Право

Преподавател: Юлия Захариева
Литература: Жасмин Попова - “Основи на ПЕС”; учредителни договори; основни договори на ЕС; проект за нов конституционен договор

История

    До Втората световна война (2СВ) Европа определя всички импулси в световния икономически и политически живот. След това обаче управленческите елити действат в много сложни условия: - няма икономически организации; - разбита е колониалната система; - няма банкова система; изключително висока инфлация; - демографски срив, от където и липса на работна сила; промяна на политическата и ценностната система. Като резултат Европа се разделя на две.
    В тези условия политическият елит започва да търси път за мирно развитие на следвоенна Европа. Като отговор на всички въпроси (панацея) се възражда една стара (още от Средновековието) идея, защитавана от Русо, Кант – “Вечният мир”, Дюма, а именно – Европа без граници. След Първата световна война също се наблюдава взрив на тази идея и се поставя на политически релси “Проект за европейски съединени щати” (от тогавашният министър на външните работи на Франция). Паневропеистите се осланят на опита на САЩ и Швейцария, а подкрепата на пацифистите се обуславя от факта, че “войните се водят за граници”.
    Друг фактор след 2СВ е огромната разлика в нивата на икономиките на САЩ и Европа – 51% от световното злато е в САЩ, което им позволява да проведат “доларовата реформа”.1945г завършва и проектът “Манхатън” – атомната бомба и до 1947г. те са монополист. Големи усилия полагат и за развитието на военните си сили.
Т.е. налице са всички основания за обединение на Европа. Фактор е и много мощно европейско движение – възраждат се структури от периода между двете СВ и се създават нови такива. Въпросът е да се намери правилният път. Към 1947г. се усеща необходимост от координационен център и такъв се създава в Париж, а по-късно се трансформира в “Европейско движение”. Най-голямото му постижение е създаването на Европейски колеж. Първата голяма акция е Конгресът на европеистите в Хага през 48г. Този конгрес е безпрецедентен по мащаб (участници и желания). Резултатът са 3 декларации – политическа, икономическа и за културата. Това са чисто политически (не правни) документи, но в тях има постановки, които 48г. звучат фантастично – създаване на международен съд, пред който отделните граждани да могат да съдят собствената си държава, когато тя нарушава правата им (в политическата); върховен орган, комуто да бъде поверено управлението на икономиките на европейските държави (в икономическата) – а днес са реалност. На същият конгрес релефно се открояват 2 виждания за строителството на Обединена Европа – федералисти (за европейските съединени щати) и съюзисти (за обединение, в което отделните държави са главните герои, без наднационални органи). Сблъсъкът присъства и до ден днешен, но съюзистите сега се наричат реалисти – Шарл дю Гол, Маргарет Тачер. На Хагската конференция се излъчва един експертен екип – Лондонски комитет. Той разработва учредителния договор, с който 10 европейски държави създават първата международна организация след войната – Съвет на Европа (СЕ) – на 5 май 1949г. Това е институционализирането на европейските идеи.
СЕ се създава, за да утвърди сътрудничеството между държавите в различни области – защита правата на човека; екология; усъвършенстване функциите на местните органите на управление и др. СЕ съществува и до днес и основният му принос е, че участва в изграждането на европейското право – поредицата международни конвенции с регионално действие в Европа – първата е за правата на човека; за защита на естествените хабитати (запазени късчета дива природа); за защита правата на малцинствата; за защита на регионалните и малцинствените езици и др. СЕ се утвърждава и като “лаборатория за европейско съзнание”. През 57г. се създават и символите му – флаг и химн. България става член на СЕ през 92г. А през 86г. Европейските общности (ЕО) възприема същите символи, а сега и ЕС. След началото на 90-те год. в задачите на СЕ се включи и създаването на “новите демокрации” – подпомагане в областта на образованието, културните ценности, националната идентичност и т.н.СЕ е инструмент за съгласуване на интересите и е образец на класическа международна организация, включително и по отношение на органната му структура. Новото в класиката е Парламентарната асамблея на СЕ (ПАСЕ) – нещо като законодателен орган, но с чисто консултативни функции (?). Има пълно равенство на държавите и решенията се вземат с консенсус.
През 47г. между Франция и Великобритания се сключва договор за съвместна отбрана; 48г. се създава митническият съюз Бенелюкс (Белгия, Холандия, Люксембург); пак 48г. с Брюкселския пакт се създава Западният съюз (ЗС). ЗС се определя като военно-политически съюз, т.к. присъстват двата задължителни компонента за такъв съюз: - клауза за провеждане на задължителни консултации преди започване на военни действия; - при заплаха от каквото и да е нападение / агресия спрямо 1 от държавите-членки, другите са длъжни да реагират, включително и с военни действия.
На 4 април 49г. във Вашингтон се създава НАТО – съюз на Северна Америка със Западна Европа. Институционната му система е доста по-усложнена. В самия договор се предвижда само 1 институция – Атлантически съвет. Решенията се взимат с консенсус. На 1 ниво с Атлантическия съвет функционират още 2 органа и секретариат; има и 21 комитета, които действат в различни области. Най-отдолу в йерархията е военният комитет, който има 3 подкомитета за различните райони. Другите органи са чисто политически. НАТО и ЗС са организации, открити за присъединяване. През 52г. е първото разширяване на НАТО – Турция и Гърция. През 54г. в Париж се подписва протокол за присъединяване на Западна Германия към НАТО и ЗС. В отговор се създава Варшавският договор. ЗС се преименува на Западно-европейски съюз (ЗЕС). През 94г. към ЗЕС се присъединява и Испания.
Икономическа ситуация. Основно място в анализа заема Планът Маршал. В обръщение към народа президента на САЩ обявява, че те са готови да помогнат икономически на Европа, но тя трябва сама да си поиска. По този повод в Париж се провежда конференция. Първите 2 дни всичко върви нормално, но на третия СССР, в лицето на Моллотов, отказва да участва, т.к. това е намеса във вътрешните работи и икономически лост за манипулация на съответната държава. За Плана Маршал има най-различни и противоречиви мнения. Всъщност САЩ отпуска на Европа 13 млрд. долара (предимно в стоки), т.е. това е програма за самопомощ. Конгресът на САЩ гласува закон, чието действие е насочено навън. Условие за всички държави-бенефициенти е до края на декадата (40-те год.) да възстановят довоенните нива на производството си; да се възстанови нивото на банковата система; държавите да създадат международни организации, за да си съдействат за решаване на общите за тях проблеми. Всяка от държавите-бенефициенти по Плана подписва двустранен договор със САЩ. Така през 48г. се създава Организация за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС). През 60-те години ОЕИС се преименува на Организация за икономическо сътрудничество и развитие (Г-24) и променя района си на действие, като специализира в оказване на помощ на нуждаещи се държави (от 3-тия свят). Създава се и Европейска банка за развитие.
Голяма роля в обединяването на Европа е отредена на Жан Моне. По времето на ОН той е негов вицепрезидент, а през войната – съветник на Рузвелт. След това се връща във Франция и участва в правителството на Де Гол. Той предлага новата философия на обединението. На 9 май 50г. в 16ч. в министерството на външните работи на Франция се създава декларация за първата интеграционна икономическа общност – да се гради върху реални общи икономически интереси, които не се съгласуват, а се сливат. Предлага се създаването на наднационален орган, състоящ се от членове, които не са представители на държавите-членки. Това е първото разминаване с класическите международни организации. “Обединението трябва да стане стъпка по стъпка по един ясен план. Трябва да се търси стабилност, която се гради не срещу потенциалния противник Германия, а заедно с него” (Моне). Следващата стъпка е обединяването в областта на черната металургия и въгледобива – сложно производство и пазар, които стоят в основата на военната промишленост. Декларацията остава в историята с името на своя четец (Шуман), а не на своя автор (Моне). 9мес. са необходими за подготовката на договора и през 51г. се подписва договор за Европейска общност за въглища и стомана (не е организация, а общност!). Вече се говори не за обединение, а за интеграция. При интеграцията степента на ограничаване на суверенитета е в пъти по-голяма, а в определени области държавата направо абдикира.  ЕОВС е създадена от 6 държави – Франция, Италия, Западна Германия и 3-те малки – Белгия, Холандия, Люксембург. Експертен екип подготвя проект за договор. Преговорите по него се водят от правителствени експерти на всяка държава. Договорът се подписва и ратифицира според конституционните основи на всяка страна. Самата ратификация става за 9месеца – подписва се през февруари 51г., а е в сила от 52г. Това е първият учредителен договор, който полага основите на първата интеграционна общност. Съдържанието му го поставя в 1 особена категория договори. Структурата му е: преамбюл, съдържателна част и заключителни разпоредби (норми относно времетраенето – срочен е за 50 години, пространството, дали е открит / закрит за присъединяване и др.). Договорът действа само на територията на обединението и няма клауза за предварително прекратяване / излизане на отделна държава. В компетентността на ЕОВС влиза управлението, ценообразуването и пазарът на въглища и стомана. Решенията са абсолютно нови като институции в общността. Това са: 1. Висшата власт, която се състои от независими експерти (не от политици). Изискването е да няма никакво съмнение в тяхната безпристрастност. Кандидатите се номинират от правителствата на отделните държави. Първоначално са съществували правила за частична подмяна по време на 6-годишния мандат, но в последствие са отпаднали. Висшата власт (ВВ) е силовият център. По настояване на 3-те малки държави като институция се създава и Съветът  на министрите (СМ), защото са се опасявали, че ВВ ще е пристрастна. Този орган е съставен от представители на правителствата на 6-те държави. Съгласно Парижкия договор СМ одобрява решенията на ВВ, но само в случаите, предвидени в договора. Другата институция на ЕОВС е Парламентарната асамблея (ПА). Тя е създадена с чисто консултативни функции и въпреки че от самото начало е предвидено, че тя ще се формира с преки и свободни избори, това не е така – формира се от законодателната власт на съответните държави. Само към ВВ функционира 1 консултативен комитет, също съставен от представители на правителствата. Четвъртата институция е съдът в Люксембург. Говори се за специално международно право (МП) – правната система на ЕО, но от самото начало са били наясно, че всичко ще става посредством ПН, които няма да имат аналог, от което следва и нуждата от собствен съд. От всичко казано следва, че ЕОВС е вече 1 наднационална структура (фразата наднационален присъства в текста на самия договор). Успехът й е грандиозен и се възприема като успех на федералистите.
Друга декларация (пак френска инициатива – борба за възстановяване величието им) носи името на ген. Рене Плевен. Предложението е да се създаде европейска отбранителна общност (ЕОО) на основата на същата интеграционна система – да се създаде единна европейска армия, под единно командване и с една униформа; държавите запазват правото да имат собствен контингент само в изключителни случаи – за охрана на президента, за поддържане на вътрешния ред (полиция и жандармерия), за действия в отвъдморските територии (колониите). Всичко това показва страхът от Германия и опитите по мирен път да бъдат лишени от военни сили като същевременно не се навлича гневът на Москва (Германия има забрана за участие във военни коалиции). Договорът е подписан от същите 6 държави. Това обаче не е военно-политически съюз, а интеграционна общност. Паралелно с тези преговори (договорът се подписва отново в Париж) текат и едни други преговори – за договор за европейска политическа общност. Съставът, който пише проекта е само от законодатели – депутати от ПА на ЕОВС и ПА на СЕ. Когато проектът е готов се оказва, че реално това е 1 конституция на европейска федерация – по регламентиране на органите, на вътрешната и външната политика. Тези проекти обаче не се осъществяват. 4 грамоти за ратификация са депозирани – Германия и 3-те малки. Италия изчаква Франция, която закъснява достатъчно дълго с внасянето, за да бъде обстановката в страната и Европа променена – март 53г. умира Сталин и нещата се утаяват и отлагат до лятото на 54г., когато вече Франция се отказва. С ЕОО се проваля и Европейската политическа общност. Ползата е обаче натрупването на идеи и опит (да се пипа внимателно, когато става дума за ограничаване на суверенитета).
Октомври 54г. се взима решение Западна Германия да стани член на НАТО. На 7 май 55г. влиза в сила протоколът за присъединяването й, на 14 май 55г. се създава Варшавският договор. 55 е и годината на окончателното проваляне на ЕОО и ЕПО. Жан Моне възприема тези провали като свои собствени и ВВ се оказва без председател. Конференцията за избор на нов такъв се свиква в Месина, Италия, но се оказва, че по-важният въпрос е какво следва от тук нататък. Отново се излъчва експертен съвет, на чело на който е избран белгиецът Спаак. Провежда се и втора среща за доуточнения. Съветът работи 2 години и на 25 март 57г. в Рим се подписват 2 договора (Римските договори – РД), които обобщават успехите и провалите. С тях се полагат основите на втората интеграционна общност – Европейска общност за атомна енергия ( ЕОАЕ) и Европейска икономическа общност (ЕИО), които са в сила от началото на 58г. Като структура 2-та договора са същите, с 1 разлика – те са безсрочни и никъде не се среща думата “наднационален”. Институциите са СМ, структура от независими експерти – комисия, ПА, съд. Решенията се взимат на ниво СМ (междуправителствен орган), а комисията ги изпълнява. РД са самостоятелни 1 от друг, а ЕО са също самостоятелни ЮЛ, въпреки общите им черти. На 25 март 57г се подписва и протокол ПА и съдът на ЕОВС функциите на същите органи на другите 2 ЕО. Получава се сливане на институциите. Следващата стъпка за сливане на институциите е през 65г., когато е подписан договор, по силата на който те ще имат и 1 СМ и 1 комисия, с което и завършва институционалното обединение. Договорът е в сила от 67г. Развитието на ЕО е вече в 2 насоки: 1. По хоризонтала (динамика в членствения състав). Държавите са 6 до 73г. Т.к. договорите са частично открити за присъединяване, то и идеята за разширяване е била заложена от самото начало. Процедурата е уредена в заключителните разпоредби на учредителните договори. Великобритания е канена да се присъедини от самото начало, но тя не е искала (въпрос на национални интереси и пътищата за постигането им). Така Франция, по мечтата на Де Гол, се очертава като лидер в ЕО, т.к. другите държави са по-слаби икономически и по-нестабилни политически. Затова тя (в лицето на Де Гол) затваря вратите на Великобритания на 2 пъти. В края на 60-те и началото на 70-те обаче настъпват сериозни промени: Западна Германия изравнява икономическия си потенциал с политическия си статус, подписан е Московският договор, 2-те Германии са приети в ООН – застрашава се вътрешният баланс в ЕО. Лондон става нужен, за да се възстанови стабилността (баланса). Така 72г. се водят преговори с 4 нови държави едновременно – Обединеното Кралство, Ирландия, Дания, Норвегия. Договорите се подписват от 4-те, а влизат 3 (без Норвегия). И 3-те държави са високо развити със сходни в икономическо отношение традиции. Следващото разширяване е в посока юг – Средиземноморието. Районът заема изключително важно място. Първият етап от източното разширяване е с Гърция от 81г., като тя има статут на асоциирана страна от 61г. Гърция е приета въпреки, че Комисията не я смята за готова – мнението й не е решаващо за СМ. Втората фаза е през 86г., когато са приети Испания и Португалия. Разширението е проблемно, т.к. поставя много въпроси относно разликата в нивото от всяка 1 гледна точка. През 95г. Норвегия отново подписва договор заедно с Финландия, Австрия, Швеция. И трите нови държави са неутрални като външна политика, което е проблем, защото вече е в сила договорът за ЕС, който предвижда и обща външна политика и отбрана. Норвегия пак не ратифицира. Сега вече се разширяват към нас. От края на 80-те и 90-те години всичко, което става в ЕО (сега ЕС) е под знака на присъединяването на източните държави. Първите им стъпки бяха в раздаване на пари – безвъзмездни помощи – ФАР (програма за помощ за икономическото развитие на Полша и Унгария). Програмата е с целеви пари, с които се финансират конкретни проекти в различни области. Следващата стъпка беше уреждане на външно-търговския обмен. От 68г. нито 1 държава-членка на ЕО няма право да подписва търговски спогодби самостоятелно. Това се прави от Брюксел. България подписва първата си такава спогодба през 90-та год. Преди това сме контактували с традиционните си партньори Франция и Германия като се именували спогодбите по всевъзможни други начини (пр. договор за научно-техническа взаимопомощ). Официалните ни дипломатически отношения с Брюксел са от 88г. (годината на Брюкселската декларация, подписана от ЕО и СИВ). Следващата крачка беше да се намери още по-ефективна почва за присъединяване – споразуменията за асоцииране. Първото българско споразумение е от 8 март 93г., а влиза в сила 95г. Нашата молба за пълно членство е от декември 95г. Тя дава старта на преговорите. Държавите, депозирали молби, са 13 (включително и Турция). 97г. в Люксембург ЕС взе решение за стартиране на преговорите с 6 държави – Полша, Унгария, Чехия, Естония, Словения, Кипър. През 99г. се взе същото решение и за други 6 държави – България, Румъния, Словакия, Малта, Литва, Латвия. На 1 май 2004г. бяха подписани 10 договора за присъединяване, което беше в разрез с декларацията за едновременно, постоянно и неделимо присъединяване.
Разширение на областите, в които има компетентност обединението, институционални реформи и т.н. С подписването на Римските договори целта е постепенно изграждане на единен, общ вътрешен пазар – в рамките на обединението той ще функционира така, както в границите на 1 суверенна държава. Още втората половина на ХІХ в. Ото Фон Бисмарк обединява немските държави – трансформира пазара във вътрешен, което дава положителни резултати, т.е. идеята за такъв пазар не е нова. Строителите на Обединена Европа си поставят същата цел за пазара, но държавите запазват суверенитета си. Нужен е баланс на наддържавно ниво и междудържавно сътрудничество. Един от постулатите в декларацията Шуман е “Стъпка по стъпка”, т.е. тръгва се от познатото. За да се стигне до митнически съюз първата стъпка е Зона за свободна търговия – стоките се движат без да се облагат с мита. А тази зона трябва да е градена с единна митническа бариера. Държавите не събират мита, последните постъпват директно в бюджета на обединението. Митническият съюз освобождава само движението на стоките, но трябва да се освободи и движението на работна сила, капитали, услуги (производствени функции) – тогава вече може да се каже, че е изграден този вътрешен пазар.
Изисквания на вътрешния пазар. За да функционира пазарът, трябва икономическите политики да се осъществяват координирано, което означава, че на практика се получава икономически съюз. Поставя се въпросът: С какво ще се плаща? – Трябва да има обща валутна политика – така се получава икономически и валутен съюз. Тогава са свалени всички ограничения на свободата на движение.
Шенгенско споразумение. С него се цели постепенно премахване на граничния контрол по вътрешните граници. В сила е от 1995г. От 1968г. няма вътрешни митници – от тогава е митническият съюз. Въвежда се компютърна информационна шенгенска система като така се засилва контрола, включително всичко от информационните системи на държавите. Оказва се, че информационната база е тясна – не обхваща всички възникващи проблеми.
Следващата ревизия на Учредителните договори (УД) е през 80-те год. – ревизия на Единния Европейски Акт (ЕЕА). В периода 57-86г. 2-те разширения се случват, изграждането на митническия съюз също завършва 86г. През 65г. Общностите преминават през тежка институционна криза – “криза на празния стол”. Тя е породена от факта, че СМ гласува с мнозинство, ако не е предвидено друго (единодушие) – така е до 86г. През 65г. партньорите на Франция решават да променят договора и да поискат квалифицирано мнозинство по въпросите на селското стопанство. Франция не е съгласна и се стига до т.нар. “Люксембургски компромис”. Ефектът от успеха на митническия съюз е изчерпан. През 70-те год. е ерата на Евро-песимизма (?). Зачестяват кризите на демократичния дефицит в рамките на обединението. В края на 60-те год. в Хага се свиква среща на най-високо равнище – до тогава такива срещи не са били практика. Тази среща има много амбициозна програма – довършване на по-нататъшните стъпки; задълбочаване; разширяване. На Хагската среща присъства и темата външноикономическа политическа координация – трябва да съществува синхрон и във външнополитическото функциониране на държавите. Решава се, че ще изградят механизъм за външнополитическа координация, но няма да подписват договори. Така експертният екип на Д’авиньон излиза с 3 доклада, които включват всички етажи на органите на управление на външните отношения. През 74г. на такава среща в Париж държавните глави сами се назначават – Европейски съвет – среща на високо равнище. На това ниво с консенсус се решава по кои въпроси ще се действа в синхрон. Тези указания отиват в СМ, където решенията се взимат с 1душие. В СМ се включва и подпомагане от политически комитет, а той организира т.нар. група на кореспондентите – тя създава работни групи от аташетата.
Европейското политическо сътрудничество е в действие, а няма договор за това. Не се взима решение преди да се мине през конституциите – координационен рефлекс. Така през 76г. се стига до извода, че такстът “ПА да се сформира чрез преки и свободни избори” трябва да се приложи. През 62г. ПА се кръщава Европейски парламент (ЕП), а през 79г. са първите избори за ЕП. Той имаше проект за конституция (под предтекста, че е договор за ЕС). Проектът е на Спинели – основният му стремеж е по-широки правомощия на парламента. Поставя се въпросът за субсидиарността, заимствана от федералистите. Парламентът приема този проект. Пише се Бяла книга (поставя се въпросът за общия пазар). Вътре има мерки за ускореното изграждане на вътрешния пазар. Изводът е, че трябва да се стигне до ревизия. Това става в Брюксел – комитетът Дък – ревизията се осъществява с ЕЕА. Той се нарича единен, защото в ревизията влиза и нормативната база за изграждане на европейско политическо сътрудничество. За пръв път се появяват клаузи, които не уреждат икономически отношения. С този акт официално се институционализира ЕС; ЕП официално се нарича така; разпределят се правомощията му като се включва по-платно във взимането на решения; по въпросите за изграждане на вътрешния пазар се решава СМ да взима решенията с квалифицирано мнозинство – нарушава се принципът за суверенното равенство, чийто израз е 1душието. С подписването на ЕЕА се поставя срокът 92г. да бъде да бъде завършващата година за създаването на вътрешния пазар – този срок е спазен.
Още през 75г. се прави опит да се създаде ЕС. Концепцията е на белгийския премиер-министър – Тиндеманс. Три жалона: очевидното навлизане на интеграционните процеси в неикономически области да се прави чрез единна институционна схема; Европа на гражданите (не само общност на държави); Европа на различните скорости – гаранция за гъвкавост, която провокира страхове. И трите постановки намират реализация в различни разрешения.
Към 90г. отново са налице изискванията да се предприемат стъпки по ревизия. Свикват се междуправителствени конференции (икономически и валутен съюз) по политически въпроси. През 92г. в Маастрихт се подписва договор за ЕС. Този договор не отменя 3-те УД, а внася промени в тях. Той въвежда знаменитата стълбовидна графика на обединението. ЕИО от 92г. се нарича вече само ЕО. Това е така, защото в Римския договор за ЕИО се внасят промени: а) раздел обща външна политика и политика за сигурност; б)раздел сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи. Внасят се промени и Парижкия договор за ЕОВС. Към интеграционните икономически области се присъединяват и 2 области от неикономически характер. Така основният стълб е ЕС, ЕОАЕ, ЕОВС. До него е вторият стълб – обща външна политика и политическа сигурност. Третият стълб е сътрудничеството. От средата на 60-те години се създава комисията ТРЕВИ за сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи. По това време предстои влизането в сила на Шенгенското споразумение. През 91г. се подписва конвенция за Европол с централа в Хага и организационни единици във всяка държава. Договорът за ЕС създава комитет по регионите – от представители на местната и регионалната власт. С подписването му се решава, че след 3г. ще се свика нова междуправителствена конференция.
Договора от Амстердам е нова ревизия. Отново ЕП не получава законодателна инициатива. Усилията се концентрират в третия стълб – част от въпросите му се прехвърлят в първи, където действа наднационалният подход (решенията се взимат с квалифицирано мнозинство. Другите 2 стълба са запазени за междудържавното сътрудничество – решенията се взимат с 1душие. ЕП е само информиран за тях. Те не подлежат на съдебен контрол. Въпросите с емиграцията, визовата политика и убежището се прехвърлят в 1-ви стълб(наднационалното ниво). След тези промени с акт на СМ (регламент) България беше преместена от визов в безвизов режим. Нашето преместване е решено по предложение на Комисията с квалифицирано мнозинство на СМ, след консултации с ЕП.
Пространство на свобода, сигурност и правосъдие – създава се с конференцията в Амстердам. Франция предлага проблемите на заетостта да станат общностен проблем. Следва решение в областта на заетостта и се създава Комитет по заетостта.
Договорът за ЕС въвежда и европейското гражданство (ЕГр) – всеки гражданин на държава, членуваща в ЕС е европейски гражданин. ЕГр не заменя, а допълва основното. Създава се каталог за специфични правила – за правата на ЕГр-ни. През 99г. по решение на сесия на ЕС се създава Харта за основните права и свободи на човека в ЕС. Тя трябваше да бъде подписана в Ница през 2000г. на следващата междуправителствена конференция. Трябва да се адаптират институциите към новото разширяване – включват се 12 и държавите стават общо 27. Определят се квотите на държавите в ЕП – малко над 700 човека, като България ще има 17 места. Друг проблем е тежестта на гласовете в СМ и численият състав на комисията – при 15 държави бяха 2о еврокомисари. В Ница е и втората съдебна реформа. Първата е след ЕЕА. В Ница се определя 3-инстанционна структура. В Ница хартата не успява да получи нормативен характер. През декември 2001г. на сесия в Белгия България и Румъния са отложени за 2007г. Също така се решава да се свика голям конвент – ще участват и страните-преговарящи. Там трябва за 18 месеца да се подготви текстът на КД – 1 акт с огромно учредяващо значение. Конвентът си свършва работата. Възниква проблемът с езиците – всички документи се издават на всички официални езици. Вътре в конвента се съставят работни групи с определени задачи. Хартата за правата и свободите е част ІІ от КД. Няма вече стълбове. ЕС е ЮЛ. По нов начин са структурирани текстовете – след преамбюла има още принципи. Въведена е нова номенклатура на актовете на институциите. Обособен е раздел външна търговия и външни отношения.
Има спор за състава на Европейската комисия, защото конвентът предлага объркана концепция. Сега временното решение (до 2014г.) е 1 държава – 1 номинация.
     
