56. Основания за касационно обжалване и правомощия на касационния съд. Решения на касационната инстанция
1. Образуване на касационното производство. След като жалбата постъпи във ВКС, възникват неговите правомощия.
1.1. Проверка за допустимост. Действията по жалбата започват с проверка за допустимостта й. Ако се установи порок следва и ВКС да даде срок за поправянето им според проф. Сталев.
1) Ако ВКС прецени за първи път, че жалбата е недопустима, се произнася с определение, с което оставя жалбата без разглеждане. Това определение прегражда производството, затова подлежи на обжалване. Тъй като ВКС действа в 3-членен състав при КО, обжалването се осъществява пред ВКС, но в 5-членен състав (обжалване пред същия по степен съд, но в друг състав).
2) Ако прецени, че жалбата е допустима, ВКС предприема действия по преценка на основателността й.
1.2. Призоваване, фикция за съобщаване - чл. 218д: До всяко първо число на месеца Върховният касационен съд обнародва в "Държавен вестник" дните, в които ще заседава през следващия месец, и подлежащите на разглеждане дела. Когато обстоятелствата налагат отклонение от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение.
2. Основания за касационно обжалване. На КО подлежат и трите категории порочни решения (нищожни, недопустими, неправилни).
2.1. По отношение на нищожността и недопустимостта няма разлика с въззивното обжалване - всички пороци, които правят въззивното решение нищожно или недопустимо са касационни основания.
2.2. При неправилните решения съществува разлика с въззивното обжалване - чл. 218б, ал. 1, б. “в” посочва само две основания, които обосновават неправилност (двете групи причини, които могат да доведат до неверни изводи у съда за съществуващото фактическо и правно положение).
1) Неправилно приложение на материалния закон. Понятието закон в това основание следва де се схваща в най-широкия смисъл, като дори според проф. Стлаев обшваща решенията на Конституционния съд и търлкувателните решения на ВКС и ВАС. Причината за противоречието между решението и закона е обикновено грешка, която съдът е допуснал, когато е издирвал или прилагал правната норма. Проверката дали решението противоречи на закона става въз основа на фактическите констатации на въззивната инстанция. Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило решението и това е така, когато то опорочава правните изводи, върху които решението е изградено.
2) Нарушение на съществени процесуални правила. За да може да говорим за нарушение на съдопроизводствени правила (които водят до неправилно решение, което подлежи на КО), трябва да уточним:
а. Трябва да е нарушена процесуална норма, която законът урежда и предвижда като гаранция за верността на изводите на съда - напр. чл. 133 (ограничение на свидетелските показания); норми, свързани с призоваване и връчването на книжа; съдебно заседание не по-малко от 7 дни от връчването на призовката. Не е такава обаче нормата, свързана с подсъдност - ако е нарушена, решението е недопустимо, не неправилно (не е гаранция за правилност, а за допустимост на решението).
б. В конкретния казус конкретното нарушение на тази норма трябва да е могло да се отрази на правилността на изводите - да е могло да доведе до неверни изводи. В този смисъл говорим за същественост на нарушението - ако не е връчено заключението на вещото лице, но страната заяви, че се е запознала с него, може да го анализира и т.н., нарушението не е съществено; ако страната не е била призована 7 дни преди заседанието, но в съдебното заседание се яви и заяви, че е изградила позицията си, в конкретния случай правата й не са били нарушени.
Нарушение на съществени процесуални правила означава кумулативно наличие на две предпоставки: 1) да е нарушена процесуална норма, свързана с верността на изводите, и 2) нарушението да е могло да се отрази на правилността на изводите в конкретния случай - същественост на нормата и същественост на нарушението.
3) Логически необосновани фактически изводи на съда (необоснованост). Във въззивното обжалване имаме необоснованост на решението като основание за обжалване. Това основание не е фиксирано изрично в закона, но се извлича по тълкувателен път. При КО необосноваността също е основание за обжалване - изводът се прави по тълкувателен път (почти всички законодателства я регламентират като основание за контролно-отменително обжалване - изрично или чрез тълкуване). Необосноваността се приравнява на процесуално нарушение. В този смисъл и т. 12 от ТР 1/2001: Грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и ал. 2 и чл. 157, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
4) Не подлежи на КО неправилно решение поради непълнота на фактите и доказателствата.
а. Когато делото е останало непопълнено с факти и доказателства, но това се дължи на процесуални нарушения на съда, основанието за КО ще бъде процесуално нарушение на съда, което е довело до непълнота (напр. съдът неправилно не е разпитал свидетел, позовавайки се на чл. 133 - това най-вероятно е довело до непълнота на доказателствата, но касационното основание в този случай е процесуално нарушение на съда).
б. Ако страната твърди фактическа или доказателствена непълнота, която не се дължи на процесуални нарушения (вината не е на съда), това не е основание за КО.
3. Преценка на основателността на жалбата.
3.1. Важи диспозитивното начало - съдът не може да излезе извън рамката на жалбата.
1) Подлежи на разглеждане само обжалваната част от решението, решението само по обжалвания от съединените искове подлежи на разглеждане.
2) Не се допуска присъединяване на неподалия жалба обикновен другар, но резултатът от жалбата ще засегне неподалите жалба необходими другари поради тъждеството на спора.
3.2. Разглеждане на основателността.
1) Проверка за валидността на въззивното решение. Проверката на порочността на решението започва с проверка за валидност.
а. Ако прецени, че решението е нищожно, ще постанови решение за обявяване на нищожността, а с висящото дело процедира според основанието за нищожност (чл. 218ж - виж въззивно обжалване). Нищожността се проверява служебно - не е важно дали някоя от страните (в жалбата или в отговора на другата страна) се е позовала на нея.
б. Ако решението е валидно, контролната дейност продължава с проверка за допустимост.
2) Проверка за допустимост.
а. Ако има недопустимост, ВКС обезсилва въззивното решение, а с делото процедира с оглед на основанието за недопустимост: ако е неподсъдност, препраща; ако има пълна липса на правораздавателна власт (неподведомственост), прекратява делото. ВКС е длъжен служебно да провери основанията за недопустимост - тези, които са абсолютни процесуални предпоставки, а не такива, които стават релевантни по отвод на ответника, а той не го е направил в инстанцията по същество; ако има относителни процесуални предпоставки, трябва да се посочат в касационната жалба, за да се произнесе ВКС.
б. Ако приеме, че решението е допустимо, ВКС започва проверка за правилност.
3) Проверка за правилност.
а. Проверка за правилност.
- ВКС може да изхожда единствено от установената фактическа обстановка от въззивния съд - не са допустими факти и обстоятелства, непосочени пред въззивния съд. ВКС контролира дали правилно е приложен материалният закон към така установената фактическа обстановка. Ако констатира, че материалният закон е неправилно приложен, ВКС трябва да отмени въззивното решение като неправилно.
- По същия начин трябва да процедира, ако въззивният съд е постановил решението при нарушение на съществени процесуални правила.
- По същия начин процедира, ако констатира необоснованост.
б. Може ли да се сочат въобще доказателства - нови доказателства са допустими само доколкото те установяват пороците въобще на въззивното решение, но нямат релевантност към установяване на фактическата страна на спора.
- Чл. 218ж, ал. 1 предвижда, че ВКС се произнася само по заявените в жалбата основания. Тълкуването е в смисъл, че ограничението се отнася само до съществените процесуални нарушения, а не до другите основания за обжалване. Страната е длъжна да изброи изчерпателно само тези пороци, които представляват съществено процесуално нарушение. Пороците, свързани с недопустимост, нищожност, неправилно прилагане на императивни правни норми, се проверяват служебно.
- Цялата дейност по проверката за основателност на касационната жалба се извършва от ВКС в 3членен състав в открито заседание с призававане на страните. Това на практика са тяхните устни състезания – чл. 218е ги нарича “обяснения”. По възможност е единствено заседание, в края на което съдът трябва да е формирал решение. състав, в открито заседание, на което изслушва страните. Според чл. 218е участието на прокурор е задължително само когато това е изрично предвидено в закона.
4. Решения на ВКС.
4.1. Ако решението на въззивната инстанция не е порочно, ВКС постановява решение, с което отхвърля жалбата като неоснователна. Това е условие за влизане в сила на перфектното въззивно решение (то ще породи СПН) - няма инкорпориране на решението на въззивния съд. Решението, което ще породи последици, е решението на въззивния съд, решението на ВКС е само условие за пораждане на последиците.
Не е допустимо за първи път в касационна инстанция да се налагат обезпечителни мерки (пред ВКС могат да се обжалват обезпечителни мерки, но не и да се налагат при КО).
4.2. Всички решения на ВКС като актове на последната инстанция са окончателни и необжалваеми - влизат в сила от момента на обявяването им. А ако самите решения на ВКС са порочни, зависи от порока и от това как се процедира с висящото дело.
1) Решенията на ВКС поначало са окончателни само когато отхвърля жалбата като неоснователна и когато след отмяна на решението сам се произнася по същество (само когато решението на въззивния съд е отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон). Само при нарушение на материалния закон ВКС се произнася по същество (няма смисъл делото да се връща) - тогава няма втора фаза, решението е окончателно.
2) В останалите случаи се процедира с оглед на основанието за отмяна. Когато основанието за отмяна е необоснованост или съществено процесуално нарушение, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане на различен състав.
а. При разглеждането се прилагат чл. 206 и чл. 208, ал. 2 – това означава, че новото разглеждане ще ползва необходимите другари на касатора и обикновените ако решението се отнася до общи факти, както и че при новото си решение въззивния съд ще е обвързан с правилото, че не може де се влоши положението на касатора.
б. При това второ разглеждане важат поначало правилата за въззивното обжалване, но ВКС трябва да даде задължителни указания за тълкуването и прилагането на закона (материален и процесуален), за да не се стигне до същото нарушение.
в. Новото разглеждане от въззивната инстанция е от нов състав на съда. То започва от онова процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за ново разглеждане на ррешението.
г. При новото въззивно разглеждане има съществена разлика при соченето на факти и доказателства - ограничени са фактите и доказателствата. Могат да се сочат само новонастъпили или новооткрити, но не и непосочени от страните при първото разглеждане по тяхна вина (голяма разлика с първото въззивно разглеждане).
д. Ако второто решение е порочно, то подлежи на КО – ВКС в нов състав може отново да върне и то да даде различни указания.
5. Оттегляне на касционната жалба – по аналогия се прилагат правилата за оттегляне на въззивната жалба.
57. Обжалване на определения
1. Общи бележки. Определенията са съдебни постановления, които се отнасят до произнасяне по процесуално-правни, процедурни въпроси на гражданското дело. Съдът постановява различни по характер и вид определения не всички, от които подлежат на самостоятелен контрол, когато са порочни. Основното правило, когато се предвижда отделна атакуемост на процесуалните актове е, че то е допустимо, когато определението и неговия порок ще засегнат правата на страните и няма друг начин порока да се преодолее. Ако има определение, което е порочно и води до порочност на решението, то не е нужно да се обжалва, защото може да се обжалва самото решение. В обратния случай се налага самостоятелна атакуемост на самото определение. Основната група определения, чиито порок не се отразява върху съдебното решение са тези, които преграждат развитието на производството. И тук обаче има изключение от правилото – някои определения изрично посочени в закона макар и не преграждащи хода на делото, подлежат на обжалване. Контролът върху определенията представлява възможност за обжалване пред по-горна инстанция, като и при определенията важи принципът за триинстанционността. Тя обаче се проявява по по-различен начин от тази при решенията. Съдебни определения постановява всяка съдебна инстанция, така че трябва да се разгледа режима на обжалване на определенията на всяка инстанция по съществото на спора.
2. Определение на първоинстанционния съд. Основно уредбата на обжалването на определения се намира в глава ХІХ (чл. 213-218). Режимът за атакуване на определенията е приложим и при разпорежданията, защото те имат идентичен предмет с определенията.
2.1. Чл. 213, б. “а” и “б” дава споменато по-горе основно правило за обжалваемостта на определенията: Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби: а) когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и б) в случаите, изрично посочени в закона.
1) Какво обаче означава преграждащо производството определение:
а. Основната категория са тези определения, с които делото се прекратява (окончателно се слага край на делото).
б. Определения, с които делото се спира (временно преграждат хода на делото).
в. Определения, с които се отказва възобновяване на спряно производство.
г. В ТР 1/2001 г., т. 5, ВКС доста подробно разглежда определенията, които се характеризират с преграждане възможността за защита на страната. Прекратителните определения на първоинстанционния съд са тези постановени:
- при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск - чл. 15, чл. 16, чл. 17, чл. 18, чл. 20, чл. 25 и чл. 224 ГПК;
- при препращане делото по подведомственост на административен орган - чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съдебен орган - чл. 92 и чл. 93 ГПК,
- при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба - чл. 119 и чл. 125 ГПК,
- при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство, при сливане качеството на ищец и ответник поради приемство, при невъзобновяване в срок на спряно дело;
- при замяна на страната от съда - чл. 117, чл. 178 и чл. 180 ГПК, чл. 181 ГПК;
- при отказ за възстановяване срока за обжалване - чл. 39 ГПК,
- при отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК.
2) Определения по буква “б”. Отказът на съда да конституира встъпило лице като подпомагаща страна. Това определение се обжалва, но то не е преграждащо делото.
2.2. Обжалването на определенията на първа инстанция се извършва от следващия по степен съд, както при решенията. Обжалването се осъществява с подаването на писмена частна жалба – законът изрично визира разликата в средството за обжалване.
1) При подаването на частната жалба е характерно, че то също се извършва чрез съда, издал определението, защото той има правомощия по проверка на допустимостта. За частната жалба важат съответно правилата на чл. 198-200 ГПК.
2) Срокът за подаване на жалбата е 7 дни от момента на съобщението на определението или от съдебното заседание ако страната е присъствала на него. Право на обжалване има страната, която има интерес от отмяната на определението или изменението му, защото то засяга позициите й по спора.
3) Съдът, след като приеме частната жалба трябва да я изпрати на насрещната страна, която може да даде отговор в 3дневен срок. Независимо от наличието на отговор частната жалба се изпраща на по-горния съд, който я разглежда в закрито заседание.
4) Възможно е по преценка на следващата инстанция заседанието да е открито. То ще е открито, когато се налага събиране на доказателства.
5) Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение, освен ако законът постановява друго. Въззивният съд може да спре производството или изпълнението на обжалваното определение до разрешаването на частната жалба.
2.3. Обжалването на разпорежданията и определенията прилича на въззивното обжалване на решенията, защото втората инстанция разглежда въпроса по същество и сама се произнася с определение по него ако изводът й е различен (в тази хипотеза първото определение се замества от второто). Ако изводите на съда са същите второто определение остава в сила първото и то поражда правните последици (това е типично за контролно-отменителното обжалване).
3. Обжалване на определения и разпореждания на въззивната инстанция.
3.1. Въззивната инстанция по граждански дела (ОС и АС), може да постанови основно две групи такива процесуални актове:
1) Определения/разпореждания, при които за първи път втората инстанция взема отношение по процесуален въпрос. Примери:
а. Определението, с което въззивната жалба се оставя без разглеждане като просрочена или поради липса на процесуална легитимация.
б. Определението на въззивната инстанция за недопустимост на въззивното производството.
2) Определения/решения, които са постановени по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд. Пример е определението за прекратяване на делото на първоинстанционния съд, което е потвърдено от въззивния съд. Според чл. 218а, буква “в” те подлежат на касационно обжалване.
3.2. Първоначално се спори дали режимът на обжалване е един и същ на двете групи определения. Първите определения се наричат първоинстанционни, а вторите са въззивни. По тази логика първоинстанционните определения ще подлежат на триинстанционно обжалване, т.е. необходими са още две инстанции. Това виждане обаче не е правилно, тъй като 3 инстанции трябва да има по спора, но не и по процесуални въпроси. ТР 1/2000 г. в своята т. 1 се произнася категорично, че горното деление няма никакво значение за режима на обжалване. И двете групи определения подлежат само на касационен контрол и то пред съда, който е касационна инстанция по правния спор – ВКС. Така се уеднаквява режима за контрол на един съд, който е инстанция по същество. В противния случай определенията на ОС ще подлежат на обжалване пред АС, а от там и пред ВКС. Определенията на въззивната инстанция, които са постановени по частна жалба срещу актове на първоинстанционния съд, които остават в сила обжалваното определение и по този начин преграждат производството подлежат на обжалване пред ВКС. Другите определения на въззивната инстанция постановени по частни жалби, които дават друг извод и не преграждат развитието на делото не подлежат на обжалване. Не подлежат на обжалване и тези определения по частни жалби, които са срещу определения на първата инстанция, които подлежат на обжалване по изричното разпореждане на закона и не преграждат развитието на делото.
3.3. Обобщено казано подлежат на обжалване пред ВКС като трета инстанция:
1) Самостоятелните определения на въззивната инстанция, с които се прегражда развитието на производството.
2) Самостоятелните определения на въззивната инстанция, с които тя за първи път се произнася по процесуални въпроси, за които законът предвижда обжалване. Например ако за първи път 3тото лице поиска да встъпи в процеса пред въззивната инстанция и съдът откаже, отказът се обжалва пред ВКС.
3) Определения на въззивната инстанция, които остават в сила определения по частни жалби и преграждат развитието на делото.
3.4. Касационното обжалване се развива отново по реда на глава ХІХ, това изрично е казано в чл. 218к. Касационната жалба се адресира до ВСК, но се изпраща на въззивната инстанция, защото тя проверява нейната допустимост. Въззивната инстанция може да постанови определение за връщане на касационната жалба като недопустима. Това определение прегражда развитието на делото и подлежи на обжалване – чл. 218в, ал. 5. Тези определения на въззивната инстанция подлежат единствено на касационно обжалване пред 3членен състав и това е последната степен за контрол, тъй като по-висш съд няма – ТР 1/2001 г.
4. Процесуални актове на касационната инстанция. Единствено обжалваеми съгласно чл. 218в, ал. 5 са: Разпореждането за връщане на касационната жалба подлежи на обжалване пред тричленен състав на Върховния касационен съд, а когато определението или разпореждането е на председателя или на съдия от Върховния касационен съд-пред петчленен състав. Това е случаят, когато касационния съд се произнася за първи път и оставя без разглеждане касационна жалба или я връща като недопустима. Тъй като това определение прегражда касационната защита не може да няма защита срещу него. То подлижа на обжалване в 7дневен срок по реда на глава ХІХ, пред специално формиран орган 5членен състав на ВКС. Противното би довело до лишаване на страната от право на касационна жалба. Ако ВКС се е произнесъл по частна жалба срещу определение/разпореждане на въззивна инстанция, 5членния състав не е компетентен.
58. Отмяна на влезли в сила съдебни решения по чл. 231. Отмяна по молба от трето лице (чл. 233, ал. 2)
1. Общи бележки. Уредбата на института е в гл. ХХІ (чл. 231-236). Тук става дума за атакуване на влезли в сила съдебни актове и способът за това има извън инстанционен характер. Този способ е насочен единствено към една категория порочни решения – неправилните. Нищожните и недопустимите решения не подлежат на извън инстанционен контрол – това е категорично за недопустимите, а за нищожните според чл. 209, ал. 3 има исков път или възражение. Тази постановка ясно личи още от самото заглавие на глава ХХІ, тъй като отмяната се отнася само за неправилните решения. Щом този способ е извънинстанционен той не може да се използва срещу всеки порок на влязлото в сила решение. Законът изчерпателно посочва конкретни основания за отмяна на конкретни пороци, т.е. ако става дума за други пороци решението се счита за правилно. Извънинстанционния контрол е централизиран и компетентен да се произнася е само ВКС. Предмет на този контрол са всички решения влезли в сила независимо кой съд ги е постановил (първа, въззивна или касационна инстанция), т.е. на всички нива извънинстанционния контрол е приложим. Това се отнася и за решенията, които имат контролен характер – ако е неправилно на отмяна подлежи и решението за обезсилване или за прогласяване на нищожност или решение на ВКС, което потвърждава неправилното решение. В рамките на предмета спадат и даващите тълкувателни указания на въззивната инстанция решения на ВКС. Легитимирана страна да възбуди производство за отмяна е лицето, обвързано от неизгодно за него решение, което то счита за неправилно. Пасивно легитимирани са лицата, за които решението поражда благоприятни последици.
2. Отмяна по чл. 231. Основания:
2.1. Същината на отмяната се съдържа в чл. 231, ал. 1, б. “а”: Заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила решение когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. В тази разпоредба са инкорпорирани две основания за отмяна.
1) Откриване на нови обстоятелства по делото от значение за решаването му, които не са могли да бъдат известни на страната.
а. Става дума за правно или доказателственорелевантни за делото факти. Тези факти сами по себе си не трябва да изграждат друго основание на иска, т.е. те трябва да са от значение по делото и свързани с основанието на предявения иск (напр. при делба на наследство, намерено по-късно завещателно разпореждане).
б. Тези правни или доказателственорелевантни факти, трябва да са съществували при разглеждането на делото, да са били релевантни до настъпването на силата на пресъдено нещо. Ако не са съществували, т.е. на настъпили по-късно за тях силата на пресъдено нещо не се отнася и те следва да се релевират с нов иск. Крайният момент за представянето на нови доказателства е приключването на устните прения, които са последни по делото. Ако ВКС не е се е произнесъл по същество, понеже е потвърдил решението на въззивната инстанция, последните устни състезания ще са пред въззивния съд.
в. Фактите трябва да са новооткрити т.е. те не трябва да са били на разположение на страната. Ако страната е могла с дължимата грижа да намери фактите, дори и небрежност да е проявила отмяната е недопустима.
г. Фактите следва да са от значение за делото, т.е ако биха били взети предвид биха довели до промяна на решението, в противен случай е процесуално недопустимо да се използва отмяната.
д. За да има ефект новото обстоятелство трябва да бъде доказано. Тъй като става дума за извънинстанционен способ доказването е ограничено само до документи. Този извод се извежда и от второто основание, включено в чл. 231, ал. 1, б. “а”.
2) Откриване на нови писмени доказателства, които не са били известни на страната и са от значение за делото. Писмените доказателства трябва да са официални документи или частни документи, изходящи от противната страна. Нови доказателства означава:
а. Новооткрити доказателства, т.е. доказателства, които са съществували по време на разглеждането на делото, но по обективни не са били достояние на страните. Дори да са знаели за тях, те не са могли да ги ползват в процеса.
б. Новите доказателства следва да се отнасят до факт, който вече е бил обсъждан.
в. Новите доказателства, за разлика от първата алтернатива, могат да бъдат и новосъздадени (напр. разписка за плащане, протокол за констатиране на доказателства), тъй като доказателствата имат помощно значение по отношение на фактите. Фактът трябва да е съществувал да края на устните състезания, но доказателствата могат да се създадат и след приключване на устните състезания.
2.2. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “б”: когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на показанията на свидетелите, на заключението на вещите лица, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член от състава на съда, във връзка с решаването на делото. Тук хипотезите са 2: 1) неистинност и 2) престъпно действие. Общото във всички варианти на тези хипотези е, че основанието за неправилност е извършено престъпление.
1) Не е достатъчно да се твърди, че е извършено престъпление обуславящо отмяната, нито дори, че е започнало наказателно преследване за него. Престъплението трябва да е установено по надлежния ред, т.е. с влязла в сила присъда или влязло в сила решение по чл. 97, ал. 4.
2) Дори и да е установено по надлежния начин, извършеното престъпление не би било основание за отмяна ако то не е обусловило съдържанието на решението в атакуваната му част. Решението трябва да бъда основано на неистинските показания или заключения или повлияно от престъпното действие.
2.3. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “в”: когато решението е основано на документ, който по надлежния съдебен ред е признат за подправен, или е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено. Тук отново са съчетани две самостоятелни основания:
1) Подправка на документ – основание, сходно с основанието “престъпно деяние” по б. “б”. Подправката, която се има предвид в този случай обхваща, както материална така и интелектуална подправка на документа. Тук отново трябва да има влязло в сила съдебно решение, което да потвърждава, че подправка е извършена.
2) Решението е обусловено от задължителна сила на съдебно решение по преюдициален въпрос или от задължителната сила на съдебно решение. Отмяната на тези актове с обратна сила дава основание и за отмяната на обусловеното от тях неправилно решение.
а. Административният акт, който е отменен трябва да е индивидуален, а не нормативен, защото в противен случай ще се създаде ново правно положение, което обуславя нов иск, а не отмяна.
