеца.
Специфичното за всички тези инструменти е, че се налагат изцяло по усмотрение на съда, ищецът може и да не ги поиска. За да се подпомогне съдията в тяхното налагане, са създадени няколко принципа в този смисъл – „Този, който търси справедливост, трябва да дойде с чисти ръце”, „Ищецът трябва да е изправен”, „Закъснението попречва на справедливостта”.
Борбата за надмощие между краля и Парламента
Още отпреди нормандското завоевание, се смятало, че правото на монарсите да управляват е дадено от Бог, но когато крал Джеймс загубил големи територии във Франция и увеличил данъците, за да ги компенсира, бароните се разбунтували и го принудили да подпише Магна Харта (Великата Харта на свободите) от 1215, с която кралят се задължава да се посъветва с тях преди да въведе нов данък. Процесът с участието на жури също се въвежда за първи път.
През 1295г. Едуард Първи създава Парламент, в който поканил освен барони, още и духовници и представители на отделните региони. Едва ли природата на този Парламент може да се определи като демократична, но все пак това бил първият „представителен” английски Парламент. Отношенията между Монарха и Парламента никога не са били особено хармонични, имайки в предвид божествено даденото право на краля да управлява и несекващите стремежи на бароните да ограничат властта му. Пример за това е разпускането на Парламента от Джеймс Първи Шотландски през 1622, а впоследствие и от Чарлз Първи през 1625. След всяка съпротива срещу Парламента, английските монарси се оказали губещи, а нерядко и екзекутирани, докато самият Парламент придобивал все повече власт. И все пак монарсите не били лишени от напълно от власт – запазила се кралската прерогатива монархът да отменя или суспендира актовете на Парламента. Нова победа за представителния орган е Актът за обединение от 1801 , който позволява на Уестминстърският Парламент да издава актове със сила на територията на цяла Великобритания. Година след „Славната Революция”, когато Джеймс Първи бил заменен от Уилям и Мери, Парламентът приел Акт за признаване на Короната и Парламента 1689, който декларирал суверенитета на последния. Последвала Била за правата същата година, установяваща конституционна монархия. С нея се премахва гореспоменатата прерогатива на монарха, и се прокламира правото на свободни избори, правото на свобода на словото в рамките на парламентарните дебати. Оттогава се говори за доктрина за суверенитета на Парламента, която днес е предмет на нестихващи дебати.
Съвременната английска конституция
Често наричат английската конституция „неписана”,но това трябва да се тълкува в смисъл, че не съществува единен конституционен акт, а повечето от източниците на британското конституционно право са въплътени в писани документи. Понастоящем главните източници са конституционни конвенции, актове на Парламента, обичаят, прецедентът и доктрината. Те ще бъдат разгледани поотделно.
Конвенциите като източник на британското конституционно право
Конвенциите са нещо повече от навика – те са това, което дава представа за един очакван тип поведение и ако бъдат нарушени, това ще доведе до обвинение в „неконституционно” поведение. Те възникват в течение на времето, изискват продължителна употреба, за да оправдаят съществуването си. Сър Айвър Дженингс предлага три степенен тест, за да се определи дали определена конвенция съществува:
1.    Трябва да има достатъчно практика или прецедент по определен въпрос.
2.    Лицето/ органът, обвързан от конвенцията, трябва да има съзнанието, че конвенцията им диктува точно определено поведение, а не друго.
3.    Трябва да има валидна конституционна причина или оправдание за прилагането на конвенцията.
Конвенциите са различни както от писаното право, така и от прецедента, тъй като много често е трудно да се определи дали дадена конвенция съществува, и ако е така – какво поведение предписва. Конвенциите, за разлика от законите, не произтичат от законодателен процес, и не са редки споровете сред академичните среди за съществуването и съдържанието им. (Съдържанието им може да се промени с времето.)
Интересен факт е, че съдилищата не прилагат конвенциите, и все пак съществува една с такова фундаментално значение за английската правна система, че дори и съдилищата се съобразяват с нея и я прилагат – тази за парламентарния суверенитет.
