Право

31 ВЪПРОС СЪЩНОСТ, ПРЕДМЕТ И ОБСЕГ НА ДОКАЗВАНЕТО

       I. Обща характеристика на доказването-   За да потвърди или отрече със СПН съществуването на спорно право, съдът трябва да бъде убеден че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Издирването на истината относно фактите, релевантни за спорното право става чрез доказването.

Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.

Понеже принадлежат на миналото , а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. В процеса те не могат да имат друго битие освен битието на фактически твърдения. Твърдението че определен факт се е осъществил може да бъде посрещнато с отричане, т.е насрещно твърдение че такъв факт не се е осъществил. Съдът е обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. (трябва да се установи съответствието между твърденията и действителното фактическо положение).

Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове обикновено се дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се запълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира от съда като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, поради зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация на съда води по необходимост до неправилен извод относно правото. (приеме ли погрешно,че е бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение, че ответникът дължи; приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца вземане не съществува). По голямата част от неправилните решения на съда се дължат не на неправилно прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а обратното- на неистиността на фактическите констатации на съдилищата.

II. Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват от съда или пред съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия ако желаят.

Правилата, които уреждат доказването, са почти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено от чл.303 ГПК.

III. Различаваме няколко вида съдебно доказване (Д) съобразно с неговат цел и предмет

1.    Съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно Д
•    Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
•    Непълно е Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
2.    Когато Д има за предмет факти, за  които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. Ищецът претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещно Д- относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Обратно е положението на ответника.
За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно- иначе съдът няма да може да приеме, че фактът, предмет на главното Д, се е осъществил. Затова насрещното Д може да се задоволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното му Д.
!!!! От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (напр. на ревизионен акт).Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

3.    В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
•    Пряко е Д на самата сделка;
•    Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка- предмет на косвено Д са т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил

Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателствения факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на преговорите прави вероятно, че след тях и възоснова на тях се е стигнало до сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно.

IV. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ- фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми.

Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма, извлечена от съответния източник на правото. Нея той трябва да извлече от източника на право, който е длъжен да знае. Съдът е длъжен да знае закона. Затова няма тежест за Д на източниците на право, нито тежест за Д, че от определен източник на право трябва да се изведе определена правна норма.

1.    Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т.нар. отрицателни факти (липсата а определено поведение- бездействията, и липсата на определено психическо състояние- незнанието, липсата на дължима грижа).
Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право, т.е когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото.

Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното право, индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. Косвено значение имат поради това всички доказателствени факти.
2.    макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например  ПС при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца).
3.    Не са факти, а правна квалификация на факти „ дълбокото разстройство на брака”, „важно основание”, „невъзможност за изпълнение” и др.
4.    Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове ( с помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали  даден документ е подправен или не)
V.    Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д.
Има факти, които които са от значение за делото, но които съдът е длъжен да постави в основата на своето решение, без те да бъдат доказвани. Съдът е длъжен да ги третира като ненуждаещи се от доказване. Това са общоизвестните, съдебно известните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.

1.    Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия, засегнало това населено място)
2.    Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри). Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва да проведе обратно доказване. (чл.155). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.
3.    Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д (154 ал.2). Законната оборима презумпция е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Оборването е в тежест на този, който твърди друго. (напр. презумпция за вина при непозволено уреждане (чл.45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора 9чл.135 ал.2 ЗЗД), презумпцията за бащинство на съпруга (чл.32 СК))
               
32 ВЪПРОС                                ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ.
                                              ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.

I.    ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ

Въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. (щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици).
Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. В краен резултат вследствие на ДТ решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира отречената правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна последица. В това въздействие върху правната сфера на страните по делото с е състои субективната страна на ДТ. Самото й наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица черпена от недоказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.

Общото правило за разпределение на ДТ между страните гласи, че всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл.154 ГПК).
За разпределението на ДТ е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната (ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна, контролираща, подпомагаща; претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази последица страната носи ДТ. Затова при отрицателен установителен иск ответникът трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право ( при иск за връщане на недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът- правното основание за да го получи; при т. нар иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне е отделена и стои на негово разположение; когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се позовава на дарение, тя трябва да го докаже; не наемодателят следва да докаже че не е получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а наемателят следва да докаже,че е плащал по-голям наем. Последното не значи че отрицателните факти не подлежат на доказване: при иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово общуване.

Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
Отклонение от общите правила на ДТ предвижда чл. 162. според него ако основанието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Това правило означава, че ДТ на ищеца по иск за вземане включва доказване на ЮФ, от който то произтича, но не и размера му. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Разбира се ищецът е заинтересуван да представи доказателства и за размера на иска, за да избегне риска той да бъде установен по преценка на съда.

На страните ДТ  сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда ДТ сочи какъв правен извод той трябва да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани. ДТ е институт, който стои на границата между материално и процесуално право, така че за нея важат норми, меродавни и за двата правни клона.

Изложеното относно ДТ спрямо правнорелевантните факти важи и за ДТ спрямо доказателствените факти. Понеже даден факт става доказателствен само поради по-близката си или по-далечна връзка с правнорелевантния факт, затова страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта, на които иска да удостовери осъществяването на този факт.

II.    Доказателствени средства (ДС)

1.ДС са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти (правно и доказателствено релевантни факти). Такива източници на сведения са обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица. Огледът не е ДС, а способ за събиране на веществени доказателства.

Доказателственият факт поради връзката, в която се намира с главния факт, е опора на доказателствени изводи за него. На това основание той се причислява към ДС.
Разликата между ДС и доказателствения факт е че ДС може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт трябва преди това да бъде винаги доказан и то с ДС

2. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда, а не го обвързва задължително. Има ДС със задължителна за съда сила (официалните документи).

3.Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието между действителността и сведението, което ДС доставя, т.е. в истинността на това сведение. От тази гледна точка говорим за достоверни и недостоверни ДС (неистински документ, лъжливи свидетелски показания). Съдът преди да се довери на ДС трябва грижливо да провери неговата достоверност. Тя е условието за доказателствената сила.

5.    Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими са съответно тези ДС, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените от закона ДС, както и тези, предвидени от закона  ДС, чието използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти. (напр. чл.164- недопустимост на свидетелски показания).
6.    От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост.
Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, защото съдържа сведения било за правнорелевантни, било за доказателствени факти. Неотносимо е ДС, което не съдържа такива сведения. За делото то е без доказателствено значение. Неотносимите ДС, без да са недопустими, са ненужни.
7.    Деление на ДС:
•    На лични и веществени според това дали носителят им е лице (свидетел, вещо лице) или вещ (документ, веществени доказателства)
•    На гласни и писмени според това дали ДС доставя сведението устно или писмено.
•    На преки и косвени според това дали ДС се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствен факт. На това деление се придава и друг смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече вероятни изводи.
•    На първични и вторични (производни) според това дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-очевидец; оригинален документ) или пък възпроизвежда съдържанието на друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на свидетел). Това деление е с най-важно значение, защото хвърля светлина върху различната степен на достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спрямо вторичното ДС.
Чл. 183 ГПК допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от документ, заверен от страната, която го представя.
Чл. 185- документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на български език, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка.

Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с договори между страните, предвиждащи че определени факти могат да се доказват само с ДС, предвидени в договора.

33 ВЪПРОС    ОБЯСНЕНИЯТА НА СТРАНИТЕ КАТО
ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО СРЕДСТВО

ЧЛ. 175-177 ГПК

I.    Обясненията (показанията на страните) психологически не се различават от свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и запаметявание и представляват тяхното възпроизвеждане.
 
           Понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат, страните могат да бъдат източник на показания, по-пълни и по-точни от тия на свидетелите.

Между ОС и показанията на свидетелите има една съществена правна разлика. ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети незаинтересувани лица. За неверни показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по делото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене. Свидетелските показания са чужди на тази опасност, защото предеи да бъде разпитан, свидетелят няма право да присъства в съдебната зала. Затова законът въздига свидетелските показания в доказателствено средство, а отрича това качество на твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти. Тези твърдения са предмет на доказване, а не доказателствено средство. Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване.

II.    Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно доказателствено средство. Такива са признанията.

1.   Признанието е изявление на страната че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти.
От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отличава, защото винаги е неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на признанието. Рядко (освен при симулиран процес) се признават неистински факти. Освен това признаването води до съвпадение на фактическите твърдения на двете спорещи страни. Признанието обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява П с оглед всички доказателства по делото (чл.175 ГПК). Тъкмо затова П в нашето право е доказателствено средство, а не освобождава противната страна от тежестта на доказване.

С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са недопустими- чл.164

2.    П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във ФС на спорното право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска. Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази че е платил. В тази насока се състои разликата между П ипризнанието на иска, с което ответникът зяаявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, зашото е отказ на ответника от защита срещу иска.
3.    П е едностранно явление за знание, отправено до съда. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено до съда писмено заявление.
4.    От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П, направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица. Доказването на извънсъдебното П става със свидетелски показания, или с документа, който го материализира, напр. разписката на кредитора, че е получил плащането. Доказаното извънсъдебно П има същата сила като направеното пред съда П.
III.    Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не само в случай на П. Съгласно чл. 176 ал.3- съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които странат не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала неясни или уклончиви отговори. Предпоставка тук е съдът да е отправил въпроси до страната. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното. Именно поради тази причина съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото.

На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това задължение (чл.176 ал.2)

От изложеното дотук може да се направи изводът, че обясненията на страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Това е общият белег, който обединява П и поведението на страната по чл. 176 ал.3.

Въпрос 34. Писмени доказателства.

1.    ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО
1.1.    Понятията ‘писмено доказателство’ и ‘документ’ са идентични за ГППраво.

1.2.    Писмен документ и електронен документ
При стария ГПК правната уредба е уреждала като писмени доказателства само писмените документи. С новия ГПК е въведено ново доказателствено средство, непознато досега – електронният документ (чл. 184).
1.2.1    Писмен документ
-Писмено доказателство е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. Това е класическото определение.
Вещта трябва да съществува за относително продължителен период от време.  
Документите следва да се отграничават от веществените доказателства, поради това, че в определени случаи една вещ може да бъде документ, а в други – ВД. Критерият е какъв интерес представлява вещта за съда – дали той се интересува от изявеното с писмени знаци или от количествените и качествени характеристики на вещта.
- Д. възниква със физическото си създаване. Автор от правна гледна точка е лицето, на което се приписва изявлението – юридическият издател (чл. 189(1). Неграмотният може да бъде издател на документ, въпреки фактическата невъзможност да го състави). Подписът има голямо правно значение, тъй като поставилият го се приема за издател на документа и автор на изявлението. Неподписано изявлние може да представлява документ (проф. Сталев - арг. От 193(3)).
 - С. пр. по стария ГПК е приемала, че чертежи, снимки, пломби, гранични знаци, магнетофонни записи не са ПД (1062-86-II, Сб. 188). Тази практика не може да се прилага спрямо електронните документи.  
1.2.2    Електронен документ
Електронният документ е уреден в Закона за електронния документ и електронния подпис. Понятието за него е близко до класическото – изявление, обективирано върху материален носител. Чл. 2 – ЕИзявление е словесно изявление в писмена форма, чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално приемане на информация. ЕИ може да съдържа и несловесна информация. Чл. 3 (1) - ЕДокуметн е ЕИ, запазено върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизведено. Електронният документ може да бъде възпроизведен в съда върху електронен или хартиен носител. Хартиеният носител се третира като копие на електронния документ.

1.3    Правното значение на едно или друго изявление е качество, което
се придава на документите от правните норми. За да бъде нещо документ, обаче не е задължително то да има правно значение. Ако документът има правно значение, той е относим към конкретно дело. В противен случай това изявление е ирелевантно към гражданския процес.

1.4 Документ на чужд език се нуждае от точен превод и заверяване от страната, а не от лицензиран преводач.
2    Видиве писмени документи
2.1    Според качеството, в което издателят на документа прави изявлението
2.1.1    Официален документ (чл. 179 ГПК)
Определението на официалния документ е спорно. Ж. Сталев: Документ, който материализира изявление на орган на държавната власт в това му качество. О. Стамболиев: Документ, иаздаден от длъжностно лице, в това му качество, в рамките на компетентността му, в установената форма и по установения от закона ред. Според него Не става дума за орган, а за дл. лице – органът е фикция. Не става дума само за упражняване на публична функция (както твърди проф. Сталев), а и за упражняване на удостоверителна компетентност от определени ф. л. и ю. л. (например издаване на диплома от частно училище или ВУЗ).

2.1.2    Частни документи
Всеки документ, който не притежава всички белези на официален, е частен. Той материализира или правноирелевантни изявления, или граждански изявления.

*  Един и същи документ може да бъде в една своя част официален, а в друга – частен – например нотариалният акт. Ако той е нищожен в качеството си на официален документ, това не означава, че, ако е подписан от страните, не може да се използва като частен документ (чл. 188).

2.2 Според естеството на изявлението
Според О. Стамболиев това разделение е без значение при частните документи (арг. Чл. 179 ГПК) , затова той разглежда тези видове като подвидове на официалните документи.
Свидетелстващи
Свидетелстващ е този Д, който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на Д свидетелства за съществуването или несъществуването на определени факти, обективно съществуващи и възприети от него като резултат на познавателен процес  (например за извършени от него, пред него или спрямо него действия; за възприети от него събития; за състоянието на дадена вещ; за качеството на определена стока и т. н.). Затова Д, материализиращи подобни      изявления, се наричат свидетелстващи или удостоверяващи. Такива документи са всички нотариални удостоверения; различните удостоверения, издавани от държавните служби; счетоводните книги; различните протоколи; констативните актове; разписките и другите извънсъдебни писмени признания; извънсъдебните писмени декларации на трети лица, които биха могли да бъдат свидетели по делото и т. н. Трябва да се подчертае, че за да е налице свидетелстващ Д, е без значение дали той разполага с доказателствена сила спрямо удостоверения факт. Писменото твърдение на факти, изгодни за лицето, от което твърдението изхожда, е свидетелстващ Д, макар че не доказва твърдените факти (scriptum pro scribente nihil probat). Официалните свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила относно извършеното или възприетото от дл. л. – доказват за съда, че фактите, отразени в тези документи действително са се осъществили и съдът няма право на преценка по вътрешно убеждение, а е длъжен до доказване на противното да смята, че фактите наистина са се осъществили.

Диспозитивни (разпоредиртелни)
Диспозитивен е всеки Д, който материализира други, неудостоверителни изявления. Обикновено такива други писмени изявления са различните видове граждански и държавноправни волеизявления, т. е.правни актове. От този предмет произтича и наименованието диспозитивни, т. е. разпореждащи Д.. Но диспозитивен е и такъв Д, който не материализира правен акт, а някакво друго изявление, стига то да не удостоверява стоящ вън от Д факт. Този вид документи доказват, че волеизявлението е направено, не се преценява достоверността на отправянето му – изразяването на воля не е познавателен процес. Правният акт (волеизявлението) може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен. Симулативното волеизявление не е невярно,а е невалидно, понеже е насочено към нежелани правни последици.
Диспозитивните документи нямат материална доказателствена сила.

