Право

23. Предявяване на иска. Правни последици от предявяването


    1. Предявяване на иска. За да възникне процес съществуващото право на иск трябва да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска. Предявяването на иска става във форма на писмена молба, която отговаря на изискванията на чл. 98 и 99 ГПК. Устен иск е недопустим (Ж.Ст.: оттук и приравняване между иск и искова молба: съдържанието на молбата определя съдържанието на иска и т.н.). От това правило има само едно изключение инцидентен установителен иск може да се предяви в устна форма в съдебно заседание – чл. 118: До приключване на устните състезания в първата инстанция както ищецът, тъй и ответникът могат да поискат съдът да се произнесе със самото решение и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото. Предявяването на иска става по два начина (чл. 34, ал. 2):
        1.1. Исковата молба се подава в деловодството на съда, където й се слага входящ номер. Върху исковата молба освен входящ номер се слага и дата. Исковата молба като всеки частен документ няма достоверна дата – достоверна дата се поставя при подаването й. За унищожаването на договор, сключен при крайна нужда и  явно неизгодни условия, има едногодишен срок, след изтичането на който правото се губи затова е необходима и достоверна дата на исковата молба.
        1.2. Исковата молба може да се подаде по пощата с обратна разписка, като достоверната дата е пощенското клеймо. Може ли исковата молба да не се подаде чрез държавната поща, а чрез търговец, който осъществява подобни услуги. Според Стамболиев на държавната поща е предоставена компетентност да удостоверяват датата, каквато търговците, осъществяващи подобни услуги, нямат.
Ж.Ст.: Освен първоначално има и последващо предявяване на иск (при вече образувен процес при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, изменение на иска).
    2. За да бъде редовна, исковата молба трябва да е написана на български език, да има необходимото съдържание и предвидените приложения.
        1) Исковата молба трябва да е написана на български език според Конституцията и ГПК. Ако е написана на чужд език и има превод, валиден за съда е само българският превод.
        2) Законът предвижда и определено съдържание на исковата молба. Документът трябва да има определено наименование – “искова молба”. В закона не е казано, че тя трябва да е написана на хартия, но това се приема за безспорно, като форматът трябва да е A4.
        2.1. Посочване на съда. Вдясно горе се пише: до (съответния съд, напр. СРС - по този начин се осъществява избора на местна подсъдност), от долу – “тук” и после “искова молба”. Заглавието се пише вдясно, защото първите актове на съда се постановяват върху самата искова молба, в лявата й част отгоре. Първият акт на съда е разпореждане.
        2.2. Индивидуализиране на ищеца – пише се името му и ЕГН, адрес и факс и телекс. Ако молбата се подава чрез пълномощник, се пише името на адвоката и се отбелязва адвокатската колегия, в която той членува. Трябва да се посочи и съдебен адрес, който е адресът на процесуалния представител. Същото е със законния представител. Ако ищецът е ограничено дееспособен, трябва да се посочи име и адрес на родител (попечител) - за одобряване на действията, връчване на призовки и съобщения (Ж.Ст.)
        2.3. След това се индивидуализира ответника – пише се срещу кого е исковата молба (име, адрес). Тук не е нужно да се посочва ЕГН. Важи казаното за представителите на ищеца; също и за ограничено дееспособния ищец.
        2.4. Посочва се цената на иска:
            1) От цената на иска зависи родовата подсъдност.
            2) В зависимост от цената на иска се определя държавната такса. Когато исковата молба се подава, благодарение цената на иска длъжностното лице може да констатира дали е платената необходимата държавна такса.
            - Цената на иска е паричната стойност на оценимото в пари спорно право - цена на иска могат да имат само исковете относно имуществени права (Ж.Ст.)
            - За някои права чл. 55 сочи как да се определи цената. Цената на иска при обективно съединени искове се определя като сумарната сума на обективно съединените искове. Когато се претендират лихви, се включват в цената на иска.
            - Цената на иска може да бъде оспорена от ответника да първото заседание по делото, а и съдът може провери този въпрос служебно (чл. 56) - до първото заседание, защото от това зависи по-нататъшният ход на делото. След този момент цената на иска остава меродавна за подсъдността и държавната такса. Определението на съда подлежи на обжалване само при увеличаване на цената на иска (ал. 2). Промените в паричната стойност на спорното право са без значение, но ако се увеличи размерът на спорния предмет (иска се повече или още нещо), трябва да се увеличи и цената на иска с последствията от това (подсъдност).
        2.5. Посочва се правното основание – това не е задължително, но е добре да се направи, напр. “по чл. 45 ЗЗД”. Посоченото от ищеца правно основание на иска не е задължително за съда. В някои случаи обаче е безусловно необходимо да се посочи текста от закона. В българския съдебен исков процес има общ исков процес и особени искови производства. С чл. 126а са въведени и бързи производства, според проф. Стамболиев те са алтернатива на общия исков процес. Исковете по чл. 126а могат да се разглеждат по общия исков ред, за да се разгледа обаче такъв иск по реда на чл. 126а, ищецът трябва да е поискал това още в правното основание.
        2.6. Обръщение – ако делото е подсъдно на районен съд: “уважаеми районен съдия”, ако е подсъдно на СГС: “уважаеми градски съдия”.
        2.7. Изложение на обстоятелствата, на които се основава иска (основание на иска). Тук става дума за описание на житейски фактически състав, от който за ищеца е възникнало определено право.
            1) Когато в него има обуславящо правоотношение, трябва да се посочи, но не и фактите, от които то произнича (напр. при спор за вреди от вещ на ищеца той трябва да посочи, че е собственик, но не на какво основание) - Ж.С. При сложен фактически състав трябва да се посочат характеризиращите елементи (нотариален акт, но не и обуславящият го административен акт) - Ж.Ст.
            2) В тази връзка представляват интерес отрицателните установителни искове, тъй като при тях възниква въпросът какво трябва да се пише, че да може да се индивидуализира правния предмет. В този случай трябва да се посочат индивидуализиращите белези на едно материално правоотношение, което се отрича от ищеца. Искът се формулира по положителен начин, защото така се конкретизира спора. Трябва да има индивидуализиране на отричаното материално право, защото в противен случай ответникът ще трябва да доказва всички възможни основания. Според Ж.Ст. трябва да се посочат и възраженията срещу съществуването на правото, защото при този иск становището на ищеца е като на ответник по положителен установителен, осъдителен, конститутивен иск.
        2.8. След като в исковата молба е посочено основанието са възможни 2 варианта:
            1) Да се напише в какво се състои искането – чл. 98, ал.1, б. “д”. Петитумът съдържа две неща:
                а. Какъв вид защита се търси – сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила (осъждане), конститутивно действие.
                б. Доочертава се спорният предмет, което позволява разграничаване на един спорен предмет от друг - в какво се състои спорното право (вземане за 10 000 лв).
Ж.Ст.: Спорното право се индивидуализира с основанието (2.7.), със съдържанието (2.8., 1, б), но и и с носителите на правоотношението - когато няма съвпадане между страни по делото и субекти на спорното правоотношение, те трябва да се посочат.
            2) По силата на чл. 98, ал. 2: В исковата молба ищецът е длъжен да посочи всички доказателства и да представи писмените доказателства за обстоятелствата, на които се основава искът, според Стамболиев е по-логично след фактите веднага да се посочат доказателствата за фактите и след тях да се формулира петитумът. Доказателствата трябва да се посочат в исковата молба, за да може ответникът в първото заседание да изчерпи доказателствените си искания (Ж.Ст.).
        2.9. Приложения – определени са в чл. 99: Към исковата молба се представят: а) пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник; б) държавните такси и разноските, когато се дължат такива, и в) преписи от исковата молба и от приложенията към нея според числото на ответниците. Приложенията следва да се опишат, защото длъжностното лице, което приема исковата молба проверява и тях.
        2.10. Пише се дата, място и се поставя подпис от ищеца или от негов законен представител. Ако подателят не може да подпише, подписва овластено лице и се посочва защо (чл. 98, ал. 3). Чужденец може да подпише на своя език (изискването за български език се отнася само до съдържанието на молбата) - Ж.Ст.
    3. Приложения (Ж.Ст.) - трябва да се представят с исковата молба:
        3.1. Писмено пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника, когато той е подател на исковата молба. Наличието на представителна власт е условие за валидност на исковата молба. Законната представителна власт не подлежи на нарочно удостоверяване.
        3.2. Държавна такса и разноски. Трябва да е платена държавна такса - като доказателство към исковата молба се прилага квитанцията за това. Когато в исковата молба се иска извършването на съдопроизводствени действия, свързани с разноски (възнаграждения на свидетели, пътуване на членове на състава до мастото на огледа), ищецът трябва да ги внесе (условие за редовност на исковата молба) - виж 4.4., 5).
            1) Ако цената на иска не може да се определи, се определи, съдът я определя приблизително и при окончателното й определяне, се връща или довнася внесената държавна такса. При намаляване на иска държавна такса не се връща, при увеличаване се довнася.
            2) Някои лица са освободени от държавна такса и разноски: искове на работници и служители по трудови правоотношения, искове за издръжка, лицата, за които е признато, че нямат достатъчно средства (чл. 63). За да бъде освободено, лицето трябва да подаде молба пред съда, пред който ще предяви иска, като го конкретизира - виж 4.4., 4). Резолюцията, с която молбата не се уважава, подлежи на обжалване (арг. чл. 213, б. “а”). Разноските се плащат от държавния бюджет, при уважаване на иска ответникът са осъжда да плати. Държавните учреждения и БЧК се освобождават само от такса.
        3.3. Преписи за отвенниците от исковата молба и приложенията.
    4. След като исковата молба постъпи в деловодството:
        4.1. Отнася се на доклад на председателя или на заместник председателя по граждански дела.
        4.2. Разпределя се от него по състави, за да не може ищецът да определя съдията, който ще реши делото.
        4.3. Прави се доклад и в съответния състав, където съдията проверява:
            1) дали ищецът има право на иск;
            2) дали исковата молба е редовна по смисъла на чл. 100.
Според Ж.Ст. проверката се прави еднолично от районния съдия или от председателя на ОС или натоварен от него съдия.
        4.4. В резултат на всичко това се стига до два варианта:
            1) Ако исковата молба е редовна, съдът ще постанови разпореждане, в което ще разпореди: “ насрочвам делото за ..., да се връчи копие от исковата молба на ответника и призовка за първото съдебно заседание, да се връчи призовка и на ищеца”.
            2) Ако ищецът не притежава право на иск (не е надлежна страна), съдът постановява разпореждане за връщане на исковата молба. Ако исковата молба не е редовна, съдът постановява разпореждане до ищеца да отстрани нередностите в 7дневен срок - чл. 100, ал. 1 (Ж.Ст.: оставя молбата без движение), ако не стори това, исковата молба ще бъде върната – чл. 100, ал. 2. След посоченото разпореждане, секретарката ще изпрати съобщение на ищеца за да поправи нередностите. Исковата молба в този случай не се връща, защото ако се върне, не е сигурно, че ще се предяви повторно същата искова молба. Не винаги обаче е възможно да се изпрати съобщение на ищеца. Това не е възможно, когато ищецът не е посочил своя адрес. В този случай съдът постановява разпореждане да се постави съобщение в съда за срок от една седмица, че исковата молба следва да се поправи. Съдът не дава срок за поправянето на нередностите, той е даден в закона. Ако все пак съдът даде срок и той е по-малък от 7 дни и поправките се направят в 7дневния срок, това не е проблем. Ако обаче се даде по-голям срок, той е невалиден.
            3) По силата на чл. 98, ал. 2, втората част, ищецът трябва да представи писмените доказателства, на които се основава исковата молба. Поставя се въпросът дали е нередовна исковата молба, ако не отговаря на това условие.През 1997 г. се дава отговор, че е нередовна. След това обаче се предлага друго решение, исковата молба е редовна, дори и да не са посочени и представени с нея писмени доказателства, защото по чл. 65, ал. 1 е предвидена друга санкция. Друг аргумент за това разрешение е фактът, че и ищецът, и ответникът имат право да сочат доказателствени средства до края на устните състезания.
            4) Държавна такса трябва да се внесе и да се представи документ, че е внесена. Възможно е ищецът да няма средства да плати държавната такса и в този случай му се отнема възможността да получи правосъдие.  Ако ищецът не е в състояние да плати ДТ, според проф. Сталев е възможно преди подаването на исковата молба да подаде молба да бъде освободен от държавна такса с декларация за имущественото му състояние. По тази молба следва да се произнесе председателят на съда и ако той освободи ищеца от държавна такса, исковата молба се подава, заедно с постановлението на съдията. За да се извърши това обаче, не е предвидена процедура. По-лесно е в самата искова молба да се постави такова искане. След петитума се поставя “особено искане” за освобождаване от държавна такса. В този случай съдът първо ще се произнесе по особеното искане. Разпореждането на съда подлежи на обжалване с частна жалба.
            5) Според проф. Сталев ако ищецът в исковата молба иска да бъдат разпитани свидетели, е необходимо при подаването й да се внесе не само държавна такса, но и съдебни разноски за разпита на свидетелите. Това обаче е невъзможно според Стамболиев, защото разноските се определят от съда, тъй като свидетелите са различни, а страната не знае точно какви ще бъдат тези разноски. Съдът определя депозит за разноските.
            6) Ако исковата молба бъде поправена в дадения срок се счита, че тя е редовно подадена от момента на подаването - чл. 100, ал. 4. След поправянето на исковата молба съдът постановява второ разпореждане за насрочване на делото и призоваване на страните.
             7) Ако нередовностите не се поправят, исковата молба се връща. Разпореждането за връщане на исковата молба подлежи на обжалване с частна жалба. Препис за противната страна не се представя - проверката за редовност е само между ищеца и съда (Ж.Ст.).
Ж.Ст.: Ако е връчена нередовна искова молба, нередовността може да бъде изтъкната във всяко положение на делото; ако молбата не бъде поправена, тъй като делото е образувано, то се прекратява; при частна жалба срещу прекратяването препис се връчва и на ответника.
    5. Правни последици от предявяването. Има две групи в зависимост от това, в коя  правна сфера възникват. Не винаги настъпват и двете групи последици.
        5.1. В процесуалната сфера – процесуални последици. Те настъпват винаги, дори когато исковата молба е нередовна и дори когато ищецът няма право на иск.
            1) Сезиране на съда (диспозитивна последица) – без искова молба съдът не е сезиран.
            2) Предизвиква се състояние на висящност на делото – то продължава от подаването на исковата молба до решаването на спора със сила не пресъдено нещо. Съдът трябва да отговори на исковата молба, дори да не е редовна. Състоянието на висящност може да продължи по-кратко, ако исковата молба е нередовна или искът е отправен без право на иск. Състоянието на висящност ще престане да съществува в момента, в който делото ще спре да съществува.
                а. Висящността на делото е пречка за предявяване на същия иск, между същите страни, пред които и да е друг съд. По силата на чл. 95 по-късно заведеното дело подлежи на прекратяване - да не се стигне до противоречиви решения и за икономия (Ж.Ст.: наличието на висящо дело е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка). По-късно заведеното дело следва да бъде прекратено дори и да е в по-напреднала фаза от първото (напр. втората инстанция да обезсили решението по второто дело, дори първото да е в първа инстанция). Това решение не е логично. До този резултат няма да се стигне, ако по предявената по-късно искова молба има постановено съдебно решение, което е влязло в сила - ще се прекрати първото дело.
                б. Ж.Ст.: Състоянието на висящност стабилизира подсъдността, каквато е била при предявяване на иска (чл. 93, ал. 3).
                в. Ж.Ст.: При висящо дело и връчен препис от исковата молба (не е предпоставка за висящност, а е част от развитието на висящо дело) се откриват редица възможности: предявяване на насрещен и инцидентен установителен иск, встъпване и др.

        5.2. В материалната сфера – материални последици. Те не настъпват задължително с предявяването на иска. Тази група последици е обусловена от предявяването на исковата молба и някои други факти.
            1) Предявяването на искова молба прекъсва (и спира през време на висящността) погасителната давност - Ж.Ст.: правозапазващи последици. Поставя се въпросът обаче дали това е материалноправна последица. На този въпрос може да има два отговора. Ако приемем, че давността не погасява материалното право, правото на иск, ще стигнем до извода, че това не е материална последица, защото не влияе на материалното право. Ако давността обаче влияе върху материалното право, то това ще е материална последица. Ако има направено възражение за изтекла давност, съдът ще отхвърли иска като неоснователен. В противен случай трябва да се постанови прекратяване на делото, защото давността засяга самото материално право. Тази последица обаче не настъпва във всички случаи, а само когато исковата молба е редовна и има произнасяне на съда по същество. Ако делото бъде прекратено, тази последица няма да настъпи.   
            2) Прекъсване (и спиране) на придобивната давност. Това е материалноправна последица, защото влияе върху материалното право на владелеца. Тази последица настъпва, когато исковата молба е редовна и искът е уважен.
            3) Правозасилващи (правоувеличаващи) материалноправни последици – те настъпват при предявена искова молба и уважен иск. Ако не е уговорена лихва, за кредитора от момента на предявяването на исковата молба възниква акцесорно материално право за лихва – така се увеличава материалното право. При ревандикация добросъвестният владелец получава плодовете от вещта до подаването на иска за собственост.
    Ж.Ст.: Материалноправните последици предпоставят, че предявяването на иск е едновременно и упражняване на материалното право - настъпват само при основателен иск и не настъпват при отрицателен установителен иск и при отхвърляне на иск (правото на съществува).
        5.3. Ж.Ст.: Последиците предполагат съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. При порочен иск при заздравяване последиците се пораждат от деня на предявяването. Непоправеният порок води до привидна висящност - последиците се заличават с обратна сила (само при предявяване пред некомпетентен съд се запазват последиците - чл. 93, ал. 1). Ненадлежно представляваното лице може да предяви втори иск и тогава ще се прекрати първото дело, защото е порочно образувано.

24. Предмет на делото. Защита на ответника срещу иска

    1. Предмет на делото (Ж.Ст.). В малко разпоредби (чл. 22, ал. 2, 29, ал. 2, 181) ГПК го­вори изрично за предмет на делото (ПД), макар че предпоставя това по­нятие при редица институти на исковия процес. ПД обуславя подведом­ствеността и подсъдността на делото (чл. 6, 9, 10, 80-85), цената на ис­ка (чл. 55), приложимостта на общия исков ред или на особените иско­ви производства (чл. 258, 271, 275, 278, 294, 297, 299, 303). Само с оглед на ПД може да се види дали две дела са тъждествени или различни, за да се прецени дали предявеният отвод за висящ процес или за пресъдено нещо е основателен (чл. 95 и 221), както и дали новите фактически твърдения или искания на ищеца представляват изменение на иска (чл. 116). ПД предопределя защитата на ответника, понеже обуславя не­говите възражения и допустимостта на насрещния иск (чл. 104). От ПД зависи дали има, или не обективно съединяване на искове (чл. 103). Око­ло ПД се съсредоточава цялото съдебно дирене (отделяне на спорното от безспорното, доказването и устните състезания). ПД е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо. С други думи, ПД е оста, око­ло която е организиран и се движн целият исков процес. Това е така, защото ПД е спорното материално субективно право.
        1.1. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, само ищецът може да го измени чрез изменение на иска.
            1) Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска.
            2) Ищецът не е длъжен да посочи правното естество на спорното право (следва обективно от правната норма) - съдът е длъжен да квалифицира спорното право още с докла­да по делото (чл. 108), за да ориентира страните относно ПД. Защото от естеството на правото зависят: релевантните за него факти (т. е. възра­женията, репликите и дупликите), неговата прехвърляемост (чл. 99, ал. 1 ЗЗД; 56, ал. 2 ЗС и др.), компенсируемост (чл. 105 ЗЗД), пога­сяването му по давност (чл. 111 ЗЗД) и т. н. Поради неразривната връз­ка между субективно право и правна норма всяко право е мислимо са­мо в тази връзка - правната квалификация е неотделима съставка на ПД.
    ПД може да бъде определен като претендирано или отричано от ищеца право, чието правно естество обектив­но следва от основанието и петитума на иска въз основа на правна­та норма.
    ПД е едно твърдяно право - процесът не остава без пред­мет, ако се окаже, че претендираното или отричаното право не същест­вува.
        1.2. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носи­телите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска, защо­то без уточнен ПД исковият процес не може да се развие (иско­вата молба се връща).
            1) Както множеството петитуми при същото основание, така и множеството основа­ния при същия петитум водят до множество ПД (конкуренция на притезанията - конкуренция на договорна и деликтна отговорност; собствеността върху една и съ­ща вещ се претендира на различни основания; правна промяна се обосновава с различни потестативни права - унищожаване на договора поради грешка, измама или насилие).
            2) Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право (частичен иск). Тогава само тази част става ПД, а не цялото материално право.
            3) При установителни искове за факти ПД е само фактът, чието съ­ществуване или несъществуване ищецът цели да установи.
        1.3. Не са ПД: правоотношенията, които обуславят спорното право (преюдициални правоотношения); насрещните права на ответни­ка, с които той обосновава своите възражения (напр. за прихващане); правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотношения, в които се състои целената с този иск правна промяна. Върху това трябва да се настои, защото СПН се отнася само до ПД, доколкото той е станал предмет на решението.
    Според О.Ст. чрез очертаване на рамките на спора (излагане на основанието и петитума) в исковата молба ищецът очертава предмета на иска - според него предмет на иска не е спорното или твърдяното право (все едно съществува), а ищецът очертава модел на материално правоотношение чрез посочване на фактите, съдържанието и субектите и този модел е предмет на иска При обективно съединяване ще се стигне до множество предмети на иска, а оттам и множество предмети на делото. Чрез твърденията на ответника в първото заседание се дооформя внесеният чрез исковата молба предмет на иска, който, обогатен с фактическите възражения на ответника, се превръща в предмет на делото. Ответникът може да въведе нови модели на материални правоотношения чрез предявяване на възражения за прихващане, за подобрения в имота и те също стават предмет на делото - съдът е длъжен да се произнесе и по тях (сравни 1.3.!). При главно встъпване към първоначалния предмет на делото ще се прибавят и исковете на встъпилото лице, като възраженията на ищеца и ответника ще дооформят тези допълнителни предмети. Съдът трябва да се произнесе по всички предмети на делото (чл. 2, ал. 1) - предметът на решението трябва да отговаря на предмета на делото (може да не се произнесе обаче по евентуални искове или възражения). При отличаване на предмета на решението от предмета на делото, ако съдът се е произнесъл по нещо в повече, при въззивно обжалване тази част ще бъде обезсилена, а ако не се е произнесъл по предмета на делото, то се връща за ново разглеждане; ако съдът се е произнесъл по по-малко, може да се иска допълване на решението по чл. 193, ал. 1.
    2. Защита на ответника срещу иска. Тук става дума за поведението на ответника, след като стане ответник. Ответникът става ответник от момента на връчване на исковата молба. При вече предявен иск, ответникът може да предприеме различни позиции.
         2.1. Възможно е да не предприеме защитни действия. Това е възможно по два начина:
            1) Да признае иска – подобно поведение не се среща в българската правна култура. Това е изричен отказ от защита. В признаването на иска има рационален смисъл, защото ако ответника го направи до първото съдебно заседание, той може да се освободи от съдебните разноски.
            2) Чрез бездействие, тъй като той има право, но не е длъжен да се защитава, т.е. бездействието му е правомерно. Бездействието означава мълчалив отказ от защита. Бездействието води до 99% сигурност, че искът ще бъде уважен, но съществува и  рискът той да не бъде уважен - съдът ще изгради решението на основа на представените от ищеца факти и доказателства.
        2.2. Най-често срещаното поведение е защитата срещу иска. Защитата на ответника може да бъде два вида:
            2.2.1. Процесуална по характера си защита, която включва възражения на ответника срещу допустимостта на иска чрез възражения - възражение, че правото на иск не съществува или не е надлежно упражнено. Процесуалната защита цели било прекратяване на делото, било поне временно преграждане на движението му поради тази недопустимост на иска. Ако делото се прекрати обаче, няма пречка искът да бъде заведен отново. По принцип процесуалната защита може да се предприема при висящност на процеса. Конкретно възражение ще е допустимо с оглед конкретна процесуална предпоставка (напр. срещу легитимацията на ищеца ответникът може да възрази и пред касационната инстанция, но срещу местната подсъдност ответникът може да възрази в до кроя на първото съдебно заседание). Видът на предпоставката е от значение за времето за предявяване на отвод и за процесуалната й релевантност (липсата или наличността на относителни процесуални предпоставки се взема предвид от съда само при отвод - напр. за местна подсъдност) - Ж.Ст.Това, че тази защита е възможна, докато делото е висящо, не означава непременно, че тя предхожда защитата по същество (както е според Ж.Ст.). Примери за процесуална защита:
                а. Възражение за липса на представителна власт – съдът по чл. 25 дава срок за поправяне и потвърждаване на действията. Ответникът печели отлагане на делото, като максималната санкция за ищеца е прекратяването.
                б. Възражение по чл. 92, ал. 4 – търси се прекратяване на делото пред този съд и прехвърлянето му пред местноподсъдния съд, който е най-близък на ответника.
            2.2.2. Защита по същество (материалноправна) - ответникът оспорва основателността на иска. Чрез защитата по същество ответникът упражнява споето право на иск - ответникът настоява за решение по същество, с което да бъде отхвърлен искът (израз на това право е възможността да осуети оттеглянето на иска) - Ж.Ст. Защитата включва възраженията на ответника срещу правното твърдение на ищеца - изцяло или частично, и има за цел преди всичко отхвърляне на иска като неоснователен, или такова решение, което е благоприятно за ответника (то би могло да се яви и като резултат на осъждане под условие). Защитата на ответника по същество може да включи възражения срещу фактическите или доказателствените твърдения на ищеца.
                А. Защита срещу претендирано право.
                1) Отричане на фактите. Ответникът може да отрича правната квалификация, която ищецът е направил, може да възрази, че фактите, които ищецът твърди, не са се осъществили. Това отричане може да е съпътствано с твърдение, че са настъпили други факти, които опровергават твърдения от ищеца факт, т.е. може да има просто отричане, но то може да е съпътствано и с насрещни факти. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения факт (Ж.Ст.).
                2) Ответникът би могъл да не отрича факта, а да отрича правната му релевантност, т.е. че твърденият факт няма последиците, които правната норма изисква.
                3) Възможно е ответникът да не отрича факта, нито правната му релевантност, но да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право.
                    а. Ответникът да твърди чрез възражение такива насрещни факти, които са опорочили твърдените правни последици на този факт - това е пример за т.нар. правоизключващи факти. Ответникът се позовава на това, че договорът, по който се иска изпълнение е нищожен, т.е. няма договор.
                     б. Твърдените факти могат да бъдат и правоунищожаващи (унищожаване на договора) - на тях ответникът може да основава свои потестативни права, чрез които да унищожи твърдените от ищеца прави последици на факта. Насрещните възражения могат да се базират на права.
                    в. Правопогасяващи са фактите свързани с плащане, изпълнение, новация, цесия.
                    г. Може да става дума за правоотлагащи факти - визират твърдения на ответника за съществуващи модалитети, които обуславят действието, правните последици на факта, които ищецът твърди. По повод на такава позиция на ответника, законът предоставя възможност на ищеца да реагира - той може под формата на реплики да заеме същите позиции, но по повод фактите, които ответникът твърди. От своя страна ответникът може да прави дуплики срещу репликите на ищеца.
                    д. На последно място възраженията могат се основават и на правонамаляващи факти, напр. недостатъци на веща, водещи до намаляване на цената.
                - Ж.Ст.: С възражения ответникът може да предяви и свои права - допустимо, когато правото на ответника налага да се отхвърли искът, да се уважи частично или да се обуслови осъждането на ответника от удовлетворяване на насрещното му вземане (унищожаване, разваляне). Съгласно чл. 221, ал. 2 СПН се простира и относно вземанията на ответника, предявени за прихващане или с оглед право на задържане. Когато уважаването на иска не зависи от претендираните от ответника права, той трябва да ги упражни с насрещен иск (вземания за подобрения срещу установителен иск за собственост, право на по-голям дял от СИО). Ответникът не може да основава възраженията си на права на трети лица - не е легитимиран да ги брани.
                - Ж.Ст.: Възраженията на ответника във всички случаи са твърдения на изгодни за него факти, затова носи тежестта да ги докаже.
                В. Защита срещу отрицателен устаниветелен иск (Ж.Ст.): ответникът се явява претендент на спорното право и затова трябва да изтъкне правопораждащите факти и да обезсили възраженията на ищеца срещу съществуването на правото. Защитата се състои в обосноваване на правото.
        2.3. ?: Законът позволява на ответника не само да се брани срещу предявения иск, а и да търси в същия процес самостоятелна защита на своите субективни права. Те обаче трябва да са свързани с предявения иск. Реализират се чрез подпомагащата страна, или чрез предявяване на инцидентен установителен иск от ответника. Те илюстрират това, че освен да се брани, ответникът може да търси и получава самостоятелна защита на свои претенции. Самостоятелната защита не е пълна, сила на присъдено нещо има само на две насрещни права - чл. 221, ал. 2. Позицията на ответника може да включи и привличането на подпомагаща страна, т.е. да внесе промени в предявения иск в субективно отношение.
    3. Защитата на ответника дава повод за защита на ищеца (Ж.Ст.).
        3.1. При процесуална защита на ответника защитата на ищеца е в отстраняване на пороците, които водят до недопустимост на иска.
        3.2. При защита по същество.
            1) Ако ищецът претендира спорното право, може да отрече твърдяните от ответника факти ли да ги обезсили с други факти (ответникът е потвърдил сделката) - става с реплика. Ответникът може също да отрече или да обезсили тези факти (потвърждаването също е опорочено).
            2) При отрицателен установителен иск спрямо твърдените от ответника факти ищецът може да отрича или да възразява.
Всяка страна има спрямо твърдените от другата страна факти положението на ответник - личи ясно при отрицателния установителен иск.
    Ж.Ст.: По правило съдът взема предвид релевантните факти без значение кой ги твърди. В някои случаи обаче трябва да се твърдят от страната, която има полза от тях (възражение за давност, за право на задържане). При изявление за прихващане (има данни по делото), дори заинтересуваната страна да не се е позовала чрез възражение, съдът го взема предвид (погасяването настъпва по право).
    Ж.Ст.: Когато се използват различни средства за защита съдът следва да ги разгледа в поредност според естеството им и законния интерес на ответника: 1) защита срещу допустимостта; 2) защита по същество: първо отричане на факта, а при доказването му - последователно правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи, правоотлагащи факти. Това важи и при защита на ищеца.

