Въпрос 1: Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения. Форми на незаконосъобразно развитие.

 1. Законосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения.

 ГПр. Е средство за защита срещу незаконосъобразното развитие на гр. Правоотношения и цели възстановяването на тяхното законосъобразно състояние. Последното е налице, когато а) насрещните субекти на правоотношението са в съгласие помежду си относно неговото възникване, съдържание и съществуване; и б) когато те действат съобразно с правата и задълженията, включени в правоотношението. При а./ между убежденията на страните за правото на единия и задължението на другия трябва да има пълно съвпадане. Тази изначална липса на спор е необходима, за да може да се реализира и б./, като тук хармонията е не само по отношение на убежденията на 2-те страни, а и тяхното поведение – носителят на правото го упражнява в неговите предели, а носителят на задължението го изпълнява точно и добросъвестно.

2. Незаконосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения – възможни са 3 форми:

 2.1. Правен спор – Спорът е външно обективирано различие на мнението (убежденията) на 2 или повече страни относно нещо. Правен спор има, когато се спори за съществувало или съществуващо правоотношение. По това именно и той се отличава от неправния спор, който е спор относно бъдещи правоотношения.

Правният спор може да съществува в 2 проявни форми – неоснователно отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Правният спор се внася в съда. Той е най-меката форма на незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения и се преодолява по исковия ред на ГПК.

 2.2. Неизпълнение на изискуеми задължения – тук липсва съвпадение между дължимото и фактическото поведение, вследствие на което правоимащият се оказва лишен от престацията или вещта, на която има право. Такова неизпълнение води до необходимост от намесата на изпълнителния процес, който съобразявайки се с првата и задълженията на страните трябва да накара неизпълняващия да изпълни

 2.3. предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на правото  - действията могат да бъдат както юридически, така и фактически. Тук идва на помощ обезпечителният процес – неговата цел е да запази непроменено статуквото към определен момент такова, каквото е било.

Въпрос 2: Гражданският процес като защита и санкция
 
1. ОБЩО – ГПр. Се разглежда в 3 различни аспекта: 1. като производство; 2. като защита и санкция и 3. като система от правоотношения. ГПр. Обаче не е нито 1, нито 2, нито 3 поотделно, а е производство, защита и санкция и система от правоотношения едновременно.
 
2. Гражданският процес е организиран като защита-санкция – защита в полза на правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Целта е с помощта на държавната принуда да се възстанови законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение. ГПр. Предлага 3 способа на защита-санкция: исков, изпълнителен и обезпечителен процес.

 2.1. Исков процес като защита-санкция – Той влиза в действие по повод на правен спор и цели да издири действителното правно положение между страните и да реши спора със СПН. СПН означава предварително съдено нещо – с нея се установява правното положение такова, каквото е, задължават се страните да се съобразят с него и забранява на страните да водят същия спор, който вече е решен от съда с влязло в сила решение. Res judicata (законна сила на съдебното решение) – установява се правното положение такова, каквото е, като това може и да не е действителното правно положение. Там е разликата. Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпва със СПН. При осъдителен иск – осъдителното решение има и изпълнителна сила (ИС) и въз основа на него може да се извади изпълнителен лист. Ри конститутивен иск, решението има и конститутивно действие (КД), с помощта на което се осъществява принудително потестативното право. !!! Исковият процес още от самото му възникване (от подаването на исковата молба) е Защита-санкция.

2.2. Изпълнителният процес като защита-санкция – влиза в действие при неудовлетворени притезания и цели да достави принудително на правоимащия дължимото. Този процес е по-ефективен като защита и санкция ,тъй като има реално разместване на блага.

 2.3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка цели да запази непроменено статуквото, докато трае исковият и изпълнителният процес.   

2.4. ГПК урежда тези 3 процеса като самостоятелни способи за защита. Те обаче не са последователни фази, защото е напълно възможно например изп. Процес да предхожда исковия (напр. Започнало е принудителното събиране и едва тогава вземането става спорно)

 3. Общи белези на защитата-санкция в 3-те процеса

 3.1. И СПН, и принудителното изпълнение, и обезпечителната мярка са сурогат на липсващото дължимо поведение;

3.2. Защитата и санкцията в ГПр. Са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя.

3.3. защитата се дава от 3-то незаинтересовано лице, което стои между и над страните и изхожда само от закона при даването на защита на накърненото право;

3.4. диспозитивно начало – защита от съда се дава само, ако е поискана, само дотогава, докогато е поискана и само за това, за което е поискана.

3.5. Защитата-санкция се дава по нарочно предвидени и уредени в закона производства с равна възможност за страните в тези производства да си издействат равен шанс за благоприятен изход от процеса.

4. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъобразна (неправилно решение; принудително изпълнение върху несеквестируема вещ). Отказът на защита и незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция. Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на съдия-изпълнителя), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения. Те представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита на гражданските права едно функционално единство подобно на единството, характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело.

 Въпрос 3: Гражданският процес като производство и правоотношение

 I. ГП КАТО ПРОИЗВОДСТВО

 1. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) не може да бъде постановен отведнъж, а трябва да бъде подготвен. Трябва да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежното негово издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционен акт. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГПр. Като производство.

2.  Всяко производство е динамичен фактически състав.
 
2.1. ФС е онзи сбор от факти, които трябва да бъдат осъществени, за да влезе в действие правната норма.

 2.2. Разлика между динамичен и статичен ФС – При статичния ФС трябва да се осъществят определени факти, за да настъпят правните последици, а при динамичният тези условия, без които не може са сведени до минимум. Неговото развитие и осъществяване е правно регламентирано и гарантирано от държавата. Динамичен е този последователно осъществяващ се ФС, чието развитие до крайния, завършващ го акт, е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Те се пораждат от предходното действие и са насочени към следващото процесуално действие. !!! По този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ ЮФ спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ ЮФ спрямо това процесуално право и задължение, в изпълнение на което е предприето.

 2.3. Минимален и максимален ФС – Минималният ФС обхваща процесуалните действия, които са необходими, за да се стигне до крайния резултат, т.е. да се възстанови законосъобразното състояние. ПРИМЕР: подаване на искова молба; проверката и от съда; изпращане на препис от нея до ответника; минава срокът, но отговор не постъпва; насрочва се съдебно заседание; ответникът не се появява; ищецът иска от съда да се произнесе с неприсъствено решение; съдът се произнася с такова; ответникът не го обжалва в срок и то влиза в сила. Процесуалните действия при минималния ФС са задължителни, необходими и затова, с цел да обезпечи развититието на производството ГПК прикрепва към тяхното неизвършване неизгодни правни последици (напр. Чл.40,ал.2 от ГПК казва, че страната, която не посочи съдебен адрес, въпреки че е длъжна, се счита редовно призована). Чрез този механизъм законът едноврменно стимулира страната да действа и обезпечава развитието на процеса ако тя все пак не предприеме дължимото действие. Неизгодните последици от бездействието на страните се наричат процесуални тежести. 

Максималният ФС обхваща възможните процесуални действия, които могат да се осъществят преди да се стигне до крайния резултат. Той може при обжалване пред въззивен съд и пред ВКС да включи 5 производства, 1 първоинстанционно и по 2 въззивни и касационни, както и други усложнения (правоприемство, съединяване на искове, изменение на иска и др.).

2.4. Този ФС е многоличен, т.е. трябва да участват поне 2 различни лица

2.5. Процесуалните права и задължения могат да имат за предмет само процесуални действия и поради това ГПр. Като производство се гради от юридически действия;

2.6. От една страна всяко действие има самостоятелна релевантност (подаване на иск; призоваване; оттегляне или отказ от иск и т.н.). Същевременно отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) нямат директно значение за правните последици на този краен акт. Последиците му настъпват дори и някое от подготвящите действия да липсва или да е порочно, т.е. това не го прави нищожен, но води до тяхната недопустимост или неправилност. Ако обаче крайният акт не може да бъде постановен, всички тези действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение (именно защото те са средство за постигане на крайния акт и когато такъв няма те не могат да изпълнят ролята си).

2.7. ФС, в който се осъществява ГПр. Като производство, е основан на 3 принципа, даващи характеристика на това производство.

·        Диспозитивното начало – правната защита не се натрапва на лицето, а зависи от неговата воля. Този принцип дава времевите параметри на ГПр. Като прозиводство – началото, когато се подаде исковата молба и краят – напр. До оттеглянето на жалбата или произнасянето на съда.

·        Състезателно начало – със свои сили страните се борят да спечелят процеса-състезание

·        Служебно начало – това е една необходимост във всеки 1 процес. Задължава съда служебно, без искане за това, да извърши едни или други процесуални действия. Необходимо е с цел гарантиране на процесуалните права и задължения на страните. (например съдът служебно проверява редовността на исковата молба и ако не е ок дава 7-дневен срок на ищеца да я коргигира. Ако не го направи, съдът служебно прекратява делото.)

3. Специфики на ГПр. Като производство – Специфични са особеният предмет – накърнени граждански права и особените защитни и санкционни последици – СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие. !!!!! СПН имат всички спорни производства, в тома число и административни и наказателни дела (няма СПН обаче в охранителните производства).

Основните производства на ГПр. Са 3 – исково, изпълнително и обезпечително. Към всяко от тях се напластяват производства, обезпечаващи тяхното законосъобразно развитие – т.нар. вторични производства (обжалвания на определения и решения, отмяна на влезли в сила решения). Така ГПр. Като производство обхваща както първичните, така и вторичните!

 II. ГПр. КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ –

1. Общо - в ГПр. Има повече от едно правоотношение. Те не са самоцелни, нито хаотични, а имат за цел даване на защита и санкция. При наличието на предвидените в закона условия защитният орган дължи защита на лицето, което се нуждае от нея и има право на защита. Същеврменно този орган е и овластен да предприеме срещу извършителя действия на държавна принуда, които последният е длъжен да търпи. С оглед горното по-правилно е да се говори за ГПр. Като СИСТЕМА ОТ ПРАВООТНОШЕНИЯ. Основните, (но не и винаги единствените правоотношения – м/у съда и вещото лице например също има правоотношение) са: 1. правоотношението между този, който търси защита и защитния орган, чието съдържание образуват правото на защита и задължението тя да се даде и 2. между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита  чието съдържание образуват властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася.
 
2. Характеристика на ГПр. Като система от правоотношения

2.1. Пр. Правоотношения са динамични и се намират в постоянно развитие – ПРИМЕР – правото на иск е правото да се получи съдебно решение. С упражняването му обаче то не се погасява. То възниква към момента на възникване на пр. Спор. В първия момент то е право на подаване на искова молба и в този си вид с подаването й се погасява, но реално се трахнсформира в право да се иска изпращането на исковата молба на ответника. После право на съдебно заседание, докато накрая не се погаси с постановяването на съдебното решение.

2.2. Процесуалните правоотношения се извършват с цел постигане на крайния резултат – решение и ако поради 1 или друга причина този резултат не се постигне, те се заличават с обратна сила, т.е. все едно искова молба не е подавана.

2.3. N.B. В българския ГПр. Отношения между страните НЯМА. Отношенията са между страните и съда. Централният субект на процесуални права и задължения е защитният орган. Страните също са носители на процесуални права (право на иск; на жалба; на оттегляне на иска) и задължения (да не пречат за събирането на док-ва; да говорят истината. ГПК обаче не съдържа директни правила, с които да принуди страната да изпълни такова задължение. Тя постига това чрез процесуалните тежести – виж по-горе).

Правоотношенията между лицето, к. Търси защита и защитния орган и това, с/у к. Се търси и защитния орган, се наричат основни. Допълнителни – правоотношения между съда и свидетеля, вещото лице и т.н. Тези лица са сътрудници на защитния орган, но не са адресати на търсената защита и налаганата санкция.

!!!!! За ГПр. Субекти на процеса като система от правоотношения са всички лица, к. Участват в процеса – страни, свидетели, вещи лица, съдът и т.н.

2.4. Процесуалните правоотношения са властнически, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт и страните, к. Са подчинени на тази власт. Единственото изключение от това правило е арбитражът, който не е дължавен съд. ГПр. Правоотношения са различни от другите влъстнически правоотн., защото защитават накърнени граждански права. Различават се и от материалноправните граждански правоотношения, където страните са равнопоставени.

Въпрос 4: Гражданско процесуално право (ГПП)

   1. Определение – ГПП e съвкупност от норми, които уреждат а) процесуалните действия, образуващи ГП като производство; б) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение, и в) защитните и санкционните правни последици, в които ГП като защита-санкция се състои. В съвкупността от тези норми се състои Гражданският процес като институция, т.е. като възможност за защита на накърнени граждански права.
   2. Характеристика

2.1.  ГПП е клон на правото

2.2.  ГПП урежда регулираните от него отношения чрез метода на държавна власт и подчинение. По това ГПП противостои на ГМП (гражданско, търговско, трудово и семейно), което урежда регулираните от него отношения с метода на равнопоставяне. Въпреки това обаче ГПП се намира в тясна функционална връзка с ГМП, тъй като урежда тяхната защита при правонарушение. В този смисъл ГПр. Норми са вторични по отношение на ГМП норми;

2.3.  ГПП е самостоятелен клон на правото – различава се от другите клонове на правото по специфичния си предмет на регулиране – защита на накърнени граждански права чрез специални производства

   3. Разлика между ГПр. Норми и ГМП норми

3.1.  Нормата ще е материалноправна ако има за свои адресати граждани или ЮЛ и урежда техните взаимоотношения като равнопоставени един спрямо друг субекти. Нормата ще е процесуалноправна ако има за свои адресати орган, облечен в държавна власт да даде защита и наложи санкция и лица, заинтересувани от защитата и санкцията. Защитният орган не е никога в това си качество адресат на материалноправни норми и носител на граждански права или задължения. N.B.  Поради това не е едно и също неправилно прилагане на материалния закон от защитния орган и нарушаване на процесуалния закон от последния – тази разлика има важно значение в практиката по отношение на порока на решението и начина за атакуването му.

3.2.  ГМП широко използва диспозитивните норми, т.е. тези норми, които важат при изрично или мълчаливо предвидено от нейния хипотезис условие, че адресатите на нормата не са уговорили нещо друго – тя се прилага, доколкото друго не е уговорено.

ГПП е съвкупност от императивни норми. Методът на държавна власт и подчинение, койтоГП използва, изключва договора като средство за уреждане на процесуалните отношения и налага едностранните действия като способ за движение на процеса. Действията на защитния орган са проява на държавна власт и са поради това едностранни. Едностранни са обаче и действията на страните. В ГП техните интереси са противоречиви: едната търси защита чрез санкция, наложена на другата. 1) При това положение да се въведе взаимното тяхно съгласие като условие за предприемане на процесуални действия би значило да се предостави на волята на правонарушителя налагането на санкцията. 2) Договорното регулиране на процеса е несъвместимо и със строежа на процесуалното правоотношение, основен адресат на което е защитният орган. Той ще бъде винаги „трето лице" спрямо процесуалния договор, който страните биха сключили. А както е известно, договорът поражда задължения само между страните - трети лица той не обвързва. 3) На трето място процесът би бил подчинен на неравенство при договарянето и би изключило равенството на страните като принцип на процеса.

!!!!! Ето защо съвременното право отрича т.нар. конвенционален (договорно регулиран) процес. Той е допустим само пред арбитраж. Недопустими са и т.нар. процесуални договори, с които страните по гражданския спор се задължават да извършат или не определени действия по бъдещ или висящ между тях спор. (напр. Да не се предявява иск; да не се обжалва решението и т.н). НЕ са процесуални договори съгласувано предприетите в хода на процеса процесуални действия (общо искане на експертиза; спиране на делото по взаимно съгласие), защото съвпадащи действия от 2-те страни са насочени към съда. НЕ е пр. Договор и съдебната спогодба – тя е съгласие за оттегляне на иска и е допустима.

3.3.  ГПр. Норми имат обратна сила, т.е. при наличие на нова уредба тя се прилага незабавно не само за възникнали след влизането му в сила спорове, но и за висящите производства, започнали при действието на стария закон. Възможно е обаче законът с нарочна разпоредба да изключи обратното си действие. !!! Трябва да се има предвид, че възникналите под действието на стария процесулен закон защитни и санкционни последици (напр. СПН) запазват своято сила и под новия закон, дори последният да урежда по друг начин техните предпоствки или съдържание.

Материалноправните норми по правило нямат обратна сила. Последицата е, че между субектите на гражданското правоотношение остават в сила тези права и задължения, които законът е предписвал в деня на факта, от който те са възникнали, макар че в деня на упражнението на правата и изпълненията на задълженията новият закон е лишил от правно значение този факт или прикрепва към него други правни последици.

3.4.  Видове норми на ГПр.

·        Според вида защита – на исковия, изпълнителния или обезпечителния процес;

·        Норми, които уреждат препоставките за допустимост на търсената защита; норми, уреждащи процесуалните действия на защитния орган и на страните, с които се подготвя крайният акт; норми, които уреждат предпоставките и съдържанието на защитните и сънкционните последици

   4. ИЗточници на ГПр.

·        Регламенти на ЕС

·        Конституцията – преди всички тези рапоредби, които се отнасят за съдебната власт;

·        Ратифицираните и обнародвани МД (например Европейската Конвенция за външнотърговски арбитраж);

·        Закони – ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗМТА и др.

·        Подзаконови НА;

·        Решения на КС

·        Тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ОС на съдиите на ВАС – те са вторични нормативни актове. При противоречие м/у дадените от тях тълкувания то се преодолява чрез тълкувателно постановление, прието на съвместно заседание на пленумите на ВКС и ВАС. Съдилищата са подчинени на тълкувателния акт

Въпрос 5: Материално Гражданско право и ГПр.

