41. Процесуална субституция. Понятие, видове, хипотези
1. Процесуална субституция.
1.1. Процесуалната субституция е институт на процесуалното право, който визира възможността един процес да бъде образуван от ищец или да се води срещу ответник за защита на чуждо засегнато от спор субективно материално право.
1.2. Този институт визира изключение от правилото, че с право на иск разполагат само тези, които са лично заинтересовани от изхода на делото - тези, които бранят свои лични права, засегнати от спора. Процесуалната субституция разкрива хипотезата на т.нар. нетипична процесуална легитимация. Тази възможност е предвидена като обща хипотеза в нормата на чл. 15, ал. 2 и е изразена отрицателно - освен в предвидените в закона случаи никой не може от свое име да предявява пред съд чужди права. Следователно, трябва да се позовава на конкретна разпоредба в закона, която оторизира едно лице и му предоставя право на иск. Това води до извода, че доброволната процесуална субституция (по волята на носителя на спорното право и лицето, което го предявява от негово име) е недопустима
1.3. Статутът на такова лице в процеса е на страна и то главна, но понеже е по изключение, се нарича нетипична. Това, че субституента става страна в процеса и спрямо него важат силата на пресъдено нещо, изпълнителната сила и отговорността за разноски е основната разлика между него и процесуалния представител, които не става страна и по никакъв начин не е засегнат от правните последици на водения процес.
1.4. Субституента притежава свое собствено процесуално право на защита. То включва пълния обем процесуални права, които включва и правото на типичната страна (на носителя на защитаваните материални права). Такова лице не може единствено да извършва материалноправни разпоредителни действия, защото не притежава защитаваното материално право. За това, когато предявява осъдителен или конститутивен иск субституента в петитума трябва да иска осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на конститутивното право. Доколкото обаче субституента има свое право на иск той може да се разпорежда с него. Следователно, процесуалният субституент може да извършва всички съдопроизводствени действия, включително и това на разпореждане с правото на иск, защото му принадлежи (да се откаже от иска, да го оттегли. Той не може да сключи съдебна спогодба, защото тя включва разпореждане с материалното право.
2. Случаите, които законът предвижда като хипотези на процесуална субституция, са ограничени. Възможни са 5 хипотези. Те се проявяват в две разновидности:
2.1. Хипотези на т.нар. процесуално застъпничество или помагачество. То е възможно в две от петте хипотези.
1) Характеризира се с това, че в процеса като главна страна наред с процесуалния субституент се конституира и самият носител на защитаваното право (чл. 15, ал. 3 изрично). Субституентът защитава чужди права, чийто носител участва в процеса - между тях възниква необходимо другарство. Това е необходимо другарство по разпореждане на закона (напр. сурогаторен иск по чл. 134 ЗЗД). За него важи всичко, което важи за необходимото другарство. По чл. 134 теорията приема, че това необходимо другарство е задължително, но според доц. Мингова няма съвместна легитимация и следователно другарството не е задължително. Текстът на закона сочи за личен самостоятелен интерес у кредитора, следователно той и неговият длъжник не би следвало да се приеме, че имат общо право на иск - кредиторът защитава свой личен интерес косвено, следователно няма идентичност между неговия интерес и този на длъжника. Възможно е в един момент кредиторът да се дезинтересира от иска и тогава не би следвало да има пречка да се откаже от иска или да оттегли иска - тогава ако има задължително другарство, няма да може. Със същата възможност (като по чл. 134 ЗЗД) се ползва кредиторът като взискател, когато бъде оторизиран от съдията изпълнител да събере запорираното вземане на длъжника – чл. 393 ГПК.
2) Застъпничество. Прокурорът има право да води искове за защита на чужди материални права - чл. 27-31 ГПК. Прокурорът няма такова правомощие по принцип, а само за конкретни хипотези, когато е оторизиран от закона. Но рядко има директно оправомощаване в закона - всички хипотези, в които се предвижда участие на прокурор, визират директно защитаване на чужд държавен (обществен) или частен интерес. Като субституент прокурорът ще действа само когато защитава чуждо материално право, а не държавен интерес. С оглед господстващата концепция за ролята на прокурора той е представител на държавата. В хипотезите, когато прокурорът предявява иск, с който защитава директно обществен интерес, няма хипотеза на процесуална субституция, защото правото принадлежи на държавата, а прокурорът е неин представител, а представителят не е страна в гражданския процес. Следователно, за нас от значение е друга група случаи - когато се защитава чужд интерес. Тогава субституент ще бъде държавата. Друго виждане за правния статут на прокурора му предоставя самостоятелни функции и го издига в ранг на самостоятелен субект, който има процесуални права. Тогава ако прокурорът предяви иск, за да защити държавен интерес, той ще бъде и носител на защитаваното право - на държавния интерес. Тогава той ще бъде типична страна и субституция няма. Но ако предяви иск в защита на частен интерес, тогава прокурорът като субект на правото на иск ще защитава чуждо право и ще бъде субституент. Това е ситуация на застъпничество - конституира се и носителят на защитаваното право (чл. 31 ГПК). Прокурорът се явява помощник на лицето и няма задължително другарство, а факултативно.
2.2. Процесуална суброгация или заместване. Типичното е, че в процеса като главна страна участва само субституентът. Законът изключва участието на носителя на защитаваното право - няма другарство. Това са хипотезите, когато:
1) Предявяване на иск за защитаване на правото на собственост на държавата от държавно учреждение, което я управлява, или непреобразувано търговско дружество. Носител на правото на собственост е държавата, а другият субект, който управлява тази собственост, е оторизиран да води искове като субституент. Държавата не участва, защото е излишно, но ефектът ще обвърже и държавата. Участието на субституента има смисъл, когато от неговите действия се обвързва и носителят на защитаваното право. Според проф. Сталев в този случай може да се сключи и спогодба, защото субституента е овластен материалноправно да се разпорежда с правото.
2) Чл. 178 - възможност третото лице помагач да измести главната страна и да продължи процеса вместо нея. По правило третото лице не е носител на материалното право, но ще има функциите на защитник на чуждо право. Резултатът пак обвързва носителя.
3) Институтът на прехвърляне на спорно право във висящо производство - чл. 121 ГПК. Законът не ограничава разпореждането с права, които са предмет на дело. Има материалноправна разпоредителна сделка, но законът не свързва това действие с пряк процесуален ефект - на мястото на стария носител на правото в процеса не идва новият, а процесът продължава с първоначалния носител на правото, за да се гарантира насрещната страна. След прехвърлянето вече се защитава чуждо право в процеса и има суброгация. Законът не позволява новият носител да се конституира като необходим другар. За него има право на защита като трето лице помагач - не става главна страна в процеса.
3. Общо за двете:
3.1. И в двата случая има лице, което има собствено право на иск и затова става главна страна и има всички възможности освен възможността да се разпореди с материалното право.
3.2. Последицата от субституцията е, че от решението се обвързват и субституентът, и носителят на материалното право. В хипотезата на застъпничество, когато носителят на защитаваното право не участва, може по чл. 233, ал. 2 чрез отмяна да се освободи от обвързването – защото е засегнато от решението, макар и да не е било страна по делото. Но при суброгацията, когато носителят на материалното право не участва като главна страна, е обвързан от резултата и няма право на отмяна от чл. 233, ал. 2, защото е бил страна по делото.
4. Може да се мисли дали синдикът, когато участва в искови процеси в производството по несъстоятелност, не е процесуален субституент. Приема се, че е sui generis представител, но не е съвсем така. Има неучастие на длъжника, но той не губи своята процесуална или материална правоспособност, затова синдикът не е представител, какъвто е случаят с представителството. Когато едно лице има представител, не може да бъде лишено от правото да се конституира като страна. Синдикът не защитава права и интереси на длъжника, каквато е ролята на един представител.
42. Встъпване и привличане на подпомагаща страна. Главно встъпване.
1. Общи бележки. Правната уредба е в глава ХV “Трети лица”. Става дума за субекти, които имат качество на 3ти лица до встъпването си в процеса, а от този момент придобиват качество на страни. Това са лица, които имат специално участие в качеството си на страни в исковия процес. Като страни те имат собствен статут и са участници в специални правоотношения с правораздавателния орган. Става дума за основни субекти на процеса - страни, но субекти, които като страни се отличават от главните страни в процеса, защото тяхното участие не е задължително, а само възможно. Без подпомагащи страни процесът може да се развива напълно законосъобразно. Подпомагащите страни са институт със специфично основание и характеристика. Подпомагащите страни в процеса се представят в две разновидности – встъпващи и привлечени 3ти лица. Встъпването на подпомагаща страна е известно в теорията като допълнително встъпване. Тъй като в преобладаващата си част характеристиките им съвпадат общото е основание за извеждане на различията.
2. Условия за придобиване на качеството подпомагаща страна:
2.1. Висящ исков процес между други главни страни. Чл. 174 гласи: Трето лице може да встъпи в делото до приключване на устните състезания, за да помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза. Висящ исков процес означава започнало и неприключило с влязло в сила съдебно решение исково производство. Делото трябва да се води между две други лица, като е без значение кои са те и от какво произтича правото им на иск.
2.2. Необходимо е лицето да има интерес процесът да приключи с решение в полза на една от двете главни страни, която ще има качеството на подпомагана. Интересът трябва да бъде правен. Най-общо това означава, че благоприятният изход от делото за една от главните страни ще се отрази върху материалноправния статут на 3тото лице подпомагаща страна. Щом положението й зависи от изхода на делото това е правен интерес, за да може 3тото лице да повлияе със собствени действия за решението по делото. В този случай трето лице ще има сходно положение само с една от участващите в процеса главни страни, която ще има качеството подпомагана. Подпомаганата главна страна и третото подпомагащо лице имат за цел да постигнат благоприятен изход от делото. Има няколко групи хипотези, които разкриват правен интерес:
1) Случаи на най-силна зависимост на материалното положение на 3тото лице от резултата по делото. Зависимостта се изразява в това че макар и да не участва в делото силата на пресъдено нещо ще го обвърже. Пример за такава зависимост е чл. 352: При иск или жалба от трето лице срещу изпълнителните действия, като страни се призовават първоначалният взискател и държавата и банките, ако са присъединени взискатели. Другите присъединили се взискатели могат да встъпят в делото като другари. Издаденото решение има сила и спрямо тях, макар и да не са встъпили в делото. Също е положението по чл. 121 – прехвърляне на спорно право във висящ процес или чл. 172.
2) Следващата по-ниска степен на зависимост е хипотезата, когато материалното право предмет на делото е основен юридически факт или предпоставка за друго материално правоотношение, в което са участници 3тото лице и една от главните страни. В този смисъл решението по делото се отразява върху другото право, защото правото предмет на висящия процес е преюдициално за отношенията между 3тото лице и главната страна. Третото лице трябва да може да влияе върху това главно отношение. Пример за тази зависимост са главни и акцесорни правоотношения – кредитор-длъжник и поръчител; кредитор- 1 от солидарните длъжници и останалите солидарни длъжници с регресни права. Това участие се обуславя от интереса да се отхвърли иска на кредитора, но ако се стигне до решение сумата да е най-малка. Връзката тук е по-слаба от първата, защото 3тото лице не се включи в процеса то няма да бъде обвързано от решението по делото – солидарните длъжници са обикновени другари.
3) Хипотеза с най-нисък интензитет на зависимост. Това е хипотезата, при която изхода на делото не влияе пряко върху положението на 3тото лице, негови права не се пораждат, променят или погасяват. Включването му като подпомагаща страна обаче може да направи по-лека защитата на едно негово право. Ако то не се включи като подпомагаща страна това може да затрудни защитата на друго негово право в бъдеще. Пример за тази хипотеза е главното встъпване по чл. 181, както и чл. 359, ал. 1: Когато един от взискателите оспорва съществуването на вземането на друг взискател, той трябва да предяви иск срещу него и длъжника.
Според проф. Сталев, когато самият закон предвижда възможност за встъпване, напр. чл. 74 ТЗ и чл. 60 ЗКооп. не е необходимо допълнително встъпващия да доказва правен интерес – относно съдружниците в ООД обаче има практика в обратния смисъл.
2.3. Молба за конституиране, адресирана да съда и определение на съда за конституиране на 3тото лице като подпомагаща страна. По молбата съдът се произнася след изслушване на страните и 3тото лице. Възможно е съдът да откаже конституиране на лицето и този отказ дава възможност за участие на трето лице в процеса, тъй като се засягат негови права и законът предвижда възможност за обжалване на определението. Това е пример за определение, което е обжалваемо, въпреки че не прегражда развитието на делото. Не подлежи на обжалване обаче определението, с което се допуска участието на 3то лице. От момента на определението трето лице придобива статут на подпомагаща страна.
3. Статут на подпомагащата страна. Характеристика:
3.1. Подпомагащата страна става подпомагаща на една от двете главните страни, която има качество на подпомагана. Подпомаганата страна може да е ищец или ответник по делото. Правното положение на подпомагащата страна е сходно с правното положение било на ищеца, било на ответника и те имат сходни правомощия, тъй като имат еднаква цел в процеса.
3.2. Подпомагащата страна може да извършва всички процесуални действия като подпомаганата страна, но само тези, които са насочени към постигане на желания резултат по делото – чл. 177. Недействителни са, извършените от подпомагащата страна, действия типични за главните страни. За ищеца това са разпоредителните действия с иска – отказ и оттегляне. Ако подпомагащата страна е ответник тя не може да признава иска. И в двете хипотези подпомагащата страна не може да сключи сама съдебна спогодба. Подпомагащата страна най-общо казано не може да извършва правни действия, които да доведат до прекратяване на делото без съдебно решение. По други въпроси е възможно дори да има противоречиви искания от подпомагащата и подпомаганата страна. Ако подпомаганата страна се противопостави на доказателства, представени от подпомагащата страна това е валидно действие и въпросът се оставя на преценката на съда. По принцип обаче подпомаганата и подпомагащата страна имат сходни позиции.
3.3. В двете хипотези подпомагащата страна може да създаде ситуация, която да доведе до процесуална субституция от рода на процесуалната суброгация. Според чл. 178: Със съгласието на двете страни встъпилият или привлеченият в делото може да замести и освободи страната, на която помага. В текста на закона се има предвид съгласие на двете главни страни. В резултата на тази замяна подпомаганата страна се освобождава от процеса и на нейно място встъпва, като главна страна субституент, подпомагащата страна. До ситуацията в чл.178 може да се стигне в хипотезата на чл. 121, ал. 2. Според Валя Попова не винаги се стига до суброгация напр. ако главният иск е срещу поръчителя и длъжникът се включи като помагач, при заместване на поръчителя няма да има суброгация.
3.4. Целта на подпомагащата страна е да се стигне до решение. Решението няма изпълнителна сила или конститутивно действие спрямо трето лице – това е и отликата между допълнителното встъпване и другарството. Във всички случаи обаче решението ще има сила на пресъдено нещо и за подпомагащата страна – чл. 179, ал. 1: Постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и противната страна. Силата на пресъдено нещо е обозначена с “установително действие”. Въпросът обаче е за кого действа силата на пресъдено нещо – тя обвързва подпомагащата страна, както обвързва подпомаганата страна спрямо насрещната страна. Силата на пресъдено нещо е резултат от решението на спора, а той съществува между подпомаганата страна и насрещната страна и подпомагащата страна ще е обвързана от силата на пресъдено нещо спрямо насрещната страна. Има ли обаче обвързаност след процеса между подпомаганата и подпомагащата страна – отговорът е в чл. 179, ал. 2: Това, което съдът е установил в мотивите на решението, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла, и то не може да го оспорва под предлог, че страната е зле водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. Тук става дума за така наречената доказателствена сила, на установеното в мотивите на решението (според проф. Сталев това е “задължителната сила на мотивите”). Констатациите независимо дали са правни или фактически, направени в мотивите се считат за доказани в отношенията подпомаганата и подпомагащата страна. Ако между тях възникне спор и се води процес и юридически факти по спорното правоотношение са констатирани в мотивите по първото дело те ще се считат за доказани и установени. Това има най-голямо значение за хипотезите галвно-акцесорно правоотношение. Ако между кредитора и поръчителя са установени факти по главния дълг в процес, в който участва и длъжника, то в процеса между длъжника и поръчителя няма да се доказват вече установените факти за правоотношението между тях.
3.5. Трето лице има право да обжалва, което не е обвързано с това дали главната страна е обжалвала или не. Когато 3тото лице обжалва във въззивната инстанция главната страна се конституира служебно.
3.6. Възможно е в същото висящо производство към подпомагащата страна да бъде предявен “обратен иск” от подпомаганата страна. Това дава възможност в същия процес да се уредят и регресните права – чл. 175, ал. 2: Страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане с висящото дело най-късно в първото заседание.
4. Разлики между встъпване и привличане:
4.1. По инициативата за участие. При встъпване инициативата за участие принадлежи на 3тото лице, то подава молба до съда, като това може да стане и устно в съдебно заседание. При привличане инициативата принадлежи на главна страна, която иска да придобие качеството подпомагана. Инициативата се определя и от това в кой е правния интерес от подпомагането. Ако има иск, предявен срещу един от солидарните длъжници това означава предпоставка за встъпване на другите солидарни длъжници ако има основания за отхвърляне на иска. Солидарният длъжник обаче може да привлече някои от другите си длъжници, ако има вероятност за уважаване на иска, за да си обезпечи регреса. Според проф. Сталев основната цел на привличането ще е да се подчини привлеченото лице на силата на мотивите и за това ако привличащия и привличания са обвързани на друго основание от мотивите напр. са другари привличането е недопустимо.