И ако все пак една конвенция не се спазва, трудно е да се каже дали това означава нарушение на конвенцията или възникване на нова такава, идваща да замести по-старата. Но конвенциите като цяло се спазват, за да се избегнат потенциални политически трудности, които биха възникнали от тяхното нарушение, а не под страх от юридическа санкция. Това е основната им разлика с писаното право и с прецедента, които ще продължават да са валидни, дори и системно нарушавани. („Конвенциите се адаптират подобно на амеби, за да отговорят на конституционните нужди на времето” – Барнет в учебника си Конституционно и Административно право).
Понякога Парламентът подплатява действията на конвенциите с издаването на закони в областта, в която те изискват дадено поведение. Например, съществува конвенция, която казва, че по финансовите въпроси Камарата на Лордовете винаги ще се съобразява с желанието на Камарата на Общините. Когато през 1908 Лордовете отхвърлят проект за финансов закон, Общините издават Закон за Парламента от 1911г., който по законов път отстранява правото на вето на Лордовете по финансови въпроси.
Доктрината за суверенитета на Парламента
Това безспорно е най-значимата  конституционна конвенция и едновременно доктрина за английското право. Исторически, тя възниква след Славната революция, която сваля от трона Джеймс Втори, за да се възкачат Уилям и Мери Орански през 1689. Но когато Джеймс напуска Англия при пристигането им, той все още е официално крал. Тогава Уилям свикал Конвент, състоящ се от благородници и обикновени хора, който обявил абдикацията на Джеймс и се самопровъзгласил за „валиден” Парламент. Това е проблематичното във въпроса, тъй като само действащ монарх може да свика Парламента. Джеймс не бил го направил, а Уилям и Мери не били все още монарси! (а Монархията им била предложена от Конвент, чиято правна валидност изисквала първо кралско одобрение). Следователно, правилото, създало суверенно законодателно тяло, има извън-легален произход. Но това парадоксално явление не е ограничено само в рамките на Великобритания. То е характерно и за „Бащите на Конституцията” в Америка, а и за водачите на Френската революция.
Сър Дженингс споделя по повод доктрината: „ Върховенството на Парламента означава най-вече две неща. Първо, Парламентът може да законодателства по всеки въпрос. Ако Парламентът постанови, че всички мъже ще са жени, от законодателна гледна точка това ще е така. Второ, Парламентът може да законодателства по отношение на всички хора и места. Ако каже, че пушенето по улиците на Париж е незаконно, то ще е наистина незаконно. Разбира се, не по френското право, а само спрямо тези, които се подчиняват на английското право.”
От тази доктрина могат да се извлекат следните изводи:
1.    Парламентът може да законодателства по всеки въпрос.
2.    Никой не може да поставя под съмнение валидността на актовете на Парламента.
3.    Никой Парламент не е обвързан от своите предшественици и никой Парламент не може да обвързва следващите Парламенти.
Може би тази конвенция (едновременно и доктрина) обяснява най-добре липсата на писана конституция. И няма как да е иначе, тъй като не може да съществува конституция, която да е по-висша от който и да е акт на Парламента, понеже той не може да наложи ограничение на следващите Парламенти.
Разделение на властите в контекста на английското право
Съвременната интерпретация на доктрината на Монтескьо цели най-вече да избегне нежеланото влияние, което един орган може да упражни над друг. (натиск над съдебната система от правителството).
Изпълнителната власт (правителството) е винаги съставено от членове на Парламента (законодателната власт), така че, е видно взаимодействието между двете власти, взаимодействие, което е накарало Лорд Халишам (бивш Лорд Канцлер) да нарече английската парламентарна система „изборно диктаторство”. Лордът явно има в предвид  огромната власт на Първия Министър, постигнал добро парламентарно мнозинство, а и ползите от „камшичната система” (която изисква всички членове от партията, едновременно и депутати, да гласуват в подкрепа на дадено правителствено предложение. Тези, които не го сторят, биват отстранени от партията и стават независими).
