Право

СЪЩНОСТ И ПРАВНИ ОСНОВИ НА ОБЕДИНЯВАНЕТО НА ЕВРОПА

Дълъг, сложен и често дори противоречив процес. Повече от 45 години се работи за:
- задълбочаване на интеграцията между държавите-членки на ЕС , и
- разширяване на ЕС (в териториален аспект - но на тази територия живеят 380 милиона души, кандидатки - 110 милиона).
В исторически аспект, моделът на суверенната национална държава се възприемаше като оптимална форма на политическа организация на обществото. Опитите за създаване нае политически единици с голяма територия се най-често с насилие "отгоре" (Наполеон, Сталин Хитлер).
Генезисът на идеята за създаване на една "мирна Европа на равноправни партньори" е от годините след І-та световна война с ужасните й последици:
- около 50 милиона жертви, частично или изцяло разрушени хиляди градове, и с
- разбита икономика.
След август 1945 г - двете бомби  - над Хирошима и Нагазаки, се заговори за решаване на всички спорове между държавите по мирен начин. В края на годината 50 държави подписаха в Сан Франциско Хартата на ООН.
В наричаната от много изследователи "историческа реч" на Уинстън Чърчил…, произнесена на 19.09.1946 г в Цюрих, той лансира идеята за създаване на нещо като "СЕЩ" и призовава за помирение между Франция и Германия.
Очерталото се след  1946 г обаче противопоставяне между Изтока и Запада, доведе до това, че идеята за общоевропейска интеграция започна да изглежда все по-неосъществима, на нейно място се развиха една западноевропейска и една източноевропейска интеграция:
- през 1949 г 6 източноевропейски държави създадоха СИВ, а през 1955 г - Вършавски договор,
- през 1949 г се създаде НАТО (Североатлантическия пакт) - военен съюз на западноевропейските държави със САШ и Канада. За икономическата интеграция между държавите от Западна Европа ще говорим по-нататък).
През 1947 г влезе в сила американският план "Маршъл" (на името на държавния секретар на САЩ Джордж Маршъл) - предложена финансова "инжекция" на всички европейски държави. Сталин… Сега нова идея: Екологичен план "Маршъл"… За разпределение на американската помощ същата година се създаде Европейската организация за икономическо сътрудничество. Планът се осъществи в рамките на годините 1947 - 1950. ЕОИС продължи да съществува и след това, като през 1961 г прерастна в ОИСР, като към нея се присъединиха и САЩ и Канада. Известна доскоро като Г-24 (вече Г-28) - организация на индустриално развитите страни (Г-7, Г-8 - срещи на най-богатите, най-развитите страни).
На 01.01.1948 г Холандия, Белгия и Люксембург създават съюз за общо икономическо развитие т.н. БЕНЕЛЮКС - страните от Бенелюкс).
През 1949 г. бе създаден Съвета на Европа - политическа организация на западноевропейските държави, с вписани в учредителния акт цели:
- тесен съюз между държавите-членки,
- икономически и социален напредък на техните народи.
Членки - западноевропейските държави (включително неутралните Швеция, Австрия и Швейцария), Турция и Кипър. Отскоро и повечето държави от Централна и Източна Европа. България е член на Съвета на Европа от 1992 година.
Какво става в икономическата интеграция между западноевропейските страни?
В края на 40-те години по предложение на френския държавник и политик Жан Моне се възприема идеята за учредяване на наднационална институция (между Франция и Германия) в областта на въгледобива и производството на стомана. Цел - невъзможни приготовленията за война - чрез обвързващ двете държави договор да се постави под общ контрол на суровините и материалите, от които може да се произвежда оръжие.
В реч, вдъхновена от Жан Моне, на 09.05. 1950 г министърът на ВнР на Франция - Робер Шуман, предлага обединяването на производството на въглища и стомана на Франция и Германия в организация, открита и за други европейски държави. (Между впрочем, 9-ти май бе обявен за "Ден на Европа" и се чества всяка година по подобаващ начин).
"Планът Шуман" бе подкрепен от 6 държави (Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург). Така се стигна до подписването на 18 април 1951 г в Париж на Договор за създаване на ЕОВС. Той влезе в сила на 23 юли 1952 г. За първи председател на Висшия съвет (ВПС…) за въглища и стомана бе избран инициаторът на това интеграционно начинание Жан Моне.
Междувременно не се осъществи друга идея - сформирането на Европейска отбранителна общност - през май 1952 г. Шесте стани по договора за създаване на ЕОВС подписаха друг договор - за изграждане на общоевропейски отбранителни сили, които да заместят националните армии. Обаче през 1954 г. Националното събрание на Франция отхвърли проекторешението за ратифициране на договора.
(В тази връзка - през същата година се създаде ЗЕС, но като орган, работещ за укрепване политиката за сигурност и отбрана. Договорът за създаване на този съюз бе подписан в Брюксел между Англия, Белгия, Холандия и Люксембург. По-късно към него се присъединиха ФРГ и Италия).
През 1955 г. се заговори за разширяване рамките на икономическото сътрудничество между западноевропейските държави (не само в областта на въглищата и стоманата). Замисълът бе това сътрудничество да обхване всички области на икономиката. Сформира се и специална комисия за изготвяне на доклад по този въпрос. Тя бе оглавена от тогавашния министър на ВнР на Белгия Спаак ("Докладът Спаак"). На база доклада се проведоха преговори за учредяване на ЕИО (или Общ пазар) и за учредяване на Европейска общност за атомна енергия (ЕВРОАТОМ).
(След Суецката криза през 1956 г, Франция достигна до извода, че развитието на обща западноевропейска политика в областта на производството и използването на атомна енергия би могло да намали значително нейната зависимост от близкоизточния петрол, както и стратегическата й и политическа уязвимост от Вашингтон и Москва. Първите ядрени реактори са пуснати в експлоатация през 1954 г - Франция - 74 реактора).
Двата договора - ЕИО и ЕВРОАТОМ са подписани през март 1957 г. в Рим (и затова са известни като Римските договори) и влизат в сила на 01.01.1958 г. По това време се създават и две много важни институции на европейските общности - Европейския съд и Европейския парламент.
Най-важни етапи след 1958 година:
1. През 1965 г в Брюксел се подписа Договор за сливане на изпълнителните органи, натоварени с прилагането на 3-те основни договора - Висшия съвет и 2-те комисии, като се създаде общ Съвет и обща Комисия за трите общности, т.е. стигна се до институционно единство на трите общности. Този договор влезе в сила на 01.07.1967 г.
2. В края на 1985 г. на заседание на Европейския съвет, ръководителите на вече 10-те държави-членки (6-те плюс Дания, Великобритания (1969 г), Ирландия и Гърция (1979 г) се стига до извода, че трябва да се пристъпи към ревизиране на договора за ЕИО, с което да се засили европейската интеграция. Така се стигна до приемането на т.нар. Единен европейски акт, който влиза в сила на 01.07.1987 г. С него държавите-членки се ангажираха да изградят до края на 1992 г Единен пазар, което означава - свободно движение на стоки, капитали и хора и безпрепятствено предлагане на услуги във вътрешните граници на Общността.
3-. През 1991 г. държавните глави и правителствените ръководители на вече 12-те държави-членки (Испания - 1984 г. и Португалия - 1986 г.) решиха да се създаде Европейски съюз - като нов етап в по-нататъшното разширяване и задълбочаване на интеграцията между държавите-членки. Най-общо казано, основната цел е постигането на икономически, валутен и политически съюз. Договорът бе подписан на 07.02.1992 г и влезе в сила на 01.11.1993 г.
На срещата на високо равнище в Люксембург през декември 1997 г.:
- утвърждаване на договореностите от Амстердам, определящи главните цели, заложени в основата на съюза - заетостта и човешките права, премахване и на последните бариери пред свободното движение на хората и засилване на сигурността, засилване участието на Европа при решаването на световните проблеми, реформиране на институциите, предвид последващото разширение на съюза,
- решение за започване на преговорите с държавит кандидатки.
12 март 1998 г. в Лондон (Англия председателства)                                            - присъстват 15-те и 11-те кандидатки.
Официално начало на преговорите - 30 март в Брюксел.
31 март 1998 г - започване на преговорите по същество:
- с 6-те кандидатки от първата вълна - ниво министър на ВнР,
- с останалите 5 (включително България) - разговори на по-ниско ниво.

ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Редица автори считат, че правото на ЕС е прецедент в международната практика, защото вд нея не съществува подобно обособяване на специфични правни механизми, призвани да уреждат конкретни взаимоотношения в рамките на една твърде голяма общност от държави (които вече са 15 на брой).
Независимо от наличието на многобройни договорености, правото на ЕС има своя специфика и особености. То се с чита като създаващо прототип на нова международна общност, която се отличава съществено от това, което понастоящем протича например в рамките на ООН.
Доброволната взаимозависимост и взаимообвързаност между държавите-членки на Е се засилват с въвеждането на едни или други контролни механизми. Налице са взаимоотношения все по-ясни и точно определени юридически - политически, икономически, екологически и др. функции. Това обаче не изключва продължаването на международно-утвърдената практика, зачитаща основните принципи на съвременното международно право - държавен суверенитет, ненамеса във вътрешните работи на други държави, право на използване на природните ресурси, съгласно националното законодателство и пр. Но принципи от такова естество в рамките на ЕС вече имат донякъде ограничено приложение, предвид поеманите доброволно от държавите-членки задължения.
Основа на съществуващото право на ЕС са учредителните договори (наричани и Конституция на ЕС). Първият от тях е договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (вече споменахме за него), подписан през април 1951 г., влиза в сила от 10.08.1952 г.
След това (през 1957 г.) бяха приети и подписани другите два основни договора - в сила от 01.01.1958 г.
С течение на годините договорите бяха изменяни и допълвани от държавите-членки.
Вторичното законодателство контролира взаимоотношенията между държавите в рамките на ЕС.Така че, правото на ЕС се оформи като специфична правна система .Тя обаче е съобразена и отчита съществуващата обща международноправна уредба, включително вътрешните (индивидуалните) законодателства на страните-членки. Зачитайки тези правни уредби, в същото време, правото на ЕС има определена самостоятелност:
Чрез сключените три основни (учредителни) договора се от кри възможност за постепенна икономическа интеграция между държавите-членки, да повишават жизненото равнище на населението на Общността, да предотвратяват избухването на въоръжени конфликти, да укрепват мира, да утвърждават принципите на различните видове свободи и да допринасят за "все по-тясното сближаване между европейските народи".
Кръгът на урежданите обществени отношения от правото на ЕС вече е на ниво установяване на политически, икономически и валутен съюз. Това бе постигнато с влизането в сила на Маастрихтския договор. Тенденецията е кръгът от уреждани обществени отношения от правото на ЕС да се разширява общата правна регламентация, като крайната цел е изграждането на обединена Европа.
В заключение можем да кажем, че правото на ЕС досега премина през три етапа:
- 1-ят етап е до 1958 година,
- 2-ят етап е до 1987 година,
- 3-ят етап е свързан с приемането на Мааст договор (изменен и допълнен от договора от Амстердам).

ПРАВНАТА СИСТЕМА, УРЕЖДАЩА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ

За най-важен етап в досегашното развитие на европейската интеграция се счита влизането в сила на договора от Маастрихт (от 01.11.1993 г.). Както вече споменахме, с него се предвиди създаването на политически, икономически и валутен съюз, с обща политика в областта на външните отношения и сигурността и установяване на все по-тясно сътрудничество по въпросите на вътрешните работи и правосъдието.
В тази връзка логично възниква въпроса: Отменя ли се по този начин действащата правна система или коя всъщност е правната система, уреждаща протичащите в ЕС процеси? На пръв поглед изглежда, че правото на ЕС е заменено с това на ЕС (след създаването на съюза през 1993 г). В действителност обаче е налице не замяна, а едно допълване на съществувалата до приемането на Мааст договор правна уредба. Правото на ЕО регламентира дейностите, осъществявани в рамките на 3-те основни договора от 50-те години. А Мааст договор, освен че допълва съществено учредителните договори, се явява и като правна основа на нов вид регламентирани взаимоотношения между държавите-членки на ЕС - взаимоотношенията в осъществяването на външната политика и сигурността, сътрудничеството в областта на вътрешните работи и правосъдието - в последните два случая става дума за провеждане на координирани действия, съгласувани на междуправителствено равнище. Това обстоятелство обаче, не изключва факта, че правото на ЕС обхваща и регулира и дейностите на 3-те общности (ЕОВС, ЕС и ЕВРОАТОМ), чиито учредителни договори бяха изменени и допълнени от Мааст договор. Трите общности от 50-те години преследваха една главна цел - европейска икономическа интеграция. Това трябваше да стане чрез изграждането на единен (общ) пазар.
Следва да се отбележи, че учредителните договори на 3-те общности не са прекратили своето действие. Договорът за създаването на ЕОВС изтича на 23 юли 2003 г (той беше подписан за срок от 50 години). Другите два договора (ЕО и ЕВРОАТОМ) са сключени за неопределено време, т.е. те са безсрочни договори.
Фактически базата на правната уредба на взаимоотношенията в ЕС са договореностите от 50-те години, изменяни и допълвани последователно през годините и изменени и допълнени съществено с Мааст договор - той разшири сферите и формите на сътрудничество между държавите-членки на ЕС.
Всъщност, основополагащите критерии за съществуването на ЕС са въплатени в учредителните договори, както и в последващите изменения и допълнения, включително в разпоредбите на Мааст договор. Налице е сложно преплитане на правни механизми. Безспорно е обаче, че гръбнакът на правната система на ЕС е съставен от правото на ЕИО, допълнено от правото на ЕС, т.е. от разпоредбите на Маастрихтския договор.
Имайки предвид целите на европейската интеграция и духа на Мааст договор, следва да се говори за правна система на ЕС. Но, в зависимост от това каква област на обществените отношения се урежда със съответната правна норма (икономически или политически), се прилагат съответно нормите на учредителните договори на общностите или нормите на Мааст договор. Например, договорите за асоцииране се сключват съгласно Договора за ЕИО (чл. 338), докато договорите за членство в ЕС се сключват в съответствие с разпоредбите на Мааст договор. Затова определено може да се твърди, че съществуващата правна система като цяло формира правото на ЕС.
В действителност, да си зададем отново въпроса: Коя правна система урежда процесите в обединяваща се Европа - правото на ЕО или правото на ЕС? - Очевидно е, че на този етап всички зависи от това каква област на правно регулиране се има предвид.
ЕС е процес, който непрекъснато се развива, разширява, усъвършенства във все повече области на живота (в което се убедихме при предишното изложение на фактологията). Предполага се, че бъдеща обединена Европа и нейните структури ще се регулират от един единен правен механизъм, т.е. от правото на ЕС (да си припомним създаването през 1965 г. на Единен Съвет и Комисия на 3-те общности). На с4егашния стадий от процеса обаче се прилага както правото на ЕО, така и правото на ЕС. Това зависи от областите и политиките, които са предмет на правна регламентация. Така например, когато става въпрос за проблеми, обхванати в рамките на ЕОЖ, то тези проблеми се регулират от правото на ЕО. Но когато се касае до въпроси, засягащи външната политика, сигурността, правосъдието, вътрешните работи, емиграцията и пр. - в такъв случай те се уреждат от правото на ЕС. Нещо повече - ЕС обхваща политиките и на ЕИО, икономическа, политическа и валутна. А това означава, че към правото на ЕС се включва и правото на ЕО, докато в дейностите на ЕО не се включват политиките на ЕС. Следователнсо, правото на ЕО не включва правото на ЕС. Затова може да се приеме, че правото на ЕС е много по-широко понятие, което с бъдещото развитие на процеса, наречен ЕС, по всяка вероятност постепенно ще се превърне в самостоятелна и единствена правна система, уреждаща протичащите в обединяваща се Европа процеси. Т.е. отношенията в обединена Европа, включително работата на нейните институции ще се регулира от правната система на ЕС.