Правосубектност  и  правна същност на ЕО и ЕС

Динамиката на нормите на европейското право води до императивната необходимост от промяната им, за да се постигнат 2 цели: - нормативната база да се адаптира към промените във всеки отделен период на развитие на ЕО; - тя самата да бъде двигател за следващи промени. Самата нормативна база се състои от класически МД, които са изцяло в съответствие с Виенската конвенция за МД, класическа е и техниката на изготвянето, подписването и ратификацията им. Изключение представлява проектът за договор за ЕС, който е изготвен от екип от законодатели; договорът от Ница (1984г.), когато преговорите са се водили без предварителен проект; конвентите, които представляват уникален модел на дебат, включва се и Хартата на основните права и свободи на човека, която е включена и в проекта за конституционен договор (КД) на ЕС. През 2005г. България ще подпише договор за присъединяване и ще получи статут на активен наблюдател.
За ЕО няма дефиниция. Това са междудържавни формации, които действат на основата на МД. Не са международни организации, защото: 1. Степента на прехвърляне на суверенитета от държавите в полза на общностите е по-голяма отколкото при класическите организации. Говори се дори за “споделяне на суверенитет”. Има редица области, в които държавите са се отказали дефинитивно от своите права, пр. – общата търговска политика (държавите не могат да подписват двустранни търговски спогодби); цялата митническа политика и стратегия (митата и таксите се определят и събират от институциите на ЕО). 2. Формирането на бюджета на общностите става от собствени източници, т.е. те са много по-самостоятелни от държите (не се нуждаят от конкретната им финансова подкрепа). 3. В институционната им схема има институции с класическо представителство от държавите-членки, но и такива с независими експерти, за които има категорична забрана за зависимост от отделна държава. Присъства като институция и Парламентарна асамблея, която се избира чрез преки и всеобщи избори. Тя има все по-плътно присъствие в процеса на взимане на решения. 4. Институциите на ЕО създават право – участват в уникален нормотворчески процес, като създават правни норми с вътрешно действие. 5. Имат собствена юрисдикция – съдът прилича на международен само по състава си, но не и по функции и правомощия. Решенията му са задължителни за всички субекти на общностното право и се прилагат в държите пряко. 6. От 92г. има и европейско гражданство (ЕГ).
Те не са и федерация, защото: 1. Не са основани на конституция, а на МД. 2. ЕО нямат обща компетентност, а такава им е възложена с договори, в чиито рамки действат институциите им. 3. Самите те създават право, но не и компетентност. 4. Външната политика, отбраната и други области присъстват в договорите като тема, но се прилагат механизми на двустранно сътрудничество.
ЕО са sui generis. Те са ЮЛ и като такива са субекти на правото и могат да са страни по договори, да носят отговорност, да имат представителства и др.
ЕС. В Маастрихтския договор не се казва дали той е ЮЛ и какъв субект въобще е, а само, че се гради върху 3-те ЕО. Той се възприема като рамка, която трябва да обедини в 1 структура икономическата интеграция с 2 неикономически области и той няма самостоятелен бюджет. Т.е. до новия КД беше правилно да се говори за право на ЕО, а не на ЕС. Сега КД реши въпросът за правосубектността – ЕС е ЮЛ, а ЕО изчезват от правния мир.
ЕО имат компетентност да подписват няколко вида договори: 1. Търговски договори. Тук те изцяло са заменили държавите-членки. Договорите се подписват по опростена процедура, като преговорите се водят от Комисията, а договорите се подписват от Съвета на министрите (СМ). 2. Договори за сътрудничество. Те са форми на интензивни контакти и същевременно нормативна база за тези контакти. 3. Договори за асоцииране. Те се уреждат в отделен текст (не в този за договорите за сътрудничество) и са форма на много по-интензивно обвързване. Първите такива договори са от 61г. и 64г. с Гърция и Турция. Тези договори са най-удачният вариант за изграждане на съответната нормативна база, на която да се води диалога със страните от Централна и Източна Европа. С трета група държави (бившите колонии на държавите-членки) ЕО поддържа много интензивни контакти за “асоцииране на отвъдморски страни и територии” и отношенията се регулират чрез особен клас договори за сътрудничество. Такава е Ломейската конвенция за Африка, Пасифика и Карибите.
С ЕО се установяват дипломатически отношения. Нашите са от 1988г. В държавите, с които поддържат такива отношения, ЕО имат представителства “делегация на външната комисия”. Ние също имаме мисия в Брюксел, която е отделна от дипломатическото ни представителство ни в Белгия.