Други критици, които считат, че изпълнителната власт набира все повече позиции за сметка на законодателната, сочат като пример увеличилите се случаи на делегирано законодателство, при което акт на Парламента позволява на министър да издаде подробни правила за приложението му. Законодателните правомощия, с които въпросният министър е снабден, отварят широк път за злоупотреби.
Позицията на Лорд Канцлера е считана за най-фундаменталното нарушение на доктрината за разделение на властите. Лорд Канцлерът се назначава и освобождава от Първия Министър и е старши член на Кабинета на Министрите. Той е най-висш съдия, глава на съдебната система, с контрол върху администрацията й включително. Той е член на Камарата на Лордовете, и председателства заседанията й като „говорител”. На пръв поглед той съчетава широки правомощия и от трите власти, но има няколко конвенции, които предотвратяват конфликта на интереси между разнообразните му функции.  (Той няма право да е съдия в Камарата на Лордовете по казус, който засяга правителството и неговите интереси.) Въпреки това, мнозина смятат, че твърде много власт е съсредоточена в ръцете на човек, който дори не е член на Камарата на Общините, и следователно не е отговорен към избирателите. (Лордът съветва Монарха за назначенията на висши съдии – този таен метод за назначения е смятан като несъвместим с принципите на едно демократично общество).
Лейбъристкото правителство не остана равнодушно към критиките и през 2003г започна реформи, окачествени като най-значимите след Магна Харта. Те включват създаването на Върховен Съд, който да замести Камарата на Лордовете (но не като политическо, а като съдебно тяло). Съдиите в Камарата на Лордовете няма вече да взимат участие в дебатите на политическата камара. След като Законът за конституционната реформа влезе в сила през 2006г., на практика следните промени станаха факт: позицията на Лорд Канцлера се запазва, но със силно окастрени правомощия, правомощията му в съдебната система са отстранени, а Lord Chief Justice е официално начело на съдебната система. Канцлерът вече не е говорител на политическата част от Камарата на Лордовете, а вместо това се създава нов пост – Лорд Говорител.
Реформите от последните две години показват, че английското конституционно право е способно да се променя с голяма скорост. И че макар доктрината за разделение на властите да не е по-значима от тази за парламентарния суверенитет, тя е в сърцето на съвременните политически и правни дискусии. На 26 юни 2007г. Тони Блеър отстъпи премиерския пост (начело на който беше 10 години) на Гордън Браун. Под ръководството на новия премиер протече втората част от реформата – създаде се Министерство на Правосъдието. (За първи път Англия има такова!). То обхваща всички правомощия на бившия Департамент по конституционни работи, а и част от правомощията на Министерството на Вътрешните работи.
Други конституционни конвенции
Конвенции, отнасящи се до Монарха:
Известни са още и като „кралска прерогатива”. Те включват: Монархът е глава на изпълнителната власт, на всички правителствени дейности (вътрешни и международни) се осъществяват от негово име. Монархът е и „извор на справедливостта” по отношение на съдебната система – администрацията й също се извършва от името на Короната, а самият Монарх е извън юрисдикцията на съдилищата (не може да бъде осъден, ако извърши престъпление, нито може да бъде заставен да се яви пред съда). Той назначава върховните съдии, има властта да сключва международни договори от името на Обединеното Кралство и може да помилва осъдени. Истината е, че повечето от споменатите прерогативи се упражняват от името на Монарха от Премиера и всеки опит на първия да ги упражни самостоятелно неминуемо ще доведе до конституционна криза. Някои от по-важните конвенции относно правомощията му  са следните:
Монархът ще назначи лидерът на политическата партия с мнозинство в Камарата на Общините за министър-председател.
Монархът ще даде съгласието си за всеки закон, издаден от Двете Камари. (Последният път, когато Монарх е отказвал да подпише закон и да даде съгласие, е било през далечната 1707г. – кралица Анна отказва да подпише Проект за Шотландската Армия).