25. Процесуални действия на съда и страните – обща характеристика. Видове съдебни постановления.


    1. Процесуалните действия са начин на упражняване на процесуални права и изпълнение на процесуални задължения.
        1.1. Това са действия на страните, насочени към учредяване, развитие и приключване на производството.
Ж.Ст.: Процесуалните действия са действия на съда и страните, насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто ФС и правни последици се уреждат от процесуалното право. Става въпрос за действията: 1)  не само на съда, но и на други съдебни органи (секретарят съставя съдебен протокол); 2) не само на главните, но и на другите страни.
        1.2. Ж.Ст.: Другите релевантни факти (дори и правни действия - поставяне под запрещение), не са процесуални действия. Действията на други участници (свидетели), дори и процесуално релевантни, не се процесуални действия - не пораждат право и задължение, насочени към следващо процесуално действие.
    2. Процесуални действия на съда. Те са израз на решаващата или разпореждащата (разпореждане за движението, спирането или прекратяването на производството - Ж.Ст.) дейност на съда - Ж.Ст.: съдебни постановления. Делят се на 3 групи:
        2.1. Решения.
            2.1.1. Според чл. 195, ал. 1: Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, a contrario от тази разпоредба може да се стигне до извода, че решенията са актове на съда, с които той се произнася по същество - Ж.Ст.: съдът взема отношение по предмета на делото, затова се казва, че с решението съдът се произнася по съществото на делото. С тях се приключва една или друга фаза от исковото производство, като с тях съдът дава отговор на въпроса, с който е сезиран. В исковото производство има 3 фази: първоинстанционна, въззивна и касационна, като всяка от тях завършва с решение (Ж.Ст.: също и обжалване на действията на съдия-изпълнител, охранителни производства завършват с решения). С произнасянето на решение съдът изчерпва процесуалната си компетентност и изпълнява задължението си по чл. 2 ГПК.  За разлика от прекратяването, завършването е такъв край на съответната фаза, при който се завършва производството (Ж.Ст.: тъй като съдът решава задачата си - да даде защита, решението завършва исковото производство - формален и вторичен белег, който следва от това, че с решението се взема становище по спора).
            2.1.2. Видове решения:
                1) Според въпроса, по който съдът се произнася:
                    а. Произнасяне по материалноправния спор, с който е сезиран.
                    б. Има решения, с които съдът се произнася по процесуални въпроси. Това са например решенията, с които съдът се произнася по въззивна жалба и връща делото. За това не е правилно да се каже, че с решения съдът се произнася по същество, тъй като това са само едната група решения. Когато въззивната инстанция е сезирана с искането да се обезсили решение на първоинстанционния съд като процесуално недопустимо, ако въззивния съд не уважи жалбата решението ще е по процедурата.
                2) Решенията се делят и на:
                    а. Крайни съдебни решения – онези съдебни решения, които биха могли да имат сила на пресъдено нещо, евентуално изпълнителна сила и конститутивно действие, т.е. ако не се обжалват те ще породят такова действие.
                    б. Решения с “попътен” характер – това са решения, които никога няма да получат последиците на силата на пресъдено нещо. Нормално е тези решения да не подлежат на обжалване, напр. когато се обжалва решение на въззивна инстанция и касационната инстанция постанови, че то е неправилно и върне делото за ново разглеждане във въззивна инстанция. Това решение не е окончателно и никога не може да стане. Същата е хипотезата, когато решение на първата инстанция се обжалва пред въззивната и въззивната постанови решение, с което обезсилва решението на първата инстанция като недопустимо и връща делото пак в първа. То няма да бъде окончателно, защото след него друго решение на първа инстанция. Според ТР 1/2001 г. и тези отменителни решения подлежат на самостоятелно обжалване, това обаче не следва непосредствено от разпоредбите на ГПК. Според проф. Стамболиев този въпрос следва да бъде решен по друг начин, защото ако се допусне това обжалване процесът се натоварва прекалено много и се забавя във времето. Тези решения за разлика от другите не решават правния спор по същество, защото след тях следват други решения, които подлежат на обжалване.
        2.2. Определения и разпореждания. Това не са актове на съда по същество. По процесуални въпроси (но не само по движението на делото), съдът се произнася с определения и разпореждания. Определенията са актове на съдебния състав, а разпорежданията са на председателя на съда. Според проф. Яновски въпросите, които се поставят в рамките на процеса са процедурни – по тях се произнася председателят с разпореждания, и процесуални – по тях се произнася състава с определения. Процесуалните въпроси са от принципен характер – от значение за принципите на гражданския процес. Когато въпросите не са относно тези базисни принципи, а са свързани с процедурата, председателя се произнася с разпореждане. Сега разликата между двата типа актове не е много важна, защото в първа инстанция при съдия от 1 съдия той е и председател, и състав. Разпорежданията и определенията освен това са подчинени на един и същи режим.
            2.2.1. Обжалване.
                1) Тези актове на съда не подлежат по принцип на самостоятелно обжалване, тъй като:
                    а. те са временни, с попътен характер и нямат извънпроцесуално действие – ако не се стигне до решение те се обезсилват с обратна сила и няма право, което да се нуждае от защита.
                    б. ако тези актове подлежат на обжалване, то според Стамболиев процесът няма да завърши и за 100 години. За съжаление всяко процесуално действие в изпълнителния процес се обжалва.
                2) По изключение определенията и решенията подлежат на обжалване с частна жалба.
                    а. По принцип подлежат на обжалване онези определения и разпореждания, които преграждат по-нататъшното развитие на производството – чл. 218а, б. “в”.
                    б. Освен тях се обжалват определения и разпореждания в изрично посочените от закона случаи, когато могат да засегнат процесуални права на страните, напр. определението, с което се приема делото за разглеждане. Терминологично е важно, че се използва думата “прегражда” – такива са определенията, с които съда приема, че производството не му е подведомствено или определение по чл. 182 за спиране – те не спират, а преграждат пътя на производството.
            2.2.2. Процесуалните действия на съда, които не слагат край на производството, са отлагателни и могат да бъдат заменени от същия съд – чл. 195, ал. 2: Определенията, които не турят край на делото, могат да бъдат изменявани или отменявани от същия съд вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или опущение. Съдът не може сам да си отмени решение или определение, с което се слага край на делото. Съдът рядко използва тази възможност, защото човек не обича да признава грешките си. Проблемът в тази хипотеза е, че има покриване между определенията, които съдът може да отмени, и тези, които подлежат на обжалване с частна жалба. Определенията, които прекратяват производството не могат да се отменят от съда, а тези които слагат пречка пред производството могат да се оттеглят. Може в един момент да се иска оттегляне и да се обжалва. Проф. Яновски е настоявал определенията, които подлежат на оттегляне, да не се обжалват и обратно.
            2.2.3. Ж.Ст. разглежда определенията и разпорежданията самостоятелно.
                1) Определения - съдът взема становище дали и как да процедира по съществото на делото.
                    а. Според него определенията се различават от решенията: 1) правните им последици не надхвърлят рамките на производството; 2) не се обжалват отделно или се обжалват с частна жалба; 3) не могат да се отменят с извънредните средства; 4) поначало могат да се изменят и отменят от същия съд.
                    б. Разделя ги на:
                        - Определяния, които прекратяват процеса (недопустим) - могат да се отменят от същия съд и могат да се обжалват (но не са решения!); характер на определение има и решението, с което искът се отхвърля като недопустим.
                        - Определения по движение на делото: 1) съдът взема становище по допустимостта на производството, без да го прекратява (дава ход на делото, препраща го на компетентен орган, спира го, отказва да го възобнови); 2) определения, които обезпечават бързото, законосъобразно развитие на процеса (за отстраняване на съдии, за участие на трети лица, за съединяване на искове). Определенията от първата група (с изключение на това за даване на ход) подлежат на обжалване с частна жалба; другите само по изключение (чл. 176, ал. 1). Определенията и от двете групи могат да се изменят и отменят (чл. 195, ал. 2) при: 1) промяна на обстоятелствата (напр. определение за събиране на доказателства, а после фактите се признават); 2) грешка или опущение (за дееспособността на страната - съдът е дал ход).
                2) Разпореждания. Съдът се произнася по главния въпрос с разпореждане само при издаване на изпълнителен лист по чл. 237, б. “а” и “б” (чл. 242, ал. 3). Иначе с разпореждане се решава процедурен въпрос, но за разлика от определенията само такива въпроси, които се решават от едноличен орган (оставяне без движение на исковата молба, връчване на препис от исковата молба). Подчинени са на режима на определенията.
        2.3. Призовавания и съобщения (Ж.Ст.). Извън съдебните постановления съдът предприема и други процесуални действия (изслушва исканията и твърденията на страните, събира доказателства). Призоваванията и съобщенията целят да уведомят страната за вече извършени или предстоящи процесуални действия - обезпечават възможността да се подготви за защита и да я осъществи. Връчването на съобщения и на книжа става по правилата за връчване на призовки (чл. 52) - ще се говори само за призоваване.
            1) Призоваване чрез призовка - за лица с известен адрес.
                а. Призовката трябва да има определено съдържание (чл. 45 - съд, призован, по кое дело, в какво качество, къде и кога), иначе е недействителна; също и при заместващите способи (призоваване по телефона, с телеграма и т.н.). Призоваването да е поне 7 дни преди заседанието (чл. 41, ал. 5), иначе решението подлежи на отмяна.
                б. Призоваването чрез призовка се извършва от: 1) съдебен служител (чл. 41, ал. 1); 2) служител в общината или кметството, когато в населеното място няма съд (ал. 2); 3) пощенски раздавач, когато призовката се изпраща с препоръчано писмо (ал. 3), също и при телеграма. Призоваването е само за първо заседание (ал. 6); за следващите страната се счита уведомена (чл. 107); в случаите на чл. 41, ал. 6 страната трябва да бъде призована отново (възобновяване на спряно дело и др.).
                в. Удостоверяване: 1) призоваване по телефона - писмено, име, дата и подпис на извършилото го длъжностно лице; 2) с телекс - писмено потвърждаване; 3) с телеграма - известие за връчването й; 4) в другите случаи - с разписка, подписано от призования и връчилото лице, датирана. Извършени от длъжностни лица, това са официални документи, единствено допустимо средство за доказване на призоваването.
                г. На кого да се връчи призовката - на призования, но може и друго лице: 1) на пълномощника (чл. 46, ал. 1), независимо дали може да се връчи на призования; 2) при недееспособна страна - на законен представител или попечител (ал. 1); 3) ако не може да се намерят тези лица, тогава на лицата по ал. 2 в посочената поредност: а) пълнолетно лице от домашните (живеят в едно домакинство!, наемател и наемодател дори и в едно жилище не са в домакинство, може да се третират като съседи); б) съсед - дееспособен, трябва да се съгласи (за разлика от домашното лице); при призоваване чрез телекс и телефон не може на тези лица; 4) на длъжностно лице по местоработата (чл. 49); 5) юридически лица - в канцеларията им. Неспазването на изискванията за съответния начин на призававане води до неговата недействителност (счита се за ненастъпило и трябва да се повтори). Ако призованият или лицата по чл. 46, ал. 2 не могат да подпишат това се отбелязва. Отказът на призования или домашните му да приемат призовката се онбелязва в разписката, подпис на свидетел - лицето се смята за призовано (чл. 47).
                д. Страна, която е в чужбина за повече от 30 дни, ако няма пълномощник, трябва да посочи съдебен адрес (също и за законния представител, попечителя, пълномощника), ако не - призовките и съобщенията се прилагат към делото и се считат за връчени (чл. 44). Задължението се вписва в първата призовка. Съдебен адрес е лице с местожителство в седалището на съда, което се упълномощава да получава призовки, съобщения, книжа от името на лицето.
                е. При смяна на адреса на страна (законен представител, попечител, съдебен адрес) по време на висящността на делото съдът трябва да се уведоми, иначе призовките се прилагат към делото и се считат за връчени (чл. 51). Задължението се вписва в призовката. Търговец и юридическо лице се призовават по последния вписан адрес, ако адресът е друг, призовката се счита за връчена (чл. 51, ал. 3). Ако страната има пълномощник, въпреки неуведомяването за смяна на адреса, трябва да се призове чрез него.
            2) Обнародване - за ответник с неизвестно местожителство и адрес при предявяване на иска (чл. 50); обнародване поне 1 м. преди делото, след издирване чрез справка в съответната адресна служба; на лицено се назначава представител, ако не се яви.
    3. Процесуални действия на страните. Ж.Ст. набляга на разграничаването на процесуални действия и материалноправни сделки от гледна точка на лицето, което може да ги извършва (носителят на правото може да извършва и двете, а ако страна е друго лице, може само процесуални действия), и от гледна отчка на ефекта (възможни са обаче сделки с процесуален ефект - отчуждаване на спорно право, както и процесуални действия с материалноправен ефект - предявяване на иск). Процесуални действия според него са тези, при които ГП регулира ФС (изискванията за валидност), но и правните им последици - не са процесуални действия прихващане, отказ от право, опрощаване; процесуални действия са възражение за прихващане, отказ от иск.
        3.1. За да бъдат действителни, процесуалните действия трябва да отговарят на редица изисквания:
            1) Да са извършени от дееспособна страна или от процесуален представител с представителна власт.
            2) Да са извършени в съответната форма – обикновено в устна форма.
            3) Да са извършени в съответния срок – в ГПК са предвидени различни срокове в дни или определени до съдебно заседание.
            4) Ж.Ст.: Трябва да бъдат безусловни и безсрочни изявления. Изключение са евентуалните процесуални действия - тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно вътрешно процесуално събитие (евентуален иск, обикновено и възражението за прихващане).
            5) Ж.Ст.: Процесуалните действия обикновено са упражняване на процесуални права - ако право липсва, действието е опорочено.
            6) Проф. Сталев счита, че процесуалните действия не трябва да представляват злоупотреба с процесуални права – чл. 3: Участвуващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Според него процесуалните действия, предприети недобросъвестно, са недействителни. Според Стамболиев обаче като четем чл. 3 може да стигнем до извода, че процесуалното действие, което е злоупотреба с права не е недействително. Това води и до въпроса в състояние ли е съдът да прецени дали процесуалното действие е злоупотреба с процесуални права или не. Ако страната има процесуално право, което може да упражни тя трябва да го упражни. В закона се казва същото – санкцията е само отговорност за разноски, а не недопустимост на процесуалните действия.
        3.2. Видове процесуални действия на страните. Според съдържанието им те биват:
            1) Искания – когато чрез своето процесуално действие страната прави волеизявление, това е искане – напр. искане за отлагане или за свидетели (Ж.Ст. - иск). Те като волеизявления могат да са валидни или невалидни, но не и верни или неверни. Ж.Ст. ги разграничана на искания по съществото на делото (за допускане и събиране на доказателства - насочени са да предопределят съдържанието на решението) и процесуални; исканията по съществото на делото според него се преценяват от гледна точка на допустимост и на основателност.
            2) Твърдения – те са резултат от информационни изявления/изявления за знание за съществуването или несъществуването на права или факти. Познанието може да е вярно или невярно, но не и с опорочена воля. Ж.Ст. ги разделя на:
                а. Правни твърдения - имат за предмет претендирани или отричани права (съдържат се в искова молба, отказ от иск, признание на иск; такова е твърдението, че претендираното от другата страна право не съществува).
                б. Фактически твърдения - отнасят се до съществуването или несъществуването на правно или доказателствено релевантни факти (посочване на основанието на иска).
Ж.Ст.: Доводи на страните (близки до твърденията) - изводи относно факти (фактически доводи - градят се на преценка на доказателствата) или права (правни доводи - градят се върху подвеждането на доказаните факти под правната форма).
            3) Ж.Ст.: Доказвание - подкрепят твърденията: действия на страните, с които сочат, представят или участват в събирането на доказателствата.
Адресат на исканията и твърденията е съдът. В съдебно заседание те се правят в устна форма, а извън съдебно заседание – в писмена.
        3.3. Оттегляемост. Процесуалните действия могат да са оттегляеми и опорочени.
            1) Ако едно действие на страната е порочно, съдът може да даде срок за поправянето му – напр. искане за свидетел, който живее на определен адрес, а той е неверен или искова молба, която не отговаря на чл. 98 и 99.
            2) Според Ж.Ст. процесуалните действия е безпредметно да се атакуват по реда за атакуване на граждански сделки поради пороци на волята, тъй като са оттегляеми; ако не се оттеглят своевременно и въз основа на тях е постановено влязло в сила решение, страната може да използва извънредни средства за отмяна (чл. 231, б. “б”).
            3) Всички процесуални действия на страните и процесуалните им представители са отправени до съда. Могат да се оттеглят до приключване на устните състезания (Ж.Ст.). Те са оттегляеми до определен момент – докато не е постигнат същностният резултат, който тези действия са целели. Ако резултатът е постигнат обаче, страната не може да се откаже от него. Според Ж.Ст. оттегляемостта е свързана с възникването на права за другата страна от процесуалното действие и затова не може да се оттегли съгласието за замяна на страна (чл. 121, 117), за спиране на делото (чл. 182). Стамболиев не е съгласен със становището, че момента на оттеглянето е възникването на правото за другата страна. В някои случаи наистина за оттеглянето е необходимо съгласие на ответника, но това се дължи не на невъзможност за оттегляне, а на право на другата страна.
        3.4. Ж.Ст.: Процесуалните действия подлежат на тълкуване - изхожда се не от текста и наименованието им, а от смисъла и предназначението. При неяснота съдът трябва с въпроси да издири смисъла на процесуалните действия.
    4. Гарантиране на извършването на процесуалните действия.
        4.1. Процесуалните действия на съда са гарантирани чрез обжалванията, включително жалбата за бавност по чл. 217а.
        4.2. Гаранция на извършването на процесуални действия от страните са процесуалните тежести. Процесуалните тежести са специална санкционна последица при неизпълнение на процесуални задължения. Чрез процесуалните тежести страните се стимулират към изпълнение на процесуалните си задължения, защото ако не ги изпълнят резултатът ще е по-лош. Процесуалните тежести имат от друга страна заместваща функция ако страната пропусне да извърши определено действие то настъпва процесуалната тежест и процеса продължава.

26. Форма и време на процесуалните действия. Процесуално бездействие
Ж.Сталев

    1. Форма на процесуалните действия - става въпрос за непосредствения способ на външно изразяване на изявлението (устна и писмена форма), но и за изискванията да се извършат пред определени лица и да се удостоверят по определен способ (съдебен протокол). Процесуалните действия трябва да се извършат на български език (чл. 5 и 105, ал. 1 ЗСВ), ако страната не го владее, извършва действията чрез преводач (чл. 5 и 105, ал. 2 ЗСВ).
        1.1. Писмена и устна форма.
            1) При извършване на процесуални действия вън от съдебното заседание те трябва да са в писмена форма под страх от недействителност: 1) искова молба и искания вън от съдебно заседание (чл. 98); 2) постановления на съда вън от съдебно заседание, определения и разпореждания в закрито заседание; 3) съдебно решение (чл. 189).
            2) Устна форма - всички процесуални действия на съда и страните през време на съдебното заседание. Законът говори за устни състезания (чл. 174, 181, ал. 2, 182, ал. 2, 186) - изискването за устност е най-общо в чл. 105 (принцип на устността).
Писмената форма има предимството, че създава документ като улеснява доказването на действието най-вече при контрола при атакуването му (писмено се удосноверяват и уствите действия - протокол). Устната форма прави възможни непосредствеността и публичността, единствено целесъобразна при събиране на устни доказателствени средства.
        1.2. Непосредственост и публичност.
            1) Принцип на непосредственост. Процесуалните действия трябва да се възприемат лично от съда, за да може да има собствена предствава за съдържанието им - обезпечава правилното формиране на убеждението относно фактите. Изключения: събиране на доказателства от делегиран член на съда или съд (чл. 112, 137, 163), освидетелстване от вещи лица (чл. 164). Задължението на съда сам да събере доказателствата не отпада и при съгласие на страните решението да се основе на събрани по други дела доказателства.
            2) Принцип на публичност - процесуалните действия трябва да се извършат публично (разглеждането на делата става в открито заседание - чл. 105, ал. 1 ГПК и 101, ал. 1 ЗСВ). Съдът трябва да допусне в залата чужди на делото лице, които искат да присъстват - гаранция за безпристрастност и законосъобразност на действията на съда, за истинност на фактическите твърдения на страните. Изключението е в чл. 105, ал. 3.
При нарушаване на тези две изисквания процесуалните действия подлежат на отмяна чрез обжалване или извънредните средства.
        1.3. Всички процесуални действия в съдебно заседание се удостоверяват в съдебен протокол (чл. 126).
            1) Той е официален документ, който ги доказва (чл. 143), но с особеността, че неудостоверените в него процесуални действия се смятат за неизвършени (в това е т.нар. отрицателна доказателствена сила на съдебния протокол).
            2) Протоколът се съставя на български език (чл. 106 ЗСВ) от секретаря на съда под диктовката на председателя на състава, съдържа данни относно мястото и времето на заседанието, състава на съда, явилите се страни, процесуалните действия, показания на свидетели и заключения на вещите лица. Съставя се по време на заседанието или до 3 дни след това. За валидността му са необходими подписите на председателя и секретаря (ако откажат - липсва протокол и заседанието трябва да се повтори; може да се подпише по-късно - незавършен протокол).
            3) Когато не са удостоверени или са удостоверени погрешно извършени процесуални действия, протоколът подлежи на поправка - служебно до обявяването му, след това по искане на някое от участващите лица (страна, свидетел) в 7-дневен срок при призоваване на страните и молителя (чл. 126, ал. 2).
    2. Време на процесуалните действия. Процесуалните действия трябва да бъдат извършени в определено време (необходимост от бързина; някои действия трябва да се предприемат едновременно), за което страните трябва да бъдат уведомени. Периодите, в които трябва да се извършат, са заседанията и сроковете.
        2.1. Заседания - периоди от време, през които се предприемат съчетаните процесуални действия на съда и страните, насочени към разглеждане на делото. Чрез заседанието може да се определи и срок, до който страната трябва да извърши процесуални действия, ненасочени към разглеждане на делото (отвод за местна подсъдност, насрещен иск).
            1) Насрочване - от районния съдия или от председателя на ОС чрез определяне на време и място; става служебно (чл. 102). Страните трябва да са призовани, иначе заседанието не може да се състои (може и да не се явят - чл. 107, ал. 1). Открива се с обявяване на делото, закрива се с обявяване, че разглеждането на делото се прикрючва - обявяването е от съда.
            2) Заседанието може да бъде отсрочено (преди да се състои) и отложено (след като е открито - нередовно призована и неявила се страна, чл. 107, ал. 2, неявяване на свидетел, вещо лице; определя се следващо заседание).
        2.2. Срокове - периоди от време, през които трябва да бъде извършено процесуалното действие от страните под страх, че правото да се извърши ще бъде погасено, ако не се упражни в срока. Правилата за сроковете (чл. 32-40) се отнасят до процесуалните действия на страните. Неспазването на сроковете за съда (чл. 126, 190) не пречи процесуалните действия да се извършат по-късно - дължими са.
            1) Законни и съдебни срокове:
                а. Законни - продължителността им е предвидена в закона, също и началният момент при нужда (чл. 13, ал. 1, 92, ал. 4, 104, ал. 1, 119).
                б. Съдебни - определени от съда за предприемане на посочени от него процесуални действия (чл. 25, ал. 2, 3, чл. 59, 111, ал. 2).
            2) Според това дали могат да бъдат продължавани от съда или това е изключено (дори при съгласие на другата страна) сроковете са решителни (обжалване, отмяна на влязло в сила решение - чл. 36, ал. 2) и нерешителни (всички други).
            3) Начален момент (не за сроковете, определени чрез първото съдебно заседание) - определен от закона (чл. 100, 197, 214) или съда.
            4) Продължителност - по дни, седмици, месеци (чл. 32, ал. 2). Броенето на сроковете е според чл. 33. За да не се пропусне срокът, са правилата на чл. 34: до кога изтича срокът (ал. 1), възможност за извършване на действие, което трябва да се извърши в съда, по пощата (ал. 2) - от значение е пощенското клеймо; разписката на пощата, че е изпратено писмо до съда, е достоверно доказателство, освен ако се докаже, че писмото не е съдържало жалбата.
            5) Спиране на срока - при спиране на делото по чл. 182 (чл. 35 - срокът да е започнал да тече, но да не е изтекъл), възобновява се с възобновяване на делото (не започва нов срок).
            6) Продължаване на срока - само за нерешителните срокове, не трябва да са изтекли. Молбата се подава устно или писмено (в зависимост дали е извън или в съдебно заседание), препис не се връчва на противната страна. Основание е уважителна причина, която пречи действието да се извърши в срока, уважителността се преценява от съда. Съдът не може да продължава служебно (нито да се продължава по съгласие на страните). Определението на съда не подлежи на обжалване.
    3. Процесуални бездействия - неупражняване на процесуално право или неизпълнение на процесуално задължение (само неизвършването на правнорелевантно действие може да доведе до правнорелевантно бездействие). Процесуалното бездействие може да е на съда или на страните, но въпреки него трябва да се обезпечи развитието на процеса.
        3.1. Процесуални бездействия на съда. Действията му са винаги дължими, затова и неговото процесуално бездействие е неизпълнение на служебни и процесуални задължения. Действието е абсолютно необходимо за развитието на производството, затова предприемането му трябва да се наложи.
            1) Средството е обжалване на неправомерния отказ и жалбата за бавност (не само дисциплинарна отговорност). С жалба страната трябва да може да се брани не само срещу изричен отказ, но и срещу фактическо неизвършване на действията.
            2) Когато решението е постановено при неизпълнение на задължения на съда (несъбиране на доказателства), то ще бъде опорочено и чрез отмяната му ще се наложи извършването на дължимите действия.
        3.2. Процесуални бездействия на страните.
            1) Неупражняване на процесуални права (процесуални пропускания) - пропускане на срока за предприемане на действието.
                а. Правомощието да се извърши действието се погасява (ако действието се извърши след срока, то е недопустимо, третира се като неизвършено - чл. 40).
                б. Не се пораждат изгодните за страната последици от пропуснатото действие (необжалването пречи делото да се пренесе пред втора инстанция).
                в. Третата група последици обезвреждат пречката, която процесуалното пропускане би представлявало за процеса - подчиняват страната на неизгодно за нея процесуално положение: неявяването не пречи за разглеждане на делото (чл. 107), съдът връща непоправената искова молба (чл. 100, ал. 2), прекратява делото (чл. 25, ал. 2), необжалването води до влизане на решението в сила (чл. 219, б. “б”).
            2) Неизпълнение на процесуални задължения. Характерна е третата група последици - обезвреждат последиците от неизпълнението: при непосочване на съдебен адрес (чл. 44, ал. 1; чл. 51, ал.1) страната се счита за призована (фикция за призоваване); съдът приема за доказани фактите, за чието събиране или доказване страната е създала пречки (не се е явила да отговори - чл. 114, не е предала намиращ се у нея документ - чл. 152; не е представила вещта за оглед); страната е обвързана от неправилното решение вследствие на непосочване на всички известни й факти и непредставяне на доказателства (не може да иска отмяна, ако е влязло в сила - чл. 231, б. “а”).
    Всички процесуални бездействия са неизгодни за страната - наричат се процесуални тежести; целят предприемането на процесуалните действия.
        3.3. Последиците от процесуалните бездействия на страните са отстраними.
            1) При неизпълнение на процесуално задължение, докато делото е висящо, страната може да предприеме дължимото действие и да отстрани занапред последиците от бездействието (да посочи съдебен адрес, да се яви и да отговори, да представи пропуснатите доказателства).
            2) При неупражняване на процесуално право в срок, последиците могат да се отстранят чрез възстановяване на срока (възстановява се погасеното правомощие).
                а. Може да стане само когато процесуалното бездействие е извинително - чл. 37, ал. 1: дължи се на особени непредвидени обстоятелства: природни стихии, внезапно заболяване, непредаване от лицата по чл. 46, ал. 2 на съобщение, че трябва да се извърши действието (но ако е предадено на нелегитимирано лице, срокът изобщо не е започнал да тече).
                б. Молбата за възстановяване на срока се подава в 7-дневен срок от съобщението за пропускане, разглежда се от същия съд с призоваване на страните. С молбата се подават и книжата, чието подаване е пропуснато, иначе е нередовна и се оставя без движение (арг. чл. 100).
                в. Определението на съда за допускане на възстановяването или отказ се обжалва с частна жалба (чл. 39).
                г. Процесуалното действие се извършва преди допускане на възстановяването (чл. 37, ал. 2, 39, ал. 2) и придобива с обратна сила процесуална релевантност с възстановяване на срока (отпадат последиците от бездействието: заличава прекратяването и възобновява делото; възстановява висящността и обжалваемостта на решението).
Пропускането поради погрешно посочване на по-дълъг срок от законния от съда в съобщението до страната или в решението е винаги извинително и ако страната предприеме действието в посочени от съда срок, то не се смята за просрочено и не е нужно възстановяване (чл. 38).