4.2. Според срока за извършване. Встъпването е с краен срок приключване на устните състезания. Устни състезания има и пред въззивната инстанция и според ТР 1/2000 г. е допустимо и тогава. Според доц. Мингова няма пречка за участие на подпомагаща страна и в касационната инстанция, защото рискът си е за 3тото лице – според съдебната практика обаче не е така. При привличане срокът е най-късно до първото по делото заседание. Срокът в тази хипотеза е кратък, за да се обезпечи защитата на 3тото лице, което не желае да се обвързва с делото. За това и лица с неизвестно местоживеене или местоживеене в чужбина не могат да бъдат привличани. Привличането се осъществя само с писмена молба до съда, това е така защото молбата трябва да се връчи на 3тото лице от съда. Законът не е коректен в чл. 175 in fine: От третото лице зависи дали да встъпи или не в делото. Това трябва да се разбира в смисъл, че волята на 3тото лице е ирелевантна ако са на лице условията за привличане, но то може да заяви дали иска или не да се възползва от качеството на подпомагаща страна, като в последният случай съдът няма да му изпраща книжата по делото. Поставя се въпросът дали ако лицето не е заявило дали ще участва в процеса или е отказало да участва следва ли да бъде призовавано – според Валя Попова да, според съдебната практика не. Неучастието на привлеченото лице в първоинстанционното производство не го лишава от възможност да обжалва решението, тъй като е станало страна по силата на привличането.
4.3. Според действието на решението. Според проф. Сталев силата на решението спрямо привлеченото лице зависи не само от определението за привличане, но и от обективната наличност на предпоставките за привличане. Според съдебната практика ако определението за привличане е неправилно, трето лице няма да бъде обвързано от решението и ще може да встъпи и да помага на насрещната страна.
4.4. Във връзка с обжалването. При встъпване интерес от обжалването има подпомаганата страна, а при привличане – подпомагащата страна.
5. Спор между кредитори. В чл. 180 е уреден специфичен случай на привличане. Става дума за ситуация, при която ответникът не оспорва задължението, но има съмнение кой е носителят на правото, т.е. опасява се, че кредиторът може да е друг, а не ищеца. Когато не се оспорва иска по основание и размер, а се оспорва субекта на задължението, лицето може да се освободи от процеса, предоставяйки на съда престацията или влагайки я, като едновременно с това посочва друг претендент за правото, който да го замести в процеса. При съвкупността на тези елементи съдът дължи определение, с което да освободи лицето от задължението като главна страна – ответник и привлича трето лице. Ако 3тото лице откаже да участва, делото се прекратява и престацията се дава на първия ищец. Ако 3тото лице се съгласи се стига до трансформация на процеса като: 1) 3тото лице замества ответника като главна страна; 2) изменя се първоначалният предмет на иска (осъждане), тъй като вторият ответник не дължи, а и първият вече е платил и искът вече не може да бъде осъдителен. Ищецът обаче има право, което се нуждае от защита и за това искът се трансформира в положителен установителен. Ако първият ищец не е носител на правото, а носител е втория, за да си го реализира, то трябва да бъде установено. Така вторият ответник не остава само ответник, а става и ищец по положителен установителен иск за правото, т.е. по делото има обективно съединяване на исковете. Съдът може да уважи само един от исковете и ще предаде престацията на този претендент, чието право е установил.
6. От тази ситуация може да се развие още един процесуален институт – главно встъпване, чл. 181. Той би се развил в ситуация, в която ответникът длъжник не само не знае, кой е носител на правото, но и твърди, че не дължи. Такъв ответник няма интерес да се освободи от делото и да привлича друг претендент. Тогава интерес от участие в процеса може да има втория претендент. Той има две възможности:
6.1. Той може да се включи в процеса само като подпомагаща страна, защото участвайки в делото, той ще помогне на ответника-длъжник да отблъсне иска на кредитора, а спрямо ответника може да заведе един бъдещ иск, за да се види кой какви правомощия има спрямо процесното право.
6.2. Втората възможност е да направи главно встъпване. Когато има висящ процес между претендент за едно право и задължено лице, като ответникът-длъжник отрича задължение за правото предмет на спора, а едно 3то лице има права, които конкурират с правата на ищеца последното може да встъпи главно (напр. ако искът е ревандикационен, 3тото лице заявява, че също е собственик и иска предаване на владението). Възможността за встъпване му дава основание да предприеме следните процесуални действия:
1) Третото лице със своето заявление, че има конкуриращи права на ищеца, което право писмено, иска да бъде конституирано като подпомагаща страна на ответника. В този смисъл то се намира в една и съща позиция с ответника по отношение на претендираното от ищеца право. Те и двамата заявяват, че ищеца по делото няма претендираното право.
2) Третото лице обаче иска не само това, но иска в същия процес, по същото дело да установи своята претенция. По този начин, то казва не аз, а ответника дължи правото и така то влиза в ролята на ищец. Щом лицето става ищец, за да установи своята претенция се поставя въпроса спрямо кого трябва да я насочи. Ищецът, за да постигне пълна защита на претенцията си, трябва да насочи иска си към 2те първоначални страни. Ако го насочи само към едната от тях, за другата решението няма да има сила на пресъдено нещо.
а. Искът срещу първия ищец ще е установителен и то положителен, защото неговият предмет е претенцията на 3тото лице. Освен това ако той би бил отрицателен установителен, неговият предмет ще трябва да е претендираното от първия ищец право (това би било типично за обикновена подпомагаща страна). Целта си 3тото лице може да постигне само като предяви към първоначалния ищец положителен установителен иск. Тази претенция ще е конкурираща с претенцията на първоначалния ищец.
б. Законът изисква 3тото лице да предяви втори иск, който да насочи към първоначалния ответник. Вторият иск е сходен по предмет с първия, но не е идентичен. Различен е вида на вторият иск, който ще е осъдителен.
Третото лице първо става подпомагаща страна, а след това ищец по двата иска. Встъпването е главно, защото след предявяването на двата иска, 3тото лице става ищец по тях, т.е. главна страна. В този случай има 3 иска, които съдът разглежда едновременно. Предметът на двата иска на 3то лице е сходен и първоначалните ответник и ищец стават обикновени другари. Трите иска са обективно съединени и съдът дължи 3 решения. Целта на института е да се постигне безпротиворечиво решаване и на 3те иска. В случая са възможни доста различни решения:
а. Ако уважи първия иск съдът отхвърля другите два;
б. Ако се отхвърли първия иск могат да се уважат и двата иска на 3тото лице.
в. Ако се отхвърли първия иск може да се уважи само положителния установителен иск и да се отхвърли осъдителния.
г. Съдът може да отхвърли всички искове.
Главното встъпване е процесуална възможност, която облекчава носителите на противоречиви права при положение, че длъжникът ги отхвърля. Това дава възможност за икономично и безпротиворечиво разрешаване на правния спор. За това той има възможност да обжалва уважаването на първоначалния иск, дори това да не е направено от първоначалния ответник.
Предпоставки за главно встъпване:
1) Делото да е висящо без устните състезания по него пред първа инстанция да се приключили – според проф. Стамболиев този срок е твърде дълъг и той предлага да бъде намален до приключване на първото по делото заседание.
2) Исковете спрямо първоначалния ищец и ответник трябва да се предявят с една искова молба, т.е. те трябва да са първоначално съединени по почин на ищеца.
3)Встъпващия трябва да предяви самостоятелни права върху предмета на спора. Според проф. Стамболиев предметът на 1 иск и на иска на главно встъпващото лице трябва да са от такъв вид, че да не могат да съществуват по едно и също време, т.е. те трябва да са тъждествени.
43. Приемство в процеса – понятие и видове. Прехвърляне на спорно право във висящ процес
1. Общи бележки. Приемството в процеса представлява заместване в хода на делото на една от страните с друго лице, което поема процеса във фазата, до която е стигнал до този момент със запазване на валидността на процесуалните действия направени до този момент. Приемството в процеса може да настъпи във всяка фаза на делото. В този смисъл приемството в процеса се различава от приемството в правните последици на приключил процес – чл. 220, ал. 1. Приемството в процеса представлява замяна на страна с друго лице, което придобива същото процесуално качество. За приемство говорим преди всичко при промяна на главна страна в процеса – това обаче не означава, че приемството в процеса е винаги свързано с материално правоприемство, напр. приемство по установителен иск или приемство спрямо процесуален субституент. Новата главна страна придобива това качество с възможност да продължи делото, а не да го започне от начало. Всичко извършено до този момент запазва действието си, а процесът продължава. Новата страна може да извърши всички процесуални действия, които е могла и предходната, за да доведе процеса до неговия логичен край.
2. Видове приемство – има два вида приемство:
2.1. Законово приемство, уредено е в чл. 120: Когато страната умре или юридическото лице престане да съществува, производството по делото продължава в лицето на правоприемника. Законовото приемство настъпва при смърт на физическото лице и прекратяване на юридическото лице. Във всички тези хипотези осъществяването на посочените юридически факти предполага правоприемство в материалните правоотношения. Тъй като процесът защитава материални права, резултат от материалното правоприемство е приемство и в процеса. Приемникът в процеса е универсален правоприемник. Не се използва термина процесуален правоприемник, защото в процеса всяка страна упражнява свое лично непрехвърлимо право на защита. Терминът “процесуален правоприемник” не е коректен, защото материалното правоприемство води до същото самостоятелно право. За това правилният термин е “приемство във висящ процес”. Приемник на физическо лице са неговите наследници, освен ако предмет на делото не е било право предмет на завет, в който случай приемник ще е заветника. Приемника на юридическо лице, което се преобразува или ликвидира обикновено се посочва в акта за преобразуването или ликвидацията.
1) Поставя се въпроса кога материалният универсален правоприемник придобива качеството страна, дали с факта на правоприемството и с акта, който го конституира като страна, т.е. необходимо ли е за приемство в процеса определение на съда. Ако приемем последното то до конституирането на правоприемника няма да има страна и действията на съда ще са нищожни. Ако се приеме обратното, т.е. че с факта на правоприемството автоматично се придобива качеството страна, то независимо от участието на страната действията на съда няма да са нищожни, а извършени при лишаване от право на участие, тъй като съда като не е връчил призовка е възпрепятствал страната от участие.Така или иначе действията на съда ще са неправилни, но пътят за защита е различен. Съдебната практика приема първата хипотеза, на обратното становище е проф. Сталев.
2) Всяко универсално материално правоприемство трябва да доведе до приемство в процеса, но само в процеси, които имат за предмет права подлежащи на материално правоприемство. Не може да има процесуално приемство в процес за развод. Продължаването на процеса от наследниците не е приемство в процеса, защото наследниците защитават свое право.
3) Действия при законово приемство – чл. 182. Делото трябва да бъде спряно, за да може новата страна да се включи в процеса. Ако е починал ищецът съдът служебно трябва да издири наследниците му. Ако е починал ответника, задължение на ищеца е да намери наследниците, ако не строи това в 6месечен срок делото се прекратява. Той обаче може да заведе дело срещу тях в един по-късен момент, тъй като няма сила на пресъдено нещо. Тези правила се отнасят и за прекратяване на юридическото лице.
4) Според проф. Сталев законово правоприемство има освен в тези хипотези и когато с държавен акт спорното право се прехвърля на друго лице, напр. при конфискация на веща предмет на спора с присъда.
2.2. Доброволно приемство – основава се на волеизявленията на някои лица. Обикновено се изискват съвпадащите волеизявления на първоначалните две страни и 3тото лице, като има само едно изключение от това правило. Хипотезите на доброволно приемство са 3 – то се проявява в три случая във връзка с три други института:
1) Процесуално приемство при замяна на подпомаганата от подпомагащата страна – чл. 178.
2) Прехвърляне на спорното право във висящ процес. Под прехвърляне на спорното право според проф. Сталев се има предвид както за прехвърляне на спорното право, така за прехвърляне на спорно задължение, напр. чл. 416 (възможността за прехвърляне на спорно право от ответника става ясна при отрицателния установителен иск или при спора между кредитори). Чл. 121 има отношение и до процесуалното приемство. На първо място той води до процесуална субституция, защото процеса продължава с прехвърлителя, а не с приобретателя. Това е процесуална суброгация, защото прехвърлителя и приобретателя не са необходими другари. След като приобретателя не участва в процеса той се нуждае от защита:
а. Той може да встъпи като подпомагаща страна;
б. Да бъде привлечен от прехвърлителя.
в. По взаимно съгласие на двете главни страни и на него, той може да замести прехвърлителя в процеса, като главна страна. В този случай ще се осъществи доброволно приемство. Необходими са обаче 3 волеизявления, това изрично следва от ал. 2 на чл. 121, която препраща към чл. 117.
Щом е престанал да бъде титуляр на спорното право според проф. Сталев прехвърлителя трябва да съобрази иска си с новосъздаденото правно положение и да измени петитума му – трябва да иска осъждане или правна промяна в полза не на себе си, а на приобретателя. Противната страна съответно може да противопостави на иска възражения, които черпи от отношенията си с новия титуляр на правото. Ако ответникът не е узнал за прехвърлянето на спорното право той няма основание да иска отмяна на решението по чл. 231, б. “а”. Ответникът не може да се позовава и на факта, че е прехвърлил владението си.
Прехвърлянето обаче може да остане неизвестно на съда, защото не се изтъква нито чрез възражения нито чрез встъпване – тогава делото ще завърши между първоначалните страни и при първоначалния иск. Независимо от това, дали решението е станало известно на съда или не решението разпростира своята сила и само приобретателя – чл. 121, ал. 3: Постановеното решение във всички случаи съставлява присъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение действията на вписването, когато се касае за недвижим имот (чл. 114 ЗС) и за придобиване собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 ЗС), когато се касае за движими вещи.
3) Чл. 117 е хипотезата, в която инициативата за промяна на страна принадлежи на ищеца и представлява изменение на иска. Изменение на иска в този случай означава изменение на страна. Изменението на иска може да бъде инициирано само от ищеца. Той може да иска да измени себе си или ответника. За да се осъществи приемство е нужно съгласие на новата страна и първоначалния ответник. Тук е и единственото изключение от правилото, че трябва да има 3 съвпадащи волеизявления – ако ищецът се откаже от иска срещу ответника, съгласието на последния не е необходимо, защото той е така защитен, както и ако искът е бил отхвърлен. Новата страна като главна страна има същото процесуално положение като тази която е заменила. Тя може да извършва всички процесуални действия. Ако новото лице не е носител на спорното право сме в хипотеза, като на замяна на подпомаганата страна и новата страна не може да сключи съдебна спогодба. Следователно новата страна може да предприема процесуални действия: 1) във връзка с процесуалната си роля и 2) във връзка с отношението си към предмета на спора.
44. Обективно съединяване на искове. Характеристика на кумулативното, евентуалното и алтернативното съединяване.
1. Общи бележки. Това е специфичен процесуален институт на исковия процес, който представлява съединяване за общо разглеждане в рамките на едно производство на няколко иска с различен предмет между едни и същи главни страни. Говорим за съединяване защото всеки иск се идентифицира с три белега: 1) основание; 2) петитум и 3) страни. В случая общото са страните, а е различен предмета на исковете, представен чрез основанието и петитума. Възможно е разликата да се наблюдава само в основанието или само в петитума, но може и двете да са различни. Тук, за разлика от субективното съединяване, страните са еднакви, а при него страните са различни, но има сходство в предмета. Обективното съединяване на исковете подобно на субективното съединяване води до множество от процесуални правоотношения. Чрез института се преследват 2 основни цели (същите като при субективното съединяване на исковете):
1) безпротиворечиво решаване на делата между едни и същи страни;
2) бързина и процесуална икономия.
Проф. Стамболиев отправя критики към тази общо приета постановка. Според него обективно съединяване на искове в съдебния исков има тогава, когато чрез иск в производството са внесени за разглеждане няколко различни модела на материалноправни отношения. Като дава това определение, той отхвърля критерия “между едни и същи главни страни” и посочва 3 хипотези на обективно съединяване, където той отсъства:
1) При пасивно обикновено другарство – предявяват се два иска на едно основание срещу две различни лица, напр. иск на продавач срещу купувач за плащане на цената и иск от същия продавач срещу банката дала гаранция при положение, че купувачът не плати.
2) Обратния иск – той очевидно не е между едни и същи главни страни, тъй като е между една главна подпомагана страна и една допълнителна подпомагаща страна.
3) Главно встъпване – иск на 3то лице, което придобива качеството ищец по отношение на двете първоначални главни страни.
Според проф. Стамболиев е достатъчно един от елементите на внесения модел на правоотношение (юридически факт, страни, права и задължения) да се различава от другия внесен модел на правоотношение, за да има обективно съединяване на искове. Примери за това са хипотезите, когато чрез конкуриращи притезания на различни основания се иска едно нещо и когато от едно основание се правят множество искове.
2. Обективното съединяване се проявява в процеса под различни форми, но законът предвижда някои общи условия за допустимостта му. Условията за допустимост са процесуални изисквания, при наличието на които е възможно съвместното разглеждане на няколко иска в рамките на едно и също производство. Те се съдържат в чл. 103, ал. 1: Ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и ако подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.
2.1. Съединените дела трябва да имат еднаква подведомственост. Например ако между 2 лица има 2 спора единия, от които подлежи на разглеждане пред съда, а другият е подчинен на арбитражна клауза, се поставя въпроса дали те подлежат на обективно съединяване. Не и ако в делото, по което има арбитражна клауза ответника направи отвод, тъй като арбитражната клауза е отрицателна процесуална предпоставка. Ако ответникът не направи отвод в първото по делото заседание общото разглеждане на исковете е допустимо. Същото е и с международната подведомственост.