МГП и ГПП се намират във взаимна зависимост. МП има свои необходими, присъщи нему процесуални форми. От друга страна МП зависи от ГП поради връзката между право и държавна принуда, т.е. връзката е функционална и бива както права така и обратна – материалното право обуславя ГПр., к. От своя страна обратно въздейства върху материалното право чрез защитата, к. Му дава.

1. Зависимост м/у МГП и ГПП като правни отрасли (на нормативна основа)

1.1.  Зависимост на ГПП от МГП

    * На първо място уредбата на ГПП трябва да се съобрази с нуждата от възстановяване на нормалното функциониране на гражданските отношения. Израз на това са трите основни способа на защита-санкция, т.е. 3-те процеса;
    * После защитните способи на ГПр. Трябва да се приспособят към особеностите в съдържанието и правния режим на защитаваните права;
    * С оглед значимостта на различните накърнени права ГПр. Степенува силата на тяхната защита и силата на санкцията (напр. Със засилена защита се ползват правото на издръжка – бързо п-во; изгодна местна подсъдност, както и правото на трудово възнаграждение – бързо п-во; освобождаване от д-вна такса и др. Същевременно е ограничено посягането върху тези права, когато техният носител е страната, с/у к. Се води процесът.);
    * ГПр. Трябва да се приспособи и към усложненията на гражданските правоотношения, напр. Множество носители на 1 и също право; правоприемство; регресна отговорност и др. Израз на това приспособяване са институти като другарството; обратен иск; инцидентен установителен иск и др.

В заключение трябва да се каже, че колкото е по добре приспособен към особеностите на накърнените граждански права, толкова по-добре ГПр. Като система от норми ще служи за тяхното възстановяване. 

1.2.  Зависимост на МГП от ГПП

    * Нормативна зависимост – дължи се на зависимостта на правото от д-вната принуда. ГПр. Обезпечава осъществяването на гражданските права чрез организираната от него санкция;
    * Социологическа зависимост – изразява се в превантивното въздействие на ГПр., к. Като обезпечава със защита и заплашва със санкция служи като преграда срещу желанието да се извърши правонарушение.

2.        Зависимост м/у между конкретното субективно МП и конкретния ГПр.
2.1.  Зависимост на конкретния ГПр. От конкретното накърнено МП – проявява се различно при различните способи за защита, т.е. при различните процеси.

·        Изпълнителен процес – тук зависимостта е най-ярка. Ако не съществува субективното притезателно право, процесът е недопустим. Ако през висящността на процеса МП се погаси, принудителното изпълнение трябва да се прекрати.

·        Обезпечителен процес – обезпечението предхожда или съпровожда исковия процес, а това означава, че нуждаещото се от обезпечение МП е спорно. Така за да бъде законосъобразна обезпечителната мярка (т.е. да се реализира законосъобразно обезп. процес) е необходимо да има едно вероятно съществуващо право (вероятно, защото не е ясен изходът от исковия процес);

·        Исков процес – тъй като тук винаги има наличие на правен спор няма и сигурност, че спорното право съществува. !!! Затова съществуването на спорното право не би могло да бъде въздигнато в условие, за да може да започне исков процес. Зависимост обаче има – за да се развие исковият процес трябва да има едно твърдяно право (било от ищеца с + установителен, осъдителен или конститутивен иск, било от ответника, когато с/у него ищецът е завел –  установителен иск). Без твърдяно право исковият процес би бил недопустим, защото няма да има правен спор. Защита се дава дори, к. Процесът завърши с отричане на твърдението на ищеца – защитата е за противната страна, а санкцията е за ищеца, тъй като неговото правно твърдение се отрича. !!! Ето защо исковият процес никога не се прекратява ако се установи, че твърдяното право не съществува (тогава исковият процес дава защита на ответника, потвърждавайки неговото положение по спора). Обратно, при изпълнителния и обезп. Процес, ако се установи, че притезанието/вероятно съществуващото право не съществуват, п-вата трябва да се прекратят. 

!!!! Процесуалните роли на ищец и ответник в исковия процес не са предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ищец става този, к. Пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Независимо по чия инициатива обаче започне процеса, в него ще бъде упражнено правото на иск на всяка една от страните по същия правен спор. Ответникът с отговора на исковата молба се стреми към решение със съдържание, обратно на това, к. Иска ищецът. Друго е положението при изп. И обезп. Процес – там защита може да търси само 1-та страна – носителят на притезанието или на вероятно съществуващото право.   

2.2.  Зависимост на конкретното накърнено МП от конкретния ГПр.

    * Конкретният ГПр. Се явява спрямо накърненото МП необходима форма на неговия живот;

Освен това в хода на своето развитие ГПр. Поражда и редица материалнопрвани последици (исковата молба прекъсва давността; запорът и възбраната възпрепятстват длъжника да се разпореди с вещта/имота). Това са типични случаи на процесуални действия с гражданскоправни последици, проява на т. нар. смесени правни институти, чийто фактически състав се корени в един клон на правото, а правните им последици лежат в друг клон на правото. Такива смесени институти са арбитражният договор, договорът за местна подсъдност, съдебната спогодба. При тях обаче фактическият състав е гражданскоправен (договор), а правните последици са процесуални.

Въпрос 6: Принципи на ГПр. – същност и тяхното взаимодействие в новия ГПК

1. СЪЩНОСТ – Съществуват 2 разбирания за принципите – като основни ръководни идеи и като основни ръководни правни норми. Вярно е второто разбиране – принципите са основни ръководни правни норми. Такива са, защото: а) отразяват и изразяват основните, ръководни правни идеи и ценности на обществото и държавата; б) предопределят (обуславят) съдържанието на цели комплекси от правни норми, които се явяват като тяхно прилагане и осъществяване; в) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от правни норми; и г) служат като опора за тълкуване и за попълване на празнините в действащото законодателство по пътя на аналогията на правото.

- Уредени са в глава 2 на ГПК, озаглавена „Основни начала”.

- За да бъде 1 правна норма основно начало (принцип) тя трябва да бъде основна, т.е. на нейна база да са изградени цели комплекси от правни норми и ръководна – когато съдът прилага една или друга правна норма и има съмнение ще се обърне именно към тази ръководна правна норма.

2. ВИДОВЕ – с оглед на това дали се проявяват само в ГПр. Или в цялата правна система биват:

А./ общо правови принципи – те са характерни за цялата правна система – например принципът на законност – чл.5 ГПК; чл.4,ал.1 К.;

Б./ междуотраслови – действат в няколко правни отрасъла – принцип за установяване на истината – чл.10 ГПК; има го и в НПК;

В./ Отраслови принципи, познати само на ГПр. – концентрационното начало.

!!!!! Ядрото на ГПр. Са принципите на диспозитивното начало, служебното начало и състезателното начало – чл.6,7 и 8 от ГПК, както и новото концентрационно начало. Чл.11 постановява, че делата се разглеждат публично и непосредствено, а чл.12 определя вътрешното убеждение. Това обаче не са самостоятелни принципи на ГПр., а гаранция за осъществяване на принципа за законност (чл.5 ГПК). Другите т.нар принципи за бързина и процесуална икономия са допълнителни изисквания и идеи, а не норми, за по-голямата практическа ефикасност на ГПр. Като защита-санкция. Неефикасната защита обаче не е незаконосъобразна.

3.        ЗАНЧЕНИЕ – Принципите на ГПр. Дават неговия облик и се намират в диалектическо единство. Всяка промяна в 1 принцип влече промяна и в останалите.

4. ПРИНЦИП НА ЗАКОННОСТ

4.1. уреден е в чл.5 ГПК и чл.4,ал.1 К.;

4.2. Той гласи, че всяко процесуално действие, както на органите на процеса, така и на страните трябва да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато постановява решението си, правораздавателният орган трябва да приложи точно материалния закон. В този смисъл се проявява в 2 направления – процесуално и материално.

4.3. Несъобразяването с този принцип води до ирелевантност на процесуалните действия на страните (чл.101,ал.3; 129, ал.3 и др.) и до атакуемост на порочните действия на защитния орган – обжалване на определенията и решенията на съдилищата, на действията на съдия-изпълнителя и извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения.

4.4.  Освен горните съществуват и други гаранции за спазване на принципа на законността:

    * Независимостта и безпристрастието на органите на ГПр. – съд, арбитър – чл.117 К.; 22 ГПК и 14 ЗМТА;
    * Участието на прокурора в ГПр.;
    * Спиране на производството от ВКС, ако прецени, че приложимият закон противоречи на К. И сезиране на КС;
    * Неизгодните правни последици – процесуални тежести (виж по-горе), които настъпват при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон.
    * Забрана за злоупотреба с процесуални права – чл.3 ГПК. Съгласно този член участващите в делото лица са длъжни да упражняват добросъвестно процесуалните си права, т.е. когато правото се упражнява с убеждението, че съществува, а когато се касае до право на иск, пр.из-ние или обезпечение, това убеждение трябва да се разпростира и по отношение на материалното право, чиято защита се търси. Така, злоупотребява това лице, което упряжнява процесуалното си право, макар да знае, че то не съществува или че не съществува материалното право, к. Цели да защити. (например – взискателят търси принудително изпълнение, макар да знае, че няма вземане). Когато обаче страната мисли, че правото съществува, злоупотреба няма, т.е. незнанието за несъществуването на правото изключва недобросъвестността. Този, който твърди недобросъвестност, трябва да я докаже.

Когато установи злоупотреба съдът трябва да тохвърли искането. Освен това злоупотребилият отговаря спрямо противната страна за вреди, когато те са настъпили вследствие на злоупотребата – чл.3 ГПК.
 
5. ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ – той изисква защитата, която ГПр. Предоставя да е достъпна, а санкцията, която налага – хуманна.

5.1. Под достъпна защита се има предвид не формален достъп до процеса чрез процесуални права като правото на иск; равенство на страните и т.н., а гарантиране на фактическата възможност за осъществяване на тези права – достатъчен брой първоинстанционни съдилища с широка родова подсъдност; ниски държавни такси или изобщо неплащане на такива (напр. за издръжка; за тр. възнаграждение); безплатна правна защита (тя се дава от съда по негова преценка въз основа на декларация на молителя. Адв. Съвет определя кой адвокат, а той не може да откаже  - ако откаже -  дисциплинарна отговорност.); кратки срокове и др.

5.2. хуманен – например не е справедливо имуществените права на длъжника, които са опора на достойното му съществуване – чл.444 ГПК, да бъдат обект на принудително изпълнение. Затова именно, по хуманни съображения чл.444 ГПК ги изключва изрично такива вещи.  

Въпрос 7: Диспозитивно и служебно начало

1. ДИСПОЗИТИВНО НАЧАЛО (ДН) – чл.6 ГПК

1.1. Същност – по смисъла на този принцип съдът дава защита ако е поискана, докато се иска и само за това, което е поискано. Така, ДН има з направления:

    * Кога съдът дава защита – само когато страната е поискала, т.е. не може да се самосезира. Съгласно чл.6,ал.1 съдените п-ва започват само по молба или жалба на носителя на правото на защита;
    * Докога дава защита – докато страната я иска, т.е. докато п-вото не бъде прекратено, т.е. докато защитният орган не бъде десезиран (оттегляне или отказ от иск – чл.232 и 233; съдебна спогодба – чл.234; при оттегляне или отказ от жалба – чл. 264). Апогей на ДН е правомощието страните да възложат на избран от тях арбитражен съд разрешаването на спора;
    * В какъв размер е защитата – за това количество, което е поискано (напр. не може ищецът да е поискал 5000 лв., а съдът да присъди 10000, но може да присъди 3000, ако уважи иска частично). Качеството на защитата също зависи от волята на този, к. Има право на защита – може да поиска осъждане с осъдителен, установителен или конститутивен иск с различни пр. Последици – СПН, ИС и КД. Иначе казано съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска – затова именно съдът не може да уважи иска на непосочено основание или на незаявен петитум (например – съдът не може да постанови пълно осиновяване, ако е поискано непълно; не може да се произнесе по преюдициално правоотношение, за което това не е било поискано с инцидентен установителен иск и др.)

1.2. ДН е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на гражданските права, която е вкл. в съдържанието на тези права. Както сбственикът на 1 имот може да се разпореди с имота, т.е. да упражни правото си на собственост чрези правомощието разпореждане или не, така и от него зависи дали ще предяви ревандикационен иск или не, когато друго лице без основание владее неговия имот.

1.3. Как се гарантира ДН? По реда на обжалването, както и извънредните средства за отмяна – В две направления:

    * Нарушение на ДН в позитивен план – например ако съдът се самосезира – съдебното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване; ако присъжда повече от поисканото отново е недопустимо в частта над поисканото и в тази част също следва да бъде обезсилено; съдът служебно е възобновил делото, спряно по взаимно съгласие; - т.е.
    * Нарушение на ДН в негативен план – съдът е сезиран, но не образува дело. Определението му тук подлежи на обжалване с частна жалба, а и ако е необходимо, на касационен контрол.

2. СЛУЖЕБНО НАЧАЛО (СН) – чл.7 ГПК.

2.1. Същност –

    * По силата на новия ГПК, както беше и по стария, съдът е длъжен служебно да извършва необходимите процесуални действия по п-вото от момента, в к. Е сезиран до момента на обявяване на съдебното решение. СН не противостои на ДН. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство – така когато искането за защита е заявено и с поддържа съдът по свой почин извършва процесуалното действие, без да чака нарочна молба от заинтересуваното лице (веднага след получаването на исковата молба съдът я изплаща на ответника – чл.131; съгласно чл.230 когато делото е спряно то си възобновява не само по искане на заинтересуваната страна, но и служебно от съда, ако основанието за спирането му е отпаднало.) По този начин защитата става бърза и икономична и по-достъпна. След като подаде молбата за защита страната е освободена от това изрично да предизвиква последващите процесуални действия. Това обаче не означава, че тя не може да го прави, т.е. не й е забранено – именно затова ако съдът не извършва своевременно необходимите действия страната може да подаде 
    * молба за бавност – уредена е в чл.255, 256 и 257 ГПК. Съгласно 255, ал.1, във всяко положение на делото, когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната може да подаде молба за определяне на подходящ срок до по-горестоящия съд чрез този, който се бави. Съдът обаче може и незабавно да извърши съответните действия, при к. Молбата се счита оттеглена – чл.256, ал.1. Ако не – молбата се разглежда в едноседмичен срок от съдия от по-горестоящия съд. Ащко той прецени, че бавност има дава срок за извършване на действието, който е задължителен за забавилия се съд. Ако прецени, че няма забавяне, отхвърля молбата и определението за това не подлежи на обжалване. – чл.257, ал.2, изр. Последно. Ж. Ст. - По аргумент за по-силното основание правилата относно молбата за бавност трябва да се прилагат и за неисковите п-ва, напр. Изпълнителния процес, защото за страната, която бързо се нуждае от защита в изп. Или обезпечителния процес, забавянето е почти равнозначно на отказ от защита.
    * Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите от страните, а е длъжен по свой почин да издири приложимия материален закон. (арг. От чл.235,ал.2)

2.2. СН във въззивното и касационното п-во – Съгласно становището на ВКС, изрично прокарано в новия ГПК въззивната и касационната инстанция служебно проверяват дали съдебното решение е процесуално допустимо или не; дали е нищожно и т.н.

2.3. В новия ГПК са възстановени отменените от 1997г. други важни проявления на принципа на СН, а именно – подпомагане на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна – чл.7,ал.1, изр.2 ГПК, както и задължението за слежубно изпращане на страните на препис от негови актове, които подлежат на самостоятелно обжалване (например някакво преграждащо определение) – чл.7,ал.2

3. КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При пропускането на този срок следваше само имуществена санкция, но не и недопустимост на док-вата, които страната не е посочила по своя вина. Това водеше до често отлагане на делото. По новия ГПК късното посочване на нови факти и док-ва е недопустимо и съдът не обосновава решението си въз основа на тях. Ако го направи, решението е порочно и подлежи на отмяна. Последният момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на насрещно процесуално действие, например – на подадения иск – ответникът може да посочи док-ва в отговора на исковата молба, но не и след това; на направените възражения с отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти и док-ва, но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно. Единствената възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването на съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно поради обективни обстоятлества. Концентрационното начало съответсва на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да даде указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/

Въпрос 8: Състезателно начало и равенство на страните в производството

1. СЪСТЕЗАТЕЛНО НАЧАЛО – чл.8 ГПК. Състезателното начало бе въведено в ГПК от 1997г. и оттогава до 2002г. съдията беше само безпристрастен наблюдател на спора между страните – т.нар. чисто състезателно начало или „принцип на съдийската пасивност”. При него се наблюдаваше едно социално неравенство – този, който имаше повече знание и умение и по-големи финансови възможности обикновено излизаше победител. Сега съдът не седи безпристрастно, а напротив – има задължения да подпомага и напътства страните – виж 1.2. по-долу

1.1. Същност – всяка страна има право да участва в п-вото (може и чрез свои представители, а не задължително лично) и да въздейства чрез своите процесуални действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи. Това право включва: а) право на всяка страна да бъде уведомена за исканията и възраженията на противната страна; б) право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства, които защитният орган е длъжен да обсъди; в) право на всяка страна да бъде призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание; г) право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и правната страна на делото (т. нар. устни състезания;) д) право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно развитие и приключване на процеса.