27. Същност на доказването и видове доказване. Предмет и обсег на доказване


    1. Общи бележи. Ж.Ст.: Възникването, изменянето, прехвърлянето и погасяването на субективни права се извежда от определени факти на действителността - за да потвърди или отрече съществуването на спорното право, съдът трябва да е убеден, че съответният факт се е осъществил. Това става чрез доказването - доставя сведения за правнорелевантни факти, които обикновено лежат в миналото (по изключение такъв факт може да се осъществи пред съда - изявление за прихващане).
        1.1. Централен въпрос в исковия граждански процес, където има правен спор, е как може да установяваме факти, станали в миналото. Начинът е само един – чрез информационни следи. Фактът, щом се е осъществил в материална среда, той трябва да я е променил по някакъв начин. Промяната причинява информационна следа, която стига до настоящото. В гражданския процес проблемът е не дали има или не информационна следа, а дали тя е достъпна, т.е. дали  може да бъде открита и дали може да бъде разчетена. При всяко едно доказване за фактите от миналото се съди по следи, достигнали до настоящото.
        1.2. От това може да се направи и следният извод: след като фактите от миналото се установяват чрез следи в настоящото, то тогава се налага да разделим фактите на две групи – положителни и отрицателни. Положителен факт е нещо, което се е случило – той има място във времето и в пространството. Отрицателният факт е нещо, което не се е случило – средата е останала непроменена и не се е образувала информационна следа. По принцип на доказване подлежат само положителни факти, защото те оставят информационни следи. Отрицателните факти не оставят информационни следи и не могат да се доказват. Само по изключение отрицателни факти могат да се доказват, напр. когато длъжникът е в забава, се счита, че той е виновен. Тогава трябва да се докаже отрицателен факт – това става с доказването на положителни факти, които са индиция за наличието на отрицателни факти.
О.Ст.: Състезателното начало възлага на страните откриването и посочването на информационната следа, а служебното начало и принципът за законност задължава съда да извърши достоверното й разчитане.
    2. Доказването в исковия граждански процес има свои специфики, които го разграничават от обикновеното историческо доказване:
        2.1. Обикновеното историческо доказване не е ограничено във времето, за разлика от това в гражданския процес доказването е ограничено във времето – то може да се осъществи до приключване на устните прения пред въззивната инстанция. След това се прилага чл. 231а.  Ж.Ст.: Доказването се провежда в ограничен отрязък от време и завършва с влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна е неотменимо.
        2.2. В обикновеното историческо доказване не са предвидени предварително допустими доказателства. В гражданския процес консервативно в закона са уредени доказателствените средства и нищо освен тях не може да се използва (Ж.Ст.: доказването е правно нормирано). Минус на този подход е, че животът се развива преди правото, но положителното е, че така се избягват злоупотреби.
Ж.Ст.: Съдебното доказване обаче може да се основе на истини, открити чрез научното доказване (научни истини се използват от вещите лица).
    3. Какво представлява доказването в гражданския процес.
        3.1. Традиционно разбиране – процесуална дейност, доколкото всичко в процеса е процесуална дейност, на съда и страните, по пътя на която се установяват осъществени в миналото обстоятелства и факти. Това разбиране се подържа и в учебника на проф. Сталев: Доказването е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочена да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.
        3.2. Модерно разбиране за доказването.
            1) Проф. Стамболиев поставя въпроса дали съдът е субект на доказването. Според традиционното разбиране е субект, т.е. лице, което осъществява доказателствена дейност. Според чл. 109, ал. 3 (отм.): Съдът е длъжен да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото те не сочат доказателства, а според чл. 110, ал. 3 отм.: Съдът, като изхожда от задължението си за всестранноизясняване на делото, може по своя инициатива да отложи делото за нови обстоятелства и доказателства само ако прецени, че без тях делото ще остане неизяснено от фактическа страна и поради това не ще може да постанови правилно решение. Тези разпоредби обаче отдавна са отменени.  Според проф. Стамболиев в момента в закона няма разпоредба, която да прави съдът субект на доказване. Какви тогава са целите на страните, които провеждат доказването – да докажат, че фактът е съществувал в реалността и да го докажат на съдията. Не може този, който трябва да бъде убеден, да е субект на доказване (О.Ст.: с процесуалната дейност по допускане и събиране на доказателствени средства съдът цели до обезпечи законосъобразното развитие на производството, а не е субект на доказване). Това води до извода, че доказването е дейност само на страните независимо от тяхното качество.  При правния спор обикновено страните имат различни становища относно осъществилите се факти, но фактическите твърдения на страните не могат сами да създадат вътрешно убеждение у съдията, че един факт действително се е осъществил, затова фактът трябва да бъде доказан. От тази гледна точка (с оглед на състезателното начало) доказването може да се определи като процесуална дейност на страните, чрез която те се стремят да създадат убеждение в съзнанието на съдията, че действително са се осъществили твърдените от тях факти.
            2) Целта на доказването е да се установи обективната истина. В исковата молба ищецът посочва определен житейски фактически състав, като това става само с твърдения (изявления за знание, които може да са истина, но може и да не са). Ответникът в първото съдебно заседание излага нови факти по правния спор, които също са твърдения; Ж.Ст.: прави отричания - твърдения, че такъв факт не се е осъществил. Т.е. в първоначалния момент на процеса фактите за съда се съдържат само в твърденията на страните. Доказването е процесуална дейност на страните, по пътя на която те се стремят да създадат убеждение у съдията, че техните фактически твърдения отговарят на истината.
Ж.Ст.: Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно релевантните за спорното право факти.
            3) Доказването в гражданския процес е фактическо доказване (доказване на факти), а не логическо. От римско време съществува принципът – da mihi factum dabo tibi ius. Логическата дейност не е част от доказването. В ГП фактите не се доказват с аргументи и доводи, а с доказателствени средства (фактите се доказват, а подвеждането под правната норма се прави от съда).
            4) Каква е ролята на съда в процесуалната дейност по доказването – съдът следи процесуалните правила да бъдат спазвани от страните, т.е. такава каквато е и в целия процес. Ако исканията на страните са законосъобразни, той ще ги уважи, ако не са - няма.
        3.4. Ж.Ст.: Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда - доказаният факт за съда е осъществен, недоказаният се третира като неосъществен. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта (всяка неистинска констатация на съда води до неправилен извод относно правото).
        3.5. Ж.Ст.: Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателственоти средства. Тези действия се извършват пред или от съда при възможност на страните да вземат участие. Законът урежда доказването като правилата са съществени за правилността на решението (нарушаването дава възможност за отмяна чрез обжалване или по пътя на чл. 231).
    4. Видове доказване.
        4.1. Според резултата (проф. Стамболиев) или според целта (проф. Сталев - целения резултат):
            1) Пълно – онова доказване, при което в съзнанието на съдията се създава пълна увереност за осъществяването на факта. Според другото виждане пълно е това доказване, което цели създаването на пълно убеждение в съзнанието на съдията, че даден факт се е осъществил (истинността или неистинността на фактическото твърдение). Ж.Ст.: Такова доказване законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
            2) Непълно – онова доказване, което създава вероятностна представа за осъществяването на факта в съзнанието на съдията (винаги съществува алтернативна възможност фактът да не се е осъществил). Според другото виждане непълно е това доказване, което цели създаването на вероятностна представа в съзнанието на съдията. Такова доказване законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право (чл. 134, ал. 2 изисква непълно доказване - създаване на вероятност, но ако се допуснат свидетели, доказването трябва да е пълно) - Ж.Ст. Непълното доказване има значение в две насоки:
                а. Страната, която носи задължението за доказване се стреми да проведе пълно доказване, насрещната страна може да проведе непълно доказване, с което поставя под съмнение осъществяването на факта, като превръща доказването на другата страна в непълно.  
                б. Редица норми в ГПК допускат непълно доказване, при което на страната се откриват допълнителни процесуални възможности: 1) чл. 134, ал. 2; 2) чл. 218б, б. “в” (доказването на съществени процесуални нарушения при въззивното разглеждане прави вероятна неправилността на решението, за да бъде отменено като неправилно).
    Целта на всяко доказване е създаване на пълна убеденост във фактите, затова според проф. Стамболиев е важен постигнатият резултат.
        4.2. Според това кой носи задължението за доказване (не съвсем точно обозначавано като тежест на доказване).
            1) Главно доказване провежда страната, която носи задължението за доказване (няма значение процесуалната роля). Задължението за доказване следва от чл. 127, ал. 1 ГПК: Всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Главното доказване, за да изпълни своята цел, трябва да бъде пълно.
            2) Насрещно доказване може да проведе страната, която не носи задължение за доказване (отрича съществуването на положителния факт, предмет на доказване са обикновено отрицателни факти). Насрещното доказване може да бъде и непълно. Ако се е осъществило успешно непълно насрещно доказване, то е достатъчно, за да не може да има пълно главно доказване.
За кои факти страната ще проведе пълно и за кои насрещно доказване зависи от това какви правни последици претендира и какви оспорва.
            3) Обратно доказване (особен вид главно доказване) – доказването, с което страната се домогва до оборването на законово оборима презумпция; Ж.Ст.: или законна доказателствена сила на официални удостоверения. Целта е да се докаже друг факт, а не този който е предвиден в законово оборимата презумпция (това е силогизъм – ако е настъпил А, то не може да настъпи Б). Насрещната страна оспорва презюмирания факт. Обратното доказване трябва да е пълно, защото ако не е пълно, съдът ще приеме презумпцията. Право е това доказване, при което фактите се доказват директно.
        4.3. Според предмета на доказване. Фактите са сетивни дадености, защото могат да бъдат възприети сетивно, за разлика от правоотношенията, които не могат да бъдат сетивно възприети.
            1) При прякото доказване страните чрез съответни правнорелевантни факти доказват своите твърдения. Предмет на прякото доказване са правнорелевантни факти, защото като бъдат подведени под правна норма, от тях следва пряк резултат.
            2) При косвеното доказване чрез доказателственорелевантни факти (индиции) се доказват правнорелевантни факти. Предмет на косвеното доказване са доказателственорелевантни факти – те са нужни, когато не може да се открие информационна следа.От доказателственорелевантните факти съдът прави извод за правнорелевантните и чрез тях за материалните правоотношения. Иначе казано доказателственорелевантните факти имат косвено значение - създават убеждение, че вероятно правнорелевантният факт се е осъществил, но това почти никога не е сигурно (Ж.Ст.: указание, че правнорелевантният факт се е осъществил). Неудобството е, че твърде рядко от доказателственорелевантен факт може да се направи еднозначен извод за подлежащия на доказване факт.
Ж.Ст.: Правнорелевантните факти са предопределени от правната норма като предмет на доказване, докато обсегът на доказателствените факти е неограничен. Прякото доказване обикновено е пълно, докато косвеното обикновено е непълно - достатъчно е, когато с него се провежда насрещно доказване, но не и при главното доказване (за да има главно доказване при косвено доказване, трябва система от доказателствени факти, която да изключи всяка друга версия.
    5. Предмет и обсег на доказване.
        5.1. Предметът на доказване е различен по всяко едно гражданско дело и за това съдът трябва да направи доклад, който да даде правна квалификация на спора. Предмет на доказване са твърдените от страните факти (в исковата молба или от ответника в първото заседание), от чието осъществяване съдът може да направи изводи относно съществуването на спорното правоотношение. Предмет на доказване са фактите и връзки между факти, но конкретния предмет се определя от правната квалификация. Според проф. Стамболиев частта от определението “връзки между фактите” е излишна защото самата връзка също е факт.
            5.1.1. Ж.Ст.: Подлежат на доказване:
                1) Факти (Ж.Ст. и О.Ст.) - конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо дали спадат към външния свят или към човешката психика. Факти за правото са и отрицателните факти. Подлежат на доказване само фактите, които имат значение (пряко или косвено) за делото - относимите факти: 1) фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право (от него зависи възникването, изменението и т.н. на правото), правнорелевантните факти са главни (те са главен предмет на доказване); 2) косвено значение има фактът, който индицира, че релевантен факт се е осъществил или не (доказателствени факти - помощен предмет на доказване). Значението на първите е правно, а на вторите - доказателствено.
                2) Връзки между факти - също явления на действителността, разкриват се с помощта на опитни правила (правила на общия житейски опит или на отделни клонове на изкуството, науката или техниката - напр. дали документът е подправен). О.Ст. включва опитните правила в предмета на доказване (съдията няма енциклопедични знания и поради това пред него трябва да се докажат опитните правила, от чието установяване в някои случаи зависи изходът на делото).
            5.1.2. Във връзка с предмета на доказване стоят два съществени въпроса:
                1) Източниците на правото предмет ли са на доказване. По принцип не са, тъй като съдът знае правото.
                    а. При липса на закон съдът трябва да основе решението си на обичая и на справедливостта (чл. 4, ал. 1; чл. 288 ТЗ): 1) при наличие на спор обичаят ще се превърне в предмет на доказване; 2) справедливосттта, ако трябва да се приложи, също ще стане предмет на доказване (страните да докажат кое би било справедливо и кое не).
                    б. Ако съдът трябва да приложи чуждо право, то трябва да се докаже, особено ако става дума за търговски обичай – чл. 132: Действуващите в друга държава правни норми следва да бъдат доказани от страната, когато те не са известни на съда и същият няма възможност да ги издири. Когато източникът на правото не е известен, страните могат да поискат вещо лице, което да каже какво е правото.
                2) Преюдициалните правоотношения следва ли да се доказват. Юридическите факти биват и правоотношения. Тези други правоотношения на езика на гражданския процес се наричат преюдициални. Те не се включват в предмета на доказване, защото правоотношенията не са сетивни дадености. В предмета на доказване ще се включат фактите, на които се основават преюдициални правоотношения (Ж.Ст.: релевантните правно или доказателствено за преюдициалното правоотношение факти).
Ж.Ст.: Фактите трябва да се различават от правните оценки (дълбоко разстройство на брака, важно основание, невъзможност за изпълнение) - предмет на доказване са фактите, които законът квалифицира по указания начин и които съдът трябва да подведе под правната норма, за да прецени дали запълват хипотезиса й.
    В заключение може да се каже, че предмет на доказване са фактите, които представляват интерес за делото и могат да бъдат доказани.
        5.2. Обсег на доказване – това са фактите, които трябва да бъдат доказвани. Той се определя като се посочат фактите, които не влизат в него. Обхватът на доказване очертава пределите на доказателствената дейност - в него не попадат факти, които, макар и да са предмет на доказване, не се нуждаят от доказване (О.Ст.). В обхвата на доказване не влизат две различни групи факти:
            1) Факти, които съдът трябва да третира като доказани (поради обективната си характеристика). Тези факти са определени в чл. 127, ал. 1, изр. 2: Не подлежат на доказване само общоизвестни обстоятелства и служебно известни на съда, за които той е длъжен да съобщи на страните и в чл. 128, ал. 1: Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закона предположение.
                а. Общоизвестни са тези факти, които са известни или могат да бъдат известни на голям брой лица от дадена териториална единица (Ж.Ст.: където е седалището на съда - напр. природна стихия, засегнала това населено място). Предполага се, че това, което е известно на всички, е известно и на съда (Ж.Ст.). Тези общоизвестни факти обикновено се наричат ноторно известни, което е тавтология.
                б. Съдебно известни факти – това са факти, осъществени от съда или пред съда (същия съд).
Ж.Ст., О.Ст.: Доказването на тези две групи факти не е забранено, но е ненужно. Ако съдът погрешно ги отрече, решението е атакуемо. Съдът трябва да уведоми страните, че третира даден факт по такъв начин, за да даде възможност на оспорващата страна да проведе обратно доказване; със съобщаването на тези факти страната, която се ползва от тях, се освобждава от провеждане на пълно доказване (чл. 127, ал. 1). Ако съдът поглешно е очертал кръга на тези факти и страната не е провела доказване за тях, това не може да й се вмени във вина. За да се вземат предвид тези факти, не е нужно да са изнесени в твърдения на заинтересуваната страна.
                в. Факти в законово необорими презумпции. Според Ж.Ст. при тези презумпции проблемът не се поставя (необоримата презумпция е материалноправна норма, приравняваща откъм правни последици презумпционната предпоставка на презюмирания факт). Според него фактите, презюмирани по силата на оборими презумпции не се нуждаят от доказване - тези презумпции са доказателствени правила, които задължават съда да приеме, че щом е налице фактът от хипотезата, налице е и презюмираният факт. Презумпционната предпоставка обаче трябва да се докаже с пълно доказване и тогава съдът ще третира презюмирания факт като съществуващ и ненуждаещ се от доказване, но само при липса на доказателства за обратното - презюмираният факт не се нуждае от доказване, но е възможно доказване, че не се е осъществил (обратното доказване трябва да е пълно).
Ж.Ст.: В тази група (факти, които съдът трябва да третира като доказани) не влизат фактите, установени с присъда, защото те са доказани с нея по обвързващ съда начин - проблемът е свързан не с обсега на доказване, а с преценката на доказателствата.
            2) Факти, които съдът може да приеме като доказани (поради субективното процесуално поведение на страните). Според чл. 109, ал. 4 съдът се произнася с определение, че безспорните факти няма нужда се доказват. Това може да стане само ако страната, на които се противопоставят тези факти като основание за неизгодни за нея последици, признае (О.Ст.: при липса на оспорване съдебното решение ще се постанови само на база на твърдението на едната страна и съдът няма да може да формира вътрешно убеждение, затова трябва признаване!) тези твърдения - съвпадащи твърдения на страните относно фактите. Това определение е привременно и в един последващ момент то може да бъде променено (Ж.Ст.: съдът да обяви фактите за нуждаещи се от доказване - т.е. обявяването на фактите за ненуждаещи се от доказване не ги прави доказани, а само привременно освобождава от тежестта да се докажат). Освен това при организирането на един симулативен процес съдът може да не приеме за доказано това, по което няма спор. Не е достатъчно фактът да бъде безспорен, той трябва да бъде включен в определението на съда.
    Всичко, което не влиза в тези две групи случаи, следва да се доказва.

28. Тежест на доказване. Доказателства и доказателствени средства

    1. Тежест на доказване.
        1.1. Обективна и субективна доказателствена тежест.
            1) Според едно виждане обективната доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили онези правни последици, чиито правопораждащ факт не е доказан.
            2) Субективната доказателствена тежест се разпределя по начин, че който има нужда от доказването на определен факт за доказването на полезни за него правни последици – той го доказва. Ж.Ст.: Всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл. 127). Няма значение процесуалната роля на страната и каква страна е (главна, подпомагаща и т.н.) - важно е само каква правна последица претендира.
            3) Правилата на доказателствената тежест идват да разрешат проблема за съда, когато нищо не е доказано. След като съдът е сезиран с искова молба или въззивна жалба, той трябва да се произнесе по същество. Поради забраната за непроизнасяне съдът трябва да се произнесе и на помощ му идва доказателствената тежест - недоказаното не се е осъществило.
        1.2. По-новото виждане е, че не си струва да имаме субективна и обективна доказателствена тежест. Трябва да се тръгне от тълкуването на чл. 127, като не се пропуска въпросът страната, освен че има право на доказване, дали има и задължение за доказване. По принцип отговорът е, че няма, но пък в закона е казано “длъжна”. За това според проф. Стамболиев за страната съществува процесуално задължение за доказване на фактите. Неизпълнението на това задължение за доказване трябва да има последици и това е доказателствената тежест. Тя е санкционна последица – съдът трябва да счете за ненастъпил факта, който не е доказан.
            1) О.Ст.: Тежестта на доказване се състои в правото и задължението на съда да приеме в решението си, че правните последици на недоказаните в исковото съдопроизводство факти не са настъпили. Когато истинността на едно твърдение за определен факт е доказана, съдът е длъжен да приеме, че правните последици са настъпили. Когато обаче е доказана неистинността на твърдението или не е доказана нито истинност, нито неистинност, съдът е длъжен да счита, че правните последици на тези факти не са настъпили.
            2) Страните имат задължение за доказване - неизпълнението му води до настъпване на специфчната процесуална санкция на доказателствената тежест. Процесуалните тежести имат 2 функции:
                а. стимулираща функция, тъй като страхът от санкция стимулира страната да извърши доказване;
                б. заместваща функция, процесът не спира само защото страната не е изпълнила задължението си, тъй като тежестта на доказване замества изпълнението на страната.
    Тази хипотеза стои по-близо до общите принципи на гражданския процес. Това правило за доказателствената тежест действа в първа и въззивна инстанция, доколкото в касационната инстанция не се доказват факти, там доказателствената тежест не се прилага.
    Според О.Ст. (“Доказването”) за страните съществува процесуално задължение за твърдение (по чл. 98, ал. 1, “г” и чл. 109, ал. 1) - съдът е длъжен да се занимае само с фактите, на които страната се е позовала (вече съдът не насочва страните по чл. 109, ал. 3 - отм.).
        1.3. Разпределение на доказателствената тежест.
            1) О.Ст.: Всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които извлича за себе си благоприятни правни последици (чл. 127, ал. 1) - ако не го направи, ще настъпят неблагоприятните последици на доказателствената тежест. Разпределението става от материалноправните норми - сочат правнорелевантните факти и спрямо кои лица настъпват правните им последици (Ж.Ст.). В първоинстанционното производство правилото за доказване се отнася предимно за фактите от значение за материалноправния спор, но при обжалване страната трябва да докаже нищожност или недопустимост поради процесуални пороци.
                а.  В исковата си молба ищецът твърди определени факти. В първото заседание, ако ответникът отрече твърдян положителен факт, ищезът трябва да го докаже, а ако фактът е отрицателен - ответникът трябва да докаже положителния факт. Ако в първото заседание ответникът внесе нови факти ((правоизключващи, правоунищжаващи, правопогасяващи), ищецът ще трябва да вземе отношение и ще се процедира по аналогичен начин. Според проф. Силяновски страната, която се позовава и ползва от отрицателен факт, трябва да го докаже, но според Стамболиев практически невъзможно е пълно доказване на отрицателен факт (недължимост при недължимо платено), затова другата страна трябва да заяви при оспорването си положителен факт (основание) и трябва да го докаже с пълно доказване. Страните са длъжни да докажат положителните факти, от които извличат благоприятни правни последици. Подлежат на доказване положителните факти - оставили са с осъществяването си следи.
                б. Разпределението се предопределя и от интереса.
            2) Ж.Ст.: Особени норми има при установяване на отклонения от изводите от материалноправните норми и изградените върху тях претенции на страните:
                а. Оборими презумпции.
                б. Чл. 130: при иск за вземане доказателствената тежест на ищеца е за юридическия факт, от който то произтича, на не и за размера му (иск не може да бъде отхвърлен поради недоказване на размера, определя се по преценка на съда, дори да не може да се докаже с помощтта на вещо лице).
                в. Съдът приема за доказани факти, относно които страната, заинтересувана от недоказването им, е създала пречка за доказването им (чл. 128, ал. 2).
    Съдържанието на доказателствената тежест е процесуално (въпреки че критериите са материални) - регулира поведението на страните (какво трябва да докажат) и на съда (до какви изводи да стигне при недоказване)
        1.4. Ж.Ст.: Страната, която носи доказателствена тежест относно правнорелевантния факт, носи доказателствена тежест и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването му.
Според Ж.Ст., ако съдът (въпреки отмяната на чл. 109, ал. 3) даде указания относно доказателствената тежест, решението няма да бъде опорочено (съдът трябва да уведоми за становището си за приложимия закон, следва оттук и задължение да изясни на страните доказателствената тежест, произтичаща от този закон).
    2. Доказателства и доказателствени средства.
        2.1. Доказателства (О.Ст.). За разрешаване на всеки правен спор (спор за съществуване на правоотношение) е необходимо да се докажат осъществили се в миналото факти. От гледна точка на познавателната дейност те са доказателства за съществуването или несъществуването на правоотношението. Правнорелевантните и доказателственорелевантните факти са доказателства, защото от гледна точка на поставеното за съдебно разглеждане правоотношение те са доказателства за съществуването или несъществуването му.
        2.2. Доказателствени средства. Установяването на фактите става с достигналите до настоящето следи от тях - средства за установяване на фактите. Доказателствените средства са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти (О.Ст.: за правно- и доказателственорелевантните факти).
            2.2.1. Доказателствен факт.
                1) Ж.Ст.: Доказателственият факт се причислява към доказателствените средства - опора е на доказателствени изводи за главния факт, освен това, когато е последица на главния факт, е следа от него (редица доказателствени средства са следи от размил се в миналото факт). Има обаче разлика - доказателственото средство може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт преди това трябва да бъде доказан (с доказателствени следства). Може да има доказване без доказателствени факти, но не и без доказателствени средства. Доказателственото средство доставя сведения за факта (възпроизвежда го физически - веществени доказателствени средства, или исторически - гласни и писмени доказателствени средства); доказателственият факт е само опора за логически извод за главния факт.
                2) О.Ст.: Доказателственорелевантните факти са косвен източник на информация за правнорелевантните факти и биха могли да се разглеждат като доказателствени средства. Обаче те също трябва да се доказват, затова се отнасят по-скоро към доказателствата. Освен това доказателствените средства са предвидени и уредени в закона, и ако разглеждаме като такива доказателствените факти, ще трябва да отстъпим от този ясен критерий и това би довело до загуба на основните правила за доказванети, поставящи страните в равноправно положение.
            2.2.2. Доказателствена сила, достоверност, допустимост (Ж.Ст.).
                1) Доказателствена сила - убеждаващото въздействие на доказателственото средство. Зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна сила (официални документи), но не и формални доказателствени средства (самопризнание).
                2) Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство - съответствието между сведението и действителността.
                3) Допустими доказателствени средства - съдът има право върху тях да изгради убеждението си; върху недопустимите не може - решението ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените в закона доказателствени средства (следствен експеримент) или предвидени в закона, но забранени за доказване на определени от него факти. Неправомерното придобиване на доказателствено средство според Ж.Ст.  не го прави недопустимо (това придобиване обаче може да се използва от другата страна като улика за недостоверност при оспорване на достоверността). Договорът, изключващ допустими доказателствени средства, е нищожен (доказателствен договор обаче е допустим пред арбитраж).
            2.2.3. О.Ст.: Изисквания към информационните източници - за допускане от съда и за да са годен източник на относително достоверна информация.
                1) Доказателственото средство да е предвидено и уредено като такова в закона (първо изискване за допустимост).
                2) Относимост (според О.Ст. е второ условие за допустимост, Ж.Ст. го разглежда отделно - виж за допустимост 2.2.2., 2) - относимо е доказателствено средство, което може да има доказателствено значение за делото (съдържа сведения за правнорелевантни или доказателствени факти); неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такива сведения. При отправяне на доказателствените си искания страните трябва да посочат кои факти ще доказват с тях (чл. 98, ал. 2; чл. 110, ал. 1; чл. 198, “д”, чл. 201, ал. 1). При преценка на относимостта съдът се основава на твърдението на страната, че съответният източник носи информация за подлежащи на доказване факти.
                3) ГПК да допуска доказването на факта да се извършва с исканото доказателствено средство - да е годен източник на информация за доказване на конкретния факт. Страните не могат да ограничат с процесуален договор доказването с определени от тях доказателствени средства, но е възможно в някои случаи да се допусне по съгласие на страните изключено доказателствено средство (чл. 133, ал. 2).
                4) Информационният източник да е необходим - без него да не може да се установи подлежащият на доказване факт (чл. 129, ал. 1). Съдът трябва да обсъди всички събрани доказателствени средства (чл. 188, ал. 1), а при прекомерен доказателствен материал, решаването на делото се затруднява.
            2.2.4. Видове доказателствени средства:
                1) Според носителя: 1) лични (носител физическо лице като субект на познание) и 2) веществени (носител вещ като материален обект).
                2) Според начина на доставяне на сведението (устно или писмено): 1) устни и 2) писмени - Ж.Ст. Според О.Ст. според начина на събирането им са: 1) гласни (информацията се извлича от съда по пътя на устната вербална комуникация в хода на съдебното заседание) и 2) веществени (имат материален носител и информацията се извлича по визуален път чрез оглед, освидетелстване, прочитане).
                3) Според това дали се отнасят непосредствено до главния факт или доказват доказателствен факт: 1) преки (източник на информация за правнорелевантни факти) и 2) косвени. Има и друг смисъл: пряко доказателствено средство е това, което позволява един извод за доказвания факт, а косвеното дава основание за повече вероятни изводи (Ж.Ст.).
                4) Според това дали доказателственото средство е в непосредствена връзка с доказвания факт или възпроизвежда друго доказателствено средство: 1) първични (пряко отражение на факта - свидетел-очевидец) и 2) вторични (производни - съдържанието е резултат на опосредена информация - препис от оригинален документ). Според О.Ст. значението е в доказателствената стойност: първичните имат по-голяма доказателствена стойност, вторичните се използват при невъзможност за събиране на първични доказателствени средства. Според Ж.Ст. значението е от гледна точка на достоверност - първичното претендира за по-голяма достоверност, но чрез вторично доказателствено средство може да се провери достоверността на първично (официален препис може да разкрие подправка на оригинала). Чл. 101 допуска и частен препис, но при поискване трябва да се представи оригинал или официално заверен препис.
                5) Ж.Ст.: Документ на чужд език - също доказателствено средство и без превод (и при превод трябва да се провери истинността му, затова и без превод е доказателствено средство).