б. Когато бъде отменен официален документ, на който решението е основано и бъде заменен с нов официален документ ще сме изправени пред новоиздадено писмено доказателство – отмяна по б. “а”.
2.4. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “в”: когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Вместо да предвиди обезсилване на второто по време решение заради нарушение на чл. 224, законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно.
1) Противоречието трябва да съществува между решения, изхождащи от еднакво компетентни правораздавателни органи.
2) Противоречието трябва да съществува между решенията, а не между техните мотиви или между решение и мотиви.
3) За да имам противоречи е нужно да има пълно обективно и субективно тъждество между делата. Достатъчно е обаче предметът на едното дело да се включва в другото или пък част от страните по едното дело да са участвали в друго по същия предмет.
4) Това основание се прилага и когато отводът за сила на пресъдено нещо е бил пропуснат или неправилно отхвърлен.
2.5. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “д”: когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Тук става дума за две отменителни решения на ВКС по едно и също дело, с които делото е върнато, но са дадени противоречиви указания по тълкуването и прилагането на закона. За да няма 3ти указания, ако се получат вторите указания могат да се атакуват и двете решения с указанията и чак тогава делото ще се върне във въззивната инстанция, защото тя трябва да се съобрази с решението на ВКС.
2.6. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “е”: когато страната, вследствие нарушаване на съответните правила, е била лишена от възможност да участвува в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. В този текст отново са съчетани няколко основания като общото между тях е, че страната не е могла да вземе участие във воденето на делото лично или чрез надлежен представител. Така се установява презумпцията, че в този случай делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти и обстоятелства и поради това решението е неправилно.
1) Първата хипотеза е, когато страната е била лишена от възможност да участва в разглеждането на делото поради нарушение на съдопроизводствени правила. Такива са случаите, когато страната не е била призована по делото, не са призовани наследниците и т.н.
2) Втората хипотеза е, когато страната не е била надлежно представлявана. Такива са случаите, когато страната е била недееспособна, а в делото не е взел участие нейният законен представител или попечител; била представлявана от представител без представителна власт или представителят е излязъл извън границите на представителната власт и др.
3) Третата хипотеза е, когато страната не е могла да се яви на заседанието, за което е била призована нито лично, нито чрез повереник поради препятствие, което не е могла да отстрани. Причина за неявяването трябва да е свързано с внезапна и непреодолима причина или с причина, чието преодоляване представлява значителен риск за страната, напр. природно бедствие, внезапна болест.
2.7. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “ж”: когато страната е била призована по реда на чл. 16, ал. 5, макар да е имала установено местожителство. Това е хипотезата, когато страната е била призована чрез обнародване, а тя е имала установено местожителство.
2.8. Основание по чл. 231, ал. 1, б. “з”: когато с решение на Европейския съд за защита на правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Става дума за хипотеза, когато с решение на съда, не е взета предвид или приложена Европейската конвенция.
3. Право на отмяна – това процесуално право съществува и трябва да бъде упражнено в определен от закона преклузивен срок. Легитимирани да искат отмяна са лицата, конституирани в производството като страни. Те трябва да имат интерес, т.е. чрез отмяната те трябва да търсят промяна в съдебно решение, неизгодно за тях.
3.1. Преклузивният срок е уреден общо в чл. 232 за всички основания по чл. 231. Характерно за определянето на срока е, че всъщност става дума за два срока с различен начален момент, като единият тече в рамките на другия. Срокът е 3 месеца от узнаването на обстоятелството, но не може да е по-дълъг от 1 година от момента на възникване на основанието. Ако основанието се е узнало на 11 месец от възникването му преклузивният срок ще изтече 12 месеца след възникването ме, т.е. 1 месец след узнаването. Ако обстоятелство е узнато 3 месеца след възникването му срокът ще изтече 3 месеца след узнаването.
1) По буква “ж” обаче узнаването за решението ще бъде доста по-късно от предвидените срокове. В този случай обстоятелството, което е основание за отмяната възниква със самия факт на нередовното призоваване. Ако приложим едногодишния срок той ще е изтекъл (почти) винаги преди произнасяне на решението. В този случай срокът започва да тече от постановяването на решението. Същото се отнася и за основанията по буква “д” и “е”.
2) При влязла в сила присъда за лъжесвидетелстване срокът е 1 година от влизането й в сила (ако страната не е узнала за присъдата в срок значи няма интерес).
3) По буква “а” обаче има различно тълкуване на срока. Например при завещанието документа материализира новия факт. Поставя се въпроса ако завещанието се открие 5-6 години по-късно може ли да се търси отмяна. Отговорът е да, защото възникването на обстоятелството ще е откриването на завещанието, това ще е и моментът на узнаването. Друго тълкуване на тази хипотеза няма смисъл, тъй като откриването не може да се тълкува в риск на страната.
3.2. Правото на отмяна се упражнява в рамките на срока чрез писмена молба, като за съдържанието й има препращане към изискванията към жалбата. Тази молба за отмяна се подава чрез първоинстанционния съд като няма значение че решението е на друг съд. Това е така, защото при влизане в сила на съдебния акт той се архивира и се съхранява при първоинстанционния съд. Отново съдът има съответните правомощия по допустимостта на молбата – молбата е допустима, когато легитимирана страна твърди обстоятелствата по чл. 231.
1) ВКС също първо проверява допустимостта на молбата и само ако приеме, че е допустима започва да проверява основателността. ВКС не може да излезе извън посоченото основание, но може да формулира правилно това, което е посочено.
2) Производството има чисто контролно-отменителен характер. Ефектът от молбата е или отхвърляне на молбата като неоснователна или отмяна на решението. Отмяната налага ново разглеждане на делото. Ако е отменено решение на въззивната инстанция, поради порок настъпил пред първата, делото се връща на първата инстанция, т.е. от порока зависи, кой съд ще се произнася по същество.
3) ВКС разглежда делото в открито заседание по правило в 3членен състав, освен ако не се търси отмяна на решение на ВКС – тогава компетентен е 5членен състав. Това е вторият случай на използване на 5членен състав.
4) Ако отмяната се търси само на едно основание, няма пречка да се търси отмяна и на друго основание ако се спази срока. Възможно е да се кумулират и няколко основания, като съдът следва да се произнесе по всяко едно.
5) Възможно е ако решението е било осъдително то да подлежи на принудително изпълнение. В този случай молбата за отмяна не спира изпълнението – чл. 236. Възможно е да е приключило принудителното изпълнение и решението да бъде отменено, в този случай на лицето, което е търсило отмяната може да се издаде обратен изпълнителен лист.
4. Отмяна по 233, ал. 2: Отмяна на решението в срока по чл. 232 може да иска и лицето, спрямо което решението има сила, макар и то да не е било страна по делото (чл. 172. ал. 2).
3.1. Това е особена хипотеза, в която става дума за:
1) Атакуване на влязло в сила съдебно решение от лице, което не е конституирано като страна.
2) Това лице е имало право да участва като страна и не по свое решение не е участвало.
3) Участието трябва да е било като необходим другар.
3.2. Ако тези предпоставки са на лице, въпросното лице може да търси отмяна. Ако не поиска отмяна то ще се е лишило от правото си на защита, защото не е изразило въобще позицията си по делото. Съдебните решения проявяват своята сила спрямо лицата, които са могли да бъдат конституирани като необходими другари, но не са били. Няма значение какво е било необходимото другарство. Лицето цели производството да започне от начало, за да може с лични действия да влияе на постановяването на решение или ако става дума за задължително другарство лицето може да цели отмяна на решението и въобще да няма процес (задължителните другари имат съвместна процесуална легитимация). Във всички случаи съдът ще прецени дали е на лице необходимо другарство (хипотезата на чл. 233, ал. 2) като тук не трябва да се търсят основанията по чл. 231. Сроковете за молбата са по чл. 232 – според проф. Сталев само 3 месеца, а делото се разглежда от същия състав като при другата хипотеза на отмяна – 3членен или 5 членен. При отмяна делото се връща в първоинстанционната фаза, а при задължително другарство може да се прекрати.
59. Бързо производство
1. Бързо производство – уредено в гл. ХІІа, чл. 126а-126и.
1.1. Общи бележки
1) Както и самото му наименование показва, БП цели бързина. БП дава окончателна искова защита, каквато дава общият исков процес, т. е. то завършва с решение, което има сила на пресъдено нещо. Единствените изключения са:
а. уредената от чл. 126ж – 126и защита на владението на недвижим имот;
б. решенията относно упражняване на родителски права, които не са проява на правосъдие, а на спорна съдебна администрация на семейните отношения, макар че чл. 126а, ал. 1, б. „е" говори за „искове за упражняване на родителски права".
2) Втората обща характеристика на БП е, че за разлика от другите особени искови производства, чието прилагане е предписано от ГПК, БП се прилага само ако ищецът поиска спорът да се разгледа по реда на БП. Ако такова искане не е направено, спорът, макар и да спада към изброените в б. „а" - „л" на ал. 1 и ал. З на чл. 12ба, ще бъде разгледан по реда на общия исков процес. До прилагане на общия исков ред по тези спорове ще се стигне и по преценка на съда, ако той намери по повод искане на ответника, че делото е фактически или правно сложно или събирането и проверката на допустимите по закона доказателства ще изисква продължително време, така че целената с БП бързина на производството е неосъществима. Определението на съда, с което се разпорежда да се премине от БП към общия исков процес, подлежи на обжалван (чл. 126д). Обжалването ще бъде пред въззивния съд и за него ще важи обжалването с частна жалба. Понеже това определение не прегражда изобщо исковата защита, а само прилагането на БП, определението на въззивния съд не ще подлежи на обжалване пред ВКС (арг. чл. 218а, б. „в"). По изключение, чл. 126б-126в ще са винаги приложими по искания за отвод на арбитри - чл. 16, ал. 1 ЗМТА.
3) БП се прилага както по дела, подсъдни на районните съдилища, така и по дела, подсъдни на окръжните съдилища, например по дела за плащане на цената по договор за стоков кредит, когато цената на иска е над 10 000 лева. Понеже БП е исково, то е звено от триинстанционния исков процес, така че постановеното по него решение ще подлежи не само на въззивно, но и на касационно обжалване, освен ако спада към необжалваемите пред ВКС решения (б. „а" на чл. 218а).
4) БП е приложимо само относно изчерпателно изброените в чл. 126а, ал. 1 и ал. З дела:
а. по искове, произтичащи от договор за заем, включително заем за послужване, както и по искове, произтичащи от договор за стоков кредит - когато б. „а" на чл. 126а, ал. 1 говори за договор за стоков кредит, той има предвид продажба на стоки на кредит, по която купувачът не е платил цената. Следователно чл. 126а важи за иска на продавача срещу купувача, а не и за искове на купувача срещу продавача.
б. по искове, произтичащи от договор за наем на недвижими имоти или движими вещи, както и по искове за освобождаването или предаването на отдадени под наем и аренда имущества – става дума само за конкретно посочените искове, а не за всички свързани с наем или аренда.
в. по искове, произтичащи от договор за влог;
г. по искове, произтичащи от договори за изработка и за извършване на определена работа с цена до 1000 лв;
д. по искове за издръжка и за нейното увеличаване;
е. по искове за упражняване на родителски права при разногласия между родителите;
ж. по владелчески искове и по искове за определяне на граници;
з. по искове по чл. 252 (положителен установителен иск), 254 и 255 (отрицателни установителни искове);
и. по искове по чл. 19 от Закона за гражданската регистрация – става дума за удивително недоразумение. Във всички хипотези на чл. 19, ал. 1-2 ЗГР съдът по молба на заинтересувано лице допуща съответни промени на неговото име. Не може да има съмнение, че във всички тези случаи сме пред типични охранителни производства. При тях няма спор за гражданско право и затова няма и ответник. Вместо обаче да препрати за тяхната уредба към чл. 424-435 ГПК, законът препраща към бързото производство, т. е. към особено исково производство, макар че при тях поради липсата на ответник едно от най-важните правила на това производство, а именно чл. 126 е неприложимо.
к. по искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда;
л. за парични вземания по трудови правоотношения.
ал. 3 – По реда на тази глава се разглеждат и делата по чл. 87, ал. 2 от Закона за събиране на държавните вземания. Става дума за оспорване на актове за установяване на държавни вземания.
5) Недопустимо е БП, когато някои от исковете по ал. 1 на чл. 126а, освен тези по б. „к" се съединят обективно. Що се отнася до хипотезата на изменяване на иска при условията на чл. 116, БП става недопустимо, ако чрез изменението на иска се въвежда иск, невключен в изчерпателното изброяване на исковете, съдържащо се в ал. 1 на чл. 126а. Това не е пречка за обективно съединяване на иск за мораторни лихви с иск за връщане на главницата.
1.2. Особените правила за бързото производство са малко на брой.
1) Най-важното отклонение от общия исков процес е заместването на първото по делото заседание с писмен отговор от страна на ответника. Според чл. 126б в деня на исковата молба съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията към нея на ответника, който трябва да изпрати на съда своя писмен отговор, като посочи в него своите доказателства и представи писмените доказателства в 7-дневен срок от получаване на преписа от исковата молба.
2) В петдневен срок след изтичане на срока за отговор от ответника съдът в закрито заседание се произнася с определение по допускането на посочените и представените доказателства и насрочва делото за след 15 дни. При призоваване за заседанието не са прилага чл. 41, ал. 5, изискващ страната да бъде призована най-късно 7 дни преди заседанието, както и чл. 157, ал. 1, предписващ, че заключението на вещото лице трябва да бъде представено поне пет дни преди заседанието. Предвидените в чл. 126в срокове се спазват и при отлагане на делото, както и от въззивната инстанция (чл. 126в, ал. 2).
3) Съдът обявява решението заедно с мотивите в 7-дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. От своя страна въззивният съд, пред който е обжалвано решение, постановено по реда на БП, е длъжен да разгледа делото и да постанови по него решение в месечен срок от образуване на въззивното производство.
4) Тази оскъдна уредба оставя открити някои важни въпроси.
а. Ще бъдат ли решенията на първоинстанционния и на въззивния съд опорочени и на това основание атакуеми и отменени, ако тези съдилища не спазят установените за тях срокове от чл. 126в, 126г и чл. 205, ал. 2? Струва ми се, че на този въпрос трябва да се отговори отрицателно.
б. Ще може ли ответникът, като понесе отговорността по чл. 65, да посочи пред първата и пред въззивната инстанция фактите и доказателствата, които е пропуснал да посочи и представи в срока по чл. 126б. Да, като се има предвид, че при уредбата на въззивното производство законодателят е държал сметка за БП (арг. чл. 205, ал. 2) и въпреки това е дал възможност на обжалващия да представи пред въззивната инстанция и такива нови факти и доказателства, които по своя вина е пропуснал да представи пред първата инстанция.
3. Защита на нарушено владение. Защита по административен ред е уредена от чл. 126ж-126и. Тя се характеризира със следните особености, като основната идея е бързината:
3.1. Засегнатото лице следва да подаде молба за възстановяване на владението до районния съд, в чийто район се намира недвижимият имот. В нея той трябва да посочи, че иска защитата да бъде дадена по административен ред, за да изключи прилагането на чл. 126а, ал. 1, б. „ж". Молбата трябва да бъде писмена. В нея трябва да бъде посочен недвижимият имот и описан начинът на нарушението, както и кой е нарушителят, когато той е известен на молителя. Молбата трябва да бъде подадена в месечен срок от нарушението, а когато нарушителят е ползвател на имота, допуснат в него от молителя, този срок тече от деня на получаване на поканата, отправена от молителя до ползвателя. За да постигне сигурно доказване на поканата, желателно е молителят да използва нотариална покана. Срокът е преклузивен.
3.2. Най-късно в седемдневен срок от получаване на молбата районният съд проверява изложените в нея факти, като взема предвид и обясненията на извършителя, когато той е известен. Тази уредба сочи, че извършителят (ако е известен) трябва да бъде изслушан.
3.3. Ако се увери в истинността на твърденията на молителя, районният съд издава заповед за възстановяване на владението. Заповедта се изпълнява не от съдия-изпълнителя чрез въвод във владение, а от органите на полицията или от кмета. Изпълнението трябва да бъде незабавно и се извършва въз основа на заповедта, без да се издава изпълнителен лист. Молителят представя препис от заповедта на полицията или на кмета. Със заповедта районният съд може да наложи на нарушителя на владението глоба в размер от 100 до 500 лева.
3.4. Както заповедта, така и отказът тя да бъде издадена подлежат на обжалване в 3-дневен срок от произнасянето на районния съд пред председателя на съответния окръжен съд. Заповедта или отказът да бъде тя издадена не се връчват на молителя. Той трябва да следи за тях. Иначе защитата би се забавила. Председателят на окръжния съд се произнася по жалбата при същите данни, с които е разполагал районният съд и които се удостоверяват при нужда от преписката, изпратена на председателя на окръжния съд. Той се произнася в тридневен срок от постъпване на жалбата, подадена или от молителя при отказ, или от претендирания нарушител, когато молбата за възстановяване на владението е била уважена. Определението на председателя на окръжния съд не подлежи на обжалване (чл. 126ж). Не подлежат на отмяна по чл. 231 заповедите, постановени в производство за защита на владението по реда на чл. 126ж - 126и и определенията, с които те са оставени в сила.
3.5. Последната особеност на разглежданата защита е, че съдебни такси за нея не се плащат при подаване на молбата за възстановяване на нарушеното владение, а се определят в размер от 10 до 200 лева и се възлагат на тази страна, против която е постановено решението (чл. 126и).
3.6. Разгледаната уредба сочи, че ЗАР има не исков, а административен характер. Такъв характер има не само изпълнението на заповедта на районния съд, но и произнасянето на районния и окръжния съд по молбата за ЗАР Това произнасяне не може да претендира за сила на пресъдено нещо. Ето защо, то не прегражда възможността да бъдат използвани други способи за защита на владението, когато срокът за ЗАР е бил пропуснат (чл. 126ж, ал. 3) или молбата е била отхвърлена като неоснователна.
60. Брачен процес
1. Исков брачен процес. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат брачни искове: 1) за развод; 2) за унищожаване на брака и 3) за установяване дали съществува брак между страните по делото.
1.1. Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прекрати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже предпоставят съществуването на брака, те са недопустими, ако брак не съществува. Те се различават по основание (дълбоко разстройство на брака - при развод; порочно учредяване на брака - при унищожаването му).
1.2. Положителният установителен иск, че съществува, и отрицателният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Искът на трето лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка. И за установителния БИ е нужен интерес от търсеното установяване. Налице е интерес от иск, че брак не съществува, когато ответницата носи името на ищеца и претендира, че му е съпруга, респ. твърди, че след прекратяване на брака той е бил възстановен. Положителният установителен брачен иск е допустим, когато ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна брачна връзка, а не фактическо съжителство.
1.3. Само посочените искове, изброени в чл. 258, ал. 1, са брачни. Не са БИ исканията да се разрешат спорове относно различни личноправни или имущественоправни последици на брака или на неговото прекратяване, даже когато те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес.
1.4. Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидентно по повод на възражения срещу други искове (арг. чл. 96, ал. 2 СК), а само по повод на предявен БИ.
2. Особености на исковия брачен процес.
2.1. Първата особеност на БИ се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност. Член 7, ал. З и 4 въвежда по брачни дела особени правила относно тяхната международна подведомственост, отклоняващи се от общите правила, регулиращи подведомствеността на международните граждански дела. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите правила - те са родово подсъдни на районните съдилища, а местно подсъдни на съда по местожителство на ответника (а не по неговото местопребиваване). Обаче договорна подсъдност по БИ е недопустима.
2.2. Строго личният характер на брачното правоотношение налага по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл. 258, ал. 2 разширява процесуалната дееспособност, като допуска и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ без участието на техните попечители (участието на попечителя не опорочава брачния процес). От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител. Що се касае до непълнолетния съпруг, той може лично да предявява и отговаря по брачни искове, защото с встъпването в брак става дееспособен (чл. 12, ал. ЗСК).
Решението, дали да се предяви БИ, трябва да зависи от личната преценка на съпруга. Ето защо за предявяване на БИ от пълномощник е нужно изрично пълномощно (чл. 21, ал. 2), сочещо вида на брачния иск. Ако съпругът се е явил и е поддържал БИ, предявен от пълномощник с общо пълномощно, той потвърждава БИ и порокът се заздравява.
2.3. Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде ограничена.
1) Активна легитимация:
а. Само съпруг може да бъде ищец за развод (чл. 99 СК), за унищожаване на брака (чл. 97, ал. 1, т. 1 и 2 СК във връзка с чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 1 СК) или за установяване дали брак съществува между страните по иска.
б. Унищожаването на брака на основание чл. 97, ал. 1, т. 4 СК, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК, може да се иска освен от съпруг само от прокурора, а при двубрачие - и от съпруга по първия брак (чл. 97, т. З СК).
2) Пасивна легитимация
а. Когато съпруг предявява БИ, ответник по иска може да бъде само другият съпруг.
б. Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл. 97, ал. 1, т. 4 СК в случаите на чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК се предявява срещу двамата съпрузи, а по чл. 97, ал. 1, т. З СК в случая на чл. 13, ал. 1;"т."1 СК - срещу двамата съпрузи и съпруга от първия брак.
Изобщо брачният процес е недопустим, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е недопустим, очевидно е, че смъртта на един от съпрузите, настъпила преди предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия съпруг е недопустим. За да бъде лишен обаче недобросъвестният съпруг от облагите на бигамния брак, след като той е вече прекратен поради смъртта на другия съпруг, чл. 97, ал. 4 СК овластява прокурора (но не и съпруга по първия брак) да предяви срещу преживелия съпруг иск, че бракът е могъл да бъде унищожен като бигамен. Този иск е установителен и цеди да бъде лишен преживелият недобросъвестен съпруг от правото да наследи починали. Искът по чл. 97, ал. 4 СК не е брачен и затова се разглежда не по правилата на брачния, а на общия исков процес.
2.4. По брачни дела са недопустими както доброволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение (чл. 102 СК). Затова при смърт на един от съпрузите, настъпила по време на висящността на брачния процес, той се прекратява, а постановеното по него решение се обезсилва, ако БИ е за развод или за унищожаване на брака. Когато пък БИ е установителен, той се превръща в обикновен установителен иск, страна по който стават наследниците на починалия.
Поради невъзможността да се прекрати или унищожи бракът преживелият съпруг ще стане наследник на починалия ищец. Затова в тия случаи законът овластява наследниците на починалия съпруг да използват висящото дело, като го превърнат от брачно дело в дело, целящо да бъде лишен преживелият съпруг от качеството на наследник, като бъде установено, че починалият съпруг-ищец е имал право да прекрати или унищожи брака (чл. 102 СК; чл. 267) или че бракът с починалия ответник е бил унищожаем на основание чл. 13 и чл. 131, ал. 2 СК (чл. 268). Това превръщане на дело чл. 102 СК и чл. 267-268 наричат „продължаване" на делото от наследниците на починалия съпруг. Всъщност касае се не за законно процесуално правоприемство, а за особен случай на изменение на иска по волята на наследниците на починалия съпруг, като БИ се заменя с установителен иск относно погасеното поради смъртта право за развод или унищожаване на брака. Тъкмо затова наследниците на починалия съпруг не стават страна в делото по право, както при законното процесуално правоприемство, а получават това качество само ако в двуседмичен срок от съобщението на съда поискат делото да се продължи (чл. 267) - iрокът е преклузивен. Наследници по смисъла на чл. 102 СК и чл. 267-268 са лицата, които по закон или по завещание са призовани да наследят починалия заедно с преживелия съпруг или биха били призовани, ако той бъде отстранен. Наследниците могат да продължат делото не само когато искът е бил предявен от техния наследодател, но и когато прокурорът е предявил иск за унищожаване на брака и преживелият съпруг е недобросъвестен, т. е. когато починалият съпруг е бил ответник по предявения от прокурора иск. Страна ще стане при това само този от наследниците, който е поискал делото да продължи, макар че решението ще има сила спрямо всички поради естеството на спорното право. Ако по продълженото дело бъде установено, че ответникът не е виновен за разстройството на брака или пък че не е бил недобросъвестен при сключване на опорочения брак, съдът трябва да отхвърли иска (чл. 102, ал. 2 СК). Преживелият съпруг не е дал с поведението си повод да бъде лишен от наследството на починалия.