2.3. Според това дали документът материализира подписа на своя издател.
Това деление О. Стамболиев разглежда само при частните документи – ако един официален документ не е подписан, той не би бил официален.

2.3.1 Подписани документи
- Подписаният частен документ, съгласно чл. 180, има същата формална доказателствена сила като официалния документ – задължава съда да смята, че лицето, подписало документа, е и негов автор (документът обаче следва да отговаря на изискванията за редовност от външна страна – да няма зачертавания, изтривания, добавки, поправки – външни намеси, които поствят под съмнение автора).
- Съществен белег е подписът. Подписът е саморъчно изписване на името на издателя на документа, макар и нечетливо, стига да е обичайно за лицето (Ж. С.) / начинът, по който лицето обикновено идентифицира себе си писмено, макар и на друга азбука или с неазбучни знаци (О. С.).  
- Пълномощникът може да подписва с името на представлявания. Нотариалната заверка не е условие за валидността на подписа, а доказва авторството на документа.
- Когато издателят на документа е неграмотен, вместо подпис – отпечатък от десния палец и приподписване от двама свидетели (чл. 189 (1)). При невъзможност за полагане с десния палец – опоменаване на причината за това в документа, отпечатък от друг пръст и отбелязване кой  пръст. Неграмотно е лице, което не може да пише и чете на езика, на който не написан документа. Неграмотно е лице, което може да се подпише, не разбира обаче съдържанието на документа.  Правилото се прилага и при невъзможност грамотно лице да се подпише поради недъг (съдебно решение). Свидетелите трябва да установят, че на лицето е известно съдържанието на документа.
- В случаи, че грамотно лице е сляпо, то документът се приподписва от двама свидетели (чл. 189 (2)), ако е написан на азбука, която лицето не разбира (не е на Брайлова азбука).   При нотариално и съдебно удостоверение на подписа, присъствието на свидетели е излишно.

2.3.2 Неподписани документи
Неподписаният документ е документ, без да има формална доказателствена сила.

2.4 Според целта на съставяне на документа
О. С. отнася делението към частните документи
2.4.1 Нарочни документи
Създадени с цел да бъде доказан фактът, съдържаш се в документа. Мотивът има значение за достоверността – доказателствената им стойност е по-висока.
2.4.2 Случайни документи
Не са съставени с цел доказване на съдържащите се в тях факти, доказателствената им стойност е по-малка.

2.5 С оглед съдържанието (и интереса на издателя?)
2.5.1 Изгодни документи
Изгодните документи подкрепят твърденията на определена страна.
2.5.2 Неизгодни документи
Неизгодните документи оборват твърденията на определена страна.
Правилото, че “написаното от пишещия нищо не доказва, освен ако е против пишещия”. И изгодните, и неизгодните документи имат формална доказателствена сила. Частният документ няма друга, освен формална доказателствена сила. Между двата вида няма разлика в доказателствената сила. Разликата е в доказателствената стойност (съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение с оглед събрания доказателствен материал).

2.6. Според авторството на документа и съответствието на свидетелсващия документ и удостовереното с него,
Проф. Сталев разделя документите на истински и неистински.

2.6.1 Истински документи
- истинките документи следва да са автентични И верни
- автентичността се определя според авторството, като въпросът има значение за всички документи. Автентичният документ материализира изявлението на лице, което се сочи като негов автор (издател).
- верността зависи от съответствието на документа с удостовереното от него фактическо положение. Тя се проверява само при свидетелстващите документи.

2.6.2 Неистински документи
Неистинските документи намат доказателствена сила.
- неистинските документи са неавтентични ИЛИ неверни.
- неавтентичният документ е документ с подправен подпис или съдържание, чиито автор всъщност е авторът на подправката. В случая се поражда опасна привидност по отношение на авторството. Неавтентичността означава липса на документа.
- неверността може да се дължи на т. нар. интелектуална подправка, както и на грешка.

Проф. Стамболиев разделя документите на истински и неистински според авторството и на верни и неверни според съответсвието с удостоверения факт ?????

3. Доказателствена сила
Проф. Стамболиев я отграничава от доказателствената стойност убеждаващото възедействие в/у съдията. ДС е характерна само за документите. Тя се определя в закона и не може да се изменя чрез договор.

3.1 Формална ДС
3.1.1 Понятие
Всеки автентичен документ удостоверява, че материализираното в него изявление е било направено – той е създаден именно като резултат от това. Наличието на подпис доказва и авторството на подписалия се с МДС. Чл. 180 приписва ФДС само на частните документи, с нея обаче се ползват и официалните. Отнася се както за свидетелстващите, така и за диспозитивните документи.

3.1.2 Отпадане на ФДС
Формалната ДС се накърнява от наличието на видими външни недостатъци (чл. 178), както и нечетливи и повредени документи. В случая съдът оценява ДС с оглед всички обстоятелства по делото.

3.1.3 Обхват
- ФДС винаги обхваща факта на писменото изявление и неговото авторство.
- при официалните документи, ФДС обхваща и датата и мястото на
издаване, посочени в него от длъжностното лице (при съдебните решения релевантните дати са много – постановяване, обявяване и др. ).
- при частните документи това не е така – при тях се допуска възможността за антидатиране и посочване на различно място.
Антидатирането може да има за цел да се увредят трети лица – 181 ГПК. При договорите, датата, написана в документа е обвързваща за страните. Достоверността на датата може да бъде оспорена само от трети лица, когато документът им е противопоставим или може да засегне техни интереси – за тях датата е непротивопоставима – не и от други трети лица – те са обвързани от посочената дата. . Трябва да може да се установи по достоверен начин, че към определен момент даден документ е съществувал безсъмнено, за да стане датата противопоставима. Законът примерно изрежда възможности за такъв момент – чл. 181 (1). Факт, съставляващ такъв момент,  може да бъде доказан и със свидетели, но с тях достоверността не може пряко да се доказва (1326-84-1У, Сб. 179).
Когато Д няма дата, а също когато трябва да се установи датата на разписки за извършено плащане (чл. 181, ал. 2), съдът може да се позове на всякакви доказателства, вкл. свидетели, за да я установи.

3.2 Материална ДС
3.2.1 Понятие
МДС се състои в доказателственото значение на свидетелстващия документ за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в документа удостоверително изявление. Само свидетелстващите документи разполагат с МДС.

3.2.2 Официални свидетелстващи документ
Официалните СД създават за всички (съд, държавни органи, страни, тр. л.) задължение да приемат, че засвидетелстваните факти са се случили както са описани в Д. (чл. 179), докато не бъде доказана невярността на Д. МДС предпоставя:
- че Д е издаден от дл. л. (на публичната власт или не)
- че е издаден в кръга на компетентността на издателя му
- че са спазени реда и формата за издаване

3.2.3 Частни свидетелстващи документи
ЧСД се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти – тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срешу своя издател (с. пр.). Ако издателят удостоверява изгодни за себе си факти, Д няма никаква ДС (с. пр.). Той не може да се противопостави на страната, която не го е подписала. Този Д е извънсъдебно писмено твърдение, което не може да има ДС – правилото scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem.

3.3 Изключение за лицата, които водят счетоводни книги (чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ).
Лицата, които водят счетоводни книги, могат да се позовават на тези издадени от самите тях документи. ДС на счетоводните книги обаче не е равна на ДС на официалните свидетелстващи документи – тя се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед всички доказателства по делото (с. пр.). Законът изисква книгите да бъдат редовни, т. е. Да се озновава на надлежен документ – това означава, че ДС на счетоводните книги е производна.
Редовността на книгите не се предполага, а трянва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. С. пр. приема, че ако книгите не бъдат оспорени, вписаното в тях се приема. Според проф. Сталев това не бива да бъде така и вписването в счетоводните книги не може да е достатъчно за уважаване на иска. Чл. 55 ТЗ ограничава субектно и предметно ДС на търговските счетоводни книги: тя важи само между търговци, и то за доказване на търговската сделка.

3.4. Други частни документи със свидетелстващо съдържание.
Такива документи се преценяват от съда по вътрешно негово убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. При тях проф. Сталев говори също за ДС в тези граници, а проф. Стамболиев смята, че те нямат ДС.

4.Оспорване на писмени и електронни документи (чл. 193, 194)

4.1 Представяне на документи пред съда
 В съда се представят оригинали или заверени от страните копия на документите. Ако съдът намери за необходимо, може да задължи страната да представи оригинала. Съдът сверява копието и оригинала, констатира съответствието, действието се вписва в протокола. От този момент копието има за съда сила на нотариално заверено.

4.2  Цел на оспорването
- При оспорването страната, която оспорва, се стреми да преодолее ДС на Д.
- При диспозитивните документи се цели да се докаже, че те са неавтентични / неистински, т.е. подправени, както при официалните, така и при частните документи.
- при свидетелстващите документи се твърди или че те са неавтентични / неверни – така се отрича формалната ДС, или че те са неверни – така се отрича материалната ДС, т. е. така могат да се атакуват само Д, които имат материална ДС.
- при частните свидетелстващи Д защитата не е подчинена на изискванията за оспорване на истинността на документи (освен при счетоводните книги). Издателят обаче не може да ги оспорва със СПоказания (чл. 164(1) т. 6), освен в случаите на чл. 165 (2). В трайната си практика Върховния държавен арбитраж допуска да се оспорва по реда на чл. 154 СГПК/193 НГПК чрез свидетели истинността на констатациите в двустрани протоколи, макар да ги счита за частни документи.

4.3 Ред на оспорването
- След представянето на един документ, другата страна следва да заяви недвусмислено, дали го оспорва в същото с.з. Ако не присъства, оспорването трябва да стане най-късно в следващото с.з. Представените документи с исковата молба се оспорват най-късно с отговора на исковата молба. Ако при представянето на документа другата страна не присъства, а се представлява, процесуалният представител може да поиска срок за запознаване и оспорване. Такъв срок може да поиска и самата страна??? Срокът е преклузивен и след изтичането му оспорване е невъзможно. Ако съдът не е дал на страната възможност да оспори на първата инстанция, страната има това право на следващата инстация.
- След оспорване, страната, представила документа трябва да заяви дали иска да се ползва от него. Тя може да се откаже, за да спести време, а и защото при установяване на подправка, документът се изпраща на прокурора. Ако страната желае да се ползва от документа, проверката се извършва с всички доказателствени средства, при ограниченията за свидетели на чл. 164. Проф. Стамболиев смята, че при оборване на автентичността  / истинността не могат да се използват свидетелски показания, защото не се използва производството по чл. 193. ?????

4.4 Тежест на доказване
При официалните документи оспорващият следва да докажа неистинността. Ако се твърди, че Д носи подпис на страната, която го оспорва, то до доказване на противното от нея Д се смята за автентичен. Ако подписът е на някой друг, тежестта е за този, който желае да се ползва от документа.

4.5 Становище на съда
Съдът или отхвърля оспорването, или го уважава, ако е доказано безсъмнено.  В този случай Д се изключва от доказателствата и при данни за подправка се изпраща на прокурора.
Съдът изразява становището си или с определение, или с решението, като становището има сила на пресъдено нещо. Определението се обжалва заедно с решението.  

4.6 Други способи за оспорване
- чл. 124(4) – отделен иск. Може да се използва при изтичане на срока за оспрване по чл. 193.
чл. 124(5) – в случаите на извършено престъпление

4.7 Особености при електронния документ
Чл. 184 предвижда, че ако съддът не разполага с технически средства и специалисти, даващи възможност възпроизвеждането на елктронния документ и надлежната проверка на електронния подпис да бъдат извършени в съдебната зала в присъствието на явилите се страни, електронни копия на документа се предоставят и на всяка от страните по делото. В този случай истинността на електронния документ може да бъде оспорена в следващото съдебно заседание.

Въпрос 35. Свидетелски показания

1. Понятие за свидетел
1.1    Определение
Св. е лице, което, се призовава да даде покзания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.
Качеството свидетел и съответните задължения се пораждат от конституирането – получаването на призовка. Свидетелят не е доказателствено средство – свидетелските показания са д. с.
Свидетелят дава показания само устно, по предвидеия в ГПК ред. Писмените показания са частен документ.

1.2    Несъвместимост
- Качеството сеидетел е несъвметимо с качеството страна, съдия или процесуален представител по същото дело. Ако съдията има лични възприятия извън съдебната зала – отвод.
 - Законният представител на ф. л (не и на ю.л. – чл.177), както и попечителят могат да бъдат разпитани като свидетели (чл. 172). Показанията се преценяват с оглед възможната заинтересованост.
- Свидетел може да бъде и недееспособно лице, като показанията се преценяват с оглед недееспособността (с. пр.).

2. Задължения и права на свидетеля
Свидетелството е обществен дълг. Никой, с изключение на предвидените от закона лица, не може да откаже да свидетелства.

2.1 З. да се яви по делото. Поради важни причини е възможен разпит преди заседанието или извън съдебната зала. При неизпълнение, довело до забавяне на доказването, свидетелят дължи на страните обезщетение за направените разноски и губи право на обезщетение.

2.2 З. да даде нужните данни при снемането на личността му

2.3 З. да обещае, че ще говори истината. При недаване на обещание отговорността за лъжесвидетелстване не отпада, а се поражда и отговрност за неизпълнение на указанията на съда

2.4 З. да отговаря на поставените въпроси, макар и с “незнам”. При неизпълнение съдът може да наложи глоба.

2.5 З. да каже истината. В противен случай се поражда наказателна отговорност по чл. 290 НК. Съдът предупреждава свидетеля за отговрността преди даването на показанията. Наказателната отговорност се носи и от непредупреден свидетел.

2.6. Пр. да иска от съда възнаграждение и разноски до края на съдебното заседание. Те се изплащат от внесения депозит (чл. 168)

2.7 Пр.  да откаже да даде показания (чл. 166(1) – пълномощници по същото дело, медиатори по спора, близки роднини, бивш съпруг, лице, с което страната е във фактическо съпружеско съжителство. Конкретната причина се излага пред съда писмено.

2.8. Пр. да откаже да отговори на конкретен въпрос (чл.166(2) – лица, които с отговорите биха причинили на себе си или близки по ал. 1 непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване. Конкретната причина се излага пред съда писмено.

- Отказът от свидетелстване поради държавна или служебна тайна, познат по стария ГПК, вече не се допуска, защото гражданки права не моат да бъдат накърнявани поради държавна или служебна тайна.

3. Значение за конкретното дело
Свидетелските показания имат значение само за делото, по което са събрани. Те не могат да се използват след оттегляне на иска при повторното му предявяване, освен ако за това има труднопреодолима пречка (чл. 232)

4. Допустимост на свидетелските покзания
4.1 Обща допустиност
Свидетелските показания са допустими за доказването на всякакви юридически и доказателствени факти, освен ако не е предвидено друго в закона (чл.164 ГПК). В случаите на забрана, допустими са всички други доказателствени средства, не само документи.