29. Обясненията на страните като доказателствено средство

    1. Обяснения на страните.
        1.1. О.Ст.: Обясненията на страните са доказателствено средство, доколкото са източник на информация за подлежащите на доказване факти. Страните заявяват известната им информация относно осъществилите се факти още в началото на процеса - искова молба, възражения на ответника в първото заседание. Доколкото се изнася информация и доколкото обясненията на страните са предвидени и уредени в закона, те са доказателствено средство. Според това дали с обясненията си страните съобщават на съда изгодни или неизгодни за тях факти, обясненията са:
            1) Твърдения - страната заявява, че са се осъществили изгодни за нея положителни факти.
            2) Отричания - страната заявява, че изнесената от противната страна информация не отговаря на истината (не се налага да бъде подкрепено с допълнителни доказателствени средства - виж N28).
    О.Ст. поддържа, че твърденията и отричанията са признания, тъй като отговаря на посочените от него условия (виж N28). Освен това съдът може да призове страната по чл. 114 и да я разпита - целта е да се изясни истината. Друг е въпросът дали твърденията и отричанията могат да формират убеждение у съдията, че фактите са се осъществили, но винаги съдията е длъжен да извърши тяхната преценка с оглед на целия доказателствен материал (чл. 188, ал. 1). Твърденията на страните са с по-ниска доказателствена стойност и се нуждаят от подкрепата на допълнителни доказателствени средства
            3) Признания - такива информационни изявления на страната, с които тя признава, че се е осъществил неизгоден за нея факт.
        1.2. Обяснения на страните и свидетелски показания (Ж.Ст.).
            1) Градят се  върху възприятие и запаметяване и представляват тяхно възпроизвеждане (като свидетелските показания).
            2) Разлика със свидетелските показания (правна): обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. За неверни показания страната не отговаря (свидетелят отговаря). Страната присъства и участва в съдебното дирене (обясненията й могат да се повлияят от възприетите данни по делото), свидетелят до разпита не присъства. Затова свидетелските показания са доказателствено средство, а твърденията на страната са предмет на доказване - ищецът трябва да представи доказателства за твърденията си (чл. 98).
    2. Признания. Според Ж.Ст. това са обяснения на страните, които са доказателствено средство.
        2.1. Признанието е изявление на страната, че са се осъществили неизгодни за нея факти (Ж.Ст.: или че не са се осъществили изгодни за нея факти). Признанието е винаги неизгодно за признаващия.
            1) Признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на спорещите страни, но съдът не е обвързан да приеме признатото за доказано (може да се признаят неистински факти), а е овластен да прецени признанието с оглед на всички обстоятелства по делото. Признанието не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви фактът за ненуждаещ се от доказване (чл. 109, ал. 4). Според О.Ст. правилото на чл. 127, ал. 2, че съдът преценява признанието с оглед на всички доказателства по делото, влиза в известна степен в противоречие със състезателното начало - обикновено страните нямат да привеждат допълнителни доказателства за този факт и чл. 127, ал. 2 ще намери само формално приложение (съдът ще бъде лишен от възможността да проверява истинността на признанието чрез съпоставка с останалия доказателствен материал) - признанието няма материална доказателствена сила, но на практика ще се ползва с такава (съдът не разполага с други доказателствени средства за факта).
            2) Могат да се признават и факти, за които са недопустими свидетелски показания (Ж.Ст.).
        2.2. Признанието се отнася до релевантни за спорното право факти (може и преюдициални отношения), но е съвместимо с оспорване на иска - разлика с признание на иска (признава се, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителността - признават се и фактите, и основателността на претенцията). С въвеждането на състезателното начало признанието на иска не е доказателствено средство (съдът не го преценява с оглед всички доказателства по делото), а е процесуално действие, с което ответникът се отказва от възможността да получи решение в своя полза (виж чл. 65, ал. 2), не се прилага чл. 127, ал. 2 (О.Ст.)
        2.3. Ж.Ст.: Признанието е едностранно изявление за знание, отправено до съда (може и некомпетентен - чл. 93, ал. 1, или делегиран съд), няма значение присъствието или уведомяването на другата страна. Прави се устно (в съдебно заседание) или в писмено заявление. Оттегляемо е, но съдът преценява оттеглянето съобразно чл. 128, ал. 2.
        2.4. Доказаното извънсъдебно признание (пред протевната страна или пред трети лица) има същата сила като направеното пред съда.
    3. Ж.Ст.: Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи и в други случаи.
        3.1. Съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съда, за да отговори (чл. 114, ал. 3).
            1) Съдът е отправил до страната въпроси (за да отдели спорното от безспорното) - по искане на другата страна по чл. 114. Съдът съобщава въпросите и предупреждава за последиците от неизпълнението (ал. 2). Страната трябва да се яви и да отговори лично (не да отговори повереник), разпитът е само от решаващия съд - за да може поведението на страната да се използва пълноценно като опора за доказателствени изводи.
            2) Когато редовно призованата и уведомена по чл. 114, ал. 2 страна не се яви или се яви и откаже да отговори, законът предполага, че така страната цели да се отклони от признание на неизгодни факти и овластява съдът да приеме тези факти за доказани. Изводът на съда е с оглед на всички доказателства по делото съобразно вътрешното убеждение. Ако страната не се яви по уважителни причини или отговори неясно поради неразбиране на въпроса, не може да се предположи, че цели да избегне признание.
Обясненията на страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само срещу нея, не и в нейна полза.
        3.2. Създаването от страната на пречки за събиране на други доказателства също може да се използва срещу нея - съдът може да приеме тези факти за доказани (чл. 128, ал. 2).
30. Писмени доказателства. Видове документи и тяхната доказателствена сила

    1. Понятие за документ. Документът е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление.
            1) Документът е вещ (материален носител) - някъде трябва да се обективират писмените знаци.
            2) Върху нея да е обективирано изявление - знаци на някаква писменост. Ж.Ст.: За да е налице документ, достатъчен е подписът, ако от обстоятелствата мълчаливо може да се извлече изявлението (подпис на художника върху картина); може документът и да не е подписан.
            3) Изявлението е материализирано с писмени знаци.
        1.1. Материалният носител е без значение - разграничение между веществено доказателство и документ: поради обективна необходимост документът е вещ. Разликата е в това, че когато съдът се интересува от документа като такъв, черпи информация от изявлението. При вещественото доказателство съдът се интересува от неговата качествена характеристика - вещта като вещ е веществено доказателство.
        1.2. Дали трябва да се прибави “с правно значение” (“изявление с правно значение”) - тогава категорията “документ” се превръща не в обективно, а в субективно явление (дали нещо има правно значение зависи от закона, а законът е резултат на субективната преценка на законодателя). Въпросът е дали законът придава качеството на документ или това е иманентно качество. На следващо място може ли да сме сигурни, че изявлението няма правно значение. Правното значение не е иманентна характеристика на документа. Не законът придава качеството “документ”, а той е нещо обективно съществуващо (при един правен ред няма правно значение, а при последващо изменение има). Правното значение придава относимост на документа - преценява се не документът като такъв, а дали документът може да бъде използван като доказателствено средство в конкретно дело. Ж.Ст.: Няма значение дали изявлението е правнорелевантно, а при правнорелевантно изявление няма значение видът му (от значение е за вида документ, не е за наличността му).
Ж.Ст.: Чертежи, снимки, гранични знаци, пломби, магнетофонни записи не са документи, а веществени доказателства  - не материализират писмено изявление.
    2. Видове документи.
        2.1. Официални документи.
            2.1.1. Определение.
                1) Според Ж.Ст. документите са официални и частни - според качеството на издателя. Официален документ е документ, съставен от орган на държавна власт - материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество.
                    а. Орган на държавна власт.
                    б. Изявлението да е направено в това му качество - сключен договор от министър в качеството му на представителен орган не е официален документ.
                2) О.Ст. прави критика на това определение съобразно чл. 143:
                    а. В закона се говори за длъжностно лице (не за орган), а и документът не може да бъде създаден от орган, а само от хора (тази неточност може да се отмине).
                    б. Не се споменава държавна власт - съдът не е орган на държавна власт, но съдебното решение е официален документ, нотариален документ се издава от нотариус, а той е частен; студентската книжка не е създадена от орган на държавна власт.
                3) Определение - О.Ст.: официален документ (чл. 143) е документ: издаден от длъжностно лице (1) в това му качество (2) в рамките на неговата компетентност (3) в установената форма (4) по установения ред (5).
                    а. Длъжностно лице в това му качество - да притежава предоставена му от закон или подзаконов нормативен акт компетентност и да действа като такова (не напр. в качеството му на представител.
                    б. В рамките на компетентността - изисква се точно и ясно определяне на функциите.
                    в. По съответния ред - често е предвидена процедура, по пътя на която се стига до издаване на съответния документ.
                    г. В предвидената форма - определени изисквания (наименование, дата, подпис, често и печат).
            2.1.2. Видове официални документи: 1) свидетелстващи (чл. 143) и 2) диспозитивни (тази разлика може да се проведе и при частните документи, но там е без практическо значение, затова не се прави; Ж.Ст. прави разграничението общо за всички документи). Разграничителен критерий (Ж.Ст. - естеството на изявлението): когато имаме воля (изявление), документът е диспозитивен (разпоредителен), когато документът съдържа изявление за знание, тогава е свидетелстващ документ.
                1) Свидетелстващите документи са резултат от познавателен процес, проведен от длъжностното лице - израз на възприетите от длъжностното лице факти, които се възпроизвеждат в документа. Това са документи, които съдържат информационно (Ж.Ст.: удостоверително) изявление (Ж.Ст.: нотариални удостоверения, констативни актове; но също и разписки, извънсъдебни писмени декларации и др.). Длъжностното лице е възприело определени факти и ги е възпроизвело върху конкретен материален носител - т.е. фактите съществуват вън и независимо от съзнанието на възприемащия субект, той ги възприема и ги възпроизвежда и прави изявление за знание - свидетелства за съществуването или несъществуването на определени факти.
                    а. Истинност. Единствено при свидетелстващите документи може да се постави въпросът за тяхната истинност - дали съответстват или не на обективната действителност. Другите документи са диспозитивни (формират се в съзнанието на лицето) - при тях не може да се говори за истинност, не са отражение на съществуващите факти, не може да се говори за тяхната адекватност на обективната действителност, тъй като са субективни (Ж.Ст.: волеизявлението може да бъде валидно или невалидно, но не е истинно или неистинно).
                    б. Материална доказателствена сила. Официалните дукименти притежават материална доказателствена сила, уредена в чл. 143 - само свидетелстващите документи, тъй като само те отразяват факти, стоящи извън съзнанието на свидетелстващото лице. Съдът трябва да приеме тези факти за установени. Тази материална доказателствена сила ограничава свободата на вътрешното убеждение на съдията по чл. 188.
                2) Диспозитивни документи - резултат от изявяване на воля, формирана в съзнанието на субекта (съдържат волеизявление). Ж.Ст.: диспозитивен е всеки документ, който материализира неудостоверителни изявления (писмени правни сделки, административни и съдебни актове; но според Ж.Ст. може и да не материализира правен акт, а някакво друго неудостоверително изявление).
            2.1.3. Необходимо е внимателно да се прецени качеството, в което длъжностното лице издава документа - студентската книжка е удостоверителен документ, а заповедта на ректора за приемане на студент е резултат на воля; има разлика с договора за аренда, сключен от ректора - това е частен документ, тъй като не действа като длъжностно лице, а като представител на юридическо лице.
        2.2. Частен документ - всички документи, които не са официални (по правилото на изключеното трето). Частният документ материализира или правноирелевантни изявления, или граждански изавления в широк смисъл - гражданскоправни, трудовоправни (Ж.Ст.). Минимално необходимото може да се изведе от чл. 144 - минимално необходимото е наличие на подпис. Не е необходимо обаче да има подпис, за да има документ - въпросът е кой е авторът на изявлението, но документ има.
            2.2.1. Документите се разделят на подписани и неподписани - според това дали изявлението материализира и подписа на издателя (Ж.Ст.).
                1) Подписът е начинът, по който лицето обикновено се подписва (саморъчен). Според Ж.Ст. подписът е саморъчно изписване на името на издателя; но нечетливият подпис, който е начинът, по който лицето се подписва, не е невалиден. Подписът трябва да е ръкописен (не на машина).
                2) Подписът върху документа следва текста (изявлението); Ж.Ст.: валиден е подпис на бял лист, но докато бланкетът не бъде попълнен, няма документ.
                3) Подписът придава формална доказателствена сила на частния документ - съгласно чл. 144 се приема, че автор на документа е подписалото го лице.
            2.2.2. Доказателствена сила.
                1) Частният документ притежава формална доказателствена сила - автор е подписалият - интелектуален, а не фактически автор (при положение, че в него няма поправки, зачертавания). За правото автор на документа е лицето, на което се приписва изявлението - юридически издател (Ж.Ст.).
                2) Частните документи притежават материална доказателствена сила само в едно гражданско производство. Има един случай, при който частните документи задължават съда да приеме за истина това, което се съдържа в тях - чл. 237, б. “г”-”ж” (редица частни документи са изпълнителни основания). При издаване на изпълнителен лист по чл. 243 съдът проверява редовността от външна страна, удостоверява ли притезателно право, но не проверява за достоверност (валидност по същество). В това производство частните документи, посочени в чл. 237, имат материална доказателствена сила. Това производство е исков процес според О.Ст. и според ГПК - намира се в исковото производство (особено исково производство, но исково производство).
            2.2.3. Видове частни документи.
                1) Частните документи могат да се разделят на: 1) изгодни за издателя частни документи (авторът удостоверява изгоден за себе си факт или волеизявлението поражда изгодни за него последици) и 2) неизгодни за издателя частни документи (авторът удостоверява неизгоден за себе си факт или изразеното волеизявление поражда неизгодни за него последици). Има разлика в тяхната доказателствена сила (има различни становища) - действа правилото, че неизгодният за издателя частен документ има доказателствена сила, но изгодният за издателя документ няма доказателствена стойност (не само в българския процес).
                    а. Подписаният изгоден и подписаният неизгоден за издателя документ имат формална доказателствена сила (установяват авторство), но извън производството по издаване на изпълнителен лист частните документи нямат материална доказателствена сила - никъде другаде не става въпрос за различна доказателствена сила на изгодни и неизгодни за издателя документи.
                    б. Липсва изрична уговорка за доказателствената сила на документа според изгодността му за издателя - тук по-скоро става въпрос за доказателствена стойност: доказателствата се преценяват от съда според вътрешното му убеждение (съдът не е длъжен да приеме документа, въпреки че е неизгоден) - преценява се съвкупно. Изключенията по чл. 237 са само неизгодни.
                2) Частните документи се разделят на нарочни и случайни - има разлика в доказателствената им стойност. Нарочният документ има по висока доказателствена стойност.
                    а. Нарочните документи се съставят с цел да доказват факта, който е удостоверен в тях (напр. разписка на длъжника при получаване на сума в заем).
                    б. Случайният документ не е съставен с цел да се доказва (писмо на длъжника до сестра му).
            3) Документи на чужд език (частни документи). При представяне на частен документ на чужд език той трябва да бъде придружен от точен превод на български (чл. 147). Чл. 147 има важно практическо значение - този документ трябва ли да бъде легализиран (по Наредбата за легализацията на чужди документи), трябва ли преводът да бъде направен от лицензиран преводач. От чл. 147 следва, че не е необходим лицензиран преводач, иначе нормата нямаше да има смисъл - ако съдията не може да го провери, се прави експертиза от вещо лице. Не е необходима легализация на частните документи за разлика от официалните - за да имат чуждите официални документи същата материална доказателствена сила като българските официални документи. По наредбата легализация напр. на диплома се извършва с печат от Министерство на просветата, че има такъв документ + легализация от Министерство на правосъдието + легализация от МВнР + легализация от МВнР на другата държава (удостоверява, че печатът е на нашето МВнР). Ако чужд официален документ не се легализира в ГП ще има доказателствената сила на частен дикуемнт и ще има някаква доказателствена стойност.
Ж.Ст.: Един и същ документ като вещ може в една своя част да е официален, а в друга частен (нотариално заверен частен документ; подписаните от страните изявления в нотариален акт са частен документ - ако нотариалният акт е нищожен като официален документ, той има силата на частен документ, ако е подписан от страните).
        2.3. Ж.Ст.: Документите са истински (автентични и верни) и неистински (неавтентични и неверни). Критерият за автентичност е авторството, а за вярност - съответствието между свидетелстващия документ и удостовереното с него (въпросът за верността е само за свидетелстващите документи).
            1) Автентичен документ - действително материализира изявление на лицето, посочено като издател.
            2) Неавтентичен документ - изявлението не е направено от лицето, сочено като издател (може да е подправен подписът или текстът, автор е авторът на подправката; неавтентичен документ означава винаги липса на претендирания документ - лицето не е издавало такъв документ).
            3) Верен документ - свидетелстващ документ, който отговаря на удостовереното фактическо положение.
            4) Неверен документ - свидетелстващ документ, който не отговаря на удостовереното фактическо положение (може да се дължи на интелектуална подправка или на грешка).
Ж.Ст. прави като други самостоятелни разграничения: 1) свидетелстващ и диспозитивен документ; 2) частен и официален документ; 3) подписан и неподписан документ.
    3. Съгласно чл. 150 Документ, извършен от некомпетентен орган или не в предписаната форма, има значение на частен документ, ако е подписан от страните. По формалната логика документ, неподписан от страните и извършен от некомпетентно длъжностно лице, не е частен документ (аргумент за противното). Според О.Ст. идеята на чл. 150 е, че ако документът, който не отговаря на чл. 143, не е подписан от страните, негов автор е длъжностното лице, има формална доказателствена сила. Ако страните са подписали този документ, автор на изявлението ще се считат и страните - ще има формална доказателствена сила и ще ги обвързва и тях като автори на документа.
    4. Неграмотност - чл. 151.
        4.1. Какво значи “неграмотен”: грамотността е относително качество, не може да бъде абсолютна - грамотен е този, който може да чете на езика, на който е написан документът, и го разбира.
        4.2. За какво са необходими двамата свидетели: идват да удостоверят, че на лицето е известно съдържанието на документа, а не че той е подписал документа (арг. от чл. 151, ал. 2 - двама свидетели са необходими и при сляп, но грамотен човек) - не удостоверяват полагането на отпечатъка от палеца. За да има документът формална доказателствена сила, подписалият го трябва да разбира езика и да го чете - въпреки наличието на подписа, лицето не е автор на документа - лицето трябва да може да чете и да разбира, не да пише.
    5. Доказателствена сила и доказателствена стойност (по “Доказването ...”):
        5.1. Доказателствена сила и доказателствена стойност. Вътрешното убеждение за това кои факти са доказани и какво следва от тях е свободно и се подчинява единствено на закона. В зависимост от убеждаващото въздействие върху съзнанието на съдията доказателствените средства имат различна доказателствена стойност. Най-голяма доказателствена стойност биха имали тези, при които съдията по силата на закона е длъжен да смята, че доказваният с тях факт се е осъществил.
            1) Когато доказателствените средства притежават обвързваща съда доказателствена сила, поради което информацията в тях се приема a priori за достоверна и отговаряща на действителността, се говори за доказателствени средства с основана на закона доказателствена сила.
            2) В другите случаи убеждаващото въздействие зависи от множество фактори и степента на това въздействие определя конкретната доказателствена стойност на съответното доказателствено средство.
        5.2. Доказателствена сила - такава имат само писмените доказателствени средства. Нормите, от които тя следва, създават оборими презумпции - че съдържащото се изявление е на определено лице или че отразените факти наистина са се осъществили.
            1) Формална доказателствена сила - притежават я всички подписани документи. Създава задължение за съда да смята до доказване на противното, че автор на изявлението преди подписа е лицето, което е подписало документа. Формалната доказателствена сила се отнася единствено до авторството, не и до съдържанието - оспорването на съдържанието не става по чл. 154 (по отношение на съдържанието частният документ няма доказателствена сила и подлежи на преценка от съда по вътрешно убеждение).
            2) Материална доказателствена сила.
                а. Официалните свидетелстващи документи: съдът е задължен да смята до даказване на противното, че удостоверените в документа факти действително са се осъществили (лично възприетите факти, място и дата на съставяне).
                б. В производството за издаване на изпълнителен лист посочените в чл. 237 документи имат материална доказателствена сила (но при оспорване на съществуването на съдържащото се в тях изпълняемо право те няман материална доказателствена сила).
        5.3. Доказателствена стойност. Съдът преценява всички събрани по делото доказателства по вътрешно убеждение.
            1) Неизгодният за издателя документ притежава по-голяма доказателствена стойност от изгодния за него документ - нормално е да се отричат неизгодните факти, но в крайна сметка съдът преценява.
                а. Ако се представи изгоден и изходящ от страната частен документ, а другата страна не оспорва и не посочва доказателства за оборване, съдът трудно може да не приеме факта за установен (състезателно начало).
                б. Ако страна представи изходящ от другата страна неизгоден документ и другата оспорва осъществяването на факта и посочва доказателствени средства, съдът трябва да прецени извънсъдебното признание с оглед на целия останал материал и доказателствената му стойност ще бъде намалена.
            2) Частен документ, изхождащ от трето лице. Когато този документ е свидетелстващ, доказателствената му стойност е по-ниска от тази на свидетелските показания - при даване на показания свидетелят обещава да говори истината и носи наказателна отговорност за лъжествидетелстване; могат да му се задават въпроси.
Ж.Ст.: Всеки автентичен документ има формална доказателствена сила - удостоверява авторството; официалният документ независимо от вида му удостоверява и дата и място на съставяне (датата на частният документ е непротивопоставима на трети лица, а достоверна дата е денят, след който издаването е безсъмнено - чл. 145 посочва няколко хипотези; виж и ал. 2). Според Ж. Ст. свидетелстващите документи имат материална доказателствена сила: 1) официалният документ има обвързваща съда доказателствена сила (предпоставена е от това, че е издаден от длъжностно лице, в кръга на компетентността му, при спазване на реда и формата); 2) частният свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила само при неизгодни за издателя факти, не и при изгодни факти (според О.Ст. това е неточно: частните документи нямат произтичаща от закона доказателствена сила извън формалната, освен това съдът преценява всички доказателства по вътрешно убеждение); изключение за счетоводните книги (чл. 146; чл. 55 ТЗ) - лицата могат да се позовават на вписванията в тях, но тяхната доказателствена сила се преценява от съда (не като при официален свидетелстващ документ), освен това е производна (книгите трябва да бъдат редовни - всяко вписване да е документирано . трябва да се докаже). Доказателствената сила на другите частни документи се преценява от съда по вътрешно убеждение.
    6. Оспорване - чл. 154.
        6.1. Оспорването по чл. 154 е оспорване на автентичност (авторство), не на истинност (наличие на факти извън документа - съответствие с обективната действителност).
Според Ж.Ст. може да се оспори при диспозитивен документ автентичност, а при свидетелстващ документ автентичност и/или вярност (при частни свидетелстващи документи за материалната им доказателствена сила не е нужно оспорване, тъй като съдът не е обвързан от тяхната доказателствена сила). Оспорването дори да е на основание претендирано престъпление, чл. 182, “д” не се прилага, а истинността се проверява от съда, пред който е направено оспорването (чл. 156). Ако официалният свидетелстващ документ е издаден извън кръга на компетентността на органа, няма нужда от оспорване на верността - документът няма доказателствена сила.
        6.2. Правото на оспорване се преклудира в изключително кратък срок - в заседанието, в което документът е представен, или в следващото, ако страната не е присъствала. Това е неприложимо в някои по-специални хипотези: 1) приложените към исковата молба документи могат да се оспорят най-късно в първото съдебно заседание (независимо дали ответникът се е явил); 2) крайният срок за оспорване на документ, представен с въззивната жалба, е 7-дневният срок за отговор (размяната на документи играе ролята на първото съдебно заседание). Оспорването трябва да е изрично и недвусмислено.
        6.3. С оспорването на автентичността лицето се опитва да обори материалната доказателствена сила по опосреден начин (няма да е официален документ).
        6.4. При оспорване на документа съдът пита страната, която е представила документа, дали желае да се ползва от него (чл. 154, ал. 2).
            1) Ако не желае, проверка не се извършва и документът се връща на страната. Страната може да не желае да се ползва: 1) проверката бави делото; 2) документът може да е неистински или подправен и при такава констатация съдът трябва да го изпрати в прокуратурата.
            2) Ако желае да се ползва, се назначава проверка - определение за отлагане и насрочване и за назначаване на графологична експертиза. Проверката се извършва чрез всички доказателствени средства, вкл. разпит на свидетели (чл. 155) - Ж.Ст.
        6.5. Задължение за доказване.
            1) При установяване, че подписът не е на оспорилата страна другата страна (която желае да се ползва) трябва да докаже автентичността.
            2) Ако подписът е на оспорилата страна, тя трябва да докаже неавтентичност (пълно доказване) - дотогава документът се счита за автентичен.
Ж.Ст.: Когато се оспорва истинност на неподписан от оспорващия документ, представилата го страна трябва да докаже автентичността му.
        6.6. Съдът се произнася като отхвърля или уважава (и изключва документа от доказателствата) оспорването (Ж.Ст.). Съдът се произнася по автентичността с отделно определение или направо със съдебното решение, но тук страната е в процесуална неизвестност относно това дали представеният документ е приет като доказателство.
Ж.Ст.: По естеството си оспорването е предявяване на инцидентен установителен иск, затова съдът решава спора със СПН. Страната, ако е пропуснала срока (може и преди делото), може да предяви отделен иск по чл. 97, ал. 3 и въз основа на него да спре делото, по което е представен документът. При влязло в сила решение страната може да установи подправката по наказателен ред и да иска отмяна.

31. Свидетелски показание. Ограничения на свидетелските показания в допустимостта им като доказателствено средство.