2.5. За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички основания, на които може да бъде атакуван бракът, чл. 260 облекчава обективното съединяване на БИ. Във връзка с това се поставя въпроса за основанието на иска за развод. На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбокото разстройство на брака (чл. 99 СК). Дълбокото разстройство е обаче само критерий за правната релевантност с оглед на развода на конкретните факти, причинили дълбокото разстройство. Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях, доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на отделен иск за развод Ако ищецът се позовава на множество от такива факти, ще е налице обективно съединяване на бракоразводни искове (чл. 260), а ако ищецът пропусне някои от тези факти, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск, извеждан от този факт.
Според чл. 260, ал. 2 всички БИ могат да бъдат съединени помежду си. Могат да се съединят не само няколко БИ от един и същ вид (например няколко иска за развод, черпени от различни основания), но и БИ от различен вид (иск за унищожаване на брака с иск за прекратяване на същия брак - вж. ал. 2 и 4 на чл. 260; установителен иск, че между страните съществува брак, и иск за развод - 2523-60-П, Сб. 245; 2770-67-П, Сб. 170). Съединяването на брачните искове е евентуално. Насрещен БИ може да се предяви не само в първото заседание по делото, но и до приключване на устните състезания (чл. 260, ал. З във връзка с ал. 1 на чл. 260). Изменение на предявения БИ чрез прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят едновременно основанието и петитумът на иска. Ограничението на чл. 116, ал. 1 не важи по брачни дела (арг. чл. 260, ал. 1 и 3). Новият БИ може да се предяви и пред втората инстанция (сега въззивната) - нещо повече - даже след като делото е било върнато за ново разглеждане. Не е нужно основанието на новия БИ да е новооткрито или новосъздадено след предявяване на първоначалния или насрещния БИ. То може и да е било пропуснато. Член 260, ал. 1 иска да подчертае, че се преклудират даже БИ, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на иска.
2.6. В брачния процес обективното съединяване на исковете за развод е една процесуална необходимост (чл. 260, ал. 1). Процесуална необходимост е и съединяването на иска за развод с иска за унищожаване на брака поради нарушаването на условията за възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 260, ал. 4). Съпрузите трябва да предявят във висящия брачен процес всички БИ от посочения вид, основанията за които са им станали известни до приключване на устните състезания, предхождащи постановяването на влязлото в сила решение по брачния процес. В това се състои принципът за изчерпателност на брачния процес, от който следва еднократността на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищожаване на брака, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес съобразно с чл. 260, ал. 2, защото основанията на пропуснатите искове са им били или са им станали известни до приключване на устните състезания, завършили с отхвърляне на предявения брачен иск (чл. 260, ал. 1). За да настъпят последиците на чл. 260, ал. 1, е нужна кумулативната наличност на следните условия:
1) Предявеният иск трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недопустим.
2) Основанията на непредявените брачни искове трябва да са били или да са станали известни на съпруга, който е бил легитимиран да ги предяви, най-късно до приключване на тия устни състезания, след които БИ е бил отхвърлен с влязло в сила решение.
Ако изискването за изчерпателност на брачния процес не бъде спазено пропуснатите искове за унищожаване на брака извън случаите на чл. 260, ал. 4 или за установяване, че бракът не съществува, не се погасяват. Погасяването на непредявения БИ създава процесуална пречка да се предяви пропуснатият иск с нова искова молба - процесуалната консумция по чл. 260, ал. 1 и 4 е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. Тя наподобява преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, засягащо пропуснатите възражения на ответника срещу иска. Разликата е, че преклудиращото действие се отнася само до факти основани на възражения, а не на искове и то в рамките на същото основание, а не на всички основания.
2.7. Въпреки чл. 103, ал. 1 в брачния процес могат да се предявяват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл. 260, ал. 2 заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове.
2.8. За да осуети прибързаният и лекомислен развод и за да заздрави брачната връзка, преди тя да се е окончателно разпаднала, законът въвежда по бракоразводни дела помирително заседание, целящо да се осуети обществено неоправданият развод. Първото заседание по бракоразводни дела се използва не за да се подготви делото за разглеждане, а за помирение между съпрузите. Това заседание се провежда пред съда, на който е подсъден искът за развод. Предназначението на помирителното заседание сочи, че в него не могат да се извършват процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на БИ. На помирителното заседание съпрузите трябва да се явят лично. Ако ищецът не се яви без уважителни причини, делото се прекратява. Неявяването на ответника не е пречка за разглеждане на делото. Но съдът може да разпореди той да се яви лично.
1) Съдът насрочва ново помирително заседание, когато:
а. е разпоредил ответникът да се яви лично;
б. съпрузите или единият от тях желаят да продължат усилията си за помирение и заздравяване на брака;
в. съдът прецени, че може да се постигне помирение.
Ако се постигне помирение, то има значението на отказ от бракоразводния иск. Нов иск за развод може да бъде предявен само въз основа на факти, възникнали след помирението, респ. въз основа на факти, неизвестни на ищеца при помирението.
2) Посочените мерки за помирение между съпрузите не се предприемат, когато помирение между тях не може да се очаква (чл. 259, ал. 6).
ПЗ, когато е необходимо, е предпоставка, за да се разгледа БИ по същество. ПЗ не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните и за неговото провеждане съдът трябва служебно да следи, докато не е приключило първоинстанционното производство. Непровеждането на помирително заседание обаче не е съществено процесуално нарушение нито при решение, което уважава иска за развод, нито при решение, което го отхвърля.
2.9. Според чл. 261 съдът може да постанови привременни мерки, докато е висящ брачният процес, ако се касае за развод или за обявяване недействителност на брака. Член 261 допуска няколко вида ПМ:
1) ПМ относно жилището на съпрузите и ползването на тяхното имущество целят да уредят разделния живот на съпрузите, докато трае брачният процес.
2) ПМ относно издръжката на съпругата се свеждат в присъждане на привременна издръжка по чл. 83, ал. 2 СК.
3) Най-важни са ПМ относно децата: упражняване на родителските права относно тях; възпитание и издръжка. Тези мерки изхождат само от интереса на децата.
Определението на съда, с което се постановяват ПМ, подлежи на обжалване по общия ред (чл. 261, ал. 2). ПМ се ползват с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо (5-78-ПП, Сб. 3). Те важат, докато трае брачният процес, и могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил. След приключване на брачния процес те или отпадат, или се заместват от трайна уредба в решението.
2.10. Съдържанието на решението по БИ за развод или за унищожаване на брака включва освен произнасяне по БИ и съединените с него небрачни искове и разрешаване на други въпроси:
1) Според чл. 99, ал. 2 СК, когато изтъкнатите от страните основания за развод включват виновно поведение на единия или и на двамата съпрузи, съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината. До произнасяне относно вината не се стига, ако съпрузите заявят, че не искат такова произнасяне, и същевременно представят на съда същото споразумение, което е условие за допускане на развод по взаимно съгласие (чл. 99, ал. З във връзка с чл. 101 СК). Това обаче не превръща исковия развод във развод по взаимно съгласие.
2) Когато прекратява или унищожава брак, от който има деца, не-навършили пълнолетие, съдът и без искане на заинтересуваната страна по свой почин е длъжен:
а. да вземе мерките по чл. 106, ал. 1 СК относно децата (упражнение на родителските права, възпитание и издръжка);
б. да уреди ползването на семейното жилище (чл. 107, ал. 6 СК).
2.11. Обжалването на решенията по БИ разкрива особености в три насоки.
1) Решението за развод или за унищожаване на относително унищожаем брак може да се обжалва и от ищеца, за да запази брака, като се откаже от БИ пред втората инстанция.
2) Ако по иск на прокурора бракът е бил унищожен и решението се обжалва от един от съпрузите, другият съпруг, макар и да е бил другар на обжалващия пред първата инстанция, става насрещна нему страна, понеже може да има интерес от унищожаване на брака.
3) Между различните въпроси, по които съдът се произнася по БИ, има връзка, която изключва в редица случаи частичното влизане на решението в сила:
а. Обжалва ли се решението по обуславящ БИ, не може да влезе в сила решението по обусловения БИ, съединен за общо разглеждане с обуславящия Същото важи за обусловения небрачен иск, както и за мерките относно семейното жилище или относно децата.
б. Според чл. 265 решението за развода влиза в сила, макар и да е обжалвано само в частта му относно вината.
в. Понеже ползването на семейното жилище зависи от упражняването на родителските права относно децата, обжалването на мерките по чл. 106, ал. 1 СК пречи да влезе в сила и произнасянето на съда относно семейното жилище. Когато обаче се обжалва само някоя от мерките по чл. 106 или чл. 107 СК, въпросът за вината не може да се пререшава.
2.12. Силата на пресъдено нещо по БИ важи спрямо всички (чл. 220, ал. 2), защото и брачното правоотношение е противопоставимо на всички. Бъде ли отхвърлен иск за развод, силата на пресъдено нещо осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите факти, но не и когато той е основан на други факти (новооткрити или нововъзникнали).
Втората особеност е стабилността на решенията по БИ. Съгласно чл. 218а, б. „а" те не подлежат на касационно обжалване, поради което на основание чл. 219, б. „а" влизат в сила след изчерпването на въз-можността за въззивно обжалване.
Третата особеност на силата на решенията по БИ е стабилността, с която се ползват влезлите в сила решения, с които бракът е прекратен или унищожен или с които е установено несъществуването на брак - 231, ал. 2.
2.13. Отговорността за съдебни разноски по БИ се определя не съобразно с общите правила, а по особеното правило на чл. 270: (1) Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестен съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили. (2) При отхвърляне на иска за развод разноските се определят по чл. 64. По този ред се определят разноските и при обжалване на решението.
3. Производство за развод по взаимно съгласие. Това производство е охранително, защото цели желан и от двамата съпрузи развод, пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интересите на децата и незасягащи чужда правна сфера. Производството за развод по взаимно съгласие се урежда от особените правила на чл. 259а-259в и от общите правила на охранителните производства, доколкото друго не следва от особения му предмет.
3.1. Искането за развод по взаимно съгласие е родово подсъдно на районните съдилища (арг. чл. 425, ал. 2). Местната подсъдност се определя не съобразно с чл. 81, а според чл. 425, ал. 2, защото тук няма ответник. Производството е едностранно. По него двамата съпрузи са заедно молители. Те участват в производството лично. Участието чрез представител е недопустимо.
3.2. Производството започва с писмена молба (чл. 425, ал. 1) на двамата съпрузи.
3.3. Ако тя е редовна и допустима по чл. 100, ал. 2 СК, съдът призовава съпрузите на помирително заседание. На заседанието съпрузите трябва да се явят лично (чл. 259а, ал. 1). За разлика от помирителното заседание по искови бракоразводни дела помирителното заседание по чл. 259а, ал. 1 се насрочва винаги. Неявяването на който и да било от съпрузите на това заседание води до прекратяване на производството, щом като е станало без уважителни причини (чл. 259а, ал. 3). Предположението е, че неявилият се съпруг се е най-малкото разколебал относно решението си за развод, а волята за развод по чл. 100, ал. 1 СК трябва да бъде непоколебима. По същото съображение достатъчно е един от съпрузите да оттегли искането си за развод, за да бъде производството прекратено. Производството за развод по чл. 100, ал. 1 СК може да се спира по общо съгласие на страните, за да се улесни постигането на споразумение между тях. Ако не се постигне помирение между явилите се съпрузи, това се удостоверява в протокола и молбата се внася за разглеждане в съдебно заседание.
3.4. Задачата на съдебното заседание е да провери условията, при които може да бъде постановен развод по взаимно съгласие. Те са две: сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и достигнато между съпрузите споразумение по чл. 101 СК. Относно първото условие съдът трябва да се задоволи с проверката дали волята за развод е сериозна и непоколебима. Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено по чл. 101 СК, обхваща:
1) неговата пълнота;
2) неговото съответствие с интересите на децата и със закона ( чл. 2596):
а. Споразумението трябва да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК (упражнение на родителските права; издръжка на децата; семейното жилище; имуществени отношения между съпрузите с оглед на чл. 28 и 29 СК; издръжката между съпрузите и фамилното име).
б. Споразумението относно упражнение на родителските права, издръжката на децата и семейното жилище трябва да отговаря на интересите на децата. Те са решаващият критерий. За да провери дали споразумението отговаря на този критерий, съдът може служебно да събере доказателства (чл. 427-429).
в. Споразумението не трябва да противоречи на закона и на правилата на морала (чл. 259б във връзка с чл. 26 ЗЗД и § 1 от ДР на СК).
Ако споразумението не отговаря на някои от тези изисквания, съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок (чл. 101, ал. 2 СК). Ако в дадения им срок те не сторят това, молбата за развод се отхвърля (чл. 101, ал. 2 СК). Споразумението може да бъде представено на съда в писмена форма или да бъде сключено устно пред него и удостоверено в съдебния протокол, така както се удостоверява сключена пред съда съдебна спогодба.
3.4. Ако някое от условията за развод по взаимно съгласие не е налице, съдът отхвърля молбата за развод с решение. За него важи чл. 432. То може да се обжалва съобразно с чл. 432, ал. 2. Жалбата трябва да бъде подадена и от двамата съпрузи и да бъде поддържана от тях до произнасяне на втората инстанция. Ако един от съпрузите не подаде жалба или я оттегли, отпада непоколебимостта на волята за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и развод не може да бъде постановен. Понеже завършва охранително производство, решението, отхвърлящо молбата, не се ползва със сила на пресъдено нещо. То не пречи да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие (чл. 432, ал. 2), нито да бъде поискан развод по исков ред от един от съпрузите.
3.5. Налице ли са условията за развод по взаимно съгласие, съдът постановява решение, с което: а) прекратява брака; и б) утвърждава споразумението по чл. 101 СК (чл. 259б). Касае се за два акта, материализирани в един и същ съдебен документ, които в някои направления са подчинени на еднакъв режим, макар да се различават съществено по правен ефект и стабилност. Желателно е в решението да бъде възпроизведено споразумението. И двата акта са охранителни и поради това необжалваеми (чл. 259в и чл. 431, ал. 1) Затова те влизат веднага в сила. Решението, с което бракът се прекратява, е конститутивен акт, самостоятелно поражда своя ефект. С него не се потвърждава или одобрява взаимното съгласие на съпрузите като някаква сделка. Решението, с което се одобрява споразумението по чл. 101 СК е сходно с определението, с което се утвърждава съдебна спогодба. Одобреното споразумение не може да претендира за същата стабилност, която има решението за прекратяване на брака. Ако е порочно (нищожно поради противоречие със закона или с правилата на морала или унищожаемо поради пороци на волята), то може да бъде атакувано по исков ред както от заинтересувания съпруг, така и от прокурора съобразно с чл. 431, ал. 3.
61. Съдебна делба
1. Обща характеристика. Съдебната делба (СД) замества непостигнатата доброволна делба. Чрез СД по волята на един и независимо от волята на другите участници в имуществената общност тя се прекратява. Затова СД е особено исково конститутивно производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба. От особеностите на ПД произтичат най-съществените особености на СД, за разлика от другите потестативни права, които се осъществяват чрез еднократен властнически акт на съда, постановяващ правната промяна, ПД изисква, за да бъде осъществено, нарочно производство, чрез което се определят и оценяват бъдещите обекти на разделната собственост, групират се съобразно с участието на съделителите в имуществената общност и се прикрепват в изключителна собственост на съответни съделители. А когато общият имот е реално неделим, ПД се осъществява, като общият имот се осребрява и неговата стойност се разпределя между участниците в имуществената общност. Поради тази особеност на ПД производството за СД е организирано двуфазно. Първата фаза цели да се провери и установи ПД, като делбата се допусне съобразно с него (производство за допускане на СД). Втората фаза цели да се осъществи съдебно признатото ПД (производство за извършване на СД). Спрямо първата установителна фаза тя се представя като своеобразно изпълнително производство за принудително осъществяване на ПД.
1.1. С ПД се ползва всеки участник в имуществената общност (чл. 34 ЗС). То се осъществява не като се обособи и отдели делът на съделителя, поискал делбата, а като се тури край на имуществената общност спрямо всички нейни участници. Ето защо СД осъществява не само ПД на ищеца, но и ПД на ответниците.
1.2. ПД се поражда от всяка имуществена общност, щом като тя е дялова, като основанието на съсобствеността е без значение. ПД произтича от конкретната имуществена общност и затова се характеризира и обуславя от нея. Самата имуществена общност в зависимост от нейния вид (наследство, съсобственост, прекратена съпружеска общност) е обусловена от конкретни семейноправни, наследствени, облигационни или вещни отношения, които чрез нея обуславят и ПД. Тези обуславящи отношения (произход, брак, осиновяване, прехвърляне на наследствен дял, завещание и неговото унищожаване или намаляване и т. н.) могат да бъдат възведени чрез инцидентен установителен иск в предмет на СД, когато споровете по тях са подсъдни на делбения съд. Така предметът на СД може да се окаже съществено разширен в сравнение с нейния минимален и необходим предмет - ПД.
1.3. Предметът на СД може да се окаже допълнително разширен през втората нейна фаза чрез т. нар. спорове относно сметките между съделителите, отнасящи се до техните облигационни отношения, възникнали по повод на имуществената общност (чл. 286 ) и чрез изкупуване на неделимото жилище от съделителя с най-голяма жилищна нужда при условията на чл. 288, ал. 2-7.
1.4. Казаното сочи, че СД може да се развие било опростено като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност, или усложнено като производство за ликвидиране на една спорна имуществена общност. В тоя случай в СД наред с иска за СД се съединяват за общо разглеждане и решаване въпреки чл. 103 редица други искове:
1) инцидентни установителни или конститутивни искове относно правоотношения, преюдициални спрямо ПД;
2) осъдителни искове относно взаимните притезания на съделителите, произтичащи от имуществената общност и
3) конститутивен иск за изкупуване на неделимото жилище.
1.5. Искът за СД независимо от страните и стойността на включените в делбата имоти е родово подсъден па районния съд въпреки чл. 80, б. „б" (чл. 278, ал. 1). Относно местната подсъдност се спори дали се прилага чл. 83 или 84.
1.6. Страни в СД трябва да бъдат всички участници в имуществената общност, предмет на СД, без да има значение дали участват в СД като ищци или като ответници. Другарството е задължително. СД е недопустима, ако в нея не участва като страна някой от участниците в общността (арг. чл. 75, ал. 2 ЗН). Бъде ли въпреки това извършена СД, тя ще бъде недействителна (чл. 75, ал. 2 ЗН) спрямо всички участници в общността, а не само атакуема по чл. 233, ал. 2. Затова съдът трябва по свой почин да следи дали всички участници в имуществената общност са конституирани като страни. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на СД, има в качество - на ищец относно своето ПД и на ответник - относно ПД на другите съделители. Въз основа на своето ПД онзи от съделителите, срещу които е бил насочен първоначалният иск за делба, може в първото заседание с писмена молба да поиска да се включат в СД и други общи имоти (чл. 278, ал. 2), както и да бъде продължена СД въпреки неоснователността на предявения иск, отказа от него или оттеглянето му. Изобщо отказът от иск за СД е недопустим. В практиката се приема, че съсобственикът може да се откаже от правото на иск за делба на общата вещ само ако се е отказал от своите права в съсобствеността, и то преди установяването им с решението по допускане на делбата. Той не погасява ПД на отказалия се, нито правото на ответниците да продължат СД. Той има значение на оттегляне на иска за СД, което е допустимо и след като делбата е допусната.
1.7. Тази особеност на СД се отразява и върху отговорността на съделителите за съдебни разноски. Всеки съделител трябва да понесе такава част от разноските, направени от всички съделители за СД, която съответства на размера на неговия дял в имуществената общност (чл. 293а). Напротив, когато искът за СД е отхвърлен (СД не е допусната), отговорността за разноски се урежда от общите правила (чл. 64). По присъединените в СД искове обаче разноските се определят съобразно с чл. 64.
2. Производство по допускане на делбата.
2.1. Производството за допускане на СД започва с искова молба, която трябва да отговаря на общите изисквания (чл. 98-99). При делба на наследство към нея трябва да бъдат приложени две удостоверения, издадени от общинския съвет по последното местожителство на наследодателя. С едното от тях се удостоверява смъртта на наследодателя и кои са неговите законни наследници, а с другото - какви имоти е оставил той (чл. 278, ал. 1). Целта е да се улесни доказването на участниците и на обектите на имуществената общност. В СД са допустими доказателствени средства на общия исков процес без каквито и да било ограничения.
2.2 Според чл. 279 в първото заседание всеки от съделителите може да оспори правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял, както и принадлежността на някой от имотите към имуществената общност. По повод на тези оспорвания в СД могат да възникнат най-различни спорове. Член 281 не цели да ги изброи изчерпателно, а само да илюстрира тяхното разнообразие, като посочи, че те могат да бъдат даже и спорове за произход, за валидността на осиновяване или на завещание, за истинността на документ, както и спорове за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения. Общо може да се каже, че тия спорове могат да се отнасят до всякакви правоотношения, които обуславят конкретната имуществена общност откъм участници, и размер на дяловете.
1) Някои от споровете, обуславящи СД, не са подсъдни на районните съдилища, защото влизат в родовата подсъдност на окръжните съдилища. Такива са споровете за произход, за отменяне или унищожаване на осиновяване (вж. чл. 80, б. „а"), както и имуществените спорове с цена на иска над 10 000 лв. - чл. 80, б. „б" (например спорове за унищожаване или намаляване на завещание, за принадлежност на имот, за валидността на прехвърляне на наследствен дял със стойност над 10 000 лв.). По такива спорове делбеният съд не може да се произнесе със сила на пресъдено нещо. Затова те не могат да бъдат предявявани пред него с инцидентен установителен иск или с конститутивен иск, съединен за общо разглеждане със СД, а само с възражение (например за нищожност на осиновяване).
2) Напротив, всички спорове от компетентността на районните съдилища (например по чл. 12 ЗН) могат да бъдат предявявани за съвместно разглеждане със СД не само чрез възражение, но и чрез инцидентен установителен или чрез конститутивен иск (арг. чл. 279 и 281). Тогава по тях делбеният съд ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. За тяхното предявяване ще важат правилата на чл. 116, ал. 2 и чл. 118.
2.3. Първата фаза на СД завършва с решение по допускане на СД. То подлежи на обжалване и влиза в сила съобразно с правилата на общия исков процес. С него съдът или допуска, или не допуска делбата.
1) В решението, с което СД се допуска, съдът трябва да се произнесе по въпросите: между кои лица и за кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите, между които СД се допуска (чл. 282, ал. 1). По този начин се установява ПД на всеки от съделителите и се определя основата, върху която ще се проведе втората фаза на СД - ликвидиране на имуществената общност. В същото решение делбеният съд трябва да се произнесе и по всички искове, които са били предявени пред него по въпроси, обуславящи СД.
а. Влязлото в сила решение, което допуска СД, макар и да подготвя следващата нейна фаза (извършване на СД), не е някакъв междинен, несамостоятелен акт. То изпълнява самостоятелна правозащитна функции. Тя се състои в силата на пресъдено нещо, с което то установява ПДзаедно с обуславящите го правоотношения, когато и тяхното установяване е било надлежно поискано . Тя изключва пререшаването на въпроса дали между лицата относно имотите и при квотите, посочени в решението, следва да се извърши СД и трябва да бъде зачетена във втората фаза, когато съдебно признатото ПД трябва да бъде осъществено. Ето защо, ако второто производство бъде прекратено, производството за допускане на СД заедно със завършващото го решение запазват своята сила и не могат да обезсилени. Нещо повече, решението, с което СД е допусната, ще бъде задължителната основа, на която, следва да се извърши СД, когато бъде отново поискана – тя ще започне, направо с втората фаза по извършване на СД.
б. Понеже ПД се установява със сила на пресъдено нещо, преклудират се всички възражения срещу него, които го изключват или променят неговото съдържание, независимо от това на какви правоотношения те се основават. Преклудирането означава, че допуснатата СД и новото правно положение, създадено въз основа на нея чрез извършване на делбата, не могат да бъдат атакувани по исков ред въз основа на преклудираните възражения. Силата на пресъдено нещо пречи да се преобсъжда дали допуснатата СД отговаря на действителното правно положение. Евентуалното несъответствие следва да се отстрани чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 231.
2) Решението, с което СД не се допуска, отрича със сила на пресъдено нещо ПД, претендирано от ищеца. То е пречка за нов иск за СД между същите лица, относно същите имоти, на същото основание. Само ако ищецът се позовава на имуществена общност, възникнала след решението за недопускане на СД, новият иск за СД ще бъде допустим.