2.2. При съединяването трябва да се спазват правилата на подсъдността. Според проф. Стамболиев това е изискване за спазване на родовата подсъдност. Поначало това изискване се отнася за всички видове подсъдност – родова, функционална, местна и договорна. Ако ищецът реши да съедини няколко дела той трябва да спази всички видове подсъдност.
1) Това общо правило е безспорно обаче само що се отнася до функционалната подсъдност – делата, които се съединяват трябва да са в една и съща фаза на своето развитие. Противното би нарушило принципа за 3инстанционност.
2) Изискването за спазване на родовата подсъдност също е предвидено общо, но при определени условия, предвидени от самия закон, от него се наблюдават изключения. Напр. изискването за родова подсъдност за съединяване на няколко иска между едни и същи лица не се спазва в случая, когато между предметите на съединените искове има връзка. Връзката може да е различна: отношение на преюдициалност, общо основание, общ петитум, общ юридически факт, дори житейска връзка. В тези случаи законът позволява да се избегне родовата подсъдност. Пример за това е чл. 272: С иска за установяване на бащинство или майчинство може да се съединява и иск за издръжка на детето, но привременна издръжка, по тия дела не може да се присъжда – първият иск е подсъден на ОС, а вторият на РС. Този пример показва, че съдът, който е родово компетентен по главното обусловяващо дело е по-висок по степен, тъй като обусловеното дело се подсъдно на РС. Това е израз на общия принцип, че този, който може по-голямото, може и по-малкото. От тук се извежда правилото, че могат да се съединяват дела с различна родова подсъдност, ако обусловяващото от тях е подсъдно на по-висока инстанция, като обратното не е възможно. Съдебната практика обаче приема и обратното – РС, който е компетентен по обуславящото дело за уволнение е компетентен да разгледа и обусловеното дело за обезщетение (подсъдно на ОС). Съдебната практика дава предимство на обуславящото дело, т.е. който съд е компетентен по него, той е компетентен и по обусловеното.
3) Относно местната и договорната подсъдност, изискването за спазването им отпада също в случаите, в които между съединените дела има връзка (вж. т. 2).
Според проф. Стамболиев изискването за връзка между исковете е самостоятелно, като за него връзката може да варира от минималната връзка по чл. 103 съвпадане на страните до връзка между фактическите състави при някои по-усложнени хипотези на обективно съединяване.
2.3. Съединените искове трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Това означава да се отговори на въпроса дали делото подлежи на разглеждане по общия исков ред или подлежи на разглеждане по реда на специалните искови производства или на бързите производства. Не биха могли да бъдат съединени едно дело за развод и иск за делба на съсобствеността след развода, защото и двата иска подлежат на разглеждане по специални искови производства. И от това изискване обаче има изключения – може да се направи извод от закона, че могат да се съединяват дела, подлежащи на разглеждане по специален ред, ако обуславящото дело подлежи на разглеждане по специалния ред, а обусловеното – не. Презюмира се, че този, който разглежда едно дело по по-сложен ред, няма да се затрудни да разгледа още едно по общия ред, но не и обратното. Пример за това отново е чл. 272. Когато има съединяване на специално производство и производство по общия исков ред и двете се разглеждат по реда на специалното производство. Примери за законово съединяване на специални производство или специални и обикновени са брачните искове и исковете за делба.
Ако липсват някои от тези условия, но всеки от исковете е допустим, исковете подлежат на разделяне от съда и по всеки се образува отделно производство – чл.103, ал. 2. Ако някои от исковете не отговаря на изискването за подведомственост или за родова подсъдност, делото подлежи на прекратяване с определение. Недопустимият иск ще бъде препратен на компетентния съд или друг орган. Това определение прегражда по-нататъшното развитие на делото и подлежи на обжалване с частна жалба. Ако въпреки липсата съдът постанови решение по всеки от исковете, тези решения ще бъдат постановени при съществени процесуални нарушеня.
3. Видове обективно съединяване на искове.
3.1. С оглед на инициативата за съединяване на делата:
1) По инициатива на ищеца (съединяване на няколко искания в исковата молба).
2) По инициатива на ответника. Това предполага висящо производство, в което ответникът предявява насрещен или инцидентен установителен иск.
3) По почин на съда – чл. 123: Когато в съда има висящи няколко дела, в които участвуват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника или които имат връзка помежду си, съдът може да съедини тези дела в едно производство и да издаде общо решение по тях. Предпоставки на чл. 123 са 1) общност на страните и 2) връзка между делата. Съединяване по почин на съда е възможно при солидарност или при искове срещу кредитор и главен длъжник. Въпреки, че се казва по почин на съда всъщност тук починът е на страните (молба на някоя от страните), а има преценка от съда.
4) По инициатива било на ищеца, било на ответника. В този смисъл примери са 2 от формите на обективно съединяване – инцидентен установителен иск и обратен иск.
3.2. Според способа за съединяване на исковете:
1) Съединяване от един ищец на няколко иска с различен предмет спрямо един и същ ответник. Това е един от типичните способи.
2) Инцидентен установителен иск.
3) Насрещен иск.
4) Обратен иск.
3.3. Според момент, в който се иска или се постига съединяването на няколко иска:
1) Първоначално – то винаги е по почин на ищеца.
2) Последващо – всички останали възможности (инцидентен установителен иск, насрещен иск и обратен иск) са форми на последващо съединяване. Последващото може да е по почин на ищеца, на ответника или на съда.
3.4. Според съотношението на съединените искове. Когато става дума за този критерий следва да се уточнят няколко неща. Според него съединяването се дели на 3 вида: 1) кумулативно; 2) евентуално; 3) алтернативно. Спорно обаче е какво се разбира под критерия “съотношение”.
1) Критерият на проф. Сталев е съотношението между търсената от ищеца по съединените искове защита. Волята на ищеца е меродавна, защото той определя каква защита търси.
а. Кумулативно съединяване е на лице ако ищеца иска съдът едновременно да разгледа и да се произнесе по всички искове – така се кумулира защита. Типичен пример са делата, между които няма никаква връзка. Като пример обаче се сочат и делата, по които има връзка и то такава, че уважаването на втория иск зависи от уважаването на първия иск. Съдът може да уважи двата иска или да отхвърли първия и да уважи втория, важното е ищецът да счита, че съдът може да разгледа и двете дела. Например ако ищецът иска разваляне на договора и връщане на даденото по договора, от исковата молба трябва да се разбира, че от уважаването на първия иск той обуславя завеждането на втория. Съдът така или иначе обаче дължи решения по всички искове. Като примери за кумулативно съединяване на исковете проф. Сталев посочва – винаги инцидентен установителен иск и обикновено насрещен иск и съединяване по почин на ищеца. Според него при кумулативното съединяване за родовата подсъдност е важна цената на всеки иск по отделно, а не общата им цена.
б. Евентуално съединяване – то съществува, когато един иск спрямо другия има положение на главен, като разглеждането на евентуалния се обуславя от изхода на делото по главния иск. Ищецът заявява, че търси и може да получи защита по втория (съединения) иск, само ако не може да получи защита по първия. Например иска се унищожаване на брака, на ако това не стане се иска развод. Очевидно е, че не могат да се защитят и двете искания за това защита по втория иск ще се получи евентуално ако не се уважи първия. Евентуално съединения иск се счита предявен под условие и това е допустимо, защото условието е вътрешно процесуално.
Евентуално съединяване може да има и ако втория иск се предяви от ответника, напр. иск за ревандикация може да бъде придружен и от иск за подобренията, заведен от ответника. На практика в този случай искът на ответника е да се отхвърли ревандикацията, а ако това не може да стане да се уважи искът за подобренията.
Евентуално е и това съединяване, при което защитата по съединения (евентуалния) иск зависи от изхода на делото за главния иск. Ако ищецът по втория иск е ищецът по първоначалния то това означава, че съдът дължи решение по втория ако отхвърли главния иск. Ако ищец по него е ответникът, то произнасянето по втория зависи от уважаването на първия.
в. Алтернативно съединяване – прилича на евентуалното, защото не може да се получи едновременна защита и по двата иска. При алтернативното съединяване обаче няма главен иск, на ищеца е безразлично кой от исковете ще се уважи. По принцип алтернативното съединяване е недопустимо поради неопределеност на петитума, но има случаи, когато то е изрично допустимо. Типичен пример са алтернативните задължения, ако задължението не е конкретизирано, това следва да се направи от съда – чл.133, ал. 3 ЗЗД. Според проф. Сталев такъв пример са и няколко конкуриращи притезания или основания за същото право. При алтернативното съединяване съдът трябва да разгледа всеки от исковете.
2) Другото разбиране за критерия “съотношение” е на проф. Стамболиев. Той критикува теорията за волята на ищеца, защото: 1) воля има само при обединяване на исковете по почин на ищеца; 2) волята следва да е детерминирана от обективната връзка и съотношение на правоотношения. Според него волята на ищеца има значение за съединяването, но основното е съотношението между материалните правоотношения предмет на предявените искове.
а. Кумулативно е това съединяване, при което всяко едно от спорните правоотношения може да съществува самостоятелно и независимо от съществуването или несъществуването на останалите съединени за общо разглеждане правоотношения. При този вид съединяване уважаването или отхвърлянето на един от съединените искове по принцип не влияе на решението на делото по останалите. Пример за такова съединяване е деликт, при който пострадалия иска: 1) разноски за лечението; 2) имуществени вреди; 3) неимуществени вреди; или съединяване, при което има общност само между страните – един кредитор иска от един длъжник си връщане на сума по паричен заем както и на вещ по заем за послужване. В тези хипотези съдът дължи произнасяне по всеки от исковете. Насрещният иск според Стамболиев обикновено е кумулативно съединен.
б. Ако между материалните права има връзка на обусловеност на едното право от другото, то самото право има белезите на евентуалност и от там има и евентуално съединяване на исковете. Има два типа зависимост.
Правопропорционална зависимост (положителна връзка между исковете) – ако съществува едното правоотношение то вероятно или възможно е да съществува и второто, но ако не съществува първото не може да съществува и второто. Ако ищецът има потестативно право за разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД, то най-вероятно ще има и право да иска връщате на даденото по договора, но ако го няма със сигурност няма право на връщане.
Обратнопропорционална зависимост (отрицателна връзка между исковете) – ако съществува едното правоотношение то не може да съществува второто, а ако не съществува първото възможно е второто да съществува. Например не може да се притежава право на собственост на две основания, то се притежава или въз основа на изтекла придобивна давност или въз основа на сделка. Ако претендираното право на собственост не е придобито на първото основание, то е възможно да е придобито на второто. Хипотезите на отрицателна връзка са 2: 1) конкуренция на основания – една правна последица се основава на няколко фактически състава; 2) конкуренция на притезания, които произтичат от един фактически състав; 3) когато основанието и притезанието за различни, но уважаването на първия иск изключва уважаването на втория.
И при двата типа съотношения се предполага евентуално съединяване на искове, тъй като не могат да се уважат и двата иска. Според действащото законодателство у нас евентуално съединяване на искове има тогава, когато ищецът по обективно съединения иск иска от съда произнасяне по него при условие, че главния иск бъде уважен или отхвърлен. В тази хипотеза проф. Стамболиев счита, че de lege ferenda трябва да се създаде задължение на съда да се произнася и по двата иска.
в. Алтернативно съединяване – то е на лице, когато в исковата си молба ищецът е описал няколко модела на правоотношение с равностойно за него значение и е отправил искане до съда да му бъде присъдено притезанието, по които и да е от тях. Възможни са две хипотези на алтернативно съединяване:
- при няколко конкуриращи се основания, от които произтича едно право – унищожаемост на сделката поради измама или заплашване чл. 27 ЗЗД.
- при няколко конкуриращи се правомощия, възникнали от едно основание – иск за връщане на владението или за равностойността на вещта.
Практиката е константна, че при отхвърляне на няколкото иска се постановява решение по всеки един от тях, а при уважаване на един – само по него. Проф. Стамболиев и в този случай счита, че трябва да се постановяват решения по всички предявени искове.
Относно алтернативното съединяване няма съществено различие в двете теории. Има различно виждане обаче от страна на Валя Попова – според нея единствено алтернативните задължения могат да бъдат обект на алтернативно съединяване, ако има конкуренция на основания или конкуренция на притезания то съединяването трябва да е евентуално. Това е така, защото в противен случай ще има неяснота на петитума и другата страна няма да знае срещу какво да се брани.
3) В зависимост от това кой критерий се прилага може да се стигне до различни практически резултати. С промяната на ГПК от 1997 г. се прецени, че с приемането на делото за разглеждане се определя колко решения се дължат по него, т.е. определя се вида на съединяването. Ако се прилага първото разбиране иска за разваляне на договора и иска за връщане на даденото по него са кумулативно съединени и по тях следва да има две решения. При втория подход на Стамболиев и Силяновски само ако съдът уважи първия иск ще може да се уважи втория, т.е. съединяването е евентуално и ако не уважи първия иск съдът не дължи решение по втория. Това се вижда при обжалването и по-точно какви ще са правомощията на следващата инстанция при обжалването – чл. 206: Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Съдът трябва да допусне съединяването с определение ако го допусне той дължи и процесуални действия по всяко едно от делата, а паралелните дела трябва да се движат паралелно. Видът на съединяването не е пречка за движението на всички искове, а за произнасянето на решаващия орган. Според проф. Стамболиев именно хипотезата на чл. 206, ал. 2, изр. 2 е основанието, когато съдът отхвърли първия иск да се произнесе и по евентуалния, защото ако това не стане във въззивната инстанция произнасянето по него ще е за първи път и насрещната инстанция ще бъде лишена от триинстанционност. Съдебната практика обаче е категорична в обратния смисъл - т. 15 от ТР 1/2000 г. на ВКС: въззивният съд може за пръв път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция - чл. 206, ал. 2 ГПК.
4. Субективното съединяване е винаги наложително ако са на лице условията за това. Обективното съединяване никога не е наложително и се преценява по целесъобразност – чл. 103, ал. 2: Когато предявените искове не подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство или когато съдът намери, че съвместното им разглеждане ще бъде значително затруднено, той постановява да бъдат разделени исковете. Отказът да се извърши обективно съединяване на подлежи на обжалване, тъй като не ограничава правото на защита.
45. Форми на обективно съединяване на искове. Възражение за прихващане
1. Инцидентен установителен иск – чл. 118: До приключване на устните състезания в първата инстанция както ищецът, тъй и ответникът могат да поискат съдът да се произнесе със самото решение и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото. При инцидентния установителен иск се постига едно последващо обективно съединяване с даден първоначално предявен иск или с насрещен иск. Характеристики:
1.1. Предмет на иска може да е само едно правоотношение, което има преюдициално значение за предмета на първоначалния иск, но не и факти. Например ако се търсят вреди от вещи на ответника върху имота, въпросът за правото на собственост е преюдициален за обезщетението. Няма пречка да се предяви отделен установителен иск, но за безпротиворечивост и процесуална икономия е допустимо въпросът за съсобствеността да се разреши в процеса за обезщетение. Не може да бъде предмет на инцидентния установителен иск, правоотношение настъпило след спорното правоотношение. Искът е инцидентен, защото по разглеждания въпрос съдът по принцип ще трябва да се произнесе инцидентно в мотивите без сила на пресъдено нещо. Законът дава възможност чрез инцидентния установителен иск съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо.
1.2. По инцидентния установителен иск ищец може да бъде ищецът или ответника по главния иск. В зависимост от това, кой го предявява искът може да бъде положителен или отрицателен установителен.
1.3. Във връзка с инцидентния установителен иск се забелязва разликата в двете разбирания, тъй като според това на проф. Сталев, той е пример за кумулативно съединяване, а според виждането на проф. Стамболиев за евентуално.
1.4. По инцидентния установителен иск се плаща самостоятелна държавна такса.
1.5. Тъй като вторият иск е обуславящ съдът трябва да се произнесе и по главния. Съдът дължи два диспозитива, въпреки че често въпросите повдигнати с инцидентния установителен иск се обсъждат в мотивите. Ако съдът не се произнесе по инцидентния установителен иск може да се иска допълване на решението по чл. 193, ал. 1: Страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане.
1.6. Срокът за предявяването на инцидентния установителен иск е краят на устните прения пред първата инстанция. Ако се пропусне този срок съдът може да вземе становище в мотивите по повдигнатия въпрос, но без сила на пресъдено нещо. Ако се заведе отделен установителен иск, производството по главния иск следва да бъде спряно. Инцидентния установителен иск според проф. Сталев може да бъде предявен и устно, ако противната страна присъства в залата, в противен случай – с писмена молба, препис от която следва да се връчи на противната страна.
1.7. Инцидентния установителен иск трябва да отговаря на всички общ изисквания за исковете, включително ищецът да има правен интерес. В този случай правният интерес винаги е на лице, тъй като правоотношението е спорно. Според проф. Стамболиев не винаги спорността на преюдициалното правоотношение води до правен интерес за предявяване на инцидентен установителен иск. В този смисъл той вижда инцидентния установителен иск като не особено нужен и предлага de lege ferenda да се разширят обективните предели на силата на пресъдено нещо и върху преюдициалните правоотношения.