Монархът ще назначи върховните съдии по препоръката на Лорд Канцлера.
Конвенции, отнасящи се до министрите
В основата им е идеята за колективна отговорност, или:
Когато министър не е съгласен с правителствената политика, той трябва да напусне, преди да се осмели да критикува публично тази политика. (Робин Кук напусна като външен министър, за да може да критикува решението за нахлуване в Ирак в търсене на оръжия за масово унищожение).
Всеки министър освен това е отговорен пред Парламента за действията на своето министерство и служителите му, както и за своето собствено поведение. (През 1989г., министърът на риболова и храните Едуина Къри напусна, след като нейното министерство погрешно съобщи, че британски яйца са заразени със салмонела).
Министрите обаче отговарят не само за професионалното, но и за личното си поведение.
Принципно, ако горепосочените конвенции се нарушат, съответният министър ще загуби поста си (ще подаде оставка или ще бъде уволнен от премиера).
Актовете на Парламента като източник на британското конституционно право
За разлика от повечето страни в Континентална Европа, Обединеното Кралство няма кодекси, които да осигуряват материалното право на страната. Вместо това, законодателство се приема „на парче”, т.е. по всеки въпрос се приема отделен закон. Както се спомена по-рано, доктрината за парламентарния суверенитет означава, че нито един акт на Парламента не трябва да се счита за по-висш от който и да е друг, така че много от елементите на така наречената Британска конституция се съдържат в най-обикновени закони, които подлежат на отмяна или промяна. Актовете на Парламента са най-висшето право, прилагано от съдилищата.
Конститутивни елементи на Парламента
Парламентът се състои от три елемента:
Монархът
Официалното откриване на Парламента в началото на всяка сесия е негово задължение. Освен това, той произнася реч, в която се очертава законодателната програма на правителството. Освен това, преди всеки закон да влезе в сила, е необходимо кралско съгласие. Монархът е длъжен да одобри всеки закон, независимо от личното му мнение за него.
Камарата на Общините
Тя представлява първата дебатираща камара в двукамарната система. Опозицията седи точно срещу управляващите, технически погледнато. Броят на депутатите е 659. 75% от времето си, Камарата отделя на обсъждане на предложени от правителството проекти за закони. Съществува конвенция, че определени дни се посвещават на обсъждане на проекти, предложени от Опозицията или от независими депутати. По отделни въпроси могат да се сформират и Парламентарни Комисии, които да проучат въпроса в дълбочина. Те се състоят от членове на опозиционни и управляващи партии, могат да задават въпроси, да привикат свидетели и да съставят доклади. Опозиционните партии могат да предложат да се гласува вот на недоверие в правителството, и ако той е успешен, изисква премиерът да поиска от Монарха да разпусне Парламента и да насрочи нови избори.
Всички дебати се ръководят от Говорителя на Камарата, избран по общо съгласие от всички депутати. Негово задължение е да подсигури справедливото протичане на дебатите и спазването на процедурните правила.
Камарата на Лордовете
Нейна главна задача е да подлага на допълнителен преглед и задълбочена преценка предложеното законодателство. Много поправки и допълнения произтичат именно от дебати на Лордовете и тъй като политическият състав на тази камара може и да не е същият като на Общините, това се явява едно ограничение на правителствената политика.
Обединеното Кралство не е уникално с това че има двукамарен Парламент, а с това, че втората камара не е изборна. Лордовете биват: наследствени перове (семействата им имат вечното право да излъчват лордове за Камарата), доживотни перове (лордове, назначени от монарха по съвет на Премиер Министъра), съдии-перове (дванадесетте съдии от най-висшия апелативен съд, също наречен Камара на Лордовете), духовни лордове ( 26 архиепископи и епископи на Англиканската църква).Съдиите лордове по традиция участват в дебати, само ако се отнасят до правосъдието, за да се спази принципа за разделение на властите и за да се осигури тяхната безпристрастност. Веднъж щом се създаде Върховният съд обаче, тези лордове няма да могат да участват в работата на втората камара.