Членство  в  ЕО  и  ЕС.  Засилено  сътрудничество

ЕО са частично открити за присъединяване (частично, защото има регионална рамка – само за Европа). В заключителната част на учредителните договори подробно се урежда процедурата: - молба за присъединяване; - решение на СМ; - проучвателен доклад за страната кандидат, който се изготвя от Комисията и не е обвързващ за СМ; - СМ взима решение за стартиране на преговорите за присъединяването; - преговорите се водят от Комисията; - договорът се подписва; - одобрява се от Европейския парламент; - ратифицира се от всяка държава-членка и страната кандидат. Процедурата беше леко усложнена (не в правен аспект), когато се реши присъединяването на Източна Европа. Става въпрос за Критериите от Копенхаген, които са икономически, политически и правни. В учредителните договори много подробно се регламентира начина на влизане и нищо не се споменава за излизането от ЕО, което е характерно за класическите МД. Няма и практика за излизане, с изключение на Гренландия (случаят е по-особен). Ако възникне такава хипотеза, това ще стане с нов договор, който ще е огледално противоположен на договора за приемането и ще предизвика сериозни сътресения (“ще напомня много тежък развод”). В новия КД има текст за доброволно напускане. Има и клауза, по силата на която, ако държава-членка грубо потъпква политическите устои, човешките права / ценностите на ЕО, може да бъде санкционирана и да се стигне до “замразяване” на членството й (клаузата е от Амстердам ’97г.) – министърът на тази държава няма да участва при взимането на решения. Няма практика и по този въпрос, освен 1 история в Австрия, но не се стигна до изолация. Механизмът присъства и в новия КД.
Засилено сътрудничество. Отново се появява за пръв път в Амстердамския договор, доразвива се в Ница и сега е включен в новия КД. То пресъздава принципа “Европа на различните скорости”, който е провъзгласен средата на 70-те год. от Лео Тиндеманс? и гарантира гъвкавост в развитието на интеграционните процеси. Състои се в това, че държавите могат да развиват помежду си по-интензивно сътрудничество и да се движат по-бързо, а останалите да ги догонват. Такива групи се формират минимум от 8 държави, при съобразяване позицията на Комисията. Преди такова сътрудничество не се допускаше в областта на отбраната и външните отношения, сега това ограничение отпадна. По тези форми решенията се взимат само от държавите, които участват в тях, а други могат само да изказват мнение. Актовете по тях също обвързват само участващите държави.

Компетентност  на  ЕО – видове.  Принципите  за  субсидиарност и  пропорционалност.

Компетентността на обединението е възложена, т.е. то действа само и единствено в рамките на учредителните договори. С Римския договор за широкомащабната ЕО, която не е отраслова, се приема, че могат да възникнат  “сиви зони” (нерегламентирани зони) в процеса на обединението и този договор регламентира отношенията, ако трябва да бъде предприето действие, а няма конкретен текст. Това е т.нар. “подразбираща се компетентност”. Процедурата е установена: - по предложение на Комисията; - с единодушно решение на СМ; - взето след консултации с Европейския парламент; а съдът следи внимателно всяко тяхно действие. Контролът е толкова засилен, за да не се стигне до произвол от страна на институциите.
Компетентността бива 2 вида, които се изискват от самата логика на интеграционните процеси: 1. Изключителна. За 1 път в новия КД са изброени областите на изключителна компетентност: а) да определя правилата на конкуренцията, необходима за функционирането на вътрешния пазар; б) да определя валутната политика на държавите, приели евро; в) да определя общата търговска политика; г) действията в митническия съюз; д) опазване на морските природни ресурси в областта на общата политика за рибното стопанство. 2. Паралелна (конкурентна) компетентност. Тя важи за всички останали сфери. Според нея могат да действат както държавите, така и общностните нива.
Принципът на субсидиарност. Заимстван е от теориите на федерализма. До 86г. самата дума не присъства в договорите. Появява се за 1 път, когато се говори за екологията. Този принцип еднакво се харесва от привържениците на федералния модел и от неговите най-остри опоненти, защото може да се тълкува двузначно – федералистите го приемат като възможност за утвърждаване на наднационалния подход, а опонентите им, че обединението е резервен играч, а основните са държавите. През 92г. в договора от Маастрихт се включва такъв текст и доста двусмислен – “Ако държавите не могат да се справят достатъчно добре с даден проблем, интервенират общностните нива, които ще се справят по-успешно”. Идеята е проблемите да се решават там, където е най-близо до възникването им. В новия КД текстът звучи по подобен начин, но ангажира националните парламенти, като още на ниво проекто-решение те се информират и се търси реакцията им за това къде да се реши проблема. Решението от ЕС се взима след като се отчете становището на съответния парламент.
Принцип на пропорционалността. Той се въвежда за да дисциплинира евро-чиновниците. Състои се в това, че когато се предприемат действия на евро ниво, се изисква същите тези действия да съответстват на поставените цели.

Европейско  гражданство – понятие и основни права според ДЕС. Хартата на основните права на ЕС

С договора за ЕС от 92г. се създаде и европейското гражданство (ЕГр). Текстовете, които са му посветени, са включени в са включени в договорите за ЕО, а не са изведени в договора за ЕС.
Понятие – всеки гражданин на държава-членка в ЕС е и ЕГр. В Амстердамския договор към това определение се добавя, че ЕГ не замества, а допълва националното. То се получава автоматично, с факта на членството на държавата в ЕС. Не е двойно гражданство, нито натурализация. През 75г. се създава “Първа концепция за ЕС – Европа по-близо до гражданите?”. За да се разбере ЕГр, гражданите трябва да се разглежда като основни икономически оператори. Основите му са в свободата на движение на работници на територията на цялото обединение и право да се установяват, да намират реализация при условия абсолютно еднакви с условията на местните жители при категорично отричане на дискриминацията на национален признак. Присъствието на демократичното начало също е императив, т.е. ЕГр отговаря на редица съвсем практични нужди. През 80-те год. един екип, воден от Аделино, изготвя конкретни предложения за създаване на ЕГр. Съставя се и каталог от специфични права, от които се ползват гражданите, поради факта, че тяхната държава е членка на ЕС. Изработването на правата не е завършило и е възпроизведено в новия КД. Успоредно се тези усилия се изготвя и Харта на основните права, която да отрази спецификата на обединението. Тя беше представена 2000г. на конференцията в Ница, не беше подписана. Сега е включена в КД като раздел ІІ.
Специфични права: 1. Свобода на движение и право на установяване на всеки ЕГр. Формулировката от 57г. говореше за работници, т.е. правото да се движиш и установяваш се определяше от икономическата ти активност. 2. Активно и пасивно избирателно право. Звучи като политическо, но обслужва икономически интереси (вътрешния пазар). Разделя се на 2: а) за изборите за Европейски парламент – ЕГр гласува за Европейски парламент там, където се е установил трайно. Неговата кандидатура може да бъде издигната от същата тази държава.; б) за местните органи на управление – предизвикало е доста смущения в отделните държави, т.к. дори няма минимален срок, през който ЕГр да е живял там, за да възникне това му право. 3. Право на дипломатическа и консулска защита. Имало е идея да има единни дипломатически и консулски мисии за ЕС, но не е прието. Това право се реализира на територията на трета страна, в която ЕГр няма дипломатическа и консулска мисия. Той може да се обърне към мисията на която и да е друга държава-членка и да получи същата защита. Трябва да има и съгласието на тази трета държава. 4. Право на жалба пред европейския омбудсман. Фигурата му се въвежда с договора за ЕС. Избира се от Европейския парламент и има 5г. мандат. Обикновено жалбите са свързани с лошо администриране на институциите, т.к. има изискване тези жалби да не минават през съд. Омбудсманът не може директно да разреши проблемите, а само да разгледа жалбите и “да вдигне шум”. Всяка година той внася доклад за постъпилите при него жалби. 5. Право на петиции до Комитета по петициите (постоянно действаща структура към Европейския парламент). Това право, както и правото на жалби, принадлежи на всеки, който се намира на територията на ЕС (не само на ЕГр). 6. Право да кореспондират с институциите, да отправят въпроси, да им се осигури достъп до документация. Запитаните институции са длъжни да отговорят на 1 от работните езици, а всички официални езици на държавите-членки са и работни езици.
В новия КД се казва само, че ЕГр имат и задължения.

Обща характеристика на институционния механизъм на ЕО/ЕС

С подписването на Парижкия договор от 51г. за ЕОВС се забелязва “институционната матрица” (израз на Захариева): 1. Висшата власт (ВВ) – състои се от независими експерти, които не са политически обвързани и не представляват държавите си; 2. СМ – включването му е наложено от 3-те малки държави. Състои се от представители на правителствата; 3. ПА – подчертава присъствието на демократичното начало и е замислена като консултативен орган; 4. Съд – ЕО има твърде своеобразен правен ред, което налага необходимостта от специален съд, който да прилага и тълкува общностното право.
Самата ЕОВС е отраслова, което позволява много сериозно присъствие на наднационалния подход. В първата интеграционна общност се вижда силов център – ВВ, а в самия текст на договора присъства думата “наднационалност”. ВВ се избира от правителствата, които издигат кандидатурите (номинират хората, които да са в състава) и те се избират с единодушие на правителствата, участващи в обединението. ВВ включва 9 души (големите държави са с по 2). По общо съгласие се избират 8 от тях, а 9 влиза, ако събере минимум 5 гласа. Мандатът им е 6 год. с частична подмяна – 1/3 от състава на всеки 2г. Председателят на ВВ е с мандат 2г. и се избира от правителствата по общо съгласие (чл.8 Парижкия договор).
СМ хармонизира действията на ВВ с тези на правителствата. Той одобрява решенията на ВВ в случаите, предвидени в договора. ВВ гласува с мнозинство. СМ, в случаите, когато трябва да гласува и не се изисква 1душие, а някакво мнозинство, прилага принципа на претегляне на гласовете – различните държави са с различен брой гласове, който зависи от участието (относителния дял) в производството на въглища и стомана.
Така е било до създаването на 2-те нови ЕО. След това матрицата изглежда същата, но не е. 3 от институциите имат същите наименования – ПА, СМ, съд. Няма ВВ, но отново е предвидена институция от независими експерти – Европейска комисия (ЕК). Решенията се взимат вече от СМ, той е силовият център. Трите учредителни договори са самостоятелни и създават 3 отделни ЮЛ (ЕО). Членският състав и целите са еднакви, но имат собствени институции, като ПА и съдът от ЕОВС поемат функциите и на другите 2 ЕО (това става с протокол). Самите ЕО обаче не са се сливали! С първия протокол те получават 1 обща ПА и общ съд, а през 65г. се подписва договор за сливане на институциите (не на общностите). С този договор 3-те ЕО получават 1 СМ и 1 ЕК. От 93г. СМ се нарича Съвет не ЕС (СЕС). По този начин се подчертава, че това е 1ствената институция, която тежи еднакво и в 3-те стълба, което не може да се каже за останалите институции (те са наднационални). ЕК си е ЕК през цялото време, а началото на 60-те год. ПА се прекръства сама на Европейски парламент (ЕП). С ревизията от ЕЕА, това наименование е официално възприето.
Съдът на справедливостта (Европейски съд / Съд на ЕО). Проблеми в България възникнаха със създаването на първата инстанция. С втората съдебна реформа (Ница) се създадоха съдебни камари и производството стана 3инстанционно, а 1инстанционният съд бе прекръстен на Съд от висша инстанция.
Седалищата на институциите са в различни държави – Съдът е в Люксембург; СМ и ЕК са в Брюксел; ЕП заседава в Страсбург, а секретариатът му е в Люксембург, а комисиите му в Брюксел; Европейската централна банка е във Франкфурт; Европол – в Хага; Шенгенският информационен център е в Страсбург.
С договора за ЕС Сметната палата е включена в основния списък, но с КД вече не е, а Европейският съвет (ЕСъвет) е.
Принцип на институционната схема – баланс на институциите, няма йерархия. Друг принцип е автономията им – действат в рамките на учредителните договори и в своята област – Протокол за вътрешния ред на всяка институция. Третият принцип е на лоялно(?) сътрудничество. Трудно може да се говори за разделяне на властите – СМ взима решенията, на ЕК е монополистът в инициативата – тя дава проекто-решенията. ЕП днес вече има право на вето. Т.е. няма носител на законодателна власт в чист вид. Тя е разпределена между СМ, ЕК и ЕП. Само съдебната власт има ясно изразен носител – ЕСъд. Може да се говори за разпределение на представителството на интересите: ЕК изразява интересите на обединението; СМ – на държавите, а ЕП – на народите. Непряко се търси баланс между тези 3 групи интереси, а балансът определя всичко!!!!
За отделните институции е най-добре да се чете от учредителните договори!