2. Насрещен иск – чл. 104, ал. 1: Най-късно в първото по делото заседание ответникът може да предяви насрещен иск, ако той по рода си е подсъден на същия съд и ако има връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него. Това е искът, който има право да предяви ответника по един вече предявен срещу него иск. Насрещния иск е именно иск да се реши правен спор със сила на пресъдено нещо, а не възражение на ответника. С предявяването на насрещния иск възниква последващо обективно съединяване по инициатива на ответника, за което важат по принцип общите правила за допустимост на съединяването. Специфични условия за допустимостта на насрещен иск:
2.1. Насрещният иск трябва да има връзка с първоначалния или поне и двата да произтичат от едно събитие. Връзката може да е общ юридически факти или да е на зависимост пък била тя и житейска, т.е. правоотношението по единия иск да е обуславящо за другия. В този случай според проф. Стамболиев са възможни две хипотези: 1) правото на ответника изключва правото на ищеца – напр. право на собственост или 2) евентуален насрещен иск. Ако ищецът предяви ревандикационен иск, а ответникът иск за подобренията това ще е насрещен иск. Видът на насрещния иск може да бъде всякакъв. Законът допуска насрещен иск, когато няма връзка, но насрещното искане е такова, че може да се осъществи прихващане. Поради тези обстоятелства, които сочат някакъв вид правна връзка, се дава възможност при насрещния иск законодателят да се отклони от изискването за еднаква местна подсъдност – достатъчно е делата да са подведомствени на съдилища, които са еднакво родово подсъдни или насрещният иск да е подсъден на районен съд. Всички други предпоставки са приложими на общо основание, включително изискването за писмена искова молба. Според проф. Стамболиев насрещния иск може да съчетава няколко искания.
2.2. Въз основа на тези особености според проф. Стамболиев насрещния иск е нападателно средство, с което ответникът търси самостоятелна защита на свое право.
2.3. Срок за предявяване. За да не се саботира търсената от ищеца защита, законът предвижда, че крайният срок за предявяване е първото по делото заседание. Предявяването на насрещен иск (почти) винаги води до отлагане на делото, тъй като и за този иск трябва да има първо заседание. Определените на съда, с което се отхвърля насрещния иск подлежи на обжалване, тъй като то ограничава правото на защита.
2.4. При насрещния иск съединяването с оглед критерия “съотношение” може да бъде кумулативно или евентуално. Според проф. Сталев насрещния иск не е акцесорен спрямо първоначалния и даже производството първия иск да бъде прекратено, делото относно насрещния иск ще продължи своя ход.
2.5. Според проф. Стамболиев насрещния иск, когато може да стане прихващане с него е допустим само когато: 1) насрещното вземане е по-голямо; 2) когато ответникът отрича въобще вземането срещу него.
3. Случаи, в които може да се извърши компенсация (прихващане).
3.1. Вместо насрещен иск може да се използва възражението за прихващане като процесуално действие за разлика от материалноправното волеизявление за прихващане. Възражението за прихващане е процесуално изявление до съда (защита срещу иска), което може да се основава на вече извършено материално прихващане извън съда (според проф. Сталев с възражението за прихващане винаги се твърди, че се е осъществило материално правно прихващане). Ако съдът уважи възражението, той следва да отхвърли иска, но ако компенсационното вземане е по-голямо съдът няма да присъди нищо на ответника. Материалното и процесуалното прихващане могат да се извършват и паралелно.
3.2. Допустимо е съдебно прихващане и когато насрещното вземане е спорно. Според проф. Сталев ако е едно от вземанията е спорно, т.е. неликвидно с него е изключена възможността за извънсъдебно прихващане. Той подържа и, че чак със съдебното решение взимането ще стане безспорно, т.е. чак тогава ще настъпи компенсацията. Според друга теза няма еднозначност между ликвидност и безспорност и компенсацията настъпва от момента, когато е била възможна.
3.3. Евентуално възражение за прихващане – то се използва, когато ответникът оспорва вземането в иска на други основания и казва, че ако все пак съдът намери, че вземането съществува, той моли искът да се отхвърли въз основа на възражението за прихващане. Евентуалното възражение за прихващане има всички особености на евентуалните процесуални действия, като най-съществената е, че към него ще се премине ако се осъществи поставеното условие, т.е. ако съдът отхвърли всички останали възражения по иска. Ако съдът първо се занимае с възражението за прихващане и отхвърли иска на негово основание, ответникът може да обжалва решението.
3.4. С последното тълкувателно решение на ВКС се приема, че когато се извършва съдебно прихващане, то не може да се извърши пред въззивна инстанция заради силата на пресъдено нещо. Обикновено се подържа тезата, че възражението не е иск и за това фактите, на които се основава могат да се релевират пред всяка инстанция (възражението няма за цел да се получи осъждане, а цели защита на ответника). С това си тълкувателно решение ВКС приравнява изискванията към възражението на тези към исковете, защото в противния случай ищецът ще се лиши от една инстанция за обжалване.
3.4. Ако се сравняват възражението за прихващане и насрещния иск ще се види, че всеки институт има плюсове и минуси, т.е. собствена процесуална ниша. Ако насрещното вземане е по-голямо ще се предпочете насрещния иск, за да има осъждане и за горницата. Ако е по-малко или равно ще се използва възражение за прихващане. Ако е пропуснато първото заседание по делото единствената възможност е възражението. То ще се предпочете и когато вземането е по-голямо от 10 000 лева.
4. Обратен иск – чл. 175, ал. 2: Страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане с висящото дело най-късно в първото заседание. Това е процесуална възможност да се предяви, за съвместно разглеждане заедно с един вече висящ процес, искане на подпомаганата срещу подпомагащата страна.
4.1. Предмета на иска е регресното притезание, което е обусловено от изхода на делото по главния иск, т.е. правото предмет на първоначалния иск е преюдициално за регресното. Пример за това е хипотезата, когато кредитор предяви иск към един от солидарните длъжници, а последния е привлякъл другия и е подал обратен иск срещу него. Чрез обратния иск се цели да се изнесе напред регресната защита в случай, че се загуби първото дело. Тук става дума за последващо съединяване, което винаги е евентуално, тъй като има връзка на зависимост между регресното притезание и главния иск. Обратният иск е свързан с това, че като има за предмет регресното притезание, той има за предмет едно невъзникнало право. Ако по обратния иск бъде осъден да плати солидарния длъжник подпомагаща страна, то това решение не може да се изпълни веднага, а следва първият длъжник да плати на кредитора. Според проф. Сталев има възможност ответник по обратния иск да е лице, което е встъпило като помагач на другата страна.
4.2. Срокът за предявяване на обратен иск е първото по делото заседание, като и при встъпване може да се предяви обратен иск. Когато обратен иск се предявява от ищеца, той може да бъде заявен в исковата молба едновременно с привличането. Ако се пропусне срока ще трябва да се води самостоятелен регресен иск, но след като се постанови решение по първото дело и длъжника изпълни.
4.2. Ищец по обратния иск може да е не само ответника по първоначалния, но и ищеца – зависи кой е подпомаганата страна.
4.3. Някои автори отричат, че това е обективно съединяване на искове, защото няма пълно покриване на страните. Покриването на една страна по двата иска е достатъчно.
4.4. Всички останали условия са като при обикновените искове.
Като обща бележка може да се каже, че de lege ferenda проф. Стамболиев счита, че право на насрещен и инцидентен установителен иск трябва да се признае и на помагачите или поне на тези от тях, които разполагат с право на иск.
46. Оттегляне на иска и отказ от иска
1. Общи бележки. Оттеглянето и отказа са уредени в чл. 119 съответно ал. 1: Ищецът може да оттегли исковата си молба без съгласието на ответника до приключване на първото заседание по делото; и ал. 2: Ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. И в двата случая става дума за правни действия на ищеца в исковия процес, следователно те отразяват правното поведение на лицето, сезирало съда, предявявайки за разглеждане искова молба. И двете правни действия целят съдът да бъде десезиран с разглеждането на спора. Те изразяват в най-ярка степен диспозитивното начало като основен функционален принцип на гражданския процес, защото и двата института акцентират на обстоятелството, че защитата в процеса е дължима само докато ищецът я търси.
1.1. Тези правни действия представляват волеизявления по своя характер, защото отразяват волята на ищеца в насока, че повече защита по този иск не се търси.
1.2. Като разпоредителни действия и двете имат за свой предмет правото на искова защита. Тъй като процесуалните права са строго лични и непрехвърлими, то единственият начин за разпореждане с тях е отказът. И в двата случай ищецът, разпореждайки се с правото си на защита, всъщност прави отказ от него, тъй като не го прехвърля другиму. Ищецът е главна страна, няма значение дали е типична или нетипична, следователно и процесуалния субституент има право да се разпорежда с иска. Когато искът се оттегля от повереник, той трябва да има изрично пълномощно – чл. 22, ал. 2, а от законен представител трябва да бъде одобрено от съда. Оттеглянето на иск, предявен от всички другари, трябва да стане със съгласието на всички – чл. 172.
1.3. При двете разпоредителни действия обаче има разлика в обекта на отказа. Правото на защита е двуфазно, сложно. То е в латентна фаза до сезирането на съда, едва след подаването на исковата молба започва динамичната фаза от съществуването му, която приключва до момента на постигане на целения резултат – силата на пресъдено нещо.
1) При оттегляне на иска ищецът се отказва от правото на защита, предявено в конкретно производство, отказва се да реализира правото си на иск в конкретна динамична фаза по конкретно дело, но не се отказва от правото си да иска разрешаване на този спор в последващо производство, т.е. да предяви следващ иск със същия предмет срещу същия ответник, т.е. неговото право на искова защита в потенциалната си фаза се запазва. Оттеглянето може да бъде цялостно или частично, като в последния случай ще има изменение на иска (намаление на иска).
2) Точно обратно е при отказа – ищецът се отказва изобщо правото си да търси и получи защита по този спор, т.е. отказва се изцяло от правото си на защита и в двете му фази. Отказът обаче е процесуално действие, а не материално правен отказ от съществуващо право. Според проф. Сталев отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че той не поддържа занапред иска си защото е неоснователен.
Така изяснената разлика в предмета води и до разлика в последиците на двата института.
2. Оттегляне на иска.
2.1. При оттеглянето на иска процесът се лишава от своето основание, съдът не е длъжен да извършва насрещни действия, защото е погасено правото, т.е. с изявлението на ищеца се погасява процесуалното правоотношението му със съда (то е едностранно волеизявление, отправено до съда), а и правната връзка между съда и ответника. По този начин процесът става недопустим и делото се прекратява със съдебно определение, с което съдът констатира погасяването на процесуалната връзка и затова постановява прекратяване, т.е. констатира настъпилия вече погасителен ефект. Това означава, че изявлението на ищеца има пряк погасителен ефект върху процесуалното правоотношение и е основа за констативен акт на съда. Определението за прекратяване на делото подлежи на обжалване с частна жалба.
2.2. За същият ищец остава процесуалната възможност чрез нов иск да може да сезира съда спрямо същия ответник по същия предмет. С новото предявяване ще се развият отново същите правни действия без извършените в преходния процес действия да се релевират, т.е. извършените действия до момента на прекратяването (оттеглянето) се обезсилват.
2.3. Относно тази възможност законът предвижда, че при повторно завеждане на делото ответникът ще бъде изправен пред необходимостта да се защитава срещу същото лице. Възможно е по първото дело той да е положил достатъчно усилия да организира защита си. Поставя се въпросът не се ли накърняват неговите интереси ако те се окажат обезсилени при втория процес. За това се предвижда нуждата при определени условия, ответникът да даде съгласие, за да настъпят последиците от извършеното оттегляне. Такова съгласие е нужно в момента, в който е ясно, че ответникът е организирал защитата си, т.е. след края на първото заседание по делото. Затова ако оттеглянето се предприеме след този момент се изисква още един елемент за завършвана на фактическия му състав – волеизявление на ответника, с което той дава съгласие. Това съгласие не превръща оттеглянето в процесуален договор, а представлява едностранно процесуално действие паралелно с оттеглянето.
2.4. Срок, в който оттеглянето може да произведе последици. По принцип е допустимо до момента, в който правото не е реализирано, т.е. докато процесът е още висящ, следователно и пред въззивната и пред касационната инстанция волеизявление за оттегляне е допустимо, но то ще породи ефект само при наличието на съгласие от ответника, ако е предприето след края на първото заседание по делото.
3. Отказ от иск.
3.1. При отказ следващ исков процес срещу същия ответник за същия спор не може да се инициира. Ако се заведе такъв иск съдът би следвало да констатира, че правото на искова защита по този спор е погасено и процесът е недопустим. И тук както при оттеглянето процесът подлежи на прекратяване с определение на съда. Но при отказ вторият процес е недопустим. Какво означава това?
1) Според проф. Сталев в този случай се постига специфична сила на пресъдено нещо като спецификата се изразява в това, че 1) в случая няма съдебно решение и СПН се прикрепя към отказа от иска и 2) тя не се отнася до всички, а само до страните по делото и техните правоприемници. Основното в силата на пресъдено нещо обаче е установителното й действие, резултата от издирването и установяването на извън процесуалното положение. Тук обаче съдът не дължи разглеждане на спора, той не се произнася по спорното правоотношение, т.е. в определението съдът нищо не установява по отношение на това правоотношение. Такова действие (установително) няма и самото волеизявление, защото то не съдържа констатации по отношение на спорното правоотношение, а дори и да има такива, с тях не може да се обвърже другата страна или съда. Щом няма установяване, няма и регулиращо действие, което има за основа само установяването на действителното положение. Единственото нещо, което прилича на сила на пресъдено нещо е непререщаемостта на спора, но и при нея има специфики. Тази последица от силата на пресъдено нещо е уредена в чл. 224 и законът е достатъчно категоричен: “спор, решен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван . . . “, такава формулировка не присъства в чл. 119, ал. 2, където се казва просто, че ищецът не може да предяви същия иск.
2) За това доц. Мингова приема, че при отказ всъщност не е на лице непререшаемост, а ако ответникът има интерес може впоследствие да инициира процес със същия предмет вече като ищец. Това е естествена последица от обстоятелството, че ищецът се разпорежда със своето право на иск, но не може да направи това с чуждото право.
3.2. И при двата института иск ще е допустим докато правото на иск съществува, т.е. до когато има висящност на делото. Но след като при отказ ответникът не може да бъде обезпокояван в последствие, той няма интерес да се противопоставя на отказа и за това законът не изисква като условие за извършване на отказ неговото съгласие. Чрез отказа ответникът получава почти същата защита както при отхвърляне на спора, като все пак няма произнасяне по спора.
4. Действия на съда.
4.1. И при двата института съдът дължи прекратяване на производството поради десезиране. То е резултат от настъпилата недопустимост на иска. Затова ако оттеглянето или отказът бъдат предприети пред въззивна или касационна инстанция, освен прекратяване на производството съдът трябва да предприеме действия и по отношение на обжалваното решение. Недопустимостта на иска се отнася до всички действия на съда до момента на десезирането. Затова и въззивната и касационната инстанция ако пред тях бъде предприето едно от двете действия, трябва да постановят обезсилване на обжалваното решение поради недопустимостта му. Това изрично е предвидено в чл. 119, ал. 2.
4.2. Определението за прекратяване слага край на делото и подлежи самото то на обжалване, защото попада в общата категория на определения, които преграждат хода на делото. Това определение може да е порочно, защото може да са невалидни действията на ищеца, затова преди да се прекрати делото, следва да изтече срока за обжалване на определението. Едва след това настъпват последиците.
4.3. И двата института са възможни по всички видове искове. Когато има съединяване на искове възможно е десезирането да се отнася само до 1 от исковете, освен в случаите на субективно съединяване на искове, когато другарството е необходимо. На още по-голямо основание това се отнася до задължителното необходимо другарство, където говорим за общо право на иск. Терминът “отказ от спорно право” в чл. 119, ал. 2 не е точен, тъй като става дума за отказ от защита, а не от материално право.
4.4. Атакуване на разпоредителните действия, в случай че са порочни. Възможно е обжалване на прекратителното определение с цел да бъде отменено и производството да се възобнови, като срокът за това е 7 дни. Поставя се въпросът какво става ако този срок се пропусне. Ако има невалидно волеизявление и щом законът не предвижда друг способ може по аналогия да се използва ред за атакуване на сделки – иск за обявяване на нищожност или унищожаемост. Съдебната практика допуска използване по аналогия при атакуване на съдебни решения на отмяната по чл. 231, тогава когато порочността на волеизявлението се дължи на извършено престъпление от другата страна (измама) по буква “б” или пък по буква “е” ако става дума за процес, в който страната е била лишена от участие, т.е. вместо исков път съдебната практика се насочва към отмяна.
5. Признание на иска.
5.1. То понякога се посочва в схемата на разпоредителните действия, защото е възможно ответникът да се откаже от правото си на защита, т.е. разглежда се в известен смисъл като действие с обратен знак на отказа от иска на ищеца. Поставя се въпроса обаче дали това е така. Този правен институт няма изрична регламентация в закона, не е визиран по съдържание, субекти, последици в правна норма. В някои текстове се говори за признание, но никъде не е обяснено какво представлява то. В чл. 127, ал. 2 е казано нещо по-конкретно: Направеното от страната или от нейния представител признание се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Тази разпоредба визира всякакъв вид признание, включително признание на иска. Проф. Сталев разграничава хипотезата на признание на иска, от визираното в чл. 127, ал. 2 признание на факти, защото признанието на иска: 1) има за предмет субективни права; 2) то включва защита срещу иска, докато признанието на факти е съвместимо със защита срещу иска. Според него признанието на иска не е признание и на правоотношение.