3) С решението за допускане на СД или след него, но преди завършването на СД, съдът може да постанови една важна привременна мярка, предвидена от чл. 282, ал. 2. Тя предпоставя, че участниците в имуществената общност не се ползват от нея съобразно със своите дялове, а общите имоти се държат и ползват от един или неколцина от правоимащите. В такъв случай делбеният съд по молба на някой от невладеещите разпределя привременно между съделителите държането и ползването на общите имоти съобразно с признатите квоти, а когато това е невъзможно, задължава съделителя, който ползва имоти, надминаващи неговата квота, да плаща на ползващия по-малка част съответен дял от ползването.Тази привременна мярка, наподобяваща привременна делба, се постановява с определение, когато следва решението за допускане на СД. То подлежи на обжалване с частна жалба, но може и да се изменя от същия съд, който го е постановил (чл. 282, ал. 3).
3. Производство по извършване на делбата.
3.1. С решението за допускане на СД първата нейна фаза приключва и започва втората фаза, целяща да се извърши допуснатата СД, като се осъществи съдебно признатото ПД.
3.2. Наред с тази цел втората фаза на СД може да бъде използвана, за да се разрешат със сила на пресъдено нещо и споровете между съделителите по т. нар. „сметки между тях" (чл. 286). Чрез предявяване на тия спорове се идва до обективно съединяване с иска за СД на осъдителни искове между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания, възникнали по повод на имуществената общност. Член 286 важи само за такива притезания, но обхваща всички притезания от този вид. Такива са например притезанията: за събрани от един от съделителите доходи от общия имот; за извършване в общия имот подобрения от един от съделителите; по повод на плащане на наследствен дълг от един от съделителите и др. За да се съединят за общо разглеждане със СД, исковете по сметки трябва да се предявят най-късно в първото заседание след допускане на СД. Пропусне ли тази възможност, заинтересуваният съделител може да предяви иска си вън от СД. Този срок не може да бъде продължен нито служебно, нито по взаимно съгласие. Искът за сметки по чл. 286 може да се предяви и устно, но при спазване на чл. 116, ал. 2, както и на изискването по чл. 98 и 99 ГПК. Решението за извършване на делбата в частта по сметките не подлежи на обжалване, когато паричните вземания са до 1000 лв.
3.3. Едновременно със споровете по сметките делбеният съд във втората фаза на СД започва процесуалните действия, целящи да се осъществи ПД. А то се осъществява или чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в обект на изключителна собственост на съответен съделител, или чрез публична продан на общия имот и разпределяне на получената сума в случая на чл. 288, ал. 1. Тези различни способи за ликвидиране на имуществената общност се прилагат в зависимост от естеството на имотите, които се делят.
1) Когато те могат да се разпределят в отделни дялове, обекти на бъдеща изключителна собственост, съдът пристъпва към съставяне на проект за разделителен протокол, като спазва при наследствена общност чл. 69-72 ЗН. СД чрез разделителен протокол предпоставя, че има имоти за всички съделители. Ако имотите са по-малко от съделителите, СД чрез разделителен протокол е недопустима. В дяловете могат да бъдат поставени и отделни етажи от обща сграда или части от общия етаж, така че СД да учреди между съделителите етажна собственост. Обособените чрез СД жилища може да не са равни, да не отговарят на стойността на квотите на съделителите или пък да не задоволяват жилищните им нужди, но трябва да могат да се използват самостоятелно без неудобства, по-големи от обикновените, и без значителни преустройства (чл. 39, ал. 2 ЗС). При съставяне на разделителния протокол съдът се основава на заключение на вещо лице (чл. 287) относно целесъобразното разпределение на имотите и тяхната оценка. Тя е от значение, за, да се прецени съответствието между размера на квотата на съдели-теля в имуществената общност и стойността на имотите, включени в неговия дял. Разликите между размера на квотата и стойността на имотите, включени в дела, се изравнява в пари. Изравняването създава парични вземания между съответните съделители. Те могат да бъдат прихванати с насрещни вземания, присъдени при разрешаването на споровете относно сметките между съделителите. Съставения проект за разделителен протокол съдът предявява на съделителите в съдебно заседание, за да направят своите възражения срещу него (чл. 289). Възраженията могат да се отнасят било до начина, по който имотите са разпределени в дяловете, било до тяхната оценка. След като изслуша възраженията на съделителите, съдът съставя окончателния разделителен протокол и го обявява. От този момент насетне той не може да го изменя или отменя - арг. чл. 192, ал. 1.
а. Разпределянето на имотите по дялове не приключва СД. Нужно е всеки от образуваните дялове да се свърже с определен съделител, та едва тогава да възникне на мястото на имуществената общност състояние на имуществена разделност. Определянето на притежателите на дяловете може да стане от съда в самия разделителен протокол. Така съдът ще постъпи, когато квотите на съделителите не са равни, поради което носителят на всеки дял е предопределен от размера на квотата . Но така съдът може да постъпи и когато разпределението на дяловете между съделителите чрез теглене на жребие е много неудобно (чл. 292).Когато тегленето на жребие е възможно и удобно, бъдещите носители на образуваните дялове се определят чрез жребие (чл. 291). То предпоставя, че разделителният протокол е влязъл в сила, т. е. че е вече необжалваем. Съдът призовава съделителите на съдебно заседание, в което става тегленето на жребие. То се удостоверява в съдебния протокол и представлява последната брънка от веригата действия, чрез които се осъществява ПД, като имуществената общност се превръща в имуществена разделност. Макар и в тегленето на жребие да участват страните, то е част от съдебната дейност по извършване на делбата и подлежи на обжалване, ако е опорочено (например съдът не е призовал всички съделители при теглене на жребие, не е спазил тайната относно дяловете и т. н.).
б. След тегленето на жребие или от деня, когато е влязъл в сила разделителният протокол, когато той определя носителите на дяловете, настъпват вещноправните последици на СД. Възниква в полза на отделните съделители изключително право на собственост върху имотите, включени в техните дялове. В това се състои конститутивният ефект на СД. Той придава стабилност на създаденото със СД ново материалноправно положение. Всяка фаза на СД изпълнява присъщата й функция, а съчетанието им придава на СД качеството на стабилен титул за собственост, неатакуем по исков ред, вкл. и чрез иска по чл. 74 ЗН.
в. Когато в делбената маса са включени имоти, които са съсобствени на съделителите и на трети лица, докато тази съсобственост не бъде ликвидирана, СД между съделителите не може да бъде извършена (чл. 283). Те ще станат предмет на нова СД, след като частта на съделителите в съсобствеността с третите лица бъде конкретизирана чрез делба между тях и третите лица.
2) Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан (чл. 288, ал. 1). Проданта се извършва, след като решението да се ликвидира по този начин имуществената общност влезе в сила. Публичната продан се извършва съобразно с правилата за публична продан на недвижим имот при принудително изпълнение (чл. 373-389), даже и да се касае за обща движима вещ, като първоначалната цена е пазарната (102-90-1, Б VI 22). Страните в делбата могат да участват в наддаването. Реформата на ГПК от 1999 г. измени чл. 293, като въведе в случа когато имот, предмет на СД, е изнесен на публична продан като неподеляем, право на всеки от съделителите е да го изкупи при условията н чл. 389г, ал. 2. Приспособим ли чл. 389, ал. 2 към случая на чл. 293, ал. изводът ще бъде, че желаещият да изкупи трябва в тридневен срок с приключване на наддаването да впише в наддавателния лист, че жела да купи имота по най-високата цена, предложена при наддаването. Направи ли това вписване, той се обявява за купувач. Според чл. 293, ал. 2, ако няколко съделители желаят да изкупя имота, се извършва нова продан само между тях при първоначална цена - предложената най-висока цена при първата продан. Тази нова продан продължава седем дни и се извършва съобразно общите правила. Ако при тази нова продан никой от съделителите не изкупи имота, то се възлага на наддавача - трето лице при делбата, предложило най-висока цена при първата продан.
4. Производство за изкупуване на неподеляемо жилище. Макар и да се свързва със СД, производството за изкупуване на неподеляемото жилище не е част от за СД, а различно от СД производство. Когато неподеляемото жилите е единственият общ имот, то би трябвало да може да започва направо, без да бъде опосредявано от ненужното делбено производство. Ако на практика то често се смесва и слива със СД, вината е на закона, който неясно и непълно го е уредил. Това е становището на проф. Сталев – за всички останали това е част от производството за делба (арг. в 4.1. и чл. 288, ал. 5)
4.1. Производството за изкупуване започва с молба на заинтересувания съделител. Тя може да бъде предявена и устно, но само при условията на чл. 116, ал. 2 най-късно в първото заседание след допускане на делбата (чл. 288, ал. 5), т. е. в началото на производството за извършване на СД. Този срок е преклузивен и не може да бъде продължаван нито по искане на страните, нито по почин на съда. С молбата всъщност се предявява конститутивен иск за изкупуване, без който до възлагане на жилището не може да се стигне. Предмет на иска е претендираното от съделителя потестативно право за изкупуване.
4.2. В две хипотези е възниква това потестативно право:
1) Първата хипотеза на изкупуване важи, когато жилището е било съпружеска имуществена общност, която е била прекратена със смърт на единия съпруг или с развод и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права спрямо децата от брака.
2) Втората хипотеза на изкупуване обхваща случая, когато претендиращият да изкупи е живял при откриване на наследството в жилището и не притежава друго жилище. Ако в жилището при откриване на наследството са живели двама или повече сънаследници и не притежават друго жилище и искане за изкупуване бъде предявено от няколко от тях, ще бъде предпочетен този, който предложи най-високата цена. Законът не урежда наддаването.
При реформата от 1999 г. разпоредбите на ал. 4 и 5 на чл. 288 останаха в редакцията им от 1961 г., Затова съобразно техния смисъл те трябва да важат и за хипотезата на изкупуване по ал. З на чл. 288.
4.3. Изкупуването поставя проблема за удовлетворяване на претенциите на останалите съделители за техните дялове в жилището. За да обезпечи удовлетворяването на останалите съделители, ал. 7 на чл. 288, в редакция от 1999 г., разпорежда, че съделителят, на когото е възложен имотът, става негов собственик, след като изплати вземането, което другите съделители имат спрямо него, заедно със законната лихва. Ако не плати своевременно дължимите на другите съделители суми, решението за възлагане на имота се счита обезсилено по и имотът се изнася на публична продан, освен ако съделител, който отговаря на условията по ал. З, поиска това, но при условие, че заплати веднага цената по оценката на жилището, намалена със стойността на дела му. Платената сума се разпределя между останалите съделители съобразно техните дялове. Тази уредба прави безпредметна ал. 4 на чл. 288, така че тя трябва да се счита за мълчаливо отменена, тъй като няма обект върху, който да се наложи ипотека.
4.4. Връзката между СД и производството за изкупуване на неделимо жилище се проявява не само във възобновяване на СД при обезсилване на изкупуването, но и в едновременното обжалване на решението за изкупуване заедно с другите решения, постановявани през втората фаза на СД. Обжалването става с обща жалба в срока за обжалване на най-късно издаденото решение (чл. 290). До изтичането му предходните решения не влизат в сила. Тази особеност отразява връзката между различните способи за извършване на СД. Ако чрез обжалването се установи, че жилището, възложено по чл. 288, ал. 2 и 3, е делимо, то ще трябва да бъде разпределено, между съделителите, като се измени съставеният вече разделителен протокол.
4.5. Изкупуването на жилището вместо чрез съдебно решение може да бъде постигнато чрез съдебна спогодба (арг. чл. 365 ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 125). С нея жилището може да бъде предоставено и на съделител, който не отговаря на изискванията по чл. 288, ал. 2-3. Правилата на чл. 288, ал. 2, 3 и 6 предпоставят конфликт на интереси във връзка с принудително изкупуване. Те са неуместни при договорното изкупуване, постигнато чрез съдебната спогодба. При неизпълнение на поетите със спогодбата задължения тя може да бъде развалена с иск по чл. 87, ал. З ЗЗД.
62. Производство по финансови начети
1. Производството за финансови начети (ПФН) е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат споровете за притезания за вреди, установени с акта за начет (АН) по гл. IV, раздел I ЗДВФК.
1.1. Според чл. 29 ЗДВФК притезанията трябва да са за противоправно причинени вреди на одитираните обекти. В § 1, т. 7 ЗДВФК е дадено легално определение на понятието „одитиран обект", според което това е органът или лицето, програмата, дейността, функцията или проектът, които са обект на одит. При съпоставката на двата текста във връзка и с чл. 4 ЗДВФК обаче се вижда, че разпоредбите не са добре синхронизирани. Увреденото лице, чието притезание за вреди по АН е предмет на ПФН, и което може да бъде ищец в ПФН, може да бъде съответният правен субект, на когото са причинени установените с АН вреди, но не и дейността, проекта, функцията, програмата, които са обект на одита. За краткост в следващото изложение този правен субект като увредено лице ще се обозначава със съкращението УЛ.
1.2. Предмет на ПФН могат да бъдат само определени имуществени права на УЛ:
1) На първо място това е притезанието за обезщетение за противоправно и умишлено (но не чрез престъпление) причинените му вреда – чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗДВФК);
2) На второ място това е притезанието за обезщетение за вреди от липси (чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗДВФК);
3) На трето място това е притезанието за обезщетение за вредата, Която е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения (чл. 29, ал. 1, т. З ЗДВФК).
4) На четвърто място предмет на ПФН може да бъде притезанието на УЛ срещу лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действията на причинителя на вредата (чл. 29, ал. 4 ЗДВФК). Те могат бъдат както физически, така и юридически лица.
Предмет на ПФН може да бъде само вземането на УЛ за реално причинените му вреди, но не и за пропуснатите ползи. При наличие на пропуснати ползи то може да търси обезщетение по общия исков ред (чл. 63, ал. 1 и 2 ППЗДВФК).
1.4. Притезанията срещу лицата по чл. 31 ЗДВФК трябва да бъдат удостоверени с АН (чл. 299, ал. 1; чл. 36 ЗДВФК). Без АН е недопустимо да се образува ПФН. Спрямо него АН се явява като абсолютна положителна процесуална предпоставка. Тази функция на АН произтича от законната му доказателствена сила, която улеснява осъществяването на отговорността, предмет на АН и оправдава въвеждането на особено исково ПФН. Понеже обуславя допустимостта на ПФН, АН предопределя личните и предметните предели на ПФН. То е допустимо само срещу лица, спрямо които АН е насочен, и само за такива отговорности, които той установява.
1.5. Местната подсъдност по делата, предмет на ПФН, се отклонява от общите правила. Местната подсъдност по начетни дела се определя от седалището на УЛ, а не от местожителството на ответника, както гласи общата местна подсъдност (чл. 299, ал. 1). Тази подсъдност не може да се дерогира договорно по чл. 91.
1.5. Страните в ПФН се предопределят от неговия предмет. Макар че ПФН започва по почин на съответния орган за държавен вътрешен финансов контрол (централното управление на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол; съответната териториална дирекция на агенцията или ревизионните дирекции по чл. 17, ал. 1 ЗДВФК към министерствата на отбраната и на вътрешните работи – чл. 299, ал. 1), който служебно изпраща в съда съставения АН, не той става ищец в НФН, а УЛ (чл. 300, ал. 4), защото то е носител на притезанията, предмет на ПФН. Легитимирани като ответници в ПФН са посочените в АН съобразно с чл. 31 ЗДВФК лица, които:
1) събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество (т. 1);
2) упражняват контрол върху лицата по т. 1 (т. 2);
3) управляват или се разпореждат с имущество (т. 3);
4) са посочени в чл. 29, ал. 4.
Когато вредата е причинена от няколко лица, те отговарят еолидарно (чл. 29, ал. З ЗДВФК). Лицата по чл. 29, ал. 4 ЗДВФК отговарят също солидарно с причинителя на вредата до размера на полученото от тях (чл. 29, ал. 5 ЗДВФК). Участието на подпомагащи страни (допълнително встъпване и привличане) в ПФН е ограничено от законната доказателствена сила на АН, тъй като привличането би подчинило на тая сила и такова лице, срещу което АН не е бил съставен и чиито възражения срещу акта не са били изслушани.
2. Образуването на ПФН съществено се отклонява от общите правила.
2.1. То не започва с искова молба, подадена от УЛ, а с изпращане на АН в съда от посочените по-горе субекти, осъществяващи държавния вътрешен финансов контрол. АН се изпраща в съда с писмо. Съобразно чл. 299, ал. 4 то има типичното съдържание на исковата молба (срв. чл. 98) и заедно с АН поражда процесуалните и материалноправните последици на предявения иск (чл. 299, ал. 3).
2.2. Към АН и писмото се прилагат преписи от тях за ответника (чл. 299, ал. 5). Ако писмото не съдържа някои от данните по чл. 299, ал. 4 и към него не са приложени преписите по ал. 5 на чл. 299 за ответника, постъпва се както при нередовна искова молба (вж. чл. 299, ал. 6). При ПФН обаче плащането на държавна такса, за разлика от общия исков процес, не е условие за редовност на исковата молба. ПФН е безплатно. Страните дължат само разноските за възнаграждение на свидетелите и вещите лица (чл. 302, ал. 2).
Този ред за образуване на ПФН означава, че ПФН започва независимо от волята и инициативата на УЛ. Тъй като ПФН е особено исково производство, което може да започне само въз основа на АН, изменението на иска може да бъде само в рамките на АН.
3. Защитата на ответника срещу иска и разглеждането на делото се отклоняват съществено от общия исков процес.
3.1 Съдът изпраща препис от акта за начет и писмото заедно с приложенията към него на ответника и му дава двуседмичен срок, за да направи възраженията си и да посочи доказателствата си. Под възражения на ответника в чл. 300, ал. 1 се има предвид всякакво оспорване на неговата отговорност - както чрез отричане на фактите, въз осно-които тя се претендира, така и чрез изтъкване на факти, които я погасяват. Ответникът може да оспори и редовността на АН, за да събори доказателствената му сила. В същото съобщение съдът уведомява ответника за последиците от неоспорване на АН (чл. 300, ал. 1).
3.2. По допускане на доказателствата съдът се произнася в закрито заседание (ал. 2 на чл. 300). Делото се насрочва за разглеждане в открито заседание с призоваване на страните, на свидетелите и вещите лица, когато те са допуснати като доказателствени средства (ал. З на чл. 300). Като ищец по делото се призовава УЛ, а като контролираща страна - Министерството на финансите (ал. 4 и 5 на чл. 300). Относно отговорността за разноски се прилагат общите правила. Ако искът е бил уважен, прилага се чл. 63, ал. З, а ако е бил отхвърлен, ответникът има право на разноски, даже и при съставяне на АН да не е правил възражения срещу него. Обжалването на решението става по общия ред (чл. 301, ал. 2).
3.3. До постановяване на решение по образуваното ПФН изобщо не се стига, ако ответникът в дадения му двуседмичен срок по ал. 1 на чл. 300, ал. 1 не предяви възражения срещу иска, т. е. не оспори начета, постановен с АН. Съдът при неоспорване на АН издава направо изпълнителен лист срещу ответника въз основа на АН. По този начин ал. 6 на чл. 300 въздига АН в несъдебно изпълнително основание и затова предвижда, че ответникът може да оспори започнатото срещу него изпълнение въз основа на изпълнителния лист по същия ред, който важи за защитата на длъжника срещу принудително изпълнение, основано върху несъдебно изпълнително основание, а именно по реда на чл. 250 и 254 ГПК.
4. Най-важната особеност на разглеждането на начетните дела е законната доказателствена сила, с която се ползва АН и която го превръща в основно и най-важно доказателствено средство в ПФН. Законната доказателствена сила на АН е предвидена в чл. 301, ал. 1.
4.1. Законната доказателствена сила на АН произтича от същността на АН да бъде официално удостоверяване на определени факти, изхождащо от надлежен орган за вътрешен финансов одит (чл. 20, ал. 1, т. З, чл. 30, ал. 1 ЗДВФК) и извършено по надлежния ред. Ето защо тя предпоставя, че АН е редовен. Нередовният АН не се ползва със законна доказателствена сила. Тежестта да се докаже нередовността на АН лежи върху ответника по ПФН.
4.2. Предмет на законната доказателствена сила на АН са съдържащите се в АН фактически констатации относно:
1) непозволеното деяние на одитираното лице;
2) вредите, неоснователното обогатяване, дарението и техния размер;
3) причинната връзка между деянието и вредата, респ. между вредата и неоснователното обогатяване, респ. дарението.
Със законна доказателствена сила се ползват само фактическите констатации в АН, а не и изложените в него правни изводи.
4.3. Законната доказателствена сила на АН се състои в задължение на съда да приеме, че констатираните в АН факти са се осъществили както са удостоверени. Съдът е длъжен да счита фактическите констатаци на АН за истински до доказване на противното (чл. 301, ал. 1). Той може да основе решението си по ПФН само на АН, ако неговата законна доказателствена сила не е оборена.
4.4. Но даже и спрямо лицата, срещу които АН е бил съставен и които са взели участие в производството по неговото съставяне, законната доказателствена сила на АН не е необорима. Съществена характеристика на законната доказателствена сила на АН е нейната оборимост - тя важи докато не бъде доказано обратното (чл. 301, ал. 1). Доказването на обратното не е равнозначно на оспорване и доказване неверността на свидетелстващ документ. Фактическите констатации на АН са плод на преценка на събраните доказателства от страна на одитора и затова те могат да бъдат оспорвани заради тяхната необоснованост подобно на фактическите констатации на съда.
4.5. Законната доказателствена сила на АН ще се прояви едва при решаване, на делото. Само тогава, като има предвид всички доказателства, представени в ПФН, съдът е в състояние да прецени дали законната доказателствена сила е опровергана, или не. Ето защо до този момент законата доказателствена сила на АН не е пречка да се дири обективната истина.
4.6. Оборването на законната доказателствена сила на АН се състои в доказване, че фактическите констатации на АН не отговарят на действителността. То е поради това насрещно, а не главно доказване, но поради законната доказателствена сила на АН то трябва да бъде пълно доказване, тъй като за да се обори АН, не е достатъчно да се създаде съмнение в неговата истинност. Оборването на АН може да стане с всички допустими по ПТК доказателствени средства. То не представлява опровергаване на съдържанието на писмен документ по смисъла на чл 133, б. „б" и „е" . Затова за оборване на АН са допустими свидетелски показания . Те са недопустими само ако фактите, до които се отнасят, сами по себе си не могат да се доказват със свидетели според забраните на чл. 133. Такъв е например случаят, когато ответникът иска със свидетели да опровергае писмени извънсъдебни свои признания (разписки, протоколи за приемане на стоки ) и др.
5. ПФН разкрива особености и във връзка с обезпечаване на иска и принудителното изпълнение на решението.
5.1. Съгласно чл. 302, ал. 2 по искане на органите на вътрешноведомствения финансов контрол съдията по вписването налага възбрана, а съдия-изпълнителят - запор за обезпечаване на събирането на дължимата сума по начета. Това обезпечение може да се иска и преди постъпване на АН в съда. След приемането и влизането в сила на ЗДВФК тази разпоредба не е променяна. В ЗДВФК за разлика от предишните закони за финансов контрол не е предвидена визираната в чл. 302, ал. 1 възможност за обезпечение. В чл. 302, ал. 1 е употребен терминът „органи на вътрешноведомствен финансов контрол", каквито по новия ЗДВФК няма. Тъй като чл. 302, ал. 1 не е променен и след влизане на ЗДВФК, като се има предвид засилената защита, която се цели с ПФН, би трябвало да се приеме, че законодателят е искал да запазя предвидената в чл. 302, ал. 1 специална възможност за обезпечение, но под израза „органите на вътрешноведомствен финансов контрол следва да се разбират съответните органи за държавен вътрешен финансов контрол съобразно чл. 5, 17 ЗДВФК във връзка с финансовия одит.
5.2. Принудителното изпълнение на осъдителните решения по ПФН е безплатно (чл. 302, ал. 2). Изпълнителният лист се издава от съда и се изпраща на компетентния съдия-изпълнител служебно (чл. 302, ал. 4). Целта е да се ускори събирането на присъдените с решението суми. Несеквстируемостта на жилището на длъжника (чл. 339, б. „в") не важи, когато се събират дължимите от отговорното по АН лице (чл. 340, б. „б").