Исторически погледнато, ролята на Камарата на Лордовете е била да съветва Монарха, а ролята на Камарата на Общините – да приема или отхвърля предложенията на Монарха, основани на тези съвети. Може да се каже, че конфликтът между двете камари е бил не по-малко жесток от този между Краля и Парламента. Краен победител излязла Камарата на Общините. Актовете за Парламента от 1911 и 1949 ограничават властта на Лордовете да забавят предложеното законодателство до една година. Нямат право на вето. Съгласието им не се изисква при обсъждане на бюджета и други финансови мерки. Те обаче могат да предлагат законодателни проекти, да правят преценка на текущото законодателство, както и предложения за промени.
Въпреки че втората камара е по-слаба, правомощията й да предизвиква дебати по отделни въпроси, да задържа законодателни проекти, докато по-широка обществена дискусия не се осъществи, се оценяват като спирачка на някои от отрицателните ефекти на „изборната диктатура”. Накрая, състава на Лордовете осигурява присъствието на най-висшите съдии и духовници, които иначе едва ли биха участвали в дебати по повод правителствената политика.
Делегирано законодателство
Както повечето страни, така и английските законодатели не винаги включват детайлни или технически елементи в законите. Често, те очертават само една рамка, като  предоставят възможността на други да попълнят детайлите на по-късен етап. В Англия съществуват три форми на делегирано законодателство.
1.    Заповеди на Съветите – най-често използвани при спешни случаи. Инициира ги Частният Съвет (най-близките съветници на Монарха, включително и членове на Кабинета).
2.    Законови инструменти – издавани от отделни министерства.
3.    Под-Закони – изискват одобрение от правителството, издават се от местните власти.
Делегираното законодателство може да има същият значим ефект върху обществото, както и първичното. То спестява на Парламента време и осигурява гъвкавост, но не е предмет на свободна и отворена дискусия преди издаването му. Следователно трябва стриктно да се контролира от Парламента или съдилищата.
Вторият вид контрол се осъществява чрез така нареченият съдебен преглед. Съдията може да обяви такова законодателство за недействително, ако е ultra vires (извън правомощията). То може да е или процедурно недействително – когато е пропусната необходимата консултация, или материално недействително (ако актът е обхванал въпроси, за които няма изрична делегация от Парламента). Първичното законодателство не подлежи на преценка от съдилищата по силата на доктрината за парламентарния суверенитет, но делегираното законодателство не се обхваща от нея, следователно съда може да го обяви за недействително.
Тълкуване на законите
Целта на такова тълкуване е да се даде ефект на суверенната воля на Парламента. Въпреки опитите на законодателя да намалят до минимум объркването, и да осигурят яснота на законовите текстове, думите често са несъвършен начин за комуникация, и изискват съдиите да изберат това, което те преценят като „коректна” интерпретация от няколко възможни варианта.
Съдиите имат право да използват „вътрешни” помощници при тълкуването ( заглавие, преамбюл, дефиниции), и „външни” – речници, обяснителни бележки, Доклади на Правната Комисия, директиви на Европейския Съюз, международни договори, на които законът е призван да придаде ефект във вътрешното еправо, предишни актове на Парламента по същите въпроси. Но самите съдии са измислили тълкувателни правила, които да ги подпомогнат, познати още като правила за тълкуване на законите. Най-важните от тях са:
1.    Буквалното правило – думите се тълкуват според тяхното обикновено и естествено значение.
2.    Златното правило – ако първото правило ще доведе до абсурдност, то не се прилага. Вместо това се изследва намерението на законодателния орган.
3.    Правилото за пакостта – съдията тълкува акта според вредата, която той се стреми да избегне.
4.    Контекстуалното правило – актът се схваща в своята цялост, а отделните думи не трябва да се интерпретират извън този контекст.
Всички тези правила са извлечени по повод конкретни казуси.
Съдебният прецедент като източник на британското конституционно право
Съдиите играят много важна роля в някои области на правото, особено тези, необхванати от писаното законодателство – като деликтно, облигационно право, право на справедливостта. Доктрината на прецедента подчертава тази тяхна роля.