5.2. Съдът според чл. 127, ал. 2 трябва да има определено поведение, за което то задължава самия закон – да прецени признанието заедно и във връзка с всички други данни по делото, за да може да постанови законосъобразно и правилно съдебно решение. В тази хипотеза явно съдът не се десезира, делото не се прекратява, а приключва по типичен начин с произнасяне на решение, което не се различава от случая, в който признание не е правено, защото признанието има стойност само на едно от събраните по делото доказателства. То няма обвързваща съда доказателствена сила, а същата каквато е на всички останали доказателства. Както всяко признание, като твърдение на нещо неизгодно за този, който го прави, то може да се използва в процеса, но това не го прави различно от всички останали доказателства. Въпреки че проф. Сталев отрича признанието на иска да е описано в чл. 127, ал. 2 той е напълно съгласен с описаните по-горе и следващи от този текст правни последици.
5.3. Щом съдът е длъжен да преценява признанието на иска като доказателствено средство, то не представлява волеизявление на страната и не представлява разпореждане с нейното право на защита. С признанието на иска страната само фактически се отказва да упражни правото си на защита, но с него тя не предизвиква погасяването на делото. С признанието на иска правото на защита не може да се погаси, за това и признанието няма разпоредителния характер типичен за другите два института.
5.4. Признанието на иска е правно твърдение, че правното твърдение на ищеца е вярно, т.е. че искът е основателен. Признанието на иска може да има за свой автор само и единствено ответника, като се има предвид всяка страна ответник и типична и нетипична. Признанието на иска не е и материалноправна сделка, не е признание на дълг (може да е съпроводена с него или с поемане на дълг), а е вид процесуалноправно поведение. Затова има за адресат съда, като на него се заявява, че ответника потвърждава истинността на правните твърдения на ищеца. Затова и само фактически прилича на разпоредително действие с правото на защита.
5.5. При съединяване на искове признание може да се направи спрямо всеки един от исковете и след това то се преценява спрямо иска, за който с отнася. Тук не важи казаното за необходимите другари, защото като доказателствено средство съдът трябва да го преценява с всички други доказателства. Признанието обаче не може да се прави от подпомагаща страна, а само от главна страна – ответник.
5.6. Ако признанието на иска е било опорочено, т.е. невярно, за обжалването му не могат да се използват описаните по-горе способи, защото то няма характер на волеизявление. Порочността на признанието обаче ще се отрази върху решението, което може да се атакува като неправилно по общия ред.
5.7. Признание на иска може да се направи докато делото е висящо, но само пред инстанция по същество, където могат да бъдат предявявани доказателствени средства. Ответникът може да оттегли признанието на иска в по-късен момент, но оттеглянето не отменя признанието, т.е. съдът ще разглежда съвкупността от всички доказателства както признанието, така и оттеглянето му.
5.8. Често когато има признание на иска поради съдържанието му, съдът основава решението си на него, но това не означава, че то има някаква обвързваща сила, а заради преценката на доказателствата в съвкупност. Според проф. Сталев в чл. 238, ал. 2, б. “б” е описана хипотеза, при която съдът може да основе решението си само на признанието на иска.
5.9. Признанието на иска може да се предприеме само в рамките на процеса и не може да се говори за извънсъдебно признание на иска (ако има такова нещо то ще е признание на факти). Признанието на иска е процесуално действие и се извършва било устно в съдебно заседание, било в писмена молба до съда.
47. Изменение на иска. Форми и видове
1. Общи бележки. Изменението на иска се състои в промяна на някои от индивидуализиращите елементи на иска (основание, петитум, страни). По време на висящия процес законът допуска промяна, в който и да е от тях по волята на ищеца. Всяка промяна се осъществява чрез правно действие единствено на ищеца, което е насочено до съда. Всяка промяна в индивидуализиращи иска елементи всъщност внася промяна в иска като цяло. По правило тази промяна трябва да отговаря на условията, на които отговаря самото сезиране на съда с първоначалния иск. Промяната на иска е сложен институт на две основания:
1.1. Промяната в един от елементите на първоначалния иск при положение, че другите два се запазват, означава, че се запазват всички действия, извършени по първоначално предявения иск.
1.2. Новият елемент обаче променя идентичността на иска, като внася нещо ново в него. За това изменението на иска се разглежда като сложен, но самостоятелен елемент на исковия процес – чл. 116 и чл.117.
2. След като става дума за промяна в идентичността на елементите на иска се говори за три вида изменение на иска: 1) изменение на основанието; 2) изменените на петитума – уредени в чл. 116 и 3) изменение на страна – чл. 117. Същевременно всеки един от видовете изменение се изразява в определени проявни форми, който най-общо са 3: 1) прибавяне на нов елемент; 2) замяна на първоначален елемент с друг; 3) десезиране с част от първоначалните елементи.
3. Промяна на основанието.
3.1. Ищецът може да прибави ново, различно по съдържание основание при запазване на петитума и страните – последващо обективно съединяване на искове. За да е валидно изменението трябва да са налице всички условия за това (както за обективно съединяване на искове, така и за изменение на иска). Пример за такова изменение е, случаят когато към ревандикационен иск, който се основава на правна сделка се прибавя основание изтекла придобивна давност. Изменението пак се разглежда не само от гледна точка на прибавения елемент, но и от гледна точка на всички действия извършени до момента, т.е. всички действия, извършени до момента запазват значението си.
3.2. Предявяване на нов иск, защото замяна в един елемент означава нов иск (напр. от ревандикация основана на сделка се преминава към ревандикация основава на придобивна давност). В този случай ищецът предприема разпоредително десезиращо действие спрямо първоначалния иск – отказ или оттегляне, т.е. освен общите изисквания за изменение на иска трябва да се спазят и тези за отказ или оттегляне (вкл. съгласие на ответника в последната хипотеза). Всичко извършено по стария иск запазва силата си. Процесът се счита предявен още от момента на предявяване на първия иск. Според проф. Сталев новото право се смята съдебно предявено от деня на изменението на иска и от този момент ще настъпят материално правните последици на правото на иск – прекъсване на давността, начисляване на мораторна лихва. Той също счита, че в тази хипотеза десезиращите действия се предявяват като евентуални, ако съдът приеме изменението на иска. По новия иск ищеца не дълги държавна такса.
3.3. Намаляване на иска представлява, отнемане на нещо от основанието. Например първоначално искът е бил предявен на повече от 1 основание, като после едно от тях отпада – имали сме евентуално обективно съединени искове ако ревандикацията не бъде уважена на основание правна сделка, да бъде уважена на основание придобивна давност. Това е проявна форма на промяна на основанието чрез десезиране на част от първоначалното основание. В този случай трябва да бъдат спазени всички изисквания за десезиращите действия.
3.4. Допълнително условие – ищецът иска ново основание да се отрази в правната сфера на ответника, все едно, че така е бил предявен иска от самото начало. Така би се засегнал много ответника, за това съдът го допуска само ако прецени, че ответникът няма да бъде затруднен значително. Ако съдът окаже ищецът може да търси защита в нов процес или да съедини исковете, но втория иск на новото основание ще се счита предявен от момента на предявяването му, а не на първия.
4. Промяна на петитума.
4.1. Ищецът в хода на процеса може да прибави към първоначалния петитум още едно или няколко искания (към иска за изпълнение на договора се прибавя и искане за обезщетение за вреди от момента на предявяване на иска) – това ще е последващо обективно съединяване на искове и трябва да са спазени всички изисквания за него. Увеличението на иска се предприема и когато първоначалния иск е бил частичен или когато в хода на делото се установи, че ищеца е допуснал грешка в размера. Според проф. Сталев разликата между последните 2 хипотези е с оглед на прекъсването на давността – при първата това става от момента на увеличението, а във втората от предявяването на първоначалния иск.
4.2. Ищецът може вместо първоначалния петитум на същото основание да поиска нещо ново – прибавяне на нов иск и десезиране само с петитума на първоначалния. Извършените действия по първоначалния иск се запазват и искът с новия петитум ще се счита за предявен от момента на първоначалния. Отново съдът трябва да прецени дали става дума за оттегляне или отказ в случая. До края на устните състезания да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.
4.3. Намаляване размера на петитума, което може да означава, че сме имали два съединени иска с различни петитуми и съдът е десезиран с единия или, че намаляваме размера на първоначалния петитум. Това означава десезиране с част от петитума, т.е. частично оттегляне или частичен отказ от иска.
3.4. Допълнително условие – не е възможно промяната да стане като едновременно се променят и основанието и петитума, защото твърде много би се затруднил ответника, пък и няма да е възможно практически да се използва всичко извършено до момента при промяна на предмета. За това ако се направи такова нещо то ще означава нов иск, съответно нов процес и ще се движат две отделни производства, макар и отразени в общ протокол. Съдът не преценява изменението на петитума – то винаги е допустимо ако не си изменя основанието.
4. Промяна в страните. Допустимо е ищецът да смени първоначална страна в процеса (да промени себе си или ответника).
4.1. Ищецът може да предяви иск към нов ответник или към първоначалния ищец да се присъедини още един. Щом ще се запазват извършените действия трябва да се иска съгласието на новата страна. Това е най-ясно при замяната на страна.
4.2. Замяна на страна. Тук имаме няколко института: 1) предявяване на нов иск; 2) оттегляне или отказ от иск; 3) приемство в процеса. Условията на всички тези институти следва да бъдат спазени. Ако има замяна на първоначалния ответник с нов няма да е необходимо да искаме съгласие от първоначалния, защото ищецът се отказва от иска си срещу него. Ако новият ответник не е съгласен да бъде заменен искът ще се счита заведен от момента на подаване на исковата молба спрямо втория ответник, а не срещу първия и извършените действия няма да обвързват новия ответник, а ще трябва да бъдат извършени отново. Формалното присъединяване (в рамките на едно производство) е уредено в чл. 117, ал. 3: При условието на предходната алинея ищецът може да насочи иска си и срещу ответник, който не е съгласен да встъпи в делото и ал. 4: Във всяко положение на делото в първата инстанция ищецът може да привлече наред с първоначалния и друг ответник и без тяхното съгласие, а според ал. 5: В случаите по ал. 3 и 4 искът срещу новия ответник се смята предявен от деня, в който е постъпила в съда исковата молба срещу него. Смисълът на ал. 3 и 4 е избягването на нови държавни такси при грешка в ответника.
Ищецът може да замени себе си напр. в хипотезата на чл. 121.
5. До кога може да се прави изменение на иска – зависи от вида на изменението:
5.1. До приключване на устните прения в първата инстанция при прибавяне или замяна на елемент. Това е така, за да се спази изискването за 3инстанционност по отношение на новия елемент. Поставя се въпроса дали при съгласие на новата страна не би ли могло изменението да се извърши и във въззивната инстанция. Правилото за триинстанционност е императивно, но от друга страна имаме диспозитивно начало в процеса. Съдебната практика се придържа към тезата, че не може да се пренебрегне императивното правило въпреки съгласието на страната. Според ТР 1/2000 г., т. 9: Пред въззивната инстанция не могат да се предявяват нови искове или да се изменя предявеният иск по страни, основание или петитум. Изменение на иска, изразяващо се в промяна размера на петитума му (увеличаване или намаляване) или вида, но не предмета на търсената защита (преминаване от установителен към осъдителен иск или обратно) е допустимо пред въззивния съд. не се счита за увеличаване на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви след неговото предявяване - чл. 116, ал. 3 ГПК, но не е допустимо пред въззивния съд да се предяви искане за лихви и добиви предхождащи този момент. Според Валя Попова изменението е допустимо, когато не се променя предмета на делото.
5.2.Ако проявната форма на изменението на иска е само десизиране на съда с част от първоначалния иск – десезирането е възможно докато процесът е висящ. Тук става дума за частично десезиращо действие.
48. Съдебна спогодба – фактически състав и правни последици
1. Общи бележки. Институтът е познат на почти всички правни системи. Известен е под наименованието – алтернативна възможност за уреждане на правни спорове – alternative dispute resolution. В редица текстове – 109, 124 и др. законът задължава съда да приканва страните към сключване на спогодба. Съдебната спогодба е предпочитания край на делото, който замества съдебното решение. Съдебната спогодба е сложен институт и като фактически състав и като правни последици.
1.1. В теоретичен аспект съдебната спогодба се разглежда като материалноправен институт (спогодба по ЗЗД), като процесуалните особености не са съществени за нейния характер.
1.2. Друго виждане я разглежда като процесуалноправен юридически факт, като се дава преимущество на това, че е институт на процеса – процесуален договор, а не материална спогодба. Според това виждане съдебната спогодба има процесуални последици и само съпътстващи материален ефект.
1.3. Според господстващото разбиране съдебната спогодба се разглежда като сложен смесен фактически състав, в който все пак елементите запазват относителна самостоятелност и ако един елемент е опорочен това влияе на типичните му последици и не опорочава типичните последици на други елементи. Приема се, че ако процесуалният елемент е опорочен, съдебната спогодба няма да има процесуален ефект, но ако с материалния елемент всичко е наред, то това ще е извънсъдебна спогодба.
1.4. Последното разбиране за същността на съдебната спогодба е, че тя е единен, но сложен фактически състав. Материалните и процесуалните елементи на този фактически състав са така неразривно свързани, така че който и от елементите да е опорочен не настъпва ефекта на спогодбата.
2. Фактически състав на съдебната спогодба.
2.1. Материалноправен договор за спогодба с характеристика по ЗЗД (чл. 365 – 367). Спогодбата е двустранен възмезден договор, с който страните по правен спор чрез взаимни отстъпки уреждат отношенията си. Това е специфичен материален юридически факт, доколкото договорът за спогодба е специален договор. Съдебна спогодба може да се сключи само по дела, по които предмет е материално право, с което страните могат да се разпореждат (не е допустима спогодба за делба на СИО, за разпределение на родителски права и задължения, за законност на стачка).
2.2. Договорът трябва да е сключен в определена форма, по определен ред. Съдебната спогодба трябва да се сключи писмено в съдебно заседание, пред съда и да бъде инкорпорирана в съдебния протокол, който се подписва не само то председателя и секретаря на съда, но и от двете страни. Не бъде ли спазено някое от тези процесуални изисквания това ще опорочи и резултата от спогодбата, т.е. съдебна спогодба няма да има. Тези изисквания за форма не са необходими за извънсъдебната спогодба по ЗЗД.
2.3. За да бъде валидна спогодбата като съдебна е необходимо да има утвърждаващо я съдебно определение – чл. 125: За всяка спогодба, която не противоречи на закона и на добрите нрави, се съставя протокол, който се одобрява от съда и се подписва от него и от страните. С това определение съдът не решава спора, а само санкционира валидността на сключения договор. Съдът преценява има ли договор, предметът му възможен ли е, спазени ли са изискванията за форма и ред, валидни ли са волеизявленията на страните. Преценката на съда е за законосъобразност. Определението, тъй като не отразява дейност по решаване на спора, а е специфичен охранителен акт на съда е второстепенно, а договорът е съществения елемент на спогодбата. Определението на съда обаче е актът, който създава възможност договорът между страните да породи последици. Ако по делото е встъпил прокурор според ал. 2 съдът одобрява спогодбата след като вземе неговото мнение.
2.4. Във фактическия състав на съдебната спогодба се съдържат и паралелните искания на двете страни за десезиране на съда със спора.
Това разбиране за елементите на фактическия състав дава основания за определени разсъждения:
1) Страни по договора за спогодба могат да са само типичните главни страни, но не и процесуални субституенти. Валиден договор може да се сключи само от участниците в материалното правоотношение.
2) По всички искове може да се сключи съдебна спогодба, на ако е по конститутивен иск тя ще визира това правоотношение, което е предмет на правната промяна целена с конститутивния иск.
3. Последици от съдебната спогодба.
3.1. Материални последици – типични за договора за спогодба.
1) Чрез спогодбата се установяват и регулират съществуващи спорни материални отношения, между сключващите го страни, което може да съдържа разпоредителен елемент и спогодбата да има правопроменящо първоначалното правоотношение действие. По отношение на правата, ако се внася промяна в характера им тя не настъпва от сключването на спогодбата, а от юридическия факт, който е основание на спорното правоотношение. Правопроменящия ефект на спогодбата се свързва и действа в рамките на нейния декларативен ефект. Ако спогодбата е за облигационно отношение – дълг, тя не води до опрощаване или заместване в дълг.
2) Спогодбата може сама да е юридически факт на други правоотношения, които са съпътстващи. Тъй като договорът е основния елемент от спогодбата, материалният ефект настъпва от договора, а охранителният акт на съда е condicio iuris, но не и правопораждащ факт.
3.2. Процесуални последици:
1) Съдебната спогодба има последици като на съдебно решение – чл. 125, ал. 3: Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд. Основното и главното й качество е силата на пресъдено нещо. По осъдителен иск съдебната спогодба ще има и изпълнителна сила ако страните са се разбрали така. В този случай излиза, че силата на пресъдено нещо произлиза от материалния договор, като съдебното определение няма никакво значение. Това е най-съществения недостатък на материалната теория. Специално относно процесуалните последици определението трябва да има роля и значение. Според проф. Яновски силата на пресъдено нещо в тази хипотеза произтича от определението, което е съдебен акт.
2) Ако съдебната спогодба има перфектно съдържание, т.е. фактическият й състав е изпълнен, то след нея неминуемо следва съдебно определение за прекратяване на делото. Това определение обаче не е идентично с определението за одобряване на спогодбата и не е елемент от фактическия й състав. То следва съдебната спогодба и констатира валидното й сключване.
4. Порочна съдебна спогодба – всеки елемент от фактическия състав може да бъде опорочен. Тези пороци подлежат на атакуване по специфичния за всеки елемент способ.
4.1. Договорът се атакува с иск – конститутивен (унищожаемост) или установителен (нищожност).
4.2. Определението за одобряване на съдебната спогодба като охранителен акт се атакува по чл. 431, ал. 2 – специфичен ред за атакуване на охранителни актове.