1.2. Съст. Начало по новия ГПК се проявява в 2 направления

    * По силата на този принцип страните са тези и само те са тези, които посочват фактите. Съдът няма право да се позовава на факти, непосочени от страните. Той обаче е длъжен да й укаже съдействие при посочване на фактите, но тя не е длъжна да се съобрази;
    * Страните и само и единствено те могат да посочват док. С-ва.  Съдът е длъжен да съдейства на страната при посочване на доказателствените с-ва, в смисъл да ги насочи, че за един или друг факт не са посочили док. С-ва.

1.3.    Законът предоставя редица гаранции за правото на участие на страната в п-вото:

    * Призоваване за заседанието най-малко 1 седмица преди него – чл.56, ал.3;
    * Представяне на заключението на вещото лице най-малко 1 седмица преди заседанието – чл.199;
    * Отмяна на влязло в сила решение, когато страната е била лишена от възможност да участва в делото – чл.303,ал.1,т.5 ГПК и др.
2.          РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ – чл.9 ГПК

2.1. Същност – страните имат еднакви процесуални права за да защити в процеса материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема (не може да имат еднакво процесуално положение, защото например само ищецът има право да оттегля или се отказва от иска. Ако би го имал и ответникът, щеше да може да осуети веднага исканата с/у него защита).  ПРИМЕРИ ЗА РС: право на всяка страна да участва в делото с представител – чл. 32; право на всяка страна да иска да бъде отстранен от участие в делото заинтересуван член от с-ва на решаващия орган – чл.23 и др. Принципът има и типични проявления само в исковия процес – правото на всяка страна да предяви инцидентен установителен иск – чл.212; да привлече 3-то лице за свой помагач – чл.219,ал.1 и др.

2.2. Гаранции

    * Законност на правната помощ – ако страната няма средства може да си издейства служебен защитник в процеса;
    * Съдът оказва съдействие на страните във връзка с равенството в процеса

Въпрос 9: Принцип за дирене на истината в ГПр.
 
   1. Уреден е в чл. 10 ГПК
   2. Какво е истината – нещо, което съществува вън и независимо от нашето съзнание.
          * Формална истина – при спазване на принципа на формалната истина съдът изгражда своите констатации само въз основа на фактическия и доказателствен материал, представен от страните по делото. Решението ще е правилно ако отговаря на този материал и без значение, че реалното положение може да е друго. Това е характерно за английския процес, при който, както се твърди „съдът няма за задача да търси истината, а да реши спора”;
          * Обективната истина – това е реалното положение, т.е. онези факти, които са се осъществили в действителността преди делото. Тази истина съдът се стреми да установи, но съдебното решение ще бъде правилно ако отговаря на формалната истина, т.е. на събрания по делото доказаталествен материал, а страните трябва да направят така, че формалната истина да съответства напълно на обективната истина като представят фактически и доказателствен материал за това.

   3. Принципът за дирене на истината не само изисква всяка страна да посочи факти и док-ва в подкрепа на своето твърдение, но задължава и съда да им съдейства затова – чл.10 ГПК. НАПРИМЕР съдът изяснява пред страните правното естество на спорното право съобразно с основанието и петитума и ги напътва към релевантните факти;
   4. Гаранции

    * Задължението да се говори истината – чл.3, изр.2 ГПК. Това задължение се отнася до всички фактически твърдения, без значение дали се отнасят до релевантин за делото факти, до доказателствени или процесулани факти. Задължението се отанся както до изгодните, така и до неизгодните факти. Страните са длъжни и да не премълчават съзнателно факти, които са от значение за изхода на делото (обективната неистинност или непълната сигурност в твърденията обаче не са нарушения на чл.3);
    * Доказването

–        ако доказателствата са недостоверни това заплашва сериозно истината в процеса – затова ГПК предвижда изискванията за публичност, устност и непосредственост;

–        пристрастие на съда също е опасност за истината – ГПК и тук е намерил гаранция чрез възможността за отстраняване от участие на съдията, прокурора или секретаря, за когото има такова съмнение – чл.22, 23 и 24 ГПК;

–         неправилността на фактическите констатации на съда са трудно отстраними, защото установяването им е резултат от сложна мисловна дейност на съда, а на регулиране се поддават само външните й проявления – затова ГПК изисква съдът да вземе предвид всички данни по делото при решаването му (чл.12 и чл.235,ал.3 ГПК), както и съдебното решение за бъде мотивирано – чл.236,ал.2;

!!! Всяко нарушаване на принципа за търсене на истината е винаги съществено процесуално нарушение и като такова е основание за отмяна на съдебното решение чрез обжалване или ако е влязло в сила – по реда за отмяна на влезли в сила решения – чл. 303

Въпрос 10: Подведомственост. Гражданско дело

   1. Подведомственост (Понятие) –
          * От гледна точка на органа ПВ означава дали е компетентен да се произнесе по конкретен въпрос).
          * От гледна точа на въпроса (делата, които органът е утвърден да разрешава) – подчинеността на конкретния спор на властта на даден орган. Т.е. правото и задължението да се издаде съответният акт. Органът е овластен и същевременно длъжен да упражни своята компетентност при наличие на предвидените в закона условия.
      2. Гражданско дело:

   1. Папката с документи, подредени по определен начин.
   2. Производство, разглеждане и разрешаване на спорове (правни!);
   3. Въпросът, с който съдът може да бъде сезиран или вече е сезиран;
·        Гражданско дело – искането да се разреши спор за материалното ГПО в широк смисъл. ГПО са всички тези правоотношения регулиращи първични обществени отношения чрез метода на равнопоставеност на субектите – т.е. методът на правно регулиране предопределя възможността да бъде определено делото като гражданско. Всяко искане да се разреши спор относно гражданско право (т.е. такова, произточащо от ГПО, където страните са равнопоставени) е гражданско дело по смисъла на чл.14 ГПК. Няма значение към кой клон на правото спада спорното правоотношение – затова са граждански не само делата в тесен смисъл, но и тези относно трудови, семейни и търговски права.

·        !!! Не са обаче граждански делата, при които искането е така формулирано, че се изисква от съда да излезе извън пределите на компетентността си като граждански съд – нпаример да издаде, измени или отмени АА. Ако обаче непосредствената цел не е издаването, изменението или отмяната на този АА, а чрез нея се цели защита на накърнено гражданско право, делото ще е гражданско. Естеството на делото се определя от естеството на правото, чиято защита се търси (а дали това право е гражданско или административно пък се извежда от основананието и петитума на иска) Ето защо са граждански делата: по негаторен иск срещу строеж без разрешение; по иск за разваляне на наемно правоотношение, макар и учредено с акт на държавен орган и т.н.

·         Общата ПВ по смисъла на чл.14 ГПК обхваща осъдителните и установителните искове (124 (1) и (2) ГПК) относно граждански права без други условия, т.е. съдилищата са длъжни да приемат такива дела само въз основа на чл.14,ал.1, без да е нужна допълнителна разпоредба. Не се включват тук установителните искове за факти с правно значение, както и конститутивните искове – те са допустими само в предвидените от закона случаи (например конститутивният иск по чл.19,ал.3 ЗЗД е изрично предвиден като такъв). С обща власт да установява факти, както и да създават, изменят и прекратяват П.О-я, съдилищата не разполагат. Подведомствеността на българските съдилища не обхваща тези граждански дела, за които съобразно правилата на международната компетентност са компетентни други съдилища.

3. Значение на гражданското дело – 2 насоки:

3.1. Преценяване на компетентния орган.

3.2. Правораздавателния ред, по който ще се разгледа делото

Т.Е. за да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и по какъв ред ще се гледа трябва да знаем какво е делото (а какво ще е делото зависи от това какво е правото, чиято защита търсим.)

4.      Спорове за подведомственост – чл.14,ал.2 и 3

4.1.  Такива могат да възникнат, когато например поради грешка съд е приел за разглеждане дело, подведомствено на несъдебен орган (арбитраж) или обратното или и съдебният и несъдебният орган са отказали да разгледат делото;

4.2.  Съдът сам решава дали разглежданото дело ми е подведомствено.(чл.14,ал.2) Нещо повече – дори делото да е предявено пред несъдебен орган и последният да е преценил, че съдът е компетентен, това становище не обвързва съда, а той пак сам си решава дали делото му е подведомствено. Ако пък несъдебният орган го е приел, но съдът реши, че той е компетентен – ще си го разгледа, а несъденият орган трябва да оспори подведомствеността;

4.3.  чл.14,ал.3 – никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда, даже и да счете че делото му е подведомствено. Ако счете така трябва да повдигне спор, но не може да го разгледа.

4.4.  Спорът се повдига от ищеца, когато и съдът и другото учреждение са отказали да разгледат делото пред ВКС.

Въпрос 11: Подсъдност. Понятие и видове. Родова подсъдност

   1. Подсъдност – Подведомствените на съдилищата (а не и на другите органи) дела се разпределят между тях по правилата на подсъдността (Пс). Посредством тези правила всеки съд не е компетентен по всички гражаднски дела, а само по тези, определени във връзка с техния предмет, района на съда и т.н.;

И Пс като ПВ може да се определи различно от 2 различни гледища:

          * От гледна точка на съответния съд Пс означава дали е компетентен да се произнесе по определената група дела).
          * От гледна точка на въпроса (делата, които съдът е утвърден да разрешава) – подчинеността на тези дела на конкретния съд.

   2. Видове
 2.1. родова – чрез нея се разпределят делата между районните и окръжните съдилища като първа инстанция (чл.103 и 104 ГПК)
2.2. местна – тя разпределя делата между многото РС и ОС съобразно връзката на делото с района на съответния РС или ОС. Местната Пс предпоставя да бъде определена родовата;

2.3. функционална – разпределя правосъдните функции по 1 и също дело между различните съдебни инстанции – 1-ва, въззивна и касационна – само ВКС; ОС е въззивна инстанция по дела родово подсъдни на РС.АС е въззивна инстанция по дела, по които ОС е бил първа инстанция. ВКС – казационна инстанция по делата, по които въззивна са били ОС или АС.

2.4. договорна – 2.1., 2.2. и 2.3. са предвидени в закона и в този смисъл са законни. Пс. Обаче може да се предвиди и в договор (виж В.12, част 2). Тя може да се учреди и по разпореждане на съда (например чл.23,ал.3). С новия ГПК отпадна възможността ОС да изземва делото, подсъдно на РС. Запази се обаче правилото, че решението на ОС не може да бъде обезсилено, само защото искът е бил подсъден на РС, а ищецът го е предявил пред ОС и последният е постановил решение – чл.270,ал.4 ГПК.

   3. Тъй като всеки съд може да извършва валидно процесуални действия само на територията на своя район, поставя се въпросът какво ще стане ако например трябва да се призоват лица, живеещи в района на други съд или да се съберат доказателства в района на друг съд (чл.25 ГПК). В тия случаи съдът може да прибегне до т.нар. „съдебни поръчки” – т.е. да се изиска извършването на процесуални действия от съд, различен от този, на който делото е подсъдно. Искането от съда овластява другия (на който делото не е подсъдно да извърши съответните процесуални действия и те имат същата сила, както ако биха били извършени от съда, на който делото е подсъдно)

   4. Родова подсъдност
 
4.1. Общото правило е посочено в чл.103 – подведомствените на съдилищата граждански дела са подсъдни на РС

4.2. чл.104 неизчерпателно посочва кои дела са подсъдни не на РС, а на ОС:  

1. исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или за отменянето му – тук се включват всички дела относно гражданското съсотяние, без бракоразводните дела (чл.318-330);

2. исковете по търговски спорове – какво е търговски спор по смисъла на ГПК ни казва чл.365;

3. исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. (цената на иска съгласно чл.68 ГПК е паричната оценка на предмета на делото, т.е. на спорното право. Цената на иска представлява цената на собственически или други вещни права, които имат данъчна оценка, а ако няма такава – взема се пазарната цена на вещното право);

4. исковете по граждански дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет;

5. исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване, както и за несъществуване на вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон;

6. исковете, които по други закони подлежат на разглеждане от окръжния съд

До подсъдност на ОС може да се стигне и поради връзка между делата, когато новият иск е подсъден на ОС – напр. 332 ГПК.

Въпрос 12: Местна подсъдност. Договорна подсъдност

1. Местна подсъдност – тя дава отговор на въпроса пред кое от многото РС и ОС следва да се предяви искът. Разпределението е според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Териториалните връзки на делата са доста. Условно ги делим в две групи:

1.1. Обща – 105, 106 и 108 ГПК. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд – това е съдът по неговия постоянен адрес или седалище – чл.105

·        Исковете с/у ФЛ се предявяват пред съда по техния постоянен адрес.

·        Исковете с/у малолетни или напълно запретени – пред съда по постоянния адрес на техния законен представител (чл.106 ГПК);

·        Исковете с/у ЮЛ – пред съда, в чийто райно се намира тяхното управление или седалище (108, ал.1);

·        Искове с/у държавата – пред този съд, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а ако е възникнало в чужбина делото е подсъдно на съдилищата в София – чл.108, ал.2

Тези правила важат за всички случаи, извън тези, за които е предвидена особена подсъдност.

1.2.  Особена

·        Подсъдност по местонахождението на недвижимия имот – чл.109 ГПК. Искът следва да се предяви пред съда, където се намира имотът. Ако се намира в районите на 2 съдилища – чл.116 – по избор на ищеца в едно от тези 2 съдилища.

Тази подсъдност важи за: всички искове относно вещни право в/у недвижим имот, независимо дали искът е осъдителен или установителен (напр. Иск за собственост, за ипотека и т.н.); искове за делба на съсобствен недвижим имот – чл.34 ЗС; искове за опредеялне на граници – чл.109а ЗС; искове за сключване, разваляне, унищожаване и обявяване на нищожност на окончателен договор за прехвърляне на вещни права; искове за нарушено владение – напр. Чл.75 ЗС. НЕ важи обаче по отношение на искове за движими вещи.

·        Подсъдност по местооткриване на наследството – чл.110. Това е последното местожителство на наследодателя, защото това е според ЗН (чл.1) и местооткирането на наследството и съдът в този район ще бъде компетентен.

Тази подсъдност важи за: исковете за наследство; искове за устанояване на недействителност или истинност/неистинност на завещание, неговото унищожаване или намаляване; искове за делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот.

Ал.2 – може и по постоянния адрес в РБ или пред съда, в чийто район се намират имотите, ако наследодателят е бълг. гаржаднин, но наследството е открито в чужбина.

·        По искове за непозволено увреждане – чл.115. Т.е. за вреди от деликт компетентен може да бъде и съдът по местоизвършването на деянието – където се е осъществил който и да е елемент от ФС на деликта, но не и мястото, където е настъпил вредоносният резултат, ако е различно. Разпоредбата на чл.115 „и по местоизвършването на деянието” показва, че става въпрос за алтернативност. Докато при чл.109 и 110 ищецът има само посочените там възможности, тук той може да избира между съда по местоизвършването и този по постоянния адрес на ответника. (чл.105). Това е вид алтернативна подсъдност.

·        По искове за издръжка – чл.112. Отново е особена алтернативна подсъдност – ищецът може да предяви иска пред съда по своя постоянен адрес – чл.112 или по постоянния адрес на ответника – чл.105.

·        По искове с/у ЮЛ, имащи за предмет спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения или клонове – чл.108,ал.1, изр.2. Отново е алтернативна подсъдност – могат да се предявят или пред съда по местонахождението на клона или пред съда по седалището или управлението на ЮЛ. Съгласно чл.20 ТЗ тази подсъдност важи и за ЕТ;

·        Иск за парични вземания на договорно основание – чл.111. Отново сме изправени пред алтернативна подсъдност – освен пред съда по 105 и 108, шщецът може съгласно чл.111 да подаде иска и пред съда по настоящия адрес на ответника. Трябва предметът на делото обаче да е парично вземане, дължано по облигационно правоотношение;

·        Иск по трудови дела – чл.114. Отново алтернативно. Освен по общите правила на 105 и 108 може и пред съда по мястото, където р./сл. Обичайно полага труд;

·        Иск на потребител – чл.113 – може и по неговия постоянен или настоящ адрес

1.3.  Местна подсъдност по искове с/у лица с неизвестен адрес или живущи в чужбина – Предвиден е задължителен в последователност ред – чл.107. Искът се предявява пред съда по постоянния адрес на пълномощника или представителя на лицето. Ако такъв няма – пред съда по постоянния адрес на ищеца. Ако и ищецът няма постоянен адрес в РБ – компетентен е надлежният съд в София.

   2. ДОГОВОРНА ПОДСЪДНОСТ

2.1. чл.117, ал.1 постановява, че подсъдността не може да бъде изменяна по съгласие на страните. Единствено изключение е предвидено за местната подсъдност. (родовата и функционалната – никога не може). Договорът за определяне на местна Пс е процесуален договор, защото последиците му са процеусални - неговото действие се състои в учредяване на Пс. На уговорения съд и изключване на Пс. На предвидения от закона съд. !!! Като договор той важи само м/у страните, а не и за 3-ти лица – арг. Чл.21 ЗЗД. Той може да бъде включен и като уговорка в материален договор – напр. Договор за наем, но ще има самостоятелно значение дори тогава – дори договорът да е недействителен, нищо не пречи спорът относно това да се реши пред избрания съд. Ако пък клаузата е недействителна (защото не отговаря на изискванията по чл.117,ал.2) това не влече недействителност на материалния договор;

2.2.Изисквания за валидност:

·        Общите изисквания за валидност на всеки договор – чл.26-34 ЗЗД;

·        Особени изисквания на чл.117,ал.2 ГПК: - писмена форма; - спорът трябва да е имуществен, т.е. спорното право да е оценимо в пари; - спорът трябва да е конкретно определен; - конкретно посочен местно компетентния съд.