СУБЕКТИ НА ПРАВОТО НА ЕС

І. ОБЩО
Субектите на конкретни правоотношения следва да притежават общото юридическо качество:
- да встъпват в такива правоотношения като страна,
- те трябва да бъдат носители на права и задължения, съгласно принципите на съответната правна система.
Правосубектността, в нейния основен, общ смисъл, включва следните юридически качества:
- правоспособност,
- дееспособност,
- способност за носене на юридическа отговорност.
Субектите на даден правопорядък се определят в зависимост от това спрямо кого е възможно да се прилагат нормите на съответното право.
В съвременния свят съществуват два основни правопорядъка: международен и вътрешнодържавен, които съществено се различават. Оттук и наличието на два вида субекти:
- субекти на международното право, и
- субекти на вътрешнодържавното право.
Субектите на международното право е необходимо да притежават юридическа способност самостоятелно да участват в уреждането на международните отношения. Освен това те трябва да имат права и задължения съгласно международното право, както и да влизат в контакт с другите субекти на МП.
Субектите на МП се разделят на - суверенни и несуверенни и една специална категория: ad hoc (само в определени случаи, само при определени обстоятелства).
а) към суверенните спадат държавите. Те са първични (основни) субекти, притежаващи най-голям обем международна правосубектност и самостоятелност в международните отношения. Държавите единствено в съвременните международни отношения, притежават политико-юридическото свойство ДЪРЖАВЕН СУВЕРЕНИТЕТ.
б) към несуверенните (вторични) субекти на МП на първо място следва да се посочат международните организации, които всъщност са и най-многобройните субекти на МП. Те не притежават държавен суверенитет, а обема на тяхната правосубектност се определя в зависимост от волята на държавите в учредяващите ги актове (устави), поради което те имат вторичен производен характер. Наред с международните организации към тази категория субекти могат да бъдат причислени и специфични, държавоподобни образования, които не притежават държавен суверенитет, но притежават, макар и ограничен международен статут. Напр., Ватиканът , официално е наречен град-държава, поддържащ дипломатически отношения, сключва международни договори (конкордати), членува в няколко международни организации, има статут на постоянен наблюдател в ООН.
в) в категорията субекти "ад хок" могат да бъдат поставени индивидите в случаите, определени от МП. Това са главно тази категория индивиди, които по силата на заеманата длъжност (държавни и правителствени глави, министри, посланици и др. държавни служители) участват от името на държавата в уреждането на междудържавни отношения. Те не могат да бъдат носители на правата и задълженията като тези държавите или другите субекти на МП, а само в определени случаи могат да носят публична международноправна отговорност, когато с действията си създават предпоставки, заплашващи международния мир, сигурност и човечеството. Това са случаите, разглеждани от Нюрмбергския и Токийски процеси след ІІ световна война, Босна и Херцеговина - Хага. Всички останали случаи (търговия с оръжие, с наркотици, с хора и пр.) са криминални престъпления с международен елемент.
Субекти на вътрешнодържавното право са индивидите и организациите (физически и юридически лица). Те също трябва да притежават юридически качества правоспособност, дееспособност и носене на юридическа отговорност. Техните права и задължения се определят съгласно националното законодателство.
Особено оригинален феномен, смесващ субектите на двата основни правопорядъка (международния и вътрешнодържавния) се наблюдава в правото на ЕС. То урежда правоотношенията не само между държавите-членки, но има правно действие и по отношение на субектите на вътрешнодържавното право - физическите и юридическите лица.
Всъщност, както вече казахме, основното качество, което характеризира държавата като субект на МП е нейният държавен суверенитет. Това понятие лежи в основата на общопризнатия принцип на МП за суверенното равенство на държавите. Особеното в случая е, че при ЕС има т.н. частично прехвърляне на държавен суверените от страните-членки на различните институции на съюза.
Задълбочаващата се интернационализация и взаимозависимост въ всички области на международния живот без съмнение ще доведе до създаването на общност със единна правна система, принципи и норми. На регионална основа подобно нещо вече съществува - това е ЕС, чиито държави-членки са прехвърлили своя суверенитет в определени области на някои от неговите органи. В такъв смисъл имаме делегиране на правомощия на ЕС като производен субект на двата основни правопорядъка. В други случаи на ЕС е отредена координираща роля - напр.: при хармонизиране на законодателствата, при сключване на договори с трети страни и пр. Степента, до която национален суверенитет се прехвърля на институциите на ЕС чрез тази координация е в зависимост от степента, до която съюзът контролира или насочва развитието на дадена политика. В рамките на ЕС вече се утвърждава принципа, че "националното право би могло да бъде признато дотолкова, доколкото не накърнява унифицираното прилагане в Общия пазар на нормите на ЕС", т.е. прилагане на принципите на т.н. "директен ефект".
Оттук и извода, че правото на ЕС има директно действие, т.е. когато има противоречие между нормите на правото на ЕС и нормите на националното законодателство, то ще се прилагат тези на правото на ЕС.
Впрочем, проблемът с примата на международното право над националното законодателство дълго време бе дискусионен. Едва през 1989 г с една специална Резолюция на ОбС на ООН бе признат примата на международните норми и ценности над националните (нов подход към този въпрос възприема и чл. 5 ал.4 от нашата Конституция).
Счита се, че този проблем в ЕС е уреден още със самото основаване на Общностите - всъщност с учредителните договори се създава и нова самостоятелна правна система, която има примат над националните законодателства.
Предимството на правото на ЕС над законодателствата на държавите-членки е признато и от Европейския съд. Той е счел, че интегрирането на правните системи на държавите-членки изключва възможността държавите да дават предимство на едностранни национални мерки, след като доброволно са възприели правовия ред, установен в ЕС. В противен случай би се поставило в опасност постигането на договорните цели. Прилагането на правото на ЕС над националните законодателства на държавите-членки е един основополагащ принцип на правната система на тази общност.
В много свои решения Европейския съд категорично посочва, че "разпоредбите на правото на ЕС са неделима част от неговата правна система и имат предимство в правопорядъка, приложим на територията на всяка държава-членка".
Правото на ЕС има предимство, защото е "специално" право, имащо първичен характер и е приоритетно по отношение на националните законодателства. То е прието като такова по силата на учредителните договори, посредством които, държавите-членки доброволно прехвърлят права и задължения от техните вътрешнодържавни системи към правната система на ЕС, едновременно с това, ограничавайки своя държавен суверенитет. Това същност е и смисъла на процеса на обединяването на Европа.

МЕЖДУНАРОДНА ПРАВОСУБЕКТНОСТ НА ЕС

По принцип международна правосубектност могат да притежават единствено субектите на международните отношения. Но и в този случай се прави разграничение между различните субекти на МП. Когато става дума за държава, то тя е първичен или основен (суверенен) субект на МП. А когато става въпрос за международна организация, то т я се определя като вторичен или производен (несуверенен) субект на МП. (Впрочем, това разграничение го направихме преди малко). Голяма част от авторите считат (когато става въпрос за международната правосубектност на ЕС), че този съюз е хибридно образувание, т.е., че той притежава качествата както на първичен, така и на производен субект на МП.
В учредителния договор за ЕИО, Евроатом, ЕОВС, въпросът за международната им правосубектност не е изчерпателно уреден - понякога в тях става въпрос за правосубектност, съгласно националните законодателства на страните-членки, друг път става дума за правосубектност за осъществяване на "своите функции и цели" (т.е. функциите и целите на съответните общности).
При съпоставяне напр. на правомощията на ЕС (При осъществяване произтичащи от неговите основни договори) с тези на международните организации (напр.в  системата на ООН - произтичащи от техните учредителни актове), става ясно, че международната правосубектност на ПЕС е много по-изявена и най-често изрично прокламирана в учредителните договори.
Независимо от това обаче, практиката доказа доста странно поведение от страна на държавите-членки, когато те и съюза са страни по една и съща международна договореност. Често явление е (когато става въпрос за права), държавите-членки да не са склонни безропотно да ги предоставят на ЕС, а когато става въпрос за задължения - нещата се обръщат.
на своята международна правосубектност, ЕС всъщност упражнява произтичащата от това правоспособност - придобиване на права и поемане на задължения. В този смисъл възниква и практически проблем - например доколко и кат ЕС ще носи отговорност за поети задължения с 3-ти страни? Не става въпрос, че той няма материална и финансова възможност за това (с огромния си годишен бюджет от около 500 млд евро), но в действителност може да се получи дублиране, триплиране и пр. На отговорности (при положение, че по същите договори са страни и държави-членки на съюза). Т.е. не е съвсем ясно дали и доколко поетите отговорности на ЕС биха изключили тази на държавите-членки.
С влизането в сила на Мааст договор вече е налице още един елемент на международната правосубектност на ЕС - това е правото да провежда самостоятелна външна политика и сигурност. Създадена бе и процедура на консултации за координиране на тази политика - между министрите и между държавните или правителствени ръководства.
Следователно - отива се към все по-голямо разширяване на международната правосубектност на ЕС.

ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Правото на ЕС включва разновидни по юридическата си природа източници, уреждащи компетенциите, функциите, дейностите и изпълнението на целите и задачите на съюза.
Основни източници на правото на ЕС са - писаното и неписаното право.
І. Писаните източници на правото на ЕС могат да се разделят на значими и не дотолкова важни. На първо място би следвало да се поставят актовете, съставящи т.н. "първично право" (или т.н. първично законодателство), създадено пряко от държавите-членки. То включва международните договори, учредяващи трите общности (1), съвместно с приложенията и протоколите, както и направените по-късно допълнения и изменения. Това са Парижкия от 1951 г. и Римските договори от 1957 г., с които се учредяват ЕОВС, ЕО и Евроатом. Конвенцията (договорът) относно създаването на единен Съвет и единна Комисия на Европейските общности от 08.04.1965 г., Договорите за присъединяване, които се сключват със всички нови държави, за да станат пълноправни членове на ЕС, Единният европейски акт, влязъл в сила на 01.07.1987 г., Договорът за Европейски съюз в сила от 01.11.1993 г, Споразуменията за асоцииране и др.
Не дотолкова важни (значими) писани източници (2) на правото на ЕС са: производното право и сключваните от ЕС самостоятелни международни договори.
а) Вторичното (производно) право се създава от институциите. Те от своя страна са учредени в съответствие с разпоредбите на първичното право. Затова техните актове по своята юридическа природа имат вторичен, производен характер. Вторичното право е приемането на изрично предвидените в учредителните договори правни актове, които съдържат юридически задължителна сила. Такива актове са постановленията, директивите и решенията. По този начин ЕС, чрез своите органи осъществява нормотворчество, чиито разпоредби според адресата са задължителни както за държавите-членки, така и за техните юридически и физически лица.
б) Международните договори, сключени от ЕС самостоятелно са неговия трети писан източник на правото. Съгласно съществуващата практика на Съюза, свързана с прилагането на международните договори посредством приемането на вторични нормативни актове (постановления и решения) може да се приеме, че нормите на международните договори са трансформирани в норми на правото на ЕС, следователно те трябва да се разглеждат като част от правната система на ЕС и се превръщат в източник на правото на ЕС.
ІІ. Неписани източници на правото на ЕС са преди всичко:
1. Общите принципи на правото (възприети с Договора за създаване на ЕИО чл. 215 (2). Съгласно този текст "В случай на извъндоговорна отговорност, общността в съответствие с общите принципи на правото, приложими в държавите-членки, е длъжна да компенсира вредите, причинени от нейни институции или служители, при изпълнение на техните задължения". В този дух е и практиката на Европейския съд.
2. Друг неписан източник на правото на ЕС са нормите на обичайното право. Както е известно, това са правила, които след многократно прилагане в практиката се възприемат като норми на поведение и се спазват от прилагащите ги страни (все по-слабо, включително и в обичайното МП… кодифицират се). Пример от практиката на ЕС - често приложимо правило (като обичайна норма) е Парламентът да отправя питания към Съвета.
ІІІ. Като спомагателни източници на правото на ЕС могат да се определят и общите норми на МП. Поради общия си характер, те са от значение само по отношение на въздействието, което оказват върху развитието на принципите на ПЕС.

ВИДОВЕ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ НА ЕС

І. Международните договори - като основен и главен източник на МП са общопризнати в международните отношения. Това намира пряк израз в Устава на ООН, Статута на Международния съд, Виенските конвенциите от 1969 г. за правото на договорите:
- Конвенция от 1978 г. за правоприемството на държавите,
- Конвенция от 1986 г. за договорите между държавите и международните организации.
ІІ. Що се отнася до ЕС, то първият и най-важен вид международни договори са учредителните, както и тези, които ги изменят и допълват. Тези договори се сключват между държавите-членки (първоначално между 6-те страни-учредителки. В последствие към тях се присъединяват и новоприетите държави). Текстовете на учредителните договори се приемат единодушно. След това те подлежат на ратифициране от държавите-членки. Тези договори съставляват, както вече знаем, така нареченото първично право на ЕС. Най-значимият между учредителните договори е този за създаването на ЕИО. В много отношения той регламентира и функционирането на другите две общности (стомана и атом), както и на ЕС като цяло. Например, отношения, нерегламентирани от другите два договора, се уреждат от договора за ЕО (т. е. ползват се неговите разпоредби). Всъщност той е значително по-голям по обхват от другите два договора.
2. Вторият вид договори - самостоятелно сключваните от държавите-членки международни договори с трети страни (с държави и международни организации). Връзка - чрез националните законодателства те могат да окажат влияние върху правото на ЕС.
3. Третият вид са т.н. смесени договори. Това е начин, при който договарянето се извършва от ЕС и държавите-членки съвместно. Между впрочем по-голямата част от договорите на ЕС са от такова естество - те са над 70. Например - Международната конвенция за опростяване и хармонизиране на митническите процедури - тя е договаряна съвместно от ЕС и държавите-членки. Следователно в случая имаме съвместни компетенции и отговорности.
4. Общностите сключват и самостоятелни договори (без участието на държавите-членки). Те попадат под изключителната юрисдикция и компетенция на ЕС. Засега тези договори са най-вече в областта на международната търговия със стоки, транспорта, ОС, сътрудничество по линия на ГАТТ - общо споразумение за лицата и търговията, сътрудничество с международни организации и др.
Почти всички договори, сключени и попадащи под изключителната юрисдикция на ЕС съдържат текстове, в които се указва самостоятелното участие на ЕС - без това на държавите-членки.
ІІІ. Многостранни и двустранни договори на ЕС:
1. Многостранни - те засягат въпроси на:
а) международната търговия - в областта на лицензите, стандартите и премахването на техническите бариери в търговията,
б) стокообменът е другата област, в която са сключени редица многостранни международни договори - кафе, какао, захар, юта, пшеница и др.,
в) митнически въпроси - важна област на взаимоотношения на ЕС - хармонизиране на законодателствата, митническите процедури, граничния контрол на стоки и др. ЕС участва в един от най-важните международни договори в тази област - Международната конвенция за опростяване и хармонизиране на митническите процедури от 1973 г. Главната й цел е да допринесе за развитието на международната търговия и другите форми на обмен.
г) здравеопазването - една от най-важните (и актуални и сега). Международна конвенция за физическа защита от ядрени материали (1958 г.). Тя е сключена с цел улесняване международното сътрудничество за мирно използване на атома и предотвратяване на възможните опасности, възникващи от незаконно притежаване и използване на ядрени материали.
д) опазване на околната среда - най-много международни договори на ЕС. Разграничение - по предмет на правна регламентация - опазване на морската среда, предотвратяване замърсяването от брегови източници, опазване на природните комплекси, ограничаване влиянието на различни човешки дейности върху околната среда и пр.
Измежду сключените международни договори с правителствени организации, на първо място, естествено, стоят договореностите в рамките на ООН и неговите органи. Например в областта на ОС:
- глобални - Конвенция по морско право, климати, биоразнообразие,
- Европа - КОВОС, реки и езера, промишлени аварии и пр.
ЕС е страна по над 20 международни договора, приети в рамките на Съвета за митническо сътрудничество. В разработените от СЕ международноправни актове, ЕС участва като страна по такива от тях регламентиращи най-вече проблеми на здравеопазването, ООС и биоразнообразието.
2. Двустранните международни договори на ЕС засягат отношенията му с трети държави или международни организации.
От гледна точка на разработване, подписване и влизане в сила на този вид договори, процедурата е по-опростена и ускорена в сравнение с тази, използвана при сключването на многостранни договори. Общото между двата вида договора е, че за страните по тях възникват определен обем права, задължения и отговорности. А разликата се изразява в това, че обикновено универсалните международни договори уреждат глобални проблеми, докато с двустранните договори се регулира конкретен предмет, представляващ взаимен интерес за страните по тях.
а) Отношения с трети държави
Най-много са двустранните договори на ЕС с европейските държави, които не са членки на ЕС - около 230 договора. От тях:
- с държавите от Европейската асоциация за свободна търговия (ЕФТА) - над 150 договора (някои от тях вече са членки на ЕС - Австрия, Швеция и Финландия). Следователно спрямо тях е започнало прилагането на правните актове на Общността. Съответните договорености на двустранна основа ще бъдат отменени по съответния ред, ако има препокриване на права и задължения - вече в качеството на членки на ЕС.
Най-общо, договорите с държавите от Асоциацията са в областта на търговията, транспорта, ООС, атомната енергия, техническото сътрудничество.
- с държавите от Източна Европа са сключени около 30 двустранни договора. Това са самостоятелни договорености (предимно между ЕС и съответната държава). С такива държави се уреждат най-вече въпроси на взаимоотношенията в областта на търговията, на икономическото сътрудничество и в други области от взаимен интерес.
- с договорите с други европейски държави - Албания, Малта, Кипър, Турция се уреждат взаимоотношения в областта на търговията, икономическото сътрудничество, финансово и техническо сътрудничество, риболова и др.
Голям брой двустранни договори ЕС е сключил с държавите от Средиземноморието и Близкия Изток. Това са най-вече арабските държави - Алжир, Йордания, Египет, Ливан, Тунис, Мароко, както и с държавата Израел. Тези договори уреждат въпроси на техническото и финансовото сътрудничество, на вноса на плодове и зеленчуци, на риболова и пр.
- с държавите от Северна Америка (или по-конкретно със САЩ и Канада). Договорите регулират взаимоотношения по въпроси на мирното използване на атомната енергия, ООС, търговско и икономическо сътрудничество, охрана на труда, сътрудничество по линия на ГАТТ (Общо споразумение за митата и търговията, сега СТО) гражданската авиация, търговията със стомана и месо и др.
- с държавите от Латинска Америка се уреждат взаимоотношения в областта на търговията с месо, търговското и икономическо сътрудничество, риболова и др.
- с държавите от Азия двустранните договори са сключени главно от името на ЕО и регулират търговското сътрудничество, икономическите отношения, търговията, ООС, контрола на термоядрената енергия.
- с държавите от Африка, Карибския и Тихоокеанския район - сключените двустранни договори регулират сътрудничеството с тези държави най-вече в областта на риболова и отношенията, възникващи във връзка с риболовната дейност.
- с Австралия и Нова Зеландия - договореностите уреждат въпроси, свързани с търговията на месо, сирене, трансфера на ядрени материали, сътрудничество по линия на СТО (ГАТТ).
б) Двустранни договори на ЕС с международни организации
Наред с многостранните договори, разработени от регионални и универсални международни организации, в които ЕС членува (за някои от тях вече говорихме), той е сключил и редица двустранни договори с подобни организации - те третират проблеми на прякото сътрудничество. В подобни договори освен конкретното сътрудничество се урежда и статута на ЕС за участие в работата на такива организации или на техни органи.
- с регионални организации - естествено, най-много подобни договори са сключени с Европейски регионални организации - ОИСР, СЕ, Съвета за митническо сътрудничество и др.
Освен с регионалните организации, ЕС е уредил двустранните си отношения и с редица регионални комисии на ООН - в ИКЕ, ЕС има консултативен статус и участва без право на глас в сесиите и заседанията на нейните комитети и създавани работни групи по конкретни въпроси от компетентността на комисията.
- с универсални международни организации - ЕС е сключил редица двустранни договори, учредяващи неговото участие в тяхната работа (включително в работата на различните им органи). Със Секретариатът на ООН, ЕС осъществява сътрудничество чрез обмен на документация и провеждане на консултации. Той притежава статут на наблюдател без право на глас и в такива технически на ООН органи като ПРООН, Комисията по международно търговско право, ЮНЕП УНИЦЕФ, Конференцията на ООН по търговия и развитие, Върховния комисариат за бежанците към ООН.
ЕС участва и в работата на някои автономни организации на ООН - МАГАТЕ, ГАТТ и др.
Практиката на ЕС е в начална фаза на установяване на контакти с международни организации за сключване на международни договори по определени въпроси. Те са обикновено под формата на обменени мнения (призната форма на договаряне по Виенската конвенция). На по-късен етап, когато се установи, че двете страни имат по-широки взаимни интереси, се сключват конкретни двустранни договори, които регулират техните взаимоотношения.
Като се има предвид, че компетенциите на ЕС непрекъснато се разширяват (и особено след влизането в сила на Мааст договор), много трудно е да се предвиди в бъдеще, кои точно области ще бъдат включени в изключителната компетенция на ЕС. Но очевидно е едно - ще се увеличава броя на международните договори с участието на ЕС (независимо под каква форма).