Когато даден казус е решен, той може да бъде много обемен, особено ако няколко съдии са участвали и всеки е дал своето мнение. Ако съдът не постигне консенсус, и ако съдия е против, той дава отличаващо се мнение. Дори и ако съдията е съгласен с решението, той може да се различава по начина, по който е стигнал до него. Доста често съдиите обсъждат аргументите на адвокатите, дискутират по-ранни прецеденти и писано право. На края на дискусията, съдията обявява крайното решение. Английските адвокати следователно трябва да са наясно не само за крайното решение, но и защо точно това решение е взето.
Правната теория разделя решението на две части. Ratio decidendi е понятието, с което се означават  правните аргументи, които оправдават решението. Всичко останало е obiter dicta(казано между другото) – то има убеждаваща роля, докато първото има обвързващ ефект. Трудно се открива кое от съдебното решение е прецедент. Съдиите никога не казват: „това е ratio decidendi”…и често намирането му е като „търсене на заровено имане”. Когато търсим прецедент, винаги трябва да вземем под внимание дали конкретният съд, издал решението, може да обвързва съдилищата, стоящи под него в йерархията, или е обвързан от съдилищата над него (вертикален прецедент) и трябва ли да следва по-ранните си решения (хоризонтален прецедент).Камарата на Лордовете, Апелативният и Върховният съд могат да създават обвързващи прецеденти. Графските, кралските и магистратските съдилища създават прецеденти, които могат да имат само убеждаваща сила.
Съвременни проблеми
Обединеното Кралство се присъедини към Европейската Общност през 1972г. Европейският Съд на Справедливостта декларира върховенството на Европейското право над националните законодателства. Това спрямо Великобритания означава пълен конфликт с доктрината за върховенство на Парламента. Много съдии твърдяха като възможно разрешение на този конфликт факта, че Европейското право е върховно, само защото е декларирано с акт на Парламента! Парламентът не можел просто така да предаде върховната си роля. Но ако акт на Парламента е несъвместим с правото на Европейския Съюз, означава ли това, че второто е отменено? В началото английските съдии отговаряха положително на този въпрос. Това би довело до немислими политически последици за страната и същите тези съдии започнаха да стават по-умерени в мненията си по въпроса. Всичко това постави уместния въпрос дали доктрината за парламентарно върховенство не е отживелица? Ясно е само, че ролята на съдилищата в тълкуването на националното и европейско право значително се е увеличила. Всеки път щом установят несъответствие с акт на Европейския съюз, те правят „декларация за несъвместимост”, с която Парламента се съобразява и изменя закона, така че да отговаря на изискванията на правото на Общността.
Заключение
Предизвикателствата, пред които е изправено правото на Великобритания днес, са повече от всякога. За последните години са извършени реформи в система, отличаваща се с традиционност и предсказуемост, реформи, чиято цел е да отговорят на предизвикателствата, произтичащи от членството в Европейския Съюз и международните ангажименти на страната. Все още неразрешени остават въпроси като  - нарастването на правомощията на изпълнителната власт за сметка на законодателната, спазването на принципа за разделение на властите в контекста на традиционни държавни органи, реформите на втората камара...Без съмнение, Великобритания ще съумее да се адаптира към новите политически и правни  реалности, като запази облика си на бастион на традицията – роля, предопределена от векове от имперското й величие.

Използвана литература:
English Legal System – Steven Terret, Denise Ashmore, Cambridge
Introduction to British Constitutional Law – Yardley
The Constitutional History of England – Maitland
The Law and the Constitution – Jennings, at 170.
Dicey – An Introduction to the Study of the Law of the Constitution, at 39
Internet – www.timesonline.co.uk
www.guardian.co.uk
www.independent.co.uk
www.britannia.com – Magna Carta
Case law – Thomas v Sorrell (1674); Munster v Lamb (1883); MacCarthys v Smith (1979)