N.B. По реда на договорната подсъдност може да се изменя само местна подсъдност. Освен това не може да се дерогира подсъдносттта по местонахождението на имота (чл.117,ал.2,изр. последно). По потребителски и трудови спорове е възможно, но само ако договорът е сключен след възникването на спора – чл.117,ал.3;

!!! До процесуалния ефект на договора за Пс. Може да се стигне и без да има такъв – тъй като съдът не следи служебно за местната подсъдност (с изключение по отношение на местонахождението на имота – чл.119,ал.2), ако искът е предявен пред некомпетентен съд и ответникът не направи отвод за неподсъдност в срока за отговор на исковата молба, съдът, пред който е предявен искът ще може да разгледа делото.

Въпрос 13: Правно значение на подведомствеността и подсъдността

 1. Правно значение на подведомствеността - два аспекта:

1.1. Подведомствеността сочи кой е компетентния орган и може ли със СПН той да разреши конкретния спор. Със СПН компетентния орган може да разгледа само гражданско правоотношение, което е предмет на гражданското дело. То може обаче да е свързано с други обуславящи или преюдициални отношения. Те могат да са обект на друга категория дела – например административи. Всеки орган, който разглежда гражданско дело може да извърши преценка на този преюдициален въпрос, който не е гражданско дело. Това е инцидентен контрол на съда по гражданското дело, върху обуславящи правоотношения, които не са граждански. Без власт да вземе становище по преюдициални въпроси, които са от компетентността на други органи, съдът няма да може да разреши спорът, за който е сезиран.
·        17,ал.1 ГПК – Когато става въпрос за престъпление не може да се произнася, а при условията на 124 (5) ГПК – т.е. – препраща се към НПК.

·        17 (2) – съдът се произнася инцидентно по валидността на АА, без значение дали подлежи на съдебен контрол. Съдът може да се произнесе инцидентно по законосъобразността на АА, само ако той се противопостави на страна, която не е участвала в производството по издаване на акта. В останалите случаи контролът върху АА е недопустим.

 1.2.            Подведомствеността е процесуална предпоставка за образуване и развитие на производството.

Процесуалните предпоставки са условия, от които зависи образуването и развитието на делото. Подведомствеността е положителна процесуална предпоставка, защото трябва да е налице и абсолютна т.к. за нейното наличие съдът следи служебно и то при всяко положение на делото.

Въпросът за подведомствеността може да бъде повдигнат от страните, като при проверката съдът изхожда от твърденията в исковата молба. Определението по въпроса за подведомствеността подлежи на обжалване с частна жалба. Страните по спора не могат да се уговорят, че делото ще се реши от друг орган, а не от съда. Но могат  да уговорят, че може да се реши от арбитраж или чуждестранен съд, ако са налице предпоставките затова.

2. Правно значение на подсъдността

2.1. Пс. Овластява и задължава съда да реши делото със СПН. Съдът може и да вземе становище и по тези преюдициални въпроси, които сами по себе си не са му подсъдни, т.е. инцидентно без СПН по всички преюдициални въпроси, които възникват по едно гражданско дело, но не са подсъдни на съответния съд. СПН тези въпроси могат да получат само чрез инцидентен установителен иск (!). В този случай се съединяват и двата иска – основният и този по преюдициалния въпрос. Становището ще е  в диспозитива и ще се ползва със СПН.  Иначе въпросът се отразява в мотивите.

2.2. Съдът следи служебно за родовата и функционалната подсъдност – те са абсолютни предпоставки за правото на иск, т.е. ако липсва – искът е недопустим. Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка и за нея съдът не следи служебно (!!! С изключение на подсъдността по местонахождението на недвижим имот – чл.109, к. Е абсолютна).

Съдът следи служебно за родовата подсъдност до приключване на п-вото пред втората инстанция. До този момент може да се правят и възражение от страните (чл.119, ал.1).Възражение за неподсъдност на делото по местонахождението на недвижимия имот – до приключване на съдебното дирене пред 1-вата инстанция (119,ал.2). Така от тези 2 алинеи може да се направи заключението, че втората инстанция проверява служебно своята родова и функционална подсъдност, както и родовата Пс. На съда, постановил решението, но не и по чл.109 ГПК.

2.3. Когато фактите, обуславящи подсъдността, са без значение за правото, предявено с иска, достатъчно е те де са били налице при подаването на исковата молба, т.е. отпадането им в последствие не влияе на подсъдността – тя е окончателно обусловена (арг. От чл.120 ГПК). Ако тези факти обаче са от значение за спорното право, тяхната промяна в течение на делото променя и Пс. НАПРИМЕР – всяко изменение на иска чрез промяна на спорния предмет, променя и Пс ако променя и белезите, които я обуславят – иск за 20 000 лв. – родово подсъден на РС, изменя го за 30 000 лв. – става родово подсъден на ОС – чл.104, т.4 ГПК.

2.4. Когато се касае за Пс, за която съдът следи по свой почин (родова, функционална и по 109), фактът, к. Я обуславя трябва да бъде доказан от ищеца, а при Пс., к. Съдът проверява по отвод на ответника (местна), ответникът трябва да докаже – чл.119, ал.4

2.5. ПОСЛЕДИЦИ от неподсъдността:

·        Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местната подъсдност (освен по 109) тази последица настъпва ако ответникът в срока по 119,ал.3 – срока за отговор на исковата молба, е направил своето възражение за липса на местна подсъдност. Ако не го е сторил – Пс. На сезирания съд е обоснована и той може да реши делото. Решението, постановено при липса на Пс. Не е нищожно, а недопустимо и подлежи на обезсилване по пъя на обжалването. !!! Съгласно чл.207, ал.4 решението на ОС не може да бъде обезсилено, само защото е било подсъдно на РС – идеята е, че разглеждането на делото от по-горестоящия съд не намалява, а напротив, увелчава гаранциите за правилност на решението.

·        Сезираният съд сам решава дали  започналото пред него дело му е подсъдно. Ако констатира, че не е – прекратява го пред себе си и го препраща на компетентния съд – 118 ГПК (2) без да е нужно искане за това от заинтересуваната страна. Съдът, на който е изпратено делото не го започва отначало, а го продължава – чл.118, ал.2, изр.2 – делото се счита за „висящо” а „извършените действия запазват силата си.” Съдът прекратява делото пред себе си и го изпраща на компетентния съд с определение (чл.121 ГПК). Определението е преграждащо, защото прегражда правото на защита пред сезирания съд и затова подлежи на обжалване с частна жалба – 274, ал.1, т.1.

2.6. Спорове за подсъдност – Съдът, на който делото се препраща  не е обвързан от определнието – той може да не е съгласен, че делото е подсъдно нему и да повдигне спор за Пс. Спорът се решава от общия им по-горен по степен съд. Ако спорещите съдилища принадлежат към районите на различни по-горни съдилища – спорът се решава от този по-горен съд, в чиййто район се намира съдът, к. Последен е приел или отказал да приеме делото. Спорове за подсъдност, в к. Участва апелативен съд се решават от ВКС. Всички спорове за Пс. Се решават в закрито заседание – чл.122. N.B. Допустима е само отрицателен спор за подсъдност, т.е. когато и 2-те твърдят, че не са те. Ако и двете твърдят, че са те – прилага се чл.126, т.е. положителен спор за подъсдност не е възможен.

Въпрос 14: Страни в исковия процес. Понятие и видове страни.

1.ПОНЯТИЕ – Субектите на исковия процес са съдът и страните (ищец и ответник). Опит за легално определение е направен в чл.26, ал.1 от ГПК – „страни по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу, които се води делото.” Според Стамболиев о-нието не е точно във втората си част – „среущ които се води делото”, защото ответникът не е пасивен, а има редица права и действия, к. Може да извършва.

Така страната има 2 белега, които трябва да са налице кумулативно

-          формален – от чие име участва;

-          функционален – търси защита (ищецът срещу ответника, а ответникът срещу ищеца)

По тези белези различаваме „страните” от други процесуални фигури – 1. процесуалният представител търси защита за другиго; вещите лица и свидетелите изпълняват друга функция – подпомагат правосъдието; съдът участва в процеса от името на държавата, но функцията му е друга – да правораздава.

2. ВИДОВЕ СТРАНИ

2.1. надлежни и формални (ненадлежни) – Разграничителният критерий е наличието на правото на правосъдие, уредено в К., където обаче то е уредено неточно (Стамболиев). Чл.118 от К. Говори за „право на съдебна защита” – неточно е, защото когато загубиш делото нямаш право на съдебна защита – тя се дава на другата страна. Това, на което имаш право, е да получиш решение, защото п-вото е състезателно и държавата не може да гарантира, че това решение ще е в моя полза. Правото на правосъдие в ГПр. Се проявява в правото на иск; в правото на въззивно обжалване; в правото на обезпечаване на иска и т.н.

Така надлежните страни имат право на правосъдие, а формалните – не. Последните обаче имат определени процесуални права – например той има право да участва в т.нар. „процес относно процеса” (това е първата фаза на всяко гражданско дело, където се проверява дали процесът е допустим, т.е. наличието или липсата на право на правосъдие); Ако съдът сметне, че страната няма такова – тя е формална страна, оставя делото без движение с определение. Формалната страна – ищец може да обжалва това определение с частна жалба, а ако въззивната инстанция го потвърди и с частна касационна жалба пред ВКС – ето още 2 процесуални права на формалната страна.

2.2. НАДЛЕЖНИТЕ страни биват:

2.2.1. главни – без тях процесът не може да възникне и да се развие. Те са необходими участници в процеса. Процесът е 2-странен и затова трябва да има 2 срещуположни страни – ищец и ответник (както и носителят на предявеното право – чл.26, ал.4):

А./ ищец-ответник; въззивник – въззиваем; касатор – ответник по касационната жалба. Критерият е кой е поел инициативата – той с исковата молба, въззивната или касационна жалба се определя като ищец, респ. Въззивник или касатор, а определя и насрещната страна;

Б./ Друго деление на главните страни е на типични и нетипични (процесуални субституенти). Типичните са тези, които търсят защита на свои материални права (чл.26,ал.2 във връзка с ал.4). Пр. Субституенти имат право по силата на изрична разпоредба на закона да търсят защита на чуждо материално право (виж напр. Чл.134 ЗЗД). Във всички случаи на процесуална субституция съдът служебно конституира и титуляра на материалното право (чл. 26,ал.4 ГПК)

2.2.2. допълнителни  - те са възможни, но не и задължителни участници в процеса. 2 подгрупи:

А./ подпомагащи страни – те не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото като търсят непосредствена защита на чуждо материално право, но по този начин търсят и опосредена защита на свое материално право. (чл.218-223 ГПК. N.B. Главно встъпилият – чл.225 и претендентите за вземането – чл.224 имат положението на главни страни) ПРИМЕР за подпомагаща страна – едно лице продава чужда вещ и собственикът предявява ревандикационен иск по 108 ЗС срещу купувача. Продъвачът може да се включи като подпомагаща страна на ответника, търсейки защита на правото на купувача. По този начин обаче защитава и свое материално право, защото ако купувачът бъде отстранен – ще има регрес за евикция срещу продавача. Именно това се опитва да избегне последният.

Б./ контролиращи страни – те нямат свое право на иск, но встъпват в делото, за да контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят. ПРИМЕР – иск срещу държавно учреждение – МРРБ е контролираща страна, ако искът е за права върху недвижими имоти, или МФ – ако е за движими вещи. (чл.31 ГПК) Те контролират доколко това държавно учреждение защитава интересите на държавата.

Въпрос 15: Процесуална правоспособност и дееспособност (ПП и ПД)

I. ПРОЦЕСУАЛНА ПРАВОСПОСОБНОСТ – трябва да се разглежда на 2 нива на абстрактност. Обикновено се разглежда във връзка със страните по делото – виж т.2 долу. Тя обаче е от значение не само за страната по делото, но и за другите субекти на процеса – виж т.1 долу

1. в този аспект може да се определи като: абстрактна възможност за 1 лице да бъде носител на процесуални права и задължения – както казахме, това се отнася не само за страните по делото, но и за вещи лица (те се назначават, когато съдията няма познания в определена област извън правото – ВЛ трябва да имат специфични знания и опит, к. Са в основата на тяхната ПП); съдът (и той трябва да отговаря на определин изисквания в ЗСВ, к. Са в основата на неговата ПП);

2. абстрактна възможност за 1 лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна (чл.27 ГПК). Кой е процесуално правоспособен ни казва чл.27,ал.1 – този, който е материално правоспособен, т.е.:

    * ФЛ – имат ПП от момента на раждането и я загубват със смъртта, а заченатият има ПП по отношение на наследствените права – чл.2, „а” ЗН. Недееспособните упражняват своята ПП чрез своите законни представители – виж в.17;
    * ТД – не от момента на регистрацията, а от момента на учредяването; имат ПП и всички ЮЛ, били те местни или чуждестранни;
    * Чл.27,ал.2 – ПП имат и тези държавни учреждения, които са разпоредители с бюджетни с-ва. Ако не са – процесът се води от по-горестоящото учреждение – разпоредител с б. С-ва. ПРИМЕР - !!! Общинският съвет не е субект на ГП – такъв е общината. Тя има ПП и се представлява от кмета. Ето защо 1 жалба от ОС би била недопустима, тъй като той няма ПП (а ПП е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно и липсата и обуславя недопустимост на иска или жалбата);
    * Държавата също има ПП – арг. От чл.109,ал.2; чл.31; 458;
    * Нямат ПП обаче освен ОС и неперсонифицираните организации – етажните собственици; клонове на ТД; авторски колективи.

II. ПРОЦЕСУАЛНА ДЕЕСПОСОБНОСТ 

1. Понятие -  призната и уредена от закона възможност 1 лице с лични свои действия да упражнява свои процесуални права и да изпълнява свои процесуални задължения. ПД е необходима и на свидетелите, но тяхната ПД е различна от тази на страните в процеса. ПД предпоставя наличието на ПП, но не е необходима нейна последица.

2. Видове:

    * Пълна – с нея разполагат всички пълнолетни и незапретени лица. До влизане в сила не решение за поставяне под пълно запрещение на пълнолетно ФЛ, прилагането на чл.28, ал.4 е недопустимо, макар и лицето да носи психическо заболяване.
    * Не разполагат с ПД малолетните, пълно запретените и ЮЛ (N.B. Тъй като става въпрос за лични действия ЮЛ нямат ПД, защото не могат да извършват такива). В процеса те участват чрез своите законни представители – родители, настойници и органи;
    *  Ограничена – чл.28,ал.2 ГПК – с нея разполагат непълнолетните и ограничено запретените относно всички дела вън от тези, по които имат специална (виж по-долу). За да бъдат тези действия валидни те следва да бъдат одобрени от родителите/попечителите. Идеята е да се даде гаранция, че няма да бъдат упражнени лекомислено порцесуалните права, но това затормозява процеса. Според Стамболиев трябва да се изисква одобрение не за всички, а само за решителните процесуални действия. (оттегляне на иск; отказ от иск; подаване на искова молба). Нерешително пък е искане да се допуснат свидетели например.
    * Специална – чл.28,ал.3. Откъм възможности тя е равна на пълната. С нея се ползват непълнолетните (но не и ограничено запретените – за тях ал.3 не говори). Тук не се изисква одобрение. Специална е, защото е рамкирана и е възможно само по няколко групи дела:
          o По трудови спорове – чл.28,ал.2, хипотеза 1;
          o Спорове, произтичащи от други сделки за задоволяване на лични нужди – ал.3, хипотеза 2;
          o В други случаи, предвидени от закона – такъв е напр. Чл.319 ГПК, който позволява на непълнолетните (тук вече и ограничено запретените) сами да водят порцеса по брачни искове!

!!! Сега еманципираните непълнолетни стават напълно дееспособни само в материалното право, а в процеса имат специална дееспособност – чл.319. За в бъдеще обаче би следвало с еманципацията те да получават и пълна ПД.

III. ЗНАЧЕНИЕ НА ПП И ПД

   1. и ПП и ПД са абсолютни процесуални предпоставки и за тях съдът следи служебно. Въпросът за липсата на ПП или ПД може да бъде повдигнат по всяко време на делото. Само ако са налице съдът може да гледа делото и да постанови решение.
   2. те са не само условия за допустимост на процеса, но и условия за валидност на извършените от и с/у страната проц. Действия – Ако тя е неправо- или недееспособна тези действия са недействителни и съдът не може да ги вземе предвид и да основе на тях решението си, ако те не бъдат потвърдени. Счита се, че не са били извършени – чл.100,ал.3. Ако въпреки всичко съдът постанови решение – то не е нищожно, но е порочно и подлежи на отмяна по реда на обжалването, а ако е влязло в сила – по реда за отмяна на влезли в сила решения – чл.303 ГПК;

Законът в чл.100 дава възможност тези действия да бъдат валидизирани. НАПРИМЕР – нерегистрираната кооперация няма ПП, но ако се регистрира  ще я придобие от отиз момент и ще може да потвърди извършените от нейно име д-вия. Ако лицето няма ПД, действията му могат да бъдат потвърдени от неговите р-ли/настойници. Съдът дава срок за това с указания за последиците от пропускането му – чл.100,ал.1 in fine. Потвърденото процесуално действие се смята за валидно от момента на извършването му, т.е. валидизира се с обратна сила – чл.100,ал.2.