АКТОВЕ, ПРИЕМАНИ ОТ ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ

Актовете, които се разработват и приемат от държавите-членки на ЕС, в качеството си на субекти на МП, могат условно да се разделят на три категории - учредителни договори, допълнителни договори и договори, сключвани от представителите на държавите-членки. По своята юридическа природа, това са международни договори, задължителни за държавите-членки на ЕС.
І. Учредителните актове (договори) на трите общности (вече ги споменахме) са перфектни международни договори с всички произтичащи съгласно МП последици за страните по тях. Първият е срочен, а другите два са с неограничен период на действие. Разликата в подхода при разработването на учредителните договори се дължи на обстоятелството, че ЕОВС е била замислена като експеримент, докато при създаването на другите две общности, учредителите са подчертали необратимостта на европейските интеграционни процеси.
Международните договори по принцип разпростират своето действие върху цялата територия на държавите, страни по тях (освен ако не е договорено друго). В договора изрично може да бъде посочено, че се изключва определена част от държавната територия или, че договорът засяга определена част от нея.
И в трите учредителни договора на ЕС става въпрос за техния териториален обхват, т.е. какви територии се включват или изключват от приложното поле на съответния договор. Естествено, поради същността им в тези договори най-често се говори за европейски територии, а в някои случаи, в рамките на приложното им поле се включват и "извъневропейски територии" (например Договора за Евроатом), отвъдморски - френските ядрени опити на островите Муроа.
Трите договора имат сходна структура, което впрочем е в унисон с международно установената практика на изготвяне на международните договорености. Това обаче не означава, че едни норми (в зависимост от това в коя част на международноправния акт са разположени), са по-значими от нормите, въплътени в други части от акта. По принцип, нормите на един международен договор са взаимнодопълващи се.
Включените в трите основни договора на ЕО норми, условно са разделени на четири групи:
1. Преамбюл и уводни разпоредби, в които са въплътени целите и основните принципи на договорите,
2. Норми, засягащи правомощията на институциите на трите общности. Те уреждат въпроси, свързани със състава, организацията, задачите и функциите на съответните институции,
3. Материалноправни норми, които са най-многобройните, тъй като уреждат всички сектори и икономически дейности на трите общности, като очертават главно целите и принципите, съгласно които институциите дават конкретна правна уредба на конкретна обща политика или икономически отрасъл,
4. Заключителни разпоредби, които всъщност са нормите, включвани в заключителната част на всеки международен договори. С тях се уреждат въпросите с влизането в сила, срока на действие, спиране или прекратяване на действието, отговорност и др.
ІІ. Допълнително към учредителните договори се приемат различни актове. Следва да се подчертае в това отношение, че учредителните договори в определени случаи предвиждат конкретно приемането на допълнителни актове. Например чл. 225 от Договора за ЕО предвижда, че държавите-членки "трябва толкова бързо, колкото е възможно, да влязат в договорни отношения една с друга, за да осигурят изгоди за народите си…". Тази разпоредба е изпълнена чрез разработването и приемането на конвенции, сключени между държавите-членки и ратифицирани в съответствие с националните им законодателства.
Към допълнителните актове се отнасят: Договора от 1965 г за сливане на трите изпълнителни органа на общностите, чрез който се създадоха един единствен съвет и една комисия, различните договори по бюджетните и финансови въпроси, Единният европейски акт от 1985 г., договорите за присъединяване на нови държави към общността и др. Всъщност и с тези договори се формира общата, конституционна рамка на ЕС. Те обаче се включват към втората категория актове на Общността, поради факта на последващото им приемане, т.е. след влизането в сила на трите основни договорености от 50-те години.
ІІІ. Третата категория актове на ЕС са тези, приемани от представителите на държавите-членки. Става въпрос за съответните министри, заседаващи в рамките на Съвета (на министрите) - по ресори на дейност . ООС, търговия, транспорт и др. Приеманите от тях актове (в качеството им на представители на своите държави в съвета) не обвързват самия Съвет като институция на ЕС, а държавите-членки.
Разграничаване от "членовете на самия Съвет" - тогава те приемат друг вид актове - актове на институциите на ЕС.
Вземаните решени5я от министрите (като представители на своите държави) много често по същество са международни договорености, страни по които се явяват държавите-членки на ЕС. Обикновено такива договори са тясно свързани със самата дейност на ЕС. Ето защо, като правило те се приемат като част от нормите на правото на ЕС. Тези актове се обнародват и обикновено се подписват от председателствуващия Съвета на министрите (ротационен принцип - на 6 месеца).

 ИНСТИТУЦИИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ - ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

С учредителните договори на 3-те общности се създават институциите, чиято основна задача е да осъществяват цели, въплътени както в тях, така и в допълващите ги договори.
- с Конвенция от 1957 г. - за трите общности се създава Европейски съд и Европейски парламент (вече споменахме),
- с Договор за сливане на К и Съвет - 1965 г.,
- с Мааст договор - институциите обслужват ЕС (особеност - Европейският съд - ще видим по-нататък, когато става въпрос за неговите правомощия).
Условно, институциите (органите) на ЕС се делят на главни (основни) и спомагателни или съвещателни.
На тези институции се предоставят реални и все по-разширяващи се и обемни правомощия, свързани с разработването, приемането и прилагането на вторичното законодателство на ЕС. Това е израз на волята на държавите-членки да създадат общност от нов тип, основаваща се на принципите на демокрация и пазарна икономика.
Към основните спадат: 5 - Съвет, Комисия, Парламент, Съд и Сметна палата. Те са създадени на основание чл. 4 ДЕО, а съгласно чл. С от ДЕС "той притежава единен институционен механизъм, който осигурява съвместимостта и приемствеността при дейностите, осъществяван за постигане на неговите цели, като зачита и развива…".
Единната институционна система на ЕС се отличава от схемата на съществуващите в международните организации структури. Най-съществената отлика е, че в институционната система на ЕС са включени независими органи, които представляват както националните интереси на държавите-членки, така и тези на самия съюз. Те са взаимодопълняеми се институции в процес на вземане на решения, на нормотворчество и на правоприлагане и функционират и осъществяват своите правомощия на основата на партньорство, сътрудничество и взаимна зависимост (договорни разпоредби).
За улесняване работата на основните институции на ЕС бяха създадени помощни органи, като Икономически и социален комитет, Комитет за регионите, Комитет на постоянните представители на държавите-членки, Първоинстанционен съд, Европейски валутен институт - сега ЦЕБ, Европейска инвестиционна банка.
(За всички тях ще говорим отделно!)
 
ПАРЛАМЕНТ

           Може би основното е, че той упражнява демократичен контрол върху цялостната дейност на ЕС. Не приема нормативни актове. В хода на изложението се надявам да разберем какво е това ЕВРОПЕЙСКИ ПАРЛАМЕНТ.
            Европейският парламент представлява "народите на обединените в ЕС държави". От 1957 г., правомощията на Европейския парламент "прогресивно" (не в идеологическия смисъл на думата) се засилват и разширяват, особено след ЕЕА и ДМ. Европейският парламент вече участва пълноправно в процеса на изготвянето на законодателството на ЕС и играе важна роля в управлението на съюза, наред с К и СМ.
             КАК СЕ ЗАПОЧНА?
             През септември 1952 г се създава Парламентарната асамблея на ЕОВС. Тя е замислена като чисто консултативен орган. Състояла се е от 78 члена, всичките депутати в националните парламенти на 6-те държави, страни по договора за създаване на ЕОВС.
             Наследник на ПА е ЕП, създаден по силата на Римските договори от 1957 г. Депутатите са 142, делегирани от националните парламенти.
             Януари 1973 г. - Европа на 9-те - броя на депутатите нараства на 198.
              Юни 1979 г.- - съгласно предвидените по Римските договори принципи, се провеждат всеобщи избори за депутати в ЕП - 410 души.
              1984 г. - втори всеобщи и преки избори - 518 души.
………..1987 г. - с ЕЕА се предвижда реално законодателно сътрудничество между П и С.
              Юни 1989 г. - трети всеобщи и преки избори.
              Юни 1994 г. - четвърти всеобщи и преки избори - 567 депутата.
              Януари 1995 г. - присъединяване на Австрия и Финландия - 626 депутата.
              Юли 1999 г. - мандат - 5 години. Около 100 политически партии са представени в Парламента.
              Интересното е, че "евродепутатите" не се обособяват по национален признак, а се обединяват в международни политически групи (понастоящем осем, като най-голям е броят на социалистите - 214, следвани от християндемократите - 181).
             Дебатите в Парламента са публични. Самите дебати, както и мненията и решенията се обнародват в ДВна ЕС.
              Гласуването в ЕП не протича при такава партийна дисциплина, както в нашия Парламент. Често по отделни въпроси, които пресичат нормалните идеологически и национални граници, възникват временни коалиции. Ето защо, обикновено съществува голяма неизвестност как ще се гласува.
              Парламентът избира председател и ръководство (зам.председатели - 14 души) измежду депутатите. От лятото на 1999 г. председател е Никол Фонтен. Когато говорихме за общите принципи на правото на ЕС (и най-вече за един от основните - за правата на човека и основните свободи), споменахме за създадената (с договора от Маастрихт - чл. 38) длъжност ОМБУДСМАН (съдия по жалбите). В случая е важно, че той се назначава от Парламента. Съдията е оправомощен да разглежда по надлежния ред изнесените в жалбата факти (достъп до доказателства, свидетелски показания, изискване на информация по случая). За резултатите от разглежданите жалби, той внася годишен доклад в Р. Този съдия е напълно независим от държавите институциите при осъществяването на своите функции  Продължителността на мандата му е като тази на П - 5 години (назначаването става  в началото на работата на новия парламент). Съдията може да бъде преизбран. По искане на парламента, той може да бъде освободен предсрочно от съда на ЕС
Парламентът има 20 постоянни комисии. Освен това той може да създава подкомисии, временни комисии, анкетни комисии и смесени комисии (за връзка с Парламентите на асоциираните държави).
За сега пленарните заседания се провеждат в Страсбург - 1 път месечно, допълнителните заседания се провеждат в Брюксел. Парламентарните комисии се намират в Брюксел. По-голяма част от секретариатът е в Люксембург. В Европейския парламент се ползват 11 езика - испански, датски, немски, гръцки, английски, френски, италиански, холандски, португалски, финландски, шведски - симулативни преводи. Документите също се превеждат на 11-те езика. Това представлява усложняване на дейността на Парламента, но е признак на демокрация и равнопоставеност между държавите-членки. Броят на депутатите е определен за всяка държава поотделно от Договора за ЕО.

ПРАВОМОЩИЯ И КОМПЕТЕНЦИИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
Три основни - законодателни, бюджетни и контролни.
1. Законодателни правомощия
По Римския договор - К предлага, С решава, след консултация с П. Постепенно неговото влияние се разширява чрез участието му в изготвянето и приемането на законодателството. Понастоящем в много области П има правомощия, равни на тези на С при вземане на решения. От друга страна той може да покани К да предпри еме една или друга инициатива, която му изглежда важна.
Законодателните правомощия се упражняват чрез 4 процедури (в зависимост от естеството на съответното предложение):
1. Обикновени консултации (на едно четене) - дава мнение по предложения на К за приемане от С,
2. Процедури по сътрудничество (1-во и 2-ро четене). Ако мнението му на първо четене не е взето предвид от С, П може да отхвърли предложението на 2-ро четене. Тогава решението на С може да се вземе само единодушно.
3. Процедури по съвместни решения (3 четения). В такива случаи П има равни със С правомощия при вземането на решения. Ако С не се съобрази с мнението на П, последният може да предотврати вземането на съответното решение. Ако той го е отхвърлил, то не може да бъде прието от С. За да се избегнат такива случаи се създава помирителен комитет за търсене на компромис. При ново несъгласие, П може окончателно да отхвърли предложението.
4. Одобрително мнение от П. То вече е задължително при:
- приемането на нови държави-членки,
- сключване на споразумения за асоцииране,
- сключване на международни договори,
- определяне на изброените процедури за П,
- упражняване правото на свободен избор на местожителство на гражданите на ЕС,
- определяне организацията и структурата на основните фондове,
- определяне мисията и правомощията на ЦЕБ.
2. Бюджетни правомощия
П приема всяка година (обикновено през декември) бюджета на ЕС. Той влиза в сила само след подписването му от председателя на П.
Как се стига до приемането на бюджета?
Комисията подготвя проект на бюджет. Разглежда се от С. Среща между представителите на С и П - обсъждане (особеността на ролята на П - при определянето на задължителните разходи - основно дотирането на земеделието и изпълнението на задължения, произтичащи от международни договори).
Проектобюджета се проучва от Бюджетната комисия. Минава на 1-во четене (Х) - връща се на С. Нови делегации (П и С).
2-ро четене (ХІІ). Парламентът е този, който взема окончателното решение по бюджета - започва да се изпълнява, както вече казахме, след подписването му от председателя на П.
П контролира изпълнението на бюджета чрез специалната комисия за бюджетен контрол - упражняване на непрекъснат контрол по всички пера на бюджета.
Досега годишния бюджет на няколко пъти е отхвърлян от Парламента. В тези случаи той не е бил приеман до встъпването в новата календарна бюджетна година (започваща на 01.01.). Последици - ограничава те най-вече административните разходи…
3. Контролни правомощия
Както казахме в началото, Парламентът упражнява демократичен контрол върху цялостната дейност на ЕС. От упражняването на контрол върху дейността на Комисията, постепенно прерогативите на Парламента обхваната последователно и Съвета, и ЕС, и органите за политическо сътрудничество (след Маастрихт). В изпълнение на тези правомощия, Парламентът често прибягва до създаването на анкетни комисии.
а) Парламент и Комисия (контрол)
След влизането в сила на Мааст договор, Парламентът играе основна роля в процеса на вземането на решение за определянето на председателя на Комисията и нейните членове. Всъщност Комисията трябва императивно да бъде одобрена от Парламента.
Парламентът има право да бламира Комисията. Това може да доведе до оставката на Комисията - теоретична заплаха.
В по-общ план контролът на Парламента над Комисията се упражнява чрез проучването на голям брой нейни месечни или годишни доклади, които тя задължително му представя.
Депутатите могат да поставят писмени или устни въпроси на Комисията.
Освен това членовете на Комисията присъстват не само на пленарните заседания, но и на заседанията на парламентарните комисии - постоянен диалог.
б) Парламент и Съвет
С разширяването на законодателните и бюджетните правомощия на Парламента се засили влиянието му върху Съвета. Например, процедурата по съвместните решения (за това говорихме) спомогна за постигане на равновесие между Съвет и Парламент в законодателната сфера.
В началото и в края на 6-месечния мандат, председателствуващият Съвета излага своята програма пред Парламента и отчита постигнатите резултати. Министрите присъстват на пленарните заседания и вземат участие в дебатите по актуални въпроси. Отделно, депутатите могат да им поставят писмени или устни въпроси.
в) Парламент и ЕС
Най-малко два пъти в годината:
- при откриването на срещата председателят на Парламента излага позициите на Парламента по основните въпроси, които ще се обсъждат от ЕС,
- след срещата - председателят на ЕС представя доклад в Парламента и се представя писмен доклад (годишен) за постигнатите резултати - най-вече в изграждането на обединена Европа.
г) Парламент и обща политика в областта на външните отношения и сигурността (ПВОИС)
В Маастрихт - необходимостта от обща външна политика и по проблемите на сигурността. Парламентът отдава голямо внимание на тази обща политика, особено в дейността на Комисията по външна политика, сигурност и отбрана.
Председателят на Съвета се консултира с Председателя на Парламента по основните аспекти и фундаментални приоритети на ПВОИС. Той се съобразява и съблюдава становищата на Парламента. Парламентът постоянно се държи в течение и се информира от председателя на Комисията за еволюцията на ПВОИС на ЕС.
Парламентът от правя въпроси или формулира препоръки до Съвета. Всяка година провежда дебати по  ПВОИС.
д) Парламент и сътрудничество в областта на П и ВР
Парламентът отделя голямо внимание на прилагането на политиката, засягаща въпроси от взаимен интерес - убежище, имиграция, борба с наркоманията, международната престъпност.
Отговорни служители от Пр и ВР на държавите-членки постоянно информират Парламента за хода на сътрудничеството в тази област.
Парламентът отправя въпроси и дава препоръки на Съвета- всяка година се провеждат дискусии за постигнатото в тази област.