63. Същност и видове арбитраж. Арбитражно споразумение
1. Същност на арбитража. Арбитражното правораздаване е алтернативна форма на правораздаване, алтернатива на правораздаването, което се осъществява от държавните правораздавателни органи. Арбитражът възниква далеч преди възникването на държавата. Днес законодателната уредба почти в целия свят допуска арбитражното правораздаване като алтернатива на държавното. Арбитражното правораздаване е възможност за разрешаване на правния спор със сила на пресъдено нещо.
1.1. Арбитражът като вид правораздаване разкрива както договорен така и процесуален елемент.
1) Договорният елемент се изразява в това, че арбитражът се основава, има за свои юридически факт споразумение между спорещите страни.
2) Процесуалният елемент се открива в последиците на арбитража – ефект на решен със сила на пресъдено нещо правен спор.
1.2. По своята правна същност всеки арбитраж като вид правораздаване е национален по характер – чл. 1, ал.1 ЗМТА: Този закон се прилага за международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на Република България. Какво означава национален характер. Националният характер отразява основното стълкновително правило при уредбата на арбитражното правораздаване, според което всеки арбитраж прилага този процесуален закон, който е свързан с местонахождението на арбитража (държавата, където е ситуиран). Доколкото всеки арбитраж прилага процесуалния закон по мястото на арбитриране това означава националност на арбитража. Не трябва обаче това понятие да се бърка с обсега на арбитража бил той предметен или във връзка с компетентността. По отношение на компетентността арбитражът проявява транснационален характер, т.е. за него не важат личните и териториалните предели, които важат за държавното правораздаване.
1.3. Като вид правораздаване арбитражът има предимства пред държавното правораздаване, но и недостатъци. Ако арбитражът бъде избран от страните по спора, той ще измести държавния съд, но той не може да им бъде налаган.
1) Положителните страни са във възможността за избор на вид правораздаване, институция, която правораздава, лица, които решават спора, тъй като всичко това гарантира волята на страните решението да ги обвърже. Иначе казано щом страните могат да изберат реда за гледане на делото и т.н. това е най-добрият начин те да приемат и произнесеното решение.
2) Основният недостатък на арбитража е едноинстанционността, защото с разглеждане на делото компетентността на арбитража се изчерпва и спорът не може да бъде преразгледан пред друга инстанция. Този недостатък обаче се компенсира от възможността за избор, която спорещите страни имат.
1.4. Правна уредба на арбитража. Видно от основанието му (договор между спорещите страни), правната уредба на арбитражното правораздаване е предимно диспозитивна – чл. 15, 21, 25, 26. В уредбата има и императивни норми, защото основните принципи на правораздаването не могат да бъдат накърнени. Такива принципи са: равенството на страните, участието им в процеса; дирене на истината, които са закрепени в чл. 1, 3, 7, ал. 2.
1.5. Арбитражният съд се подчинява на правните норми в следната поредност:
1) Уговореното между страните – това, което те са избрали като ред за разглеждане на спора;
2) Правилникът на съответния арбитраж.
3) Законът за международния търговски арбитраж, който дава по-детайлна уредба.
4) Ако след първите 3 възможности съществуват празноти, арбитражът ще приложи това, което съответства на основните принципи на правораздаването, без да прилага ГПК директно. Дори тези принципи да се извличат от текста на ГПК, то кодексът не се прилага дори субсидиарно.
1.6. Източници на арбитражно правораздаване:
1) ЗМТА – основен акт.
2) Някои от текстовете на ГПК са източници на арбитражно правораздаване, напр. чл. 9, 237, 242.
3) Две международни конвенции – Европейска конвенция за международния търговски арбитражи и Нюйоркска конвенция за признаване и допускане на изпълнението на арбитражни решения.
4) Двустранни договори.
1.7. Роля на държавния съд спрямо арбитража:
1) Съдействие – държавният съд осъществява съдействие напр. при обезпечението на доказателства.
2) Контрол – това не означава, че държавния съд се намесва при решаване на спора, но все пак съществува възможност за отмяна на арбитражното решение от държавен съд.
2. Видове арбитраж.
2.1. Според устройството на арбитража:
1) Арбитраж ad hoc – исторически първо е възникнал. Това означава да се създаде арбитраж, който да действа само за конкретен спор или спорове между страните.
2) Институционален арбитраж – има далеч по-голямо приложение. Това са институции, които специално са уредени за осъществяване на арбитражно правораздаване и имат свои статути. До преди няколко години е съществувал само един арбитраж, сега има поне два действащи – при БТПП и при БСК.
2.2. Според компетентността – дели се на два под критерия според доц. Мингова:
1) Според обекта:
а. Арбитраж с обща компетентност – по принцип може да разглежда всички категории правни спорове ако според националното законодателство те подлежат на разглеждане от арбитраж, т.е. ако са арбитрируеми. У нас всички арбитражи са с обща компетентност.
б. Арбитраж със специална компетентност – има компетентност само по определен вид спорове напр. търговски. При създаването на арбитража при БСК е имало идея той да е със специална компетентност – спорове относно интелектуална собственост (тази идея обаче не се реализира).
2) Според субектите:
а. Арбитраж от открит тип – този арбитраж, при който всеки субект на правото може да е страна пред съответната институция. У нас всички арбитражи са такива.
б. Арбитраж от закрит тип – поставят се ограничения пред субектите, които могат да са страни пред него, напр. само търговци или само физически лица.
2.3. Според местожителството или седалището на страните:
1) Местен арбитраж – ако и двете страни са местни са местни лица спрямо националността на арбитража.
2) Международен арбитраж – ако поне 1 от страните има седалище или местожителство на държава, която не е свързана с държавата на арбитража.
2.4. Според предмета на делото:
1) Арбитраж по правни спорове.
2) Арбитраж по неправни спорове – според правилника на БТПП е възможен само при международния арбитраж.
3. Арбитражен договор.
3.1. По своята същност арбитражното споразумение разкрива както материалноправни така и процесуални елементи.
1) Като споразумение то е договор и трябва да отговаря на всички условия за валидност на сделките – в този смисъл е чл. 9 ГПК и чл. 7, ал. 1 ЗМТА: Арбитражно споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. То може да бъде арбитражна клауза в друг договор или отделно споразумение.
2) Това съглашение е процесуален договор поради последиците от договора. Това е така, защото чрез съглашението се предоставя за разглеждане и решаване един правен спор на институционален арбитраж или на арбитраж ad hoc.
3.2. Двете основни условия, на които трябва да отговаря арбитражния договор са:
1) Писмена форма. Възможно е известно отклонение от изискването за писмена форма, което е предвидено в чл. 7, ал. 3: Смята се, че има арбитражно споразумение и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража или когато участвува в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитража.
2) Предмет – договорът трябва да се отнася до спор, който да е арбитрируем, тъй като не всеки спор подлежи на разглеждане от недържавна съдебна институция. Арбитрируемите спорове са уредени в чл. 9, ал. 1 ГПК. За да е арбитрируем спора:
а. Той трябва да е частноправен.
б. Да има имуществен характер, т.е. да се отнася до право, което е оценимо.
в. Правоотношенията предмет на спора трябва да попадат в разпоредителната компетентност на участниците в тях, т.е. законът трябва да го предвижда. Въпреки че споровете за издръжка и трудовите спорове отговарят на предишните две условия законът изрично предвижда, че те не подлежат на разглеждане от арбитраж.
г. Когато арбитражът е вътрешен не може страна по спора да е държавата или държавно учреждение.
3.3. Арбитражното споразумение може да е самостоятелен договор или част от материален договор. Когато са материализирани в един документ арбитражната клауза и материалния договор, тя има самостоятелно действие без значение на валидността на материалния договор. Ако арбитражната клауза е валидна въз основа на нея може да се развие преценката за валидността на материалния договор пред арбитраж. Относно валидността на арбитражния договор арбитражния съд може да приложи и уговорения между страните закон – тази възможност идва от свободата на избора на страните по спора. Уговорката за приложим закон обаче е допустима само при международния арбитраж.
3.4. Последици от арбитражното споразумение:
1) То създава компетентност за арбитражния съд да осъществи дейност по разглеждане и решаване на спора със сила на пресъдено нещо. Арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на спора от арбитражен съд. Самият арбитражен съд може да прави проверка дали споразумението е валидно, т.е. да проверява собствената си компетентност. Страните могат да уговорят тази проверка да се извършва от държавен съд – той може да бъде сезиран с положителен или отрицателен установителен иск и ще се произнесе с решение със сила на пресъдено нещо, което ще е задължително за арбитражния съд.
2) От друга гледна точка валидното арбитражно споразумение е абсолютна отрицателна предпоставка относно правораздавателната компетентност на държавния съд. По отвода на ответника за неподсъдност държавния съд трябва да се произнесе с определение, което подлежи на обжалване (чл.10, ал. 2 ГПК) и когато влезе в сила то ще е задължително за арбитражния съд ако бъде сезиран със спора.
3) Арбитражното споразумение като всеки договор важи само между страните, които са го сключили. Той не може да обвърже 3ти лица и да ги обвърже с решението на страните по спора. В този смисъл пред арбитражния съд подпомагащи страни няма, освен ако по обратен иск на главна срещу подпомагаща страна не е предвидена арбитражна клауза (тогава обаче пак страните пред арбитража ще са само главни).
4) Арбитражното споразумение се погасява при решаване на спора, спогодба или десезиране на арбитража.
64. Арбитражен съд. Образуване и развитие на арбитражното производство
1. Арбитражен съд.
1.1. Отношението между избрания арбитър или арбитри приличат на мандатно правоотношение, но е особен вид гражданско правоотношение, защото с него се създава специална съдебна компетентност. Избраните арбитри не са повереници на страните, но правата и задълженията, които те придобиват имат за юридически факт споразумението между страните.
1.2. При определянето на арбитражния съд, законът допуска да бъде избран както арбитражен съд от едно лице, така и състав от трима арбитри (по един се избира от страните, а двамата арбитри по взаимно съгласие избират трети), което е по-честата хипотеза.
1.3. Възможно е да се блокира действието на арбитражното споразумение ако страните не постигнат съгласие за избор на арбитри. ЗМТА предвижда способи за избягване на това блокиране:
1) При състав от 1 арбитър страните трябва да го изберат по взаимно съгласие. Ако те не могат да постигнат съгласие арбитърът се назначава от назначаващ орган. При международен или вътрешен търговски спор, като назначаващ орган действа председателя на БТПП, а при нетърговски спор – председателят на СГС – чл. 12, ал. 2 и §3, ал. 2 ЗМТА. При колективен арбитраж ако ответникът в 30 дневен срок от получаване на исковата молба не посочи своя арбитър или ако двамата арбитри не посочат 3ти в 30 дневен срок, назначаващия орган по предишната хипотеза ще го избере.
2) При арбитраж ad hoc арбитър може да бъде всяко едно лице независимо дали е юрист или не, стига да е български гражданин.
3) При институционалния арбитраж арбитри се избират от листи на арбитрите към съответния арбитраж, които са инструктивни или задължителни. У нас тези листи имат задължителен характер и ако страните са избрали арбитър извън тях това означава, че са преминали към арбитраж ad hoc.
1.4. Възможни са отводи и самоотводи на арбитри, като за разлика от държавния съд е възможен отвод поради некомпетентност. При отводите според чл. 16 ЗМТА се наблюдава намеса на държавния съд – пред него се атакуват решенията на арбитража, с които не се уважава отвод: (1)Ако арбитражният съд не уважи отвода, страната, която го е предявила, може в седемдневен срок от уведомяването й да поиска от Софийския градски съд да се произнесе по него. Софийският градски съд разглежда жалбата съобразно чл. 126б и 126в на Гражданския процесуален кодекс, като решението му е окончателно. (2) Арбитражният съд може да продължи разглеждането на делото и да постанови по него решение въпреки отвода и жалбата по ал. 1.
2. Арбитражно производство.
2.1. Обща характеристика и разлики с производството пред държавен съд:
1) По-силно е застъпено диспозитивното начало – дори самият избор на производство, на арбитри, на ред за разглеждане на делото говори за това.
2) Липсва възможност за участие на прокурор.
3) След последните изменения на ГПК, относно служебното начало положението е почти изравнено, като все пак при държавния съд то е по-силно застъпено.
4) При арбитражния съд принципът на обективната истина е по-тясно застъпен. Пример за това е отказът от иска – при арбитражния съд той е основание за арбитражно решение, което отхвърля иска като неоснователен. При признаването на иска положението е сходно – то е основание за уважаването му като основателен. Тази особеност отново се обяснява със свободата на волята на страните.
5) При арбитража липсва публичност – делото се разглежда при закрити врати.
6) Относно принципите на състезателност и равенство има почти пълно изравняване между арбитражния и държавния съд, тъй като това са основни принципи на всяко производство.
7) Не съществуват ограничения на пълномощниците пред арбитражния съд подобно на тези пред държавния.
2. Образуване на арбитражното производство.
2.1. При арбитраж ad hoc производството се образува като ищецът връчи исковата молба на ответната страна. Това дава възможност на ответната страна да посочи своя арбитър.
2.2. При институционалния арбитраж ищецът подава молбата до арбитражния съд, който трябва да изпрати препис на ответника. Страните може да са уговорили и нещо друго. Ако не е уговорено друго ответникът има право на отговор в определен срок, който е с приклузивен характер. Страните могат да уговорят делото да се разглежда в място различно от мястото на седалището на арбитражния съд. Езикът, на който се осъществява правораздаването е задължително български само при местен арбитраж. При международен арбитраж страните могат да уговорят друго.
3. Провеждане на производството. Характерно е, че делото се разглежда в открито заседание с участието на страните. Те обаче могат да предвидят, че производството ще се развива единствено чрез размяна на писмена документация. Възможно е обаче съдът да се отклони от това искане и да гледа делото в открито заседание ако това е необходимо за правилното му решаване. В арбитражното производство като договорно съществуват някои особености:
3.1. Насрещен иск и възражение за прихващане са допустими единствено ако по тях също има арбитражна клауза. Насрещен иск може да се предяви най-късно в отговора на исковата молба.
3.2. При арбитражното правораздаване е възможно и изменение на иска като тук промяната трябва също да е предмет на арбитражното споразумение. В този случай не важат изискванията на чл. 116 ГПК. Все пак правораздавателния орган трябва да гарантира правата на страните и за това законът предвижда, че съдът може да отклони искането за изменение на иска ако това ще доведе до прекомерни затруднения за другата страна и за него трябва да се образува ново производство. Също е положението при обективно и субективно съединяване на искове.
3.3. Доказване:
1) Не важат ограниченията, предвидени при държавното правораздаване – чл. 133 ГПК.
2) Приложение имат доказателствените договори – договори относно това какви ще са приложимите доказателства.
3) Заключението на вещото лице се дава писмено.
4) Държавният съд може да окаже съдействие при събирането на доказателства, тъй като пред арбитража не важат забраните за отказ от свидетелстване.
3.4. Обезпечение на иска – може да се постанови от арбитражния съд, но постановените от него обезпечителни мерки не засягат трети лица като например съдия изпълнител. За това е предвидено, че държавния съд може да осъществи действията по обезпечаване на иска. Нарушението на обезпечителна мярка наложена от арбитража може да доведе само до отговорност за вреди.
4. Прекратяване на арбитражното производство:
4.1. При оттегляне на иска – чл. 42, т. 1 ЗМТА. При отказ от иска делото не се прекратява, а се постановява решение, което отхвърля иска.
4.2. По общо съгласие на страните – чл. 42, т. 2.
4.3. При воля на страните, която се изразява в сключване на арбитражна спогодба. Страните могат хем да сключат спогодба , хем вместо да се прекрати делото да се постанови решение със съдържанието на спогодбата. Това е т.нар. решение при уговорени условия и се постановява без мотиви. То има всички последици на нормалното арбитражно решение. До този извод се стига при тълкуване per argumentum a fortiori.
Всички тези хипотези са резултат от волята на страните.
4.4. Съдът е длъжен да прекрати арбитражното производство ако стигне до извода, че арбитражното споразумение е невалидно и въобще, че той е некомпетентен, тъй като делото му е неподсъдно. Това се прави било служебно било при възражение на страната. Доста често преценката за допустимост се прави с преценката за основателност и вместо да се постанови решение може да се стигне до прекратяване на делото.
65. Същност и правни последици на арбитражното решение. Отмяна на порочно арбитражно решение
1. По начало арбитражното решение се постановява в писмена форма с мнозинство от арбитражния състав, освен ако страните не са уговорили единодушие.
1.1. При определяне на приложимия материален закон се прилага чл. 38, ал. 1 ЗМТА: Арбитражният съд решава спора, като прилага избрания от страните закон. Ако друго не е уговорено, изборът на закон се отнася до материалното право, а не до стълкновителните норми.Тази хипотеза обаче се отнася само до международния арбитраж. Според ал. 2: Ако страните не са посочили приложимия закон, арбитражният съд прилага закона, посочен от стълкновителните норми, които счита за приложими. Страните могат да изберат и процесуални норми. При решаването на спора арбитражния съд се ръководи от норми в следната последователност:
1) Императивните норми на приложимия или избрания от страните закон.
2) Уговорките на страните в арбитражното споразумение.
3) Търговския обичай.
4) Диспозитивните законови норми.
1.2. От тази йерархия могат да се направят следните изводи:
1) Арбитражния съд се ръководи от правни норми, а не от справедливостта.
2) Арбитражния съд съблюдава йерархията на нормативните актове според ЗНА.
1.2. При обявяването на решението има отлики с държавния съд. Решението на арбитража се счита за обявено при връчването му само на едната от страните. След връчването арбитражния акт става неизменяем и неотменяем подобно на съдебното решение. С обявяването на арбитражното решение се изчерпва правораздавателната компетентност на арбитража, който не може да бъде сезиран с правния спор отново. Това е и моментът на окончателно погасяване на действието на арбитражното споразумение. След промени в ЗМАТА от 2001 г. обаче е възможно възобновяване при някои предпоставки – чл. 49 ЗМТА.
1.3. Характеристика на решението:
1) То не е държавен акт, а едностранна правна сделка със специфични последици. От 1993 г. последиците на арбитражното решение са напълно изравнение с тези на решение, постановено от държавния съд. До тогава се е изисквал определен допълнителен фактически състав по екзекватура на арбитражното решение от държавна институция.
2) То има сила на пресъдено нещо – това се отнася за всяко решение независимо то вида на иска.
3) Изпълнителна сила според чл. 237 ГПК имат само осъдителните решения.
4) Конститутивно действие – то е гражданско правен ефект на арбитражното решение.
Същите принципи следва да се приложат при решението при уговорени условия и арбитражната спогодба.
1.4. Казаното до тук важи за арбитражни решения на български национален арбитраж. Ако говорим за решение на чужд арбитражен съд то последиците от него настъпват след производство за екзекватура, което е същото като производството за екзекватура по чуждестранни съдебни решения – унифицирана е с Нюйоркската конвенция.
2. Порочни арбитражни решения.
2.1. Възможно е арбитражното решение да страда от пороци и процедурата за тяхното саниране е различна от тази за решенията на държавния съд. Това следва от характера на актовете на арбитражния съд, които са частно правни.
2.2. При арбитражните решения съществуват същите две групи пороци като при съдебните решения – свързани с волята и несвързани с волята. Относно поправянето на явна фактическа грешка, допълването на решението и тълкуването му ЗМТА е почти идентичен с правилата на ГПК – чл. 43 и 44 ЗМТА.
2.3. При пороците на волята има изчерпателно изброяване на пороците, които могат да доведат до атакуване на решението. Извън тези пороци последиците от решението са неатакуеми, неотменяеми и подлежат на изпълнение. Според чл. 47 ЗМТА страната трябва да докаже, че:
1) тя е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение;
2) арбитражното споразумение не е било сключено или е недействително съобразно закона, избран от страните, а при липса на избор - съобразно този закон;
3) предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България;
4) тя не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството;
5) решението разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора;
6) образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението на страните освен ако то противоречи на повелителни разпоредби на този закон, а ако липсва споразумение - когато не са приложени разпоредбите на този закон.
2.4. До промените през 2001 г. ЗМТА отграничаваше пороците в 2 групи:
1) Неарбитрируемост на спора и нарушаване на свръхповелителни норми водят до нищожност на решението и като при всяка нищожност актовете могат да се атакуват с установителен иск.
2) Пороци, свързани с равенството на страните и възможността им за участие в процеса водят до унищожаемост, която може да се релевира в 3месечен срок с иск за отмяна.
И двата способа за атакуване се осъществяват по исков ред пред СГС, който е единствения местно и родовоподсъден съд. Последиците от исковете са същите като от всички останали искове, включително възможност за обжалване пред апелативен съд и пред ВКС. Като резултат от атакуването може да се стигне до решение на държавния съд, който или 1) оставя в сила арбитражното решение или 2) го обявява за нищожно или за унищожаемо.
2.5. Промените от 2001 г. унифицираха но последици основанията за атакуване на порочните решения, като единствена възможност остана конститутивен иск за отмяна, който може да се предяви в 3месечен срок от деня, в който молителя е получил решението. Тази промяна е наложена с цел хармонизация на нашето право с Нюйоркската конвенция. С последното изменение на ЗМТА от бр. 43/2002 г. производството по отмяна става едноинстанционно, като компетентен е ВКС.
3. Възобновяване – чл. 49 ЗМТА: Ако държавният съд с влязло в сила решение отмени арбитражното решение на някое от основанията по чл. 47, т. 1, 2 и 3, заинтересованата страна може да предяви иск по спора пред компетентния държавен съд, а когато арбитражното решение е отменено на някое от основанията по чл. 47, т. 4, 5 и 6, държавният съд връща делото на арбитражния съд за ново разглеждане. Всяка от страните може да поиска делото да бъде разгледано от други арбитри.
66. Изпълнителен процес – обща характеристика. Видове изпълнителни способи.
1. Обща характеристика. Изпълнителният процес става необходим при неизпълнение на едно изискуемо задължение от страна на длъжника. Неговата задача е да замести липсата на доброволно изпълнение и да предостави на кредитора, това което му се дължи независимо от волята на длъжника. Както доброволното, така и принудителното изпълнение са средства за осъществяване на тези права, които обозначаваме като притезания – правата, които имат за предмет осъществяване на дължимо поведение. В този смисъл принудителното изпълнение цели и поражда същия материалноправен ефект както доброволното – удовлетворяване правото на кредитора и погасяване на задължението на длъжника. Затова и изпълнителният процес (принудителното изпълнение) се определя като сурогат на доброволното. По реда на изпълнителния процес се осъществяват гражданскоправни притезания – по принцип всички. От това правило има изключения и в двете посоки:
1) Може да се осъществяват и публични притезателни права – напр. чл. 237, б. “и” или чл. 353 – държавата се смята винаги за присъединен взискател, което означава, че ако е започнало изпълнително производство то винаги се използва за реализиране и на правата на държавата към съответния длъжник. Подобна е и разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ДПК.
2) От друга страна не могат да са предмет на принудително изпълнение и някои граждански притезания. Съществуват разпоредбите и на чл. 421, ал. 2, който забранява принудителното изпълнение на трудовите задължения на работник или служител, чл. 399, ал. 2, който забранява принудителното изпълнение на вземания срещу държавни учреждения. Недопустимо е принудително изпълнение и на ред семейно правни задължения с морално съдържание.
2. Изпълнителни способи. Както доброволното изпълнение не може да се извърши с едни и същи действия при всички престации, така и изпълнителния процес предвижда различни начини за принудително изпълнение на различни притезания, т.е. няма общ изпълнителен процес за разлика от исковия. При изпълнителния процес има само особени производства, наречени изпълнителни способи. Изпълнителният процес е съвкупност от изпълнителни способи, т.е. да се развие производството означава да се изпълнят действията от съответния изпълнителен способ. Видове изпълнителни способи:
2.1. В зависимост от това дали задължението е заместимо или не:
1) Преки изпълнителни способи – при заместими задължения (парични, за заместими действия) съдия изпълнителя замества длъжника и изпълнява неговото задължение пряко на кредитора.
2) Косвени изпълнителни способи, когато задължението е за лични незаместими действия, съдия изпълнителя чрез налагане на глоби принуждава длъжника лично да извърши действието или бездействието.