ЕК

ЕСъвет е форум на най-високо равнище. От 69г. главите на правителствата и държавните ръководители започват да се срещат по 3 пъти в годината. През 74г. се провежда среща на най-високо равнище и се формира ЕСъвет – участват 9 държави. ЕСъвет е институционализиран с ЕЕА. Нормативната база е доработена с договора за ЕС, а с КД вече е напълно завършена. Помощни консултативни органи са: Икономически и социален комитет, който има чисто консултативни функции; с договора за ЕС се създава още 1 такава структура. След приемането на южните държави акцентът пада върху регионалните политики в следствие на това разширение и се създава Комитет по регионите, който се състои от представители на местната и регионалната власт.
През 75г. с новата схема на формиране на бюджета на интеграционните общности се преминава към финансиране от собствени източници и се създава Сметна палата (СП); Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), а с договора за ЕС се появява и ЕЦБ – ядрото на валутния съюз, също през 92г. се създава Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) – съставена е за държавите от Г-24 – за помощи. По време на дебата във връзка с договорите от Амстердам по инициатива на Франция се приема и проблемите на заетостта да станат част от общата политика. Така се създава Комитет по заетостта (КЗ), който е с консултативни функции.
ЕК. Правната й уредба е в Учредителните договори (УД), Правилника за вътрешния ред, Договора за сливане на институциите. Тя е изборен орган. До  първата ½ на 90-те год. мандатът й е 4г., а през 2-рата ½ става 5г. Процедурата по формирането на състава й е дадена подробно в УД. До 92г. формирането е било дело само на правителствата на държавите. Те правят номинациите, като първо трябва да се определи кандидатурата на председателя на ЕК. Първият председател на ЕК е Жан Моне и след него не може да се срещне случайно име – с доказани качества, заемали външни постове. След избирането си, председателят участва в дебата за останалите кандидатури. До Ница големите държави имат право на 2 номинации, а останалите – по 1. Всяка кандидатура трябва да получи подкрепата на всички държави. Договорът за ЕС включва в процедурата и ЕП – новоизбраният председател представя програмата си пред ЕП, който се произнася със становище. Номинациите за отговарящите за отделните ресори се изслушват в постоянните комисии. От 92г. ЕК е част от ЕП, което е с цел да се преодолее демократичният дефицит. Но напреженията около формирането на състава й станаха много сериозни. В Ница се поставя въпросът за адаптацията на институциите към източното разширяване. С оглед на последното се прецени, че членският й състав щеше да стане твърде голям и се отне 2-рата номинация на големите държави. Испания и Полша реагираха остро. Еврокомисарите са абсолютно независими, но нямат ограничение в броя на мандатите (а кандидатите се номинират от правителствата). Комисията играе много важна роля и за защита на конкуренцията – пр. може да забрани сливане на предприятия. По време на Конвента се опитаха да прокарат схемата – 13 комисаря са с право на глас, а останалите – без, като държавите са на ротационен принцип. Схемата не се възприе и това беше 1 от горещите проблеми при подписването на КД и се върнаха към 1 държава – 1 номинация. Председателят на комисията вече се номинира от ЕСъвет и се избира от ЕП (той се произнася по представената му кандидатура с да / не). Още от Ница 1душието при формирането на ЕК и избирането на председател премина в квалифицирано мнозинство. Председателят на ЕК получи право да поиска на някой от еврокомисарите оставка. По старото предложение той щеше да назначава тези без право на глас.
Мандатът на комисарите се прекратява с изтичането му. може и предсрочно в няколко хипотези: 1. За целия й състав: а) ако подаде оставка; б) ЕП и гласува недоверие – ПА има това право още от 51г.. 2. На отделния комисар: а) при оставка / смърт; б) ако престане да отговаря на изискванията; в) ако извършва много големи нарушения. В случай на б) / в) См, ЕК, председателят на ЕК може да поиска оставката му. Актът за отстраняване е само и единствено решение на ЕСъд. По време на мандата има абсолютна несъвместимост между функцията му на комисари каквато и да е друга платена / не длъжност.
Вътрешна организация на ЕК. Тя има председател, 1 или 2 заместник-председатели (в бъдеще това ще са министри на външните работи). Има 24 генерални дирекции (ресори) –пр. външни отношения, селско стопанство и др. Всеки 1 от еврокомисарите отговаря за отделен ресор. Има над 20 000 души чиновници – служба по информационната дейност на комисията, която е съставена от юристи-лингвисти, отговарящи за прецизния превод на всеки документ на ЕК на всеки официален език.
“Комитология” – система от комитети на ЕК, които са съставени от правителствени експерти. Това е официалната трансмисия между ЕК и правителствата. Комитетите са 3 вида: а) консултативни; б) по регламентацията; в) по изпълнението. Те са гаранция, че ЕК няма да надхвърли своите прерогативи. Другият ограничител е принципът на субсидиарността.  
Правомощия на ЕК. Тя е мотор, пазител и изпълнител на договорите. Мотор е, защото има монопол върху законодателната инициатива в интеграционната ария (става въпрос за 1-ви стълб). Всяка проекто-норма тръгва от ЕК. Във 2-ри и 3-ти стълб тя дели това си правомощие с държавите-членки. Става въпрос за проблемите на външните отношения и сигурността (2-ри) и правосъдието и вътрешните работи (3-ти стълб). Пазител е, защото упражнява контрол върху стриктното съблюдаване изпълнението на договорните задължения на страните-членки и на нормите на общностното право. Ярък израз на този контрол е активната й легитимация за завеждане на иск срещу държава-членка (ДЧ), ако тя нарушава задълженията по договорите. Ако друга ДЧ иска да се започне дело срещу страна-нарушител, тя трябва да сезира ЕК. ЕК упражнява контрол и в областта на конкурентното право (което си е важно). ЕК е изпълнител, защото е изпълнител на всички решения на СМ. Тя води преговорите по мандат на СМ и участва непосредствено в преговорите при договори за асоцииране, търговски договори и др.  В другите 2 стълба тя няма такава относителна тежест, каквато носи в 1-ви стълб.
ЕК изразява общия европейски интерес и предприема новите инициативи за осъществяването му. Тя следи за прилагане правото на Съюза. Разходва бюджета и ръководи програмите. Изпълнява функции по координация, управление и представителни функции, когато не става дума за общата външна политика. Подготвя годишен отчетен доклад за цялото обединение и го представя пред ЕП. Всичко това бяха идеи, които не се осъществиха по време на Конвента.???

Европейски съвет (ЕС). СМ.

СМ през 93г. промени името си на Съвет на ЕС (СЕС). Това беше направено, за да се подчертае, че това е 1ствената институция, която тежи еднакво и в 3-те стълба. В новата редакция на КД се върнаха към “СМ”. Той изразява интересите ДЧ и се състои от по 1 министър от всяка ДЧ.
Отговорности на СМ: 1. Взима решения – създава норми с участието на ЕК и присъствието на ЕП. 2. Възлага на ЕК изпълнението на взетите решения, но може и сам да осъществява функции по изпълнението. 3. Координира политиката. В новия КД, без да се внасят съществени промени, се казва, че СМ съвместно с ЕП изпълнява законодателна и бюджетна функция както и функциите по определяне и координация на политиките при условия, определени в настоящия договор.
СМ не е изборен орган. Не стои и въпросът за мандат – със смяната на правителствата в ДЧ обикновено се сменят и неговите членове.
Особени характеристики. Това е 1 институция, която в над 20 състава. Конкретният състав на всяка сесия зависи от дневния ред – може да е екология, икономика и финанси – представят се съответните министри. Ако обсъжданите въпроси нямат ресорен характер, заседава Съвет по общите (генералните) въпроси, който се състои от министрите на външните работи. Последните заседават и по проблемите на външната политика и сигурността. Понякога в практиката се е случвало СМ да включва министри от няколко ресора – сесии тип “джъмбо”. СМ провежда заседанията си в Брюксел. Всеки министър има право на 2 помощника. Останалите членове на екипите наблюдават заседанията на монитори в отделна зала. Самите сесии са закрити. Дори даден министър да отсъства, ако е налице кворум, може да бъде взето решение. Отсъстващият има право да делегира гласа си на колега от друга ДЧ. Сесиите се водят от председателя на СМ. По време на мандата си той носи отговорност и за функционирането на СМ. Мандатът е 6мес. на ротационен принцип. Председателят се определя от Съвета по общите въпроси и всяка държава си знае кога ще поеме тази функция, като може да приеме програмата си. Има взаимодействие между предишен, настоящ и бъдещ председател. За тази фигура се използва славянската дума “тройка”, която се изписва на латиница. Към СМ има и Секретариат. Той се ръководи от Главен секретар, който с ревизията от Амстердам става и върховен представител по външната политика, общата политика и сигурността. Назначава се от ЕСъвет с квалифицирано мнозинство като се изисква и съгласието на председателя на СМ, т.к. ще работят дълго заедно. Най-често заседава Съветът по общите работи, а най-рядко – този по екологията. В новия договор се отделя голямо внимание на форматите на СМ: 1. Няма ротация в председателстването на Съвета на външните работи. 2. Съветът по общите въпроси и Съветът по външните работи се обособяват 1 от друг. 3. Основната задача на Съвета по общите работи е да подготвя работата на ЕСъвет. 4. И форматите, които ще заседават, и заседанията се определят от ЕСъвет.
В оригиналния текст на договорите от 57г. се приема, че СМ гласува с мнозинство (реверанс към федералистите), ако не е предвидено друго (другото е във всички случаи). До 86г. по всеки основен въпрос се изискваше 1душие – израз на суверенното равенство на държавите – но по-нататъшното му запазване беше невъзможно. Целта на ЕЕА беше да се направят реформи, които да ускорят изграждането на вътрешен пазар. 1-ят от основните начини беше да се премине към квалифицирано мнозинство. 1душието се запазва за определени случаи по определени въпроси. Всяка последваща реформа след 86г. разширява приложното поле на квалифицираното мнозинство. Последните усилия за премахване на 1душието бяха в Ница. Мотивът беше източното разширяване, но дори и той не ги разубеди. Всички тези решения се отнасят до 1-ви стълб. Във 2-ри и 3-ти стълб 1душието е основната форма (това са областите на междудържавно сътрудничество, а не на интеграция). При формирането на квалифицираното мнозинство се прилага принципът за претегляне на гласовете – различните ДЧ имат различен брой гласове. До Ница големите държави (Германия, Великобритания, Франция, Италия) имаха по 10 гласа (определянето става според приблизителния брой на населението); Испания – 8; Холандия, Белгия, Гърция, Португалия – по 5; Австрия – 4; Дания, Финландия, Ирландия – 3; Люксембург – 2 гласа – общо 87. За да мине 1 решение бяха необходими 62 гласа. Този принцип присъства още в Парижкия договор, но претеглянето става според участието на държавите в производството на въглища и стомана. Промяната в критерия става с договора за сливане на институциите. Въведе се и т.нар. “блокираща квота” – ако по време на дебата стане ясно, че се оформя съпротива между 23 и 26 гласа, решението се отлага “за 1 по-добро време” (пазар на гласове). Председателят трябва да полага усилия нещата да вървят – да владее изкуството на компромиса; да познава нагласите, за да знае когато да постави 1 решение за гласуване. Там често се сключват т.нар. “пакетни сделки” – 1 ДЧ не иска да даде гласовете си в подкрепа на дадено решение, но за нея е от голямо значение да мине друго някакво решение, което пък не е от особена важност за ДЧ, която си иска 1-вото решение – замяна на гласове. С разширението на Съюза, проблемът за претеглянето на гласовете в СМ, когато държавите са 27, беше 1 от трудно решените такива в Ница. Сделката беше – орязване на квотите в ЕП, но дигане на гласовете в СМ – 4-те големи получиха по 29 гласа, Полша и Испания – 27, Румъния – 14, България – 10, Кипър и Люксембург – 4, Малта – 2 – общо 345. Квалифициращото мнозинство стана 258 гласа, а блокиращата квота – 88. Вкара се и двойното претегляне – 1 път се отчитат гласовете на ДЧ и втори път – броя на населението им. Това беше 2-ят проблем, който отложи подписването на КД.

ЕСъвет

ЕСъвет не е предвиждан в УД и не беше подреден в институционната схема до КД. На практика ЕСъвет е форум на най-високо равнище – глави на правителства и държавни ръководители, а те не се споменават в УД. Такива срещи са били рядкост в пределите на Общностите. До края на 69г. е имало общо 2 такива срещи: - 62г. “Фуше” (опит за договор за ЕС); - 67г. – за честване на 10г. от подписването на Римските договори. След 69г. тези срещи се въвеждат в механизма за външно-политическо координиране. Трябваше да се определят направленията, в които ще се търси синхрон. Срещите се провеждаха 3 пъти годишно. През 75г. на среща в Париж те решават да се кръстят ЕСъвет. Поставен е въпрос на експерти дали тези срещи трябва да се институционализират и отговорът е отрицателен. Въпреки това с ЕЕА ЕСъвет получава своята нормативна база, като първата подробна регламентация е в договора за ЕС от 92г. В ЕСъвет участват главите на правителствата, държавните ръководите и председателя на ЕК. Заседанията са 2 пъти годишно. Сесиите се ръководят от държавния / правителствения ръководител на държвата-домакин, т.е. председателстващата СМ. Сесиите продължават 2 дни. Първият ден темата е външна политика и сигурност, а втория – интеграционни дела. ЕСъвет не създава норми, но взима изключително важни политически решения, които дават основните импулси в развитието на интеграционните общности, той е стратегът, определящ общите политически насоки и има функция на арбитър, за важни, но проблемни въпроси в Обединението, които засягат Съюза / държавите в него и не са намерили решение на по-ниско ниво. Държавните ръководители и главите на правителствата се придружават от министрите на външните работи, което много ги доближава до СМ. Когато разглежда въпроси от външната политика и сигурността, ЕСъвет приема “стратегии”, от които започва нормотворческият процес във 2-ри стълб. От началото на 90-те години всяка сесия на Съвета е историческа. От 94г. във втория ден от сесията се канят да присъстват и държавните глави на страните-кандидатки. С КД ще има постоянен председател на ЕСъвет. Той ще се избира от Съвета с квалифицирано мнозинство. По време на мандата не трябва да е ангажиран с каквито и да било други функции – няма да бъде действащ министър-председател / президент. Продължителността на мандата е 2,5 години с възможност за удължаване с още 2,5г. Есъвет ще номинира с квалифицирано мнозинство и председател на ЕК, който ще се избира от ЕП. Ако кандидатът не получи одобрението, Съветът трябва в 1мес. срок да представи ново име.
Правомощия и функции. ЕСъвет дава необходимите импулси за развитието и определянето на общите политически насоки и приоритети в ЕС. Запазва се правилото за присъствието на министри, а председателят може да води със себе си по 1 еврокомисар. Решенията се взимат с консенсус. Може да се свикват и извънредни сесии.