 ЕВРОПЕЙСКА КОМИСИЯ

Европейската комисия е изпълнителен орган на Общността. Чл. 155 и сл. ДЕС. По своя статут тя се явява като независимо наднационално учреждение, защитаващо интересите на целия съюз. Тя се смята за олицетворение на европейската идея, въпреки, че членовете й се назначават от националните правителства. Обаче те не са подчинени на тях, а на интересите на Общността като цяло. Всъщност в своята дейност, членовете не са независими от собствените си правителства.(По-нататък ще обясним механизма на назначаването.) При стъпването си в длъжност всеки член на Комисията полага тържествена клетва.
Комисията се състои от 20 члена - по двама от петте най-големи страни (Франция, Германия, Италия и Великобритания) и по един от десетте по-малки страни-членки (Белгия, Дания, Гърция, Ирландия, Люксембург, Холандия, Португалия, Австрия, Финландия и Швеция). Те бяха посочени от собствените им правителства и назначени от Съвета на министрите с одобрението на Европейския парламент (до 1993 г.).
В момента председател на Комисията е Романо Проди. Европейската комисия има и двама зам. председатели, които определя сама.
Членове - по ресори:
- външна политика,
- икономика,
- регионална политика,
- оос и др. (ядрена безопасност).
Работата им се подпомага от малък кабинет - от 6 души, назначавани персонално - съветници, но и поддържат контакти с цялата администрация.
Много често ролята на председателя на Комисията неправилно се сравнява с отношенията на министър-председателя на дадена страна с членовете на правителството му. Доминиращата роля на председателя на Комисията е много по-слабо изявена - той нито предлага (само консултира), нито назначава, нито пък уволнява членовете на Комисията. Влиянието му - в началото на мандата внася предложение в самата Комисия за разпределение на отговорностите. Но окончателното решение се взема от самите членове на Комисията, а ако е необходимо и с гласуване.
Целият апарат се състои от 15 хиляди души (като от тях 1/2 са преводачи).
Комисията заседава всяка сряда в Брюксел и Страсбург. Нейни представители работят в Брюксел, Страсбург, Люксембург. Стана дума вече, че общо персонала на ЕС е 44 хиляди души.
Независимост и компетентност на членовете на Комисията - не могат да бъдат поставяни под съмнение. При изпълнение на своите задължения те се ръководят само от интересите на ЕС.
Членовете на Комисията нямат право да упражняват друга професия по време на своя мандат, а той е 5 годишен и може да бъде подновяван (до Мааст договор - 4 години).
Как става изборът на членовете на Комисията?
- По общо съгласие, правителствата на държавите-членки (след консултации с ЕП) определят личността, която те възнамеряват да назначат за председател на Комисията.
- Правителството на държавите-членки се консултират с кандидатите за председател за предлагане кандидатури за членове на Комисията.
- Издигнатите кандидатури (председател и членове) се одобряват като цяло от ЕП. След това те се назначават с общо съгласие от правителствата на държавите-членки.
Основни правомощия (функции) на Комисията:
1. Инициатор на законодателния процес - или, по-кратко - има законодателна инициатива,
2. Следи и осигурява прилагането на договорите, включването на вторичното законодателство,
3. Осъществява политиките на ЕС в различните области,
4. Представлява ЕС в преговорите с 3-ти страни,
5. Отговаря за начина на изразходване на бюджета,
6. Изпълнява оперативни и изпълнително-разпоредителни функции,
7. Представлява ЕС в международните организации, и
8. Назначава свои представители в чужбина
Понеже говорим за независимостта и компетентността на членовете на Комисията, трябва да споменем, че Парламентът има право да бламира Комисията, което може да доведе до нейната оставка. Досега не е имало подобен случай, защото се предполагаше:
- други морални критерии,
- сложна процедура,
- добре платени.
Какво по-съществено стана?
Независим доклад уличи членовете на Комисията в корупция,след загубен контрол над членовете на администрацията.
Комитет на мъдреците - 114 страници.
3-ма комисари обвинени в конкретни неща.
Сантер - пресконференция - "нямам лични грешки, редки злоупотреби" - констатирани в 6 доклада, 4 от които преди 07.01.1995 г. Комисията "управлява" 600 милиарда годишен бюджет на ЕС.
Как се прекратява мандата? (съгласно договорите): Отзоваването на член (вж 2-ри абзац) - от Съда, по молба на Съвета или Комисията или нормална подмяна - смърт.или подаване на оставка (няма предвидена колективна оставка).

СЪВЕТ НА МИНИСТРИТЕ

1. Чл. 145 и сл. от ДЕО
2. Докато Комисията е институция, представляваща ебщоевропейските интереси, в Съвета на министрите се срещат конкретните интереси на всички страни-членки. Безспорно това е най-влиятелния орган на Общността, но донякъде започна да се измества или допълва като дейност от ЕА (говорихме).
Съветът се състои от представители на всички страни-членки, които са овластени да обвързват правителствата на своите държави - по 1 представител на всяка държава-членка - 15 души. На заседанията му присъства поне един член на Комисията и служители на секретариата на Съвета. Съставът му обаче постоянно се променя. Ако в дневния ред са включени проблеми от областта на селското стопанство, на заседанията присъстват министрите на земеделието, министрите на промишлеността идват за обсъждането на проблеми в промишления отрасъл, финансовите министри пък се събират за обсъждане на бюджета.
Срещата на министрите на външните работи, който заседава поне веднъж месечно (с изключение на август), се нарича Съвет по общите въпроси. Освен разискванията по проблемите на външната политика, външните министри осъществяват и общата координация на работата на другите министри и решават особено сложни и/или спешни въпроси извън обсега на специфичните области на колегите им. Те подготвят и срещите на държавните и правителствените ръководители (ще говорим за това по-нататък).
Председателството на Съвета се осъществява чрез ротация на страните-членки на всеки шест месеца (01.01. и 01.07.). Министърът на външните работи на съответната държава е председател на Съвета на министрите, а Министерството на външните работи на неговата страна поема, с помощта на секретариата на Съвета, организацията на работата на Съвета през шестте месеца на председателството. Така различните периоди се характеризират като "френско председателство", "холандско председателство" и пр. Според националността на председателстващия.
Прието да се смята е, че председателството трябва да се грижи за нормалното функциониране на Общността и да се стреми към постигането на споразумения по максимален брой въпроси. Ето защо при възникване на несъгласие от председателството се очаква да предлага компромисни решения и да убеждава както националните си представители, така и представителите на другите страни-членки да смекчават исканията си.
3. Комитет на постоянните представители
По правило точките от дневния ред на заседанията на Съвета се обсъждат предварително, и то с много разисквания, на по-ниско равнище. Всяка страна-членка поддържа в Брюксел голяма делегация, известна като Постоянно представителство. Тези представителства се състоят не само от дипломати, но и от служители на всички национални министерства, чиято дейност би могла да бъде повлияна от решенията на ЕС. Дейността им се подкрепя и от други служители в националните столици, на които е възложено да поддържат връзка с тях.
Ръководителите на делегациите - постоянните представители с ранг на посланици, заседават най-малко веднъж седмично в Комитета на постоянните представители.
Вземане на решения с:
- обикновено мнозинство,
- квалифицирано мнозинство, и
- единодушно.
Решенията, които се вземат с обикновено мнозинство, се отнасят до по-незначителни въпроси, най-вече от чисто процедурен характер. Според Римския договор, повечето от решенията се вземат с квалифицирано мнозинство, а решенията, които се вземат единодушно, засягат ограничен брой въпроси от голямо значение за ЕС.
Основните функции на Съвета са следните:
1. Упражнява законодателна дейност - приема нормативните актове, формира вторичното законодателство на ЕС (за ролята на Парламента в тази област вече говорихме),
2. Координира общата икономическа политика на държавите-членки,
3. Сключва споразумения с 3-ти държави и международни организации (за тях говорихме, когато ставаше дума за видовете международни договори, сключвани от ЕС),
4. Назначава членовете на Сметната палата, икономическия и социален комитет,
5. Взема решения за предприемане на общи и съгласувани действия по проблеми, свързани с провежданата външна политика и предприеманите мерки за гарантиране сигурността на държавите-членки, и
6. Изработва общи позиции и предприема общи действия в рамките на сътрудничеството в областта на правосъдието и ВР.

СЪД НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ

Съдът на Европейската общност е създаден с Римските договори и е една от основните институции на ЕО. Той е призван да обезпечава точното и еднакво тълкуване на правото на 3-те общности. Тълкувателните му решения са част от правото на ЕС. Упражнява съдебен контрол по изпълнение на законодателството на съюза. Освен това, Европейският съд изпълнява функциите на по-горна инстанция по решенията на ПИС.
ВАЖНО: 1. Не е съд на ЕС (а на Европейската общност), защото няма компетентност по двата стълба:
                    - външна политика и сигурност, и
                    - вътрешна политика и правосъдие.
                  2. Да не се бърка с Европейския съд по правата на човека (в началото споменахме).
Състав - 15 съдии и 9 генерални адвоката. Седалище - Люксембург. :Клетва. Съдиите се избират за 6 години - общо съгласие на държавите-членки, независими, квалифицирани.
Съдиите избират помежду си председател (за 3 години), който може да бъде и преизбран.
По всяко дело, председателят назначава съдия-докладчик.
Заседава в пленарно заседание, но може да създава състави - тричленен или петчленен (като нашия ВАС).
Разглежда и решава спорове:
1. Между страните-членки,
2. Между ЕО и страните-членки,
3. Между институциите,
4. Между физически и юридически лица и Общността (включително жалби от служителите й, сега те са прехвърлени към І-во инстанционния съд),
5. Дава мнения по международни споразумения,
6. Дава предварителни становища по дела, представени от националните съдилища.
Съдът може да бъде сезиран пряко или по молба на националните съдилища.

 СМЕТНА ПАЛАТА                 

1. Чл. 188 и сл. от ДЕО
2. Най-малко известната от институциите на ЕО е Сметната палата със седалище в Люксембург. Тя бе създадена през 1977 година (ЕЕА) и замени съществуващия до тогава Сметен съвет, който имаше по-ограничени правомощия.
Състои се от 15 члена, по един от всяка държава, избирани измежду хора, работещи или работили в органи на външния финансов контрол в собствените им страни или които са със съответната квалификация. Тяхната независимост трябва да бъде извън всякакво съмнение. Те се назначават от Съвета на министрите за шестгодишен мандат, с единодушие, който може да се поднови след изтичането му, избират председател с мандат от три години, който също може да бъде подновен след изтичането му.
Задачата на Сметната палата е да преглежда приходните и разходните сметки на Комисията и на всички останали органи, създадени от ЕО, по законен начин. Сметната палата има и задължението да следи за разумно финансово управление. Тя задължително проверява правомерността на тези приходи и разходи - проверка за законосъобразност и целесъобразност.
Сметната палата изработва годишен доклад, както и периодични специализирани доклади по молба на някои от институциите на Общността или по своя собствена инициатива. В много случаи, тя представяла доказателства за разточително изразходване на средства, особено в областта на селскостопанските помощи, както и за някои финансови злоупотреби. Сметната палата е твърде влиятелна институция и докладите й неведнъж са довеждали до значително затягане на дисциплината и процедурите на ЕО. Тя подпомага ЕП и СМ при осъществяване на техните контролни правомощия по изпълнението на бюджета.
Сметната палата е напълно независима при изпълнението на своите задължения. Те нямат право нито да търсят, нито да получават инструкции от което и да било правителство или друг орган на ЕС. Длъжни са да се въздържат от каквито и да било действия, несъвместими с техните задължения. Членовете на Сметната палата няма право през време на своя мандат да упражняват друга професия било срещу заплащане или не.

СПОМАГАТЕЛНИ (ПОМОЩНИ) ОРГАНИ

Те се създават заедно с основните институции или след това. Главната им цел е да улесняват и облекчават работата на основните органи на ЕС.
1. ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛЕН КОМИТЕТ
Съгласно чл. 4 (2) от ДЕО, ИСК действа само в качеството си на консултативен орган на Съвета и Комисията. Неговите функции са съвещателни. Чрез тяхното изпълнение той подпомага дейността на Съвета и Комисията. Римският договор уточнява някои области, за които консултациите са задължителни - преди одобряването на постановления (наредби) и директиви. Често обаче Съветът и Комисията се консултират с ИСК и по други въпроси, невключени като задължителни за консултиране. Важно е да се знае, че изразените от комитета становища нямат обвързващо действие по отношение на Съвета и Комисията.
Чрез дейността на този помощен орган се цели отчитане на интересите на стопанските кръгове, работодатели и потребители, които биха се оказали засегнати от евентуални промени в правната уредба на конкретна дейност.
Членовете на ИСК са групи, представляващи определени интереси в рамките на Общността. За тях той е една възможност за "сверяване на часовника" в случаите, когато се предвижда законодателна дейност в области от интерес за съответните групи. Членовете се разделят по следния начин:
- Първа група, представляваща интересите на работодателите,
- Втора група, представляваща интересите на работниците,
- Трета група, представляваща интересите на потребителите, фермерите, свободните професии, учените и пр.
Броят на членовете на ИСК е 222 души. Те се назначават от Съвета единодушно за срок от 4 години, по предложение на държавите-членки и след изслушване на Комисията. Мандатът им е подновяем. Избират си председател за срок от две години, като обикновено на този пост се редуват представители на трите групи. Членовете на ИСК са на непълен работен ден и са частично освободени от нормалните си работни задължения. При изпълнение на функциите си те са независими от указания и следва да работят на експертен принцип "за благото на Общността".
Централата на ИСК се намира в Брюксел и се събира там всеки месец. Неговата конкретна работа обаче се извършва от специализирани секции (в момента 9 на брой). Те са следните:
1. Селско стопанство,
2. Транспорт и комуникации,
3. Енергетика и ядрени проблеми,
4. Икономически и финансови проблеми,
5. Промишленост, търговия, занаяти и услуги,
6. Социални проблеми,
7. Външни отношения,
8. Регионално развитие, и
9. Защита на околната среда, обществено здравеопазване и проблемите на потребителите.
По въпроси като този за правото на работниците, да бъдат консултирани или да участват в управлението, членовете на ИСК обикновено се разделят на леви и десни като представителите на Първа и Втора група застават на противоположни становища. При тези обстоятелства, членовете на Третата група имат решаващ глас и в повечето случаи подкрепят синдикатите, а не работодателите.
По повечето въпроси обаче спорове възникват по-скоро в самите групи, отколкото между тях. Най-често влиянието на ИСК е почти нищожно по възлови политически въпроси.
3. Комитет за регионите
Комитетът за регионите е нов орган - създаден по силата на договора от Маастрихт. Събра се за пръв път през март 1994 г. Задачата на този комитет е да се излагат мнения по аспекти от законодателството на ЕО, които биха имали евентуално влияние върху различните райони на странните-членки. Този комитет всящност представлява интересите на тези райони - а това е резултат на действието на принципа на субсидиарността и зачитане на идеята за близост на институциите до гражданите. По някои въпроси изслушването на КР е задължително (напр. в областта на здравеопазването, културата). В други случаи изслушването му е факултативно - К преценява дали е целесъобразно да поиска становище на КР. Като ИСК, с който той има едно и също седалище (Брюксел) и секретариат, той се състои от 222 члена, назначавани за 4 годишен мандат, който може да се подновява след изтичането му.
Дейността на комитета е организирана в 8 комисии и 4 подкомисии.
4. Комитет на постоянните представители (корепер) - ръководителите на представителствата на държавите-членки с ранг на посланици.
В постоянните представителства работят служители на всички национални министерства.
Посланиците заседават най-малко веднъж седмично. Те подготвят въпросите и решенията, които предстоят да бъдат разгледани и взети на заседанията на съвета:
- пълно съгласие,
- различни становище - експертни групи на по-ниско равнище за по-добро обсъждане.
В рамките на корепер се създават и специализирани комитети по конкретни въпроси - селско стопанство, транспорт, ООС… Тяхната работа се ръководи и наблюдава от…
5. І-во инстанционен съд - основно - облекчава работата на Е съд. Рязко увеличаване на натовареността - 60-те години - по 20-50 нови дела годишно. 1989 г - 385.
Огромното количество дела са свързани с жалби от служители в различните институции на Общността по такива въпроси, като назначаване на работа, заплащане, повишаване в длъжност, дисциплинарни процедури и пр., които в други случаи биха били в компетенциите на съответните национални органи "дела на персонала", "дела по конкуренцията", спорове за законосъобразност на индивидуални решения на К, искове за обезщетения. За Е съд, чиято основна функция е да се произнася по важни въпроси на европейското право, огромното му натоварване с подобни незначителни дела е просто аномалия. Последните биха могли успешно да се разрешават на по-ниско равнище, което стана със създаването на І-во инстанционен съд.
ЕЕА, влязъл в сила през юли 1987 г. предвижда създаването на І-во инст. Съд, който да разглежда определена категория дела на физически лица, включително и на служителите на Общността. Този съд, който се състои от 15 съдии, бе създаден през септември 1989 г. Той облекчи значително работата на Евр. съд.
Общо 15 съдии - 6 годишен мандат, назначавани по същия начин, Люксембург, професионален опит, обслужващи дела.
Различно: квалификация "най-висшите съдебни длъжности, няма генерални адвокати, І-во инст. Съд рядко заседава в пленарен състав.