    1. Свидетел.
        1.1. Свидетелстването е граждански дълг - призованият като свидетел трябва да се яви, има и други задължения. За неизпълнението има административни наказания - глоби. С качеството свидетел се свързват определени права и задължения.
        1.2. Дефиниция на “свидетел”: лице, което е възприело непроизволно факти, представляващи интерес за конкретно гражданско дело (правно- или доказателственорелевантни факти). Ж.Ст.: Свидетел е лице, което, без да участва в делото като страна, се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.
        1.3. Свидетел и други процесуални фигури.
            1) Вещото лице също възприема факти от значение за делото - къде е разликата. Вещото лице има специални знания в дадена област. Но ако и свидетел има тези специални знания, къде е разликата.
                а. Разликата не е в специалните знания и опит - свидетелят възприема фактите случайно (не присъства с цел да бъде свидетел), а вещото лице възприема фактите в резултат на (съобразно) определение на съда, в което се посочват и задачите на вещото лице.
                б. От горното следва и следващата разлика: свидетел е уникално качество (не може да бъде заменен), вещо лице не е уникално качество (задачата може да се възложи на друго лице) - свидетел е по-ценно качество.
    Качеството свидетел не е съвместимо с друго качество - в ГП е невъзможно да се изпълняват 2-3 роли.
            2) Съдия и свидетел. С оглед на принципа на формалната истина съдията няма право да взема предвид нищо, което не е внесено като доказателствено средство в съдебната зала - не може да взема предвид възприетото от него извън съдебната зала. Съдията, който е бил свидетел, трябва да се отведе (макар да го няма като основание в ГПК) - поради това, че съдията няма право да взема предвид факти, невнесени в съдебната зала, делото трябва да се гледа от друг съдия, а този да бъде свидетел. Свидетел пак е уникално качество.
Ж.Ст.: Ако бъде посочен за свидетел съдия или секретар по делото, той трябва да се отведе.
            3) Процесуален представител и свидетел.
                а. Съгласно чл. 135, ал. 2 не могат да се съвместят качествата повереник и свидетел. Това се използва за злоупотреба с право - едната страна посочва повереника на другата страна за свидетел и другата страна трябва да упълномощи друг представител. Може ли повереникът да откаже - може по силата на Закона за адвокатурата (чл. 18) за факти, станали му известни като адвокат; тогава конституиралият го като свидетел е злоупотребил с право. Родители, деца, съпрузи по чл. 135 могат да откажат, затова посочването им също е злоупотреба с право. Как трябва да се разбира чл. 135: ако едно лице е конституирано като свидетел, не може да бъде конституирано като пълномощник и обратното (повереник не може да бъде конституиран като свидетел) - тези две качества не могат да се дублират.
                б. Законен представител. Законните процесуални представители на физическите лица могат да бъдат свидетели, в практиката законните представители на юридическите лица не могат да бъдат свидетели. О.Ст. е против: по чл. 114 страната може да се яви лично да даде обяснения, ако не се яви или не отговори, съдът приема, че фактите не са в нейна полза; може ли чл. 114 да се използва за юридическо лице - не, тъй като не може да се яви лично, така че юридическото лице се поставя в по-благоприятно положение, затова законният представител може да бъде разпитван като свидетел.
            4) Може ли страната да бъде разпитвана като свидетел - не, но има отклонения:
                а. Ако в хода на процеса е настъпило процесуално правоприемство, едната страна (вече не е страна) може да участва като свидетел.
                б. Ако едно лице е свидетел и после стане страна чрез процесуално правоприемство, трябва ли да се зачитат свидетелските показания - да, вече са дадени.
                в. Позната е фигурата на субективното съединяване на искове (чл. 171). Необходимо другарство: двама съпрузи-купувачи, а продавачът предявява иск за унищожаване срещу двамата - има едно материално правоотношение, искът ще бъде уважен или отхвърлен спрямо двамата. Обикновено другарство - има множество материални правоотношения, те имат общ елемент (общи са, но само в част от основанието): гръмнал бойлер и трима пострадали, предявяват иск за вреди, но за всеки вредите са различни - има много материални правоотношения, но с частично съвпадане в основанието. Може ли страна по делото да бъде свидетел по другото материално правоотношение - може, тъй като това е различно дело по смисъла на чл. 6 - те са другари, но материалните правоотношения са различни, макар да имат частично съвпадане в основанието. Може един другар да бъде свидетел по делото на друг другар.
        1.4. Първото разбиране за свидетел е неприемливо. Свидетел е формално качество (лицето може да знае или да не знае) - лице, което е конституирано със съдебно определение като свидетел. С конституирането то придобива качеството свидетел и възникват права и задължения като на свидетел. Свидетел е лице, за което страната твърди, че знае нещо за делото (правнорелевантни факти за делото) и съдът го конституира като свидетел и го призовава. Първото разбиране не може да бъде споделено, защото свидетелят може и нищо да не знае, но е конституиран като свидетел.
Свидетелят е физическо лице, което трябва да възпроизведе пред съда своите възприятия относно осъществилите се в миналото правно- и доказателственорелевантни факти.
        1.5. Свидетелят може да е заинтересуван или не от изхода на делото. Ако е заинтересуван, показанията му имат по-ниска доказателствена стойност (чл. 136). Ж.Ст.: Заинтересоваността и недееспособността не са пречка за свидетелстване, но трябва да се отчитат от съда при преценка на показанията.
        1.6. Задължения на свидетеля:
            1) Задължение да се яви.
                а. Ако не се яви, се налага глоба по чл. 71.
                б. При повече свидетели, ако само един не се яви, но съдията иска да разпита всички в едно съдебно заседание, за да може на базата на различната информация да направи изводи кое от казаното е достоверно и кое не е (дори и добросъвестният свидетел не може да възпроизведе нещата, както са се случили), при неявяването на един съдията може да отложи делото и да призове свидетелите пак. Явяването струва пари и според О.Ст. тези разноски могат да се търсят наред с глобата от неявилия се.
            2) Да даде обещание, че ще говори истината - също абсолютно задължение. Дори и съдията да не му напомни за наказателната отговорност (след снемане на самоличност), свидетелят носи такава. След това се дава обещание за говорене на истината. Ако свидетелят откаже, се налага глоба по чл. 73 (50 лв). Даването или недаването на това обещание няма отношение към наказателната отговорност. Парадоксално е, че глобата е 50 лв, а за неявяване е 3 лв - свидетелят може да има морални или религиозни съображения да не даде такова обещание.
            3) Да даде показания - не е абсолютно задължение (чл. 135; няма обаче отказ поради опасност да се издаде държавна тайна).
            4) Да се отговори на поставените въпроси - не е абсолютно задължение. Отказът да се отговори на въпросите без уважителни причини се наказва с глоба (Ж.Ст.). Според Ж.Ст. задължението е да се дадат истински показания - ако са неистински, се носи наказателна отговорност.
        1.7. Права на свидетеля:
            1) Може да иска поправяне на протокола. Свидетелят има интерес да провери какво е отразено в протокола и ако има разлика с показанията, може да иска поправяне (с оглед на евентуална наказателна отговорност - наказателният съдия ще преценява протокола).
            2) Право на възнаграждение.
        1.8. Ж.Ст.: Показанията имат значение само за делото, по което са дадени, не могат да се използват по друго дело (чл. 119, ал. 1; могат само при мъчно преодолими пречки).
        1.9. Ж.Ст.: Свидетелските показания са само устни, трябва да се съберат по предвидения ред.
    2. Ограничения на свидетелските показания.
        2.1. Недопустимост на свидетелските показания. Свидетелските показания са основно доказателствено средство в ГП. Изключенията са изрично посочени в чл. 133. Трябва да се има предвид:
            1) Изключенията се тълкуват само стриктно, не разширително.
            2) Тъй като процесуалните норми са императивни, с процесуални договори страните не могат да ограничат свидетелските показания извън случаите на чл. 133 - означава, че подобен процесуален договор е недействителен (нищожен) - съдът не трябва да се съобразява с този договор. Обратното не винаги е така - може в определени случаи законът да допуска по съгласие на страните да се разшири приложното поле на свидетелските показания.
            3) Според Ж.Ст. не могат да се искат свидетели за фактите по чл. 133. Според О.Ст. съдът е този, който ще прецени дали свидетелите са допустими - може да бъдат искани (друг въпрос е доколко е удачно да се искат).
        2.2. Ограниченията:
            1) За установяване на правни сделки, за действителността на които законът изисква писмен акт (б. “а”). Тази забрана има много малко приложно поле:
                а. Тълкуването на Ж.Ст., че става въпрос за правни актове, за които се изисква писмена форма, е разширително - родовото понятие е “правни актове”, “правна сделка” е вид. Приложното поле според О.Ст. е правни сделки, а не правни актове.
                б. Ако страната твърди, че формата не е спазена, допустими ли са свидетели - тъй като изискването за форма е sine qua non, страната твърди, че няма сделка (без форма е нищожна). Но при сделка за 900 лв свидетели са необходими, за да се докаже поне, че парите са платени.
                в. Не се допускат свидетели, когато страната твърди, че формата е спазена. Свидетелските показания в случая не са толкова недопустими, колкото ненужни (доказателствените средства трябва да са необходими), когато документът е у страната. Ако документът се намира у другата страна или трето лице, страната ще поиска съдът да задължи това лице да представи документа.
    Приложното поле е стеснено до случаи, когато страната твърди, че сделка има (формата е спазена), но документът е загубен или унищожен.
            2) За опровергаване на съдържанието на официален документ (разлика при Ж.Ст.).
                а. О.Ст.: В ГПК (чл. 133) на две места се говори за опровергаване на съдържанието - две различни неща се разглеждат като едно и също нещо. По смисъла на чл. 133 опровергаването на документ се домогва да докаже, че изразеното в документа мнение, съгласие е симулативно. Във всички останали случаи не сме изправени пред опровергаване на частен или официален документ, а до друго явление, за което са допустими свидетелските показания - напр. ако се твърди, че има симулация с нотариален акт, не става дума за опровергаване на съдържанието (нотариусът не знае за симулацията, документът вярно отразява възприетото) - не е допустимо със свидетелски показания да се доказва, че свидетелстващият официален документ не отговаря на истината; съдът спира делото, ако прокуратурата образува наказателно производство и ако се докаже престъпление. Опровергаването на съдържанието на официален документ означава, че се доказва противното на установеното чрез официален документ.
                б. Ж.Ст. разглежда едновременно опровергаването на съдържанието на официален документ и опровергаване на съдържанието на частен документ, изхождащ от страната - законът придава според него едно и също съдържание и на двете опровергавания.
                    - Става въпрос за подписан от страната документ (частен или официален). Трябва да е нарочен документ (създаден с доказателствена цел) - издателят на разписката не може да доказва със свидетелски показания, че признанието в нея е симулативно (може да се снабди с обратно писмо); но ако в писмо има твърдение за получен заем от друго лице, написалият писмото може да доказва със свидетелски показания, че не е получавал такъв заем от това лице.
                    - Няма опровергаване по чл. 133, когато се оспорва: 1) валидността на волеизявлението (нищожност, унищожаемост) или валидността на официалния документ, удостоверяващ волеизявлението) - материалноправно възражение, което може да се доказва със свидетелски показания по чл. 133, ал. 1; 2) истинността на документа (верността или автентичността) - има специален режим (чл. 155).
                    - Опровергаване на съдържанието на документ е налице, когато се твърди, че материализираното или удостоверено с документа изявление не отговаря на действителната воля на направилото го лице, защото е симулативно. В тези случаи авторът на изявлението може да се снабди с обратно писмо.
            3) Обстоятелствата, за доказване на които законът изисква писмен акт, и договорите на стойност над 1000 лв (Ж.Ст.)
                а. Обстоятелства, за доказване на които законът изисква писмен акт - напр. раждане, смърт, процесуални действия в съдебно заседание (чл. 126), плащане на заплата (чл. 270 КТ).
В много случаи е предвидено съставянето на документи да различни факти, но това означава ли, че за доказването на факта се изисква такъв документ - за всяко писмено удостоверяване трябва да се преценява отделно: когато без вина на заинтересувания документът не е бил съставен, той трябва да има възможност да докаже факта със свидетелски показания; понеже се отнася за свидетелстващ документ, забраната не важи за лицата, които е следвало да издаде документа (ревизорът може да бъде разпитан за фактите, които е следвало да удостовери с ревизионния акт).
                б. Договори на стойност над 1000 лв (имуществени договори).
                    - Меродавен за стойността е моментът на сключване на договора (няма значение размерът на частичния иск) - при продължаващо изпълнение стойността е сборът на платежите, при договор за наем без срок цената е размерът на наема, дължим за срока на предизвестието.
                    - Писменото доказателство може да бъде диспозитивен или всеки друг изходящ от страната документ, който доказва сключването на договора.
                    - Става въпрос само за договори, в които участва страната (само за тях може да се снабди с писмен документ), може да доказва със свидетели договори между трети лица или между другата страна и трето лице.
                    - Не става въпрос за едностранни сделки.
            4) Погасяване на парични задължения, установени с писмен акт (Ж.Ст.): 1) парични задължения (няма значение размерът); 2) писмен акт (договор, съдебно решение, което признава дълга). Погасяването на задължения над 1000 лв с договор (опрощаване, даване вместо изпълнение) не може да се доказва със свидетелски показания на предходното основание. Според Ж.Ст. не може да се доказва със свидетелски показания и изпълнението на непарични задължения или парични задължения над 1000 лв, неустановени с документ - големи задължения биха били обезсилвани чрез доказване на изпълнение чрез свидетелски показания (виж стр. 296).
            5) Писмени съглашения, в които страната е участвала (също тяхното изменение или отменяне) - Ж.Ст.: страните са искали съглашението да се доказва с писмения акт     (има се предвид диспозитивния документ, а не и свидетелстващ документ); без значение е дали документът е условие за валидност на съглашението.
        2.3. Кога отпадат забраните и стават допустими свидетелските показания:
            1) Установяване на договори на стойност над 1000 лв, сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена до четвърта степен и по сватовство до втора (чл. 133, б. “в”, хип. 2) - отнася се до само една забрана. Забраната е условна - не важи в определени случаи.
            2) Чл. 133, ал. 2 - в някои хипотези свидетели се допускат по съгласие на страните. Може да се искат свидетели, дори да не са допустими, като смисълът е, че могат да станат допустими - страната иска свидетел, съдът се обръща към другата страна и посочва, че свидетели не са допустими (служебно информиране на другата страна) и я пита дали е съгласна да бъдат допуснати свидетели, съгласието трябва да е изрично. Това е смисълът да се искат свидетели - не се знае отговорът на другата страна (виж 2.1., 3). Това не е процесуален договор, защото волеизявленията на страните се отправят към съда (виж 2.1., 2).
            3) Ако се докаже, че документът е загубен или унищожен (чл. 134). Необходимо е: 1) документът е загубен или унищожен (алтернативно); 2) не по венаа на страната - двете условия са кумулативни. Когато страната докаже тези два факта, се допускат свидетели (може да се доказва с всички доказателствени средства).
                а. Какво означава “загубен”. Според Ж.Ст. да не се намира в държане на страната и тя да не знае у кого се намира. Според О.Ст. документът е загубен, когато лицето не знае къде се намира: 1) може и да е в джоба му; 2) ако документът е в другата страна и лицето знае, може да се изиска - не е загубен.
                б. Документът е унищожен, не само когато като физическа вещ е унищожен, но и когато текстът не може да бъде разчетен - за документа от основно значение е текстът, не толкова материалният носител.
                в. Липсата на вина е отрицателен факт, който много трудно може да бъде доказан, особено в първата хипотеза (загубен), във втората е по-лесно. Според Ж.Ст. небрежната вина на страната не трябва да я лиши от правото да използва свидетелски показания.
Ж.Ст.: Свидетелите трябва да докажат изгубването и унищожаването на конкретния документ - трябва да познават и да възпроизведат съдържанието му.
            4) Симулация (начало на писменото доказателство по чл. 134, ал. 2). При наличието на документ, доказващ симулация, свидетелските показания са недопустими - ако обратното писмо докаже наличието на симулация, свидетели няма да се допуснат, тъй като са ненужни. За да се допуснат свидетели по чл. 134, ал. 2 обратното писмо трябва да прави вероятна симулацията (непълно доказване). Ако има продажба за 1000 лв и обратното писмо, според което цената е 5000 лв (да се избегнат държавни такси), свидетели не се допускат. Допускат се, когато при “заем” “заемателят” продава на “заемодателя” имот, на следващия ден се сключва предварителен договор за продажба на същия имот между същите лица (за да се гарантира заемателят) - наличието на втория договор дава достатъчно основание да се предположи симулация на първия. Документът трябва да изхожда от противната страна (трябва да се приравни и признанието пред съд на факт, индициращ симулацията) - Ж.Ст. Има изключения - когато сделката е насочена срещу лица, които искат обявяването на симулация (няма как да имат документа) - намалява имуществото на страната по сделката.
            5) Ж.Ст.: Когато документът е свидетелстващ и не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната, за чиито права е от значение - хипотезата не е предвидена в закона, но следвала от предназначението на забраните по чл. 133 (да стимулират лицата да съставят документи за гражданските правоотношения): страната е направила зависещото от нея, но документ не е съставен (затова и чл. 436 допуска създаване на сурогат на свидетелстващ документ). Изключението не важи за диспозитивни документи - страната е участник в изявлението и може да създаде документ
    3. Доказателствена стойност на свидетелските показания (по "“Доказването"”).
        3.1. Зависи от много фактори. Единственото указание за съда е в чл. 136 - показанията на заинтересуваните свидетели да се преценяват с по-голямо внимание, като се вземе предвид възможната им заинтересуваност - от тук следва, че показанията на свидетели, за които не се предполага заинтересуваност, имат по-голяма доказателствена стойност
        3.2.  Тъй като човек възприема сетивно фактите, а след това ги "“интерпретира"”, от значение са и фактори като нормална сетивност, образование, житейски опит, възможността за се запаметят фактите и да се възпроизведат правилно
Ж.Ст. говори за доказателствена сила, която зависи от достоверността, обусловена от: нормална обстановка на възприятието; годността на сетивните органи да възприемат вярно; способността за вярно възпроизвеждане, способността за точно запаметяване;  волята на свидетеля да каже истината. Липсата на някое от тези условия води до недостоверност.
32. Веществени доказателства. Заключения на вещи лица

    1. Веществени доказателства - не са уредени отделно, но законът в редица случаи ги предпоставя като необходими и допустими доказателства (чл. 155, 162).
        1.1. Веществено доказателство - всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт.
            1) Кръгът на веществените доказателства не е отнапред ограничен (всеки предмет може да има връзка с факт по делото) - по това приличат на доказателствените факти, а се различават от тях, тъй като не са предмет на доказване, а са доказателствено средство.
            2) Понякога вещественото доказателство съвпада с подлежащия на доказване факт: този факт може да е особено състояние на вещта (повредена вещ) или особено нейно положение спрямо други вещи (спор за граници).
        1.2. Способ за възприемане - оглед (вещи), освидетелстване (спрямо лица). Чл. 163 ги счита за доказателство, но всъщност става въпрос за това, че съдът може да използва тези способи съвместно с други доказателствени средства за контрол на достоверността им или самостоятелно (за да изгради върху тях доказателствените си изводи).
            1) Постановяват се от съда - по негова инициатива или по искане на страните (чл. 162). Извършват се от целия състав, от делегиран член или делегиран съд (чл. 163). Може да се извърши и с помощта на вещи лица (чл. 162).
            2) Тъй като са способ за събиране на доказателства, огледът и освидетелстването трябва да се извършат с участието на двете страни. Ако страна осуети извършването им, ще се приложи чл. 128, ал. 2.
            3) Огледът в зависимост от естеството на вещественото доказателство може да се извърши в съдебна зала или вън от нея (недвижим имот).
    2. Вещи лица (чл. 157).
        2.1. Ж.Ст.: Вещо лице е лице, което се призовава от съда, за да му даде своето становище по такива въпроси на делото, за чийто отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага. О.Ст.: Необходима е процесуална правоспособност на вещо лице - да притежава висока степен на специална подготовка в дадена област (арг. чл. 157, ал. 1, 159; Наредба за съдебните и арбитражните експертизи; Наредба за съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи)
            1) Вещото лице като подвежда конкретния случай под общите изисквания (за изправен мотор, редовна стока и т.н.) дава своя извод на съда за съответствието или несъответствието с общите изисквания, за естеството, степента на отклонението и причините за това. Този извод може да се разглежда като резултат от нерига от силогизми - затова се нарича заключение.
            2) Заключението се преценява с оглед на всички данни по делото - като другите доказателствени средства, но се различава от тях - вещото лица замества съда в дейността по доказването (има знания, които съдът не притежава), предлага му своите доказателствени изводи. Освен това вещото лице ее заменимо (за разлика от свидетеля)
            3) Като всяко друго доказателствено средство заключението на вещото лице трябва да бъде допуснато. Вещото лице се назначава с определение на съда - посочва предмета и задачите, предоставяните материали, данни за самоличността и специалността му (чл. 157б). Заключението на вещото лице трябва да бъде събрано от съда.
        2.2. Трябва ли да бъде назначено вещо лице, ако съдията има специални знания и опит:
            1) Съдът не може да има каквито и да било знания, знания има човек.
            2) Вещото лице представя заключение 5 дни преди заседанието - страните могат да се запознаят, да се консултират с друг експерт, за да го оспорят. Ако съдът извърши експертиза, заключение не се представя и страните не могат да се запознаят и да го оспорят.
Следователно, при поискване на вещо лице съдът е длъжен да го назначи, защото и без това страните го плащат.
        2.3. Въпросите, поставяни на вещото лице, са само фактически, не и юридически - да се изчисли размер на неустойка и т.н.
        2.4. Служебно назначаване на експертиза според ТР 1/2000, т. 10 - може би има някакво основание в чл. 157, според О.Ст. не е удачно, но такова е тълкувателното решение.
        2.5. Двойнственост на правния режим (от двойнственото естество на заключението) - Ж.Ст.
            1) Даването на заключение е обществен дълг (като свидетелстването). Чл. 159 допуска изключенията - освобождаване от даване на заключение. Вещото лице също трябва да се яви и да отговори на поставените въпроси, носи същите отговорности. Съдът трябва да обсъди и да оцени заключението (заключението не става обвързващо доказателство, ако не се направят възражения по него).
            2) Като съда вещото лице има право да проучи делото и да участва в събирането на доказателства като задава чрез съда въпроси на свидетелите. Вещото лице може и да замести съда при огледа и освидетелстването (чл. 164). За да бъде преценката му правилна, трябва да бъде безпристрастно като съда (чл. 160, ал. 2), всяка от страните може да иска отстраняването му при съмнение - подобно на основанията при  съда.
            3) При сложност на делото могат да се назначат три вещи лица (виж чл. 157, ал. 2). При несъгласие със заключението също може да се назначи тричленна експертиза - според Ж.Ст. трябва да са несъгласни и двете страни. При разногласие между вещите лица всяко отделно излага мнението си (чл. 161).
            4) Заключението се представя поне 5 дни преди заседанието (чл. 157, ал. 1), иначе делото се отлага (решението ще подлежи на отмяна).
            5) Вещото лице винаги се призовава на съдебно заседание, за да даде обещание по чл. 160, ал. 2, да потвърди заключението и да отговори на въпросите.
        2.6. Доказателствена стойност на заключението (О.Ст.). Заключението не притежава материална доказателствена сила - съдът не е обвързан от него (чл. 157, ал. 3). Доказателствената му стойност зависи от два фактора:
            1) Вътрешен - фактическа и логическа обоснованост (когато е компетентно и аргументирано, доказателствената му стойност е висока).
            2) Външен - съдът преценява в съвкупност с другите доказателства по делото (ако заключението намира допълнителна опора в доказателствения материал, има по-голяма доказателствена стойност).
По принцип има по-голяма доказателствена стойност от свидетелските показания - няма забрана да се назначи вещо лице за проверка на достоверността на отразените в официален документ факти. Вещото лице винаги е безпристрастно, има специална подготовка. От друга страна обаче не е възприело фактите непосредствено

33. Посочване, представяне, допускане и събиране на доказателства. Обезпечаване на доказателства

    1. Посочването на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано. Страните посочват ДС със своите доказателствени искания, отправе­ни до съда. ДС се посочва, като се очертава неговият вид и се посочват обстоятелствата, за които то се отнася. Чрез тези данни съдът пре­ценява дали ДС е допустимо и относимо. За да може ДС да бъде събрано, трябва да бъдат посочени и данни къде то се намира (адресът на свидете­ля; мястото, където се намира вещественото доказателство; учреждението или лицето, от което може да бъде изискан документът).
        1.1. За да се обезпечи бързина на делото, страните трябва да посочат ДС в началото на делото. Затова чл. 98, ал. 2 изисква ищецът да посочи ДС, на които се позовава, още в исковата молба, като представи заедно с нея и писмените си доказателства. Но основният момент, в който страните посочват своите ДС, това е първото заседание по делото, ко­гато делото се подготвя за решаването му. Целта на закона, особено след реформата от 1997 г., е двете страни, доколкото е възможно да изчерпят своите доказателствени искания в това заседание.  С оглед на тази цел чл. 110, ал. 1 задължава ответника да представи  в първото заседание всичките си писмени доказателства по спорните обстоятелства и да посочи другите доказателства и обстоятелствата, които ще установи с тях. Във връзка с възражението на ответника ище­цът в определен от съда срок може да посочи и представи нови доказателства (чл. 110, ал. 2).
        1.2. Законът обаче не въздига първото заседание в преклузивен срок за посочване на ДС. И след него страните могат да сочат ДС. Съдът е длъжен да ги допусне, щом като те са допустими, относими и необхо­дими. Нещо повече, той е длъжен по свой почин да отложи делото, ако прецени, че то не може да се реши правилно, без да се съберат нови ДС. Законът санкционира късното посочване на ДС не с тяхното недопуска­не, а с отговорност на страната за разноските, предизвикани от съ­бирането на късно посочените ДС (чл. 65, ал. 1). Тази отговорност сочи, че съдът е длъжен да събере късно посочените ДС, стига те да са необходими за правилното решаване на делото.
        1.3. От правото на страните да сочат ДС и след първото заседание  не е допустим валиден отказ. Даже да се е отказала от събиране на по­сочено от нея ДС, страната може отново да го посочи . Страната може да сочи нови ДС не само за нови факти, но и за такива, за които ДС са били посочени и събрани, но не са дали резултат, т.е. фактът е останал недоказан въпреки тяхното събиране.
        1.4. В много случаи страната сочи ДС, за да опровергае с тях ДС, посочени от противната страна. Ето защо всяка страна има право да иска да бъде уведомена за доказателствените искания на противната страна. Само така се обезпечава равенството на страните и тяхното състезателно участие при посочване на ДС.                 1.5. Крайният момент за посочване на доказателства пред първата инстанция е приключване на устните състезания. Но ако страната е пропуснала да посочи доказателства пред първата инстанция, тя може да обжалва решението на това основание и да посочи новите доказателства пред втората инстанция, докато делото е висящо пред нея.
    2. Представянето на ДС се състои във физическото предоставяне на ДС в държане на съда. То е възможно относно документите и вещест­вените ДС. Представянето следва посочването на ДС или съвпада с не­го по време. То не е обаче идентично с него. Документът може да бъде посочен, но да не бъде представен. Законът сам подчертава разликата между посочване и представяне на ДС, когато в чл. 110, ал. 1 изисква до­кументите не само да се посочат, но и да се представят в първото засе­дание. По аналогия същото трябва да се приеме за движимите вещест­вени ДС, които могат да бъдат донесени в съда (снимки, чертежи, мост­ри и др. под.). Представянето на документите и на веществените ДС е необходимо условие, за да бъдат те събрани, т. е. възприети от съда. За да представи документа или вещественото ДС, страната трябва да ги държи. Намиращи се в чуждо държане документи или веществени ДС тя не е в състояние да представи. За да постъпят подобни документи или веществени ДС в съда, се върви по различен път в зависимост от това у кого те се намират. Законът дава правила само за документите, но те тряб­ва да се приложат по аналогия и за веществените ДС.
        2.1. Когато документът се намира по твърдение на страната в държа­не на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа (чл. 152), след като намери въз основа на обясненията и до­казателствата, представени от молителя, че документът има значение за делото и се намира у противната страна. Ако страната, задължена да представи документа, не изпълни това задължение, съдът може да при­ложи чл. 128, ал. 2 и да приеме за доказани тези факти за чието устано­вяване се иска документът да бъде представен.
        2.2. При същите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ (чл. 153). Препис от.молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе становище по нея. Ува­жи ли съдът молбата, третото лице е длъжно да представи документа. Не го ли представи, съдът му налага глоба от 20 до 50 лв. и го подкан­ва да представи документа (чл. 73). Непредставянето на документа мо­же да доведе до постановяване на решение, неизгодно за страната. За вредите, които тя понася от това решение, третото лице отговаря, защото е причинило с виновния си отказ да представи документа, който съдът не може да вземе предвид (чл. 153, ал. 3). Същото важи, когато у третото лице се намира веществено ДС (вж. чл. 73).
        2.3. Необходимият за решаване на делото документ може да се нами­ра в държавно учреждение или да бъде съставен от него. Когато страната срещне спънки да се снабди с него от държавното учреждение, съдът може да го изиска или да даде на страната съдебно удостоверение за необходимостта от документа. При представяне на такова удостоверение учреждението е длъжно да издаде искания документ или да обяс­ни причините, поради които не може да го издаде (чл. 148). По същия ред могат да се изискат от държавното учреждение намиращи се в него веществени ДС (например чертежи, регулационни планове и др.).
    3. ДС се посочват и представят, за да бъдат събрани. Съдът обаче не е длъжен да събере всяко посочено или представено от страните ДС. Такова задължение той има само относно допустимите, относимите и необходимите ДС. Затова, преди да събере посочените и представени ДС, съдът преценява основателността на доказателственото искане. Тази проверка завършва с допускане или недопускане на исканите ДС. За да бъде събрано, ДС трябва да бъде обаче и необходимо. То е необ­ходимо, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен. Според чл. 129, ал. 2, когато за установяване на едно и също обстоятелство страната сочи повече сви­детели, съдът може да допусне само някои от тях; останалите свидетели се допускат, ако призованите не установяват спорното обстоятелство.
    По Допускане на ДС съдът се произнася с определение в открито заседание, ако доказателствените искания са направени в него (например в първото заседание) или в закрито заседание - ако те са направени с отправени до съда писмени молби вън от съ­дебното заседание (чл. 111, ал. 1). В определението си съдът определя начина за съби­ране на ДС, дава на страните срокове за представяне на документите или на веществе­ните ДС, ако те не са представени в първото заседание, и посочва разноските, които трябва да внесе страната, която иска ДС, за тяхното събиране. Тези разноски включват възнагражденията на свидетелите и вещите лица, сумите, необходими за извършване на огледа (чл. 61-62). Когато събирането на някое ДС е съмнително или представлява осо­бена трудност (например разпит на свидетел, живеещ в държава, с която нашата страна няма договор за правна помощ), съдът в определението си за допускането му опре­деля срок за събиране на това ДС, след изтичането на който делото ще се разгледа и без него.
 По допускането на ДС съдът се произнася само след като изслуша страните. Изслушването предпоставя, че всяка страна се уведомява за доказателствените искания на противната страна. Такова уведомяване е винаги необходимо, когато доказателственото искане е би­ло направено с отделна молба вън от първото заседание. Уведомя­ването е ненужно, когато доказателственото искане се прави в първото заседание, защо­то страната знае, че това заседание е предназначено, за да се направят в него доказател­ствените искания, за да бъдат те обсъдени и съдът да се произнесе по тях (чл. 109 и 110).
    4. Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удос­товеряване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото.  То става от съда с участието на страните, като те се призоват за заседанието, насрочено за събиране на ДС. Едно от най-тежките проце­суални нарушения се състои в лишаване на страната от възможността да участва в събиране на ДС. То се санкционира с отмяна на влязлото в сила решение (чл. 231, б. „е"). Събирането на ДС може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решаване на делото и завършва с приключване на устните състезания. След тях могат да бъдат събрани ДС само ако съ­дебното дирене бъде възобновено с определение на съда. Така съдът трябва да постъпи, ако установи при постановяване на решението, че по делото съществуват доказателствени празноти. Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС. Съдържанието на всички събрани гласни ДС се удостоверява в съдебния протокол. В не­го могат да бъдат нанесени и скици и чертежи на огледания недвижим имот. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдеб­ното досие. Когато съдът е обусловил събирането на ДС от внасяне на необходимите за това разноски, ДС се събира само ако заинтересуваната страна внесе разноските, а ако не ги е внесла, само ако доведе на заседанието свидетелите или вещите лица (чл. 111, ал. 3). Срокът за внасяне на разноските тече от деня на заседанието, в са били допуснати, даже и страната да не се е явила (чл. 111, ал. 2). Пропус­кането на срока обаче не лишава страната от правото да внесе разноските преди засе­данието и да иска да бъдат призовани от съда свидетелите и вещите лица, но това не е основание за отлагане на делото (чл. 111, ал. 3).
        4.1. Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал. Това изискване е императивно и не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните.  ДС могат да се намират вън от района на съда, така че тяхното събиране от съда е свързано с големи разноски и опасност за отлагане на делото. В такъв случай и кога­то събирането на ДС от самия съд не е наложително, ДС могат да бъдат събрани от ра­йонния съд, в района на който те се намират (чл. 112, ал. 1 и 163). Това е т. нар. събиране на ДС по делегация (по съдебна поръчка). Съдът съобщава на делегирания съд срока, до който ДС трябва да бъдат събрани (чл, 112, ал. 2). Всички въпроси във връзка със събирането на ДС се разрешават от деле­гирания съд (чл. 112, ал. 3). Така например той ще се произнесе по искането да се отстрани вещо лице като заинтересувано от изхода на делото (чл. 158); той ще наложи глоба на неявилия се свидетел и ще постанови да бъде доведен принудително и т. н. Недопустимо е съдът да основе решението си на доказателства, събрани по делегация, ако съдебната поръчка не е била налице към делото в последното заседание.
        4.2. За събиране на отделните ДО законът предвижда особени правила.            1) Свитетелските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди разпита съдът снема самоличността на свидетеля, за да няма съмнения относно тъждеството на лицето, ако се постави въпрос за отговорност поради лъжесвидетелстване. Той напомня на свидетеля отговорността му пред закона, ако лъжесвидетелства (чл. 138, ал. 1). След това свидетелят дава обещание, че ще говори истината (чл. 138, ал. 2). Понеже задълже­нието на свидетеля да говори истината произтича от закона, неспазването на чл. 138 не опорочава неговите показания. Всеки свидетел се разпитва отделно и докато не бъде разпитан, не може да присъства при разпита на другите свидетели (чл. 140, ал. 1). Както съдът, така и страните могат да поставят на свидетеля въпроси, на конто той е длъжен да отговори. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи или влия­ещи. Те могат да бъдат насочени не само към извличане на сведенията, с които свидете­лят разполага, но и към разкриване достоверността или недостоверността на неговите показания. Разпитаният свидетел може да бъде повторно разпитан по почин на съда, по искане на страната или по негово искане (ако например свидетелят твърди, че показаиията му са записани невярно в протокола - вж. чл. 140, ал. 2). При разногласие между сви­детелите, за да разреши съмнението, съдът може да разпореди да се разпитат противоречащите си сви­детели очи в очи, т. нар. очна ставка. На такъв разпит могат да бъдат подложени съвместно свидетелят и страната (чл. 141). Защото за достоверността на сви­детелските показания може да се съди и като се съпоставят с обясненията на страната, особено когато тя е разпитана по реда на чл. 114. Когато свидетелят не знае български, разпитът му става с помощта на преводач – чл. 5 важи и в този случай.
            2) Преди да разпита вещото лице, съдът постъпва както при свидетелите. Той снема самоличността на вещото лице, напомня му отговорността пред закона, ако даде невярно или заинтересувано заключение, и го поканва да даде обещание, че ще даде заключението си без всякакво пристрастие (чл. 160). След като даде това обещание, вещото лице прис­тъпва към излагане на своето заключение. Ако го е представило в писмена форма и то е известно на страните, вещото лице може да се ограничи да потвърди пред съда, че представеното заключение е негово и че го поддържа. Вещото лице е длъжно да отговори на всички въпроси, които съдът и страните могат да му поставят. Както при свидетелите, те­зи въпроси могат да бъдат насочени било към извличане на допълнителни сведения от ве­щото лице, било към проверка на достоверността на неговото заключение.
            3) Веществените ДС се събират чрез оглед и освидетелстване. Те могат да бъдат въз­ложени не само на делегиран съд, но и на делегиран съдия от решаващия състав (чл. 163). Когато събирането на веществени ДС изисква особени познания (например при оспорва­не истинността на подпис, изискващо сравняване на подписи - чл. 155), съдът може да пос­танови събирането на веществените ДС да стане с участието на вещи лица (чл. 162).
    След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните и на преценка от съда при постановяване на решението.
    5. Обезпечаването на доказателствени средства (ДС) е предвари­телното тяхно събиране, предхождащо било предявяването на иска, би­ло тази фаза от развитието на образувания исков процес, когато става събирането на ДС (чл. 165 и 166).
        5.1. За да се пристъпи към обезпечаване на ДС, нужно е да съществу­ва опасност, че някое ДС ще се изгуби или че неговото събиране ще се затрудни (например, че болен свидетел ще умре; че ще се заличат веществени. следи от подлежащия на установяване факт напр. повреди върху вещ и т. н.). Когато се касае за обезпечаване на ДС по бъдещ иск, то може да се допусне само по молба на заинтересуваната страна.
        5.2. Когато делото е висящо, обезпечаването на ДС се извършва от съда, пред който делото е висящо. Когато се касае за обезпечава­не на ДС по бъдещ процес, компетентен е районният съд, в чийто район се намира ДС, което трябва да се обезпечи (където живее лицето, което трябва да се разпита, или където се намира вещественото ДС) - чл. 166, ал. 1. Районният съд е компетентен да обезпечи ДС не само по дела, подведомствени на съдилищата, но и по дела, възложени от страните на арбитраж (чл. 9 ЗМТА).
        5.3. Преди да се пристъпи към събиране на ДС, чието обезпечаване се иска, трябва да се допусне обезпечаването на ДС, като се провери дали са на лице предвидените от закона условия.
            1) Производството по допускане на обезпечаването започва по на заинтересуваната страна. Препис от молбата се връчва на противната страна. При обезпечаване на ДС по бъдещ процес страни са тези лица, които ще бъдат стра­ни по бъдещия процес. На тях ще се противопостави доказателствената сила на събрани­те ДС и затова те са легитимирани да участват в производството по тяхното събиране. По време на обезпечаването на ДС противната страна обаче може да бъде неизвестна (нап­ример причинителят на непозволеното увреждане не е още открит). За да не се осуети обезпечаването, съдът назначава представител на неизвестната страна, който от нейно име участва в обезпечаването на ДС. Нему се връчва препис от молба за допускане на обезпечаването (чл. 168). По същия начин следва да се постъпи, когато е неизвестен адре­сът на противната страна. Призоваването на тази страна чрез обнародване (чл. 50) проти­воречи на бързината, с която понякога трябва да се отговори на нуждата от обезпечаване,  напр. свидетелят очевидец на непозволеното увреждане, наранен от причинителя, може във всеки момент да умре.
            2) В отговора на молбата за обезпечаване противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като изтъкне данни, сочещи липсата на интерес от него. Тя може също да поиска да бъдат събрани по­сочени от нея ДС, ако те са тясно свързани с ДС, които ще се обезпеча­ват (например отнасят се до тяхната достоверност - чл. 167).
            3) По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението му, с което молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 166, ал. 3), защото създава опасност за за­щитата на материалното право.
        5.4. Обезпечаването на ДС е предварително развиваща се (антиципирана) фаза на предстоящия или висящия исков процес. Тя трябва по­ради това да се развие съобразно с неговите правила: събирането на ДС, които се обезпечават, става съобразно с чл. 169 по „общите прави­ла". Затова по естеството си производството по обезпечаване на ДС, даже когато се развива по повод на бъдещ исков процес, не е ох­ранително, а спорно. По него има две срещупоставени страни и, както видяхме, то се подчинява не на правилата на охранителните производст­ва, а на правилата на исковия процес, чиято съставка представлява. Могат да се обезпечават всички ДС, защото спрямо всички може да възникне нужда от обезпечаване. Законът визира изрично само гласните и веществените ДС, защото те най-често се обезпечават (чл. 166). Но може да се обезпечи документ, който се намира у противната страна. Може да се извърши разпит на противната страна по реда на чл. 114, ако има опасност страната да умре или да замине в чужбина, а може да се очаква, че разпитът й ще завърши с признание. Разноски за събиране на ДС се внасят, но не се присъждат в полза на страната, поискала обезпечаването, защото нейното право на разноски зависи от изхода на делото. Затова този въпрос се решава едновременно с решаването на де­лото (чл. 170).
        5.5. ДС, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия или висящия исков процес със същата доказателствена сила, която биха имали, ако биха били събрани в съответната фаза на висящия процес.