   3. В „процеса относно процеса”, т.е. спора относно наличието на процесуалните предпоставки за да е допустим процесът, едни от които са и ПП и ПД, страната участва лично. Това също показва разликата на това встъпително п-во с решаване на спора по същество, т.е. съществува ли спорното материално право.
   4. Когато трябва да се извършат неотложни действия (например предяване на иск, заплашен от погасителна давност) с/у недееспособно лице и последното няма назначен настойнки/попечител, заинтересуваната страна може да поиска от съда да му назначи особен представител. Представителната власт на последния обхваща само неотложното действие. (чл.29,ал.2)

Въпрос 16: Процесуална легитимация

   1. За да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество, искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежна страна по спора, т.е. такава, която има право на правосъдие (виж в.14), което право се изразява най-вече в право на иск за разрешаване на правния спор, който е предмет на исковия порцес. Легитимирана страна и надлежна страна е едно и също, т.е. процесуална легитимация има този, който има право на иск за разрешаване на спора, предмет на исковия процес.
   2. Въз основа на горния извод обаче се поставя въпросът кой има право на иск по конкретен правен спор
          * Съгласно чл. 124, ал.1 осъдителен иск може да предяви лицето, чието право е нарушено и трябва да бъде възстановено. От друга страна чл.26, ал.2 ГПК забранява да се предявява иск за защита на чужди права, освен в предвидените случаи. По аргумент за противното този, който защитава свое право, има право на иск. От двете посочени разпоредби може да се направи изводът, че право на иск има този, който е носител на матеиралното право, накърнено от правния спор.
          * Всеки правен спор обаче освен спорното право накърнява и правната сфера на другата страна – затова исковият процес трябва да даде защита и на ответника. Ето защо и ответникът има право на иск, което се различава от това на ищеца по материалното право, което се брани с него (ПРИМЕР – когато ищецът предяви конститутивен иск, с него той брани претендиреното потестативно право, а ответникът – тия свои права, които ще бъдат засегнати ако настъпи исканата правна промяна)

ИЗВОД: легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от правния спро, предмет на процеса. Всяка от тях може да стане ищец като упражни първа правото си на иск. ПЛ се обуславя по този начин в крайна сметка от правното твърдение на ищеца, с което той формулира пред съда правния спор (който пък от своя страна се индивидуализира чрез претендираното от ищеца материално право) => заявеното от ищеца обуславя ПЛ на страните, или иначе казано определя надлежните старни по делото. Точно затова, когато определя дали искът е предявен от и с/у надлежна страна съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба, без значение дали то отговаря на действителното положение, защото дали твърдението отговаря на действителността ще стане ясно чак със съдебното решение.

   3. Значение на ПЛ – ПЛ е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно. Ако тя липсва разглеждането на делото е безсмислено – решението не ще има СПН спрямо ненадлежната страна и няма да сложи край на правния спор. Страната участва в „процеса относно процеса”, в който се решава има ли или няма ПЛ. Ако се окаже, че има и другите абсолютни пр. Предпоставки са налице – делото ще може да се гледа по същество. Ако се окаже, че няма, вратите на същинския процес се затварят пред това лице – по отношение на това мат. Право то е формална страна и няма право на иск.
   4. Трябва да се има предвид, че казаното важи за типичните главни страни – виж в.14. ГПК предвижда и една по-специфична ПЛ – на процесуалните субституенти, които имат право на иск, макар че не са носители на спорното материално право. Това е едно законово изключение от принципа. Тъй като спора е относно самото материално право обаче, законът изисква да бъде привлечено и лицето – носител на правото – чл.26,ал.4 ГПК.
   5. ПЛ не трябва да се смесва с матералноправната легитимация!!!  Въпреки че те са тясно взаимно свързани (законът не допуска исковият процес да се провежда без субектите на спорното материално правоотношение – чл.26,ал.4), между тях има и редица съществени различия:

    * ПЛ е принадлежност на правото на иск, а МЛ е принадлежност на правото и задължението в матер. Правоотношение;
    * ПЛ и на ищеца и на ответника се състои в притежанието на правото на иск, т.е. тя е еднакво активна и за двамата, докато при МЛ активно легитимиран е този, който носи правото, а пасивно – този със задължението. Пасивна ПЛ няма.
    * Липсата на ПЛ ще доведе до недопустимост на иска (тъй като е абсолютна проц. предпоставка), а липсата на МЛ ще доведе до отхвърляне на иска като неоснователен, защото ищецът не е носител на претендираното право. 

Въпрос 17: Законно процесуално представителство на ФЛ, ЮЛ и държавата

I. Същност на Процесуалното представителство (ППред.)

1. Сравнение с представителството в ГП - същите нужди, които налагат представителството в гражданските правоотношения (недееспособност; неумение лично да се извърши действието), го правят необходимо и в процеса и по-специално – в исковото п-во. ППред. Обаче може да е само пряко (водене на процеса от скрит пълномощник или водене на чужд процес без пълномощие не са допустими) и представители могат да са само лицата по чл.32 ГПК. Подобно на ГП и тук представителство във връзка с извършване на строго лични действия е недопустимо. (такива са напр. Действията по чл.176; чл.337 и др.);

2. Понятие – ППред. Е налице, когато 1 лице извършва извършва вместо страната и от нейно име (активно ППред. – подаване на искова молба) или приема извършени спрямо страната процесуални действия (пасивно ППред. – получаване на призовка). Съдът трябва да бъде уведомен, че лицето извършващо действията участва в процеса от чуждо име.

3. Не са представители процесуалните субституенти, които бранят чужди права, но от свое име, нито подпомагащите и контролиращите страни, защото и те не участват от чуждо име.

4. Като действа от чуждо име, представителят отклонява от себе си последиците от процеса и остава спрямо тях трето лице, а когато има и представителна власт (ПВ) – тези последици обвързват представлявания. Представителите следва да докажат наличието на ПВ пред съда с документ (акт за раждане – родителят; устав на дружество – предст. Му орган и т.н.) Значението на ПВ се проявява в наколко насоки:

·        ПВ не обуславя факта на ППр., т.е. то възниква и без нея, но не може да породи последици за представлявания ако представителят няма ПВ, т.е. ПВ обуславя последиците от представителството. Така ако не е имал представителят ПВ, постановеното решение може да се обжалва, а ако е влязло в сила – да се отмени по реда на чл.303;

·        ПВ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и за нея съдът следи служебно. Тя е и условие за валидност на извършените от и спрямо представителя действия;

·        Липсата на ПВ обаче може да бъде преодоляна, ако действията бъдат потвърдени от представлявания, за което съдът дава срок – арг. От чл.101 ГПК. Потвърждаването може да е устно, писмено или с конклудентни действия. !!! То е допустимо дори когато действията са извършени от лица, които не могат да се упълномощавата съгласно чл.32. Потвърждаването заздравява с обратна сила извършените действия – чл.101,ал.2;

·        Ако няма потвърждаване в дадения от съда срок и

1./липсата на ПВ е била изначална – делото се прекратява.

2./ в последствие ПВ е отпаднала (например оттеглено е пълномощното, но това не е съобщено на съда – действията са си валидни за съда; или лицето е станало пълнолетно) се приема все едно тези действия никога не са били извършени.

3./ започнат е исков процес от лице без представителна власт, обаче съдът е разгледал делото и изпраща решението на страните – ищецът едва тогава разбира, че е такъв и има 2 възможности

- да обжалва решението, тъй като то е процесуално недопустмио (съдът не е бил надлежно сезиран) – решението да се обезсили и делото да се прекрати или решението да се обезсили и делото да се върне на 1-ва инстанция (с връщането де факто страната потвърждава само предявяването на иска, но не и последващите процесуални действия);

- не подава въззвина жалба – с конклудентното си бездействие лицето потвърждава всички извършени от негово име действия

Съдът трябва да отстрани представителя от участие в делото и ако има искане от другата страна трябва да бъде осъден да заплати разноските, които е предизвикал със своите действия (арг. От чл. 42 ЗЗД). Ако съдът постанови решение по спора при иск, предявен без ПВ, то няма да е нищожно – то обвързва представлявания докато не бъде отменено по пътя на обжалването (виж по-горе) или по реда на чл.303 ако е влязло в сила. !!!!!!! На липсата на ПВ обаче може да се позове само тази страна, която не е била надлежно представлявана. Насрещната е имала интерес още от момента, когато представителят се е легитимирал да оспори и още тогава е трябвало да иска проверка на ПВ и щом не го е направил не може да се позовава на липса на такава по-нататък.

II. ЗАКОННО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО на ФЛ, ЮЛ и Държавата

 1. ЗП на ФЛ

1.1. Законен представител (ЗП) е лицето, чиято ПВ не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона. ЗП на процесуално недееспособните граждани са родителите на малолетните и настойниците на пълно запретените. !!! Родителите на непълнолетните и попечителите на ограничено запретените не са ЗП – те не действат от името на лицето, а само одобряват. Ето защо е възможно да се кумулират ЗП и попечителство например (непълнолетен родител предявява от името на малолетното си дете иск с одобрението на своя родител).

1.2. ПВ на родителите и настойниците са еднакви по обем – арг. От чл.73 и 118 СК. ЗП може без разрешение на съда да предявява от името на недееспособния всички искове и да отговаря по всички искове с/у него, но ако трябва да извърши процесуално действие, за което законът изисква изрично пълномощно (виж чл.34,ал.3), действието ще е валидно само ако е одобрено от съда, пред който делото е висящо – чл.29,ал.5 ГПК.

1.3. Освен на недееспособните, законно е и представителството на дееспособни, когато са безвестно изчезнали или отсъстващи – чл.29, ал.1, неизвестни лица, срещу които се търси обезпечение на док-ва – чл.208,ал.5 и др. Тук чл.29,ал.5 не важи, т.е. одобрение от съда на действията на представителя не се изисква.

2. ЗП на ЮЛ и държавата – това са техните органи

2.1.Държавата се представлява по граждански дела пред съда от МФ, а по дела за недвижими имоти – от МРРБ – чл.31 ГПК; Държавните учреждения, когато са персонфицирани, т.е. отделни субекти – от техния ръководител – директор, министър и т.н.

2.2. Общината – по гр. Дела се представлява от кмета – чл.44,ал.1, т.14 ЗМСМА;

2.3. Кооперациите – от техния председател (чл.26,ал.2 ЗК), а ТД – при СД – от всеки съдружник; при КД – от всеки неограничено отговорен съдружник; при ООД, ЕООД – от управителя; при АД – колективно от Съвета на директорите. ЮЛНЦ – колективно от управителния си орган.

ПВ на тези органи важи за всички дела, заведени от името или срещу представляваното лице и включва всички процесуални действия по исковия процес, като чл.29,ал.5 няма приложение тук, а само за ФЛ!!!
 
Въпрос 18: Представителство по пълномощие

I. Представителство по пълномощие – източник на ПВ е волята на представлявания. Той учредява ПВ на пълномощника, определя нейния обем и я прекратява.

1. В основата на това представителство седи упълномощаването – то е едностранна сделка-волеизявление, а не договор, защото съдържа само волята на представлявания. Пълномощното трябва да е писмено с изчерпателно посоченото съдържание в чл.33. По новия ГПК вече може да се направи и устно в съдебната зала, което се отразява в протокола.

2. видове упълномощаване

·        Генерално – с него 1 лице се упълномощава да представлява друго лице по всички граждански, административни и други проблеми, които могат да възникнат;

·        Общо – 1 лице е упълномощено да представлява друго по конкретно гражданско дело или по граждански дела изобщо като няма огранечние в процесуалните действия, които може да извършва. Такова пълномощно обаче не може да се даде за дела по искове за гражданско състояние, защото такива дела са свързани с моралната преценка на носителя на правото на иск – за тях се изисква изрично пълномощно – чл.34, ал.2. Ако обаче такъв иск бъде предявен срещу упълномощителя, последният може да бъде представляван на базата на общо пълномощно. Пълномощникът по общо пълномощно може да преупълномощава (чл.34,ал.1), стига преупълномощеният да попада в кръга на лицата по чл.32 ГПК. Съгласно ал.4 на чл.34 пълномощното има сила до приключването на делото във всички инстанции, освен ако е уговорено друго – т.е. ограничени са пр. Действия и то става изрично;

·        Изрично – посочени са изрично процесуалните действия, които пълномощникът може да извършва. По силата на чл. 34, ал.3 примерно са изброени действия, свързани с разпореждане с предмета на делото (напр. Оттегляне или отказ от иск), които могат да се извършват само ако има изрично пълномощно за това

3. лица, които могат да бъдат процесуални пълномощници – посочени са в чл.32 ГПК.Т.1 и 2 се отнасят до пълномощници на ФЛ, като адвокатите по т.1 могат и на ЮЛ. Т.3 е само за ЮЛ и ЕТ, а т.4 – за права на държавата. Съгласно т.5 законът може да овласти и други лица да бъдат пълномощници пред съд – например управителят на ЕСобственост; синдикалните организации по искане на р./сл. И др. !!! Упълномощаването на лице, което не може да е пълномощник пред съд е недействително! Упълномощаването не лишава упълномощителят от възможността лично да извърши действията.

4. прекратяване на упълномощаването -  чрез него се погасява ПВ на пълномощника преди да е била изчерпана. Всички извършени до прекратяването на ПВ действия остават в сила, т.е. то действа занапред – чл.35, изр. 2. Кои са основанията за прекратяване на упълн.

    * Оттегляне на упълномощаването – чл.35 ГПК. Това е 1-странен акт, изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда;
    * Упълномощителят почине или бъде поставн под пълно запрещение – чл.41 ЗЗД;
    * Пълномощникът почине, поставен е под пълно запрещение или се откаже от ПВ, за което е уведомил съда (а и упълномощителя), а ако е адвокат – ако бъде лишен от права.

II. Особено представителство – това са случаи, в които по разпореждане на съда в определени хипотези се назначават особени представители

1. Няколко хипотези има в чл.29. а./ при противоречие межуд интересите на представлявания и неговия представител – ал.4; б./ Когато трябва да се извършат неотложни действия (например предяване на иск, заплашен от погасителна давност) с/у недееспособно лице и последното няма назначен настойнки/попечител, заинтересуваната страна може да поиска от съда да му назначи особен представител – ал.2.; в./ лице, което няма постоянен или настоящ адрес – ал.3 на чл.29

Докато при б./ представителят има ПВ само за конкретното действие, при а./ и в./ ПВ обхваща всички процесуални действия, без тези на разпореждане с материалното право и правото на иск, за които се иска одобрение на съда по чл.29,ал.5

2. С новия ГПК и Закона за правна помощ се въведе още един тип особено пр. Представителство, който даде по-социална ориентация на ГПр. Това е институтът на правната помощ, уреден в гл. 10 – чл.94-99. Правната помощ се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита.

2.1. Предоставяне – чл.95. Страната трябва да поиска назначаването на такъв представител с писмена молба до съда. Ако ищецът има нужда от такава – може и в исковата молба – „моля да ми бъде назначен служебен адвокат.” Ако ответникът иска – само с молбата. За да бъде назначе служебен адвокат страната трябва да докаже, че не може да си позволи адвокат – чл.24,ал.3 ЗППомощ. Молбата се разглежда обикновено в разпоредително закрито заседание, но може и в открито, но без другата страна. Съдът ако уважи молбата определя с определение и обема на правната помощ (може да е само за 1 инстанция, а може и за всички). Положителното определение не подлежи на обжалване, а това, с което се отказва – веднъж с частна жалба и дотам - не и пред ВКС;

2.2. Прекратяване – чл.96. Ако отпадне социалната нужда или лицето почине. Според Стамболиев правна помощ би следвало да се отпуска само на ФЛ (ЮЛ е нормално да могат да се намерят защитник). Прекратяването също става с определение, което се обжалва само веднъж с частна жалба – по реда на чл.95;

2.3. Лишаване – чл.97. Докато прекратяването не е санкция – лишаването е. Страната се лишава от правна помощ ако не са съществували изобщо или отчасти условия да я получи, т.е. ако е можела да си позволи. Страната трябва да плати направените дотогава разноски за адвокат като санкция;

2.4. При прекратявяне или лишаване служебният адвокат продължава да представлява докато влезе в сила определението – чл.98,ал.1. Това е така, защото определението е обжалваемо ине влиза в сила веднага. Ал.2 - Сроковете за обжалване на други решения и определения спират до влизането на определението за прекратяване или лишаване в сила. Чл.99 вменява зядължение на съда да напътства страните по отношение на правото им на правна помощ.

!!! Служебните адвокати имат ПВ да извършват всички проц. Действия и за тях потвърждаване по смисъла на чл.29,ал.5 от съда не се изисква.

 Въпрос 19: Иск. Право на иск

I. ИСК –

1.1. Понятие - Терминът „иск” в нашето право има 2 значения: иск в материлалноправен смисъл, т.е. притезателно право – напр. Искът по чл.108 ЗС и иск в процесуалноправен смисъл – искане, отправено до съда да бъде разрешен 1 правен спор със СПН (това за СПН според Стамболиев не трябва да го има). Съществува и друго определение – искане до 1-воинстанционния съд (за да се различи от правото на въззивна и касационна жалба) да бъде разрешен правен спор със съдебно решение, за да се защити материалното право, накърнено от спора. Искът се предявява във формата на писмена искова молба.

1.2. Бидейки искане искът всъщност е 1-странно изявление с двояк характер:

·        От 1 страна то е изявление за знание – относно действителното правно и фактическо положение през погледа на ищеца, т.е. така както той го е възприел. Разбира се, може да го е възприел грешно и тогава изявлението ще бъде невярно, а искът неоснователен. Ако го е възприел вярно – искът ще е основателен;

·        От друга страна то е волеизявление – насочено е да породи определени, искани от ищеца правни последици – в петитума ищецът го посочва. Като волеизявление искът може да бъде допустим или недопустим.