ФИНАНСОВИ ОРГАНИ

1. Европейска инвестиционна банка
Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) е едновременно институция на Общността и банка. Нейният статут и задачи са определени в текстовете на чл. 1982 и 198 от ДЕО. Създадена през 1958 г. тя е банката, чрез която ЕО финансира основни инвестиции, подпомагайки равномерното развитие на Общността. Повечето от заемите се отпускат за по-малко развитите региони на Общността. Банката допринася и за разгръщането на програмите на ЕО за подпомагане на развитието, най-вече в съответствие със сключените споразумения за сътрудничество и асоцииране.
В ЕИБ са представени всички страни-членки на ЕО. Те взаимно са се договорили основният капитал на банката да е 57,6 млд евро. Всяка от страните-членки получава заеми. Италия и Великобритания традиционно са основните получатели, но бързо нарастват и заемите от банката, отпускани на Испания и Португалия (които още преди присъединяването си към Общността бяха подпомагани по различни проекти).
Заемите от ЕИБ са предимно за областите на енергетиката, усъвършенствуването на технологиите, модернизацията и преустройството на предприятия, транспорта, телекомуникациите и развитието на инфраструктурата в други области, както и за опазване на околната среда.
Седалището на ЕИБ е в Люксембург. Управителният съвет се състои от финансовите министри на страните-членки и се събира всяка година. Освен това банката на Европа има Съвет на директорите (определен от страните-участнички) и Комитет по управлението към президента на банката.
От 1990 г. ЕИБ предоставя заеми на източноевропейските страни, за осъществяване прехода им към пазарна икономика. Тя подпомага и създаването през април 1991 г. на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) със седалище в Лондон, чиято главна задача е да дава заеми с такава цел.
Въпреки че в създаването й участваха повече от 40 страни, от Европейската общност и нейните страни-членки бяха внесени над 10 млрд долара.
2. ЕВИ - учреден през 1994 г. с цел да осигури подходящи условия за преход към третия етап от развитието на икономическия и валутен съюз на ЕС. В него членуваха централните банки на държавите-членки. През месец май 1998 г. ЕВИ се преобразува в ЕЦБ.
3. ЕЦБ - така, както е предвидено в чл. 4а от Договора за ЕО. В рамките на ЕС, тя е призвана да поддържа:
- стабилността на цените,
- стабилността на валутния курс,
- стабилността на основната лихва,
- стабилността на обществените финанси, и
- вътрешния дълг.
Това всъщност са петте основни критерия за валутния съюз.
Създадената с ДЕО Европейска система на ЦБ се състои от ЕЦБ и националните централни банки на държавите-членки на ЕС. Те са независими.
ЕЦБ е юридическо лице. Тя осигурява изпълнението на задачите, възложени на Европейската система на ЦБ.
Органите на ЕЦБ са:
- Управителен съвет, и
- Съвет на директорите (или Изпълнителен комитет)
Управителният съвет включва членовете на ИК на ЕЦБ и управителите на националните централни банки. Той се събира най-малко 10 пъти годишно.
Изпълнителен комитет - председател, зам.-председател и 4 членове, които се назначават по общо съгласие на правителствата на държавите-членки на Съвета, след проведени консултации с Парламента и Управителния съвет.
За председател на ИК на ЦЕБ е избран Вилеж Дуизенберг - 8 г. - компромисно - по 4 г с Жан-Клод Трише. Франкфурт.
ИК осъществяване валутна политика на ЕС (дефинирана в чл. 105 - 109 ДЕО), в съответствие с решенията, приети от УС.
Държавите-членки бяха длъжни да осигурят към датата на създаване на ЕСЦБ (8 май 1998 г) съвместимостта на националните си законодателства в тази област с разпоредбите на договора и устава. Националните централни банки на държавите-членки са неразделна част от ЕСЦБ и действат съгласно инструкциите на ЕЦБ.
Капиталът на ЕЦБ е 5 милиарда евро. Актовете , които приема банката са:
- постановления,
- решения,
- препоръки, и
- мнения.

ВИДОВЕ ПРАВОМОЩИЯ И АКТОВЕ НА ИНСТИТУЦИИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Всъщност става дума за правомощията на тези институции да приемат различни актове. А те произтичат от учредителните договори: това е тяхно "конституционно право", а именно: да създават "вторични" нормативни актове.
І. Основната идея в началото е била на институциите на съюза да се предоставят само определени правомощия, които по своята юридическа същност са ограничени до фиксирани от държавите-членки области. Така се въведе принципа на т.н. "специални правомощия (1) на институциите, изразяващ се в предоставянето на определени компетенции по общите интеграционни процеси - установяване на общ пазар и постепенно сближаване на икономическите политики на държавите-членки в областта на транспорта, енергетиката, ООС и т.н.
Но всички останали въпроси (несвързани със задачите на ЕС) си остават прерогатив на държавите-членки.
В принципа за специалните правомощия на институциите е въплътено разбирането, че те не могат да осъществяват нормотворчество в области,извън обхвата на учредителните договори. Специалните правомощия и техния обхват са в зависимост от вида и обема на задачите, които следва да се изпълняват.
В определени случаи на институциите се предоставят и т.н. "субсидиарни (2)" (допълнителни) или подразбиращи се правомощия. Характерен пример в това отношение са разпоредбите на чл. 235 от ДЕО и чл. 203 от Договора за Евроатом - ако дадено действие във връзка с дейността на Общия пазар се окаже необходимо за постигане на някоя от целите на Общността и договора (за ЕО или за Евроатом) не е предвидил необходимите правомощия, Съветът на министрите предприема съответните мерки (приети единодушно) на базата на предложение от Комисията и след консултации с Парламента, т.е. съответното действие не е изрично предвидено в договора, но се допуска в случай, че е необходима предпоставка за постигане на определена цел. Подразбиращите се правомощия не следва да се тълкуват прекалено разширително, с което да се създават предпоставки за изпълнението на цели и задачи, извън конституционната рамка на ЕС.
Наред със специалните и подразбиращи се (субсидиарни или допълнителни) правомощия, на институциите са делегирани и т.нар. мълчаливи правомощия (3), които не произтичат от писаното право. Това правило нва международното право произтича от принципа за мълчаливото съгласие - когато държавите възприемат дадено положение и от поведението им личи, че го приемат, тоест те не възразяват явно или по друг начин против него.
Мълчаливите правомощия на институциите на ЕС изрично са признати от Европейския съд. Според него, подобни правомощия са допустими съгласно учредителните и международните договори. В противен случай те не биха имали смисъл или не биха могли да бъдат разумно и ефективно прилагани.
ІІ. Издаваните съгласно посочените правомощия актове от институциите са част от правото на ЕС. Общоприето е те да се наричат "вторично право", "производно право" или "вторично законодателство". Характерно за тях е, че се "базират" на вече съществуващите конституционни разпоредби (т.е. тези, които формират т.н. "първично право" на ЕС. Приеманите от институциите на ЕС актове са различни по форма, съдържание и правна сила. Те се подразделят на два вида - актове с правни последици (т.е. такива, които имат задължителна юридическа сила) и актове, имащи препоръчителен характер. Освен това, съществува и още една категория актове на институциите, които не се вместват в тази класификация.                                                                        
Към актовете със задължителна юридическа сила са постановленията (някои ги наричат наредби - у нас наредби обикновено се приемат с ПМС, а има и пряко приложими постановления на МС), директивите и решенията. Към втория вид актове на институциите спадат препоръките и мненията. Към третата категория се отнасят някой специфични актове, уреждащи "вътрешни" въпроси на институциите, различни процедури, препоръки и др.
Постановленията и директивите се предлагат от Комисията и се приемат от Съвета на министрите - в повечето случаи след получаване на становище от ЕП и при нужда на ИСК (за правомощията на този комитет вече говорихме).
Решенията са актове на Съвета на министрите или на Комисията на ЕС. Те се издават въз основа на предоставените на тези органи (по силата на Римския договор или на вече приетите постановления или директиви) правомощия. Какво представляват задължителните нормативни актове на ЕС?
1. Постановления (или наредби)  - те са определени като нормативни актове с общо и пряко приложение, обвързващи като цяло и задължителни в пълният им обем за всички държави-членки, като се прилагат пряко в тези държави. В този смисъл постановленията се считат като най-важният източник на производното (вторично) право на ЕС. Те обвързват държавите както на ниво ЕС, така и на национално равнище. Освен това, постановленията са адресирани не само до държавите-членки, но и до правните субекти на тези държави - физическите и юридическите лица. Използват се когато е необходим общ единен режим за прилагане на международни задължения и при въвеждане на доброволни системи - фондове, еко-етикети и др.
Постановленията обикновено влизат в сила от датата на обнародването им в официалния вестник на ЕС. Страните-членки са длъжни да отменят конфликтното или паралелно национално законодателство и при необходимост да създават съответни институции и процедури за прилагане на постановленията
2. Директивите обвързват държавите-членки, към които са адресирани, но само по отношение на резултата, който те трябва да постигнат, като предоставят на националните власти избора на формите и начините за това. Следователно директивите са задължителни за всяка държава-членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат. А по отношение на формите и начините на приемане и прилагане задължително предписание - няма. На националните власти се предоставя правото да действат самостоятелно.
Практиката е да се приеме национален нормативен акт (обикновено закон) въз основа на съответната директиви.
Същественото в случая е постигането на преследвания с директивата резултат (ще разберете с двете директиви…)( Например, обикновено директивите, свързани с ООС се отнасят до въвеждането на някаква забрана или ограничения на З: въвеждане на задължителни норми, стандарти и др. Особеното в тази област е, че когато става дума за намаляване на изхвърлянето на замърсяващи ОС вещества това обикновено е свързано и с някакви срокове. И когато не може да бъде спазен се иска някаква разумна разсрочка (Рур) във времето, обоснована от конкретната обстановка в дадения район - това се нарича "период на адаптиране".
Най-характерно за директивите е, че те са задължителни за правителствата на страните-членки. Влизат в сила от датата на обнародването им в ДВ на ЕС - като зад9ължителни "за законодателно сближаване". Започват да се прилагат на национално равнище като конкретни нормативни актове от 1 до 3 г. след обнародването им.
Директивите не изключват приемането на по-строги национални стандарти. Допуска се и период на адаптиране.
3. Решенията са актове, изцяло задължителни за субектите, към които те са адресирани - това може да бъде правителство, предприятие или индивид. В решението по правило сде определя конкретно кръга от адресати, за които то се отнася. Тези адресати трябва да бъдат изрично уведомени за съответното решение.
Решенията влизат в сила от датата на обнародването им в ДВ на съюза.
ІІ. Актове без задължителна юридическа сила, които се приемат от институциите са препоръките и мненията. Те не пораждат права и задължения за адресатите, които обикновено са държавите-членки. В конкретни случаи обаче, те могат да бъдат адресирани и до юридически и физически лица. Целта на препоръката е да предложи, да посъветва адресата да възприеме определено поведение, имащо повече политически ефект, но не и юридическа задължителност, докато мнението или съдържа обща оценка на определени факти или подготвя почвата за последващи процесуални действия. Мненията са един от способите, които трябва да съдейства за тясното сътрудничество между държавите-членки най-вече в социалната област.
ІІІ. Освен изброените актове, институциите приемат и такива, които по различни причини не се вместват в направената класификация:
1. На първо място това са актове, засягащи "вътрешни въпроси" на ЕС. Те са подобни на актовете на международните организации, формиращи тяхното т.н. "вътрешно право". Те засягат вътрешния им живот и уреждат организационни, бюджетни и други въпроси, които не засягат държавите-членки. Актовете, приемани в рамките на ЕС от една страна се отнасят до организацията и функционирането на институциите и подчинените им органи (напр. правилници), а от друга страна, това са подготвителни актове, като напр. нормативните предложения на Комисията, общите програми, които институциите са длъжни да изготвят по силата на някои разпоредби на Учредителния договор преди издаване на директиви, както и препоръките от страна на Комисията към Съвета за сключването на международни договори. Обикновено тези актове нямат правна сила за държавите-членки, а само в рамките на отношенията между институциите, а в някои случаи действат само в рамките на издаващата ги институция.
2. Друг вид актове от тази категория са напр. приеманите от Съвета решения относно обхвата на Договора за ЕО в отделни области. В тази категория попадат също така и решенията, чрез които Съветът утвърждава международни договори, сключени от ЕС.
По принцип, институциите на ЕС съвместно осъществяват процеса на разработване и приемане на подобни решения и нормативни актове, които за сключване на международни договори, предвижда Съветът да осъществява тези действия по предложения на Комисията. Когато предложението съдържа политическа оценка, Комисията се съветва с държавите-членки, а също така и с деловите среди в тях. При приемането напр. на решения за сключване на международен договор, Съветът е длъжен предварително да се консултира с Парламента. Неговото мнение е с предопределящо значение. По някои въпроси, Съветът е длъжен освен това да получи и мнението на ИСК - особено, когато такива въпроси имат важни икономически и социални постове.

ЕВРОПЕЙСКИ СЪВЕТ

Много автори твърдят, че след ратифицирането на договора от Маастрихт, Европейският съвет е една от институциите на ЕС (дори най-важната, много важна, една от всички). Това виждане обаче не се поддържа изцяло. Естествено има както аргументи, така и съображения. Ще ги изложим към края.
По същество - как се създаде тази самобитна (макар и много важна) структура и каква роля играе тя в протичащите интеграционни процеси.
В Римският договор се предвижда провеждането на срещи на държавните и правителствените ръководители на страните-членки и през първите десет години от съществуването на ЕИО те се срещаха само три пъти. Постепенно обаче стана ясно, че за формулирането на стратегическите насоки на развитие на Общността и за решаването на проблеми, по които Съветът на министрите и Европейската комисия не са успели да се произнесат, прилагайки нормалните процедури на ЕО, е необходимо по-редовен обмен на мнения и то на ниво държавни и правителствени ръководители.
На среща на високо равнище в Париж през декември 1974 г. (на върха), официално бе взето решение правителствените ръководители на страните-членки да се срещат три пъти годишно в качеството си на Европейски съвет, като такъв той и проведе първата си среща през март 1975 г. в Дъблин и продължи на работи в този дух до декември 1985 г., когато държавните и правителствени ръководители се споразумяха да се срещат два пъти годишно. Срещите се провеждат в страната, която в момента председателства Съвета на министрите и се ръководят и организират от министър-председателя (или президента) на същата страна.
Единният европейски акт, приет през декември 1985 година оформи юридически признаването на Европейския съвет1, но не формулира някакви негови конкретни функции. А в общите разпоредби на договора от Маастрихт (за създаването на ЕС), са включени текстове, засягащи Е съвет - чл. Д от дял първи. Тези текстове  се отнасят до това, че ЕС трябва да осигурява на съюза необходимия тласък  за неговото развитие и да определя неговите общи политически насоки:
- ЕС включва държавните глави или правителствени ръководители на държавите членки в зависимост от формата на държавно управление и председателя на КЕС - 16 души,
- те се подпомагат от министрите на ВнР на държавите-членки и от член на комитета. Заседава най-малко два пъти годишно  под председателството на ДГ или ПР на държавата-членка, която осигурява председателството на СМ,
- ЕС представя на ЕП доклад след всяка от своите срещи, а веднъж в годината - писмен доклад относно напредъка, осъществен от съюза (това се прави предвид представителния характер на ЕП и разширените му функции (вече говорихме за това).
Освен това    , в дял 5 на Мааст договор (разпоредбите относно общата политика в областта на външните отношения и сигурността), е казано, че Е съвет определя "принципните и основни насоки на общата политика в областта на външните отношения".
В своята практическа работа, по правило Е съвет избягва привеждането на решенията си в сила, а ги оставя за парафиране на последващите заседания на министъра на външните работи. Договорите - (от името на техни величества, президенти, които упълномощават министрите на външните работи или друг министър да подпишат).
Основно предназначение на ЕС да решава проблемите в неформална обстановка.
- кръгла маса (само МВнР),
- по-важното - в паузите и вечерята от първия ден на срещата (два дни на английски език).
ЕС измести КЕС като двигател на процесите на Общността особено 74 - 81 г. Срещите вече дават "зелена улица" за осъществяване на основните принципи:
- приемане на обединена Германия в ЕС (1991 г),
- свикване на международна конференция,
- оказване икономическа помощ,
- полагане основите на ЕЕА и Мааст договор.
Благодарение на авторитета  и правомощията си на национално равнище чрез срещите си държавните и правителствени ръководители могат да налагат вземането на съответното решение по пътя на консултациите и убеждението на политическите сили, представени в парламентите или изпълнителната власт.
От всичко казано се налага извода, че ЕС е самостоятелна, особен вид, организационна структура, която не може да бъде причислена към институциите на Европейския съюз. И в 3-те основни договора на Общността са включени специални части, регламентиращи правата и задълженията на институциите на ЕС. В тях не на Европейския съюз, а по-скоро Европейският съюз е еманация на Европейския съвет. Това се потвърждава и от текста на ал. 1 на чл. Д от Договора за Европейския съюз.
"Европейският съвет осигурява на съюза необходимия тласък за неговото развитие". Следователно тази задача не е възложена от съюза на "нейната институция Европейски съвет", а напротив, Европейският съвет, като специфична организационна форма на координиране на действията на държавните и правителствени ръководители на държавите-членки на ЕС.
Още по-силен аргумент в този смисъл - във договорите за създаване на 3-те общности, включително и в Мааст договор е посочено, че техни величества и… президентите решиха да създадат - общностите и съюза.
Така че да се твърди, че Европейският съвет е институция на създадения от самия него организация е доста неудачна правна формулировка.