34. Първо заседание по делото. Заседание за решаване на делото

    1. Първо заседание по делото. Основното предназначение на първото заседание (ПЗ) не е да се ре­ши в него делото, а да се подготви, за да бъде решено в следващото за­седание. Освен подготовка на делото ПЗ изпълнява още две функции: 1) да се провери допустимостта на иска и 2) да се упражнят в него някои процесуални права, които с приключване на ПЗ се погасяват.
        1.1. ПЗ започва с проверка на допустимостта на иска (т. нар. предварителни въпроси по чл. 108, ал. 1). Преди ПЗ съдът про­верява допустимостта на иска само въз основа на данните на исковата молба, без да из­слушва ответника. В това заседание той трябва да има възможност да упражни процесуалната си защита срещу иска , като изтъкне ос­нованията за неговата недопустимост. В ПЗ съдът взема становище по допустимостта на иска, като по от­вод на ответника или служебно проверява дали са налице положителни­те и дали липсват отрицателните процесуални предпоставки. Ако се окаже, че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражне­но, съдът не пристъпва към действия по подготовка на делото, а постъпва съобразно с естеството на порока, от който е засегнато учредява­нето на процеса. Установи ли, че процесът е редовно учреден, съдът дава ход на делото по същество, като предприема неговата под­готовка за решаване.
        1.2. Подготовката на делото се състои в попълване на делото с це­лия отнасящ се до него фактически и доказателствен материал.
            1) Тя започва с устен доклад на делото. Докладът цели да изясни на страните предмета на делото, като го квалифицира правно. Яс­нотата по естеството на правото, предмет на делото, ще напъти страни­те да изнесат всички релевантни за неговото съществуване факти. Ето защо докладът не може да се ограничи да възпроизведе накратко съдър­жанието на исковата молба.
            2) Следващата стъпка се състои в изясняване на фактическата страна на спора (чл. 108, ал. 1). То се постига чрез въпроси, които съ­дът поставя на всяка страна относно фактическите твърдения на друга­та страна (чл. 109, ал. 2). Целта е да се уточнят фактите, от които про­изтича спорното право, да се провери дали те се признават, или отри­чат, какви са възраженията срещу иска и евентуалните реплики или дуплики. В ПЗ всяка страна трябва да изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики или дуплики (чл. 109, ал. 1). В това заседание ответникът заедно с процесуалната си защита трябва да упражни и защитата си по същество срещу иска. Същевременно чрез фактическите твърдения на двете страни се постига отделяне на спорното от безспорното, т. е. очертават се фак­тите, които се нуждаят от доказване, и фактите, които не се нуждаят от доказване. За да изключи всякакви съмнения в тази насока, съдът с оп­ределение посочва кои са фактите, които не се нуждаят от доказване, и нарежда те да се впишат в протокола (чл. 109, ал. 4).
             3) Въз основа на отделянето на спорното от безспорното може да се предприеме опит да се напътят страните доброволно да уредят своя спор, като сключат по него съдеб­на спогодба. Такъв опит съдът е длъжен да предприеме (чл. 109, ал. 1). Желателно е той да не се ограничи в покана за спогодба, но да даде и указания относно възможните способи за доброволно уреждане на спо­ра. Постигне ли се спогодба, съдебната намеса се изчерпва и делото се прекратява .
            4) Не се ли постигне спогодба, съдът пристъпва към попълване на делото с доказателства. Страните трябва да изчерпят в ПЗ всички свои доказателствени искания, отнасящи се до тия доказателствени средст­ва, които до ПЗ са известни на страната или са могли да й станат извест­ни при полагане на дължимата грижа. Тия доказателства страната е длъжна да посочи в ПЗ под страх на отговорността по чл. 65, ал. 1 за разноските, които ще предизвика чрез събиране на късно посочените доказателствени средства (чл. 110, ал. 1). Освен това всяка страна е длъжна да представи в ПЗ и всичките си писмени доказателства, с кои­то към този момент разполага, като за неизпълнение на това за­дължение носи отговорността по чл. 65, ал. 1 (ТР 1/2000). Във връз­ка с възражението на ответника, ищецът в определен от съда срок може да представи и да посочи нови доказателства (чл. 110, ал. 2).
            5) Последното действие на съда по подготовката на делото е пре­ценката на направените доказателствени искания и допускането на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства чрез нарочно определение, което се вписва в съдебния протокол (чл. 111, ал. 1). С допускането на доказателствата ПЗ се приключва и делото се отлага за следващото заседание.
    1.3. До приключването на ПЗ трябва да бъдат упражнени редица процесуални права на страните, чието по-късно упражняване би спъна­ло бързото решаване на делото. Затова тези права се погасяват, ако не бъдат упражнени до завършването на ПЗ.До приключването на ПЗ трябва:
        1) да се оспори цената на иска (чл. 56, ал. 1);
        2) да се предяви отвод за липса на местна подсъд­ност или за договор, предвиждащ отнасяне на спора пред арбитражен или чуждестранен съд (чл. 92, ал. 4);
        3) да се предяви нас­рещен иск (чл. 104, ал. 1), както и да се привлече трето лице-помагач, и евентуално да се предяви срещу него обратен иск (чл. 175).
        1.4. Макар и да е предвидено за подготовка на делото, ПЗ може да бъде използвано и за решаване на делото. Няма забрана за съда да пос­тъпи така - нещо повече, да се приключи делото в ПЗ, е твърде жела­телно, стига да е възможно. А то е възможно, когато ответникът приз­нае иска или пък в ПЗ се събере целият необходим за делото доказателствен материал (например представят се отнасящите се до спо­ра документи, тяхната истинност не се оспорва и никакви други доказа­телствени искания не се правят).
    Ако в ПЗ не се постигне решаване на делото, то се отлага за раз­глеждане и решаване в следващо заседание.
    2. Заседание за решаване на делото. Предназначението на това заседание е: 1) да се съберат допуснати­те доказателства и 2) да се проведат устните състезания.
        2.1. Събирането на доказателствата става с участието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда. Затова на заседанието за решаване на делото се призовават както страните, съобразно чл. 41, ал. 6, така и свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетелят или вещо­то лице, делото се отлага независимо от това, дали призоваването му е било редовно, или не. Защото без показанията на свидетеля или заклю­чението на вещото лице не може да се постанови правилно решение. Ако непризоваването на свидетеля обаче се дължи на това, че той не е бил намерен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок, след изтичането на който свидетелят се изключва от доказателствата по де­лото, ако адресът му не бъде посочен.
            1) Събирането на доказателствата започва с разпит на свидетелите. Когато страната е посочила за едно и също обстоятелство повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях и те при разпита не ус­тановят обстоятелството, за което са били посочени, съдът е длъжен да допусне останалите свидетели и да отложи делото, за да ги призове и разпита.
            2) Вещите лица дават, своето заключение след разпита на свидетелите, за да могат да се взе­мат предвид и техните показания.
            3) Огледът на веществени доказателст­ва, които могат да бъдат представени на съда в съдебната зала, се из­вършва в заседанието. Огледът на другите веществени доказателства предшества заседанието за решаване на делото, за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания. Към тях се пристъп­ва, след като бъдат събрани всички допуснати доказателства, включително и доказателствата за проверка на достоверността на дру­ги доказателства (например доказателствата по проверка на истинност­та на документ - чл. 155).
            4) Преди да се пристъпи обаче към устните състезания, съдът трябва още веднъж да покани страните да се спогодят (чл. 124). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на събраните до­казателства основателността на своето становище.
        2.2. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите до­води включват преценката, която страната дава на събраните доказател­ства (анализ на тяхната достоверност и на тяхната доказателствена сила), и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за фактите по де­лото: кои факти тя смята за доказани и кои за недоказани. Правните до­води подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма и завършват с извод на страната относно спорното пра­во: смята ли тя, че то съществува, или смята, че то не съществува. Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответ­никът. Всяка страна има право да вземе отново становище по фактичес­ките и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост. Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактичес­ки и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени. След този момент никоя от двете страни не може да изтъква нови факти, да пред­ставя нови доказателства или да изнася нови фактически и правни до­води. Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. Върху тая забрана, обезпечаваща равенството на страните, трябва да се настои предвид практиката на т. нар. писмени защити. Тази прак­тика замества устните състезания с писмени доводи, които всяка стра­на представя на съда, и то след заседанието в определен от съда срок. Целта е бързина, а резултатът е неравенство: страната, представяща пос­ледна писмената си защита, има предимството да вземе становище по доводите на противната страна.
    Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което всяка страна има. От гледище на страната те са средство да бъде убеден съдът в правотата на нейното становище. Наред с тази функция устните състезания са обявени от закона за пределен момент на редица процесуални правомощия, които могат да бъдат упражнени до приключване на устните състезания (вж. чл. 92, ал. З, чл. 116, ал. 1, чл. 118, чл. 181).
34. Първо заседание по делото. Заседание за решаване на делото
проф. Стамболиев

    1. Общите правила за разглеждане на делото се намират в чл. 105-107 ГПК.
        1.1. По принцип делото се гледа в открито съдебно заседание, публично. Обратното е закрито съдебно заседание, при закрити врати. Открито съдебно заседание е това заседание, в което участват страните или поне им е гарантирана възможността за участие.
        1.2. В закритото заседание страните не участват. По принцип закритото съдебно заседание е изключение, рядко срещано при това. В закрито съдебно заседание (разпоредително заседание) участва само съда – такъв е случаят например при образуването на производството след получаването на исковата молба. След като се получи исковата молба и се образува делото, копие от нея се изпраща на ответника и му се дава  срок, в който да даде отговор като посочи какви доказателства следва да бъдат събрани. След това  съдът се произнася в закрито съдебно заседание по допускането на доказателствата. Когато е подадена въззивна жалба, се изпраща препис на въззиваемия и съдът в закрито съдебно заседание се произнася относно доказателствата.
        1.3. Публично означава, че по време на разглеждане на делото могат да присъстват и други лица, които нямат нищо общо с делото. С присъствието на обществеността се смята, че:
            1) се осъществя  контрол над дейността на съда;
            2) се създава гаранция срещу неверни свидетелски показания и неверни експертизи.
На практика според Стамболиев публичността е пречка за нормалното разглеждане на делото. Публичността може да се изключи, когато обстоятелствата по делото засягат интимния живот на страните, а също и по решение на съда.
    2. Разглеждането на делото става под ръководството на председателя на съдебния състав. Когато влезе съда се става, ако някой не стане няма пречка да бъде санкциониран с глоба.
        2.1. Лице, което наруши реда в съдебната зала може да бъде принудително отстранено. Могат да се налагат и глоби до 50 лв. Ако страна нарушава реда в съдебната зала съдът може само да я глоби иначе би се нарушил принципът за участие на страните в делото.
        2.2. За делото се води протокол, който е официален документ и удостоверява извършените процесуални действия в съдебно заседание. Протоколът се води под диктовката на председателя. Протоколът се прилага  в 3дневен срок след заседанието. След това в 7дневен срок е нормално да се прегледа и да се поиска поправка в протокола от страните или от 3ти лица, участници в процеса например свидетели или експерти.
    3. Разглеждането на делото преминава през 2 етапа:
        3.1. Подготвително заседание (това е етап от разглеждането на делото, а не първо заседание).
            1) Функциите на подготвителното заседание са:
                а. да подготви разглеждането на делото в заседание по същество;
                б. да провери допустимостта на процеса;
                в. то е преклузивен срок за редица процесуални права.
            2) Първото заседание е заседанието, за което страните са редовно призовани (няма значение, кое заседание е по ред – може да е 3тото). С края на първото заседание се преклудират редица права:
                а. възражение за спазване на правилата на местната подсъдност и на арбитражна клауза;
                б. оспорване на цената на иска - чл. 55;
                в. за ответника правото на насрещен иск по чл. 104;
                г. за ищеца и за ответника възможност за привличане на подпомагаща страна по чл. 175, ал. 1;
                д. обратен или насрещен иск от главна страна до подпомагаща страна по чл. 175, ал. 2.
            3) В първото заседание се проверява допустимостта на иска. Според Стамболиев това е “процеса относно процеса”. Той е предвиден в чл. 108 с термина “предварителни въпроси”. Тези предварителни въпроси са дали ищецът има право на иск и дали то е надлежно упражнено. В този момент ответникът може да възрази срещу процесуалната му легитимация. Тази проверка на допустимостта е повторна (първата е при подаването на исковата молба), защото това е първият момент, в който ответникът може да се защити. Това е и момента, в който може да се направи възражението по чл. 92, ал. 4: Във всички други случаи възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в първото заседание.
            4) След изясняването на тези предварителни въпроси се прави устен доклад от председателя или от друг член на състава. Устният доклад е нещо много важно,    на него настоява и проф. Сталев и законът е променен през 1999 г. като е казано, че този доклад се прави “задължително”. За устния доклад се дължи и в ТР 1/2001 г. Устният доклад трябва да даде правна квалификация на спора, тъй като ищецът не е длъжен да прави квалификация, а дори и да е направил тя не е задължителна за съда. Правната квалификация на спора е основата на делото и от нея зависи правилното му решаване. На практика обаче в протокола се отбелязва “докладва се”, без да се прави какъвто и да е доклад.
            5) След устния доклад се преминава към отделяне на спорното от безспорното – чл. 109, ал. 4: С оглед обясненията на страните съдът може да постанови с определение за отделяне на спорното от безспорното, че известни обстоятелства не се нуждаят от доказателства. Това се отбелязва в протокола. Целта е да се извърши концентрация на доказателствения материал около това, което е наистина спорно. Това е и момента, в който съдът трябва да прикани страните да се спогодят.
            6) Ако страните откажат спогодба, което се случва почти винаги им се дава възможност да посочат доказателства за спорните си твърдения.
            7) Заседанието приключва с определение, с което съдът се произнася по направените доказателствени искания и насрочва следващо заседание. Възможно е заседанието по същество да се проведе в същото заседание ако няма доказателства за събиране – това обаче не се случва.
         3.2. Заседание по същество. То има 2 задачи:
            1) Да се съберат доказателствените материали.
            2) Доказателствените материали да се обсъдят в устните прения.
Заседанието по същество също е срок за упражняване на процесуални права (може би по-скоро края на устните прения).Заседанието по същество приключва с определение по чл. 186: Когато счете, че делото е напълно разяснено, съдът приключва устните състезания и пристъпва към постановяване на решение.

35. Постановяване на решението. Същност и видове решения. Стабилитет на решението


    1. Постановяване на решението. Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постано­вяване на Р по делото, след като обяви, че устните състезания са прик­лючени (чл. 186). За да обезпечи, че делото ще завърши с безпорочно (валидно, до­пустимо и правилно), законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р.
         1.1. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на дело­то. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото (чл. 187, ал. 1). Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното решение, когато в състава на съда, произнесъл решението, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.
        1.2. За да постанови Р съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъ­де тайно (чл. 187, ал. 1) – никой друг освен членовете на решаващия със­тав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия със­тав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да взе­ме становище по решаване на делото (чл. 187, ал. 2). За да се постанови Р нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от членовете на решаващия състав (чл. 187, ал. 1). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 187, ал. 3), защото то изразява воля­та на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Реформата от 1997 г. предвиди, че първоинстанционните де­ла на районните и окръжните съдилища се разглеждат от един съдия. С изменението на ЗСВ от 1997 г. участието на съдебни заседатели по граждански дела бе от­менено. Въпреки това чл.  187 и 189, ал. З, предпоставящи колегиален съдебен
състав като решаващ орган, бяха оставени в сила, като приложението им се ограничава във въззивната и касационната инстанция.  
        1.3. При обсъждане на делото с оглед на въпросите, които то поставя, трябва да се спази определена поредност. Тя цели да се постанови с ми­нимални усилия безпорочно решение, но не е условие за редовност на Р:
            1) Първият въпрос, на който съдът трябва да си отговори, е: какъв е предметът на делото, т. е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предоп­ределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съдът не би могъл да постанови Р. Освен това предметът на де­лото заедно с вида на търсената защита предопределя предмета на Р, който трябва да съвпада с предмета на делото, защото съдът е призован с Р да отговори на ис­ка, като установи дали спорното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет иначе Р ще бъде непълно). Същевремен­но съдът е длъжен да не излиза вън от спорния предмет, като присъжда нещо различно (повече или друго) в сравнение с исканото от ищеца иначе Р ще бъде процесуално недопустимо. Нарушава се диспозитивното начало, защото с искане да се про­изнесе по предмета, по който фактически се е произнесъл, съдът не е бил сезиран .
            2) След като уточни чрез предмета на делото предмета на Р съдът трябва да си постави въпроса: може ли да се произнесе по този пред­мет? Отговора на този въпрос съдът ще получи, като провери дали ище­цът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право. Макар и да е правил такава проверка в първото заседание, съдът трябва да я повтори при постановяване на Р са­мо така той би избягнал грубата грешка да постанови процесуално не­допустимо Р. Освен това е възможно правото на иск да се е погасило след първото заседа­ние и при постановяване на Р да не съществува. Установи ли, че правото на иск не съществува или че е ненадлежно упражнено, съдът трябва да откаже да постанови решение. С делото той ще постъпи съ­образно с порочността на образувания процес.
            3) Установи ли, че процесът е редовно образуван, така че по него може да се постанови решение, съдът трябва да си постави въпроса: ре­довно ли са извършени от него и от страните тези процесуални дейст­вия по разглеждане на делото (призовавания; подготовка на делото; съ­биране на доказателствата и т. н.), които обезпечават правилността на Р. Установи ли, че е допуснал такива нарушения (страната не е била редовно призована; до­пуснати са съществени доказателствени непълноти поради недопущане или несъбиране на доказателства и т. н.), съдът не трябва да постановя­ва Р, а трябва да възобнови разглеждането на делото, за да поправи всич­ки допуснати процесуални нарушения, които изключват възможността да се постави правилно Р.
            4) Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към тази фаза от съвещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува.Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценката на доказателствата. Посочената поредност се налага както поради зависимостта на субективните права от правната норма, така и по съображения на процесуална икономия. Във връзка с издирването на приложимия закон три важни въпроса трябва да спрат вниманието на съда.
                а. Какво разбира чл. 188, ал. 2 под „закон", когато задължава съда да основе решението си на закона. Под „закон" чл. 188, ал. 2 разбира същото, което чл. 218б, ал. 1, б. „в" има предвид, когато говори за „материален закон".
                б. Съдът трябва да провери валидността на съответния правен акт - изправен пред противоре­чие в съдържанието на закон и на подзаконов акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи закона, а не подзаконовия акт.
                в. Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотношение съобразно с правилата за действието на правните норми във вре­мето, защото съдът е призован да каже дали спорното право съществу­ва,, или не съществува в деня на Р. Съдът грижливо трябва да издири приложимия закон, защото тряб­ва да основе Р си на него (чл. 188, ал. 2). Всяка грешка на съда при издирване на приложимия материален закон опорочава Р, защото води до несъответствие между Р и действителното правно положение (чл. 218 б, ал. 1, б. „в").
            5) Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактичес­ките твърдения на страните, така както те са направени, без да прове­рява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата. Защото осно­вателността или неоснователността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти (например иск за сложна лихва или за изполица е неоснователен, просто защото нашето право отрича подобни материални права; напротив, трябва да се уважи като основателен искът за връщане на заем, чието получаване ответникът признава, като се позовава на правноирелевантно възражение).
        След тази проверка, но преди да пристъпи към проверка на истинността на фактическите твърдения на страните, съдът трябва да провери основателността на възражение за дав­ност или преклузивен срок, погасяващи правото на иск. Те се уреждат от материалния закон, меродавен за спорното право, така че предпоставят, че той е установен.
        Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право са­мо върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят при разглеждане на делото, като няма значение по чий почин те са включени в делото. От друга страна, този извод трябва да бъде основан на всички такива факти независимо от това, дали те са се осъществили преди предявяването на ис­ка, или са настъпили след това, но преди приключването на устните състезания. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване­то на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от зна­чение за спорното право. Въз основа на чл. 188, ал. З трябва да бъде уважен осъдителният иск, предявен преждевременно, ако в течение на делото притезанието стане изискуемо. Ако новонастъпилият факт е ново основание на иска, незаявено нито с първона­чалния иск, нито с негово изменение, трябва да се предяви нов иск.
            6) Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, на възраженията, ре­пликите или дупликите, са правнорелевантни и се нуждаят от доказва­не, съдът, за да се произнесе дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Така както при разглеждане на делото доказването заема централно място, така и при решаване на де­лото преценката на доказателствата е ядрото на решаващата дейност на съда.
                а. Преценката на доказателствата съдът върши по вътрешно свое убеждение (чл. 188, ал. 1). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които съдът трябва да направи от събраните от делото доказателства. Достоверността и доказателствената сила на отделните доказателствени средства съдът преценява с оглед на всички данни по делото.
                б. Свободата при преценка на доказателствата не означава обаче произволно формиране на съдийското убеждение. За да обезпечи правилността на съдийското убежде­ние относно фактите, чл. 188, ал. 1 задължава съда да прецени всички доказателства по делото Доказателствата по делото трябва да бъдат събрани с участието на страните, върху доказателства, които не са събрани с участието на страните, съдът не може да основе решението си. Ако съдът при решаване на делото установи, че е допуснал и събрал доказателства, които са без значение за делото или са по закон недопустими той трябва да ги изключи от обсе­га на преценка на доказателствата, защото не може да основе на тях Р.
                в. Свободата за преценка на доказателствата е необвързаност на съда от правни правила, предписващи изводите от доказателствата. Тя не е обаче и възможност на съда да не се съобразява при своите изводи относно фактите с правилата на логическото мислене, с разкритите от науката, техниката или от житейския опит закономерности и типични връзки между явленията. Убеждението на съда не може да бъде произ­волно. То трябва да бъде обосновано. То е обосновано, когато е плод на верига от логически издържани съждения, отразяващи закономерности­те и типичните връзки между явленията. Р което е резултат на необосновано убеждение на съда относно фактите, подлежи на отмяна. То е опорочено, защото е неправилно.
                г. В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на до­казателствата, като задължава съда да приеме за доказани определени факти при наличност на определени доказателства. Такъв е случаят с формалната доказателствена сила на документите и материалната до­казателствена сила на официалните документи – задължителна за съда е и доказателствената сила на акта за начет (чл. 301), на нотариалния акт за собственост (чл. 483). Тази обвързваща съ­да доказателствена сила се оборва било чрез оспорване и доказване неистинността на документа, било чрез доказва­не на обратното. Законните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата, защото задъл­жават съда до доказване на обратното да приеме, че щом се е осъщес­твиш индициращият факт (презумпционната предпоставка), настъпил е и индицираният факт.
                д. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата от­носно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда. Според чл. 222 влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, да­ли то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. За това обвързващата сила на присъдата не може да се оборва. Тя може да бъде оспорена само ако се оспорва валидността на присъдата като се претендира, че тя е нищожна.
            7) Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да изведе заключение­то относно съществуването или несъществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата пред­поставка е правната норма, а малката - установеното фактическо положение (съществуване или несъществуване на правнорелевантния факт).
        1.4. Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за дейст­вителност на Р (чл. 189, ал. 3).  За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено от чл. 189, ал. 1. Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указание относно обжалването на решението.
            1) Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му (чл. 189, ал. 3). Подписването завършва Р като писмено волеизявление. Преди подписването няма Р, неподписаното Р е само проект за Р. Неподписаният текст обаче може винаги да бъде превърнат в решение чрез под­писването му даже след като Р е било обявено или обжалвано. Касае се за канцеларски пропуск, който съдът може и трябва да поправи. Той трябва да се различава от отказа да се подпише Р, който осуетява неговото постановяване. Достатъчни са подписите на членовете на състава, образуващи мнозинството (чл. 187, ал. 1). Иначе един от членовете на състава би могъл да осуети постановяване­то на решението, като откаже да го подпише, понеже не е съгласен с него. Затова, ако член на състава, останал на особено мнение, откаже да подпише, Р се смята постановено. Председателят или старшият член трябва да отбележи върху Р причината за неподписването (чл. 189, ал. 3). Но ако решението е подписано от съдия, невзел участие в разг­леждане на делото, то е опорочено.
            2) За да е редовно, Р трябва да бъде мотивирано (чл. 189, ал. 2). Мо­тивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни. Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказателство. Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събрани­те доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви. Мотивите обаче не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същи документ - писмения акт на Р (срв. чл. 189 и 190, които рязко отделят Р от мотивите към него). Яснотата на това разграни­чение бе замъглена от Постановлението на Пленума № 1 от 13.УП.1953 г., което обя­ви за Р съвкупността от диспозитив и мотиви, окачествявайки като диспозитив това, ко­ето законът единствено въздига в Р (вж. чл. 189, ал. 1). Поради това, че мотивите не са част от Р тяхното неподписване от всички съдии не опорочава Р. Достатъчно е те да бъдат подписани от председателя на състава.
        1.5. Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъ­де обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 192, ал. 1). Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в 30-дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждане­то на делото (чл. 190). На практика решенията се обявяват чрез вписва­нето им в т. нар. срочна книга. Датата на вписването им в нея се счита за ден, когато Р е обявено . Обявяването на Р чрез вписването му в срочната книга не важи при обжалване на Р. Както разпорежда чл. 197, срокът за подаване на въззивна жалба тече от деня на заседанието, в кое­то е обявено Р с мотивите, ако страната е присъствала на заседанието, в което е обявено Р заедно с мотивите. Спрямо страната, която е присъствала на това заседание, както и в случаите на чл. 190, срокът за об­жалване тече от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. За началния момент на срока за касационно обжалване важи същото (вж. чл. 218 в, ал. 1, препращащ по въпроса към чл. 197). Обявяването завършва фактическия състав на Р От този момент насетне то съществува като държавен правосъден акт.
    2. Същност на решението и видове решения.
        2.1. Съдебното решение (Р) е държавен правосъден акт, т. е. едностран­но, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, ка­то установява какво е действителното правно положение между споре­щите и ги задължава да се съобразяват с него. Р има две страни: едната правоустановяваща (декларативна); дру­гата правосъздаваща (императивна).
        1) За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, Р е акт на правно познание, то трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорно­то материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни каз­ва дали спорното право съществува, или не съществува. Такава е функ­цията и на конститутивното Р спрямо спорното потестативно право – то декларира това право и върху неговото установява­не гради следващата от него материалноправна промяна. Правоустановяващата същност на Р е несъвместима с преобразяването на са­мото спорно право от Р по усмотрение на съда.
            2) Р обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение, то е и акт на държавноправна воля. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се въз­приеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като власт­нически акт произтича силата на пресъдено нещо като правна последи­ца, присъща на всяко Р. От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е декларативен, а е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутивните Р - и на нови граж­дански последици.
    Декларативната (правоустановяваща) и императивната (правосъздаваща) страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната за­повед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.
        2.2. Видове решения. По своето съдържание и последици Р биват:
            1) Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите - на ответника. Това разграничение е от значение за отговорността за съдебните разноски.
            2) Р,     които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. За първите е характерно правозасилващото въздействие спрямо съдебно потвърденото право. За вторите са характерни: а) правопрепятстващото въздействие спрямо отреченото право; б) правопредпазващото въздействие спря­мо правото, засегнато от неоснователно претендираното и отречено право. Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвържда­ват съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или конститутивни.
            3) Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в устано­вяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове, както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.
            4) Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораж­дат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила.
            5) Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т. нар. конститутивно действие.
    3. Стабилитет на решението. Стабилитетът на решението се състои:
        1) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил;
        2) в неговата необжалваемост пред въззивния съд;
        3) в неговата необжалваемост пред ВКС;
        4) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизи­ра последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта на Р пред въззивния съд, после неговата необжалваемост пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Стабилизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят, че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 219). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с об­ратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 231 – окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т. е. когато то стане неот­менимо.
        3.1. Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил (чл. 192, ал. 1). Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено, Р, даже и да е подписано, може да бъде за­менено с друго. Логическото основание за неизменимостта на Р е из­черпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р. Правнополитическото оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р За­това неизменимостта на Р важи без ограничение във времето. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. То е не­изменимо както по почин на страната, така и по почин на съда.
    По общо искане на страните съдът може да обезсили постановеното Р, ако страни­те в срока за обжалване (преди Р да е влязло в сила) заявят, че са се спогодили, и молят делото да бъде прекратено (чл. 192, ал. 5). Това не е обаче същинско отменяне на Р от постановилия го съд. Защото в случая на чл. 192, ал. 5 се намираме пред оттегляне на иска със съгласие на ответника, което става обаче след завършване на делото пред първоинстанционния съд. Оттеглянето на иска налага да се прекрати делото и да се обез­силят всички извършени по него действия заедно с постановеното Р Съдът само конс­татира следващото от закона обезсилване, а не го предизвиква. Сходно е положението, копито невлязло в сила първоинстанционно решение се обезсилва поради смърт на страната и недопустимост на процесуално приемство (например по дело за поставяне под запрещение).
    Забраната ш чл. 192, ал. 1 не се накърнява при поправка на явна фактическа греш­ка, при допълване или при тълкуване на Р, защото при тях изразената в Р воля на съда остава непокътната (§ 101 П; 102 П; 103 I).
    Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р
        3.2. От деня на обявяването Р на първоинстанционния съд туря край на първоинстанционното производство, десезира съда с делото и пораж­да право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоинстанцион­ното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни последици. За да влезе в сила, т. е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р Този момент не е еднакъв. Според чл. 219 Р става необжалваемо и влиза в сила:
            1) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните съ­дилища по делата посочени в чл. 218а, б. „а".
            2) от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба. Това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване. Възможността да се иска възоб­новяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо, допуснатото въ­зобновяване ще направи Р отново обжалваемо.
            3) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд (чл. 200) или пък с който въззивното или касационното производство е било прек­ратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или по­ради нейната недопустимост. В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с ко­ето делото е било прекратено (чл. 219, б. „б").
            4) от деня, когато е постановено решение, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснова­телна (чл. 219, б. „в").
    Във всички тия случаи, без т. 1, необжалваемостта на Р предпос­тавя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т. н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него обра­зуват фактическия състав на необжалваемото Р Те пораждат необжалва­емостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта придава на Р качеството на окончателност, туря край на висящия процес и е условие да се породят правните после­дици на Р. Необжалваемостта на Р обаче е не само условие, за да възникнат прав­ните последици на Р, тя същевременно стабилизира тези последици, до­колкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р което ги поражда.
        3.3. Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими по­рочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. Има обаче Р спрямо които тия средства са неприложими (чл. 231, ал. 2 и чл. 220, ал. 3). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната. В такива случаи Р е неотменимо й чрез отмяната по чл. 231. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р.
    Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р Неоправдано е поради това да се окачествя­ва особено необжалваемостта като формална правна или законна сила на Р.