2.2. В зависимост от предмета на притезанието:
1) Способи за изпълнение на парични притезания. Самите способи за изпълнение на парични притезания са най-разнообразни. Характерно за тях е, че за да се достави дължимата парична сума тя трябва да се извлече от имуществото на длъжника, като това става чрез осребряване на притежаваните от него вещи или събиране на негови вземания. Самите способи се диференцират според обекта, към който се насочва принудителното изпълнение:
а. публична продан на движима вещ – чл. 360-372;
б. публична продан на недвижим имот – чл. 373-389;
в. изпълнение върху вземане на длъжника – чл. 390-398а;
г. изпълнение върху вещ в режим на СИО – чл. 389а-389д;
2) Способи за предаване владението на вещи:
а. предаване на движима вещ;
б. въвод във владение на недвижим имот;
3) Способи за изпълнение на задължения за лични заместими или незаместими действия:
а. лични заместими действия – чл. 419-420, съдия изпълнителя овластява кредитора да извърши земестими действия за сметка на длъжника.
б. лични незаместими действия – чл. 421, съдия изпълнителя налага последователни глоби в размер до 200 лв. всяка, като се дава срок за изпълнение и се предупреждава, че при ново неизпълнение ще се наложи нова глоба.
в. задължения за бездействие – чл. 422, съдия изпълнителя налага глоби в размер до 400 лв. за всяко нарушение на задължението за бездействие.
В последните 2 хипотези максимум на глобите не се предвижда.
Всички изпълнителни способи са за индивидуално принудително изпълнение – те по правило са уредени за реализирането на едно вземане на един или двама кредитори чрез осребряване на определени имуществени права на длъжника. Това е и разликата с несъстоятелността, която е производство по универсално принудително изпълнение и цели удовлетворение на всички кредитори чрез насочване на изпълнението върху цялото имущество на длъжника.
67. Изпълняемо право и изпълнително основание
1. Право на принудително изпълнение. Както исковият процес, да бъде допустим предполага право на иск, така и изпълнителният процес предполага наличие на право на принудително изпълнение. Това право се определя като право на 1 лице – взискател да изиска от съдия-изпълнителя образуване на изпълнително производство и предприемане на действията, включени в съответния изпълнителен способ. На това право кореспондира задължението на съдия изпълнителя да приложи предвидения в ГПК изпълнителен способ, т.е. адресатът на правото на принудително изпълнение е съдия-изпълнителя.
1.1. Правото на принудително изпълнение не съдържа правомощие взискателят да бъде удовлетворен. Взискателят ще бъде удовлетворен, когато съдия изпълнителя събере вземането, като реализира действията, включени в съответния изпълнителен способ.
1.2. Предпоставки за правото на принудително изпълнение. За да възникне право на принудително изпълнение следва да е на лице доказване, чрез предвидените за това в закона документ неудовлетворено притезание. За разлика от изпълнителния процес тук правото не е твърдяно, а доказано с предвидените в закона документи. Това се дължи на факта, че правната сфера на длъжника се засяга по-интензивно при изпълнителния отколкото при исковия процес. Голяма част от самите процесуални действия засягат материални права на длъжника – запора и възбраната ограничават възможността за разпореждане с вещни права на длъжника. Предпоставките в крайна сметка са 3:
1) Изпълняемо право.
2) Изпълнително основание, доказващото изпълняемото право.
3) Издаване на изпълнителен лист.
1.3. Поставя се въпроса, кога все пак възниква правото на принудително изпълнение. По този въпрос има две виждания:
1) Според първото на проф. Сталев с издаването на изпълнителното основание – удостоверителен документ. Според него изпълнителният лист не е предпоставка за съществуването на правото на принудително изпълнение, а за надлежното му упражняване. Изпълнителният лист не е условие за допустимостта на изпълнителния процес само когато законът позволява да се започне изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание.
2) Според другото виждане правото на принудително изпълнение възниква с издаването на изпълнителния лист. Той е пряката предпоставка за съществуването на право на принудително изпълнение, а другите две предпоставки са непреки. Аргументи в полза на това виждане са:
а. Законът в чл. 323 изисква за започване на принудително изпълнение към молбата на взискателя да се прикрепи изпълнителен лист.
б. Изпълнителният лист докато не бъде обезсилен по съответния ред поддържа процесуалната законосъобразност на изпълнителното производство.
2. Изпълняемо право. То е предмета на защита от изпълнителното производство. Не всеки вид гражданско право може да бъде обект на принудително изпълнение. От него се нуждаят правата от кръга на притезателните. За да е годен предмет на защита в изпълнителния процес притезателното право трябва да е:
2.1. Изискуемо – доколкото принудителното изпълнение е сурогат на доброволното изпълнение, т.е. докато не може да се иска доброволно изпълнение на още по-голямо основание не може да се търси и принудително изпълнение. Не са годен предмет на защита срочни притезания, условни притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение по чл. 243.
2.2. Ликвидно – определеността на дължимата престация обуславя изпълняемостта на притезанието.
Като извод може да се каже, че изпълняемото право е гражданско изискуемо и ликвидно притезание.
3. Наличието на изпълняемо право обаче не е достатъчно, за да започне принудително изпълнение, необходимо е и документ, предвиден в закона, който да доказва съществуването на неудовлетворено изпълняемо право. Тези документи въз основа, на които съдът издава изпълнителен лист се наричат изпълнителни основания. Изпълнителното основание е винаги доказателство. По изключение законът може да допусне изпълнителният процес да започне без изпълнителен лист, напр. при наказателно постановление, с което се присъждат вреди (то е пряко изпълнително основание). По правило изпълнителните основания са косвени, въз основа на тях следва да се издаде изпълнителен лист и тогава да започне принудителното изпълнение.
3.1. Изпълнителните основания като документи се ползват със специфична доказателствена сила относно съществуването на изпълняемо право в производството за издаване на изпълнителен лист. Според проф. Сталев те се ползват с формална удостоверителна сила, която се изразява в това, че съдът само въз основа на проверка на данните в изпълнителното основание е длъжен да счита, че изпълняемо право съществува. Според проф. Стамболиев изпълнителните основания в производството по издаване на изпълнителен лист притежават материална доказателствена сила относно съществуването на изпълняемото право. Ако съществуването на притезателното право се проверява в исково производство изпълнителните основания се преценяват по общите правила – чл. 143 –144.
3.2. Според това дали изпълнителното основание удостоверява притезанието със сила на пресъдено нещо или не, се делят на:
1) Съдебни изпълнителни основания, които имат сила на пресъдено нещо;
2) Несъдебни изпълнителни основания.
Практическото значение на това деление е, че при несъдебните изпълнителни основания понеже спорът не е разглеждан в исков процес, длъжникът по изпълнението разполага с много по-лесен път за защита срещу принудителното изпълнение – чл. 250: Когато изпълнителният лист е издаден въз основа на някой от актовете, посочени в чл. 237, б. "в", "г", "д", "е" и "ж", или въз основа на някой друг предвиден в закона несъдебен акт, длъжникът може в седемдневен срок от получаването на призовката за доброволно изпълнение да предяви възражения, подкрепени с убедителни писмени доказателства, че присъдената сума не се дължи, или в същия срок да представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД. От друга страна, принудителното изпълнение предприето въз основа на съдебно изпълнително основание е много по-стабилно защото, тя пречи да бъде повдигнат въпроса дали притезателното право съществува или не.
3) Има и трета група изпълнителни основания, които обаче стоят по-скоро при съдебните, това са невлезлите в сила съдебни решения. При тях силата на пресъдено нещо е в процес на формиране. Особеното е, че относно тях има специфични правила за защита.
3.3. Документите са предвидени в закона – чл. 237.
1) Съдебните изпълнителни основания са в б. “а” и “б”:
- Основно място сред тях заемат влезлите в сила съдебни решения. По правило става дума за осъдителни съдебни решения, а по изключение конститутивни или осъдителни решения, които установяват или пораждат изискуеми притезателни права.
- Невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища – това не е казано изрично, но се извлича a contrario от първото основание.
- Невлезлите в сила първоинстанционни решения, за които е допуснато предварително изпълнение. В този случай изпълнителното основание се формира от два акта: 1) невлязло в сила съдебно решение и 2) определение, което допуска предварително изпълнение.
- Влезлите в сила определения, които удостоверяват притезателни права, напр. определението, с което съда се произнася по разноските, в брачното производство определението относно привременните мерки, привременното разпределение на имотите в делбеното производство и др.
- Съдебна спогодба, която има за предмет изискуеми притезателни права.
- Влезли в сила арбитражни решения на Арбитражен съд, чието седалище е в България и сключени пред Арбитражен съд спогодби. (всички основания до тук са по б. “а”).
- Решения на чуждестранни съдилища, чието изпълнение е допуснато от СГС по реда на производството за екзекватура, както и арбитражни решения на чуждестранни арбитражи, чието изпълнение е допуснато по същия ред. Изпълнителното основание в тези хипотези отново се състои от две части – чуждестранното решение и решението на СГС (основание по б. “б”).
2) Несъдебни изпълнителни основания:
‑ б. “в”: документите и извлеченията от сметките, с които се установяват вземания на банките Централното управление на Националната здравноосигурителна каса и районните здравноосигурителни каси и държавните учреждения, ако задължението не е изпълнено след писмена покана в 7-дневен срок. Тук става дума за парични вземания от правна сделка само спрямо изброените кредитори.
- б. “г”: постановленията на административните органи, по които допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища. Изрично трябва да е предвидено изпълнение по ГПК.
- б. “д”: записите на заповед, менителниците и приравнените на тях други ценни книжа на заповед, както и облигации и купони за лихви по тях. Ценните книги предвиден в това основание, трябва да отговарят на всички изисквания предвидени в ТЗ. Активната и пасивната легитимация се проверява въз основа на данните по самата ЦК, като зависи дали се реализира пряка или регресна отговорност.
- б. “е”: нотариалните актове относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване владението на определени вещи.
- б. “ж”: спогодби и други договори с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за плащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи.
- б. “з”: други документи, въз основа на които законът допуска да се издава изпълнителен лист. Тази разпоредба показва, че изброяването на основанията в чл. 237 не е изчерпателно, тъй като самият ГПК предвижда други изпълнителни основания, напр. по чл. 300, ал. 6 акт за начет, по който не са направени възражения или залог, който отговаря на изискванията по чл. 160 ЗЗД и др.
3.4. Според проф. Сталев изпълнителните основания според пороците, от които може да бъде засегнати се делят на:
1) Неистински – подправени документи.
2) Нищожни – материализират нищожни изявления.
3) Унищожаеми – ползват се с изпълнителна сила до деня на унищожаването.
4) Неясни – съдържанието им поражда съмнение относно субектите или предмета на изпълняемото право.
68. Изпълнителен лист
1. Общи бележки. Визираните в чл. 237 изпълнителни основания са от непреките, т.е. за да се започне принудително изпълнение въз основа на тях следва преди това да се издаде изпълнителен лист. Издаването става в нарочно производство, уредено в чл. 242 и сл. То предхожда образуването на изпълнително дело, защото към молбата до съдия изпълнителя за образуване на изпълнително производство следва да бъде приложен изпълнителния лист.
1.1. Изпълнителният лист е процесуална ценна книга, която материализира правото на принудително изпълнение.
1.2. Изпълнителният лист удостоверява, че посочения в него кредитор има право на принудително изпълнение и разрешава по негова молба да се започне принудително изпълнение. Респективно задължава съдия-изпълнителя по молба на кредитора снабден с изпълнителен лист да започне производство по принудително изпълнение, т.е. той представлява и заповед към съдия-изпълнителя да упражни принуда спрямо длъжника.
1.3. Изпълнителният лист е основния критерий за законосъобразността и валидността на изпълнителните действия на съдия-изпълнителя. Когато са извършени въз основа на изпълнителния лист и са в неговите рамки действията на съдия-изпълнителя са процесуално законосъобразни.
2. Процедура по издаване на изпълнителен лист.
2.1. Производство по издаване на изпълнителен лист възлага издаването им на съдилищата. Родово компетентен е различен съд в зависимост от различните основания. Когато имаме съдебно решение, компетентен е първоинстанционния съд, разглеждал делото. Относно арбитражните решения и чуждестранните съдебни решения компетентен е СГС. При несъдебните изпълнителни основания компетентен е съответния районен съд. Местната компетентност в последната хипотеза се реализира по следния начин – по б. “в” и “г” от районния съд, където е издаден документа, в останалите случаи от районния съд по местонахождението на длъжника или по место изпълнението.
2.2. Производството започва по писмена молба от лицето, което изпълнителното основание сочи като кредитор. Препис от молбата не се представя и не трябва да се връчва на длъжника, защото самото производство се развива в закрито съдебно заседание. В своята първа част производството е едностранно, но като цяло е двустранно и спорно. Тази му характеристика се разкрива във втората част на производството – по обжалването на изпълнителния лист, когато длъжника има право ада релевира възраженията си в своята жалба. В първата част на производството обаче се акцентира върху бързината и изненадата.
2.3. Съдът проверява:
1) Дали представения документ има качеството на изпълнително основание.
2) Дали документът удостоверява съществуването на притезателно право. Проверката за съществуването на притезателното право е изключително ограничена, съдът е обвързан в проверката си за съществуването на изискуемо и ликвидно гражданско притезание с изпълнителното основание. Единственото изключение е в чл. 243, ал.1, изр. 2 според който: Когато според представения акт изискуемостта на вземането е в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от настъпването на друг факт, изпълнението на задължението или настъпването на факта трябва да бъдат установени или с официален, или с изходящ от длъжника документ. Изпълнителното основание като документ трябва да е валидно от външна страна – формална проверка.
3) Дали въз основа на изпълнителното основание не е издаден вече изпълнителен лист. По правили изпълнителното основание следва да се представи заедно с молба и то в оригинал, защото съдът върху него съдът прави бележка за издаването на изпълнителния лист – чл. 243, ал. 2.
2.4. По молбата съдът се произнася с разпореждане, когато изпълнителното основание е съдебно или с определение, когато е несъдебно. Това определение или разпореждане възпроизвежда в осъдителен диспозитив съдържанието на изпълнителното основание. Когато съдът издава изпълнителен лист, той се издава веднага и не се чака разпореждането или определението да влязат в сила. Изпълнителният лист се издава само в 1 екземпляр. По изключение може ако решението е в полза или срещу няколко лица могат за се издадат отделни изпълнителни листове, като на тях се означи, коя част от решението подлежи на изпълнение по съответния лист.
2.5. Определението или разпореждането, независимо дали уважава или отхвърля молбата за издаване, подлежи на обжалване в 7дневен срок по реда на чл. 214 и сл. За молителят срокът тече от деня на постановяване на определението, а за длъжника – от деня на връчване на призовката за доброволно изпълнение. При обжалването длъжникът, срещу който е издадени изпълнителен лист може да прави много ограничени възражения. Те могат да се основават само на данни черпени от самото изпълнително основание – не може да се твърди плащане или несъществуване на притезателното право. Поради това определението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на изпълнителното основание.
2.6. Ако изпълнителният лист бъде изгубен или унищожен това ще е пречка да се упражни правото на принудително изпълнение. Тогава ще трябва да се иска издаване на нов изпълнителен лист, което става в ново производство по издаване на дубликат, уредено в чл. 248. Това е миниисково производство, състезателно и двустранно.
1) То започва с писмена молба, като към нея се прилага изпълнителното основание. Препис от молбата се изплаща на длъжника и производството се разглежда в открито заседание.
2) Молителят трябва да докаже, че изпълнителният лист е изгубен или унищожен. Тук вече длъжникът може да прави възражения за погасяване на правото.
3) Съдът се произнася с определение. При обжалването на това определение се върви по пътя на обжалване на съдебно решение, защото то се ползва със сила на пресъдено нещо, респективно преклудира всички възражения на длъжника, които той е могъл да направи в това производство.
4) Според ал. 5: Ако самият акт е бил изгубен или унищожен и няма възможност да бъде възстановено неговото съдържание чрез официални документи, молителят може да предяви иск за осъждане на длъжника.
69. Органи и страни на изпълнителното производство. Започване, спиране и прекратяване на изпълнителния процес
1. Органи и страни на изпълнителното производство.
1.1. След издаването на изпълнителен лист кредиторът може да образува изпълнително производство. То се развива пред нарочно създаден орган – съдия-изпълнител, към съответния районен съд. Съдия-изпълнителят е органът, който извършва процесуалните действия включени в съответния изпълнителен способ. При твърдяна порочност на неговите действия те могат да се обжалват пред районния съд по местоизпълнението, а решението на районния съд може да се обжалва пред окръжен съд, чието решение е окончателно. Местната компетентност на съдия изпълнителя е уредена в чл. 324, ал. 1 ГПК: Молбите за изпълнение се подават на съдия - изпълнител, в чийто район се намират:
а) движимите или недвижими вещи, върху които е насочено изпълнението;
б) местожителството на третото задължено лице, когато изпълнението е насочено върху вземания на длъжника към него;
в) местоизпълнението на задълженията за действие или бездействие, когато се касае за изпълнение на такива задължения;
г) местожителството на взискателя или длъжника, по избор на взискателя, когато се касае за присъдена издръжка.
1.2. Изпълнителното производство е двустранно като исковото. В него участва лице от чието име се води изпълнителното производство – взискател и лице, срещу което се води изпълнителното производство – длъжник по изпълнението. Активната и пасивната легитимация се определя въз основа на изпълнителния лист. Според чл. 326, ал. 1: Наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството, съответно плащането от поръчителя или съдлъжника, се установява с писмени доказателства. Относно пасивната легитимация значение имат ал. 2 и 3 на същия текст: (2) Издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отрекли от наследството или че са го приели по опис. Когато наследникът не е приел наследството, съдия - изпълнителят определя срока по чл. 51 ЗН, като съобщава изявлението на наследника на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано. (3) Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тая вещ.
2. Започване, спиране и прекратяване на изпълнителния процес.
2.1. Започване на изпълнителния процес:
1) Изпълнителният процес започва по писмена молба на взискателя. Към молбата следва да бъде приложен изпълнителния лист. Ако молбата е нередовна към нея съответно се прилага правилото на чл. 100.
2) В молбата си взискателя трябва да посочи изпълнителния способ, както и обекта, върху който иска да бъде насрочено изпълнителното производство.
3) Ако молбата е редовна съдия-изпълнителя следва да изпрати на длъжника призовка за доброволно изпълнение, в която му се дава 7дневен срок за изпълнение. Призовката има и други функции:
а. Това е моментът, в който длъжникът разбира, че срещу него е образувано изпълнително производство.
б. Това е моментът, в който длъжникът разбира, че срещу него е издаден изпълнителен лист. От този момент е възможно да се предприеме обжалване на изпълнителния лист и да се предприеме защита срещу изпълнителното производство.
в. Чрез нея може да бъде наложен запор върху движима вещ или вземане – чл. 344, ал. 2: Запор върху такава вещ или вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване призовката за доброволно изпълнение, ако в нея се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.
4) Молбата за започване на принудителното изпълнение образува изпълнителния процес, следователно от момента на нейното подаване изпълнителното производство е висящо.
2.2. Спиране на изпълнителния процес – регламентирани в чл. 329:
1) б. “а”: по нареждане на съда - това става в редица хипотези по ГПК, напр. при исково производство по реда, на което се проверява съществуването на притезателното право, което е предмет на изпълнителното производство. В тази хипотеза длъжникът по изпълнението може да иска като обезпечителна мярка спиране на изпълнителното производство – чл. 316, ал. 1, б. “в”. Друга хипотеза, при която се стига до същия резултат е при спор относно процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение, при обжалване на действията на съдия изпълнителя съдът може да постанови спиране.
2) б. “б”: по искане на взискателя – лицето сезирало изпълнителния орган може да инициира спиране;
3) б. “в”: в случаите на чл. 182, б. "б" и "в", с изключение на проданта на недвижим имот, за която е било вече направено обявление.
4) б. “г”: в други случаи, предвидени в закона – пример е чл. 348, ал. 1: Ако преди приключване на проданта длъжникът внесе 20% от вземанията по предявените срещу него изпълнителни листове и се задължи писмено да внася на съдия - изпълнителя всеки три месеца по 10% от тях, съдия - изпълнителят спира изпълнението.
2.3. Прекратяване на изпълнителния процес – при него се обезсилват всички извършени процесуални действия. Уредено е в чл. 330:
1) б. “а”: когато длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, че сумата по изпълнителния лист е платена, или квитанция от пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е внесена за взискателя. Ако длъжникът представи разписка с незаверен подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него; в противен случай тя се приема за истинска. Това е особено хипотеза, тъй като според нея длъжникът по изпълнението може да доказва пред съдия-изпълнителя несъществуването на изпълняемото право, което обикновено става само по исков път.
2) б. “б”: когато взискателят е поискал това писмено.
3) при хипотези на обезсилване на някои от предпоставките на правото на принудително изпълнение – б. “в”: когато изпълнителният лист бъде обезсилен; б. “д”: когато с влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист, или се признае същият акт за подправен; б.”е”: когато бъде представено влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 254, 255 и 336.
4) б. “д” специална хипотеза: когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, и когато заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу задължението си.
Тези правила се прилагат при всички изпълнителни способи.
70. Секвестируеми и несеквестируеми имуществени права
1. Общи бележки. Нашият законодател изхожда от разбирането, че обект на принудително изпълнение може да бъде само имуществото, т.е. съвкупността от оценими в пари права на длъжника. Доколкото всички изпълнителни способи са свързани с осребряване на имуществото на длъжника се поставя въпроса за секвестируемостта.
2. Секвестируемост е възможността да се отнеме определено имуществено право от длъжника, то да се реализира на пазара и с получените средства да се удовлетвори притезанието на кредитора. Според чл. 133 ЗЗД и чл. 337 ГПК длъжника отговаря към кредитора с цялото си имущество, т.е. цялото имущество на длъжника е секвестируемо.
2.1. От друга страна това означава, че не може да се посегне върху вещи, които не принадлежат на длъжника. Изключение от това правило е възможността за изпълнение върху чужди вещи при залог или ипотека за чужд дълг, но в тази хипотеза изпълнението може да се насочи върху една точно определена вещ. Друго изключение от това правило е положението на поръчителя, който отговаря с цялото си имущество за задължението на длъжника, но спрямо него изпълнение може да започне само ако изпълнителния лист е издаден срещу него.
2.2. Изключения от общата секвестируемост има на 2 основания:
1) Непрехвъляемост на имуществено право.
2) Изрична законова забрана за секвестиране на определени права на длъжника, които по принцип са прехвърлими:
а. Чл. 339, б. “а”: вещи за всекидневно употребление на длъжника и на неговото семейство, необходимата храна и топливо, предмети за упражняване на занятието и необходимия работен добитък, посочени в списък, одобрен от Министерския съвет.
б. Чл. 339, б. “в”: жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. Ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, горницата се продава, ако са налице условията на чл. 39, ал. 2 ЗС.
в. Чл. 341, ал. 1 - 4 – частична несеквестируемост на вземанията за труд, а ал. 5 несеквестируемост на вземането за издръжка и за стипендия.
3. Несеквестируемостта бива абсолютна и относителна.
3.1. Абсолютна несеквестируемост – тези права, върху които в никакъв случай при никакво основание не може да се посегне. Такива са непрехвърлимите права, вземането за издръжка.
3.2. Относителна несеквестируемост. Несеквестируемостта отпада при условията на чл. 340: От постановленията на б. "б" и "в" на предходния член не могат да се ползуват: а) длъжниците относно вещта, върху която е учредена ипотека, когато взискател е ипотекарният кредитор; б) длъжниците по задължения за издръжка и за вреди от непозволено увреждане и от финансови начети; в) длъжниците за случаи, предвидени в други разпоредби. Частичната несеквестируемост по чл. 341 ал. 1-4 и нескевестируемостта на стипендията по ал. 5 отпадат относно вземанията за издръжка.
4. Правилата относно секвестируемостта и несеквестируемостта са императивни и в този смисъл е и разпоредбата на чл. 342: Всеки отказ на длъжника от закрилата по чл. 339 и 341 е недействителен. Процесуалното значение на тези правила е, че ако съдия изпълнителя насочи изпълнението върху несеквестируеми права, действията му ще бъдат процесуално незаконосъобразни и ще могат да бъдат успешно обжалвани.
71. Изпълнение на парични притезания. Обща характеристика на изпълнителните способи: продажба на движими вещи, продажба на недвижими имоти
1. Обезпечаване на принудителното изпълнение. При започване на принудителното изпълнение законът регламентира да се предприемат някои мерки, които не са свързани с изпълнението, а обезпечават изпълнение – това са 1) запора на движими вещи и 2) на вземания и 3) възбраната на недвижими имоти. И трите обезпечителни мерки са разпореждания на съдия-изпълнителя, с които определени имущества, принадлежащи на длъжника се предназначават за принудително удовлетворение на кредитора, като на длъжника се забранява да извършва разпоредителни действия с тези права.