ЕП

Първоначално се нарича ПА. Още по времето на подготовката на първия Парижки договор се взима решение за включването й в институционната схема. Казва се, че тя се формира посредством преки и свободни избори. Националната квота на всяка държава се излъчва в %, според броя на населението им. Формирането ще става върху единна избирателна система. Тези постановки бяха повторени и в Римските договори. Първите преки и свободни избори са през 79г.  Те се провеждат в 1 и същи ден, но самите избори са в съответствие с избирателната система на съответната държава, което не е проблем, защото на континента преобладава пропорционалната система. Самите листи се формират по партиен принцип. Става въпрос за “евро-партии” – трансгранични обединения на национални партии с еднакви / сходни политически платформи. Такива са: Християн-демократи; Партия на европейските социалисти; Европейска либерална демократическа и реформистка партия; Европейски свободен алианс – на еколозите, но без скандинавските; Европейска обединена левица.
ЕП се нарича така от 62г., а от 86г (ЕЕА) това става официалното му наименование. Всеки ЕГр може да гласува и да бъде избиран от квотата на тази ДЧ, където трайно се е установил. Мандатът на ЕП е 5г., като няма ограничения за преизбиране на кандидатите. 2-те качества – национален и евро депутат – вече не съвпадат. При 15 ДЧ съставът му беше от 626 човека, сега те са 732. 4-те големи държави имат равен брой места (до Ница – по 87, с обединението на Германия се наложиха промени). Сесиите на ЕП са открити, месечни. Веднъж избран, съставът се конструктира по партиен признак. Първо се избира председателят. Той води сесиите и отговаря за дейността на институцията. В дейността си е подпомаган от екип, която се състои от представители на всички ДЧ (по 1 на държава). Този екип формира Бюрото на ЕП. В някои случаи Бюрото заседава в разширен състав  - включват се и шефовете на парламентарните групи. Към ЕП има и 5 квестора, които изпълняват административни и финансови функции. От 92г. има и омбудсман, който не е депутат и се избира от ЕП. Мандатът му може да се прекратява предварително само от Съда. Вътрешната структура на ЕП включва постоянни (ресорни) парламентарни комисии и временни (непостоянни) такива. Постоянните се формират от представители на всички парламентарни групи. Работните езици са всички официални езици на ДЧ.
Правомощия: І. Нормотворчески правомощия – по-точно е да се говори за форми на участие на ЕП в нормотворческия процес. ПА присъства още в Парижкия договор като консултативен орган. Това положение се закрепва и в Римските договори (тя няма тежест). Така е до 86г. (първата ревизия), като целта тук е да се преодолее демократичният дефицит. ЕЕА въвежда 2 нови процедури в нормотворческия процес, в които участва и ЕП. Те се наричат “одобрение” и “процедура на сътрудничество”. С Договора за ЕС (ДЕС) се въвежда “процедура на съвместно взимане на решения” (co-decision). С тези промени не е отменена процедурата на консултациите и тя продължава да действа. В УД няма обща процедура, а такава се предвижда във всеки отделен текст, според който е необходимо приложението на определена процедура. Едва сега (с КД) има такава обща процедура и тя е “по съвместно взимане на решения”. 1. Консултативната функция на ЕП – ако договорът предвижда консултации с ЕП, СМ му изпраща проекто-нормата. Тя постъпва при председателя на ЕП, който я изпраща на съответната ресорна комисия. Последната изготвя становище и ЕП го гласува в пленарна зала. ЕП не може да внася промени в тази норма, а само да я одобри / не. Консултативното становище не обвързва СМ, но ако текстът на договора предвижда консултации с ЕП, а СМ не ги направи и вземе решение, този акт е атакуем пред ЕСъд на основание нарушение на процедурата. 2. “Одобрение” (на френски е “задължително мнение”). Без одобрението на ЕП СМ не може да вземе решение, т.е.вече е обвързан. Приложното поле на тази процедура е много тясно – МД, които ЕО / ЕС подписват с трети страни, с група държави / с международни организации, но тук не се включват търговските договори (за тях процедурата е много опростена). Някои автори отъждествяват тази процедура на ратификацията, но тук редът е друг – ЕП първо одобрява, а после СМ подписва. 3. “Процедура на сътрудничество” (co-operation). Вече се провеждат 2 четения в ЕП. За първи път ЕП има право да внася промени в проекто-нормите. Инициативата е отново на ЕК, но този път тя изпраща проектите си 1временно на СМ и ЕП. Председателят на ЕП отново я разпределя на ресорна комисия. След становището й, ЕП се събира на 1 четене. Резултатите от него се оформят и нормата отива в СМ. СМ, върху основата на проекта на ЕК и резултатите от ЕП, формира т.нар. “обща позиция”. Тя отива за 2-ро четене в ЕП. Сега са възможни 4 варианта: а) ЕП не дава решение (до 3мес., след това се счита за мълчаливо одобрение) и СМ взима решение с квалифицирано мнозинство; б) ЕП приема общата позиция с мнозинство от присъстващите (това е правилото) и СМ взима решение с квалифицирано мнозинство; в) ЕП отхвърля общата позиция – СМ взима решение с 1душие. Т.е. негативният вот на ЕП не блокира нормотворческия процес, но променя мнозинството; г) ЕП да поиска промени в общата позиция – ако СМ ги пиреме – квалифицирано мнозинство; ако не – 1душие. Специалистите приемат това правомощие на ЕП като отлагателно вето. 4. “Процедура на съвместно взимане на решения”. Тук ЕП получава реално право на вето и неговият негативен вот не може да бъде преодолян от СМ. До първото решение на ЕП процедурата е като по сътрудничеството. Ако по време на 2-рото четене обаче стане ясно, че ЕП се готви да отхвърли проекта, се свиква помирителен комитет (среща се и като помирителна комисия). Екипът й е от равен брой представители на СМ и ЕП. Целта е да се намери общо приемлив текст. Ако не успеят да се споразумеят и ЕП отхвърли проекто-нормата, СМ не може да вземе решение. Така се изравняват правомощията на 2-те институции. Ревизиите от Амстердам и Ница разширяват приложното поле на тази процедура за сметка на сътрудничеството, което остана само в рамките на икономическия и валутен съюз. С КД съвместното вземане на решения стана обикновената (общата) процедура за взимане на решения, а всички останали са специални.
Този уникален нормотворчески процес е най-ярката характеристика на ПЕС.
ІІ. Бюджетни правомощия – също отразяват 1 от най-ярките специфики на ЕО. ЕО имат собствени източници на финансиране – митническия съюз и общата икономическа политика. средствата постъпват от: а) мита, които директно постъпват в бюджета; б) прелевмани – специални финансови натоварвания, с които се облага селскостопанската продукция (близки са до митата); в) ДДС; г) 1 много малка част от 2-ри и 3-ти стълб се финансира от държавите. През 75г. се създава Сметната палата (СП). Възниква вакуум върху контрола се поставя въпросът кой трябва да го упражнява. Правомощията се предоставят на ЕП. Той гласува бюджета по всички правила и има право да го отхвърли, което се е случвало 4 пъти до сега. Проектът се готви от ЕК, която предварително е провела нужните взаимодействия с всяка 1 от институциите. СМ, ЕП и ЕК дават мотивирано искане за своята част от бюджета. Готовият проект се предоставя на СМ и на 5 октомври всяка година проектът трябва да е в пленарна зала.
При разходването на бюджета се говори за 2 вида разходи: 1. Задължителни – пряко произтичат от УД. По тях ЕП може само да иска корекции. 2. Незадължителни – другите разходи. Границата между 1 и 2 е много хлъзгава. По незадължителните разходи ЕП определя тавана.
Ако на 01.01 ЕО осъмнат без бюджет, те получават 10% от стария такъв до приемането на нов.
 ІІІ. Контролни правомощия. Всичко казано до момента може да се тълкува и като форма на политически контрол. Все пак: 1. Участва при формиране състава на ЕК, а с КД избира и нейния председател. Той не се избира от ЕП от листа с имена, а се одобрява. Ако ЕП не е съгласен с предложения кандидат, ЕК има 1 мес., в който да даде следващата фигура. Ако ЕП отправи искане до ЕК за упражняване на правото й на законодателна инициатива и тя откаже да го упражни, трябва да отговори за причината в пленарна зала (КД?). 2. Омбудсман и разглеждане петиции на граждани – слабо присъствие във 2-ри и 3-ти стълб. Разчиташе се на по-тесни контекти с националните парламенти. ПОСАК – конгрес на представителите на националните парламенти, който няма реална тежест. С КД се включват някои нови правомощия – пр. контрол върху принципа на субсидиарност.

Помощни,  консултативни  и  допълнителни  органи

І. Помощни органи: 1. Комитет на постоянните представители. Във всеки стълб има такъв комитет. В 3-ти стълб – К-4 (за полицейско сътрудничество); във 2-ри – политически комитет. Статутът на всеки 1 от тях е в УД.
ІІ. Консултативни органи: 1. Още с Парижкия договор (ПД) към ВВ се създава Консултативен комитет, който с Римските договори (РД) е прекръстен на Икономически и социален комитет, който е с чисто консултативни функции и вече не е прикрепен към никоя институция. Всяка от държавите е представена в състава му пропорционално на броя на населението си. Тя представя списък с имена на кандидати, който списък е 2 пъти по-голям от отредената й квота. СМ ги назначава с мандат от 4г. Екипът се конструктира вътрешно. В него са представени всички икономически активности – работодатели, работници, потребители и търговци. Поради структурата и предназначението си (да бъде индикатор за състоянието на пазара на работна ръка), поддържа активни връзки с МОТ и националните синдикални организации. Извършва непрекъснат контрол върху пазара на труда. Всички институции се обръщат към него за консултации преди взимане на решения от тази област. Той също има право да представи становище и без да са му го искали. 2. Комитет по регионите. Създаден е 92г. (след южното разширяване). Регионалната политика цели и изработва механизми за туширане на различията в икономическите нива на различните държави и райони. Чрез този Комитет вървят различни програми за подпомагане на регионите (пр. Средиземноморска). Относно изборите, мандата и състава, Комитетът по регионите е като Икономическия и социален комитет. Тук обаче функционират партийни групи (евро-партии). Комитетът има 6 секторални подразделения. Има консултативен характер като за мнението му нещата са като по т.1. Между 2-та комитета се осъществява сътрудничество – когато се иска мнението на първия, се уведомява и втория, който може, ако иска, да вземе участие. 3. В Амстердам Франция поставя проблема за заетостта и се създава Комитет по заетостта. Той не е регламентиран в УД.
ІІІ. Специализирани органи: 1. СП – появява се 75г., което е свързано с формирането на бюджета и контрола върху него. Мандатът й е по-дълъг. Съставът й се назначава от СМ. Лицата трябва да са одитори / да отговарят на изискванията за такива според собственото си законодателство. СП трябва да удостовери, че всички разходи са направени в съответствие с договорите и правилно и, че всички приходи са реално постъпили. Тя поддържа тесни връзки с националните СП –може да им изисква информация; да прави проверки на място и др. Участва във формирането на финансовия бюджет. 2. Европейска икономическа банка (ЕИБ). Тя трябва да се отличава от ЕБВР, която не е част от ЕС. ЕБВР е създадена през 92г. за нас – финансов механизъм, чрез който вървят първите помощи, финансиране на програми. ЕИБ трябва да се отличава и от ЕЦБ – основна структура на валутния съюз, заедно със системата на националните ЦБ. Създава се с ДЕС, който съдържа етапите на изграждането на валутния съюз, при които трябва да бъдат покрити Маастрихтските критерии. Тогава функционира Европейски валутен съюз, докато ЕЦБ набере необходимите средства. Тя функционира като национална ЦБ. ЕИБ съществува от самото начало. Тя е финансова специализирана институция на ЕО. В нея участват с пари всички държави-членки. Тя играе на капиталовия пазар, но печалбите й са с целево предназначение. И капиталите, и дейността й са много тясно свързани с регионалната политика – тя инвестира в проекти за съответните държави / групи държави, които не могат да се справят сами с дадения проект. Последният трябва да съживява отделни райони, да разкрива нови работни места, нови процеси, да предотвратява остаряването на определени райони. 3. Сред новите акценти са: - идеята за съвместна отбрана – от 99г. има договор за постепенното й изграждане. Институциите на ЗЕС бяха интегрирани в ЕС, създаде се Комитет по сигурността и отбраната, Военен комитет. Още с АмД т.нар. “Петерсбергски задачи” (?) бяха включени в институциите на ЗЕС.

Характеристика  на  ПЕС

І. Обща характеристика. От началото на 60-те години, по линията на съдебните решения на Съда в Люксембург, беше развита тезата, че ПЕС е уникално, автономно право – sui generis. То не е национално (федерално) право, защото се прави извън държавата и то по 2 начина: а) със средствата на МПП; б) чрез институциите. Не е и МПП, защото единствената прилика се изчерпва с факта, че в основата на ЕО са МД. Разликите са: а) в обекта – уникални интеграционни процеси; б) в субекта – държавите и частно-правни субекти – ЮЛ и ФЛ; в) по начина на приложение – имат пряко приложение на територията на Обединението и действат наред с националните норми. За голяма част от нормите не е необходимо някакво специално въвеждане на национално ниво, а стават част от правото със самото им приемане. Частно-правните субекти черпят парва директно от актовете на институциите.
ПЕС е автономно. Има няколко варианта на взаимодействие с националното право: 1. Общностните норми изцяло изместват националните в областта на изключителната компетентност на институциите. 2. То хармонизира националното право – националните норми на отделните държави си действат, но общностните изискват хармонизирането им. Това е задължение на всяка държава-членка и се извършва още с договорите за присъединяване. 3. Крайната цел на регулацията се задава от ПЕС, а начинът за постигането й – от националните законодателства – когато нормите са в полза на частно-правни субекти. 4. 2-та правопорядъка действат паралелно, но на различни нива (пр. в областта на конкуренцията).
ІІ. Източници. Своеобразни са: 1. Дали са закрепени в писмен акт / не: а) неписани – общите принципи на правото. В конкретни случаи самите текстове на УД препращат към тях; - практиката на съда, която играе много важна роля за развитието на ПЕС и доктрината. Съдът има и монопол в тълкуването на ПЕС; - правните обичаи – пр. практиката на ЕП да разглежда петиции на граждани е започнала като обичайна.; б) писани – всички договори и актове на институциите.
Писаните източници се делят на: 1. Първично право – това е основната база – УД. То е дело на държавите (договорите съдържат тяхната съгласувана воля). 2. МД – Обединението като ЮЛ подписва договори с 3-ти страни, групи държави / международни организации – търговски договори, за сътрудничество, за асоцииране. Договорите за присъединяване не са в тази група, а са първично право! 3. Вторично право. То е дело на институциите. Те не могат да създават компетентност, но могат да създават право – оперативно, ежедневно право. 4. Създаде се практика държавите-членки  да подписват помежду си договори за процесите на интеграцията. Така беше до 97г. Сега е интегрирано в другото право. Т.е. реално източниците се делят и степенуват като юридическа сила в последователност – 1, 2, 3.