СЪЩНОСТ НА МААСТРИХТСКИЯ ДОГОВОР

За първи път през 1961 г. се дискутира въпроса за създаването на Европейски съюз. През 1969 г и 1972 г. тази идея се разглежда отново, но без ясна представа за неговата структура, функции и т.н. Едва на Парижката среща през 1974 г. (при създаването на Европейския съвет), този проблем се обсъжда сериозно. Белгийският премиер Тиндеман е натоварен да подготви доклад относно създаването на ЕС - след като вземе мнението и изслуша становищата на институциите на ЕО, на правителствата на държавите-членки на представители на обществеността. В края на 1975 г. докладът е представен и става предмет на оживени дискусии. След това обаче, в продължение на 9 години, този въпрос нито се повдига, нито се разглежда отново на някакво равнище.
През 1984 г Европейският парламент обсъжда проект на договор за създаване на Европейски съюз - с перспективи да се доближи до федералния модел (Чърчил през 1946 г. в Цюрих - СЕЩ).
С Единния европейски акт от 1985 г. се постига известен напредък по идеята за създаване на ЕС. В преамбюла на Акта ясно е декларирано желанието за трансформиране на отношенията между държавите-членки на съюза.
По-нататъшно влияние върху развитието на този процес оказват някои инициативи на френското и германското правителства, както и на председателя на КЕС Жак Делор.
През 1988 г. той изтъква, че Съюзът следва да се схваща като "логична структура по същество" и че трябва да олицетворява един вид "европейско осъзнаване".
Окончателният и пълен текст на Договора за ЕС се разработва и приема на Междуправителствена конференция, открита на 15.12.1990 г. в Рим. Тя завършва своята работа на 11.12.1991 г. в Маастрихт. Самият договор, протоколите и приложенията към него бяха подписани на 07.02.1992 г. (както знаем, договорът е в сила от 01.11.1993 г., след ратификацията му от 12-те национални парламента).
Структурата на договора от Маастрихт е особена в две насоки:
1. Съществуващите 3 общности формално не са разширени или изменени в съюза, и
2. Договорът създава съюз между държавите-членки, който юридически е отделен от общностите, но в същото време е съобразен с тях в много области.
Маастрихтският договор се състои от 6 части и съдържа многобройни протоколи и приложения.
В І-вата част на договора тържествено се прокламира създаването на ЕС, посочени са неговите задачи, определена е ролята на Европейския съвет. Преутвърждават се и компетенциите на органите на Общността, които обслужват също така съюза (знаем вече, че в Брюкселския договор през 1965 г. трите изпълнителни органа на общностите бяха слени в един единствен Съвет и една единствена Комисия). Изрично се признава националната идентичност на държавите-членки и зачитането на човешките права.
Разпоредбите на основната (централна) част от договора, уреждат изменението и допълнението на Учредителния договор на ЕИО (който вече се нарича "Договор за създаване на ЕО"). Внасят се изменения и допълнения в Учредителните договори на Европейската общност за въглища и стомана и на Евроатом (съответно дялове ІІ-ри и ІІІ-ти, и ІV-ти  от Мааст договор).
Последващите текстове от договора, съдържат разпоредби относно външната политика и политиката за сигурност, както и такива относно сътрудничеството в областта на вътрешните работи и правосъдието (съответно дял V-ти и дял VІ-ти от Мааст договор).
В дял VІІ-ми - заключителните разпоредби - изрично се уточнява, че съществуващите договори на Общността остават в сила, доколкото не са изменени или допълнени.
Включени са и текстове досежно реда за изменение на Учредителните договори и изискванията за приемане на нови членове на Съюза (т.е. споразуменията за асоцииране се сключват съгласно Римските дъговори, а тези за пълноправно членство - съгласно Договора за Европейския съюз).
След създаването на ЕИО през 1957 г., договорът от Маастрихт е този, който урежда най-значимия етап в развитието на европейската интеграци:.
1. Общността се преобразува в ЕС, който разширява обхвата на "общите европейски политики",
2. Внасят се множество изменения в договорите от 50-те години - Конституцията на ЕС,
3. ЕИО се преименува в Европейска общност (като по-широко понятие).
В рамките на ЕС се предвижда съществен икономически напредък, социално развитие, подобряване жизненото равнище на населението, разкриване на нови работни места, намаляване на безработицата, подобряване качеството на произвежданите стоки и т.н.
Разшириха се правомощията на Общността в областта на защитата на потребителите, здравеопазването, професионалното обучение, образованието и културата.
В договора от Маастрихт са очертани контурите на една обща икономика (чрез разширяване на съществуващите дотогава политики в различните отрасли на икономиката). По този начин се повишава и отговорността на институциите при провеждането на тази обща полити5ка. Договорът предвижда Европейската общност да укрепва научната и технологична основа на своята промишленост, така че да се засили нейната конкурентноспособност на международните пазари. За целта Съветът и Парламентът приеха една Дългосрочна рамкова програма. На тази основа се разработиха и приеха съвместни програми за научни изследвания и технологично развитие, осъществявани от производствения сектор, търговската сфера, изследователските центрове и университетите.
ООС е област, в която ЕС предвижда много стриктни и строги законодателни мерки. В Договора от Маастрихт изрично се подчертава, че "съюзът трябва да осигурява все по-висока степен на защита и опазване на ОС".Тези изисквания трябва да бъдат интегрирани при прилагането на другите (останалите) политики на ЕС (за ООС ще говорим отделно).
Договорът предвиди процедури и срокове за създаването на икономически и валутен съюз, както и на единна централна банка в качеството й на независима, свободна от политически контрол финансова институция. Това премина през 3 етапа:
1. Подобряване на сътрудничеството и съгласуваността между държавите-членки по икономическите въпроси,    
2. Създаване на Европейски валутен институт със задача да насърчи съгласуването на икономическите политики на държавите-членки (вече има ЦЕБ),
3. Третият етап е свързан с необходимите изисквания за преминаване към валутен съюз (от 01.01.1999 г.) и ЕВРО-то като разплащателна единица - 11 държави - някой не отговарят (Гърция), други се отказаха (Великобритания).
Общата политика в областта на външните отношения и сигурността се изразява в задължението на държавите-членки да работят съвместно, да съгласуват и координират своите действия, за да бъдат постигнати целите, набелязани в договора. В тази връзка, правителствата на държавите-членки и КЕС се консултират при вземането на решения и предприемането на действия, свързани с:
- опазване на общите ценности, основните интереси и независимост на ЕС,
- засилване сигурността на съюза и негодите държави-членки,
- развитие и укрепване на демокрацията и върховенството на закона.
Друга обща политика (политика на сътрудничество), предвидена в договора, е в облоастта на правосъдието и вътрешните работи. Държавите-членки поемат ангажимент за съвместни действия по отношение на:
- имиграцията (за да бъде засилена защитата на гражданските права и свободи на човека като цяло),
- общи правила за преминаване на външната граница (Шенген от 1990 година),
- съгласувана политика при предоставяне на убежище,
- борбата срещу употребата на наркотични вещества и наркотрафика,
- митническо сътрудничество,
- провеждане на съвместни полицейски действия (ЕВРОПОЛ).
С Договора от Маастрихт се въведе т.нар. съюзно (Европейско, общо,     единно) гражданство, определящо правата и задълженията на гражданите на страните-членки. Това включва свободата на движението, правото на гражданство, правото на гласуване и на кандидатиране за общински и европейски избори и съвместна дипломатическа защита на гражданите на Съюза в трети страни. Беше създаден и "Фонд за сближаване", с цел пренасочване на ресурси от по-богатите към по-бедните страни-членки.
Постигна се споразумение между 11-те страни-членки (с изключение на Великобритания) за използване механизмите на ЕО за прилагане на мерките, произтичащи от Социалната харта от 1989 г. по отношение защитата здравето и безопасността на работниците, равните възможности и еднаквото отношение и интегрирането на хората, останали извън трудовия пазар.
Направени бяха и институционални промени, включващи:
- разширяване на законодателните правомощия на ЕП,
- увеличаване мандата на КЕС (от 4 на 5 години),
- предоставяне на съда правото да налага глоби на страните-членки при неизпълнение на решенията му (особено в областта на ОС - по-нататък ще говорим по този въпрос).
Счита се, че нормативно утвърдената с Мааст договор програма на ЕС е твърде амбициозна. Тя е един вид тест за прокламираната от държавите-членки воля да изградят общност от нов тип, непознат в досегашната история на човечеството.
Макар и по-малък по обем и обхват и все още невлязъл в сила, не може да не се каже и за договора от Амстердам (16.07.1997 г.). Нарекоха го "нов договор за Европа". С него се създава по-демократична и по-социална Европа. В сила от 05.05.1999 г.

ДОГОВОРЪТ ОТ АМСТЕРДАМ

Чл. N (2) от Мааст договор предвиди свикване на междуправителствена конференция на държавите-членки през 1996 г. - за изменение и допълнение на договора. Трябваше да се извършат няколко важни неща:
- запълване на демократичния дефицит на ЕС,
- реформиране на институциите, което да позволи ново разширяване,
- регламентиране на дейността по двата нови стълба,
- създаване на механизми за засилване на европейското сътрудничество.
Работата на междуправителствената конференция завърши с подписването в Амстердам на 02.10. 1997 г. на договор за изменение и допълнение на Договора за ЕС, както и на учредителните договори. Договорът от Амстердам е поредната голяма ревизия на конституцията на ЕС след ЕЕА, в сила от 01.07.1987 г. Амстердамският договор влиза в сила от 01.05.1999 г. Наричат го "нов договор за Европа". С него се създава "по-демократична и по-социална Европа". Той е по-малък по обем от Мааст договор.
С Договора от Амстердам се поставят четири основни цели:
1. "Сърцевина" на съюза - заетост (18 млн безработни) и граждански права,
2. Премахване на последните пречки пред свободното движение и засилване на сигурността,
3. По-добре да се чува гласа на обединена Европа в света, и
4. Усъвършенстване на институционалната рамка на съюза предвид по-нататъшното разширяване.
Съществено - (като постулат - чл. 6 (1) - "Съюзът се основава на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и на основните свободи, както и на правовата държава, които са общи за държавите-членки".
Основни моменти, въведени от договора от Амстердам:
1. В общите разпоредби:
Този принцип трябва да се зачита от всяка държава, кандидат за влизане в ЕС. Между впрочем, договорът от Амстердам предвижда възможността Е съвет "да констатира грубо и постоянно нарушаване на тези принципи от държава-членка". В такъв случай СМ може (с квалифицирано мнозинство) да лиши държавата нарушител от някои от предоставените й от договора права (напр. от гласуване в СМ).
Процедура - Е съвет установява нарушението, а санкцията се налага от СМ (със съответен акт)(
2. В общностния стълб (първия от 3-те) - практическо общо прилагане на това, което се предвижда на правителствено равнище от отделните държави-членки. В тази връзка се създаде нов дял ІV към Договора за ЕО - "визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното придвижване на хора. СМ трябва да взема решения (чрез вторичното законодателство) за създаване на едно пространство на свобода, сигурност и справедливост. Мерки, които трябва да осигурят свободното движение на хора на територията на цялата общност, контрол по външните граници, мерки в областта на предоставянето на убежище, имиграцията, на съдебното сътрудничество по административноправни и гражданскоправни въпроси.
До 5 г одини от влизането на договора в сила СМ ще взема с единодушие решения по тези въпроси по предложение само на ЕК или на държава-членка. След това - само по предложение на ЕС, с квалифицирано мнозинство. Незабавно (от влизането в сила 01.05.1999 г) се прилага общностния подход по отношение  на краткосрочните визи (до 3 месеца).
По отношение компетентността на съда - той може да бъде сезиран само от:
- последната национална съдебна инстанция,
СМ, ЕК, държава-членка.
Е съд вече може да бъде и по въпроси, свързани с издаването на визи, даването на убежище, свободно движение…новия дял ІV от Договора ЕО.
С договора от Амстердам се разшириха компетенциите на СМ: може (единодушие) да вземе решения по въпроси:
- премахване на всякаква дискриминация на база пол, раса, етнически произход, религия, възраст и др.,
- провеждане на обща политика в областта на заетостта и чрез препоръки до държавите-членки (чрез общи насоки),
- засилване на митническото сътрудничество,
- защита на потребителите,
- в областта на ООС и др.
Договорът дава право на всяко физическо лице, живеещо в държава-членка или юридическо лице със седалище в такава, на достъп до документите и актовете на ЕП, СМ, ЕК.
Опростена е процедурата по "съвместните решения" (СМ и ЕП), а и тези "съвместни решения" вече обхващат много повече области (преди ЕП…представителност най-вече).
3. Външна политика и обща сигурност: (ВПОС)
С договора от Амстердам съществено се допълва и изменя дял V от Маастрихтския договор.
Какво прави Е съвет:
- определя принципите и ориентацията на ВПОС,
- решава общите стратегии, които ще се прилагат от ЕС.
Председателството (което представлява ЕС в областта на ВПОС, особено в международните организации и конференции), се подпомага от Ген. Секретар, с ранг на Висш представител за ВПОС. Той може - да формулира, изработи, приложи решения и да води политически диалог с 3-ти страни. Към него е създадена Група за планиране на политиката и за бързо оповестяване (при кризисни ситуации предлага вече полицейски и военни сили за бързо реагиране.
Разпоредбите досежно ЗЕС са включени в дял V - неотменна част от развитието на съюза. Има - хуманитарна мисия, евакуиране на застрашени, опазване на мира, възстановяването му, създаване на сили за управление на кризи.
Важно - СМ може да създаде общоотбранителна система.
Договорни изменения и допълнения, относно гласуването в СМ:
- при изискване на единодушие за вземане на решение - договорът въвежда концепцията за КОНСТРУКТИВНО ВЪЗДЪРЖАНЕ - дадена държава може да излезе с декларация, с която приема, че решението ангажира ЕС (но тя не е длъжна да прилага решението), обаче не трябва да пречи за неговото приемане от другите държави (но ако повече от 1/3 от членове на съвета излизат с такива декларации - решението не се приема).
4. По третия стълб - полицейско и съдебно сътрудничество - в областта на наказателното право - дял VІ от Договора Мааст (сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи( беше стеснено, но много по-конкретно и по-приложимо) в рамките на полицейското и съдебно сътрудничество между полицейските сили и митническите власти - граничен контрол (директно или чрез Европол), сътрудничество между органите на правораздаването, хармонизиране (приближаване) на нормите на наказателното право на държавите-членки (много трудно, но…), предотвратяване и борба срещу криминалните престъпления (особено тероризма, престъпленията срещу деца, трафик на наркотици, оръжие, корупцията и фалшификациите).
Постигнатото с Шенгенските споразумения е интегрирано в законодателството на ЕС чрез анексиран Протокол (по-подробно за Шенген, независимо от общностните договорености, някои държави, чрез междуправителствено сътрудничество, решиха да отидат още по-напред. Така се роди "Шенгенското пространство" - два договора:
1. Шенгенски споразумения - постепенно премахване на контрола по общите граници (14.06.1985 г),
2. Конвенция за приложение на Шенгенските споразумения (1990 г.) - 142 текста за прилагане принципа за премахване на контрола по общите граници.
Вече контрол само по външната граница. Списък на трети страни (ние…), чиито граждани трябва да имат виза, за да преминат границите на държавите-членки.
По инициатива на държава-членка или на ЕК, СМ:
- съгласува обща позиция по даден въпрос,
- приема рамкови решения за сближаване на националните законодателства (чрез директивите, но т е нямат пряко действие),
- приема задължителни решения (но рамкови),
- изготвя конвенции с препоръка да бъдат приети от държавите-членки.
5. Засилено сътрудничество - (нов дял VІІ от Амстердамския договор) - въвежда Европа с "варираща геометрия" или Европа на няколко скорости. Новите текстове от този дял дават право на държавите да установят помежду си  по-засилено сътрудничество (но само в І и ІІІ стълб), но все пак при условия:
- ненакърнимост,
- за да се създаде такова сътрудничество, държавите трябва да поискат съгласието на СМ (квалифицирано мнозинство).
6. В допълнителните разпоредби (приложенията) - 13 протокола и 59 декларации:
- във връзка с прилагането на някои принципи (особено новите),
- за седалищата ни институциите, органи, служби на ЕС (отскоро за ЕЦБ - Франкфурт),
- за ролята на националните парламенти,
- важно: протокол за институциите (в перспективата на разширяването, например - след следващото приемане на нови членове - само по 1 комисар от държава, специална междуправителствена конференция за ново проучване състава и функционирането на институциите).