1.1. Начини за налагане на запор върху движима вещ – има два начина:
1) С призовката за доброволно изпълнение, когато се посочи точно определена вещ;
2) Когато не се знае с какви вещи разполага длъжника налагането на запор става с описването на вещите на длъжника от съдия-изпълнителя в нарочен протокол. Датата за описа се съобщава в призовката за доброволно изпълнение.
1.2. Налагане на възбрана – става с призовката за доброволно изпълнение, като се посочва изчерпателно имота, подлежащ на възбраната. За длъжника възбраната действа от момента, от който имота е възбранен, т.е. от момента на получаване на призовката. С оглед противопоставимостта на правата на кредитора спрямо трети лица възбраната върху имота трябва да се впише и за това съдия-изпълнителя едновременно с призовката изпраща и писмо до съдията по вписванията.
1.3. Запорът върху движима вещ и възбраната на недвижим имот имат еднакви процесуални и материални последици:
1) От момента на запора или на възбраната се забранява на длъжника да извършва разпоредителни действия с вещите. Респективно от този момент съдия-изпълнителя е овластен на извършва управителни и разпоредителни действия с вещите.
2) Длъжникът става пазач на вещта, която остава при него и не може под страх от наказателна отговорност да я изменя, поврежда или унищожава. Той обаче може и да бъде лишен от владението на вещта.
3) Всички разпоредителни действия с веща извършени след запора или възбраната са относително недействителни спрямо кредитора, освен ако третото лице не може да се позове на чл. 78 ЗС.
4) Правата на 3ти лица върху вещите са непротивопставими на кредитора – чл. 347: На взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят: а) прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната; б) решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната; в) прехвърлянето на вземане, съобщението за което е било направено след като третото задължено лице е получило запорното съобщение, и г) отчуждаването на движими вещи, владението на които не е било предадено на приобретателя преди налагане на запора, освен ако за отчуждаването има документ с достоверна дата.
1.4. Запор върху вземания на длъжника.
1) Спрямо длъжника запорът се налага с призовката за доброволно изпълнение, в която е индивидуализирано вземането.
2) Спрямо 3тото лице запорът се налага от връчването на запорно съобщение, с което той се уведомява за запора и ме се забранява да плаща на длъжника. За това съдия-изпълнителя едновременно с призовката за доброволно изпълнение на длъжника изпраща и запорно съобщение на 3тото лице. За третото лице възниква задължението по чл. 391, ал. 1: В тридневен срок, считан от връчване на запорното съобщение, третото лице трябва да съобщи на съдия - изпълнителя: а) признава ли вземането, върху което се налага запорът, за основателно и готов ли е да го плати; б) има ли претенции от други лица върху същото вземане и в) наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции.
3) Действие на запора на вземане. След запора 3тото лице не може да плаща на длъжника, т.е. плащането на длъжника е недействително спрямо взискателя и той може да иска ново плащане. Ако 3тото лице не оспори вземането то трябва да преведе сумата по сметка на съдия-изпълнителя. Ако не я признае съдия-изпълнителя има възможност за действие по чл. 134 ЗЗД или да образува принудително изпълнение.
2. Изпълнение върху движими вещи/недвижим имот.
2.1. След обезпечителните мерки, съдия-изпълнителя пристъпва към опис на движимите вещи/недвижимия имот – чл. 360/чл. 373. Преди да се извърши описа съдия-изпълнителя проверява дали вещта или недвижимия имот е собственост на длъжника или не. Принудителното изпълнение може да се извърши само върху вещи собственост на длъжника. Тази проверка обаче следва налагането на обезпечителните мерки. Как се прави самата проверка. Съдия-изпълнителя няма право да се произнася по материалните права и при спор трябва да се развие исково производство. За това проверката е формална и не отрича възможността 3то лице по исков път да си докаже правата.
1) Проверката за движими вещи се изразява в установяването дали тя се намира във владението на длъжника – чл. 363, ал. 2. За да има владение трябва да съществуват corpus и animus. Проверката от съдия-изпълнителя е по индиции – държането говори за владение, а то от своя страна за собственост. При явни обстоятелства сочещи противното вещта не може да бъде описана, нпар. при наличието на документ – договор за наем.
2) Проверката за недвижими имоти е уредена в чл. 373: . . . Проверката на собствеността се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги или по друг начин, включително и чрез разпит на съседи. Когато няма сигурни данни за собствеността, взема се предвид владението към деня на възбраната. Посоченият в закона ред на обстоятелствата, които следва да се проверят, трябва да се спазва. Релевантния момент е този на налагане на възбраната.
2.2. След това се прави протокол за описа. Реквизитите на протокола са посочени в чл. 361, ал.1 към който препраща и чл. 374: (1) Описът трябва да съдържа: а) посочване на изпълнителния лист; б) мястото, където се извършва; в) подробно описание на вещта; г) оценка на вещта и д) възраженията на страните и заявените от трети лица права върху описания имот. (2) В описа трябва да се отбележи оставени ли са на длъжника имотите, върху които не се допуска принудително изпълнение. (3) В описа се посочва също и мястото и времето за проданта на вещта, ако взискателят поиска това. (4) Описът се подписва от съдия - изпълнителя. За деня на описа се призовават взискател и длъжника по изпълнението, но отсъствието им не го опорочава.
2.3. Описаната вещ/недвижим имот трябва да се оцени от съдия-изпълнителя. При оценката изходния критерий е пазарната стойност на вещта – чл. 362 и чл. 374. При недвижими вещи съдействието при оценката на вещо лице е задължително. Ценната, която се установи е началната цена при продажбата на вещта.
2.4. След извършването на описа и оценката вещта се оставя за пазене у длъжника. Ако той не желае или съдия-изпълнителя прецени, че вещта не трябва да се остави у него, тя се дава на пача, който получава възнаграждение за пазенето.
2.5. След това трябва да се направи обявление за продажбата на вещта, по този начин неограничен кръг лица ще могат да участват в нея. При движимите вещи е предвидена алтернатива на публичната продан – чл. 367, ал. 2: По писмено искане на страните продажба на вещи може да се извърши чрез посочена от тях борса. В обявлението за публичната продан трябва са посочени най-съществените белези на вещта или на имота (чл.368, ал. 1 и чл. 376, ал. 1) – местонахождението, кога може да бъде прегледана, от кога до кога ще се проведе публичната продан, каква е началната цена на вещта и т.н. Това обявление следва да се разгласи на точно определени места (чл. 368, ал. 1 и чл. 376, ал. 2) – в неговата канцелария, в сградата на общината кметството, на самата вещ или недвижим имот. Съдия-изпълнителя съставя нарочен протокол, в който посочва деня и начина на разгласяване на обявлението.
2.6. Срок за извършване на проданта:
1) При движимите вещи проданта трае един ден, като надаването се извършва от 9 до 12 часа.
2) При недвижимите имоти проданта трае 1 месец.
2.7. Публичната продан се състои в отправянето до съдия-изпълнителя на наддавателни предложения, които са уредени от ГПК изявления на лицата, че желаят да им се възложи вещта. Има определени изисквания за валидността на тези предложения:
1) Да са направени от лица, които имат право и да вземат участие в наддаването. Чл. 370, ал. 7 и чл. 379, ал. 1 определят лицата, които нямат право да участват в наддаването - длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на съдия-изпълнителя, както и лицата, посочени в чл. 185 от Закона за задълженията и договорите, нямат право да вземат участие в наддаването. При неспазването на това условие или предлагане на цена по-ниска от началната се стига до недействителност на надавателното предложение. Ако имотът или вещта е бил купен от лице, което е нямало право да наддава самата продажба е недействителна. При нарушаването на останалите изисквания може да се стигне до обжалване, но не и след влизането в сила на постановлението за възлагане.
2) Да са извършени писмено и лично, като са вписани в наддавателен лист.
3) Да се внесе задатък в размер на 10% от оценката. Взискателя не внася задатъка ако вземането му надхвърля този размер.
4) Да се предложи определена ценна за вещта. При движимите вещи тя не може да е по-малка от оценката, а при недвижимите имоти – от 80% от оценката.
5) Да е направено във времето предвидено за провеждане на публичната продан.
Няма ограничения и задължения за наддавателна стъпка. Следващия наддаващ не е длъжен да предложи по-висока цена от предходния.
2.8. При приключването на публичната продан съдия-изпълнителя обявява за купувач лицето, което е предложило най-висока цена. Това се прави върху наддавателния лист и се подписва от съдия-изпълнителя. Обявяването обаче не прави лицето собственик. Обявеният за купувач има правната възможност ако плати в срок да му бъде възложен имота. Срокът при движимите вещи е краят на работния ден, следващ деня на публичната продан, а при недвижимите имоти - пет дни след приключване на проданта и в двете хипотези от сумата, която трябва да се плати се изважда внесения задатък.
2.9. Ако не се внесе цената в срок, съдия-изпълнителят следва да процедира по чл. 371а, ал. 2 или чл. 381 – внесения задатък служи за удовлетворение на взискателите. Отправя се покана до следващия наддавач да купи имота, при отказ или не плащане на цената в определен срок (до края на деня за движими вещи или в 5дневен срок при недвижимите имоти) процедурата продължава докато бъдат изчерпани валидните наддавателни предложения.
2.10. Ако не са се явили наддавачи или не са направени валидни наддавателни предложения или купувачът не е внесъл цената в съответния срок и процедурата по предходната точка не е завършила с успех, взискателят има право да поиска вещта или имота да му бъдат възложени по цена равна на оценката (или на 80% от нея при недвижимите имоти) или да се проведе нова продан. Новата продан се извършва по реда на чл. 371б, ал. 2 и 3.
2.11. Постановление за възлагане на вещта/недвижимия имот. То се издава от съдия-изпълнителя след внасянето на цената. Това е и момента на прехвърлянето на собствеността. ГПК акцентира, че това става от деня на издаването на постановлението за възлагане – чл. 371г, ал. 1/чл. 384, ал. 2. Постановлението за възлагане е обжалваемо. Какви прави се придобиват с възлагането – има разлика:
1) При движимите вещи според чл. 372, ал. 2 публичната продан и възлагането са оригинерни придобивни основания.
2) При недвижимите имоти обаче те са производни придобивни основания – чл. 384, ал. 2.
2.12. Влезе ли в сила постановлението за възлагане, публичната продан може да се атакува само чрез иск и то само на 2 основания:
1) Ако вещта/имота е била възложена на лице, което не е имало право да участва в наддаването – иска се недействителност на публичната продан.
2) Ако цената не е била платена – иска се разваляне на възлагането. Този иск може да бъде отклонен ако купувача внесе дължимата сума, заедно с лихвите от деня на обявяването му за купувач.
2.13. Предаването на владението върху вещта става при влизането в сила на постановлението за възлагане – чл. 371г, ал. 1/чл. 386.
72. Особености на изпълнението върху вещи в съпружеска общност. Изпълнение върху вземания на длъжника
1. Особени правила за изпълнение върху вещи в СИО за личен дълг на единия съпруг – чл. 389а-389д.
1.1. Законът въвежда задължителна поредност при насочване на принудителното изпълнение – чл. 389а, ал. 1: Изпълнение на вземане срещу един от съпрузите може да бъде насочено върху вещ, която е в съпружеска общност, само за частта от вземането, която не може да бъде удовлетворена чрез удръжки от трудовото възнаграждение на съпруга-длъжник съобразно чл. 341 в продължение на шест месеца и чрез изпълнение върху друго негово лично имущество. Ако вземането или част от него не може да се събере по този ред, изпълнението за цялото, съответно за остатъка от вземането, се насочва върху вещ, която е имуществена общност. Съдия изпълнителя е длъжен да спазва тази последователност защото иначе ще има процесуално нарушение. Според чл. 389в при изпълнение, насочено срещу движима вещ тя се продава цялата като половината от сумата се изплаща на съпруга недлъжник, а при изпълнени върху недвижим имот се продава само 1/2 идеална част на съпруга длъжник.
1.2. Права на съпруга недлъжник:
1) Той има всички права, които има и съпругът длъжник, включително трябва да бъде уведомяван за всички действия по изпълнението, има право да обжалва и т.н. На собствено основание той може да обжалва нарушаването на поредността предвидена в чл. 389а.
2) Той може да участва и в наддаването при публичната продан.
3) Той има и правото по чл. 389 г, ал. 1 да осуети публичната продан ако в едномесечен срок от оценката внесе по сметката на съдия - изпълнителя равностойността на частта на съпруга-длъжник.
4) Той има право по чл. 389 г, ал. 2, когато участва в наддаването да бъде обявен за купувач ако в срок от три дни след неговото приключване впише в наддавателния лист, че желае да купи имота на най-високата предложена цена.
Трябва да се има предвид, че в случаите по чл. 389в и 389г съпругът-недлъжник не може да противопоставя на взискателя, че поради приноса си в придобиване на вещта има право на по-голям дял, отколкото съпруга-длъжник, както и взискателят не може да претендира, че на същото основание делът на съпруга-длъжник е по-голям.
2. Изпълнение върху вземане на длъжника към 3то лице.
2.1. Ако 3тото лице не оспорва задължението си то следа да внесе сумата по сметка на съдия-изпълнителя.
2.2. Ако 3тото лице твърди, че не дължи, взискателя няма изпълнителен лист срещу него и не може да насочи принудителното изпълнение към 3тото лице. Чл. 393 дава право на взискателя да поиска да му бъде предоставено вземането за събиране – в този случай взискателя ще може да извърши всички действия на длъжника, но не и да се разпорежда с правото. В тази хипотеза взискателят ще упражнява чужди права.
2.3. Другата възможност предвидена в чл. 393 е взискателя да поиска вземането да му се предаде вместо плащане. В този случай ефектът вече е като на цесия и взискателя може да се разпорежда с правото.
3. Присъединяване на взискатели, плащане и разпределение на суми.
3.1. Присъединяването на взискатели представлява встъпване на други кредитори с изпълнителен лист във вече започнало изпълнение срещу длъжника. Според чл. 350 това може да стане по всяко време на изпълнението, докато разпределението не е започнало. Присъединяването се извършва с писмена молба, към която взискателя прилага изпълнителния си лист или удостоверение от съдия изпълнителя, че листът е приложен към друго изпълнително дело.
3.2. Права на присъединилите се взискатели – същите като на първоначалния (чл. 351). Единственото изключение е, че съобщенията и призоваванията се правят само до първоначалния взискател.
3.3. Присъединяване по право – чл. 353: Държавата се счита винаги като присъединен взискател за дължимите й от длъжника данъци и други вземания, размерът на които е бил съобщен на съдия - изпълнителя до извършване на разпределението. За тази цел съдия-изпълнителят изпраща съобщение на данъчната администрация за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение.
3.4. Според чл. 354 кредиторът, в полза на който е било допуснато обезпечение чрез налагана на запор или възбрана се счита за присъединен взискател, когато изпълнението се насочи върху обезпечението дори и той да няма издаден изпълнителен лист. В последната хипотеза припадащата му се част се запазва по сметките на съдия изпълнителя и му се предава след представянето на изпълнителния лист.
3.5. Ако няма достатъчно пари за удовлетворение на взискателите чл. 355-357 ГПК указват, че се съставя разпределителен протокол. Чрез него съдия-изпълнителя извършва разпределение на сумите, като най-напред отделя суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение, а остатъкът се разпределя между другите вземани по съразмерност. Съдия - изпълнителят предявява разпределението на длъжника и на всички взискатели, които се призовават за това в определен от него ден. Ако в тридневен срок от деня на предявяване разпределението не се подаде жалба, то се счита окончателно и съдия - изпълнителят предава сумите по него на правоимащите. В случай че разпределението бъде обжалвано, делото заедно с жалбата се изпраща на районния съд, който се произнася в открито заседание с призоваване на длъжника и взискателите. Решението на районния съдия по разпределението подлежи на обжалване. Разглеждането на жалбата става по реда на чл. 217.
73. Изпълнителни способи за непарични притезания.
1. Принудително отнемане на движими вещи – чл. 414. До този изпълнителен способ се стига при притезание за предаване на движими вещи. Съдия-изпълнителя отправя искане до длъжника да предаде вещта доброволно и ако това не стане той принудително отнема веща от фактическото държане на длъжника и я предава на взискателя. Това принудително отнемане може да стане със съдействието на органите на МВР. Принудителното отнемане може да се осъществи само ако вещта е във владение на длъжника, в противен случай или когато вещта е развалена от длъжника трябва да се събере паричната й равностойност. В чл. 414, ал. 2 е уредена защитата на длъжника в тази ситуация – ако в изпълнителния лист е посочена стойността на вещта е посочена стойността й няма проблем, но ако не е посочена тя трябва да се определи от съда, издал изпълнителния лист. Така се стига до един мини процес, като искането за определяне на стойността се разглежда в открито заседание с участието на страните, като при нужда се разпитват свидетели и вещи лица. Това производство завършва с определение, което подлежи на обжалване по чл. 217. Това определение е типичен пример за определение, което е изпълнително основание.
2. Въвод във владение на недвижим имот – чл. 415-418. Въвод във владение се извършва срещу лицето, което е посочено в изпълнителния лист и срещу трето лице, което е намерено в имота и го владее след завеждане на делото. Това е случай, който влиза в хипотезата на чл. 121 прехвърляне на правото във висящ процес – приобретателя е обвързан от СПН. Ако лицето владее имота от преди завеждане на делото това би означавало, че ищеца не е насочил правилно иска си и следователно въвод във владение в тази хипотеза не може да се осъществи. В този случай третото лице е защитено от правилата на чл. 416, ал. 2 и 417.
3. Изпълнение на заместими действия чл. 419: Когато длъжникът не изпълни едно действие, което е осъден да извърши и което действие може да бъде извършено от друго лице, взискателят може да иска от съдия - изпълнителя да го упълномощи да извърши действието за сметка на длъжника. В този случай особеното е, че ако взискателя сам извърши действието той ще трябва да води нов процес срещу длъжника, за да си възстанови средствата. Това до голяма степен обезсмисля този способ за принудително изпълнение. Положението в хипотезата на чл. 420 е същото.
4. Изпълнение на незаместими действия – чл. 421, ал.1: Когато действието не може да се извърши от друго лице, а зависи изключително от волята на длъжника, съдия - изпълнителят, по искане на взискателя, принуждава длъжника да извърши действието, като му наложи глоба до 200 лв. Ако и след това длъжникът не извърши действието, съдия - изпълнителят му налага последователно нови глоби до същия размер.
5. Изпълнение на задължение за бездействие – чл. 422: Когато длъжникът върши противното на това, което с решението е задължен да върши или да търпи, съдия - изпълнителят по искане на взискателя му налага за всяко нарушение на това задължение глоба до 400 лв.
В последните две хипотези няма максимален размер за налаганите глоби.
74. Защита на длъжника срещу принудително изпълнение
1. Общи бележки. Незаконосъобразността на принудителното изпълнение може да се дължи на различни пороци:
1.1. Материална незаконосъобразност на принудителното изпълнение: 1) Може да се дължи на това, че по реда на изпълнителния процес се реализира несъществуващо гражданско притезание. В тази хипотеза са предвидени редица способи за защита, които са предимно искови, тъй като в този случай се твърди липсата на притезание, т.е. на лице е правен спор относно гражданско притезание.
2) Може да се прояви при изпълнението на парични притезания, когато изпълнението се насочи към право, което не принадлежи на длъжника, а на 3то лице.
1.2. Процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение е на лице:
1) Ако изпълнителния лист е издаден, без да са на лице необходимите за това предпоставки.
2) Ако съдия-изпълнителя действа извън изпълнителния лист или в противоречие със съответния изпълнителен способ. В тази връзка могат да се атакуват както действия така и откази, да се извършат предвидени в закона действия. Способът за атакуването е жалба.
1.3. Защитата срещу порочния изпълнителен процес може да е превантивна, т.е. тя може да се развива паралелно с производството по принудително изпълнение:
1) Когато имаме несъдебно изпълнително основание пример за такава защита е отрицателния установителен иск, с които длъжникът може да твърди несъществуването на притезание по това основание.
2) Когато изпълнението се основа на влязло в сила съдебно решение длъжника има право на защита, което се реализира с отмяната по чл. 231 или 233, ал. 2.
3) Когато съдебното основание е съдебна спогодба тя се атакува по исков път.
4) Ако изпълнително основание е арбитражно решение, то се атакува с иск за отмяна, който се разглежда пред ВКС.
Всички тези примери са за защита, която съпътства изпълнителното производство. Законът обаче предвижда и последваща защита на лицата от осъществяването на неоснователно принудително изпълнение.
1.4. Защитата срещу порочното принудително изпълнение се диференцира и с оглед лицата, които подлежат на защита – това са:
1) длъжника;
2) присъединилия се взискател;
3) трети лица, които имат права върху вещта предмет на изпълнение.
2. Защита на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение. Законът диференцира защитата в зависимост от това дали тя се основава на съдебно или несъдебно изпълнително основание:
2.1. Спиране на принудителното изпълнение (чл. 250-253):
1) Спиране на изпълнението може да се поиска от длъжника, спрямо който изпълнението се провежда въз основа на несъдебно изпълнително основание.
2) Спирането следва да се поиска в 7дневен срок приклузивен срок, който тече от получаването на призовката за доброволно изпълнение;
3) В този 7дневен срок трябва да се предяви молба с убедителни писмени доказателства срещу съществуването или изискуемостта на притезателното право, което се изпълнява. В тази молба длъжникът може да изложи всякакви възражения срещу притезанието на взискателя – правоизключващи, правоунищожаващи и правопогасяващи. Законът изисква към молбата да се приложат убедителни писмени доказателства, които да правят вероятно съществуването на фактите, на които се основават възраженията.
4) Ако длъжникът няма възможност да представи писмени доказателства той има алтернативната възможност, за да предизвика спиране на изпълнението, да предостави надлежно обезпечение по чл. 180-181 ЗЗД. Надлежно е това обезпечение, което е в размер на вземането и разноските, които евентуално ще претърпи взискателя от спирането.
5) Ако посочените обстоятелства са на лице съдът спира производството по принудително изпълнение с определение, което подлежи на обжалване в 7дневен срок.
` 6) При спиране на изпълнението за кредитора възниква задължение в месечен срок да предяви положителен установителен иск с предмет изпълняемото право. Ако кредиторът предяви този иск производството по евентуална жалба от длъжника срещу издадения изпълнителен лист се прекратява служебно. Ако кредиторът те предяви иск в посочения срок изпълнителният лист се обезсилва и изпълнителното производство се прекратява. В този случай кредиторът не губи притезанието си, а ще трябва да предяви нов осъдителен иск, осъдителното решение, по който да му послужи за изпълнително основание за нов изпълнителен лист.
2.2. Ако длъжникът по някаква причина не може да се възползва от възможността по чл. 250, той има право да предяви отрицателен установителен иск, с който отрича съществуването на изпълняемото право – чл. 254. С този иск той ще може да релевира същите възражения, както по чл. 250, съответно кредиторът ще трябва да докаже съществуването на притезанието си. Законът обаче не свързва този способ за защита със спиране на изпълнението, то обаче може да се поиска от длъжника като обезпечение на отрицателния му установителен иск.
2.3. Ако изпълнението се основана на съдебно изпълнително основание, което установява изпълняемото право със сила на пресъдено нещо, защитата на длъжника ще е по реда на чл. 255 с предявяване на отрицателен установителен иск. В тази хипотеза длъжникът следва да оспорва притезанието въз основа на факти непреклудирани от СПН, т.е. настъпили след постановяване на съдебното изпълнително основание. В противен случай възраженията ме ще бъдат отхвърлени с отвод за СПН. Ако длъжникът счита, че съдебното изпълнително основание е порочно той разбира се може да го атакува и по реда на отмяната – чл. 231/233. Искът по чл. 255 също не спира изпълнението, но това спиране може да се иска по реда за обезпечаване на иска.
При предварително изпълнение на невлезли в сила първоинстанционни решения (чл. 238), защита срещу изпълнението се постига с обжалване на решението във висящото производство. В този случай според чл. 241, ал. 1 при представяне от длъжника на обезпечение за взискателя съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД изпълнението се спира. Според ал. 2: Изпълнението се спира и когато обжалваното решение бъде отменено, а според ал. 3: Ако след това искът бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява.
Защита има и длъжника, срещу който изпълнителното производство се води въз основа на невлязло в сила въззивно решение – вж. въпрос № 54.