36. Сила на пресъдено нещо. Зачитане на силата на пресъдено нещо


    1. Сила на пресъдено нещо.
        1.1. Между правните последици на решението силата на пресъдено не­що СПН, наричана още „законна сила" или „материална законна си­ла”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо ре­шение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права. Подобно на правото на иск СПН е част от проблема за съотношението между материално право и процес - по-специално за въздействието на процеса върху материалноправните отношения. Така се обяснява защо схващанията за СПН са толкова раз­нообразни, колкото са различни и становищата относно това взаимоот­ношение.
        1.2. Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в нашия граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, от­къснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.
            1) Ето защо трябва да бъдат отречени монистичните и материалноправните теории за СПН.
                а. Монистичните теории по един или друг начин отричат, че вън от процеса и пре­ди него съществуват материални субективни права, затова те въздигат решението в те­хен източник. СПН е правосъздаваща сила, тя твори правото и е равна по сила на си­лата на закона, защото е закон по конкретното дело (т. нар. нормени теории за СПН).
                б. Според материалноправната теория СПН се състой в преобразяване на дейст­вителното правно положение съобразно със съдържанието на решението. Всички варианти отразяват принципа за формалната ис­тина, откриващ възможността делото да завърши с решение, отразяващо не действи­телното правно положение, а съотношението на силите в неравния процесуален двубой .
            2) Не могат да бъдат възприети и процесуалните обяснения на СПН в различните техни варианти.
                а. Според едни от тях (теория за позитивната функция на СПН) СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезирай със същия спор, да постанови също­то, което е приел предходният съд. В това задължение обаче се състои не самата СПН, а нейното зачитане от съдилищата и всички държавни органи.
                б. Според т. нар. теория за негативната функция на СПН тя се състои в забраната за следващия съд, ако бъде сезирай със същия спор, да го разглежда и решава по съ­щество. Според тази теория значението на СПН се изчерпва в това да бъде абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. Тази теория вярно отразява една от съставките на СПН, а именно непререшаемостта на същия спор. Но тя греши, когато изчерпва съдържанието на СПН само с непререшаемостта.
                в. Според едно друго разбиране СПН се състои в неотменимостта на решението. Това обяснение превръща проблема за СПН в проблем за стабилитет на решението и на неговите правни последици.
Общият недостатък на всички тези обяснения е, че те откъсват процеса от материалното право. Те не съзират защитната функция на СПН спрямо материалното пра­во, засегнато от правния спор.
        1.3. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегна­то от правния спор.
            1) За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преуста­новят правния спор. Никоя от тях не може занапред да оспорва правил­ността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл. 231. Задъл­жението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно устано­веното или отреченото право, вкл. до правната му квалификация и до неговия размер. Той не може да бъде оспорван даже от страната, чието правно твърдение е потвърдено - тя не може да дири повече от съдеб­но признатото. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на „пресъдено нещо", т. е. на определеност и безспор­ност.  Правоотношението, придобило качеството на „пресъдено нещо", не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Относно него съдебен процес е недопустим. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Него има предвид чл. 179, ал. 1, когато говори за „установително действие" на решението. Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното пра­во, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо. В първия случай пресъдено нещо става съществуването, а във втория - несъщест-вуването на правото към деня на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.
            2) Съдебно установеното правно положение, придобило печата на „пресъдено нещо", става занапред годна основа за съгласувано поведе­ние на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Него има предвид чл. 220, ал. 1, когато обявява влязлото в сила решение за „задължително за стра­ните". Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с ус­тановеното от съда правно положение Същевременно то задължава друга­та страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неосновател­но, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъ­дителните решения, докато регулиращото действие е присъщо ща всички решения в качеството им на заповед да се възприеме за­напред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Голямото значение на регули­ращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породеното въз основа на нея и уредено от нея матери­ално правоотношение.
            3) Като необходима последица от правоустановяващото действие за СПН се явява последната нейна съставка непререшаемостта на разрешения спор (чл. 224). Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо", и двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т. е. като пречка за повторен процес между същите страни относно съ­щия спор . Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи слу­жебно (чл. 224), тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с то­ва непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от про­тиворечиво решение по същия спор между същите страни, предизвика­но от нов иск. Чрез непре­решаемостта СПН се самообезпечава срещу тази опасност, от която не я брани нито неизменимостта, нито необжалваемостта, нито неотмени-мостта на решението.
        1.4. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.
            1) Когато решението в съответствие с действителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо. Правозасилващото въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки:
                а. съдебно потвърденото притезание се ползва с най-дългата по нашето право давност (пет години) даже и ако преди съдебното му ус­тановяване за него да е важала по-кратка давност (чл. 117 ЗЗД; с този удължаващ давността ефект не се ползват решенията, които не устано­вяват вземането със СПН );
                б. притезанието, което е съдебно пот­върдено, става ликвидно и годно за компенсация (чл. 103 33,Ц), докато със спорно вземане не може да се компенсира;
                в. правото, потвърдено със СПН, ако бъде предявено с осъдителен иск, може да бъде обезпечено според чл. 310 без гаранция, а ако искът бъде уважен, съдът трябва да допусне предварително изпълнение на решението на още по-голямо ос­нование в сравнение със случая на признание на иска (чл. 238, ал. 2,б. „б");                     г. принудителното изпълнение на съдебно признати вземания е много по-стабилно, отколкото принудителното изпълнение на съдебно непотвърдени вземания; то може да бъде оспорено само въз основа на новонастъпили факти (срв. чл. 250-255);
                д. съдебно признатото право трябва да бъде зачетено от съдилищата и от другите дър­жавни органи, ако пред тях се постави за решаване въпрос, който зави­си от съдебно признатото право и от неговата принадлежност в полза на правоимащия.     Във всички отбелязани насоки правото, полу­чило качеството на „пресъдено нещо", се ползва с предимства, за които съдебно непотвърденото и особено спорното право не може да пре­тендира.
            2) Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея - правопредпазващо.
                а. СПН осуетява упражнението на съдебно отреченото право. Лицето, срещу което е издаден изпълнителен лист за съдебно отречено притезание, може да обжалва издаването на листа, ка­то се позове на СПН, и съдът въз основа на чл. 220, ал. 1 е длъжен да от­мени решението за издаване на листа. Ако в течение на изпълнителния процес се установи, че вземането на взискателя не съществува, изпълни­телният процес по изрична разпоредба на закона се прекратява (чл. 330, ал. 1, 6. „е"). В прекратяването се състои защитата на длъжни­ка, която той търси чрез предявения срещу взискателя отрицателен установителен иск (чл. 254 и 255).
                б. Като осуетява упражнението на съдебно отречено право, СПН застава като защитна преграда между него и тия граждански права, кои­то то застрашава. В това се състои правопредпазващото действие на СПН.
        1.5. По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ище­ца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск е уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен.
        1.6. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението.
            1) Разгледано като диспозитивен документ, материализиращ дър­жавния правосъден акт, решението с присъщата на всеки документ фор­мална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него. Като официален документ то доказва деня и мястото на издаване­то на решението. Мотивите към решението съдържат редица фактически конста­тации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти (юри­дически или доказателствени). Тези констатации наподобяват официал­ни удостоверения на факти, издадени не въз основа на непосредствено­то възприемане на фактите от удостоверяващия, а на събрани и преце­нени от него доказателства за тях. Подобни удостоверявания са непря­ко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължи­телна доказателствена сила, присъща на другите официални удостове­рявания, основани на непосредствено възприемане на удостоверените факти. Разбира се, законът може да придаде задължителна доказателст­вена сила и на такива удостоверявания (например на акта за начет - чл. 301). С подобна доказателствена сила обаче мотивите на ре­шението не се ползват. Те могат да претендират само за доказателстве­на сила, преценявана по вътрешно убеждение на съда съобразно с всич­ки данни на делото.
    СПН и доказателствената сила на мотивите се различават дълбоко по предмет, адресати и интензитет. СПН важи само относно спорното право между страни­те по делото и не може да бъде оборвана инцидентно. Всеки държавен орган е длъжен да я зачете, без да може да проверява съответствието между решението и действителното правно положение. Доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно с всякакви доказателствени средства, без да обвързва съда.Със СПН се ползва само решението, но не и мотивите . Напротив, с доказателствена сила се ползват само мотивите.
            2)Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност, с която решението като държавен акт се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващият брой ре­шения са правилни. Неправилните решения са изключение. Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението.
    2. Зачитане на силата на пресъдено нещо.  В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от за­кона в елемент от фактическия състав на други граждански правоотно­шения; на финансови или административни правоотношения (данък върху наследството предпоставя, че облаганото лице е наследник); на престъпления. В тия случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказа-телноправно отношение, явява се преюдициалт спрямо него. Проблемът за зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното граждан­ско, административно, финансово или наказателно отношение. Според чл. 220, ал. 1 влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища и учреждения в Републиката. В тази разпоредба са слети регулиращото действие на СПН спрямо стра­ните и нейното зачитане от съдилищата и от другите държавни органи. Всъщност зачитането на СПН предпоставя СПН и я обезпечава, но не се състои в самата нея.
        2.1. Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, това е прецен­ката, дали е вече възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или е вече отменена. От друга страна, понеже СПН важи в опре­делени обективни и субективни предели, нейното зачитане винаги пред­поставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН, от една страна, и преюдициалното пра­воотношение, обуславящо съответния държавен акт, от друга страна.
    За да може да бъде зачетена СПН, която се намира в процес на формиране (висящ процес по преюдициален въпрос), законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и мо­же, да бъде взета предвид (чл. 182, б. „г"). Функцията на отвода за връз­ка между делата е да обезпечи зачитането на СПН.
        2.2. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производства, които му са възложени (искови, обезпечителни, охранителни). Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН само когато с нея се отрича съществу­ването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това пра­воотношение. С оглед на зачитането на СПН съдът е длъжен да спре ох­ранителното производство, ако е висящ исков процес по преюдициално за него правоотношение (чл. 430).
        2.3. Административни органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот; тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на отчуждения имот; при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН, като откаже да сключи брака, когато със СПН е установе­но, че едно от встъпващите в брак лица се намира в брачна връзка с дру­го лице; данъчният орган ще зачете СПН при данъчно облагане, като се съобрази със СПН, признаваща или отричаща гражданско правоотно­шение, преюдициално за данъчното облагане.
        2.4. По наказа­телни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отго­ворност (арг. чл. 220, ал. 1).

37. Обективни предели на силата на пресъдено нещо


    1. Под обективни предели на СПН се разбира  предметът, за който СПН важи, т. е. това, което придобива качеството на „пресъдено нещо”, спорът, за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред свое­то поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл.
        1.1. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т. е. със спорното материално право, претенди­рано или отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на де­лото.
        1.2. При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението (непълно решение, недопустимо служебно заменяване от съда на предмета на делото с друг предмет) СПН се фор­мира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе  или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът е служебно заменил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при нарушаване на диспозитивното начало ищецът може да се бра­ни не само като иска допълнително решение или пък като атакува недо­пустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно реше­ние този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяване на предмета на дело­то това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор (било отчас­ти, било изцяло) е останал нерешен.
        1.3. Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право. В ал. 1 на чл. 221 законът очертава обективните предели на СПН със същите белези, с които си служи, когато очертава спорното право (срв. чл. 95 и чл. 98). А в ал. 2 на чл. 221 законът сочи единствените изключения от принци­па, че само спорното право е предмет на СПН, като я разпростира още относно възраженията за подобрения и прихващания.
    2. Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл. 189, ал. 1, б. „г" констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдър­жание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право, се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точ­но и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН.  Но в мотивите се съдържат и много други констатации на съда, кои­то са стъпала към решението. Те започват като констатации относно дос­товерността на доказателствените средства, превръщат се в констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, за да завършат с констатации относно правоотношенията, които са преюдициални спря­мо спорното право. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито призна­ти, нито отречени със СПН: доказателствените,  правнорелевантните фак­ти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на ус­тановяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено не­що. Този извод се подкрепя от редица разпоредби на нашето право:
         2.1. Член 118 изисква, за да се формира СПН относно преюдициалното правоотношение, да се предяви относ­но него инцидентен установителен иск. Този иск би бил безпредметен, ако със СПН се ползваха мотивите, защото в тях съдът се произнася по преюдициалното пра­воотношение и без да е предявен такъв иск.
        2.2. В чл. 179 законът изрично и категорично отграничава СПН (вж. чл. 179, ал. 1) от обвързващата сила на мотивите, която важи между страната и нейния помагач (чл. 179, ал. 2). Ако със СПН се ползваха и мотивите, това отграничаване би би­ло недопустимо.
        2.3. Господстващото мнение в нашата съдебна практика и в практиката на бившия държавен арбитраж приема, че със СПН се ползват т. нар. решаващи, съществени, глав­ни мотиви, съдържащи констатации относно правнорелевантните факти (основание на иска; възражения на ответника). В по-новата практика обаче напр. ТР 1/2000 ВКС напуска становището, че т. нар. решаващи или главни мотиви се ползват със СПН, и приема, че с такава сила се ползва само кон­статацията относно спорното право.
    3. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221, ал. 2 въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане (чл. 72, ал. З ЗС; чл. 91 ЗЗД), и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За други насрещни права на ответника, предявени с възражение (например за право на залог, ползване, наем върху ревандикираната вещ), чл. 221, ал. 2 не важи. Относно тях СПН не се формира. За да възникне СПН относно насрещните права на ответника по чл. 221, ал. 2, нуж­но е по тях съдът да се е произнесъл, без да има значение дали ги е признал или ги е отрекъл. Със СПН се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено с иска. Затова относ­но разликата е недопустим нов процес. Ако възражението за прихващане е било отхвър­лено поради неизискуемост или некомпенсируемостта на вземането, СПН относно това вземане не се формира.
        3.1. Възражение за подобренията – с ТР от 65 г. на ВС се приема, че само добросъвестни владелец има право на възражение и за това само той чрез възражение може да постигне “условно осъждане”. При държателя и при недобросъвестния владелец ще трябва да се предяви нов иск. По принцип по възражението за подобрения съдът се произнася в мотивите. Валентина Попова е съгласна с мнението на доц. Конов, че възражението за неизпълнен договор, което е облигационно право не е идентично с правото на задържане, което е вещноправен институт свързан с добросъвестното владение. Теорията обаче е категорична, че и спрямо възражението за неизпълнен договор се прилага разпоредбата на чл. 221, ал. 2.
        3.2. Възражение за прихващане – по възражението за прихващане съдът по-често се произнася в мотивите. Според Валентина Попова с чл. 221, ал. 2 законодателят е допуснал да се противопоставят насрещни права на ответника. Според нея по този начин насрещните права предмет на делото и без да се завежда иск за тях. СПН се разпростира както върху възражението за прихващане така и върху вземането за подобрения. Според проф. Сталев обаче тези права на ответника не стават предмет на делото, а ал. 2 на чл. 221 е изключение от общото правило. Според проф. Сталев, когато възражението за прихващане се уважи със СПН се признава насрещното вземане на ответника. Според Валентина Попова по силата на чл. 221, ал. 2, когато възражението за прихващане е уважено се установява, че насрещното вземане на ответника е съществувало и е било изискуемо към момента на възникване на компенсационното правоотношение и към момента на извършване на компенсационното волеизявление, но се установява и последващото му несъществуване. Когато възражението за прихващане  е отхвърлено поради несъществуване на насрещното вземане се установява несъществуване на вземането. Когато възражението за прихващане е отхвърлено поради неизискуемост или некомпесируемост, според проф. Сталев не се установява съществуването на вземането, а според Попов се установява съществуването ме както и че то е неизкуемо или некомпесируемо. Тези права стават предмет на делото и съдът се произнася по тях, а СПН се формира по спорното право независимо от изхода на делото. Ако се приеме теорията на проф. Сталев ще може да има по-късно нов иск относно компенсируемостта или изискуемостта.
     Според Валентина Попова СПН има както по насрещното вземане така и по компенсационното право, за проф. Сталев СПН има само за насрещното вземане. Когато вземането на ответника е по-голямо, според Попова само по частта, която се компенсира има СПН. Когато се компенсацията се отхвърли поради несъществуване на вземането, значи цялото вземане го няма (както при частичния иск. Некомпесируемостта или неизискуемостта важата за цялото вземане. В практиката няма изпълнителен лист въз основа на уважено възражение за прихващане, при случай когато вземането на ответника е по-голямо от това на ищеца. Според ТР 1/2000 г. не може да има възражение за прихващане във въззивната инстанция, когато вземането се оспорва, тъй като се формира СПН и ищеца ще се лиши от 3инстанционна защита.
     Според проф. Сталев, когато вземането на ответника е спорно имаме т. нар., съдебно прихващане, което се извършва от съда и има действие за напред. Според Валентина Попова в този случай имаме прихващане с обратно действие и се установява не само, че е съществувало прато, но и че вече не съществува.
    4. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а са­мо част от него (т. нар. частичен иск), със СПН се уста­новява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. За раз­ликата вземането може да не съществува. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право.
    Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право и е пречка да се пререшава спорът по то­зи въпрос.
     При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес, ако се оспорва валидността на решението, съдържанието или изпълнението на неговите граждански последици.
    5. СПН има определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася.
        5.1. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приклю­чени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т. е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл. 188, ал. 3.
        5.2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникна­ли преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. То е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора (арг. чл. 255). В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.  Преклудира се всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска, независимо от това, дали този факт действа по право, или е из­точник на потестативно правомощие, което ответникът трябва да предяви. Пропуснатите възражения се преклудират независимо от това, дали обосноваващите ги факти са били известни на страната, или не. Ако тя не е могла да ги узнае, тя ще се защити чрез отмяна на решението по чл. 231, б. „а", но не и по исков ред.
        5.3. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените основания или притезания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания. Например след отхвърляне на иск за собственост въз основа на покупка може да се предяви иск за собственост на същата вещ въз основа на давност. Обаче ответникът по отрицателен установителен иск трябва да изчерпи във вися­щия процес всички основания на претеядираното от него право, защото с предявения иск ищецът изобщо отрича това право.
        5.4. СПН установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в мина­лото от деня на неговото възникваме. Когато решението отрича съ­ществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответно­то правопогасяващо или правоунищожаващо основание. Съществуване­то на правото в миналото има в редица случаи важно практическо зна­чение (срв. чл. 102 СК във връзка с чл. 267-268; чл. 135 ЗЗД; конкурен­ция на права, черпени от същия праводател, и т. н.).
        5.5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотноше­нията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато реше­нието е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установе­ното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породе­но, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.
    Член 255 изрично допуска да се предяви отрицателен установителен иск, за да се разкрие, че пресъденото вземане впоследствие е било погасено. Допустим е също нов иск, за да се установи, че съдебно отреченото право впоследствие е възникнало (напр. след решението собствеността се придобива по давност;). Приключването на устните състезания, след ко­ито е възникнала СПН, е меродавният момент. Фактите, възникнали след него, не могат да се вземат предвид от съда, така че СПН не е могла да отрази техния правен ефект. Затова те не се преклудират.
    6. Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъ­дено нещо. Отводът за пресъдено нещо предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук ни интересува само предметното (обективното) тъждество.
        6.1. За да е налице то, нужно е пълно покриване между правото, пред­мет на СПН, и правото, предмет на второто дело, както с оглед на бе­лезите, които индивидуализират това право (правопораждащ факт, съ­държание и субекти - чл. 221, ал. 1), така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува . Съвпадане и по време е необ­ходимо, защото видяхме, че СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните със­тезания, без да ни казва нищо относно следващия период от живота на същото право.
        6.2. Обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да се потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато цели да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно отреченото. Меродавна за обективно­то тъждество е правната квалификация, следваща от закона, а не тази, на която ищецът се позовава с новия си иск.  Следвайки становището си за СПН на мотивите, ВС приема, че когато с влязло в сила решение по допускането на делбата един договор от значение за правата на съделителите е признат за действителен, не може във втората фаза той да бъде счетен за не­действителен като привиден.
        6.3. Няма тъждество между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на ново­то дело, когато тяхното основание е различно. Затова, след като е отхвърлен иск за вре­ди от неизпълнение на доставка, може да се предяви иск за връщане на недължимо пла­тено и т.н.  
        6.4. Разликата в петитума също изключва тъждеството. Зато­ва, след като е бил отхвърлен иск за собственост, допустим е иск за съсобственост, за право на ползване или за строеж върху същата вещ, между същите лица.
        6.5. Изключено е тъждеството и когато новото установяване се търси относно друг период от живота на правото, различен от този, за който важи СПН.
    Разбира се, обективното тъждество между предмета на СПН и предмета на но­вия иск е от значение само когато с налице тъждество на страните, т. е. субективно тъж­дество.

38. Субективни предели на силата на пресъдено нещо

    1. Субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) очертават кръга на лицата, които са длъжни да съобразят своето поведение с установе­ното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от СПН, спрямо тях тя важи, те са нейни адресати. Кръгът на тези лица не е неограничен. СПН не важи спрямо всички. Нещо повече, по правило тя важи само между страните по делото (чл. 220, ал. 1). Това ограничение е справедливо, тъй като само страните са имали възможност да въздействат със своите процесуални усилия върху съдър­жанието на решението, а не и третите лица. Решението може да е непра­вилно, нещо повече - то може да е плод на симулиран процес. Ако подчи­ним третите лица на СПН на такова решение, ще ги злепоставим неоправдано, ще възнаградим организаторите на симулирания процес и ще насърчим воденето на симулативни дела.
        1.1. Под страни законът (чл. 220, ал. 1) разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значе­ние дали страната е главна, контролираща или подпомагаща.
            1) И подпомагащата страна е обвързана спрямо противната страна от СПН (чл. 179, ал. 1). Без значение е дали страната брани по делото свое или чуждо право. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от СПН както страната, която брани свое право. Адресатите на СПН не трябва да се смесват със субектите на правоотноше­нието, предмет на СПН. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотноше­нието, което оспорва (вземането на привидния взискател), но е адресат на СПН. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск (чл; 102 СК), както и за страните по установителни искове, които имат интерес да устано­вят съществуването или несъществуването на чужди правоотношения.
            2) СПН важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заед­но стоят на едната страна на процесуалното правоотношение. Затова тя не важи между другарите (няколко ищци или няколко ответници), между контролираната и контролиращата страна; между процесуалния субституент и лицето, чието пра­во той е предявил; между подпомагана и подпомагаща страна. Между тези лица важи обвързващата сила на мотивите към решението (чл. 179, ал. 2).
            3) Всички лица, които не са имали качеството на страна по делото (независимо от какъв вид), са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях СПН не важи. Затова те могат да предявят иск за правото, което СПН е би­ло признато в полза на една от страните (арг. чл. 181), че съдеб­но признатото право изобщо не съществува (чл. 359), както и че съдебно отреченото право съществува. Спрямо третите лица СПН не действа даже като оборима презумпция за съответствие между съдебно признатото и действителното правно положение .
        1.2. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо тре­ти лица. Тогава те стават адресати на СПН и се намират в същото по­ложение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН. Затова СПН важи не в отноше­нията на третото лице и тази страна, а между третото лице и противна­та страна, освен когато СПН важи спрямо всички. В качеството си на адресат на СПН третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде противопоставена. Важимостта спрямо третото лице на СПН не означава, че само поради това спрямо него ще се разпрострат и другите правни последици на решението (изпълнителна сила, конститутивно действие, отговорност за разноски и др. Разпростирането на СПН се дължи или на:
            1) особености на материалноправните от­ношения, предмет на СПН (при необходимо другарство и при искове за граж­данско състояние)
            2) зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана от СПН (правоприемство или акцесорност; поръчителство; отговорност по чл. 49 ЗЗД; право на кредитора да се удовлетвори от принадлежащи на длъжника имота и др.);
            3) правото, което по закон има страната, обвързана от СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи (чл. 15, ал. 2 и § 79 1-П).
Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростиране­то на СПН запазва, укрепва й разширява нейния полезен ефект. Създа­деният от СПН сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира СПН и спрямо трети лица, ко­гато това е оправдано.
        1.3. То е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна (чл. 220, ал. 1). Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно не­обходима. Иначе след смъртта на страната или след като тя прехвърли правото, спорът би могъл да бъде отново възобновен, така че воденият процес ще се окаже обезсмислен.
             1) Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Защото правното основание на важимостта на СПН спрямо правоприемника е процесуалната легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала СПН. 3атова правоприемникът не е обвързан от СПН по дело, което е било водено от или срещу праводателя относно прехвърленото право след правоприемството. Когато пратопрнемството е настъпило в течение на висящия процес и правоприемникът е заместил праводателя си, той става страна и е обвързан от СПН в това си качество, а не като правоприемник.
            2) Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпоставя също тъждество на делата.
            3) СПН спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството (правна сделка, публична продай, административен акт), както и независимо от вида на правоприемството (транслативно, конститутивно или реститутивно). Тя предпоставя обективно тъждество между делото, водено от или сре­щу праводателя, и делото, водено от или срещу правоприемника. Тя не важи във вът­решните отношения между праводателя и правоприемника.
            4) СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. При универсално приемство това е несъмнено (арг. чл. 326, ал. 2) Същото обаче важи и при частно приемство. Затова поемателят на дълг, установен или отречен със СПН, е обвързан, респ. мо­же да се позове на СПН. Също така приемникът на владението на ответника върху ревандикирана вещ е обвързан от СПН на решението, с което тази вещ е била присъдена в полза на ищеца (арг. чл. 416}.
         1.4. Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо не­го важи СПН, с която е признато или отречено, че определено имущест­вено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл. 133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника. Само при условията и по реда на чл. 135 ЗЗД кредиторът може да се освободи от тази обвързаност и да установи, че дадено имуществено право принадлежи на длъжни­ка, макар че по предходен процес между длъжника и трето лице това, е било отречено. Понеже запорът и възбраната ограничават процесуалната легитимация на длъж­ника по дела относно запорираното или възбраненото право, то ако в такова дело не е взел участие като страна взискателят, той не ще бъде обвързан от СПН (арг. чл. 336). Правото на кредитора да се удовлетвори не зависи от наличността на други вземания срещу неговия длъжник. Затова кредиторът не е обвързан от СПН, с която те­зи вземания са признати (арг. чл. 359).
    Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задъл­жение съществува (чл. 138,139 и 142 ЗЗД). Ето защо, ако със СПН е би­ло отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да противопостави на поръчителя СПН, с която главното задъл­жение е било установено (чл. 142 ЗЗД). Казаното важи и за положението на трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за чужд дълг, както и за лицето, което според чл. 49 ЗЗД отговаря за причинено от друго лице непозволено увреждане .
        1.5. Гражданското състояние на едно лице е противопоставим на всички. Лицето А е син на Б спрямо всички, а не само спрямо опреде­лени лица. Затова чл. 220, ал. 2 постановява, че „решението по искове за гражданско състояние и по брачни искове действа по отношение на всички". Искове за гражданско състояние са: исковете за установяване и оспорване на произход, исковете, за отменяне на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачните искове. СПН по тези искове важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тия искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да пре­дяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато ПН. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гражданското състояние на физическите лица. Затова законът я въвежда. Според чл. 630, ал. З ТЗ и чл. 712, ал. 1 ТЗ решението за откриване на производство по несъстоятелност и решението за обявяване в несъстоятел­ност имат действие спрямо всички.
        1.6. За да може да се използва СПН като пречка за втори процес по същия спор (чл. 224), както и за да бъде зачетена (чл. 220, ал. 1), нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и вто­рото дело.  Налице е субективно тъждество, когато страните по второто дело са адресати на СПН по предходното дело. Не е нужно обаче всички лица, които са адресати на СПН, да са и страни по вто­рото дело. Достатъчно е в него да участват част от тях. Участието в ново­то дело на лице, което не е адресат на СПН, не осуетява субективното тъждество спря­мо лицата, обвързани от СПН. Иначе страната, недоволна от ре­шението, може да повтаря и потретя всеки цроцес, като прибавя към първоначалния ответник едно друго лице като нов ответник. Няма субективно тъждество:
            1) ако лицето, което по първото дело е участвало като представител, е във второто дело страна или обратно;
2)ако ищецът и ответникът са били по другото дело и двамата ответници, а не насрещни страни.