Източници  на  първичното  право

Това са УД – ДЕОВС от 51г.; ДЕИО от 58г.; ДЕОАЕ от 58г.; ДЕС от 92г. До влизането в сила на новия КД източниците могат да се подредят в 3 групи: 1. УД: а) Парижки договор; б) Римските договори; в) ДЕС, т.к. той не просто внася промени в предходните УД. 2. Генералните ревизии на УД: а) ЕЕА от 86г.; б) ДЕС; в) ДА; г) ДН. 3. Договори, които внасят промени в УД, но не от такъв генерален характер: а) протокол за сливане на ЕСъд и на ЕП за 3-те общности от 25.03.57г. (анекс към Римските договори); Договор за сливане на институциите от 65г.; б) бюджетни договори (от 70 и 75г.) – договори между държавите-членки, с които се урежда специфичната бюджетна процедура и специфичното формиране на бюджета, а  с този от  75г. се създава и Сметната палата; в) договори за присъединяване на нови държави; Решение на СМ за провеждане на преки и свободни избори за ЕП от 76г. – то също подлежи на ратифициране и има конвенционален характер (т.е. не е вторично право); друго решение е свързано с първата съдебна реформа, с която СМ създаде 1инстанционния съд.
Първичните източници са дело на държавите. Те са класически МД, които съдържат суверенната воля на страните и са изцяло в съответствие с Виенската конвенция за Д.  Техниките и практиките за създаването им също са класически, с някои отклонения: - при подготовката на ДА се включват за пръв път и представители на ЕК;  - единствената междуправителствена конференция, която работи без предварителен проект, е тази в Ница; за пръв път се използва формата на конвента при КД – участват и страните-кандидатки; ЕСъд има статут на наблюдател с право да изказва мнение.
Обичайната процедура по изготвянето им е: 1. Подготовка; 2. Междуправителствена конференция, на която се гласува приемането на съответния акт; 3. Ратификация според националното законодателство на всяка държава.
Конструкцията на актовете също е класическа: 1. Преамбюл; 2. Съдържателна част, която съдържа институционни разпоредби и материално-правни норми. Материално-правните норми са относно 4-те свободи (движение на хора, стоки, услуги и капитали); общностните политики; функционирането на вътрешния пазар (след 92г.); валутния и икономически съюз; правилата на лоялната конкуренция; 3. Заключителна част. Разпоредбите и тук са класически: действие във времето и пространството; излизане от договора (само за КД); основните права и свободи; начин на ревизии; присъединяване на нови държави. В съдържанието на всички договори присъстват и отвъдморските територии.
КД. Той е своеобразна кодификация на първичното право; приет е от 1 субект (не от множество държави); има част 2, в която е поместена Хартата на основните парва и свободи; раздел 6 на част 1 говори за “демократичен живот в ЕС”, като се прокламира равенство, прозрачност в работата на институциите, урежда се статута на църквите и светските организации; за първи път се прогласява върховенството на общностното право. Всичко това го прави да изглежда като конституция. В КД има и 1 интересен анекс – ако в срок от 2г. ¾ от държавите са депозирали ратификационните си грамоти, а останалите имат затруднения, ще бъде сезиран ЕСъвет, който ще се произнесе по влизането в сила.
КД се състои от 4 части (няма ги стълбовете): 1 част: дефинира целите на съюза; относно европейското гражданство; видовете компетентност; институционното право; упражняване компетентността на съюза; членство; засилено сътрудничество; бюджетни разпоредби; 2 част: Хартата на основните права и свободи в ЕС – решението за създаването й било взето в Кьолн през 99г. от Малкия конвент. В Ница тя остава като политически документ без правна сила. Една от задачите на Големия конвент, освен приемането на КД, беше и решаването на съдбата на Хартата и той я включи в договора. Тя съдържа норми относно достойнството, свободата, равенството, солидарността, правосъдието и др. 3 част:  вътрешен пазар; икономическа и валутна политика; заетост и социална политика; селско стопанство; риболов; защита на потребителите; енергетика и др.; Тук е и пространството на свобода, сигурност и правосъдие; асоцииране на отвъдморските страни и територии; външни действия на съюза (външни работи и сигурност; търговия; сътрудничество с 3-ти страни и хуманитарна помощ; отношения на ЕС с 3-те страни и организации).; 4 част – общи и заключителни разпоредби.
За изпита Юлето иска да сме изчели всички първични източници!!!

Вторично  (производно)  право

Т.к. компетентността на Обединението е възложена, то институциите на общностите не могат да създават компетентност. Те обаче, по силата на УД, могат да създават право по приложението на първите. В самите УД са изброени видовете актове, които институциите могат да издават – регламенти, директиви и решения, препоръки и мнения.
(от упражнение) УД изрично предвиждат за всеки конкретен случай какво може да се направи, с какъв акт, от кой орган, с какво мнозинство, при каква нормотворческа процедура, становището, което трябва да се поиска.
Всеки акт задължително съдържа: 1. Основанието за приемането му. Ако актът е приет преди 94г., трябва да се съобрази, че номерацията в договорите е променена (т.е. основанието е в някой друг член); 2. По чие предложение се приема; 3. Процедура, която трябва да се спази при приемането му; 4. Какви становища са получени. Маастрихт регламентира създаването на постоянни комисии към Комитетите. Когато в УД е предвидено да се поиска мнението на някой от Комитетите, без да е длъжен да се съобрази с него. При непоискване на мнението обаче, това е съществено процесуално нарушение. В акта се посочва и броя на Официален вестник, в който е публикувано самото становище. Дори и де не е бил длъжен да го получи, органът отбелязва полученото мнение (Комитетите прекаляват и си дават мнението непрекъснато без някой да ги е питал); 5. Мотиви на НА (това е уникално изискване). СЕО – “мотивите трябва да са ясни, пълни, изчерпателни и конкретни”. При атакуване на акта на основание липса / дефект в мотивите, се приема, че основанието всъщност е нарушаване на УД. Смисълът на мотивите е да създадат всички необходими предпоставки за еднакво и правилно прилагане на този акт във всички държави-членки и от всички органи. Т.е. изискването за мотиви е следствие от уникалното действие на актовете на институциите във всяка държава-членка.; 6. Нормативна част. Принципната разлика е, че регламентът съдържа конкретни ПН, които уреждат отношения, а директивата – възлага определен резултат, който държавата трябва да постигне и изисква друг акт, който да уреди отношенията между частните лица.; 7. Датира се и се подписва – “за Съвета от председателя”. Ако актът се приема от парламента – от постоянния председател на парламента и от председателя на СМ.
След това актът подлежи на обнародване – чл.254 – НА се обнародват в Официален вестник и влизат в сила на посочената в тях дата или на 12 / 20 ден от обнародването. Официален вестник се издава на всички официални езици в електронен и хартиен вариант, който е оцветен в различен вят според езика (пр. розово за английски, синьо за френски). Всеки брой има номер, който включва буква и число. В серия (раздел) “С” се обнародват становищата на консултативните комитети, ТР на СЕО, препоръките и становищата на органите (чл.249). през октомври всяка година се обнародва като становище годишният доклад за напредъка на страните-кандидатки.     
Препоръките и мненията нямат нормативен (задължителен) характер. С първите се препоръчва определено поведение, реакция / позиция, авторите служат като ориентир в политиката на отделните държави-членки.
Регламенти. Има легална дефиниция – акт на институциите, който е с абстрактно действие, задължителен е в своята цялост за всички субекти на общностното право. Той е пряко приложим и има директен ефект. Пряко – публикува се в Официалния вестник на Обединението и 20 дни след това влиза в сила и се прилага на цялата територия на Обединението, без да са необходими действия на отделните държави за въвеждането му в действие. Както е създаден извън държавата, той става източник на субективни права и за частно-правни субекти. И ако тези субективни права бъдат нарушени, частно-правните субекти могат да търсят защита както срещу държавата, така и срещу друг честно-правен субект. Тези актове биват базови и по прилагането (като закон и правилник). Още в началото на акта трябва да се посочи текста от УД, на базата на който се издава регламента.
Директиви. За разлика от регламента, директивата винаги има конкретен адресат – държава (1, няколко, всички държави). Тя е задължителна в своя краен резултат, а не и относно правните средства за постигането му. Целта е да бъде максимално използван националният капацитет, натрупаният национален опит. Директивите играят важна роля за хармонизирането на националните законодателства. Те обаче стават все по-детайлизирани, което стеснява полето на действие на държавата. Действията на национално ниво се наричат “въвеждане на директивите”. Те нямат пряко приложение и директен ефект, но също се публикуват в Официалния вестник.
Буквалното превеждане на нормите на вторичното право и вкарването им по този начин в национални законодателни актове е забранено! (нищо, че ние го правим).
Решения. То е задължително в своята цялост, винаги има конкретни адресати, които могат да са държави / частно-правни субекти, не винаги се публикува. Ако адресатите са частно-правни субекти, решението действа пряко и директно. Ако обаче адресати са държавите, положението е като при директивите.
С КД се внесоха някои промени в номенклатурата на актовете. Смисълът е, да има по-ясно разграничение между законодателните актове и актовете по изпълнение. В чл.31 КД актовете са обозначени като европейски закони; европейски рамкови закони; европейски регламенти; европейски решения; препоръки и мнения.
Европейски закон – законодателен акт с общо действие, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки (базов регламент).
Европейски рамков закон – законодателен акт, който е задължителен в своя краен резултат за държавите-членки, за които е адресиран (директива).
Европейски регламент – подзаконов акт с общо действие по приложението на законодателния акт и на някои специфични разпореждания на КД. Той може да е задължителен в своята цялост, когато се отнася до всички държави / само по отношение на резултата, когато е до определени държави.
Европейско решение – подзаконов акт, който е задължителен в своята цялост.
Когато са сезирани с предложение за приемане на законодателен акт, ЕП и СМ се въздържат да го приемат, ако той не е в съответствие с изискванията на КД.
Делегиран регламент – този вид актове се издават от ЕК, а това й право се предоставя с Европейски закон / Европейски рамков закон. С тези актове ЕК може да внася несъществени промени в законите в процеса на тяхното прилагане. Това гарантира гъвкавост и по-адекватно поведение.

Актовете във 2-ри и 3-ти стълб се наричат Общи позиции и Общи действия, заради междудържавния характер. Самите актове имат също конвенционален характер – приемат се в СМ, който е класическа междуправителствена организация. Те се приемат само с 1душие. Друг е и нормотворческият процес. ЕК не е монополист на законодателната инициатива, а я дели с държавите. В 3-ти стълб много често се подписват класически конвенции. ДА обогати инструментариума във 2-ри стълб, като въведе издаването на стратегии. Последните не са оперативни решения, но ЕСъвет, който по правило гласува с 1душие, когато Общата позиция / действие има в основата си стратегия, той я / го приема с квалифицирано мнозинство.  При актовете, приемани във 2-ри и 3-ти стълб важи и принципът на конструктивното въздържане – всяка 1 държава може да не участва във формулирането на обща позиция / действие и този акт няма да я обвързва, а тя няма да издига прегради по приложението му.