2.4. Материалната незаконосъобразност на изпълнението не може да се атакува пред съдия-изпълнителя. Единственото изключение от това правило е чл. 330, ал. 1, б. “а”.
2.5. До тук способите за защита са във висящо изпълнително производство. В хипотезата, когато изпълнителното производство е приключило и е изпълнено едно несъществуващо притезателно право, защитата на длъжника се състои в това да получи обратно недължимо полученото от взискателя с т.нар обратен изпълнителен лист – чл. 241, ал. 3: . . .В този случай съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение. Към същата възможност препраща и чл. 236, ал. 2 – отмяна на влязло в сила решение и постановяване на решение с обратно съдържание.
75. Защита на конкуриращ взискател. Защита на трети лица при изпълнение върху чужда вещ
1. Защита на конкуриращ взискател – чл. 359. При присъединяване на взискатели е възможно получената от изпълнението сума да не е достатъчна за удовлетворение на всички взискатели. В този случай истинският взискател ще е ощетен ако се конкурира с привиден взискател. Затова и конкуриращият взискател има право с иск да установи несъществуването на вземането на привидния взискател. Активно легитимиран по този иск е само конкуриращия взискател, който може да предяви отрицателен установителен иск, чиито предмет е отричаното на право на привидния взискател. Искът трябва да се предяви в месечен срок от разпределението на сумите по изпълнението. Предявяването на иска в този срок спира изпълнителното производство спрямо привидния кредитор, т.е. на него не му се предава сумата определена чрез разпределението. Ако искът бъде уважен сумите предвидени за привидния взискател се разпределят между останалите. В обратния случай се установява, че взискателят не е привиден и той получава своята част от изпълнението.
2. Въвод във владение срещу трето лице – чл. 416-417. Законът позволява да се извърши въвод във владение срещу 3то лице, при хипотезата, че 3тото лице е започнало да владее имота след вписването на исковата молба, решението по която е изпълнително основание за въвода. В обратната хипотеза въвода е процесуално незаконосъобразен. В разглеждания случай 3тото лице следва да заяви своите права върху имота още в момента, в който съдия-изпълнителя извършва спрямо него въвода. Правата на 3тото лице трябва да изключват правата на взискателя. При такова възражение съдия-изпълнителя не проверява основателността му, а отлага въвода и дава на 3тото лице дневен срок да изложи правата си в съда. В този срок 3тото лице трябва да подаде молба за спиране на изпълнението до районния съд, като в молбата следва да се представят писмени доказателства, които да правят вероятно съществуването на правата на 3тото лице. Спорът се разглежда в открито заседание с призоваване на взискателя, длъжника и третото лице. Съдът е достатъчно да достигне до извода, че правата на 3тото лице съществуват и са противопоставими на взискателя, т.е. че 3тото лице не извежда правата си от правата на длъжника върху имота, тъй като те вече са отречени със влязло в сила съдебно решение. Ако третото лице е правоприемник на длъжника силата на пресъдено нещо се отнася и за него – чл. 121. Ако съдът признае правата на 3тото лице той спира принудителното изпълнение (като обезпечителна мярка) и предоставя на 3тото лице седмичен срок да предяви отрицателен установителен иск с предмет несъществуването на притезанието на кредитора. Ако искът бъде предявен в този срок спирането на изпълнението продължава до края на делото. Ако пък иск не бъде предявен спирането се прекратява и взискателя се въвежда в имота.
3. Защита на 3ти лица по чл. 336. Тук става дума за лица, които твърдят, че запорът или възбраната са наложени върху имущество, което е тяхно, а не на длъжника. Активно легитимирани са 3тите лица, чиито вещи са се намирали в държане на длъжника към момента на запора/възбраната. В противния случай 3тите лица ще могат направо да обжалват действията на съдия-из-пълнителя. Пътят на разглежданата защита е исково – предявява се отрицателен установителен иск, с които се отрича правото на собственост на длъжника върху запорираните/възбранениите вещи, като целта е да се вдигне запора/възбраната. Приема се, че в тази хипотеза взискателя и длъжника, които са ответници по иска не са необходими друга, защото на взискателя са непротивопоставими действията на разпореждане с вещите след запора/възбраната. Затова и в този случай може да се стигне до различни решения относно взискателя и длъжника. Според ал. 3: Взискателят отговаря при условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени на трети лица, чрез насочване на изпълнението върху имуществото, което им принадлежи. Защитата по чл. 336 е на разположение на 3тото лице докато веща бъде продадена. След приключване на изпълнителното производство чл. 336 не предлага защита. При продажба на движима вещ, което е оригинерно придобивно основание, 3тото лице губи правота си на собственост върху нея. То обаче има право на получаване на равностойността й и има право да получи цената, ако тя не е изплатена, а ако тя е била изплатена, има право да иска от взискателите и от длъжника това, което те са получили по разпределението. При продажба на недвижим имот – собственикът има право на ревандикация.
76. Защита чрез обжалване на действията и отказите на съдия-изпълнителя
1. Обжалване на действията на съдия-изпълнителя е уредено в чл. 332-335. По тази начин могат да се обжалват както действията така и отказите на съдия-изпълнителя.
1.1. Легитимирани лица са:
1) Страните по производството – длъжник и взискател.
2) На някои участващи в изпълнението 3ти лица – наддавачи, купувач, пазач на вещта.
3) Някои специално предвидени 3ти лица:
а. Чл. 332, ал. 2: Трети лица могат да обжалват действията на съдия - изпълнителя само когато той е насочил изпълнението върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се касае за движима вещ, се намират във владение на тези лица. Жалбата не се уважава, ако се установи че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната.
б. Чл. 332, ал. 3: Въвод във владение на недвижим имот може да се обжалва само от това трето лице, което е било във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява. Ако пропусне срока за обжалване, то може да предяви владелчески иск.
1.2. Жалбата се подава чрез съдия-изпълнителя до районния съд по местоизпълнението в 7 дневен преклузивен срок. Срокът тече от момента на извършване на действието ако лицето е присъствало или е било надлежно призовано, ако не – от деня на съобщението, а за 3тите лица от деня на узнаването.
1.3. Жалбата трябва да отговаря на условията по чл. 198 и да има приложенията по чл. 199. При проверката й съдът се ръководи от чл. 200. Жалбата се подава с препис за ответната страна/страни. Насрещната страна има 3дневен срок да подаде писмени възражения по жалбата. След изтичането на този срок съдия-изпълнителя изпраща жалбата, възраженията по нея ако са направени и своите обяснения в районния съд.
1.4. Предмет на жалбата е процесуалната незаконосъобразност на действията/отказите на съдия-изпълнителя. Жалбата, когато е подадена от страна в производството по принцип се разглежда в закрито съдебно заседание, но ако съдията прецени може да я разгледа и в открито, което се прави ако трябва да се изслушват свидетели или вещи лица, т.е. допустимо е да се събират нови доказателства. Жалбата, подадена от 3то лице се разглежда в открито заседание с призоваване на жалбоподателя, взискателя и длъжника. Районният съд се произнася с решение, което подлежи на въззивно обжалване пред ОС, чието решене е окончателно.
77. Цел и същност на обезпечаването на иска. Обезпечителни мерки
1. Цел на обезпечаването на иска. Гражданският процес като съвкупност от институти решава основно 2 задачи:
1.1. Да се даде защита на материалните права, които са оспорени – с тази задача се справя исковото производство, което решава правни спорове със сила на пресъдено нещо.
1.2. Практически да осъществи и да удовлетвори признатите със съдебно решение граждански субективни права – това става по пътя на изпълнителното производство.
1.3. Практиката показва, че постигането на втората задача може да бъде сериозно затруднено или дои осуетено напълно като се има предвид, че от момента на подаването на исковата молба до постановяването на решението минава много време, в което ответникът може да предприеме действия, които да направят невъзможно удовлетворяването на кредитора. За да се избегне този неблагоприятен резултат съществува обезпечителното производство, което осъществява третата задача на гражданския процес. Целта на обезпечителното производство е фактическото и правно положение да остане непроменено, т.е. да се запази в състоянието заварено от обезпечението на иска. Тази цел се постига като обезпечителният процес навлезе в правната сфера на ответника и я ограничи.
2. В какво може да се изразява това ограничение:
2.1. Ответникът може да бъде лишен от възможности, с които разполага – напр. да се разпорежда със свои движими вещи или недвижими имоти при запора/възбраната.
2.2. Ответникът може да бъде натоварен с допълнителни задължения – напр. да се грижи за запорираната или възбранената вещ с грижата на добър стопанин.
3. Навлизането в сферата на длъжника става посредством обезпечителните мерки. Те са едностранни властнически актове на съда, които ограничават правната сфера на ответника и запазват за ищеца непроменено правното и фактическото положение. В обезпечителните мерки намира израз обезпечителната защита за ищеца и обезпечителната санкция за ответника.
4. Обезпечителното производство е самостоятелно производство, което се намира във функционална връзка както с исковото производство, така и с изпълнителното.
4.1. Защитата, която се получава по обезпечителното производство в сравнение със защитата по исковото производство е привременна – тя съществува само докато исковото производство е висящо (за това се говори и за обезпечение на иска).
4.2. В сравнение със защитата по исковото производство тя е по-слаба по интензитет спрямо правната сфера на ответника. Поради това за допускането на обезпечителното производство се иска вероятна основателност на предявения иск за разлика от изпълнителното производство, което се основава на доказано притезание.
4.3. За разлика от другите 2 форми на защита тази по обезпечителното производство се характеризира с бързина и внезапност. Целта е ответникът да бъде изненадан, за да не може да извърши нищо, което да увреди кредитора.
4.4. И в това производство заинтересуваното лице разполага с право към съда, който от своя страна е длъжен да постанови обезпечителна мярка ако са на лице предвидените в закона предпоставки. Спрямо ответника съдът има власт да наложи обезпечителните мерки.
78. Производство по обезпечаване на иска
1. Обезпечителната защита се дава по реда на обезпечителния процес, които обхваща две производства:
1) Производство по допускане на обезпечителните мерки, което се развива по един и същ начин независимо от това, какви обезпечителни мерки се налагат.
2) Производство по налагане на обезпечителните мерки, което е различно спрямо всяка обезпечителна мярка.
2. Производство по допускане на обезпечителните мерки – уредено в чл. 308 и сл.
2.1. Предпоставки за допускане на обезпечителни мерки:
1) Необходимо е да е на лице предявен иск – чл. 308, ал. 1. Според чл. 309 е допустимо обезпечение и на бъдещ иск. В тази хипотеза обаче съда дава срок, в който иска да бъде предявен. Според чл. 308 обезпечение може да се допусне по всички видове искове основно по осъдителни, но и напр. по отрицателните установителни искове в изпълнителното производство. Поставя се въпроса до кога във времето може да се иска налагане на обезпечителните мерки – преди подаването на исковата молба, с подаването й и докато производството е висящо. Според т. 7 на ТР 1/2001 г.: Върховният касационен съд не може да допусне обезпечение на иск, когато за пръв път е сезиран с молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
2) Предявеният иск следва да е допустим – това не е предвидено изрично в закона.
3) Предявеният иск следва да е вероятно основателен. Кога е на лице вероятна основателност:
а. Чл. 310, ал. 1, б. “а”: ако искът е подкрепен с писмени доказателства. Писмените доказателства при осъдителни, конститутивни или положителни установителни искове следва да установяват фактите, които пораждат правото заявено в искането за защита, а при отрицателните установителни искове – факти, изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право.
б. Чл. 310, ал. 1, б. “б”: ако бъде представена гаранция в определения от съда размер, съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД. Гаранцията е условие за допустимостта на обезпечението на иска. Тя представлява на практика обезпечаване на бъдещия иск на ответника, който той евентуално ще предяви въз основа неоснователно допуснатото обезпечение (когато искът бъде отхвърлено от съда). Според ал. 2: Съдът може да иска от ищеца да представи парична или имотна гаранция в определен от него размер и в случая на б. "а".
4) Наличие на обезпечителна нужда - обезпечение на иска се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението (чл. 310, ал. 1). Преценката дали е на лице обезпечителна нужда принадлежи единствено на съда.
2.2. Развитие на производство по допускане на обезпечението:
1) Компетентен орган в хипотезата на предявен иск е съда, пред който производството е висящо. В хипотезата на обезпечение на бъдещ иск – родово компетентен е районния съд, а местно компетентен този районен съд, който се намира по местожителството на ищеца или местонахождението на имота.
2) Производството започва по молба на ищеца. По изключение в чл. 311 по исковете за издръжка е предвидено, че обезпечението може да стане по почин на съда.
3) Съдържание на молбата – трябва да се посочи исканата обезпечителна мярка и цената на иска. Препис от молбата не се прилага и не се изпраща на ответника, защото целта на производството е изненадата. Затова в първата си част производството по допускане на обезпечението е едностранно, като цяло то е двустранно и спорно, което проличава от фазата на обжалване на обезпечението.
4) Молбата се разглежда в закрито съдебно заседание, според закона в деня на нейното постъпване в съда, но този срок е инструктивен.
5) Съдът се произнася по молбата с определение като може да наложи само мярката поискана от ищеца. Ако не одобри исканата от ищеца мярка, съдът следва да отхвърли молбата, а не да наложи друго подходяща според него обезпечителна мярка. Според чл. 318: Ако искът се основава на договор, в който е посочен имотът, който ще служи за обезпечение, обезпечението се налага само върху този имот, освен ако той не е налице или ако междувременно е обременен с други тежести, които правят обезпечението недостатъчно. Ако обезпечителната мярка е допусната срещу гаранция допускането е условно, обезпечителна заповед се издава само ако ищеца внесе гаранцията.
6) Постановеното от съда определение подлежи на обжалване във всички случаи, т.е. и когато допуска налагането на обезпечителната мярка и когато отхвърля молбата. Обжалването става по реда на частната жалба в 7дневен преклузивен срок, който тече за ищеца от деня на произнасянето на съда, а за ответника от момента, в който съответния орган, компетентен да наложи обезпечителната мярка му съобщи за налагането. Тъй като обезпечителните мерки са различни и компетентните лица са различни, напр. при налагане на запор – съдия-изпълнителя, при възбрана – съдията по вписванията, при другите мерки, компетентен е съда.
7) Видовете изпълнителни мерки са посочени в чл. 315. В закона обаче са посочени само най-обичайните обезпечителни мерки – запор, възбрана, спиране на изпълнението. Законът не определя каталог на обезпечителните мерки. Това позволява гъвкаво да се уреди защитата, която е специфична за всеки конкретен случай – допустими са и други обезпечителни мерки.
3. Производство по налагане на обезпечителните мерки.
3.1. Определението на съда за допускане на обезпечителните мерки, аналогично на изпълнителното основание в изпълнителния процес, се нарича обезпечително основание. Въз основа на него съда издава обезпечителна заповед, която удостоверява правото на ищеца на обезпечение на иска и задължението на ответника да понесе налагането на обезпечителните мерки. Обезпечителната заповед се издава от съда, допуснал обезпечителната мярка.
3.2. Самото налагане на обезпечителната мярка става по молба на ищеца към която се прилага обезпечителната заповед и се представя пред компетентния да наложи обезпечителната мярка орган. Доколкото не са изброени всички обезпечителни мерки в закона не е развито и производството по налагането им.
1) Чл. 319, ал.1 урежда налагането на обезпечителен запор. То се осъществява по правилата за налагане на изпълнителен запор, като единствената разлика е, че на ответника не се изпраща призовка за доброволно изпълнение, а съобщение. От получаването на това съобщение започва да тече срока за обжалването му.
2) Чл. 319, ал. 2 урежда налагането на възбрана, което става чрез вписването й от съдията по вписванията, който изпраща съобщение на ответника.
3.3. Замяна на обезпечителна мярка – чл. 317, по същество става дума за отпадане на една мярка и налагане на друга. Замяната се осъществява по молба на заинтересуваното лице с препис за насрещната страна. Процедурата не е конкретно уредена в закона, но според проф. Сталев по аналогия следва да се приложи реда за отмяна на обезпечителна мярка по чл. 321. Ответникът в 3дневен срок има право на възражения. Замяната става с определение, постановено в съдебно заседание, което подлежи на обжалване.
3.4. Отмяна на обезпечителната мярка – чл. 321. До отмяна се стига, когато съдът се увери, че не съществува причината довела до налагането на обезпечителната мярка. По тълкувателен път се стига до извода, че в тази хипотеза става дума за последващо отхвърляне, до което се стига ако искът е отхвърлен, ако делото бъде прекратено и т.н. Специфична хипотеза на отмяна е непредявяването на бъдещия иск в определения от съда срок. Вдигането на обезпечителната мярка става след влизане в сила на определението, с което се допуска отмяната й.
3.5. Освобождаване на дадена от ищеца гаранция – чл. 322. Тази разпоредба не се прилага във всички случаи, а само в хипотезите, посочени в ал. 1: ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено. Това си хипотези, в които за ответника могат да се породят вреди от допускането на обезпечителната мярка. В тези хипотези ищецът подава молба с препис до ответника. Ответникът има 7дневен срок да подаде възражение против освобождаването на гаранцията, т.е. да заяви дали смята да предяви иск за вреди или не. Ако ответникът има такова намерение гаранцията се конституира като обезпечение за бъдещия иск. Този иск обаче следва да се предяви в месечен срок. Ако ответника не спази срока за възражението или за подаването на иска гаранцията се освобождава. Счита се, че отговорността по чл. 322 е безвиновна и ищецът не може да се освободи от нея.
79. Обща характеристика на охранителните производства. Особености на производството за установяване на факти
1. Обща характеристика на охранителните производства. Уредени са в ГПК, част VІ, чл. 424 и сл. Не всички охранителни производства обаче са уредени в ГПК. За всички тези охранителни производства обаче доколкото няма особени правила важат общите правила уредени в ГПК. Голяма от законите посочват само охранителния акт, който следва да бъде издаден, като компетентен орган обикновено е съдът, а по изключение нотариусите.
Правните последици на охранителните актове се отнасят до граждански правоотношения в широк смисъл, т.е. по смисъла на закона това са граждански дела. Според чл. 2, ал. 1: Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за . . . съдействие на лични и имуществени права. Охранителният акт не е акт на защита, тъй като неговото издаване не е предизвикано от правонарушение, поради което той не е санкция. Охранителният акт е акт на съдебно съдействие при упражняване на граждански права. Целта на охранителния акт е да се породят в правната сфера на молителя, които по дефиниция не засягат чужда правна сфера. Тъй като не дават защита и не налагат санкция те са едностранни актове – 1 страна е молител, дори и при няколко молители те пак са едностранни. Актовете са безспорни – при издаването на охранителен акт действията на съда са съдебна администрация (т.е. намеса в гражданските правоотношения) и за това са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Поради това няма общо охранително производство, а много производства, по които се издават съответни охранителни актове.
2. Общи правила за нотариалните производства.
2.1. Започват по молба на заинтересуваното лице. Молбата трябва да е писмена, за сочи искания охранителен акт, респективно да съдържа доказателства, че са на лице сочените обстоятелства. Препис от молбата не се подава, защото няма насрещна страна.
2.2. Чл. 425, ал. 2 визира родовокомпетентния съд – районния, като местната компетентност се определя по местонахождението на молителя.
2.3. По правило молбата се гледа в закрито заседание, но съдът може да реши заседанието да е открито – чл. 426.
2.4. Тъй като производството е едностранно законът регламентира служебното събиране на доказателства по охранителни дела, като съдът може да вземе предвид и факти ненаведени от молителя. Според чл. 428: Съдът може да постанови личното явяване на молителя. Той може да изисква молителят да потвърди с декларация истинността на изложените от него обстоятелства.
2.5. В охранителното производство са допустими всички доказателствени средства допустими в исковия процес. Според чл. 429: Съдът може да се основе и на свидетелски показания, дадени пред други органи, както и да възложи на друг съд или на органите на националната полиция или на общинските съвети да съберат необходимите доказателства.
2.6. Съдът се произнася по молбата с решение. Ако счете, че са на лице условията за издаване на охранителния акт съдът уважава молбата и издава акта. Чл. 431, ал. 2 регламентира важна особеност: решението, с което молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на обжалване и това е така защото няма насрещна страна, която да обжалва. Отказът обаче да се издаде съответния охранителен акт подлежи на обжалване – чл. 432. Обжалването става по реда за обжалване на определения - в 7дневен срок чрез съда издал определението, като в т. 6 на ТР 1/2001 се казва: отказът за издаване на охранителен акт по чл. 473, ал. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване. Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо – чл. 432, ал. 3: Решението, с което молбата се отхвърля, не пречи да бъде подадена повторно молба пред същия съд за издаване на същия акт.
2.7. Правните последици на охранителния акт не могат да се определят общо. Един удостоверяващ охранителен акт може да има материална доказателствена сила, оповестяващо действие, конститутивно действие и т.н.
2.8. Спиране на охранителното производство – чл. 430, ал. 1:
1) б. “а”: когато има дело относно правоотношение, което е условие за издаване на искания акт или което е предмет на установяване с този акт.
2) б. “б”: когато по молбата за издаване на акта възникне гражданскоправен спор между молителя и друго лице, което се противопоставя на молбата. В този случай съдът дава на молителя месечен срок за предявяване на иска. Според чл. 430, ал. 2: Влязлото в сила решение по спора е задължително при разрешаване на охранителното производство при условията и границите на чл. 221.
2.9. Прекратяване на охранителното производство – чл. 433, ал. 1:
1) б. “а”: когато бъде оттеглена молбата за издаване на акта;
2) б. “б”: когато молителят не бъде намерен на посочения от него адрес.
3) чл. 430, ал. 1, б. “б”.
Според ал. 2: Определението, с което се прекратява производството, подлежи на обжалване с частна жалба, а според т. 5 на ТР 1/2001: като преграждащо следва да се третира и определението в охранителното производство по чл. 433, ал. 2 ГПК, с което то се прекратява, т.е. имаме триинстанционност на обжалването.
2.10. Ако се постанови порочен охранителен акт, според чл. 431, ал. 3: Прокурорът може да предяви иск за отменяване на издадения акт, когато той е постановен в нарушение на закона. Искът се насочва срещу лицата по ал. 2. Според ал. 2 тази възможност имат и третите, засегнати лица: Когато този акт засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред. Искът се предявява срещу лицата, които се ползуват от акта. При уважаване на иска издаденият акт се отменява или изменява.
3. Производство за установяване на факти – чл. 436-442.
3.1. Приложно поле на производството – могат да се установяват само факти, чието удостоверяване е предвидено в закон задължително да става чрез официален документ, като спрямо факта документа трябва да е свидетелстващ. Производството е допустимо, когато:
1) документът не е съставен по надлежния ред и кумулативно не може да бъде съставен;
2) документът е бил съставен и в последствие е бил изгубен или унищожен и не може да бъде от органа, оторизиран да издава съответните документи;
Ищецът следва да не разполага с друг начин за установяване на този факт, вкл. и чл. 97, ал. 3
3.2. Началото на производството се поставя с молба на лицето, което черпи право то подлежащия на установяване факт. Чл. 437 визира изискванията към съдържанието на молбата: а) с каква цел молителят иска да бъде установен съответният факт; б) причините, поради които не е съставен документът или поради които е невъзможно неговото възстановяване. Тези причини трябва да бъдат доказани с официални документи и в) доказателствата за подлежащия на установяване факт.
3.3. Особености в развитието на производството:
1) Молбата се разглежда в открито заседание.
2) В него се призовават определени “заинтересувани” лица посочени в чл. 438, ал. 2:
а. лицата, чиито отношения с молителя зависят от факта, предмет на установяването;
б. организациите и учрежденията, които е трябвало да съставят документа или които не са в състояние да го възстановят;
в. организациите и учрежденията, пред които молителят иска да използува постановеното от съда установяване.
Освен тези лица за заседанието се призовава и прокурор. Лицето може да посочи лица за призоваване в молбата си, но дори и да не ти посочи те се призовават от съда.
3) По молбата съдът се произнася с решение, което има следните особености:
а. Решението подлежи на обжалване и в двете хипотези – чл. 440, ал. 2.
б. Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо то обаче поражда доказателствена сила, която важи спрямо всички и се отнася до доказания факт. От това правило има само едно изключение по ал. 3 на чл. 440: Решението няма доказателствена сила спрямо тези заинтересувани лица, организации или учреждения по чл. 438, които не са били призовани да вземат участие в производството, ако те оспорват факта.