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ И ОБЩОЕВРОПЕЙСКАТА СИГУРНОСТ

Бързото развитие на процесите след 1989 г. в държавите от ИЕ завариха Общността неподготвена. Тя не беше в състояниеда реагира адекватно на новата ситуация.
Разпаднаха се държави като СССР, ЧССР, Югославия. Изчезнаха формирования като СИВ и Варшавския договор.
След еуфорията около бързото изграждане на нов ред започна да се осъзнава, че това е невъзможно без да се вземат предвид определени фактори:
- военната мощ на САЩ и Русия,
- нестабилността на държавите от Източна Европа,
-
развитието на процеса на европейската интеграция.
Всичко това предопредели и поведението на ЕС при формулирането и провеждането на политиката си в областта на сигурността.
Държавите-членки на ЕС, считат, че общоевропейската сигурност може да се гради само при гарантиране на стабилни отношения и сътрудничество с великите сили САЩ и Русия. Военната мощ продължава да заема съществено място в уреждането на взаимоотношенията между държавите - както в Европа, така и в света като цяло. Обаче, естествено, с някои нюанси - в сравнение с това, което беше по време на студената война…конфронтацията. Руските войски се изтеглиха от Централна Европа - ГДР, ЧССР, Полша, Унгария. Постигнато бе съгласие за общ контрол върху въоръженията в рамките на Виенските преговори (под егидата на ООН). Продължават преговорите по разоръжаването. Отделно в Москва през април 1996 г. бе подписан Договора за пълна забрана на опитите с ядрено оръжие.
Следва да се отбележи обаче, че реалностите (исторически и геополитически) не са се променили съществено. Например никой не отрича факта, че Русия продължава да разполага с мощен военен потенциал. А тя е европейска държава (по-голямата й част). Потенциалът й във военната област е по-голям от този на всички европейски държави взети заедно. Не се поставя въпроса за влизането й в НАТО…само договор за сътрудничество. (Сега - отказ).
САЩ - роля в баланса на силите и регулиране на отношенията между европейските държави. Знаем, че главната връзка на САЩ с Европа във военната област (а и не само) е НАТО.
На какво разчитат държавите-членки на ЕС за гарантиране на сигурността си?
І.1. НАТО - тази военна структура има редица вече утвърдени преимущества за държавите-членки на ЕС:
- военен потенциал,
- функционираща система за политическа координация,
- военно планиране, командна структура и осигурено финансиране.
Понеже въпросът за НАТО е актуален - няколко думи за развитието на тази военна структура.
На 04.04.1949 г се сключва Вашингтонския договор за създаване на Североатлантическия пакт. Доскоро държавите-членки на НАТО бяха 16.
1.САЩ
2.Канада
3. Норвегия
4. Дания (в ЕС)
5. Исландия
6. Холандия (в ЕС)
7. Белгия (в ЕС)
8. Великобритания (в ЕС)
9. Люксембург (в ЕС)
10. Франция (в ЕС)
11. Испания (в ЕС)
12. Португалия (в ЕС)
13. Италия (в ЕС)
14. Гърция (в ЕС)
15. Германия (в ЕС)
16. Турция.
Последните три държави са Полша, Чехия и Унгария  - 19 държави. Последната държава, която ратифицира споразумението за присъединяване към НАТО на Полша, Чехия и Унгария бе Холандия на 02.12.1999 г. Церемонията по разширяването се състоя на 16.03.1999 г. в Брюксел. В края на март 1999 г. във Вашингтон се състоя церемонията по официалното връчване на документите за членство в НАТО на Полша, Чехия и Унгария.
2. ЗЕС - международна регионална организация, на която ЕС залага много във военно-политическата област и преди всичко на способността на европейците чрез тази организация да предприемат самостоятелни действия. Решенията за тях се вземат на междуправителствена основа, което на практика означава, че при липса на съгласие на една държава-членка, съвместни действия не могат да се предприемат от всички членове като цяло.
Има идея за по-гъвкъв подход - с развитието на интеграцията в другите области, проблемът за взаимодействието и в тази област се счита вече за по-лесно решим.
3. ОССЕ, която изигра изключително важна роля по време на студената война, продължава да изпълнява важни функции, като:
- предоставя форум на източноевропейските държави,
- предлага на Русия активно участие в проблемите на европейската сигурност и гарантира, че тя не е изолирана,
- предоставя рамки за постепенно засилване на разбирателството между европейските държави за създаване на една п-широка "общност за сигурност".
ІІ. Имайки предвид съществуващата ситуация, държавите-членки на ЕС приеха специален дял V към Мааст договор, включващ разпоредби, относно общата външна политика и сигурността на съюза.Безусловно е, че част от общата стратегия при изграждането на политически съюз е неговата обща външна политика, сигурност и отбрана. Затова в договора се предвижда тясно сътрудничество със Западноевропейския съюз и НАТО.
1. Договорът от Маастрихт предвижда определянето и прилагането от Съюза и държавите-членки на обща политика в областта на сигурността, с цел гарантиране на независимостта им, опазване на мира и утвърждаване на международната сигурност в съответствие с принципите на международното право, въплатени в Устава на ООН, Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г. и целите на Парижката харта от 1990 година, подписана от ръководителите на държавите-членки на тогавашното Съвещание за ССЕ (Ж. Желев присъства и я подписа).
За постигане на предвидените в Договора от Мааст цели по гарантиране на своята сигурност, държавите-членки провеждат редовни консултации и информират Съвета по всички въпроси, свързани с нея. При необходимост се определя обща позиция.
Разпоредбите на Мааст договор са насочени към осигуряване ненакърнимост на специфичния характер на сигурността и отбранителната политика на държавите-членки. Същото се отнася и до задълженията, произтичащи от членуването в международни отбранителни организации (конкр. НАТО). Тя трябва да бъдат съвместими със заложените в договора цели за гарантиране на общата сигурност на държавите-членки. Разпоредбите на договора не създават пречки за установяването на по-тясно сътрудничество между две или повече държави-членки - в рамките на ЗЕС или НАТО. Условието е, такова едно сътрудничество да не бъде в противоречие с предвиденото в самия договор.
Счита се, че за гарантирането сигурността на държавите-членки, дейността на ЕС трябва да бъде ориентирана към:
- поддържане на тесни контакти,
- координация и общо сътрудничество за сигурност с всички европейски държави в рамките на ЗЕС, ОССЕ и др. европейски структури,
- сътрудничество и координиране на действията на двустранна и многостранна основа със САЩ (преди всичко в рамките на НАТО),
- активно привличане на Русия за участие в решаването на проблемите на европейската сигурност (на двустранна и многостранна основа),
- разширяване на отбранителната способност на Европа и изграждане на отбранителен съюз - проектодоговор за създаване на Общоевропейска отбранителна общност (май 1952 г.) - отхвърлено от Франция през 1954 г. - НС не ратифицира договора.
След Косово - вече нещо ново. Има симптоми за това:
- Ширак и Блеър - създаване на независим от САЩ Европейски военен пакт за укрепване на сигурността на стария континент.
Противопоставянето на Франция на "европейската военна хегемония на САЩ" (още от времето на Де Гол) цели съществуването на многополюсен свят, който да поддържа връзки на диалог и сътрудничество, без конфронтация - плуралистичен и разнообразен свят.
Пристъпва се (постепенно) към създаване на собствена отбранителна система:
- интегриране на ЗЕС в ЕС,
- самостоятелно да предотвратява конфлитки и ефикасно да разрешава кризи,
- създаване на временни структури, които да започнат да прилагат общата политика в областта на сигурността и отбраната - Солана - Върховен представител по въпросите на сигурността и отбраната,
- до 2003 г. 60 х. Европейска сила за бързо реагиране, за справяне с кризи, в които НАТО не иска да се намесва.

ТЕНДЕНЦИЯ В РАЗВИТИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ

Обозрима (по-скоро предполагаема) тенденция към задълбочаване на европейската интеграция и създаването на единна Европа. В това отношение биха могли да се посочат няколко предопределящи фактора:
1. Стабилизирането на самия ЕС,
2. Политическо и икономическо укрепване на държавите от ЦИЕ и Русия,
3. Постепенно доближаване на държавите-кандидатки до изискуемите условия за членство в ЕС.
1. Първият и основен въпрос, чието решаване е предопределящо за изпълнение на последващите задачи е цялостното стабилизиране на ЕС:
- като общност (както и на отделните държави-членки),
- укрепването на неговите институции - обединението на Германия промени основно геополитическия баланс в Европа. Има се предвид не само членството й в ЕС, географското й положение, но и централното място, което заема в мрежата от търговски връзки, обхващаща държавите от Източна и Западна Европа, както и Европейската асоциация за свободна търговия.
Стабилизирането на германската икономика (въпреки първоначалните трудности с ГДР), допринесе до голяма степен за превръщането на континента в една по-обединена и по-сигурна територия. По време на преговорите за сключване на Договора от Маастрихт, Германия настояваше единната валутна единица да бъде въведена само тогава, когато другите икономики се изравнят с немските стандарти по отношение на инфлацията, бюджетния дефицит, държавните дългове, стабилността на валутния курс (условията за създаване на валутен съюз). В тази връзка следва да се има предвид също така и решимостта на Франция да поддържа уравновесена икономическа политика.
2. Втората необходима стъпка е укрепването на държавите от ИЕ и Русия. Все още е незадоволителен резултатът от политическите реформи в тези държави. Почти всички те обявиха привързаността си към многопартийната демокрация и намерението си да градят пазарна икономика. Но трудностите на прехода се оказаха по-сериозни от очакваното. Като цяло се наблюдава спад на производството до мащаби, подобни на тези по време на депресията през 30-те години. Успехът на пазарните реформи зависи от изграждането на адекватна банкова система, от достъпа до пазари, от привличането на инвестиции, от структурните промени, от либерализацията на макроикономическо равнище. Засега само намиращите се в непосредствена близост до страните-членки на ЕС държави успяха да привлекат значителни инвестиции. Успешното развитие на процесите в Русия е от съществено значение за бъдещето на Европа. Ако политическите и икономически реформи са успешни, то тя би могла да започне преговори за разработване на споразумение за партньорство с ЕС.
3. Третият фактор, който играе съществена роля по отношение разширяването на ЕС, са условията, на които трябва да отговарят държавите-кандидатки. Това са т.н. "Критерии за членство"- формулирани на срещата на високо равнище на ЕС в Копенхаген - 1993 г.:
1. Политически критерии:
- конституционална съвместимост,
- съвместимост на законодателните системи и административните структури - политическа стабилност,
- воля и способност за участие в общата външна политика и политиката за сигурност,
- цивилен контрол върху въоръжените сили,
- способност за интегриране на въоръжените сили,
- готовност за поддържане на мира.
2. Икономическо развитие:
- основни икономически показатели,
- съвместимост на статистическите системи,
- бюджет и неговото отношение към публичния сектор,
- публични дългове и държавни квоти (помощи отпускани от държавата),
- конкурентоспособност на експортната индустрия,
- баланс в ограничителните мерки, свързани с търговия, митнически такси и квоти,
- състояние на структурните реформи,
- състояние на приватизационните процеси,
- състояние на законодателството, свързано с правото на установяване на местожителство и на установяване на дейност - право на собственост и трансфер на печалби,
- съвместимост на процедурите и административните структури, отговорни за стандартизацията,
- развитие на банковия сектор и на банковите и финансови услуги,
- трудности, свързани с приложението на Европейското споразумение.
3. Земеделие:
- състояние и съвместимост на аграрния сектор.
4. Инфраструктури:
- телекомуникации
- транспорт.
5. Гражданско общество:
- отношение към Европейския съюз,
- отношение към членството в ЕС,
- ролята на нацията в съзнанието на гражданите,
- готовност за преотстъпване на суверенитет,
- информираност на гражданското общество по проблемите на ЕС.
6. Потенциал за регионално сътрудничество:
- оценка на политическото сътрудничество,
- икономическо сътрудничество с асоциираните страни,
- готовност за установяване на многостранни отношения.
Обобщено най-важните условия са:
- да бъде европейска държава,
- да има изградена пазарна икономика,
- да бъде демократична, т.е. да са гарантирани основните права и свободи на човека.
Наред и успоредно с националните законодателства следва да бъдат хармонизирани с това на Европейския съюз.
Как ще се развие по-нататък процесът на разширяване на ЕС не може точно да се определи. Със сигурност обаче най-лесно ще се допуснат държавите от Европейската асоциация за свободна търговия (в ЕС са вече 3 от тях - Австрия, Швеция и Финландия - споменахме - началото на 1995 г.). Икономическото и политическо развитие на тези държави отговаря в най-голяма степен на условията за допускане на всяка една от тях като пълноправен член на ЕС.
Швейцария - молба за членство 20.05.1992 г. - няма никакви проблеми, но засега членстовото й в ЕС се отлага за неопределено време поради отрицателен вот, получен от проведени референдуми за членство в ЕС. Норвегия - 2 референдума - 50 % на 50 %.
Положението с Малта и Турция е малко по-деликатно.Те имат различни причини да се опасяват за шансовете си за пълноправно членство.
Кипър - подадена молба за членство на 03.07.90 г. най-голямата пречка е разделянето през 1974 г. на острова. Докато в икономическо отношение равнището му (гръцката част) е в съответствие с изискуемия се минимум.
Малта - подала молба за членство като Кипър, също през 1990 г. Има доста големи шансове да бъде приета в ЕС. Обаче икономическото й развитие не е твърде нависоко ниво, макар, че бързо се доближава до това на някои държави в ЕО. Главните проблеми на Малта са свързани с общественото мнение, което, като цяло недостатъчно подкрепя идеята за членство в ЕС.
Турция е подала молба за членство през 1987 г. Главният проблем, който трябва да се уточни е да се изясни дали Турция е европейска държава или не. В чл. О на Мааст договор изрично е предвидено, че "всяка европейска държава може да кандидатства да стане член на Съюза". А в случая с Турция, както е известно, по-голямата част от нейната територия се намира в Азия. Първостепенно условие за приемането на една държава за пълноправен член на ЕС е тя да бъде европейска. В противен случай претенции за членство могат да предявят много държави (показателен е случаят с Мароко и Тунис). Наред с този основен фактор, който препятства приемането на Турция за член на ЕС, има много други обстоятелства, които представляват сериозна пречка пред тази страна да стане член на Съюза:
- недотам отговарящо на европейските изисквания икономическо развитие,
- особености на културата,
- правата на човека (особено кюрдите),
- негласна пречка донякъде се явява и коренно различната религиозна принадлежност на турското население (фундаментализъм…, въпреки, че това никъде не се споменава официално, нито пък е записано някъде).
Русия - поне засега не се предвижда приемането й в ЕС. По-скоро:
- добро сътрудничество,
- улесняване,
- право на свободно предвижване (пребиваване),
- и (както споменахме) - преговори за споразумение за партньорство.
Между впрочем, сходни на европейските структури се създават в:
- Северна Америка (САЩ и Канада с привличане на Мексико),
- АСЕАН - Асоциация на държавите от Югоизточна Азия - 9 членки, САЩ , ЕС и Япония - партньори, Русия и Китай имат статут на официални партньори,
- в процес на създаване е и подобен на ЕС Африкански съюз, но с други измерения.
Сега (и Проди) - промяна (реформа 2000 - 2006) на институциите преди разширяването (разкриване на бюджетни средства, позволяващи финансиране на разширяването).
Процесът на разширяване - задвижен в Люксембург през декември 1997 г. - в дневния ред на Е съвет в Хелзинки през декември 1999 г. - председател Финландия…