39. Изпълнителна сила. Конститутивно действие

    1. Докато силата на пресъдено нещо (СПН) е правна последица, присъща на всички решения, изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения. ИС се състои в правото да се изисква принудително удовлетворя­ване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понася принудителното изпълнение. Ето защо подобно на СПН, и ИС е едновременно защита и санкция. Но тя е и може да бъде защита само спрямо носителя на притезанието и санкция само спрямо носителя на задължението или на отговорността.
        1.1. Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адре­сати са носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се раз­простира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 326). Тя важи в полза на суброгиралия се в правата на кредитора (чл. 326, ал. 1) и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека (чл. 326, ал. 2), макар че спрямо тези ли­ца не се разпростира СПН на осъдителното решение. ИС се разпростира и срещу третото лице, придобило владението на присъдената вещ след предявяване на иска (чл. 416). Основанието за разпростирането е предполагано, а не лично правоприемство. С други думи, няма винаги съвпадение между разпростиране на СПН и разпростиране на ИС. Немислима е ИС спрямо всички, докато такава СПН е възможна.
        1.2. ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. СПН обосновава и стабилизира ИС, когато потвърждава спорното притезание. Напротив, когато тя отрича прите­занието, СПН разрушава ИС. Тя не може да надживее СПН, с която се установява последващото погасяване на притезанието (чл. 255 във връз­ка с чл. 330, б. „а"). От своя страна ИС обезпечава регулиращо­то действие на СПН. С нейна помощ се осъществява принудително то­ва поведение, което страната е трябвало да възприеме въз основа на ре­шението.
        1.3. ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо (чл. 237, б. „а"), т. е. едновременно със СПН. От това правило в чл. 237, б. „а" е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. В този случаи ИС въз­никва преди СПН. Освен това по изключение съдът може да придаде ИС на решение, което е обжалваемо или вече обжалвано по въззивен ред, както и да отложи изпълнението на необжалваемо решение. В пър­вия случай ИС ще възникне преди СПН, а във втория СПН ще предхож­да възможността да се приложи ИС.
        1.4. Предварителното изпълнение (чл. 238-241) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова е само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Предварителното изпълнение се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава било едновременно с решението, и то­гава се включва в него, било по-късно, и тогава взема формата на отдел­но определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се под­чертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне пред­варително изпълнение (чл. 240). ИС на решението, обявено за предварително изпълняемо, се пораж­да от него и от постановлението на съда, което я допуска. Взети заедно, те образуват изпълнителното основание по чл. 237, б. „а". Предварителното изпълнение се допуска било по почин на съда, било по искане на ищеца.
            1) Съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на решения, присъждащи издръжка или възнаграждение за работа (чл. 238, ал. 1). То се допуска без обезпечение даже и да са налице обстоятелствата по чл. 239 и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл. 241.
            2) По молба на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение:
                а. когато присъжда вземане, основано на официален доку­мент или признато от ответника;
                б. когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за  ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 238, ал. 2).
    В тия случаи предварителното изпълнение се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, пред­ставено от ищеца (чл. 238, ал. 3) по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД, гарантиращо, вземането на ответника за вредите от евентуално неоснователно­то ПИ. Когато има опасност, че ПИ може да причини на длъжника непоправима вреда иди вреда, която не се поддава на точна парична оценка, предварително изпълнение не може да бъде допуснато даже срещу обезпечение (чл. 239, ал. 1). Такъв е например случаят, когато решението постановява да се събори постройка.
            3) Против държавни учреждения предварително изпълнение не се допуска (чл. 239, ал. 2) даже когато се присъжда трудово възнаграждение. Желателно е в случая на трудово възнаграждение предварително изпълнение да се допуска и срещу държавни учреждения.
        1.5. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителни решения (чл. 191). Компетентен да го постанови е само съдът, който е постановил решението. Отлагане на ИС може да бъде постановено при издаване на решението или по-късно (чл. 191, ал. 2). И в двата случая то трябва, да стане при същите условия и ред и със същите последици.
            1) Може да се отлага ИС на всякакви осъдителни решения (за плащане на. пари, за предаване на вещи, за действия или бездействия). Отлагането е допустимо по съображения на справедливост, произтичащи от имот­ното положение на длъжника или от други причини. Отлагането трябва да се прилага в изключителни случаи, когато е абсолютно на­ложително (чл. 191, ал. 2), защото засяга авторитета на съдебния акт. Изводът е, че то може да се допуска само веднъж, а не неколкократно.
            2) Отлагането може да стане по искане на ответника, а не и служебно. По молбата за отлагане съдът трябва да се произнесе след изслуш­ване на двете страни, които трябва да бъдат нарочно призовани, ако от­лагането се иска, след като решението е било вече постановено (чл. 191, ал. 2). По молбата съдът се произнася или със самото решение, или с отделно определение. Постановлението, с което молбата се уважава или отхвърля, не подлежи на обжалване (чл. 191, ал. 2).
            3) Отлагането на ИС може да бъде пълно или частично. В първия случай сме пред отсрочване, а във втория пред разсрочване на изпъл­нението. Отсрочването отлага изцяло изпълнението до изтичане на оп­ределения от съда срок. Разсрочването въвежда изпълнение на части, като определя срокове за частични плащания и прави недопустимо само изпълнението на тези части от дълга, срокът за които не е още настъпил. И в двата случая обаче се отлага само принудителното изпълнение, а не се внася промяна в материалноправните отношения на страните. Длъжникът продължава да е в забава, поради което течението на мораторните лихви не се спира. При това отлагат се само тези изпълнителни действия, които са насочени към осъществяване на присъдено­то притезание (въводът във владение, проданта на вещта, възлагането на вземането), но не и действията по обезпечаване на изпълнението (запор, възбрана). А това значи, че от­лагането на ИС не пречи да бъде издаден изпълнителен лист и да се подаде молба за изпълнение, когато се касае за събиране на парични вземания.
        1.6. С ИС в нашето право се ползват не само осъдителните решения, но и други ак­тове, които не са решения. Това са т. нар. несъдебни изпълнителни основания. При тях ИС предхожда СПН относно подлежащото на изпълнение материално право подобно на случая с предварително изпълняемите съдебни решения . Затова при тях е възможно впоследствие да се потвърди или отрече със СПН материалното право, като по този начин се обоснове или разруши вече възникналата от тях ИС (вж. чл. 252 и 254). Във връзка с ИС на несъдебните изпълнителни основания не може да възникне въпрос за предварително изпълнение. Тяхната ИС се поражда направо по силата на за­кона, а не им се придава с нарочен акт на съда. Но въпрос за отлагане на тяхната ИС може да бъде поставен. На него трябва да се отговори по аналогия на чл. 191, като се допусне отсрочване или разсрочване на тяхното изпълнение при същите условия, ред и последици, както при осъдителните съдебни решения. Компетентен би трябвало да бъ­де съдът, издал изпълнителния лист. Иначе тяхната ИС би се оказала по-голяма от ИС на осъдителните съдебни решения.
    2. Конститутивно действие (КД). То е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Дока­то силата на пресъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гражданска негова последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативното право и е поради това защита в полза на ищеца - носител на потестативното право, и санкция спрямо ответника - подчинен на прав­ната промяна независимо и въпреки неговата воля.
        2.1. КД може да се състои:
            1) в създаване на нови граждански право­отношения (чл. 33 ЗС; чл. 19 ЗЗД; чл. 288, ал. 2, 3, 5 и 7 ГПК; чл. 345 във връзка с чл. 344 КТ);
            2) в изменяне на съществуващи правоотноше­ния (намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД);
            3) в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения (чл. 32, 87, ал. З, 211, 227 ЗЗД; чл. 70, ал. З, 95,155, 252, т. 4 ТЗ и др.).
    Не спада в обсега на КД погасяването на потестативното право вследствие неговото осъществяване чрез КД. Погасяването настъпва по право, а не по силата на насоче­на към тази последица воля на съда.
        2.2. С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (развод; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 ГПК и др.), било и за миналото, т. е. с обратна сила (чл. 32, 87, ал. З, 211 ЗЗД и др.).
        2.3. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез КД. Това са напр. съпрузите, чийто брак се обявява за недействителен или се разтрогна;  страните по предварителния договор, между които с решението се създават пра­воотношения на окончателно сключен договор и др. Предвид на гражданския му характер КД никога не настъпва спрямо про­цесуалния субституент, макар че той е адресат на СПН и може да бъде носител на ИС
        2.4. От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се от­личава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното право, нито са били страни по делото. За­читането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички  или, иначе казано, неговото „действие спрямо всички". И зачитането на СПН от третите лица се състои в тяхното задължение да считат, че страните са обвързани от СПН. Но макар и да не оспорва нейната важимост между тях, всяко трето лице може да оспорва, че между страните съществува материалноправното полржение, установено със СПН. Защото спрямо него тя има само декларативно, а не конститутивно действие. Напротив, зачитането на КД е несъвместимо с оспорване от третите лица на материалноправната промяна, в която то се състои. Спрямо нея решението има не декларатив­но, а конститутивно действие. Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между стра­ните. Ако то не е настъпило (понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено е или пък е недействително), всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твър­ди, че то не е настъпило между страните.
        2.5. СПН чрез потестативното право, което е неин предмет, обуславя и обосновава КД. Ако потестативното право бъде отречено със СПН, правната промяна не може да бъде постановена и КД не мо­же да настъпи. СПН го изключва. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение. От тази гледна точка СПН обуславя КД, представлява неговата стабилна опора. Тя пречи да се пререши спорът относно потестативното право. Но макар че КД израства въз основа на СПН, то не се обхваща от нея.
        2.6. От материалноправното естество на КД следва и тази негова особеност, че то зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки. Чрез отменимостта на неправилното конститутивно решение, потестативното право обуславя КД. Ако потестатавното право не съществува, КД, подлежи на отмяна. То важи само временно, докато, е в сила решението. Още по-тясна е зависимостта между КД и материалноправните отношения, върху кои­то то трябва да въздейства. Ако тези отношения не съществуват, КД се оказва „удар във въздуха"'. То не може да настъпи. Брак, който не съществува, не може да бъде разтрог­нат. Не може да настъпи КД и тогава, когато конститутивният процес е бил воден от нелегитимирани лица. Съпрузите не могат да бъдат разведени чрез дело, водено от дру­ги лица относно техния брак. Дркато при другите искове липсата на процесуална легитимация прави решението само процесуално недопустимо, при конститутивните искове липсата на легитимация води до недействителност на решението. То не поражда изоб­що КД спрямо лицата, които в делото не са участвали.
        2.7. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решени­ето, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.
            1) Като пример за допълнителна последица може да се посочи погасяването на потестативното право от конститутивното решение, удължаването на исковата давност по чл. 117 ЗЗД.
            2) Като пример за рефлексна последица може да се посочи недействителността на продажбата и на публичната продан, която настъпва при евикция на купувача (чл. 191 ЗЗД и 387 ГПК). Недействителността засяга продавача, а при публична продан - длъжни­ка и взискателя, макар че те не са участвали в делото, завършило с евикция на купувача.
        2.8. Не сме пред КД и при т. нар. диспозитивни решения, представ­ляващи проява на съдебна администрация на гражданските правоотно­шения (предоставяне на семейното жилище - чл. 107 СК; мерки относ­но децата - чл. 106 СК). Макар че тези решения са насочени към промяна на граждански правоотношения, те се постановяват от съ­да не по силата на потестативно право на едната страна спрямо друга­та . Напротив, характерно за КД е, че то е дължима промяна, чрез която се защитава предхождащо процеса потестативно право. От тази разлика следват два важни практически извода:
            1) Актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН. Поради склонността да се приравнява стабилността на акта със СПН обаче практиката е склонна да приписва СПН и на тези актове .
            2) КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява. Подобно на пла­щането на съществуващ дълг КД не може да се окаже впоследствие лишено от правно ос­нование поради новопостъпили обстоятелства, та да бъде оспорвано въз основа на тях. Затова важен негов белег е неговата неотменимост въз основа на новонастъвдешьобстоятелст­ва. Вярно е, че разтрогнатият брак или разваленият, респ. унищожен договор, могат да бъ­дат отново сключени.
2.9.Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при  такива права, които не възникват с точно фиксиран размер (например право на издръжка, право на вреди и загуби). Размерът на тези права е обективно определяем от извнпроцесуални факти, които страните трябва да докажат. Спрямо обективно същест­вуващия размер на правото съдебното решение е декларатавно, а не конститутивно. Даже когато съдът не разполага с данни за размера на правото и го определя съобразно чл., 130 по своя преценка, решението е по предназначението си декларативно, а не конститутивно или диспозитивно. Затова т. нар. определящи или конкретизиращи реше­ния не са конститутивни.
40. Другарство - понятие и видове. Правно положение на необходимите и обикновените другари

    1. Субективното съединяване на искове (другарството) е уредено в глава ХІV, чл. 171-173 ГПК.
        1.1. Другарството е процесуално съучастие - субективно съединяване в едно производство на повече искове, предявени от повече ищци или срещу повече ответници  (има множество на субектите, които са страни по делото и като такива са в правна връзка със съдебния орган). Това е процесуално съучастие в едно производство на повече ищци или ответници по делото. Всеки от другарите стои спрямо съда в отделно процесуално правоотношение, за това другарството представлява множество от процесуални правоотношения, които се развиват чрез едно и също исково производство.
        1.2. Цели на другарството:
            1) Безпротиворечиво решаване на делата на отделните другари в едно висящо производство.
            2) Процесуална икономия - сходство на предмета на делата на отделните другари.
        1.3. Съгласно чл. 171 делата трябва да са сходни - да съществува степен на общност на предмета. Необходимо е сходство в предмета, който в делото има две характеристики - основание и петитум. Трябва да има сходство по един от двата елемента.
            1) Според чл. 171, б. “а” необходимо е да има общи права и задължения, напр. солидарни длъжници или кредитори, при един неподелен обект или при съсобственост, установителен иск срещу няколко ответници за едно и също право. Според някои виждания общност на правата и задълженията означава общност на основанието и петитума.
            2) Според чл. 171, б. “б” необходимо е да има права или задължения, които почиват на едно и също основание.  Общо основание имат правата и задълженията, които произтичат от деликт, подобно е положението и при исковете за издръжка от или срещу лица от един и същ ред. Много рядко има пълно покриване на основанието, за да е допустимо другарството, е необходимо да има поне един общ юридически факт, който се включва в основанието на иска. Според проф. Сталев нужна е еднаквост на основанията, а еднородността им е недостатъчна. Солидарността влиза и в тази хипотеза.
     Според проф. Стамболиев от тук се извлича критерия за необходимо и обикновено другарство – б. “а” е необходимото, защото общи права и задължения означава според него идентично правоотношение.
        1.3. Допълнителни процесуални изисквания:
            1) За дела, които са граждански по характер.
            2) Еднаква подведомственост на гражданските дела. Разлика с арбитража - не е допустимо там да се съединяват дела, които са задължително подведомствени на съд  и обратното - позоваването на арбитражна клауза ще лиши съда от право да правораздава.
            3) Еднаква родова подсъдност – определя се по най-високата цена на иска. Според проф. Сталев цената на всеки иск по отделно, а не на сбора е меродавен за родовата подсъдност – чл. 55 се отнася само до обективното съединяване. Ако по-висш съд реши, може да изземе делата от по-ниската инстанция. Няма изискване за местна подсъдност, тъй като  съобразяването е с родовата подсъдност - връзката между делата преодолява местната подсъдност.
    Проф. Сталев счита, че ако са на лице тези условия съдът не може да раздели съединените искове въз основа на чл. 103, ал. 2, съдебната практика обаче има обратно становище при обикновеното другарство.
    2. Видове другарство:
        2.1. Според момента на възникване на другарството:
            1) Първоначално - при общо, едновременно предявяване на иска; общо сезиране и общо начало.
            2) Последващо - необходимо е след съединяването им делата да могат да се развиват паралелно (трябва да са в еднаква фаза). Това е възможно в следните хипотези: 1) при изменение на иска, когато трябва да са на лице изискванията и за изменение на иска; 2) по почин на съда – чл. 123; 3) когато в течение на делото страната почине и бъде заменена от няколко свои наследници; 4) когато бъде предявен иск относно чуждо право – чл. 15, ал. 2 и 3.
        2.2. Според инициативата:
            1) Провокирано от страна.
            2) От съда служебно - чл. 123. Правораздавателният орган обединява делата сам за общо разглеждане. Според Валя Попова чл. 123 се отнася само до обективното съединяване.
        2.3. Според това за коя от двете страни е налице другарство:
            1) Активно - множество ищци.
            2) Пасивно - множество ответници.
        2.4. Според  степента на сходство между предметите на исковете:
            1) Необходимо другарство - когато предметите на делата на другарите са идентични (напълно сходни) - чл. 172, ал. 2: Когато, с оглед естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари (необходимо другарство), извършените от някои от тях действия имат значение и за неявилите се или неизвършили тези действия другари. Тогава съдът непременно трябва да постанови еднакви решения (съществува пълно сходство в предметите на делата). Има две основания за тъждество и необходимо другарство:
                а. Следва от естеството (предмета) - когато ищците или ответниците са едновременно участници в едно неделимо материално правоотношение (разликата е само в повечето субекти).
                б. По разпореждане на закона - следва не естеството на спора, а при процесуална субституция - надлежни нетипични страни (едно лице има право на иск за защита на чужди права - чл. 134 ЗЗД).
            2) Обикновено другарство - всички други случаи, където има поне един различен предмет в делата на другарите, другарството е обикновено. Делата на другарите не са идентични и могат да бъдат решение различено. Пример са съединени искове от или срещу солидарни длъжници - възможно е облигационните отношения да се развият различно и за всяко едно лице да има различен изход (прихващане, погасяване по давност и т.н.). Освен това обикновено другарство има при искове от сънаследници за събиране на наследствено вземане и от съсобственици за ревандикиране на обща вещ и при искове срещу сънаследници за общ дълг, срещу главния длъжник и поръчителя, срещу причинителя на деликт и отговарящия по чл. 49. При обикновеното другарство важи принципът за самостоятелност на другарите – чл. 172, ал. 1: Всеки от другарите действува самостоятелно. Неговите процесуални действия и бездействия нито ползуват, нито вредят на останалите.
    Според проф. Стамболиев критерият за това деление е естеството на правоотношението, а не практически необходимостта решението да е еднакво спрямо всички. Естеството на правоотношението налага необходимо другарство, когато спорното правоотношение е едно и също, но това не значи, че необходимите другари имат еднакви права и задължения. Напр. при иск по чл. 359 необходими другари са длъжник и конкуриращ кредитор, при симулация необходими другари са и двете страни по нея, а при иск за установяване на факти (бащинство) искът е срещу майката и детето.  
        2.5. Има задължително и факултативно другарство като критерият е наложителността от съединяването на делата. Като друг критерий тук се изтъква вида на процесуалната легитимация.
            1) В отделни случаи е недопустимо отделно разглеждане - задължително другарство. Задължителното другарство е свързано със задължителна процесуална легитимация, какъвто е случаят напр. при СИО. Когато прокурорът предявява иск срещу един бигамен брак, е налице пасивно задължително другарство (съпругът от действителния брак не се конституира задължително). Факултативно другарство има в случаите, когато за допустимостта на процеса не е необходимо искът да бъде предявен срещу всички, напр. при солидарни задължения. Само необходимото другарство се дели на задължително и факултативно.
            2) Всички случаи на обикновено другарство са факултативни, т.е. възможни.
        2.6. Според проф. Сталев исковете предявени от или срещу другарите могат да се намират не само в отношение на кумулативност (както е обикновено), но и на алтернативност или евентуалност. Примери за това са иска на получателя на повредена стока срещу превозвача и продавача, или на пострадалия от деликт срещу извършителя и застрахователя.
    3. Правно положение на другарите във връзка с производството.
        3.1. Положение на другарите при:
            1) Образуване на производството. Всеки от другарите се намира в самостоятелна правна връзка със съдебния орган - съдът е длъжен да провери допустимостта на делото на всеки от другарите самостоятелно. Ако делото е недопустимо, съдът трябва да го прекрати и да продължи само с останалите другари. Следователно, всеки от другарите притежава свое самостоятелно право на искова защита, което упражнява. Има едно изключение при задължителното другарство: необходимостта от едновременно участие на задължителните другари означава, че те едновременно са носители на едно общо право на иск, което могат да упражняват само съвместно. Не е ли сезиран съдът с всички искове от или срещу задължителните другари, целият процес следва да се прекрати. Говори се за т.нар. съвместна процесуална легитимация на задължителните другари - общо право на иск. Как да процедира съдът, когато констатира, че не всички задължителни другари са предявили иска или че не е предявен срещу всички. Според проф. Сталев съдът следва само да прекрати делото. Според съдебната практика съдът е длъжен служебно да конституира всички задължителни другари и да даде ход на делото. Но съдебната практика, която изхожда от диспозитивното начало и от ограничената роля на съда спрямо упражняването на права и задължения на гражданите, приема, че съдът не може служебно да конституира. Той само е длъжен да укаже в случай на пасивно задължително другарство на ищеца, че следва да конституира и останалите задължителни другари като ответници. Ако ищецът не го направи, съдът следва да прекрати делото. Ако са няколко ищци и ако липсва волята на всички, делото следва да се прекрати. Задължително конституиране има при застъпничеството – чл. 15, ал. 3 ГПК вр. чл. 134 ЗЗД. Ако участва прокурор в делото той винаги ще е процесуален субституент и винаги ще има необходимо другарство, при което съдът ще трябва да конституира служебно и другите лица. Ако все пак се постанови решение при такъв порок то ще е опорочено и следва да се отмени, но според проф. Сталев няма да е недействително или все едно непостановено (съдебната практика е на обратното мнение).
            2) След като се образува делото, всеки от другарите не е ограничен в своите възможности - може сам да упражни правата и задълженията си. Това важи за обикновеното другарство - няма пълно покриване на делата и те могат да приключат с различни решения. Всеки другар извършва съдопроизводствени действия сам - те влияят само върху собственото му дело и решение. При необходимото другарство другарите пак извършват действията сами, но при определени действия е по-различно. Действия, които са насочени към десезиране на съда, за да породят правен ефект, трябва да бъдат извършени от всички другари заедно (оттегляне на иск, отказ от иск, съдебна спогодба - водят до прекратяване на делото без решение). Според проф. Сталев това правило по аналогия следва да се приложи и спрямо изменение на иска, когато е свързано с оттегляне или отказ от иска, за спиране на делото по общо съгласие, за отказ от обжалване или оттегляне на жалбата. Ако само един от другарите оттегли иска или се откаже, това ще препятства възможността да се изпълни целта на необходимото другарство - да има еднакво решение (чл. 172, ал. 2, изр. последно). Това с още по-голяма сила важи за задължителното необходимо другарство – чл. 173. Обикновено като десезиращо действие се разглежда и признанието на иска, но то не е типично разпоредително действие, защото не води до прекратяване на делото. То е само доказателствено средство, което съдът преценява с останалите, следователно който и от необходимите ответници да направи признание на иска само ще задължи съда да го изслуша и да го включи в общото решение - следователно, признаването на иска не е необходимо за всички другари. При всеки вид другарство абсолютно самостоятелно могат да бъдат валидно предприети всички процесуални действия, които са насочени към постановяване на решение - действия по изясняване на фактическата страна на спора, по доказването. Всяко от тези действия трябва да бъде обсъдено от съда по същество и няма да се отрази в правната сфера на останалите. Всяко действие обаче особено когато се отнася до общ елемент, ще се отрази и на другите другари, които не са го извършили - напр. иск от един другар да се разпита свидетел, а друг се противопостави.
            3) При постановяване на съдебното решение. Съдебното решение трябва да е еднакво в случай на необходимо другарство. При обикновеното другарство важи обратното - решението не трябва да бъде непременно еднакво, но е възможно от данните по делото да се стигне до еднакво решение. Изхожда се обаче от принципното решение, че е възможно да има различни решения.
        3.2. Особеност има и при обжалването на решенията. Важи правилото, че всеки от другарите може самостоятелно да подаде жалба, независимо от вида на другарството. Но при необходимото другарство решението и при обжалването трябва да бъде еднакво за всички, без значение е, че не всички са обжалвали. Следователно, в този случай съдът (въззивната инстанция) задължително трябва да конституира  и неподалите жалба необходими другари. Ако жалбата е подадена само от или срещу един от обикновените другари, съдът не дължи служебно конституиране срещу останалите, но те могат да се присъединят чл. 204. Но ако в резултат на такава жалба (при обикновено другарство) се стигне до промяна в констатациите по общите елементи в делата на другарите, тогава тази констатация не би следвало да се отрази по силата на диспозитивното начало. За другаря обаче има възможност да иска отмяна по чл. 231 така че да намери отражение различната констатация от съда при обжалването и върху неговото дело. Ако при отмяната се засяга общ факт това би следвало да доведе до отмяна и за другите другари – според Валя Попова това не е така. Друго възможно решение е съдът служебно да промени решението и спрямо лице, което не е упражнило правото си на жалба (чл. 236).
        3.3. Ако едно дело се е развивало без участието на всички лица, които биха могли да бъдат другари, разрешението зависи от вида другарство.
            1) При обикновеното другарство приключването на делото спрямо един другар няма да се отрази в правната сфера спрямо тези, които не са водили делото. Това е така, защото има частично сходство - има общи елементи, но по тях силата на пресъдено нещо (СПН) не е формирана. Този факт в мотивацията не може да се отразява в правното положение на лице, което не е участвало. Напр. при деликт за друг участник в деликта може да се води отделно дело и резултатът от предходното дело не го обвързва.
            2) Необходимо другарство (задължително) - напр. нестачкували работници, които предявяват иск, но не всички - останалите не могат да водят самостоятелен процес. Идентичността на делата означава, че по този спор ще се вземе едно решение. Лицата, които не са участвали, ще бъдат обвързани от силата на решението. Те са трети лица, за които силата на пресъдено нещо ще важи. За тях съществува възможност да използват чл. 233, ал. 2 - процесуално средство, което дава право да искат отмяна на решението от ВКС. Извод: тези, които са могли да участват като необходими другари, но не са, ще бъдат обвързани от резултата, но могат да искат отмяна. Целта е да се възобнови процесът, за да участват и те. Факултативно необходимо другарство - практиката приема, че важи същото, което е и за задължителното другарство.
    4. Кой преценява дали едно необходимо другарство е задължително или факултативно - законът не казва изрично. Теорията и съдебната практика на базата на възможните материални правоотношения стигат до извод като другарството е задължително и факултативно.
        4.1. Задължителното необходимо другарство е при:
            1) Иск за унищожаване на бигамен брак трябва да бъде насочен към двамата съпрузи.
            2) Искове от или срещу съпрузи по повод блага от СИО.
            3) Искове за делба (чл. 75 ЗН) - ищецът има право на делба, което се основава на това, че е съсобственик, и това право поставя едновременно като необходими задължителни другари всички останали съсобственици (съответници). Всеки от съответниците има още едно право - те имат качеството на ищци, искащи делба и упражняващи своето право на делба (всеки съсобственик е ищец и ответник).
            4) По иск на детето да се установи извънбрачен произход по чл. 41 СК ответници са бащата и майката.
            5) Според ВКС ползвателят на недвижим имот е задължителен другар при разпределение на ползването.
            6) Иск по 135 ЗЗД.
            7) Когато е признато правото на едно лице да предяви иск за защита на правото на друго – чл. 15, ал. 3.
        4.2. Факултативно необходимо другарство:
            1) Иск от няколко лица да бъде поставено друго под запрещение – чл. 275.
            2) Иск от няколко наследници да се обяви сънаследник за недостоен – чл. 3 ЗН.
            3) Иск от няколко лица да бъде установено съществуването или несъществуването на един и същи факт.
            4) Между наследниците, които продължават бракоразводен процес на своя наследодател (чл. 267, 268) или процес за отмяна на осиновяване, започнат от наследодателя (чл. 271, ал. 2).
        4.3. До необходимо другарство се стига и в случаите на разпространение на силата на пресъдено нещо, когато лице което би било обвързано от нея, встъпи във висящ процес като страна напр. встъпване на присъединения кредитор по чл. 359 или на кооператор по чл. 58 Зкооп.