·        Искът е едновременно изявление за знание и волеизявление. За да бъде учреден обаче валиден процес е достатъчно искът да е допустим, т.е. да има действително волезявление. Съдът проверява иска като волеизявление от момена на постъпването на исковата молба, но следи и през целия процес за това и накрая остново при постановяване на съдебното решение. Дали е основателен или не, т.е. дали отговаря на действителното положение, е от значение чак за съдържанието на съдебното решение, защото чак тогава това става ясно

1.3.            Значение

·        Поставя началото на исковия процес и по този начин поражда проц. Правоотношение;

·        Определя спорния предмет и надлежните страни по делото;

·        Искът сочи вида на търсената защита – само СПН, или СПН и ИС (осъдителен иск) или СПН и КД (конститутивен иск);

·        Определя предмета на решението – то е отговор на иска – Всеки иск съдържа проект за съдебно решение, което ищецът желае, но което ще получи само ако искът му е допустим и оснвателен.

II. ПРАВО НА ИСК (ПИ)

1. Теории – 3 теории

    * Материалноправна теория – проф. Абрашев – правото на иск е материалното право в бойно състояние, т.е. когато материалното право бъде нарушено то се превръща в право на иск. Ищец става този, който е титуляр на нарушеното материално право. + страна на тази теория е, че държи сметка за функционалната връзка м/у материалното и процеусланото право, а – страна е, че обуславя правото на иск от основателността на иска. (Работата е там, че ПИ е ключът към вратата на ГПр. Той ни е необходим за да започнем процеса. Основателността на иска, т.е. дали има материално право, се разбира чак със съдебното решение. Образно казано се получава така, че за да започне процеса ищецът трябва да докаже основателността на иска, а тя се доказва в самия процес и така „ключът за вратата на ГПр. Се оказва от вътрешната страна на вратата.”); Затова ПИ не е обусловено от основателността на предявения иск, напротив ПИ има и този, чийто иск в последствие се окаже неоснователен.
    * Процеусалноправна теория – ПИ е самостоятелно, независимо от мат. Право субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. В тази теория не се държи сметка за връзката между материалното и процесуланото право. Излиза, че с Пи може да разполага всеки и за всичко – това обаче не е вярно, защото ПИ на всяка от спорещите страни е ориентирано към определно нейно право, което тя иска да брани с помощта на исковия процес.
    * Дуалистична теория (така и Стамболиев) – ПИ е правомощието чрез иск да се задължи съда да разреши конкретен граждански спор, посочен в иска. Това правомощие има този, който твърди, че негово материално право е засегнато от правния спор (арг. Чл.26 ГПК). Възникването и съществуването на ПИ зависи от процесуалните предпоставки (В.20), т.е. от допустимостта на иска.

2.           Определение -  ПИ е едно субективно публично потестативно динамично право.

    * Публично е, защото на него кореспондира задължението на държавата чрез съда да постанови съдебно решение. (!!! Не е публично само при арбитраж);
    * Потестативно – от неговото упражняване настъпва правна промяна и в отношенията съд-ищец и в отношенията съд-ответник;
    * Динамично – в рамките на неговото упражняване получава все по-богата характеристика. В рамките на свояето развитие, то се погасява, когато стигне до апогея си. (ПИ възниква в момента на възникване на правния спор. В този момент то е право да подадем искова молба. Когато я подадем ПИ не се погасява, а се преобразува в право на съдебно заседание; право на съд. Състезания и т.н. докато не достигне апогея си, когато съдът е постановил определение, че ще се произнесе на определена дата. Това е последната фаза от ПИ – правото да се получи съдебно решение.) !!! Според проф. Сталев с това решение ПИ не се погасява, а се преобразува в право на въззивна жарлба, а после евентуално и на касационна. Според него ПИ се погасява, когато има влязло в сила решение. Стамболиев – ПИ се погасява в момента на постановяване на съд. Решение, а не на влизането му в сила. Именно тогава съдът е изпълнил задължението си по чл.2 ГПК. Правото на въззив/касация са нови права, различни от ПИ.
    * Отново трябва да се каже, че ПИ като право на правосъдие принадлежи и на ищеца, и на ответника. Ищецът, подавайки иска, вкарва в играта и ответника. Последният не може за същия спор да предяви иск пред дург съд. Той обаче може ько ищецът каже край – искам делото да се прекрати, ответникът може да не се съгласи и делото ще продължи – ето това е проява на ПИ на ответника като право на правосъдие.

Въпрос 20: Процесуални предпоставки – понятие, видове и правно значение

1. ПОНЯТИЕ – условията за възникване, съществуване и надлежно упражняване на ПИ. Проц. Предпоставки са 2 основни групи:

1.1. За възникване и съществуване на ПИ – за да възникне спрямо съда в полза на определено лице ПИ трябва:

    * Да е налице правен спор – наличността на такъв поражда нуждата и интереса от защита. Чл.124, ал.1 ГПК поставя изрично изискването за наличие на правен интерес само при установителните искове, защото при осъдителните и конститутивните интересът произтича директно от естеството на търсената защита. По проекта на ГПК беше предвидено, че ако страната тръгне по заповедното п-во (виж чл.404 и сл.) тя не може да предяви иск за същото право. Стамболиев е съгласен, че така би трябвало да е – ако можеш да се възползваш от по-лекото заповедно п-во, нямаш интерес от ПИ. По новия ГПК обаче можеш да си избереш и исков път, дори да имаш на разположение и основание да започнеш заповедно п-во по чл.417;
    * Процесуална легитимация;
    * Подведомственост – ако не е насочено спрямо съд, ПИ не съществува;
    * Правоспособност – само правоспосособно лице може да притежава ПИ. Ако такова няма ПИ няма да има субект;
 
Всички тези предпоставки дотук са положителни, т.е. трябва да са налице, за да съществува ПИ. Те са абсолютни и за тях съдът следи служебно;

Има и една отрицателна абсолютна предпоставка – същият спор да не е вече решен със СПН. Тъй като повторен иск по спор, решен със СПН е недопустим – чл.299, наличието на такова решение процеусална пречка за възникването и съществуването на ПИ.

В учебника на Сталев пише и че изтичането на давонстен или преклузивен срок, от който ПИ е обусловен, ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а не неоснователен, защото тези срокове погасяват ПИ, а не материалното право. От друга страна ВКС приема, че искът предявен след изтичане на преклузивен срок, се отхвърля като неоснователен!!!

1.2. За надлежно упражняване на ПИ – и тук са положителни и отрицателни, като първите трябва да са налице, за да може ПИ да бъде надлежно упражнено, а вторите – да липсват

    * Положителни

– исковата молба да отговаря на посоченото в 127-129 съдържание. Ако не отговаря съдът дава срок да се оправи;

-  родова подсъдност (тя е абсолютна) – например ако се подаде иск до ВКС, той ще го препрати на компетентния 1-воинстанционен съд;

- местна подсъдност (тя е относителна, т.е. съдът не следи служебно за нея, а се взема предвид само ако ответникът направи възражение);

- процесуална дееспособност на страната или представителна власт на представителя (абсолютни)

    * Отрицателни

- наличие на договор за отнасяне на спора до арбитраж или международен съд (относителни);

- наличие на висящо дело между страните за същия правен спор;

- Наличие на наказателно дело относно престъпление, което е от значение за решаване на спора – в този случай се изчаква присъдата;

- наличие на висящ спор по преюдициален въпрос по още незаявения граждански спор

2. ВИДОВЕ

2.1. такива, които се отнасят до възникването и съществуването на ПИ и такива, които се отнасят до надлежното му упражняване (виж по-горе);

2.2. положителни – те трябва да са налице, за да съществува или може да се упражни ПИ и отрицателни – тяхното наличие е пречка за съществуването или упражняването на ПИ;

2.3. абсолютни – те водят до недопустимост на съдебното решение, ако ги няма и за тях съдът следи служебно; относителни – вземат се предвид само ако ответникът направи възражение

3.           ЗНАЧЕНИЕ

3.1.  – Процеуалните предпоставки имат непряката функция да обуславят самия исков процес, защото те обуславят съществуването и надлежното съществуване на ПИ. ПИ от своя страна, ако съществува и е надлежно упражнено, искът и исковият процес са допустими, а ако не съществува или не е надлежно упражнено – процесът е недопустим, а предявеният иск е опорочен и затова недействителен. Порочността на недопустимия иск обаче е поправима, и то с обратна сила – ако липсвашата предпоставка възникне или наличната пречка отпадне. Ако въпреки липсата или ненадлежното упражняване на ПИ съдът постанови решение – то ще е не нищожно, а недопустимо.

3.2.  Ако съдът установи, че липсва положителна ППр. Или е налице процесуална пречка, съдът в зависимост от естеството на самата ППр. Може:

    * Да вземе мерки, за да се поправи порока (чл.129 за исковата молба и чл.101 за проц. действия);
    * Да препрати делото на компетентния орган (чл.118,ал.2) – това е в случаите на сгрешена подсъдност – била тя родова или местна;
    * Да спре делото (чл.229, ал.1, т.4 и 5);
    * Да прекрати делото като обезсили всчики извършени по него процесуални действия, вкл. И постановеното съдебно решение (виж чл.126 и чл.270 ГПК)

Съдът установява дали са налице или липсват ППр. В отделно производство по повод на висящия исков процес и с участието на същите страни. !!! Това производство не представлява исков процес или част от него, защото има различен предмет – не материалното спорно право, а ПИ. То се нарича условно „процес относно процеса”. Той се различава коренно от самия исков процес в следните направления:

- при ПоП съдът се произнася по претендирано спярма него право –ПИ и затова се произнася с определение, а не с решение;

- най-ярко се усеща разликата, когато в резултат на проверката се установи, че липсват положителни ППр. И исковият прозес трябва да се прекрати – виж чл.126 и 270. Тогава всички извършени процесуални действия, заедно със самото решение се обезсилват. Обратното, всички процесуални действия по ПоП запазват пълната си валидност, защото на тях се крепи обезиславането на исковия процес => двата процеса са различни.

Въпрос 21: Установителен иск

1.  Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със СПН. Търсената с него защита се изчерпва със СПН, с която спорното право( правоотношение) се отрича или потвърждава. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.

УИ цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения. УИ се явява като превенция  спрямо гражданските отношения, преди да се е стигнало до по-остри форми на правонарушение. Сигнало ли се е до тях преди той да бъде предявен, той става безпредметен, защото влиза в действие по-интензивен способ за защита- осъдителният иск.

Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (нищожност и особено симулативност), заплашваща интересите на страните и на третите лица.

2.    Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Затова УИ е допустим относно всякакви граждански права или правоотношения (чл. 124 (1)), докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания, а на конститутивен иск- само потестативни права.

Естеството на правоотношението е без значение. Предмет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търговски и трудови правоотношения.

Правоотношението, предмет на УИ, трябва да се твърди или отрича като едно конкретно, вече възникнало отношение, макар и с модалитет (условие, срок)

3. Като предпоставка за допустимост на УИ чл.124 (1), нарочно подчертава изискването за интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка за всички искове.

·        За да съществува интерес от УИ е достатъчно се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. (липсва обаче интерес от УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и неоспорван от наследниците).

·        Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Никаква нужда от доказване на интереса тогава не съществува. Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон УИ (напр. Искове за дирене и оспорване на произход; искове по 124, ал.3 и ал.4, исковете по чл. 646, чл.694 ТЗ).

·        Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Защото и чрез тези искове ще се разреши със СПН гражданския спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели.

4.        Кой е надлежна страна по УИ се определя по чл.124 (1) с формулата, че всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение, може да предяви УИ.  Заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от правния спор. Това не е само носителят на спорното право, които го предявява с положителен УИ. Легитимиран е и този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, напр. Длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е насочил едно несъществуващо притезание.

При отрицателен УИ надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. УИ се характеризира спрямо другите искове с най-широк кръг от надлежни страни. (широка легитимация).

5.        Различаваме няколко вида УИ

5.1.  Според това дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право, той бива в първия случай положителен, а във втория- отрицателен.

Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен УИ. Всичко зависи от това, коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи положителен УИ, е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен УИ и обратното- да се уважи отрицателен УИ, е равнозначно на отхвърляне на положителен УИ.

·        Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният установителен иск

6.        Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ. 124 ал.4 ГПК

·        Иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ. Понятията истински или неистински документ, които чл.124 ал4 използва са същите , с които законът си служи при инцидентното оспорване истинността на документа (чл.193-194).

Целта на иска е преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може да бъде използван, да се разчисти спорът дали той е истински или неистински.

·        Според чл.124 ал.5 допустим е УИ за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Всяка от посочените в ал.5 основания за невъзбудено или прекратено в последствие наказателно производство, прави УИ допустим в качеството му на сурогат на недопустимия НП.

Легитимирани ответници по ал.5 на чл.124 са; а) лицето, за което се претендира да е извършило престъплението, респ. Неговите наследници ако то е починало; б) лицето, на което ще бъде противопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или отмяна на изгодно за него решение. Ако извършителят не е открит, искът следва да се предяви само срещу лицето по т. Б)

Други искове за факти, допуснати по нашето прав, са: исковете за произход по чл.31-41 СК.

7.        УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ са недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия. Всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъдепроверен и установен по повод на делото относно това правоотношение.

8.        Важна особеност на всички УИ е, че тяхното предявяване е безсрочно.

Законът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове. Такъв е случаят с УИ за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване, както и за установяване на трудова злополука.

Макар и да не се погасява по давност УИ може да прекъсне погасителната давност относно материалното право, за което е предявен!

Въпрос 22: Осъдителен иск

I.  С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда а) да установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудоволетворено гражданско притезание; б) да допусне принудително удоволетворяване на притезанието срещу ответника. Допускането на принудителното удоволетворяване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане за осъждане на ответника.

Защитата, която се търси с ОИ включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Затова докато решението по УИ се ползва само със СПН, Р по ОИ се ползва и с изпълнителна сила (само решението, с което се уважава ОИ). Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова притезание и затова се ползва само със СПН, която брани ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание.

II.                Предмет на ОИ

Претендираното от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника или претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (149, ал.2 ЗЗД).

Предметът на ОИ в сравнение с този на УИ е по-ограничен. Въпреки това на практика много по-често се търси защита чрез ОИ. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ; за наема на жилище; за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.

   1. Дали притезанието е изискуемо ни казва гражданското право. Ои относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да иска принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.

Настъпи ли обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и остане ли притезанието неудоволетворено, ОИ трябва да бъде уважен. Защото съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след предявявяне на иска, щом като те са от значение за спорното право (235, ал.3).

   2. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.

·        Според чл. 124 ал.2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на  осъдителното решение. Интересът на такъв ОИ се състои в опасението , че слъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да се наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко последвашо плащане. (първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо; при това изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. Затова Ои по чл.124, ал.2 е възможен при задължения за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот, за застрахователни премии (387, ал.4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудово възнаграждение по ТД, зашото ТВ се дължи срещу вече престиран труд!!!

·        Подвид на иска по чл. 124 ал2 представлява ОИ да се изоставят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (напр. Да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име чл.326). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл.527.

·        До ОИ относно притезание , което не само не е изискуемо, но не е даже още възникнало се стига, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ. Такъв е напр. Случаят когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъде придобит от ищеца възоснова на конститутивното решение.

III.               Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост

Липсата на такъв налага да се прекрати делото по ОИ. Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удоволетворява. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговаря с решението, т.е. не в началото, а в края на процеса.

За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (напр. Владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща; собственикът не оспорва правото на ползване, но възпрепятства упражняването му от ответника, като го лишава от достъп до имота).

Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в него е смисълът на ОИ. Такъв е случаят при естествените задължения, при задълженията да се престира работна сила.

IV.              Легитимация

Легитимиран да предяви Ои е по правило само носителят на неудоволетвореното притезание. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди че е длъжник или отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.

Поначало само този, който материалноправно е овластен да получи дадена престация и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

Въпрос 23: Конститутивен иск

I.                    Същност на потестативното право

В редица случай материалното право овластява един от субектите на гражданското правоотношение да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Понеже съдържат в себе си власт да се наложи правната промяна, тези права се наричат потестативни (преобразуващи). Такива са например правото да се развали двустранен договор (чл.87 ЗЗД); правото да се унищожи опорочена правна сделка (чл.32 ЗЗД); правото да се прекрати брак (чл.99 СК) или трудов договор (326, 328, 330 КТ)

Потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно- чл.19, ал.3; чл.87 ал.3; чл.227, ал.3 ЗЗД; чл.97, чл.99 и чл.105 СК

II.                 Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови следвашата от него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни се нарича конститутивен иск (КИ)

Защитата, която се търси с него включва защитата, която се търси с УИ: разрешаване на спора относно потестативното право със СПН. Наред с това обаче с КИ се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоотношения между страните по делото. В този конститутивен ефект( създаване на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и конститутивното решение.

Чрез съдебната намеса спорното потестативно право се защитава като се установява и осъществява.

При съпоставка с ОИ се оказва че търсената с КИ защита е много по-пълна. Защото осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия. Напротив КР дава на правоимащия дължимата правна промяна. След КР правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по ред на което да осъществи потестативното си право. Той получава чрез КР цялата възможна защита, от която се нуждае. От тази гледна точка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.

Ако КИ бъде отхвърлен делото ще завърши с установително решение, отричащо потестативното право със СПН.