4.2 Забрани за доказване със свидетелски показания

4.2.1 Характер на забраната
Предвидените в закона хипотези на забрана целят подпомагане на установяване на обективната истина, насърчават съставянето на документи. Те са въведени и за да се прекрати практиката на лъжесвидетелстване, и поради трудностите, възникващи при доказване на съдържанието на сложни договори със свидетелски показания. Забраните не би трябвало а важат за лица, положили необходимата грижа за да се снабдят с документи. Ограниченията следва да се тълкуват стриктно-стеснително.
За визираните в закона хипотези св. п. са недопустими.

4.2.2 Хипотези на забрана
1) Юридически актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма (чл.164 (1), т.1).
В случая следва да се има предвид, че когато предписаната от закона писмена форма не е спазена, договорът е нищожен. Правни последици не се признават не на основание недоказаност, а нищожност. Това стеснява приложението на хипотезата. Ако се твърди, че документът е изгубен или унищожен, по чл. 165 се допускат свидетелски показания.

2) Установяване на обстоятелства, за които закон изисква писмен акт (чл.164(1)т.3, хип 1).
Става въпрос за случаи на форма за доказване – тя не обуславя действителността на акта. Следва за всеки предвиден от закона писмен акт да се преценява, дали законодателят го предвидил като задължителен за доказването, или само с оглед улесняване на доказването.
В някои случаи е предвидено писменият документ да се състави от трето лице, обикновено – длъжностно лице. При случаи на невиновно несъставяне, следва да се допунат сидетелски показания. Освен това, според съдената практика, дл. л., които са били длъжни да съставят документ, а не са го направили, въпреки че са възприели съответните факти или лично са участвали в осъществяването им, могат да бъдат разпитвани като свидетели.

3) За установяване на договори на стойност над 5000 лв. (чл. 164(1) т.3, хипотеза 2).
Става въпрос за стойност към момента на сключване на договора. Няма значение стойността на търсеното по съдебен ред – то може да е по-малко от 5000лв., ако е по договор над тази сума, доказването е с писмен акт. При договори с продължаващо изпълнение – сборът на платежите; наем с неопределен срок – стойността за сбора на предизвестието; заем за послужване – стойността, ако договорът беше за наем. Необходимият писмен документ може да бъде от всякакъв характер. Забраната не важи за договори, в които страната не участва. Обхванати са само договори, не и едностранни сделки. Законът позволява свидетелски показания за договори между съпрузи, роднини по права линия, по съребрена до четвурта степен и по сватовство до втора степен включително.

4) За погасяване на парични задължения, установени с писмен акт (чл. 164(1) т.4).
Актът може да бъде не само договор, а и писмено признаване, съдебно решение, публичноправен акт и др. Договори на стойност на 5000 лв. не могат да се доказват със свидетелски показания, това обаче, според съдебната практика, не важи за изпълнението по тях. Така лесно би могло да бъде заобиколено ограничението на т. 3, хип. 2. Проф. Сталев предлага да се приеме, че забраната за свидетелски показания важи за изпълнение по договори на стойност над 5000 лв.

5) За доказване на писмени съглашения, в които страната, искаща свидетели, е участвала, както и тяхното изменение или отменяне чл. 164(1) т.5).
Законът има предвид самото писмено съглашение, диспозитивния документ, а не свидетелстващи документи. Съгласявайки се с писмена форма за изявяване на правнорелевантната воля, страната не може да доказва със свидетелски показания. Наличието на уговорки, които не са вклщчени в писмения договор, също не може да се доказва със свидетелски показания.

6) Опровергаване на съдържанието на официален документ и на изходящ от страната частен документ (чл. 164 (1), т. 2 и 6).
Двете хипотези се разглеждат заедно поради сходността на правилата. Документите трябва да бъдат нарочни (създадени с доказателствена цел), подписани от страната (Ж. Сталев).
Законът забранява опровергаването на съдържанието на частен или официален документ. Проф. Сталев ограничава значението на понятието “съдържание”, т.е. допуска доказването чрез свидетелски показания в следните случаи:
- оспорване на валидността на волеизявлението, материализирано в документа на основание нищожност или унищожаемост
- оспорване на истинността на документа, като се приема, че е неавтентичен или с невярно съдържание. В такъв случай би се приложил пежимът за оспорване на истинността на документи по чл. 194.
В резултат на това, проф. Сталев свежда хипотезите по т. 2 и 6 до симулативните изявления – забраната за оборване със свидетелски показания е налице само за тях, както при частните, така и при официалните документи. Проф. Стамболиев приема, че оспорване на съдържанието на документ означава оспорване на истинността му, и че допусканото от проф. Сталев оспорване на официални документи със свидетели в редица случаи е недопустимо (прим. – Констативен протокол при ПТП).

4.3 Дерогиране на забраните
4.3.1 Съгласие на страните
В случаите на чл. 164(1), т. 3, 4, 5, 6, законът (чл. 164(2) допуска доказване със свидетелски показания при изрично съгласие на страната, която не е заинтересована от допускането на доказателствата.  Необходимо е съгласие, не само липса на възразяване.

4.3.2 Чл. 165(1) определя, че свидетелските показания са допустими, когато изискваният от закона документ е загубен или унищожен не по вина на страната. Ако невиновната странав такъв случай бъде лишена от възможността да докаже със свидетелски показания, тя би била лишена от материалното си право.

- Унищожен е документ, който или вече не съществува, или не може  да бъде прочетен.

- Загубен е документ, чието местонахождение не е известно.
Документите трябва да са изгубени или унищожени невиновно. Вината в случая е само под формата на умисъл – небрежността позволява да бъдат призовани свидетели.   

- Свидетелските показания трябва да пресъздадат съдъранието на загубения документ, не само да установят, че е съшествувал документ.

- Ако не е съставен изискваният от закона документ, без страната да е виновна, свидетелски показания са допустими. Това положение не е предвидено в закона. Необходимо е документът да не е създаден, да не може да бъде създаден и страната да е положила необходимата грижа за създаването му, т.е. да не е виновна. Ако документът е от рода, към който се отнася особеното производство по реда на Гл. петнадесета, чл. 524 и сл., то не може от страната да се иска първо да замести документа по това производство.
В случаите на диспозитивни документи, не може да се допуснат свидетели, защото в случая съставянето на документа в във властта на страната.

4.3.3 НАЧАЛО НА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО
Чл. 165 (2) Могат да бъдат допуснати свидетели за оборването на документ, ако страната, имаща интерес от това, успее да породи съмнение, че изявлението в тях е симулативно. Възможностите за пораждане на такова съмнение:

- наличие на обратно писмо (контрлетр) – документ, изходящ от другата страна, с който тя дава основание да се допусне наличието на симулация;

- документ от другата страна, удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за наличието на симулация.
На подобен документ са приравнени направени от страната самопризнания.
След пораждането на съмнение, следва доказване със свидетелски показания. Според проф. Сталев, ако документът напълно доказва симулацията, няма нужда от свидетелски показания.

Началото на писмено доказателство не важи за третите лица и за наследниците на страната, ако има за цел да ги ощети. В този случай свидетелски показания са допустими по начало.

5. Доказателствена сила (Проф. Стамболиев – доказателствена стойност) на СП
Необходимо е СП да съответстват на действителсността. Убеждаващото въздействие, което свидетелските показания имат върху познаващия субект (съдията) – не е отнапред определено. При различни съдии тя ще бъде различна. Съдът се ръководи от възможната заинтересованост на свидетеля (ако е заинтересован, показанията му подлежат на по-сериозна преценка), възможността на свидетеля адекватно да възприема околната среда, възможността му сериозно да запамети възприетия факт, да го възпроизведе, интелектуалното и културното ниво на свидетелите.

6. Правила относно разпита на свидетеля
6.1 Чл. 169 - Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване

6.2 Чл. 171 - Разпитът се провежда в присъствието на явилите се странит и отсъствието на недалите показания свидетели. Допуска се повторен разпит по искане на свиетеля, по молба на страната и по инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна или по преценка на съда.

6.3 При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните.

Въпрос 36: Веществени доказателства. Вещи лица

А. Веществени доказателства
1.Понятие
Законът не урежда отделно веществените доказателства (ВД), въпреки че ги предпоставя като неободими и допустими в редица случаи (чл. 194(1), чл. 204(1).
ВД е всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт (включително лице, обект на освидетелстване при спорове за вреди от телесни повреди. Кръгът на ВД не еограничен. Те са близки до доказателствените факти, обаче, за разлика от тях, са пряко доказателствено средство за непосредствено възприемане от съда. ВД може да съвпада с подлежащия на доказване факт или да представлява дадено негово състояние (повредена вещ) – съдът чрез ВД възприема пряко подлежащия на доказване факт, което прави ВД най-сигурното доказателство в случая.

2. Способи за възприемане
- Огледът се отнася се за движими и недвижими вещи, а освидетелстването се отнася до лицата.
- Това не са доказателства, а способи за събиране на доказателства (чл. 204(2). Те могат да бъдат назначени от съда по молба на страната или по негова преценка (чл. 204(1). Целият състав на съда, делегиран член или друг делегиран съд извършва действията, като за предпочитане е първото. Могат да уастват свидетели и вещи лица (чл. 204 (1,2).
- Освидетелстването е свързано с личното достойнство на освидетелствания и може да се извърши само с негово съгласие. Възможно е да отсъства съдията, а да се извърши от вещо лице (което означава, че доказателственото средство е становището на вещото лице (УПР./свидетелско показание – проф. Сталев), не вещественото доказателство).
- Ако лицето откаже да бъде извършено освидетелстване или не се яви на огледа,  вземайки предвид всички доказателства съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, чието доказване е било осуетено.

Б. Вещи лица
1. Понятие
Вещо лице (ВЛ) е лице - носител на специални знания по въпроси на делото от областта на науката, изкуството, занаятите и др., с които съдът не разполага, което е призовано от съда, за да му даде своето становище (заключени) по тези въпроси (чл. 195 (1).

2. Необходимостта от ВЛ
Необходимостта от ВЛ следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. ВЛ дава на съда информация за съответствието на един обект с общите изисквания, степента на отклонение и причините, под формата на извод, наречен заключение.

3. Назначаване на ВЛ
ВЛ се назначава с определение от съда по искане на страна или по негова инициатива (преди законът е предвиждал само искането на страна, а ТР е позволявало служебното назначаване). В определението се включват предметът и задачата на експертизата, материалите, които се предоставят на ВЛ, както и данни за неговата смоличност и специалност, както и срок (чл. 197).Заключението трябва да бъде допуснато и събрано от съда. Заключение по друго дело е недопустимо. Съдът не е длъжен да допусне ВЛ, ако е допусал и не е назначил обаче, това е съществено нарушение.

4. Характер на експертизата
- Заключението се преценява с оглед всички данни по делото, режимът му е като на останалите доказателствени средства. За разлика от тях обаче ВЛ не показва само фактите, а предлага и изводи за тях, с което наподобява дейност, характерна за съда, като форма на помощ за него.
- За разлика от свидетелите, ВЛ може да бъде заменено от друго такова. ВЛ е допустимо за изясняване на факти, а не за заключения по прилагане на закона. - - Изключение от това правило е ВЛ за установяване на чужд закон, неизветен за съда – ВЛ е компетентно не да тълкува чуждия закон, а само да установи неговата наличност (чл. 132 СГПК/?НГПК).

5. Правен режим
- Сходства със сидетелските показания: Даването на заключение е обществен дълг. Основанията за освобождаване са като при свидетелите, допуска лицето да заяви, че е некомпетентно, както и че е възпрепятствано поради болест. ВЛ се освобождава и когато не е изготвило своевременно заключението (чл. 198). Съдът не еобвързан от заключението, а го оценява съобразно обосноваността му. Оспорването от страните трябва да бъде е аргументгирано.

- Сходства с ролята на съда: ВЛ има право да проучи цялото дело, да участва в събирането на редица доказателства. То основава заключението си не на възприети извън съда факти, а на доказателствата. ВЛ дължи безпристрастност, може да бъде отведено на основанията, предвидени за съдиите (чл. 196). То носи отговорност за невярно заключение, за което се предупреждава (чл. 200(1).

- Ако обстоятелствата по делото налагат това, съдът може да назначи повече ВЛ (чл. 195(2). При оспорване на заключението съдът може да назначи друго или повече ВЛ (чл. 200(3). Когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, се възлагадопълнително заклюение. Когато то не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, се назначава повторно. При разногласия м/у ВЛ мненията се излагат поотделно, а съдът може д аназначи нови изследвания или нови ВЛ (чл. 203).

- ВЛ е длъжно да представи заключението една седмица преди съдебното заседание (чл. 199). Ако срокът не бъде спазен, а заседанието не се отложи, налице е нарушено право на защита/принцип на равенство, освен ако страните изрично не са се съгласили след получаването на заключението (с. пр.).

- ВЛ винаги се призовава на заседанието, пита се дали поддържа заключението си, излага устно заключението си и отговаря на въпросите на страните (чл. 200(2). Непризоваването на ВЛ е съществено нарушение (с. пр.).

37. Посочване, представяне, допускане и събиране на доказателства. Обезпечаване на доказателства

1    А. Посочване на доказателствени средства
1. Понятие
- Посочване на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано.

2. Ред на посочване
- ДС се посочват от страните
- посочва се неговият вид и обстоятелствата, за които то се отнася (чл. 156)
- посочва се къде се намира то
-ДС се посочват в исковата молба, съответно – в отговора на исковата молба. Тези срокове са преклузивни – след изтичането им не се допуска сочене и представяне на други ДС, освен в изброените по-долу случаи ( ? и чл. 133).
- В първото съдебно заседание ищецът може да посочи и представи ДС във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови ДС, които не емогъл да посочи и представи в ОИМ (чл. 143).
- При направени от ищеца в ОСЗ оспорвания, ответникът има право да иска срок за становище и посочване на нови ДС (чл. 144)
- Чл. 147 дава възможност да бъдат посочени и други ДС до края на съдебното дирене – за новооткрити (неизвестни по обективни причини) и нововъзникнали доказателства.
(Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?)

2    Б. Представяне на ДС
1.Понятие
Представянето на ДС се състои във физическо предоставяне на ДС в държанене на съда. То е възможно относно документите и веществените доказателствени средства. Посочването и представянето не се идентични – например чл. 127(2) изисква представяне на писмените доказателства заедно с исковата молба, а на останалите – посочване. Чл. 205 определя правилата относно представянето на писмените  ДС да се прилагат и относно веществените ДС – означава ли това, че те се представят с ИМ?