4.3. Определението за прекратяване на делото се обжалва с частна жалба.
Ако определен елемент отпадне това води до заличаване на съдебната спогодбата като цяло. Ако е перфектен материалния договор, той може да продължи да се разглежда като валидно сключен договор за извънсъдебна спогодба.
5. Проф. Сталев говори в учебника си за установителен договор, който е фигура близка до съдебната спогодба. Разликата между него и спогодбата е, че той по принцип не преурежда материални права, а е насочен единствено към установяване на действителното правно положение между страните. Такъв установителен договор ако бъде сключен в предписаните в чл. 125 ,ал. 1 ред и бъде потвърден от съда ще има последствията на съдебна спогодба.
49. Спиране и прекратяване на производството по делото
1. Общи бележки. Материята е уредена в глава ХVІ, чл. 182-185.
2. Спиране на делото. Спирането е временно преустановяване на извършването на процесуални действия по висящо дело с възможност производството да бъде възобновено след отпадане на основанието за спиране. Спирането може да настъпи през всяка фаза на исковия процес до постановяване на решение При спирането е характерно, че извършените процесуални действия запазват значението си. С отпадането на основанието за спиране производството продължава развитието си, а не започва от начало. В периода на спирането е недопустимо извършването на процесуални действия от страна на съда и страните. Ако е извършено такова действие то е невалидно. За да е законосъобразно спирането е нужно да е настъпило някое от изброените в закона основания – чл. 182, ал. 1.
2.1. Основанията изброени в чл. 182, ал. 2 могат да бъдат обединени в 3 основни групи:
1) Основания, за които се твърди, че имат действие ex lege, т.е. спирането настъпва с настъпването на самото основание. Това разбиране се застъпва в теорията и в учебника на проф. Сталев. Съдебната практика приема, че в тази хипотеза спирането настъпва от акта на съда и това е определението за спиране, като съдът е обвързан да спре делото при наличие на съответно основание.
а. Чл. 182, ал. 1, б. “б”: в случай на смърт на някоя от страните. В тази хипотеза се визират страни физически лица, но също ще е положението и при прекратяване на страна юридическо лице в случай на правоприемство. Производството спира по силата на закона независимо от това дали съдът е разбрал за настъпването на обстоятелството. Спирането се налага, за да се даде възможност на правоприемника да вземе участие в производството, защото ще имаме законово процесуално приемство. Ако се приеме, че приемството е настъпило в момента на смъртта или на прекратяването, то излиза че новото лице е придобило качеството страна, без да е нужно определение на съда, а определението е нужно, за да се даде възможност на новата страна да организира своята защита. Ако съдът не съобрази това и постанови решение, то ще е порочно и може да се атакува като неправилно от страната лишена от участие. Ако приемем, че приемството настъпва от определението на съда, ако производството продължи, решението ще е абсолютно недействително, защото производството ще е водено при липсваща страна.
Законът предвижда различна процедура в зависимост от това дали е починал ищец или ответник. Ако е починал ищецът, то съдът ще следва служебно да издири наследниците му и да им връчи съдебните книжа. Ако е починал ответника обаче задължение на ищеца е да издири наследниците му и ако не го направи в 6месечен срок, съдът следва да прекрати производството. В този случай за ищецът остава възможността в един по-късен момент да предяви иск срещу наследниците, защото с прекратяване на делото спорът не е решен и няма сила на пресъдено нещо. Неиздирването на наследниците не е мълчалив отказ от иск – такъв не е допустим.
б. Чл. 182, ал. 1, б. “в”: когато е нужно да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Настойничество или попечителство се учредяват в случаите, когато има пълно или ограничено запрещение. Самото поставяне на страната под запрещение е резултат от съдебен исков процес по специално производство по ГПК. Докато не влезе в сила решението по специалното производство не може да се постави страната под запрещение. Съдебната практика настоява, че докато не наложено запрещение, не може да се приеме, че е на лице основание за спиране. Проф. Сталев счита обаче, че дори когато има висящо производство за поставяне под запрещение е на лице основание за спиране на делото. Той счита, че делото трябва да се спре и когато законния представител на страната или нейния попечител почине или бъде отстранен от длъжност.
в. Чл. 637, ал. 1 ТЗ: С откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника. Длъжникът вече не може да участва в тези производства и се замества от синдика. Според изречение второ на същата разпоредба обаче: Тази разпоредба не се прилага, ако към датата на откриване на производството по несъстоятелност по друго дело, по което длъжникът е ответник, съдът е приел за съвместно разглеждане предявен от длъжника насрещен иск или направено от него възражение за прихващане.
2) Основания за спиране по разпореждане на съдебен орган. Това са основания, при които съдът има право да прецени дали основанието за спиране е на лице – неговият акт е този, от който спирането настъпва. Съдебният акт за спирането е определение.
а. Чл. 182, ал. 1, б. “г”: когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск; и б. “д”: когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. И двете хипотези визират случаи, в които е на лице преюдициален въпрос, от който зависи изхода на гражданското дело. Съдът трябва да съобрази становището на друг орган по този въпрос. Докато няма становище производството следва да бъде спряно. Преюдициалните въпроси могат са от всякакъв характер. Ако става дума за гражданско или административно дело спиране ще има само ако делото е висящо, ако няма висящо дело съдът инцидентно ще се произнесе по преюдициалния въпрос. Ако преюдициалният въпрос е престъпно обстоятелство, не е нужно да има висящо дело, а трябва съдът да спре производството и ако е нужно да сезира прокуратурата. Гражданският съд се произнася по наказателни въпроси само когато по тях не може да се води наказателно дело. Според т. 8 от ТР 1/2001 г.: Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. "г" и "д" ГПК, тъй като пред него не могат да бъдат представени доказателства непредставени пред въззивната инстанция. Това решение на практика се критикува от проф. Сталев. Проф. Стамболиев обаче го поддържа и счита, че de lege ferenda основанията за спиране по б. “г” и “д” са ненужни.
б. Случаи, когато има обжалване на определения по същото дело. Обжалването не води автоматично да спиране, но съдът може да прецени и да спре цялото дело.
в. Спиране поради препирня за подведомственост – чл. 11, ал. 1. В този случай съдът е длъжен да спре делото.
д. Чл. 182, ал. 1, б. “ж”: в случаите на чл. 13 от Закона за съдебната власт. Тук става дума за случая, когато при разглеждане на спора, съдът прецени, че трябва да приложи закон приет след новата Конституция, който по негово мнение е противоконституционен. В този случай съдът трябва да спре делото и да сезира органите, които могат да сезират конституционния съд. В практиката това положение се критикува, защото действията на съда не гарантират, че компетентните органи ще сезират КС. Така може да се стигне до отказ от правосъдие. За това е добре да се въведат срокове за сезиране, след които спирането не може да продължава.
3) Спиране по волята на страните - чл. 182, ал. 1, б. “а”. Тук става дума за две съвпадащи волеизявления на страните до съда за спиране. Има ли такава воля на страните, без да се търсят мотивите за него съдът е длъжен да спре производството. Тук спирането става с определение, но съдът не преценява целесъобразност, а само наличието на воля. Според проф. Сталев и в тази хипотеза подобно на съдебната спогодба ако е встъпил прокурор се иска и неговото съгласие.
2.2. Последици от спирането. Основната последица е забраната да се извършват съдопроизводствени действия и тяхната невалидност ако се извършат. По време на спирането на делото спират да текат всички процесуални срокове, които са започнали да текат преди това.
Всяко дело след отпадане на основанието за спиране следва да бъде възобновено. Възобновяване означава подновяване на процесуалните действия по неговото развитие. Възобновяването се инициира от съда или от страните в зависимост от това по чия воля е настъпило спирането. Ако делото е спряно по преценка на съда то той ще следи за отпадане на обстоятелството. Ако делото е спряно по б. “а” и в 6месечен срок не се поиска възобновяването му се прекратява.
2.3. Определението за спиране е от тези, които преграждат хода на делото и ако е порочно може да се обжалва с частна жалба, съдът, който го е постановил ако констатира грешка може сам да си го измени. Определението за възобновяване не прегражда хода на делото и не подлежи на обжалване. Ако определението за възобновяване е порочно, то неговата порочност ще се пренесе върху съдебното решение и самото то ще подлежи на контрол. Възможно е съдът да откаже възобновяване. Определението за отказ от възобновяване прегражда развитието на делото и попада в кръга на обжалваемите определения. С тази обжалваемост се гарантира хода на процеса и за това законът я допуска.
3. Прекратяване на производството. Прекратяването е окончателно преустановяване на движението по гражданското дело с невъзможност то да приключи с решение по съществото на спора. Прекратяването е едно нетипично приключване на делото. Чрез него се преустановява възможността за извършване на по-нататъшни процесуални действия. Прекратяването води до обезсилване на извършеното по делото до този момент. Ако до прекратяване на висящността на процеса се стигне във въззивна инстанция това ще доведе и до обезсилване на постановеното в първа инстанция решение. Прекратяването може да настъпи във всяка фаза на процеса.
3.1. Както и спирането така и прекратяването се дължи на определени основания, които се обособяват в 2 групи:
1) Основания, които създават начална невъзможност делото да се развива – липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна. Процесуална пречка може да настъпи и в хода на процеса. Ако се даде срок за отстраняване на недостатъците пречката се счита за настъпила с изтичането на срока. Ако исковата молба е поправена и след изтичането на срока то не трябва да се стигне до прекратяване на делото. Ако обаче порокът е неотстраним във всички случаи се налага прекратяване.
2) Обстоятелства, които правят процеса недопустим, въпреки че първоначално е бил допустим. Тези обстоятелства са свързани с отпадане на допустимостта свързано с десезиращите действия на страните – оттегляне, отказ и т.н. Специфичен способ за десезиране е сключването на съдебна спогодба.
3) Проф. Сталев вижда и трета група основания – всички други случаи, напр.: смърт на страна по дело относно строго лични правоотношения; сливане на качествата ищец и ответник поради правоприемство; невъзобновяване на делото по чл. 184.
На лице ли е някое от основанията за прекратяване на делото, съдът е длъжен да прогласи определение, след като изслуша и двете страни по делото. Определението за прекратяване на делото е най-типичния от преграждащите производството актове. То подлежи на обжалване с частна жалба. Като краен акт на процеса определението за прекратяване прилича на решение, защото не може да се изменя или отменя от съда, който го е постановил.
3.2. Основанията визиращи начална или последваща пречка са абсолютна процесуална пречка да се стигне до съдебно решение и всичко извършено по делото се заличава. Единствено актът на съда по прекратяване на процеса не се заличава. Този акт е от кръга на определенията. Своеобразен акт за прекратяване е разпореждането на съда за връщане на исковата молба, тъй като производството не е започнало. Резултатът от това разпореждане обаче е същият – процесът не може да започне. Прекратяването пречи да се формира сила на пресъдено нещо (освен при отказ от иск или съдебна спогодба) за това е възможно да се предяви нов иск между същите страни по същото правоотношение.
50. Порочни процесуални действия на съда и страните. Поправка на явна фактическа грешка, тълкуване на неясно решение, допълване на непълно решение
1. Порочни процесуални действия на страните. Процесуалните действия на страните са порочни, когато не отговарят на изискванията, които процесуалния закон поставя за тяхната валидност. В зависимост дали става дума за порочни действия 1) по движението на делото или 2) приключващи делото правният режим е различен.
1.1. Порочни процесуални действия на страните по движението на делото.
1) Порочните процесуални действия на страните за разлика от правните сделки са винаги недействителни и съдът е длъжен да не ги взема предвид.
2) За да не се затрудни защитата на страните по делото законът съчетава недействителността на порочните им процесуални действия с принципната им поправимост –чл. 25, ал. 2, чл. 100. Изводът е, че порочните процесуални действия на страните са недействителни докато не бъдат поправени в дадения от съда срок.
3) Ако порочното действие не бъде поправено в дадения срок то става непоправимо и за да бъдат постигнати целените с него последици то ще трябва да се извърши повторно. Изключено е поправянето и повторното извършване на тези действия, чиято порочност се състои в пропускане на срок.
4) Страната винаги може да оттегли свое порочно процесуално действие по движение на делото. Това прави и безпредметно да се атакуват тези процесуални действия. Ако порокът се състои в измама или насилие и от порочното действие на страната се стигне до неблагоприятно за нея съдебно решение то може да се отмени по чл. 231, б. “б”.
1.2. Порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса – оттегляне на иска, отказ от иск, съдебна спогодба. Правния режим на тези действия се приближава до този на порочните правни сделки.
1) Не всеки техен порок е поправим, а само този, които е поправим при сделките, напр. не може да се поправи несключването на съдебна спогодба в необходимата форма, но може да се поправи сключването й от представител без представителна власт.
2) Макар и да са опорочени тези действия не са свободно оттегляеми, след като съдът въз основа на тях е прекратил делото.
3) Когато са засегнати от пороци на волята те могат да бъдат атакувани по исков ред. Ако са предприети без надлежна представителна власт или от процесуално недееспособен може се търси отмяната им по чл. 231, б. “е”.
2. Порочни процесуални действия на съда.
2.1. Порочни процесуални действия по движението на делото.
1) Опорочено действие на съда по движението на делото (връчване на препис от исковата молба, призоваване, допускане на доказателства) не задължава съда да предприеме следващо действие. Това означава, че порочните действия на съда по движението на делото са недействителни.
2) Порочните процесуални действия на съда са незаздравими. В зависимост от вида им те или трябва да се предприемат отново, ако са свързани с развитието на производството или да се отменят от самия съд ако са недопустими.
3) Съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, като отстрани порочните си процесуални действия или ги замени с нови. В този смисъл е чл. 195, ал. 2: Определенията, които не турят край на делото, могат да бъдат изменявани или отменявани от същия съд вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или опущение.
4) Ако това не е станало и порокът не е бил отстранен той опорочава самото решение, което подлежи на обжалване или на атакуване по чл. 231. Само по изключение законът допуска атакуване на порочното процесуално действие.
2.2. Порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса. Основното съдебно постановление е съдебното решение. Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения. Основно има две групи порочни съдебни решения.
1) Първата група е по-несъществената, при нея порокът не е резултат на порочна воля и се дава възможност той да бъде отстранен от самият съд, постановил решението. В тези решения става дума за порочно отразена воля. Има три възможни хипотези.
а. Решение постановено при явна фактическа грешка. Това е случаят, когато съдът е извършил всички необходими процесуални действия, преценките на които е основал решението си са правилни, но при отразяване на становището му в диспозитива е на лице неточност – погрешно отразено име, сума и т.н. За това че грешката е фактическа може да се съди от съпоставка на решението и мотивите. Не са явна фактическа грешка нито невземането под внимание на опреден факт или обстоятелство, нито несъответствията между обявеното по чл. 190 решение и писмения текст. Тогава, когато става дума за неточно отразяване на становище, което съдът правилно и мотивирано е взел става дума за порочно отразяване. В този случай законът предвижда (чл. 192, ал. 2), че отстраняването на явната фактическа грешка се осъществява от съдията, който я е допуснал без ограничение във времето. Легитимирани да искат поправката са страните по делото, но тя може да бъде направена и по почин на съдията. Производството по поправяне на явна фактическа грешка се развива в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Съдът постановява решение за поправка, което става част от поправяното решение. Ако самото решение за поправка има някакъв порок то може да се атакува като всяко друго. Влезе ли това решение в сила то става иманентна част от първото решение. За искане и осъществяване на такава поправка не е предвиден срок.
б. Случаи на неясно постановено решение – много редки хипотези. Неясната воля на съда подлежи на тълкуване, защото е правилно формирана, което личи от мотивите. Тълкуването може да се отнася само до изявената вола на съда, но не и до нови факти. Легитимирани да искат тълкуване са страните по делото, но не и съда (според проф. Сталев тълкуване може да се иска и от прокурора). Това е авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост. Уредбата на института е в чл. 194. Ако решението е осъдително срокът, в който може да се иска тълкуване е ограничен до изпълнението му. Производството по тълкуване се развива пред същия съд, който е постановил решението, в открито съдебно заседание. Тълкувателното решение е част от тълкуваното, но ако самото то е порочно може да е самостоятелен обект на атакуване с оглед на порока. Пример за порок на тълкувателното решение е случаят, когато тълкуваното решение е постановено от съдебен състав, а тълкувателното от единичен съдия.
в. Непълно решение. За да има непълно решение трябва да има обособени части от предявения иск, за да има обособени части от самото решение, напр. съдът не се е произнесъл по един от обективно или субективно съединените искове. Според проф. Сталев в този случай имаме решение, което не обхваща целия спорен предмет. Това е възможно и когато няма произнасяне по част от спорното право или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В този случай няма формирана воля – такава воля се формира от същия съд постановил решението чрез допълване на решението. Характерно е, че допълване имаме, когато непълнотата на решението може да се отстрани, без да се променя постановеното решение. Института е уреден в чл. 193. Производството се образува по почин на страните Допълването може да се иска в срок 30 дни от постановяване на решението, а ако те обявено неприсъствено – в срок 30 дни от съобщението. До изтичането на този срок се счита, че относно неразрешената част делото продължава да е висящо. Ако се пропусне 30дневния срок може да се внесе самостоятелен иск, но ще има нови такси и ще се изпуснато последиците от предявяването на иска.и се развива в открити заседания, толкова на брой колкото налага произнасянето. Допълващото решение може да се разглежда като относително самостоятелен акт – може да има връзка с допълненото, но може и да няма. Това ще се отрази при обжалването - ако между двете решения има връзка, атакуването на обуславящото ще повлияе на обусловеното.