Съд  и  съдебна  защита  в  интеграционните  общности

Съдът на ЕО е създаден още с първия договор и функционира в Люксембург. Уредбата му е в: 1. Учредителни договори; 2. Устава на съда; 3. Специални правила за секретариата на съда. 4. Привилегии и имунитети на съдиите.
През 89г. се приема решение на СМ, с което се създава 1инстанционният съд. До тогава съдът беше 1, а след това се раздели на съд и 1инстанционен съд. При ревизията в Ница се взе решение за създаване на камари, които гледат дела по специфични въпроси, т.е. системата е 3инстанционна. В новия КД е възприета системата, изградена в Ница. Новото е специалният комитет, който включва бивши съдии и дава консултативно становище по състава на съда след изтичане на 6-годишния мандат.
Съдът изглежда международен, но не е. Той е: 1. Изборен орган. 2. С мандат 6г. 3. И строги изисквания - същите, които са на национално ниво, за да може 1 съдия да бъде избран за върховен магистрат, т.е. стаж, качества, ценз. 4. Абсолютна независимост на съдиите. Съдът се формира с 1душен вот на всички държави. Всяко правителство има право на 1 номинация. Броят на съдиите е в пряка зависимост от броя на държавите, които участват в интеграционните общности.
Генерални адвокати. Те са 8 (в новия КД също) и имат 6г. мандат. Това са фигури, които съществуват само в Съда на ЕО. Те не са адвокати, т.к. не защитават нито публични, нито частни интереси. Трябва да отговарят на същите изисквания като съдиите. Задачата им е да представят по всяко дело експертни становища. Целта е да се облекчи съдът при вземане на решения. Генералните адвокати обаче не участват при взимане на решенията – ролята им приключва в първата писмена фаза на П-са, без да участват в устната. Становището им не обвързва съда, но облекчава работата му.
Съдът действа като колективен орган – не може да се вземе решение с особено мнение. За това как се е взело решението, информация не излиза, което е гаранция за независимостта на съда. Становищата на генералните адвокати имат значима роля в развитието на нормативната уредба и доктрината - предложения de lege ferenda, признати в правото. Генерални адвокати има само при Съда. В 1инстанционния съд няма такива, но там всеки съдия може да има роля на генерален адвокат по конкретно дело, но не може да участва при взимане на решенията.
На всеки 3г. се извършва частична подмяна на състава на Съда (1/3), което е гаранция за приемственост. Няма ограничения за броя на мандатите на 1 съдия, но има изискване да не заемат други длъжности, като по изключение могат да извършват преподавателска дейност. След номиниране състава на Съда, съдиите избират председател с мандат 3г., с възможност да бъде избиран пак. Държавите номинират и генералните адвокати – 5-те големи държави номинират всеки път, а малките са на ротационен принцип. Генералните адвокати избират председател с мандат 1г. Съдиите се ползват с имунитет и след изтичане на мандата. Имунитетът може да бъде отнет при много тежки нарушения с 1душие на пленума на Съда. При встъпване в длъжност съдиите полагат клетва.
Съдът заседава пленарно / в състав от 3, 5 / 7 съдии. Уставът определя кворума. Секретарят на Съда има административни и процесуални функции – при него постъпват ИМ, той организира дейността на Съда.
Има 4 фази на съдопроизводството: 1. Завеждане на ИМ и насрочване на делото; 2. Писмена фаза – събират се всякакви доказателства и позиции на страните.; 3. Устна фаза – открито заседание. Производството е състезателно. Страните не могат да участват пряко, а винаги чрез представител. Ако страните са ФЛ / ЮЛ – това са адвокати; ако са държави – служители от правните отдели на МВнР; ако са институции – от служители от правните отдели. В устната фаза се изслушва и заключение на генералния адвокат. Проблем възниква при избора на процесуален език – по правило това е езикът на ответника. Ако ответникът е многоезичен (пр. ако е институция), се взима езикът на ищеца. Ако не се вземе последният, се избира друг език. 4. Съдиите се оттеглят да вземат решение. Обсъждането е на френски език. В 1 случай производството не е състезателно – когато Съдът дава отговор на преюдициални въпроси във връзка с неговата тълкувателна компетентност.
С реформата от 89г. се въведе 1инстанционният съд. Причината за това беше, че Съдът бе затрупан с дела, а така се постигна облекчаването му чрез тяхното разпределение. Не се създаде нов съд с нови компетенции / нови функции. Той разглежда дела, по които ищците са частноправни субекти в решение на СМ. Но самото формулиране оставя компетентността открита – сега 1инстанционният съд разглежда всички дела, но няма тълкувателна компетентност. Структурата му е същата като на Съда – мандатът е същия, но изискванията са занижени – не трябвада отговарят на изискванията за висши магистрати, а само на тези за съдии. Нямат генерални адвокати, може да се извика някой за конкретно дело. Той заседава по-често в състави.
Решенията на Съда не подлежаха на обезсилване. Сега структурата е 2инстанционна  – решенията на 1инстанционния съд се обжалват пред Съда. Право да атакуват решенията на 1инстанционния съд имат: - страните по делото; - всяка държава-член; - институциите. Подлежат на обжалване: - решенията по същество; - определенията за прекратяване на делото; - определение за отказ за встъпване на допълнителна страна. Двумесечният срок за обжалване тече от деня, в който страната е информирана за решението. Ако жалбата е допустима и основателна, Съдът отменя решението на 1инстанционния съд и има 2 хипотези: а) гледа въпроса по същество; б) връща делото на 1инстанционния съд за преразглеждане.
Основания за отмяна на решенията: 1. Некомпетентност на Съда; 2. Процесуални нарушения на правото на обжалване; 3. Неправилно приложение на Общностното право.
Съдебни комисари (специални състави). Съдът в Люксембург действа и като конституционен съд. Основна характеристика на Съда е, че е многолик:1. Произнася се по съответствието на акт на институциите с духа и буквата на Общностното право – действа като конституционен съд; 2. Действа като граждански съд – гледа дела за вреди; 3. Като административен съд –отменя актове на институциите; 4. Като международен съд – дела свързани със задължения на държави по учредителните договори. 1ствената разлика с международен съд е, че юрисдикцията на Съда е задължителна и не е необходимо предварително съгласие на страните. Има хипотези, в които държави-членки отнасят спор пред Съда в Люксембург, като в договора има компромисна клауза, че компетентен е този съд.
Разлики между Съда в Люксембург и съда в Хага: 1. Задължителна юрисдикция на Съда на ЕО – не може да откаже да правораздава; 2. Пред съда в Хага страните могат да бъдат само държави / международни организации, а в Люксембург – ФЛ / ЮЛ, държави, институции; 3. Съдът в Хага има факултативна юрисдикция – необходимо е съгласието на държавите; 4. Съдът в Хага си е чист международен съд.
Екзекватура – процедура, при която решението на международния съд се прилага в съответната държава. Решението на Съда в Люксембург не се нуждае от екзекватура / други действия на държавите. След влизането му в сила то действа на територията на цялата интеграционна общност.
Съдът е наднационална по своята същност структура – има основна роля в 1-ви стълб, т.е. в интеграционната (комитизираната) област. Във 2-ри и 3-ти стълб ролята на Съда е по-малка. Той не упражнява контрол върху актовете на институциите във 2-ри и 3-ти стълб, а има само консултативна роля – задават му въпрос, дава отговор.
Видове компетентност на Съда: 1. Правораздава; 2. Тълкува Общностното право; 3. Консултативни функции – пр. беше консултант по Конвента за КД, т.е. по правните въпроси се иска мнението на Съда.
Правораздавателната компетентност се състои в упражняване на съдебен контрол върху институциите на ЕО / държавите-членки в ЕС. Тази компетентност е възложена, т.е. действа само в рамките на УД. Искове, които могат да се водят пред Съда: 1. За отмяна на незаконни актове на институциите – гаранция за стриктното съблюдаване на Общностното право. Ако която и да е институция е издала неперфектен НА / регламенти, директиви, решения, включително и актове на ЕЦБ, този акт може да бъде атакуван пред Съда в определен срок. Активно легитимирани са: - привилегировани молители – суверенните държави-членки и институциите; - непривилегировани – частноправни субекти (ФЛ и ЮЛ). Тази група молители, за да заведат иск трябва да докажат правен интерес, т.е., че съответният акт засяга техни права / законни интереси. Привилегированите молители не трябва да доказват интерес, защото се счита, че държавите и институциите са еднакво заинтересувани от всички процеси в ЕС. Основания за атакуване акт на институциите: а) липса на компетентност – съответната институция няма компетентност / я надхвърля; б) съществено нарушение на формата; в) нарушение на Общностното право; г) злоупотреба с власт. Първите 2 основания са от публичен характер и за тях Съдът следи служебно, а за вторите 2 молителят трябва изрично да се позове на тях. Има преклузивни срокове, в който да се иска отмяна на незаконосъобразен акт – 2мес. от влизането му в сила. След изтичането на този срок не могат да се предприемат никакви действия. Ако Съдът счита, че са налице основанията за отмяна на акта, той я постановява в решението си – решението е с ретроактивна (обратна)
сила, т.е. все едно актът никога не е бил приеман. Ако не всички последици могат да бъдат заличени, Съдът определя кои последици остават. 2. Иск за неправомерно бездействие – средство срещу бюрокрацията в дейността на институциите. В случай, че институцията е била длъжна да предприеме 1 действие и не е, средството за борба е този иск. Няма значение какъв е характерът на дължимото действие (по първия иск на атака подлежат само НА) и дали има правни последици / не. Има предварителна административна фаза – бездействащата институция се поканва да действа, за което й се дава срок. Ако в този момент институцията обяви, че няма да действа, това вече е отказ, т.е. нейно действие е и се прилага първият иск. Ако след изтичане на срока няма реакция, започва истинското съдопроизводство. 3. Искове за обезщетения за вреди, т.е. извъндоговорна отговорност – ролята на общите принципи на правото като източник на Общностното право. Давностният срок е 5г. Необходима е вреда, вина, причинна връзка. Ако е известен конкретен извършител в рамките на дадена институция, има персонална вина. Ако не – цялата институция отговаря по иска – анонимна вина. Този иск е самостоятелен – не се изисква първо да се предяви първият / вторият иск. Ако съпричинители на вредите са  държава-член и институция, отговорността им не е солидарна, а разделна – всяка отговаря според вината си.
Контрол на съда върху държави-членки: 1. Искове, свързани с нарушения на държавите по УД – пр. когато държава въведе в националното си право норма, противоречаща на Общностното право. Държава-членка не може директно да сезира Съда, а първо сезира ЕК. ЕК преценява, след проучване на държавата, дали последната е направила нарушение. Ако прецени, че има нарушение, на държавата се дава срок да го прекрати; ако не – започва съдопроизводството. Решението на Съда е съпроводено с глоби (въвеждат се с Маастрихтския договор) – 1кратни / продължаващи. Ако ЕК не представи становище в определен срок, държавата може да се сезира директно Съда, но само ако първо се е обърнала към ЕК.
Тълкувателна компетентност на Съда. Той е монополист в областта на тълкуване на Общностното право. Никой друг освен него не може да тълкува общностните норми, независимо дали са първични / вторични. Необходимо е нормите на правото на ЕО да се прилагат еднакво на територията на цялото обединение, защото Общностното право се прилага преди всичко от националните съдилища. Между националните съдилища и Съда в Люксембург няма йерархическа зависимост – последният не се меси в работата на националните съдилища. Единствената форма на взаимодействие е тълкувателната компетентност на Съда на ЕО. Може да се постави въпросът дали е валидна норма на Общностното право. В този случай националният съдия спира производството, но решението му е автономно. Необходимо е производството да е в напреднал стадий, т.е. да е изяснено делото от фактическа страна. Кой може да сезира Съда? Това е постоянно действащ орган; при състезателно начало; и задължителност на решенията му, т.е. това е съд. Ако националният съдия е най-горна инстанция в държавата си, длъжен е да отнесе този въпрос пред Съда в Люксембург. Ако е от по-долни етажи в йерархията, има избор дали да го постави пред Съда на ЕО, защото има кой да го поправи.
Съдът в Люксембург се събира пленарно, производството не е състезателно и: - дава отговор по преюдициални въпроси; - произнася се по валидността на вторична норма – допълнителен вариант за отмяна на незаконосъобразни актове, когато например е изпуснат срокът. Ако Съдът намери, че актът е невалиден, не може да го отмени, а само декларира, но винаги се позовават на становището на Съда – институциите се принуждават да отменят акта. Съдията, задал перюдициалния въпрос, не може да се отклонява от тълкувателното решение на Съда. В доктрината има спор дали действието на тълкуването е само по отношение на този съдия / е erga omnes (преобладава 2-то становище).
С ревизията от Ница 1инстанционният съд се нарича вече Съд от висша инстанция. Съдът в Люксембург се нарича още Съд на правосъдието (Съд на справедливостта).

Принципи  (упражнение от 07.01.05)

Много са принципите на ПЕС, но 3 са най-важните, защото се отнасят до прилагането му (уреждат съотношението между него и националното право на държавите-членки). Те трябва ясно да се разграничават от принципите на МП (чл.5 ал.4 КРБ) и случаите на стълкновение в МЧП.
2 решения на СЕО са особено важни в тази насока: VanGend en Loos 26/62г. – “правото на ЕО е нов правов ред МП”. 1 година по-късно в ТР на СЕО относно делото Costa vs ENEL 6/64г., което е изискано от италианския национален съд, се казва: “ Правото на ЕО е самостоятелен правен ред, интегриран в правото на самите държави-членки”. Самите принципи не са записани в УД, а са изведени от практиката на СЕО. Едва сега, в новия КД – чл.6 изрично се извеждат непосредствената приложимост и примата на ПЕС.
І. Принцип на непосредствената приложимост. По делото Simwnbah от 76г. съдът постановява, че правото на ЕО става неделима част от правния ред, приложим на територията на всяка държава-членка. Както е видно от самото име, принципът изисква прилагането на правото да е непосредствено във всяка държава-членка и спрямо всички правни субекти, допустими от нейното право. Т.е. източниците на ПЕС от момента на влизането си в сила стават действащото право във всяка държава и по отношение на всички нейни субекти на правото, без да е необходимо някакво действие от страна на съответната държава. Не е необходимо държавите-членки да извършват типичните за МП-те актове действия по въвеждане. Те са обвързани поради самото приемане на този акт като акт на ЕО, без да го ратифицират, обнародват / опосредяват по друг начин. Нещо повече, това според СЕО е забранено (вкл. и обнародването). Регламентите, директивите, решенията по никакъв начин не подлежат на санкциониране от държавите.
По особен е въпросът с: а) УД – по форма те са МД и като такива се подчиняват на конституционните изисквания на съответната държава за влизане в сила. Тази ратификация е предпоставка за влизане на УД в сила като източник на ПЕС. Когато говорим за непосредствено приложение се има предвид след влизане на акта в сила.; б) смесени МД, по които от едната страна са ЕО и техните държави-членки, а от другата 3-ти страни (пр. споразумения за асоцииране; договори за членство).
    Принципът има най-голямо значение за вторичните източници и най-вече по отношение на директивите (и те са непосредствено приложими). Онова, което адресатите й правят по 1 директива, не са действия по въвеждане, а по изпълнение на действащата именно директива. И тъкмо заради това, когато не бъде изпълнена от 1 държава-членка, частните лица могат да черпят права от неизпълнението при определени условия.
    Същността на принципа е, че всяка форма на ПЕС става именно като такава действащо право на територията на държавите-членки, без да се превръща във вътрешноправна норма. МП става част от ВП при определени условия. ПЕС не подлежи на преценка по вътрешни критерии, за разлика от МД, които се преценяват за конституционосъобразност.  Този принцип е предпоставка за прилагането на другите 2 – примата и директния ефект.
    ІІ. Приматът (предимството) е най-ярката наднационална характеристика на ПЕС. Още повече, че той е самопровъзгласен принцип, т.е. не се преценяват условията, при които да се даде примат от отделните държави-членки. Той е провъзгласен в делото Costa vs ENEL – “действието на общностните норми във всяка държава-членка изискват тя да не може да се позовава срещу тях на вътрешноправни норми”.  Държавите-членки са длъжни да се оттеглят от всеки МД, приет преди присъединяването им към ЕО, ако той противоречи на ПЕС. Вж. чл.249 по отношение на регламентите. Едва сега новият КД провъзгласи изрично принципа на примата – чл.6.
    Смисълът на примата е отново в нуждата от еднакво прилагане на ПЕС във всички държави-членки.  Общностният правен ред е създаден от държавите-членки, които ограничават, макар и в отделни области, своите суверенни права и по този начин създават 1 система от ПН, които обвързват както тях самите, така и техните граждани. Именно, за да направи това и България, сега тя подготвя изменения в своята конституция.
    Приема се, че този примат е функционален. Т.е. примат има само в областите, в които ЕО и ЕС са овластени, а не изобщо във всички области на правото. Т.е. примат има само, когато 1 и съща материя е уредена 1временно в ПЕС и във ВП. Според някои автори на практика примат имат само нормите, които са с директен ефект (повечето обаче не са съгласни с твърдението). Приматът е неформален, т.е. не зависи от формата на 2-та източника, които се сблъскват (важи и при регламент и конституция). Неприлагането на 1 норма на ПЕС поради противоречие с ВП се счита за неизпълнение на УД и е основание за завеждане на дело в СЕО срещу държавата. Принципът не търпи времеви ограничения, нито предполага процедури. Т.е. от момента на влизането си в сила всяка норма на ПЕС прави абсолютно неприложима всяка норма на ВП, която и противоречи.
    ІІІ. Директен ефект – “крайъгълен камък в европейската интеграция”. Също няма изрична формулировка в договорите, вкл. и в КД. Навярно е така, защото той е фактическо положение (състояние). Ако все пак търсим някакво договорно основание – чл.249 ал.2. Този принцип означава, че нормите на ПЕС по принцип са годни да предоставят права и да възлагат задължения на частните лица в държавите-членки. Директният ефект не означава задължителност. Той се отнася само до частните лица в държавите-членки. Т.е. той е такова състояние на 1 ПН от ПЕС, при което тя е годна сама по себе си да предостави права / да възложи задължения на ФЛ / ЮЛ в отделните държави. Следователно не може да се говори за директен ефект при нормите-принципи, декларативните норми и нормите, които уреждат отношенията между институциите. Това са само нормите, които са предназначени да регулират отношения, при които поне 1-та страна е ЮЛ / ФЛ – това се преценява винаги конкретно за съответната норма. Компетентен да установи има ли 1 норма на ПЕС директен ефект и ако да – да я приложи, е националният съд. Директивите (техните норми) например нямат за предназначение да предоставят права / да възлагат задължения на частни лица и се приема, че те нямат директен ефект. По изключение обаче 1 директива може и да има такъв. Решенията и регламентите имат директен ефект, като и някои (но не всички) норми в УД.
    Според това кой е насрещно задълженият субект: 1. Пълен (хоризонтален) ефект – ако страната е ФЛ / ЮЛ (т.е. частно-правни отношения). 2. Ограничен (хоризонтален) – насрещно задълженото лице е държава-членка (не е задължително да е отечествената).
     Приема се, че директен ефект имат само самоизпълняемите се норми – норми, които имат всичко необходимо, за да уредят 1 правоотношение. СЕО в своята практика изрично е формулирал някои изисквания към тези норми: а) да са ясни; б) точни (конкретни); в) пълни; г) безусловни; д) юридически перфектни. Т.е. да не е необходимо да се приема друга норма / да се извършва някакво управленско действие, за да може тя да се приложи. По правило такива са нормите на регламентите, а тези на директивите не са.
    Всяка директива има определени адресати и съдържа срок (рядко е абстрактно формулиран), до изтичането на който адресатите трябва да са я изпълнили. До изтичането му директивата не подлежи на прилагане от съда. След това, именно защото е непосредствено приложима в държавата-адресат, възниква възможност да се търси директен ефект. Т.е. 1 лице може да се позове на 1 неизпълнена директива пред националния съд, за да черпи права от нея. Има 2 особености: 1. Съответната норма да отговаря на горните изисквания, формулирани от СЕО; 2. От директивите се черпи само вертикален (ограничен) ефект.
    За нормите от 2-ри и 3-ти стълб се приема, че не могат да имат директен ефект  