2. Особени действия по представянето
За да представи документа или вещественото доказателство, страната трябва да го държи. Ако това не е така – прилагат се особени правила, предвидени за документите, които обаче следва по аналогия да се прилагат и за веществените ДС (чл. 205).
- В случаите, когато ДС са държани от противната страна, от съда може мотивирано да бъде поискано да задължи тази страна да представи тези ДС, под страх от приемане на фактите за доказани (чл. 190).
- В случаите, когато ДС са държани от трети лица, страната може с писмена молба да поиска от съда да задължи третото лице да представи ДС. Съдът изпраща копие от писмената молба на третото лице и му определя срок. При неоснователно непредставяне на исканото ДС, тр. л. отговаря по чл. 87 (глоба), както и за причинените вреди. (чл. 192).
- В случаите, когато представянето на официални документи или определени веществени ДС (чертежи, регулационни планове и др.) зависи от държавни учреждения, съдът ги изисква или издава на страната съдебно удостоверение, за да се снабди тя с тях (чл. 186)
- Ако съдът без особена трудност сам може да си набави печатни материали, страната само посочва къде те са публикувани

3    В. Допускане на ДС
1.    Понятие
Съдът има задължение да събере всяко посочено и представено от страните ДС, ако то е допустимо, относимо и необходимо. Действието допускане се състои в преценка по тези критерии на доказателственото искане.
(Допустимост и относимост -  в раздела за доказателствените средства. Допустимост – чл. 164(1), относнимост – чл. 159(1).
Необходимост – тя е налице, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен- чл. 159(2) – допускат се не всички посочени свидетели, ако само част от тях може да установи спорният факт.

2.    Ред за допускане
- Съдът допуска ДС с определение, което не е обжалваемо (не е преграждащо хода на делото – може да се обжалва самото решение по делото).
- Произнасянето е в закритото заседание (чл. 140(1).
-В ОСЗ – възможно е произнасяне, когато са предявени насрещни искания в ОИМ (чл. 140(2).
- Ако ответникът е поискал срок по чл. 144(1), то съдът се произнася по исканите от него нови ДС в закрито СЗ след изтичанене на срока (чл. 144(2).
- В доклада по делото съдът се произнася по допускането на ДС, посочени и представени в ОСЗ по чл. 143(2) – чл. 146(4).
 (Чл. 146(2,3) – означават ли това УКАЗВАНЕ и СЪОТВЕТНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ нова възможност за посочване и допускане на допълнителни ДС?Ако това е така – следва ново определение за допускане).

4    Г. Събиране на ДС
1. Понятие
Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях факти по делото.

2. Ред за събиране
2.1 Общи правила
- ДС се събират от съда с участието на страните. Лишаването на страната от възможността да участва в събирането на ДС е тежко процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т.3 и се отменя като неправилно по чл. 293(2) (поне по съдебната практика по стария ГПК).
- Събирането на ДС се извършва в ОСЗ след допускането им, ако това не стане по независещи от страните причини – съдът може да нсрочи друго заседание за събиране на ДС (чл. 148).
- Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС
- Устните ДС се отбелязват в протокола, а писмените се прилагат към делото
- В определението за допускане съдът определя срок за събиране, който за двете страни тече от момента на това определение (чл. 157).
- Ако определено ДС е съмнително или представлява особена трудност, за събирането му съдът може да определи особен срок, след който делото се гледа без него. При по-нататъшното разглежданене на делото доказателството може да бъде събрано, ако това не забавя производството (чл. 158)
- Когато за събирането на опрделено ДС са необходими разноски, съдът определя срок за плащането им и ДС се събират след плащането (чл. 160)
- Изискването за непосредственот налага съставът, събрал ДС, да реши делото, като това правило не може да се дерогира със съгласие на страните (с. пр.)
- Ако се налага събирнане на ДС извън района на съда, той може да делегира събирането на местния районен съд. Делегираният съд извършва всички действия и решава свички въпроси, като се произнася с определения (чл.24).

2.2 Правила относно отделните ДС
2.2.1 Свидетелски показания
- СП се събират чрез разпит на свидетел
- Чл. 169 - Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване
- Чл. 171 - Разпитът се провежда в присъствието на явилите се странит и отсъствието на недалите показания свидетели.
- Снема се самоличността
- Напомня се отговорността при лъжесвидетелстване
- Допуска се повторен разпит по искане на свиетеля, по молба на страната и по инициатива на съда; Чл. 173 – Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна или по преценка на съда.
- Въпроси се задават от съда и страните. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи или влияещи, те могат да бъдат насочени към разкриване на фактите и установяване на достоверността на показанията.
- При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните (174).
- При лица с нарушен слух или говор или лица, неговорещи български език, се прилага чл. 4

2.2.2 Вещи лица
- При явяването им пред съда се следва процедура, сходна с тази при свидетелите
- Ако заключението е представено в писмена форма, ВЛ може да заяви само, че го поддържа.
- То е длъжно даотговаря на поставените въпроси, подобно на свидетел

2.2.3 Веществени доказателства
ВД могат да се събират с оглед и освидетелстване, от делегиран съд и с помощта на вещо лице.

След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните и на прецен ка от съда при постановяване на решението.

5    Д. Обезпечаване на ДС
1.Понятие
-Обезпечаването на ДС е предварителното тяхно сабиране, предхождащо самия процес или етапа на събиране. Необходимо е да съществува опасност, че ДС ще се загуби или събирането му ще се затрудни (чл. 207).
-На събиране по този ред подлежат всички видове ДС.

2.Ред
-Компетентен по висящи дела е съдът, където се гледа делото, а по бъдещи – РС, в чиито район се на мира ДС (чл. 208(1).
-Преди събирането на ДС, съфът проверява дали са налице основания за това.
-На другата страна се връчва препис от молбата. Ако името и адресаът и са неизвестни, съдът назначава представител на неизвестна страна, защото производството по чл. 48 е твърде бавно за целта.
-Другата страна може мотивирано да се противопостви а събирането, както и да поиска съдът да събере ДС, тясно свързани с тези на молителя (пример – относно тяхната достоверност).
-Производството е част от исковия процес, има спорен, а не охранителен характер, и относно събирането се прилагат общите правила (чл. 208(6).  

38. Заседание за събиране на доказателствата, приключване на съдебното дирене и устни състезания

1.Съдебно дирене
1.1 Понятие и начало
След като съдът се е произнесъл с определение по въпроса за допустимостта на ДС, се преминава към тяхното събиране. Този етап се нарича съдебно дирене.

1.2 Ред
Целта е да се извлече информация от ДС, поради което се правят разпити, четат се документи – действията по събиране на ДС като цяло.
-Започва се със разпитите на свидетелите.
-Вещите лица дават своите заключения след показанията на свидетелите, за да могат да вземат предвид техните показания
-Огледът на веществените доказателства, които могат да бъдат представени в съдебната зала, се извършва в заседанието. Огледът на останалите ВД се извършва задължително в рамкуте на съдебното дирене.
 
1.3 Приключване на съдебното дирене
-До приключване на съдебното дирене страните могат да посочват новооткрити и нововъзникнали обстоятелства и да сочат доказателства по тях (чл. 147). В процедурата преди да приключи съдебното дирене съдът ще пита лицата ще сочат ли такива.
-До приключването на съдебното дирене трето лице със самостоятелни права върху предмета може да вспъпи в делото с иск против двете страни (чл. 225)
-До приключването на съдебното дирене ищецът може да измени размера на предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно (чл. 214).
-Възражение за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция (119(2).
-Заменянето на страна по чл. 228 – също в този срок (според упражнението ми ?????)
-Съдът изготвя определение, че делото ще се разглежда по същество.
От този момент съдебното дирене е приключило.
Преди да даде ход на делото съдът приканва страните за втори път да сключат спогодба (149(1). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени  на фона на събраните доказателства основателността на своето становище.

2. Устни състезания
2.1 Понятие
УС се състоят в последното устно излагане на фактически и правни доводи от страните. Фактическите доводи включват преценка на ДС и изводи от тях. Правните доводи са подвеждане на фактическите констатации под норми. Третата част е заключение - изводи за правата.

2.2 Ред
-Към тях се пристъпва при непостигане на спогодба
-Дава се думата на ищеца, след това ответникът има право на реплика, ищецът на дуплика и т. н. до изясняване на фактите.
- В практиката на съдилищата се среща и представяне на писмени защити. Писмената защита се е наложила по практически съображения за бързина и законодателят се съобразява с реалностите и предвиди тази възможност в чл.149 ал.3 ГПК. Когато се представят писмените защити, се представят и преписи (копия) за другата страна. Другата страна също преставя писмена защита и така се израянява положението между тях, защото иначе другата страна не би могла да възрази, както може при устни прения.
-Пренията са израз на правото на защита, опит да бъде убеден съда в правото на страната и източник на съвети за него.
- Когато прецени, че делото е изяснено, с определние по чл.149 ал.2 ГПК съдът обявява устните състезания за приключили и посочва деня, вкойто  ще излезе с решение. В новия ГПК законът посочва деня на решението.Ако в този срок не е в съсътояние да обяви решението си=>постановява ново определение в което да посочи дата на която ще е готово решението.Датата не е преклузивна.


39. Постановяване на определения. Определяне на срок при бавност

1.Постановяване на определения
1.1    Понятие за определение.
Главният въпрос, който съдът е сезиран, обикновено е материалноправени ряско – процесуалноправен (прим. – обжалване на д-ята на съдебен изпълнител). Той е по съществото на делото и следва да се разграничава от процесуалните въпроси. При отговорите на процесуалните въпроси съдът не взема отношение по съществото на делото. По тези въпроси съдът се произнася с определения. (чл. 252).
 
1.2    Общи особености на О.
-Последиците им не надхвърлят рамките на пр-то
-не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба
-не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна
-поначало могат да бъдат отменяни или изменяни от съда, който ги е постановил
-не са подчинени на общ режим (има отделни видове)

1.3    Видове определения
1.3.1Определения, които прекратяват недопустимо пр-во
Определенията от тази група отричат допустимостта на процеса и осуетяват завършването му с решение, като го прекратяват. Тези определения омат действие, лизко до това на решението, затова имат и сходства в режима – издалият ги съд не може да ги отмени (чл. 253). Характер на определение има и решението, с което искът се отхвърля като недопустим (с. пр.).

1.3.2 Определения по движението на делото.
Тези определяния са средства за администриране на движението на делото и не преграждат пътя му до решение. Според предмета на произнасяне те са две групи:
-определения по допустимостта, които не са преграждащи: за даване ход на делото; препращане на компетентен орган при неподведомственот и неподсъдност; спиране; отказ от възобновяване.
Тези определения преграждат, макар и временно развитието на пр-то и затова се обжалват с частна жалба (изкл. – тези, които констатират, че искът е допустим).

-определения, които селят да организират бързото, икономично и законосъобразно развитие: отстраняване на съдии; участие на тр. л.; съединяване на искове; допускане и събиране на ДС.
Те не подлежат на обжалване – правилността им се проверява заедно с решението по делото.

-И двете групи могат да бъдат оттегляни от съда, който ги е издал, в следствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск (чл. 253). Така се избягва недопустимо, неправилно, абвно и неикономично решение.

1.4    Съдържание на определението
-определения, с които съдът се произнася по противоречащи искания на страните и определения, с които се отхвърля искане, се мотивират. Доколкото е необходимо, в тях се посочват исканията на страните и обстоятелствата във връзка с тях.
-Определение, постановено в закрито заседание, трябва да съдържа: дата, място, съд, имена на състава, страни, номер на дело, какво се постановява, в тежест на кого се възлагат разноските, обжалваемо ли е, пред кой съд, срок, подписи.  

2. Определяне на срок при бавност
2.1 Цел
Постигане на бързина на дължимите от съда процесуални действия., чрез определяне на подходящ срок (чл 255) и да обезпечи служебното движение на делото.

2. Основания и ред
2.1 Основания
Неизвършване от съда на определени процесуални д-я своевременно.

2.2 Ред
-Молбата може да се подаде във всяко положение на делото
-Молбата се подава чрез съда, срещу чиято бавност е насочена. Така този съд се дава възможност да извърши забавеното действие.
-Той незабавно, заедно със своето становище, я изпраща на горестоящия съд.
Или
Извършва незабавно всички д-я, посочени в молбата, съобщава това на страната и молбата се смята за оттеглена.
-Ако, в този случай, в едноседмичен срок страната заяви, че я поддържа, жалбата се изпраща на горестоящия съд.
-Горестящият съд разглежда молбата в едноседмичен срок и или определя срок за изпълнение на д-то при основателна молба, или отхвърля молната с необжалваемо определение.
 
2.3 Приложение
-Исковия процес
-Някои особени производства
-Неприложимост за ВКС – няма горна инстанция
-според проф. Живко Сталев, по аргумент на по-силното основание, институтът е приложим и при някои неискови пр-ва (обезпечителни, изпъ,нителни и охранителни дела), защото там бавността на съда би могла да причини по-големи вреди. По-горен съд при изпълнителните дела би трябвало да бъде съдът, пред който се обжалват действията и отказаите на съдебния изпълнител (чл. 435, 436).

______________________________________________________________________________________________________________________________________________________

40 ВЪПРОС  -   ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

I. Обжалването на определенията (Оп) е средство за правна защита срещу незаконни определения.

1. Уредбата е в чл.274-279 ГПК. Правилото е, че актовете с процесуален характер, а не по същество имат специфичен режим за оспорване при порочност – това се отнася не само до определенията, но и до разпорежданията на съда – чл.279
1. То е санкция срещу незаконното процедиране на съда. Такава санкция е и обжалването на решенията, когато се основава на нарушаване на процесуалните норми, уреждащи изискванията за валидност, допустимост и правилност на решенията. Обжалването на Оп по правило контролира Оп, които не се контролират чрез обжалване на решенията:
А) било защото осуетява пътя към решението (преграждащи Оп- напр. такива скоито делото се спира; с които се отказва възобновяване на спряно дело или с които то се прекратява)
Б)било защото нямат отношение към правилността на решението (напр. Оп с което се оставя без последствие отвод за подведомственост или с което не се допуска участието на подпомагаща страна)

Съгласно чл.274 само една част от Оп, които съдът постановява в хода на исковия процес, подлежат на обжалване. Това са Оп, които преграждат по-нататъшния ход на делото, както и Оп, за които законът изрично предвижда че се обжалват с частна жалба.

2. Другите Оп на съда и по-специално тези, които подготвят постановяването на решението (определения по допускане и събиране на доказателства), се контролират по повод обжалването на решението (напр. определението, с което делото е било възобновено); не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на свидетели или вещи лица. Допуснатите при тяхното постановяване нарушения на процесуалния закон представляват обикновено съществени процесуални нарушения, водещи до обжалване и отмяна на Р.

Обжалването на Оп, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е средство за зашита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян.

3. Законът допуска изрично обжалване на някои Оп, които не преграждат пътя за разглеждане на делото. Такива са Оп, с които: се оставя без последствие отвод за неподведомственост (чл.15, ал.2); допуска се възобновяване на срок (чл.66, ал.2);
Увеличава се цената на иска (чл.70, ал.2); отказва се обезпечаване на доказателства (чл. 208, ал.3); не се допуска привличане или встъпване на подпомагаща страна (чл.220). Подлежат на обжалване и такива Оп, с които съдът си присвоява власт каквато няма по закон (напр.Оп, с което той обезсилва собственото си решение).
4. По реда на обжалване на Оп, постановявани в хода на исковия процес, се обжалват и други актове на съда, за които законът препраща към реда за обжалване на Оп. (напр. определението на съда по обезпечение на иска- чл.396)

II.
1. Право да обжалва Оп има лицето, чийто процесуални права са засегнати от него.
Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи, страната, която иска да привлече и т.н.