2) Втората и основна група порочни решения, са тези, при които порокът се състои в грешка при формиране на волята на съда или волята е формирана при неспазване на процесуалните правила. По смисъла на чл. 192, ал. 1 поправката на тези решения може да се извърши само от друг съд.
51. Нищожни, недопустими и неправилни съдебни решения
1. Общи бележки. Законът изрично формулира групите порочни съдебни решения. Те за 3: нищожни, недопустими и неправилни.
2. Най-глобалният порок е този, който води до постановяване на нищожно решение. Нищожно е това решение, което не е валидно постановено, т.е. не отговаря на условията за валиден съдебен акт.
2.1. Законът не предвижда изрично тези условия, но в теорията и практиката те са безспорни:
1) Решения на невалиден орган, неправилно сформиран съдебен състав. Пример за тази хипотеза са решенията, постановени, когато някой член на състава е неправоспособен или от състав 1 съдия и двама съдебни заседатели, а не трима съдии.
2) Решения, постановени при липса на компетентност. Пример е решение по гражданско дело изключено от подведомствеността на съда поради международен елемент или арбитражна клауза. Според проф. Сталев не са нищожни решенията, постановени в нарушение на подсъдността.
3) Решения, които са постановени устно.
4) Неподписаните решения също са невалидни според Постановление на ВС от 1985 г. Ако обаче поставянето на подпис е обективно невъзможно само се указва причината. Ако обаче някой член на съдебния състав откаже да подпише решението се поставя въпроса дали има решение въобще – според постановлението от 85 г. ако решението има подписите на съдиите формирали мнозинство то е валидно.
5) Ако решението е абсолютно неясно, така че не подлежи на тълкуване.
6) Ако решението предписва нещо несъвместимо с правовия ред.
2.2. Нищожните съдебни решения не пораждат процесуални последици, но като формално съществуващи волеизявления те трябва да бъдат прогласени за нищожни. Способите за това са въззивно и касационно обжалване, установителен иск за нищожност (поради кратките срокове за обжалване), възражение за нищожност по повод друг спор по друг висящ процес.
3. Недопустими решения – малка група. Това са решения постановени при липса или при ненадлежно упражняване на правото на иск, при последващо отпадане на правото на иск, както и решенията, излизащи извън рамките на поисканата защита. Всичко, което води до недопустимост на процеса води и до недопустимост на решението. Според проф. Стамболиев най-общо казано недопустими са онези решения, които са постановени от съда при нарушение на диспозитивното начало. Недопустимите съдебни решения са годни да породят правни последици подобно на унищожаемите сделки. Те обаче са порочни и подлежат на въззивно и касационно обжалване в рамките на съответните преклузивни срокове. Ако решението се констатира като недопустимо това води до обезсилването му от следващата инстанция, т.е. до отпадането му с обратна сила. Ако се пропусне преклузивния срок решението се валидира. Изключение от тази група са решенията постановени при липса на представителна власт, които се считат не за недопустими, а за неправилни.
4. Неправилни решения – най-голямата група. Неправилни са тези решения, при които изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения (обективната истина). Ако се приеме принципа на формалната истина неправилно е решението, при което изводите на съда не следват от събраните по делото доказателства. Според доц. Мингова правилността следва да се извежда от компетентността на органа, който проверява редовността на решението. Тъй като въззивната инстанция е инстанция по същество и тя изследва обективни факти така както са се осъществили, може да кажем, че неправилно първоинстанционно решение е това, което не отразява обективната истина. Доколкото касационната инстанция не е по същество, а осъществява проверка и контрол, то неправилното въззивно решение е това, което не отговаря на събраните факти и доказателства по делото. Проф. Стамболиев споделя становището, че след 1997 г. не може да има общо понятие за неправилно решение и то трябва да се съобрази както с въззивното, така и с касационното производство. Според него неправилно е онова пъровоинстанционно решение, което противоречи на материалния закон след подвеждане на приетото за доказано чрез събрания в първоинстанционното и въззивното производство доказателствен материал. Определение за неправилно решение на въззивния съд може да се даде въз основа на касационните основания предвидени в чл. 218б, б. “в”.
Макар и порочно, неправилното решение поражда всички правни последици и докато не бъде отменено по реда на обжалването или на извънредния способ отмяна то е действително. Решението при липса на процесуална легитимация е неправилно, защото отмяната му може да се поиска само от засегната страна – ненадлежно представлявания.
5. Особено положение сред порочните решения според проф. Сталев има решението по симулативен процес. То е двояко опорочено, защото от една страна е плод на злоупотреба с правото на иск и същевременно е неправилно. Решението по симулативен процес не е нищожно, а законът го обявява и за неатакуемо между страните. То обаче може да се атакува от трети лица било по 233, ал. 2 или да заведат нов иск, който да разкрие действителното правно положениие.
52. Обжалване на решения – понятие и видове.
1. Понятие. Обжалването на решенията е способ за атакуване на съдебно решение, което страда от пороци на формирането на съдебната воля и представлява пренасяне на спора пред по-висша инстанция, за да се гарантира влизането в сила на законосъобразен и правилен съдебен акт. Тава е и крайната цел на всяко обжалване, т.е то е способ за атакуване на порочни невлезли в сила актове.
2. Видове обжалване. Крайна цел на обжалването може да се постигне по два основни начина, като и днес съществуват два вида обжалване – въззивно и контролно-отменително.
2.1. Въззивно обжалване. При него спора, гражданското дело се разглежда от още една инстанция по същество. Това е възможност за втората инстанция пак да разгледа спора като първа и да се произнесе с решение. Въззивната дейност има същите процесуалните характеристики като първоинстанционната. Самият спор се подлага на второ решаване, като целта е съдебното решение по спора да е перфектно. За това въззивното обжалване се нарича втора първа инстанция. Повторното разглеждане обаче не означава, че се дублира дейността на първата инстанция, а че се дава възможност на съда сам да формира своето вътрешно убеждение и да постанови решение. Въззивното обжалване не е повторение, а продължение на дейността по решаване на спора. “Втора първа инстанция” означава – същата по характер дейност като на първата инстанция. Предметът на делото пред въззивната инстанция е самият материалноправен спор, т.е. същия като на първата инстанция. Това продължение на съдебната дейност пред втора инстанция може да съществува в 2 вида: пълно/същинско и ограничено/несъщинско.
1) Пълното въззивно обжалване – исторически е възникнало първо (във Френското и Белгийското законодателство). Основната отличителна черта при него е възможността пред въззивната инстанция да се сочат за първи път нови факти и обстоятелства. Тази възможност в различните правни системи е уредена по различен начин. Тази възможност в различните правни системи е уредена по различен начин. Първоначално във Франция тази възможност е почти неограничена, възможно е да се изтъкват:
а. Нововъзникнали факти – факти, релевантни за спора сред приключване на първата инстанция.
б. Новооткрити факти – факти, които са съществували или са били релевантни по време на първоинстанционното разглеждане на делото, но по обективни, независещи от страната, причини не са били обект на разглеждане.
в. Факти, които въпреки че са съществували и са били релевантни и страната е могла да ги посочи, но поради свое виновно поведение тя не е посочила.
Тази широта е създал твърде много проблеми и за това в някои системи се наблюдава ограничение за сочене на нови факти – Германия и Италия. Ограничението е насочено към 3тата група факти и се смята за нормална санкция. Това ограничение обаче не внася промяна в характера на обжалването, което остава пълно. Всичко казано до тук се отнася и за новите доказателства.
2) Ограничено въззивно обжалване – типичен пример е Австрия. Пред въззивната инстанция е недопустимо представянето на нови факти и обстоятелства. Спорът се разглежда на базата на събраното от първата инстанция.
2.2. Контролно-отменително обжалване. Характерно за него е, че основната задача на съответната съдебна инстанция е не да разглежда сама спора и да прави преценка на фактите и доказателствата, да проконтролира доколко предишната инстанция по същество е решила спора правилно и законосъобразно. Тази проверка се извършва на базата на изрично предвидени основания, които обобщават групите пороци, от които може да страда съдебния акт. Контролно-отменителното обжалване основно съществува в 3 вида: 1) касационно; 2) ревизионно и 3) контролно-отменително обжалване по модела на съветското законодателство.
1) Касационно обжалване – типичен представител Франция. При касационното обжалване преди всичко се осъществява проверка и контрол, продиктувани от идеята за защита на законността, а не на страните по спора. За това и днес във Франция касацията е извънинстанционен способ за контрол – обжалването става с молба, а не с касационна жалба. Основните групи основания за проверка и отмяна са: 1) грешка в прилагането на материалния закон и 2) грешка в прилагането на процесуалния закон. Касационната инстанция не може да излезе извън рамките на пороците, посочени от страната, дори и тя да открие друг порок това е без значение. Типично за касационната инстанция е, че тя почти винаги, когато се констатира, че решението е порочно го отменя и връща делото на инстанция по същество, за да може тя да го разгледа и реши.
2) Ревизионно обжалване – исторически, то възниква по-късно. Целта при него е освен да се брани законността да се защитят и интересите на страните. Ревизионната инстанция е част от инстанционния път за решаване на делото. Ревизионната жалба се подава от заинтересованата страна. При ревизионното обжалване се разширява обсега на проверката. Ревизионната инстанция проверява не само дали е спазен процесуалния и материалния закон, но и обосноваността на решението, т.е. дали фактическите изводи на съда отговарят на логическите и фактическите закономерности. Ревизионната инстанция разполага с възможността обжалвания акт да бъде отменен. Тя не е абсолютно ограничена от пороците, които страната е посочила. При определени пороци проверката може да се осъществи и служебно – например при неправилно приложение на материалния закон. Възможно е след отмяната на порочното решение сам ревизионният съд да реши спора по същество, а не да върне делото. В дейността на ревизионната инстанция се наблюдават две фази:
а. Проверка и контрол – ако решението е перфектно то се потвърждава, ако е порочно или връща делото или
б. Разглеждане по същество и се произнася.
Типични системи на ревизионно обжалване – Германия и Австрия. У нас до голяма степен е ревизионно обжалването. В почти всички касационни системи има елементи типични за ревизионното обжалване.
3) Обжалване по съветски образец – България до 1997 г. Най-типичното е, че то е характерно за двуинстанционните системи. Контролно-отменителната инстанция е призвана да има и въззивни функции. Тази система се характеризира с широки възможности за проверка, сочене на нови факти и решаване на делото по същество. От създаването на Конституцията от 1991 г. и на чл. 15 от ЗСВ в България категорично се очертава 3инстанционна система.
53. Въззивно обжалване на решенията. Право на въззивно обжалване. Образуване на въззивно производство – проверка за допустимост.
1. У нас имаме пълно въззивно обжалване.
1.1. Предмет на въззивното обжалване – всички първоинстнационни решения без оглед на съда, който ги е постановил, т.е. всички решения на РС и всички решения на ОС по делата, които са му родово подсъдни и той е бил първа инстанция са годен предмет на въззивно обжалване. Изключение до 2001 г. е бил чл. 18 отм. от ЗУКТС.
1.2. Кой е компетентния съд по въззивното обжалване – чл. 196, ал. 1: Решенията на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища, а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция - пред съответния апелативен съд. Принципът е, че е компетентен следващия по степен съд на съда, постановил първоинстанционното решение. У нас прескачане на степени съдилища няма. Ако е сгрешена подсъдността и дело подсъдно на ОС се гледа и реши от РС, въззивното обжалване ще е пред ОС, а не пред АС.
2. За да може да се развие въззивното обжалване трябва да бъде надлежно упражнено правото на въззивно обжалване. Правото на въззивно обжалване е аналогично на правото на иск. То е най-общо правната възможност на лицето с предявяване на въззивна жалба да образува въззивно производство и да предизвика осъществяването на въззивна дейност от компетентния съд.
2.1. Правото на въззивна жалба има 2 основни предпоставки:
1) Правен интерес – на лице е, когато има порочен правен акт, т.е. когато се твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, недопустимо или неправилно. Правен интерес съществува за лицето, за което първоинстанционното решение е неблагоприятно. Съответно правен интерес няма този, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение. Това е така обаче само за неправилните решения. Всяка страна може да атакува решение, за което твърди, че е нищожно или недопустимо. Според т. 18 на ТР 1/2000 г.: Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.
2) Процесуална легитимация:
а. Страните по делото, тези които са конституирани като такива пред първата инстанция. Процесуално легитимирана е както главната типична страна, така и главната нетипична страна (процесуалния субституент). Освен главните и подпомагащите страни са легитимирани да обжалват (както встъпилото, така и привлеченото лице).
б. Лицата, които не са имали качеството страна пред първата инстанция, но са имали право да се конституират като страна, напр. необходим другар на някоя от главните страни по делото.
в. Лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебното решение и които имат призната от закона възможност да участват в делото.
Предварителен отказ от право на обжалване е недействителен – чл. 203, ал. 2.
2.2. Правото на въззивно обжалване има две фази, както и правото на иск.
1) То възниква в един момент и до образуването на въззивното производство се намира в латентната фаза от съществуването си. Латетната фаза е ограничена с преклузивен срок 14 дни. Ако в този срок правото не се динамизира с подаване на въззивна жалба то се погасява – чл. 197. Началото на срока е моментът, в който на страната е било съобщено за постановеното от първата инстанция решение. Ако решението е било обявено в съдебно заседание срокът тече от този момент, ако страната не е присъствала в съдебно заседание или решението е обявено по-късно, срокът за обжалване тече от дата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено.
2) Ако в преклузивния срок правото на въззивно обжалване бъде реализиран с подаването на жалба до компетентния съд, то започва динамичната фаза от съществуването си. Тази фаза продължава докато е висящо въззивното производство и приключва с постановяването на въззивно решение. В този период правото на въззивно обжалване се развива постъпателно – то е сложно право, състоящо се от последователно възникващи правомощия на жалбоподателя. Всяко едно от тези правомощия се осъществя със съответни процесуални действия.
Правото на въззивно обжалване е процесуално по характер и има за адресат въззивния съд. С подаването на жалбата в процеса се вкарва и правото на другата страна, което има същите характеристики. Според. доц. Мингова правото на въззивно обжалване е самостоятелно процесуално право, а не елемент от правото на иск. Вярно е, че страната, която има право на искова защита и го е упражнила пред първа инстанция има и право на въззивно обжалване и в този смисъл последното е фаза от развитието на правото на иск. Ако първоинстанционното решение е недопустимо то е постановено без право на иск, за да се коригира това решение е необходимо обжалване, което обаче няма да почива на правото на иск. Право на въззивно обжалване може да се използва и когато право на иск не съществува.
3. Образуване на въззивното производство – чрез писмена въззивна жалба със съдържание и форма, които законът определя в чл. 198-199 (има препращане към изискванията за исковата молба).
3.1. Жалбата се подава до компетентния апелативен съд, чрез съответния първоинстанционен съд, който също има определени правомощия по жалбата. Основното съдържание на въззивната жалба е посочването на пороците, които съдържа първоинстанционното решение. Всяко порочно решение, нищожно, недопустимо или неправилно, подлежи на въззивно обжалване. Всеки един порок, който е причина за порочността на такова решение е годно основание за въззивно обжалване. По отношение на неправилните решения, за да се установи неправилността са важни причините, които могат да бъдат:
1) правилно изяснена фактическа обстановка, подведена под неправилен закон или под правилния закон, който не е приложен правилно;
2) неверни фактически изводи поради това, че:
а. съдът може да е допуснал грешка в прилагането на процесуалните правила (напр. трябвало е да допусне до разпит свидетел, който обаче той е счел за недопустим);
б. не всички релевантни факти и не всички допустими доказателства са обсъдени – в този случай решението е неправилно, защото е постановено при непълнота на фактическия и доказателствения материал;
в. те необосновани поради това, че са направени без съда да приложи логическите или опитните правила, които следва да приложи.
Всички тези пороци, които дават основание да се предположи, че правните изводи са неверни са основание за въззивно обжалване и на тях страната трябва да се позове.
3.2. Според т. 2 от ТР 1/2000 г.: Препис от въззивната жалба се представя само за противната страна, а не и за необжалвалите другари на въззивника, с които той се намира на една и съща страна на процесуалното правоотношение. Въззивният съд служебно конституира като страна в производството необходимите другари на обжалващия и е длъжен да съобщи на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба.
3.3. Законът изисква пороците и новите обстоятелства или доказателства да се посочат в жалбата. Поставя се въпроса какво ще стане ако те не се посочат. Ако жалбата не отговаря на законовите изисквания тя се остава без движение с разпореждане, след като се провери от едноличен съдия. Това се прави винаги. Ако пороците са поправими се дава се дава 7дневен срок за поправянето им. Ако пороците не са поправи съдията постановява ново разпореждане за връщане на въззивната жалба, което подлежи на обжалване с частна жалба. Ако порокът е непоправим, напр. изтекъл е срока за обжалване, първоинстанционния съд направо връща жалбата. ВКС в т. 4 на ТР №1/2000 г. определи, че непосочването на доказателства или нови обстоятелства не е основание за оставането на въззивната жалба без движение, порокът ще се поправи в самия ход на въззивното производство. Подаването на жалбата да първоинстанционния съд цели действия по допускането и едва след това действията продължават. В т. 5 на същото решение се казва: Ако оплакването във въззивната жалба е за неправилност на обжалваното решение поради непълнота на събраните при постановяването му доказателства, но в нея не се сочат новите доказателства или не се представят посочените писмени, тази нейна нередовност не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане по чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК.