Асоцииране  на  България

    До 1988г. между “двете Европи” няма официални контакти. Най-общият отговор на въпроса защо това е така е в крайната идеологизация на международните отношения. Имаше списъци със стратегически стоки, чиято употреба в източните страни беше забранена (това е политика още от 49г.) и други подобни ограничения. Страните от Източна Европа (ИЕ) не признаваха компетентността на ЕО да действат вместо държавите. Брюксел също не признаваше компетентността на СИВ да действа вместо държавите-членки. Резултатът е, че държавите от 2-те обединения търгуваха помежду си, но без правно основание, а чрез споразумения за научно-техническо сътрудничество. Постепенно започват опити за контакти на ниво ЕО-СИВ, които продължават няколко години. След 85г. (със смяната на управляващите фигури в СССР) се създават необходимите предпоставки за ликвидиране на парадокса в отношенията. През 88г. в Брюксел се подписва декларация (политически документ) с важни последици. В резултат на нея падат всички забрани и се създава възможност за започване на официални контакти на всички равнища (ЕО - СИВ; ЕО - държави-членки на СИВ; СИВ – държави-членки на ЕО).
    Ние осъществяваме дипломатически контакт с ЕО през 88г. В началото българският посланик в Белгия е едновременно и посланик към ЕО. Сега имаме 2 отделни мисии. Интензивният диалог започна 89г., когато Брюксел трябваше да изгради някакво виждане за страните от ИЕ. Нуждата от това стана особено силна след разпадането на СИВ през 91г. Първата реакция беше свързана с оказването на 1странна и безвъзмездна помощ за Централна и ИЕ. От 89г. стартира програмата ФАР (за Чехия и Полша). 90-та год. с регламент на СМ програмата включи почти всички страни от Централна и ИЕ (ЦИЕ). Тя действа и до днес, като постепенно променяше съдържанието и акцентите си. Втората стъпка беше 1странно облекчаване във външнотърговския обмен на страните от ЕО, за да се стигне до първите търговски спогодби. Нашата такава е от ноември 90г.. Те се наричат “споразумение първо поколение”, т.к. все още не надхвърлят идеята за либерализация на търговския обмен. Тази спогодба действа за България до 93г. В Брюксел се взима решение диалогът да се търси на плоскостта на споразуменията за асоцииране. С България такова е подписано през 93г., а влиза в сила 95г., защото е споразумение от смесен тип – страни са България, ЕО и всички държави-членки (те също трябва да го ратифицират). Този модел се наложи от факта, че в самото споразумение присъстват теми, по които държавите са запазили своите правомощия. 91г., по предложение на Маргарет Тачер, се възлага на ЕК да представи пред СМ доклад за асоцииране на страните от ЦИЕ. Тя го внася и от него се определят основните компоненти на бъдещите споразумения: - политически диалог (за първи път се включва в тези споразумения; - свободата на търговския обмен; - икономическо, културно и финансово сътрудничество; - 2странни институционни механизми, чрез които да се осъществяват отношенията на асоцииране. Съвсем умишлено се акцентира върху заглавието “Споразумения за асоцииране на страните от ЦИЕ”, за да се подчертае, че това са нов тип споразумения (до началото на 90-те приложното поле на споразуменията за асоцииране не е било много широко). Нашите споразумения са след влизане в сила на ДЕС, който регламентира и политическите измерения на ЕО. Всъщност това е, което налага включването на политическия диалог като компонент.
Самата процедура е: 1. Доклад на ЕК пред СМ за асоцииране; 2. Директиви, които определят как да протекат преговорите: а) проучвателни разговори – страните предоставят доказателства, че зачитат правата на човека; че в нея се провеждат свободни избори; че е стартирала икономическа либерализация; б) проект за директива – тя определя самото съдържание на преговорите; в) приема се от СМ като ЕП се произнася с консултативно становище; 3. ЕК получава мандат за водене на преговорите; 4. СМ, след консултации с ЕП, взима 1душно решение за сключване на споразумението; 5. Споразумението се ратифицира от страната кандидат и от всички държави-членки. Самите европейски споразумения са почти еднакви с всяка държава.
С България преговорите започнаха още 92г., като Гърция беше резервирана, заради проблеми с ползването на общите ни реки, а Испания – заради търговията с метали. В нашето споразумение трябваше да се включи и 1 специална клауза за 1странното му прекратяване, но тя беше преодоляна. От датата на подписването влезе в сила Временно споразумение за търговията и свързаните с нея въпроси, което да регулира отношенията до влизане в сила на споразумението за асоцииране и замества предходната търговска спогодба. Самото споразумение за асоцииране (да се прочете за изпита!) се подписва на 08.03.93г., а влиза в сила на 01.02.95г.
Структура на споразумението: преамбюл; основно тяло; институционални, общи и заключителни разпоредби. Самото основно тяло: 1 раздел – политически диалог; 2 основи за тясно политическо взаимодействие: - партньорите трябва да отчетат взаимно интересите си; - механизмите за осъществяване на активен политически диалог; 2 раздел – общи принципи – става въпрос за принципите от останалите раздели и се препраща към Заключителния акт от Хелзинки.; 3 раздел – свободно движение на стоки - между България и ЕС се създаде зона за свободна търговия (“постепенно митническо разоръжаване”). Тук са най-многобройните анекси и приложения, т.к. сроковете са асиметрични (не са 1 и същи за цялата продукция). Например за селскостопанската продукция освобождаването от мита е поетапно.; 4 раздел – движение на работници, право на установяване и предоставяне на услуги. Чисто терминологически – няма я думата “свободно” . Свободата е само за български граждани, които вече са там на законно основание, както и на гражданите на ЕС у нас. За тях важат и текстовете за предоставяне на услуги. 5 раздел – плащане, капитали, конкуренция и сближаване на законодателствата. Т.е. ангажиментите за хармонизиране на законодателството ни с европейското са още от 95г.; раздел 6, 7 и 8 са класически форми на сътрудничество: 6 – икономика; 7 – култура; 8 – финанси.
Институционни постановки: Съвет по асоцииране (СА). Това е висшият политически орган, който е оторизиран да разглежда всички въпроси, включени в обхвата на предложението за асоцииране. Състои се от представител на правителството на асоциираната се страна и представители на СМ и ЕК. Той може да играе и ролята на арбитър, ако възникнат спорни въпроси. СА заседава 1 път годишно на ротационен принцип (България – Брюксел). Комитет по асоцииране – помощен орган към СА. Той подпомага последния в дейността му. Парламентарен комитет по асоцииране (ПКА). Състои се от представители на нашия и на Европейския парламент. Има чисто консултативни функции. Сам си определя ритъма на дейност. Задачата му е да облекчи адаптацията на страната към евентуалното присъединяване.
В периода 92-93г. в Брюксел се обсъжда т.нар. “по-тясно сътрудничество”; “активизиране на диалога”. През 92г. на сесия на ЕСъвет се взима решение за започване на реална подготовка към членство. Лятото на 93г. на сесия на ЕСъвет в Копенхаген се взима решение и за първи път ясно е написано, че всяка асоциирана страна, която желае, може да стане член на ЕС. Пак там, за да не се объркаме, се съгласуват критериите за пълноправно членство. Те могат да бъдат разделени в 3 групи: 1. Политически – да има действащи демократични институции; защита на основните права и свободи на човека; защита правата на малцинствата.; 2. Икономически – функционираща пазарна икономика и капацитет да се справи с външния натиск на конкуренцията.; 3. Юридически. Има изисквания и за административен капацитет, съобразяване с високите стандарти на ядрената сигурност; опазване на околната среда; гаранции, че страната е в състояние по мирен път да се справя с всички конфликти със съседите си. През 94г. се добавя и Мадридския критерий – ЕС трябва да е в състояние да поеме новите страни, без това да снижи темпа / нивото на интеграционните процеси. През декември 94г. в Есен се приема стратегия, в която се говори за структуриран диалог – правят се съвместни срещи с консултативен характер, които могат да се водят и по 3-те стълба. Срещите се провеждат на 2 нива: а) най-високо – 1 среща годишно по време на ЕСъвет; - на министерско ниво в отделните ресори. В стратегията са включени още и разпоредби относно ФАР и европейските спорове за асоцииране.
Създаде се и “Бяла книга за подготовката на асоциираните страни за интегриране във вътрешния пазар на ЕС” от юни 95г. в Кан. Тя съдържа пакет от указания по даден въпрос, за да се улесни адаптирането на законодателствата към вътрешния пазар.
Депозирането на молбите за пълноправно членство стана в периода 94 – 96г. – Полша, Унгария, Румъния, Словакия, Литва, Латвия, Естония, България (декември 95), Чехия, Словения, Кипър и Малта – 90г.
97г. – “Агенда 2000” – конкретна стратегическа програма, която включва: а) финансова рамка до 2005/6г., мерки във връзка с общата селскостопанска политика; в) структурирани фондове (целеви пари); г) прецизна оценка за отразяване на присъединяването върху останалите общи политики; д) засилване стратегията за подготовката на присъединяване; е)становище по подадените молби за членство от ЕК; ж) цялостна оценка за състоянието на държавите, които ще бъдат поканени първи. 97г. в Люксембург ЕСъвет взима решение да стартира преговорите с 6 държави – Полша, Унгария, Чехия, Естония, Словения, Кипър, а през 99г. в Хелзинки – и с останалите 6 държави, сред които и България. Самият преговорен процес е регламентиран в чл.49 ДЕС: за да се стартират преговорите, започва ежегодно наблюдение на ЕК върху движението на страната към критериите от Копенхаген. СМ може и да се отклони от оценката на ЕК. Самите преговори се водят от ЕК по мандат на Съвета. Те са по всички направления, включени в предмета на дейност на ЕС. Те са включени в т.нар. “преговорни глави” (31бр., като последните 2 са технически). Част от главите са: - свободно движение на стоки; - свободно движение на хора; - свободно предоставяне на услуги и движение на капитали; - дружествено право; политика на конкуренцията; - земеделие; - външни отношения и др.

подробности за изпита

Да се добави към конспекта под №37 – дела за обезщетение за вреди
.
В Кьолн 99г. се свиква конференция за приемането на Европейската харта за основните права и свободи на човека. 5 години по-рано, когато се обсъжда този въпрос, се явява идеята подготовката на този проект да се предостави на 1 конвент – “Малък конвент”. Той изготвя текста на Хартата, която обаче не влиза в сила. Сега тя е включена в гл.ІІ на КД. В екипа на Конвента присъстват представители на правителствата, националните парламенти, ЕП, ЕК. В техниката и практиката на първичното право дълги години са се прилагали характерните за МПП практики и техники. Едва за амстердамския проект участва представител на ЕК на равни начала с представителите на правителствата. Формата на конвента е уж за пръв път, но подобни форуми са се свиквали и преди.
По 10в. да се говори за правната характеристика на ЕС, когато е подписан Маастрихтския договор и за определянето му като ЮЛ в КД – от УД и КД.
По 11в. – механизмът за присъединяване на нови държави (всички етапи – от молбата до договора); коментар на факта, че до КД няма текст за излизане; “замразяване на членството” като санкция срещу държава, която нарушава договорите.
С Марсилската декларация ЗЕС прекратява функциите си и преминава към ЕС. Така се приеха Питърбергските задачи на ЗЕС. В началото на новия век започна изграждането на специализирана структура за осъществяване на охранителна политика – създава се Военен комитет, Генерален щаб, има тенденция ЕС да разполага със собствен военен контингент. Това по никакъв начин не засяга водещата роля на НАТО, но е отколешна мечта на европейците. Всичко това попада във 2-ри стълб. Актовете в този стълб са Общи позиции, Общи действия и Стратегии. Първите 2 се приемат от СМ с единодушие (само с единодушие). Ако обаче те са основани на Стратегия – с квалифицирано мнозинство.
Новости в 3-ти стълб. Те са от Амстердам – допусна се факултативна (по съгласие на държавите-членки) тълкувателна компетентност на СЕО за актове от този стълб. Провъзгласи се създаването на Зона за сигурност, свобода и справедливост. Въпросите за визовата политика, имиграцията и убежището се прехвърлиха от3-ти в 1-ви стълб (това се запази и в КД). Актовете, които се приемат тук са предимно класически конвенции.
Предварителни форми на сътрудничество – Хагската конвенция от 69г. – довършване на финансовите реформи; задълбочаване на валутната политика; разширяване. Тогава са взети решения, но без да се сключва договор, а с поредица доклади (политически документи) се изгражда европейското политическо сътрудничество – докладите са от 70, 73, 81г. Нормативната база е изградена едва 86г. с ЕЕА и с първото прилагане на стълбовидната графика. Маастрихт на практика обобщиха достиженията без да въвежда някакви особени новости.