2.    Новият ГПК съдържа 2 нови правила в чл.274,ал.2 и ал.3. Те се отнасят до определенията на въззивния съд
2.1.    Едната група определения могат образно казано да се определят като първоинстанционни за този съд, т.е. това е първото определение изобщо по въпроса – пред ВКС, защото обжалваемостта им следва обжалавемостта на актовете по същество на този съд – а тези на възз. Инст. Се обжалват пред ВКС.
2.2.    ал.3 – триинстанционно обжалване на определенията – т.е. 1 е обжалвано пред възз. Инстанция, а нейното пред ВКС.

III. Производство по обжалване на определенията

1.    Оп се обжалват с частна жалба (чж). Срокът е едноседмичен и преклузивен и тече от съобщаване на Оп. Ако се обжалва Оп, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието (чл.275 (1)). По отношение на Чж се прилагат съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260,261, 263 и 273;
2.    Чж се подава чрез съда, издал определението. Предвиден е 1-седмичен срок заотговор на другата страна. След изтичане на срока по ал.1 жалбата заедно с отговора и неговите приложения, ако такива са подадени, се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага препис от обжалваното определение.
3.    Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение, освен ако в закон е предвидено друго. Съдът по жалбата може да спре производството или изпълнението на обжалваното определение до решаването на частната жалба, ако прецени това за необходимо.
4.    Принципът е че Чж се разглеждат в закрито заседание, но ако съдът прецени за необходимо, може да разгледа жалбата в открито заседание. Разглеждането има форма на въззивно прозидводство и е допустимо да бъдат събирани и док-ва. Преди да пристъпи към проверка на основателността на чж, съдът проверява нейната допустимост, а именно: а) дали Оп подлежи на обжалване; б) легитимиран ли е жалбоподателят да обжалва; в) подадена ли е в срок Чж; г) не страда ли тя от дефекти; д) връчен ли е бил препис от нея на другата страна. Ако Чж е допустима, съдът проверява нейната основателност. Тази проверка се състои в преценка дали обжалваното Оп е законосъобразно. Ако съдът намери че обжалваното Оп е законосъобразно, той оставя без последствие Чж като неоснователна. Ако отмени обжалваното Оп, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за необходимо. Постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд

Въпрос 41: Постановяване на съдебно решение. Особености на решението при признаване на иска. Неприсъствено решение.

1. ПОСТАНОВЯВАНЕ НА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ (ЗА РЕШЕНИЯТА – гл.18 ГПК)

В ГПр. Няма изискване както в НПр. Решението да е постановено от едни и същи съдии или съдебни състави, участвали на всички заседания по делото. Съгласно чл 235, ал.1 ГПК решението се постановява от този съдия/съдебен с-в, който е приключил разглеждането на делото, т.е. който е приключил с определение съдебното дирене и провел устните състезания. Ако е постановено от друг съдия/съдебен състав, който е участвал в предишни заседания, но не и в това, решението е порочно и подлежи на атакуване. Съдът пристъпва към постановяване на решението, след като обяви устните състезания за приключване. Постановяването става след тайно съвещание. (арг. От чл.21, ал.1 ГПК)

Съдът извършва няколко действия:

1.1. умозрителна дейност, свързана с правната квалификация, издирване на приложимото право, изясняване на фактическата страна на спора и изводите, които следват от това. Това има предвид ал.2 на чл.235 ГПК, като казва, че съдът основава решението върху приетите от него обстоятелства по делото и върху закона. Под „съдът” се има предвид 1 съдия, когато се постановява решение на 1-ва инстанция и състав от 3-ма съдии, когато делото се гледа пред въззивна или касационна инстанция. Когато е на 1-ва инстанция съдията извършва тази дейност и преценява фактите и обстоятелството на същото заседание. Когато се произнася въззивна или касационна инстанция се провежда тайно съвещание (арг. От чл.21,ал.1 ГПК), което се извършва по друго време (т.е. не в заседанието) . Тогава (тъй като имаме 3-ма съдии) има изискване становището на всеки от тях да остане неповлияна, поради което първо излага становището си най-младшия член на съда (ако първи е например Председателят другите биха могли да бъдат повлияни). За да има решение е достатъчно мнението на монзинството да съвпада, т.е. поне 2-ма да са на 1 и също мнение. (арг. Чл.21,ал.5 ГПК) Дори Председателят да не е съгласен, ако мненията на другите членове на съда съвпадат има правораздавателна воля. Възможно е първоначално всички да са съгласни, но в последствие документът да не бъде подписан от всички членове. Ако е на 1-ва инстанция и липсва подпис на съдията – няма решение, но ако е на въззивна и касационна – пак е достатъчно 2-ма да са подписали, за да има валидно решение. Възможна е и хипотеза, когато подпис липсва поради обективни причини – напр. Член на състава е болен, в чужбина е и т.н. За да е валидно решението тогава по-старшият от другите двама удостоверява причините, поради които липсва 3-ят подпис. Извод: Въззивната и касационната инстанция формулира правор. Воля и е налице съдебно решение, когато мнозинството, т.е. 2-ма от съдебния състав са изразили еднакво мнение и са подписали документа.

Ж.Сталев – при съвещанието по отношение на въпросите, които делото поставя се спазва определен ред:

А./ Първият въпрос, който трябва да се изясни е какъв е предметът на делото, т.е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Той предопределя дали ищецът има изобщо право на иск, предопределя и предмета на решението, защото в него съдът е длъжен да отговори на иска и да установи дали правото съществува. Нещо повече, съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет – иначе решението ще е непълно. От друга страна съдът не може да присъди нещо различно – повече или друго, тъй като ще наруши диспозитивното начало и решението ще бъде процесуално недопустимо. Така уточнявайки предмета на делото, съдът уточнява и предмета на решението;

Б./  След като е уточнил предмета съдът трябва да види може ли да се произнесе по този предмет. Така съдът трябва да провери отново (въпреки че вече го е проверил в първото заседание) дали ищецът има право на иск и надлежно ли го е упражнил. Ако отговорът на някой от тези 2 въпроса е отрицателен – съдът следва да откаже да постанови решение;

В./ След като установи, че процесът е редовно образуван, съдът трябва да види редовно ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на делото (призовавания, подготовка на делото, събиране на доказателствата и др.), които обезпечават правилността на решението. Ако тези действия са порочни, постановеното решение също ще бъде такова и ще бъде съответно атакуемо. Ако констатира порочност на тези действия, съдът трябва да възобнови разглеждането на делото, за да могат нарушенията да бъдат отстранени.

Г./ Ако и А. И Б. И В. Са налице – процесът е безпорочен и съдът пристъпва към установяване на приложимия закон. Това е съответният „материален закон”, който регулира спорното правоотношение. (Именно това има предвид член 235,ал.2 като казва, че „съдът основава решението си ...... и върху закона” – материалния закон). Съдът трябва да провери дали се прилага местен или чуждестранен закон; кой точно е релевантният нормативен акт; валиден ли е (приет ли е от компетентен орган и дали не противоречи на по-горестоящ от него НА); влязъл ли е в сила и не е ли отменен; какво е действието му във времето, пространството и спрямо лицата и в тази връзка относим ли е към конкрутния спор; какъв е смисъла му – тълкуване. Всяка грешка при издирване и определяне на приложимия закон опорочава съдебното решение, базирано на него.
 
Д./ След като намери приложимия закон съдът преценява основателността на иска първо на базата на фактическите твърдения на страните, така както са ги направили, но без на този етап да проверява и доказателствата относно тяхната истинност. Това е така, тъй като основателността/неоснователността на иска може да следва направо от закона при изложените факти. Съдът трябва да изгради своя извод само върху тези факти, които са от значение за спорното право, вкюлчително и тези, настъпили след подаването на иска, ако са от занчение за спорното право. (чл.235,ал.3 ГПК). !!! Сега – по новия ГПК съдът следва да провери всички обсоятелства, релевантни към момента на приключване на съдебното дирене – чл.147 ГПК (съдебното дирене включва процесуални действия, след които съдът стига до извод, че нещата са изяснение и с определение го приключва) или иначе казано до началото на устните състезяния.По стария ГПК можеше да се изтъкват нови факти и обстоятелства до края на устните състезания и ако такъв бъдеше изтъкнат се възобновяваше съдебното дирене. Сега, с оглед принципа на концентрационното начало нововъзникнали или новоузнати факти не могат да се изтъкват след началото на устните състезания както в 1-вата, така и във въззивната инстанция (защото и тя е инстанция по същество), а само до приклюване на съдебното дирене и то ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно, т.е. с отговора на насрещното процесуално действие, по обективни причини – 133, 147 ГПК. За страна остава възможност обаче да заяви този факт чрез подаването на иск или да се позове на него при обжалване. /КАКВО Е КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При пропускането на този срок следваше само имуществена санкция, но не и недопустимост на док-вата, които страната не е посочила по своя вина. Това водеше до често отлагане на делото. По новия ГПК късното посочване на нови факти и док-ва е недопустимо и съдът не обосновава решението си въз основа на тях. Ако го направи, решението е порочно и подлежи на отмяна. Последният момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на насрещно процесуално действие, например – на подадения иск – ответникът може да посочи док-ва в отговора на исковата молба, но не и след това; на направените възражения с отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти и док-ва, но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно. Единствената възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването на съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно поради обективни обстоятлества. Концентрационното начало съответсва на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да даде указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/ След тази проверка, но преди да провери истинноста на фактите, съдът проверява и дали (ако има) възражения за давност или изпуснат преклузивен срок, те са основателни. Въпреки че изглеждат близки до предпоставките за допустимостта на иска изобщо, те не са такива, тъй като се уреждат от материалния закон, меродавен за спорното право и в този смисъл предпоставят той да бъде установен по т.Г/

Е./ Ако изнесените факти с иска, отговора на исковата молба, репликите и възраженията са релевантни, но трябва да се докажат, се преценява дали са доказани. Именно като прецени, доказателствата, съдът по вътрешно убеждение преценява дали определени факти са се осъществили или не и като ги опдвежда под нормата на закона стига до извода дали има или не спорно право. (това има предвид чл.235,ал.2 като казва че „съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства”). Съдът обаче трябва да вземе предвид всички доказателства, но само събрани с участието на страните и то в тяхната съвкупност, т.е. в тяхната взаимна връзка и зависимост. В допълнение вътрешното убеждение на съда не може да бъде произволно, а трябва да е обосновано. Решението, което е необосновано е неправилно и подлежи на отмяна. В някои случаи свободната преценка на доказателствата е ограничена или дори изключена – така официалните документи се ползват с материална доказателствена сила – чл.179 ГПК; задължителна за съда е и док. Сила на акта за начет, но тази доказателствена сила може да се обори – например като се установи неистинността на документа. Свободната преценка на съда е изцяло изключена относно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в исла присъда – чл.300 ГПК. Относно това дали деянието е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен присъдата се ползва със СПН и не може да се оборва. Трябва да се има предвид обаче, че задължителната сила на присъдата се отнася само до елемнтите на престъпния състав – така например ако размерът на причинените вреди, посочен в присъдата, не е елемент от състава на престъплението, той не обвързва съда и няма СПН, следователно може да се оборва.

Ж./ Когато се стигне до констатация, че фактическите обсотятелства са налице, т.е. доказани са по т.Е (например установи се, че вещта е дадена в заем за послужване) съдът подвежда факта под съответната материалноправна норма (чл.249 ЗЗД по примера) и така достига до заключение за съществуването или не на спорното право. Разбира се, обикновено за да се направи окончателна констатация дали съществува спорното право или не трябва всички релеванти факти да се подведат под съответните правни норми и въз основа на всеки отделен извод да се направи генералното заключение.

1.2. Решението и мотивите към него се изготвят в писмена форма за действителност – чл.235,ал.4 ГПК. За да се конкретизира като изявление на конкретен съд по конкретно дело решението трябва да има съдържанието, посочено в чл.236 ГПК – дата и място на постановяването му; посочване на съда, имената на съдиите, секретаря, прокурора, ако такъв е участвал; номера на делото; имената на страните ФЛ и наименованията на страните ЮЛ и техните адреси; какво постановява съдът по съществото на спора; за кого са разноските по делото; подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. !!! Мотивите съдържат всички правни и фактически изводи, достигнати въз основа на дейноста по 1.1. – те са писмените съображения на съда, обосноваващи решението. В тях съдът казва защо вярва на едни, а отхвърля други доказателства.  Диспозитивът на решението следва мотивите, но изготвянето и произнасянето става едновременно. N.B.  Мотивите не са същенска част от решението (един от многото аргументи тук е този, че решението е правен акт и като такъв е волеизявление, което е различно от съображаниета, поради които е направено). Затова немотивираното решение не е нищожно и поражда правни последици, а е само отменимо. ИЗВОД: Диспозитивът е правният извод относно предмета на спора, а мотивите обосновават този извод. Именно затова те не подлежат на отделно обжалване и не пораждат сами за себе си правни последици.
 
1.3. Обявяване на решението – чл.235,ал.5 ГПК. За разлика от стария ГПК, където срокът за обявяване беше 30 дни, сега той е 1-месечен от заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Срокът е инструктивен и затова пропускането му не погасява задължението на съда да обяви решението. (обратното би означавало отказ от правосъдие). Изр. 2 на ал.5 предвижда създаването на публичен регистър на съдебните решения, който се води във всеки съд. В Правилника за дейността на съдилищата е уредена пък процедурата по поддържането му.
ИЗВОД: От момента на обявяването вече има решение. Ако не е обявено имаме незавършен ФС - решението не поражда правни последици, а сроковете за атакуване не започват да текат.

2. РЕШЕНИЕ, ОСНОВАНО НА ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА – чл.237 ГПК. Досега признанието на иска не е било формулирано като процесуално действие. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той признава иска за основателен. Досега това признание имаше значение на доказателствено средство. Съдът беше длъжен въпреки това признание да изследва и другите доказателства и уважаваше иска само, когато това признание заедно с другите док-ва водеше до извода, че искът следва да се уважи.  
Сега -  признанието не е вече доказателствено средство, а разпоредително действие на ответника с правото му на защита – едностранно процесуално действие, с което той се отказва да получи изгодно за него решение. Какви са мотивите за признаването, съдът не се интересува.
Последици на признанието – Съдът без да разглежда и другите доказателства (в мотивите се анализират само признаването и искането на ищеца) дължи уважаване на иска, но само ако ищецът поиска съдът да постанови решение въз основа на признанието, т.е. няма автоматизъм. Ал.3 на чл.237 постановява, че в 2 хипотези съдът може да откаже постановяване на решението – когато признатото право противоречи на закона или добрите нрави и ако спорното право е такова, с което страните не могат да се разпореждат. При постановено такова решение, то може да се обжалва само в тези 2 случая, но освен това може да се твърди и че самото признаване е невалидно.
Признаването на иск може да се направи за 1-ви път и пред въззивната инстанция, тъй като тя е инстанция по същество.
При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.

3. НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ – чл.238-240 ГПК. Постановяването на такова може да поиска както ищецът, така и ответникът, но само на първа инстанция, защото основанието за постановяване на такова решение е едно първоначално поведение на 1 от страните на дезинтересиране от процеса.
2.1. За да иска такова решение ищецът трябва ответникът:
•    да не е представил в срок отговор на исковата молба; и
•    да не се е явил на 1-вото заседание по делото; и
•    да не е посочил на съда желанието си делото да се гледа в негово отсъствие.

Тези условия трябва да са налице кумулативно.

2.2. За да иска такова решение ответникът ищецът трябва:
•    да не се е явил в 1-вото по делото заседание; и
•    да не е възразил писмено по отговора на исковата молба; и
•    да не е посочил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие.

Отново се изисква кумулативната наличност на тези условия.

2.3. За да се постанови неприсъствено решение в случаите по 2.1. и 2.2. освен наличието на посочените по-горе условия, са необходими още 2 елемента, свързани със съда:
•    съдът да е дал указания на страните какво се иска от тях и че неизвършването на тези действия би могло да доведе до неприсъствено решение. Указанията се изпращат с копието от исковата молба до ответника, респективно отговора на исковата молба до ищеца. Това е нов момент в служебното начало;
•    съдът следва да прецени вероятната основателност или неоснователност на иска. Ако няма данни за подобно предположение непр. Решение не може да се постанови.

2.4. Ако са налице и предпоставките по 2.1. и по 2.2. следва, че и двете страни не се интересуват от спора и на съда не му остава друго освен да прекрати делото со определение. !!! Тъй като това определение няма СПН, няма пречка същият спор да се повдигне отново пред съда.

Ако съдът отхвърли искането за постановяване на такова решение, определението подлежи на обжалване с частна жалба.  

При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.


Въпрос 42: Същност и видове съдебни решения. Стабилитет на решението.

1. СЪЩНОСТ НА РЕШЕНИЕТО – едностранно властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него. Решението:

2.1. установявайки има правоустановяваща (декларативна) страна – за да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва да издири действителното правно положение;
2.2. задължавайки има правосъздаваща (императивна) – с решението съдът дава защита на правото, засегнато от правния спор – заповядва да се преустанови правният
спор и да се възприеме занапред посоченото в диспозитива поведение.
2.1. и 2.2. образуват единния акт на решението. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.

2. ВИДОВЕ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ:

3.1. а./Решения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването на спорното право – в зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те могат да са установителни, осъдителни или конститутивни.
Б./ Решения, с които се отхвърля искът,т.е. отрича се съществуването на спорното право – те могат да са само установителни и се ползват само със СПН.

3.2. с оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./ касационни;

3.3. установителни, осъдителни и конститутивни
А./ установителни – тяхното съдържание се изчерпва с констатацията, че спорното право съществува/не съществува. Те се ползват със СПН, но не и с изпълн. Сила или конститутивно действие. С такива решения завършват делата по установителни искове или по осъдителни/конститутивни, когато искът е отхвърлен като неоснователен.
Б./ осъдителни – освен потвържадаване на спорното право, те допускат и принудителното му осъщсетвяване, т.е. имат освен СПН и изпълнителна сила. С тях се уважават осъдителните искове.
В./ конститутивни – освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на това право промяна в гражданските правоотоншения. С тези решения се уважават конститутивни искове и те освен СПН имат и т.нар. конститутивно действие.

3. СТАБИЛИТЕТ НА РЕШЕНИЕТО – преминава през 3 последователно наслагващи се етапа. Стабилизирането на решението е от значение за неговите правни последици.  

3.1. забрана решението да се изменя от органа, който го е постановил – чл.246 ГПК. Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването, защото ако не е още обявено, не е завършен ФС на постановяването му . Съгласно чл.249 ГПК съдът може да обезсили решението, ако в срока на обжалване, т.е. преди решението да е влязло в сила, страните заявят, че са се спогодили и молят съда да прекрати делото. Това не е същинско отменяне, защото имаме оттегляне на иск със съгласието на ответника и съдът само констатира обезсилването, което следва от закона, а не го предизвиква. Забраната не важи при определение случаи, например поправяне на ЯФГ, тълкуване на решението, защото тогава волята на съда остава непроменена.

3.2.    необжалваемост – чл.296 ГПК. Тя означава на практика невъзможност за отмяна на решението от въззивния или касационния съд. Става въпрос за момента, в който същинският ефект на решението се поражда. Кога решенията стават необжалваеми зависи от вида решение и настъпва по различен начин и в различно време. Има такива, които изобщо не подлежат на обжалване – чл.296, т.1 (това са всички касационни решения, въззивни с интерес над 1000 лева; 1-воинстанционните се обжалват, но ако се пропусне срокът и те стават необжалваеми). Т.2 на чл.296 – в случай на прекратяване на п-вото или оттегляне и отказ от жалба. Т.2 трябва да се допълни с оглед новият институт на насрещната въззивна и касационна жалба.
3.3.    неотменимост  - невъзможност вече необжалваемото и влязло в сила решение да бъде отменено по реда на предвидените извънинстанционни способи. Редовните, валидни, допустими и правилни решения станат ли необжалваеми стават и неотменими. Порочните обаче, макар и необжалваеми, могат да бъдат отменени по реда на чл.303 и 304 ГПК. Пропуснат ли се сроковете за искане на отмяната по чл.305 обаче, възможността да се иска такава се преклудира и решението, макар и порочно, не може да бъде отменено. Нищожността на решението обаче винаги може да бъде прогласена по исков път.

N.B. – 3.1., 3.2. 3.3 не са правни последици на решението, а негови качества;
N.B. – При неприсъственото решение по новия ГПК има допълнително основание за стабилност. При него поради факт, че то се базира само на вероятни изводи на съда законът допуска по-лек ред за неговото атакуване – виж. Чл.240 ГПК.


Въпрос 43: Поправка на ЯФГ. Тълкуване и попълване на решенията.

И в трите случая порокът на решението е при отразяване на перфектно валидно формираната съдебна воля (при обективирането, материализирането й).
Гл. XVIII, разд. III- способи за отстраняване на тези пороци. Съдът, който отстранява порока е съдът постановил решението. Тук нямаме промяна на решението (т.е волята не е опорочена).

ЯФГ- чл.247
ЯФГ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.
(напр. погрешно посочване в Р на съда, на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума; погрешните пресмятания на суми).

Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението ЯФГ. Ако поправката е по искане на едната страна, съдът съобщава на другата за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито съдебно заседание, когато прецени това за необходимо. Проверява се дали действително е налице ЯФГ- съпоставка на диспозитив и мотиви. Т.е данни за ЯФГ се черпят обикновено от мотивите или от досието на делото (е.г. от неоспорвания нотариален акт, сочещ границите на имота, погрешно отбелязани в Р. Поправката се прави с решение. Това решение е правораздавателен акт, който има същият режим като поправеното. Поправката се инкорпорира в първоначалното решение.

НЕ представляват ЯФГ и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Не е допустимо чрез искане за поправка на ЧФГ да се замести формираната воля на съда.

Поправянето на ЯФГ никога не представлява изменяне или отменяне на формираната воля на съда. Именно затова поправянето на ЯФГ се възлага на съда, постановил Р, без това да представлява накърнение или изключение от забраната съдът сам да отменя или изменя собствения си акт.

Чл.247 (4) Решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

ДОПЪЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

Чл.250 ГПК
Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Съдът е бил сезиран, но не се е произнесъл по част от това, с което е сезиран. Страната може в срок от 1 месец (преклузивен) да поиска допълване. Едномесечният срок тече от връчването на решението или от влизането му в сила.
При непълното Р липсва формирана воля на съда относно
А) част от спорното право;
Б) Един от съединените искове;
В)допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, каквито са исканията за плодове или лихви, както и искането за присъждане на съдебни разноски.

За разноските- виж чл.248!!!

Не сме изправени пред непълно решение когато съдът не е  мотивирал решението си или когато се е произнесъл по целия спорен предмет, но самия той е непълен (частичен иск или пропуск на страната)
Постановяването на допълнително решение (др) предпоставя такава непълнота на Р, която може да се отстрани, без да се променя постановеното Р. В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество.

До изтичане на срока за ДР делото относно неразрешената част продължава да е висящо. ДР се постановява по висящото дело и затова молбата за ДР не е равнозначна на нова искова молба. По нея не се дължи нова държавна такса.

Първият въпрос, по който съдът се произнася във връзка с молбата за допълване е дали тя е допустима. Тя е допустима: а)ако Р е непълно; б)ако молбата изхожда от легитимирано лице и в) ако е подадена  в срока по чл.250. Ако молбата е недопустима, тя се оставя без разглеждане с определение. То може да се обжалва с частна жалба.
Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора.

ТЪЛКУВАНЕ НА НЕЯСНО РЕШЕНИЕ

Подобно на всеки правен акт и решението се нуждае от тълкуване, когато е неясно. Нуждата от тълкуване на Р ще възникне във всички случаи, когато трябва да бъдат приложени правните последици на Р; да бъде зачетена неговата СПН; да бъде проведено принудително изпълнение на Р; да се приложат конститутивните правни последици на Р.

Чл.251 ГПК- споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил.

Tълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено. ( осъдително решение, което подлежи на принудително изпълнение и решението е изпълнено- тълкуване  е недопустимо).

Тълкуването на неясно Р по 251 е форма за официално, авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост и става по реда на предписаното производство

Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното Р. То изхожда от страната, заинтересувана да отстрани неяснотата на Р, за да може да се обезпечи правилното прилагане на Р. съдът съобщава на страните за исканото тълкуване, като им указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

Въпрос 44: СПН. Зачитане на СПН

1. СПН – тя е последица на всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и изхода на делото. Идва от думата „пресъждам”, което означава „решавам окончателно”.

1.1.    Теории:
•    Монистични – те отричат, че вън от процеса и преди него съществуват материални субективни права. Те въздигат решението в техен източник и така СПН излиза, че има правосъздаваща сила. Тези теории противоречат на принципа на законност в Гпр., съгласно който СПН е сила произтичаща от закона и подчинена нему, а не такава, която може да го преодолява;
•    Материалноправна – СПН преобразява действителното правно положение съобразно съдържанието на решението. Противоречи на принципа на търсене на истината, налагащ декларативен характер на решението – т.е. да установи какво е действителното положение;
•    Процесуални теории – а./ СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да постанови същото, което е постановил предходният. Това не е самата СПН, а нейното зачитане (виж т.2 от този въпрос); б./ СПН се изразява в забраната за следващия съд да разглежда и решава същия спор по същество. Това обаче е само 1 от елементите на СПН – непререшаемост, но не изчерпва СПН. Общият недостатък на процесуалните теории е, че те не отчитат защитната ф-ция на СПН спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1.2.    Същност на СПН – Тя се изяснява чрез 3-те последици на СПН
    Страните са длъжни да не оспорват веднъж постановеното от съда по спора, т.е. имат задължение спрямо държавата да преустановят спора. Никоя от тях не може да оспорва правилността на съдебно установеното, освен по реда на отмяната – чл.303 ГПК. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното съществуване/несъщ. На спорното право определеност и безспорност, т.е. качеството „пресъдено нещо”. Именно тази съставка на СПН, чрез която се създава определеност и безспорност се нарича „установително действие” на решението – в този смисъл е и чл.223 ГПК;
    Страните са длъжни ни само да не повдигат отново същия спор, но и да следват предписаното от решението поведение в извънпроцесуалните им отношения – „регулиращо действие” на СПН. Така съдът овластява страната, в чието право е потвърдено да действа съобразно с постановеното от съда (например да упражнява правото на собственост), като същевременно задължава насрещната страна да се съобразява с това (да не накърнява правото на собственост);
    Непререшаемост на разрешения спор – понеже страните са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо”, те изгубват правото си на иск относно правото, предмет на СПН – чл.299,ал.1 ГПК. И тъй като съдът следи служебно за това дали спорът е вече решен със СПН – чл.299,ал.2, СПН се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като непреодолима пречка за образуване на повторен процес между същите страни и за същото спорно право. !!! По новия ГПК беше въведен институтът на неприсъственото решение. То, като всяко решение, стане ли необжалваемо, поражда СПН. То има и 3-те елемента на СПН, но по отношение на непререшаемостта има известни отклонения – съгласно чл.240,ал.2 ГПК страната с/у която е постановено такова решение може да предяви иск за същото право, когато има нововъзникнали или новооткрити обстоятелства, или нови писмени док-ва от съществено значение за делото, които по обективни причини не са могли да бъдат посочени при гледане на делото. Само ако са налице всички предпоставки на чл.240,ал.2 в 3-месечен преклузивен срок тази страна може да подаде нов иск.

Тези 3 последици от СПН не са правна връзка между страните, а налагат задължения на страните спрямо съда. Затова СПН е процесуална, а не материалнопрвана последица. По всяко дело, независимо от неговия изход СПН действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение се отрича. (така, когато искът се уважава защитата е за ищеца, а санкцията за ответника и обратното – когато искът се отхвърля защитата е за ответника, а санкцията – за ищеца)

1.3.    Отличаване на СПН от:
    Доказателствената сила – Като диспозитивен документ, материализиращ правосъдния акт, решението доказва именно него и мотивите към него. Като официален документ пък доказва датата и мястото на издаване не решението. СПН и доказателствената сила на мотивите на решението обаче се различават драстично. Докато СПН важи само относно спорното право, между страните по делото (с известни изключения – виж в.42) и не може да се оборва инцидентно, то док. Сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, протовопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. !!! Със СПН се ползва само решението, а с доказателствена сила – само мотивите;
    Легитимиращия ефект на решението – произтича от човешката презумпция за правилност. Той се състои в това, че 3-тите лица се доверяват, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението. Ако решението е неправилно, третото лице може да встъпи главно в процеса и така да се защити. Ако пък е пропуснало да стори това в срок, може да се защити по исков ред и легитимиращият ефект на новото, правилно решение ще разруши този на старото, неправилно решение.

2.    ЗАЧИТАНЕ НА СПН

2.1.    Същност – зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като откаже всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран или иначе казано – когато 1 правоотношение е част от ФС на друго и относно първото има необжалваемо решение, пораждащо СПН, при решаване на въпроси, свързани с второто, обусловено от първото, държавният орган трябва да приеме постановеното със СПН по отношение на първото.  Така държавният орган няма право на друга преценка освен дали е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и важи ли. !!! Когато СПН е в процес на формиране, т.е. процесът по първото правоотношение е все още висящ, процесът по второто се спира докато се породи СПН по първото – обуславящо, за да може да се вземе предвид при решаване на втория спор – чл.229,ал.1,т.4 ГПК;

2.2.    Кой и кога зачита СПН:

    Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които могат да му се възложат – искови, обезпечителни, охранителни. При охранителните обаче поради 1-странния им характер и това, че охранителният акт важи спрямо всички, съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт.
    Административен орган – например при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН и да откаже да сключи брака, когато с нея е установено, че 1 от лицата се намира в брачна връзка с друго лице; когато трябва да се плати сума за отчужден имот, тя се дължи на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на имота и т.н.