3.4. Първоинстанционния съд следва да изпрати копие от въззивната жалба и документите към нея до насрещната страна, на която се дава срок за отговор. В 7дневен срок тя може да направи възражения срещу жалбата и да посочени доказателства в тяхна подкрепа като представи тези от тях, които са писмени. След изтичането на този срок независимо дали има отговор или не въззивната жалба и делото се изпращат на компетентния въззивен съд. Въззивният съд при насрочването на делото не е длъжен да се съобрази с изискването на чл. 41, ал. 6, т.е. той трябва да призовава страните за всяко заседание.
3.4. Ефект от подаване на въззивната жалба:
1) Суспенсивен ефект – въззивната жалба препятства първоинстанционното решение да влезе в сила.
2) Изпращането на жалбата до по-горния съд има и деволутивен (пренасящ ефект). Това означава, че втората инстанция има право да се поизнесе по делото.
54. Разглеждане на въззивната жалба от втората инстанция. Решение на въззивния съд по жалбата
1. Първите действия на въззивната инстанция са по допустимостта на жалбата. Ако прецени, че въззивната жалба е недопустима, съдът се произнася с определение. Това определение няма да е за връщане на жалбата, а ще е за оставянето й без разглеждане. Това определение подлежи на обжалване пред касационна инстанция. Ако жалбата е допустима започва разглеждането й по същество като основният въпрос е дали тя е основателна.
2. Въззивната инстанция не може да почне да разглежда спора, когато решението на първата инстанция е нищожно или недопустимо, тъй като въззивният съд трябва да е втора инстанция. Въззивният съд трябва да провери дали решението е валидно (чл. 209, ал. 2) и ако не е спира до там. Дори страната да не се позове на нищожност, съдът сам следи служебно, нищожността може да бъде предявена и чрез възражение или по исков ред. Ако се установи такъв порок съдът дължи решение, прогласяващо нищожността – това е установително решение, което само установява нищожността. За развитието на делото има значение характера на нищожността:
1) ако нищожността е обусловена от нищожен състав на първоинстанционния съд, делото се връща в първа инстанция и се гледа от действителен състав;
2) ако нищожността на делото е пълна въззивния съд следва да прекрати делото.
3. Ако решението е валидно следва да се разгледа дали е допустимо – чл. 209, ал. 1. Ако ищецът няма право на иск той няма да има право и на въззивна жалба. Въззивния съд проверява дали са на лице основанията за недопустимост на решението. Ако решението е недопустимо съдът следа да го обезсили. Какво става с делото зависи от порока:
1) ако ищецът е нелегитимен делото ще се прекрати, ако е нелегитимен ответника се дава възможност на ищеца намери легитимен пред първоинстанционния съд;
2) ако делото е неподсъдно го изпраща на компетентния първоинстанционен съд;
3) ако е разгледан непредявен иск – делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
4. След като се провери решението следва да се премине към изследване на обстоятелствата и документите по делото. У нас въззивното обжалване е пълно и пред въззивната инстанция могат да се представят нови факти и обстоятелства – нововъзникнали, новооткрити и непредявени (санкцията за последните е молба по чл. 65, ал.1). Въззивния съд може в закрито заседание да прецени дали да допусне доказателствата или не. Нови доказателства могат да се сочат докато делото е висящо в този смисъл т. 6 на ТР 1/2000 г. Въззивната инстанция се опира на дейността на първата инстанция, за която черпи сведения само от протоколите по делото. Въззивната инстанция не събира отново всички доказателства, т.е. тя не повтаря първоинстанционната дейност, а я продължава. Само ако прецени, че е нужно повторно събиране на някой доказателства тя го постановява.
5. Разглеждането на делото става в открито заседание – заседанията всъщност са първо и второ. Въззивната инстанция трябва да събере всички доказателства, да направи изводи от тях и да намери приложимия закон, за да постанови решение. Няма значение какъв е извода на въззивния съд той дължи решение със самостоятелни мотиви. Чл. 208, ал. 1 е неточен: Въззивният съд в състав от трима съдии разглежда жалбата в открито заседание, събира доказателства, изслушва страните и оставя в сила или отменя изцяло или частично постановеното решение. Ако отмени решението, съдът решава делото по същество. От този текст може да се направи извод, че съдът има 3 възможности:
5.1. Да установи, че решението е правилно, а подадена срещу него жалба е неоснователна. В този случай той оставя първоинстанционното решение в сила. В този случай няма ново решение с нов диспозитив, а просто съдът казва “отхвърля жалбата”. В този случай става дума за сложен фактически състав – решението на първата инстанция + потвърждаващото решение на втората инстанция. Решението на въззивната инстанция остава в пространството и подлежи на касационно обжалване.
5.2. Да установи, че решението на първоинстанционния съд е изцяло неправилно. В този случай, когато изводите между първата и втората инстанция са различни въззивния съд постановява друго решение. Това решение ще е единственото решение по делото и от него ще произтичат последиците, присъщи на решението по искови дела.
5.3. Да установи, че решението на въззивния съд е частично правилно. За частта, която е правилна въззивния съд ще постъпи съобразно първата изложена хипотеза, а за частта, която е неправилна – съобразно втората.
Казаното до тук води до извода, че при неправилно решение делото не може да се върне в първоинстанционния съд.
С чл. 208, ал. 2 изрично е въведено положението, че не може с обжалването на решението да се стигне до резултат във вреда на обжалващия. Това е така само в случаите, когато няма насрещна въззивна жалба, напр. в случая, когато искът е уважен частично до определен размер и ищецът е подал иск за неуважената част, без да има жалба от ответника.
6. Изпълнителна сила на осъдителните решения на въззивния съд и защитата срещу нея. След реформата на ГПК от 1999 г. невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция са обявени за изпълнителни основания – чл. 237, б. “а”. За това и чл. 218б, ал. 2 разпорежда, че подадената срещу осъдителното решение на въззивния съд касационна жалба не спира изпълнението му. Тази изпълнителна сила обаче е основание за някои въпроси:
6.1. Осъдителните решения на въззивния съд могат да бъдат:
1) осъдително решение на първоинстанционния съд и решение на въззивния, което отхвърля жалбата срещу него;
2) самостоятелно решение на въззивния съд, с което се уважава осъдителен иск, отхвърлен от първата инстанция.
6.2. И в двете хипотези ответника може да атакува решението на въззивния съд и да поиска от ВКС да спре изпълнението му като процедурата е уредена в чл. 218б, ал. 3-6.
6.3. Ако в резултат на касационното обжалване се стигне до отхвърляне на осъдителния иск от ВКС или от съответния въззивен съд, където делото е върнато за ново разглеждане, спряното принудително изпълнение следва да се прекрати. Ако пък принудителното изпълнение не е било спряно и е приключило проф. Сталев счита, че трябва по аналогия да се приложи чл. 241, ал. 3 и да се издаде обратен изпълнителен лист.
7. Отклонения от типичното развитие на въззивното производство.
7.1. Ако е имало субективно съединяване на искове – другарство, твърде е възможно въззивната жалба да е от единия другар или срещу единия другар. Поради идентичността на положението на необходимите другари, жалбата подадена от един или срещу един от тях важи и за останалите и те се конституират като страни по делото. При обикновеното другарство важи диспозитивното начало – чл. 204: Всеки от другарите по делото може, не по-късно от първото заседание във втората инстанция, да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. Присъединяването става чрез подаване на писмена молба с преписи от нея за противната страна. Присъединяването не е обвързано от срока за жалбата, това е специално процесуално правомощие на обикновените другари. Ако те го упражнят преди края на първото заседание във втората инстанция те се конституират като страни. Ако не се присъединят решението по делото не се отнася за тях (може да търсят промяна по извънредни способи). По аналогия правилото за присъединяване може да се използва и от подпомагащата страна.
Според чл. 206, ал. 2, изр. 1: Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. Това правило може да се приложи и спрямо неприсъединилите се другари. Ако обаче отмяната се дължи на лични възражения на обжалвалия другар, следва да се приеме, че правилото на чл. 206 ще важи само спрямо необходимите, а не и обикновените другари, когато отмяната на решението на засяга установяването по общи факти. Според т. 16 ТР 1/2000 г.: Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените другари на въззиваемия срещу които не е изрично насочена жалбата - чл. 196, ал. 2, пр. 2 ГПК.
7.2. При обективно съединени искове водещо е диспозитивното начало. Ако жалбата засяга един от исковете, то обжалването не засяга решението по необжалваните искове. Ако решението по главния иск е обжалвано това ще засегне и евентуалния иск. Чл. 206, ал. 2, изр . 2 казва: При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. В този случай делото не се връща на първа инстанция, защото първоинстанционната дейност и по евентуалния иск е извършена, но липсва крайния акт – т. 14 от ТР. При кумулативното съединяване на исковете важи диспозитивното правило – обжалването на решението по единия иск не засяга необжалваните решения по другите (за тях остават извънредните основания по чл. 231). В останалите хипотези на съединяване при обжалването на един иск не се засягат останалите.
7.3. Пред въззивния съд не се допускат действия по промяна на иска, защото така би се ограничела двуинстанционноста. Могат да се правят възражения за давност, право на задържане и др. Не може обаче да се прави възражение за прихващане във въззивната инстанция, когато насрещното вземане е спорно – такова е и становището на ВКС. Ако насрещното вземане не е спорно е възможно прихващане и във въззивната инстанция.
7.4. Прекратяване на въззивното производство. Може да се стигне до него било на основания типични за прекратяване и на първоинстанционното производство, така и на специфично основание.
1) Обши основания – смърт на страна, сливане между страни по делото, оттегляне или отказ от иска, съдебна спогодба. В тези случаи се прекратява целия процес и се обезсилва постановеното пред първата инстанция решение.
2) Чл. 203, ал. 1: При всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба. В този случай съгласието на противната страна не е необходимо. Оттеглянето на въззивната жалба прекратява само въззивното производство и то в рамките на оттеглянето.
8. Правилото на чл. 211: Доколкото няма особени правила за производството пред въззивната инстанция, прилагат се съответно правилата за производството пред първата инстанция, ясно показва, че втората инстанция е по същество и не е повторение на първата.
55. Касационно обжалване на решенията. Право на касационна жалба. Образуване на касационното производство - проверка за допустимост
Касационното обжалване (КО) спада към контролно-отменителните производства за атакуване на порочни решения. Почти никоя правна система не познава КО в чист вид - съдържа елементи на ревизионното обжалване.
1. Предмет на обжалването:
1.1. Правилото е, че на КО подлежат само въззивни съдебни решения, т.е. първоинстанционни решения, които не са обжалвани пред въззивна инстанция, съгласно чл. 219 са влезли в сила и не могат да се атакуват по касационен ред. Изключения няма, но е възможно да се предвиди КО на първоинстанционни решения, ако по някакви съображения се приеме, че въззивното обжалване може да бъде пропуснато.
1.2. Дали всички въззивни решения подлежат на КО. Правилото е, че всички въззивни решения подлежат на КО ако законът не предвижда изключения. Такива изключения са предвидени в закон (не само в ГПК). Основните изключения са в ГПК, чл. 218а. Могат да се направят следните изводи:
1) Като въззивна инстанция могат да функционират две степени съдилища: ОС (за първа инстанция РС) и АС (за първа инстанция ОС). Изключенията са и за двете групи решения, но повечето са за въззивните решения на ОС.
а. Въззивни решения на ОС - б. “а”:
- Решения по искове за издръжка - от социални съображения е преценено, че бързината е по-ценна от триинстанционността.
- Решения по брачни искове (независимо от вида на брачния иск и вида на решението - уважава или отхвърля) - съображенията са подобни: голяма стабилност на брачната връзка и затова трябва да има по-бързи решения.
- Решения по искове с цена до 1000 лв. (предвижда се промяна - за 5000 лв, за парични вземания по търговски дела и по-голяма сума) - не визира всички искове с парична цена, а само за парични вземания (при тях има равенство между стойността на интереса и цената на иска). Размерът на претендираната мораторна лихва е от значение само ако тя се претендира отделно от вземането, за което се дължи. Съображението е по-ниският имуществен интерес.
б. Решения на АС - с последните изменения в ЗУКТС в б. “б” въззивните решения на АС по искове за обявяване на незаконност на стачка не подлежат на КО. Отново съображението е по-голяма бързина при уреждане на тези въпроси.
2) Кои решения на въззивната инстанция подлежат на обжалване.
а. Решения по същество. Това са два вида решения: 1) решения, които изместват решението на първоинстанционния съд; 2) решения, които подвърждават решението. Всички решения по същество подлежат на КО (без изключения).
б. Решения за обявяване на нищожност на първоинстанционното решение, без да има произнасяне по същество, и решения за обезсилване като недопустимо на първоинстанционното решение - и теорията, и практиката приемат, че тези решения са обект на КО. Не само решенията по съществото на правния спор, а всички решения на въззивната инстанция подлежат на КО. Когато втората група решения на въззивната инстанция (контролните решения - не по същество) подлежат на КО, има ли значение дали са свързани с прекратяване на делото или с връщане на делото за ново разглеждане в първа инстанция.
- Първоначално според теорията и практиката само тези, които прекратяват производството, подлежат на КО, тъй като това е единственият път за отстраняване на порока.
- По-спорно беше за свързаните с връщане на делото за ново разглеждане - напр. ако се приеме, че първоинстанционното решение е нищожно поради незаконен (неправилно формиран) състав, но ако този състав е редовен, се стига до ново разглеждане на едно редовно дело - за да не се допусне това, трябва да има КО.
Всички видове въззивни решения с оглед на съдържанието си подлежат на КО.
2. Компетентен съд.
2.1. Според Конституцията и ЗСВ единствената компетентна инстанция по касационни дела е ВКС - няма значение какъв е рангът на съда, постановил обжалвания акт. КО е централизирано - пред най-висшия по степен съд.
2.2. Освен това този съд освен чисто правосъдните си функции има и неправосъдни функции - обобщаване на практиката по тълкуване и прилагане на закона със задължителна за по-долните съдилища сила. Затова трябва да бъде обща касационната инстанция (касационните функции да са на ВКС), за да може ВКС да осъществява и тези други функции.
Правят се опити да се изземат част от касационните правомощия на ВКС, тъй като е твърде натоварен, и да се прехвърлят към апелативните съдилища. Това няма конституционна опора.
3. Право на касационно обжалване.
3.1. Право на КО.
1) Това е публично, процесуално, сложно, динамично развиващо се право, което принадлежи на определени легитимирани субекти и има за адресат ВКС, което се реализира чрез постановяване на решение от този съд с цел да се гарантира влизането в сила на един безпорочен съдебен акт.
2) Това право се родее по характера си с правото на иск и с правото на въззивно обжалване, но има самостоятелен характер - не може да се разглежда като част от правото на искова защита. Фактът, че недопустимото съдебно решение подлежи на КО, означава, че това право принадлежи и на лице, което няма право на иск.
3.2. Това право трябва да се реализира в определени времеви граници - законът предвижда 30-дневен срок за подаване на касационна жалба.
1) Срокът е преклузивен - с неподаване на жалба в този срок правото на КО се погасява.
2) Срокът тече от съобщаването на страните, че въззивното решение с мотивите е изготвено (ако обявяването му е било неприсъствено - не в съдебно заседание).
3) Ако в този срок жалба бъде подадена, правото на КО влиза във фаза на развитие и се погасява с постановяване на касационното решение.
3.3. Процесуална легитимация.
1) Легитимирани са страните във въззивното производство - главни типични и главни нетипични, подпомагащи (също са обвързани от силата на решението). Това са лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебния акт и при това законът им е признавал правото на участие като страни в производството.
2) За да имат право на КО, тези лица трябва да имат интерес, а интересът произтича от наличието на порочно решение, неизгодно за съответния легитимиран субект.
4. Касационна жалба.
4.1. Подаването на касационната жалба се осъществява чрез въззивния съд (постановил обжалваното решение), но има за адресат ВКС.
4.2. Има препращане относно изискванията за форма и съдържание към правилата в чл. 218в, ал. 2 и сл. към чл. 198 - изискванията към формата и съдържанието на касационната жалба са същите като при въззивното обжалване.
1) Не се изисква само прилагането на нови доказателства, тъй като КО не може да има поради непълнота на фактите или доказателствата.
2) Важно е посочването на касационните основания - свързани са с видовете пороци, от които може да е засегнат актът.
4.3. Въззивният съд, чрез който се подава касационната жалба, има правомощия да преценява допустимост и редовност. Произнася се еднолично, в закрито заседание с разпореждане. Ако жалбата не отговаря на посочените изисквания, въззивния съд дава 7дневен срок да се поправят пороците. Ако това не се направи или е изпуснат срока за подаването й ще има разпореждане за връщане на касационната жалба като недопустима, което подлежи на обжалване пред ВКС (прегражда пътя на производството.
4.4. Ефект на касационната жалба. Редовно подадената касационна жалба има двата ефекта:
1) Суспензивен - пречи на въззивното решение да влезе в сила. Поражда се със самото подаване на жалбата.
2) Деволутативен - пренася делото пред касационния съд, възникване на правомощията на ВКС по жалбата. Поражда се с изпращане на жалбата до ВКС. До изпращането трябва да се изпрати препис на другата страна, за да отговори.
4.5. След като приеме жалбата, съдът изпраща препис от нея с приложенията на другата страна, която в 14-дневен срок от получаването й може да даде писмен отговор, след което независимо дали е постъпил отговор или не делото заедно с жалбата и отговора се изпраща на Върховния касационен съд.
Право
Лекции по Граждански процес: вариант 3: 3
- Детайли
- Главна категория: Право
- Категория: Гражданско процесуално право
- Посещения: 48896