ПРИОБЩАВАНЕ НА СТРАНИТЕ ОТ ЦЕНТРАЛНА И ИЗТОЧНА ЕВРОПА КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Освен с развитието на вътрешноинтеграционните процеси, ЕС се обърна с лице към протичащите политически промени в ЦИЕ, характеризиращи се със създаването на нови форми на управление и преминаване към пазарна икономика. Въпреки трудностите и недотам обещаващо (поне засега) приобщаване на страните от ЦИЕ към ЕС започна със споразумения за асоцииране (с 10 държави), официални молби за пълноправно членство (Мадрид - 16.12.1995 г.).
В основата на очертаващия се (продължителен) интеграционен процес на страните от ЦИЕ към ЕС, са заложени постановките (свързани с пълноправното членство) на т.н. "Бяла книга", подготвяна от КЕС. Всъщност ударението в нея е поставено върху това как ефективно дза се прилага законодателството на ЕС. Книгата се счита за важно послание към асоциираните страни, което ще бъде полезно за тях - в смисъл не да се афишира само "желание на думи" или да се преследва формално сближаване. То не би било допустимо от самите държави-членки.
Бялата книга представлява част от стратегията за подготовка на присъединяването към ЕС на асоциираните страни от ЦИЕ. Тя беше приета на среща на Е съвет в Кан през юли 1995 г. Целта й е да помогне на страните от ЦИЕ с препоръки как да се подготвят за работа, съгласно изискванията на вътрешния пазар на ЕС. Сближаването с този пазар трябва да се разграничава от присъединяването към ЕС. Последното означава изцяло приемане на съвкупността от действащото законодателство в Общността (т.н. аки комюнотер - споменахме вече).
Бялата книга определя основните мерки за всеки сектор от вътрешния пазар и предлага последователност, с която да се пристъпи към сближаване на законодателствата на страните от ЦИЕ към това на ЕС, вкл. към неговото ефективно прилагане, като се създадат и адекватни за целта структури. Защото формалното пренасяне на законовите разпоредби не е достатъчно за постигане на желания икономически ефект или за осигуряване на нормално функциониране на вътрешния пазар след по-нататъшното му разширяване.
Асоциираните страни носят само главната отговорност за сближаването си с вътрешния пазар на ЕС и самостоятелно трябва да определят своите приоритети за всеки сектор.
Очаква се сближаването на страните от ЦИЕ към ЕС да подсили извършващите се в тях икономически реформи, да доведе до разумно преструктуриране на икономиките им, да доведе до въвеждането на подходящи структури в търговията и бизнеса.
ЕС определя подготовката на асоциираните страни за интегриране във вътрешния пазар на Общността, като "ключов елемент в стратегията за намаляване на различията". Асоциирането, установено чрез Европейските споразумения ще помогне на страните от ЦИЕ да постигнат крайната цел - пълноправно членство в Съюза. Споразуменията предвиждат специфичните условия, които трябва да се изпълнят, за да се стигне до сближаване с ЕС. Съществена част от тях (от споразуменията) са свързани с хармонизирането на законодателствата на страните от ЦИЕ с това на ЕС. (За нашето споразумение - специален въпрос - последен). Между впрочем, страните от ЦИЕ вече създават механизмите  за координация, които ще придвижат напред и ще контролират процеса на хармонизиране на законодателствата.
Този важен интеграционен процес у нас се наблюдава и пряко ръководи от Министерството на правосъдието (помощ от ФАР, включително сближаване на законодателствата).
Заключенията от Есен (1994 г.) - след Копенхаген 1993 г. за критериите за членство - говорят за "създаване на условия за образуване на единен пазар" и описват задачите, пред които са изправени асоциираните страни в тази област.
Е съвет поставя ударението върху факта, че последователната макроикономическа политика е от огромно значение за успеха на реформите и стратегията за подготовка за присъединяване. Постепенното сближаване с политиката на ЕС по отношение на вътрешния пазар би засилила предимствата на прехода. За да се подпомогне икономическата реформа в асоциираните страни е необходимо последователно да се изпълняват изискванията за уеднаквяване на нормативната уредба в тази област.
Икономическите реформи в страните от ЦИЕ неизбежно ще доведе до създаването на институциите и законодателството, които са призвани да положат основите на пазарната икономика. Тези реформи се отнасят до въвеждането на цялостна система от норми, които да гарантират както правната сигурност, така и прозрачността на пазарните отношения - създаване на стабилни нормативни актове, като Търговски кодекс и Закон за собствеността (и в трите й форми), Закони за несъстоятелността, фалитите, правата на потребителите и пр. Чрез тях следва да се уредят и правата и задълженията на различните правни субекти - фирми, регулиращи органи и пр. В този контекст, като много важен момент се счита по-нататъшното последователно прилагане на приватизационната политика на асоциираните държави.
Съгласуването на законодателството на вътрешния европейски пазар цели да улесни интегрирането на икономиките на страните от ЦИЕ с  пазарните икономики на ЕС. Но ще е необходимо повече време както за създаването на законодателството, така и за изграждане на институциите, необходими за практическото прилагане на новите закони. Реформата на съдебната система на страните от ЦИЕ е също част от този процес.
Без промени в институциите, приемането на законодателството на ЕС може да доведе до формално пренасяне на съответните норми. А това няма да създаде адекватна основа за установяване на взаимно доверие, нито пък ще доведе до истински икономически резултати.
Последователността и текстовете на стратегията, която всяка страна от ЦИЕ ще възприеме за постепенното уеднаквяване на законите си с тези на ЕС, ще трябва да се преразгледат периодично, за да се поддържа синхрон с усилията на икономическата реформа. По-птрозрачна политика в областта на конкуренцията и търговията ще бъде необходима с оглед нормалното протичане на интеграционните процеси в икономиката на страните от ЦИЕ и ЕС.
Наложително е да се изпълнят някои специфични условия, като адаптиране на икономическите, политическите и административните структури към изискванията на ЕО. От своя страна ЕС следва да осигури мерки за поддържане на ефективен и ускорен преход, който да не поставя в опасност демокрацията, социалния мир и пазарната икономика в тези държави. Привържениците на разширяването на ЕС, които са и за по-бързото присъединяване на държавите от ЦИЕ, обвиняват своите опоненти в изграждането на "сребърна стена" на мястото на разрушената "желязна завеса". Очевидно е, че разширяването на ЕС е особено важен и чувствителен проблем, който е източник на противоречия между държавите-членки. Независимо от това, той следва да бъде решен положително, тъй като от него зависи европейското обединение. Недопускането на държавите от ЦИЕ в Общността или разделянето им на групи би могло да доведе до непредвидими последици. Все по-неприемливо става разделянето на европейските държави на бедни и богати или създаването на Втора Европейска общност ЦЕФТА…), в която да се обединят държавите от Източна Европа. Това не е решение на въпроса, тъй като ще отдалечи, а няма да доближи обединяването на Европа. Но… вече споменахме за критериите от Копенхаген. ЕС декларира, че асоциираните държави от ЦИЕ, които желаят, могат да станат членове на ЕС и че "присъединяването може да се осъществи веднага след като асоциираната държава е в състояние да поеме задълженията на членството - икономическите и политическите условия - въвеждане на фиксираните в Римския договор правила. Въпреки всички съществени пречки, шансовете на държавите от ЦИЕ за членство в ЕС не са за пренебрегване. До голяма степен обаче, използването им зависи от самите тях. Извършените социологически проучвания показват, че народите от ИЕ желаят да установят по-близки контакти с ЕО. Най-голям процент подкрепящи идеята за пълно членство в ЕС са словенците, албанците, румънците (около 90 %), а българите и латвийците - около 75 %. В повечето от държавите населението почти единодушно подкрепя пълното членство, отколкото оставането на ниво асоцииране с ЕС, независимо от разочарованието и скептицизма, настъпил след първоначалния ентусиазъм за бързо присъединяване. В това отношение следва да се има предвид, че не всички от сегашните членове на ЕС след кандидатстването са приети веднага. Великобритания, Дания и Ирландия са приети след 10 години, Гърция след 16 години, а редица държави продължават да чакат (Кипър, Малта, Турция).
Така че еднозначен и категоричен отговор на тенденцията в развитието на европейската интеграция "и на Изток" не може да се даде. Нерядко държавите-членки на ЕС (а и различните му институции) променят отношението си към въпроса за евроинтеграцията. Например: ЕП - "Никакви нови страни… преди да завърши институционалната реформа в самия Съюз!", а след това излиза с препоръки (и за нас…).
КЕСС - предложи (и се прие) първоначални интензивни преговори с шест държави.
Евр. Съвет - (спецификата, структурата за приемане на най-важните политически решения) - може да прецени, че момента не е удачен за разширяване на Съюза (през декември т.г. в Хелзинки). Никъде не съществува изричен текст  указващ задължителност. Критериите за приемане на нови членове - основно от Копенхаген.
В преамбюла на ДЕО - "…решени да поставят основите на един по-тесен съюз между народите на Европа".
Да не забравяме, че ЕС не е "зона за свободна търговия, а една политическа интегрирана общност".
Десетте асоциирани страни от ЦИЕ, които подадоха и молби за пълноправно членство в ЕС (Полша, Унгария, Чехия, Словакия, България, Румъния, Словения и 3-те Балтийски републики), определят собствените си приоритети и графика на мерките, съобразени с вътрешните икономически, социални и политически условия и в зависимост от това какво е постигнато досега.
Процесът на разширяване на ЕС на Изток е труден, свързан е с много и при това прецизно установени изисквания. Конкретни преговори вече започнаха (въпрос № 1) със страните-кандидатки:
- март 1998 г.,
- 10.12.1999 г.,
- 15.02.2000 г.,
- 10.03.2000 г.

ВЪТРЕШЕН ПАЗАР

Продължаваме да говорим за подхода на страните от ЦИЕ към интеграцията в ЕС.
За да се получи по-реална представа за същността на евроинтеграцията, за политиката и законодателството в отделните сектори, по-нататък ще разглеждаме някои конкретни проблеми на взаимоотношенията в рамките на ЕС.
Отчитането от страна на държавите от ЦИЕ на всички нюанси на взаимовръзките в съюза, включително позицията на неговите институции спрямо развитието на отношенията между самите страни-членки, би подпомогнало по-безболезненото и нормално адаптиране на ЦИЕ към изискванията за пълноправно членство.
Зад някои, дори и по-общи или дипломатични постановки, залегнали в решенията на ЕС са заложени стриктните правила на правопорядъка в единния пазар. Това е то ЕС и ние трябва да го приемем такъв какъвто е. В противен случай можем да си участваме в каквито си искаме други общности от държави.
Законодателството на ЕС по въпросите на вътрешния пазар е тясно свързано с другите области на регламентация на взаимоотношенията между държавите-членки. С течение на годините учредителните договори бяха изменяни и допълвани, като се включиха в обща правна уредба, все по-голям обем обществени отношения. По този начин всъщност се запазиха, укрепиха и разшириха вътрешнопазарните отношения в Общността.
Вътрешният пазар на Общността не е самоцел, а по-скоро е един от главните инструменти за постигането на редица цели: балансирано развитие (съобразено с изискванията за ООС, Костов…), високо равнище на заетост и социално осигуряване, по-добър жизнен стандарт и качество на живота.
Икономическата интеграция, постигната в свободния от граници вътрешен пазар, е по-широка като област от другите форми на сътрудничество, като:
- зони за свободна търговия,
- митнически съюзи,
- общи пазари.
Счита се, че уредбата само и единствено на чисто пазарни аспекти на интеграцията би довело до дисбаланс в ЕС.
Икономическата интеграция между страните от ЕС изисква високо взаимно доверие и равнопоставеност. Това не изключва, а напротив, отново поставя на дневен ред въпроса за създаването на необходимите условия за прилагане на адекватно законодателство.
Вътрешният пазар на Общността представлява територия без вътрешни граници. На тази територия нормативно е гарантирано свободното движение на стоки, хора, услуги и капитали. Това е пазар със социалнти измерения, независимо, че се основава на принципа на конкуренцията.
Договорите на ЕС:
- забраняват всяка дискриминация на база националност между гражданите на държавите-членки (включително в областта на пазарните отношения),
- установяват правото на гражданите да се движат и да пребивават свободно на територията на цялата общност (т.е. свободно да участват и в пазарните отношения),
- държавите осигуряват свобода на движение и свобода на установяване на лица със свободни професии,
- забраняват поведение, противоречащо на правилата на свободната конкуренция,
- установяват задължение за страните-членки да не извършват дискриминация в областта на данъчното облагане (свързано с пазарните отношения).
За улесняване на връзките във вътрешния пазар на съюза, особено значение има практиката на Е съд. Със своите тълкувателни решения, той утвърди принципа на взаимно признаване. Това означава, че всяка стока, пусната законно в оборот в една от страните-членки, трябва да бъде безпрепятствено допусната в оборот, т.е. без каквито и да е било ограничения, в която и да е друга част от Общността.
Прилагането на този принцип осигурява свободно движение на много видове стоки и свързани с тях услуги, в рамките на Общността, без да е необходимо някаква специална правна уредба на ниво съюз.
Създаването обаче на условия за свободното движение на стоки и услуги (донякъде и на хора и капитали) не можа да бъде изцяло обезпечено само от договорите, тълкувателните решения на съда (включително прилагането на принципа на взаимно признаване). Наложи се да се създаде по-детайлизирано вторично законодателство - особено там, където различията във вътрешната правна уредба и практика на държавите-членки създаваха трудности и препятствия за свободното движение на стоки.
Разпоредбите на вътрешното законодателство като цяло преследват общоприетите цели, като:
- обществена сигурност,
- защита на здравето на хората,
- защита на потребителите,
- ООС.
Тези цели и занапред ще се преследват от националните законодателства. Но в повечетто случаи те трябва да се уеднаквяват, за да се стигне до:
- въвеждането на единни норми, или
- прилагането на принципа на взаимно признаване.
Друга причина за определянето на общи нормативни критерии на ниво ЕС е необходимостта от създаване и поддържане на еднакви условия за стопанските субекти - например - принципът на свободната конкуренция ще бъде нарушен, ако предприятията в една част на Общността имат по-големи разходи отколкото тези в други части. От друга страна, съществува реален риск от пренасочване на стопански дейности към райони, където производствени разходи са по-малки (нашия случай - раб. ръка не е достатъчен аргумент). Следователно, обективно по-евтината работна ръка не е основание, а обратно - спирачка за пълноправното ни членство в съюза.
По-големите разходи в ЕС, обикновено са свързани с мерките за ООС, социално осигуряване и защита на потребителите. Важни области - нали!?

ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В ОБЛАСТТА НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Нормативната уредба в областта на селското стопанство се развива повече от 30 години. Естествено е то да се изменя в течение на времето, като отразява новите насоки и тенденции на развитие на взаимоотношенията в тази област.
Законодателството в сектора селско стопанство се разработва от отделните държави-членки, както и от Комисията. Практиката е следната:
1. КЕС носи отговорност за цялостната координация на нормативната уредба с цел да се осигури еднакво прилагане на стандартите на ЕС в рамките на Единния европейски пазар. Тя отговаря също и за изготвянето на списъци на страните, които могат да внасят земеделска продукция в ЕС.
2. Страните-членки от своя страна са отговорни за установяване произхода на вносните стоки на границата и за спазване на изискванията за инспектиране и тестване. Те отговорят и за осигуряване спазването на необходимите стандарти, наложени от законодателството на ЕС в областта на търговията в рамките на Общността. При износ за трети страни, държавите-членки отговарят за контрола на уловията на производство и за издаването на съответните сертификати за качество на растителната и животинска продукция.
В Договора за ЕО е указано, че правилата за установяване на общ пазар ще се прилагат (с някои изключения) и за земеделието. В някои негови сектори свободното движение на продукти се регулира от нормите на пазарната организация - по отношение стандартите за качество, правилата за етикиране, инспектиране и контрол.
Особена важност се отдава на защитените обозначения за произход и на защитените географски обозначения (т.е. от кой район е съответния продукт). Целта на тези правила е да се постигне производство на качествени храни със специални характеристики, свързани с техния произход и традиционни регионални особености (меса от полудиви прасета - Странджа). Като част от цялостта на вътрешния пазар на ЕС, регистрираните обозначения са защитени срещу други търговски продукти, непокрити от регистрацията (имитации, използване на фалшиви или подвеждащи имена и пр.).
Счита се, че за страните от ЦИЕ прилагането на тези правила ще трябва да бъде предшествано от дълъг период на подготовка и адаптация. Необходими са големи усилия за обучение и приспособяване на съществуващите търговски организации и административни структури към изискванията на пазарния мениджмънт, контрола по качеството, наблюденията на пазара и разпределението на продукцията.
І.Законодателството на Общността е структурирано така, че да отчита икономическите дейности, свързани с първичната обработка на животинските продукти (телешко, свинско, пилешко и пр.). То определя санитарно-ветеринарните стандарти във вътрешния пазар, т.е. тези, съобразно които се извършва маркетинга на продуктите. Те трябва да отговарят на специални микробиологични стандарти и да се чисти от примеси и нежелани вещества. Наблюдението за съответствие със санитарно-ветеринарните стандарти на Общността изисква въвеждането на правила за инспектиране, правила за вътрешна проверка в предприятията, маркиране на продуктите, правила за подпечатване и етикиране и правила за съдържанието на сертификатите и другите документи за качество на предлаганата стока. Определят се дори правила за продуктите, които не отговарят на изискванията.
Хармонизацията на нормативите по отношение санитарно-ветеринарните изисквания означава, че в Съюза се разрешава само продажба на продукти, които отговарят на санитарно-ветеринарните изисквания на неговия вътрешен пазар.
Например, ако някои извън Общността иска да внесе на нейния пазар живи животни, то първо и задължително условие е те да идват от райони със статус, еквивалентен на установените санитарно-ветеринарни правила на вътрешния пазар на ЕС. По аналогия, животинските продукти трябва да отговарят на стандартите на Общността. По правило, страните-членки не могат да предоставят на трети държави по-благоприятен режим на внос, от този, който съществува за търговията вътре в Общността.
При единен вътрешен пазар е абсолютно необходимо условията за внос на живи животни и животински продукти да бъдат унифицирани. Хармонизацията на условията в Общността е въвеждана поетапно и постепенно, при строго отчитане на съответните реалности.
Системата за контрол е един от основните елементи на Единния вътрешен пазар. Над и извън политическите решения за отказ от традиционната защита на границите, новата система изисква въвеждането на някои особени гаранции, като:
- възможност за извършване на сигурни проверки за произход на продукцията,
- наличие на човешки и технически ресурси за осигуряване прилагането на допълнителни мерки,
- наличие на подходящи инспекционни инфраструктури на външните граници.
ІІ. По отношение на средствата за растителна защита, цялото законодателство на ЕС е свързано с поддържането и прилагането на високо ниво на здравни стандарти за хора и животни, на стандартите за ООС. Разпространението на средства за растителна защита става въз основа на лицензирането на производители и разпространители. Продуктите за растителна защита подлежат на задължителна регистрация и контрол птри използването им.
ІІІ. Организацията на общия пазар при търговията с плодове и зеленчуци се базира на мерки, с които се определят задължителни стандарти за качество. В тази област регламентацията е особено стриктна и за всеки предлаган продукт има специален регламент.
Маркетингът на плодове и зеленчуци се допуска само след провеждането на качествен контрол. Общо правило е, че сертификатът за извършен контрол трябва да придружава стоките. Между впрочем, повечето от правилата на ЕС по отношение стандартите за качество на плодовете и зеленчуците са в съответствие с препоръките на ИКЕ и ОИСР.
По отношение на виното и производните му продукти, законодателството на ЕС включва някои видове мерки, като:
- специални правила за определяне на различните категории вида и други спиртни напитки,
- специфичен подход за качествените вида и правила за класифициране на видовете вина,
- установяване на название за произход за някои качествени вина.
ЕС е сключил с някои от асоциираните страни двустранни споразумения за защита и контрол (на реципрочна основа) на названията на вида, включително и на названията за произход. Най-общо казано, вино в ЕС може да бъде пуснато (или допуснато) на пазара само ако е произведено от грозде, добито в регистрирани райони (Лясковец, Сунгурларе и някои други вече утвърдени райони от България).