Въпрос 45: Обективни предели на СПН

1.    СЪЩНОСТ – N.B. под „обективни предели” на СПН се разбира предметът, за който важи СПН, т.е. това, което е установено по окончателен и безспорен начин от съда; което ще регулира отношението между страните и което не може да се пререшава. Чл.298,ал.1 ГПК, казвайки, че „решенията влизат в сила за същото искане и на същото основание” показва, че именно материалното спорно право – предмет на делото, попада в обективните граници на СПН. Това, което в предмета на делото посочваме като основание и петитум (искане) отразява обективните граници на СПН. В нормалния случай предметът на решението (който отразява обективните граници на СПН) съвпада с предмета на делото (който отразява обективните предели на предявения иск). Тогава със СПН се установява съществуването или не на твърдяното спорно материално право и белезите, които го индивидуализират (например – със СПН се установява, че А дължи на Б 10 000, произтичащи от договор за заем, сключен на 21.06.2007 в Пловдив. Това е искал да се установи и ищецът в иска).
2.    Сложността на въпроса за обективните предели на СПН поставя редица подвъпроси
2.1.    Какво попада в обективните предели ако решението се отклонява от очертания предмет на делото –
•    Съдът се е произнесъл по част от това, което се иска (например съединени искове, а съдът се произнася само по единия) – Решението ще породи правни последици, в това число, ако е необжалваемо и СПН, но само по отношение на тази част от предмета на делото, по която има произнасяне. По тази част, по която не се е произнесъл решение няма, следователно няма и СПН. Страна има 2 възможности – да иска допълване на решението от същия съд в кратък 1-месечен преклузивен срок (чл.250 ГПК) или по частта, по която не се е произнесъл да предяви нов иск, но ще трябва да плати нова държавна такса.
•    Съдът се е произнесъл в повече от това, за което е сезиран. Това е т.нар. случай „+ петитум”. Тук също важи правилото, че правните последици следват от решението. Когато обаче съдът се произнася по нещо, за което не е сезиран, т.е. нарушава диспозитивното начало, решението е процесуално недопустимо и подлежи на обжалване и обезсилване.

2.2. какви са времевите граници на СПН, т.е. кой период от съществуването/несъществуването на спорното право се обхваща от СПН.
•    Най-ранният възможен момент е моментът, в който правото се е породило, т.е. в решението, признавайки съществуването му съдът го признава откакто е възникнало;
•    Последният момент пък е приключването на съдебното дирене на инстанцията по същество, след което съдът дължи окончателно необжалваемо решение, т.е. последният момент преди започване на устните състезания. Дотогава може да се допълват материалите по делото с фактически и доказателствен материал.

2.3. дали със СПН се ползват и мотивите на решението (констатациите и изводите на съда) или само диспозитивът на решението.  Констатациите за релевантните факти сами по себе си не са установени безспорно и при нов, друг иск, по който биха били релевантни, могат отново да подлежат на изясняване. За това свидетелстват някои норми и институти – чл.124,ал.3 ГПК – иск за факти – оттук излиза, че, тъй като решението влиза в сила на същото основание и за същото искане СПН отразява матереалното правоотношение в неговата съвкупност от факти и съдържание; чл.212 ГПК – инцидентен установителен иск – тук се регламентира, че 1 правоотношение, което, бидейки обуславящо за спорния предмет по друго дело, не може да се ползва със СПН, ако за него самото страните не са предявили самостоятелен иск (например – иск за обезщетение на вреди, причинени от вещ на ответника. Ако правото на собственост върху вещта не е било установено с отделен иск, въпреки че съдът е констатирал собственост в мотивите към решението по делото за обезщетение, тази констатация няма СПН, защото няма решение в този смисъл. Така ако в последващ процес 3-то лице оспори правото на собственост на ответника, той няма да може да се позове на констатцията по делото за обезщетение, че е собственик, защото тя няма СПН) – N.B. Само диспозититвът, който отговаря на предмета на делото се ползва със СПН. Мотивите нямат СПН, а само доказателствена сила.

2.4. Обхваща ли СПН във връзка с предявения петитум всички основания или само предявените – чл.298 – само предявените. Така ищецът не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с което може да обоснове претенцията си (освен в брачния процес), а може да предяви следващи самостоятелни искове на други основания. (например отхвърлят иск за придобиване на вещ на основание правна сделка и ищецът подава иск за собственост на същата вещ на основание изтекла придобивна давност). Така СПН, с която е бил отхвърлен първия иск в примера не пречи да се предяви нов иск на основание придобивна давност. Живко Сталев смята, че когато с 1 решение се уважава отрицателен установителен иск и се отрича правото на собственост, следва да се приеме, че правото е отречено на всички основания, защото ищецът изобщо отрича неговото съществуване, а така и всички основания, на което би могло да съществува – Анелия Мингова не е съгласна. ИЗВОД: СПН на решението обхваща само това основание и петитум, които са очертани в предмета на делото.   

2.5. Преклудиращо действие на СПН – както установихме в 2.4. не се преклудират непредявените основания. Преклудират ли се обаче непредявените възражения относно фактите на предявените основания? Ако не се направят до приключването на съдебното дирене – да и въз основа на тях не може да се подаде иск, защото това ще бъде пререшаване на спора, което СПН не позволява.
- Единствената възможност да се иска пререшаване е предвидена при неприсъственото решение – чл.240,ал.2 и 3 ГПК. Това обаче е възможно само за новооткрити или нововъзникнали факти или писмени доказателства след приключването на съдебното дирене и то само ако не са могли обективно да бъдат представени в срок. Има и кратък преклузивен срок по 240, ал.3.
-  Ами при другите решения – ако възраженията не са подададени поради обективна невъзможност на ответника, не е ли несправедливо те да се преклудират. Несправедливо е и затова ответникът може да иска отмяна на влязло в сила решение. ИЗВОД:  така ако съдебното дирене е приключило всички факти се преклудират и въз основа на тях не може да се предяви нов иск, но нововъзникналите или новоузнати, които не са могли по обективна причина да се релевират в срок, могат да послужат като основание за отмяна на влязлото в сила решение. Само при неприсъствено решение подобен факт може да се предяви чрез иск и то в кратък преклузивен срок.

2.6. Обхваща ли СПН размера на 1 право – тъй като той е част от основанието на иска се включва в обективните граници на СПН. Ако имам вземане за 10 000 лева, но съм предявил иск за 5 000 и не съм го посочил като частичен, размерът се обхваща от СПН, такъв какъвто съм го поискал, т.е. 5000 лева и не мога да искам останалото. Ако обаче изрично съм посочил иска като частичен – мога да предявя нов иск и за останалите 5000 лева. Частичният иск е иск за частта от 1 неделимо право.  

Въпрос 46: Субективни предели на СПН

1. СЪЩНОСТ и ОБЩА ХИПОТЕЗА
1.1. Субективните граници (предели) на СПН показват за кого тя важи, т.е. в отношенията между кои лица важи съдебно установеното и регулиращото действие на СПН или иначе казано – кои лица не могат повече да предявяват за същото правоотношение иск пред съда.
1.2. Основната хипотеза е посочена в чл.298, ал.1 ГПК – „между същите страни”, т.е. между срещупоставените страни (ищеца и ответника) по решения вече със СПН спор. От СПН са обвързани както главните, така и подпомагащите страни (поръчителят помага на гл. Длъжник да отблъснат претенцията на Крдеитора), проц. Субституент също е обвързан от СПН с насрещната страна. СПН обаче не действа между съищците или съответниците, защото между тях няма спор, т.е. СПН не важи между другарите, между проц. Субституент и лицето, чието право той е предявил. Между тях важи само обвързващата сила на мотивите към решението.

2. ТРЕТИ ЛИЦА – обвързани ли са други лица, извън конституираните страни от СПН. Всички лица, извън страните по делото, са трети лица. По принцип спрямо тях СПН не важи и затова те могат пак по принцип да предявят иск за правото, което е било признато със СПН между други страни. Има обаче случаи, когато СПН действа и за трети лица, които стават обвързани от СПН спрямо 1 от спорещите страни. Така, като адресат на СПН, третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде противопоставена. Кога СПН обвързва трети лица:

2.1. чл.298, ал.2 ГПК – във всички случаи обвързани от СПН са наследниците на страните и техните правоприемници. Така е било и по чл.220, ал.1 от стария ГПК. Става въпрос както за универсалните, така и за частните правоприемници. За да важи СПН обаче правоприемството трябва да е настъпило след като СПН е възникнала за праводателя по дело, по което той е бил легитимиран, а за наследника – след като е приел наследството – направо или по опис. В този случай материалноправната идентичност преминава в процуесалноправна такава. СПН важи както при правоприемство на права, така и на задължения. Трябва обаче да има идентичност на основанията, поради които имаме преминаване на дълга. Винаги остава възможността правоприемникът да се позове на основание, различно от това по първия иск и ако се установи, че са различни, ще имаме нарушаване на обективните предели на СПН и поради това тя няма да обвързва правоприемника;

2.2. чл.298, ал.3 - СПН на решението по иск за гражданско състояние (за установяване или оспорване на произход, за осиновяване, за промяна на осмиващо име по ЗГР и др.) и по брачни искове  важи по отношение на всички, т.е. никой не може да предяви иск, за да установи обратното на това, което вече е било установено със СПН;

2.3. при другарство – например при СИО, когато 1 лице насочи изпълнението към СИО, делото трябва да се води срещу двамата съпрузи – те са необходими другари. Ако обаче е водено само срещу единия, решението обвързва ли другия. Отговорът е да, като той обаче има право да иска отмяна по реда на чл.304 ГПК. Ако обаче не го направи СПН ще го обвърже. Извод: неконституираните лица, които биха били необходими другари и не посикат отмяна по 304, са обвързани от СПН;

2.4. приобретателят на спорно право – чл.226 ГПК. Обстоятелството, че 1 право е спорно, не лишава носителя му от правото да се разпорежда с него. Но ако го прехвърли, приобретятелят не става страна по делото. Делото продължава със стария собственик, но решението ще обвърже приобретателя, тъй като правоприемството настъпва преди да се е формирала СПН, за разлика от 2.1. И това е правилно, тъй като приобретатеялт трябва да е проверил, а дори да не, е можел да провери, че прехвърленото право е спорно;

2.5. акцесорният длъжник – когато материалното право допуска главни и акцесорни права (поръчителство, ипотека, залог). Това, че акцесорният Дл. Ще бъде обвързан от СПН на решението в процес м/у Кредитора и гравния Дл. Се извлича от чл.142 ЗЗД. Така, ако процес се води между Кредитора и главния длъжник и в този процес главният дълг бъде отречен, на това може да се позове и акцесорният длъжник. Ако обаче дългът бъде установен, СПН не го обвързва, защото освен тези на гл.Длъжник, той може да използва и личните си възражения;

2.6. кредитора – с оглед на принудителното изпълнение и принципа, че имуществото на Дл. Служи за обезщетяване на Кредитора, т.е. като обект на изпълнението Кр. Може да посочи само имущество на длъжника, освен когато има залог, ипотека, поръчителство и т.н. Ако до започването на принудителното изпълнение СПН е формирана, тя обвързва Кредитора (например ако се установи, че Длъжникът не е собственик). Единственият начин Кредиторът да се освободи от тази СПН е по реда на Павловия иск – 135 ЗЗД, но не може да насочи изпълнението към 3-тото лице. Ако до започване на принудителното изпълнение обаче няма СПН (че собственик е 3-тото лице) решението не обвързва кредитора, освен ако и отй не участва като страна по делото (арг. 440, 452, 453 ГПК). ПРИМЕР: СПН, с която 1 имот е признат за собственост на длъжника ще ползва кредитора, а ако е приат за собственост на трето лице – СПН ще му бъде противопоставена, но само ако е възникнала до началото на принудителното изпълнение. Тогава Кр. Може да се брани само с Павлов иск. Ако делото обаче е заведено след започване на изпълнителното производство, СПН може да се противопостави на Кр. Само ако е конституиран като страна в делото.
       

Въпрос 47: Изпълнителна сила и конститутивно действие

 1. ИЗПЪЛНИТЕЛНА СИЛА (ИС)
1.1. Същност - тя възниква след приключването на исковия процес (или т.нар заповедно производство – чл.410 и сл. ГПК) като правна връзка между страна и органа по принудително изпълнение и представлява годността на 1 съдебно решение да обоснове принудително изпълнение. Тя, както СПН е едновременно защита и санкция, но тук защитата е само в 1 посока – спрямо носителя на притезанието, така и санкцията е само в 1 посока – спрямо носителя на задължението или отговорността;

1.2. ИС по правило е присъща само на осъдителните решения.  Има обаче и изключения – например ИС има установителното решение, с което се отменя по реда на извънредните способи 1 влязло в сила осъдително решение – такова установително решение може да послужи за издаване на обратен изпълнителен лист и до доведе до принудително изпълнение;

1.3. Връзка със СПН – когато със СПН се потвърждава съществуването на спорното право, ИС се обосновава и стабилизира. Когато обаче със СПН се отрича съществуването на спорното право ИС не възниква. От друга страна ИС обезпечава регулиращото действие на СПН – виж в.40, част 1. С помощта на ИС се осъществява принудително това поведение, което страната е длъжна да възприеме въз основа на решението и неговата СПН;

1.4. Кога възниква ИС -  по начало, когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със СПН. Има и отклонения обаче:
    Осъдителните решения на въззивните инстанции, въпреки че те още не са породили СПН – чл.404,т.1 ГПК, т.е. ИС възниква преди СПН;
    Предварително изпълнение (ПИ) (242-245 ГПК). Тук имаме невлязло в сила, т.е. обжалваемо първоинстанционно решение със съдържание годно за изпълнение. Отново ИС възниква преди СПН. ПИ се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава или едновременно с решението или по-късно под формата на определение, което е самостоятелно и подлежи на обжалване с частна жалба – чл.244 ГПК. Предварително изпълнение се допуска или по почин на съда или по искане на ищеца. В първия случай се касае за решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа – чл.242,ал.1 ГПК. То се допуска без обезпечение и дори при наличието на предпоставките на чл.243, а и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл.245 – така изрично чл.245, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да допусне предварително изпълнение (арг. Чл.242, ал.1 – „постановява”). Във втория случай – по искане на ищеца съдът „може” по своя преценка – чл.242,ал.2, да допусне принудително изпълнение, когато присъжда вземане, основано на официален документ или признато от ответника или когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни вреди за ищеца. Ако разреши такова изпълнение съдът има възможност съгласно ал.3 на 242 да поиска от ищеца обезпечение, което да гарантира вземането на ответника за вреди, ако ПИ се окаже неоснователно. Съгласно чл.243 ако ПИ във втория случай може да причини на ответника непоправима вреда (например събаряне на постройка) или такава, която не може да се оцени в пари, ПИ не се допуска дори с/у обезпечение. Съгласно ал.2 на чл.243 против държавни учреждения, общини и лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ не се допуска предварително изпълнение;
    Отлагане на ИС – състои се в отсрочване (отлага се цялото изпълнение до изтичането на определен от съда срок) или разсрочване (определя срокове за частични плащания) на принудителното изпълнение на осъдителните решения. Тук ИС възниква след СПН. Компетентен да постанови отлагане на ИС е само съдът, който е постановил решението. Отлагането е допустимо по съображения за справедливост, произтичащи от имотното положение на длъжника или други причини. Отлагане е допустимо само по искане на ответника, но не и служебно;

1.5. Съдебното решение не е единствен изпълнителен титул. При старата уредба в чл.237 букви в.-м. Бяха предвидени „извънсъдебни изпълнителни основания”. По действащия ГПК тези  „извънсъдебни изпълнителни основания” само по себе си като документи не пораждат ИС, а въз основа на тях може да се реализира т.нар „заповедно производство”(чл.410-425 ГПК), като голяма част от тях са посочени в чл.417 ГПК. ИЗВОД: По новия ГПК Изпълнително производство може да започне само въз основа на съдебно решение или заповед за изпълнение.