 III.               Същността и функциите на КИ предопределята предмета, интереса и легитимацията при КИ

   1. Предмет- предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Затова с КИ ищецът може да си послужи само в случаите предвидени от закона. Ето защо в сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено.

Спорът между страните може да се състои и в това дали законът предвижда спорното потестативно право. На този спор съдът трябва да отговори по същество (със СПН).

При т.нар искове за реално изпълнение (иск на доставчика да бъде осъден купувачът да вдигне стоката и да я плати) няма потестативно право и затова те не са КИ. Те са обикновени осъдителни искове, чието уважаване поражда изпълнителна сила, но не и гражданскоправна промяна.

В резултат на КИ със СПН се установява само съществуването или несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право.

   2. Интерес- винаги когато ищецът твърди, чев негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване е налицеинтерес от предявения КИ. Защото ищецът не разполага с друг път да постигне дължимата правна промяна. Затова е налице интерес от КИ, целящ да се придобие собствеността на вещ, която ищецът само владее. Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца.
   3. Надлежни страни- Това са лицето, което претендира че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че тя е за него неизгодна.

Когато потестативното право не е строго лично то може да бъде предявено съдебно и от процесуален субституент.

IV.              Отграничения на КИ от други случаи на конститутивна намеса в гражданските правоотношения

1.                  Не сме пред КИ и решение при конститутивните охранителни актове. Докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е поради това защита спрямо носителя му и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт (назначаване на представител; разрешаване сделки от името на непълнолетен- чл.73, ал.2 СК) създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице. Той не е акт на правораздаване, а е безспорна администрация на гражданските правоотношения.

Не сме пред КИ и решение; при спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище (чл.107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата (чл.72, 76, 77, 107 СК). Правната промяна, която при тези спорове се постановява е акт на спорна администрация на гражданските отношения, а не на защита на правата. Нито една от двете страни няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с оперативна самостоятелност. Установи ли се потестативното право, той е длъжен да постанови такава промяна на правоотношенията между спорещите, която да отговаря точно на съдържанието на потестативното право.

Въпрос 24: Процесуални действия на страните – обща характеристика. Процесуални бездействия.

   1. Обща Характеристика
1.1. Определение: Процесуалните действия (ПД) са действия на съда и страните, които са насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто фактически състав и правни последици се уреждат от процесуалното право.

1.2. Процесуалните действия на съда са не само тези, извършени от съдебния решаващ орган, но и действията на другите органи (пр: секретаря на съда съставя съдебния протокол; призовките се връчват от нарочен служител на име Призовкарят Павлин).

 Под ПД на страните се има предвид не само на главните страни в процеса, но и на другите видове страни, включително и подпомагащите.

1.3. ПД трябва да се отграничават от юридическите събития, които имат значение за процеса (пр: смърт на страна или поставянето и под запрещение).
Нека освен това да ги различаваме и от действията на свидетелите, вещите лица и преводачите. Действията на преводачите се сливат с тези на страните и нямат самостоятелно процесуално значение. Действията на свидетелите и вещите лица пък сами по себе си не пораждат право и задължение, насичени към следващо процесуално действие. Те са процесуално релевантни (т.к. доставят доказателствен материал), но не са звена на процесуалната верига.

   2. Процесуални Действия на Съда

Най-важни са съдебните постановления. Те са израз на решаващата и разпореждащата дейност на съда т.к. се използват за произнасяне по исканията на страните и по движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване).

Делят се на разпореждания, решения и определения.

2.1. Решение – актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.).

 С решенията съдът се произнася по съществото на делото. С него той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право.

Решението завършва исковото производство, но този белег е по скоро формален и вторичен. Той произтича от основния белег, който е да вземе становище по материалноправния спор и който е основната причина да се обозначава решението, като основният и най-важен акт на исковото производство, към който са ориентирани всички други процесуални действия.

2.2. Определенията – това са постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси.
 
2.2.1. Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на делото (пр: въпроси по допустимостта на производството, по неговото развитие).

Процедурните въпроси са винаги процесуални и по това те се различават от главния въпрос, въпреки че не винаги той е материално правен (пр: производството по обжалване действията на съдия-изпълнителя).
 
2.2.2. Разлики в сравнение с решенията: а/ правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството (те имат само вътрешнопроцесуален ефект); б/ не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба; в/ могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 252); г/ не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна.

2.2.3. Определенията се делят на 2 групи съобразно предмета си:

1)      Определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост.

Те съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те си приличат с решенията по това че подобно на тях не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 253). Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита.

Н.Б. Разглежданите определения да не се обозначават като процесуални решения!
 
2) Определения по движения на делото - с тях съдът администрира движението на производството. Имат за цел да подсигурят развитието на делото до нормалния му завършек с решение.
 
Биват 2 групи:

Определения по движение на делото

-         определения, с които съдът дава ход на делото;

-         определения, с които той препраща делото на компетентния орган (чл. 118) или го спира (чл. 229).

Определения, които целят да обезпечат бързото, икономичното и законосъобразното развитие на производството

-         определения по отстраняване на съдии, по участието на 3ти лица в процеса, по съедияване на искове и т.н.

2.2.4.      Правен режим на двете групи определения
 
Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или отмени. Съдът не трябва и не може да бъде обвързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото.
 
Основанията за упражняване на това правомощие на съда:

а/ промяна на обстоятелствата, при които е било издадено определението, като поради това то е станало безпредметно или нецелесъобразно. (пр: определение за събиране на доказателства, когато искът в частта му отнасяща се до непроверените факти бъде оттеглен)
 
б/ Очевидна грешка или пропуск на съда (пр: приел погрешно, че страната е дееспособна)
 
2.3. Разпорежданията
 
В исковия процес с разпореждане се решават само процедурни въпроси. За разлика от определенията обаче предмет на разпореждане могат да бъдат само въпроси, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган (пр: чл. 141 – с разпореждане се ръководи заседанието на съда; насрочване на заседание; връчване на препис от исковата молба на ответника).
 
   3. Призовавания и Съобщения
 
3.1. Цел – да уведомят страната за процесуалните действия, които са или предстоят да бъдат извършени от другата страна или от съда, за да може да вземе участие в тях. Обезпечават правото на страните да подготвят и осъществят правото си на защита.
 
Връчването на съобщенията става по правилата за връчване на призовки – чл. 58 ГПК.
 
3.2. Призоваване на лица с известен адрес
 
3.2.1. Става чрез призовка, която трябва задължително да има предписаното в чл. 57 съдържание – съд, призоваван, кое дело, в какво качество, време и място на заседанието, последици от неявяване.

Призоваването трябва да стане най-малко 7 дни преди заседанието. Ако този срок не бъде спазе решението подлежи на отмяна.

3.2.2. Призоваването става чрез връчване на призовката. 3 начина а) от нарочне съдебен служител – Павлин, б) от служител на общитната, когато в населеното място няма съд, в) от пощенски раздавач с препоръчано писмо (чл. 42).

Страните се призовават само за първото заседание. След това сами следят развитието на производството. Съдът е длъжен да изпрати призовка отново когато заседанието, за което са били призовани е отсрочено в закрито заседание, както и в случаите на възобновяване на спряно дело (чл. 229, 230).
 
Призоваването става и по телефона, с телекс, на електронния адрес (с копие от електронния запис – чл. 44, ал. 3) или чрез телеграма, като в тези случаи то се удостоверява писмено с подпис на длъжностното лице, което го е извършило. Документът е официален с обвързваща доказателствена сила.
 
3.2.3. Призовката трябва да се връчи лично на призовавания.
 
Изключения: 1) 3то лице, което е упълномощено от призовавания да бъде адресат на събощенията (съдебен адрес) или пълномощника по делото (чл. 39, ал.1). Когато пълномощника е адвокат той не може да откаже да получи призовката освен след оттегляне на пълномощното или когато последното не е за тази инстанция.
 
2) Ако призовавания е недееспособен, призовката се връчва на законния му представител.

 3) Ако връчителя не може да намери призовавания в дома му, той може да връчи призовката на лицата посочени в чл. 46, 50 като е длъжен да спазва поредността, посочена в закона.

а) първо – връчване на пълнолетно лице от домашните на призовавания, т.е. лицето, което живее с него в едно домакинство. ! Да е дееспособно!

б) второ – работник, служител или работодател на призовавания, когато призовката се връчва по местоработата му.

в) призоваването на юридически лица става в канцеларията им, като се посочва длъжността и името на получателя (чл. 50)

г) новия ГПК в чл. 47 предвижда залепването на уведомление на входната врата или пощенската кутия на призовавания, в което се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда.  (явно вече не може да се връчва на съседи)
 
Ако призоваваният или домашнте му откажат да получат призовката/съобщението, отказът се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. (чл. 44, ал.1)
 
3.2.4. Смяната на адреса по време на висящ процес, (независимо дали на призовавания, неговия представител, адвокат или месторабота) поражда задължение за страната да уведоми съда за новия си адрес (чл. 41, чл. 50). Санкцията  за неизпълнение е всички призовки да се прилагат към делото и да се считат връчени.

Пребиваващите у нас чужденци се призовават на адреса, посочен при съответните административни служби (чл.  53).
 
3.3. Призоваване на ответник чийто постоянен адрес е неизвестен.
 
Това става чрез обнародване/публично обявление (чл. 48).

Необходимо е съдът да се увери, че е обективно невъзможно лицето да се издири. Това става чрез справка в съответната адресна регистрация. След като не даде резултат се прави публикация в неофициалния раздел на “Държавен Вестник” поне един месец преди заседанието. Прави се само веднъж.
 
4. Процесуални Действия на Страните

3.1. Разлика между ПД на страните и действия с материално-правен ефект.
 
ПД са само тези, при които процесуалното право регулира както фактическия състав, така и правните последици на действието на страната. Ако материалноправните волеизявления (пр: прихващане, спогодба, отказ от право) бъдат извършени валидно пред съда, той ще извърши тяхната правна оценка въз основата на материалното право.
 
3.2. Изисквания за валидност на ПД:

1) Да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, или страна с преставителна власт.

2) Да са в предписаната от закона форма и във времето определено за тях.

3) Да са насочени към съда, не пряко към другата страна.

4) Да бъдат предприети като безусловни и безсрочни изявления. Може да има обаче евентуални ПД – тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно процесуално събитие (пр: евентуален иск, ако главния иск бъде отхвърлен).

5) Чрез ПД да се упражнява съществуващо процесуално право. Липсва ли такова, предприетото действие е опорочено (пр: предявяване на иск без право на иск).

6) ПД да не са предприети недобросъвестно или при злоупотреба с процесуално право.
 
3.3. Процесуалните действия са оттегляеми. Следователно е безпредметно да се допуска атакуването им поради порок на волята, както при гражданските сделки (грешка, насилие…). В случай, че ги има се атакува направо решението по реда на отмяната на влезли в сила решения (чл. 303).
 
ПД са оттегляеми до приключване на устните състезания. Не могат обаче да бъдат оттеглени ПД, след извършването на които другата страна е придобила права (съгласие за заменяне на страна в делото - чл. 226).
 
3.4. Видове ПД на страните:
 
1)          Искания – насочени са да предизвикат желаното ПД на съда. Биват искания по същество (предопределят съдържанието на решението) и процесуални.

2)          Твърдения – изявления за знание на страната относно съществуването или несъществуването на определени факти. Биват правни (претендирани права) и фактически  (имат за предмет факти).

3)          Доказвания – действия на страните, с които те сочат, представят доказателства или участват в тяхното събиране (пр: разпитват вещи лица)
 
   4. Форма на Процесуалните Действия
 
4.1. ПД трябва да се извършват на съдебния език – български. Чужденците – с преводач.
 
4.2. Задължителна писмена форма, когато се извършват вън от съдебното заседание. Пр: искови молби, определения и разпореждания, взети в закрито заседание.

 4.3. Задължителна устна форма, когато се извършват през време на съдебното заседание (пр: показания, заключения на свидетели или вещи лица).

Това правило се основава на принципа на устността, инкорпориран в чл.20, 134, 136 ГПК. Законодателят обаче изисква всички устни ПД да бъдат удостоверени писмено със съдебен протокол не за да бъдат валидни, а за да могат да бъдат доказани.

 4.4. Решаващият орган трябва лично да възприеме процесуалните действия. Това е принципа на непосредствеността. Той гарантира принципа за установяване на истината. Пр: съда изслушва твърденията, събира доказателствата. Изключение: събиране на доказателствата от делегиран съд (чл. 163)
 
4.5. ПД трябва да бъдат извършени публично. Ясно ви е за кой принцип става въпрос.
 
Изключение – обществения интерес или интимния живот на страните да налагат закрито заседание.
 
4.6. Всички ПД се удостоверяват в съдебен протокол. Той е официален документ който ги доказва. Трябва да бъде изготвен или по време на заседанието или в 3дневен срок. Изготвя се от секретаря под диктовката на председателя.
 
   5. Време на Процесуалните Действия
 
Периодите от време, в които следва да се извършат ПД, са заседанията и сроковете.
 
5.1. Заседанията са такива периоди от време, през които се предприемат съчетаните ПД на съда и страните, насочени към разглеждане на делото (134, 136, 143).
 
Заседанието се насрочва от районния съдия или от председателя на окръжния съд, чрез точното определяне на времето и мястото на ПД. Заседанието може да се състои само ако страните са редовно призовани. Заседанието е винаги публично.
 
Заседанието може да бъде отсрочено и отложено. Отлагане има когато някоя страна не е редовно призована или неявяването и се дължи на заболяване или природна стихия. Неявяването на свидетели или вещи лица също може да доведе до отлагане.
 
5.2. Сроковете са периоди от време, в течение на които трябва да бъде извършено

пд на страните под страх, че правото ще бъде погасено. Що се отнася до ПД на съда, които са обвързани от срокове – тяхното неспазване не пречи да се извърши ПД по-късно. Санкцията е само дисциплинарна.
 
Сроковете са законни – чиято продължителност е предвидена от закона и съдебни – определените от съда срокове за извършването на посочените от съда ПД.
 
5.3. Продължителността на сроковете се определя по дни седмици и месеци. Срокът определен по дни изтича в последния ден, като денят на събитието, от което срокът започва да тече не се брои. Когато срокът изтича в неприсъствен ден – важи следващия ден. Когато ПД е извършено чрез пощата в последния ден на срока, счита се за спазен, независимо кога пощаджията сколаса да го донесе!
 
5.4. Решителните срокове (сроковете за обжалване и срокът за молба за отмяна на влязло в сила решение) не могат да бъдат продължавани. Всички останали могат, само ако още не са изтекли. Молбата може да бъде направена и устно в съдебното заседание. Основание може да бъде само уважителна причина, която да е от такова естество, че да не зависи от волята на страната да я преодолее.
 
6. Процесуални Бездействия
 
О. – Липса на възможно или дължимо действие, т.е. неупражняване на процесуално право или неизпълнение на процесуално задължение.
 
6.1. Действията на съда са винаги дължими, затова ПБ на съда са винаги неизпълнение на негови процесуални задължения. Неизпълнението на задълженията не е основание за тяхното погасяване.
 
6.2. ПБ на страните са или неупражняване на процесуални права или неизпълнение на процесуални задължения.
 
а/ неупражняването на процесуални права се нарича още процесуални пропускания. Пропускането на преклузивен срок (всички срокове за страните) има следните последици:

-         погасяване на правомощието да се извърши валидно процесуално действие.

-         Непораждане на изгодни за страната последици (пр: необжалването пречи делото да се пренесе пред втора инстанция)

-         Независимо от Процесуалното пропускане развитието на делото е обезпечено (пр: неявяването на редовно призована страна не пречи на разглеждане на делото)
 
Когато имаме Пропускане, негативните последици от пропускането на срок могат да бъдат отстранени чрез възстановяване на срока (чл. 64 ал.2). Молбата се подава в 7 дневен срок от съобщението за пропускане и се основава на непредвидени обстоятелства (пр: природни стихии, заболяване, неполучаване на съобщение).
 
б/ Неизпълнение на процесуални задължения - страната се подчинява на неизгодно за нея положение, за да се обезпечи целта на задължението.
 
26 ВЪПРОС  ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА. ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ
  I.                    ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА
1. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува правото на иск. Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска (ПИ). Това става във формата на писмена искова молба. Устен иск е недопустим.  ПИ става като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата.

Чл.125- искът е предявен с постъпването на ИМ в съда. Освен първоначалното ПИ имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първоначално ПИ. До последващо ПИ се стига при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска.
 
2.  Условия за редовност на ИМ- За да бъде редовна ИМ трябва да бъде написана на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвидените от закона приложения (чл.127 и чл.128)
 
       2.1. Чл.127- ИМ трябва да съдържа:
 
А) посочване на съда (за да може да се прецени дали делото е подсъдно на този съд)

Б) името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници ако има такива, както и ЕГН на ищеца и номера на факса и телекса ако има такива (тук целта е да се индивидуализират страните и техните представители. На така посочените адреси става връчването на всички отнасящи се за страните призовки и съобщения.

В) индивидуализиране на спорния предмет, което става като се посочат основанието и петитумът на иска

1.      Основанието на иска или както законът казва „обстоятелствата на които се основава искът”- обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право, а не самото спорно право

2.      За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи неговото съдържание; в какво се състои претендираното или отричаното право (напр. вземане в размер на 10000 лв., собственост върху определена вещ). Това се прави чрез петитума.

3.      Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитор и длъжник; носител на потестативно право и лицето в чиято правна сфера ще настъпи ).

Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т.е да го квалифицира правно (например като вземане от заем, наем, недължимо платено и т.н). Дори и да е направена такава квалификация, тя не обвързва съда. Той е длъжен да я определи служебно.

Според Стамболиев правната квалификация, направена в ИМ дава един добър старт на ИП.

4.      Вида на търсената защита с иска. Видът на защитата се сочи от петитума на иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право или в първия случай търси още и осъждане или правна промяна.

5.      Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари спорно право. Тя е от значение в две важни насоки: а) тя обуславя родовата подсъдност; б) и в зависимост от нея се определя държавната такса. За да знае дали искът му е подсъден и дали ДТ е платена, съдът трябва да знае цената на иска. Неоценяеми са исковете относно неимуществени права, както и установителните искове относно факти.

При обективно съединяване на искове цената на иска е равна на сбора от отделните искове (чл.72 (1))

6.      В ИМ ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях и да представи заедно с нея всички писмени доказателства.

7.      Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ се състои искът.

2.2. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея- чл.129
 
1.      пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник (удостоверява упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника) Законната представителна власт на законния представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при подаване на ИМ.

2.      документ за внесените ДТ и разноски, когато такива се дължат (квитанцията за платена дт се прилага към ИМ като доказателство за заплатена дт. Дължимата дт се определя съобразно с цената на иска (виж Тарифа за държавните такси, които се събират по реда на ГПК); виж чл.83- освобождаване от такси и разноски
 
3.      Проверка на редовността на ИМ –чл.129
 
Тази проверка се прави не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от съдия от окръжния съд. Всяко отклонение от изискванията на чл.127 и чл.128 прави Им нередовна, без значение дали се отнася до съдържанието или приложенията на ИМ.

Когато ИМ не отговаря на изискванията по 127 и 128 на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ ако има необходимост и право на това.

Чл.129 (3)- когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, ИМ заедно с приложенията се връща. Против връщането на ИМ може да се подаде частна жалба от която препис за връчване не се представя. Проверката на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие.

Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита за редовно подадена и то с обратна сила. Тази уредба запазва изцяло правните последици на предявения иск.
 
II.                ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

Законът прикрепва към предявяването на иска (ПИ) важни процесуални и материалноправни последици.
 
   1. Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки
          * ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край- влязло в сила решение по съществото на спора. Връчването на преписа е част от развитието на вече висящо дело.
          * Състоянието на висящо дело е пречка  да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор. Забраната предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно заведеното. Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се избегнат противоречиви решения.  (чл.126- прекратяване при висящ процес).
          * Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПИ
          * Стигне ли висящото дело до положението на връчен препис от ИМ, откриват се редица възможности, които преди това не съществуват: за предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и допълнително встъпване и т.н.
          * Предопределя се предмета на делото (в основни насоки е определен, но има определени фактори, които могат да му повлияят.
   2. Материалноправните последици от ПИ са правозапазващи и правоувеличаващи. (те настъпват в материалните отношения между страните
          * Правозапазващи са: покъсване на течението на погасителната и на придобивната давност( чл.116, б. „б’’ ЗЗД и чл.84 ЗС), както и спиране на течението на давността, докато делото е висящо (чл.116, б. „ж” ЗЗД). Когато искът е предявен като частичен, давността се прекъсва само за предявената част от вземането.
          * Правоувеличаващи са: правото на лихви поради забава, в която ответникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава, както и правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу добросъвестния владелец на вещта (т.е режимът става на недобросъвестен владелец).

Материалноправните последици на ПИ предпоставят, че Пи представлява едновременно и упражняване на материалното право, претендирано от ищеца. Затова те настъпват само ако искът е основателен.

27 ВЪПРОС    ВЪЗМОЖНО ПОВЕДЕНИЕ НА ОТВЕТНИКА

СЛЕД ПОЛУЧАВАНЕ НА ПРЕПИС ОТ ИСКОВАТА

МОЛБА
 
Ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. От неговата воля обаче зависи поведението, което той ще възприеме по повод на предявения иск!!!

3 хипотези:

1. Пасивно поведение- ответникът не реагира;

2. Признаване на иска;

3. Защита на иска
 
I.                   Пасивно поведение на ответника

Може да се заключи че това е най-неразумно и губещо поведение, тъй като в този случай може да се стигне до неприсъствено решение (чл.238-240).
 
Ако ответникът не е представил в срок отговор на ИМ и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие (3 фази на пасивно поведение), ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

Съдът ще постанови неприсъствено решение и ще уважи иска (не е необходимо съдът да е напълно убеден че искът е основателен чл.239 (1) т.2). Неприсъственото решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Когато съдът прецени че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото.

Чл.240- защита срещу неприсъственото решение

В едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение ответникът може да поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да участва в делото поради ( В този случай въззивният съд не проверява дали решението е правилно):

1. ненадлежно връчване на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание

2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства.

3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е  могла да преодолее.
 
II.                Признаване на иска- чл. 237, активно поведение (не е доказателствено средство)
 
Това е такова процесуално действие на ответника, с което той заявява, че искът е основателен. Това не е еквивалентно на признаването на факти (доказателствено средство).

При такова поведение на ответника ще се стигне до постановяване на решение против него. В този случай обикновено ще се стигне до освобождаване от разноските по делото.

По искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. Тук не е необходимо да има доказателствени средства, които да правят иска основателен. В мотивите на решението се указва, че то е постановено при признаване на иска.

Чл.237 (3) Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:
 
   1. признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;
   2. е признато право, с което страната не може да се разпорежда

Признанието на иска не може да бъде оттеглено!
 
III.             Защита на ответника срещу иска- 2 вида защита (процесуална и по същество). По-ефективна е защитата по същество. Процесуалната защита в най-добрия случай води до прекратяване на делото с определение. Но искът може да бъде предявен отново! Докато ако защитата по същество е успешна и се постанови съдебно решение, с което искът се отхвърля- този иск не може да се повдига отново (СПН)
 
   1. Процесуална е защитата на ответника, когато той оспорва правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка.

Процесуалната защита цели да освободи ответника от участие в един недопустим процес, като предизвика неговото прекратяване или спиране. Тя предхожда защитата по същество, защото, защото обсъждането на въпроса дали съществува спорното право е допустимо само ако процесът е редовно учреден.
 
-         може например да се твърди че делото не е подведомствено на съдилищата (отвод за арбитраж като ответникът представя арбитражно споразумение) или да има възражение за местна или родова подсъдност

-         малък резултат от процесуалната защита: препращане делото на друг съд или арбитраж

-         максимален резултат: прекратяване на делото без СПН

   2. Защита по същество- такава защита имаме когато ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност. Тогава ответникът противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със СПН това правно положение, което ответникът твърди. Чрез защитата по същество ответникът осъществява по повод на заведения от ищеца процес своето право на иск относно същия правен спор. Докато при процесуалната защита ответникът се противопоставя на решение по съществото на делото, при защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен.
 
Защитата по същество се приспособява към правното твърдение на ищеца. Затова различаваме защита срещу претендирано от ищеца право и защита при отричано от ищеца право.
 
А) Защитата срещу претендирано от ищеца право е необходима при положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Тя се състои в отричане на съществуването на претендираното право или на неговата изискуемост (при осъдителен иск). За да съществува правото трябва да е породено и да не е погасено. Затова то не съществува когато правопораждащият го факт не е възникнал, както и когато са налице факти, които изключват възникването на правото или унищожават , или погасяват възникналото право.
 
а)   Тази защита може да се състои преди всичко в отричане на правопораждащия факт. Ответникът твърди, че твърденият от ищеца факт не е възникнал. Няма значение дали ответникът се ограничава с отрицание или заявява, че всъщност е възникнал някакъв друг факт. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения от него факт;
 
б)   Без да отрича твърдения от ищеца факт като явление на действителността, ответникът може да отрича неговата правна релевантност, като твърди че от този факт не следва претендираното от ищеца право. Тогава ответникът се брани с правни доводи като признава фактическите твърдения на ищеца.
 
в) Като признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право. Възраженията могат да бъдат: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи.
 
·        Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, осуетяващи възникването на правото. Такива са възраженията за нищожност или относителна недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си.

·        Правоънищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопораждащия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за грешка, насилие, измама, недееспособност и т.н.

·        Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за плащане, за прихващане, за опрощаване на дълга, за отказ от наследство, за прехвърляне на вземането и т.н.

·        Правоотлагащи  са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането. Такива са възраженията за различни модалитети  на сделката (условие, срок), за право на задържане, за неизпълнен двустранен договор.

С възражения ответникът може да предяви и свои права срещу ищеца. За някои права законът изрично допуска това (чл.31, ал.2 ЗЗД и чл.44, ал.3 ЗН).
 
Възраженията на ответника във всички случаи са твърдения на факти, пораждащи изгодни за ответника последици, затова той носи тежестта да ги докаже.
 
Б) Защитата при отричано от ищеца право става необходима срещу отрицателен установителен иск. Тогава ответникът е всъщност претендентът на спорното право и затова той трябва да разкрие съществуването на правото. С оглед на тази цел той трябва да изтъкне фактите, които пораждат това право, както и да обори възраженията на ищеца срещу правото. С други думи неговата защита се състои в обосноваване на претендираното право, т.е тази дейност, която е присъща на ищеца по ПУИ, ОИ и КИ.
 
Ответникът може и да предяви насрещен иск (самостоятелна защита на ответника)- напр. иск по 108 ЗС, ответникът може да предяви насрещен иск за подобренията в имота!!!
 
28 ВЪПРОС     ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО
 Разглеждането на делото обхваща съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, състоящи се в подготовка на делото, събиране на доказателства и устни състезания. Тези действия се извършват публично в открити съдебни заседания, освен ако законът предвижда това да стане в закрито заседание.

 1.      Делата се разглеждат в съдебни заседания, които биват открити и закрити- чл.134, ал.1. В ал.2 се казва че закрити заседания (разпоредителни) се провеждат в предвидените от закона случаи без участие на страните (т.е. участва само съставът на съда).

Когато постъпи искова молба се проверява дали тя е редовна и допустима.
 
Принципът е открити съдебни заседания! Откритите заседания от своя страна могат да бъдат публични и при закрити врата. Чрез публичните заседания се гарантира възможността на обществеността да осъществява определен контрол върху дейността на съда (според разбиранията на юридическата гилдия). Публичността може да бъде изключена- чл.136. съдът служебно или по молба на някоя от страните може да постанови разглеждането на делото или извършването само на някои действия да стане при закрити врата, когато:

·        Общественият интерес налага това;

·        Защитата на личния живот на страните, на семейството или на лицата под попечителство налага това;

·        Делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна, чието публично огласяване би накърнило защитими интереси;

·        Са налице други основателни причини.

Молбата за изключване на публичността се разглежда в открито заседание при закрити врата. Определението, постановено по молбата, се обявява публично.

Чл.138- задължение за пазене на тайна- Когато е проведено заседание при закрити врата, публичното огласяване на неговото съдържание се забранява. С разрешение на съдията може да се допусне и трето лице (136, ал.2), но то няма право да разгласява станалата му известна информация
 
2.      Съдебното заседание се ръководи от председателя на състава. Именно той следи за реда в съдебната зала и може да налага глоби за нарушаването му. Съгласно чл.143, ал.3 председателят може да отстрани всеки, който не спазва реда. Когато въпреки предупреждението за отстраняване редът в залата се нарушава от страна или неин представител, съдът може да отстрани нарушителя за определено време. След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят го уведомява за действията, които са били извършени в негово отсъствие чрез прочитане на съдебния протокол.

3.      При разглеждане на делото се съставя протокол. Съгласно чл.152 протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени. Протоколът се съставя под диктовката на председателя на съдебния състав. Той съзнателно редактира това, което се казва. (чл.150 ал.2). Протоколът се подписва от председателя и от секретаря.

Протоколът се предоставя на разположение на страните в тридневен срок от заседанието. Протоколът не се изпраща на страните. Страната трябва да провери дали е съставен протокол и какво е неговото съдържание.

Съгласно чл. 151 (1) в едноседмичен срок от предоставянето на протокола на разположение на страните всеки участник в процеса (т.е не само от страните, а и от вещо лице или свидетел например) може да иска неговото допълване или поправяне. Искането за поправка се разглежда в открито съдебно заседание (чл.154 ал.4). Актът, с който съдът се произнася след като призове страните и молителя и изслуша звукозаписа, съответно обясненията на секретаря, е  определение (то не подлежи на обжалване).

                        На всички инстанции това са общите правила и те се спазват!
 
 Въпрос 29:  ПОДГОТОВКА НА ДЕЛОТО В ЗАКРИТО ЗАСЕДАНИЕ- чл.140 ГПК

   След като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата. Когато в отговора са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на някои от доказателствата в първото заседание по делото. Съдът насроча делото в открито заседание, за което призовава страните, на които връчва препис от определението по ал.1. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

30 ВЪПРОС    ОТКРИТО ЗАСЕДАНИЕ ПО ДЕЛОТО-

                          ФУНКЦИИ И СЪДЪРЖАНИЕ. ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО

1.  Неявяването на някоя от страните, която е  редовно призована, не е пречка за разглеждане на делото. Съдът пристъпва към разглеждането му, след като разгледа делата, по които страните са се явили. При второто повикване съдът извършва проверка дали страната, която не се е явила е редовно призована. Ако не е редовно призована делото се отлага. Страната, която се е явила не се призовава пак, защото тя е уведомена в съдебно заседание за датата на следващото заседание.
 
Предварителни въпроси-  по допустимостта на процеса (проверка на правото на иск и неговото надлежно упражняване). Ако липсва право на иск или то е ненадлежно упражнено на делото не се дава ход. (напр. ответникът се явява, но не е получил препис от исковата молба). Съдът дава срок за отстраняване на нарушенията, след изтичането на който ще се насрочи ново заседание. (142 ал.4). Страните се произнасят дали да се даде ход на делото и ако те нямат други възражения , съдът дава ход на делото, с което предварителните въпроси са приключили.
 
2.Съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора- чл.143 във вр. с чл.145. Пред съда са представени субективните твърдения на страните за това че са се осъществили определени факти. Съгласно чл.143 ал.2 ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. Също така в ал.3 се казва, че страните са длъжни да направят и обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна обстоятелства.

- съдът задава въпроси по твърдените от страните факти (чл.143 ал.1, чл.145, ал.1- тези въпроси имат за цел да се отдели спорното от безспорното. По чл.144 ответникът може да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по направените в това заседание доказателствени искания от ищеца и да посочи допълнителни доказателства във връзка с направените оспорвания. Когато това искане бъде уважено, съдът се произнася по направените оспорвания и искания в закрито заседание с определение, което се съобщава на страните.

-  чл. 145 ал.2- Съдът указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. След това съдът приканва страните към спогодба и посочва нейните последици. Ако спогодба не се постигне, съдът прави доклад, който се отразява в протокола. Ако се стигне до спогодба, съдът следва да я потвърди с определение след което пак с определение да прекрати делото. Определението за прекратяване (преграждащо определение) подлежи на обжалване с частна жалба.

3. Доклад по делото- чл.146
 
Съдържанието на доклада е уредено изрично.

    * Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения (правно релевантни обстоятелства). Целта е да се ограничат твърденията на ищеца и ответника.
    * Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възражения на ответника;
    * Кои права и кои обстоятелства се признават;
    * Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване (т. нар безспорни);
    * как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти

(2) Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства

(3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия

(4) съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.

 Устен доклад!!! Така завършва първата фаза. Исковото съдопроизводство преминава в 2 фази. Първата фаза има за цел да подготви разглеждането на делото по същество. Втората фаза цели събирането на доказателства (съдебно дирене). В новия ГПК тези две фази трябва да са в едно заседание.

4.      Втора фаза- чл.148 ГПК

Събиране на доказателства- Съдът събира всички допуснати доказателства с участието на страните. Ако е необходимо той насрочва ново заседание за събиране на доказателства, които не са събрани по независещи от страните причини.

Чл.147- до приключване на съдебното дирене страните могат:

-         да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно;

-         да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

5.      Устни състезания- чл.149 ГПК

Ал.1- след събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към спогодба. Ако спогодба не се постигне съдът дава ход на устните състезания.

Всяка от страните представя пред съда един модел за съдебно решение. Ищецът пледира, след това пледира ответникът. Ищецът има право на реплика, а ответникът съответно- на дуплика.

Ал.2- Когато делото е разяснено, съдът обявява устните състезания за приключени и посочва деня, в който ще обяви решението. Устните пледоарии приключват с определение на съда. Такова определение се постановява, когато съдът счита че делото е напълно изяснено и ще се произнесе в срок. Новото в ал. 2 е че съдът е длъжен да посочи денят, в който ще обяви решението (не в срок а самата дата)

Ново!!! Ал.3- При фактическа и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според броя на страните.

Съдът определя по-кратък срок за ищеца и по-дълъг за ответника.

Устните пледоарии и писмените защити трябва да представляват модел, който се състои от 2 части

1.      по фактическата страна на спора;

2.      по юридическата страна на спора

 Фактическа страна- всяка от страните посочва факти, които трябва да се изяснят. За доказването на тези факти бяха събрани следните доказателства….. Всяка от страните обсъжда доказателствените средства, които са събрани.Дали от доказателствата може да се заключи за наличието на тези факти. Всяка от страните по своему се аргументира кои от фактите следва да се считат за доказани.

Юридическа страна- Правна квалификация (напр. неоснователно обогатяване). За този правен спор са от значение….факти (от правна норма, която ще се приложи и извлечените от нея необходими факти).
 
Заключение- приближава се максимално до модела на едно съдебно решение.