2. КОНСТИТУТИВНО ДЕЙСТВИЕ (КД)
2.1. Същност – за разлика от СПН и ИС КД не е публичноправна последица на решението, а гражданскоправна.  Изразява се в материалноправните последици, които настъпват от съдебното установяване на 1 потестативно право. КД може да се състои било в създаване на нови граждански правоотношения (чл.19 ЗЗД, чл.33 ЗС), било в изменение на такива (намаляване на цената по чл.195 ЗЗД), било в унищожаване или прекратяване на такива (чл.32 ЗЗД, чл.87,ал.3 ЗЗД и др.). От друга страна КД може да важи занапред (чл.19 ЗЗД) или ex tunc (чл.87,ал.3 ЗЗД, чл.32 ЗЗД);
От процесуална гледна точка КД е ефект на уважен конститутивен иск (той има за предмет потестативно право, което се упражнява съдебно). Ако искът бъде отхвърлен, се поражда само СПН, но ако бъде уважен – СПН+КД. Оттук следва, че КД възниква винаги едновременно със СПН и не може да възникне предварително, нито да се отсрочва;

2.2. Адресати – КД за разлика от СПН важи само м/у носителя на потестативното право и насрещната страна. !!! НЕ важи по отношение на 3-ти лица. 3-тите лица обаче трябва да зачитат КД, т.е. да признават настъпването му между страните;

2.3.    !!! Решението е източник на КД, а не потестативното право и не решението и потестативното право като ФС. Потестативното право е само условие, защото ако се окаже, че ПП няма, но има конститутивно решение и то е влязло в сила, т.е. има СПН, възниква и КД, независимо, че реално няма ПП;
2.4.    Конститутивните решения са нищожни освен в общите хипотези (виж в.56) и во ще 2 случая:
    Ако липсва основното правоотношение, от което се извежда ПП (например не може да се разведе нежененият);
    Ако процесът е воден между нелегитимирани страни. (например съпрузите не могат да бъдат разведени по дело, водено от други лица относно техния брак);
 
48 ВЪПРОС ВИДОВЕ ПОРОЧНИ РЕШЕНИЯ- НИЩОЖНИ,
                         НЕДОПУСТИМИ и НЕПРАВИЛНИ

Става въпрос за пороци на волята (при формирането й). Законът регламентира видовете пороци при формиране на волята, начин на атакуване и последиците.

НИЩОЖНИ РЕШЕНИЯ

Няма изрична правна уредба!Изводите идват от теоретичен анализ. Съдебното решение като акт на правораздавателна воля не отговаря на условията за валидност. Става въпрос за акт с властнически характер. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение.
Решение,което няма писмена форма/ тук хипотезата граничи с липсващо решение;
Решение, което е постановено на чужд език;
Нищожно е решението, което не е  постановено от съд или при изискване за съдебни заседатели такива не са участвали; Р от съдия, който е бил дисциплинарно уволнен; Р, което е постановено еднолично от съдията вместо от съдебен състав
Р, с което страната се осъжда да престира нещо невъзможно или нещо оронващо достойнството;
Когато Р няма подпис;
Когато нашият съд навлиза в чужда изключителна компетентност (напр. вещни права в/у недвижими имоти в чужбина);
Решение, изхождащо от лице, което изобщо не е овластено да издава държавни актове
Решенията са нищожни, не са годни да породят последици.

КАК СЕ АТАКУВА? Чл.270- въззивно и касационно обжалване
Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение
(2) Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение

Нищожността може да бъде обявена в неограничено време.
-    иск за обявяване на нищожното решение (отрицателен установителен иск- има за предмет искането да се установи, че не са настъпили процесуалните последици на атакувания акт)
-    чрез възражение в хода на друго висящо дело
Съдът винаги проверява служебно валидността на атакувания акт.

Исковият път и възражението ще бъдат единствената форма за тези лица, които не са били страни и не са могли да обжалват (само ако последиците ги обвързват).

НЕДОПУСТИМИ РЕШЕНИЯ

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията при които делото може да се реши по същество!!! Това е съдебно Р, което е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на защита, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предспоставка прави решението недопустимо, т.е- Порокът е в процесуалните предпоставки. Такова дело или не е следвало да бъде образувано или е следвало да се прекрати.

-    Страната няма правен интерес или не е процесуално легитимирана;
-    Същият спор вече е бил решен със СПН;
-    Искът е предявен пред ненадлежен съд (подсъдност);
-     Направен е отвод за арбитраж и др.
Макар и порочно, недопустимото Р поражда по правило всички присъщи на решението правни последици (СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие). Това решение наподобява по правен режим унищожаемите сделки. Порокът е в това че недостатъците в правото на иск опорочават акта на съда. Тези решения са валидни (за разлика от нищожните) и ако не бъдат атакувани- те пораждат последици. Законът счита този порок за по-нисък по тежест от нищожността. Рискът тук е за страната, която не обжалва.

Способи за атакуване

-    въззивно или касационно обжалване. Изтекат ли преклузивните срокове за обжалване, решението се стабилизира. Няма друг процесуален способ.
Резултат от обжалването- конститутивно решение (а не обявяване като при нищожността). Решението се обезсилва, премахва се като правен акт (чл.270 ал3). Обезсилването заличава съдебното решение и всичко спорено по делото. Обжалването на недопустимо решение прилича на предявяване на иск за унищожаване (заличава сделката).

НЕПРАВИЛНИ РЕШЕНИЯ

Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение.
При тях не е верен изводът на съда относно предмета на спора, т.е не отразява действителното състояние на материалното правоотношение.

За неправилността е от значение обективното несъответствие на Р с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните на делото. Те могат да бъдат непълни или недостоверни. Причината на която несъответствието се дължи, е без значение. Неправилността може да се дължи на грешка на съда или на страната.
Съгласно КРБ и ГПК съдържа норми, които са гаранции че съдът следва да издирва и отразява отношенията такива каквито са извън процеса. Издирването обаче не е безгранично и безконтролно, то е и отговорност на страните. Именно затова ако страните не са попълнили делото с фактически материал и затова съдът формира воля и я обективира  в решение, което противоречи на действителното правно положение, това решение ще е правилно.

За да е правилно решението то трябва да съответства на законосъобразно изследван и събран фактически и доказателствен материал при правилно приложение на материалния закон!!!

Неправилното решение е страдащо от пороци, които ако бъдат налице дават основание за неговата отмяна. Направеният неверен извод в решението трябва да бъде заменен с верен.

1.    Неправилно приложение на материалния закон (невярна квалификация; приложен е закон, който е вече отменен; приложен е закон, който има ограничен персонален обхват.
Не е важно че правният извод действително ще е различен, че може да е!!!!
2.    Грешки на съда при самото изясняване на фактите
-    защото е нарушено процесуално правило, свързано със събирането и изследването на фактически и доказателствен материал
-    страната иска да бъде разпитан даден свидетел, който не е допуснат от съда.
-    Нарушил е служебното начало, не е изготвил доклад.
      Те водят до невъзможност да се установят фактите (непълни, неверни, негодни или недоказани данни). Имаме виновно нарушаване на съдопроизводствени правила.

3.    Необоснованост на решението- когато даден факт се приема за случил се или неслучил се поради грешни логически разсъждения на съда.(неправилно интерпретиране на обективни закономерности).
4.    Основание при което съдът вина няма
Делото е останало непопълнено с фактически и доказателствен материал по други причини.

-    грешка на страната( виновното поведение на страната не може да бъде прехвърляно на съда) или
-    обективна невъзможност (тя е основание за отмяна на решението само по пътя на въззивното, но не и на касационното обжалване

Гореописаните 4 основания за отмяна могат да бъдат релевирани по пътя на въззивната отмяна- за всички и на касационната отмяна- само за първите 3!!!

Неправилното решение е валидно и поражда правни последици. Ако се пропуснат преклузивните срокове за обжалване ще е налице годен съдебен акт и последиците ще се породят!

49 ВЪПРОС      ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ. ПРАВО НА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.
                            НАСРЕЩНО ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.

Гл. XX, на дял II, чл.258-273

Въззивното обжалване представлява способ за атакуване на порочно решение, което позволява правният спор да бъде разгледан още веднъж по същество. Т.е в предмета на ВО стои материалноправният спор, затова се казва, че ВО е едно продължение на дейността на първоинстанционния съд. Обозначава се и като втора първа инстанция. Въззивната инстанция продължава разглеждането на спора, въззивната дейност се наслагва върху първоинстанционната.

I.    ПРЕДМЕТ И ЛЕГИТИМИРАНИ ЛИЦА
 
1.По правило всички първоинстанционни решения подлежат на ВО- чл.258 ал.1. Няма ограничения в закона.
Компетентен въззивен съд- следва от родовата подсъдност; следващият по степен на родово компетентния първоинстанционен съд (РС- ОКР. СЪД; ОКР. СЪД- АПЕЛАТ. СЪД)
По някои категории дела може да се предвидят касационни функции и на апелативните съдилища (напр.по трудовите дела 3-та инстанция е апелат. Съд)
Чл.258 ал.2- Жалба може да се подаде срещу цялото решение или срещу отделни негови части (диспозитивно начало).

2. За да се обжалва 1-инстанц. Р трябва да имаме лице с правен интерес и което е легитимирано да обжалва (т.е. да разполага с процесуалното право да обжалва). То представлява право на процесуална защита в една от фазите на исковия процес.
ПВО възниква с обявяването на 1-инстанц. съдебен акт и връчването му на съответната страна по делото. То съществува в рамките на един двуседмичен преклузивен срок (чл.259 ал.1). Това е една възможност и има потестативен характер (може да бъде упражнена с едностранно волеизявление на носителя на правото чрез подаване на въззивна жалба).

Сравнение с правото на иск
ПИ рядко е обвързано с преклузивен срок (изключение: при бащинство), в повечето случаи сроковете са давностни.
Правото на обжалване принадлежи на определени легитимирани лица:
•    Конституираните по делото страни на 1-ва инстанция ( типичните и нетипичните главни страни);
•    Това право имат и лица, които не са били конституирани като страни пред 1- инст. Това са тези страни, които са разполагали с право на иск по спора и са имали възможност или е трябвало да бъдат конституирани пред 1-вата инстанция като необходими другари.
Тази легитимация се извежда по тълкувателен път от друга законова регламентация, която позволява такива лица да искат отмяна на влязло в сила решение.
Такова лице трябва да има правен интерес, които се удостоверява чрез твърдение за неизгодно първоинстанционно решение. Страната твърди че първоинстанционният акт е порочен.
            Един от видовете порочи решения е процесуално недопустимото Р, защото е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на иск. Другата страна има право на въззивна жалба, защото твърди че първата не е имала право на иск.

Спазването на двуседмичния срок дава възможност да се развие въззивното производство. С подаването на въззивна жалба започва постъптелното развитие на ВО.

II.    ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА

Възивната жалба е писмена като в закона са точно предвидени съдържанието и формата й (чл. 260- съдържание, чл. 261- необходими приложения). Въззивната жалба трябва да бъде подадена чрез 1-инст. съд, който е длъжен да обслужи проверката за редовност на жалбата.

1.    Съдържание- реквизити с оглед редовността на жалбата- т.3, 5 и 6 не правят жалбата нередовна (т.3- указание в какво се състои порочността на решението; т.5- новооткритите и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от възивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; т.6- новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи).  В чл. 262 е указано кога жалбата е нередовна. Ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т.1, 2, 4 и 7 и чл. 261, на странат се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности.
Жалбата се връща, когато- 1. е подадена след изтичането на срока за обжалване, и 2. не се отстранят в срок допуснатите нередовности. Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба (защото е преграждащо).

Ако жалбата е редовна или в срока бъдат отстранени нередовностите 1-инст. съд е длъжен да изпрати препис на насрещната страна. В 2- седмичен срок тя може да представи отговор ( за отговора се прилагат съответно разпоредбите на чл.259, ал.2-4, чл.260, т.1, 2, 4 и 7 и чл.261). Страната следва да вземе отношение по жалбата, да представи своето отношение, дали е порочно решението, респективно да посочи защитни средства. Отговорът има защитно предназначение!!!
2.    Насрещна въззивна жалба- чл.263. ал.2
 
      Ответникът може в 2-седмичен преклузивен срок от получаването на преписа от въззивната жалба да подаде насрещна въззивна жалба. Формално тя трябва да отговаря на същите условия като въззивната жалба. Насрещната жалба дава възможност на страната, която не е подала жалба и е пропуснала срока за това да се защити. Това са страни в процеса, които не желаят да обжалват първоинстанционното решение на всяка цена, но след като другата страна жали и те се възползват от правото си на насрещна жалба.

Съдът не може служебно да разглежда необжалваната част от решението! Затова остане ли извън предмета на обжалване дадена част от решението, тя влиза в сила!

Чл.263 ал.3- 1-седмичен срок на другата страна за отговор.

Подаването на жалбата има суспензивен ефект- пречи на реениеята да влязат в сила!
3.    Правна помощ-  Срокът за въззивно обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече докато молбата се разглежда ( чл.259 ал.2). От влизанео в сила на решението за отхвърляне на молбата по ал.2 започва да тече нов срок, а в  случай на уважаването й новият срок започва да тече от връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат.
   
     В производството пред въззивния съд на практика действията наподобяват дейността на 1-инст. съд. Въззивният съд е компетентен да провери отново допустимостта на жалбата/жалбите. Ако се окаже че е недопустима въззивната жалба, това рефлектира и върху насрещната въззивна жалба! Ако жалбите са допустими- пристъпва се към дейност по същество.